Няма да ти се размине

I

Едва когато непоносимо горещите лъчи на слънцето докоснаха лицето му през прозореца на колата, Хари се раздвижи. Нямаше представа колко време беше преседял в нея и се запита какво ли прави Глори. Каза си, че не може да я остави на това усамотено място, което беше най-малко на две мили от шосето, но все още се колебаеше дали да се върне след всичко, което беше изкрещяла в лицето му.

Запали си цигара с все още разтреперана ръка. После се обърна, за да види през задното стъкло има ли някаква следа от нея, и погледът му се спря на нейния куфар върху задната седалка. Това дооформи решението му. Не можеше да си тръгне с нещата й, нито пък би могъл да я остави да влачи сама тежкия куфар до шосето, ако й го оставеше някъде при отбивката, за да си го вземе.

Запали колата и след известни затруднения поради теснината на пътя обърна и бавно пое към просторния плаж.

Обедното слънце печеше жестоко и направо го смаза, когато слезе от колата и тръгна по мекия пясък, заобикаляйки ниските палми.

Спря и смръщи вежди, за да огледа плажната ивица. Съзря Глори. Беше полегнала настрани с вид на човек, който спи или си почива. Учуди се защо ли беше останала на открито под знойния пек, вместо да се скрие на сянка.

От гъсталака на палмите-джуджета Борг го наблюдаваше с безизразната си мазна физиономия и с ръка върху дръжката на револвера, който носеше на специален колан под мишницата си.

— Глори! — извика Хари, понеже не искаше да я стресне с приближаването си. — Глори!

Но тя нито се помръдна, нито даде някакви признаци, че го чува. С нарастващо безпокойство той тръгна по плажа към нея.

— Глори! — повика я отново и в същия миг се закова на място. Тъмночервеното петно върху пясъка до главата й предизвика вледеняваща тръпка по тялото му.

Остана неподвижен един безкрайно дълъг миг, после се приближи съвсем бавно само на няколко стъпки от нея. Тогава видя раните по главата й, застиналата гримаса на ужас, нейните полуотворени, невиждащи очи и без да я докосва, разбра, че беше мъртва.

Цигарата, която държеше, се изплъзна от пръстите му и падна на пясъка. Не можеше да повярва на очите си. В главата му се мярна мисълта, че го е извършил той, и му бяха необходими няколко секунди, за да се овладее и да убеди себе си, че не е вярно. Каза си, че не беше възможно тя да се е наранила сама до такава степен, и се огледа наляво-надясно, чувствайки как тялото му започва да лепне от страх.

Безкрайният плаж беше пуст. Взря се в дългия плътен пояс от дървета. Дали там не се криеше някой? Беше ли ги наблюдавал този някой, докато се караха?

Погледна към останалите по пясъка следи от стъпки. Личаха неговите, личаха нейните, но други отпечатъци нямаше.

Нямаше как да знае, че Борг се беше върнал в гората, заднешком по собствените си дири и че беше загладил с дебелата си, мръсна ръка всяка своя стъпка. Беше разполагал с много време и си беше свършил отлично работата. Не беше оставил следи нито на отиване, нито на връщане.

Гладкият, неразровен от стъпки пясък, който се простираше чак до гората, убеди Хари, че никой не беше се приближавал до Глори. Да не би от небето да беше паднало нещо и да я беше ударило? Но наблизо не се виждаше никакъв предмет с изключение на дамската й чанта, която лежеше до нея.

Избърса потното си лице, стремейки се, да не гледа неподвижното осакатено тяло. Ако сега някой дойдеше на плажа, щеше да помисли, че убиецът е той, разсъждаваше Хари. Обзе го страх. Дори ако никой не го видеше, а се откриеше само трупът, полицията щеше да заподозре най-напред него.

Щяха да имат основание да го подозират. Възможно бе някой да е чул кавгата им в бунгалото. Спомни си как Глори го предупреждаваше да не крещи. Ами онзи шофьор на камиона, който ги беше видял да стоят край пътя и ги беше попитал за сервиза „Денбридж“? Запомнил ги е и ще каже на полицията. Намереха ли трупа, с него беше свършено!

Погледна отново към гората и Борг, като отгатна намеренията му, безшумно се отдалечи по посока на мястото, където беше скрил колата си.

Инстинктът подсказваше на Хари, че не бива да си тръгне, преди да се е убедил, че в гората няма никой. Той се обърна и бавно се отправи обратно по пътя, по който беше дошъл. Беше направил само няколко крачки, когато чу изръмжаването на автомобилен двигател.

Шумът го накара да се закове на място. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Значи е имало някой! Чу форсирането на мотора и хукна като ужилен към пътя през пясъчната жарава. Но беше твърде късно. Когато стигна пътя, от колата нямаше и следа. Неговата продължаваше да си стои в края на отбивката, но той знаеше, че докато обърне, другият автомобил щеше да е прекалено далече, за да бъде догонен.

„Кой ли е бил?“ — питаше се Хари. Някой откачен тип, който беше видял, че Глори е сама и я беше нападнал ли? Този, дето избяга с колата, не можеше да бъде никой друг освен самия убиец. „Малко вероятно е да каже някому, че ме е видял — помисли си той. — Ще бъде твърде уплашен, за да се замесва пряко.“

Докато стоеше при автомобила под унищожителните лъчи на жаркото слънце, Хари се опитваше да се справи с паниката в мислите си и да реши как ще е най-добре да постъпи. Би могъл да отиде до Колиър Сити и да съобщи в полицията, че някой е убил Глори, но въобще не се надяваше, че ще му повярват. Ако го арестуваха и му вземеха отпечатъци от пръстите, с него щеше да е свършено. Най-разумното нещо, което би могъл да стори, беше да следва първоначалния си план. Отключи багажника на колата и извади лопатата. Свали кафявата амбалажна хартия, смачка я, пусна я обратно в багажника и го заключи. След това се върна при мястото, където лежеше Глори.

Съзнаваше, че трябва да я пренесе в гората и да я зарови там, където беше най-малко вероятно да бъде открита, но не можеше да си наложи да я вдигне. Започна да копае гроб на няколко стъпки от трупа. Не беше лесно да се изхвърля навън пясъка, защото той непрекъснато се свличаше в дупката, но в крайна сметка Хари успя да направи трапа достатъчно широк и дълбок, за да побере тялото.

Когато зари гроба, ризата му беше потъмняла от пот, а въздухът не му достигаше. Той заравни пясъка с опакото на лопатата, после отиде до водата и събра купчина водорасли. Върна се при гроба и ги разпръсна отгоре, за да замаскира прясно разровения пясък. Предполагаше, че след ден-два вятърът щеше да заглади мястото и никой нямаше да бъде в състояние да познае, че там има заровен човек. Опасността щеше да витае само през следващия ден, в случай че някой минеше оттам и се озадачеше от пясъчното хълмче.

Хвърли поглед назад към стъпките, оставени от него и Глори. Трябваше да ги прикрие. През следващия половин час Хари се пържи на слънцето, като заличаваше следите, бавно отстъпвайки назад към колата. Когато най-сетне стигна до нея, той спря и внимателно огледа лежащата пред очите му отсечка от плажа. С изключение на малката купчинка водорасли нищо друго не подсказваше, че двамата с Глори са били тук, и за първи път, откакто беше намерил тялото й, се почувства по-уверен в себе си.

