Освободителят

ПОДГОТОВКАТА

Напрежението в Чехословакия нарастваше. Във връзка с това нашата учебна дивизия проведе предсрочно производство на сержанти. Вместо тях получихме запасняци. От наименованието на дивизията изчезна думата „учебна“ и тя започна да се нарича 287-а Новоград-Волинска мотострелкова дивизия.

Украйна

Само че с бронетранспортьорите ставаше дявол знае какво. Във всеки мотострелкови полк тогава по щат трябваше да има 31 танка, 16 гаубици, 18 минохвъргачки и 103 бронетранспортьора. Танковете, гаубиците и минохвъргачките бяха налице, но бронетранспортьорите бяха само 40.

Работата се запичаше. В братска Чехословакия определено се набелязваше нещо като онова, което бе станало в братска Унгария през 56-а година. Явно ще се наложи да им оказваме помощ. А как, когато в един мотострелкови полк има такъв недостиг на основното оръжие — на бронетранспортьори?

След третата чашка зададох този въпрос на капитана, който в момента заемаше длъжността помощник началник-щаб по мобилизационните въпроси.

Капитанът ме погледна внимателно и, както ми се стори, лукаво, изхъмка неопределено, наля и на двама ни по чашка и след като я затисна с краставичка, неочаквано ме попита:

— А знаеш ли защо ги имаме в нашия полк?

— Странен въпрос, полагат ни се по щат, затова ги има, само че не стигат за всички.

— В нашия полк ги има, защото минават всяка година на парада в Киев. За там трябват 36 парчета, толкова има и полкът, а другите четири са резервни.

Капитанът явно усети, че неговият отговор нищо не ми е обяснил, и ми зададе още един въпрос, насочващ:

— Знаеш ли колко мотострелкови полка има в нашия окръг?

— Не, разбира се!

— А приблизително? На око, без особена точност?

— Е, щом искате само приблизително... Първо, две танкови армии и две общовойскови армии. Това прави... ъ-ъ... ъ-ъ... девет танкови дивизии и осем-десет мотострелкови...

— Правилно.

— Излизат... към 36 танкови полка и... и 32–40 мотострелкови.

— Правилно. Та да ти кажа: от всички мотострелкови полкове в окръга единствен нашият има 40 бронетранспортьора. Останалите нямат нито един.

— Лъжеш — не се сдържах аз.

— Да, ама не лъжа.

Бях сигурен, че капитанът си разбира от работата; че не лъже, също бях сигурен. Много добре знаех и че другите два полка от нашата дивизия нямат бронетранспортьори. Но че нашият полк е единствен в окръга, не ми се вярваше.

— Тогава къде са те — най-сетне се престраших аз, — в Египет ли? По-точно казано, в Израел ли са?

— И там. Но съвсем малко. Обърни внимание на това, че Израел плени много танкове и артилерия, но не и бронетранспортьори.

— Къде са тогава? На Варшавския договор ли сме ги дали?

— Да, но съвсем малко. Обърни внимание на това, че чехите, макар да получават от нас, кажи-речи, цялото си въоръжение, бронетранспортьорите си ги произвеждат сами, собствени модели, и снабдяват с тях германците и поляците, а румънците поради бедност в повечето случаи возят мотопехотата си с камиони.

— А нашите къде са все пак?

— Ами никъде. — Той ме изгледа изпитателно и повтори; Никъде. Няма ги.

— Как тъй да ги няма?

— Ами тъй. Колко от тях сме произвели преди войната и по време на войната? Нито един. Така ли е? Всичките ни бронетранспортьори са били американски.

— Правилно — потвърдих аз. — М-3 се казвали, полуверижни, а имало и още някакви с колела, също американски.

— А сега още един въпрос: колко типа бронетранспортьори сме произвеждали през цялата си история?

— Много. Сега ще ги преброя. Тъй... БТР-40 и БРДМ...

— Е, тях нека не ги слагаме в сметката, това са разузнавателни машини, а не пехотни,

— Разбира се — съгласих се аз. — Няма да ги броим.

— БТР-50П също няма да го броим.

Да, този бронетранспортьор също не можеше да се брои. Великолепна машина. Но май е скъпичка за нас. Само по един във всеки полк — за командира на полка и толкоз. И се нарича БТР-50ПУ — „Управление“. И началник-щабът на полка, и началникът на артилерията, и началникът на разузнаването също са управление, но всички те по време на бой са на камиони. БТР-50 са само за командирите на полкове. Така че той не може да се смята за пехотен бронетранспортьор. Вярно, в Таманската дивизия сформираха един полк на БТР-50, но той е само за паради. Цялата армия знае, че този полк на истински учения не се е появявал, а само на показни и на паради, както и цялата „придворна“ дивизия.

— БМП също няма да ги броим — продължи капитанът. -Първо, те току-що се появиха, второ, БМП не е БТР и появяването му няма да реши проблема за превозване на пехотата по време на бой, с БМП ще бъде снабдена само специална, само избрана, само привилегирована пехота. А какво ще стане с всички останали, с мнозинството, с онези, които ще решават изхода от войната? Тях с какво ще ги превозваме по време на война?... Та колко типа бронетранспортьори сме произвели през цялата си история? — повтори той въпроса си.

— Два — отговорих аз и целият се изчервих, — БТР-152 и БТР-60П.

— Ти, естествено, знаеш що за бронетранспортьори са това!

За съжаление знаех. БТР-152 беше първият съветски бронетранспортьор, който представляваше всъщност камион ЗИС-151, само че с прикрепена отгоре му броня. А самият ЗИС-151 беше копие на великолепния американски камион „Студебейкър“. Копието за разлика от оригинала беше нескопосно, а след като го натовариха с пет тона броня, заприлича на всичко друго, само не и на бойна кола. Нито проходимост, нито маневреност, нито скорост, нито бронева защита. На всичко отгоре бронетранспортьорът се произвеждаше от същия завод, който майстореше ЗИС-151. А заводът си има куп проблеми: ту на братски Китай дай камиони, ту на братска Индия, ту на братска Корея, ту на братска Албания, а и на самите нас ни трябват камиони, ту целината, ту Братската ВЕЦ. Вторият съветски бронетранспортьор БТР-60 бе разработен за замяна на първия, макар че всъщност нямаше какво да се заменя: огромното мнозинство от съветските дивизии разполагаха с тях само теоретично.

Новият бронетранспортьор имаше формата на ковчег. За него друго определение освен „Ковчег на колела“ не съм чувал.

Поради недостига на дизелово гориво в страната БТР-60П, както и предшественикът му, беше бензинов и поради това в боя гореше с особено ярък пламък. Но при създаването му дизеловото гориво не беше единственият проблем — в страната по онова време нямаше достатъчно мощен и сигурен бензинов двигател и тогава на БТР-60П монтираха два маломощни, от обикновените колхозни камиони ГАЗ-51. И БТР-60П се сдоби с два двигателя, два съединителя, две скоростни кутии, два дистрибутора, два стартера, два реле-прекъсвача. Цялата тази техника, то се знае, не работеше синхронно и ако синхронността на работата на двата двигателя се нарушеше, а това се случваше ежедневно, единият двигател започваше да гаси другия, което налагаше спешно да бъде изключен и тогава Ковчегът на колела с тегло 12 тона започваше да пъпли, използвайки само единия двигател с мощност 90 к. с.

В наименованието БТР-60П индексът „П“ означава, че той е плаващ. И макар формата на ковчег да му дава известна плавателност, той се смята за плаващ само теоретично. Бронетранспортьорът сърцато навлиза във водата и плава доста добре, но почти никога не може да излезе от водата самостоятелно, слабите му двигатели могат да въртят или колелата, или витлото, а едновременно въртене не се получава. При излизане от водата витлото на малка дълбочина вече е неефективно, а колелата още нямат достатъчно сцепление с терена. Ако се въртяха едновременно, той криво-ляво би могъл да се измъкне, а така след всяка малка рекичка цялата пехота остава без транспортни средства и без боеприпаси.

Освен това БТР-60П също се произвежда от обикновен автомобилен завод. От Горкиевския, който освен армията ни трябва да снабдява и цялото народно стопанство, и родните съветски бюрократи със служебни коли, за капак всички без изключение съветски таксита се произвеждат само там, плюс това на него чакат братски Египет, братска Уганда, братско Чили, братски Судан, братска Сомалия и още сума други, а Горкиевският завод е един.

— Ами тогава да си построим автомобилни заводи! В отговор той се усмихна злъчно.

— Ако можехме, бихме си изпонастроили, а така се принуждаваме да ги купуваме от Италия! И в цялата си досегашна история не сме построили сами нито един автомобилен завод.

С това нямаше как да не се съглася. През живота си съм бил, вярно, само в един съветски автомобилен завод и той ми направи потискащо впечатление. Оборудването на завода е произведено в Америка през 1927 година и продадено на Германия, която през целия предвоенен период и през цялата война го експлоатирала безмилостно, до скапване. През 1945-а това вече напълно износено и повредено от снарядите оборудване било откарано в СССР и с него започнали да произвеждат москвичите. Перспективният план на завод „Москвич“ не предвижда смяна на това оборудване до 2000 година, а какво ще стане по-нататък, ще видим. Но напълно възможно е Съветският съюз да установи още един рекорд.

— И щом е тъй, как ще спасяваме братска Чехословакия, капитане?

— Ами както винаги, с нахалство. В първия ешелон, разбира се, имаме бронетранспортьори — в ГДР, в Полша и в крайграничните окръзи. А ние тук в тила, във втория и третия ешелон, трябва само да вдигаме врява и да демонстрираме нашата готовност.

— А ако, не щеш ли, работата стигне до война? Ако се намесят американците?

— За това бъди спокоен. Никой никога не се намесва. Всичко ще изтърпят. Колкото по-голямо е нахалството ни, толкова по-голямо е тяхното търпение. То се знае, ще изпочупят с камъни прозорците на нашите посолства, а после с техни си пари ще ги ремонтират. Ще ни компенсират всичко до копейка. А подир туй ще започне обичайното смекчаване на международната обстановка и след една седмица всичко ще се забрави. Техните правителства ще имат интерес да забравят всичко час по-скоро. Хайде по една за изпроводяк и стига толкоз. Утре ще започне мобилизацията.

Мобилизацията от 68-а година протичаше без никаква маскировка, демонстративно. Най-напред пресата съобщаваше за големи учения, подир туй следваше мобилизация на запасняците за ученията, след това ученията приключваха, а запасняците оставаха в армията.

За няколко месеца бяха проведени много големи учения на Ракетните войски със стратегическо предназначение, последвани от учения на флота, на войските от ПВО на страната, на ВВС, от безброй учения на армиите и дивизиите от сухопътните войски. След това бяха проведени учения на свързочните войски, на които бяха проверени всички елементи от управлението на гигантската армия, учения на тиловите войски, на които хиляди тонове боеприпаси и десетки хиляди тонове гориво бяха прехвърлени към западните граници, и, най-сетне, командно-щабни учения на територията на Чехословакия, на които всички командири, до командирите на батальони, изучаваха на местността конкретните си задачи в случай на нахлуване. Отстрани всичко това, разбира се, изглеждаше много внушително.

Отвътре изглеждаше малко по-иначе.

Процесът на мобилизиране на армията представлява, първо, докомплектуване на съществуващите подразделения, части и съединения, второ, разгръщане на нови и, трето, тяхната необходима доподготовка и бойно сработване.

Процесът на докомплектуване в нашата дивизия протичаше, общо взето, без особени усложнения. В мирно време повечето съветски дивизии имат съкратен щат, например във всеки артилерийски разчет има не по седем души, а по двама -командир и мерач; при мобилизация всички вакантни места се запълват от запасняци. Дори ако те десет години не са служили в армията и са забравили всичко, такъв разчет след кратка подготовка е напълно боеспособен. Същото става с пехотата, танкистите, сапьорите и така нататък. По-зле от нас при мобилизация са свързочниците, зенитните и противотанковите ракетчици, разузнавачите и химиците. Тоест там, където войникът изпълнява индивидуална, различна от тази на другите работа. Всички тези подразделения през четирите месеца не можаха да бъдат докарани до състояние на боеготовност.

Дивизиите със съкратен състав по съветската официална терминология се наричат „кадрирани“, а злите езици ги именуват „кастрирани“: И това наистина е така, особено там, където процентът на запасняците е много висок. В нашия танков батальон, да речем, във всеки танк вместо четирима танкисти имаше по трима, липсваше зареждачът. Когато го включваха в състава на екипажа, танкът бързо се нареждаше сред боеготовните. В останалите танкови батальони, а те са общо седем във всяка мотострелкова дивизия, на танк се падаше по един само танкист — и то водачи. При мобилизация на всички останали: мерачите, зареждачите, командирите на танкове и дори ротният старшина и командирите на взводове се налага те да бъдат набирани измежду запасняците. Всички освен командирите на взводове бяха служили в танковите войски преди пет-десет години, често пъти на други типове танкове. А командирите на взводове не бяха служили никога и никъде и не само за танковете, за съвременната техника и тактика, а и за армията изобщо нищо не знаеха. Командирите на взводове бяха от някогашните студенти, които в цивилните висши учебни заведения са изслушали преди време курс от лекции по военните въпроси и след дипломирането си са получили званието младши лейтенанти от запаса.

Но най-големи проблеми имаше пехотата. Не само защото степента на кадриране там е най-висока, не само защото пехотата се комплектува от най-загубените войници, които често пъти не разбират езика и на командира, и на другарите си. Най-лошото беше, че пехотата нямаше техника. Една мотострелкова дивизия трябва да разполага с 410 бронетранспортьора, каквито ние имахме едва 40, само в нашия, параден полк. В другите полкове от дивизията, в другите дивизии от армията и в другите армии от окръга такива нямаше. Много от полковете имаха по 3–4 бронетранспортьора за бойна подготовка, които в случая отиваха за командирите на батальони, а дори за началник-щабовете нищо не оставаше.

Е, пехотата в краен случай може да се превозва и с камиони. Бедата е там, че и такива нямаше. Камионите, сложени на консервация в нашата дивизия, стигнаха само за два батальона, още един беше на бронетранспортьори, а на шестте останали мотострелкови батальона от дивизията им предстоеше да използват техниката, идваща по мобилизация.

Всички автомобили в Съветския съюз се водят на военен отчет. Ако си купувате лека кола „Волга“, вас ви предупреждават, че тя всеки момент може да бъде конфискувана за военни цели. За самосвалите, такситата и бензиновозите изобщо да не говорим — те също се водят на специален отчет и при мобилизация се прибират от армията. При мобилизация замира целият стопански живот на страната, понеже всички машини: трактори, булдозери, кранове, екскаватори — всичко отива в армията. Кой е измислил това безумие, трудно може да се каже. Тази система се прилага отдавна, но тя е можела да съществува през трийсетте и четирийсетте години, когато страната още била в състояние сама да се изхрани, когато са съществували дори при най-жесток глад продоволствени резерви, когато основна теглителна и транспортна сила на село бил конят. Сега, когато страната вече не е в състояние да се изхрани, когато тя вече няма никакви продоволствени резерви (през октомври 1964 година това бе демонстрирано на цял свят), когато в селското стопанство вече няма коне, да прибереш оттам всички мъже едновременно, всички трактори и машини, разбира се, е безумие. Онези, които планират бъдещата война, трябва в такива условия да разчитат или на внезапна кратка, светкавична война с прилагане на всичките си ядрени средства през първите минути, или на поражение, ако войната продължи повече от един месец.

Междувременно дивизията започна да получава въпросните водещи ни се коли. Това, което получихме, беше чиста подигравка. Огромното мнозинство от влизащите в армията коли се подлагат на продължителна консервация. След 10-годишно пазене ги прехвърлят в категорията на обикновените армейски коли, а новите, пристигащи от заводите, се консервират. След три, четири, а понякога и пет години безмилостна армейска експлоатация по страхотно разнебитени пътища лите се признават за окончателно негодни за използване и чак след това се дават на селското стопанство, но всяка от тях се води на военен отчет и задължително трябва да се върне в мията при мобилизация.

През 68-а преди Чехословакия получавахме коли, произведени през 50-а и 51-ва година. Докато протичал животът и Маленков смени Сталин, Хрушчов — Маленков, а Брежнев Хрушчов. Докато протичал животът им, Съветският съюз извърши титаничен скок към космоса, като изстреля спътника и Гагарин, а след това, изчерпал всички преимущества на внезапността и на трофейната германска технология, се отказа от по-нататъшната космическа надпревара. А тези грохнали бабички все си живеели и чакали да дойде техният час. И ето че часът удари!

След получаването на „бойната техника“ на пехотата бе забранено да се показва от горите. По пътищата и полята тренираха само танкистите, артилерията и един параден батальон на бронетранспортьори. А всички останали стояха покрай горските просеки и на горските поляни. Вероятно от космоса това е изглеждало страховито. Но не и на земята. Командването се страхуваше, че ще уплаши местните жители с вида на нашето войнство. Надебелели, забравили всичко войници, необучени и недисциплинирани — на стари, пределно износени камиони, боядисани във всички цветове на дъгата.

