Огледалце, огледалце

Преди всичко това да се случи, щяхме да седим на масата, докато Лио и Роуз се закачат за това или онова и наблюдават Най и майка ѝ. Щях да гледам как очите на Най срещат тези на Джаки, докато разговарят или си подават чинии, или каквото там правят. Щях да гледам това разбирателство и любов помежду им и щях да приличам на онова малко дете, което виждаш по филмите да притиска нос към витрината на сладкарницата, изпълнено с копнеж. Беше толкова нелепо да си на моята възраст и все още това, което най-много искаш, е майка ти да те прегърне. Не че някога ще мога да призная това на глас.

Както и да е, голяма част от мен очакваше с нетърпение отново да се озове там, в малката, изпълнена с любов кухня. Мислех, че всичко ще бъде наред, докато не стигнахме стъпалата, водещи към входната врата на общинската им къща с модерна тераса, намираща се на половината път между дома ми и комплекса на Лио. Беше приятна малка къща, добре изглеждаща, но без да има нищо общо с блясъка и елегантността на дома на Роуз, нито с розовата облицовка на моята типична къща близнак, характерна за средната класа. Стояхме вече отвън, когато погледнах към прозореца ѝ и видях, че лампата в стаята ѝ не свети. Това ми подейства като удар.

Онова потрошено, очукано момиче в болницата и моята приятелка Наоми бяха един и същи човек. Няма връщане назад, трябваше да свикваме с тази мисъл.

Слязохме от колата мълчаливо.

Джаки и Макс се приближиха към нас прегърнати, главата ѝ лежеше на рамото му, пръстите ѝ почти се бяха забили в гърба му с отчаяние. Аш вървеше малко по-назад, с бавни, ситни стъпки. Ръката ми посегна към тази на Роуз, нуждата от силна връзка с някого, който ме обича, ме погълна за секунда. Но тя не я видя, просто продължи да върви и един по един затворих празните си пръсти.

— Не знам дали мога да го направя — Лио първи го изрече, с тих, приглушен глас. — Няма да се справя.

— Не може да не влезем — отвърнах аз. — Те ни поканиха, искат да ни видят, имат нужда от нас.

— Знам какво имаш предвид — обърна се Роуз към Лио, не към мен, гласът ѝ беше мек и нежен. — Но Рижи има право, трябва да отидем. Заради Най.

Гледах как Роуз слага ръката си върху бицепса на Лио, и видях как той се вкопчва в нея, само малко, сякаш имаше някаква невидима сила между тях, която ги тласка един към друг. Само малко, но достатъчно, за да ме свие под лъжичката.

Аш седеше на най-долното стъпало на стълбите, докато отваряхме входната врата. Всички изражения на лицето ѝ сякаш изведнъж се бяха свлекли, като че гравитацията на болката ѝ бавно я теглеше към земята.

— Как си? — попитах я, докато Роуз и Лио последваха уханието на турски подправки в кухнята.

— Зле — отвърна тя и задържа погледа си върху мен. — Направо съм бясна. Ти?

— Същото — кимах в посока към кухнята. Не исках никой друг да чуе думите ми. — Започвам да си мисля, че нещо лошо се е случило с Най, нещо наистина лошо. Което никога не е предполагала, че ще се случи.

Аш се изправи, така че бяхме само на няколко милиметра един от друг, устните ѝ се допряха до ухото ми.

— Мисля, че имаш право — прошепна тя, преди да се завърти на пети и да се отправи към кухнята.

— Ох, деца, какъв ден само! — Джаки разтвори ръце към нас, когато влязохме в малката квадратна кухня, с шкафове от тъмен бор на всяка стена и малка кръгла маса в средата.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, докато един след друг ни прегръщаше, обгърнати от сладникавия парфюм, който обичаше да носи. Вкус на солени сълзи се усещаше по бузата ѝ, когато я целунах. Прегърнах я през гърба толкова силно, колкото можех, обвивайки ръце около нея. Отдавна никой не ме беше прегръщал. Чувствах се глупаво да го призная, но понякога човек се нуждае от прегръдка. Освен това ми харесваше начинът, по който тя сграбчваше с ръце лицето ми и ме целуваше по челото.

— О, толкова е хубаво да ви видя, липсваха ми посещенията ви, шумът и разговорите, и как казвах на Наоми да намали звука!

Усмивката на Джаки не слизаше от лицето ѝ, докато ни казваше къде да седнем, сипваше ни кола, предлагаше ястие след ястие домашно приготвена храна: шиш кебап, мариновано пиле, топла питка, ароматен ориз. Само като погледнах всичко това, изведнъж осъзнах, че умирам от глад. Не само за вкусната храна, но и за спомените, които вървяха с нея, всичките хубави. Докато се хранехме, Джаки непрекъснато сновеше около масата, докосваше с ръце раменете или страните ни. Макс не говореше много, но се усмихваше със сълзи в очите, докато обхождаше с поглед едно по едно лицата ни. Аш седеше с нас, без да хапне нищо, без да пророни и дума. Навела глава, косата ѝ се спускаше като среднощна завеса, която я предпазваше от гледката, сякаш моментът, когато разговаряхме в коридора, никога не се е случил. Исках да поговоря с нея повече, но нямах представа как. Изглежда, че никога не можеш да се доближиш до нея, просто чакаш тя да те заговори.

Накрая храната почти беше изчезнала и постепенно поспряхме да ядем и да говорим. Всички се умълчахме и всички неизречени неща, откак се върнахме от болницата, висяха над нас като сенки.

Лио се изкашля и бутна стола си назад, но преди да стане, Джаки отново заговори.

— Това, което Макс каза преди, че наистина не познаваме Най — просто ми изглежда невъзможно да не знам всяко малко нещо за нея, но през последните няколко седмици тя наистина се промени. Престана да носи всичкия онзи грим и перуките. Започна да изглежда… нормална. И беше някак си толкова щастлива, така любяща. Но вие всички я познавате, сигурно и подобре от мен. Според вас защо е избягала? Мислите ли, че е била нещастна дотолкова, че да…

Затворих за миг очи, търсейки да кажа нещо уместно.

— Ако знаехме нещо, щяхме да кажем — заяви Роуз, преди дори да ми хрумне нещо подходящо. — Ако Най го е планирала, на никого не е казала. Дори и на Рижи.

Насилих се да погледна Джаки в очите.

— Най мразеше татуировките — казах аз. — Харесваше ѝ да е в групата и се стараеше в училище. Не би си тръгнала, защото се е чувствала нещастна. Та тя не беше нещастна. Нещо друго се е случило. Не знам какво, но знам, че нещо се е случило с нея. И когато се събуди, ще ни каже.

— Освен… — гласът на Аш беше рязък и дрезгав. — Освен дето не знаем дали ще се събуди, а ако го направи, може мозъкът ѝ да е увреден и никога да не разберем. Може да е тайна, която да остане завинаги затворена в нейната глава.

— Трябва да продължаваме да се надяваме на най-доброто, Аш — каза Джаки. — Трябва да продължаваме да мислим положително, че любовта и…

— Сякаш позитивното мислене ще поправи голямата вдлъбнатина в главата ѝ, да бе, как ли пък не — Аш почти го изкрещя и блъсна стола си назад толкова силно, че той се залюля, преобърна се и издрънча на плочките. Чухме стъпките ѝ по стълбите.

Макс посегна към ръката на Джаки и я доближи до бузата си, тя отвърна лицето си от нас и мигновено се почувствах като натрапник, станал свидетел на тяхната болка, като че ли е атракция на панаир.

— Трябва да си тръгваме — заяви Лио, обхванат от същата мисъл. — Трябва да се прибирам, семейни работи.

— Но утре пак ще идем в болницата, веднага след училище — казах аз.

— Да, разбира се, веднага, щом можем да стигнем там — включи се Роуз и аз се взрях в нея, но тя не отвърна на погледа ми.

— А и концертът наближава, точно както планирахме — добавих. — Толкова много хора искат да дойдат и да подкрепят Наоми и вас.

— Благодаря ти, Рижи — усмихна ми се Джаки. — Деца, ще направите ли нещо за мен сега?

— Да, ясно — казах аз.

— Отидете в стаята ѝ, вижте дали ще можете да намерите някакви снимки, плакати може би. Нещо, с което мислите, че тя би искала да освежи болничната стая. Знам, лекарката каза, че тя няма представа какво става около нея, и сигурно е така в момента, но аз вярвам, че тя ще се събуди, и когато го направи, искам да види свои неща около себе си, да се почувства в безопасност. Отидете и изберете няколко неща, може да ги занесете в болницата утре.

— Разбира се — каза Лио и тримата кимнахме, макар да знаех със сигурност, че всички ние искахме земята да ни погълне, да се озовем навсякъде другаде по света, но не и да избираме неща, които нашата приятелка в кома не може да види.

Стаята на Наоми винаги беше чиста. Беше малка и в нея почти нямаше място за нещо повече от единичното ѝ легло и гардероб, аниме плакати на стената, няколко ярки цветни перуки, овесени на куката, която баща ѝ беше закачил над леглото специално за това. На нощното ѝ шкафче имаше адски много грим — повече, отколкото може да се види където и да било другаде, а цветовете бяха толкова ярки и толкова типични за Най, че сякаш самата тя беше там, някъде в цялата тази бъркотия от женски джунджурии и фалшиви мигли, и ако знаехме как, бихме могли да я върнем обратно.

Тримата седяхме на леглото ѝ. Роуз беше по средата и бедрата ни се докосваха. Тя отвори училищната си чанта и извади бутилка вино, завъртя капачката и отпи голяма глътка направо от гърлото ѝ.

— Кога, по дяволите, се снабди с алкохол? — попитах я аз.

— Имам си начини — ухили се тя и ми подаде бутилката. Връчих я на Лио.

— По дяволите, Рижи, понякога се държиш като пълен задник — каза тя с рязък глас, изтъкан от гняв.

Но Роуз си беше такава — момиче, което криеше истинските си чувства зад остриета и бодли. Многослойна и трудна като плочите на бронежилетката, които я правят непробиваема.

— Не си падам по алкохола — казах аз и я погледнах в очите. — Той превръща хората в пълни жалкари.

— Да бе, Рижи, съвсем изключих за пристрастената ти към джина майка. — Роуз грабна отново бутилката, преди още Лио да се е доредил до нея. — Една глътка няма да те напие, нали знаеш, само една, за Наоми.

— Роуз — Лио измъкна бутилката от ръцете ѝ. — Знаем, че си разстроена, но хайде, не бъди гаднярка, става ли? Рижи не пие. Зарежи.

Той отпи голяма, дълга глътка от бутилката, много повече от обикновено, и знаех защо. Колкото повече изпиеше той, толкова по-малко щеше да остане за Роуз. Така веднъж излях половин бутилка водка на мама в мивката и я допълних с вода. Това беше начинът на Лио да я предпази. Тъпо, мен ако питате.

Роуз го гледаше как почти пресушава бутилката. За миг си помислих, че може да изгуби самообладание, но не го направи. От тъгата и гнева лицето ѝ някак посърна и сега изглеждаше съвсем различна. Полугрозна, полукрасива. Наистина не зная кое от двете, пък и нямаше значение, защото така или иначе не можех да откъсна очи от нея. Продължавах да я гледам до болка.

— Добре, давайте да приключваме, а? — Роуз избърса уста с опакото на ръката си. — Тези аниме плакати?

Кимнах, оглеждах стаята, когато тя ги откачаше от стената над леглото.

— И ръчно правената лего фигурка на Линк от „Зелда“.

— Да. — Лио я взе и я загледа, преди да я пъхне в джоба си. Всички дразнехме Най, че е маниачка на тази тема, а на нея изобщо не ѝ пукаше какво мислим.

— Нейният док — казах аз и вдигнах зарядното и колонката. — Къде е телефонът ѝ? Там ще са всичките ѝ плейлисти, може да го настроим да ѝ свири през цялото време.

— Не намерихме телефона ѝ, забрави ли?

На вратата се появи Аш. Веднага спряхме да пипаме вещите — имахме чувството, че са ни хванали в кражба с взлом.

— Търсихме го, а полицията прерови навсякъде, когато тя изчезна. Но беше изключен през нощта на изчезването ѝ и никой не знае къде е.

— О, да, забравих — казах.

Сега си спомням, че тогава си помислих колко е странно Най да излезе без телефон. Момичето, което познавах, по-скоро би тръгнало без дясната си ръка, отколкото без телефона си.

— Някъде тук трябва да има един стар айпод нано, който трябва да става за този док. Погледнете в чекмеджето на леглото ѝ.

Коленичих на килима и издърпах чекмеджето. Макар да знаех, че полицията е ровила тук, извадих всичко и отново го върнах, но имах чувството, че не е редно. Като натрапник. Ако някой, дори приятелите ми, тършуваше из нещата ми, щях да предпочета мигновена смърт. Все едно някой да отвори главата ми, да разреже мозъка ми и да зяпа всичките ми тайни мисли. Дали ще продължават да ме харесват, ако знаят всичко за мен, всичко, за което си мисля, всяко мое желание? Имах съмнения, че ще продължат.

— Ето. — Намерих тънък черен айпод, на него логото на „Епъл“, преобразено с маркер на череп, и го подадох на Лио.

Тогава забелязах тефтера. Натъпкан с други листове хартия, които приличаха на текстове за песни. Вдигнах тефтера и го отворих, като прокарах пръст по вдлъбнатините, оставени с нейния почерк. Тук беше всичко, написано от нея, откакто започнахме да създаваме песните си сами. Някои диаграми също, сякаш ги е вграждала в музика.

— Песни — казах, с тефтера още в ръка, насочен към Аш. — Хвърли ли им поглед?

Аш поклати глава.

— Може да ги задържиш, ако искаш. Да направите нещо с тях евентуално. Завършете някоя от тях. Ще бъде нещо, за което всъщност ѝ пука, ако има достатъчно оцелял мозък, за да ѝ пука изобщо за каквото и да било.

— Тя има доста неща — отбеляза Лио и взе бурканчето с перца за китара, разноцветни, истинска дъга от пластмаса.

Наоми ги събираше от концертите, на които ходехме — оставахме, след като всички си тръгнеха, обхождахме сцената и обирахме бележки, перца, бутилки за вода. Веднъж я попитах защо. Тя нямаше намерение да ги даде за автограф или за каквото и да било, нито да ги продава в eBay. От момента, в който се измъкнеше от мястото на концерта, те бяха просто боклук.

— Там е, където животът се случва — каза ми тя. — В нещата, които остават след нас.

— Най, това нищо не означава — казах аз.

— Ама става за текст на песен, а?

Тя ми се усмихна, образът ѝ беше пред очите ми. Начинът, по който светлината се отразяваше в очите ѝ, изпълнени със смях дори когато биваше сериозна. И начинът, по който блестяха, когато имаше идеи, когато пишехме заедно, сякаш мислите ѝ озаряваха въздуха около нея.

