Огърлицата и кратуната

ГЛАВА XVIIСъдията Ди се сдобива с един красив спомен;от празнотата на кратуната накрая излиза прозрение

Веднага щом се озова под заслона на дърветата в ъгъла на крепостния ров, съдията Ди изу прогизналите си ботуши и събу мокрите панталони. Разтърка енергично голото си тяло със сухата половинка от черната препаска, в която бе увил меча си. След това омота ивицата плат около гърдите си, облече дългата черна роба и нахлупи на темето си черната шапчица. Известно време се чуди къде да дене мокрите си панталони, после ги хвърли в една заешка дупка. Накрая взе фенера и меча.

Задоволството от допира със сухия плат проникна из цялото му тяло и го изпълни с мигновено блаженство. Но едновременно почувства съзнанието си смъртно изтощено. Явно това беше реакция на напрежението от изминалия час. Докато крачеше по горската пътека, осъзна, че просто не е в състояние да свърже в цялостна картина току-що узнатото. Припомни си думите на Учителя с кратуната за значението на празнотата, затова прекъсна всякакви усилия да се съсредоточи и просто се опита да си представи, че е касиерът Тай Мин, който се завръща по същия път с огърлицата и обмисля къде да я скрие. Продължавайки да върви, съдията с известно задоволство откри, че независимо от вцепенението на ума сетивата му бяха необикновено свежи. Усещаше остро всеки горски мирис, ушите му улавяха всеки звук от тъмния шумак, очите забелязваха всяка дупка в стволовете на дърветата, всяка вдлъбнатина по обраслите с мъх речни камъни, попаднали в светлината на фенера. Погледът му опипваше за миг всяко местенце, способно да привлече вниманието на касиера като удобно скривалище, но тъй и не откри нищо.

След около час се спъна в клона, сложен напряко през пътя. Много се зарадва, че се бе сетил така да отбележи мястото, тъй като дърветата и шубраците изглеждаха напълно еднакви. Той разтвори клоните и се запровира през гъстака към брега на залива.

Докато вървеше под високия дървесен покров на гората, не бе забелязал, че луната се е показала. Призрачната й светлина играеше по застиналите води на заливчето. Изправен на каменистия бряг, той се взираше с почуда към лодката, закотвена под надвисналите извити клони на боровете. Папратова Клонка не се виждаше никъде. Но ето че зад гърба му се се разнесе плисък и той чу гласа й:

— Рано се върнахте. Два часа не са минали!

Той се обърна. Девойката стоеше пред него гола, до колене във водата, а по красивото й младо тяло проблясваха капчици вода. Изумителната й хубост накара кръвта във вените му да закипи, властно докосна изтънчения му усет за красота. Тя приклекна във водата и закри гърдите си с ръце.

— Изглеждате ужасно. Едно гмуркане ще ви освежи.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — промърмори той и седна на брега с гръб към нея. — По-добре се облечи, отдавна е минало полунощ.

Събу ботушите си, отскубна стрък трева измежду камъните и го намокри с вода.

— Изобщо не съжалявам за чакането — заяви тя и тръгна към него.

С крайчеца на очите си той я зърна да изстисква мокрите си дълги коси, изправена до брега.

— Побързай! — нареди й строго и започна да търка калните си ботуши с прекомерно старание.

Чисти ги дълго и внимателно. Когато отново ги обу и се надигна, девойката се беше облякла и вече теглеше лодката изпод боровите клони. Щом съдията се качи, тя загреба към устието на заливчето. Прибра кормилното весло, хвърли печален поглед към облените в сребриста светлина дървета и промълви тихо:

— Съжалявам, ваша светлост. Държах се като глупачка. Но това е, защото ви харесам и се надявах да ме вземете със себе си в столицата.

Той се облегна на кърмата. Вече не чувстваше главата си тъй празна, беше останало само усещането за умора. След малко й каза:

— Харесваш ме само защото ти напомням за щастливия, безметежен живот у дома с баща ти, Папратова Клонке. И аз много те харесвам и бих желал да те видя щастлива с някой добър младеж. Но винаги ще си спомням за теб. И то не само заради безценната ти помощ.

