Нова пролет (Прелюдия към Колелото на времето)

Глава 11 Малко преди съмване

На светлината на единствената лампа и полузагасналия огън в тясната камина Моарейн се облече грижливо, потискайки с усилие прозявките си. А без усилие не можеше. Нощ на размисъл означаваше безсънна нощ; очите й бяха като поръсени с пясък, а крайниците — натежали като олово. Е, сънят все едно щеше да й е непосилен, дори само заради онова, което предстоеше тази сутрин. О, защо не успя да разубеди Сюан за тази безумна лудория? Често пъти си беше задавала този въпрос през нощта и също толкова глупаво, колкото първия път. Рядко печелеше спорове със Сюан.

Поне Сюан да беше с нея сега. Размислите на Моарейн за бремето и задълженията на Айез Седай неизбежно се насочваха към задачата, която бе решила да поеме, а мащабът на това издирване се беше извисявал все по-голям и по-голям, докато течеше нощта, докато не се издигна необозрим като самата Драконова планина. Компанията на приятелката й щеше да помогне. Но ритуалът беше изричен. Всяка трябваше да е сама в стаята си, когато дойдеха за нея. Грешките тепърва не носеха някакви наказания освен срама и вероятната репутация на вятърничави тъпачки, от която сигурно никога нямаше да се отърват — разбира се, можеше вече да са си спечелили такава репутация — но все пак изглеждаше най-добре да избегнат укорите, доколкото можеха.

След като се облече, тя подреди оскъдните си вещи на леглото, но освен една допълнителна долна риза и чорапи, постави останалите си дрехи в гардеробчето. Щяха да ги изперат и заделят за поредната новачка, спечелила пръстена, на която щяха да станат. Никоя от тези, които в момента носеха бяло, бездруго нямаше да може да ги носи без сериозно прекрояване, но все едно; Кулата беше търпелива. Книжчицата беше грижливо прибрана в чантичката й, най-сигурното място, което можеше измисли. Тъкмо беше поставила кутийката си от палисандър на леглото, с малкото накити, които си беше донесла в Кулата, когато на вратата се почука, три пъти и рязко. Тя подскочи и сърцето й запърха. Много трудно й беше да не се втурне и да отвори. Но вместо това грижливо огледа косата си в огледалото на умивалника, среса я няколко пъти с четката, макар да нямаше нужда от оправяне, остави бавно четката на леглото и чак тогава тръгна към вратата.

Седем Сестри я чакаха отвън, по една от всяка Аджа, всички заметнали извезаните си с лозници шалове над коприните или фино тъканите вълни, с лица като лишени от възраст маски. Така изискваше ритуалът. Елайда беше Червената, но Моарейн успя да срещне твърдия й поглед с равнодушие и с много спокойно лице. Е, толкова спокойно, колкото можеше да го докара. Още само един час, или малко повече, и щяха да са равни с нея, поне до известна степен. Елайда никога повече нямаше да може да се гаври с нея.

Без да каже дума, тя пристъпи навън и затвори вратата след себе си, а те също така безмълвно образуваха кръг около нея, за да я придружат по тъмната галерия до вратата на Сюан. Мълчанието беше задължително. Джеайне, слабичката мургава доманка, почука три пъти и зелените ресни на шала й се разлюляха. Сюан отвори вратата толкова бързо, че сигурно беше чакала зад нея на пръсти за третото почукване. Кръгът от Сестри се разтвори да я пусне и веждите й се вдигнаха, като видя Елайда, но поне не направи гримаса, слава на Светлината. Моарейн стисна челюсти да потисне поредната прозявка. Щеше да приключи всичко, без да наруши благоприличието.

С тихото шумолене на чехлите по плочките на пода минаха по коридорите на Кулата, по които не се движеше нищо освен тях и мигащите пламъчета над лампите на високите стойки. Моарейн се изненада, че не се мяркат никакви слуги — повечето си работа те вършеха в часовете преди да са станали Сестрите или след като са се прибрали за сън. Заслизаха безмълвно надолу към етажите под Кулата, по добре осветени проходи и покрай тъмни отвори. Вратите на камерата, където бяха изпитани двете със Сюан, бяха широко отворени, но тук, в коридора, всички се спряха, кръгът от Айез Седай се разсипа и се престрои в редица зад двете, след като те се обърнаха към зейналия вход.

