Освободителят

УЧЕБНАТА ДИВИЗИЯ

„...Старата армия, армията на казармената дресировка, на изтезаването на войниците, остана в миналото...“

В. И. Ленин

(Пълни събрани съчинения, т. 35, с. 269)

— Повърни. Заповядвам ти!

Младото остригано войниче притеснено се озърта в търсене на подкрепа. Взводът от също такива като него млади и остригани войници, пред чийто строй е застанало то, явно не му съчувства. Още през първата седмица от службата си бъдещите сержанти са усвоили първото желязно правило на учебната дивизия: ако един не изпълни заповед — ще си изпати взводът. А ако взводът не изпълни заповед, сержантите ще си изберат от взвода който си поискат войник и той ще си изпати заради взвода. Има да го тренират, „докато не почне да му излиза пушек от ушите“, „докато не се скапе“. И ако той вече не е в състояние да изпълнява заповедите — ще пострада отделението му. Целият цикъл ще се повтори отначало. Начините за тренировка са много: можеш да ги накараш да изкопаят окоп върху стара железобетонна плоча. Нормата е окоп в пълен профил за 30 минути. И ако не сколасат, ще ги тренираш още и ще ги наказваш. Така че, докато остриганото войниче стоеше пред строя, строят започваше да освирепява — защото знаеше какво го заплашва за неизпълняването на заповедта.

Стоях отстрани и наблюдавах действията на заместника си. На третия ден от службата си на длъжността командир на учебен взвод напълно проумях още един закон на учебната дивизия: не пречи на сержанта да работи, инак ще се наложи ти да работиш.

Старши сержантът изчака 10 секунди за солидност и изкомандва отчетливо:

— Взвод, слушай моята заповед! Редник Равдулин закъсня за строяването с 13 секунди, защото се е намирал в лавката!

Всеки войник от учебна дивизия има ежедневно 20 минути свободно време след обеда и 10 минути вечерта. Щом се измъкне от трапезарията, гладният войник хуква към Лавката, където има само една туткава продавачка. Войниците в полка са 1500 и, кажи-речи, половината, онези, които са най-гладни, се мъчат да се доберат до тезгяха. Повечето от натъпкалите се в лавката нямат възможност нито да си проправят път до тезгяха, нито да се изскубнат обратно. За закъснение в строя ги наказват жестоко, но броят на желаещите да си опитат късмета не намалява. Пита се откъде взема пари войникът, след като месечно му плащат 3 (три) рубли и 80 копейки? Работата е там, че той два-три месеца се опитва да се добере до тезгяха, ама все не сполучва. Така икономисва.

Сега и 40-те учебни взвода на полка са строени на далечния двор на военното градче, готови да пристъпят към почистване на оръжието. Офицери не се мяркат и сержантите, кой както си знае, вразумяват нарушителите. Един със „стани-легни“, втори другояче. Някои са измислили и по-завързани начини за санкциониране на нарушенията. Един взвод например тренира пълзене през минно поле. Вместо минно поле се ползва оклепаният със свински лайна стопански двор на полка.

Моят заместник, с широки нашивки на старши сержант на пагоните, е решил днес да се ограничи само с това, че нарушителят трябва публично да изповръща онова, което е изял в лавката, а по-точно казано — онова, което се е канел да изяде. Повръщането на изяденото често бива наричано в учебните дивизии с научния термин „екстракция“ по аналогия със стремителното неудържимо изхвърляне на празната гилза от затвора на танковото оръдие. Този термин сержантите употребяват и по свой адрес, например след грандиозно напиване: „Цяла нощ ме мъчиха ужасни екстракции...“

За разлика от сержантските непроизволни екстракции остриганото войниче трябва да ги изпълнява по команда, но то не е изпълнило както трябва заповедта и затова следва командата:

— Второ отделение! Наведи се! С два пръста в устата бръкни!

Първо и трето отделение с омраза и надежда очакват да разберат каква ще е тяхната участ. „Един за всички, всички за един“ — това е основополагащ възпитателен принцип.

— Отдясно! По един! ПОВЪРНИ!!!

Превивайки се в спазми и гърчове, отделението изпълнява заповедта, разтоварвайки стомасите си в напълно приемлив, срок.

— Редник Равдулин, влезте в строя! Старши сержантът се обръща уж за да си хареса място, където да разположи взвода за почистване на оръжието. В този момент Равдулин получава два тежки удара по корема от остриганите си другари. Сподавяйки напиращия провлечен стон, той се прегъва надве и се пльосва с цялото си тяло в калта.

В учебните дивизии сержантите и офицерите никога не бият войниците — това е още един железен закон.

ЗАНАЯТЧИИТЕ

257-а Новоград-Волинска два пъти Червенознаменна, наградена с ордените „Суворов“, „Кутузов“ и „Богдан Хмелниики“ учебна мотострелкова дивизия

Украйна

Арестуваният бе докаран в полка и затворен в изолатора на караулното помещение. Начумерен, той седеше в ъгъла и упорито гледаше към пода. Сержантът бил арестуван в Омск, на 4000 километра от родния му учебен полк.

