Огледалце, огледалце - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Неизв. (ч. 4)

Роуз застина пред него, очите ѝ не се откъсваха от неговите. Раменете ѝ се повдигаха с всяко вдишване и не можех да преценя дали се готви да му се развика, или да избухне в сълзи. Тя не направи нито едно от двете, просто стоеше като замръзнала.

— Къде си мислиш, че отиваш? — каза той, поставяйки ръката си върху нейната. — Деца, трябва да поговорим.

Очаквах Роуз да го избута, но вместо това тя се отдръпна, за да го пусне в стаята, и се облегна на затворената врата.

— Вижте — започна господин Смит. — Ние, учителите, не сме имунизирани срещу клюките, които обикалят училището. Вие двете добре ли сте?

Той погледна към мен и после към Роуз.

— Извиних се— казах аз. — Беше грешка.

— Добре — кимна господин Смит — Виж, Рижи, мисля, че това, което ти се случва в момента, е доста отвратително…

Роуз изръмжа и поклати глава.

— А онова, което ми се случи на мен, господине? — попита Роуз. — Одобрявате това, така ли?

— Роуз, хайде стига драматизира за един момент, моля те. — Господин Смит така я изгледа, че учудващо, Роуз се усмири, сведе глава и страните ѝ пламнаха.

— Да драматизирам? Тя ме насили, това добре ли е според вас? — Роуз направи крачка към него.

— Разбира се, че не е добре. — Смит ме погледна и ми се искаше да умра на място. — Това никога не е добре, Роуз. Но имаше ли злонамереност, гняв или омраза, когато Рижи е допуснала тази грешка? Ти си я отблъснала и тя не е направила отново опит, нали?

— Не. — Раменете на Роуз се смъкнаха, част от гнева ѝ се изпари. — Не, предполагам, че не.

— Вижте, училищните групи се разпадат постоянно, защото децата се карат или създават връзки помежду си и после се карат. — Господин Смит изгледа всеки от нас поред. — Това е скучно, предсказуемо и на кого, по дяволите, му пука, защото никой от вас няма да стане музикант, така или иначе. След няколко години училището ще свърши и ти ще живееш за сметка на баща си — каза той на Роуз, преди да се обърне към мен. — Ти ще постъпиш в университет и ще си намериш хубава приятелка, а ти… — Очите му се насочиха към Лио — Е, да се надяваме, че няма да поемеш по стъпките на брат си.

Изражението на Лио помръкна.

— Това е, което бих могъл да кажа — добави господин Смит. — Точно това щях да ви кажа, ако вие, хора, приличахте на някоя от останалите училищни банди, с които съм работил. Но вие не сте. Всъщност вас си ви бива, можете да свирите, да пишете и пеете и дори бихте могли да постигнете нещо с това. Ако се държите един за друг. Ако продължите да свирите въпреки това… спречкване. И най-малкото, мислех си, че всички вие ще искате да направите това заради Наоми. Или наистина сте готови да разочаровате семейството ѝ, майка ѝ и баща ѝ, които с такова нетърпение очакваха концерта, да видят колко много означава за хората дъщеря им и да имат съвсем малко късче надежда, че от нещо толкова ужасно може да излезе нещо хубаво.

Роуз потъна в стола и покри с ръце главата си.

Лио се обърна, загледан през прозореца.

Аз бях единствената, която не отвърна поглед от господин Смит.

— Искам да свиря на концерта — заявих. — Ще свиря.

— Лио?

— Да — кимна той. — Вътре съм.

— Роуз?

Роуз не помръдна известно време, а след това отметна косата от лицето си.

— Ще го направя — каза тя. — За Най, след това… не зная.

— Благодаря ви — отговори господин Смит. — Роуз, успокой нещата около Рижи, става ли? Кажи каквото трябва, за да прекратиш драмата. Това е последното нещо, от което училището се нуждае.

Роуз въздъхна и стисна устни.

— Сериозно? — Смит я погледна упорито. — Ти си над тези неща, Роуз. Поне мислех, че си. Ти не си злобна.

За момент изглеждаше, сякаш тя ще му възрази, но после се спря и сви рамене.

— Добре — каза тя. — Но само заради Най, заради концерта.

— Така, подобре се захващайте с репетицията тогава — отвърна господин Смит, отвори вратата към коридора и разбута малката тълпа, която се беше събрала да се взира през прозореца.

— Шоуто свърши — изсъска им Роуз. — Всички чупката.

— И аз ли? — гласът на Лекридж се чу някъде сред тълпата лица.

— Разбира се, че не, по дяволите… идвай тук, идиот.

Взех си палките и седнах зад барабаните.

Лио вдигна нотния лист.

— Мисля, че трябва да се захванем с Left Overs — това е парчето, което Лекридж е репетирал най-малко.

— Добре, да започнем с него — Роуз нагласи стойката с микрофона си.

— Роуз — казах. — Благодаря, че не си тръгна.

— Майната ти — отвърна тя, без да ме поглежда. — Това не променя нищо.

„Върви на майната“ си плейлистът на Рижи

Psychosocial / Слипнот

Please Don’t Go / Вайълент Фемс

Ride a White Swan / Т-Рекс

Girls Like Girls / Хейли Кийоко

Make Me Wanna Die / Прити Реклес

Death of a Batchelor / Паник ет дъ Диско

Smells Like Teen Spirit / Нирвана

Heathens / Туенти Уан Пайлътс

Веднага след края на репетицията излязох от училище и се отправих към болницата. Още два часа от цялата тази гадория беше последното нещо, от което се нуждаех.

Аш седеше пред стаята на Наоми, със слушалки на главата и отворен лаптоп.

В стаята на Наоми видях Джаки и Макс да седят край леглото ѝ. Джаки държеше ръката на Най, а Макс държеше нейната, двамата седяха мълчаливо, наблюдавайки издигането и спускането на гръдния кош на дъщеря им.

Седнах до Аш, потупах я по рамото и тя смъкна слушалките си, докато ме гледаше, обикновено правата ѝ коса сега беше в лек безпорядък и заплетена.

— Някакви новини? — попитах я аз.

— След уикенда ще започнат да ѝ спират лекарствата — заяви Аш. — Казват, че отокът — е спаднал, няма кръвоизлив, всички други наранявания са зараснали, така че сега просто трябва да видят какво ще стане, когато се събуди. Дали е в състояние да диша самостоятелно… дали все още може да говори, разбираш ли. Такива неща.

— По дяволите. Това звучи сериозно.

Продължаваше да изглежда невероятно, че това е истина, дори след последните няколко дни, дори след, като седях край леглото ѝ. Трудно ми беше да приема мисълта, че тя може да се събуди с увреден мозък или да не се събуди изобщо.

— В известен смисъл… — Аш отмести поглед от лаптопа. — В известен смисъл ще е подобре, ако остане така завинаги, поне ще изглежда, че все още има някаква надежда.

— Мрачно — казах аз.

— Чувствам се мрачно — Аш въздъхна и аз от солидарност направих същото.

Това, което наистина исках да направя, е да отида, да седна до Наоми и просто да прекарам малко време с нея, но не исках да се натрапвам на тихото бдение в стаята ѝ. Чудех се дали сънува, дали усеща докосването на ръката на майка си? Дали знае, че те са там? Надявах се, че да, в противен случай да е затворена вътре в собствената си глава, с всички тези тайни, които пазеше, вероятно беше много самотно и страшно място.

— Баща ти е захапал стръвта на моя фишинг имейл тази сутрин — отбеляза Аш и това беше друга мрачна мисъл, която отново ме връхлетя. — Старите хора са толкова лесни.

— Погледна ли в компютъра му?

Аш кимна.

— Да, претърсих го основно. Знаеш ли, че бебешките ти снимки са там? Бро, била си грозно бебе, като всички червенокоси.

— Аш, не се бъзикай с мен, моля те, не днес.

Ъгълчето на устата ѝ се изви в лека усмивка.

— Рижи, баща ти е добър човек. В смисъл, по-добър от средностатистическите. Като оставим настрана всичките жени, с които е изневерявал на майка ти, като цяло той е стабилен, читав човек.

— Сериозно ли? — Кръв нахлу в лицето ми, бузите ми пламнаха от облекчение. — Но кое е момичето?

— Той работи с местна благотворителна организация и се опитва да намери дом на семейства, които са станали бездомни в резултат на домашно насилие. Що се отнася до онова момиче, снимката е направена от баща ѝ, който разбрал къде живее тя и я изпратил на майка ѝ като заплаха. Затова папките са номерирани. Няма имена заради тяхната безопасност. Наистина трябва да го накараш да си актуализира софтуера и да му дадеш най-общи указания да не клика върху линкове в съмнителни имейли.

— Баща ми е добър човек — повторих думите.

— Не е съвършен, но не е лош.

— Добре, защото колко неудобно би се оказало? — казах аз и се усмихнахме една на друга, миг топлина мина през нас.

Ако можеше да излезе нещо добро от това, то беше да опозная Аш, да прекарам малко време с нея. Да видя чувството за хумор, което обикновено криеше толкова внимателно.

— Разглеждах тая татуировка в продължение на часове. — Аш отново се върна към екрана си. — Успях да отделя осем слоя числа, пунктуация и букви — виждаш ли?

— Как? — попитах аз, надничайки над рамото ѝ. — Искам да кажа, как решаваш коя цифра е част от даден слой?

— Защото, макар да изглежда наистина объркано, там има схема — пак този намек за усмивка. — Казах ти, че ще е така. Моята теория е, че всяка цифра или буква директно се докосва до част от друго число и буквите в съответния слой. Поне се надявам да е това. Ако не е така, тогава… дявол го знае.

Аш ми показа осем отделни полукръга, които беше отделила от оригиналния дизайн.

— Та сега ги гледам за друг модел, който да има смисъл. Нещо, което ще ми даде възможност да разбия кода, но нямам ключа. Нямам абсолютно никаква идея откъде да започна. Опитах всички възможни комбинации, за които се сетих, но никакъв напредък, а там има един милиард потенциални комбинации. Затова питах в една група активисти, които познавам, и всичките викат: какво, мамка му, е това? Зациклих, никакви идеи, и може би се опитвам да дешифрирам нещо, което дори не е там, разбираш ли какво имам предвид?

Тя ме погледна и аз свих рамене, тези неща изобщо не бяха по моята част. Е, ако беше поискала от мен да разстроя и да отчуждя от себе си някого от хората, за които най-много ми пука на тоя свят — виж, в това ме бива.

Взирах се в изображенията, едно след друго. Бяха като онези досадни тестове, които понякога уебсайтовете ти искат, за да докажеш, че си човек, а не някакъв скрипт. Колкото повече гледаш, толкова по-малко виждаш.

— Искам да кажа, те в правилния ред ли са? — попитах я аз. — Например от ляво надясно?

Аш сви рамене.

— Дявол го знае.

— Защото този трети кръг. Изглежда, сякаш може да е… Не, сигурно ще прозвуча абсурдно.

— Какво? — погледна ме Аш. — Давай, няма глупави идеи. Не много.

— Ами, това би могло да се окаже dot com, нали? Точка и com. Може ли да означава dot com?

Аш се вгледа в кръга.

— Мамка му — каза тя.

— Виж, ти си технически ум, просто казвам… — чувствах се глупаво, че казвам нещо.

— Не, имам предвид, че при някои видове вреден софтуер има кил суич, нали? Глупав, дълъг, случаен уебсайт адрес, който, ако е активен, изключва вируса. Но един такъв шибан, глупав, дълъг случаен уебсайт адрес е и чудесен начин да скриеш нещо наистина тъмно. Нещо, което може да знаеш само, че е там, ако имаш точните комбинации от букви и цифри, които изграждат адреса. Рижи, мисля, че може би го разгада!

— Наистина ли? — погледнах я аз.

— Ще те разцелувам! — каза тя и този път усмивката ѝ беше пълна, ярка и блестяща и за една луда секунда се изкуших да кажа „да“, окей, давай.

Но тогава си спомних какво се случи последния път, когато целунах момиче, Аш осъзна какво е казала, и усмивката ѝ замръзна в гримаса. Беше неловко, откъдето и да го погледнеш.

— Искам да кажа, може би не. — Аш гледаше упорито екрана си и аз се изправих. — Може би все още има много комбинации за преодоляване, но… това е начало. Ти не си толкова глупава, колкото селфитата, които си правиш на телефона и никога не публикуваш в интернет.

— Страхотно — заявих, радвах се, че отново се връщаме към нормалното.

— Рижи! — Джаки и Макс излязоха от стаята на Най. — Аш каза ли ти, че ще се опитат да я събудят? В понеделник! В деня на концерта. Няма ли да е прекрасно, ако се събуди и можем да ѝ кажем за него?

— Наистина ще е — казах аз. — Имате ли нещо против да отида и да поседя с нея?

— Не, разбира се. — Макс се усмихна. — Ти си ѝ добра приятелка, Рижи. Най-добрата.

Отидох, седнах до Най и ѝ говорих дълго за добрите стари времена. Времената, когато всичко изглеждаше правилно.

Нощта, преди Наоми да избяга…

Всичко, което искахме, беше да танцуваме.

Беше краят на учебната година, беше горещо и бяхме свободни. Нямаше какво да правим, къде да отидем, къде да бъдем, никой не ни очакваше и това чувство беше толкова хубаво, че ни се искаше да излезем, да се размажем и да танцуваме.

Дори и Най, която наистина не си падаше по излизанията, не обичаше тълпите и зяпащите я хора, беше съгласна да излезе. Носеше жълта лятна рокля и сандали с каишки, а Роуз сложи няколко маргаритки в косата ѝ. Тръгнахме, взехме по няколко хапчета всеки, докато вървяхме покрай реката, Парламента, през площад „Трафалгар“ и се насочихме към „Сохо“. Можеше да вземем автобуса, щяхме да съкратим пътя наполовина, но защо да се тъпчем в горещината с куп непознати, когато можехме да сме свободни, да се радваме на бриза, идващ от реката, на синьото небе над нас и на миризмата на градско лято с размекнатия асфалт и изгорелите газове. Вървяхме и разговаряхме, и се смеехме, и с всяка крачка светът около нас ставаше малко по-ярък и по-блестящ, покрит със злато. Усещането за радост в гърдите ми нарастваше и се разстилаше, докато стигна пръстите на ръцете и краката ми, пъстроцветен балон от щастие.

Не ме питайте как се измъкнахме от това, което направихме, и къде отидохме, защото не зная, но го направихме. Обикаляхме из барове и кръчми, купувахме питие след питие, Роуз се фукаше с кредитната карта на баща си и плащаше сметките.

Без страх и без възраст, ние се редувахме да играем опасни игри с персонала на бара, да се сдобиваме с водка и бутилки бира за тримата и „Ред Бул“ за мен. Аз не пих, но се чувствах пияна, смеех се по-силно и прегърнала с ръце приятелите ми, им се обяснявах колко ги обичам. Онази нощ това се каза много пъти, с всяко второ изречение от устните ни се отронваха декларации в любов.

