Глава 22 Според обичая

Ако Канлуум беше град на хълмове, то Чачин беше град на планини. Трите най-високи се издигаха почти на една миля, макар че върховете им бяха изравнени и всички блестяха на обедното слънце с цветните покриви от гледжосани плочи. На най-високия дворецът Айездайшар сияеше по-ярък от всичко наоколо в червени и златисти цветове, а над най-големия му купол гордо се развяваше знамето с подскачащия Червен кон. Три пръстена високи крепостни стени с кули обкръжаваха града, както и дълбок сух ров с ширина от сто крачки, пресечен от двайсет и четири моста, всеки с по едно укрепление при входа. Движението към и извън града тук също беше огромно, а Погибелта бе далече, тъй че на стражата на Червения кон, с шлемове и метални нагръдници, не се налагаше да е толкова бдителна като в Канлуум, но преминаването по моста на Слънчевия изгрев, сред потоците фургони, коли и хора в двете посоки, все пак им отне доста време.

Веднага щом минаха първата стена, Лан дръпна юздите и отби от трополящите, тежко натоварени търговски фургони. Макар да го чакаше среща с Едейн, едва ли някога в живота си се беше радвал толкова, че вижда някой град. Според буквата на закона те вече наистина бяха в Чачин — втората, по-висока стена беше на повече от сто крачки напред, а третата, още по-висока — още по-далече — но искаше вече да приключат с тази Алис. Откъде, в името на Светлината, беше намерила тези бълхи толкова рано през пролетта? А черните мухи? Мухите трябваше да се появят чак след месец! Всичко го сърбеше. Добре поне, че тя не намери удовлетворение в това. Беше сигурен.

— Клетвата ни задължаваше да ви пазим до Чачин, и тя бе спазена — каза й той. — Стига да избягвате по-опасните квартали на града, по улиците сте толкова в безопасност, колкото ако имахте охрана от десет души. Тъй че можете да си вървите по работата, а ние — по своята. Задръжте си парите — добави хладно, когато тя посегна за кесията си. За миг тя изгуби самообладание и лицето й се намръщи ядосано. Но пък му беше нанасяла обида след обида.

Рин тутакси заприказва как Лан обиждал Айез Седай и взе да й се извинява от името на тримата с усмивки и чупки в кръста от седлото, а звънците по плитките му задрънчаха като алармени гонгове. Букама на свой ред кисело замърмори за мъже с обноски на свине и как заслужено си получавали отплатата. Самата Алис го изгледа толкова безизразно, че като нищо можеше да е такава, за каквато претендираше. Опасна претенция, ако не беше. А ако беше… Точно тогава изобщо не искаше да има повече взимане-даване с нея.

Вихрено обърна Танцуващия котарак и препусна в галоп нагоре по широката улица, като разпръскваше и минувачи, и конници. В друг момент това щеше да предизвика дуели. Хадори и репутацията, свързана с него, едва ли щеше да повлияе на някой друг, освен на хора от простолюдието. Но той препускаше прекалено бързо, за да може да чуе някой предизвикателен вик, завиваше бясно покрай носилки, трополящи търговски коли с високи колелета и носачи, помъкнали тежки товари на прътите на раменете си, без да забавя скорост. След селската тишина тропотът на обкованите с желязо колела по калдъръма и виковете на уличните продавачи и дюкянджиите му се струваха оглушителни. Свирнята на флейтите на уличните музиканти беше дразнещо писклива. Миризмите на печени ядки и месеници от количките на продавачите, миризмите на готвено от кухните на десетките ханове и стотиците домове се сливаха в неприятна воня след чистия въздух по пътя. Стотиците конюшни, пълни с коне, само я усилваха.