Онзи следобед седяхме с нея на същото това единично легло, с акустичната ѝ китара, и написахме една от най-добрите ни песни.

Наоми беше единственият човек, когото познавах, който все още пишеше с химикалка и хартия. Винаги си водеше бележки, записваше всякакви идеи и ги пъхаше в същата тази кутия, за да ги разгледа по-късно.

— Хей, защо си толкова аналогова? — попитах я.

— Защото никой никога не е хакнал лист хартия — отвърна тя. — Затова държа всичките си най-мрачни тайни или тук — почука тя по челото си, — или записани по старомодния начин.

И сега ми се струваше, че в това имаше повече смисъл от всякога. Някъде в тази стая имаше малки парченца от нея, малки откъси и извадки от момичето, което е била, нейни пръстови отпечатъци и ДНК, уловени в ясните извивки и завъртулки на почерка ѝ.

Онова момиче не можеше да си е отишло, то все още трябваше да е някъде в потрошената ѝ и повредена глава.

10

Роуз и Лио вече бяха навън, но не и аз. Отидох до банята и оставих студения кран да тече. Събирах водата в шепи, обливах обръснатите страни на главата си и усещах как се стича между плешките ми.

Когато излязох, видях Аш да седи на бюрото си, където имаше три монитора, подредени около нея като ограда, и отворен лаптоп. Това беше нейното царство, техниката. Тя беше от онези момичета, които изписваха символи за смях. Момиче, което адски ме плашеше. Може би това беше шансът ми отново да се опитам да поговоря с нея, да разбера какво смята за случилото се с Най, дали наистина мисли като мен. Обаче как да започне човек разговор с някого, който е толкова затворен в себе си?

Повдигнах рамене и изстрелях най-доброто, с което разполагах.

— Какво правиш? — попитах я и тя се стресна, ругаейки под нос.

Най-добрият ми изстрел отиде по дяволите.

— Мамка му, Рижи. Човече!

— Извинявай, просто се чудех какво правиш.

— Влез и затвори вратата — отсече тя и аз не можех да не ѝ се подчиня. След като затворих вратата, тя кимна към централния си екран.

— Това е Градската камера на Уестминстър за видеонаблюдение — каза тя, като обърна лаптопа си към мен.

— Като в Ютюб или нещо такова? — попитах аз.

Искам да кажа, че Аш си е доста странна. Може би така релаксираше — като следи видеонаблюдението.

— От нощта, преди да намерят Най, чак до момента, в който влекачът я изважда. Те съхраняват данните си в облачна услуга, което, честно казано, всеки вече трябва да е разбрал, че е адски тъпа идея.

— Чакай… чакай? — приближих се към нея и надникнах през рамото ѝ към образа.

— Ами, полицейската теория е, че тя е избягала, забъркала се е в нещо и някак си е скочила, нали? — Аш помисли, че я питам за доказателство, а не за крайно незаконната дейност, която върши в спалнята си.

— Е, ако е скочила, трябва да е било близо до мястото, където е била открита, и да не е минало твърде много време, защото навсякъде другаде вече щеше да се е удавила, а при по-дълго време, прекарано във водата, щеше да е измръзнала до смърт. Затова ми хрумна да я потърся. Не мисля, че те дори са се сетили да търсят тук.

— Аш… — почти не ми се искаше да знам. — Ти да не би да хакна Община Уестминстър?

— Само частта за съхранение на видеонаблюдението. — Аш се ухили към мен. — И само това от нея. Въпреки че ако ти се прииска да занулиш общинския наем на родителите ти, сега е моментът да ми кажеш.

— Къщата си е наша.

— Щом казваш — Аш ми се присмя отнесено.

— По дяволите — казах, докато я гледах какво прави.

— Знам — тя отново насочи вниманието си към екрана.

Видях нещо различно в нея, докато прескачаше от екран на екран. Не беше точно щастие, но там изглеждаше уверена и спокойна. Може би за пръв път я виждах такава.

— Стоя на тези кадри от часове, няколко пъти вече гледам записа, но Наоми я няма там. Не и през шестте часа, преди да бъде намерена. И никъде няма и следа от нея около мястото, където би трябвало да е оцеляла от падането. Няма я. А това означава…

— Че теорията е погрешна — седнах до нея, настанявайки се на края на леглото ѝ.

— Да — тъмните очи на Аш потърсиха моите. — Мога ли да ти се доверя?

— Да — казах. — Така мисля.

Прегледах също и кадрите от видеонаблюдението от последния път, когато е била видяна. Вървяла е по посока метростанция „Воксхол“ в три часа през нощта. Вървяла е под железопътния мост и това е последният път, когато я виждаме, докато не се появява почти осем седмици по-късно.

— Това е лудост — казах аз. — Но това го знаем.

— Единственият отговор на загадката е, че тя се е качила в кола — каза Аш. — Само в това има някаква логика.

— Ама полицията нали провери всички коли, които са пристигнали и заминали от тунела в двете посоки. Били са само десет и едната от тях е била полицейска. Между този момент и сутрешния час пик всеки шофьор е бил абсолютно чист — напомних ѝ аз.

— Това няма как да е вярно.

Аш погледна отново изображението на сестра си, замръзнало на един от екраните. Най в лятна рокля и гуменки, нищо друго по нея, вървеше съвсем спокойно, абсолютно сама в тъмнината на тунела под жп линията.

— Няма как да е вярно, защото няма друго обяснение. Един от тези шофьори лъже.

— Или пък е използвала някой от тунелите за поддръжка — една от вратите под моста беше разбита и не е била заключена, помниш ли? Или е била от грешната страна на пътя на видеонаблюдението, или в слепите петна на камерите, или в сенките. Може да има милион други причини, поради които не са я видели повторно след това изображение. Това е полицията, Аш. Искам да кажа, че са задници, но мисля, че са добри в разследването.

— О, така ли? — погледна ме Аш. — Само дето не бяха забелязали татуировката на китката ѝ, нали? Или синините, които приличат на следи от пръсти.

— Може и да греша — отвърнах аз. — Сигурно виждам идиотщини, които изобщо не са там.

— Ами ако не грешиш? — Аш се наведе достатъчно близо към мен, че можех да почувствам дъха ѝ, пикантен и сладък. — Ами ако не грешиш, Рижи? Ако с теб сме прави за всичко това и никой не иска да ни чуе?

— Не виждам какво можем да направим. Ние сме ученици!

— Има много неща, които можем да направим. Всичко, от което се нуждаех, е да намеря отправна точка, откъдето да започна търсенето. И ти я откри. Татуировката. Ако успеем да намерим кой я е направил и кога, това ще е голяма следа. Направи ли снимка?

— Не — свих рамене и се почувствах глупаво, защото изобщо не помислих за това. — Стори ми се, че времето не е подходящо.

— По дяволите! — Аш удари по бюрото и аз станах.

— Утре ще направя, когато я посетим.

— Не, това е загуба на часове. Ще отида сега — Аш наистина ми беше ядосана заради този пропуск.

— Няма да те пуснат. Тя каза: никакви посетители повече до утре.

— Ще намеря начин — каза тя. — Бива ме в това.

— Ще си навлечеш неприятности, хакерството е сериозно престъпление…

— Само погледнах — каза тя, навлече суитшърта над дънките си и дръпна ципа. — Не съм хаквала. Хакерството е кражба или лъжа, или измама. Просто отидох да видя има ли начин да вляза, и имаше. Така че погледнах. Това е всичко.

— Ами ако си навлечеш неприятности, какво ще стане с баща ти и с Джаки? Това ще ги убие!

— Да не мислиш, че не знам — отвърна рязко Аш. — Много добре ми е известно това. Но също така трябва да знам какво се е случило със сестра ми. Трябва да разбера, в случай…

— В случай че какво? — попитах я аз.

— В случай че не го е направила тя, и да се погрижа който ѝ е причинил това, да си получи заслуженото.

11

— Най-накрая — каза Роуз, когато излязох от входната врата на Най. — Къде се изгуби?

— Аш искаше да поговорим — отвърнах аз, почесвайки се по врата.

Струваше ми се нередно да имам тайни от тях двамата, но ми се струваше и нередно да говоря за Аш.

— Как е тя? — попита Лио.

Аз свих рамене. Радвах се, че никой от тях не ме разпитва повече.

Докато вървяхме към реката, топлината на септемврийската вечер постепенно сгря кожата ми, а слънчевата светлина отскачаше от водната повърхност в отблясъци и искри. Докато гледах града, разпрострял се по брега на реката, сякаш всеки хълм и висока жилищна сграда са били там от хиляда години, се усмихнах. Обичах това място. Трудно беше да не бъдеш щастлив, когато виждаш целия живот и всички възможности там някъде, как бъкат от идеи. Като изтласквах всичко, което Аш ми каза, в дъното на съзнанието си, аз се затичах и се надвесих над перилата, които ме отделяха от калния бряг долу, краката ми висяха във въздуха, а бризът, пътувал по целия път от морето, биеше право в лицето ми. Лио и Роуз се присъединиха към мен няколко секунди по-късно; Лио се покатери, седна на парапета и известно време просто наблюдавахме мястото, където живеем. Нямах много километри навъртени в пътувания, но и нямаше нужда да зная, че Лондон е най-хубавото място на света; като го наблюдавах така, се чувствах някак като част от неговата армия, непобедима.

Замислих се за Аш. Нейните теории и идеи звучаха толкова реалистично. Но сега, на дневна светлина, с приятелите ми до мен…? Аш беше доста напрегната, ами ако всичко това беше само в главите ни? Щеше да бъде по-лесно просто да оставим възрастните да се справят сами, да им се доверим. Далеч по-лесно. В крайна сметка това им е работата, нали така?

Единственият проблем е, че възрастните се нуждаеха от причини, от ясни малки отговори, които да се побират в кутия, за да могат да ѝ сложат етикет. Случилото се с Най беше неясно, нямаше никаква причина, която да му придаде смисъл, а и не се побираше в кутия, но те не искаха да го признаят. Може би се страхуваха.

— Още не ми се прибира вкъщи — казах аз.

— Не е нужно — отвърна Роуз. — Вкъщи ме очакват само баща ми и скучната ми мащеха и те ще искат да правим нещо заедно. Например да гледаме филм или да играем на проклетия „Скрабъл“. Сякаш ако прекарам повече време с нея, няма да бъда толкова отвратена от факта, че е достатъчно млада, за да ми бъде по-голяма сестра.

Без да е необходимо да го обсъждаме по нататък, обърнахме гръб на крайбрежието и се насочихме към магазина в края на пътя.

— Просто си знам, че като се прибера вкъщи, мама ще е напрегната заради Арън — каза Лио. — Щом отворя вратата, ще ми опява дотук — той посочи върха на главата си.

— Нещата са… — погледнах към Роуз и тя: повдигна озадачено вежди.

Знам, че се чудеше какво ще кажа, и истината беше, че аз също. Но така или иначе го казах:

— Мога да разбера защо майка ти е притеснена, бро. Покрай Арън ти си навлече доста неприятности. А откакто той е вън от картинката, почти ги няма. Така че…

— Гледай си работата, Рижи — каза Лио, като без гняв, но безцеремонно ми затвори устата. — Не съм малко дете. Достатъчно голям съм. И изборът си е мой. Арън ми е брат, не е шибаният Капоне. Всички трябва да се успокоите. Ще ида да взема още нещо за пийване.

— Просто го остави — каза ми Роуз, докато стояхме пред „Спар“ и го чакахме. — Няма смисъл.

— Да не искаш да свърши като преди? — отсякох. — Арън наръга един мъж и го прати в болница. Какво ще стане, ако Лио се замеси в такива гадости?

— Лио е прав, достатъчно голям си е. И не е същото хлапе, каквото беше преди година. Трябва да му имаме доверие.

— Имах доверие и на Най — прошепнах тихо.

— Да, но Най не е Лио. На Лио му е било трудно цял живот, Рижи. Аз се преструвам, че живея живота на бедното малко богато момиче, но знаем много добре, че животът ми е доста лек, въпреки че баща ми е пълен нещастник. А ти, ти имаш дом, където да се прибереш, и храна в хладилника, ако и майка ти да е все пияна. Обаче Лио… Лио никога не е имал това и е съвсем наясно какво го очаква, и когато му дойде времето, той ще реши как да постъпи, а ти и аз, с хубавите ни къщи и пълни коремчета, и платени сметки, наистина не сме в позиция да му даваме акъл.

Вгледах се в лицето ѝ, все едно го виждах за първи път, макар да познавах всяка извивка и черта. Винаги ме е изненадвала колко е дълбока, когато си мислиш, че е повърхностна, и колко е мила, когато си мислиш, че е жестока. И освен всички тези неща, тя беше смела, един от най-смелите хора, които познавах.

— Ти си минала през лоши неща — казах тихо. — Знаеш какво е да бъдеш силен, подобре от всеки, когото познавам.

Роуз не каза нищо и отвърна лице от мен.

— Да, ами аз съм добре, така че…

— А моят живот… — опитах се да намеря думи. — Няма да е точно, ако кажа, че се развива както трябва.

— Би могло да е. — Роуз все още не ме поглеждаше. — Хей, какво мислиш за Маз Харисън. Сладък е, нали?

— По-големият брат на Тина Харисън? — погледнах я. — Ами че той не е ли на двайсет и пет?

— Е, и? — Роуз ми хвърли поглед от типа „какво-от-това“.

— Ами отвратена си от твоята далеч-не-толкова-възрастна мащеха, лицемерке — напомних ѝ аз.

— Това е съвсем различно. Както и да е, той ме харесва.

— Откъде знаеш?

— Писа ми във Фейсбук.

— Във Фейсбук! Ето по какво му личи, че е стар — ползва Фейсбук.

Роуз започна да се кикоти.

— Да, нали? Не съм влизала в този профил, откакто бях на тринайсет. Направо убийствено.

— Значи е нещастник.

— Ама е наистина сладък — заяви Роуз. — И ако можеш да се свържеш с някого духовно, романтично, като среща на умовете, защо възрастта да е от значение?

— Защото е противно — отговорих аз.

Лио излезе от магазина и ни подмина, бутилки дрънчаха в найлоновата торбичка и ние прекъснахме разговора.

— Хайде — каза той и го последвахме, като оставихме темата за Маз Харисън на заден план. Или поне се надявах да е така.

Лио и Роуз си подаваха бутилката водка помежду си, докато наблюдавахме как реката мени цвета си от сиво до розово и до нещо като лилаво, докато най-накрая слънцето изцяло бе погълнато от нащърбения хоризонт.

Мълчахме. Лио гледаше към водата, докато пиеше, все така без удоволствие, сякаш беше задача, която трябва да изпълни. Роуз пишеше съобщение на някого, нямах представа на кого, но всеки път, когато ѝ се появеше известие на дисплея, виждах как ъгълчето на устата ѝ се извива в усмивка и изражението ѝ се смекчава. От другата страна на съобщенията беше момче, това изобщо не беше някаква новост, просто още един от дългия списък глупаци, когото щеше да зареже, преди да е минала седмицата. Чудех се дали това е Маз, и се надявах да не е. Маз беше вманиачен по блестящата си кола и по нищо друго.