Редно е да отдадем дължимото на съветските военни ръководители: нито една от тези „диви дивизии“ не само че не се появи в Европа, но и не се движеше денем по територията на Съветския съюз. Но съществуването им донесе на съветското ръководство доста голям капитал, американците виждаха от космоса нови и нови дивизии, които никнеха като гъби. Наблюдавайки мощните танкови колони по пътищата, разузнаването им предполагаше, че в горите стои несметна пехотна сила. То така си и беше, само че силата беше неорганизирана, неуправляема, а най-важното — неспособна да воюва.

След първия етап на мобилизацията — докомплектуването на частите и съединенията, започна вторият етап — разгръщането на новите подразделения, части и съединения.

Запасняците започнаха да пристигат, „бойната техника“ също. Подразделенията набъбваха и някоя прекрасна нощ ненадейно получаваха заповед да се раздвоят. При това заместник-командирът на дивизия ставаше командир на новата дивизия, заместник началник-щабът се превръщаше в началник-щаб на новата дивизия от „второто формирование“, както се нарича това официално. Командирите на батальони през тази нощ ставаха командири на полкове, а командирите на роти — командири на батальони. Лошото беше само, че взводните командири, някогашните студенти, които никога не бяха виждали армия, ставаха вече не взводни, а ротни командири. А за взводни се издигаха сержанти от запасняците.

След разделянето си на две всеки полк и всяка дивизия отново започваха етапа на докомплектуване, но този път със запасняци от още по-стари набори и с още по-стари автомобили. Броят на запасняците растеше застрашително и армията окончателно преставаше да прилича на себе си. С предназначените за завземане на Чехословакия дивизии това, естествено, не се случваше, а дори и да се случваше, то поне в значително по-малка степен, от което на нас изобщо не ни олекваше. Онези дивизии също трябваше да се докомплектуват по някакъв начин и ние изведнъж с ужас видяхме, че от нашите, вече две дивизии, малко по малко започват да изтеглят хора и техника. То се знае, най-добрите хора и най-добрата техника. От танковите екипажи, които с толкова мъки бяхме успели да стъкмим, започнаха да прибират строевите войници, заменяйки ги със запасняци.

След два-три дена вълната заля и нас. От четирийсетте бронетранспортьора двайсет ни бе заповядано да подготвим за изпращане в Прикарпатския военен окръг. След още един ден 12 млади кадрови офицери получиха заповед за прехвърляне в Прикарпатието. А откакто те повлякоха крак, вече нямаше спиране. Всеки ден ни донасяше новина: прибрали са всички водачи на танкове, прибират кадровите свързочници, прибират началник-щабовете. В гората киснехме вече втори месец. Запасняците прииждаха. Дисциплината падаше. Някъде към началото на юли дойде заповед във всяка дивизия да се създадат полеви трибунали. Очевидно до този момент броят на „дивите дивизии“ толкова беше нараснал и всяка от тях беше толкова обезкървена от постоянното източване на кадрови офицери, сержанти и войници, че цялото това войнство вече не можеше да се управлява другояче освен с трибунали.

Трибуналите бързо възстановиха реда, но не и подготовката на войските. Ежедневните тренировки продължаваха. В нашия полк възникнаха нови трудности. След изпращането на половината бронетранспортьори останахме само с двайсет. По два дадохме на командирите на втори и трети батальон, а 16 останаха в първи. Разделихме си ги по братски: един за командира на батальона и пет за всяка рота. В ротата има 76 души. Всеки бронетранспортьор побира теоретично по 15 души, така че всички може да бъдат настанени. Но на практика първият БТР отива за командира на ротата и в него заедно с командира се настаняват замполитът, санинструкторът, картечното отделение на ротата с много голям запас от патрони и старшината на ротата с цялото ротно имущество. Целият командирски БТТ не само е претъпкан отвътре, но и отвън е накачулен със сандъци, варели и туби.

На трите останали взвода, по 22 души във всеки, се падат останалите четири бронетранспортьора. По един на взвод и един БТР за остатъците от трите взвода. Това, че в боя взводовете и отделенията ще се окажат разкъсани на части, никого не вълнува, сега трябва да се мисли не за боя, а как да се настанят хората в бронетранспортьорите. Никакви допълнителни камиони, дори разнебитени и изхабени, нито на полка, нито на батальона, нито на окръга никой, естествено, няма да даде. Откъде да ги вземат? А нашият полк и бездруго е най-късметлия сред армиите от окръга. Това не бива да го забравяме! Никой друг няма такива привилегии.

И тъй, във всеки от транспортьорите, които побират по 15 души, трябва да се сместят 16. То ние на учение и по повече сме возили. По 30 души сме натъпквали, и пак нищо! Но ученията и предбойната обстановка донякъде се различават помежду си. В предбойна обстановка във всеки бронетранспортьор освен всичкото оръжие на пехотата задължително трябва да има гранатомет РПГ-7 и 10 гранати към него. Десет гранати — това са два големи сандъка. Освен туй 20 ръчни гранати ф-1 са още един сандък. Картечница СГМБ и 2000 патрона към нея — това са още два сандъка. БТР-ът трябва да има два пълни варела бензин, те се нагласят отгоре, и резервно колело, то може да се закрепи само на броневия покрив, след което единият от люковете престава да се отваря. По-нататък, всеки войник има със себе си автомат, картечница или гранатомет, към всеки автомат по 300 патрона и към всяка лека картечница по 1000. И още: две гранати, щик, противогаз, защитен гумен комбинезон, противоатомни гумени ботуши и ръкавици,-шинел, платнище, чифт долни дрехи, запас от продукти за пет дена, манерка с вода, лопата, индивидуален медицински и противоатомен пакет. Когато всичко това се натовари в БТР-а, не 16, ами един няма къде да седне. Хубаво беше едно време — бронетранспортьорите нямаха брониран покрив, качвай всички отгоре като селски моми на каруца със сено. След Унгария производството на такива бронетранспортьори бе прекратено. Сега тези 16-има души трябва да бъдат натикани през люковете под покрива.

Подобно занимание не е лесно, особено като се има предвид дебелината на запасняците. Понякога тази операция отнема близо четирийсет минути. Ако, не дай си, Боже, машината се преобърне или подпали, освен водача и командира, чиито места са преградени от другите, никой няма да излезе жив. За бой изобщо не става дума. Как дишат те там, наблъскани по-зле от солени риби в каца? Войнишкият ум е намерил изход и от това положение. Всеки си слага противогаза, като предварително е откачил филтриращата кутия от маркуча, а след това маркучите се промушват през отворените люкове и амбразури. Лятно време с гумена маска, притиснат отвсякъде от гърбове, задници, ботуши, цеви и приклади, не е много приятно, разбира се, но поне има какво да дишаш.

На учения, особено пък когато присъстват презморски аташета, всичко това се прави другояче, но ученията са едно, особено показните, а суровата армейска действителност е съвсем друго нещо.

Късно една вечер след поредната тренировка на войниците по настаняване в БТР-а (а за нищо друго вече не ни беше останало време) получих заповед спешно да замина за щаба на Прикарпатския военен окръг. На моето място застъпи командирът на първи взвод, младши лейтенант от запаса. Когато чу за новото си назначение на длъжността ротен, той погледна мрачно нашите бронетранспортьори, запасняците, които сержантите с мъка измъкваха един по един през люковете, подсвирна проточено и тегли една дълга псувня.

ОСВОБОДИТЕЛИТЕ

Ураганът от премествания, размествания, преформирования: докомплектувания грабна и мен и ме запокити във 2-ри батальон от 274-ти полк на 24-та Самаро-Уляновска, Бердичевска Желязна, три пъти Червенознаменна, наградена с ордените „Суворов“ и „Богдан Хмелницки“ мотострелкова дивизия от 38-армия на Прикарпатския военен окръг. Думите „три пъти Червенознаменна“ в пищната титла на дивизията означаваше, тя е награждавана с три ордена „Червено знаме“. Но злите езици именуваха дивизията не три пъти Червенознаменна, а „трижди проклета“. Пълното й наименование беше „24-та Ръждясала, Бронекопитна, Трижди проклета“.

Завладяваща гледка е смяната на караула пред Мавзолея. Стотици пъти съм идвал на Червения площад, но все не мога да се налюбувам на точността и на стойката. Влече ме натам. Идвало ми е да стоя с часове и да се любувам.

Пък и как да не се любуваш! Най-добрите измежду най-добрите, изтренирани до артистизъм, по-изтренирани от съветските гимнастици на олимпийските игри. Красавци!

Полкът им е в самия Кремъл. Цял полк на КГБ! Не ти ли се вярва? Тогава мини откъм Александровския парк и погледни колко са етажите на казармата им. Май два. А като се повгледаш — четири. Прозорците са грамадни. През всеки прозорец се виждат два етажа. Само се позагледай и ще видиш, че съм прав. И тъй, четири. Тези, които се извисяват над Кремълската стена. А колко ли етажа закрива стената? А сега влез в Кремъл и погледни казармата откъм Цар топ — ще видиш, че тази наша къща не е просто къща, а грамадна правоъгълна сграда с вътрешен двор. А сега отново излез през Троицката порта в Александровската градина и се опитай да измериш с крачки дължината на тази сграда. Колко ще излязат? Така е, там не един полк, а и повече могат да се поберат, без танковете и артилерията, разбира се.

А сега някой неделен ден наобиколи към Кремъл, полюбувай се колко от тия момчета се разхождат. Пет процента са максимумът, който един командир на полк може да пусне в града едновременно. Но това важи за командирите на обикновените полкове, а в Кремъл полкът не е съвсем обикновен. Дори командирът и да пуща по пет процента от своите орли, все едно доста се насъбират в Кремъл. А ако все пак виждаме не пет само процента, а само два или три, колко ли са останали вътре?

Момчетата ходят важни, наперени. Как да не са наперени? По-рано един Илич пазели, а сега двама. Униформата им е мераклийска: шинелите, калпаците, ботушите — всичко е офицерско. Пагоните — сини, греят златни букви „ГБ“. Чакай, а защо не КГБ, а само ГБ? Има си крушка опашка. „К“ — комитет, тоест. Несолидно. МГБ звучи по-солидно. Но ГБ е най-добре. Държавна сигурност!!! Така по тежи, по-внушително е. Над всички министерства и комитети, включително и над Централния. ГБ е кристалната мечта на комитета. Но не само мечта, разбира се. Щом отсега не се стесняват да отхвърлят първата буква и да демонстрират всеки ден на Централния комитет огромното си презрение към всички видове комитети! ГБ и точка.

И тъй, най-добрите измежду най-добрите. Цял полк, само дето е без танкове. Но танкове и не им трябват кой знае колко, стените на Кремъл още са яки.

Ами ако стане нещо, някое превратче, особено ако армията тръгне с танкове срещу ленинския ЦК? Тогава накъде?

За това, братче, не се тревожи. За такива случаи е измислена дивизията, носеща името на другаря Дзержински. С танкове, с артилерия, с всичко каквото трябва. Вярно, дивизията се нарича дивизия от вътрешни войски, тоест на Министерството на вътрешните работи. Но ти недей вярва на маскарада. КГБ както си поиска, така ще се маскира! Тъй че не гледай униформата на дивизия „Дзержински“. Маскарад! Откога защитата на любимите вождове е преминала в ръцете на МВР? А? Винаги това е била първата задача на КГБ. Тъкмо за това е била създадена дивизията. Така пише и във всички справочници: лично по указание на Ленин и за защита на Ленин лично. А другарят Рой Медведев пише, че охраната на скъпия Илич се била състояла само от двама-четирима души. За дивизията „Дзержински“ обаче другарят Медведев кой знае защо забравя. А дивизията много се гордее с тази си роля. 18 хиляди души и всички вардели само Ленин. И латвийските стрелци се гордеят със същото, и Московското училище „Върховен съвет“, и Кремълските картечарски курсове, глей колко се насъбраха. А вие, другарю Медведев, се пишете марксист ленинец, ама в музея на другаря Ленин май не сте ходили. А там всичко това е казано много ясно.

И тъй, дивизия за охрана на вождовете. Комплектувана от най-добрите измежду най-добрите. От три пъти проверени. От челници в производството, активисти и спортисти.

Освен дивизията „Дзержински“ ГБ си има и други полкове и дивизии. Всичките са комплектувани с елитни войници. Но освен просто войски на КГБ има и войски на правителствените съобщения на КГБ, Много ли са? Много са, я! Връзката с всички министерства и ведомства, с всички републики, краеве, области и райони, с всички изпитателни полигони, космодруми, затвори и лагери, с големите заводи и фабрики, рудници, мини, с всички военни окръзи, армии, корпуси, дивизии и, то се знае, с братските партии. И всичко това е връзка, връзка,: връзка, връзка. Кабели, комутатори, шифровални машини, подслушващи постове. И всичко това са войски, войски, войски. Най-подбрани, разбира се. Защото човекът всеки ден трябва да слуша тайни и на никого да не ги разказва. И след, като се наслуша на безутешните ни тайни, да не се обеси и да не забегне в Америка. Колко войници се искат тук? Но и това още не е Съветската армия, нито Министерството на отбраната. Тук слушат и докладват на когото трябва за какво си приказват в Министерството на отбраната. Гранични войски — ето къде е главната сила на КГБ. Девет окръга!!! Девет окръга гранични войски, тоест войски на КГБ, с танкове, с вертолети, с артилерия, с бойни кораби.

Всички, естествено, са най-елитни, най-отбрани, защото граничарите са измислени, да не може никой да избяга от прекрасното ни общество. А граничаря никой не го охранява! Стои на самата граница. Една крачка да направи и вече е в чужбина. Та за да не избяга той, и в деветте окръга на КГБ подбират най-добрите и най-най-добрите.

Онези пък, които не са попаднали в тази гигантска организация, попадат във вътрешни войски. Това още не е Министерството на отбраната, това засега е Министерството на вътрешните работи. И още не е армия, макар че също си има полкове, дивизии, танкове и оръдия.

— С какво се занимаваме, братлета?

— Лагера охраняваме.

— Охо, отговорна работа! А много ли сте?

— Че как! Само по закона „За засилване на отговорността за хулиганство“ през последните десет години осем милиона души са влезли в затвора. А й по другите параграфи и закони също вкарват в дранголника. Всичките трябва да ги пазим.

— Сигурно най-добрите вземат при вас, а?

— Ами да. Трябват такива, дето в рода им никой да не е бил осъждан. Освен туй такива, че като пообщуват с пандизчиите, да не попият от тях каквото не трябва, а и да попият, да не го вземат много присърце, а като го вземат присърце, да не разнасят чутото, а и ако го разнасят, да не е надалеч.

— Че откъде ги намирате такива?

— Оправяме се криво-ляво.

И чак онези, които не са попаднали нито в ГБ, нито във вътрешни войски, попадат в несъкрушимата и легендарна Съветска армия.

Всяка уважаваща се армия се състои от три вида въоръжени сили, всеки от които се дели на родове конски. Съветската армия уважава себе си повече от всички и затова се състои не от три вида въоръжени сили, а от пет. Освен Сухопътните войски, ВВС к ВМФ съществуват още два съвсем равноправни компонента: войски на ПВО на страната и Ракетни войски със стратегическо предназначение. Но освен петте вида въоръжени сили съществуват и ВДВ — въздушнодесантните войски, които не са отделен вид въоръжени сили, но не се подчиняват на никого освен на министъра на отбраната. И ги командва армейски генерал, както и сухопътните войски например.

А в същите тези ВДВ има цели осем дивизии, докато цялата британска армия например — четири дивизии. Повтарям: цялата армия на Великобритания се състои от четири дивизии и толкоз!!! Три дивизии са в Германия и една на Острова. Като сравниш това, някак изведнъж представата за агресивността на блока НАТО поизбледнява.

Та въпросните ВДВ подбират най-добрите войници, най-смелите, най-издръжливите, схватливи и развити и най-яки физически. И има защо да е така! Дневни и нощни скокове с парашут във всякакви условия, действия в тила на противника срещу най-важните му обекти. Действия в пълна изолация от своите войски, без подвоз на боеприпаси, гориво и продоволствие, без евакуиране на ранените. Десантниците са длъжни сами да убиват своите ранени, за да не попаднат в ръцете на врага и да не разкрият плановете и намеренията на десанта. На десанта му е нужна внезапност! ВДВ по численост са равни на две армии като британската и са комплектувани с най-първокласни войници: силни, решителни и непоколебими. А онези, които не са попаднали във ВДВ, ги вземат в Ракетните войски със стратегическо предназначение — РВСГТ. Това, че там подбират най-добрите, на нас двамата, разбира се, ни е ясно. Въпросът е колко най-добри войници са нужни там. Общо в РВСП има три армии, всяка от които се състои от три-четири корпуса. Всеки корпус пък се състои от дивизии понякога три, понякога и пет. Така че доста дивизии се събират. Тях изобщо няма какво да ги сравняваме с британската армия.

След като РВСП си подберат във военните окръжия най-добрите войници, идва редът на Войските от ПВО на страната. Там са нужни несравнимо повече войници, но те до един трябва да са от най-добрите. ПВО на страната представлява борбата със спътниците, с междуконтиненталните балистически и крилатите ракети, със стратегическите бомбардировачи и се състои от три рода войски: авиация, зенитно-ракетни и радио-технически войски. Авиацията на ПВО е най-добрата авиация, там са най-бързите самолети прехващачи. Радиотехническите войски пък са хилядите най-различни локатори, които вардят небето деня и нощя. И най-сетне зенитно-ракетните войски. Всички тези три рода войски са съсредоточени в два окръга — Московския и Бакинския, а всеки окръг — това е група армии на ПВО. Освен двата окръга обаче има няколко самостоятелни, неподчинени на окръзите армии на ПВО.