Букама и Рин го догониха с товарния кон, преди да се е изкачил до средата на склона към двореца Айездайшар, и продължиха от двете му страни. Ако Едейн пребиваваше в Чачин, щеше да е там. Букама поне знаеше какво му предстои. Влизането в Погибелта щеше да е много по-лесно. Излизането от Погибелта — също. Всеки глупак можеше да влезе в Погибелта. Глупак ли беше той, че дойде тук?

Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-бавно се движеха. Нагоре по улиците се мяркаха все по-малко хора, а къщите с плочести покриви отстъпваха на дворци, на домове на заможни търговци и банкери, със стени, покрити с яркоцветни плочи. Мяркаха се все повече облечени в ливреи слуги, забързани по работа. Ярко боядисани карети с гербовете на знатни домове заместиха търговските фургони и носилките. Една карета с впряг от четири или шест коня с пискюли по сбруите заемаше много място, а повечето бяха с по няколко души конна охрана, както и с двама мъже отзад на каретата, с пълно въоръжение и броня и готови да влязат в спор с всеки, дръзнал да се забърше покрай тях. Жълтото палто на Рин не изглеждаше толкова хубаво като в Канлуум, а след като второто по-добро палто на Лан беше оцапано с кръв, се наложи да облече третото, толкова похабено, че пред него Букама изглеждаше добре облечен. Мисълта за петната кръв навя и други мисли в ума му. Дължеше на Алис за Цяра й, както и за изтезанията, на които го беше подлагала, макар че можеше да се отплати само за първото. Не. Трябваше да махне тази странна женичка от главата си, въпреки че тя сякаш бе успяла някак да се настани трайно в черепа му. Върху Едейн трябваше да се съсредоточи сега. Върху Едейн и върху най-отчаяната битка в живота си.

Дворецът Айездайшар запълваше изцяло плоския планински връх — огромно блестящо съоръжение от куполи и високи тераси, покриващи двеста хектара, сам по себе си един малък град. Всяка повърхност блестеше в червено и златно. Грамадните бронзови порти, с изрисувания на тях Червен кон, стояха приканващо отворени под арката с плочи от червена глеч, водеща към Двора за госта, ала щом Лан и другите двама се приближиха, десетина стражи излязоха да им преградят пътя. Червеният кон беше извезан на зелените табарди, които носеха върху броните си, а алебардите им бяха украсени с дълги червени и златни ленти. Доста колоритни бяха с червените си шлемове и бричове и с високите си лъснати зелени ботуши, но всеки служещ тук мъж беше ветеран от не една битка и те изгледаха твърдо тримата новодошли иззад стоманените решетки на шлемовете си.

Лан се смъкна от седлото и се поклони, не много дълбоко, и докосна с длан челото, сърцето и дръжката на меча си.

— Аз съм Лан Мандрагоран — заяви той. Нищо повече.

Като чуха името му, стражите се поотпуснаха, но не отстъпиха незабавно. В края на краищата всеки можеше да се нарече както му хрумне. Един от тях изтича нанякъде и след няколко минути се върна с побелял офицер, окачил шлема на бедрото си. Джурад Шиман беше опитен ветеран от не една кампания известно време беше пътувал с Лан на юг и като го видя, на суровото му лице се появи усмивка.

— Добре си дошъл, ал’Лан Мандрагоран — рече той и се поклони много по-дълбоко, отколкото някога му се бе кланял. — Тай’шар Малкиер! — О, да. И да я нямаше сега Едейн тук, със сигурност се беше отбивала.

Лан тръгна след Джурад, повел за юздите коня си, под червената арка и по гладките каменни плочи на Двора на госта, с чувството, че би трябвало да е извадил меча в десницата си и да е облякъл броня. Ажурно изваяните каменни тераси над просторния двор сега му се сториха много удобно укритие за стрелци. Пълна глупост, разбира се. Тези открити балкони като дантела от камък изобщо не предлагаха удобно укритие. Предназначени бяха да се гледат хорските тълпи при големи церемонии, а не за отбрана. Никой враг не беше стигал някога до втората стена, а ако тролоци успееха някога да навлязат толкова навътре в града, бездруго всичко щеше да е изгубено. Все пак Едейн можеше да е тук и му беше трудно да се отърве от чувството, че излиза на бойно поле.