— Парка? — каза Лио, отвъртайки капачката на втората бутилка.

— Какво ще кажете за Серин? — включи се Роуз ей така, изведнъж, докато поемахме по краткия път към парка. Серин беше онова момиче със сините очи, дългите крака и много високия глас, който звучеше така, сякаш е глътнала хелий. — Тя те харесва, страшно много.

— Какво за нея? — попита Лио и погледна към Роуз.

— Става за гадже, Лио — отбеляза Роуз, сякаш беше очевидно, все едно отдавна обсъждаме темата. — Хайде де, ти си най-якият пич в училище и си нямаш приятелка, защо не? Искаш да ми кажеш, че всички тези мускули не са предназначени за нас, момичетата?

Защо Роуз избра да го направи точно сега, нямах идея, но знаех, че измежду всички момичета, които би искал да се закачат с него доколко сериозно ходи с някого, Роуз беше на последно място в списъка. Той отвърна на нейното предизвикателство и в очите ѝ се появи искрица.

— Защо да имам една, когато мога да имам всичките? — попита Лио, изду рамене и изпусна въздуха от гърдите си. — Гаджетата носят само ядове, Роуз, те просто те дърпат надолу. Казват ти какво да правиш, какво да говориш. Нямам нужда от това, не и когато мога да се позабавлявам малко и после пак да съм си аз.

Роуз се засмя на думите му, докато неусетно навлязохме в парка, пуст и тъмен.

— Точно така, ти си голям мъж, нали? — каза тя, скочи на въртележката и започна да се плъзга напред и назад. — Окей, я кажи тогава коя последно изчука? От всички момичета, които ти се натискат, коя беше последната?

— Нямам намерение да ти казвам — заяви Лио.

— Защото не можеш — Роуз се ухили, докато въртележката минаваше покрай него. — Защото никога и никого не си чукал.

Въздъхнах, трудно беше човек да разбере това момиче, което хапеше и измъчваше някого, по когото толкова много си падаше. Някой, за когото тя само допреди малко беше говорила с такава любов и уважение.

— Разкарай се, да, правил съм го — каза Лио и Роуз отново се приближи.

— Лио, Лио, всичко е наред, няма от какво да се срамуваш, да си девствен не е срамно. Нали така, Рижи? Рижи също е от девствените. Вие двамата може да си направите клуб. Или пък да се съберете, ще бъдете такава сладка двойка, най-странната гей двойка, която някога е съществувала, но не знам, просто някак си пасвате.

Свих рамене. Нищо, което тя каза, ме можеше да ме засегне, освен това, така или иначе, беше вярно. Нямаше смисъл да го отричам. Нямах вид на човек, който някога е имал какъвто и да било смислен сексуален контакт, защото такъв никога не бе имало.

— Теб пък какво те засяга? — попита Лио. — Какво ти влиза в работата?

Роуз спря въртележката и дълго се взираше в Лио, а той отвърна на погледа ѝ, право в очите ѝ, сякаш щеше да я целуне или нещо такова. Но аз знаех, че всеки миг това приятелство между тях може да се промени в нещо друго, нещо, от което няма да бъда част. Усещах как това направо ме разяжда отвътре и боли. Трябваше да сторя нещо.

— Анабел Климентс — подхвърлих.

Лио отвори уста и ми хвърли поглед „какво-по-дяволите“.

— Това не беше яко, Рижи.

— Анабел Климентс, правил си секс с Анабел Климентс. Просто казвам. Няма от какво да се срамуваш, бива си я.

Свих рамене, да говоря така за Анабел не ме караше да се чувствам добре, но поне и двамата щяха да млъкнат.

Роуз се отдръпна, сякаш беше получила шамар, и веднага съжалих за всяка изречена дума.

— Както и да е. Не ме интересува. — Роуз се отдръпна от Лио, хвана почти празната бутилка от ръката му и я издърпа.

— Имаш ли нещо у себе си? — Тя погледна към Лио в търсене на хапчета или трева, или и двете. Лио поклати глава. — Не, свърши.

— Ааа — Роуз отметна глава раздразнено. — Егати смотаното, да се отрежеш в шибания парк и дори да не можеш да се отрежеш както трябва. Искам да се размажа, човече, искам да се отърва от главата ми.

Тя започна да обикаля около мен, увивайки ръката си около врата ми, да ме обгръща, нещо средно между хватка и прегръдка.

— Иди да вземеш още малко, Рижи.

— Не мога — казах, като се чудех накъде да погледна, докато придърпа лицето ми близко до нейното. — Там ме познават, знаят на колко години съм.

Тя ме отблъсна с отвращение.

— Тогава иди у вас и свий нещо от алкохолизираната ти майка.

Сигурно си го заслужавах, след като споменах Анабел, но все пак ме жегна.

— Не — поклатих глава и тя се отдалечи от нас, празната бутилка висеше от ръката ѝ.

Роуз наклони глава, докато не се вгледа в небето, и просто… се разрева.

Мамка му, тя наистина ревеше.

Този предсмъртен вой от ярост и мъка, и всички неща, за които знаех, че никога няма да изрече на глас, и неща, за които никой друг на този свят не знаеше, се разнесе наоколо, истински хор от ярост и мъка, и загуба.

Роуз стоеше там, загледана в небето, и ревеше.

След секунда застанах до нея и също нададох рев, само дето моят беше по-скоро като вой, а после и Лио се присъедини и от него излезе дълъг, дрезгав вик. Стояхме там и крещяхме, докато последният лъч дневна светлина не прокърви в нощта.

Никой от нас не забеляза спирането на патрулката, докато не се появиха две ченгета, мъж и жена.

— Деца, няма ли да е подобре да се прибирате вече вкъщи? — каза мъжът.

— На теб какво ти влиза в работата? — отвърна Роуз.

— Подобре внимавай с приказките, млада госпожице — каза той.

— Майната му на патриархата! — каза тя.

— Добре, туйто, идваш с мен.

А Роуз побягна, тя побягна.

За първи път виждах нещо толкова смешно в живота си. Роуз тичаше, кикотеше се злокобно като луда, докато ченгето я преследваше, тя тичаше на зигзаг, обръщаше се и поемаше обратно и се въртеше в кръг, той намаляваше и пуфтеше след нея. А Лио, аз и другото ченге, жената, която стоеше там с отворена уста, се опитвахме да не се смеем, но без всякакъв успех.

— Тая история ще има да се разправя — заяви жената и ни погледна ухилена. — Ще се погрижа за това.

Но в този момент Роуз се подхлъзна, падна на задника си и просто седеше там и се смееше, докато той ѝ помагаше да се изправи, после я придружи до колата, издишвайки победоносно.

— Господин офицер! — Лио положи усилие да се усмихне учтиво, когато ченгето отвори задната врата на колата. — Вижте, тя си е идиот, но минава през тежък период. Изчезналото момиче, същото, което се появи в реката, беше наша приятелка, разбирате ли?

— Странна работа — каза ченгето, отвори вратата, поставяйки ръка върху главата на Роуз, докато я буташе да влезе. — Напоследък чух доста за случая.

— Не може да я откарате просто така, тя е непълнолетна — включих се аз, без да знам дали е вярно, но си помислих, че си струва да опитам.

— Не, не съм! Аз съм майор! — извика Роуз от задната седалка на колата. — Хайде, всички вие, качвате ли се? Таксито е тук!

Направихме опит, но не ни позволиха.

— Прибирайте се вкъщи — каза ни полицайката. — Всичко с нея ще бъде наред, ще я наблюдавам и след като се успокои, той ще я пусне да се прибере вкъщи с баща си. Познавам ви, деца. Вие сте в онази група, нали? Синът ми ви е голям фен.

— Но… — Лио сложи ръката си на вратата.

— Синко! — Жената беше мила, любезна. — Познавам и теб също, както и брат ти. Така че повярвай ми, когато ви казвам, че най-доброто, което можете да направите, е да се приберете вкъщи. Аз ще се погрижа за нея.

Тя пъхна ръка в джоба си и ми подаде визитна картичка: П. К. Сандра Уигинс.

— Приятелката ви сега трябва само да се успокои, за да може всички ние да се приберем бързо вкъщи.

Пъхнах картичката в джоба си и поклатих глава на Роуз, докато тя блъскаше по прозореца на патрулната кола, показвайки ми с жест да направя снимка.

Дори не се поколебах, извадих телефона си и бързо щракнах.

Искам да кажа, защо не, по дяволите?

Девет часа по-рано…

Всички седяхме в редица на ръба на сцената в главната зала, чувствайки се като редица от нещастници. Добре де, може би без Лекридж, защото не беше много по говоренето. Той седеше в края, извади пакета с обяда си и внимателно го постави на прашната сцена.

Господин Смит беше там с госпожица Грийнстрийт, учителката ни по драма, застанали толкова близо, че чак лактите им се докосваха, и разговаряха, навели глави един към друг. Наблюдавах ги с надеждата да доловя някакви признаци на потиснато сексуално привличане, или още по-интересно — за изразено сексуално привличане.

Знаехме, че господин Смит живее сам, защото, когато му зададяхме лични въпроси, той винаги казваше, че ще ни покани на сватбата, когато срещне подходящата жена. Очевидно госпожица Грийнстрийт не отговаряше съвсем на това определение — тя не беше от типа учителки, които да са предмет на клюки като господин Смит. Много я харесвах, допадаше ми как русата ѝ коса е по-дълга отпред и по-къса отзад, а ако сте много близо до нея, ще видите, че на носа ѝ има дупка от пиърсинг. Харесваше ми да мисля, че през почивните дни го слага отново. Дали е възможно тя и господин Смит да правят секс?

— Не, макар да мисля, че тя не би имала нищо против — прошепна Роуз. — Но тя не е негов тип, не е достатъчно женствена.

Обърнах се и я погледнах уплашено, че е прочела мислите ми в този момент.

— Сериозно, бро, изписано е на цялото ти лице — ухили се Роуз. — Няма от какво да се притесняваш, увлечението ти по госпожица Г. ще остане в тайна засега.

— Няма такова нещо! — изсъсках аз.

— По-кротко, момчета и момичета — каза господин Смит.

Роуз докосна с опакото на ръката си бузата ми и веднага я дръпна, сякаш се е опарила от горещината на изчервяването ми.

— Ама разбира се, изобщо няма такова нещо. Съвсем. Ох-ох.

— Какво няма? — ухили се Лио.

— Увлечение по госпожица Грийнстрийт — каза Роуз достатъчно силно, че да чуят всички.

— О, бро, падаш си по госпожица Г. — засмя се Лио и поклати глава.

— Убийте ме — казах аз и скрих лице в ръцете си, опитвайки се да не забелязвам как госпожица Г. се преструва, че не е чула нищо.

— Всичко е наред. — Лекридж ми предложи парченце мандарина. — И аз си падам по нея.

— Така. — Лили от радиото плесна с ръце, за да привлече вниманието ни. — Аз съм готова, нивата са настроени, записваме на живо, така че просто бъдете естествени, забавни и не псувайте, окей?

Ние всички измърморихме в съгласие и Лили започна да брои.

— Тук съм с „Огледалце, огледалце“, музикалната банда от гимназия „Темз“, която бързо си спечели цяла армия от фенове. Здравейте, момчета и момичета!

Тя кимна към нас и бързо повдигна вежди, подканяйки ни да кажем нещо.

— Здрасти… — отвърнахме в хор.

— И така, Рижи — по някаква причина Лили избра най-напред мен, тикайки микрофона си под носа ми.

Втренчих поглед в него и всички онези фантазии на рок звезда за безкрайни интервюта по медиите, където пръскам чар, остроумие и смайваща привлекателност, изведнъж отново ме връхлетяха.

— Разкажи ни защо организирате благотворителен концерт за музикантката от групата ви и ваша съученичка Наоми Демир.

Гледах микрофона, а после Лили наклони глава подканящо.

— Ами…

Нищо. Секундите минаваха и от мен не се отрониха никакви думи.

— За нас това означава всичко — Роуз грабна микрофона и го придърпа към себе си, като ми метна един кос поглед с крайчето на окото си.

— Когато го планирахме, Наоми все още се водеше изчезнала. Искахме да извикаме името ѝ толкова силно, колкото можем, и се надявахме да ни чуе и да се върне вкъщи, защото тя не е само наша приятелка, тя е част от нашето семейство — и когато изчезна, бяхме съкрушени. Сега отново е с нас и каквото и да ѝ се е случило, тя ще се нуждае от изключителна подкрепа, за да се оправи. А този концерт е за всички като нея, като нас, около нас, които понякога се чувстват така, сякаш няма с кого да поговорят. Посланието на концерта е, че ако никой не ви слуша, викайте силно, докато не ви чуят. Всеки заслужава гласът му да бъде чут.

— Страхотно, благодаря, Роуз — Лили се усмихна, очевидно впечатлена. — А ти, Лио? Съгласен ли си с Роуз?

— Да, мамка му! — каза Лио и Лили изключи рекордера.

— По дяволите, съжалявам — каза Лио, докато Роуз се заливаше от смях.

— Без псувни — Лекридж му напомни услужливо, преди да отхапе от сандвича си.

— Момчета и момичета, — господин Смит се стараеше да не се смее — успокойте се. Това е важно. За концерта и за всички вас това си е сериозна работа. И никакво псуване по радиото.

— Мамка му, съжалявам — каза Лио и Роуз отново прихна.

— Съжалявам — добави Роуз и си пое дълбоко въздух.

— Всичко е наред — Лили пое дълбоко въздух и вдигна микрофона. — Може да изрежем думата с „м“, така, Лио, престори се, че съм ти задала същия въпрос, и отново отговори.

Той кимна, докато тя натискаше за запис.

— Да — започна той. — Много хора са загрижени за Наоми. Вероятно много повече, отколкото би предположила. Тя е отново с нас сега и повече от всякога ще има нужда да го знае. Предполагам, че искахме да направим нещо голямо за нея и за всяко друго хлапе някъде там… може би, не знам.

Той наведе глава срамежливо и Роуз потърка рамото му.

— И Лекридж? — Лили поднесе микрофона на Лекридж, който се сепна — още не беше сдъвкал сандвича си, и премигна.

— Какво е усещането да заместваш любимия член на групата?

Лекридж прибра обратно сандвича в кутията за обяд и затвори капака.

— Аз не я замествам — замислено каза Лекридж. — Аз ѝ отдавам почит. Тя е най-добрият басист, когото някога съм срещал в живота си, и когато излезе от комата, ще я поканя на среща. Сигурно ще ми откаже, защото аз съм толкова под нивото ѝ, но пък защо да живееш живота си в страх, а?