Пристигна военният следовател. Започна дознанието. Как, защо. Работата е сериозна. И всичко зависи от командването -как ще погледне на станалото и как ще квалифицира даденото провинение. Ако то бъде наречено самоотлъчка, сержантът ще получи 15 денонощия арест. Ако бъде наречено дезертьорство — тогава 15 години, най-малко.

Ако сержантът беше заловен на територията на нашия окръг, работата, естествено, щеше да се потули, защото между окръзите се води социалистическо съревнование — кой ще има по-малко престъпления и нарушения. Но щом са го хванали в друг окръг и следователно на Москва всичко й е известно, ръководството ще се постарае да покаже на всяка цена решимостта си напълно да изкорени всички нарушения. И тук обаче отново изниква противоречие: ако това е дезертьорство, защо не са докладвали на Москва за него още преди шест дена, когато е изчезнал войникът.

За всички преки началници на сержанта, от взводния командир до командващия окръга, настъпи твърде неприятен период.

Сержантът се казваше Зумаров, а негов взводен командир бях аз. Тъкмо затова мен пръв ме викнаха при следователя.

— Ваш ли е сержантът?

— Мой е, другарю подполковник.

— От колко време служите заедно?

— От осем месеца, другарю подполковник. Той беше курсант от учебния взвод, който командвам, а после, след получаването на звание, бе оставен във взвода като командир на второ отделение.

— Какво можете да кажете за него?

— Другарю подполковник, през живота си не съм го виждал.

Следователят явно беше добре запознат със суровата армейска действителност и моята декларация не му направи абсолютно никакво впечатление.

— Той занаятчия ли е?

— Тъй вярно, занаятчия.

С това разпитът приключи. След мен един подир друг бяха викнати командирът на ротата, замполитът на батальона и най-накрая командирът на батальона. Разговорът с тях също не трая повече от една минута. Всички те никога не бяха виждали такъв сержант

Ако цялото достояние на страната се национализира, тогава естественият стремеж на всеки човек да се издигне, да напредне, да подобри положението си може да бъде осъществен само в рамките на държавния апарат, на който между другото са му нужни много (твърде много) професионални чиновници, тоест изпълнителни хора с висше образование.

Всяка диплома за завършване на висше учебно заведение ви отваря пътя към всяка област: в партията, в профсъюзите, в комсомола, в КГБ, в спорта, в литературата и изкуството, в промишлеността, в селското стопанство, в транспорта — с една дума, навсякъде. Тъкмо затова във всяко социалистическо общество се наблюдава такъв парадокс: никой не се стреми да получи професия, стремят се да получат само диплома, все едно каква. Най-добре е, естествено, с уклон към обществените науки, а не към точните, хем е по-лесно, хем е по-полезно в живота, защото за кариерата най-важното е „да се научиш да хортуваш гладко“.

И тъкмо защото всички поголовно са се хвърлили във философията (марксистко-ленинската) и в историята (на партията), хора, умеещи да правят нещо с ръце, а не с език, кажи-речи, не са останали. Такива хора се ценят повече от златото. Само погледнете как живеят сега автомонтьорите, водопроводчиците, бояджиите, паркетчиите и т. н. (то се знае, имам предвид онези, които въртят „частпром“, но кои от тях не го въртят?).

В Съветската армия хората, които умеят да правят каквото и да било, са на голяма почит, защото системата за контрол и оценка на поделенията, частите и съединенията е изградена така, че без занаятчии не може да се мине.

Сам прецени: пристига в полка комисия, каквато и да е. Откъде започва тя проверката, какво я интересува? Преди всичко идеологическото състояние на войските: верни ли са, или е започнало разложение? А как да се провери оказва ли буржоазната, маоистката, реваншистката, националистическата, ционистката и другите пропаганди влияние върху съветския воин или не? Много просто. Първо трябва да се огледа цялото градче: окачени ли са портретите на ръководителите на партията и правителството, достатъчно ли са плакатите, лозунгите и останалата нагледна агитация, как са оформени клубът, стаята на бойната слава, как във всяка рота е оформена ленинската стая, как във всяка рота се издават стенвестникът и стенният сатиричен вестник, а във всеки взвод — ежедневният „боен лист“. А после трябва да се види с какво е зает войникът през свободното си време, какво върши, за какво си мисли. И това се прави много лесно: на комисията демонстрират концерт на художествената самодейност и спортни състезания. С това всичко е наред. Ето и други доказателства: купи, знаменца, знамена това е за спорта, а това за художествената самодейност.

Е, по този въпрос не е зле, а как сте с вътрешния ред, със спазването на военните устави? И тук нямаме проблеми! Погледнете: стоборите са боядисани, пътечките са подметени, прозорците са измити, креватите са опънати и идеално изравнени, по-добре е невъзможно да се изравнят! Повярвай ми, читателю, че ако един командир на полк съумее да се отчете по всички тези точки по-добре от колегите си, а освен туй съумее да прикрие всички престъпления и дисциплинарни простъпки, които се извършват почти ежедневно, повишението му е гарантирано. Най-важно е да умееш да скриваш кусурите, а разните му там учения и маневри на такъв образцов командир все ще му ги отметнат. Не са те най-важното!