На улица „Уордур“ няколко стъпала на едно мазе водеха до бар под земята. Преди беше незаконна пиянска бърлога, но днес „Сохо“ е предимно туристически, така че на практика едва ли е останало някакво наистина мръсно място. Още един тур хапчета и се насочихме натам, като последвахме звука на граймрап, който гърмеше оттам. Барът беше пълен, рамо до рамо, с всякакви хора, които можеш да си представиш, черни, кафяви и бели, гей и хетеро, и никой не се интересуваше от никого, само ние се интересувахме от музиката и се оставяхме ритъмът да ни погълне, да ни отведе към тежкия бас. Триене на кожа в кожа, бедра, задници, моето тяло, неговото тяло, нейното, цяло едно страхотно, потно, щастливо множество. Стана тъмно, докато танцувахме, и първа Роуз се отегчи, замъкна ни обратно на улицата и ни накара да се прибираме. Мисля, че щях да остана там до изгрев, ако можех, хареса ми да се изгубя сред всички тези тела.

Движехме се на зигзаг сред тълпите на път към площад „Сохо“, където скитниците воняха на бира и урина, мъже целуваха мъже по пейките и ние се проснахме на тревата, Лео измъкна някакъв джойнт от задния си джоб, малко смачкан, но все пак добър. Не зная дали това наистина се е случило, или просто така си го спомням, но когато легнах на тревата, чувствах как луната е толкова близо, на една ръка разстояние, че ако поискам, мога да се изтласкам от земната повърхност и да се приземя там без почти никакво усилие.

— Толкова е странно, че краят на учебната година настъпва през юли — каза Най. — Не се усеща като край, а като начало.

— Добре, защото не искам всичко това да свършва — отвърна Роуз. — Ние сме най-добрите на този свят.

— Аз също не искам да свършва — добавих аз. — Ние, четиримата, завинаги.

— Да — съгласи се Лио. — Ще пишат за този етап от живота ни в NME[1] за времето тъкмо преди да станем известни. Никога няма да свърши, никога. Не и с нас.

Фактът, че Наоми не каза нищо, фактът, че тя просто лежеше на тревата в жълтата си рокля, загледана в луната и с широка усмивка, на пръв поглед изобщо не означаваше нищо. Това беше просто Най, която си беше Най.

Но на следващия ден тя изчезна и всичко започна да се разпада.

И едва сега, когато гледах назад, осъзнах, че точно тогава тя се е сбогувала с нас.

Почти си бях вкъщи, главата ми беше пълна с музика и спомени, преди да се усетя, че не съм отишла да взема Грейси. Часовете ѝ бяха свършили преди повече от четирийсет минути. По дяволите!! Извадих телефона от джоба си, обърнах се и се затичах.

Звъннах на мама, но никой не отговори, затова опитвах и тичах, докато потърсих училището в Гугъл и се обадих на номера, даден там. Препрати ме на гласова поща.

— Ало? — виках и тичах, и се задъхвах на телефонния секретар. — Здравейте, трябваше да взема Грейси Сондърс, но закъснявам, така че…

Телефонът ми издаде звук, че имам обаждане, и спрях.

— Къде си? — попита мама веднага щом отговорих.

— Имах кофти ден в училище — отвърнах и толкова много ми се искаше да ѝ се примоля да ме прегърне. — Отидох да видя Наоми след това и… Съжалявам, забравих.

— Обадиха се от училището — продължи мама и гласът ѝ беше като лед. — Грейси направо си е изплакала очите. За щастие, госпожа Питърсън от горната страна на улицата я доведе, но оттогава не е спряла да плаче. Подобре се прибирай още сега и се опитай да ѝ обясниш защо си я забранила.

И ми затвори телефона.

По дяволите!

Мама отвори вратата, когато се появих на пътеката.

— Мислех, че поне за Грейси те е грижа — каза тя.

— Грижа ме е, аз съм единственият човек, когото го е грижа — отвърнах. — Просто имах наистина, ама наистина отвратителен ден. Къде е тя?

— Наистина отвратителен ден не е достатъчна причина да оставиш седемгодишната си сестра да стои сама на детската площадка.

— За разлика от водката. — Отдръпнах се и тя ме сграбчи за ръката доста силно, че да ме заболи.

— Вече ми идва до гуша от теб, Ейми. Забравяш, че ти си дете, а аз съм възрастна.

— Която е била твърде махмурлия, за да вземе детето си? — казах аз, като се освободих от нея и изтичах горе.

— Върни се тук! — извика мама след мен.

Грейси лежеше на пода с куклите си, размахваше крака, обути в бели чорапи, във въздуха.

— Съжалявам, хлапе — казах аз.

Тя се обърна да ме погледне и се усмихна.

— Плаках — заяви тя. — Сълзи, сополи и всичко. Получих бисквитка.

— Аз съм ужасна кака. — Седнах на пода до нея.

— Не си, моята учителка ме докара вкъщи с колата си, никой друг не са го водили. Какво е кака?

— По-голяма сестра.

— О, добре тогава, ти си кака! — Грейси ме прегърна силно.

— Значи не ме мразиш като всички останали? — попитах я аз и в гласа ми се появиха сълзи.

Уморих се да съм силна и точно в момента всичко ми идваше твърде много, за да не заплача.

— Не — отговори Грейси. — Кой те мрази?

— Не ти — казах аз, — а това е единственото, което има значение.

Чух звънеца на входната врата долу, когато Грейси се гушна в ръцете ми.

— Искаш ли да си играем на чаено парти?

— Не — отговорих.

— Много лошо, защото си ми длъжница — каза весело тя. — Аз ще съм кралицата, а ти — принцесата.

Дори не бях започнала да пия чашата си с въображаем чай, когато мама започна да крещи отдолу, всяка дума все по-силна от предишната, докато накрая влезе с гръм и трясък в стаята на Грейси.

— Как можа? КАК МОЖА?

Тя просто стоеше на прага и тикаше лист хартия към мен.

— Как можа? — повтори тя. — Знам, че нямаш срам, но наистина ли не се интересуваш от никого в това семейство?

— За какво говориш? — Погледнах листа, изглеждаше ми познат, но не се сещах откъде.

— Боже мой, Ейми, едно е да изглеждаш така… — Тя направи пренебрежителен жест към мен. — Но да насилваш приятелите си? Отвратителна си.

Внимателно свалих тиарата от главата си и станах.

— Връщам се след малко, ваше величество — казах аз и направих реверанс към Грейси, която ни гледаше с големи кръгли очи, готови да изскочат. Дръпнах вратата след себе си.

— Какво е това? — попитах аз, стараейки се да не повишавам глас.

— Достатъчно лошо е, че ти… не можеш да си нормална — измърмори към мен. — Но това? Баща ѝ е адвокат, нали знаеш?

Тя смачка на топка хартията в стиснатия си юмрук и я хвърли към мен. Приземи се в краката ми. Бавно я вдигнах.

Дъщеря ти се опита да изнасили Роуз Картър.

— Друсаш ли се? — попита тя.

— Мамо, не стана така — казах, опитвайки се гласът ми да остане спокоен, въпреки че усещах как всеки мой мускул трепери. — Това е лъжа.

— Значи не си направила това на Роуз? — Тя ме сграбчи за китката, болеше ме, когато ме вкара в стаята си, миризмата на застоял въздух и непрани дрехи ме удари право в гърлото. Внимавах лицето ми да е спокойно, безизразно.

— Не, разбира се, че не съм. Аз съм ти дъщеря, не ме ли познаваш изобщо?

— Това трябва да спре, Ейми. Тази глупост, тази фаза. Ти не си момче. Не си… лесбийка или каквото и да си мислиш, че си. Ти търсиш внимание, отчаяно. Това е жалко!

Тя изплю думата, сякаш имаше вкус на отрова, дори само произнасянето ѝ от нея ме нарани много по-дълбоко, отколкото си мислех, че е възможно. Издърпах ръката си от хватката ѝ, отидох до прозореца, отворих го и поех с пълни гърди вечерния въздух.

— Не ме наричай Ейми. Аз не съм тя. Целунах Роуз — заявих аз, без да я погледна. — Но тя не ме искаше, така че нищо не се случи и си тръгнах. Опитах се да я целуна, защото си падам по нея. И да, боли ме от това и съм разстроена, и се чувствам изгубена, защото тя не ме иска. А боли и съм разстроена, и се чувствам изгубена, защото по някаква причина тя иска да ме накаже, че изпитвам нещо към нея. И аз съм наранена, и разстроена, и изгубена, защото, ако момче се беше отнесло към мен по този начин, момче, което съм се опитала да целуна, можех да поговоря с теб за това и ти щеше да си мила с мен. Но вместо това ти мислиш, че съм отблъскваща, просто защото съм себе си. И това е всичко, което искам да правя, майко, да се чувствам комфортно в собствената си кожа, да обичам хората, които си струва да обичам. Не искам да наранявам или отвращавам никого. Просто искам да бъда себе си.

— Не. — Мама поклати глава. — Това не си ти. Това е порочно, ти си порочна. Извратена! Какво не е наред с теб?

— Какво не е наред с теб? — повече не можех да сдържам гнева и тъгата вътре в себе си, и думите избухнаха в мен. — Кой може наистина да мрази детето си толкова много само защото съществува?

— Ти не си мое дете — заяви мама горчиво. — Вече не. Не те признавам.

— Спрете! — Грейси отвори вратата, лицето ѝ беше смръщено. — Спри да ѝ говориш така.

За момент не бях сигурна на кого говори тя, но тя притича до мен и обгърна с ръце кръста ми.

— Иди долу, миличка. — Мама се опитваше да се усмихва на Грейси, но се получаваше нещо като озъбен череп. — Иди да погледаш телевизия.

— Не — каза тя. — Не, няма да оставя Рижи. Защо я мразиш? Аз я обичам. А теб те мразя!

— Махни си ръцете си от нея! — изкрещя мама, издърпа Грейси от мен и я събори на пода.

Грейси крещеше и плачеше, но когато тръгнах към нея, мама ми препречи пътя.

— Какво, по дяволите, правиш? — Лицето ми буквално дишаше в лицето ѝ, ярост извираше от всеки мой дъх. Аз съм кльощава и ниска, но на височина бях колкото нея и два пъти по-силна. — Какво не ти е наред? Нещата, които ми казваш, начинът, по който се отнасяш с Грейси? Кога, по дяволите, изобщо спря да даваш пет пари за някой друг, освен за себе си, и откъде ще дойде следващото пиене? Знаеш ли за какво си клюкарстват съседите? Не за мен, твоята дъщеря лесбийка. А за теб.

Ударът дойде отникъде и не беше шамар. Беше близка среща с кокалчетата на свития ѝ юмрук, а в лицето ми избухна болка. Чу се изпукване, когато главата ми се отметна назад и очертанията на стаята се замъглиха. Наложих на краката си да останат изправени на пода, коленете ми да не се подгънат, а свитите ми юмруци сякаш се слепнаха към краката ми, решени да не докосват мястото, където тя ме удари. Облизах кръвта от устните си.

— Рижи! — изпищя Грейси, а мама отстъпи назад, когато се наведох към сестра ми и я взех.

— Всичко е наред — казах. — Добре съм, ти как си?

Грейси скри пламналите си бузи в шията ми и аз я отнесох далеч от майка ми, като не откъсвах очи от пътя си, докато не я отведох в стаята ѝ и затворих вратата. После се обадих на тате.

— Рижи? — той вдигна веднага и аз бях толкова благодарна, че почти се разплаках.

— Тате, трябва да се върнеш вкъщи сега. Веднага.

— Проблемът е, скъпа, че имам още няколко…

— Тате, има проблем с мама, нещата са зле. Грейси се страхува от нея и… положението хич не е розово. Трябва да се върнеш сега. Ние сме твои деца и се нуждаем от теб — замълчах. — Грейси има нужда от теб.

— Окей.

Когато го каза, когато отказа да спори или да се опита да отлага, сълзите се появиха, бързи и горещи. Избърсах ги възможно най-бързо.

— След колко време ще дойдеш? — попитах аз.

— Зависи от трафика…

— Побързай — казах аз и затворих.

Седях с Грейси зад затворената врата и си наливах въображаем чай, сервирах си въображаема торта и се възхищавах на диадемата ѝ и на блестящите пластмасови обувки, докато не чух колата да спира отвън, а входната врата да се отваря и затваря. Чух гласа на мама и после на тате, накрая той отвори вратата на Грейси и тя се втурна да го прегърне.

— Всичко е наред, скъпа — каза той, — вече съм си вкъщи.

Изправих се, опитах се да мина покрай него, но той ме спря, наклони лицето ми, за да види синината, образувала се там.

— Тя ли го направи…?

Кимнах.

— Рижи…

Той се опита да ме прегърне, но се откъснах, не можех да приема успокоение от човек, който е позволил нещата да стигнат дотук. Да зная, че Грейси е в безопасност, ми беше достатъчно.

— Къде отиваш?

— Навън — казах аз и се обърнах да го погледна. — Просто навън.

И не знаех дали от подутото ми и насинено лице, или от погледа в очите ми, но той просто кимна и отстъпи встрани.

Долу мама плачеше на дивана, беше закрила лицето си с възглавница. Когато я видях, я мразех, имам предвид наистина я мразех. За пръв път в живота си я мразех толкова силно, че кръвта ми кипеше. Искаше ми се да вляза там и да отскубна кичур коса от главата ѝ. Трябваше да се махна оттук, преди да направя точно това.

От изпъкналата горна част на чантата ѝ, оставена на закачалката за палта до вратата, стърчеше познатата капачка на половинлитрова бутилка водка — развлечението за тази вечер. Без да се замисля, я грабнах и излязох, тръшвайки възможно най-силно вратата след себе си.

Паркът беше празен, слава богу, аз се скатах под пързалката и веднага щом се скрих от поглед, докоснах леко с пръсти подутата си устна. От допира направо потреперих, болката прониза зъбите ми и се разпростря към окото ми.

Цялото тяло ме болеше, сякаш всяка частица от мен беше насинена отвътре и отвън. Просто исках това усещане да спре.

Отвих капачката на бутилката, вдигнах я към устните си и отпих.

Вкусът беше гнусен, като безвкусно лекарство, опари устните ми, където бяха цепнати, и вътрешността на устата ми около венците. Гълтах против волята си и стомахът ми започна да се бунтува и клокочи. Въпреки това продължих да отпивам отново и отново. И отново. Една голяма глътка след друга. Извън малкия ми метален подслон с надраскани по боята имена на деца и твърде големи пениси започна да вали, диагонални водни струи превръщаха сухата земя в по-тъмна пързалка, а аз продължих да отпивам глътка след глътка. Постепенно езикът ми привикна към вкуса, а болката по лицето ми избледня. Още и още малко, и болката в гърдите и вътрешностите ми започна да отминава почти незабелязано, все едно нищо живо или мъртво в тази вселена не ме касаеше.