Почисти лопатата във високата трева и я прибра в багажника. Тогава си спомни за куфара на Глори и изруга. Той също трябваше да бъде закопан. Извади лопатата, отнесе го в гората и издълба яма на едно място с мека почва, което намери. Зарови куфара, след което седна да си почине няколко минути върху ствола на една повалена пиния.

Мозъкът му полека възвръщаше функциите си. Беше се отървал завинаги от Глори и смъртта й нямаше да тежи на неговата съвест. Беше свободен да се завърне в Маями. Капиталът му си стоеше непокътнат, а там беше и Джоан, която го чакаше с безпокойство. Каза си, че е най-добре да се омита оттук. Можеше някой да дойде и да го види, независимо от усещането му, че опасността е преминала. Докато се изправяше, се сети за гаечния ключ, който беше захвърлил. Намереха ли го, вероятно щяха да го проверят за отпечатъци, а неговите се мъдреха там със сигурност. Опита се да си спомни, къде го беше запокитил. Знаеше само, че в гнева си беше хвърлил инструмента надалече. Още го виждаше как лети по посока на гората.

Тръгна покрай дърветата, забил очи в пясъчливата почва. Не беше изминал повече от десетина крачки, когато се натъкна на неподлежаща на съмнение следа от гаечния ключ, но той самият липсваше.

Хари се втренчи в ясните очертания на отпечатъка с разтуптяно сърце. От едната му страна имаше три странни малки белега и едва когато се наведе и наложи опакото на дланта си върху тях, разбра, че бяха оставени от кокалчетата на нечия ръка, която се беше притиснала към пясъка, за да вдигне гаечния ключ.

Хрумна му, че убиецът беше умъртвил Глори с него, и той се вледени въпреки изпепеляващата жега. Ако онзи изхвърлеше гаечния ключ и по-късно го намереха, убийството щеше да бъде приписано на Хари.

Той трескаво претърсва гората повече от половин час, но не откри инструмента и беше принуден да се откаже в крайна сметка.

Направи опит да си втълпи, че убиецът сигурно беше скрил гаечния ключ някъде, където никой не би го намерил. Каза си, че трябва да изтръгне от съзнанието си цялата тази история. Вече се беше освободил от Глори и беше длъжен да помисли за бъдещето си. Предстоеше му да се върне в Маями, при Джоан…

Пое с колата по пътчето, което свързваше плажа с главното шосе. Когато стигна разклона, зави наляво и се включи в трафика. Интензивният поток на движението го повлече почти моментално и той започна да се чувства по-сигурен, докато бързо се носеше към Маями по протежение на крайбрежието.

Седнал в колата си, Борг търпеливо чакаше на банкета на пътя. Когато видя, че мина „Буик“-ът на Хари, той потегли след него. Кара около четвърт миля зад бързо движещия се „Буик“, стремейки се постоянно да има две други коли между неговата и тази на Хари.

След като беше изминал няколко мили, Хари видя една цистерна да се задава насреща му и позна надписите в зелено и бяло — беше същият камион, чийто шофьор го беше попитал за пътя до сервиза „Денбридж“. Прокле лошия си късмет да го срещне отново. Смъкна се ниско в седалката с надеждата, че онзи няма да го познае, но не — шофьорът наду клаксона и му махна от прозореца, докато се разминаваха. Хари се направи, че не го вижда, и увеличи скоростта.

Ако полицията откриеше тялото на Глори и случаят се появеше във вестниците, камионджията със сигурност щеше да си спомни, че е видял Хари и Глори и че някакви си три часа по-късно го е забелязал да се връща без нея. Усети как по гърба му потече струйка студена пот. „Такъв лош късмет може да вкара човек в камерата за екзекуции…“ — помисли си той.

Пристигна в Маями около четири и половина. Спря пред една дрогерия, слезе от колата, влезе вътре и набра номера на резиденцията на Грейнър. Казаха му, че Джоан отсъства, но че я очаквали малко след шест часа. Отвърна, че ще се обади по-късно, и пак излезе. Застана до автомобила и започна да обмисля какъв трябва да бъде следващият му ход.

Реши да си намери по-евтин подслон от мотела, който беше напуснал. От другата страна на улицата зърна едно бюро за туристическа информация. Пресече я и взе от бюрото адреса на един умерено скъп мотел. Продължи с колата до булевард Бискейн, където откри мотела, който имаше изглед към морето.

Той нае едно бунгало в отдалечения ъгъл на добре поддържания парк, остави колата отпред и влезе вътре.

Минута след като затвори вратата, се появи Борг.

Той запомни номера на къщичката, после отиде в офиса и нае една, която беше в съседство.

Борг също паркира автомобила си пред своето бунгало. Влезе, придърпа стол до прозореца и седна. От мястото си можеше да наблюдава входната врата на Хари и от време на време да го зърва през прозореца как се движи из помещението.

Борг се чувстваше отпуснат и малко уморен. Жегата и напрежението през деня не бяха понесли добре на туловището му, но не му пукаше. Чувстваше се пълноценен. Беше убил човек за пръв път от две години насам. Убийствата му доставяха удоволствие. Хвърли поглед отсреща към бунгалото на Хари. Единият от виновниците беше ликвидиран, а другият можеше да почака малко. Нямаше нужда да прибързва. Върнеше ли се на работа при Дилейни, надали щеше да има възможност за друго убийство.

Извади от джоба си плоско шише със сироп. Отпи от него голяма глътка, избърса устни с опакото на ръката и доволен въздъхна. Страстта му към шербета датираше от времето, когато като хлапак играеше из улиците на Чикаго. Вече не пиеше нищо друго. Смукна още веднъж продължително, сетне остави бутилчицата на перваза на прозореца, облегна се назад и зачака.

II

Междувременно Хари беше взел душ, беше се преоблякъл и беше изпил няколко дози от бутилката уиски, която поръча по телефона. Минаваше шест часа и той позвъни в резиденцията на Грейнър.

Обади се Джоан.

— Какво ново, Хари? — попита нетърпеливо тя. — Не очаквах да те чуя толкова скоро.

— Тя си отиде. Успях най-после да я убедя.

— Наистина ли? И закъде замина?

— За Мексико Сити. Не бях ли ти споменал? Тя има брат там.

— Наложи ли се да се бръкнеш дълбоко?

— Не особено. Когато стана въпрос за парите, взе само няколко хилядарки. Исках да й дам повече, но тя не пожела. Държа се много мило. Дори ни пожела щастие.

— Така ли? — Недоверчивата нотка в гласа на Джоан го предупреди да внимава какво говори.

— Да. Мислех, че ще я шокирам, като й кажа, че трябва да се разделим. Първата й реакция беше да се вкисне, но скоро се съвзе. Не разбра, че двамата смятаме да се оженим. Веднага щом си получи парите, се почувства във форма.

— И слава Богу. Тревожех се. С влак ли замина? Хари се размърда нервно.

— Да. Виж, Джоан, стига сме говорили за нея. Кога ще те видя? Има някои неща, които трябва да обсъдим.

— Къде си?