За да излезе победител в неспирното състезание, всеки командир, от ротен и нагоре, трябва да има и художници, и артисти, и спортисти, най-добре на полупрофесионално равнище. За тях в армията е измислен специален термин — „мъртви души“, тъй като всички те се водят за мерачи, зареждачи, радисти и т, н., а се занимават дявол знае с какво. Един от сутрин до вечер рисува стенвестници, друг дрънка на китара, трети защитава спортната чест на ротата. Занаятчиите в зависимост от квалификацията им се делят на категории: ротни, батальонни, полкови, дивизионни и т. н. Във всеки окръг например са създадени специални спортни батальони. В тях събират най-добрите от окръга. И структурата на батальона съвсем не е армейска, а полуармейска: рота за спортни игри, баскетболен взвод или лекоатлетическа рота, взвод скачачи.

А за всичките световни и олимпийски шампиони да не говорим. Те до един са излезли от ЦСКА и от „Динамо“. От армията и от КГБ. В КГБ системата е същата. Ето как, когато киевското „Динамо“ пристигне, да речем, в чужбина, би трябвало да се коментира един мач: „Младши лейтенантът от футболната служба на КГБ подава точно топката на своя капитан!“ А ако в Канада пристигнат хокеистите на ЦСКА, правилно би било да се коментира: „Танкистите с подкрепата на пехотата и артилерията смело разкъсаха отбраната на противника в центъра и развиват настъпление!“

Между командирите от всички степени постоянно се води борба за занаятчиите: всички подчинени крият най-добрите си художници и артисти от началниците, а те на свой ред ги крият от своите началници, докато всеки един от тях шета из клубовете и спортните зали на подчинените си, за да открие най-добрите и да ги прибере. Тук се води същинска война със свои правила и хватки, с неписани закони и традиции. Неизчерпаема тема, може цял роман да се напише! Съществува и пряка размяна, най-често между командири, от които никой не е подчинен на другия: „Дай ми щангист и китарист, а аз ще ти дам бояджия и художник“ или „Другарю полковник,- не пишете лоша бележка за ученията (полковникът е посредник от друга Дивизия) — ще ви дам един скулптор! Когото поискате ще ви извае за офицерския дом на вашата дивизия — Ленин или Андропов, когото му поръчате!“

Всички занаятчии работят по акордната система за заплащане на труда, принципът на материалната заинтересованост тук се спазва свято. Заплащането е различно, според категорията. Понякога, да речем, така: „Ако станеш олимпийски шампион — ще ти дадем звание старши лейтенант!“ Какво му струва на министъра на отбраната да даде една-две звездички в повече? Един футболист чак генерал-майор стана, без да е прослужил в армията нито един ден; вярно, футболистът се казва Юрий БРЕЖНЕВ.

А в Киевския военен окръг, в танкоремонтния завод, беше организиран ремонтът на хиляди частни леки коли. Командването на окръга си тъпчеше джобовете с милиони, а занаятчиите, които ремонтираха тези коли, всяка вечер получаваха градски отпуск. И всички бяха доволни — и генералите, и златните ръце, и клиентът. И качеството на работата беше на ниво. Жалко, че сложиха край на далаверата, сега в Киев няма къде да си ремонтираш „Жигулата“.

Но дори ако занаятчиите не получаваха „сухо“, все едно трудът им щеше да е доста производителен, защото да плуваш по цял ден в басейн или да гониш тенисната топка е значително по-приятно, отколкото в жега и в кал да копаеш окопи с пълен профил; или да рисуваш сатиричен стенвестник в топлата канцелария е значително по-приятно, отколкото да сменяш танкови вериги на студа, това е доказано по експериментален път. Но всички те освен всичко друго получават безброй градски и домашни отпуски — за сметка на останалите, естествено. Тъкмо от тях започва разложението на армията (това не е единственият източник, нито най-важният, но е един от основните). Върви, да речем, абсолютно пиян, окалян, неподстриган войник през града, патрулите се правят, че не го виждат: това май е личният мебелист на командира на дивизията, а онзи, също пиян, май е личният копач на началник-щаба на дивизията, личен басейн му копае. Тия по-добре да не ги закачаме, ще си създадем главоболия!

Но да си дойдем на нашия сержант, от когото започнахме този разказ. По професия той беше бижутер, и то потомствен бижутер. Пристигнал в армията с всичките си инструменти: с пиличките, с малкото менгеме, с пинсетите. Широко разпространено явление е младите да идват в армията със своите собствени китари и балалайки, четки и платна. Съветският народ отдавна е наясно с порядките, които царуват в нашата родна армия, и затова съветва синовете си да разкриват талантите си незабавно, още от първия ден. Въпросният сержант демонстрирал таланта си още щом попаднал в нашия учебен танков полк. Завели го в един клуб и му заповядали да направи сувенир — мъничък сребрист танк, подарък за някакъв председател на комисия. Така през цялата си служба изобщо не го видях. От 30-те души във взвода имах седем такива; вярно, другите шест -художник, цигулар, пианист и трима спортисти — бяха прихождащи, тоест понякога веднъж седмично, та дори и по два пъти се появяваха във взвода и съумях криво-ляво да ги понауча на нещо.