Тя му се усмихна сърдечно.

— Открихте ли каквото търсехте, ваша светлост?

— И да, и не. Надявам се утре да мога да ти кажа повече.

Скръстил ръце, съдията Ди си припомни разговора с госпожа Хортензия. Първо трябваше да огледа от всички страни тревожещите факти, които му бе съобщила, и чак тогава да се опита да намери начини и средства за издирване на огърлицата. Беше убеден, че касиерът я е скрил някъде наблизо до „Синята чапла“ или вътре в нея. Инак не би рискувал да се върне там и да налети на хората на Лан. Тай Мин е знаел, че рано или късно Лан Лю и неговата банда ще си заминат обратно на юг и че той ще може да се върне от село Десет мили, за да си прибере скъпоценността.

Кеят бе все тъй пуст, както и когато тръгваха, но сега лунната светлина хвърляше странни сенки по калдъръма от обли речни камъни.

— Аз ще тръгна напред — заяви той. — Ако усетиш и най-малката опасност, мушни се в някоя портичка или пресечка.

Не срещнаха обаче жива душа, докато излязоха на алеята зад „Синята чапла“. Вмъкнаха се през кухненската врата, което накара съдията внезапно да осъзнае, че умира от глад.

— Ти вечеряла ли си? — попита той. И понеже Папратова Клонка кимна утвърдително, той грабна от кухненския шкаф една дървена купа със студен ориз и чинийка с кисели сливи. — Да ми го впишат в сметката — промърмори той.

Момичето едва не прихна. Докато пресичаха широкия хол, чуха дрънкане на оръжие откъм главния вход. Часовите бяха на своя пост. Качиха се по стълбите на пръсти и се разделиха пред вратата му.

Съдията Ди запали свещта и се преоблече в чиста нощна роба. Със задоволство установи, че чаят все още не бе изстинал в съда с двойни стени. Придърпа креслото до масата и смени превръзката на ръката си. После обърна дървения капак на купата наместо чиния и изсипа ориза и сливите. Изгълта с истинска наслада тази скромна войнишка вечеря и я завърши с няколко чаши чай. Приятно блаженство се разля по тялото му, той взе кратуната от страничната масичка и полегна на леглото, подпрял рамене на дебелата възглавница. Пръстите му безцелно завързваха и развързваха червения шнур на кратуната, докато умът му се опитваше да сложи ред в мислите си.

В съзнанието му вече се бе изградила ясна схема на аферата с огърлицата до най-дребната и най-мерзката подробност. Дворцовите заговорници желаеха да компрометират полковник Кан, за да го отстранят като евентуален императорски зет, а в същото време да тласнат Третата принцеса в изгодна за тях емоционална нестабилност при завръщането й в столицата. Госпожа Хортензия бе споменала като възможни участници в заговора главния евнух и управителя на двореца. Но в сметката влизаше и трето високопоставено лице — полковник Кан. За този мъж обаче съдията не знаеше почти нищо, с изключение на това, че принцесата е влюбена в него, а капитан Сю му се възхищава. И двамата — и принцесата, и капитанът, бяха пристрастни. Дворцовите съзаклятници бяха подметнали, че полковникът си имал любовница. На пръв поглед звучеше като злостна клевета. Ала, от друга страна, не биваше да се забравя, че един майстор на интригата рядко пуска напълно безоснователни слухове. Обикновено се преувеличават известни факти, изопачава се нечие изявление, променят се две-три думи или се измества ударението, а оттам и смисълът на казаното. Поради тази причина не биваше да се изключва възможността полковникът наистина да си има някъде държанка. Това, че не бе откраднал огърлицата, в никакъв случай не даваше гаранция, че не е замесен по един или друг непряк начин.

Използването на вражеския замисъл в собствена изгода бе една от военните хитрости, изучавани във всички военни академии. А полковникът наистина е бил с нейно височество в онази фатална нощ. Може би са стояли до прозореца на павилиона и принцесата е оставила своята огърлица на масичката, преди да преминат под свода в съседната стая. Така че Тай Мин просто е могъл да протегне ръка през прозореца, за да я грабне. А дали пък полковникът и касиерът не са се споразумели тайно?