След ПВО идва редът на авиацията. Не смесвайте авиацията с ПВО. Авиацията изобщо, а по-точно казано — ВВС, няма никакво отношение към ПВО. ВВС — това са 16 въздушни армии на фронтовата авиация, 3 корпуса на стратегическата авиация и 6 дивизии на военнотранспортната авиация. Армиите на фронтовата авиация се състоят всяка от шест дивизии, а корпусите на далечната авиация имат по две-три дивизии. Няма да спорим по въпроса, че в авиацията трябва да се намират най-добрите войници, отговарящи на най-високи изисквания.

Чак след ВВС си подбира хора флотът, по-точно казано -ВМФ. Флотът също е грамаден, той има и морска пехота, където изискванията са високи като във ВДВ, и колосално количество стратегически ракети, а към обслужващите тези ракети матроси изискванията са също толкова високи, колкото към войниците от РВСП, че дори може би и по-високи, защото изстрелването на ракета от атомна подводница, изпод водата, е несравнимо по-сложно от старта от подземна инсталация, флотът си има и своя ПВО, и много мощна флотска авиация, която към ВВС и към авиацията на ПВО на страната няма никакво отношение. И навсякъде са нужни, разбира се, най-умните, най-грамотните, най-смелите и решителните, най-силните и най-издръжливите.

Всички останали попадат в Сухопътните войски.

А най-добрите, попаднали тук, биват изпращани, то се знае, в чужбина. Нека освободените народи се любуват на своите освободители!!! Ето защо тук са нужни най-добрите — за да не се изложим пред Европа! А много ли хора трябват за въпросната освободена Европа? Много, я!

Да вземем например ФРГ, реваншистката държава, и нейната свирепа армия — бундесвера, с който ежедневно плашат у нас в Съюза всички, от пионерите до пенсионерите. И знаете ли колко дивизии има този реваншистки бундесвер? 12! Общо. Всякакви. Танкови, мотопехотни, егерски, алпийски и въздушнодесантни. И всичките образуват три корпуса, армии при тях Няма.

Та срещу тези 12 дивизии само в ГДР ние държим 5 (ПЕТ!!!) армии сухопътни войски и една въздушна армия на ВВС, които Заричаме ГСВГ — Група съветски войски в Германия. А освен ГСВГ съществува и Северна група войски — съветските войски в Полша, Централна — в Чехословакия, и Южна — в Унгария, всичките тези четири групи войски трябва да се комплектуват с най-добрите измежду най-добрите.

Новобранците, които по някакви причини не са попаднали сред стотиците хиляди най-добри измежду най-добрите, попадат в сухопътните войски, но вече на територията на Съветския съюз. Нека направо си кажем, че след многобройните подбори на милионите най-добри тук остават само отличните войници, но не толкова отлични, както например в ГБ, ГВ на КГБ, ВВ на МВР, във ВДВ, РВСП, ПВО на страната, ВВС, ВМС, ГСВГ, ЦГВ, СГВ и ЮГВ.

Войниците, които са останали, са отлични, разбира се, първокласни... но не чак дотам.

Та сухопътните войски на територията на Съветския съюз са обединени в 16 окръга, или за по-ясно — в 16 групи армии!!!

И всичките тези армии и групи армии трябва да се комплектуват, но този път не с най-добри, а с онези, които са артисали.

Сухопътните войски на Съветския съюз са гигантски организъм. И смело ще кажем, че нито китайците, нито американците, нито който и да било друг, нито пък всички, взети заедно, не притежават такъв гигантски и мощен организъм.

И как се комплектува такава армия? Най-голямата армия в света? След като по нашите нивя няма кой да прибира реколтата?

Естествено, с предимство и с най-добрите. А сега да си поприказваме за останалите...

Сухопътните войски си имат свои ВДВ, които са със същите униформи, но са подчинени на командващите окръзите, може да се каже, не ВДВ изобщо, а ВДВ на сухопътните войски, Официалното им наименование е Войски със специално предназначение, а за по-кратко — СПЕЦНАЗ.

Сухопътните войски си имат и своя авиация — бригади от противотанкови вертолети. Съществуват и ракетни войски на сухопътните войски, ПВО на сухопътните войски и още ред неща. И при подбора за тях се прилагат същите стандарти, както и при подбора за ВДВ, за ПВО на страната, за ВВС и РВСП.

И чак тогава онова, което е останало, отива за комплектуване на мотострелковите и танковите дивизии.

И тъй, композицията с новобранците е докарана в дивизията.

Най-добрите веднага ги вземат в самостоятелния ракетен дивизион на дивизията. Това е главната ударна сила на дивизията. Шест инсталации за изстрелване, всяка от които може да направи по три Хирошими.

След това подбор на най-добри извършва самостоятелният разузнавателен батальон. После самостоятелният свързочен батальон.

След всичките самостоятелни батальони и дивизиони идва ред на зенитно-ракетния полк на дивизията. Такъв полк има във всяка дивизия и без него по време на бой също няма живот, а поради това най-добрите отиват там.

И чак след този полк идва редът на артилерийския полк. Не случайно има такава песен:

Умният в артилерията,

контето в кавалерията,

мързеливият във флотата,

глупакът в пехотата.

Та едва след като всички умни ги вземат в артилерията, останалите поемат към мотострелковите и танковите полкове.

Бедата обаче е там, че и във всеки полк си има своя разузнавателна рота, зенитно-ракетна батарея, артилерийска батарея, а сега дори дивизион, своя реактивна батарея, свързочна рота и т. н. Където, разбира се, подбират най-добрите...

Погледнах аз моята гвардейска рота, прехапах устни и нищо не казах. Не викнах офицерите на разговор, не се заприказвах и със сержантите. И при съседните командири на роти не отидох да се запознаем. Погледнах ротата, и това беше...

След запознаването с личния състав е редно да се приемат бойната техника и въоръжението на ротата, а после — имуществото на ротата и боеприпасите. Но не отидох в парка на бойните машини. Не...

Отидох право в офицерската кръчма с лиричното наименование „Звездичка“, не знам дали небесна, дали поредната на пагона, дали Червена на гърдите. Всеки може да тълкува наименованието според потребностите си.

На цицестата бюфетчийка пробутах една оръфана рубла в повече, за да ми донесе бутилка, защото на офицера не му е позволено да си пийне официално. Сложих бутилката под масата и малко по малко, доливаики си в чашата вместо лимонада, до вечерта я пресуших.

Но не се развеселих, не. Само ми докривя още повече. За чий са измислили тая система? Кой я е измислил? Каквото и да си приказваме, на бойното поле ще воюват танкистите и пехотинците, а не ракетчиците, нито гебистите. Противникът трябва да се бие не с бройка, а с умение. А моите гвардейци дори руския не го разбират! Езика на своя командир! И помежду си не могат да се разберат, защото всички нации са размешани. Които горе-долу разбират нещичко, тях отдавна са ги взели или в артилерията, или в разузнаването. Защо трябва да се държи такова стадо?! Да ги изпратят до един в строителните части, по-голяма ще е ползата! А армията да е по-малка, но нека те поне помежду си що-годе се разбират!!! Ами ако започне война? Това е сто пъти по-лошо от арабска войска, там поне офицерите и войниците са си разбирали от приказката. Какво да ги правя тия?

Хайде, няма война, мир е, но нали ще трябва да ги уча на нещо? На тактика например. Ако един ученик не разбира учителя си, дори на шах не можеш го научи да играе. А в шаха цялата обстановка е като на длан, всяка заплаха се вижда, само анализирай. На бойното поле ситуацията е неясна и заплахата може да изникне от всяка посока и внезапно. И противникът не те чака да обмислиш ответния си ход, той мести ли, мести фигурите, провежда блестящи комбинации, без да изчаква ответните ходове. И разплатата за загубата на бойното поле не е шахматната корона, нито някой и друг милион долари, а животът на милиони хора. И на всеки му се иска да спечели. Противникът не е глупак! Той предварително по сто пъти разиграва на електронна машина всяка своя комбинация на бойното поле. Как ще воюваме ние? През 41-ва ги е нямало всичките тия РВСП или ПВО на СВ, та затуй поне пехотните дивизии се комплектували с първокласни войници. Затуй може би сме устояли. И национални дивизии е имало, латвийски, грузински; щом командирът на дивизията разбира руски, това е достатъчно. А сега какво става?

Поръчах си втора бутилка и когато я преполових, усетих такава жалост към себе си и към клетото си отечество, че ми стана просто непоносимо.

Малко преди затварянето на кръчмата на масата ми седнаха двама пехотни капитани — я да се запознаят, я защото търсеха трети за ортак. На поздрава им аз, изглежда, съм отговорил не много учтиво.

— Ново е офицерчето...

— Май плаче...

— Те, новите, все в тоя ъгъл плачат...

— Нищо, ще се съвземе... Ще се очепери... Всички оттук сме започвали.

Това беше последното, което чух. Сигурно двамата капитани, разбрали състоянието и настроението ми, са ме дотътрили късно през нощта до офицерския хотел.

Същата нощ мен, пиян като крак, отново някой ме мъкнал от офицерския хотел до моята рота. Грижливо ме настанили в командирската кола и колоната потеглила.

Същата нощ моят полк бил вдигнат по бойна тревога. Братският народ на Чехословакия ни бил помолил за помощ и защита.

НА ПОСЛЕДНИЯ РУБЕЖ

Западна Украйна

— Житото скоро ще започне да се рони.

— Какво ли си мислят ония горе?

— Да не мислиш, че им е лесно? Чехите не дават повод да ги защитаваме, комунистите засега не ги избиват и чекистите не ги бесят по електрическите стълбове. Няма от кого да ги защитаваме. Как да вкараш войски в такава ситуация?

— Те по-напред за себе си трябва да мислят, за страната си, а не за някакви чехи и за общественото мнение. Време е да вкарваме войските.

— Абе те там разбират кога трябва, кога не трябва.

— Нищичко не разбират. Ако след една седмица войските не бъдат вкарани в Чехословакия, спукана ни е работата.

— Защо, бе?

— Защото житото ще започне да се рони, защото няма кой да го жъне, защото забърсаха всички мъже и всички камиони. Ако не приберем житото, всичко ще започне отначало както през 64-та.

— Американците ще ни подкрепят! — уверено каза ПНЩ-ът.

— Ами ако не поискат?

— Ще ни подкрепят, къде ще ходят?!

— Всички ни все едно не могат да изхранят. Видя ли що народ сме мобилизирали?! През 64-та поне някаква реколта прибрахме, а сега никаква няма да има. Американците не могат да изхранят всички ни.

— За американците не се тревожи. Те са богати. Продукти имат колкото щеш: за всички ще стигнат.

— А защо сега да не изпратят селяните и армията да приберат реколтата, а Чехословакия да я освободим през октомври или ноември?

— Гибелен вариант. Пак ще ни е спукана работата. Отидоха и съветската власт, и завоеванията на социализма. Войските трябва да се вкарат сега. В противен случай там всичко ще рухне, няма да има какво да защитаваме.

— Те казват, че друг социализъм строели, с човешко лице.

— Туй пък вече е вражеска пропаганда — прекъсна го зам-политът. — Всеки социализъм си има само едно лице. Буржоазията, другари, измисли теорията за конвергенцията, тази теория противоречи на марксизма и не съдържа нито капка здрав разум. С един задник на два стола не се седи, просто е неудобно. Сами преценете, другари: каква конвергенция може да има, след като от завоеванията на социализма няма начин да бъде откъснато нито едно негово предимство?

Спомняте ли си как един антисъветчик през епохата на волунтаризма написа гнъсна клевета по адрес на нашия строй, казваше се „Един ден на Иван Иванович“ или „на Иван Трофимович“? Какво последва? Всички несъзнателни елементи се разшаваха. Взеха да разпространяват тая клевета. Появи се недоверие към политиката на партията и така нататък. Добре, че навреме им свиха сармите, инак не се знае докъде щяхме да стигнем.

С това не можехме да не се съгласим. Лично аз не бях чел тоя Иван, не ми беше попадал в ръцете, но че ефектът от него беше зашеметяващ, много добре си спомням.

— Та каква са я свършили другарите чешки комунисти -продължи замполитът. — Взели, че изобщо отменили цензурата! Отворили шлюзовете за цялата буржоазна пропаганда! Печатай каквото ти хрумне! До какво може да доведе това? До конвергенция ли? Не! До капитализъм! На буржоазното влияние му е достатъчна съвсем малка дупчица в язовирната стена, а после водата ще я разкъса! У нас имаше такава дупчица, да сме благодарни на партията: навреме я запушихме! А в Чехословакия не е дупчица, там вече водата тече с все сила. Каква е тая конвергенция, ако всеки ще приказва каквото си иска? Никаква конвергенция, ами същинска буржоазна анархия!

С това също не можехме да не се съгласим. Щом от едно разказче насмалко не е рухнала цялата система, какво ще стане, ако цензурата бъде отменена изцяло? И трета възможност няма — с цензура или без нея, с органи на КГБ или без тях, с Централен комитет или без него. Наистина, за каква конвергенция може да става дума?

— Продължете, другарю подполковник! — провикнаха се от задните редици.

Ние също подкрепихме предложението. Новият замполит за разлика от предишния говореше смислено и разбираемо.

— И ще продължа, другари. Социализмът е система стройна като брилянт и също толкова здрава, но достатъчно е шлифовачът да направи едно погрешно движение и устойчивостта на кристала може да се наруши, и той ще стане на прах. В Чехословакия това вече е сторено. Диамантът се разпада. Но той е органична съставна част от целия социалистически лагер. И диамантът на световния социализъм също може да се разпадне много бързо. Лошият пример е заразителен! Ако буржоазията възтържествува в Чехословакия, нима съседна Унгария няма да тръгне по същия път?

Отговорихме с викове на негодувание. Началник-щабът на трети батальон се усмихна лукаво и тихо попита:

— Какво чакаме, другарю подполковник? Всички отдавна сме готови да изпълним интернационалния си дълг.

Въпросът не смути замполита, макар че той лично, естествено, нищо не знаеше.

— Трябва да сме винаги готови!

Задружно изръкопляскахме на храбрия замполит, който бе организирал толкова успешен импровизиран митинг.

Събитията назряваха. На всички беше ясно, че скоро ще ни вкарат, не беше ясно само точно кога. Преди два дена се получи секретна заповед за офицерите, че се формират Прикарпатски и Централен фронт. Нашият Прикарпатски фронт беше създаден на базата на управлението и войските на Прикарпатския военен окръг и на няколко полски дивизии. За командващ Прикарпатския фронт бе назначен генерал-полковник Бисярин. В състава на фронта влязоха четири армии: 13-а, 38-а, 8-а гвардейска танкова и 57-а въздушна. Още същия ден 8-а гвардейска танкова армия и част от силите на 13-а армия предприеха прехвърляне на територията на Южна Полша, където към състава им допълнително бяха включени полските дивизии.

Централния фронт командваше генерал-полковник Майоров. фронтът бе формиран на базата на управлението на Прибалтийския военен окръг, като в него бяха включени войски от Прибалтийския военен окръг, от ГСВГ и СГВ, както и отделни полски и източногермански дивизии. Централният фронт имаше стандартна организация и бе разгърнат в ГДР и Полша. Разграничителната линия между нашите два фронта минаваше през Краков. В състава на Централния фронт влизаха четири армии: 11-а и 20-а гвардейски, 4-та гвардейска танкова и 37-а въздушна.

Много по-късно научих, че един фронт е бил разгърнат и в Унгария, но този фронт не навлязъл в Чехословакия, а само прикривал действащата групировка. Освен Южния фронт на територията на Унгария била разгърната оперативната група „Балатон“. Тази група навлязла в Чехословакия. В състава й имало две съветски дивизии, както и български и унгарски подразделения. Съюзниците били включени в състава на групата „Балатон“ само „за мебелировка“.

А житото се ронеше.

Заранта на 19 август на офицерите бе прочетена поверителна заповед за формирането на главно командване „Дунав“. За главнокомандващ бе назначен армейски генерал Павловски. Щабът му беше разгърнат някъде в Южна Полша, възможно е — до самата граница с Чехословакия. Главно командване „Дунав“ взе под свое командване Централния и Прикарпатския фронт, оперативната група „Балатон“ и като четвърти независим елемент — две гвардейски въздушнодесантни дивизии. През първия ден от операцията за осигуряване на стоварването на десантните дивизии на разположение на главно командване „Дунав“ се предоставяха пет дивизии от военнотранспортната авиация.

Бойната тревога за нашия полк бе обявена в 23,00. По каналите на закритата връзка до всички фронтове, армии, дивизии, бригади, полкове и батальони бил предаден сигналът: „НАШЕТО ВРЕМЕ НАСТЪПИ.“ Този сигнал предписваше на всички командири да разпечатат един от петте пазещи се у тях поверителни пликове, а останалите четири в присъствието на началник-щабовете да изгорят, без да ги разпечатват. Операцията е била разработена в пет варианта. Сега, когато един от тях беше одобрен и утвърден, останалите загубваха сила и подлежаха на незабавно унищожаване.