— В мотела на булевард Бискейн, бунгало № 376.

— Ще тръгна веднага. Чакай ме.

— Как иначе? Разбира се, че ще те чакам.

— Обичам те!

— Аз също!

Той затвори слушалката, след което взе бутилката уиски и чашата си и излезе на верандата. Настани се в плетения люлеещ се стол и усети горещите лъчи на късното следобедно слънце върху кожата си.

Присвил свинските си очички, Борг го наблюдаваше от прозореца си, а димът от цигарата се виеше на спирали от късия му дебел нос.

Когато Джоан пристигна с кремав открит „Кадилак“, Хари беше леко на градус. Беше изпил четири чаши една след друга и под въздействието на алкохола нервите му се бяха успокоили.

Джоан паркира наблизо, отвори вратата на автомобила и демонстрирайки светлосините си гащички и дългите, стройни, обути в найлонови чорапи крака, слезе от него. Махна на Хари и се запъти към него.

— Заповядай — каза той, изправяйки се. — Този мотел не е толкова луксозен като предишния, но цената е по-умерена, а аз трябва сега да пестя парите.

Когато влязоха вътре и той затвори вратата, Джоан рече:

— Така ми олекна, че всичко свърши. Наистина се тревожех. Не предполагах, че толкова лесно ще те остави.

Той я прегърна.

— Нали ти казах — ние се бяхме изчерпали. Тя присъстваше само физически. Но ако й бях обяснил, че възнамеряваме да се оженим, нямаше да се държи възпитано. Както и да е, хайде да забравим за нея.

Джоан го погледна.

— Бях повече от сигурна, че ще ти създаде затруднения. Тя беше влюбена в тебе, Хари. Убеден ли си наистина, че си си взел с нея сбогом завинаги? Той трябваше да положи усилие, за да срещне погледа й.

— Разбира се, че съм убеден. Стига вече за нея. Има доста неща, за които трябва да поговорим. Сега можем да действаме. Естествено, ако все още желаеш.

— Да, откакто се видяхме последния път, само за това мисля.

Хари повдигна с пръсти брадичката й и се наведе да я целуне. Когато почувства как устните й потърсиха неговите, ръцете му се сключиха около нея.

— Луд съм по тебе, малката! — каза той.

Джоан го отблъсна назад.

— Добре, скъпи, но сега трябва да поговорим. Моля те. Има толкова неща за уреждане.

— Разполагаме с цялата вечер за разговори.

— Не, не разполагаме. Трябва да се върна за вечеря.

— Много лошо — усмихна се той, — защото сега няма да има приказки.

Хари я пусна, превъртя ключа в ключалката, после отиде до прозореца и посегна към шнура на щорите.

Както го гледаше, тя забеляза, че той изведнъж изтръпна, след което сякаш се превърна в камък. Дясната му ръка остана увиснала в празното пространство, а тялото му се вцепени.

— Какво има? — попита го рязко, усетила неговото напрежение.

Хари нито помръдна, нито отговори.

Джоан застана до него на прозореца, но преди да беше успяла да погледне навън, той я дръпна назад с грубост, която я смая.

— Не се показвай!

Гласът му беше приглушен и тревожен.

— Хари! Какво става?

— Отвън има едно ченге!

Погледна през пердето към едрия мъж. Нямаше съмнение, че е полицай. Беше виждал прекалено много цивилни агенти в Лос Анжелос, за да не бъде в състояние да различи „породата“ им. Полицаят беше висок, плещест и с корем, беше облечен в измачкан кафяв костюм и носеше шапка с широка периферия, нахлупена ниско над дясното му око. Неговото грубо, месесто лице, тънките му устни и студените малки очи накараха Хари да замръзне от страх.

Ченгето замислено гледаше колата му. Обърна глава и хвърли поглед на открития „Кадилак“, който беше паркиран наблизо. След това поглади челюстта си и се навъси. Изкачи стъпалата пред бунгалото, после се спря отново, за да погледне назад към „Кадилака“.

— Какво има, Хари?

Изпълненият с безпокойство глас на Джоан достигна до парализирания мозък на Хари.

— Идва насам — рече той с дрезгав шепот.

— Какво като идва? — започна да проявява нетърпение тя. — Има ли някакво значение?

Нейното прозаично отношение към ситуацията помогна на Хари да успокои разбитите си нерви. Помисли си, че ако полицията беше намерила трупа на Глори, нямаше да изпратят само един единствен детектив, за да го арестува. Щяха да пратят най-малко двама, ако не и повече. Но какво ли искаше този тип?

Обърна се и махна с ръка на Джоан да отиде в банята.

— Влез и не се показвай. Онзи не бива да те вижда. Ако баща ти разбере, че…

— Така е, за Бога! — разшириха се очите й. — Не би ми простил никога. — Тя се вгледа в него с недоумение и тревога. Пребледнялото му, обляно в пот лице я плашеше. След това отиде бързо в банята и затвори вратата, когато се разнесе грубо похлопване.

Хари ливна уиски в чашата си, гаврътна го, избърса лицето си с носната кърпа и тръгна към входа. Поколеба се за момент, сетне с биещо до пръсване сърце и чувство за тежест в стомаха отвори вратата.

Детективът гледаше встрани, забил очи в колата на Джоан, така че Хари остана в продължение на три-четири секунди в положението на чакащ. Макар явно да си даваше сметка, че го изчакват, онзи продължаваше да зяпа автомобила. Когато най-сетне обърна глава, Хари получи от упор един „залп“ от неговите твърди, пронизващи очи.

— Вие ли сте Грифин? — попита ченгето, килна назад шапката си, сложи голямата си космата ръка на стената на бунгалото и се облегна.

— Да.

— Аз съм сержант-детектив Хемърсток. Тук ли е госпожа Грифин?

Сърцето на Хари подскочи. Успя някак да потисне надигащата се в него паника и да запази спокойното изражение на лицето си.

— Кой?

Въпросът прозвуча като хриптене.

— Вашата съпруга — отвърна Хемърсток, забивайки още по-дълбоко своя суров, сондиращ поглед.

Хари схвана опасността. „Не бива да ме хване в лъжа“ — каза си той. Можеше лесно да се установи, че Глори не му е била съпруга.

— Грешите — рече той. — Аз не съм женен.

Хемърсток потърка своя месест нос с възглавничката на палеца си.

— Нали вие сте Хари Грифин?

— Да.

— Отседнали сте в мотел „Флорида“ завчера през нощта?

— Да. За какво изобщо става въпрос?

— С вас е имало една жена. Регистрирали сте се като мистър и мисис Грифин… нали?

— Така е, но само не ми казвайте, че това е работа на полицията — рече Хари, опитвайки се да скалъпи една изкуствена усмивка с изтръпналите си устни.

Главата на Хемърсток се наклони на една страна.

— Искате да кажете, че тази дама не ви е жена?

— Точно това искам да кажа.

— О’кей — отвърна полицаят, променяйки позата си. — Да започнем още веднъж отначало. Тук ли е жената, която не ви е съпруга, но която се е регистрирала в мотел „Флорида“ като такава?

— Не, няма я. Защо я търсите?