Коняри, облечени в червено-златните ливреи с извезания на рамото Червен кон, притичаха да приберат конете, а след тях и други мъже и жени, да отнесат товара в плетените кошове и да заведат всеки от новодошлите в отредените му покои, според сана. Притесни го това, че ги водеше самата шатаян на двореца. Достолепна жена с изправена снага и с побеляла коса, прибрана на кок на тила. Сребърната гривна с ключовете провъзгласяваше, че госпожа Ромера властва над всички дворцови слуги, но самата шатаян бе нещо повече от слуга. Обикновено само короновани глави можеха да очакват, че ще бъдат посрещнати при портите от шатаян. Тя плуваше сред море от чужди очаквания. Мнозина се бяха давили в такива морета.

Лан отиде да види в какви стаи ще бъдат настанени Букама и Рин и изрази задоволството си от тях пред госпожа Ромера, не защото очакваше, че ще им дадат нещо неподходящо, а защото трябваше да се погрижи първо за хората си, а чак после за себе си. Рин се беше малко вкиснал, но той, разбира се, не можеше да очаква нещо по-добро от малка стаичка в една от каменните казарми на двореца, също като Букама. Много добре знаеше как стоят нещата тук. Рин поне получи самостоятелна стая на някакъв знаменосец, с печка, облицована с плочки и вградена под леглото. Обикновените войници спяха по десет души в едно помещение, както помнеше Лан, и половината им време зиме минаваше в спорове кой да заеме леглата най-близо до камината.

Букама остана доволен — е, доволен като за него; въсенето му почти изчезна — запали лула с табак и се заприказва с няколко души, редом с които се беше сражавал по бойните полета, а Рин като че ли бързо се съвзе. Все едно, докато Лан излезе, Рин вече разпитваше войниците дали се намират хубави момичета между слугините и какво може да направи, за да му изперат и огладят дрехите. Външният му вид го интересуваше, особено преди жени, все едно млади или стари, почти толкова, колкото самите жени. Сигурно се беше вкиснал от това, че се появи оцапан и омачкан пред шатаян и слугините.

За преголямо облекчение на Лан, не му дадоха покоите, предназначени за гостуващ крал, въпреки ескорта на шатаян. Трите му стаи бяха просторни, с копринени гоблени по сините стени и широк корниз, изваян на стилизирани планински върхове, обрамчващи високите тавани, а масивните мебели бяха само резбовани, с много малко позлата. Спалнята беше с малка тераса с изглед към дворцовите градини и имаше легло с пухен дюшек, широко толкова, че можеше да побере четирима-петима души. Като за сана му бяха съвсем удобни и той благодари на госпожа Ромера, може би малко по-щедро, отколкото се полагаше, защото тя се усмихна и кожата около лешниковокафявите й очи се сбра на ситни бръчици.

— Никой не знае какво може да донесе бъдещето, милорд — отвърна тя, — но ние знаем кой сте. — След което му направи сдържан реверанс, преди да напусне. Реверанс. Забележително. Каквото и да твърдеше, шатаян си имаше свои очаквания за бъдещето.

Със стаите му прикрепиха две слугини със скулести лица, Аня и Есни, които започнаха да прибират оскъдните му вещи в гардероба, както и един длъгнест младок, Бюлън, да тича по една или друга работа. Той зяпна, като видя шлема и бронята му, докато ги поставяше върху черно боядисания скрин до вратата, макар че трябваше много пъти да е виждал подобни неща.

— Нейно величество в двореца ли е? — учтиво попита Лан.