Много трудно беше да се отгатне коя точно дворцова клика си е поставила за цел да премахне него, съдията. Хората, изпратени от госпожа Хортензия да го доведат от „Синята чапла“, бяха облечени в черните ливреи на служители в кабинета на главния евнух, но същото беше и с втория екип носачи, които го изоставиха посред гората, за да бъде убит. Мъжете, направили опит да го арестуват, носеха сивото облекло на агенти на управителя. Но от това не биваше да се правят сигурни заключения, тъй като можеше да са пратени и от човек в двореца, който не им е пряк началник. Включително и от полковник Кан.

Разбира се, невъзможно беше да се открие тайнственият господин Хао. Единствената улика, насочваща пряко към дворцов заговор, бе умишленото отвличане на вниманието на стражите в нощта, когато е станала кражбата на огърлицата. Трябваше да има това предвид, когато успееше да проведе официално разследване в двореца въз основа на специалните правомощия, дадени от императорската заповед — ако изобщо успееше.

Той стисна кратуната с две ръце. Всички тези разсъждения не хвърляха ни най-малка светлина върху основния проблем: какво бе направил Тай Мин след кражбата на огърлицата и преди да го заловят хората на Лан, когато е препускал на изток. Трябваше да прехвърли всичко отначало, като най-напред си изяснеше мотива за действие на касиера. При потреса след убийството на търговеца съдията бе решил, че теорията му за мотивите на Тай Мин е била напълно погрешна, защото се разбра, госпожа Уей изобщо не бе ходила в село Десет мили. Но сега, след като размисли, прецени, че тази хипотеза все още е в сила. Папратова Клонка му каза, че Тай Мин бил много влюбен в леля й, и въпреки съмненията му в прекалено разкрасения портрет на госпожата той вярваше в правилната преценка на девойката за Тай Мин, неин връстник. Сигурно касиерът е разбрал, че любимата му наистина възнамерява да напусне своя съпруг скъперник, и вероятно й е казал, че има някакви планове, свързани с нея: тя да замине първа в село Десет мили и той да се присъедини по-късно към нея и да й помогне да се установи някъде. Тай се е надявал, че с течение на времето ще успее да я склони да заживеят заедно, а за целта са му трябвали средства. Среброто, обещано от Лан, е представлявало твърде малка сума и тъй като все пак не е бил загубен младеж, се е досещал, че Лан възнамерява да го измами. Затова е решил да задържи огърлицата. Папратова Клонка бе описала касиера като простодушно момче. Той едва ли реално е съзнавал всички последствия, произтичащи от кражбата на императорската скъпоценност, а и е бил заслепен от всеобщо разпространеното сред народа убеждение, че императорът едва ли ще забележи подобна липса, защото е много богат.

Разбираемо беше и защо госпожа Уей не е заминала за селото. Тя е обещала на Тай да го изчака там просто за да го залъже и да отклони ухажванията му. Всъщност е забягнала с друг, неизвестен засега човек. Човек, който сигурно е познавал Тай Мин и вероятно го е срещнал на връщане от двореца. Но тези подробности не бяха от значение. Защото, който и да го е срещнал, ясно бе, че касиерът не му е дал огърлицата. Ако го беше сторил, несъмнено щеше да назове това трето лице, когато са го изтезавали хората на Лан. Издържал е да не проговори, тъй като бисерите наистина са били в негово владение и той отчаяно се е надявал някак да оцелее и да си ги прибере.

Съдията Ди вдигна кратуната и я загледа втренчено. Спомни си какво му беше казал Учителя за значението на празнотата. За да разкрие къде Тай Мин е укрил огърлицата, трябваше най-напред да се изпразни от собствената си същност и да се превъплъти в касиера. Да стане служител в „Синята чапла“ и да заживее живота му. Съдията притвори очи.