Хемърсток хвърли един поглед покрай Хари навътре в помещението. Той забеляза ръкавиците и чантата на Джоан върху тоалетната масичка и повдигна тънките си вежди. Хари погледна през рамо, видя същото, което беше привлякло вниманието на детектива, направи крачка напред, принуждавайки Хемърсток да отстъпи, и затвори вратата. После се облегна на нея.

— Сигурен ли сте, че я няма?

— Да, сигурен съм.

Полицаят, изглежда си даде кратък отдих. Той побутна шапката си още по-назад към тила, извади носна кърпа и избърса чело.

— Не бихме ли могли да поговорим вътре на сянка? — попита той.

— Щом се налага да говорим, ще го сторим тук, където сме.

Хемърсток неочаквано се захили. Усмивката му беше неприятна, но в нея се съдържаше някакво брутално чувство за хумор.

— Май съм дошъл в неудобно време — рече той. — Е, както и да е. Няма да ви задържам. Къде мога да намеря вашата приятелка?

Хари си пое въздух продължително и дълбоко. Поне не бяха намерили трупа на Глори. Това беше сигурно. От изпитаното облекчение настроението му започна да се вдига.

— Защо е тази тайнственост? За какво я търсите?

Усмивката на детектива се разтегна още повече.

— Трябва да й предам петдесет долара. Това ще бъде една малка изненада за нея, Нали?

— Петдесет долара ли? — облещи се Хари насреща му. — Не разбирам.

— Вижте, червенокосата, която си дава зор да върти офиса във „Флорида“, случайно ми се пада сестра. Това не е никакъв късмет, но няма да ви отегчавам с проблемите си — рече Хемърсток. — Бог я е дарил с кокоши мозък. Когато някой юнак подсвирне след нея, тя си мисли, че го прави, защото е музикален — толкова е тъпа. Вашата приятелка е платила сметката, когато сте напускали, и празноглавката й е взела петдесет долара повече. Написала една двойка, дето прилича на седмица, и приятелката ви не е обърнала внимание. Безмозъчната ми сестра установила грешката след като сте си заминали, и се разтревожила. Когато изпадне в такова състояние, тя винаги ме търси. Звъни ми по четири-пет пъти на седмица, а аз трябва да търпя, понеже имам тежката участ да бъда неин брат. Петдесет долара са си пари и реших, че няма да е зле да направя нещо. Обадих се в три-четири от по-евтините мотели, предполагайки, че сте отишли някъде, където няма да ви карат да плащате за въздуха, който дишате, както правят ония във „Флорида“, и ви открих тука. Нося петдесетте долара на вашата приятелка.

— Много мило от ваша страна, че сте си направили труда — рече Хари. Благодаря. Аз ще ги взема.

Хемърсток поклати глава.

— Наредено ми е да ги дам на приятелката ви. Глупавата ми сестричка иска разписка от нея, за да може да спи спокойно довечера.

— Ще ви дам разписка — отвърна Хари. — Парите са мои. Аз й ги дадох, за да уреди сметката, така че петдесетакьт може да остане при мене.

— Парите са си пари — каза детективът. — Бих искал гаджето ви да потвърди, че са ваши. Къде мога да я намеря?

— Не знам — рече Хари, опитвайки се да запази безразличието в гласа си. — Ние се разделихме. Не знам къде се намира сега.

— Така ли? — Малките очички станаха нахално любопитни. — Сестра ми каза, че вие и младата дама сте заминали с някакъв „Буик“ по посока на първокласното шосе № 27. Не я ли закарахте донякъде, преди да се разделите?

„Става опасно“ — помисли си Хари, усещайки как ударите на сърцето му кънтят като ковашки чук, и се запита дали Хемърсток ги чува. Не можеше да рискува да го излъже. Ченгето бе в състояние да провери от чист инат.

— Оставих я в Колиър Сити — отвърна Хари. — Разправяше, че щяла да ходи в Ню Орлеан.

— Така ли? — Детективът се почеса отстрани по челюстта. — Много нелепо място, за да оставиш там когото и да било. Няма как да се отиде в Ню Орлеан от Колиър Сити.

— Нима? Е, това не ме засяга — грубо каза Хари. — Тя искаше да отиде в Колиър Сити и аз я закарах там.

— Даа. Човек никога не знае с жените — те са странни животни. Как споменахте, че се казва?

— Глори Дейн.

Хемърсток извади пакет „Лъки Страйк“. Тръсна една цигара навън и я предложи на Хари, но той поклати глава. Полицаят затъкна цигарата между тънките си устни, извади клечка ветроупорен кибрит и я драсна от нокътя на палеца си.

— Като че ли вие и мисис Дейн сте се карали, преди да напуснете мотел „Флорида“ — подметна той. — Моята празноглавка получила оплакване от едно бунгало в съседство с вашето. Вярно ли е това?

— Не си спомням — отвърна Хари, насила заставяйки себе си да срещне пронизващите го очи. — Възможно е. Доста често имахме кавги. Затова се и разделихме.

— И ние с жена ми се разправяме, но аз така и не успях да се отърва от нея — рече Хемърсток и се ухили. — Ами, петдесетте долара са у мен. Може би е по-добре да ги предам на вас. Не съм в състояние да ходя чак в Колиър Сити. Чака ме работа.

— Вие решавате — рече Хари. — Аз й дадох парите, така че петдесетакът си е мой, но няма как да го докажа.

— Ще ми дадете ли разписка?

— О, разбира се, че ще ви дам разписка.

Детективът извади бележника си, надраска нещо на една страница, откъсна я и я връчи на Хари заедно с парче молив. Той подписа листа и му го върна. Хемърсток протегна пет банкноти по десет долара.

— Благодаря ви за труда, който си направихте — обади се Хари. — Сигурно няма да е зле да пратя нещичко на сестра ви. Какво ще кажете за двадесет долара?

Полицаят поклати глава.

— Не, не би ги приела. Страшно е надменна, като се има предвид колко е тъпа. Задръжте ги, сигурно ще ви влязат в работа. — Той внимателно заразглежда открития „Кадилак“. Ваша ли е колата?

— Не — отвърна Хари като отвори вратата на бунгалото и влезе заднешком в стаята.

— Красива вещ — констатира Хемърсток. Погледна към Хари и се засмя. — А вие май сте бързак. Едва се е облякла предишната, и вече се съблича новата, а?

— Довиждане и благодаря — сковано рече Хари и хлопна вратата под носа му.

III

Докато Хемърсток вървеше по асфалтовата алея към мястото, където беше паркиран прашният му „Линкълн“, Хари и Джоан стояха на прозореца и го наблюдаваха иззад пердето. В бунгалото цареше многозначителна, мъртва тишина и когато „Линкълн“-ът изчезна, Джоан се отдели от рамото му и отиде при тоалетната масичка.

Хари чувстваше напрежението в стаята. Даваше си сметка, че то не се дължеше изцяло на посещението на детектива. Имаше усещането, че част от него иде от Джоан.

Опитвайки се да говори небрежно, той накратко й разказа, защо беше идвал Хемърсток.

— Не разбирам как Глори е позволила на онази червенокоса глупачка да допусне подобна неточност — рече й. — Тя обикновено е много прецизна. Не познавам някой, който да си прави сметката по-добре от нея.