— Не, милорд — отвърна Аня, огледа намръщено оцапаното с кръв палто и го отдели с въздишка на една страна. Беше с прошарена коса и според Лан спокойно можеше да е майка на Есни. Въздъхна не от това, че вижда кръв — трябваше да е свикнала с подобна гледка, — а че щеше да е трудно да се почисти. Но с малко късмет, той щеше да си го получи почистено и закърпено. Толкова добре, колкото беше възможно. — Кралица Етениел е на обиколка във вътрешността.

— А принц Брис? — Знаеше отговора — Етениел и консорт Брис можеше да са едновременно извън града само по време на война, — но трябваше да се спазят някои форми на етикета.

Челюстта на Бюлън увисна от нелепото допускане, че принц-консортът може да отсъства, но един млад слуга не можеше да е съвсем наясно с дворцовите маниери. Аня обаче нямаше да я поставят да служи на Лан, ако не беше достатъчно разговорлива.

— О, да, милорд. — Надигна оцапаната му с черни петна риза и поклати глава, преди да остави и нея настрана. Но не с палтото. Явно ризата според нея беше неспасяем случай. Поклащаше глава над повечето му дрехи, дори и онези, които решаваше да прибере в гардероба. Повечето от тях бяха доста захабени.

— А гостуващи знатни люде? — Сърбеше го да зададе точно този въпрос толкова силно, колкото от ухапванията на бълхите и черните мухи.

Аня и Есни се спогледаха.

— Само една по-знатна особа, милорд — отвърна Аня. Сгъна една от ризите и бавно я прибра в гардероба, принуждавайки го да чака. — Лейди Едейн Арел. — Двете жени се усмихнаха една на друга и от това още повече си заприличаха. Знаеха, разбира се, от самото начало какво се опитва да разбере, но нямаха право да му се хилят така идиотски.

Докато Бюлън намаже с вакса и лъсне ботушите му, Лан се уми от глава до пети на умивалника, вместо да чака да му донесат вана, и се натърка с мазилото, което Есни донесе по заръка на Аня за отоците от ухапванията, но се остави на жените да го облекат. Това, че са прости слугини, не беше основание да ги обижда. Имаше си още една бяла копринена риза, която не беше чак толкова похабена, бричове от плътна черна коприна, скриваща почти всичко, и едно черно копринено палто, извезано по ръкавите на златни „кървави рози“ с бодли с остри шипове. Кървави рози, за раздяла и за възпоминание. Ставаше. Ботушите му бяха добили лъскавина, каквато изобщо не бе допускал, че е възможна. Въоръжен беше толкова добре, колкото бе възможно. С оръжие в ръка нямаше от какво да се бои, ала оръжията на Едейн нямаше да са от стомана. Малко опит имаше в битки като тази, която му предстоеше.

След като даде на Аня и Есни по една сребърна марка, а на Бюлън сребърен петак — госпожа Ромера щеше да побеснее, ако й предложеше пари, но слугите на един гост очакваха по нещичко на първия ден и на последния — той прати момчето да провери дали в конюшните са спазили указанията му за Танцуващия котарак, а на жените нареди да останат в коридора и да пазят вратата му. После седна и зачака. Срещите му с Едейн трябваше да са публични, с колкото може повече хора наоколо. Насаме всички предимства щяха да са на страната на неговата карнейра.

Неволно се зачуди къде ли е отишла Алис, какво иска да прави с него и другите двама, и се опита да пропъди тези мисли от главата си. Тази жена се беше впила като кърлеж във врата му. На една от резбованите странични масички беше поставена висока сребърна кана за чай, несъмнено ароматизиран с боровинки и мента, и друга с вино, но Лан не им обърна внимание. Не беше жаден, а умът му трябваше да е ясен за срещата с Едейн. Докато чакаше, прие ко’ди и остана да седи, загърнат в безчувствена пустота. Винаги беше по-добре да влизаш в битка без чувства.

Смайващо скоро Аня отново влезе и грижливо притвори вратата след себе си.