Курсант Зумаров не се появи дори на випускната инспекция, а и нямаше защо да се появява: той други танкове освен играчките, които майстореше от бронз и органично стъкло, не беше виждал. На изпита вместо него се яви командирът на полка, той все си шепнеше нещо с комисията. В резултат Зумаров стана отличник, дадоха му звание сержант и го оставиха в нашия полк като командир на отделение — да подготвя нови поколения командири на танкове.

Не мисли, читателю, че само аз съм имал проблеми с „мъртвите души“ — всички взводни командири имаха по шест-седем „мъртъвци“. Тук разпределението е справедливо, никой не е ощетен! Та по този начин подготвяме кадри за родната армия. Пристига такъв командир на танк — недоучен — от учеблия полк и веднага заявява: аз не съм командир, аз съм вокалист. В полка, естествено, му се радват, тъкмо ти ни трябваше! И докато танкът се командва от мерача, вокалистът си пее ариите. Всички са доволни. А най-добрите си занаятчии като нашия бижутер учебният полк за нищо на света няма да даде на бойните войски — оставя си ги под всякакъв предлог, най-често като инструктори.

Да, ама на сержант-инструктор Зумаров междувременно му хвърлил око командирът на дивизията, а след това и командващият армията и той се издигна отначало на дивизионно равнище, а после и на армейско. И може би щеше да се издигне още, само че патрулите го хванали, на всичко отгоре в друг окръг.

След първия ни разговор с военния следовател вече бях решил, че втори няма да има, защото абсолютно нищо не знаех за сержанта, нито на какво равнище се намира сега, нито кой е същинският му командир, нито колко пъти седмично му дават градски отпуск. Но втори разговор все пак се състоя.

— Къде му е клетвата?

— Съвсем не знам!

И наистина не можех да знам.

Работата е там, че всеки съветски войник след едномесечна подготовка полага клетва. Това става едва след като войникът за пръв път е стрелял със собственото си оръжие. За всеки войник клетвата се отпечатва на отделен лист и той се разписва под текста му; това се прави, за да може този отделен лист винаги да бъде сложен в папката с наказателното му дело.

Когато целият учебен взвод за пръв път отишъл на стрелбището преди полагането на клетва, Зумаров изпилвал първия си танк.

— Нищо — казал му командирът на полка, — ще идеш със следващия взвод.

После полковият командир явно е забравил да се разпореди, той си има сума проблеми! А аз като пряк началник също не можех да проконтролирам. Беше ми казано да не си навирам гагата. И не си я навирах. Пък и нямах възможност да я навирам.

Само че сега Зумаров, както се изясни, не беше нито сержант, нито дори войник. И военната юрисдикция не го ловеше: щом не е положил клетва — значи не може и военен съд да го съди, а според гражданските закони той не бе извършил нищо лошо, просто за няколко дена от един град отишъл в друг град. Наистина, и целите тия година и половина, които беше изкарал в армията, също не можеха да му се зачетат, тъй като срокът на службата в армията се изчислява от деня на полагането на клетвата. По този въпрос и Зумаров можеше да вдигне скандал: нищо не ме интересува, аз дойдох в армията и честно служих, а вие защо не сте ме заклели? Това не е моя грижа, а ваша!

Скандалът се разгаряше и трябваше незабавно да му се сложи край, защото можеха да пострадат не само дребни пионки като командира на полка, но и някои по-големи началства. Скандалът бе потушен на равнище Киевски военен окръг. Там направили компромис. На Зумаров му оставаше да служи още година и нещо. Вместо това предложили да бъде уволнен незабавно, по здравословни причини. Зумаров приел компромиса. А на Москва съобщили, че в Омск действително е бил арестуван сержантът от Киевския окръг Зумаров, само че той вече не бил строеви сержант, а предсрочно демобилизиран. Освободеният от медицинска комисия сержант страдал от разстройство на паметта и затова не е предявил на патрулите съответните документи.

Върви им на Зумаровци, жалко само, че са твърде много в несъкрушимата армия.

МИША

Щабът на Ленинградския военен окръг

— Ключето?

— Другарю редник, първо, закопчейте се, имате отпреде си подполковник, дежурен по щаб на окръга...

Редникът изобщо не изреагира на думите на подполковника.

— Ключето — спокойно повтори младият войник с широко селяшко лице, в което обаче грееха толкова превъзходство и презрение, че дежурният дори не посмя да приложи спрямо нахалния войник цялата пълнота на почти неограничената си власт.

Дежурният по щаб на окръга е висше същество. Щом го зърне отдалеч, всеки офицер неволно се изпъва, машинално намествайки портупеята и козирката на фуражката си. Сега пред дежурния стоеше съвсем млад войник, на когото по би му прилягало да трепери пред всеки ефрейтор, отколкото абсолютно да не реагира на забележките на дежурния.

— Ключето — повтори войникът, явно кефейки се от ситуацията. Той умишлено не казваше кой му трябва, а и самия ключ наричаше в противоречие с устава ключе, което в отношенията между войник и офицер е категорично недопустимо.

В този момент в помещението на дежурния по щаб се появи майор с червена лента на левия ръкав — помощник-дежурният. Мигновено преценил ситуацията., майорът изведнъж се усмихна лъчезарно, стрелна се към огнеупорния шкаф и отвори с рязко движение двете му вратички. От стотиците ключове, които се пазеха там, безпогрешно грабна един и угоднически го подаде на надменния войник. Той гнусливо, с два пръста пое ключа, изгледа презрително дежурния по щаб от главата до петите, бавно се обърна, изхрани се покрай плювалника в ъгъла и излезе от стаята, силно затръшвайки вратата.