— Кой идва тук? — строго запита гласът на Тамра отвътре.

— Моарейн Дамодред — отвърна ясно Моарейн и макар лицето й да си остана спокойно, сърцето й запърха. От радост този път. Сюан изрече името си в същия момент и в тона й се долови предизвикателство, макар и съвсем леко. Тя твърдеше, че Елайда все ще измисли някакъв начин да ги лиши от шала, стига да може.

Учителките им никога не бяха поставяли въпроса с прецедента — сигурно изобщо не бяха допускали, че двете ще стигнат толкова далече стъпка до стъпка — но Моарейн ясно чу как една зад тях затаи дъх, а когато Тамра заговори отново, беше след пауза, толкова малка, че можеше и да й се е сторило.

— По какъв повод идваш?

— Да изрека Трите клетви и с това да получа правото си на шала на Айез Седай — отвърнаха те едновременно. Нарушаване на приличието или не, бяха решили тази сутрин да правят всичко едновременно, доколкото беше възможно.

— С какво право искаш това бреме?

— С правото на това, че съм преминала и се покорявам на волята на Бялата кула.

— Тогава влез, ако смееш, и се обвържи навеки с Бялата кула.

Ръка за ръка, двете влязоха. Заедно. Спокойни лица и твърда крачка, без да бързат и без да се колебаят. Волята на Кулата ги чакаше вътре, въплътена.

Тамра, в светлосин брокат, със седемцветния епитрахил на Амирлин около шията, стоеше в рамката на овалния тер-ангреал, чиито цветове бавно преливаха от сребристо в златно, в синьо и зелено. До нея, в по-тъмен оттенък на синьото, стоеше Аелдра и държеше в две ръце черна кадифена възглавничка. Покрай кръглите стени стояха заметнати с шалове Заседателките на Съвета на Кулата, на групи по Аджи, а пред всяка Заседателка — още по две Сестри от същата Аджа, с шалове, и всяка държеше по още един шал, сгънат и преметнат на ръката. Всички загледаха с безизразни лица как Сюан и Моарейн запристъпваха напред.

Тер-ангреалът поднесе първия проблем в плана им. Високият овал беше твърде тесен, за да могат и двете да минат през него едновременно, не и без да се притиснат една до друга плътно, а това трудно можеше да се върже с изискваното достойнство. Това бе единственият спор, който Моарейн беше спечелила. Сюан я изгледа — беше като че ли невъзможно тези сини очи да станат толкова остри, без да променят спокойното си изражение, но станаха — и надигайки полите си, прекрачи с Моарейн след нея. Една до друга коленичиха пред Амирлинския трон.

От кадифената възглавничка, която държеше Аелдра, Тамра взе Клетвената палка, гладък бял като кост цилиндър, дълъг една стъпка и малко по-дебел от китката на Моарейн. Тер-ангреал. Клетвената палка щеше да ги обвърже с Трите клетви и по този начин — с Кулата.

За миг Тамра се поколеба, сякаш не беше сигурна коя да обвърже първа, но само за миг. Моарейн чинно вдигна ръце с дланите нагоре и Тамра постави там Палката. Това беше цената, която бе поискала Сюан, малка услуга, която й се дължала, заради предимството й през овала, което й беше наложила Моарейн. И разбира се, не беше разкрила естеството на „услугата“, докато Моарейн не прие. След няколко минути тя щеше първа да стане Айез Седай. Колко нечестно беше!

Но не й остана време да мисли как трябваше да се досети, че Сюан си е наумила нещо, когато се предаде толкова лесно. Сиянието на сайдар обкръжи Тамра и тя докосна Клетвената палка с тънко поточе на Дух.

Моарейн стисна Палката. На допир беше като стъкло, само че някак по-гладка.