Джоан не каза нищо. Отвори дамската си чанта, извади гребен и започна да оправя косата си. Хари я погледна изпитателно и остана смаян колко бледо и разстроено беше лицето й. Той все още беше под въздействие на нервния срив от посещението на полицая. Съзнаваше, че трябва да направи усилие и да си възвърне самообладанието. Беше явно, че Джоан е потисната от нещо, и беше длъжен да разбере какво е то.

— Е, вече сме сами — продължи той, опитвайки се да смекчи атмосферата. — Ела, Джоан! Остави ме да ти покажа колко те обичам…

— Трябва да се прибирам — отвърна тя. Гласът й звучеше сухо, докато вземаше ръкавиците и чантата си.

— Не можеш да си тръгнеш веднага. Ти току-що дойде! Имаш много време. — Хари се приближи до нея, заобикаляйки леглото, но тя заотстъпва назад с толкова напрегната физиономия, че той се закова на мястото си. — Какво има? Какво ти е? Защо изглеждаш така?

Тя го погледна с разширени, стреснати очи.

— Нещо не е наред — отвърна Джоан. — Защо се уплаши от онзи полицай?

— Да съм се уплашил ли? — Хари понечи да се усмихне, но чувстваше устните си като вкаменени. — Не. Бях объркан. Мислех за тебе…

— Не, Хари! Онзи те паникьоса.

Той изтри изпотеното си лице — главата му се пръскаше от притеснение. Трябваше да бъде внимателен. Ако тя заподозреше, че нещо наистина не е както го беше представил…

— Добре де, може и да ме е изплашил — каза и се опита да се усмихне. — Няма нищо необичайно в това, нали? Не исках да те завари тук с мене. Ами ако съобщи на баща ти? Нима това не е достатъчно човек да си загуби ума?

— Защо ще предупреждава баща ми?

— Допустимо е, нали? Във всеки случай, мислех за тебе. Бях се шашнал.

— Искам истината, Хари! — рязко настоя тя. — Защо му каза, че си закарал Глори в Колиър Сити, след като на мене ми заяви, че си я качил на влака за Мексико Сити?

Хари усети как усмивката замръзна на лицето му. Сети се, че веднага след като бе затворил входната врата, тя сигурно е излязла от банята и през отворения прозорец е чула целия разговор. „Мисли! — рече си гневно. — Сега всичко зависи от една убедителна лъжа. Объркаш ли се, ще разбере, че нещо е станало. Мисли, глупако!“

— В Колиър Сити ли? — той успя да пусне една фалшива усмивка. — Ами че нали все нещо трябваше да му кажа? Не исках да узнае, че е отишла при брат си.

Сивите очи на Джоан се взряха в него притеснено.

— Защо?

— Какво значи това? Разпит с изтезания ли?

— Защо не пожела оня да узнае, че е отишла в Мексико Сити? — повтори тя, продължавайки да се отдръпва от него.

Мозъкът му усилено работеше. Трябваше да преодолее страха си. Неговата находчивост не го беше изоставила. Той седна на леглото и извади пакет цигари.

— Тайната не е моя, но знам, че ще съумееш да я запазиш — започна той. — Седни, за Бога, и недей да гледаш така, сякаш съм извършил нещо кой знае колко ужасно. Уверявам те, че не съм. Отпусни се, бебчо, и ще ти разкажа всичко.

Джоан мина покрай него, отиде до креслото и седна. Лицето й все още беше възбудено, а очите тревожни и напрегнати.

— Нали си спомняш, когато ти казах, че Глори си имаше неприятности — рече Кари. — Споменах ти, че беше на прага на самоубийство о, когато я срещнах. Онова, което не съм ти обяснил, е защо беше закъсала. Полицията я търсеше. Никога не обели пред мене дума за причината, поради която я преследваха. Не повярвах на онова ченге. Може тази басня за петдесетте долара да е истинска. И сигурно е, но нямах намерение да му казвам къде е отишла Глори. Доколкото разбрах, беше се добрал до описанието й от сестра си. Като му съобщих, че е заминала за Колиър Сити — това беше първото име на град, което ми хрумна! — го пратих за зелен хайвер. Предполагам, че ще вдигне полицията в Тампа да я търси. Ако го сторят, значи не биха започнали издирване в Мексико Сити, нали?

Джоан гледаше някъде встрани. Тя нервно си играеше със закопчалката на чантата си.

— Ясно — рече тихо. — Да, естествено. Сега разбирам. Когато те чух да му обясняваш, че била отишла в Колиър Сити, се смаях.

— Но защо? — попита Хари с престорена небрежност. Долавяше, че не я е убедил, и това го правеше напрегнат и неспокоен.

— Защото все още не мога да повярвам, че би те напуснала по този начин — отвърна Джоан. — Тя те обичаше. Това си личеше по очите й, по това, как те гледаше и как ми говореше за тебе. Жена с нейния характер не би се отказала толкова лесно от мъжа, когото обича. Това продължава да не ми дава мира.

— Но не съзнаваш ли — каза Хари, мъчейки се да не допусне нотка на отчаяние в гласа си, — че точно понеже ме обичаше, Глори не искаше да ми пречи? Обясних й, че двамата с тебе смятаме да се оженим. Веднага щом разбра как стоят нещата, тя се оттегли по най-елегантния начин. О’кей, постъпила е благородно, но няма нужда да се прави събитие от това. В края на краищата тя си даваше сметка, че вътрешно съм скъсал с нея.

— Но ти ми каза, че се била заинатила. Спомена, че искала повече пари и че вероятно щяло да ти се наложи да й дадеш целия си капитал, за да се отървеш от нея.

— Помня, че го казах. — Беше му все по-трудно да контролира нарастващото си нетърпение. — Първоначално смяташе така, но после промени становището си. Разбра, че е излишна. Премисли всичко и когато й заявих, че ще й дам колкото иска, се съгласи да вземе само две хиляди долара.

Джоан се сгуши в креслото.

— Не ти ли е мъчно за нея, Хари? Въпросът го завари неподготвен.

— Ами да… Мъчно ми е, естествено, но няма никакъв смисъл двама души да си опропастяват взаимно живота, нали? Тя ще го преодолее. Оставил съм й малко сухо, а освен това има и брат, който ще се погрижи за нея. Хайде да забравим тази история, Джоан.

— Какъв е брат й?

Ръцете на Хари се свиха в юмруци. Успя някакси да каже спокойно:

— Нямам представа. Не съм я питал. Има ли някакво значение?

— Не, мисля, че не. Е… — тя се изправи. — Трябва да вървя.

Той се изправи и тръгна към нея, но тя го изпревари и стигна до вратата. Явното й нежелание да му позволи да я докосне го изпълни с безпокойство и потиснатост.

— За Бога, Джоан… нима не изяснихме това недоразумение? — попита Хари с раздразнение.

— Да, разбира се. Ще се видим утре. Сега нямам време за разговори. Трябва да се връщам.

— Добре. Ще ти позвъня към десет часа. Предстои ни да се срещнем с агента по недвижимите имоти. Ами баща ти? Мислиш ли, че е време да се запозная с него? Ще ми се незабавно да се заема с бизнеса. Няма смисъл да протакаме.