— Милорд, лейди Едейн ви е изпратила покана да я посетите в покоите й. — Тонът й беше съвсем неутрален, а лицето й — гладко като на Айез Седай.

— Предайте на пратеника й, че все още не съм се възстановил след пътуването си — отвърна той.

Аня приклекна учтиво, но изглеждаше разочарована от отговора.

Дворцовият етикет изискваше да му се остави време за въпросното „възстановяване“, колкото той поиска, но след по-малко от половин час, според позлатения часовник на перваза над камината, Аня отново влезе с писмо, подпечатано с герба с присвитата лъвица върху син восък. Присвита лъвица, готова за скок. Личният герб на Едейн, и й подхождаше напълно. Той го счупи с неохота. Писмото бе много кратко:

„Ела при мен, миличък. Ела веднага“.

Подпис нямаше, но не беше и нужен, дори восъкът да беше без печат. Изящният й почерк му бе толкова познат, колкото и собствения му, много по-груб. А и писмото си беше съвсем в стила на Едейн. Заповедно. Едейн беше родена да бъде царица, и го знаеше.

Той пусна листа в пламъците на камината. Този път разочарованието на Аня съвсем не беше привидно. Светлина, бяха я поставили да му слугува, но Едейн имаше в нейно лице съюзничка, стига да го знаеше. Най-вероятно го знаеше — Едейн умееше да научава всичко, което може да е в нейна полза.

Повече покани от Едейн нямаше, но когато часовникът със златните топузи удари три пъти за края на часа, се появи самата госпожа Ромера.

— Милорд — заговори тя официално, — дали сте отдъхнали достатъчно, за да бъдете приет от принц-консорта?

Най-сетне.

Висока чест беше да бъдеш придружен лично от нея, но гостите винаги имаха нужда от водач, за да се оправят из двореца. Той самият бе отсядал тук много пъти и все още се губеше понякога. Мечът му остана върху лакирания скрин до вратата. Тук нямаше да му послужи за нищо, а и щеше да оскърби Брис — щеше да покаже, че е сметнал, че ще трябва да се защитава. Не че нямаше да трябва, само че не със стомана.

Отначало очакваше, че срещата ще е лична, но госпожа Ромера го отведе в една голяма официална зала с купол, изрисуван като небето в средата на високия таван; основата му се крепеше на тънки вити бели колони. Залата беше пълна с хора, които си мърмореха и шепнеха. Всичко това замря, щом забелязаха пристигането му. Из тълпата тихо се движеха слуги в ливреи и поднасяха греяно вино с подправки на лордове и дами в копринени дрехи с извезани гербове, а и на незнатни особи във финотъкани вълни, обшити със знаците на по-важните гилдии. А и на други също така. Лан зърна мъже с дълги палта, носещи хадори, мъже, за които знаеше, че не са ги носили от повече от десет години. Жени, все още с подрязани коси до раменете и още по-високо, си бяха сложили на челото точицата на ки’сайн. Започнаха да се чупят в кръста и да приклякат при появата му — онези от тях, които бяха решили изведнъж да си спомнят за Малкиер. Загледаха как шатаян го представи на Брис, както ястреби чакат полската мишка да излезе на открито. Или като ястреби, чакащи знак да полетят. Навярно изобщо не биваше да идва тук. Но беше твърде късно за такова решение. Единственият път беше напред, каквото и да го чакаше.

Принц Брис беше едър грубоват мъж на средна възраст и изглеждаше по-пригоден за броня, отколкото за тези извезани със злато коприни, макар че всъщност беше свикнал и с двете. Брис беше Мечоносецът на Етениел, пълководецът на всички нейни армии, както и нейният консорт, и беше получил високия сан, след като се бе оженил за нея. Имаше репутация на голям пълководец. Той стисна Лан за раменете и не го остави да му се поклони.

— Не и от този, който на два пъти спаси живота ми в Погибелта, Лан. — И се засмя.