— Под Светлината, и в моята единствена надежда за спасение и прерождение, заклевам се, че няма да изричам нито една неистинна дума. — Клетвата се утаи в нея и въздухът изведнъж я притисна. „Червеното е бяло — помисли си тя. — Горе е долу“. Все още можеше да измисли лъжа, но езикът й вече нямаше да може да я изрече. — Под Светлината, и в моята единствена надежда за спасение и прерождение, заклевам се, че няма да правя оръжие, с което човек да може да убива друг човек. — Натискът рязко се усили; сякаш беше зашита в някаква невидима дреха, твърде стегната, която я стискаше и мачкаше от темето чак до петите. Притискаше я отвсякъде толкова, че пот изби на челото й, но успя да задържи лицето си спокойно. — Под Светлината, и в моята единствена надежда за спасение и прерождение, заклевам се, че никога няма да използвам Единствената сила като оръжие, освен срещу твари на Сянката или в най-краен случай, за да защитя живота си или този на моя Стражник или на друга Сестра. — Невидимата дреха се сви още повече и тя задиша тежко през нос, стиснала челюсти, за да не изохка. Невидима и много гъвкава, а в същото време — о, колко стегната! Това усещане, че е притисната отвсякъде, щеше да изчезне, но не изцяло, за една година. Светлина! Зачуди се как ли й е харесало на Елайда да изрече последната клетва, със споменаването за Стражник. Трите клетви си оставаха непроменими, към която и Аджа да искаш да се присъединиш. Мисълта за това малко й помогна.

— Свърши се наполовина — каза високо Амирлин, — и Бялата кула е всечена в костите ти. — Но не довърши церемонията. Взе Палката и я постави в ръцете на Сюан. Моарейн едва потисна усмивката си. Беше готова да разцелува Тамра.

От страна на Сюан нямаше нито потене, нито охкане. Тя изреди Клетвите с ясен и силен глас, без дори да мигне, докато всяка от тях се утаяваше в нея. Никакво физическо затруднение не можеше да изкара Сюан от равновесие; тя никога не се разплакваше, докато Елайда не свършеше, никога не проливаше сълза, докато не напуснеха кабинета на Мириън. Имаше сърце на лъвица.

— Свърши се наполовина и Бялата кула е всечена в костите ти — заяви Тамра и отново постави Клетвената палка на възглавничката на Аелдра. — Сега стани, Айез Седай, и избери своята Аджа, и всичко ще е свършено, което може да се свърши под Светлината.

Колкото и хладнокръвие да беше проявила Сюан, изричайки Клетвите, се надигна не по-малко вдървено от Моарейн, с което двете приклекнаха официално в реверанс и се наведоха да целунат пръстена на Амирлин.

Заедно закрачиха към Сините сестри. Бавно, с толкова изящество, колкото им беше по силите, и без да се държат за ръце — това вече не минаваше. Като всички Посветени, често пъти бяха обсъждали в коя Аджа могат да влязат, обсъждаха качествата и недостатъците им, сякаш знаеха повече от онова, което, се виждаше на повърхността, ала през последната година или малко повече тези обсъждания бяха само за да докажат избора, който бяха направили. Сините се стремяха да поправят грешки, което не беше същото като търсенето на справедливост, като Зелените и Сивите. „Следовнички на Каузи“, беше наричала Сините и главното „К“ съвсем ясно се долавяше в тона й. Моарейн не можеше да си представи, че ще се числи в друга. Сюан се усмихваше, нещо, което не беше много редно, но пък и самата тя усети, че го прави, и не можеше да махне усмивката.

След като избраната от тях посока се разбра, Сестрите от другите Аджи започнаха да поднасят реверансите си на Амирлин и да си тръгват, първо Жълтите, после Зелените, плъзгаха се и се изнизваха от залата със своите Заседателки, повели царствената процесия. Напуснаха и Кафявите, после Белите. Какво предопределяше реда, Моарейн не знаеше, но след като напуснаха и Червените, Тамра се плъзна след тях през залата. Това, което предстоеше, си беше само за Сините. Аелдра остана да гледа.

Трите останали Заседателки се струпаха, докато меднокожата Леане, жилава и висока като мъж, се наведе да положи шала със сините ресни на раменете на Моарейн, а тъничката мургава и красива Рафела правеше същото със Сюан. Никоя от двете все още не бе придобила лишеното от възраст лице, но достойнството си носеха като плащове. Заседателките бяха самото въплъщение на достойнство.