Тримата — Лио, Роуз и аз — се обърнахме да погледнем Лекридж и накрая разбрах какво трябва да кажа.

— Пич — заявих аз. — Ти си част от бандата.

12

В кого е на път да се влюби Роуз?

Седях на леглото си, криейки телефона си под възглавницата. Тялото ми беше изгубило доста маса, силно и здраво, както беше в момента, но и дебелите, и слабите ми години все още витаеха наоколо като призраци, сякаш всеки път изразходвах по десет процента от себе си, докато се опитвах така да оформя тялото си, че да прикрия болката или пък да я покажа — трудно беше да се каже кое от двете. Но понякога, колкото и да съм в добра форма, просто отпадам и горя в треска — и днес е един от тези дни.

Мозъкът ми продължаваше да кипи: татуировката, Аш и нейната мисия, от която по някакъв начин сега съм част… и още нещо. Имаше нещо друго, неуловимо, което ми убягваше всеки път, когато се опитвах да се сетя какво точно е. Сякаш забравях нещо важно, но каквото и да беше, изглежда, ми се изплъзваше.

В съседната стая мама лежеше на леглото, напълно облечена, тотално пияна, с килната чаша водка с тоник в ръката си. Помислих си дали да не ѝ взема чашата, когато я видях така, но не го направих. Исках тя да се събуди по някое време през нощта от шока от студената течност по бедрата си или дори от звука на счупено стъкло. Може би тогава щеше да добие някаква представа за състоянието си.

Тате сигурно пак е излязъл, ако изобщо се е прибирал.

От другата страна на коридора Грейси спеше под приказните си светлини. Надявам се, че след училище са пили чай и са изкарали нормален и приятен следобед с мама. Обикновено така ставаше, обикновено тя получаваше една весела, подпийнала майка, любяща и забавна. Гневът се появяваше едва по-късно, след като Грейси си легнеше. Аз се промъкнах на площадката на стълбището и проверих Грейси — лицето ѝ беше спокойно като нейната душа и си спомних какво е да бъдеш на седем години, в момент от живота си, когато нямаш никаква представа, че понякога светът те мрази без каквато и да е причина.

Сега, каквато и умора да чувствах, не можех да затворя очи и да заспя.

Опитах се отново да изпратя съобщение на Лио, но той не беше на линия.

Продължавах да мисля за начина, по който гледаше Роуз, преди полицията да се появи. За начина, по който тя го погледна, и за болката, която това ми причини. Ако тези двамата се съберат, тогава всичко ще се промени. Първо бяхме четирима приятели, след това трима, но ако се съберат, бихме били те двамата и аз, дето се мъкна след тях. Вероятно това беше много гадно от моя страна, но просто не го исках. Ние четиримата бяхме най-хубавото нещо, което някога се е случвало в живота ми. Не исках да се връщам към онова кльощаво джинджър нищожество, което никога и за никого не е означавало нищо. Не исках отново да бъда от онези, дето никой не ги забелязва. Боже, понякога така се отвращавам от себе си!

Посегнах към чантата си и извадих тефтерите на Наоми. Пълни с хвърчащи парчета хартия, идеи, които е имала и е записала върху всичко, попаднало ѝ подръка — скъсана опаковка от сандвич, носна кърпичка, ъгъл от тетрадка за упражнения. Всеки друг би ги събрал в бележки на телефона си, но не и Най. Предполагам, че има някакъв смисъл в това, след като голямата ти сестра може да надникне във всичките ти онлайн неща, когато си пожелае.

Изтърсих тефтера, за да изпаднат хвърчащите записки, и ги избутах настрани. Върнах се към завършените текстове за песни, написани вътре, и колкото повече четях, толкова повече се чувствах така, сякаш надничах през прозорец към нещо, което не е предназначено за мен. Всеки от текстовете беше изпълнен с жар и страст, което изобщо не беше характерно за Най. Когато пишехме заедно, пишехме за това да бъдеш свободен, да бъдеш себе си. Без да си част от нещо общо, без да ти пука за нищо. Понякога пишехме за желанието си да бъдем с хора, които никога не биха пожелали да са с нас, но изобщо не ни беше хрумвало да пишем неща като тези. Песните, които четях, бяха писани за конкретен човек, не бяха за желания и мечти. А за изпълними неща.

Думите от страниците се набиваха в очите ми — думи, които ми казваха нещо, което за всички нас би трябвало да е ясно като бял ден, но никой от нас не го бе забелязал.

Наоми е била с някого точно преди да изчезне.

Наоми е била влюбена, нещо повече, имала е абсолютно пълнокръвна, напълно чувствена, 18+ сексуална връзка. И точно за това се говореше в тези песни. Тя е била влюбена, обсебена. Седях, препрочитах песните отново и отново в търсене на намек за кого биха могли да се отнасят.

И когато си припомнях последните дни на срока, да, всичко си идваше на мястото.

Дванайсет седмици по-рано…

Беше топло и училището вече ни бе дошло до гуша.

Предварителните изпити бяха приключили и последните няколко седмици всъщност нямаха никакво значение, всички бяха уморени и лениви, бездействащи в очакване на последния звънец, който ще сложи началото на лятото.

Репетирахме някои нови песни в кабинета по музика, който си бяхме „присвоили“, така че на практика никой друг не смееше да го използва. Поне такъв беше планът. Роуз, Лио и аз вече бяхме там, но Най закъсняваше, затова започнах да въвеждам Роуз в текста. Лио избираше тоналността на акордите, които написах за него.

Когато Най се появи на репетицията, свали огненочервената си манга перука, която носеше в онзи ден, и разтресе дългата си кестенява коса, падаща на медни на цвят вълни.

— В палещата жега не ти се разпалват страсти, а? — закачи я Роуз, а тя сви рамене и се настани на пода.

Наоми се усмихваше, спомних си, но не се усмихваше на нас, усмихваше се на себе си. Ще я попитам по-късно, помислих си тогава. Но така и не го направих.

Докато обсъждахме парчетата за следващия концерт — абитуриентския бал на дванайсетокласниците, тя измъкна един внушителен пакет бебешки мокри кърпички и започна да сваля грима си. Погледнах Роуз, която повдигна вежди, и Лио, все така съсредоточен в музиката, че дори не забеляза в началото какво става.

Работата беше, че страшно бяхме свикнали, особено аз, с мъртвешки бялата основа, която заличаваше всякаква следа от чертите ѝ и превръщаше лицето ѝ в платно. Големи аниме очи, очертани с молив, подчертани от огромни изкуствени мигли. Тежки вежди, които нямаха нищо общо с формата на нейните собствени. Тънка розова уста, изписана върху истинските ѝ устни. Беше се превърнала в такава неизменна част от Наоми, че отдавна престанах да търся собственото ѝ лице отдолу. Предполагам, че това момиче беше станало невидимо.

Продължихме да обсъждаме списъка, кои парчета да включва, кои къде да разпределим, а тя продължаваше да почиства лицето си, изразходвайки целия пакет кърпички. Докато се приготвим да свирим, лицето ѝ беше чисто и ясно, кожата ѝ с цвят на кафе блестеше и изглеждаше свежа, страните ѝ леко розовееха, устните изпъкваха с по-тъмен оттенък. И да, наистина беше хубава. За секунда дори изпитах свенливост.

— По дяволите — възкликна Лио. — Изглеждаш много добре, момиче.

— Вярно! — каза Роуз. — Дай да ти сложа малко грим!

— Разкарай се! — засмя се Най. — Току-що свалих всичко. Приключих вече с това. Мисля да заложа на по-естествената визия.

— Откога? — попита Роуз.

— От този момент — ухили се Най.

Тя взе чифт ножици от несесера си и отряза връзките на онова корсетоподобно нещо, което винаги носеше, разкопча смешната си пола с волани, така че остана само по черна жилетка и клин и вече можеше да се види фигурата ѝ, мека и със закръглени форми, нежна и уязвима.

— Добре — казах аз.

Отне ми малко време да си спомня, че това момиче е най-добрата ми приятелка, същото, с което се бяхме размотавали заедно милиони пъти, и никога не ми беше хрумвало да мисля за нея по този начин. Ама че плиткоумно същество бях. Прогоних мисълта от съзнанието си. Най си беше Най, беше повече от момиче, беше моя приятелка.

Когато засвирихме, си бяхме добри, но Най беше по-добра от всякога. Вместо да стои отзад, със сведена глава, тя гледаше всички нас директно, смееше се и се движеше наоколо. Сякаш слънцето току-що се беше появило около главата ѝ или нещо такова.

— Значи, този следобед се чупя от училище — каза ни тя, докато прибирахме инструментите.

— Какво? Измъкваш се? — Роуз ахна. — Никога не го правиш! Защо?

— Защото е шибана загуба на време — заяви Наоми. — Имам малко кинти, така че отивам да потърся някои неща за новата ми визия.

— Чакай, ще дойда с… — Но Наоми беше тръгнала, преди Роуз да ѝ каже, че също ще дойде.

— Изглежда добре така — отбеляза Лио, след като тя си тръгна. — Ще привлече доста внимание.

— По-хубава ли е от мен?

Понякога Роуз си е такава, задава въпроси, които никой над петгодишна възраст не трябва да задава. А още повече Роуз не трябваше да подпитва Лио по този начин, като го привлича, дразни го и после пак го отблъсква. И всеки път той ѝ се връзваше — не го обвинявах, защото и аз бях така.

— Ти не си хубава — каза Лио и накара Роуз да зяпне и да ококори очи. — Ти си красива.

Тя се наду за момент, докато Лио прикрепваше китарата на гърба си точно преди да добави:

— Като за откачалка.

— Задник! — извика Роуз след него, когато той си тръгна.

— Шибан задник, нали?! — Тя вдигна глава и ме погледна. — Какво ще кажеш да се чупиш от училище и да дойдеш да се изтегнеш някъде на слънце с мен?

При мисълта за високата трева и Роуз, с коса, окичена с маргаритки, и очи, пълни със смях, забравих всичко, което Най беше казала и направила, още преди да кажа „да“.

13

Чакахме я при училищната порта, когато Роуз изскочи от аудито на Аманда. Приличаше на шибана филмова звезда. С дълго палто от изкуствена кожа и леопардова шарка, бухнала коса, със сенки и устни в наситенорозово.

Лио и аз стояхме там и я наблюдавахме, а аз просто знаех, че изражението ми е точно като неговото, зяпнала уста, ококорени очи и глава, бавно поклащаща се от ляво надясно, в перфектна симбиоза между какво-по-дяволите и боже-обичам-я. Баща ѝ не слезе от колата, дори не извика „довиждане“, просто потегли, след като Роуз блъсна вратата на колата. Тя не си направи труда да погледне през рамо, докато вървеше към нас с опънати ръце.

— Моите хора, моите хора! — извика тя, обгръщайки ни с ръце, целуна ни поред, първо Лио и после мен.

Усетих лепкавия отпечатък на секси розовото ѝ червило върху бузата ми.

— Какво, по дяволите? — каза Лио, смеейки се и гримасничейки едновременно.

— Вкараха те в затвора и те върнаха в училище на следващия ден, сякаш нищо не се е случило? — попитах я аз, а тя ни хвана под ръка и се насочи през входа за единайсети клас с високо вдигната глава, сякаш се забавляваше на макс.

— Кой знае? — попита тя, озарявайки с усмивка всеки, край когото минавахме. — Всички ли знаят?

— Не сме казали на никого — отвърнах. — Нямаше нужда, беше по всичките ти профили.

— Страхотно, нали?! — Роуз се изкикоти. — Тъпанарско и хипстърско, две в едно, а? Не е ли невероятно! Това е най-рокендрол нещото, което сме правили някога. Това, което трябва да направим сега, е да напишем песен за затвора.

— Бро, един час в ареста не е истински затвор — скръсти ръце Лио, решен да не се впечатлява. Все пак той беше виждал килията в полицията неведнъж или два пъти.

— Все едно — Роуз сви рамене. — Няма значение колко време е било, важно е как изглежда, нали? Всъщност беше проста работа. Поплаках, а милата женица убеди дебелия да ме пусне.

— Баща ти ядоса ли се? — попитах я аз, а тя се засмя.

— Татко дори не знае, че се е случило.

— Но как? Трябва ти възрастен, за да те измъкне. Аманда ли беше?

Роуз само ми се изсмя.

— Имам си начини.

— По дяволите, Роуз, и какви са? — Лио поклати глава.

— Не казвам — ухили се тя и ми идеше да я убия. — Да кажем просто, че от по-зрелите мъже има полза.

Лио отвърна лицето си от нея, за да скрие как се е почувствал от думите ѝ.

— Мамка му, Роуз, можеше да пратиш съобщение! — казах аз.

След като прочетох текстовете на Най, наистина не ми беше до това да говоря с нея, а и не знаех със сигурност дали е редно да кажа на някой друг за тях. А първото нещо, което бе направила тя, беше да качи селфита в Инстаграм и да се обади на кого? На Маз Харисън?

— Къде е драмата? — Роуз се озъби рязко.

— Баща ти ще разбере, че някакъв тип те е измъкнал от затвора — предупредих я.

— Не, няма, пък и не се интересува толкова от мен. — За миг Роуз изглеждаше разочаровано. — Тази сутрин му заявих, че имам махмурлук, само за да видя как ще реагира, а той каза, че след няколко седмици ще вземем дипломите си, че съм умно момиче и че ако спра да върша глупости, ще имам светло бъдеще. Но ако съм решила да съсипя собствения си живот, той не можел да направи нищо повече, трябвало да се съсредоточи върху Аманда. Всъщност тя е всичко, за което го е грижа, сякаш щастието на Аманда е основната му работа. А пък аз, аз съм просто неудобен елемент, страшно огромен, досаден придатък към безкрайния им меден месец.

— Е, поне си е бил вкъщи — отбелязах аз. — Тате не беше, когато се събудих тази сутрин. Дори не знам дали се е прибирал.

— Ох, кой изобщо се нуждае от бащи? Всъщност така е подобре — каза Роуз, като избърса с палец червилото от бузата ми. — Животът щеше да бъде далеч по-скучен, ако го беше грижа. И нямам нужда той да се интересува от мен, така или иначе, имам си ново татенце!

— Отврат — изпъшка Лио.

— Какво въобще означава това? — попитах, докато звънецът биеше.

— Какво мислиш, че означава?

Мили боже, Роуз беше вбесяваща.

— Репетиция на обяд — обърна се Лио към нас и се затича да влезе в час, очевидно с огромно желание да избяга от драмата на Роуз и саркастичните ѝ намеци за по-възрастни мъже.

— Да, шефе! — Роуз го поздрави, преди да се обърне към мен. — Той мисли, че съм пълен гъз, нали?

— Ти си пълен гъз — отбелязах. — Освен това откога те е грижа какво мислят другите за теб и какво, по дяволите, искаше да кажеш с това ново татенце, защото прозвуча шибано зловещо.