— Ще видя какво мога да направя.

Хари пристъпи към нея, но Джоан отвори вратата на бунгалото и бързо тръгна към „Кадилака“. Когато той застана на прага, тя вече се беше качила в колата. Остана пред вратата, загледан в нея. Тя запали мотора, махна за довиждане, без да го погледне, и изчезна.

Хари поседя още малко на вратата с неподвижно лице и погълнат от мисли мозък, след което влезе отново вътре и затвори. Настани се в креслото, наля си поредното уиски и го пресуши.

Какво ли я беше прихванало, чудеше се той. Версията му беше убедителна. Трябваше да й се стори правдоподобна, но все пак да си тръгне по този начин… Какво ли й беше станало?

Изправи се рязко, прекоси помещението и отиде до огледалото, което висеше на стената. Застана пред него и се вгледа в отражението си. Онова, което видя, го шокира и му даде отговора на неговия въпрос. Изпитото, побеляло, лъщящо лице с потънали в орбитите очи, изтънелите от ожесточение устни, кожата, която изглеждаше прекалено силно изпъната върху лицевите кости — нищо не напомняше физиономията, с която беше свикнал. Това беше образ на подплашен човек с нечиста съвест.

Тихо изруга.

„Нищо чудно, че я хвана страх“ — помисли си Хари. Трябваше да се съвземе’. Не можеше да си позволи повече да изглежда по този начин. Прекара език по изсъхналите си устни. Дали не я беше пропъдил завинаги? Извади носна кърпа и избърса лицето си, внезапно осъзнал, че целият е облян в ледена пот. Влезе в банята, хвърли дрехите си и се пъхна под студения душ. Остана под него, докато не започна да диша на пресекулки, сетне се изтри енергично с груба хавлиена кърпа и отново се вгледа в отражението си. Изглеждаше малко по-добре, но физиономията му все още пазеше познатото измъчено, мъртвешко изражение на ужас.

„От какво си се уплашил така, глупако? — питаше се той, докато се блещеше срещу огледалото. — Няма да я намерят. Нищо не могат да ти направят, ако не открият Глори, което пък надали е възможно. На онова място никой не е стъпвал от месеци. В противен случай щеше да видиш следи от хора. Никой никога няма да отиде там!“

Тогава изведнъж краката му омекнаха и той седна като подкосен на ръба на ваната. Все пак един човек беше ходил там… Един тип, който беше наблюдавал свадата им, беше се прокраднал от гората и я беше убил, после се беше промъкнал обратно, като бе заличил следите си. Беше останал в шубраците, шпионирайки го как погребва Глори. Какво му бе попречило да се обади на полицията от някоя телефонна кабина и да съобщи, че го е видял да я заравя?

Известно време Хари седя неподвижен. По-рано не беше се сетил за това. Почиваше вцепенен, заслушан в ударите на сърцето си, като в същото време се опитваше да прецени как би било най-добре да постъпи. Тогава си даде сметка, че може да направи едно единствено нещо: да отиде до мястото, да изрови трупа на Глори и да го скрие някъде другаде. Така, ако убиецът позвънеше в полицията и онези отидеха да проверят, като не намереха нищо, щяха да си помислят, че е било номер.

При мисълта, че ще ходи дотам и ще държи в ръцете си тялото на Глори, го прониза ледена тръпка, но той разбираше, че няма как да не го направи. Друг изход не съществуваше. Бъдещето му зависеше от това, полицаите да не я открият.

Хари навлече дрехите си. Ръцете му трепереха толкова силно, че едвам закопча копчетата на ризата си.

Щеше да тръгне веднага щом се здрачеше след около час. Когато пристигнеше на мястото, щеше да е тъмно.

Щеше да свърши работата на спокойствие, да сложи трупа в колата и да продължи по крайбрежния път, докато не намери безопасно кътче да го зарови.

Отвори вратата на банята и прекрачи в спалнята. Тогава изведнъж се закова на място. Кръвта сякаш се съсири във вените му, сърцето му спря, сетне заби лудо.

Срещу него в креслото седеше Борг, килнал черната си износена шапка на тила, с тлееща цигара между дебелите устни, скръстил дебелите си, кирливи ръце върху своите масивни бедра.

IV

През последните двадесет и четири часа Борг се беше изличил от паметта на Хари. Да го види седнал в креслото, му дойде като убийствен удар в слънчевия сплит. Той стоеше парализиран, с леко отворена уста, облещил очи, а сърцето му прескачаше.

Борг го наблюдаваше. Доставяше му удоволствие да съзерцава откровения страх по неговото лице.

В продължение на няколко минути двамата мъже се изучаваха взаимно с поглед, после Хари започна постепенно да се съвзема от първоначалния шок. Нямаше никакви илюзии относно Борг. Този отвратителен звяр беше опасен като гърмяща змия, но далеч по-безмилостен. Съзнаваше, че неговият страх и реакцията му при вида на наемния убиец представляваха безусловна капитулация. Безсмислено бе да се опитва да блъфира, да се преструва, че не е Хари Грийн. Борг сигурно знаеше всичко.

Сети се за пистолета си в жабката на паркираната отвън кола и се прокле, че беше проявил такава небрежност — да се лиши от прекия достъп до оръжието! Не че пистолетът би му помогнал в този момент. Борг можеше да борави с оръжието много по-бързо от него.

— Здравей, Грийн! — поздрави го онзи с дрезгавия си, хъхрещ глас. — Обзалагам се, че не си очаквал да ме видиш отново, какво ще кажеш? Седни на леглото. Двамата трябва да обсъдим някои неща.

Движейки се като лунатик, Хари отиде до леглото и седна. Подпря ръце върху коленете си и зяпна Борг.

— Наистина ли се пошегува със себе си, че ще се откачиш от мене? — продължи той, присвил очи заради цигарения дим, който се извиваше на спирали пред тлъстото му лице.

Хари не отвърна нищо. Дори да искаше да говори, устата му беше прекалено суха, за да излезе от нея някакъв звук.

— Следвам те, откакто офейка от летището в Оклахома Сити — добави Борг. Той изгаси цигарата си в подлакътника на креслото, прогаряйки дупка в тапицерията. — Позабавлява се, нали? Приятелката ти ми харесва.

— Какво искаш? — успя да произнесе Хари.

Вълча усмивка разкри потъмнелите зъби на Борг.

— Предлагам нещо за продан, треперко. Нещо, от което имаш крещяща нужда.

Хари го изгледа втренчено.

— Какво имаш предвид?

— Притежавам един автомобилен гаечен ключ с полепнали кръв и коса по него и с пълен комплект от твоите пръстови отпечатъци. Помислих си, че може би ще искаш да го купиш.

Хари смяташе, че вече е преодолял шока, но предложението го изправи на нокти. Плувна целия в пот. Значи Борг е убил Глори!

Ама че е глупак, да не се сети по-рано за него! Но защо онзи не го беше очистил още тогава? Можел е да го застреля, докато погребваше Глори. Никой нямаше да чуе изстрела, никой нямаше да разбере.

— Значи ти си този, който я уби — произнесе дрезгаво той.

Борг се усмихна.