Топлината се разливаше в тялото ми, от корема навън и след това навсякъде, и въпреки че бузите и върховете на пръстите ми бяха като лед, не чувствах студ. Когато светът се наклони, аз се плъзнах с него върху твърдия бетон. Чух се как се смея, и дори това ми се стори далечно, сякаш наблюдавах някъде отстрани, наблюдавах някакво момиче с полуобръсната глава и разбито лице да лежи на земята и да се смее силно. Докато главата ми си почиваше в мръсотия и захвърлени фасове, видях се да го правя. Докато надигах последните остатъци от бутилката към устата си, ги разлях отстрани и те потекоха по разцепените ми буза и устни, видях се как лежа там, все едно тялото ми вече не е мое. Видях сълзите, чисти като водка, да се стичат към ушите ми. Видях се да плача и да плача, тялото ми се тресеше, гърдите ми се стягаха силно като свит юмрук и някъде в далечината чух риданията, които се изтръгваха от мен едно след друго, но не ги чувствах и това беше добре, това беше много добре. Погледнах нагоре, там, където върхът на пързалката оформяше нещо като покрив, с провесени мръсни паяжини, топчета дъвка и още нещо. Нещо странно, което не трябваше да е там, но не можех да схвана защо, и всичко започна да се върти наляво и надясно, докато загубих представа дали съм права, или лежа. Не ми пукаше, не изпитвах страх. Единственото, което исках да направя в момента, е да затворя очи и да оставя света да се люлее и движи отвъд затворените ми клепачи, докато престана вече да го забелязвам.

Някаква сила се опитваше да изтласка вътрешностите ми през устата, затова се изправих рязко, събудена в свят от болка, точно навреме, за да не повърна върху себе си.

Строполих се на колене, главата ми ги последва след няколко секунди, отново треперех и ми се драйфаше, басейн от прозрачна течност се оформи в мръсотията.

„Мамка му. Мамка му. Мамка му.“ Знаех, че казвам тези думи на глас, но те не звучаха като мен, бяха дълбоки и груби. Мамка му. Беше порядъчно тъмно и замръзвах. Размахах ръце около себе си, опитвайки се да вкарам малко топлина в болезнените ми кости, но такава нямаше. Всичко ме болеше, лицето ми пулсираше, гърдите ми, главата ми туптеше толкова силно, а най-лошото от всичко, мисля, че все още бях пияна, защото, когато се опитах да стана, светът направи всичко възможно да ме изстреля в космоса.

Боже. Изпълзях изпод пързалката и се насилих да се изправя, държейки се за грубия ръждясал метал и поемайки жадно студения въздух. Тогава видях, че вече не съм сама. Имаше някаква фигура на люлките, облечена в тъмни дрехи. Можеше и да не я забележа, ако не беше скърцането на ръждясалия синджир, докато се люлеете напред и назад. Вдигната качулка върху бейзболна шапка, пришити рамене. Трябваше да усетя бодване от страх, чувство за опасност, докато гледах това хлапе. Защото никое хлапе никога не е тук по това време на нощта, та да се забавлява на люлката.

Но не се страхувах. Значи това причинява водката.

Отнема ти всяка емоция, останала в теб, и те прави безстрашен. Вонящ и в болки, но безстрашен. За една пробягваща секунда почти съжалих мама. Ако се нуждаеше от това, за да преживее деня, сигурно се чувства ужасена през цялото време.

Седнах до хлапето на другата люлка и се почувствах като идиот, защото другата люлка беше за бебета и можех да се побера само в края ѝ. Беше неудобно и неприятно, но не можех да си тръгна сега. Ако си тръгнех сега, щях да изглеждам като още по-голям идиот. Хлапето не се движеше, лицето му беше скрито, потънало в тъмнината на качулката, но не видях оръжие, само бледи, тънки, познати ожулени пръсти около веригата. И тогава осъзнах, че и преди съм виждала този пръстен с маргаритка. Беше на Наоми, носеше го точно преди да изчезне.

— Наоми? — прошепнах името ѝ.

Мъртва ли беше? Да не би това да беше нейният призрак? Погледнах отново към пързалката, в случай че тялото ми все още е там, но не беше, значи това съм аз и това е тя, точно нейните дълги пръсти.

— Най?

— Оф бе, шматко! — Ашира се обърна и ме погледна, лицето ѝ се сгърчи от отвращение. — Боже, какво е станало с теб? Нищо чудно, че ме помисли за тъпия призрак на сестра ми, тотално си се отрязала. И за твое сведение, не е мъртва. Засега.

— Какво правиш тук? — попитах я аз. — Не е безопасно място!

— Не е, нито пък за тебе. Дойдох да помисля — отговори Аш. — Не мога да мисля вкъщи, нито в болницата. Опитвам се да разгадая татуировката.

— Какво? — Изглежда, че изоставах от реалността с няколко секунди и нищо от това, което ми казваше, нямаше смисъл.

— Знам защо се чувстваш прецакана — каза Ашира, когато не отговорих. — Не го споменах в болницата, защото, ами, стори ми се, че се справяш с това. Но сега… Както и да е, тая простотия циркулира цял ден. Първо ти си я целунала, после си я сграбчила за гърдата, след това си пъхнала ръка в панталоните ѝ. И най-пикантното от всичко, последния пост, който видях, казваше, че си си направила фалшив пенис и си го извадила в леглото.

— О, боже! — Цялото ми тяло, изглежда, се сви, изтрезняло от ужас. — Направила съм си пенис, от какво? От ролки от тоалетна хартия и бутилка от препарат за миене? Господи, аз съм момиче, което харесва момичета, защо изобщо да искам някакво подобие на пенис?

Аш се засмя.

— Троловете никога не са ги разбирали тези неща.

— Мамка му, никога няма да мога да се върна в училище. Никога.

— Ще можеш.

Аш гледаше право напред, между високите блокове, където светлините на луксозните мезонети и крановете, които строяха още повече такива, блестяха високо в небето.

— Пробвай какво е сестра ти да е изчезнала и може би да е направила опит да се самоубие, и ще видиш какви невероятни гадости ще се говорят за това. Тогава ще разбереш, че можеш да се върнеш в училище. Да се опитваш да целунеш и да се натискаш с шибаната Роуз Картър нищо не е. Мамка му, така или иначе, всички са се натискали с нея.

— Не всички — казах аз. — По дяволите, сега наистина се чувствам като пълен чекиджия.

— Мислех, че не ги харесваш тия. — Тя се засмя, и аз с нея.

— Това е най-лошото нещо. — Аш ме погледна и видях болката, изписана на лицето ѝ. — Не мога да продължа, Рижи, не виждам изход. Не и докато не разбера какво се е случило.

— Виж, петък е, а тя може да се събуди в понеделник и да ни каже — отбелязах аз. — Може би щеше да е подобре и по-разумно просто да изчакаме. Защото тя ще се събуди след няколко дни.

Аш стоя притихнала доста дълго време, веригите на люлката спряха да скърцат, докато тя мълчеше.

— Или може би няма.

— Чакай малко… — Нещо ми хрумна, когато мозъкът ми започна да изтрезнява. Проблясък на изображение, на нещо, което не беше на мястото си.

Станах от люлката и се обърнах, загледана в пързалката.

— Какво? — намръщи се Аш.

— Не съм сигурна дали това е истинско, или въображаемо, обаче…

Включих фенерчето на телефона си, върнах се при пързалката, като внимателно стъпвах върху мястото, където преди няколко минути бях повърнала.

— По дяволите, отвратителна си — каза Аш, докато ме следваше. — Като си помисля, че исках да те целуна.

— Чакай. Какво?

Тя наистина ли каза това, или си го въобразих?

— Какво? — Тя задържа погледа си и се опитах да схвана какво се случва, когато се присетих.

— О, боже, току-що си спомних…

Наведох се под извивката на пързалката и погледнах. Седели сме тук често, говорили сме си и сме се мотали тук, но никога не сме поглеждали нагоре, дори не ни е хрумвало. И никога нямаше да ми хрумне, ако не бях толкова безсилна да се изправя.

Насочих светлината право към извивката и го видях в най-тесния ъгъл на триъгълника.

— О, боже мой — прошепнах и купища паяци и буболечки се втурнаха надолу по ръката ми, когато посегнах и го отлепих, изнасяйки го да го разгледам на светлината на фенерчето.

— Какво е това? — попита ме Аш и видях как лицето ѝ се промени.

— Това е телефонът на Наоми. Това е нейният телефон! Трябва да го е скрила тук!

Взирахме се една в друга в тъмнината.

— Това променя всичко.

Не исках да се натъквам нито на майка ми, нито на баща ми, затова преведох Аш по алеята до задната врата. Надявах се да са във всекидневната и там да си тровят взаимно живота.

— Събуй си обувките — прошепнах на Аш, преди да влезем вътре. — И се опитай да не вдигаш шум.

— Това е твоята къща, нали? — попита тя с ококорени очи, докато ѝ шътках. — Драма, голяма.

Вратата заяде, нещо ѝ пречеше отдолу и едва когато го измъкнах, видях, че това е портмонето на мама, монети бяха пръснати по пода, а чантата ѝ беше с краката нагоре, червило без капаче, ключове. Празната ѝ, изтърбушена чанта, захвърлена при стената, рязко падна при перваза, като че ли е била гневно метната при броенето.

— Явно доста се е ядосала, че съм ѝ свила водката — прошепнах, докато се промъквахме през кухнята.

Вратата на всекидневната беше леко открехната. Мама беше заспала на дивана, никаква следа от тате. Отново ли беше излязъл?

Посочих с глава нагоре по стълбите и Аш ме последва по чорапи. Вратата на Грейси беше отворена и нощната ѝ лампа светеше — сигурен знак, че е била разстроена, преди да заспи, защото мама ѝ позволяваше да оставя вратата отворена само ако се страхува от нещо. Понечих да вляза, когато видях, че баща ми се е проснал на пода до нея, със затворени очи, телефонът му лежеше на гърдите му.

За секунда си спомних, че навремето това беше моето легло и той също спеше до мен, когато се страхувах да спя сама, и почувствах нещо да се разлива и пречупва вътре в мен, щастие и тъга се смесиха в единно усещане за загуба. Някога всичко вкъщи излъчваше топлота, сигурност и доброта. Радвах се, че Грейси е заспала с това усещане тази вечер. Искаше ми се и аз да можех.

Аш огледа стаята ми, барабаните в ъгъла, дрехите по пода, седна на леглото ми и се втренчи в телефона.

— Мислиш ли, че го е оставила там? — попитах я аз.

— Да — отвърна тя. — Да. Мисля, че го е сложила там и че е допускала възможността ти да го откриеш преди много седмици.

— Но защо? — Седнах на пода и облегнах гръб на вратата на стаята ми. — Ако си решила да бягаш, защо ще го правиш?

— Защото, каквото и да правеше, тя винаги имаше съмнения. Не достатъчно, за да я възпре, но достатъчно, за да ни остави начин да я намерим. Само че, по дяволите, ние не го открихме, нали? Не и преди да стане твърде късно!

— Не знам колко пъти съм седяла под тази пързалка, след като тя изчезна — казах аз, загледана в него. — Работи ли още?

Аш натисна бутона. Батерията беше сдала багажа.

— Мога да се опитам да го заредя, но не го е сложила в калъф или нещо такова. Пързалката е добро място за предпазване от дъжда, но не е влагоустойчива. Преди да го заредя, ще го разглобя и подсуша с малко ориз.

— Дали да не…

— Не, няма да се обаждаме на шибаната полиция!

Беше ми ядосана.

— За бунтарка си много склонна да ги замесваш тези свине, но те пет пари не дават, Рижи. Не го забравяй.

— Аз… добре… може би.

— Тя ни е оставила следи, като е пускала трохи хляб по пътя, за да можем да я намерим. — Аш се взираше в заспалия телефон, докато говореше. — Плейлистите, песента, която е записала и качила, след като избяга. Телефонът, Инстаграм профилът на DarkMoon. Трябва да е имала нов телефон или айпад, или нещо, с което да се е занимавала, докато е била заключена, и може би в началото ѝ се е сторило като вълнуващ, скъп подарък.

— О, да, профилът ѝ в Инстаграм — казах веднага. — Бях забравила за това, но го проверих и…

Извадих телефона си и започнах да търся в профила ѝ.

— Няма нищо. Само тези рисунки и скучни гледки от Лондон. Всъщност една и съща снимка всеки път.

— Дай да видя. — Аш взе телефона от ръката ми и бавно прехвърли снимките. — Права си. Тези са еднакви. Същият ъгъл, един и същ изглед всеки път, само различно време на деня… О, мамка му, Рижи. Ама че сме тъпи.

— Защо? — взирах се в албума със снимки.

— Защото тя се е опитала да ни покаже къде е. Тя е имала изглед на мястото, където е била държана, и точно това е било то. Но не го видяхме навреме, за да попречим да бъде наранена.

— Трябва да е имала достъп до интернет, но е била контролирана и наблюдавана от някой друг — продължи Аш, едновременно ядосана и развълнувана. — Точно така е било.

— По дяволите — казах аз.

Очите на Аш блестяха, докато ме гледаше.

— Всичко пасва.

— Може би, може би пасва, Аш…

— Ще занеса телефона вкъщи и ще поработя върху кода на татуировката. Трябва да има още улики. Още отговори, които може да ни помогнат да разбием татуировката.

— Аш — спрях я аз, докато се отправяше към вратата, — ами ако сме предали доверието ѝ, като не намерихме телефона ѝ навреме?

— Не мога да мисля така — отвърна Аш. — И ти също не бива. И виж — гласът ѝ омекна, — преди да се усетиш, ония тъпоумници в училище ще се пренасочат към поредната голяма драма, но ако това не стане и продължат да те тормозят, аз съм зад теб… с всичките им пароли, чат ли си?

— Добре — казах. — Благодаря, Аш.

Тя се намръщи, когато погледна лицето ми на ярката светлина в стаята ми, ръката ѝ посегна към лицето ми, докосвайки с пръсти бузата ми точно там, където болеше най-много.

— По дяволите — каза тя. — Съжалявам, че ти се случи това, Рижи. Знам, че ти е майка, но ако искаш, бих могла да я натопя с нещо и да я отведат за няколко месеца? Ще е по-евтино от рехабилитация.

Това беше толкова типично за Аш, толкова странно сладко, че този път аз бях тази, която се усмихна, макар че от това сцепената ми кожа се напука отново и усетих пареща болка.

— Още не съм на етап да пъхна майка ми зад решетките — казах аз, — но е хубаво да знам, че си на моя страна.

