ГЛАВА VСъдията Ди разрешава съдбовна дилема;една ослепителна жена му възлага мисия, пълна с неизвестности

Съдията Ди с тревога си помисли, че има не повече от половин минута, за да вземе решение. Точно толкова щеше да отнеме пътят до позлатената врата в края на коридора.

Досега той не осъзнаваше съвсем ясно, че в положението му има нещо нередно, тъй като човекът, който го беше призовал по толкова необичаен начин, явно бе влиятелна фигура, и при това бе надлежно известен за истинската му самоличност от лукавия капитан Сю. Въпросната особа държеше да запази в тайна истинската причина за посещението му и се бе нагърбила с пълната отговорност за влизането на магистрата в двореца по тъй неправомерен начин. Но очевидно неизвестният му патрон не бе предвидил евентуална намеса на главния евнух. В предстоящия разговор съдията трябваше или да лъже съзнателно един от най-високопоставените дворцови служители, което бе в пълен разрез с основните му принципи за служба на държавата, или пък да признае истината, без да е в състояние да предвиди възможните последствия от постъпката си. Истината би могла да навреди на благородна кауза, но и би могла да предотврати някой коварен заговор. Той успя да се овладее. Ако някакъв корумпиран дворцов служител или чиновник се опитваше да го въвлече в пъклен замисъл, значи той, съдията, по един или друг начин се бе оказал недостоен за идеалите за чест и справедливост, към които се стараеше да се придържа, и следователно напълно заслужаваше позорната смърт, която го заплашваше, ако излезеше наяве истинската му самоличност. Това заключение му възвърна самообладанието. Докато дебелият евнух чукаше на вратата, съдията попипа ръкава си, за да извади една от червените визитни картички, които бе надписал в „Синята чапла“.

Веднага след като прекрачи прага, той коленичи и почтително вдигна с две ръце картичката над склонената си глава. Някой я пое от него и той чу разменени шепнешком слова. След това един писклив глас изрече нетърпеливо:

— Да, да, знам всичко. Вдигнете лице, доктор Лян!

Съдията повдигна глава и с изненада установи, че се намира не в разкошна канцелария, както бе очаквал, а в доста елегантно обзаведена библиотека, достойна за учен с изискан вкус. От двете страни се виждаха високи лавици, претрупани с томове в брокатени подвързии и с ръкописни рула, а широкият прозорец в дъното гледаше към прекрасна градина с множество цветя, разцъфнали сред изкуствени скали, едва прозиращи през гъстото им покривало. Върху широкия перваз бяха наредени орхидеи в многоцветни саксии от фин порцелан. Дискретният им аромат изпълваше тихата стая. Зад червено писалище един прегърбен старец се бе разположил в огромно резбовано кресло от махагон. Широка роба от бляскав твърд брокат висеше като палатка от тесните му немощни рамене. Жълтеникавото лице с тънки сиви мустачки и проскубана козя брадица изглеждаше дребно и някак смачкано под високата тиара, богато украсена със златен филигран и обсипана с блестящи скъпоценни камъни. Висок широкоплещест мъж, облечен изцяло в черно, стоеше изправен зад креслото.

С безстрастно изражение той остави една червена копринена броеница да се изплъзне от едрите му космати длани. Известно време старецът само наблюдаваше съдията с безизразните си очи, прихлупени от тежки клепачи. След това промълви:

— Изправете се и елате насам!

Съдията бързо се надигна и пристъпи три крачки напред. Стори нисък поклон, след което прибра длани в нагънатите си ръкави и зачака главният евнух да го заговори. Тежко дишане зад гърба му подсказваше, че дебелият евнух е застанал съвсем плътно до него.

— Защо й е хрумнало на госпожа Хортензия да ви вика? — раздразнено попита старецът. — Та тук разполагаме с четирима отлични лекари.

— Стоящият пред вас — отвърна почтително съдията Ди — не би посмял, разбира се, да се мери с изтъкнатите лечители, служители на двореца. Но така се случи, че по чиста случайност имах честта да облекча подобно страдание у почитаемия Куо. Вероятно в своята безкрайна доброта почитаемият Куо е дал на госпожа Хортензия доста преувеличени отзиви за скромните умения на човека пред вас.

— Разбирам — главният евнух бавно поглади костеливата си брадичка, оглеждайки мрачно съдията. Внезапно изправи глава и отсечено нареди: — Оставете ни сами!

Човекът в черно тръгна към вратата, следван от дебелия евнух. Щом затвориха, старецът се надигна бавно от креслото. Ако не беше тъй прегърбен, вероятно би достигал на ръст самия съдия.