Възпълничката Еадит, с дълга до кръста бяла коса, целуна по двете бузки Сюан, а после и Моарейн, и промълви на всяка:

— Добре си дошла у дома, Сестро. Дълго те чакахме.

Анлий, с мрачно застиналото лице, побеляла, със синя рокля на зелени ивици и с почти толкова пръстени и гердани, колкото беше носила Гитара, повтори целувките и думите, а след нея Лелейн, чиято тържествена физиономия се разпукна в усмивка, щом проговори. Лелейн ставаше много красива, щом се усмихнеше.

— Добре си дошла у дома, Сестро — рече Лелейн и се наведе да целуне Моарейн. — Дълго те чакахме.

Аелдра също ги целуна по бузите и изрече думите, след което изненадващо добави:

— И двете ми дължите по една баница, направена от собствените ви ръце. При нас е обичайно за шестата Сестра, която ви целуне за добре дошли.

Моарейн примига и се спогледа със Сюан. Така изведнъж ли свърши церемонията? Баница? Съмняваше се, че Аелдра ще изяде нейната. Тя в живота си нищо не беше готвила.

Еадит цъкна с език и намести шала на ръцете си.

— Ама наистина, Аелдра — каза строго тя. — Това, че тези двете си позволиха да престъпят границата в толкова отношения, все още не е повод ти да забравиш за достойнството си. Така. — Вдигна ръце и дългите сини копринени ресни се развяха. — Възлагам ти, Леане Шариф, да придружиш Моарейн Дамодред, за да види Бялата кула, че една Синя сестра е дошла у дома. Възлагам ти, Рафела Циндал, да придружиш Сюан Санче, за да види Бялата кула, че една Синя сестра е дошла у дома.

Еадит подбра със себе си Аелдра и поведе другите Заседателки извън залата, но останалите като че ли не бяха свършили.

— Обичаят е нещо скъпо и не бива да се позволява да закърнее — заяви Рафела и изгледа поред Сюан и Моарейн. — Ще продължите ли до отсека на Синята Аджа, облечени в Светлината, както изисква обичаят? — Сюан се вкопчи в шала си, сякаш се канеше никога да не го смъква от себе си, а Рафела добави припряно: — И с шала си, разбира се. Да покажете, че не ви трябва друга закрила, освен Светлината и шала на Айез Седай.

Моарейн се усети, че и тя си е стиснала шала по същия начин, и насила накара ръцете си да се отпуснат. Трите клетви я правеха Айез Седай, но не се беше почувствала Айез Седай, докато не положиха шала на раменете й. Но ако я накараха да мине пред очите на всички без нищо върху себе си… О, Светлина, сега вече лицето й наистина пламна! Никога не беше виждала Айез Седай да се изчерви.

— О, я стига, Рафела — бързо се намеси Леане и се усмихна успокоително на двете. Беше Посветена за известно време с тях и ако можеше да се съди по топлината на усмивката й, прекъснатото приятелство май щеше да се поднови. — Преди хиляда години жените са идвали, за да ги издигнат, облечени в Светлината, и са се връщали по същия начин — всяка тук щеше да е така, — но от този обичай се е съхранило само, че коридорите ще са пусти, докато стигнете до жилищата на своята Аджа — обясни тя отривисто. Леане всичко правеше отривисто. — Съмнявам се, че някоя друга освен неколцина Кафяви изобщо си спомня за този обичай. Рафела почти се е побъркала с опитите си да съживява отдавна мъртви обичаи. Не го отричай, Рафела. Помниш ли онова с ябълковите цветчета? Дори Зелените не могат да си спомнят в чест на коя битка е било въведено.

Странно, но макар Рафела да беше стигнала до шала цяла година преди Леане, тя само въздъхна.

— Не бива да се забравят обичаите. — Но не го каза чак толкова настоятелно.

Леане поклати глава.