— Засега — тя ме прегърна силно и останахме така за миг, и аз почувствах бедрата ѝ, опрени в моите, и долната част от гърба ѝ под дланта ми.

Нещо в химията на тялото ми сякаш изсъска и се надигна като отворено шампанско. Когато се отделихме една от друга, можех да почувствам топлината, заляла лицето ми, и само се надявах синините ми да са я замаскирали.

Тя слезе по стълбището, хлопвайки задната врата след себе си. След като си отиде, усетих, че ми липсва.

Когато се връщах към стаята ми, тате ме чакаше на площадката.

Той посегна да докосне бузата ми, но аз се отдръпнах.

— Просто боли, това е всичко — казах аз.

— Кой беше това в стаята ти? — попита ме той.

— Ашира, сестрата на Наоми. Тя е приятелка.

Той кимна.

— Виж, скъпа. Съжалявам. Съжалявам, че не съм бил тук. Нямах представа колко зле е положението.

Просто го гледах, а раменете му се смъкнаха надолу.

— Знам как звучи. Давам си сметка. И осъзнавам, че съм те предал.

Той кимна с глава към отворената врата на Грейси, а аз му дадох знак да ме последва в моята стая.

— Тате, нещата трябва да се променят. Не може да продължаваме по този начин.

— Виждам — каза той. — Тя наистина те удари.

— Да, наистина го направи.

Въпреки това омразата, която почувствах по-рано, вече я нямаше, искаше ми се да намеря оправдание, причина за това, което направи, и вероятно да се опитам да проявя някакво разбиране, но при все че исках, не се опитах да ѝ търся извинения. Не можех да крия колко зле е положението. Обичах я, но не можех да ѝ помогна. Все още бях само едно дете.

— Не знам какво да кажа… — Тате поклати глава, — Грейси не престава да плаче, а майка ти отказва да говори с мен. Какво причиних на всички ви?

— Не се самосъжалявай, тате — отвърнах аз. — Тя пие. Защото ѝ липсваш. Мрази се, че не ти е достатъчна. Знае, че си имаш друга, даже повече от една. Това е толкова очевидно. И не е само това… — Борех се със себе си. — Тя ме мрази. Защото мрази тази, която съм, тате. Отвращавам я. Наскоро се случиха някои неща и тя… тя ме гледа, сякаш е настъпила кучешко лайно. И трябва да ти кажа, че това направо ми разби сърцето. Защото рано или късно това, което изпитвам към нея, ще изчезне завинаги. Рано или късно ще я намразя и аз.

Накрая го оставих да ме прегърне, като притиснах бодящата страна на лицето ми в ризата му, и се разплаках, защото бях тъжна, защото той ми липсваше толкова много и най-вече защото ми липсваше начинът, по който ме караше да се чувствам в безопасност — нещо, което не бях чувствала от много дълго време.

— Липсваш ми, тате — казах. И нямах предвид само него, а по-скоро представата за него, която си бях изградила, преди да осъзная, че и той е нормален човек като всички останали.

— И ти ми липсваш — отговори той.

Стояхме така минута или две и когато се отдръпнахме, се чувствах, сякаш знам отново кой е той, но по нов начин. По начин, който един ден можеше и да ми хареса.

Бях в стаята си, а главата ми се пръскаше от болка, но не можех да заспя, не и след като намерихме телефона на Най. Вместо това взех бележника на Най и отново прочетох всяка нейна песен. Бяха любовни песни, страстни песни, наречете ги както искате, но никъде в която и да било от тях нямаше нещо, което да ми подскаже за кого са написани. След това видях мъничък ъгъл от разкъсан пакет цигари, поставен между страниците. И си спомних всички останали неща, които Най все тикаше в този бележник. Предположих, че е за еднократна употреба, и го захвърлих на пода в стаята ми. Така и не го бях огледала добре.

Слава богу, че мама никога не влиза в стаята ми. Започнах да прочиствам килима на колене и да прибирам всичко, което намирах, хвърляйки го върху леглото ми. Когато се уверих, че съм събрала всичко, легнах на леглото сред някаква мрежа.

Фрагменти от текстове.

Билет за „Хемптън Корт“.

Доста нейни думи, написани на гърба на скъсан билет за кино, и то за оня вид романтични филми, които тя мразеше.

Етикет от бирена бутилка.

Празен пакет от шоколадови дражета.

Докато ги гледах, започнах да осъзнавам, че те не са просто идеи, записани там, те са мементо, спомени. Моменти, които принадлежат на една история. Историята на онзи, за когото Наоми е написала тези песни.

Последно видях остатък от пакет цигари, същия, чието ъгълче още стоеше в книгата, и поне вече знаех нещичко за този, с когото Наоми се е виждала, защото тя не пушеше.

Когато го обърнах, узнах и нещо друго.

На гърба имаше бележка, написана на ръка, и не беше почеркът на Наоми.

„Сега ми принадлежиш. Не забравяй това. Каквото и да се случи, ти си моя.“

Направих снимка на бележката и я изпратих на Аш.

— Това е той — беше нейният отговор. — Това е копелето, което ни я отне.

И започнах да вярвам, че може би е права.

Той беше някъде там.

Но кой беше той?

Вече беше сутрин, но под възглавницата още беше тъмно, а ако я притиснех надолу към ухото си, ставаше почти тихо, с изключение на звуците в главата ми; но пък така тъпото пулсиране в бузата ми се превръщаше в остър нож, който пронизваше цялото ми тяло. Но това беше нещо повече от болката от удара, беше всичко накуп. Толкова много неща се бяха объркали и не си бяха на мястото, че ми се струваше невъзможно да си представя как животът отново може да стане нормален. Стоп. Отвори очите си и усети биенето на сърцето си, усети болката в лицето си и помни, че си жива.

Има изход от тази бъркотия и аз щях да го намеря — не само заради себе си, но и заради Наоми. Защото, въпреки че не знаех какво се е случило с нея, знаех, че това почти я уби. Даже ако в началото си е мислела, че е искала това, то зная, че после е била ужасена от развоя на събитията.

Трябваше ми Роуз, нужно ми беше да обсъдя това с нея, имах нужда от помощта ѝ. Което означаваше, че трябва да оправя нещата помежду ни, да ѝ покажа, че приятелството ни значи за мен адски много, и то повече от чувствата, които изпитвах към нея.

Но когато отключих телефона си, тя не беше там, на никое от местата, където се подвизаваше обикновено, само на няколко секунди от последното съобщение. Минавах от профил на профил, никъде не я открих и за момент си помислих — о, по дяволите, тя е напуснала социалните медии заради мен, но после осъзнах, че ме е блокирала. Навсякъде.

От това ме заболя повече, отколкото от шамар или от удар. Почувствах се, сякаш невидима стена се е издигнала около мен. Бях разочарована и объркана. Роуз винаги беше там, разчитах на нея винаги да е там, мразех тази пропаст между нас.

Седнах на леглото и палецът ми сам намери номера на Роуз на телефона.

Никога не ѝ звънях, почти никога. Просто не това беше начинът, по който общувах с приятелите си или с когото и да било, ако можех да го избегна. Натиснах името ѝ на екрана и чаках дълго време, докато се свърже, и още по-дълго, докато звънеше. Очаквах да се включи гласовата ѝ поща, затова се изненадах, когато настана тишина и разбрах, че е на линия, но без да говори.

— Роуз?

— Здрасти.

Думата беше кратка и не можех да отгатна нищо само от нея. Нямаше удобно поставена емотиконка към нея, за да подскаже подтекста, а просто една дума, плоска и обикновена. От значение беше само тишината, която настъпи, след като беше проговорила.

— Добре ли си? — попитах я аз.

— Да.

Отново кратко. Но тя продължаваше да е там. Не беше затворила, още не.

Дишай и мисли. Не казвай и една погрешна дума.

— Виж, съжалявам за случилото се. Постъпих като пълна идиотка. Никога не съм искала да си падна по теб и със сигурност никога не съм възнамерявала да ти го казвам. Беше… Беше глупаво това, което направих, но не е глупаво, че ме е грижа за теб. Ти си чудесна, ти си най-удивителният човек, когото някога съм познавала. И чувствата ми към теб са такива именно защото те познавам. Не заради начина, по който изглеждаш, или нещо друго. А защото си ти.

Тишината продължаваше. Поеми въздух, опитай отново.

— Мисля, че знам защо си ми толкова ядосана. И разбирам защо си ме блокирала навсякъде, но… добре, надявам се, че един ден ще си промениш решението. Защото ми липсваш. И то не по онзи начин. Липсва ми най-добрата ми приятелка… Имам нужда от най-добрата ми приятелка повече от всичко друго.

— Значи утре ще репетираме на сцена, нали? — попита тя.

— Да — отговорих аз, — Но…

— Относно онова, което направих, с онзи пост… Това беше тъпо и се ненавиждам за това. Опитах се да го поправя. Мисля, че сега в училище всичко ще бъде наред. — Тя замълча, а аз задържах дъха си. — Но истината, Рижи, е, че си мислех, че имаме едно и също отношение една към друга. Сега зная, че не е така. И това ме кара да се чувствам странно, все едно не сме били честни една към друга, сякаш нещата, които казваш и правиш, не са мотивирани от приятелството ни, а заради това, което изпитваш.

— Не трябва да се чувстваш така, защото… — започнах да казвам, но тя ме отряза.

— Трябва, така трябва. Чувствата имат значение. И за теб би трябвало да са важни. А аз… Аз просто имам нужда от малко почивка от нас. Почивка от това, което бяхме досега. Не те мразя, окей? Изобщо, просто ми трябва почивка. Имам си… разни неща на главата. Нещо важно се случи и мисля, че е подобре да не излизаме толкова много. Ще направя концерта с вас, но след това напускам бандата.

— Но…

— Ще се видим утре на репетицията.

— Роуз, моля те, може ли да поговорим за това още малко?

— Стой далеч от живота ми, става ли? Просто се нуждая от малко дистанция точно сега.

— Но… — докато го изричах, тя вече беше затворила. Дори нямах възможност да ѝ разкажа за телефона на Най.

Строполих се обратно на леглото, нямах представа какво да правя сега. Навън сивото небе задушаваше всяка следа от синьо и имах чувството, че е зима. Имах на разположение цял ден без нищо за вършене, но да спя ми изглеждаше като изтезание.

Така че когато телефонът ми звънна, почти паднах от леглото, опитвайки се да го достигна, с надеждата, че Роуз се обажда, че е променила решението си и можем да се посмеем на цялата тази драма и да я преодолеем. Но не беше.

— Рижи, имам нужда от помощ.

Лио.

Седнах с изправен гръб и веднага усетих тревога и безпокойство, защото Лио мразеше да говори по телефона дори повече от мен. Нещо повече, нещо много по-важно, гневът му, обичайната му нафуканост — всичко беше изчезнало. Единственото, което чувах, беше страх.

— Какво става?

— Рижи, мисля, че съм загазил — Лио шепнеше и едва го чувах. По някакъв начин веднага разбрах, че говори сериозно, че наистина смята така. — Загазил съм много дълбоко и сега не мога да се измъкна.

— Какво, защо? Какво е станало? — попитах аз.

— Чакай, изчакай малко.

От другата страна на телефона достигаха разнородни шумове. Чух затръшване на врата и стъпки.

— Трябваше да изляза за минута. Не мога да говоря тук. Мамка му, Рижи, толкова съм загазил. Не знам какво да правя.

— Какво има, Лио?

— Арън. Заради мъжа, с когото имаше сметки за разчистване, онзи, за когото си мислеше, че го е натопил, по чиято вина беше в панделата. Приятелчетата на Арън бяха тук през цялата нощ. Стояха, говореха кофти работи, а музиката свиреше толкова силно, че се чуваше из целия комплекс. Мама се опита да ги изгони, но Арън я заключи в стаята ѝ. Опитах се да я пусна и той… той адски се вбеси, Рижи. Той и приятелите му взаимно се нахъсваха, готвеха се да извършат онова. А сега… Сега ще го направят, Рижи. Разбрали са къде ще бъде онзи мъж, и ще се появят там, той каза, че отивам с него, трябвало да стана истински мъж, а аз не знам какво да правя.

— Лио, да направят какво? — попитах го аз. — Какво ще направят?

— Видях пистолет — каза той.

В момента, в който чух думата, устата ми пресъхна и страхът пробяга по всичките ми нервни окончания.

— Той ще застреля някого? — този път аз шепнех.

— Той ме иска с него, Рижи. Ако не отида, не знам какво ще направи. Няма да пусне мама, дори и сега. Взе парите ѝ, телефона ѝ. Чувах я да плаче цяла нощ и не мога да я доближа да поговоря с нея. Той изобщо не е спал и е откачил, параноичен и бесен. Не знам какво ще направи.

— Затвори телефона. Обади се на полицията сега, кажи им — отговорих му аз.

— Не мога, не съм клепач. Само да узнае, че съм ти се обадил… пък и нямам представа къде ще се случи, нито кога. Само знам, че трябва да отида с него.

— Лио, не може да отидеш. Това не си ти. Просто не отивай!

— Не знам какво друго да направя… — гласът на Лио трепереше, никога преди не съм го чувала такъв. — Страх ме е от него, Рижи. Страх ме е от това, което ще направи.

— Просто си тръгни, още сега. Не спирай да вървиш, докато не дойдеш при мен. Може да кажем на тате и да потърсим помощ.

Чух далечен вик.

— Вика ме. Време е. Трябва да тръгвам.

— Лио, чакай… не отивай! — изкрещях аз.

Разговорът беше свършил. Взирах се в телефона, съзнанието ми блокира тотално. Наистина ли най-добрият ми приятел беше затворил, за да отиде и да участва в убийство?

Секундите минаваха, а аз прехвърлях тази мисъл в главата си отново и отново, докато изкристализира и стана реална. Мамка му, истина беше, но не можех да позволя на Лио да го направи, не можех. Но нямаше и как да го спра. Някак си трябваше да намеря Лио, да го взема и да го измъкна от Арън, преди да е станало твърде късно.

Но как? Къде изобщо да започна да го търся? Нахлузих дънките си и една тениска, отново помислих дали да не отида при родителите ми, но какъв щеше да е смисълът? Какво можеха да направят за мен, след като дори не бяха способни да се погрижат за самите себе си? И тогава се сетих, приложението „Намери приятелите си“ на телефона ми. Когато си го инсталирахме за първи път, беше смешно, игра. След това новото се изтърка, защото и без това винаги знаех къде са, но сега? Можеше да се получи.

Отворих приложението, потърсих Лио и го видях — малка пулсираща точка. Все още си беше у тях. Нахлузих си кецовете, навлякох суитшърта, пъхнах ключовете в джоба си, излязох от предната врата и се отправих към комплекса на Лио, без да откъсвам поглед от телефона, като бързах да се приближа до него колкото може повече, преди точката да започне да се движи.