Представи си как седи на високата табуретка зад гишето в приемната. Зле заплатен от управителя скъперник, виси там всеки ден от сутрин до мрак и единственото му развлечение е да полови от време на време риба в реката — при това може да си позволи такова забавление само в случай че няма много работа. Но е съществувало и едно всекидневно удоволствие — да се наслаждава отстрани на обожаваната от него госпожа Уей. Жената на съдържателя трябва често да се е навъртала из приемната, защото според собственика на „Деветте облака“ е вземала активно участие в работата. Касиерът сигурно се е възползвал жадно от всяка възможност да я заговори. Но това едва ли е ставало твърде често, тъй като управителят го е наглеждал да не се отклонява за дълго от служебните задължения. Подреждал е различни сметки и квитанции, изчислявал е със сметалото и е вписвал сумата с червено мастило върху… Червено мастило!

Съдията Ди отвори широко очи. Как не се бе сетил за това! Тай Мин бе начертал с червено маршрута до село Десет мили. Картата очевидно е стояла в някое чекмедже долу, защото е трябвало да му е постоянно подръка, та да упътва гостите при нужда. А и в таванската си стаичка едва ли е разполагал със специална мастилница за червено мастило. Следователно е начертал пътя на картата, докато е седял на табуретката си. Дали това не беше дългоочакваният отговор? Той се надигна, остави кратуната на леглото и замислено разтърка врата си. Реши да провери на място.

Излезе в коридора и този път старателно прекрачи скърцащата дъска на пода. Приемната бе осветена мъждиво от един-единствен фенер над гишето. Администраторът бе прибрал всички книжа, отгоре се виждаше само мастилница с черно мастило и цилиндрична подставка с четчици за писане. В шкафа имаше само две чекмеджета от дясната страна на високата табуретка. Съдията издърпа първо горното. В него намери регистъра за посетители, кутия с кафяви лепенки, използвани за сортиране на квитанции, дървен печат с надпис „платено“ и прилежащия му червен тампон, както и купчина бланки и пликове. Отвори второто чекмедже. Да, отстрани до сметалото лежеше червената мастилница. До нея имаше шишенце с вода за навлажняване на тампона и червена четчица, а също и плоска кутия за парите, разбира се, празна — господин Уей никога не би пропуснал да прибере съдържанието й, преди да се оттегли в покоите си нощем. Но през деня в кутията навярно се събират немалки суми. Той заобиколи металната решетка зад гишето. Голямата пътна чанта, в която бе видял Уей да тършува, все още лежеше на пода, този път затворена. Повдигна кожения капак. Беше съвсем празна. Никакви дрехи, никакъв червен жакет.

Съдията Ди седна в креслото зад писалището на съдържателя. Уей го бе поставил на стратегическо място, тъй че да държи под око цялата приемна през декоративната решетка, да наглежда рецепцията и всички, които влизат или излизат от странноприемницата му. Да, най-после бе разрешил проблема с отбелязания на картата маршрут.

Но оставаше последният, най-важен въпрос: къде всъщност се намираше огърлицата сега. Съдията беше убеден, че трябва да търси разрешението тук, в „Синята чапла“, и то в тесния кръг от всекидневни, рутинни задължения на касиера. Отново си представи, че е Тай Мин, седнал на високата табуретка зад гишето и потънал в сметките под зоркия поглед на Уей. Подава големия регистър за подпис на новопристигналите гости, заминаващите си плащат сметката. Тай събира различните суми за нощувки и допълнителни услуги, изчислява общата цифра на сметалото и я записва с червено мастило върху квитанцията (която впоследствие се прикрепя към събраните през деня). След като посетителят си плати, касиерът слага парите в плоската кутия от второто чекмедже, после удря печат „платено“ и…

Внезапно съдията Ди подскочи от възбуда. Стиснал здраво облегалките на креслото, той си припомни мислено всички известни факти. Да, разбира се, че това беше решението на загадката! Облегна се отново назад и потри челото си. Милостиви небеса, бе допуснал най-сериозната за един следовател грешка. Бе пренебрегнал очевидното!