Едновременно разпечатаните хиляди поверителни пликове в един глас повеляваха на командирите от всички степени да осъществят операция „Дунав“ в пълна готовност да продължат бойните действия в съответствие с плановете „Дунав — Канал“ и „Дунав — Канал — Глобус“.

Освобождението започна.

БЕЛИТЕ ИВИЦИ

Последното спиране пред държавната граница. Районът на град Ужгород

Началник-щабът на батальона отпусна на раменете ми оловния си поглед и властно ми нареди:

— Повтори!

Изпънах се, тракнах с токове и му издекламирах отдавна известните думи на "Разпореждане по взаимодействието за операция „Дунав“.

— Бялата ивица е отличителният знак на своите и съюзническите войски. Цялата бойна техника съветско и съюзническо производство без бели ивици подлежи на неутрализиране, желателно без стрелба. Танковете и друга бойна техника без ивици подлежат на незабавно унищожаване без предупреждение и без команда от горе в случай на съпротива. При среща с войски на НАТО незабавно се спираме и не стреляме без команда.

Началник-щабът продължи по-нататък покрай редицата от офицери, заповядвайки ту на един, ту на друг офицер да повтори отдавна омръзналото ни правило. Най-сетне завърши обхода, излезе на средата и приключи инструктажа с думите:

— Другари офицери! Да не се стреля по войските на НАТО съвсем не значи, че не бива да проявяваме твърдост и решителност! На мястото, където първият наш танк срещне техен танк, незабавно трябва да се разгърне взвод или рота. Ако е възможно, без стрелба можете и да ги изблъскате тук-там от завзетата територия. Задачата ни е да завладеем колкото може повече територия. Нека после дипломатите решават къде ще мине границата между Източна и Западна Чехословакия. Въпрос на чест е Източна социалистическа Чехословакия да бъде по-голяма от Западна. Ако възникне стрелба, не си изпущайте нервите. По-добре се оттеглете на един-два километра. Не налитайте особено на бой: и на тях не им се бие кой знае колко. А ако наистина се стигне до бой, бъдете готови за най-лошото.

Началник-щабът се шибна с върбовата пръчка по прашния ботуш и тихо, но ясно добави:

— Всеки мерзавец, на когото му хрумне да избяга при безивичните или западните, трябва да бъде унищожен незабавно. На всякакви опити за заличаване на нашите бели ивици и за преминаване в стана на безивичните трябва да отвръщате с незабавен разстрел. Такова право се дава на всеки от вас. За съжаление опити за заличаване на белите ивици са възможни не само в унгарските и полските подразделения, но и сред нашите. Нека се надяваме на най-доброто. — И, след като смени тона си, изрева: — ПО МЕСТА!!!

Втурнахме се към нашите машини, около които се въртяха войници и сержанти, привършвайки последния технически преглед преди потеглянето. А откъм другия край на колоната също бегом към нея се приближаваше плътна група войници и сержанти, които току-що бяха получили инструктаж от офицера от специалния отдел на ГБ. Доносниците винаги ги инструктират тайно. Но тук пред самата граница специалният отдел очевидно беше получил нови инструкции, които е трябвало спешно да се съобщят на изпълнителите — на доносниците. А наоколо голо поле и времето е кът. Как да се скриеш? Налага ти се да ги инструктираш пред очите на целия батальон. За какво са си приказвали, мога да се досетя: дали са им пълномощия да убиват нас, офицерите, ако започнем да заличаваме белите ивици.

Рязко увеличих скоростта си, влагайки в устремния бяг всичките сили на моя млад организъм, и с цялото си същество изведнъж разбрах, че моите събратя офицери също са увеличили скоростта си: на всеки му се искаше да дотича до колоната от машини преди доносниците и да ги зърне всичките накуп, преди да са се стопили в сиво-зелената войнишка маса.

Ей ги! На плътна тумба. Съюз на съмишленици. Ето че се разделят на групи, всяка тича към своята рота. Все познати лица. Дявол да го вземе! За онзи мургавия и през ум не ми е минавало, че клепа. Той уж и руски не знае. Как ли е намерило ГБ общ език с него? Ето че се смесиха с плътната маса на войниците. Май другарите им не се досещат какви са причините за тяхното отсъствие: млади са още войничетата, пък и разговарят на различни езици. Почти не разбират какво става в момента. А в ГБ не са чак толкова глупави. Чекистите са били принудени да съберат доносниците насред полето. Но не са събрали всички, само някои. Готов съм да ми отрежат главата, ако моят радист не ме клепа. Но не са го викнали на инструктажа! Може би преди това са му дали инструкцията, а може някой от онези, които са били на инструктажа, тайно да му съобщи подробностите. Колко ли са в ротата? Колко ли са в батальона? Колко ли от тях са около мен? Тези хора ядат от една котелка с мен, топлят се до мен край един огън, но са готови да изстрелят къс откос в гърба ми, ако зърнат в моите очи искра на съмнение.

А в това време откъм бронетранспортьора на замполита на батальона се отдели нова плътна група войници и сержанти и се втурна към машините си. Това също са доносници. Но от малко по-инакъв вид. Легални. Те се подчиняват по друга линия. Това са слугите на партията. Във всеки взвод на трийсет войници и сержанти има комсомолски секретар и двама негови помощници, взводен агитатор, редактор на бойния „лист“, а във всяко отделение на седем войници — един кореспондент на въпросния „лист“. И в същия взвод част от войниците трябва да влизат в ротното бюро, в ротната редколегия, в ротната агитаторска група. Ако те са способни да кажат поне десет думи на развален руски, едно от тези места им е осигурено и те вече са хора на замполита, хора на партията. Те слушат какво казва партията, а партията много внимателно ги слуша за мен, за моите другари, за моите командири и подчинени. По нахалните мутри на легалните политически доносници човек много лесно може да се досети, че партията току-що и на тях им е дала правото да стрелят без предупреждение по офицерите, които се осмелят да заличават белите ивици.

А сега пък откъм машината на пропагандиста на полка бързо, но не чак толкова, че да раздруса високомерието си, тича още един. Той е 19-годишен. Има правилно лице, правилен нос, правилна фигура, правилни мисли и старателно сресана коса. Такива ги окачат на почетното табло и ги избират в президиумите на тържествените събрания. Той е кандидат-член на нашата велика партия. В ротата ми само той е такъв. Той е особен случай. Той е специалната линия за информация право към политическия бог на полка. Той е още един от упълномощените да стрелят в гърба ми, ако доносниците на ГБ се затуткат. И той ще стреля по тайните и явните доносници на ГБ, ако се разколебаят и ако при това аз закъснея с една секунда да ги разстрелям.

Кандидат-членът на нашата велика партия се мушна в моята машина и зае мястото си вляво от мен: отдясно е радистът (таен доносник на ГБ), отзад картечарят (явен доносник на ГБ), отпред ротният агитатор — ръката на партията. Грамадните цистерни, които зареждаха бронетранспортьорите с гориво, с рев се изтеглиха встрани от бойната колона и ние плавно по-теглихме.

НАВЛИЗАНЕТО

Цяла нощ покрай нашите бронетранспортьори и танкове вървя безкраен поток от войски. Призори въпреки росата машините ни бяха покрити с толкова мощен слой прах, че престанаха да личат и опознавателните знаци, и номерата. А войските вървяха ли, вървяха.

В ефира различни гласове повтаряха само една команда: „Скъси дистанциите!“ Всички много добре помним нашите бойни стандарти: между бойните машини дистанцията при преход е сто метра, между спомагателните — петдесет. Така че дължината на колоната на една дивизия е равна на сто и петдесет километра. Сега на тесен участък от съветско-чехословашката граница се вкарваха наведнъж две армии, в състава на които влизаха единайсет дивизии, освен това по същите пътища се движеха подсигуряващите подразделения и резервите на Прикарпатския фронт.

Всички стандарти са отритнати и забравени. Ако някой реши да спазва установените норми, войските не биха влезли в Чехословакия и след една седмица.

„Скъси дистанциите!“ „Скъси дистанците!“ „Скъси дистанциите!“ Категоричната заповед се съпровожда от яки псувни и. заплахи на началниците от всички рангове към техните подчинени. В 8,20 по всички канали за връзка премина заповедта на командващия Прикарпатския фронт да бъде избутвана от пътищата всяка закъсала кола независимо от предназначението и принадлежността й. По нанадолнищата се затъркаляха стотици танкове, артилерийски влекачи, машини с абсолютно секретно шифровално оборудване. В 79-а мотострелкова дивизия от пътя избутаха ракетна установка, на която й се беше повредил двигателят.

В девет и половина последва заповед на командващия 38-а армия да се изкарат от състава на колоната всички ремонтни коли и да се изоставят на територията на Съюза. За сметка на това дължината на колоната се поскъси. След десет минути подобна заповед бе предадена и от командващия фронта.

А ние продължавахме да стоим край пътя, за да мине първият ешелон. Многогласното „Скъси дистанциите!“ не секваше в ефира. Командни вертолети висят над гъстите облаци прах. Командири на дивизии, командващи армии, офицери и генерали от щаба на фронта направо от вертолетите подканват туткавите командири на полкове и батальони да побързат.

По обед към тях се присъединиха и вертолетите с генерали от щаба на главно командване „Дунав“. В движение се издаваха заповеди за сваляне на командири на полкове и дори на дивизии, чиито войски не спазват темпото на марша и не изпълняват свирепата повеля „Скъси дистанцията!“ Надолу по баирите се търкалят бойни машини. От състава на колоните вече са изкарани и сапьорните, и химическите, и медицинските подразделения. И все пак на съветска територия хиляди танкове още чакаха реда си да навлязат в тесния планински коридор и да изпълнят благородната си мисия.

В 15,00 нашата дивизия най-сетне получи заповед да започне източването на колоната. Пътищата до това време вече бяха напълно съсипани и никой не можеше да спазва установените скорости на марша. Прахът вече не се спущаше към земята. В света не бе останало нищо. Имаше само прахоляк и рев на танкове в непрогледната мъгла.

Надвечер полкът ни наближи държавната граница, но тъкмо тогава пак последва команда да изтеглим машините край пътя и да пуснем резерва на командващия фронта.

Принудителната почивка бе използвана за вечеря. Край всички трасета за движение още преди няколко седмици по време на учения на войските бяха изградени продоволствени пунктове. И тогава започнаха чудесата.

Продоволствените пунктове притежаваха чудовищна пропускателна способност, те за броени минути обслужваха хиляди хора.

Първата изненада бяха небивало разкошните трапези, отрупани с всевъзможни презморски деликатеси. Беше ни казано, че занапред, чак до края на операцията, снабдяването на всички войски ще се осъществява само с чуждестранни продукти, доставящи се по нареждане на правителствата на САЩ, Франция, Канада, Австралия и други „съюзници“.

Вече призори на втория ден от освобождението нашата колона най-сетне излезе от съветските черни пътища на павираните пътища на Словакия. Прашната мъгла, която беше ни преследвала близо две денонощия, остана на съветска територия, но я смениха тълпи от разярени хора. Те ни замеряха с камъни и запъртъци, с гнили домати и ябълки. Изпровождаха ни с ругатни и проклятия, но колкото по-гъста ставаше тълпата, толкова по-изобилно ставаше плюскането. Психологическият ход беше точно пресметнат и думите на Бонапарт, че пътят към сърцето на войника минава през стомаха му, не бяха забравени. Продуктите бяха само най-висококачествени. Никога не бяхме виждали такива шарени ярки етикети с надписи на всички езици на света. В разкладката ни само един продукт беше съветски — водката.

Нас, офицерите, непрекъснато ни подсещаха, че трябвало да поддържаме бойния дух на войските на необходимата висота. Но беше излишно да го правим, първо, защото войниците и сержантите надали разбираха къде се намират и какво става, а, второ, изобилното плюскане направо ги напомпваше с боен дух.

Повечето сержанти в моята рота горе-долу знаеха руски, те бяха предимно от затънтени полески селца и електричество видяха за пръв път едва в армията. За тях нямаше нужда да се тревожа. Чак след пет-шест часа движение през разярените тълпи един от тях неочаквано обърна внимание, че табелките с номерата на леките им коли не са съвсем стандартни, и смаян ме попита защо е така. Аз отговорих на въпроса му с въпрос. Помолих го да изброи всички републики, които знае. Сержантът беше един от най-оправните и тутакси изреди Белорусия, Украйна, Литва, Полша, Франция и Узбекистан. След това аз му отговорих, че номерата на колите в някои републики са нестандартни. С това изчерпах въпроса. Останалите сержанти не бяха обърнали внимание на табелките с номерата.

С войниците беше още по-просто. Всички те бяха дошли в армията от надоблачни аули, от планински колиби, от далечни еленовъдски селища и не разбираха не само мен — не се разбираха и помежду си: какви ли не само националности бяха омешани при нас уж за развитие на дружбата между народите. Обединяваше ги само знаенето на десет команди: „Стани!“, „Легни!“, „Надясно!“, „Наляво!“, „Напред!“, „Назад!“, „Бегом!“, „Кръгом!“, „Огън!“ и „Ура!“

При следващото ни спиране в една гора по време на вечерята реших да изпълня заповедта на замполита на батальона и да издигна бойния дух на ротата на още по-голяма висота. Колко му е.

Стъпих на един сандък с надпис „MADE in USA“, вдигнах над главата си кутия свинско в собствен сос, примляснах в знак на одобрение и извиках: „Ура!“ Могъщото и радостно „Ура!“, изхвръкнало от стотици гърла, бе отговорът.

Американското свинско в собствен сос наистина беше превъзходно.

БАНКЕРЪТ

Разузнавателният батальон на 6-а гвардейска Ровенска, наградена с орден „Ленин“, Червенознаменна, наградена с орден „Суворов“ мотострелкова дивизия от 20-а гвардейска армия в центъра на Прага

„Илич, разбира се, е бил прав — размишляваше командирът на батальона майор Журавльов — да се завземат банките, пощата, телеграфът, гарите и мостовете. Всичко това наистина е много гот, само едно не ми е ясно: нима преди него никой не се е сетил за тоя номер?“ Майорът се изплю върху купчината чанти, пълни с пари, и ядосано ритна една от тях.

Онзи ден заранта 508-и самостоятелен разузнавателен батальон от 6-а гвардейска мотострелкова дивизия пръв тръгна по Улиците на още сънената Прага. Разузнавателният батальон беше се разтоварил, изоставяйки тиловаците си и радиоразузнавателната рота. За сметка на това можа значително да изпревари челния отред и главните сили на дивизията. Задачата на батальона беше формулирана ясно и категорично: до идването на главните сили да се завземат и удържат мостовете.

Командирът на разузнавателния батальон Журавльов знаеше маршрутите в града наизуст. Четири месеца подред батальонът отработваше тази задача на карти и макети. Началник-щабът на батальона имаше комплект снимки на всички кръстовища по маршрута за движение. Преди самата операция „Дунав“ бяха проведени команднощабни учения, на които двайсетимата офицери от батальона посетиха Прага и преминаха с автобус по бъдещите си маршрути.

Журавльов се намираше в кулата на челния танк и не можеше да се нагледа на необикновено красивия град. Ненадейно той забеляза на фасадата на една старинна сграда грамадни букви: БАНКА.

Журавльов отлично знаеше разпределението на отговорността между частите от дивизията и беше съвсем сигурен, че при „разпределянето на ролите“ централната банка изобщо не е взета под внимание. Целия този район трябваше да заемат частите от 6-а гвардейска дивизия, а други войски тук нямаше да бъдат разполагани. Журавльов се изказа най-непочтително за тъпотията на командването и срита задремалия радист, който не беше спал три нощи подред.

— Закрита връзка с началник-щаба на дивизията! Радистът се обади след няколко секунди:

— Закрий канала към НЩД. „Синигер-4“, говорете. Журавльов натисна копчето на говорната уредба, пое си дълбоко дъх и започна:

— Синигер-4, аз съм Курск, квадрат 23341: банка. Реших: с ротата за дълбочинно разузнаване и първи танков взвод да завземам банката, зам.-командирът на батальона с ротата БРДМ и втори танков взвод изпълнява задачата. Аз съм Курск. Приемам.

— Курск, аз съм Синигер-4. Действай. Аз съм Синигер-4. Приемам — кратко отговори приборът и замлъкна.

Докато докладваше решението си да промени утвърдения план, Журавльов тайно се надяваше, че НЩ няма да го утвърди или ще заповяда с банката да се заеме не той, а неговият заместник. Затова, когато получи отговора, той още веднъж се изказа доста грубичко за тъпотията на ръководителите, имайки предвид всички, които стояха над него, от началника на разузнаването до командващия Централния фронт.

— Курск-2, аз съм Курск — обади се той по откритата връзка на заместника си. — Изпълнявай задачата с Курск-5 и Курск-42. Курск-3 и Курск-41 наляво, ЗА БОЙ!

Три плаващи танка ПТ-76, без да намаляват скоростта си, завиха наляво, ротата за дълбочинно разузнаване наскача от машините след тях. Останалата рота, запълвайки улицата с рев на мотори и тракане на вериги, бързо се скри зад завоя.

Майор Журавльов смъкна с привично движение сектора на предпазителя на автомата надолу до положение „автоматичен огън“:

-ПНЩ!