— Точно така — отвърна му. — Беше си го заслужила. Само ние с тебе знаем, че аз съм я убил. Ченгетата ще си помислят, че си го направил ти, ако я изровят. Но ако им дам гаечния ключ, те направо ще са сигурни, че е твое дело. Искаш ли да го купиш, приятелче?

Мозъкът на Хари започваше да си възвръща функциите. „Трябва да спечеля време“ — каза си той. Ако успееше само по някакъв начин да надхитри този мастит убиец… Това беше единствената му надежда да оцелее.

— Да — рече той. — Ще го купя.

— Предполагах, че няма да имаш нищо против — отвърна Борг и дебелите му устни се накъдриха в подигравателна усмивка. — Ще ти струва петдесет хиляди долара, но си е чиста евтиния.

Тогава Хари разбра защо не му е видял сметката на плажа. Борг е искал първо да върне парите на Дилейни.

— Нямам толкова — рече той. — Ще ти платя четиридесет хиляди. Това е всичко, което остана.

Борг поклати глава.

— Дилейни си иска обратно всеки цент. Щом не разполагаш с толкова, ще трябва да вземеш от приятелката си. Нея бълха я ухапала. Тя си пада по тебе, мой човек. Наблюдавах ви онзи път… Червива е с мангизи, между другото.

— Няма да ми даде пари — каза Хари. — Не мога да я моля за такова нещо.

Борг сви рамене.

— Както обичаш — рече той. — Или петдесет бона, или гаечният ключ отива при ченгетата. Искам сухото до утре вечерта.

„До утре вечерта!“ — помисли си Хари. Това щеше да му осигури двадесет и четири часа, за да измъдри някакъв план как да се измъкне от кашата.

— Ще видя какво мога да направя — каза той. — После какво ще стане?

Очите на Борг се притвориха.

— Ще си получиш гаечния ключ. Това е, което ще стане.

— Откъде да знам, че няма да ме измамиш? — попита Хари, фиксирал съсредоточено наемния убиец.

Борг се засмя.

— Няма откъде. Ще трябва да ми се довериш по същия начин, по който Дилейни се довери на тебе.

„Иначе казано, след като си получи парите, Борг ще ме убие“ — разсъждаваше Хари. Какво пък, тази игра сигурно можеше да се играе и от двама души.

— Няма да видиш парите, преди да получа инструмента — заяви той.

— Няма проблеми! Аз също няма да се разделя с гаечния ключ, докато не ми снесеш мангизите, така че сме на едно мнение — отвърна Борг. — Ще се срещнем утре вечер в десет часа. Ти ще донесеш парите, а аз желязото.

— Тук ли ще се видим? Онзи поклати глава.

— Не, няма да е тука. Ще се срещнем на плажа — там, където скри момичето. — Неговите малки свински очички сякаш претършуваха бледото лице на Хари. — Така, ако решиш да ме преметнеш или на мене ми се прииска да ти свия някой номер, няма да има свидетели, каквото и да се случи.

Хари изтръпна. На онзи пуст плаж, отдалечен на много мили от света, щеше да се уповава само на своята съобразителност, за да се спаси. Вече беше сигурен, че Борг се кани да го убие.

— На твое място — продължи дебелакът — не бих опитвал никакви двойни игри. Чакай да ти покажа нещо, треперко. — Той вдигна дясната си ръка. — Гледай!

Хари долови движението като цяло, но то беше прекалено бързо, за да бъде проследено в детайли. В ръката на Борг се появи един тридесет и осем калибров автоматичен пистолет, който сякаш се беше материализирал от въздуха.

— Разбра ли ми намека? — попита той и се ухили. — Пълен съм с подобни трикове. Попадал съм на типове, които са си въобразявали, че ще ме надхитрят. Хрумваха им всевъзможни идеи, но нещо винаги се изпортваше в последния момент. Така че внимавай, приятелче. Не се опитвай да се правиш на тарикат с мене. — Пъхна оръжието в кобура и се изправи. — Утре вечер в десет! Ако не дойдеш, ще изпратя гаечния ключ на ченгетата. И носи или петдесет бона, или нищо… Загряваш, ли?

Хари кимна.

— Да.

— Не се опитвай да се изпариш — рече Борг и отвори вратата на бунгалото. — Ако не те намеря аз, ще те открият полицаите. Помниш ли какво ти каза тя, мой човек? Налапал си кукичката и няма да се откачиш от нея. Този път въдицата не е нейната, а моята. — Той прекрачи навън в сгъстяващия се мрак и тръгна през тревата към бунгалото си.

Хари се приближи до прозореца. Проследи с поглед Борг, докато изчезна в къщичката си, после дръпна щорите, запали лампата и отиде до масата, върху която стоеше шишето с уиски. Наля си юнашка доза, гаврътна я, напълни отново чашата и чак тогава седна в креслото.

„Ето че свалихме картите“ — каза си той. Ако успееше да се справи с Борг, щеше да се е отървал окончателно. Не се и съмняваше в намеренията му. В момента, в който му връчеше петдесетте хилядарки, онзи щеше да го убие. Беше сигурен, че Борг копнее да се завърне при Дилейни с парите и с новината, че ги е очистил и двамата с Глори. Всичко това означаваше, че Хари щеше да е в безопасност докато петдесетте хиляди са у него. Беше малко вероятно тлъстакът да го нападне от засада, да го застреля в момента на появяването му, докато не се убеди, че носи парите. Веднага щом доларите сменеха притежателя си и Борг ги провереше, Хари щеше да се превърне в труп.

Ако искаше да види поражение на Борг, трябваше да нанесе удара си или преди парите да преминат от ръка в ръка, или в момента на самото им предаване. Беше сигурен, че след размяната не би бил в състояние да се справи с „коефициента на полезно действие“ на Борг като убиец. Той щеше да е уязвим единствено в мига, в който се усъмнеше, че наистина получава парите, и това бе единствената възможност да бъде пречукан.

Втренчен в отсрещната стена, Хари взе да обмисля как да надхитри Борг. Най-после намери решението. Щеше да бъде хазартен трик, който я успееше, я не, но рискът беше умерен, а главата му не можеше да роди друг план. Знаеше, че е безнадеждно да се мери с Борг в бързината с револвера. Едничкият му шанс бе да го изненада. От изненадата зависеше дали ще успее да спаси живота си.

Когато взе решение, тъкмо минаваше девет часа. Беше се стъмнило. Хари угаси лампата и прекоси стаята, за да надзърне от прозореца. В бунгалото на Борг не се виждаше никаква светлина, но той беше убеден, че дебелият главорез макар и невидим, е на прозореца — дебнещ и изчакващ.

Каза си, че поне нямаше да му се налага да ходи до плажа и да изравя трупа на Глори. Ясно бе, че Борг ще го проследи, където и да отидеше сега, така че беше безсмислено да я погребва другаде.

Излезе навън, качи се в колата си и я вкара в гаража, който беше на няколко ярда от бунгалото. Изключи фаровете, отвори жабката и извади своето четиридесет и петкалиброво пушкало. Хладината на дръжката на пистолета му вдъхна лека увереност. Той го пъхна в задния си джоб, като си помисли, че Борг едва ли би успял да го види какво прави. Слезе от автомобила, затвори вратите на гаража и се запъти към ярко осветения ресторант отсреща.