— Искам да ви покажа моите цветя. Елате насам — с погаснал глас изрече старецът и немощно се потътри към прозореца. — Тази бяла орхидея е от много рядък вид и е изключително трудна за отглеждане. Притежава деликатен, едва доловим аромат.

Съдията Ди се наведе над цветето, докато старият евнух продължаваше:

— Сам се грижа за нея, лично аз, и то всекидневно. Дори и на хора като мен, докторе, не е напълно отнета привилегията да дават и да поддържат живот.

Съдията се изправи.

— Съзидателният процес наистина е нещо всеобхватно, ваше превъзходителство. Онези, които смятат, че това е монопол само на обикновените мъже, несъмнено са глупаци.

— Голяма утеха е — каза малко тъжно събеседникът му — един разговор насаме с интелигентен човек. В двореца има твърде много уши и очи, докторе. Наистина твърде много — после запита с почти свенливо изражение на полузатворените си очи: — Бихте ли ми казали защо сте си избрали медицината за професия?

Известно време съдията мисли какво да отговори. Въпросът можеше да се тълкува по два начина. Той реши да не рискува.

— Нашите древни мъдреци учат, ваше превъзходителство, че болестта и страданието са отклонения от великия вселенски ред. Мислех навремето, че ще намирам удовлетворение в опита да върна тези отклонения към естественото им състояние.

— Тогава вероятно сте си дали сметка, че успехите неизменно се редуват с провали.

— Смирено съм приел границите на човешкото дръзновение, ваше превъзходителство.

— Именно това е правилният подход, докторе. Напълно вярно.

Той плесна с ръце. Когато дебелият евнух се появи, старецът му съобщи:

— Доктор Лян има позволението ми да премине отвъд Златния мост.

После се обърна към съдията и изрече уморено:

— Надявам се тази ваша визита да е напълно достатъчна. Искрено сме загрижени за здравето на госпожа Хортензия, но не можем да позволим тук постоянно да влизат и да излизат външни хора. Сбогом.

Съдията Ди направи поклон доземи. Главният евнух седна отново зад писалището си и се сведе над своите книжа. Дебелият евнух поведе съдията по коридора, в чийто край ги очакваше младата жена. С преиграна ведрост той й съобщи:

— Разрешава ви се да преведете доктора, госпожице.

При тези думи тя се врътна на пети и тръгна напред, без да благоволи да му отговори. Дългият коридор завършваше с голяма кръгла врата, охранявана от двама едри стражници. По знак от дебелия мъж те я отвориха и тримата пристъпиха в красиво подредена градина с разцъфнали дървета, пресечена от тесен канал. Над него се издигаше сводест мраморен мост, едва три стъпки широк. Пищна позлата покриваше изящно изваяния му парапет. Непосредствено отвъд него се извисяваше висока, боядисана в мораво стена с една малка вратичка в нея. През зида надничаше само краят на извитата стряха от покрития с жълти плочки покрив на уединения дворец.

Евнухът се закова на място пред моста.

— Ще ви изчакам тук, докторе.

— Ще има да чакаш, додето изсъхнеш като вейка, дебелако! — сопна му се момичето. — И да не си посмял да стъпиш с крачището си на моста!

Докато тя го водеше напред, съдията осъзна, че навлиза в забранената зона, обитавана от Третата принцеса. Две придворни дами го въведоха в просторен вътрешен двор, из който под плачещи върби с полюшващи се вейки безгрижно пристъпваха няколко млади жени. Щом групата хубавици зърнаха новодошлите, се разнесе възбуден шепот, при което обсипаните със скъпоценности прически на озъртащите се главици заблещукаха на лунната светлина. Придружителката на съдията го въведе през малка странична врата в бамбукова градина с открита веранда в дъното. Една приветлива на вид матрона приготвяше чай върху масичка. Поклони им се любезно и прошепна на момичето:

— Нейно превъзходителство току-що получи силен пристъп на кашлица.

Девойката кимна и въведе съдията в разкошно обзаведена спалня. Докато тя залостваше вратата, съдията Ди огледа с любопитство огромния креват, закриващ по-голямата част от стената в дъното. Пред брокатените балдахини бе сложена висока кръгла табуретка с малка възглавничка на нея.

— Доктор Лян пристигна, мамо — съобщи момичето.

Балдахинените завеси се открехнаха едва-едва и оттам се показа сбръчкана длан. Тънката китка бе обхваната от изящна бяла ахатова гривна, изваяна във формата на дракон, захапал опашката си. Девойката намести дланта върху възглавничката, след което се отдръпна до заключената врата.

Съдията Ди остави докторската си чанта на табуретката и опипа пулса с палеца си. (Правилото бе, че лекарите не бива да зърват нищо повече от ръката на знатните пациентки и са длъжни да поставят диагнозата само чрез измерване на пулса.) Внезапно жената зад завесите му прошепна задъхано:

— Минете през вратата вляво от спалнята ми. Бързо!