— Блокирай с танкове входовете; един в двора, два откъм улицата!

— Слушам!

— Ротен!

-Аз!

— Пета разузнавателна група дай на танкистите, с останалите завземи обекта. Книжа да не пипате! Ще ви разстрелям!!! Действай!

Всяка мотострелкова и танкова дивизия има в състава си самостоятелен разузнавателен батальон. А в състава на такъв батальон влиза рота за дълбочинно разузнаване. Тя е най-малобройната, но и най-боеспособната от всичките 143 роти и батареи на дивизията. Ротата за, дълбочинно разузнаване е предназначена за диверсии в тила на противника, унищожаване на негови щабове, залавяне на щабни офицери и документация. Ротата се комплектува от най-здравите и издръжливи войници, сержанти и офицери.

Ротата се втурна към централния вход и задумка с приклади по металната решетка, прикриваща стъклените врати. Зад вратата се появи стар пазач със сива униформа. Погледна уплашено свирепите лица на хлопащите. Огледа се нерешително назад. След това още веднъж погледна блъскащите по решетката разузнавачи. Повече не посмя да се озърта, дойде бързо до вратата и я отключи.

Ротата с рев нахълта в кънтящата централна зала и се изгуби из коридорите и по стълбищата.

Командирът на разузнавателния батальон, кой знае защо, се сети за прочутата картина „Щурмът на Зимния“.

След десетина минути целият малоброен персонал, предимно нощни пазачи, бе събран в голямата зала. Журавльов събра всички ключове, заповяда да обискират целия персонал и да го заключат в стаята на охраната. Комбатът обиколи всички стаи и залепи вратите им с хартиени ивици, на които удари печат с надпис „Войскова част 66723“. За масивните огнеупорни каси използва секретния печат „508-и самостоятелен разузнавателен батальон“. После лично провери постовете на вътрешния и външния караул, след което се върна при командирския си танк, за да докладва, че е изпълнил задачата.

Закритата връзка работеше нормално. Щабът на дивизията се обади след една минута.

— Синигер-4, аз съм Курск. Завзех банката. Аз съм Курск. Приемам.

— Юнак си ти — без позивни му отговори началник-щабът на дивизията. — Дръж се, докато не те сменят. Танковият полк ще е там след около два часа. Приемам.

— БРДМ сами без нас няма да удържат моста — също нарушавайки правилата, се примоли Журавльов. Никак не му се седеше в банката — ако изчезне някоя хартийка, ще го разстрелят. Затова се чудеше какво да измисли, че да остави друг вместо себе си, началник-щаба на батальона например, а той да иде на мостовете. „Да не забележи“ банката при движението също нямаше как, това би могло да му излезе през носа и пак той да опере пешкира. За пране на пешкира в тази ситуация най-подходящ щеше да е тъкмо командирът на разузнавателния взвод. И имаше само едно първоначално решение, което можеше да вземе: да остане тук той. В „Наставление по разузнаване“ пише съвсем категорично: простите и ясни задачи възлагаш на заместника си, сложните, рисковани и неясни изпълняваш лично. И началник-щабът на дивизията още веднъж потвърди това:

— Курск, майната им на мостовете, дръж банката! Приемам.

Комбатът изключи апарата и изпсува. Някъде съвсем наблизо отекна кратък автоматен откос, последваха го три дълги картечни. Звукът на автоматния откос беше необикновено възглух, но картечниците комбатът позна безпогрешно: СГМ. Сигурно край мостовете чехите са гръмнали с автомат, а нашите са отвърнали с картечници. Отново всичко утихна.

След стрелбата през прозорците ту тук, ту там започнаха да надничат учудени сънени лица. Очевидно влизането в града на няколко разузнавателни батальона е останало почти незабелязано, но звуците на стрелбата са събудили хората. Някаква възрастна жена се спря до командирския танк, огледа го и спокойно си продължи по пътя. Един портиер с четка вместо привичната за нас метла от вършина се спря до другия танк. Чешката армия има на въоръжение същите танкове, освен това разузнавачите вместо с полева униформа ходят с петнисти маскировъчни халати без отличителни знаци, затова вероятно жителите на околните къщи просто не можеха да си представят, че това не е чешката армия, а някаква друга. Нека добавя, че червените звезди, гвардейските знаци, белият кант и останалите украшения се нанасят само на бронята на бойните машини на „придворните“ дивизии преди паради, демонстрации на мощ и други мероприятия за парлама; обикновените танкове и бронетранспортьори на Съветската армия нямат никакви знаци освен трицифрения номер на бронята и понякога опознавателния знак на дивизията: ромбче, елен, дъбови листа. Сега освен тях по цялата дължина на танка и напряко бяха нанесени широки бели ивици. Тъкмо тези ивици бяха заинтересували един възрастен мъж с белег на бузата. Той дълго разглежда танковете, а после зададе този въпрос на разузнавачите, които бяха насядали по бронята. Те явно не го разбраха, но за всеки случай мълком се прибраха в танка и затръшваха люка. Белокосият постоя още няколко минути край танка, а после си тръгна, вдигайки рамене от недоумение.

Журавльов, който наблюдаваше тази картина през прозореца на банката, заповяда да съберат всички офицери в централната зала.

— Сега всеки ще почне да ви пита какво става, защо става, имаме ли работа тук. Заповядвам да ги пращате на бабината им. В това отношение имам голям опит от 56-а година. Ясно ли е?

— Ясно!!! — дружно и весело му отговориха офицерите. Но комбатът забеляза, че на най-младия от офицерите, на командира на четвърта дълбочинна разузнавателна група, нещо не му е ясно.

— Какво има?

— Другарю майор, а къде отива заповедта на политуправлението „Всеки съветски войник е дипломат и агитатор“?

— Нека замполитът агитира на моста, за това му плащат! -отсече комбатът. — А докато него го няма, сиктирдосвайте всички подред!

Комбатът май се досети, че думите му бързо могат да стигнат до нежелателни уши, и затова добави още по-миролюбиво:

— Охраняваме особено важен обект и докато не получим подкрепления, няма какво да се впущаме в дискусии. Скоро ще дойде танковият полк, тогава ще агитираме.

В залата се втурна сержант Прохоров, заместник-командир на взвод:

— Другарю майор! Танкове. Без опознавателни знаци!

— Какви танкове?

— Петдесет и пети!

-Батальон, ЗА БОЙ!!!

Широки бели ивици бяха нанесени на всички бойни машини на войските, вземащи участие в операция „Дунав“, за да бъдат различавани от съвсем същите бойни машини на чехословашката армия. Всяка бойна машина: танк, САУ, бронетранспортьор или артилерийски влекач, нямаща бели ивици, подлежеше на незабавно унищожаване без предупреждение.

До появата на танковия полк оставаше не по-малко от час и помощ нямаше откъде да дойде. Журавльов със свито сърце гледаше приближаващия се челен танк, на челната броня на който нямаше и следа от бяла боя.

Ротата за дълбочинно разузнаване зае позиции в сградата на банката, а трите ПТ-76 се приготвиха да посрещнат чехите с бронебойни снаряди. „Отидохме си за едната хубост — с болка си помисли комбатът, — за чий ми трябваше да се откъсвам толкоз от главните сили?“

ПТ-76 е разузнавателен танк, плаващ, затова не разполага нито с тежка броня, нито с мощно въоръжение. В сравнение с Т-55 той, естествено, е беззащитен. Освен това батальонът се оказа разкъсан на части и, разбира се, не можеше да противостои на приближаващата се чешка танкова колона.

Цевта на ПТ-76 плавно се спусна надолу, а кулата забележимо се отмести встрани: сега ще гръмне! Дано строши прицелите на челния танк или му заклини кулата.

Журавльов трескаво натисна спусъка на говорната уредба:

-Не стреляй!!!

„Може пък да се разберем като хора — мярна се в главата му последната надежда, — докато разтягаме локуми с чехите, нашите може да пристигнат. Може би чехите не се канят да стрелят първи?“

Челният танк на чехите май също нямаше такова намерение, оръдието му, макар и със свален калъф на дулото, гледаше високо към небето, а командирът на танка добре се виждаше на кулата. Танковете се приближаваха устремно, изкарвайки с веригите си снопове искри от старинните павета. Колоната сякаш нямаше край, нови и нови танкове се появяваха иззад завоя, препълвайки тясната улица със задушаваща смрад на изгорели газове,

— Другарю майор, май са наши.

— Така е, наши са, погледнете колко са им мръсни комбинезоните!

— Ама че работа, много са подранили.

— Здравейте, момчета!

— Привет на освободителите! — Челният танк се отби настрани и се спря, за да направи път на колоната.

Журавльов с конвоя си забърза към него.

От кулата се появи широко, нахално, абсолютно изпоцапано лице. Комбинезонът също е на мазни лекета — руснак. На около четирийсет години, значи не е войник, а кой знае какви ли са му пагоните под комбинезона: презрял старши лейтенант или млад подполковник. Остава ти само да гадаеш. Щом е в челния танк, може да е командир на батальон, та дори и командир на полк. Когато всички са с комбинезони, всички са равни като в баня. Можеш да напсуваш когото и да е.

— Ти за чий се шматкаш без ивици по братската страна, сякаш си някоя контрареволюция?

— Бяхме в резерв, не се канеха да ни вкарват, а после все пак решиха, само че бялата боя вече беше свършила — примирително се усмихна омърляният.

— Клин сплескан, насмалко да те цапардосам преди малко с бронебойни, добре, че мутрата ти е руска и комбинезонът ти е омазнен. Поне на челния танк да беше си изрисувал една ивичка!

Суратестият презрително погледна разузнавателните танкове:

— Я се разкарай с твоите съвети...

Минувачите учудено слушаха непознатата реч и най-проницателните май вече бяха усетили, че работата е напечена.

Челото на танковата колона междувременно се спря и задните прииждаха един по един и се нареждаха напряко на трамвайната линия.

— Да ме подсилиш ли са те изпратили? — пак заговори Журавльов омърляния танкист.

Той вдигна учудени очи. Като повечето съветски командири беше доста невъзпитан и нахален и затова нищо не отговори. Журавльов плю и остави нахалника на мира.

— Какви са тия? — крещеше в слушалката началник-щабът на дивизията. — Първите ни танкове ще влязат в Прага след около трийсет минути!!!

Комбатът изключи апарата, викна конвоя си и тръгна към танкистите да уточнява кои са те.

— Момчета, от 6-а гвардейска дивизия ли сте?

— Не, от 35-а.

— Къде ви е командирът, някакво недоразумение става.

— Ей го — посочи едно младо войниче мърлявия, с когото Журавльов току-що мило си бе поприказвал.

— Какъв е той по длъжност и по звание?

— Майор Роговой, заместник-командир на полка. Журавльов отново се запъти към него

— Другарю майор — този път официално се обърна Журавльов, — аз съм командир на разузнавателния батальон на 6-а гвардейска дивизия. Получих сведения от щаба, че полкът ви не си е на мястото.

Мърлявият подсвирна. Няма по-груба грешка за един командир от това да завре подразделението си не където трябва. Съобщението на Журавльов направи на танкиста съответното впечатление. Той бързо извади картата си и я разгъна. Точно в центъра й се кипреше голям червен овал с черен надпис: „35-а мотострелкова дивизия,“ Над него с едър почерк: „Утвърждавам. Началник-щаб на 20-а гвардейска армия генерал-майор Хомяков.“ Не можеше да има съмнения, че танкистите се намират тъкмо там, където е трябвало да бъдат.

— Тогава приемай банката — смутено започна Журавльов, -на твоя територия е. Май аз малко съм се пообъркал.

— Не знам за никаква банка, не са ми давали задача да завземам банка. Телеграфа — да, телефонната централа също, за банка нищо не съм чувал.

— Щом е на твоя територия, вземай си я. Не ми е изтрябвала. Моите гвардейци ей сега ще се изметат. На мен ми е заповядано да завзема мостовете.

— Мостовете завзема разузнавателният батальон на нашата дивизия — уверено каза танкистът, — а ние идваме да ги подкрепим. — Танкистът още веднъж заби пръст в картата. Овалът обхващаше мостовете, съмнения не можеше да има.

— Слушай, а разузнавателният ви батальон също ли е без ивици на бронята?

— Май че да. Защо питаш?

— Мисля, че преди съвсем малко двата наши разузнавателни батальона са стреляли един срещу друг!

— Разкарай се, бе!

— Ти се разкарай. — Журавльов припряно разгъна картата си, за да разбере каква му е грешката. Но на неговата карта се кипреше съвсем същият червен овал, обхващащ цялата централна част на града заедно с мостовете. Отгоре се четеше съвсем същият надпис: „Утвърждавам. Началник-щаб на 20-а гвардейска армия генерал-майор Хомяков.“ Само че на картата на Журавльов пишеше „6-а гвардейска мотострелкова дивизия“, а не 35-а.

Командирите изпсуваха в един глас: щабът на армията беше поставил една и съща задача едновременно на две дивизии, при което едната от тях беше без нанесени опознавателни знаци.

— Я дай твоите снимки — подхвърли мърлявият танкист, докато нареждаше върху планшета своите.

Двата комплекта снимки бяха съвсем еднакви. Същите кръстовища и разположени в същия ред.

— Тогава защо не сме видели вашия разузнавателен батальон? — смая се Журавльов. — И той е трябвало да мине по същия маршрут.

— Дявол го знае! Може в маршрута му също да е объркано нещо?

Двамата командири се завтекоха всеки към своята машина да докладват на командването за установеното недоразумение. Но командването, изглежда, още преди тяхното обаждане бе разбрало, че в операцията, която се подготвяше най-старателно осем месеца подред, са допуснати голям брой най-груби грешки. Колоните на различни дивизии, армии и дори фронтове са се преплели и управлението на войските в много случаи е загубено. В ефира всичко се обърка, стотици позивни — „Метличини“ и „Амури“, „Славеи“ и „Симферополи“, работеха на едни и същи честоти, заглушавайки се и напразно опитвайки се да се надвикат От щаба на Централния фронт дойде циркуляр да не се стреля по безивичните, явно и в щаба на фронта са проумели, че за няколко дивизии не е стигнала бялата боя, а може би вече са получени съобщения, че едни съветски танкове стрелят по други.

Журавльов можа да се свърже с дивизията чак след половин час и получи заповед да стои там, където се намира. Съобщиха му освен това, че помощ днес няма да има, тъй като танковият полк на дивизията се е залутал и май е отминал Прага, връзката с него е загубена.

Журавльов пак отиде при мърлявия танкист от 35-а дивизия. Той му съобщи, че не можел да влезе във връзка със своето командване: ефирът е напълно задръстен. Журавльов описа на танкиста общата картина и го покани в своята банка „на ракиена чашка чай“.

— Пикал съм на твоята банка, по-добре ела довечера при мен, имам с какво да те почерпя, разузнавачо!

Така се разделиха.

Приятелството между съветски офицери се ражда предимно в подобни ситуации...

Улиците междувременно бързо се запълниха с хора. Млади и стари, жени и мъже — всички се устремиха към съветските танкове.

— За какво сте дошли?

— Не сме ви канили!

— Ще си решим проблемите без танкове! Войниците явно нямаше какво да отговорят на такива завързани въпроси. И не отговаряха. Само от време на време.

— Дошли сме да ви защитаваме.

— Американците и германците искат да ви завоюват. Да не би да сте забравили войната?

— Като почнат да ни завоюват, тогава елате! Офицерите, особено политработниците, веднага се потопиха в масите, но без видим успех.

— По молба на собственото ви правителство сме тук!

— Тогава кажете името поне на един от членовете на правителството, който ви е помолил да се намесите в нашите работи!

-Другари!-!!

— Не сме ти другари! — Някой зашлеви замполита. Той посегна към пистолета си. Войниците го задърпаха назад, по-далечко от тълпата.

— Фашисти проклети!

— Вие сте фашисти!

— Докарали сте страната си дотам, че нямате какво да ядете, и искате всички около вас да седят гладни!

— Това са временни трудности, по-нататък ще заживеем по-добре!

— Ако ви нямаше, щеше да е най-добре.

— Разкарвайте се, откъдето сте дошли! Заедно с вашите Маркс и Ленин!

— Граждани, успокойте се!

— Я си таковай...

— Граждани, с неразумното си поведение вие изправяте всички завоевания на социализма на ръба...

— Твоя социализъм е трябвало първо на кучета да го изпробват, както правят всички нормални учени. Вашият Ленин е тъпак и не е бил кой знае колко силен в науките, та затуй не е провел опити с кучета...

— Не смейте да говорите така за Ленин!... — В зачервената мутра на замполита се пръсва запъртък.

— А на Павлов, ако бяха възложили да установи комунизъм, той на бърза ръка с помощта на кучета експериментално би доказал, че такъв живот е противопоказан за живи същества!

В самия край на колоната дискусията придоби по-оживен характер. Младежи започнаха да замерят трите последни танка с павета, принудиха екипажите да се скрият вътре, а след това с ломове пробиха допълнителните резервоари за гориво. След още една минута над предпоследния танк се вдигна гъст пушек, после над още един. Чу се хаотична стрелба. Тълпата се отдръпна от последните танкове, но само за една-две минути.