Бях на около половината път от дома му, когато се размърда.

Забавих ход и продължих да гледам точката, опитвайки се да разбера къде отива, минавах напряко през улици и странични пресечки, за да се опитам да го пресрещна, но колкото и бързо да напредвах, той продължаваше да се движи и нямаше как да бъде настигнат. Тогава телефонът звънна отново.

По дяволите! Беше Аш.

Отказах обаждането, но тя звънна отново и някак си знаех, че ще продължи да звъни, затова просто я включих на високоговорител и продължих да следвам точката.

— Къде си? — попита тя, без да си дава труда да започне със „здравей“.

— Не съм съвсем сигурна — казах аз и се огледах наоколо. — Опитвам се да открия Лио. Аш, той е в беда. Наистина е сериозно, така че не мога да говоря точно сега.

— Каква пък беда? — звучеше ядосано, никаква следа от загриженост.

— Голяма беда. Трябва да се добера до него, преди нещо лошо да се случи.

— Като нещо истински лошо или мега тийн лоша драма, защото имам да ти казвам нещо. Нещо наистина огромно.

— Говоря за нещо наистина сериозно — отвърнах. — Братът на Лио има пистолет и мисля, че отива някъде, за да го използва.

— Мамка му — каза тя. — Окей, къде си?

— Наистина не знам. — Поех по лявата еднопосочна и видях, че Лио е на две паралелни улици разстояние, още десетина минути или малко повече. — Вървя към метростанция „Брикстън“, струва ми се.

— Добре, ще се появя и след това ще проследя телефона ти.

— Не си ми в „Намери приятелите си“ — казах ѝ.

— Не е нужно да бъда.

Предпочетох да не мисля за това. Ще се съсредоточа върху по-важния проблем.

— Аш, може да не е безопасно.

— И точно затова няма да ти позволя да отидеш там сама — заяви тя. — Наоми винаги казваше колко са важни приятелите. Тя не е тук, за да ви спасява, затова се предполага, че ще трябва да го направя аз.

Как точно една осемнайсетгодишна компютърджийка щеше да спре банда въоръжени мъже, си нямах представа, но пък и нямах време да се притеснявам за това сега.

Още един ляв завой, един десен и след това спрях на място без изход и отстъпих пред вратата на един магазин. Можех да ги видя, група млади мъже — бяха около десетина, стояха заедно под една от арките на железопътния мост, смееха се и разговаряха. Хора минаваха покрай тях, виждаха ги и пресичаха от другата страна или отминаваха набързо с наведени глави. Потърсих Лио, взирах се в тълпата, докато най-накрая го видях. Беше в края на групата, с наведена глава, подритваше с маратонките си тротоара като малко дете.

Трябваше ми план. Бях стигнала дотук, но нямах план. И така…

Ето какво щях да направя. Просто ще се приближа към него, уж случайно, нещо в стил „хей, Лио, колко се радвам да те видя, може ли да дойдеш с мен за нещо“. И тогава двамата с него можехме просто полечка да се отдалечим, просто ей така — и най-малкото, каквото и да се случеше след това, нямаше да засегне и него.

Поех си дъх, разтърсих рамене, прокарах пръсти през косата си. Бъди готина, Рижи, изглеждай обикновено, Рижи, просто бъди нормална, Рижи.

Лио ме забеляза, докато се приближавах, и започна да клати главата си, правейки ми тайно знак да тръгна в другата посока, но аз просто продължих да вървя, преструвайки се, че върша моите си неща, давах си вид на готина, все едно не съм забелязала повече от десет внушителни мъже, събрали се при моста.

Докато почти не ги стигнах.

— Хей, Лио, човече — казах аз, опитвайки се да звуча обикновено и изненадано. — О, здравейте, момчета!

(О, здравейте, момчета? Едва ли можех да прозвуча по-фалшиво, дори и да се опитвах.)

Огледах останалите от бандата, всичките по-възрастни, по-едри и по-страшни от мен, и което беше далеч по-важно — и те изведнъж се вторачиха право в мен, кльощавия джинджър, малкото насекомо, което биха могли да смачкат с едно завъртане на подметката.

— Мамка му! — Арън сграбчи Лио за ръката и го издърпа по-далеч от основната група.

Последвах ги, решена да се залепя за Лио като дъвка.

— Да не си казал на това нещо какво имаме да правим? — изръмжа той и когато го видях да се приближава към мен, видях защо Лио е толкова притеснен.

Той не беше на себе си. Беше друсан до козирката, можеше да се види по лицето му, което беше някак си сгърчено. Имаше петна от слюнка около устата си, зениците му бяха огромни и черни, без следа от друг цвят. Като зомби, почти. Много ядосано зомби.

— Какво? Не! — казах, като го играех пълна идиотка. — А какво ще правите? Хей, да не е някакъв купон или нещо такова? Лио, не си ми споменал, че ще има купон, пич, не е яко така. Къде ще е? Може ли да дойда? О, и между другото, аз не съм „това“, а съм тя.

Моята теория беше следната: колкото по-досадна бях, колкото по-настъпателна и предизвикателна, толкова по-вероятно беше Арън просто да каже на Лио да изчезне, само и само да ме разкара.

Но теорията ми не проработи.

— Слушай, Нещо! — Арън се приближи до мен. Достатъчно близо, за да видя малкия цветен ръб, заобикалящ разширените му зеници, потта, която излизаше от порите му, и да надуша лошия му дъх. Достатъчно близо, че сърцето ми да запрепуска в гърдите ми и да ми се прище да бъде където и да било, само не тук и сега. — След като си вече тук, няма да ходиш никъде. Оставаш с мен, докато не свършим работата, а ако после кажеш, нещо на някого за това, ще те запозная с един мой приятел.

Така ми прозвуча като злодей в сапунена опера, че бих се засмяла, ако очертанията и теглото на пистолета не си личаха толкова ясно в долнището на анцуга му. Това парче метал правеше всичко много реално.

Кимнах.

— Сега се разкарай от шибания ми път.

Той се върна при другите, а Лио ме дръпна по-навътре под арката, колкото може по-далеч от тях, клатейки глава.

— На какво, по дяволите, си играеш? — попита ядосано той. — Казах ти да не идваш. Сега и двамата сме загазили, Рижи.

— Всъщност ти не каза точно „не идвай“, опитвам се да ти помогна — отбелязах аз. — Разбира се, че трябва да ти помогна. Какво става тук? Какво чакат те? Защото все пак не са точно незабележими, нали?

— Виждаш ли снукър клуба ей там? — Лио кимна към отсрещната страна на пътя и видях някакъв долнопробен бар или нещо подобно, но табелата беше направена от снукър триъгълник, пълен с топки. — Чакат някакъв пич да излезе оттам. След това… след това не зная, Рижи. Виж, когато нещата загрубеят, просто изчезни, ясно? Чупи се в противоположната посока.

— Ела с мен — настоях аз.

— Не мога. Арън ще ме убие.

Когато го каза, не прозвуча като метафора.

Арън получи съобщение на телефона си и изведнъж цялата група застана нащрек, в очакване за това, което може да се случи, като хайка вълци, които се готвят за лов.

— Добре, това е то. — Арън изгледа внимателно групата. — Пригответе се.

Никой не обръщаше особено внимание на обичайния ритъм на града, на заобикалящия ни шум от сирени, докато наистина не се оказаха наблизо, точно от другата страна на пътя, и видях колите да се отместват, за да направят път на… пожарни коли. Две. Пристигнаха, спряха пред снукър залата и екип от петима пожарникари наскачаха и се втурнаха в клуба.

— Какво… по дяволите? — Раменете на Арън се смъкнаха и той поклати глава. — Какво всъщност става, майка му стара? Не може да бъде!

Напрежението и агресията, които обединяваха групата, постепенно се разпръснаха, докато стояха и гледаха как хората излизат на талази от клуба и на улицата, бавно осъзнавайки, че планираното от тях няма как да се случи, не и сега.

— Добре, майната му! — Арън се обърна към нас. — Майната му. Кой има бело?

— Аз имам нещо — чу се глас.

— Аре да се размажем тогава — каза Арън и просто ей така се оттегли намръщено, а приятелите му го последваха.

Но единственото нещо, което ме интересуваше, беше посоката, която той избра и която беше далеч от нас.

Бях затаила дъх в продължение на три или четири удара на сърцето си.

— Какво стана току-що?

Погледнах към Лио.

— Имам предвид какви са шансовете това да се случи, и то точно в този момент? — отбеляза Лио.

— Доста големи, ако някой, когото познаваш, се обади на 112, за да ти спаси задника — заяви Аш, която изникна до нас.

— Ти ли го направи? — засмях се аз, опиянена от облекчение. — Аш, ти си гениална! Току-що надви цял куп гангстери.

— Ами да — сви тя рамене. — Все някой трябва да се грижи за всички ви… Най ще има нужда от вас, когато се събуди. Пък и така или иначе, наистина не беше кой знае какво. След като говорих с теб, взех метрото до „Брикстън“, локализирах ви и тогава видях ситуацията, защото — не се обиждай Лио, ама брат ти и неговите негодници притежават финеса на шибана ядрена експлозия. Затова и докарах тежката артилерия. Не се обадих в полицията, защото щеше да е доносничене. Извиках пожарната. Обаче първо проверих дали няма някакви големи пожари в района, че иначе щеше да се наложи да мисля друг вариант. Може би бомбена заплаха.

Лио и аз се бяхме втренчили в нея и тя стоеше там, дългата ѝ коса беше грижливо сплетена, съвсем новото ѝ дънково сако беше закопчано догоре. Беше все едно Жената чудо като малка.

Не е за вярване колко приповдигнато ми беше, колко много ми се искаше да се смея до припадък или да тичам наоколо. Изведнъж се почувствах непобедима и силна, а това си беше адски глупаво. Ако така се чувства човек, който е бил в опасност и не е умрял, то еволюцията има да отговаря за много неща. Аз бях рядко тъпо хлапе, което изпадна в рядко тъпа ситуация, и се чувствах превъзходно. Това няма как да е правилно.

— Трябва да се прибера вкъщи при мама — каза Лио — и после да се разкараме оттук, защото сега Арън е извън контрол.

— Да, добре, да го направим, ще дойда с вас — каза Аш. — Но нека поспрем само за минута. Просто спрете. Трябва да кажа нещо и на двама ви. Нещо важно.

— За какво говориш? — отговорих аз.

Аш не разкриваше много, но едно нещо знаех за нея със сигурност. Тя не хвърляше думи на вятъра.

— Тази сутрин получих попадение с една от комбинациите на татуировката.

— Искаш да кажеш, че си намерила уебсайт?

— Да — кимна Аш, лицето ѝ беше посивяло. — В тъмната мрежа. Не беше кой знае колко трудно да вляза, щом го намерих, защото предполагам, че повечето хора просто не го знаят. Това е… това е сайт, където мъже постват за деца, за децата, които преследват в мрежата и изнасилват. Татуировката. Това е таен символ, половината на модел, който е част от едно цяло, полукръгът става кръг, триъгълникът — диамант. Другата половина се татуира на човека, който притежава момичето, но с бяло мастило — така само той знае, че е там. Това е робско клеймо. Някой е татуирал шибано робско клеймо на сестра ми.

— О, боже! — Лио се извъртя и заби юмрук по стената.

Затворих очи, опитвайки се да спра притока от представи за дори само някои от нещата, които Наоми вероятно е преживяла.

— О, господи, не, не.

Лицето на Аш беше изтъкано от болка, но тя не беше свършила, имаше още много да ни казва.

— Понякога, ако снимките на момичето са много популярни и се търсят, те я убеждават да избяга с някого от тях. Мъжът ѝ казва, че я обича, изолира я от приятели и семейство и ѝ казва, че трябва да заминат, за да бъдат заедно, и тогава… Тогава мъжът я затваря и информира останалите мъже в сайта кога и къде могат да ѝ се изредят.

— Ще убия някого — каза Лио. — Някой ще умре.

— Дори не мога да си представя… — Погледнах към Лио и той постави ръце около мен, малко или много да ме придържа да не падна.

— Намерих историята на Най — когато Аш го изрече, прозвуча автоматично, като робот, сякаш сама се е насилила да програмира предварително думите. Всичко, което се е случило между нея и мъжа, който я е преследвал, нарекъл себе си MrMoon. Снимки… видеоклипове. Всеки детайл, всичко. И има снимки на още двайсет други момичета, само от неговите жертви. Една от тях е била Карли Шийлдс и да… Дани. Когато се отегчат от едно момиче, понякога го пускат, наплашват го до смърт и го опозоряват, така че да не се разприказва, предполагам. Има съвети какво да се каже на едно момиче, за да си мълчи. Но там имаше и няколко имена… и когато ги потърсих, открих, че са мъртви, самоубили се, загинали в злополука или просто обявени за изчезнали. Сега има още едно момиче. Последният му проект, все още я преследва. Все още е романтична връзка, поне тя така си мисли, и нищо повече. Не е стигнал докрая засега.

— Коя е тя? — попитах, но вече се досещах за отговора.

— Роуз — отговори тя.

Домът на Лио. В момента, в който Ашира ни каза какво е открила, започна да вали, студени пелени вода се лееха върху нас и ни намокриха до кости. След като Арън и приятелчетата му се отдалечиха на малки групи, тримата стояхме там, хванати в примката на несигурността, докато водата изпълваше всичките ни пори. Когато знаеш нещо толкова грамадно, дори опустошително, къде да отидеш след това? Как да преживееш следващата секунда и тази след нея, а светът около теб да продължава да има смисъл?

Точно в този момент, застанали там на дъжда, ние не знаехме. И когато пристигнахме в апартамента на Лио, аз все така не знаех. Единственото, което можехме да направим, беше само да реагираме на събитията, а първото нещо, за което Лио мислеше, беше майка му, все още заключена в стаята си. Направихме първото, за което се сетихме — да се върнем, за да ѝ помогнем.

Стори ни се, че измина цяла вечност, докато стигнем там, а последният етап — изкачването със скърцащия стар асансьор, беше най-дългият от всички. Когато се приближихме до входната врата, сърцето ми заблъска като някаква стабилна бас партия. Опасявах се от най-лошото и не че нямах основание, даже го очаквах. Бях смазана от чувството, че някой е изтръгнал със сила последния защитен слой на моето детство. Свят, в който слънцето винаги свети ярко, а небето винаги е синьо, а сега, сега от него ми остана само сивота и гола пръст, съзнанието, че лоши неща се случват, и то не просто някъде си, а на хора, които познавам, на хора, които обичам. На мен.

И това беше ужасяващо.

Стигнахме вратата на апартамента, която зееше отворена, Арън вероятно е бил твърде надрусан, за да провери дали е затворил, когато са излизали. За момент се удари в стената на коридора, а в следващата секунда от внезапен порив на вятъра се затръшна в лицата ни.