Съдията сепнато пусна китката и заобиколи леглото. Върху тъмната тапицирана стена в дъното се открояваха три високи врати. Той побутна най-близката до кревата и тя се завъртя безшумно около оста си. Съдията влезе в нещо като преддверие, осветено от лампа с бял копринен абажур на висока подставка.

Под нея в края на широка абаносова пейка седеше жена. Тя се беше задълбочила в разтворена отпреде й книга. Съдията се отпусна на колене веднага щом зърна царствената й одежда с дълги ръкави, съшита от жълт брокат, символ на императорската власт. Двамата бяха сами в тихото помещение. Чуваше се единствено лекият пукот на цепеницата от санталово дърво, която тлееше в старинна бронзова камина пред кушетката. Синият дим разнасяше навред упоителния си аромат. Жената вдигна глава от книгата и промълви с ясен мелодичен глас:

— Станете, Ди. Разполагаме с много малко време и ви позволявам да си спестите формалностите на етикета — тя положи разтворената книга на пейката и го загледа с големите си тревожни очи.

Той затаи дъх. Пред него беше една от най-прекрасните жени, които бе виждал през живота си. Бледото й лице, съвършено в своя овал, бе обрамчено от тежки лъскави коси, събрани в изящен кок с две дълги фиби, чиито краища завършваха със зеленикави топчета от прозрачен нефрит. Под гладкото й високо чело се извиваха тънки дълги вежди, а малката уста аленееше като череша под деликатно изваяното носле. Цялата й осанка излъчваше достолепие и същевременно непринудеността на сърдечна и открита натура. Тя продължи бавно:

— Призовах ви тук, Ди, тъй като ми казаха, че сте изключителен следовател и предан служител на престола. Направих го по такъв необичаен начин, понеже проучването, което ще ви възложа, трябва да се пази в най-строга тайна. Преди два дни около полунощ бях в павилиона върху външната стена, над реката. Съвсем сама — тя хвърли тревожен поглед към сребристата драперия, провесена от двете страни на високия прозорец с решетка. — Светеше чудна луна, също като тази вечер, и аз застанах до прозореца, за да се насладя на гледката. Преди това обаче свалих огърлицата си и я сложих върху масичката за чай вляво от входа. Тази огърлица, Ди, принадлежи на императорската съкровищница. Направена е от осемдесет и четири необикновено едри, грижливо подбрани бисера. Баща ми я подарил на мама, а след нейната смърт тя премина у мен.


Третата принцеса замълча. Вторачи се печално в дългите си бели длани, скръстени в скута, после продължи:

— Свалих я, защото веднъж, надвесена от същия прозорец, загубих една обеца. Не зная колко съм седяла там, погълната от очарователния изглед към реката. Когато най-подир се обърнах да си вървя, огърлицата я нямаше.

Тя вдигна към съдията очите си под красивите дълги ресници и го изгледа прямо.

— Наредих на дворцовите власти да предприемат най-обстойно дирене, и то незабавно. Както в двореца, така и извън него. Но досега не са открили никаква следа. А вдругиден се прибирам в столицата. Дотогава огърлицата трябва да се намери на всяка цена, тъй като баща ми държи да я нося постоянно. Мисля, всъщност убедена съм, че кражбата е дело на външен човек. Сигурно е доплавал с лодка и се е покатерил по стената, след това е грабнал огърлицата ми, докато съм стояла с гръб. Подробно бе установено местонахождението по това време на всеки един човек в тази част на моя дворец. Установи се, че крадецът е външен човек и затова възлагам разследването на вас, Ди. Налага се да свършите работата си в условията на най-строга тайна: никой извън двореца или вътре в него не бива да узнае, че именно на вас съм възложила задачата. Веднага щом я откриете обаче, ще трябва да излезете от анонимността, да упражните официалните си правомощия и публично да ми върнете огърлицата. Разкопчайте си яката, Ди!

Докато съдията отгръщаше десния ревер на робата си, тя извади от своя ръкав плътно навито руло жълта хартия. Надигна се и го пъхна под хастара на дрехата му. Бе висока на ръст, кокът й почти докосна лицето му, при което в ноздрите му нахлу нежният аромат на косите й. Тя отново седна и продължи:

— Този лист хартия, който току-що ви дадох, ще ви позволи безпрепятствено да влизате в двореца, без никой да посмее да ви разпитва. Ще ми го върнете заедно с огърлицата — по красивите й устни пропълзя лека усмивка и тя добави: — Щастието ми е във ваши ръце, Ди.

Кимна му в знак, че е свободен, и посегна към книгата си.

Загрузка...