Оскърбен до дъното на душата си, дежурният пребледня от ярост.

Извърна се към майора и сричка по сричка бавно попита:

— Другарю майор, на кого и кой ключ посмяхте да дадете без мое разрешение?

— Ама това е Миша, другарю подполковник — примирително каза майорът.

— Кой ключ му дадохте?

— Ключа от кабинета на заместник-командващия окръга.

— Ама вие... Ама вие... Ама вие разбирате ли?... Чели ли сте инструкцията?... В този кабинет се пазят държавни тайни... Само старши адютантът или офицерът за специални поръчения има право...

— Но това е Миша...

— Пет пари не давам за никакъв Миша, ще влезете в ареста с вашия Миша. Само старши адютантът или офицерът за специални поръчения могат да вземат ключа, но едва след като лично заместник-командващият нареди, а тези офицери се разпишат два пъти за ключовете, защото, ако изчезне нещо... Сдайте пистолета и патроните... — Подполковникът се обърна към мен. -Началник на караула! Арестувайте този Миша и майора.

— Миша — ненадейно заяви майорът — е шофьор дубльор на резервната кола на първия заместник-командващ Ленинградския военен окръг генерал-лейтенант Паршиков...

— Я! — изведнъж се сепна подполковникът. — А бе ти защо не ми каза навреме?!

— Това не е всичко — сухо продължи майорът, — така е само официално, а неофициално той.., той вози Маря Михайловна, съпругата му... Та да знаете...

Дежурният по щаб на окръга тихо излезе от стаята.

— Учете се, лейтенанте... Изпращат от войските какви ли не дръвници... Свикнали са там в полковете и дивизиите да крещят на когото им хрумне, преди да помислят... А тук е щаб на окръга! Тук трябва да имаш пипе! Щабната работа е деликатна, всеки не става за нея... Добре, че Миша не е докачлив... Щяхме да си изпатим...

Миша не ми излезе от ума през цялата нощ. Подполковникът можеше да му е баща. Но по положение той не беше просто подполковник, командир на батальон или някакъв си заместник-командир на полк, не, той беше подполковник от особен род, не дежурен по щаб на дивизия, корпус или армия, а дежурен по щаб на окръга!!! Цял живот да се катериш по хлъзгавите стъпала на кариерата — не можеш се добра. И, не щеш ли — Миша. Просто Миша и толкоз. Момчето явно е прослужило в армията пет-шест месеца, не повече, а подполковникът е изкарал цялата война... Да го беше лашнала съдбата същия тоя Миша в нашата учебна дивизия макар, сега щеше да пълзи по корем пред сержантите.

И откъде са се взели тази негова надменност, перченето му, откъде се е взел този негов поглед? Вярно, шофьорът дубльор на резервната кола на генерал-лейтенант Паршиков не е последна величина в щаба на окръга. Но откъде все пак идва това негово презрение?

А може би нашите ръководители имат някаква специална система за подбор на хора, белязани с печата на подмазвачеството? Това момче в колхоза е карало с трактора си тор, не повече. Кога е успяло да се главозамае? Или всички сме такива: щом се докопаме до подножието на пирамидата на властта, забравяме всичко освен себе си и, заслепени от могъществото на властта, презираме всички, които са под нас?

А кой знае какво си позволяват личната готвачка или камериерката тогава, дето са значително по-близо до персоната на другаря Паршиков от Миша, и то от години? Ами ако другарят Паршиков изведнъж стане генерал-полковник, и то не заместник, а командващ окръга? Чак ми се завива свят. Унасям се в кратък страшен сън и зурлата на Миша продължава да ме преследва из безкрайните кошмарни коридори на неограничената от нищо и неконтролирана от никого абсолютна власт.

КАК СЕ СТАВА ГЛАВКОМ

Киевският военен окръг

Всеки командир, от взводен и нагоре, трябва да търси начин да се отличи, да се покаже пред началството. Иначе ще го прегазят по-младите и по-чевръстите.

Командирът на нашата дивизия имаше въображение и май тъкмо затова беше стигнал до генерал-майор, а очевидно щеше да продължи и по-нагоре.

Във военното изкуство той беше абсолютна нула. но това, както е известно, в Съветската армия не играе никаква роля и не оказва ни най-малко влияние върху военната кариера. Важното е да имаш организаторски талант и да ти сече пипето! Та му хрумнало на комдива, че трябва да гради по-нататъшната си кариера не върху премитането на плацовете или подравняването на креватите в казармите, а върху нещо по-ново.

Замисълът му беше хем прост, хем оригинален: да покани командващия Киевския военен окръг армейски генерал Якубовски на среща с офицерите от дивизията: елате да видите, драги другарю командващ, нашата дивизия. Всички наоколо се занимават с бойната подготовка и с други, да прощавате, шибании, а нашата дивизия не! Нашата дивизия не може ни да спи, ни да яде, петимна е само да се види с командващия и да чуе как той е бранил родната земя от враговете, за какво е получавал ордени и медали. И изобщо порадвайте се, колко ви обичаме, чак никакви други авторитети не признаваме. Погледнете каква ни е дивизията и колко кадърен е командирът й.