Лио отключи и спря на прага, за да огледа коридора. Вътре беше тъмно и много тихо, въпреки че някой беше оставил телевизора във всекидневната да работи. Поне Арън го нямаше.

— Мамо? — извика Лио, влизайки вътре. — Мамо?

— Лио? — тя веднага отговори, вратата на спалнята ѝ се разтропа, когато Лио се втурна натам.

— Чакай!

Тя започна да плаче от другата страна на вратата, докато Лио непохватно бърникаше в катинара, няколкократно опитвайки се да го отвори, въпреки че ключът беше оставен в ключалката и всъщност трябваше само да се завърти, но дори и лесните неща стават трудни, когато ръцете ти треперят.

В момента, когато вратата се отвори, Лио потъна в прегръдката на майка си, ръцете му я обгърнаха в отговор.

— Направо щях да се побъркам! — изрече тя, задъхвайки се. — Къде си бил, какво направи? Той какво направи?

— Нищо, мамо — Лио се опита да я успокои. — Нищо. Празни приказки. Само така си говори, нищо не е направил, няма нищо, всичко е наред.

— Той не пожела да ме послуша и когато не си затворих устата, както искате, ме удари и ме заключи тук. Бях толкова изплашена. — Тя погледна към Лио и го сграбчи за лицето. — Той не може да живее вече тук, Лио. Син ми е и се заклех да го обичам от деня, в който се роди, но не мога да спазя обещанието си, докато се страхувам от него и се страхувам за теб. Не можем да останем тук, ако той е тук. Зная, че е твой брат, но…

— Знам, мамо — кимна Лио. — Трябва да се махнем оттук. Събери си нещата и иди при леля Клои, бива ли? За няколко дни.

— И ти също — каза тя. — Имам нужда да си с мен, Лио. Трябва да знам, че поне си в безопасност.

— Аз ще остана при Рижи. — Лио ме погледна и аз кимнах. — Утре имаме репетиция с групата, нали? Затова ще се навъртам наоколо. А след няколко дни ще решим какво да правим по-нататък. Може да се опитаме да поговорим с Арън, да го измъкнем от неговите хора и от наркотиците. Защото нали си спомняш, мамо, какъв беше преди? Как се грижеше за нас, когато татко умря, и как прекарваше часове да прави макети на самолети, помниш ли?

— Спомням си.

— Все още трябва да има начин да си го върнем — заяви Лио. — Какъвто беше, когато бях малък. Просто трябва да измислим как. Иди и си приготви чантата, мамо, звънни на леля Клои, кажи ѝ, че тръгваш към нея.

— Ти си добро момче, Лио — каза тя и го целуна по двете бузи. — Ще се оправиш ли там, при Рижи? — Тя ме погледна, а после и Ашира. — Вие в безопасност ли сте?

— Всичко ще бъде наред с него — каза Аш. — Обещавам.

И по някаква причина това я успокои.

— Мамка му! — Лио покри с ръце лицето си веднага щом тя излезе от стаята, и в същия момент всички ние се сринахме, като споделяхме една и съща лудост от типа „как се случи всичко това“. — Какво става?

— Този път единственият отговор е, че отиваме в полицията, Аш. Трябва да им кажем какво си открила. Имаш доказателства, ще ти повярват.

— Не — отвърна Аш и за пръв път, откакто ни намери под арката, видях как това откритие ѝ се е отразило, как беше изсмукало от нея цялата палитра от цветове, които я правеха такава, каквато е, и в момента гледах пред себе си едно малко или много едноцветно момиче. — Ако успея да заредя телефона на Най и го отключа, тогава ще можем да разберем кой е MrMoon. Искам аз да го хвана. Аз. Искам го и всички останали… отрепки, да разберат, че точно аз съм ги довършила.

— Ашира, — започнах предпазливо, — не може наистина да искаш да го убиеш…

— Не, няма да го убия, не си падам по насилието. Ще бъде нещо много повече от това — каза тя. — Много. Много. Повече. Ще му съсипя живота, а след това ще направя така, че да живее с това.

— Мисля, че съм готова. — За жалост майката на Лио се появи точно когато Арън отвори входната врата.

Ако преди изглеждаше зле, сега беше сто пъти по-зле. Искаше ми се да мисля, че съм донякъде хлапе от улицата, донякъде яка, че да живееш в Лондон означава да знаеш как изглежда реалния живот — обаче никога не бях виждала някого приклещен в клопката на наркотиците, сякаш някакъв юмрук го е стиснал през средата, изтласквайки цялата му кръв и вътрешности в лицето.

— Не съм казал, че можеш да я пуснеш! — Арън сграбчи Лио за врата, залепвайки лицето си в неговото.

Това беше моментът, когато се намесвам, мислех си отстрани, когато му казвам да пусне моя приятел. Но не го сторих; усетих как се смалявам пред неговата ярост, защото разбирах колко истинска е опасността. Въздухът около него миришеше на алкохол, дим и нещо друго. Виждала съм ядосани, виждала съм наранени, виждала съм пияни и дрогирани хора. Но като гледах Арън, видях всичко това на едно място, като водовъртеж от нещо повече, нещо ужасяващо. И просто исках да избягам.

Но нямаше как.

— Не можеш да я държиш заключена — Лио правеше всичко възможно да изглежда безгрижен, с изправени рамене, като с рязко движение се освободи от хватката на брат си.

А единственото, което ми се искаше да направя, беше да извикам да спре, да не говори с него, да не мърда, даже да не диша, ако с това рискуваше да дръпне опънатата до скъсване тел и да задейства бомбата, която всеки миг можеше да избухне.

— Арън, не — гласът на майката на Лио беше много тих, много уплашен.

— Тя е наша майка, не е животно, бро — каза Лио.

— Всичко е наред, синко, остави това — отговори майката на Лио.

— Ти ли ще ми казваш какво да правя? — Стиснатият юмрук на Арън се изви назад, готов да се стовари. — ТИ ЛИ ЩЕ МИ КАЗВАШ КАКВО ДА ПРАВЯ?

Стана толкова бързо, че видях Лио да се просва по гръб в краката на Арън, кръв избухна в лицето му, отне ми известно време да осъзная какво се е случило, като в лошо режисирана сцена от филм на ужасите. Това не бях аз, този скован от ужас човек, който не отива при приятеля си, това не бях аз. Исках да застана до него, да изляза пред Лио, но не го направих. Не можех да се движа. Не можех да дишам.

— Нека ти кажа нещо, бро. — Арън извади от джоба на анцуга си пистолета и го насочи към главата на Лио, дулото опря в челото му. — Писна ми хората да ми казват какво мога и какво не мога да правя. Писна ми от тъпаци, които не ми показват и капка уважение. Ти ще ме уважаваш, разбра ли? Тя ще ме уважава и вие двамата ще правите каквото ви кажа да правите, защото ви притежавам. Аз притежавам тези изроди, притежавам този шибан град и ако искам да го изгоря до основи с вас в него, ще го направя. Не си мисли, че няма да го направя, защото ще го направя. Мамка му, ще го направя.

— О, хайде стига, скучен си — каза Ашира.

Чух гласа ѝ, знаех, че някъде там са очертанията ѝ, но не можех да откъсна поглед от дулото на пистолета, докато той не го дръпна от челото на Лио и я потърси, втренчил поглед в квадрата на гърдите ѝ.

— Искаш ли да умреш, кучко? — попита я Арън. — Коя, по дяволите, си ти всъщност?

— Понякога искам да умра. — Ашира се приближаваше към дулото на пистолета с всяка дума. — Понякога си мисля, че забвението, което смъртта предлага, е лесният изход. Обаче знаеш ли какво? Ти си късметлия да си имаш семейство, което те обича, да си имаш брат, който полага усилия да се грижи за теб. Ако малката ми сестра беше до мен, ако беше будна от комата и без такива непоносими рани, и ако имах възможността да променя нещата, каквато ти например имаш, съвсем, ама съвсем последното шибано нещо, което щях да правя, е да се опитвам да я заплашвам и да ѝ изкарвам акъла с някакъв шибан пистолет, задник такъв.

Тя направи още една стъпка по-близо, а коленете ми сами се подгънаха и се свлякох на пода, почувствах как тялото ми изчезва около мен, и само очите ми не можеха да се откъснат от страх.

— Аш — опитах се да прошепна името ѝ, но нищо не излезе.

— Навярно си много уплашен — продължи Ашира и макар дулото да беше насочено право към нея, гласът ѝ звучеше мило и нежно. — Явно си. Трябва да си много уплашен и адски самотен, за да се стигне дотам, представата ти за уважението на хората да означава за теб повече от любовта на семейството ти, от живота на брат ти. И мисля, че го разбирам. Какво е да се чувстваш толкова прецакан. Аз се чувствам толкова прецакана. Но все още имам избор — да живея или да умра. Да убивам или да се грижа. Така че ако ти е нужно да дръпнеш спусъка, за да се почувстваш мъж, давай. Пак ще се озовеш на топло, но тоя път завинаги и това може би ще е единственото място, където някога въобще ще бъдеш някой. Така че залепи мозъка ми на тапета, ако това ще те накара да се почувстваш подобре. Защото на мен ама наистина не ми пука.

Независимо от всичко, което си мислех, че съм научила за Ашира от деня, в който узнах, че е хакнала пътните камери, всъщност се оказа, че до този момент изобщо не съм я познавала. Изведнъж видях толкова ясно един необятен и загадъчен океан от тъга, в който тя е трябвало да плава самичка всеки ден. Беше толкова истинско, толкова реално, че тя гледа към един човек, който е наполовина откачил — и то с пистолет в ръка, и е способна да прояви някакво разбиране, даже някаква надежда.

Арън не помръдна нито за една, две, три, четири, пет, шест секунди. На десетата секунда и с пистолет, все още насочен към нас, той излезе от апартамента и затръшна вратата след себе си.

Слънцето беше достатъчно високо в небето, за да се провре през тесните пролуки на завесите ми, да ме заслепи и събуди. Много, много бавно отворих очи, а клепките ми се съпротивяваха, докато ги отлепвах. Телефонът ми подсказа, че е почти обяд, но защо тогава чувствах тялото си толкова натежало въпреки съня? И се чувствах така отекла, сякаш са ме били отвътре навън. Когато локализирах звук на дишане откъм пода, всеки миг от вчерашния ден нахлу отново в един хаотичен, луд вихър. Завъртях се настрани и видях как Лио все още спи в спалния си чувал на пода. Очите му бяха затворени и изглеждаше като малко дете. Подпряна на стената, Ашира седеше с изпънати крака пред себе си и с дълбока бръчка между веждите си се взираше в екрана на лаптопа. Последното нещо, което си спомнях от снощи, преди да си легна, беше как тя седи точно по този начин. Сигурно така е останала през цялата нощ.

Не беше нужно да оставаме заедно снощи. Лио можеше да отиде с горката си разплакана майка при леля си Клои, а Ашира можеше да се прибере вкъщи при родителите си. Но в крайна сметка никой от нас не искаше да каже „довиждане“ на останалите. Чувствахме се в по-голяма безопасност заедно, това беше всичко. Не обсъждахме това, което Арън направи, нито онова, което направи Ашира. Просто искахме да останем заедно. А най-лесното място да го постигнем и да извършим онова, което оставаше да се извърши, беше при мен вкъщи.

Въпреки това усещахме присъствието на липсващите. Наоми, която щеше да бъде потресена да види голямата си сестра в стаята ми, и Роуз. Повече от двайсет и четири часа бяха минали, а нямах представа какво се случва с нея изобщо. Това беше толкова странно и толкова различно, че сякаш беше заминала за Луната.

Наблюдавах как гърдите на Лио се повдигат и спадат, и се чудех какво прави Роуз сега. През почти всеки друг ден от изминалата година щях да знам това с голяма точност, в рамките на секунди след събуждането. Но днес тя не беше тук. Толкова много неща се случиха, толкова много, важни както за нея, така и за всеки от нас. Тя не беше тук и… може би беше с него. Вероятно се възползваше от нея точно сега и мисълта за това ме убиваше. Аш каза, че още не се е стигнало до този етап, но Аш беше обсебена да съсипе тези отрепки сама. Ами ако Аш грешеше?

Телефонът на Лио лежеше на пода до него, единият му край се подаваше изпод спалния му чувал. Погледнах към Ашира и видях, че все още се взира и лаптопа си, а Лио се беше извъртял настрани, с лице в другата посока. Поколебах се за момент, вдигнах телефона на Лио и го завъртях в ръката си. Не знаех кода, за да го отключа, но можех да видя известията на екрана му. Разбира се, имаше пет съобщения от Роуз. Не видях цялото им съдържание, само части от тях.

Хей, смотльо, какво стана вчера, всичко наред ли е? Аз бях…

Лио, там ли си, наистина ми се иска да поговоря с теб за нещо…

Иска ми се да ми отговориш, имаш ли някакъв проблем с мен?

Лио, мамка му! Добре ли си? Къде си сега?

— Кодът сигурно е рожденият му ден — прошепна Ашира и аз пуснах телефона и го върнах обратно на мястото му. Когато я погледнах, видях, че тя ме наблюдава с крива усмивка. — Ако искаш да влезеш в телефона му.

— Не искам да вляза в телефона му — отвърнах аз. — За секунда си помислих, че е моят, още не съм се събудила напълно.

— Роуз е постнала във всичките си профили да те оставят на мира и че всичко между вас е наред.

— Наистина ли? — Очите ми светнаха и седнах. — Тя добре ли изглежда? Не изглежда като… като… сещаш се, нали?

— Не, доколкото мога да кажа — заяви Аш. — Този мъж си е прикрил следите доста добре, не мога да го идентифицирам. Мога само да се надявам, че ще успея днес да заредя телефона на Най и да видя има ли там нещо по въпроса.

— Аш… ами ако излагаме Роуз на опасност, като не отиваме в полицията?

— Няма да я изложим, снощи той е постнал на сайта в тъмната мрежа, че все още само се целуват и се държат за ръце, че иска да ѝ докаже колко много означава тя за него. Казал е, че още една седмица — и ще е в краката му. Казал е, че ще пише, когато я забие. Ще сложи видеолинк и всичко.

— О, боже! — Притиснах ръце над устата си, жлъч с горчив вкус се надигна в гърлото ми. Беше истина, случваше се, но се чувствах, все едно през последните петнайсет минути съм впримчена във филм на ужасите, който просто продължава да се върти отново и отново. — О, боже, Аш…

— Виж, не се притеснявай — дари ме тя с една кратка усмивка, която изчезна почти веднага, но въпреки това някак си помогна. — Дотогава ще съм го хванала.

— Всъщност какво правиш? Спа ли въобще?