— Само се закачам — каза Роуз. — И ми пука, пука ми какво мислите за мен вие двамата, както и Най. И може би малко Лекридж.

Когато коридорът опустя, тя свали очилата, зад тях дебелият черен грим около очите, който обикновено носеше, беше изчезнал, виждаха се само бледите ѝ сини очи, зачервени по краищата и подути от плач.

— За останалите лайнари не ми пука.

Притеглих я и я прегърнах, изгубвайки се в сладкия аромат на облака от косата ѝ.

— Лио не мисли, че си гъз — успокоих я аз. — Но аз определено смятам така.

Тя ме удари доста здраво в ребрата, но поне се смееше, докато я гледах как влиза в час, а слънчевите очила отново бяха на неизменното им място.

Роуз зае мястото си при учителското бюро, седна точно пред госпожа Хардиман и изчака, докато целият клас я погледне,

— Никога няма да познаете какво ми се случи снощи…

— Рижи? — Господин Смит подаде глава от кабинета си и ми направи жест да отида, както си стоях сам в коридора.

— Закъснявам за проверката, господине — казах аз, откъсвайки очи от Роуз, когато госпожа Хардиман затвори вратата със забележителен трясък.

— Ще ти дам бележка, просто исках да поговорим набързо как вървят нещата с Наоми. Сигурно е много трудно за всички вас да я виждате в това състояние, но най-трудно, предполагам, е за теб. С нея бяхте много близки, нали? Искам да кажа, разбира се…

— Да — отвърнах, докато влизах и кабинета му и той затвори вратата зад нас. — Мислех, че сме, но не знам какво се е случило, не виждам никакъв смисъл във всичко това. Никога нищо не е споменавала на мен или на другите, което да ни накара да мислим, че това може да се случи. Имам чувството, че по някакъв начин сме я разочаровали, най-вече аз.

— Недей да съдиш толкова сурово себе си. Всеки си има нещо, което не споделя с никого — отбеляза господин Смит. Гласът му беше нисък и мил. — Знам, че аз самият правя така, обзалагам се, че и ти също. Това не означава, че за нея приятелството ви не е било, че не е важно.

— Предполагам — отвърнах. Можех да си тръгна още сега, но не исках. Тук ми харесваше, беше тихо и спокойно. — Каква е вашата тайна, сър?

Той се засмя и поклати глава.

— Предполагам, че сам съм си нахлузих примката. Харесва ми да се занимавам с изследване на изоставени сгради, ето. Това е тайната ми. Да влизам в необитавани и стари сгради, където не бива да се влиза, и да разглеждам. Невинаги е законно и позволено, но пък е много забавно.

— Щом казвате.

Той отново се засмя.

— Ще го запазиш в тайна, нали? Не искам да си имам неприятности.

Наистина не виждах как може да си навлече неприятности с това, но все пак кимнах.

— Как е семейството на Наоми? Мислех да намина към тях, но не искам да се натрапвам.

— Не мисля, че ще се натрапите, сър — казах му аз. — Мисля, че на госпожа Демир ще ѝ хареса, хора наоколо, много подкрепа и такива работи. Ще ѝ отвлече вниманието. Мисля, че ще го оцени.

Наблюдавах го, докато той внимателно пренареждаше документите на бюрото си.

— Има ли нещо друго, за което искаш да поговорим?

Поклатих глава, бях на косъм да му разкажа всичко, което се въртеше ли, въртеше в ума ми. Но не го направих. Дори не зная защо всъщност, освен че ако изречах на глас всички неща, за които си мислех, той щеше да сметне, че страдам от някакъв вид разстройство, и щеше да ме накара да отида на консултация и да говоря с училищния психолог какво чувствам и куп глупости. Преди няколко години едно момиче се самоубило и оттогава насам, ако случайно по някаква причина изглеждаш малко тъжен, веднага те изпращат на терапия, а терапията така и не помогна на майка ми. Но ако реша да се обърна към някого, то ще е към него.

— Рижи… — той се поколеба за миг. — Изпитите ти наближават и… Виж, не искам да ти досаждам, но мисля, че доста неща ти се струпаха. Видях майка ти онзи ден в супермаркета и…

Боже, моля те, кажи ми, че не е това. Искаше ми се да потъна в земята от срам.

— Била е пияна — казах аз и всяка дума ми тежеше като камък.

— Така изглеждаше. Ти не ми спомена, че отново е започнала да пие много. Много ли са зле нещата вкъщи?

Ако кажех „да“, какво от това? Отново социалните и този път всичко, което им разкажа, само ще влоши нещата още повече. Трудно ми беше, исках да излея всичко, всяка дреболия, от която е съставена напуканата мозайка на живота вкъщи. Ако някой можеше да ме разбере, то това щеше да е той. Но не можех. Да, аз можех и да се измъкна и да съм наред, но какво щеше да стане с Грейси? Какво щеше да стане, ако социалните я вземат или нещо подобно? Не можех да рискувам.

— Не, не са толкова лоши, колкото изглеждат. Искам да кажа, мама не е добре, но тате е наоколо и той ѝ помага. А тя иска да спре, така че разбирате, всичко е под контрол. Моля ви, не говорете с никого за това, сър. Знаете, че тате е един от училищните настоятели, а той ще се вбеси, ако се разчуе.

За кратко идеята ми се стори привлекателна, но честно казано, също като него нямах желание истината за бъркотията на живота ни вкъщи да излиза наяве.

Господин Смит кимна, докато ме гледаше в очите, и аз сведох поглед, за да не ме хване в лъжа.

— Просто искам да знаеш, че можеш да се обърнеш към мен за помощ, ако имаш нужда — каза той. — Ти си талантливо дете, очаква те светло бъдеще. А понякога всички се нуждаем някой да бъде на наша страна, нали? Е, вие може да разчитате на мен.

— Благодаря, господине — кимнах аз.

— Ето — той ми написа бележка, взех я и тръгнах към вратата.

— Рижи? — Обърнах се и го погледнах. — Запомни, вратата ми е винаги отворена, по всяко време.

И странно, когато се отправих за проверка, се чувствах малко подобре.

Нито Лио, нито Роуз бяха в болницата, когато пристигнах.

Имаше съобщение от Лио.

Изв, гадости вкъщи, с които трябва да се оправя.

Но от Роуз — нищо. Така че само аз следвах вече познатия път през лабиринта от коридори, за да стигна до Наоми. В стаята ѝ нямаше никой, никакви медицински сестри наоколо, нито някаква следа от семейството ѝ. Щеше да изглежда глупаво да стоя отвън, затова след миг отворих вратата и влязох.

— Здрасти — седнах до нея. — Как си? Тук си е все същото. Как е главата ти? Все още ли е така наранена? Хей, господин Смит пита за теб днес. Мисля, че цялото училище ти подготвя картичка за бързо възстановяване, а хорът записва песен за теб, която сигурно ще те накара да искаш да си останеш в кома, честно.

Наоми не отговори, разбира се. Не знам защо, но все очаквах да го направи. От три дни беше тук и видях, че синините ѝ са започнали да изчезват, лицето ѝ изглеждаше малко повече като онова, което познавах преди.

— И са видели майка ми пияна и с натоварена количка в супера. Събуди се, Най — прошепнах в ухото ѝ, отчаяно ми се искаше да чуя звука на гласа ѝ, онова ниско, сардонично ръмжене, когато ми казва да се взема в ръце. — Събуди се и ни кажи какво, по дяволите, става.

— Днес не би могла да го направи, дори и да искаше. — Д-р Патерсън влезе. — Не бива да си тук, нали знаеш, само семейството ѝ.

— Но госпожа Демир каза, че мога да дойда по всяко време.

— Госпожа Демир не е съвсем наясно, че това е спешно отделение, не е като да си е счупила крака. Тя се нуждае от спокойствие.

— Подобре ли е? — попитах аз.

— Не мога да ти кажа — отвърна доктор Патерсън. — Само семейството, помниш, нали?

Посегнах към чантата си и тя въздъхна.

— Може да останеш една минута. Ще информирам семейството ѝ за нейното състояние, когато дойдат. Тогава ще знаеш повече.

— Благодаря — отговорих.

Когато си тръгна, отворих телефона си и започнах да търся из записите.

— Слушай — казах аз, обръщайки се да погледна Най. — Надявам се, че нямаш нищо против, но взех тефтера ти, онзи с текстовете, които си написала след, ами, когато си започнала да пишеш сама, а снощи написах музика за една от твоите песни. Не можах да заспя и я записах. Какво мислиш?

Натиснах бутона и задържах телефона до ухото ѝ.

Докато музиката свиреше, мислех за думите.

Тъй както ме докосваш, побъркваш ме за миг,

тъй както ме желаеш, докарваш ме до вик,

не искам да поема и дъх без твоя лик,

не искам пак без теб да симулирам смърт.

Пак да симулирам смърт. Това дали беше намек? Дали Наоми през цялото време не е планирала да изчезне веднъж завинаги? Поклатих глава, когато записът свърши. По дяволите, всяка една от тези думи можеше да означава нещо. Лудост беше да се опитвам да разчета нещо между редовете, освен очевидния факт, че са написани от човек, който е имал много, и то страстен секс.

С въздишка отворих нашия блог в Тъмблър и видях, че някой е написал коментар с линк към фен страница. Фен страница на „Огледалце, огледалце“!

— Мамка му, Най, имаме фен страница.

Не спирах да се усмихвам, когато кликнах върху линка и видях много текстове на наши парчета, разположени срещу тези красиви сложни рисунки, думи, обединени в снимки и обратно.

— Толкова е яко, Най — казах аз. — Някой наистина слуша нещата ни, наистина ги харесва.

Преглеждах отново и отново и четях блога. Нямаше нови постове през последните няколко дни, но преди това имаше по един почти всеки ден. И тогава видях собственика на блога, потребителско име Еклипс и линк към Инстаграм профила ѝ.

Аватарът ѝ беше илюстрация на момиче, профилът му, с дълги извити кичури коса, обвиващи се около пълна луна. Само няколко публикации, никакви селфита, само някакви мотивиращи глупости, няколко скучни снимки на един и същ изглед и това беше всичко.

Типично, първият ни суперфен и тя се оказа смотана.

Тогава видях, че линкът в Инстаграм профила ѝ води към Тунифай, и го последвах. Само че там потребителското ѝ име беше различно. DarkMoon. Онзи същият профил, който беше копирал всички плейлисти на Най. Еха, това се казваше суперфен. Или някой с нездраво любопитство. Тъмните неща изваждаха на бял свят още по-тъмни гадости у хората, в това нямаше никакво съмнение. В седмиците след изчезването на Най последователите ни в социалните медии се бяха удвоили, а после отново след новината, че е била намерена и е в кома. Хората обичат трагедията. Хората наистина са странни.

DarkMoon наистина държеше да бъде забелязана.

Чудех се дали е секси.

Може би тя е първата ни фенка.

Или е маниачка.

Искам да кажа, предполагам, че тя е тя, но кой знае? Тя можеше да се окаже четирийсет и пет годишен шофьор на камион, на име Кен.

— Кой е този човек, имаш ли идея? — попитах Най. — Вероятно някой нещастен седмокласник от художественото. Въпреки това е подходящ суперфен, пък и винаги сме искали такъв, нали?

Механичен звук на дишането ѝ, пиукане на апаратурата. Струваше ми се, че вътрешностите ми се сгромолясват вътре в мен.

— Толкова много ми липсваш, Най — прошепнах аз.

Чувствах гърлото си пресъхнало, очите ми горяха, но нямаше да плача. Най никога нямаше да ми позволи да го направя, ако ме хванеше да плача за нея.

Телефонът ми изведнъж започна да бръмчи от известия. Туитър? Не ползвах това нещо от месеци. Но едно след друго известията продължаваха да пристигат.

@Керис сподели вашия туит

@БийСий сподели вашия туит

@ХунНун94 сподели вашия туит.

Какъв шибан туит?

Бързо влязох в @mirrormirrorband и видях, че имам 29 споделяния и продължаваха да се увеличават. Изглеждаше, че съм туитнала снимка на татуировката на Най.

Знаете ли кой е направил това, или някой с подобна?

Моля, помогнете ни да разберем какво се е случило с Наоми.

— Майната ти, Аш — казах.

— Грубо — чух гласа на Ашира, застанала на прага.

Тя ми направи знак да я последвам в коридора извън стаята на Най, което и направих.

— Хакнала си ми Туитъра! — Стараех се да не говоря на висок глас и тикнах телефона си в лицето ѝ.

— Не, взех го назаем, за да постна снимката на татуировката. Туитър е най-подходящ като платформа за събиране на информация, много по-вероятно е да има споделяния, повече гледания, по-голям шанс да попаднем на нещо. Знаех, че ще кажеш „да, затова си помислих направо да се възползвам и да го направя. Знаеш, че 16 ч. е най-подходящото време за туитове.

— Мамка му, хакнала си Туитъра ми — казах отново, а минаващата медицинска сестра ми хвърли доста странен поглед.

— Това е Туитърът на групата, така че поне двайсет и пет процента е на Най, пък и освен това що за идиот няма да сложи двустепенна верификация. Вие. Тъкмо ще научите нещо полезно. Няма нужда да ми благодариш.

— Здравей, мила, здравей, Рижи. — Джаки и Макс излязоха от асансьора, изглеждаха съсипани и уморени. — Другите още ли ги няма?

— Още не — казах. — Лио има някакъв проблем вкъщи, а Роуз каза, че баща ѝ ще я докара по-късно.

— Добре тогава. — Джаки ме потупа по ръката, преди да отиде да види Най.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепнах на Аш, дърпайки я по-далеч от отворената врата на стаята на Най. Снощи изчетох текстовете за песни на Най и…

— Господин Демир?

Един глас зад нас ни прекъсна и Аш постави пръстите си на устните ми, за да ме накара да млъкна, което напълно ме изненада. Тя кимна към баща си, хвана ме за ръка и ме поведе към мястото, където той говореше с лекарката.

— Д-р Патерсън? — Макс се усмихна на лекарката, но тя не се усмихна в отговор.

— Може ли да дойдете с вашата съпруга? — каза тя. — Така ще мога да дам кратка информация и на двама ви едновременно.

Джаки се появи на вратата, сълзите вече напираха в очите ѝ.

Макс хвана ръката ѝ и я стисна здраво, докато д-р Патерсън говореше, насочвайки погледа си навсякъде, но не и към нас.

— Последната компютърна томография на Наоми показва, че кръвоизливът в мозъка ѝ е спрял, което е положителна новина. Въпреки това отокът на мозъка ѝ все още е твърде голям. Решихме да продължим медикаментозната кома още двайсет и четири часа и тогава ще преценим ситуацията.

— Но тя не се е влошила? — смръщи се дълбоко Джаки.

— Подобрението е съвсем слабо — каза д-р Патерсън. — Джаки, пътят на възстановяването ще е дълъг, не може да се очакват чудеса. А по-важното е, че не бива.