Провеждаше се секретно съвещание на ръководния състав на окръга. Обсъждаше се въпросът за мобилизационната готовност. По стените на големия салон бяха накачени карти, графики, диаграми. Обсъждането протичаше сериозно, делово. Изказваха се разумни съображения за това как да се подобрят боеготовността и подготовката на войските.

Регламентът е строг: по три минути за командирите и началник-щабовете на дивизии, по пет минути за командващите армии, за техните заместници и началник-щабове. Трябваше да се изкажат всички без изключение, но само с конкретна критика и конкретни предложения.

Когато дойде редът на нашия комдив, той стана и без да поглежда към бележките си, започна:

— Липсва ни боен опит, другари. Толкова години живеем без война, всичко сме изпозабравили. Мнозина командири на полкове изобщо не са помирисвали барут, да не говорим за командирите на батальони и роти. А каква възможност изпущаме! Служим под командването на такъв прославен генерал като другаря Иван Игнатиевич Якубовски, който е изкарал цялата война на фронта. Ето от кого можем да почерпим опит! Аз проведох в дивизията си съвещание, та младите офицери ме посъветваха... Поканете, казват, другарю генерал, другаря Якубовски в нашата дивизия, нека ни разкаже за войната!... Другарю командващ! Възползвам се от случая да ви предам молбата на младите офицери от нашата дивизия!

На всички присъстващи генерали направо им се доповръща от тази змийска хитрина. Най-важното беше, че нашият генерал се измъкна и от конкретната критика, и от конкретните предложения. Все пак изказването му беше зачетено като конкретно предложение, и то много ценно.

— Ами ще дойда — измуча драгият Иван Игнатиевич. — Защо да не дойда?

Когато командващият окръга си тръгна, заместник-командващият армия генерал-лейтенант Геленков се обърна към лукавия комдив и с един сладък гласец, но така, че да го чуят всички присъстващи, попита на неговата длъжност ли е хвърлил око отраканият комдив. Присъстващите отвърнаха със задружен смях. Но комдивът не се засегна: зам.-командирът сега-засега му беше пряк началник, а на началниците си комдивът не се сърдеше, това беше негов жизнен принцип, който никога не бе го подвеждал.

След завръщането си от окръжното съвещание комдивът разгърна кипяща дейност. Веднага бе зарязана цялата бойна подготовка; танковете, бронетранспортьорите, оръдията — всичко бе подложено на консервация. Всички войници бяха хвърлени за „облагородяване“: да чистят и да боядисват машините, да ремонтират казармите. Повече от половината дивизия бе изпратена да работи незаконно — едни в колхозите, други да разтоварват вагони, трети в заводите.

Директорът на който и да е завод и председателят на който и да е колхоз винаги молят армейските командири да им помогнат с хора. Защото хората никъде не достигат: нито в колхозите, нито в промишлеността, нито в транспорта. Такава незаконна операция е взаимноизгодна. Армейският командир незаконно получава цимент, асфалт, тухли, бетонно желязо, дървен материал, гвоздеи, а най-важното — боя. Директорът или председателят спешно докладва, че е преизпълнил плана, а най-важното, че е повишил производителността на труда. Сега това е най-модният критерий. Защото още Владимир Илич ни е учил, че за да победи новата икономическа формация, в последна сметка най-важна е производителността на труда.

Всички стопански ръководители, до Косигин включително, приветстват това масово явление. На всички контрольори по въпроса са дадени строги указания: изпълняването на плана и производителността са на първо място. Народният контрол трябва да улеснява изпълняването на плановете, а не да ги проваля.

Да речем, контрольорите засекат липсата на десетина-двайсет тона боя: къде са те?

— Абе миналата седмица повишавахме производителността на труда! Да не би да сте забравили?

— А! Защо не ни казахте навреме?!

Така че промишлеността, селското стопанство и транспортът само приветстват подобна активност на армията и са готови всеки момент да приемат всякакво количество войници щедро, като платят труда им в натура. Директорите имат само един проблем: какво да „пуснат“ на армейските командири, та те да; им дават войници повечко и по-честичко.

Тази практика много се харесва и на армията. Само един човек е против нея — министърът на отбраната. И води безпощадна борба с това. Но може ли един човек да се опъне на колектива?

Издава, да допуснем, министърът на отбраната гръмовна заповед: единствен той и никой друг издава по изключение заповед на войските да се откъснат от бойната подготовка. Командващите окръзи слушат внимателно, кимат, може ли някой да посегне на монопола на министъра на отбраната? След това министърът заповядва на еди-коя си дивизия да работи три дена на полята и в заводите и да внесе всичко спечелено във фондовете на Министерството на отбраната. Тъй вярно! Ще бъде изпълнено!

Три дена дивизията работи за Министерството на отбраната, а четвъртия ден — за командващия окръга. Довтаса ли московска комисия, всеки момент можеш да се оправдаеш: работим за вас и по ваша заповед.