— И вие на два пъти спасихте моя — отвърна Лан. — Честта е върната.

— Може и да е така, може. Но идването ти като че ли донесе малко от късмета ти на Дирик. Тази заран падна от терасата, на цели петдесет стъпки, и не си счупи и една кост. — Махна с ръка на втория си син, чаровно осемгодишно момче с черни очи и с палто като неговото. Детето пристъпи напред. Един голям оток беше обезобразил едната му буза и то се движеше сковано заради други отоци, но се поклони официално и ефектът се развали донякъде само от широката му усмивка. — Трябваше да е при учителите си — сподели Брис. — Но толкова гореше от желание да те види, че нямаше да запомни уроците, а и се поряза с меч. — Момчето се намръщи и възрази, че сам никога не би се порязал.

Лан отвърна също толкова официално на поклона на момчето, но и последните трохи от дворцовия протокол изчезнаха веднага, щом то отвори уста.

— Казват, че сте се били с айилците и в блатата на Шиенар, милорд — заговори възбудено Дирик. — Вярно ли е? Те наистина ли са високи по десет стъпки? Наистина ли забулват лицата си, преди да убият? И ядат мъртвите си? А Бялата кула наистина ли е по-висока от планина?

— Остави на човека възможност да ти отговори, Дирик — каза Брис и насмешливият гняв се развали от веселия му смях. Момчето се изчерви засрамено, но все пак се усмихна мило на баща си и той разроши косата му.

— Спомни си какво е да си на осем години, Брис — каза Лан. — Нормално е за момчето да е възбудено. — Той самият на осем години вече учеше ко’ди и с какво му предстои да се справя, когато влезе в Погибелта. Започваше да се учи да убива с ръце и крака. Дано Дирик да го чакаше по-щастливо детство, преди да му се наложи да мисли така отблизо за смъртта.

След като се почувства свободен, Дирик изсипа още един порой въпроси, макар че този път изчака за отговорите. Ако го оставеха, щеше да изцеди до сухо Лан за айилците, както и за чудесата на големите градове на юг, като Тар Валон и Фар Мадинг. Сигурно нямаше и да повярва, че Чачин е голям като всеки от двата.

— Лорд Мандрагоран ще ти напълни главата с приказки, докато се наситиш — каза Брис на момчето. — Но сега трябва да се срещне и с други хора. Марш при госпожа Тувал да си учиш уроците.

На Лан му се стори, че всички в залата затаиха дъх в очакване, когато Брис го придружи по червено-белите плочки на пода.

Едейн беше точно такава, каквато я помнеше. О, с десет години по-стара, с бели косъмчета по слепоочията и няколко тънки бръчици в ъгълчетата на очите, но тези големи и тъмни очи се вкопчиха в него. Нейният ки’сайн още беше бял, като за вдовица, а косата й още се спускаше на черни вълни под кръста. Беше облякла червена копринена рокля в домански стил, плътно прилепнала и почти прозрачна. Беше прекрасна. Поклонът му беше много спокоен.

За миг тя само го изгледа, хладно и преценяващо.

— Щеше да е… по-леко, ако беше дошъл при мен — промълви, сякаш й беше все едно дали Брис ще чуе. А след това, за негова изненада, коленичи изящно и взе ръцете му в своите. — Под Светлината — разнесе се в залата силният й и ясен глас, — аз, Едейн ти Гемален Арел, се вричам във вярност пред ал’Лан Мандрагоран, господаря на Седемте кули, Властелина на Езерата, верния Меч на Малкиер. Дано да посече Сянката! — Дори и Брис се стъписа. Залата затаи дъх за миг, когато тя целуна пръстите на Лан; и отвсякъде избухнаха възторжени възгласи и викове: „Златният жерав!“ и дори: „Кандор е с Малкиер!“ Глъчката му позволи да измъкне ръцете си и да я вдигне на крака.