— Но тя не е по-зле. — Джаки кимна, сякаш това беше всичко, което искаше да чуе.

— Не е по-зле — повтори д-р Патерсън тежко.

Джаки и Макс влязоха да поседят с нея, а Аш ме погледна.

— Знаеш ли какво, няма значение — казах аз.

— Кажи ми — продължи тя, като се приближи една крачка към мен.

Още помнех пръстите ѝ на устните ми и отстъпих леко назад.

— Просто предчувствие — отговорих аз, поклащайки глава. — Нямам абсолютно никакво доказателство.

— И какво е, майка му стара?

— Струва ми се… — въздъхнах. — Мисля, че Най се е виждала с някого. Някой, с когото е имала нещо сериозно, преди да изчезне. Мисля, че може би не е бягала от нас. По-скоро е бягала към някого. Някой, за когото е мислела, че е по-важен от всичко друго. Някой, за когото не е искала да ни разкаже.

— И аз мисля така — сподели Аш, изненадвайки ме за втори път.

— И ти ли? — погледнах към нея и тя кимна.

— Това е единственото нещо, което ми се струва смислено, че нещо, някой ѝ се е случил и това я е променило напълно.

— Какво ще правим тогава? — попитах аз, когато тя отново се приближи до мен. Този път не се отдръпнах.

— Ще разберем кой, по дяволите, е той — отвърна тя.

14

Разхождах се на бос крак напред-назад по пода, покрит с бели плочки, в кухнята на Роуз, чорапите и обувките ми бяха навън, на платформата в малката ѝ оградена градина, и се радвах, че вече не бях в болницата при Аш и нейната влудяваща напрегнатост. От една страна, беше страхотно да съм около нея — тя притежаваше онзи вид излъчване, което ме караше да мисля, че може би съм в състояние да направя нещо за Най. От друга страна, не знам. Имаше нещо в нея, което хич не ми действаше успокояващо.

Тук, в дома на Роуз, беше тихо, слънчево и спокойно.

Тя живееше само на няколко пресечки от мен, но такъв си е Лондон. Високи жилищни сгради с апартаменти и общински имоти, после типични двойки сгради като нашата, и после такива като дома на Роуз луксозни къщи с алеи за коли, мазета под земята и остъклени веранди, всичките събрани заедно под един и същ пощенски код, богатите и бедните живеят един до друг, имение за милиони като това и малкият двустаен апартамент на Лио. Тук винаги е било така, няма нужда богатите и бедните да търсят примери далече, за да видят как живеят другите.

Когато получих съобщението на Роуз, с което ми казваше, че трябва да говори с мен, бързо си тръгнах от болницата. И честно казано, Аш ми беше доста ядосана, че я оставям сама. Според нея нещо лошо се е случило с Най, това беше единственото обяснение, и не можеше да повярва, че всъщност сестра ѝ може би е искала да избяга към един нов живот, може би всъщност го е планирала. Разбирах защо, поне отчасти, но каквото и да я е накарало да се озове в реката, не беше ли подобре да знаем, че не е била отвлечена от психопат?

Не че знаехме нещо всъщност.

Въздъхнах и положих пръсти на приятно хладните мраморни плочки. Кухнята на Роуз беше толкова различна от моята кухня, стара и мрачна, с огромен шумен хладилник и съдомиялна, която човек можеше да сбърка с пералня. Бащата на Роуз беше богат и къщата ѝ беше доказателство за това. Не можеш да видиш хладилника или пералнята, нито пък съдомиялната в тази къща. Телевизорът в хола беше с размерите на стена. Подът под топлите ми крака беше хладен, затова ходех напред и назад, вътре и навън през отворените врати, водещи към градината, където Роуз седеше в беседката и се упражняваше какво ще каже пред камерата, и обратно в хола да огледам отражението си в гигантския телевизор. И после пак същото.

— Здравей, Рижи! — Аманда ме видя, докато слизаше по стълбите.

Елегантната ѝ руса коса беше нюансирана на кичури. Изглеждаше като модел от лайфстайл списание — добре съчетани цветове, изискан, пестелив грим, много лак за коса. В интерес на истината я харесвах, изглеждаше мила, но беше изключено да го спомена пред Роуз. Може би причина за отношението ѝ беше фактът, че майка ѝ е починала, когато тя е била малко момиченце. За нея никога нямаше да има майка, толкова добра като нейната. На мен всяка майка ми изглежда като огромно подобрение на фона на моята.

Очите на Аманда незабавно се приковаха върху босите ми крака и аз подгънах запотените си пръсти.

— Как е Наоми?

— Без промяна, Аманда — отвърнах. — Благодаря, че питаш.

Усмихнах ѝ се леко, като внимавах да не се оставя да ме въвлекат в светски разговор. Роуз мразеше, когато тя се опитваше да се държи приятелски с всички нас, и настояваше да я наричаме Аманда, но честно казано, изпитвах облекчение, че не ми се налага да я наричам госпожа Картър. Щеше да е твърде смущаващо, тъй като тя беше само малко над десет години по-голяма от мен.

— Искаш ли нещо за ядене, Роуз? — Аманда извика към доведената си дъщеря.

Роуз не отговори.

— Защото излизам. Искаш ли нещо?

Роуз отново не отговори.

— Окей! Забавлявайте се! — Аманда никога не показваше, че мрази Роуз, но човек някак разбираше, че е така. Оставаше във въздуха, заедно с аромата на скъпия ѝ парфюм, след като тя излезете от стаята.

В мига, в който тежката входна врата се затвори, Роуз се провикна от градината:

— Рижи, ела насам!

Навън беше топло дори за края на септември, Роуз беше разположила внимателно огледалото си, грима и стол на външната маса, за да си осигури най-добрата светлина.

— Е — започнах аз. — Кой е нещастният глупак, с когото излизаш?

— Какво? — Роуз вирна нос. — Млъквай, никой.

— Е, за какво тогава искаше да ме видиш толкова спешно? Бях при Наоми.

— Не че Наоми знае — каза Роуз.

— Роуз, Най е твоя приятелка!

— Знам това, тъпчо. Тя е моя приятелка до смъртта, а и ще отида по-късно, нали? Просто ми е трудно да я гледам така. За теб не е ли? Не ти ли се иска да крещиш, като видиш лицето ѝ цялото… — Тя започна да ръкомаха, но така и не намери правилните думи. — Както и да е, ново видео на сайта преди концерта е това, от което точно сега се нуждаем, така че хайде. Ще ми сложиш ли малко молив за устни, а?

— Роуз. — Гледах я как държи някакъв молив към мен. — Не знам как да слагам червило, мамка му.

— Не е нужно, просто трябва да очертаеш контурите около устните ми и след това да го запълниш. Можеш да направиш това, нали? Основи на оцветяването.

Идеята да бъда толкова близо до нея изведнъж ме смути. Глупаво беше, прекарвахме толкова време заедно, но защо тогава това ме караше да се чувствам неудобно и неспокойно, нямах идея. Но също така знаех, че тя няма да спре, докато не получи това, което иска от мен, а аз нямах силата да ѝ се противопоставя.

— Добре.

Дръпнах стола и взех молива за устни. Не беше един от обичайните ѝ цветове, а влажно, меко розово, което приличаше повече на естествения цвят на устните ѝ. Наведох се, лицата ни се доближиха, докато очертавах контурите на устните ѝ, вдигането и отпускането на лъка на Купидон, блестящата плътност на долната ѝ устна, която се извиваше под натиска на молива. Докато рисувах, очите ми се впиваха в устата ѝ, чувствах как гърдите ми се стягат, и това усещане се разпростираше до пръстите на краката, бълбукаше като мехурчета, постоянно издигащи се нагоре, и както се издигаха, всичко, за което можех да мисля, беше какво ли ще е усещането да я целуна, да почувствам тези устни с моите. Желанието беше толкова непреодолимо, че не можех да остана близо до нея дори за секунда повече, без да се издам.

— Готово! — Бързо се изправих и се отдалечих, моливът падна от внезапно непохватните ми пръсти, изтрака на масата и се търколи на пода.

— Какво, да не би да имам лош дъх или нещо такова? — намръщи се Роуз, а аз свих рамене.

Тя взе телефона си, въведе кода и пусна камерата във видеорежим.

— Готова ли си? — Още не можех да я погледна, не исках да ме зяпа, имах нужда това чувство да се разсее в нещо, с което мога да се справя. — Ще продължаваме ли с това? Казах на Грейси, че може да ми помогне да репетирам преди лягане.

— Сериозно, бро, какво се случи преди малко? — Роуз вирна глава към мен. — Защо изведнъж се вкисна така?

— Добре съм — излъгах. — Просто имам да върша и други неща, освен да те гримирам.

— Не, нямаш — намръщи се Роуз. — Рижи…?

Познавах този тон, обикновено означаваше начало на неудобен разговор.

— Роуз, зарежи, моля те — казах аз. — Не всичко се върти около теб.

Което обикновено беше лъжа, защото все повече и повече, всеки ден всичко се въртеше около нея, но не и днес. Е, поне не и до този момент.

— Знам това. Виж, притеснявам се за теб. Никога не обсъждаме твоите неща, а очевидно доста неща са ти на главата. А ти никога не споделяш. Защо не?

Роуз затвори огледалцето си и се приближи към мен.

— Говорим за мен през цялото време, колко съм неразбрана, пренебрегвана вкъщи… — Усмихваше се, но под тази усмивка се криеше нещо сериозно, обещание, което ми доверяваше да запазя. — Знам, че мога да ти кажа всичко, Рижи.

Тя вдигна ръката ми и я допря до бузата си и точно в този момент ми се искаше да изгоря и изчезна сред пламък и пепел, това щеше да е идеално. Вместо това просто стоях там, маса от плът и нервни окончания.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

— Разбира се, че мога…

Отдръпнах ръката си от лицето ѝ и се чудех дали това наистина е вярно, мога ли наистина да ѝ кажа всичко? На момичето, което се надсмиваше над почти всяко искрено обяснение в любов, което му направят? Не че обвинявах Роуз, че не се доверява на света, защото светът не беше дал на когото и да било от нас каквато и да е причина да му вярваме.

— Да не би да си имаш някого, когото харесваш? — попита тя и аз въздъхнах и напъхах ръце в джобовете си заедно с телефона ѝ. — Защото ако има, трябва да направиш нещо, да ѝ кажеш как се чувстваш, независимо коя е тя. Ти също заслужаваш щастие.

— Също като кого? — попитах я аз.

— Нямам представа, всички останали щастливи хора. Аз например съм щастлива, а и да вземем Лекридж, той изглежда доволен като котак.

Нямаше как да не се усмихна.

— Ами защото любовта на живота му е неговата китара — отвърнах, — Роуз, кога ще правиш глупавото си видео? Колкото и да ти се струва невероятно, всъщност имам живот и извън това да бъда на твое разположение.

— Добре де, добре! Просто казвам, че си страхотна партия и има и други момичета, които мислят така. Знам, че Мили Харкър от десети клас непрекъснато те гледа с влажен поглед и…

— Роуз, просто спри — казах по-рязко, отколкото възнамерявах. — Виж. Не искам гадже, окей? Не ми е до това в момента, част от групата съм, а Лио и… ти… — запънах се на последната дума. — Вие може да се закачате с някой непознат, докато Наоми е в кома, но с мен не е така.

Роуз ме гледа известно време, после сви рамене и се обърна към масата си, оправяйки грима си.

— Значи всъщност твърдиш, че съм безсърдечна, егоцентрична крава — отбеляза тя и разбрах, че се е почувствала наранена, от което ме заболя.

— Не, просто казвам, че не искам това точно сега, не мисли за това.

— Е, явно единствено ти сред всички шестнайсетгодишни тийнейджъри на този свят не искаш и не мислиш — заяви тя. — Хайде тогава да се заемем с това видео. Готова съм за моя близък план.

Преди да натисна за запис, телефонът на Роуз избръмча живо в ръцете ми. Съобщение от номер, който не беше записала. Прочетох го, преди да се усетя.

Не мога да спра да мисля за това, което направихме днес,

кога може да го направим отново?

— Хей! — Роуз грабна телефона от ръцете ми.

— Кой е, Роуз? — попитах аз. — С кого излизаш? Маз ли е?

— За бога, Рижи, успокой се! Закачам се малко с онова момче от „Сейнт Пол“, просто излизаме, знаеш, нищо сериозно. Явно той се е влюбил в мен.

Колебанието в отговора ѝ беше съвсем миниатюрно, но въпреки всичко се долавяше. Роуз ме лъжеше, но заради едно момче? Защо ще го прави? Защо ще лъже човека, на когото уж е казала всичко? Появи се лека усмивка, докато отговаряше на съобщението, бузите ѝ се изчервиха. Тя го харесваше.

Гняв изригна в гърдите ми и отидох да си обуя чорапите и кецовете, като ругаех връзките им.

— Какво правиш?

— Тръгвам си, казах ти, трябва да се върна при Грейси.

— Рижи, моля те! — Тя втренчи поглед в мен. — Ще отнеме три минути, моля те. Съжалявам, окей? Не знам защо се дразниш толкова. Той е просто някой, когото срещнах на лагера по драма, на който татко ме накара да отида. Очевидно е луд по мен, очевидно вече съм го разкарала. Моля те, не се ядосвай! Какво да направя, като съм сексуална сирена.

Тя се шегуваше, но не се засмях. Ако беше някой от лагера по драма, нямаше да ми пука. Ако беше „някое момче“, тя щеше да прочете на глас съобщенията му и да ни покаже разговорите си с него в Снапчат, за да се посмеем всички.

— Не се дразня — отговорих аз. — Притеснявам се.

— Притесняваш се? Мамка му, Рижи. Да не си баща ми? Сега може ли да направим това видео?

— Дадено — казах и отново взех телефона ѝ. — Имаш пет минути, гледай да го направиш добре.

Наблюдавах как Роуз фокусира погледа си върху обектива на обратната част на телефона, говорейки с него, сякаш клюкарстваше с най-добрата си приятелка, само дето, разбира се, тя нямаше такава. Гледах я как се смее, как блестят очите ѝ, как устните ѝ се отделят една от друга, докато подробно обяснява ироничния си грим. Беше забавна и остроумна и изглеждаше обречена да бъде звезда. Сетих се как влезе в училище тази сутрин, сякаш ѝ принадлежеше. Как прави всяка своя крачка, все едно завладява света. И си помислих, че макар и за пред целия свят да изглеждаше, сякаш никой и нищо не може да я нарани, тя е най-уплашеният и най-самотен човек, когото познавам.

И че ако някога позволя нещо да я нарани, знаейки това, което знам, нямаше да понеса да живея със себе си.

15

Прибрах се вкъщи, а Грейси седеше във всекидневната и гледаше „Единственото шоу“.

— Рижи! — Тя скочи право в ръцете ми, миришеше на кетчуп и училище. — Барабани?