Двата екипажа напразно се опитваха да загасят пламъците, третият танк рязко завъртя кулата си, за да събори покатерилите се по нея хлапета. Два взвода спешени танкисти от центъра на колоната си проправяха път през тълпата, притичайки се на помощ на другарите си.

— Махайте се! Боекомплектът в танковете ще започне да експлодира!!!

— Проклети фашисти!

Журавльов, който наблюдаваше събитията през прозореца на банката, тайно позлорадства: „За чий ни беше да се впущаме в дискусии?! Като си дошъл да освобождаваш, освобождавай! А тия ще ми провеждат политбеседи!“

И разузнавателните танкове на Журавльов бяха там. Но хората сякаш изобщо не ги забелязваха. Войниците разузнавачи точно изпълняваха указанията му и псуваха всички на майка наляво и надясно. Чехите или не ги разбираха, или не им се водеше дискусия на такова равнище, или бяха сигурни, че не ще могат да надпсуват руснаците. Във всеки случай хората не се спираха край разузнавателните танкове. Кавги и пердах възникваха само в танковата колона, особено там, където замполитите се престараваха, като се опитваха да убедят хората за неща, които на самите тях не им бяха съвсем ясни.

— Сталинизмът и култът към личността изобщо са случайни явления в нашата история!

— Бреей! 30 години от 50 е траял само сталинизмът. А колко от останалите 20 сте изкарали без култ? Без култ към Ленин, Хрушчов и другите?

— А защо в Америка няма култ към личността? И никога не е имало?

— В Америка има империализъм, другари, това е по-лошо!

— Откъде знаеш, че е по-лошо? Ходил ли си там?

— Защо във всяка социалистическа страна има култ към личността — от Куба до Албания и от Корея до Румъния? Всички страни са различни, на всички комунизмът им е различен, а култът към личността навсякъде е еднакъв? Започнали сте от култа към Ленин...

— Не закачайте Ленин!!! Ленин е гений на човечеството!!!

— Той ли ви е научил да нахълтвате в чужда къща, без да питате и без да почукате на вратата?

— Ленин е педераст!!!

-МЛЪК!!!

Едно старче с клиновидна брадичка върти копчето на гимнастьорката на замполита на полка:

— А вие, драги, не кипвайте. Ленин чели ли сте го?

-ЧЕЛ СЪМ ГО!!!

— А Сталин?

-Ъъъ...

— А вие, драги, почетете Ленин и Сталин и направете сметка колко пъти у единия и у другия се употребяват думите „да се разстрелят“. Извънредно интересна статистика се получава. Знаете ли, Сталин в сравнение с Ленин е жалък дилетант и първолак, а Владимир Илич е завършен, заклет садист, каквито се раждат веднъж на хиляда години!

— Но Ленин не е изтребил толкова милиона невинни, колкото е изтребил Сталин!

— Историята не му е дала време. Навреме го е махнала от сцената. Но обърнете внимание на това, че Сталин се разпасал не от първите дни на безграничната си власт, а чак на десетата-петнайсетата година. Стартът на Ленин в тая област бил далеч по-стремителен. Ако той беше поживял повечко, такива бели щеше да направи, че трийсетте Сталинови милиона щяха да изглеждат като детска игра. Сталин никога, повтарям, никога не е подписвал собственоръчно заповеди за изтребване на деца без присъда. А Ленин още през първата си година от властта ги подпуква. Не е ли така?

— Но деца и по Сталиново време са разстрелвани с хиляди.

— Всичко това е така, другарю подполковник, но я се опитайте да ми посочите конкретно дете, което Сталин лично да е заповядал да бъде разстреляно без съд! А, мълчите! Повтарям ви, че Ленин е най-кръвожадният от изродите, които някога е търпяла земята. Сталин поне се стремял да крие престъпленията си, а Ленин — не. Сталин никога не е давал публични нареждания да се разстрелват заложници. А Ленин и деца е разстрелвал, и заложници, и при това изобщо не се стеснявал. Ленин, другарю подполковник, трябва да се чете внимателно!

— Но вие сега сте се вдигнали не само срещу Ленин и Сталин, вие сте и против Маркс!

— Че каква е разликата? Маркс или Жорж Марше? Правилно, нито единият, нито другият не са заповядвали да бъдат изтребвани милиони невинни. Но и Ленин, а особено Сталин в предреволюционните си трудове не са призовавали към това. Думата „разстрели“ в трудовете на Ленин се появява чак след Октомврийската революция, а у Сталин изобщо никога не се появява. Само че вие, драги, се съгласете, че в каквато и форма да се е появявал комунизмът, с човешко лице или без такова, той винаги поражда култ към личността. Винаги! Това е правило без изключения. Разбира се, ако той възникне във Франция, да речем, или в Италия, няма да започнат веднага да разстрелват с милиони, обстановката е различна. Но ако, както ни учеше Маркс, комунизмът победи в повечето развити страни, тогава лошо ни се пише, комунистите няма да има от кого да се стесняват. Култ ще възникне задължително, винаги ще се намерят Мао или Фидел, Сталин или Ленин. А култът ще трябва да се защитава със сила, с терор, с голям терор. И колкото по-свободна е била преди това страната, толкова по-голям ще трябва да е терорът. Идеите ви са красиви, но само на теория, а в реалната действителност могат да бъдат натрапени само с помощта на танкове и на дръвници като вас, другарю подполковник!

— А ти си... ти си... антисъветчик! Това си ти!

— А ти... ти си марксист ленинец, преведено на човешки език, това значи убиец на деца!

Един гнил домат профуча във въздуха, цепна се в козирката на фуражката и оплиска цялото лице на подполковника.

Тълпата отново напираше. Някъде на съседна улица се чу стрелба. Ветрецът донасяше задушлива миризма на изгоряла гума откъм реката.

Службата в банката, ако не се брои огромната отговорност, на пръв поглед можеше да се стори приятна. Разполагаш и с клозет (какво ли им е на ония на улиците?), и с вода, и с голяма сграда с решетки. Нито павета, нито запъртъци не те тревожат. Но най-важното е, че можеш да си отспиш след толкова безсънни месеци. Журавльов от първия си ден в армията бе разбрал, че сънят никога и на никого не се компенсира: ако си дремнеш един-два часа — твои са, а ако не сколасаш — никой няма да ти ги даде. Освен това първата нощ в Прага обещаваше да е тревожна. След като провери още веднъж постовете и погледа от един прозорец на най-горния етаж бушуващия град, той се изтегна на канапето в кабинета на директора. Но не го оставиха да заспи.

След десетина минути дотърча личният му водач сержант Малехин и докладва, че някакви въоръжени чехи искат да си поговорят с него. Журавльов грабна автомата си и предпазливо надникна към улицата. Пред входа между двата разузнавателни танка беше спрял автомобил фургон с решетки на прозорците, а двама чехи с пистолети в кобури се препираха с разузнавачите.

— Абе това са инкасатори.

На Журавльов непоносимо му се искаше да се прозине, а двамата с пистолетите се опитваха да му докажат нещо. Появи се трети и разтвори пред комбата натъпкана с пари чанта, после му посочи, че колата е претъпкана с такива чанти.

— Банката не работи! — обясни му комбатът. — И няма да работи. Бях арестувал вашите апапи, а след това ги пуснах. Така ми наредиха. Не мога да ви приема парите.

Тримата с пистолетите дълго се съвещаваха помежду си, после бързо изхвърлиха камара чанти право на стълбището на банката. Един от тях извика нещо, сигурно много обидно, и колата се скри зад завоя, проправяйки си път през тълпата с рязък, неприятен сигнал.

Журавльов изпсува така, както не беше псувал от сутринта. След това заповяда на разузнавачите да внесат всички чанти вътре.

След петнайсетина минути историята с чантите се повтори. Този път комбатът разбра, че е безполезно да се препира, и мълком посочи вратата на банката. Инкасаторите нахвърляха скъпоценния си товар направо на пода и се оттеглиха мълком. Журавльов си записа само номерата на колите и броя на чантите.

А после се заниза върволица от черни коли с решетки, камарата от куфари, чанти и кожени торби с пари растеше застрашително. Разписки за получаването инкасаторите в повечето случаи не искаха, а когато искаха, Журавльов решително ги изпращаше на бабината им заедно с техните чанти. И те, след като помислеха малко, ги хвърляха върху общата камара.

Откъде се вземаха толкова много пари, трудно можеше да се разбере. Още от първия ден на освобождението страната беше напълно парализирана. Не беше изключено, че към банката прииждат пари от цялата страна, събрани от продажби вчера, а може би и преди това.

Доста след полунощ, когато пристигна последната кола, камарата в централната зала беше заприличала на египетска пирамида от учебника по история.

Усещайки целия риск на създалата се ситуация, Журавльов още вечерта изгони всички свои разузнавачи от сградата на банката. Караулите стояха на пост отвън, той единствен се намираше вътре. Така щеше да е по-спокоен.

Спането не му се уреждаше.

Цяла нощ Журавльов броди из хранилищата с грамадна връзка ключове, отключвайки подред бронираните врати и стоманените решетки и отново заключвайки ги и удряйки им своите печати. Сигнализацията по неговото категорично настояване, бе изключена от нощните пазачи още преди да ги пусне.

Много интересно е да се разходиш сам из подземията на голяма банка! Какво ли не срещна тук Журавльов: и злато на кюлчета с гербове на Съветския съюз и с чешкия лъв, и златни плочки с дълги номера и надписи „999,9“, хиляди най-различни монети. Но най-интересни все пак бяха чуждестранните банкноти.

Към парите той се отнасяше съвсем равнодушно, но техните сложни рисунки и многообразна неповторима цветова гама го привличаха. Журавльов с часове разглеждаше хартийките с изображения на крале и президенти, на жени и цветя и пред погледа му изникваше някаква незнайна цивилизация. През 32-годишния си живот той бе видял свят, бе ходил и в Сибир, и в Далечния изток, на целината, в Казахстан и в Заполярието, бе учил в академията в Москва. Бе участвал в паради на Червения площад и в доста големи учения. На двайсет години още като сержант попадна в Унгария, право в Будапеща, в самия пъкъл на боевете за освобождаването на братския народ. После бе служил из целия Съветски съюз. Както трябва бе служил. Попадна в Германия и сега, най-сетне, в Чехословакия. Бе видял през живота си повече, отколкото огромното мнозинство от 245-те милиона. Къде сте видели човек, който да е ходил в две чужбини? А на Журавльов вече му се събират три страни!

Той пак заразглежда плетениците на чуждестранните банкноти и започна да го обзема смътно безпокойство. Тези хартийки бяха свидетели на някакъв съвсем непознат, необичаен живот. Всяка от тях бе изминала дълъг път и преживяла дълъг живот, преди да попадне в подземията на пражката банка в ръцете на съветския офицер освободител Александър Журавльов. Много скоро те пак ще се пръснат по света, ще се завърнат в своя тайнствен свят, а майор Журавльов ще продължи все така да стои на стража на всички честни хора по земята. Ще стане подполковник, а може би и полковник, а после ще го уволнят от армията и той ще разказва на пионерчетата незабравимите епизоди от своята ярка и необикновена биография. Пионерчетата ще въздишат и ще клатят глави: бил е в три чужди страни!

Далечно отмерено тежко хлопане събуди Журавльов. Той се сепна, разтърка очи с юмрук и хукна да отваря тежката врата. Беше пристигнал началникът на разузнаването на дивизията подполковник Ворончук. На изток небето вече се сивееше. В лицето го лъхна приятна прохлада.

— Влизай, влизай.

Съвсем доскоро Ворончук беше командир на разузнавателния батальон, а Журавльов — негов пръв заместник. Непосредствено преди операцията през периода на преместванията и разместванията и двамата се изкачиха с по едно стъпало нагоре по служебната стълба. Повишението впрочем не наруши отдавнашните им приятелски отношения.

— Какво става, банкерино, батальонът ти още ли не се е разбягал?

— Тези, които са с мен, не са, а там, където е замполитът, дявол знае.

— Замполита вече го няма там. Откарали са го в болница. Още заранта му продупчили главата с тухла.

— Агитирал ли е?

— И той агитирал, и войниците и офицерите подсторвал, затова на мостовете поотупали малко нашите.

— А заранта кой е стрелял там? Аз тук съм без връзка, нищичко не знам за ротите си.

— Стреляли отначало чехите. А после двата разузнавателни батальона един срещу друг. В 35-а дивизия нямало бяла боя, затуй твоите соколчета поопердашили техния разузнавателен батальон. Пак добре, че танковете не били в челото на колоната. Твоите улучили двама от 35-а дивизия. Единият е леко ранен, а другият тежко.

— Ще удариш ли една глътка?

— Не, Саша, благодаря. След един час съм на доклад при комдива.

— Кога ще ме сменят?

-Таковам ли му майката?! Танковият полк се заблуди, още нямаме връзка с него. Два мотострелкови полка са изтикани по пътищата. Артилерията и тиловаците изостанаха. Само един мотострелкови полк от нашата дивизия правилно влезе в града. Но много добре знаеш колко грижи си има той сега. А изобщо в Прага по погрешка са влезли много части, които нямат работа тук. Влезли са по погрешка и не знаят какво да правят. И да излязат засега не могат. Връзката е загубена. С една дума пълен бардак.

— Хайде да му пийнем. Имам хапове срещу миризмата.

— Майната му, наливай.

— Осем месеца подготвяха щабовете и командирите, четири месеца най-старателна подготовка на всички войски и виж как я сплескахме!

— Ако чехите бяха започнали да стрелят истински, щеше да стане по-зле, отколкото в Унгария.

— Нашите знаеха, че чехите няма да стрелят. Те не са унгарците. Направи ли ти впечатление, че там, където танковете просто стоят, те приемат това като нещо естествено, отнасят се с уважение. А където започнем да се занимаваме с пропаганда и чесане на езиците, час по час стават безредици.

— Как да не ми е направило, аз това правило си го знаех предварително. На моите соколи им казах хубавичко да запомнят: никакви празни приказки. Сиктирдосваш и толкоз.

— Ти, Саша, по тоя въпрос бъди по-предпазлив. Ако надушат замполитите, ще си изпатиш, не можеш се отърва.

— Знам, бе. Използвам намалението, докато замполитът не ми седи на главата. Когато батальонът се делеше на две, аз го засилих на мостовете.

— Все едно бъди по-предпазлив, на тях не само езиците са им дълги, а и ушите. Утре заран проведи един-два разговора с чехите, колкото да замажеш очи. Та да няма излишни приказки между войниците.

— Добре, ще го направя.

— Танкистите от 35-а те гледат. Ще вземат да те наковладят. Пък и твоите си доносници също не дремят.

— Кого имаш предвид?

— Фомин от втора дълбочинна разузнавателна група и Жербак от танкистите.

— И аз съм си мислил, че са такива, Фомин според мен е човек на специалния отдел, а Жербак — замполитовска подлога.

— Гареев от радиоразузнаването.

— И тоя вече съм го усетил.

— Куракин и Ахмадулин от ротата БРДМ. Куракин сто на сто, а Ахмадулин просто много прилича на такъв.

— И за тях съм си мислил. Само че не бях сигурен.

— Е, и личният ти водач, то се знае. ,

— Хайде, бе!

— Типичен!

— Нещо конкретно?

— А, не, просто го подушвам. Имам набито око. Никога досега не съм допущал грешка, когато става дума за тях. Бъди предпазлив, Саша, разузнавателните батальони са препълнени с доносници свръх всякакви норми. То си е естествено. Другояче не може да бъде.

— Още по една?

— Хайде, ама тая да е последна.

— Да си ми жив и здрав, Коля. Гаврът.

Потокът от чанти с пари на другия ден значително отслабна, а след още един ден изобщо секна. Но потискащото чувство за тежка отговорност не изчезваше. Журавльов знаеше колко трудно е понякога да се отчетеш за някаква си една рубла, а тук — камари пари и подземия, натъпкани със злато, с валута, с някакви книжа. Ако дойде приемателна комисия и се наложи всичко това да бъде заприходено и предадено, цяла година няма да стигне! Ами ако се е изгубило нещо? А как да се отчете за всичките тия чанти? Дявол знае колко милиона има в тях. Много дори не са запечатани. Предстоящото предаване на всичко това не му даваше да спи нощем. Журавльов загуби апетит, пребледня, отслабна, смъкна се. Градът кипеше. Всичките му другари под град от камъни и оскърбления гасяха танкове, разгонваха недоволните, търсеха нелегални радиостанции, агитираха и проповядваха, бранеха се от напиращите опоненти. Всички, които знаеха къде се намира Журавльов, страхотно му завиждаха. Прякорът Банкера здраво му се лепна. А той слабееше и бледнееше и завиждаше на онези, които бяха на улиците.

Три пъти дневно водачът носеше на Журавльов храна: небивали американски консерви, ароматен хляб, великолепно френско масло.

— Да бяхте похапнали, другарю майор.

— Добре, върви си.

— Другарю майор, само кажете какво желаете, за вас ще набавя от тиловаците какво ли не. Щото няма кой да се погрижи за вас. Тиловаците сега разполагат с толкова много всякаква чужбинска лапачка, че чак да се смаеш. Никога не сме виждали такова нещо.

— Добре, добре, върви си.

— Другарю майор, може ли едно въпросче?

— Казвай.

— Другарю майор, разрешете да прескоча с танка на два квартала оттук.