— Милейди — заяви той тихо, но твърдо. — Вече няма крал на Малкиер. Великите лордове не са хвърлили пръчките.

Тя сложи ръка на устните му. Топла ръка.

— Трима от оцелелите петима са в тази зала, Лан. Да ги попитаме ли какво ще хвърлят? Каквото трябва да бъде, ще бъде. — И бавно се отдръпна в множеството от хора, напиращи да се струпат около него, да го поздравят и да се врекат във вярност тук и на място, стига да им позволи.

Брис го спаси, като го поведе по дългата, оградена с каменен парапет тераса на височина над двеста стъпки над покривите на града. Всички знаеха, че Брис обича да се усамотява тук, и никой не ги последва. Само една врата водеше натам; нямаше прозорец, който да гледа над тях, и звуците от двореца не можеха да ги безпокоят.

— Ако знаех, че се кани да направи това — заговори по-възрастният мъж, докато крачеха напред-назад с ръце зад гърбовете, — изобщо нямаше да й предложа гостоприемството си. Ако пожелаеш, мога да я уведомя, че гостоприемството ми е приключило. Не ме гледай така, човече. Достатъчно добре познавам обичаите на Малкиер, за да не я оскърбя. Тя едва ли не те е заковала в кутийка и знам, че ти сам никога не би си го избрал. — Брис знаеше по-малко, отколкото си въобразяваше. Колкото и деликатни изрази да подбереше, отказът от гостоприемство щеше да се приеме като смъртна обида.

— „Дори планините ще се смъкнат с времето“ — цитира Лан. Вече не беше сигурен дали би отказал да поведе мъже в Погибелта. Не беше сигурен дали би поискал да го избегне. Всичките мъже и жени, които помнеха Малкиер. Малкиер заслужаваше да живее в човешката памет. Но на каква цена?

— Какво ще правиш? — Простичък въпрос, и зададен съвсем просто, но да му се отговори бе трудно.

— Не знам — отвърна Лан. Едейн беше спечелила само една дребна схватка, но той се чувстваше зашеметен от лекотата, с която го бе направила. Труден противник беше жената, понесла частица от душата му в косата си.

След това заговориха кротко за ловни хайки и за разбойници, и дали ланското избуяване на Погибелта ще замре скоро. Брис съжаляваше, че е оттеглил армията си от войната срещу айилците, но не беше имал избор. Поговориха си за слуховете за появилия се мъж, дето можел да прелива — всяка мълва го поставяше на различно място; според Брис всичко това беше вятър работа и Лан се съгласи с него — както и за Айез Седай, които сякаш бяха плъпнали навсякъде, без никой да знае по каква причина. Етениел му беше писала, че в някакво село по пътя й две Сестри хванали жена, която се преструвала на Айез Седай. Жената можела да прелива, но това не й помогнало. Двете истински Айез Седай я напердашили с камшици до рев насред селото и я принудили да си признае тежкия грях пред всички тамошни мъже и жени. После една от Сестрите я отвела в Тар Валон за същинското й наказание, каквото и да било то. Лан неволно се замоли дано Алис да не ги е лъгала, че е Айез Седай, въпреки че не можеше да си обясни защо трябваше да го интересува.

Надяваше се също така, че ще избегне още една среща с Едейн този ден, ала когато го върнаха в покоите му — този път го водеше един слуга, — я завари там: чакаше го прималяла в един от позлатените столове. Слугите му ги нямаше никакви. Изглежда, Аня наистина й беше съюзничка.

— Боя се, че вече не си красив, миличък — каза му тя, щом влезе. — Мисля, че ще ставаш все по-грозен с годините. Но винаги съм харесвала повече очите ти, отколкото лицето. — Усмивката й стана пламенна. — И ръцете ти.

Той се спря, стиснал дръжката на вратата.

— Милейди, не са минали и два часа, откакто се заклехте…

Но тя го прекъсна.