— Разбира се — казах аз и пренесох тежестта ѝ в ръцете си, като я повдигнах на бедро. — Къде е мама?

— В банята — каза Грейси, докато я носех нагоре. — Тате се прибра! Донесе пица!

— Еха! — усмихнах ѝ се в отговор. — И къде е сега?

— Не знам. Май пак излезе.

Изглежда, тя нямаше нищо против това, след като е оставил пицата. Забавно е как малките деца обичат родителите си, без значение какви са и как се отнасят с тях, защото не познават други. И тогава един ден, един ден всичко се променя. И това ме натъжаваше. Не исках да идва денят, в който Грейси няма да се вълнува от двайсетте минути, прекарани с баща ѝ и една пица.

— Е, влез в стаята ми и се приготви, става ли?

Спрях пред вратата на банята.

— Грейси само ще посвири на барабаните и после ще я сложа да спи — извиках през вратата.

Нямаше отговор, но чух пускането на водата и как течеше от кранчето, след това спря. Просто свих рамене и отидох при Грейси. Имаше само един начин да репетирам вкъщи и това беше като включа слушалките си в стереото и сложа демпферите на инструментите. Настаних Грейси на една табуретка и я свързах с кабела, като избрах някакъв мръсен хардрок, който ѝ беше любим. Натиснах Play и тя започна здравата да пердаши през инструментите ми. Наблюдавах я известно време, очите ѝ бяха затворени, а на лицето ѝ грееше голяма глуповата усмивка. Наистина трябваше да прекарвам повече време с нея, да се уверя, че е добре и се справя. Имам предвид, че изглежда, беше добре, но пък тя как би разбрала обратното? А аз, ще разбера ли аз?

Грейси забиваше и блъскаше, и изведнъж онзи момент с Роуз се върна в паметта ми с внезапна тръпка на желание и почувствах вина. Като знаех всичко, през което е преминала. Всичко, което пазеше в тайна, и колко много означава за нея приятелството ни, и въпреки това още я желаех. Толкова много, че понякога болеше дълбоко в гърдите ми.

— Къде е Грейси? — извика мама точно пред вратата ми.

— Тук — отвърнах. — Казах, че ще я сложа да си легне.

— Хайде! — Мама рязко махна слушалките на Грейси и въпреки оплакванията ѝ я задърпа към стаята ѝ.

— Искам да свиря с Рижи — изстена Грейси.

— Казах, че ще я сложа да си легне! — извиках отново, но мама не ми отговори.

Понякога все едно не ме виждаше или поне щеше да е така, ако тя не полагаше толкова усилия да не гледа към мен изобщо. Вместо това получавах най-лошото от двата свята, майка ми едновременно ме игнорираше и насочваше гнева си към мен като нажежен до червено лазерен лъч.

— Добре — казах, затваряйки вратата достатъчно силно, за да я подразня.

Седнах на леглото и проверих телефона си.

Нямаше никой онлайн.

Изпитвах безпокойство, безпомощност и безизходица в капана на собствената ми кожа. Също като онази картина, която веднъж видях при едно посещение от училище в някаква художествена галерия. На нея беше изобразен слаб, блед млад мъж с яркочервена коса, изтегнал се на леглото си, може би дори мъртъв. Точно така се чувствах в момента. Сякаш съм поет или художник, завинаги обречен да бъде нещастен в любовта. Чувствата, които по-рано изпитах край Роуз, ме извадиха от равновесие. Плашеха ме и ме вълнуваха. Но имаше две много важни причини да го преодолея.

Аз просто не съм неин тип и няма начин това да се промени.

А дори и да бях, аз я познавах. Познавах я така, както никой друг, по начин, който означаваше повече от всичко друго. Изглеждаше шантаво, но беше вярно, защото, виждате ли, аз знаех истината за Роуз.

Освен нея и тези, които са го направили, само аз знаех, че когато е била на четиринайсет години, ѝ се е случило нещо ужасно. Нещо, което я е променило завинаги.

Осем месеца по-рано…

Тя беше притихнала изведнъж. Сякаш светлината е изчезнала от очите ѝ и тя се е изключила, изгубена в един различен миг от този, в който се намирахме в момента. Смеехме се, говорехме и гледахме глупави филми в стаята ѝ. Нашето приятелство беше съвсем скорошно, все още кръжахме наоколо, опитвайки се да разберем другия, да узнаем какво означаваме един за друг.

Дори не си спомням кой филм гледахме, беше някакъв отвратително типичен гимназиален филм, в който невзрачно момиче претърпява пълна трансформация точно навреме за първата си целувка.

— Какво става? — попитах аз и когато тя не отговори, я докоснах по китката с върха на пръстите си. — Земята вика Роуз?

Роуз премигна, поклати глава и седнах на пети, когато видях сълзата, която се отрони по бузата ѝ.

— По дяволите, какво има?

Бях в капан между желанието си да я докосна, да я прегърна и да се отправя към вратата. Но си обещах, че никога няма да бъда от този тип хора, които бягат, когато някой изпитва болка, няма да се преструвам, че всичко е наред, когато не е така.

Затова си наложих да остана.

— Роуз, може да говориш с мен, може да ми кажеш всичко.

Взираше се в мен сякаш цяла вечност, много дълго, толкова дълго, че ми се искаше да отместя поглед, но не го направих. Чаках.

— Ако ти кажа нещо, нещо, което никога досега с никого не съм споделяла, ще се закълнеш ли, ще се закълнеш ли да го запазиш в тайна?

— Да — веднага казах аз, и то съвсем сериозно.

Да ѝ обещая своята лоялност беше толкова лесно, защото каквото и да кажеше по-нататък, за мен нямаше толкова голямо значение, колкото да я уверя в приятелството си.

— Това момиче, със своята бална рокля и блестящи очи, и първа целувка… — Тя кимна към телевизора, където актрисата беше замръзнала със замечтан поглед в романтичен момент. — Това е нереално, нали знаеш. Израстваш заобиколен от принцеси и розови неща, и приказки с щастлив край, и романтика, но това не е истинско. Светът е брутален и студен. На това трябва да учат малките момичета, а не на тези глупости.

— Да, знам — безпокойство пропълзя по гърба ми.

Не ставаше дума за изострените отношения с баща ѝ, нещо друго се задаваше, знаех си аз.

— Когато бях на четиринайсет, излязох с Мартин Хийвър. Харесвах го, защото беше едно от онези момчета, които знаеха всичко. Атрактивен, популярен. Ходеше наперено и изглежда, момичетата го харесваха, макар да беше ясно, че е абсолютен задник, и то от най-големите.

Докато говореше, държеше очите си вперени в телевизионния екран, в онова момиче с леко отворени устни, готови за въпросната идеална целувка.

— Излязохме на среща няколко пъти и беше хубаво. Кино, романтични разходки, заведе ме на пица, беше сладък и забавен и се чувствах… напълно щастлива всъщност. Никога дотогава не се бях чувствала толкова щастлива в живота си, мисля, което го прави още по-лошо. Мислех, че сме влюбени, всичко изглеждаше специално. Лъскаво и златисто, сякаш беше покрито с блясък. Той беше първото момче, което целунах. Беше перфектен, поне така си мислех. Какъв задник. Сега само от мисълта за това ми се повдига.

— Роуз… — Приближих се на колене и седнах между нея и телевизора, което я накара да ме погледне. — Разкажи ми.

Очите ѝ срещнаха моите за миг, после отново се отместиха. Тогава разбрах, че не иска да я гледам. Изключих телевизора и отидох до прозореца с изглед към улицата, тиха и спокойна.

— Излизахме вече около две седмици — отново заговори тя, гласът ѝ беше равен и пълен със сянка. — Той продължаваше да разправя колко си падал по мен, и то сериозно. Как искал да ми покаже колко много ме харесва. Мислех си, че възнамерява да ми купи подарък или нещо такова. Боже!

От другата страна на пътя светнаха лампите в някаква всекидневна и се загледах как две малки деца се гонят около маса за кафе. Виждах я как седи зад мен, отразена като привидение в прозореца, прозрачна. Сякаш тя изобщо не беше там — и в онзи момент тя наистина не беше. Беше на друго място, много, много по-лошо.

— Заведе ме на парти, парти на някакво по-голямо момче, вече в колеж, имаше алкохол и трева. Аз пих малко, пуших малко, беше ми за първи път, но исках да го впечатля. Мислех си, че ще се погрижи за мен. Измъкнахме се и отидохме в една стая, целувахме се и той поиска да правим секс. Но аз отказах, не бях готова. Точно както ти повтарят, не позволявай да те принуждават към секс, казват ти, нали? Нали така, Рижи?

— Да — отвърнах аз.

Вече се досещах какво ще последва, знаех какво ще ми каже, но въпреки това трябваше да я оставя да изрече думите на глас, защото ме беше избрала да ги чуя.

— Казах му, че искам той да ми бъде първият. — Тя гледаше към мен, почувствах очите ѝ по гърба ми, затова откъснах очи от щастливото семейство от другата страна на улицата и се обърнах. Погледът ѝ се задържа върху мен. — Но не тази вечер, това казах. Не в спалнята на някой непознат, върху купчина палта, когато всеки момент някой може да влезе. Представях си този момент сред розови листенца и свещи. Върнахме се на партито, пихме още малко, пушихме и той изпи някакво хапче и даде едно и на мен. Каза ми: „Това ще те изпрати в небесата“.

Роуз се поколеба, сведе за миг очи и аз прекосих стаята и отидох при нея, нямах намерение да го правя. Исках да остана там, където бях, страхувах се да не я притискам, но когато я погледнах как седи там, изглеждаше толкова млада, като малко дете. Малки деца, каквито все още бяхме, когато никой не ни гледаше. И знаех, че се нуждае от някой, който да я държи за ръка.

— Имах му доверие — прошепна тя, ръката стискаше моята толкова силно, че кокалчетата ѝ изпъкнаха, бели и сковани. — След това не помня почти нищо, само някакви откъслеци. Лица, вперени над моето, светлините изчезват. Болка. Смях.

— О, Роуз, не знам какво да кажа… — И да ме е чула, не даде знак, просто продължи да говори.

— Събудих се, беше ми студено. И ме болеше — каза тя. — Беше ми студено, защото бях гола, а ме болеше, защото… защото ме бяха изнасилили. Не знам кой е бил или колко са били. Не знам кой е бил там, кой е гледал и дали са правили снимки. И не знаех какво да правя, така че се изправих, намерих дрехите си и ги облякох. И се прибрах вкъщи. Татко го нямаше цяла нощ, дори не забеляза, че не съм си била вкъщи. Изкъпах се. Мислех си, ами, случило се е, сега просто трябва да го преодолея и да продължа. Мислех си, че мога да го направя. В крайна сметка не можех дори да си спомня какво се е случило. Мислех си, че всичко ще е наред. Мислех си, че сигурно е като да скъсаш с някого или да направиш нещо смущаващо или глупаво. Наистина си мислех, че ще е така.

— На никого ли не каза? — попитах я, а тя поклати глава.

— Нямаше на кого да кажа как се чувствам. Беше преди групата, преди да имам теб, Лио и Най, просто нямаше никой, с когото да поговоря. Не татко. Не шибаната Аманда. Мама вече я нямаше. Всичко беше различно и накъдето и да погледнех, изпитвах страх. Хората изглеждаха по-различно, изглеждаха по-зли, звучаха по-силно. Всеки шум, като виковете в коридора или врящият чайник, ме караше да подскачам. Изведнъж заживях в постоянен ужас, очаквах нещо страшно да се случи. А Мартин, видях го в училище и той мина покрай мен, сякаш изобщо не се познаваме. Виждах го в междучасията, мотаеше се с приятелите си и понякога гледаха към мен и разбирах, че говорят за мен, и осъзнах… осъзнах, че не знам кой от тях…

Роуз спря да говори, тялото ѝ се тресеше и трепереше. Наведе се, с глава между коленете си. Ръката ми беше на гърба ѝ, чаках, докато дишането ѝ се възстанови, докато отново може да говори.

— Не казах нищо на никого, не можех да го понеса. Мислех си, че ако го затворя някъде, то ще изчезне. Мартин завърши и напусна в края на същата година, приятелите му също. Така че всеки ден аз просто навличах малко повече броня, разбираш ли? Слой подир слой, докато не се почувствах отново в безопасност. Това е, което реших да направя, реших да бъда този човек, човекът, който съм сега. Но проблемът е… понякога се чувствам толкова уплашена. Сякаш всичко е добре, даже хубаво, като тази вечер с теб, а после изведнъж от нищото ме връхлита това чувство на… на ужас. И искам да крещя, да избягам и да се скрия, но няма от какво да се скрия, няма къде да се скрия. Защото всички страшни неща са в главата ми. Просто искам да изчезне. Защо не изчезва, Рижи?

— Не зная — казах аз, — не зная.

Останахме така в стаята ѝ, без да говорим, почти не помръдвахме, докато светлините, запалени в къщите на отсрещната страна на улицата, не угаснаха отново, а бащата на Роуз почука на вратата и каза: „Време е да се прибираш вкъщи, Рижи!“.

— Мога да остана — предложих веднага. — Ще спя на пода.

— Не, подобре си върви. — Роуз най-сетне пусна ръката ми. — Радвам се, че ти казах това, Рижи. Ти си първият ми истински приятел, откакто мама почина.

След онази нощ, ако преди подлагах на съмнение нещо, което Роуз е казала или направила, никога повече не го направих. Защото сега знаех, че всичко, което прави и казва, има смисъл за мен, какъвто едва ли би имало за някой друг. Хората приемаха, че тя е уверена, знае цената си, жадува да е център на внимание, да е човек, който винаги иска да е в светлината на прожекторите, хората да я гледат и да я слушат.

Но истината беше, че Роуз искаше да е обляна в светлина, защото се страхуваше от тъмнината.

Искаше хората да я гледат, защото се страхуваше да бъде сама.

Искаше хората да я харесват, защото понякога, дълбоко в себе си, тя наистина се мразеше.

И затова никога няма да мога да се влюбя в Роуз.

И затова онзи поглед на лицето ѝ, когато ме излъга за съобщението днес, ме накара да изпитам страх за нея. Роуз нямаше да понесе да бъде наранена отново.

16

Лио беше ядосан. Видях го от другата страна на бетонната площадка, беше се опрял на стената, със скръстени ръце, лицето му беше напрегнато като свит юмрук. И беше сам, което си беше рядкост за Лио, обикновено в междучасията и обедната почивка той беше заобиколен от хора, които просто искаха да се помотаят с него, защото да си близо до него те караше да се чувстваш значим. Ако е успял да се отърве от тях, значи са се стреснали от нещо, което той е казал или направил, както например по времето, когато Лио беше известен най-вече като страшилище.