— За какво?

— Там има аптека. А без танка нашите патрули ще ме спипат или чехите ще ми строшат главата.

— За какво ти е да ходиш в аптека? Да не си пипнал трипер?

— Съвсем не, другарю майор, за презервативи. И за себе си, и за вас ще купя.

— На мен не ми трябват, а на теб за какво са ти? Водачът се усмихна лукаво, сочейки с очи чантите:

— Десният ми бензинов резервоар е празен, парите никой не ги е броил, да опаковаме едно-две милиончета в презервативи и да ги пуснем в бензиновия резервоар. Никой няма да се сети! Знаете ли колко пари могат да се натикат в един презерватив? Ами че те се разтягат...

— Мръсник! — Журавльов измъкна пистолета си. — Хвърляй автомата на пода! Обърни си мутрата към стената! Конвой, при мен!

— Ама аз се пошегувах, другарю...

— Млък, говедо! Тамбовският вълк ти е на тебе другар! Освободител скапан!

Късно вечерта до банката се добра с верижен бронетранспортьор началник-щабът на дивизията, а с него трима цивилни другари и конвой с тях.

— Какво става при теб, Журавльов? — недоволно избоботи началник-щабът.

— Другарю подполковник, арестувах водача Малехин за опит да извърши мародерски акт.

— Другарите ще се оправят с него. Къде го държиш? Журавльов ги поведе по коридора към централната зала. Когато се озоваха в залата, и тримата се вцепениха.

— Спешно ни трябва радиостанция!

— Водачът е запрян в онази стая.

— Трябва ни радиостанция, а не водачът! — грубо го прекъсна един млад русоляв „другар“.

Журавльов бе сменен внезапно и без каквито и да било главоболия.

Половин час след като „другарите“ можаха да се свържат със своето ръководство, пред банката се спряха още два БТР-50ОП, натъпкани с офицери и цивилни. Остатъка от нощта Журавльов прекара във външна охрана на банката, вътре повече не го пущаха, дори до клозета.

Рано заранта пред банката се появи танков батальон от 14-а мотострелкова дивизия, която беше в резерва на командарма.

Командирът на танковия батальон връчи на Журавльов заповед, подписана лично от командващия 20-а гвардейска армия, с която на Журавльов се нареждаше незабавно да изтегли своя разузнавателен батальон извън пределите на града.

Журавльов въздъхна облекчено. Нещо повече, в заповедта се казваше, че частта от батальона, охраняваща мостовете, временно излиза от негово подчинение, следователно, нямаше защо да се тревожи за тях. А да изведе от града само дълбочинната рота и танковия взвод за него беше проста работа.

За подготовка отидоха не повече от десет минути. Журавльов строи разузнавачите си, провери наличието на хората, въоръжението и боеприпасите. Танковите двигатели изреваха... Но в този момент на високата площадка пред входа на банката се появи младият русоляв „другар“.

— Ей, майоре! Почакай.

Нахалното държане на „другарите“, особено в присъствието на войници и сержанти, винаги ядосва армейските офицери, но те, естествено, не издават чувствата си.

— Какво още е станало?

— Я подпиши ей това, майоре. — Русолявият му подаде едно листче, изписано от горе до долу с колонки от цифри. — Не се съмнявай, всичко е правилно. Нашите момчета цяла нощ проверяваха.

Журавльов извъртя подписа си, без да чете и без много да му мисли. Пък и откъде можеше да знае какво е имало в тая банка?

Младият се усмихна.

— На ти, майоре, за спомен. — Той бръкна в издутия си, увиснал джоб и подаде на Журавльов голяма жълта потъмняла монета с профил на възрастна жена с корона.

КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯТА

Разузнавателният батальон на 6-а гвардейска мотострелкова дивизия северно от Прага

Мотоциклета опожариха поради пиянство. Докато си чистеха оръжието, някой донесе шише чешка сливовица и разузнавателният взвод я пресуши на бърза ръка.

Чистенето тръгна по-весело. След дългите преходи промиваха оръжието с бензин. Методът е забранен, но ефикасен.

След почистването на оръжието се събраха да изпушат край кофата с бензин по една цигара. Мерачът от първо отделение хвърли угарката си в кофата и бензинът весело лумна. Зам.-командирът на взвода, старши сержант Мелник, ритна пламтящата кофа. Разузнавачите се разкикотиха. Но кофата, след като се преметна във въздуха, падна върху мотоциклета, чийто резервоар беше отворен — оттам бяха взели бензина за чистенето. По-нататък всичко протече за части от секундата. От мотоциклета остана само черен скелет.

Бяха пили съвсем по малко и тутакси изтрезняха. Веднага се размириса не само на изгоряла гума и боя, но и на военен трибунал и дисциплинарен батальон.

Замкомвзводът се стъжни, дръпна се настрана, седна под една бреза и се хвана за главата.

Пръв дойде на себе си командирът на първо отделение. След като огледа взвода и се убеди, че наблизо няма нито офицери, нито чужди войници, сержантът властно заповяда:

— Взвод, строй се! В две редици — застани! Равнис! Мирно! Чуй ситуацията!

Произшествието беше уплашило взвода и понеже усетиха твърда власт над себе си, хората се строяваха по-бързо от обикновено. Само замкомвзводът седеше под своето дърво и не реагираше на нищо.

— Чуй ситуацията! — повтори сержантът. — Приближила се е чешка кола. Лека. „Шкода“. Тъмносиня. Вътре трима чехи. Хвърлили са запалителна бутилка. Ние сме си чистели оръжието, не сме можели да стреляме. Замкомвзводът не се стъписал и с разглобената картечница цапардосал един от тях по черепа. Светлокос. Те веднага са се омели. Ясно ли е? ЗКВ е наше момче, ще го накисваме ли? Полага му се демобилизация, а той изпълнява тук интернационалния си дълг.

Взводът се разгълча одобрително.

— Повтарям. „Шкода“, тъмносиня. Мъжете в нея са трима. Хвърлили са бутилка. ЗКВ с разглобената картечница е цапардосал един от тях по главата. Те са се измели. Да, още нещо. Номерът на колата нарочно е бил зацапан с кал. И, накрая, ще довтасат комисии, може би дори от специалния отдел. Ще искат да ни хванат в лъжа чрез подробностите. Никой нищо да не измисля! Ще повтаряте само това, което ви казах. Останалото: не помня, не видях, не знам, не обърнах внимание. Ясно ли е?

— Ясно!

— Свободни сте!

— Коля, ей, Коля, не се притеснявай. Може всичко да се уреди. Чувай, Коля. По-добре изпрати един боец при ротния, нека докладва за чехите. При него сега се провежда съвещание на офицерите. А на взвода заповядай да заеме отбрана, все едно че очакваме повторно нападение..

Подир час при взвода дойдоха всички офицери от ротата начело с командира. Ротният, след като огледа мястото, заповяда на войниците от взвода да идват при него един по един. Той стоеше на трийсетина метра встрани от всички и им задаваше по три-четири въпроса. Разговорът с всеки войник се водеше насаме, за да не може никой да чуе нито въпросите, нито отговорите.

След кратък разговор с всеки от войниците ротният викна при себе си командира на първо отделение.

— Времето си го бива, сержанте.

— Тъй вярно, другарю капитан.

— Само че надвечер май сигурно ще завали дъжд.

— Сигурно, другарю капитан. — Сержантът все не можеше да разбере накъде бие капитанът. — Омръзнаха ни тия дъждове.

— Омръзнаха ни — съгласи се капитанът. — С „Шкода“, казваш, са пристигнали, а?

— Тъй вярно.

— А къде са следите? Земята нали е прогизнала?

Капитанът също беше разузнавач и никак не беше лесно да го излъжеш. Но истината е, че и на него не му се щеше да лепне петно на своята рота.

— Виж какво, сержанте, там, където сте подпалили кофата и където тя е хвърчала към мотоциклета, трябва да прекопаете земята, все едно че сте заравяли парцалите след чистенето И да отъпчете всичко наоколо. Инак си дръжте на своето.

— Слушам, да си държим на своето!

— И кажи на старши сержанта да не точи сополи. Ако е фраснал контрареволюционер по черепа, за чий трябва да се притеснява?!

Нито комисия, нито хора от специалните части не се появиха през следващите дни във взвода, явно и без туй са имали много грижи. Ротният командир междувременно написа рапорт за бойните загуби при сблъсък с въоръжени контрареволюционни елементи, поставили се в служба на империалистическите разузнавания.

Командирът на батальона повъртя рапорта в ръцете си и се усмихна лукаво:

— Всичко е наред, всичко ще ти подпиша, ама го напиши на нова сметка, като вмъкнеш, че върху мотоциклета е имало и противотанков гранатомет РПГ-7В. Номера ще ти кажат във втора рота. Тия смотаняци още в Полша го изтървали в едно блато и не могли да го извадят.

Капитанът понечи да възрази, но видя как го гледа комбатът и измърмори мрачно:

— Слушам, ще го препиша.

Рапортът тръгна по инстанците, като всеки път се връщаше за преписване.

Когато рапортът стигна до началника на тила на Прикарпатския фронт, който в края на краищата подписваше всички рапорти за бойните загуби, във въображението му изникна някаква фантастична машина, създадена на базата на разузнавателния мотоциклет М-72. Приказната машина беше въоръжена с картечница и противотанков гранатомет, имаше два активни нощни инфрачервени прицела, далекомер-прицел и радиостанция Р-123. Машината явно е била предназначена за действия в условията отвъд Полярния кръг, тъй като на нея се намирали два нови кожуха, а отзад била прикрепена 200-литрова бъчва със спирт. За съжаление всичко това изгоряло при сблъсъка с контрареволюцията.

Генералът повъртя рапорта в ръцете си.

— Върнете рапорта обратно, нека го напишат отново и добавят ей това. Какво друго има?

— В 128-а дивизия един БТР паднал от мост.

— В резултат от сблъскване с контрареволюцията ли?

— Тъй вярно.

— Така е по-добре. Дайте рапорт.

А заместник-командирът на взвода старши сержант Мелник получи медал за смели и решителни действия при отблъскване на нападение. Дори във вестниците писаха за него.

ПОЛЕТ

Районът на град Кошще

През първите дни на освобождението, когато войските се местеха почти непрекъснато, нашият батальон се спря да изкара нощта до някакво съвсем малко градче с фабричка наблизо. Батальонът пренощува край градчето, след като взе всички предпазни мерки: изкара бойно охранение и подвижни патрули.

Заранта се изясни едно твърде неприятно обстоятелство, фабричката се оказа не просто фабричка, а спиртоварна. Аз още вечерта бях надушил тази специфична миризма, която се разнасяше над околностите, а и другите офицери не може да не са я забелязали. Но предния ден всички бяхме толкова капнали, че незабавно заспахме, щом се отвори такава възможност.

А нашите войничета не спали и не си губили времето. Спиртоварната, както и всички други чехословашки предприятия, през онези дни беше спряна. Но местните жители умишлено, разбира се, през нощта показали на нашите войници пътя към фабричката, гостоприемно им отворили портата и им обяснили как се отвинтват съответните кранове.

До заранта всички войници от батальона се бяха напили. Трябва да им отдам дължимото, никой не беше препил. Всеки разбираше, че до полевия трибунал има една крачка, а полевият трибунал работи по военновременни закони. Така че всички войници бяха не пияни, а пийнали, наквасени, направили главите.

Командирът на батальона изведе цялата колона от това прокълнато място и извести вишестоящото командване за спиртоварната, която незабавно бе поставена под специален контрол. Още при първата почивка бе извършен грандиозен обиск. Оказа се, че всички вместимости, буквално всички предмети, които могат да поберат течност, са напълнени със спирт: манерки, бидони, котелки, дори термофорите в батальонния подвижен медицински пункт. Всичкият открит спирт безмилостно бе излян на пътя. Всички офицери от батальона заместиха водачите на бойните машини. И колоната потегли. Офицерите, разбира се, не стигнаха за всички машини и поради това много бронетранспортьори се движеха по освободената страна, леко олюлявайки се.

Още по обед всички войници дойдоха на себе си. Следващата нощ батальонът прекара в полето далеч от населени пунктове. Но заранта почувствахме, че нещо не е наред. На повечето войници очите им лъщяха. Никой от тях не беше пиян, но всеки несъмнено си беше пийнал. Извършихме небивал обиск, но нищо не намерихме. По принцип нямаше нищо лошо в това, че войниците си пийват по малко. Опитай се да откриеш в съветските устави някаква забрана по въпроса. И не бива да се вкарват такива забрани в уставите, защото в бойна обстановка на войниците просто им се полага да си пийват за храброст.

Проблемът се състоеше в това, че обстановката беше почти бойна, но се налагаше да изпълняваме чисто дипломатическа функция: да разгонваме хора, които не искат да се освобождават. А с нашата миризма е някак неудобно да се занимаваш с това. Ако вражеската пропаганда разбере, че 400 съветски войници изпълняват благородната си мисия под влиянието на Бакхус, може да стане световен скандал.

На другата заран историята се повтори, на третата — пак.

Така стана, че цялата агентура на ГБ и партията се оказаха въвлечени в общото дело, без да издават местонаходището на чудното изворче. В Чехословакия между другото всички те, слугите на ГБ и партията, си подвиха опашките и хич не бързаха да драскат рапорти. И с основание: всички наоколо са въоръжени, неволно могат и да те застрелят или нощем по погрешка да те прегазят с танк, както спиш. Такава практика процъфтяваше повсеместно. Сметките се разчистваха бързо независимо от разликата в езиците и интересите.

Командирът на батальона също не бързаше да докладва за положението. Не искаше да си слага таралеж в гащи. Предпочиташе да търси сам, включвайки в търсенето на спирта всички офицери от батальона.

Ясно беше, че запасите от спирт в батальона са огромни: всяка заран минимум по едно войнишко канче на всеки от 400-те войници. Батальонът постоянно променяше местопребиваването си. Значи спиртът не е в гората, не е заровен в земята, а се движи с нас. В нашите коли. Но къде? Бяхме огледали всичко. Милиметър по милиметър. Дори проверихме не е ли налян спирт в гумите на бронетранспортьорите. Но и там го нямаше.

Ако ежедневното пиянство ставаше само в моята рота, щях да си имам сериозни неприятности. Но същото ставаше и в съседните роти. Затова бях спокоен. Въпросът за спирта ме вълнуваше чисто теоретично: къде ли, дявол да го вземе, може да е скрит?

Съвсем категорично взех решение да открия спирта. На всяка цена. Каквото и да се наложи да пожертвам. А можех да пожертвам само един предмет, златния си часовник „Полет“. Това беше едничката ми скъпа вещ. Какво друго може да притежава един съветски лейтенант освен часовник и гребенче?

Часовникът беше просто великолепен и отдавна бях забелязал, че един от радистите от свързочния взвод го заглежда с доста голям интерес. Не знам защо, но смятах този радист за алчен човек, макар че почти не го познавах.

По време на обеда, когато около полевия свързочен възел нямаше жива душа, а радистът, знаех това, дежуреше вътре, при това сам, аз се отбих в свързочния възел. За командир на рота посещаването на батальонния свързочен възел е нещо съвсем естествено.

Мълком свалих часовника си и му го подадох. Той гледаше часовника и не се решаваше да го вземе, докато не разбере какво ще му поискам срещу него. Като радист той, разбира се, знаеше горе-долу руски. Иначе нямаше да е свързочник.

— Трябва ми спирт. — Отметнах глава назад, имитирайки как хората пият силни напитки, — Разбираш ли, спирт. — Почуках се по гърлото, показвайки как той кълколи.

Той закима с глава. Мюсюлманин, ама всичко разбира. И явно всеки ден заедно с другите си пийва от лечебната напитка.

— Десет литра, разбираш ли. — Показах десет пръста. — Десет.

Той бързо взе часовника и каза: „Вечер.“

— Не — казах аз, — сега ми трябва.

Той повъртя часовника в ръцете си и неохотно ми го върна: сега не бива.

Прибрах часовника в джоба си и бавно тръгнах към изхда, но преди да стигна до вратата, рязко се обърнах. Войникът гледаше подире ми с огромно съжаление. Аз бързо извадих часовника и му го напъхах в ръката:

— Сам ще си взема.

Той кимна. Бързо омота часовника в носна кърпа, мушна го под кончова на ботуша си и веднага ми прошепна на ухото само една дума.

Аз го мразех. И все пак още преди да се отбия в свързочния възел се зарекох на никого, включително и на командира на батальона, да не разказвам как съм намерил спирта. За да не злепоставя войника, не хукнах веднага към щаба на батальона, изчаках няколко часа. И чак надвечер почуках на вратата на командирската машина. Комбатът седеше потънал в униние.

— Другарю полковник, искате ли да изпиете с мен по канче спирт? — От моя страна това беше огромно нахалство. Но той, естествено, ми прости.

— Къде е? — изрева той, скочи от креслото и здравата си удари главата в бронирания таван. — Къде е, мамка ти? Аз се усмихнах:

— В радиаторите.

Всеки бронетранспортьор има по два двигателя и тъй като те работят в изключително тежки условия, всеки двигател има много развита течностна охладителна система с големи радиатори, които лятно време се пълнят просто с чиста вода. Войниците бяха излели всичката вода от радиаторите на всички машини на батальона и ги бяха напълнили със спирт. Пиеха го вечерно време, като лягаха под машините уж за обслужване и ремонт.