Всеки командващ окръг издава подобна заповед: единствено по негова заповед войските могат вместо с бойната подготовка да се занимават със странични работи, във всеки друг случай работата ще се смята за „частпром“. Командващите армии, естествено, се съгласяват, но в своите армии издават подобни заповеди: да се прекрати всякаква „частпромска“ работа, заповедите за такава работа могат да изхождат само от щаба на армията. Всички, то се знае, са съгласни. В собствената ми практика нашият полк прекарваше половината си време в „частпромски“ операции.

„Частпромската“, незаконната работа в Съветската армия е явление поголовно и повсеместно, с изключение само на намиращите се в чужбина войски. Там понятието „частпром“ едва сега започва да става модно.

В светлината на „частпромските операции“ Съветската армия смело може да бъде съкратена двойно — и при това боеспособността й абсолютно няма да пострада. Тъкмо това предприе Хрушчов, но не снабди армията нито с достатъчно количество продоволствие, нито с най-необходимите предмети за потребление, на всичко отгоре остана непокътната нашата система за оценка на способностите на командирите от всички степени единствено според това колко пряснобоядисани са стоборите на военното градче. Тъкмо по тази причина Хрушчовите реформи излязоха несполучливи, а съкратената почти двойно армия продължи също толкова интензивните „частпромски операции“.

Но нека се върнем на нашия храбър комдив, който толкова решително изпрати 4000 войници да работят на „частпром“.

Комдивът беше смел, но рискуваше обмислено. Нито щабът на армията, нито щабът на окръга сега в нищо не можеха да го упрекнат, понеже лично армейски генерал Якубовски бе дал съгласието си за неофициално, извънслужебно посещение и по този начин бе разрешил на комдива да подготвя съответно посрещане.

След като разпредели всички войници от дивизията, комдивът назначи началник-щаба да ръководи набавянето на строителни материали, тоест „частпромските операции“, а заместника си — нормалните операции, тоест пълното реставриране на цялото военно градче. А той самият се залови с началника на политотдела да изучава най-старателно биографията на любимия пълководец, да избере от нея най-ярките и най-запомнящите се моменти, да подготви въпроси по тези моменти, при това най-невинни, но провокиращи командващия да разказва за най-героичното и безпримерното. Предстоеше освен това да се проведе конкурсен изпит сред младите офицери и да се изберат онези, които ще задават въпроси от салона, предстоеше и да се подберат дубльори на задаващите въпроси и после с тези две групи да се проведат продължителни тренировки. На всичко отгоре трябваше да се проведе в дивизията конкурс между най-добрите художници и занаятчии, на които след това им предстоеше да нарисуват гигантска карта на бойния път на командващия и да му изработят сувенири, подаръци от личния състав на нашата дивизия. Е, естествено щеше да има голям концерт и банкет, това вече по линията на политотдела и на началника на тила на дивизията.

На конкурса между младите офицери аз влязох в числото на избраните и при разпределянето на ролите станах трети дубльор на задаващия въпроса: „Другарю командващ, разкажете, ако обичате, как сте подковали Чърчил.“

Тази история аз и всичките ми другари бяхме слушали хиляди пъти, но сега ни предстоеше да подтикнем Якубовски лично да я разкаже още веднъж. Сигурно и вие сте я чували: през войната Великобритания снабдявала Съветския съюз с танкове тип „Чърчил“. Но тяхното използване в условията на руската зима било сложна работа — веригите им буксували на снега. И тогава някакво войниче в танковата бригада на подполковник Якубовски предложило да се набият шипове във веригите, вследствие на което проходимостта на танковете по сняг се увеличила. На командващия фронта още същия ден му докладвали, че в бригадата на Якубовски са подковали Чърчил. Командващият при подходящ случай докладвал на Сталин, че подполковник Якубовски е подковал Чърчил. Шегата явно се харесала на Сталин и подполковникът, макар че месеци наред се намирал в тила в резерва на фронта, станал герой на Съветския съюз и личен фаворит на Сталин. Едновременно с издигането на Якубовски тази история се деформираше, обогатявайки се с нови героични подробности.

Двата месеца подготовка за посрещането на високия гост за мен бяха най-хубавото време през цялата ми служба в учебната дивизия. Войниците ми работеха някъде, дори не знаех къде. Всяка заран след физзарядката и закуската ни събираха в Дома на офицера и започваше репетицията: първи въпрос, първи дубъл, втори въпрос, втори дубъл и така нататък. След първата седмица напрегнати тренировки от Киев поканиха театрален режисьор и работата тръгна по-весело.

— Безспорно нашият командващ е гениален, но дори да беше абсолютен идиот, за един-два месеца бихме могли да направим от него Бонапарт! — това беше общото мнение на всички офицери от дивизията, на всички, които вземаха участие в подготовката за посрещането на любимия пълководец.

След като се поварих само два месеца в казана на „малкия култ“, аз издълбоко и за цял живот разбрах тази механика. Стана ми съвсем ясно защо всички толкова обичаме Ленин и Брежнев и толкова обичахме Хрушчов и Сталин.

Всички, които подготвяхме посрещането на Якубовски, бяхме дилетанти. Канехме се да възвеличаем един от 16-имата командващи окръзи, дори не главкома на Сухопътните войски. Разполагахме само с два месеца и си изкарвахме средствата с „частпромски операции“. Дайте ми две години, щат от професионални дърдорковци и всички средства на държавата с правото да изтребвам милиони недоволни и аз от един плешив, фъфлещ импотент, обзет от манията да разстрелва деца, ще ви създам гений на всички времена и народи!