Трябваше да започнем репетиция преди пет минути, концертът за Наоми беше само след няколко дни, но само Лекридж и аз се появихме, а господин Смит пристигна веднага след нас с кутия понички и опаковка с кенчета кола.

— Къде са всички? — попита ме той. — Мислех само да се появя и да ги оставя да хапнете, да се подкрепите. Концертът наближава все пак.

— Не знам… — погледнах към Лекридж, който сви рамене.

— Ще отида да ги намеря — продължих аз. — Ще им кажа, че ги чакате.

— Не, не. — Господин Смит изглеждаше раздразнен. — Имам заседание по обяд, не мога да чакам, но Рижи, кажи ми, че нещата са под контрол. Вложих много усилия този концерт да се състои и да го направите. Няма да ме подведете, нали?

— Не, господине. Не, разбира се, че няма.

Той ми връчи кутията с понички.

— Гледайте да не го направите — отвърна той. — Разчитам на теб.

— Какво, по дяволите, им става на всички? — казах аз веднага щом той излезе от стаята. — Не разбират ли, че всеки път, когато не се държим заедно, всичко се плъзга все по-близо към ръба?

— Аз съм тук — заяви Лекридж, като вдигна ръка, сякаш беше в час.

— Да — отговорих. — Е, не ходи никъде, ще отида да видя мога ли да ги намеря.

— Рижи! — извика той, когато стигнах до вратата.

— Какво?

— Може ли да си взема една поничка?

— Какво става? — попитах Лио, когато се приближих до него. Той ме видя и наведе глава като малко дете, заловено как прави някоя пакост. — Лио, разполагаме максимум с трийсет минути обедна, за да репетираме, и от нея почти нищо не остана, а концертът наближава, Смит е бесен, а Лекридж не е готов! Какво ти става?

— Нищо — сви рамене Лио и начинът, по който изплю тази единствена дума, ми напомни нещо, случило се сякаш преди цял един живот, когато той беше голямото страшно момче от моя випуск, с което дори в мечтите си не си представях, че ще говоря, какво остава пък толкова смело както сега.

— Не ми минавай с този номер — казах. — Това съм аз, Лио. Твоят приятел Рижи. Кажи ми какво стана, по дяволите! Защо не дойде в болницата снощи?

— Отидох, но беше късно. Не ме пуснаха в нейното отделение. Така че постоях малко навън. Беше подобре, отколкото да се прибера вкъщи.

— Чакай, какво? — Не беше ядосан, беше тъжен. Лио странеше от антуража си, защото беше тъжен. — Пич, какво е станало?

— Арън се прибра снощи, по-рано, отколкото си мислехме. Мамка му, това беше шибан студен душ. Мама се разстрои, той се ядоса. — Лицето му беше стегнато. — Беше кофти, но както казах, като стигнах до болницата, не можах да вляза. А не исках да се прибирам вкъщи. Мамка му.

— Ясно.

Понечих да кажа нещо, да покажа съпричастност по някакъв начин, но не успях, защото тази част, където твоят брат престъпник излиза от затвора, е частта, където моето разбиране за живота и това на Лио се разминаваха. И той, и аз бяхме на шестнайсет, обичахме една и съща музика, харесвахме едни и същи филми, можехме да говорим глупости за почти всичко по цял ден и да замълчим, когато някое момиче, което харесваме, минава покрай нас, но никога не ми се е налагало да преживея това, което Лио е преживял с Арън.

— И значи…

— И значи, мама побесня, както и знаех, че ще стане. Нахвърли се срещу него, каза му, че докато живее под нейния покрив, ще живее по нейните правила, и разни такива щуротии. — Лио поклати глава. — Опитах се да ѝ кажа просто да зареже тази работа. Да го остави да се оправя, но му беше набрала и каза, че не можел да се върне тук и да ме въвлича в аферите си.

Той наведе глава и потри ръце в лицето си.

— Арън избухна. Потроши жилището. Изпочупи нещата ѝ, каза ѝ подобре да не говори с него, ако не иска да…

— Мамка му — казах. В сравнение с това репетицията на групата изглеждаше толкова маловажно нещо.

— Мама му се нахвърли в мига, когато той прекрачи вратата — добави Лио.

— Значи вината е на майка ти? — казах аз, мислейки за майката на Лио и за начина, по който се преструва на строга, но как не може да спре да се усмихва, докато го гледа как свири, и как ще му направи любимия му чай, когато види, че е потиснат.

— Не! — Очите на Лио проблеснаха. — Казвам, тя трябва да разбере, че сега, когато той се върна, всичко ще е по-различно. Трябва да разбере това, или… кофти за всички ни.

— Мисля, че тя просто се притеснява за теб…

— Абе това е ясно! — Лио се отлепи рязко от стената и тръгна да се отдалечава. — Но аре, няма нужда, аз мога да се грижа за себе си. Виж, съжалявам, Рижи, не ми е много до репетиция днес.

— Лио, чакай! — Хванах го за ръката.

Докато се дърпаше, един телефон се подаде от разтворилия се джоб и се изтърколи на настилката, но той не забеляза и се отправи ядосан към училище.

— Какво, по дяволите?

Вдигнах го — смотана малка нокиа. Екранът беше счупен, но още работеше. Познавах Лио, знаех, че обича своя айфон и всичките си джаджи, така че за какво му беше това допотопно нещо? Хората ползват такива телефони само ако хубавият им телефон се е прецакал и не могат да си позволят да го заменят, или ако са се забъркали в нещо.

„Работен“ телефон, така ги наричаха по телевизията. Стар телефон, с обикновена SIM карта, с който можеш да сключиш съмнителна сделка или да го ползваш за тайни любовни истории, и никой не може да го свърже с теб. Единствената причина, която виждах Лио да има тази нокиа, беше свързана с Арън, но Арън беше излязъл от затвора съвсем скоро, а телефонът изглеждаше доста потрошен. Отключих го и кликнах на менюто: нямаше съобщения, никакви записи на обаждания. Отидох в списъка с контакти, десет телефонни номера, това беше всичко, но един ми се наби на очи, защото завършваше на 887.

Извадих моя телефон, кликнах върху един номер и ги сравних. Същите.

Защо Лио ще има номера на Наоми в „работния“ си телефон?

Изстрелях се от клас на секундата, като изскочих иззад чина още при първата металическа нота на звънеца, и заех позиция при вратата, откъдето знаех, че винаги си тръгва.

За кратко всичко беше тихо и спокойно.

Тогава сградата изригна с лавинообразен рояк на живота, отчаян да се махне оттам. Купища деца минаваха, викайки, говорейки, пеейки, биейки се. Някои от тях познавах, други — не, но нито едно от тях не беше Роуз.

Ашира мина покрай мен, навела глава, със слушалки, изражението на лицето ѝ беше предпазливо неутрално. И после, в последния миг тя ми хвърли поглед, накланяйки глава, в посока зад старата градинска барака, където пазачът държеше нещата си.

— Е, за какво става въпрос? — попитах, докато тя сваляше слушалките си.

— Нищо от Туитър — каза тя. — 238 споделяния и тц. Нищо, което някой да е видял.

— Мамка му, и сега какво?

— Ами, ти имаш татуировки, нали?

— Откъде, по дяволите, зн…

Да му се не види, спомних си, че ги снимах скоро, след като ги направих. Аш е влизала и в облака на моите устройства.

— След като тя изчезна, просто трябваше да проверя дали някой от вас тримата не знае нещо, ей така, да знам — каза го така небрежно, все едно просто е преглеждала моя Инстаграм.

— Аш, това е толкова гадно и нередно. Разбираш го, нали? Просто защото можеш да направиш тези идиотщини, не означава, че трябва. Може да нараниш хора, истински хора. Можеш да си навлечеш истински неприятности. Разбираш, нали?

Аш просто премигна и видях, че тя наистина не си дава сметка за това. Или това, или просто не ѝ пукаше.

— Харесват ми татуировките ти — каза тя, отмествайки очи от моите. — Отиват ти.

— Аз… ами… благодаря, предполагам.

Това момиче непрекъснато ме поставяше в неловко положение.

— Както и да е, търсенето в Туитър е твърде на случаен принцип, трябват ни експерти. И тогава ми хрумна — може да отидем там, където са направени твоите, ще е все някакво начало. Може би те ще познаят стила, може би ще дадат някаква следа. Какво ще кажеш?

Тя се усмихна и беше почти сладка, обещаваща усмивка и същевременно някакво сбъркано, роботско застинало хилене.

— Добре — отвърнах. — Разбира се, каквото и да си намислила, вероятно вече знаеш адреса им, така че…

— Но трябва да дойдеш с мен — каза Аш.

— Защо?

— Защото не харесвам хората.

— Без майтап? — заявих аз.

— Искам да кажа, ти си си окей. — Тя сви рамене.

— И при мен е така. — Свих рамене. — Аш… — поколебах се. — Помисли ли малко и върху вероятността тя да е избягала с момче?

— Да — отговори Аш.

— И?

— Ами ако беше влюбена в някой, който, да предположим, я е обичал толкова много, че тя да му посвети песни, то къде е той сега? Тя е в шибана кома, къде е нейният Ромео? Ако е било момче, читаво, мило момче, което я обича, щеше да я доведе вкъщи. Но той не го направи. Който и да е бил, я е държал далеч от семейството ѝ. И сега? Къде е той сега?

Мислех си за номера на Наоми в „работния“ телефон на Лио. Има ли някакъв начин той да е бил тази тайна любов? Нищо от това не изглеждаше възможно. Но пък и нищо вече не изглеждаше невъзможно. Държах го пъхнат в джоба си и не казах нищо на Аш. Трябваше аз да го попитам.

— Права си — казах.

— Значи ще дойдеш с мен за татуировката? Може да идем и сега.

— Може, просто… — Погледнах през рамо, търсейки из тълпите.

— Мислех, че си с мен в това — каза тя настоятелно, застанала малко по-близо до мен, отколкото ми беше спокойно. — Нуждая се от теб.

Начинът, по който ме гледаше, ми се стори доста страшен, сякаш си мислеше, че мога да разплета това вместо нея, но аз бях последният човек за тази работа. И въпреки това исках да опитам.

— Утре ще се чупим след почивката и ще отидем, става ли?

Аш кимна, без желание.

— Ще ходиш ли в болницата днес?

— Сигурно по-късно, имам да свърша нещо…

Аш не си направи труда да чуе края на изречението ми, отдалечи се бързо, със слушалки на ушите, преди да довърша думите си.

Това, което не можех да ѝ кажа, е колко идиотски се чувствам да стърча тук в очакване Роуз да се появи, защото цял ден не сме се засичали.

И ми липсваше.

Роуз почти ме подмина, скрита в тълпата, когато я видях.

— Ой, шматко! — извиках и тя спря, раменете ѝ се смъкнаха.

Да не би да се опитваше да се промъкне покрай мен?

— О, здрасти — едва махна Роуз, сложила ръка на кръста си.

— Прибираш ли се?

Не беше въпрос, който обикновено ѝ задавах. Обикновено просто се прибирахме.

— Да, предполагам.

— Къде беше на обяд? Концертът е само след няколко дни, знаеш, и изведнъж половината група потъна вдън земята. Важно е. Това е за Най, а господин Смит вложи много в това. Не искам да го подвеждаме.

— Знам. — Роуз спря за миг. — Знам, че е за Най. Не е като да не ми пука, Рижи.

— Извинявай. — Изведнъж почувствах пълно изтощение, адска умора. — Просто искам да се получи добре. Заради всички нас.

— Знам, съжалявам. — Роуз не изглеждаше или не звучеше като да съжалява, а сякаш по-скоро искаше да остане сама, което беше толкова нетипично за Роуз, направо плашещо. — Но наистина знам какво правя, нямам кой знае колко нужда от репетиции като вас, момчета. Ти и Лио трябва да въведете и да подготвите малкия как-му-беше-името.

— Лекридж — казах, с усещането, че хлапето заслужава поне да използваме името му.

— Да, той. — Роуз се размърда, като че ли трябваше да е някъде другаде.

— Та, къде беше?

— Наоколо — каза тя.

Днес беше топло и коженото ѝ палто стоеше преметнато през рамо, слънчевите ѝ очила бяха спуснати на носа. Внезапен гняв си проправи път през гърдите ми и положих всички усилия да го потисна. Запази спокойствие, не я стряскай.

— С онова момче, което ти прати съобщение? Маз ли беше?

— За бога, Рижи, кротко. Искам да кажа, приятели сме и така нататък, но не е нужно да споделям с теб всичко, което правя. Знаеш, понякога ми идваш в повече.

Думите ѝ бяха толкова неочаквани, че ме изненадаха тотално и за миг ме стъписаха. Тя никога не ми беше говорила по този начин преди и ме заболя, наистина ме заболя. Тъпи, шибани сълзи изпълниха очите ми, а не исках да ме вижда така, затова не отговорих, просто забавих ход, докато тя продължи напред, оставяйки ме назад да мигам в недоумение, и просто почувствах адско разочарование. Другите деца наоколо се престориха, че не са забелязали, свеждайки очи и бутайки се едно друго, докато ни задминаваха. Спрях малко преди моста, погледнах надолу към тъмната вода и си спомних онзи сън.

— По дяволите, съжалявам. — Роуз се върна. Говореше с усмивка и през смях, и с онова изражение „пак прецаках работата“ на лицето си.

— Всичко е наред — отвърнах несигурно и леко засрамено.

— Ами хайде тогава. — Тя направи няколко крачки и погледна назад към мен.

Не зная защо не помръднах, не тръгнах, не я последвах, както обикновено правех, а след това думите сами излязоха от устата ми.

— Какво имаше предвид? — попитах, въпреки че не исках.

— Какво имаш предвид под какво имам предвид? — въздъхна Роуз, знаеше какво имам предвид.

— Че понякога ти идвам в повече?

Роуз извърна глава назад, сви рамо с раздразнение.

— Нямах предвид нищо, просто… Просто искам нещо, което е лично, разбираш ли? Нещо, което да не трябва да споделям с теб и Лио.

— Добре — казах. — Само, че…

— Какво?

Тя се приближи към мен.

— Ами, просто ми кажи за това момче, не всичко. Просто нещо.

— Защо ти е, мръсниче?

Роуз отново тръгна и се опитах да вложа всички усилия да остана на място и да я зарежа да си върви, да се отдалечи и изчезне сред автобусите и колите, но не можах. Дори леко се затичах, за да я настигна.

Понякога така се мразя.

— Защото не искам да си навлечеш нещо, с което не можеш да се справиш — отвърнах. — Едно е да се напиеш в парка, друго е да се окажеш на задната седалка на полицейската кола. Или да се чупиш от училище с неизвестно кого.

— Уф, Рижи, на това му викат да си тийнейджър — въздъхна Роуз.

— Но не е точно така, нали? — казах. — Кой друг е бил арестуван тази седмица? Или е пушил трева в килера с канцеларските, или нещо друго? Виж, ти си преживяла някои наистина кофти неща, Роуз и…