Командирът на батальона незабавно строи батальона и след това лично тръгна край колоната, отваряйки кранчето за източване на всяка машина. Есенната гора бързо се пълнеше с чуден аромат.

А след още един ден радистът, който ми разкри общата тайна, бе намерен пребит почти до смърт в храстите до свързочния възел. Спешно го откарахме в болницата, като обяснихме на медиците, че е пострадал при среща с контрареволюцията.

А след още няколко дена, когато други събития ме накараха да забравя злочестия образ на радиста, при мен дойде друг радист и ми подаде моя златен часовник „Полет“.

— Другарю лейтенант, ваш ли е тоя часовник?

— Ъъъ... — казах аз. — Изобщо мой е. Благодаря. А къде го намерихте?

— Един от нас очевидно ви го е задигнал.

— Заради това ли го обработихте толкова зверски? Той ме погледна внимателно в очите.

— И заради това.

ИЗПРОВОЖДАНЕТО НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ

Кошице — Прага

Тревогата обявиха към пет часа заранта. В гората студът е кучешки. Искаше ми се само да спя, забил нос в яката на шинела. Изпълзях бавно изпод топлия шинел, главата ми бучеше от снощната веселба — нито една душа в цялата рота не беше се помръднала след сигнала за тревога. Само за месец дисциплината спадна до катастрофално равнище.

Изрових от дълбините на паметта си една специално подготвена за подобни случаи тирада и тихо, без кой знае каква злоба я изрекох на ухото на ротния старшина, който се преструваше на заспал. Старшината мигновено скочи: не че беше се уплашил от заканите ми. Не. Просто фразата беше доста натруфена.

Старшината тръгна покрай редиците заспали войници и сержанти и взе да ги сритва и да ги псува на майка.

Когато ме будят на разсъмване след нощ в студена гора, винаги ставам много зъл. Не знам защо. В гърлото ми се струпваха най-мръсни псувни и аз се озъртах да видя върху чия глава да ги изсипя. Но когато си кръстосахме погледите с първия срещнат войник, се сдържах. В очите му имаше май повече злоба, отколкото в моите. Мръсен, брадясал, неподстриган, много седмици невиждал гореща вода, автоматът през рамо и пълни паласки с патрони. Само да го закачиш сега — ще те убие, без да се замисли.

Офицерите бяхме събрани на съвещание. Началник-щабът на полка обяви бойна заповед, според която нашата дивизия спешно се предаваше от 38-а армия от Прикарпатския фронт на 20-а гвардейска армия от Централния фронт. Предстоеше ни да извършим многостотинкилометров преход през цялата страна и надвечер да се разгърнем северно от Прага за прикриване на войските от 20-а гвардейска армия. Цялата верижна техника: танкове, влекачи, тежки бронетранспортьори — бе заповядано да оставим тук и да се движим като екскурзианти, използвайки колесните машини.

Заповедта беше абсолютно неразбираема, включително и за началник-щаба, който я беше получил от горе. Но време за дискусии нямаше. Бързо формирахме колоните, сигналът за готовност — белите флагчета започнаха да се появяват над командирските люкове (при прехвърляне на войските радиовръзката е забранена). Най-сетне бели флагчета се появиха над всички машини. Сигналистът на челната машина повъртя флагчето над главата си и ясно посочи на запад и ние пак потеглихме към неизвестността.

Темите за тревожни размисли бяха достатъчно. Ако приемем силата на танковете за единица, в сравнение с това пехотата е нула. Но тъкмо онази нула, която от единицата прави десетка. Танковете и мотопехотата във взаимодействие са несъкрушима сила. Сега ние с лудешка скорост хвърчехме в нашите „ковчези на колела“ през страната, зарязали танковете си. Без тях, без тази единица, се превръщахме в нула, макар и много голяма. Възникваше въпросът на кого и за какво е нужно това. Нещо повече, тръгнахме без верижните влекачи, тоест без артилерия. И това окончателно ни убеждаваше, че не отиваме на война. Тогава къде и защо? Нима в района на Прага няма достатъчно наши войски?

По време на кратките почивки, докато войниците дозареждаха машините и ги проверяваха, офицерите, събрани в кръг, споделяхме най-лошите си опасения. Още никой не смееше да произнесе гласно страшната диагноза, но във въздуха вече висяха трите смразяващи думи „разложение на войските“.

Ах, ако чехите стреляха!

В нашите войски, особено в пристигналите от Прикарпатието, по онова време имаше много офицери, служили в Унгария през 56-а година. За освобождението на Унгария Съветската армия плащала с кръв. В Чехословакия цената беше по-висока. Плащахме с разложение. Работата е там, че когато по теб стрелят, ситуацията се опростява пределно. Не ти се налага да мислиш. Замислените ги убиват първи.

През първите дни в Чехословакия всичко се развиваше тъкмо така: те ни замерят с домати, ние стреляме с автоматите във въздуха. Но много скоро всичко се промени. Обмислена тактика ли е било това или стихийно явление, не знам, но хората започнаха да се отнасят към нас съвсем другояче. По-меко.

А за подобно нещо нашата армия, израснала в парникова изолация от целия свят, не беше готова. Започна се взаимно, изключително опасно сближаване на населението и войниците. От една страна, населението на Чехословакия изведнъж разбра, че огромната маса наши войници си нямат представа къде и защо се намират. И сред населението, особено селското, към войниците ни започна да се проявява чувство на някакво неразбираемо за нас състрадание и жалост. Липсата на враждебност спрямо обикновените войници породи във войнишката маса недоверие към официалната ни пропаганда- нещо не се пасваше. Теорията противоречеше на практиката. От друга страна, сред войниците с невиждана бързина започна да се разпространява мнението, че контрареволюцията е положително явление, което повишава жизненото равнище на народа. На войниците съвсем не им беше ясно защо е нужно да се смъква такава красива страна до състоянието на нищета, в което живеем ние. Особено силно беше това чувство сред съветските войници, дошли в Чехословакия от ГДР. Работата е там, че тези елитни съединения са комплектувани в по-голямата си част от руски войници. А руския народ в СССР го снабдяват поне два пъти по-зле от моя украински народ и много пъти по-зле от народите на Средна Азия и Кавказ. Гладни бунтове като Новочеркаския възникват именно сред руснаците, а не сред народите на Кавказ, където едва ли не всяко трето семейство има собствена лека кола.

В нашите дивизии от втори ешелон, комплектувани предимно от войници от кавказките и азиатските републики, брожението едва започваше, докато в дивизиите от първи ешелон, пристигнали от ГСВГ, то бе стигнало катастрофално далеч. Защото тъкмо за руснаците контрастът в жизненото равнище на Чехословакия и СССР беше особено впечатляващ и тъкмо за тези войници беше необяснимо защо тукашният ред трябва да се разтуря. Казваше си думата, естествено, и близостта на славянските езици, както и това, че в дивизиите от първи ешелон всички можеха да разговарят помежду си и да споделят впечатленията си, а в дивизиите от втори ешелон всички нации и езици бяха преднамерено омешани и поради това дискусия не можеше да се разгори.

Пристигнахме в определения ни район късно през нощта. Предположенията ни (най-лошите) напълно се оправдаха. Задачата ни беше не да спираме западни танкове, нито да разгонваме буйстващата контрареволюция, а в случай на необходимост да неутрализираме руските войници, експедирани от Чехословакия.

20-а гвардейска армия постоянно се базира в ГДР в района на Бернау, досами Берлин. В абсолютна изолация, разбира се. В нейните дивизии имах много съвипускници от Харковското танково училище. Тази армия е една от най-добрите в цялата група съветски войски в Германия. Тя първа бе влязла в Прага. И ето че измежду първите си тръгваше от Чехословакия. Странно заминаване беше това. Знамената, щабовете и по-голямата част от старшите офицери се завърнаха в ГДР. Част от бойната техника бе изпратена пак там. Незабавно от Прибалтика бяха изпратени в 20-а гвардейска десетки хиляди свежи войници и офицери. И всичко си дойде на мястото, все едно че армията никъде не е ходила. Но повечето войници и млади офицери от тази армия право от Чехословакия се озоваха на китайската граница за превъзпитаване. И освободителите ги водеха към композициите като арестанти, а ние ги охранявахме.

А от Съюза вече пристигаха нови ешелони с млади войници, на които им предстоеше постоянна служба в Чехословакия. Тях от първия ден ги настаняваха зад високи стобори. Печалният опит от освобождението беше взет под внимание. Всички съзнавахме, че през следващото десетилетие, каквото и да стане по света, никой не ще посмее да ни изпрати в страна с по-високо жизнено равнище.

ЗЕМЬО РОДНА

Районът на град Мукачево

Нашите дивизии, напускащи Чехословакия, приличаха на остатъци от разгромена армия, изскубващи се от преследване след съкрушително поражение. Можеше ли някой офицер да гледа без болка безкрайните колони от кални танкове, обезобразени от варварската експлоатация, лишавани в продължение на много месеци от човешка грижа и милувка? Оредяха полковете ни. Много взводове и роти в пълен състав още в Чехословакия биваха събирани в маршеви батальони и засилвани към китайската граница. Войниците, на които им оставаше да служат по няколко месеца, предсрочно ги разпъждаха по домовете им. В екипажите често оставаше по един водач и никой повече.

Родината ни посрещаше с оркестри и веднага изпращаше всички ни на цели полкове в полеви лагери, заградени с бодлив тел. За чумави ли ни мислеха или за прокажени? Непознати инженери на бърза ръка оглеждаха бойната техника и на място определяха: среден ремонт, за претопяване, за претопяване, за претопяване.

А нас също толкова бързо ни преглеждаха лекарите: годен, годен, годен. И някакви хора трескаво прелистваха досиетата ни и също толкова бързо резолюираха: китайската граница, китайската граница, китайската граница.

Но изведнъж привичният ритъм бе нарушен. Оределият полк бе строен на широката горска просека, която беше централният път в нашия военноконцентрационен лагер. Началник-щабът на полка дотегливо зачете заповеди на министъра, на командващия окръга, на командващия армията. После ненадейно конвой изведе на средата и изправи пред строя някакъв момък. Наглед беше на около 20 години. Порази ме това, че, кой знае защо, беше бос. През тази година есента в Карпатите се случи необикновено топла и тиха, И все пак беше есен, а той стоеше бос.

По вида му трудно можеше да се разбере войник ли е, или не е войник. Клинът му беше войнишки, но вместо гимнас-тьорката — широка селска риза. Стоеше с десния си хълбок към разгърнатия строй на полка и с късогледите си очи гледаше някъде надалеч към сините върхове на Карпатите. В лявата си ръка държеше войнишка котелка, а дясната притискаше към гърдите му някакво вързопче, нещо увито в парцал, което явно му беше много свидно.

Началник-щабът отчетливо и ясно зачете от един лист за похожденията на нашия герой. Призовали го на служба преди една година. По време на подготовката за освобождението решил да използва ситуацията за преминаване на Запад. Но при разместванията попаднал в една от „дивите дивизии“, които не влязоха в Чехословакия. Тогава грабнал автомата си, забягнал в планините и на няколко пъти се опитал да прехвърли границата. Три месеца изкарал в планините, но после гладът го изгонил при хората и той доброволно се предал. Сега трябваше да бъде наказан. В мирно време такива като него ги наказват на скришни места. Сега обаче живеехме по законите на войната и тъй като неговата „дива дивизия“ вече беше разтурена като излишна, той щеше да бъде наказан пред строя на нашия полк.

Докато началник-щабът привършваше четенето на присъдата, към дезертьора изотзад бавно се приближаваше палачът — един нисък, много набит майор от ГБ с меки ботуши с меки кончови на дебелите прасци.

Никога не бях виждал с очите си екзекуция и си я представях съвсем другояче: тъмно подземие, слой стърготини на пода, мрачни сводове, тънък лъч светлина. В живота всичко беше наопаки: горска просека, застлана с килим от пурпурни листа, златни паяжинки, кристален звук на планински водопад и необгледна горска шир, обляна от прощалната топлина на есенното слънце.

Действието се развиваше пред нас като на сцена, като в спектакъл, когато целият салон, прехапал устни и впил нокти в страничните облегалки на креслото, мълком наблюдава как смъртта, стъпвайки меко, бавно се приближава изотзад към жертвата си. И всички я виждат освен онзи, на когото е писано да умре. Май не е вярно, че приближаването на смъртта можело да се усети. Нашето войниче нищо не усещаше. Стоеше и слушаше мълком, а може би и не слушаше думите на присъдата. Ясно беше: на него и през ум не му минаваше, че може да са му издали смъртна присъда. И, естествено, не можеше дори да подозира, че присъдата ще бъде приведена в изпълнение още при обявяването й.

Сега, много години по-късно, бих могъл, естествено, да изобразя някакви що-годе благородни чувства, преживявани от мен тогава, но в онзи момент нищо подобно не изпитвах. Стоях и като стотиците други гледах войника и промъкващия се палач и си мислех ще се обърне ли той или не и ако се обърне и види палача с пистолета, палачът незабавно ли ще стреля или не.

Началник-щабът напълни белите си дробове с въздух и звънливо и тържествено, като правителствено съобщение за изстрелването на първия космонавт, изрече заключителната фраза:

— В ИМЕТО НА СЪЮЗА...

Палачът плавно изтегли затвора на пистолета и пак така плавно, за да не щракне, го отпусна обратно...

— НА СЪВЕТСКИТЕ...

Стъпвайки меко като котарак, палачът направи още две крачки и широко раздалечи краката си за устойчивост. Сега вече беше на метър от клетника. Струваше ми се, че той би трябвало да чуе дишането на палача. Но войникът не го чу, не го почувства...

— СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ...

Палачът изпъна дясната си ръка с пистолета напред, почти докосвайки с дулото тила на войника...

-РЕПУБЛИКИ...

...и стисна с лявата си ръка китката на дясната за по-голяма устойчивост на пистолета...

-ОСЪДИ...

Ужасяващото изпращяване на единичния изстрел ме шибна като камшик през гърба. Аз целия се свих. Затворих очи като от непоносима болка, но веднага след това ги отворих.

Убитият войник рязко изметна двете си ръце над главата и, извършвайки последния в краткия си живот невероятен скок нагоре, сякаш искаше да се хване за облаците, отметна глава назад, както не може да го направи още жив човек. Сигурно в този най-последен момент неговите вече мъртви очи са се срещнали със спокойния поглед на палача. А ехото на изстрела бавно се търкулна към далечната гориста верига, строши се в нея, залая.

Тялото на войника падаше много бавно — като кленов лист в тих есенен ден. Все така бавно палачът отстъпи крачка настрана, правейки място на падащото тяло.

— На смърт... — тихо завърши четенето началник-щабът.

Палачът сръчно извади магазина от ръкохватката на пистолета, рязко издърпа затвора, изхвърляйки от патронника ненужния вече втори патрон. Към убития тичешком се приближаваше погребалната команда: петима войници с лопати и платнище.

А той лежеше в краката ни, устремил немигащ поглед към бездънното небе.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

А вие някога познавали ли сте се с човек през периода от неговия живот между смъртната присъда и екзекуцията? Ако не, запознайте се, аз съм един от тези хора.

Аз повече не съм освободител. Не е за мен тази работа. Не е и за моята държава. Убеден съм, че само страна, към която хората тичат на тълпи от цял свят, има право да съветва другите как трябва да живеят. А страна, от която хората си проправят път през границата с танкове, отлитат със самоделни въздушни балони и хипер-звукови изтребители, промъкват се през минни полета под картечен огън, преследвани от глутници служебни кучета, такава страна никого и на нищо не бива да учи. Тя няма такова право. Преди всичко въведете ред в собствения си дом. Създайте такова общество, че хората не от нашата страна към чужбина да копаят тунели, а към нас някой да се старае да прокопае такъв тунел. И едва тогава ще се сдобием с правото да поучаваме другите, и не с танкове, не с грохот на веригите им по паважа, а с добър съвет и личен пример: гледайте, любувайте се, заимствайте опита ни, ако ви харесва.

Тези мисли ме занимават отдавна. Може да са глупави, стари и банални, но са си мои собствени. Най-първите.

И много ми се искаше, за да не умрат в главата ми, да ги споделя поне с няколко още души. Но в моето положение това е изключено. Нас, професионалните освободители, за такива мисли ни разстрелват. В тила.

С един освободител човек може да сподели такива идеи, за втори времето, естествено, вече няма да му стигне.

Затова забягнах. Отнесох мислите си заедно с главата. За прехвърлянето се бях готвил много години, без да повярвам и за миг в успешния му завършек. Но ми провървя.

Според комунистическите закони аз съм предател и изменник. Аз съм престъпник, извършил тежко, особено опасно държавно престъпление. Военната колегия на Върховния съд на СССР ме е осъдила на смърт. Начинът за изпълняване на присъдата не е уточнен. На моите палачи им е даден широк избор на методите за нейното изпълняване: автомобилна катастрофа, самоубийство, сърдечен пристъп. Но те по-напред трябва да ме открият. А сега-засега живея в последния период от живота ми. Между смъртната присъда и екзекуцията. В моя живот това е най-щастливото време.

Юли — декември 1978 г.