— Няма начин да спя добре, докато това не се свърши — отбеляза и ме погледна. — Искам да кажа, да, подремнах малко, не искам да губя работоспособност. Но трябва да съм там и да съм нащрек всяка минута, ако искам да го проследя. Искам неговия имейл, искам облака му, искам интернет историята му, искам всичко.

— Това е незаконно, нали знаеш?

— Очевидно. — Ашира повдига брадичката си, — Страх ли те е да престъпиш закона?

Това беше предизвикателство, виждах го в тъмните ѝ очи и знаех, че каквото и да кажа по-нататък, ще се отрази на мнението ѝ за мен.

— Не — заявих много внимателно и замислено. — Но ме е страх, че ще те хванат и тоя ще се измъкне безнаказан за това, което върши.

Устните на Ашира се свиха в опасна усмивка.

— Това няма да се случи, Рижи — увери ме тя. — Ти… ти свириш великолепно на барабани и не се съмняваш, когато си добра в нещо, просто знаеш, че си. Е, така е и с мен и с тази гадост. Добра съм в това.

— Зная, — усмихнах ѝ се и аз, — просто казвам, че ако днес отидем в полицията, ако им кажем днес, тогава техните хора ще направят всичко това и ще го хванат. Не е нужно да го направим ние. Не е нужно да си ти.

— Напротив — заяви Ашира. — Трябва да съм аз.

— Какво трябва? — Докато говорех, Лио се изправи, търкайки очи.

— Аз трябва да съм тази, която ще го хване. Искам именно аз да го накарам да се почувства в капан, уплашен, неспособен да контролира живота си, в безизходица. Искам отмъщение. А както съм го планирала, не може да се провалим. Обаче имам нужда и от двама ви, за да проработи. Ако не сте съгласни или ако не можете на всяка цена да запазите в тайна за няколко дни онова, което знаем, нищо няма да се получи. Но ако ми имате доверие и ме оставите да си свърша работата, веднага щом разбера кой е той, ще накараме това копеле да си плати. И то жестоко. Но за да го направим, не трябва да казвате нищо на Роуз.

— Ти будалкаш ли се? — Лио поклати глава. — Не може да използваме Роуз като примамка.

— Няма да го направим, ще се погрижим това копеле да не затвори нито една от вратичките си, за да мога да вляза. Ако го подплашим, той ще изчезне и ще се появи отново с друг профил — тогава още колко други момичета ще пострадат? Наистина е много важно той да не узнае, че почти сме го разкрили.

Ашира затвори лаптопа си, за да покаже колко сериозно говори.

— Разбирам, че искате да разкажем за всичко това, и аз искам. Искам да отида при Джаки и татко и да им кажа. Обаче не можем, не още. Не можем да рискуваме той да разбере за нас, преди да научим всичко за него.

— Но не може ли просто да кажем на Роуз и да ѝ обясним защо не бива да издава това на никого?

— Не — Аш присви очи към мен. — Виж, когато си мислиш, че си влюбена в някого, който ти е казал да пазиш в тайна връзката ви, защото светът навън няма да я одобри, тогава ти очакваш да ти кажат нещо лошо, очакваш, че хората ще се опитат да ви разделят. Ако беше между теб и Роуз и някой ти каже, че не бива да се виждаш с нея, какво ще направиш?

— Но аз мразя да я лъжа — казах. — Защото в крайна сметка тя ще разбере, че сме я излъгали, и след това какво? Какво, ако сме имали възможността да я спасим от нещо наистина ужасно, а се окаже, че е твърде късно?

— Тя дори не общува с теб истински в момента, така че вероятно няма да забележи разликата.

— Обаче общува с мен. — Лио вдигна телефона си и ни показа друго съобщение от Роуз. — Какво да ѝ кажа?

— Кажи ѝ почти всичко за вчера. Просто не споменавай, че съм била там и нищо за това, което съм научила, окей?

Лио кимна и отключи телефона си, видях как на устните му се появи усмивка, когато видя съобщенията ѝ, а аз се строполих обратно на леглото.

Нищо не изглеждаше нормално.

Никакво усещане за сигурност.

Всичко ми се струваше някак странно, като пъзел, който е бил нареден неправилно.

Не знаех защо съм изненадана.

Това беше моят живот в края на краищата.

Училището винаги изглеждаше странно, когато нямаше часове и беше празно, а в неделя беше особено странно, като че ли бди и будува в очакване на живота и енергията, които отново щяха да нахлуят през вратите му утре сутрин.

Макар това да беше може би единственото време, когато наистина ми харесваше да бъда тук, някак си имах чувството, че не ми е мястото в него.

Харесваше ми как коридорите са тъмни и празни, класните стаи — притихнали и изпълнени със сенки. Точно когато тук нямаше никой, чуваш тайните звуци, които никога преди не си забелязвал, докато е било пълно с хора и с живот. Скърцането и влаченето на обувките по пода, ехото, което отскача от стените, когато затваряш вратата след себе си, шепота на прастарата парна инсталация… или поне си мислех, че е от нея.

Имаше нещо в това място, когато е празно. Преставаше да бъде място за труд, където шибано скучните часове на живота ти едва-едва се нижат, и се превръщаше във филмов декор.

Но не и днес. Нямах представа как ще издържа през следващите два часа.

Поех си дъх пред двойната врата, която водеше в училище, и си спомних думите на Ашира.

— Ако сте съгласни с плана, трябва да се придържате към него. Дръжте се нормално с Роуз, чухте ли? На всяка цена. Ще ви бъде трудно, но си струва.

„Трудно“ беше меко казано.

Роуз вече беше там, стоеше на сцената при микрофона, минаваше през всяко парче, докато Смит и децата от театралния клуб преговаряха плана за осветлението. Бяха в галерията, нещо като балкон по протежение на задната част на залата, където се намираше училищния пулт за звук, осветление и прожекция. Вървях по централната пътека, оградена със столове от двете страни, вече наредени за концерта. Бях я преполовила, когато пуснаха светлините. Роуз ме видя и усмивката ѝ се поколеба и повехна, тя остави микрофона обратно на стойката и слезе от сцената.

— Рижи, ела горе за секунда.

Погледнах към господин Смит и той ми помаха, поздравих го и аз, завъртях се на пети и се качих горе да го видя. Мина ми през ума, че на него бих могла да разкажа всичко и че може би ако му кажа, той ще свали товара и притесненията от раменете ни и всичко ще се уреди. Единственото, което исках, е някой друг да поеме отговорността, не аз. Исках да се прибера вкъщи, да си легна и да остана там, докато всички неща не си дойдат на местата.

— Ела и хвърли поглед на сцената оттук, изглежда страхотно — каза господин Смит, а лицето му сияеше, когато стигнах до галерията.

Имаше право. Беше успял със сладки приказки да уреди едно професионално аудио-визуално студио да ни заеме оборудване и изглеждаше невероятно. Светлинният стенд изглеждаше абсолютно професионално, имаше екран, широк почти колкото сцената, точно зад барабаните ми, и малки екрани из публиката. Планът беше за мултиплатформено събитие, включително с видео и снимки на Наоми като малка, които баща ѝ старателно беше подбрал и предоставил на USB. Нейните думи и стихове — всичко това, комбинирано с нашата музика. Беше планирано като перфектния начин никой да не забрави за момичето, което не е там. Но вместо това сега, предполагам, че щеше да бъде един вид молитва, желание момичето, което обичаме, да отвори очи.

— Страхотно е — казах на Смит. — Главата ми е толкова заета с групата, че тази част наистина я пропуснах, но наистина е много добре. Благодаря ви!

Господин Смит се усмихна.

— Колкото и да ми се иска да си припиша заслугата, Емили и екипът ѝ направиха по-голямата част от магията.

Емили, същата Емили, която не влезе в групата, ми се усмихваше гордо. Знам, че изглеждах като идиотка в момента, когато осъзнах, че тя е седнала зад светлинния пулт. Изненадах се да я видя там.

— Твое дело ли е всичко това?

— Недей да звучиш толкова изумена — усмихна се тя.

— Не… Нямах предвид… Просто си мислех, че е на театралния клуб.

— Аз съм театралният клуб, поне донякъде. Попитах господин Смит дали мога да помогна с това, и за да ми влезе в CV-то, но и защото просто исках…

— Страхотно! — Обърнах се към сцената и се зачудих дали Емили не флиртува малко с мен. — И концертът ще се вижда от всички екрани в залата?

— Да, дори нещо повече — каза Емили. — Ще превключваме между вашето изпълнение на живо и видеоклипове и снимки на Наоми. Ще бъде тотален емо фест… ох, да се таковам, извинявай. Искам да кажа, че наистина ще стане трогателно. Как е тя, между другото?

— Още няма новини и това… е страхотно — уверих я аз. — Наистина страхотно. Та откъде си сигурна, че нищо няма да се обърка на концерта?

— Е, никой освен мен няма да пипа до утре. Тази вечер аз ще водя репетицията с вас, а след това само ще напасна видеото да е готово за концерта.

— Може ли да те снимам? — попитах Емили. — За нашия Тъмблър?

— Разбира се.

— Мръдни леко настрани, за да хвана цялата ти техника — казах ѝ и тя го направи, макар че се наведе малко напред в рамката и се усмихна право в очите ми, докато фокусирах камерата на телефона си.

— Не ми се ще да ви прекъсвам, но Лио и Лекридж вече са на сцената. — Господин Смит ме накара да подскоча, всъщност за момент бях забравила, че и той е там. — Подобре да слезеш за проверка на звука.

— Разбира се, доскоро, Емили.

— Доскоро, Рижи! — извика тя след мен, докато се спусках по стълбите и осъзнах, че господин Смит е точно зад мен.

— Рижи?

— Господине? — Спрях и се обърнах на извивката на стълбището.

— Нямаше как да не забележа физиономията ти и се надявам, че това не го е направил някой ученик заради онлайн клипа на Роуз?

— О, не — докоснах с пръст бузата си. — Не, беше… ами, беше малката ми сестричка. Скочи в ръцете ми, загубих равновесие и уцелих ръба на масичката за кафе. Можеше да е и по-зле.

Нямах представа откъде ми хрумна тази история, просто беше там и я изрекох с лекота, защото въпреки всичко, което беше направила, исках да защитя майка си, дома ни, сестра ми от любопитните погледи на хората, дори и от господин Смит.

— Щом казваш — усмихна се той, но очите му не се откъсваха от синините ми и бях сигурна, че в момента се чуди дали да ми повярва, или не. — Какво е положението с Наоми? Някакви новини?

— Ще я събуждат утре — казах аз и усетих леко безпокойство при мисълта за несигурния изход. — Или поне се надяват. Утре е рожденият ѝ ден, затова… ами просто се надявам, че тя ще е добре. Ще е страхотно да узнаем, че се е събудила, докато сме били на сцената, разбирате ли? Наистина ще значи много за нас.

— Да, разбира се. Мисля да се отбия да я видя тази вечер, да поговоря с родителите ѝ и да им кажа последните новини за утре.

Той слезе една крачка към мен.

— Просто исках да видя как си, преди да излезем на сцена. Искам да кажа, че двете с Роуз бяхте много близки, сигурно е трудно за теб, след като нещата се развиха така. Ако имаш нужда да поговориш с някого или да споделиш, винаги можеш да дойдеш при мен, нали знаеш?

— Благодаря, господине — отговорих му. Само за секунда се изкуших да му разкрия всичко, но после се сетих за Аш, за онзи поглед в очите ѝ, за тихата ѝ непоколебимост и разбрах, че трябва да ѝ се доверя. Не, не е точно така, не беше нужно. Исках да ѝ се доверя. — Всичко е наред.

— Няма проблем, Рижи — усмихна се той. — Когато решиш.

Няколко секунди по-късно аз се качих на сцената и заех мястото си зад барабаните.

— Окей?

Кимах на Лио и казах:

— Да, просто трябваше да свърша нещо.

Кимнах на Лекридж, който ми подаде акорд, за да се присъединя с няколко такта, докато се отпусна. Роуз стоеше до микрофона, точно пред мен, главата ѝ се наклони, докато четеше нотния лист, кракът ѝ тактуваше с ритъма на бас барабана ми. Само това ми стигаше, за да повдигне духа ми, навлязох в музиката и синхронизирах тялото си с ритъма.

Минаха няколко дълги, еднообразни минути в проверка на звука, регулиране на нивата, настройването на микса в уредбата и на моите мониторингови слушалки, но докато седях там и настройвахме апаратурата, усещах, че се вълнувам да започнем. Нямах търпение даже, защото точно сега желанието ми беше да извадя душата на тези барабани, докато един от нас не започне да кърви.

— Рижи, беше огън — каза ми Лио почти веднага след края на последното парче и ми хареса начинът, по който искряха очите му, а усмивката му беше толкова широка, че само за миг всичко, което се случи, беше изместено от онова, което някога имахме.

Роуз се приближи до него и се ухили, преметна ръка около врата му и го целуна по бузата.

— Ехаа, това беше много яко, бяхме страхотни, нали? — Тя ме погледна, за секунда лицето ѝ беше открито и изпълнено с радост, преди да си спомни, че вече не знае дали ме харесва, и се отдръпна. — И ти беше страхотен, Лекридж. Наистина перфектен.

Лекридж, който вече беше коленичил и кротко опаковаше нещата си, се усмихна.

— Благодаря — каза той. — Татко ще ме вземе, така че ще изчакам отпред. До утре.

И тримата го изгледахме как си тръгва, и после избухнахме в смях.

— Този човек е като лед — изкикоти се Роуз. — Нищо не го засяга.

— Но пък вярно си го бива — усмихна ми се Лио. — Беше яко, да знаете, тази вечер беше наистина яко да свиря с двете си най-добри дружки, и то цял сет без нито едно прецакване или излишна нота. Беше яко. И знам, че между вас двете нещата не са съвсем наред, онова беше странна история, обаче… ами, ние сме си ние, нали? По-силни сме от това.

Роуз се усмихна.

— Това беше страхотно, наистина яко — потвърди тя и се поусмихна. — Но подобре да тръгвам, имам да свърша нещо…

— Ех, помислих си, че може да излезем, да хапнем пица, преди да прекося половин Лондон до дома на леля ми и да видя

как е мама.

— Не мога, заета съм — каза тя и сви рамене.

— С какво? — попитах аз, преди да се сетя, че точно аз съм най-неподходящият човек да пита най-неподходящото нещо в най-неподходящото време.

Колебливата ѝ усмивка изчезна.

— Наистина не е твоя работа. Ще се видим утре.

— Чакай! — извика Лио след нея.

Гледах настрани, но просто чух какво си говорят.

— Роуз, виж, няма нужда да ми споделяш с кого се виждаш, но трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — въздъхна Роуз.