— И ще се покорявам на своя крал. Но както гласи поговорката, „кралят не е крал пред своята карнейра“. — Засмя се знойно, наслаждаваше се на властта си над него. — Донесох твоята даори. Подай ми я.

Очите му неволно проследиха нейните към плоската лакирана кутия върху масичката до вратата. Да повдигне капачето й му струваше толкова усилие, колкото ако вдигаше канара. Помнеше всеки миг на заранта след първата им нощ, когато тя го отведе в женското отделение на Кралския дворец във Фал Моран и пред очите на придворните дами и слугините отряза косата му до раменете. Дори му заяви гласно какво означава това. На всички жени им беше много весело, подхвърляха шеги, седнали в краката на Едейн, за да й изплетат неговата даори.

Едейн спазваше обичая, ала по свой начин. Косата беше мека и гъвкава; сигурно всеки ден я беше търкала с балсам.

Той бавно прекоси стаята, коленичи пред нея и й поднесе своята даори с две ръце.

— В знак на това, което ти дължа, Едейн, сега и навеки. — В гласа му го нямаше онзи плам от първата утрин и тя със сигурност го разбра.

Не взе плитката. Само го изгледа — лъвица, гледаща младо еленче.

— Знаех си, че не си заминал толкова задълго, че да забравиш обичая ни — промълви тя след дълго мълчание. — Ела.

Стана, хвана го за китката и го поведе към вратите на терасата с изглед към градините, на десет стъпки под тях. Двама слуги поливаха с ведра храсти и цветя, а една млада жена крачеше по плочките на алеята, в синя рокля, ярка като пролетни цветя, поникнали под дървесата.

— Дъщеря ми, Исел. — За миг гордост и обич придадоха топлота на очите на Едейн. — Помниш ли я? Вече е на седемнайсет. Все още не е избрала своя карнейра. — Младите мъже биваха избирани от своята карнейра; младите жени избираха своя. — Но мисля, че така или иначе, вече й е време да се омъжи.

Той смътно си спомняше някакво дете, което все караше слугите да тичат подир него, цвета на майчиното сърце, но по онова време умът му бе запълнен с Едейн. Светлина, тази жена бе запълнила ума му и сега, също както мирисът на парфюма й бе запълнил ноздрите му. Нейният мирис.

— Красива е като майка си — учтиво промълви той. Стисна даори в ръцете си. Твърде много предимство имаше тя в тази битка, докато той държеше сплетената коса, имаше цялото предимство на света, но трябваше все някога да му я вземе. — Едейн, трябва да поговорим. — Тя все едно не го чу.

— Време е и ти да се ожениш, миличък. След като нито една от родственичките ти не е жива, на мен се пада да го уредя. — И се усмихна топло към момичето долу, усмивка на любяща майка.

Той зяпна, осъзнал за какво намеква. Отпървом не можа да го повярва.

— Исел? — каза той дрезгаво. — Твоята дъщеря? — Можеше да спазва обичая по своя си начин, но това вече беше скандално. — Няма да извърша нещо толкова срамно, Едейн. Не и заради теб, дори и за това. — Разтърси даори в ръцете си, но тя само се усмихна.

— Разбира се, че няма, миличък. Ти си мъж, не си момче. Но все пак спазваш обичаите — замислено добави тя и погали с пръст плитката, трепереща в ръцете му. — Май наистина трябва да си поговорим.

Но го поведе към ложето. Там поне Лан можеше донякъде да си върне позиции, все едно дали щеше да вземе даори от ръцете му, или не. Мъж беше, а не младо еленче, колкото и тя да беше лъвица. Ала не се изненада, когато му каза, че може да остави даори, за да й помогне да свали роклята си. Едейн никога нямаше да се откаже напълно от предимството си. Не и преди да поднесе неговата даори на невястата му в деня на сватбата. А той не виждаше как може да предотврати тази невяста да се казва Исел.

Загрузка...