— Хайде. Знам, че сигурно искате да закусите, но закуската ще трябва да почака преди още няколко неща, между които е и тази разходка. Която няма да включи всички коридори — добави тя и изгледа Рафела изпод вдигнатите си вежди. — Нито ще спираме пред отсеците на всяка Аджа, да ги викаме да излязат и да видят Сестра на Сините. — Поклати отново глава и ги подкара през вратите, като преля едно тънко поточе да ги затвори. — В живота си не съм се срамувала толкова. Ти трябваше да се изчервиш тогава, Рафела. Верин й рече, че имала толкова сладък глас, че трябвало да се занимава с пеене. А една Червена дойде да ни каже да спрем да мяукаме и да си ходим. А пък Зелените! Някои Зелени имат… грубо… чувство за хумор. — Дали Рафела се беше изчервила тогава, или не, но сега бузките й леко поруменяха.

„Колко ли грубо чувство за хумор ще да са имали тези Зелени?“ — зачуди се Моарейн. Но изчервяването на Рафела поне й помогна да престане да се тревожи за своето. Разбира се, Сестрите щяха да се държат една пред друга не така, както пред онези, които не носят шала. И сега тя също го направи. От което сякаш порасна с няколко пръста, въпреки че Леане беше все още с една глава по-висока от нея. Беше скъсила крачките, но Моарейн все пак трябваше да подтичва, за да не изостане, докато се изкачваха през подземните коридори на Кулата, съвсем опустели освен тях четирите. Коридорите рядко биваха препълнени, но това, че бяха толкова пусти, им придаваше зловещ вид, като на тъмни пещери. Твърде лесно беше да си представи Кулата съвсем опустяла. А щеше да се случи един ден, ако нещата продължаваха да вървят все така.

— Церемонията свършва ли с тази обиколка? — попита тя. — Частта със Синята Аджа, имам предвид. И можем ли да задаваме въпроси? — Това май трябваше да го попита най-напред, но искаше гласовете им да пропъдят лошите мисли.

— Не изцяло — отвърна й Леане, — но можете да питате каквото си щете. На някои въпроси обаче не може да се отговори, преди да сте се представили на Първата Отсяваща, главата на нашата Аджа.

— Не трябва да разкриваш тази титла — бързо се намеси Лафела.

Моарейн кимна, макар вече да го знаеше. Посветените ги учеха, че всяка Аджа си има тайни, и Рафела със сигурност го знаеше. Не една Сестра беше казвала на Моарейн, че след като спечели шала, ще й се наложи да учи почти толкова, колкото и преди. Тя смяташе да е много предпазлива, докато не научи повечко.

— Аз имам въпрос — каза намръщено Сюан. — Има ли още много такива обичаи, като онзи с баницата? Мога да готвя, но обикновено готвеше по-голямата ми сестра.

— О, да — каза щастливо Рафела и им заописва загадъчни обичаи, докато крачеха към първия етаж на Кулата, някои от които — толкова глупави, като да си обуваш сини чорапи, когато напускаш Тар Валон, други толкова деликатни, като да се въздържаш от брак. Айез Седай се омъжваха понякога, но Моарейн не можеше да си представи как другояче може да свърши един подобен брак, освен скръбно. Пороят от информация продължи, докато се изкачваха по виещите се коридори — спря чак когато стигнаха невзрачните лъскави врати, водещи към отсека на Сините.

— Другите можете да ги чуете по-късно — каза Рафела и намести шала на раменете си. — Но гледайте да ги научите всички много бързо. Някои са наложени стриктно като закона на Кулата. Според мен с всички трябва да е така, но с някои поне е.

— Стига де, Рафела — каза Леане и двете с мургавата Сестра хванаха по една от месинговите дръжки, бутнаха ги и отвориха крилата.

Не преляха. Това може би беше поредният обичай. Язденето щеше да е неприятно в следващите няколко дни и тя смяташе да използва цялото си време, докато се оправи достатъчно, за да напусне града, в запомнянето на тези обичаи, поне онези, които бяха наложени. Не смяташе да започне издирването си и да я забави нещо толкова глупаво като това, че не е облечена от глава до пети в синьо в първия ден на месеца. Светлина, този поне не можеше да е наложен. Ала все пак щеше да е по-безопасно да е сигурна.

Двете със Сюан престъпиха прага и се спряха изумени. Синята беше предпоследната Аджа по брой, след Бялата, но всички Сини сестри, които в момента се намираха в Тар Валон, се бяха подредили в шпалир около главния коридор, и всички освен Аелдра — загърнати официално в шаловете си.