— Ти си най-удивителното момиче, което някога съм срещал — продължи Лио. — Така и не събрах смелост да ти го кажа, но сега те гледам как се изплъзваш от мен, и трябва да ти го кажа, в случай че нямам друга възможност. За мен ти си повече от приятел и ако промениш решението си за този човек, исках просто да го знаеш. Трябва да знаеш, че ще се отнасям с теб както заслужаваш. Държа на теб.

Внимавах да не забележат, че ги гледам, и видях как очите на Роуз се задържаха задълго върху Лио, а и ръката ѝ се протегна към бузата му. Видях как се изправи на пръсти и го целуна по бузата, а после си тръгна и махна с ръка, докато изчезваше през вратите.

— Защо сега? — попитах го аз. — Защо ѝ каза всичко това сега?

Очаквах ревност и болка, но не това почувствах, когато го слушах как се разкрива пред нея… Почувствах възхищение. За това си се искаше смелост.

— Защото е вярно — призна Лио. — Защото ако да се направя на глупак означава, че има дори и най-малкия шанс тя да размисли относно тоя негодник, който и да е той, тогава си заслужава. Искам да кажа, ако тя ме отхвърли, с живота ми на практика е приключено. Но ако това ще я запази в безопасност още пет минути, тогава на кого му пука?

Неочакваната миризма на готвено, когато прекрачих входната врата, ме накара да замръзна на място, грабна ме и ме върна в детството. Има нещо в спускащата се нощ, в жълтото на електрическите лампи зад спуснатите завеси и в миризмата на традиционно семейно печено в неделя вечер, които ме карат да се почувствам не точно тъжна, не точно щастлива, а за малко някак изгубена в спомените какво представляваше семейният живот. От времето, когато беше като тази миризма — топло и познато.

— А, прибра се! — Тате отвори кухненската врата и видях, че е сложил масата с четири чинии, сол и черен пипер в средата, а до тях голямо шише кетчуп, защото нямаше храна, която Грейси да яде без него. — Мислех си да приготвя вечеря за когато се появиш, защото вчера на практика не те видяхме.

— Страхотно — казах аз и закачих сакото си на края на парапета.

Разбира се, аз самата не се чувствах страхотно, мислех си колко съм уморена и как продължава да ме боли лицето, а и колко много ми се иска да поговоря с Аш, да разбера какво е открила — ако въобще е открила нещо, да си пиша с Лио, за да разбера дали Арън е останал настрана, и въобще че тази семейна вечеря ще бъде ад с печени картофи.

— Рижи! — Грейси затрополи по стълбите и се метна в ръцете ми с такава сила, че залитнах назад.

— Хлапе! — Целунах сладката ѝ буза. — Имала си хубав ден, виждам. Яла си захарен памук?

Устата на Грейси направи удивено „О“.

— Да, откъде знаеш? Ходихме в зоологическата градина!

Тя изглеждаше толкова изненадана, колкото аз бях от новината. Погледнах тате, който сви рамене. Трябваше да им се признае едно нещо на родителите ми: никой не беше толкова добър като тях да прескочи от семеен апокалипсис към преструвката, че всичко е цветя и рози.

— Иди да събудиш мама от дрямката ѝ, Грейси — каза той и сестричката ми се затича по стълбите със същия ентусиазъм, с какъвто и слезе по тях преди малко.

— Разходки до зоопарка, тате? — Последвах го в кухнята, а той започна да реже пилето.

— Е, просто се опитвам да върна някакво усещане за нормалност за Грейси. За майка ти, за всички. Затова приготвих вечеря, хубаво е, нали? Като преди.

— Но не е преди, нали? — От часове почти не бях се сещала за синината и порязаното на бузата ми, но сега изведнъж запулсираха, когато си спомних как се стигна до тях. — Да се преструваме, че всичко е наред и сме щастливо семейство, няма да накара мама да спре да ме мрази или пък да спре да пие. Или да заличи факта, че ти си имаш приятелка, нали?

— Знам това — тате се обърна изведнъж и понижи глас. — Но трябва да започнем отнякъде. Дай ми шанс, миличко. Опитвам се.

— Добре — отвърнах. — Да помогна?

— Може да налееш няколко чаши вода, ако искаш.

Докато вземах четири чаши от шкафа, мама влезе, водена от Грейси.

— Рижи е тук! — каза Грейси, когато мама не ме погледна.

Тя седна на масата, Грейси — също и потупа стола до нея за мен.

— Как мина генералната репетиция? — попита мама.

Продължаваше да не ме гледа в очите, но поне гласът ѝ не беше строг, нито студен. Исках само всичко между нас да бъде наред, да бъде както преди, когато тя беше моя майка, а аз — нейното малко момиченце. Не исках да бъда в ситуация, в която се налага да ѝ прощавам или пък тя да трябва да ми прощава, че съм себе си. Просто исках всички ние да бъдем себе си и това желание болеше силно, много повече от лицето ми.

— Добре — отговорих аз. — Наистина добре.

— Питах майка ви дали имаме билети, а тя каза, че не, затова си помислих да си купим на входа, а, Грейси? Трябва да видим страхотното представяне на Рижи, нали?

Застанал до фурната, тате опъна ръкавицата за фурна и изигра някакво смешно подобие на китара.

— Ще идвате? — Не си давах сметка до този момент колко много болно ми е било от мисълта, че няма да идват.

— Много ясно, че идваме! — заяви тате. — Не бихме го пропуснали, нали, скъпа?

— Не, разбира се — отговори мама и този път очите ѝ се спряха на лицето ми, а настоятелният ѝ поглед ме накара да сведа очи, докато тя изучаваше синините.

Тате донесе чиниите, отрупани догоре с храна, от която се вдигаше пара.

— Какво угощение — каза мама, но не прозвуча, сякаш наистина го мисли.

Грейси говореше вместо всички ни по време на цялата вечеря, като разказваше минута по минута посещението си в зоологическата градина. Храната беше вкусна, топла и домашно приготвена, а аз не бях осъзнавала колко много ми се ядат зеленчуци. Кухненският прозорец беше запотен и за малко ме обзе усещане за уют и безопасност, и за малко да забравя как всичко се разпада около мен.

Наистина бих могла, ако не беше това, че майка ми едва докосваше храната си, беше неспокойна и час по час поглеждаше към вратата.

— Връщам се след секунда — каза тя веднага щом тате отнесе чиниите.

— Има десерт — обади се тате. — Карамелен пудинг.

— Връщам се след секунда! — повтори тя и този път гласът ѝ дойде от върха на стълбите.

— Всичко е наред сега, Рижи — каза внезапно Грейси, докосвайки с ръка бузата ми. — Всичко е наред.

Погледнах тате, но той отвърна поглед.

— Разбира се, хлапе — отвърнах аз. — Разбира се, че е. Винаги ще бъде, щом аз съм наоколо.

Мама не се върна за десерта, така че аз седях на пода до леглото на Грейси, бях облегнала глава на втория ѝ най-любим плюшен мечок, докато тя постепенно заспиваше, мъничката ѝ ръка в моята, и я стискаше здраво, в случай че ми хрумне да я оставя да спи сама.

Всъщност наистина нямах желание да излизам където и да било. Адреналинът, който ме държеше, сега вече ме отпускаше, като оставяше след себе си треперещи мускули и болка в костите. През последните няколко дни изпитах всяка възможна емоция, която съществува, а един бог знае какво щеше да се случи утре. В момента, с ръката на малката ми сестричка в моята, исках просто да си почина, да затворя очи и да не мисля за нищо, поне за малко да не се тревожа за нищо.

— Заспа ли? — шепотът на мама ме стресна.

— Да — протегнах се, седнах и пъхнах ръчичката ѝ под завивката.

— Време е и ти да си лягаш, миличка, изглеждаш изтощена.

Тя ме нарече „миличка“ и това прозвуча като предложение за примирие.

Изкатерих се с мъка, изправена насочих очи към осветената площадка на стълбището. Тя стоеше там и разбрах, че иска да каже още нещо. Зачаках.

— Съжалявам — каза тя накрая. — За това, което ти причиних. Беше непростимо.

— Всичко е наред — отговорих аз. — Няма значение.

— Има значение, скъпа. — Тя се приближи към мен. — Аз съм ти майка, никога не трябва да вдигам ръка срещу теб, а трябва да се опитвам да те предпазя, а аз… не бях на себе си.

— Окей. — Не беше много, но беше достатъчно. Най-доброто начало, за което можех да се сетя, пък и исках да си легна с тези думи в съзнанието ми. — Лека, мамо.

— Мисля, че може би нещата все пак ще се оправят — добави тя и ми стана чоглаво колко много надежда имаше в гласа ѝ. — Искам да кажа, баща ти си е вкъщи. Вкъщи си е и нещата вече са много подобре. Не съм подозирала какво трябваше да стане, за да се върне той у дома, но… е, сега е тук.

Стаята ми беше само на няколко крачки, легло и забвение за няколко часа. И господи, никога не съм го искала повече. Но не можех просто да кимна и да кажа, да, нещата все пак ще се оправят. Просто не можех.

— Мамо, нищо не е наред, нали разбираш? — трябваше да го кажа. Това фалшиво „окей“ не беше окей.

— Не, не искам да кажа, че ще се променят за една нощ, разбира се, че не, но е начало.

— Това не е начало — отговорих възможно най-мило. — Тате е тук, това е добре, чудесно, но това не е отговорът. Тате ни обича… но той не може да ни спаси, той не знае как. Мислех си, че би могъл, но той не може. Няма да остане така за постоянно, той не е тук, защото иска. Той е тук, защото ни обича толкова, колкото е във възможностите му, и се чувства виновен, че е допуснал да се стигне дотук. Но тате няма да оправи факта, че не можеш да издържиш на вечеря, без да се измъкнеш да си пийнеш, нито пък това, че съм лесбийка и ме мразиш заради това.

Бях се стегнала в очакване да ми отвърне, да крещи и обвинява, да ме блъсне и може би дори да ме удари отново, но тя не го направи. Остана така за момент, без да помръдне, а след това кимна.

— Зная това — каза тя. — Но в момента не съм достатъчно силна, Рижи.

За пръв път тя ме нарече с името, което си бях избрала, и това може би беше най-милото и най-любящото нещо, което някога е правила за мен.

— Знам. — Адски бавно, много внимателно сложих ръце на раменете ѝ и я прегърнах.

Докато брадичката ѝ лежеше на моето рамо, усетих как последните мигове от моето детство си отиват от мен, като водопад от старомодни снимки. Мама изглеждаше малка и слаба, ниска и външно приличаше на мен много повече, отколкото някога съм си мислила. През цялото време аз съм растяла, а тя е остарявала, и по някакъв начин, само сега и тук, на стълбищната площадка, под електрическата лампа, ние се срещнахме по средата.

— Зная, че не си силна — продължих аз. — Но мисля, че аз съм, мамо. Мисля, че наистина, наистина съм силна. Много по-силна, отколкото предполагаш. Мога да ти помогна.

Ръцете ѝ ме притиснаха още по-близо, а аз затворих очи и отново имаше слънце и приказки преди лягане, и целувки по коленете, за да оздравеят.

— Ще си помагаме една на друга — каза тя. — Но за едно нещо грешиш. Не те мразя, Рижи. Обичам те, обичам те повече, отколкото мога да изкажа с думи. И се страхувам за теб и от това, срещу което трябва да се изправиш, в един свят, който невинаги ще те приема. Страхувам се и позволих това да изглежда като омраза, защото може би мразя самата себе си. А не теб, никога теб. Обичам те, мъничката ми.

А за мен това беше достатъчно хубаво, подобре от хубаво. За първи път от много дълго време, когато си легнах в леглото, се почувствах у дома.

И тогава Аш се обади.

— Влязох в телефона на Най — каза тя.

— И?

— Всичко, което трябваше да знаем, беше в Уотсап. Ако не бяхме намерили телефона ѝ, щеше да отнеме далеч повече време, за да узнаем кой е. Ако наистина го беше захвърлила, той щеше да е в безопасност, но тя не го е направила. Трябва да е имало нещо, да е криела някакво, дори и мъничко съмнение в него, което да я накара да скрие телефона си на място, където е смятала, че някой от вас ще го намери. Защото сега го знаем кой е.

— Кой е? — не смеех да дишам.

За част от секундата, преди Аш да отговори, милион различни сценарии се разиграха в главата ми, милион различни отговори и резултати, и нито един от тях не беше верният, макар че в момента, в който тя го изрече, той беше ослепително очевиден.

— Господин Смит, Рижи — отговори Аш. — Шибаният господин Смит.

— Не може да бъде — прошепнах. — Аш… не може да бъде. Защото… не може да е истина, трябва да си допуснала грешка…

— Съжалявам, Рижи, наистина, но след като веднъж се добрах до съобщенията в Уотсап, стана ясно с кого е разговаряла. Той ѝ пише за измъкване от училище по-рано, как е изглеждала в час. Проверих два пъти, влязох във всичките му неща, които не са толкова защитени, и открих улики, които ме доведоха до истината. Той си е въобразил, че е покрил следите си. Входната врата се оказа една съвсем обикновена Фейсбук страница, но под нея имаше и други нива. Тайни Фейсбук групи, където членовете са публикували снимки на момичетата, които са похитили, и говорят за това какво възнамеряват да правят с тях. Форуми. Чатове. Аз просто проследих нишката, която е оставил, до най-ниското, най-дълбокото ниво, до мазето на тъмната мрежа, където открих другото му име: MrMoon. Той е, безспорно, без капка съмнение. Това е той.

Не можех да говоря, сякаш някой ме беше ударил с все сила в корема и е изкарал целия ми въздух. Не и той, не исках да е той, защото това означаваше… това означаваше, че всяко нещо, което някога ми е казал за Най и Роуз, и Лио, всяка дума, всичко, което някога е направил, концертът, групата, всяко нещо, което въобще е означавало нещо за мен през последната година, е било лъжа.

Аш продължаваше да говори и колкото повече казваше, толкова по-лошо ставаше. Чувах треперенето на гласа ѝ, усещах страха и яростта ѝ, и така ми се искаше да не се беше обаждала. Искаше ми се да бъда с нея сега, защото, ако бях, щях да я обгърна с ръце и да я прегърна здраво, с надеждата, че и тя ще направи същото за мен.

— Знам как се е озовала в реката, Рижи. Написал го е на онзи проклет сайт, за да се похвали. Тя се е опитала да се измъкне от него, опитала се е да се прибере вкъщи, и той я е пребил. Толкова зверски, че си е помислил, че я е убил. После я е изхвърлил в реката. Държал я е в стар блок, на по-малко от километър от дома. През всички тези седмици тя е била негова затворничка.

— О, боже мой! — не бях сигурна дали съм произнесла думите на глас, или не, умът ми изведнъж се изпълни със сцени на всичко онова, на което Най е била подложена. Не, не можех дори да си го представя. — Господи, Аш. Боже мой! Не. Сигурна ли си?