Даде си сметка, че докато бута летящата врата на заведението, Борг може да види силуета му под силно светещия надпис на входа. Това не го притесни. Даже напротив — нека онзи е наясно с действията му.

Ресторантът беше почти празен. Само четири двойки продължаваха да се хранят бавно и с наслада. Никой не му обърна внимание, докато отиваше към другия край на салона, нямаше да се вижда през незакритите от пердета прозорци. Седна на ъгловата маса.

Приближи се някакъв келнер с вкисната и отегчена физиономия и подаде на Хари менюто. Той си поръча стек, пържени картофи по френски и салата. Когато келнерът понечи да си тръгне, Хари го спря.

— Бих искал да ви помоля за една услуга, докато приготвят стека — каза той и извади две банкноти по пет долара. Плъзна ги по масата към сервитьора. — Това е за евентуалните затруднения, които ще ви създам.

— Заповядайте, сър. — Келнерът взе банкнотите и ги прибра. Беше започнал изведнъж да прелива от любезност. Наведе се над Хари с почтително изражение. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Имам нужда от пет дъсчици — три с размери дванадесет на шест инча и две с размери три на шест инча. Смятате ли, че ще можете да ми ги осигурите?

Сервитьорът изглеждаше озадачен.

— Ами не знам. Вероятно нашият дърводелец ще може да реши въпроса, ако не си е отишъл. Ще го попитам.

Хари извади още една банкнота от пет долара от портфейла си и му я подаде.

— Занесете това на дърводелеца. Не искам да работи без пари. Ще ми трябват също десетина половининчови пирони, един чук, свредел и резбарски лък. Става ли?

Келнерът погледна Хари така, сякаш искаше да му подскаже, че е мръднал.

— Смятате да купите инструментите ли?

— Не. Само ще ги взема назаем. Ще ви ги върна утре.

— Искате пет дъсчици, от които три с размери дванадесет на шест инча и две с размери три на шест инча, един чук, свредел, десетина половининчови пирона и резбарски лък. Нали така? — повтори той.

— Точно така. Ако е възможно, вземете също и около един фут дебел меден проводник.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна сервитьорът и се отдалечи по посока на кухнята.

Хари запали цигара и загледа в срещуположната част на салона едно тъмнокосо сексапилно момиче, което разговаряше с някакъв мършав мъж с изпъкнали скули. Не виждаше ясно момичето, но втренченият му поглед, отправен към него, толкова го смути, че то завъртя стола си и се обърна с гръб към Хари.

След двадесетминутно чакане келнерът поднесе стека. Съобщи му, че е разговарял с дърводелеца, който щял да приготви дъсчиците, докато Хари си свърши вечерята.

— Аз съм в бунгало 376 — каза Хари. — Бихте ли ми ги донесли заедно с инструментите и една бутилка скоч? Държа да покриете дървото и инструментите с някаква салфетка, така че да не се виждат. Ще го направите ли?

Келнерът го изгледа смаян, кимна и каза, че ще дойде, след като Хари приключи с храненето.

Той обаче не бързаше с вечерята. Имаше да премисля много неща. Първото, което трябваше да направи сутринта, бе да изтегли целия си капитал веднага щом банката се отвори. Не биваше да допусне Борг дори за миг да помисли, че се кани да го изиграе. Трябваше да убеди Джоан да му даде назаем още десет хиляди, които щяха да изтеглят от нейната банка. Питаше се с безпокойство дали тя ще му заеме сумата. Беше сигурен, че Борг ще го държи под око, и беше от първостепенна важност той да не събуди у него подозрение. Ако смяташе да го надхитри, щеше да се наложи да го упои със собственото му усещане за недосегаемост, да притъпи неговата остра като бръснач бдителност. Успееше ли да направи това, щеше да му се открие шанс да го пречука.

След като се нахрани, Хари се върна в бунгалото и седна да чака. Десет минути по-късно дойде келнерът от ресторанта. Той беше спазил точно инструкциите на Хари. Носеше табла, покрита с бяла салфетка, под която имаше пет парчета дърво, чук, резбарски лък, свредел, няколко гвоздея и парче медна жица. В другата ръка държеше бутилка скоч.

Хари му благодари и го отпрати. После заключи вратата, занесе дъсчиците на масата и стъкми от тях една кутия без капак. Извади от задния си джоб автоматичния пистолет и го сложи вътре. Направи върху дървото белег с молив в единия край на кутията и втори белег в самия център на дъното й. Махна пистолета и с помощта на свредела и на резбарския лък проби два малки отвора на местата, които беше отбелязал. Постави отново оръжието в кутията и провери измерванията си. Цевта на пистолета леко се допираше до крайната дупка. През отверстието на дъното можеше да се достигне спусъка.

Доволен от точността си, Хари прикрепи оръжието за дъното на кутията с парчето жица. След това я нагласи върху дланта си, притискайки я от двете страни с палеца и кутрето. Беше елементарно да пъхне показалеца си през отвора на дъното и да свие пръста около спусъка. Установи, че не е направил дупката достатъчно широка, за да може да го дръпне. Отвърза пистолета, извади го от кутията и разшири отверстието. После го намести, стегна го с жицата и направи нов опит. Този път нямаше никакви проблеми при дърпането на спусъка. Изкара още веднъж оръжието и седнал на леглото, внимателно го смаза и го почисти. След това отвори опаковка патрони и с джобното си ножче изряза по една бразда върху краищата на четири куршума, като леко разтвори мекото олово, за да се получи грубо подобие на дум-дум. Хари зареди пистолета с тези патрони, вкара един в цевта, след което за пореден път го прикрепи във вътрешността на кутията.

Доволен от свършената работа, прибра кутията в едно от чекмеджетата на скрина, почисти боклука, който беше направил върху масата, загъна инструментите в салфетката и остави пакета върху тоалетната масичка.

Съблече се и се пъхна в леглото. Наля си още едно уиски, изпи го и угаси лампата.

Лежейки в тъмнината, Хари мислено проследяваше плана си. Знаеше, че от неговия успех зависят животът и бъдещето му, и отговорността го караше да се чувства напрегнат и нервен. Щеше му се сега до него да бе Глори, за да му вдъхне увереност и да разсее страховете му.

Едва в този момент осъзна колко много щеше да му липсва. Не смееше да се довери на Джоан. Даваше си сметка, че отсега нататък, дори да успееше да премахне Борг и да си спестеше неприятностите с полицията, нямаше да има никой, с когото да споделя съмненията си, на когото да се облегне; никой, който да мисли за него, когато е в беда, както беше правила това Глори.

Когато най-сетне заспа, му се присъни, че Глори е в стаята, седнала е пред тоалетната масичка и си разресва косата. Виждаше отражението на лицето й в огледалото. Изглеждаше весела и щастлива както онази сутрин преди да й заяви, че тръгва на лов за диамантите. Но щом я заговори, тя нито се обърна, нито даде вид, че го чува, а когато се опита да стане от кревата и да се приближи до нея, установи, че не е в състояние да се помръдне — сякаш някаква сила го притискаше надолу.

Събуди се и чу как я вика по име. По лицето му се стичаше ледена пот, а сърцето му щеше да се пръсне от страх.