Великият пълководец се качи на трибуната, отпи вода от чашата, намести листовете пред себе си, избърса си очилата с носна кърпа, погледна през тях към светлината, избърса ги още веднъж, окашля се, сложи си очилата, пийна още вода и зачете:

— Другари! Целият съвет-ски на-род, въ-о-ду-ше-вен от ис-то-ричес-ките ре-шения на конгреса.., — и така нататък, и така нататък за това как с огромни крачки... за космическите кораби, които порят дълбините на космоса, за млеконадоите и настриганата вълна, за милионите тонове и милиардите кубически метри. Плавно и привично командващият премина към империалистите, маоистите, ционистите, вражеските разузнавания и подривните елементи и също толкова плавно към славната Съветска армия, която бдително стои на стража...

След два часа и половина той премина към заключението: и воините от нашия Червенознаменен окръг, както и воините от цялата ни армия, няма да пожалят сили...

Два часа и половина без повдигане на глава от листовете, два часа сричане на нещо, което всеки ден сме задължени да четем в уводните статии на „Красная звезда“. И толкоз. И нищо повече. Нито въпроси, нито отговори, нито дума лично от себе си. Нито една дума.

Той сгъна листовете, доизпи водата от гарафата, свали си очилата и се оттегли, изпратен с гръмовни ръкопляскания.

Стотиците офицери, очаквали какво ли не, само не и абсолютно идиотство, продължаваха да ръкопляскат лудешки, като се стараеха да не се поглеждат в очите.

Всички бяхме смаяни от тъпотата, ограничеността, безличността, абсолютното нечовешко коравосърдечие на затънелия, развратен от властта, охранен като шопар чиновник.

— Откъде ли се е пръкнал тоя тиквеник?! — зададох аз риторичен въпрос след първата чашка в топла компания. Отговор, естествено, не очаквах, тъй като знаех цялата история на Якубовски може би по-добре от самия него. Само че дълбоко съм се заблуждавал, знаехме само видимата част от историята.

— В битката край Москва се е отличил.

Този отговор, на всичко отгоре и неочакван, ме възмути.

— Якубовски го е нямало там!

— Говоря ти не за 41-ва, а за 53-та година.

— Разказвай, разказвай! Публиката чака.

— Понеже бил личен любимец на Сталин, след войната Якубовски командвал придворната танкова дивизия — Кантемировската. Когато през 53-та започнало боричкането, командира на Таманската го дострашало да посегне на КГБ и затова много скоро му теглили куршума заедно с тях, а Якубовски не го дострашало. Той винаги е готов да изпълни всяка заповед на партията и правителството, важно е кой пръв ще му заповяда; ако Берия му бил заповядал, Якубовски щял да избеси цялото Политбюро, но Берия не му заповядал. Оттогава изгряла звездата му, всички управници са му благодарни.

— Току-виж станал маршал, началник на Генералния щаб.

— Не, такива ги изпращат на по-деликатни длъжности, например да управлява демокрациите. Там тъкмо такъв е нужен.

Пророческите думи на младия лейтенант се сбъднаха точно след три месеца, когато армейски генерал Якубовски получи званието маршал на Съветския съюз и длъжността главнокомандващ обединените въоръжени сили на страните — участнички във Варшавския договор. А може би лейтенантът не е бил никакъв пророк, просто е имал някъде контакт с подножието на пирамидата на властта. Там, в пирамидата, всичко знаят: и миналото, и бъдещето на всеки от 250-те милиона.

След онази незабравима вечер нашият комдив като че ли се пооклюма. Но, както се оказа, напразно. Веднага след повишаването на Якубовски и той получи повишение, взеха го в щаба на Варшавския договор. Явно добрите дела не се забравят.

НОВИТЕ ПОВЕИ

Общоармейското съвещание на младите офицери Москва. Кремъл

За това, че началникът на Главното политическо управление на Съветската армия армейски генерал Епишев страда от невероятно тежка склероза, се говореше отдавна и упорито. Злите езици твърдяха, че в момента, в който преобърне страницата, той напълно забравял какво е прочел току-що.

Свикнал съм да не вярвам на слухове, защото точно знаех за централизирания произход на много от тях. По-късно обаче имах възможност да се убедя, че този път те са достоверни.

Епишев се качи на трибуната, окашля се, пийна си вода и зачете с дотеглив монотонен глас за историческите решения на партийния конгрес (които, не знам защо, никога не се осъществяват), за грижите на скъпия Илич, за по-нататъшното развитие на селското стопанство и за укрепването на отбранителната мощ.

Още при първите думи на докладчика многохилядната аудитория се наведе над бележниците си и трескаво започна да конспектира онова, което говореше човекът, заемащ толкова високо положение в партията, армията и държавата. Аз също се наведох над бележника си, преструвайки се, че пиша. Да не записваш онова, което казва докладчикът, значи да изпъкващ на фона на хилядите други. Лично аз изпитвам към писането на конспекти органично отвращение. В случая това беше абсолютно нелепо, първо, защото речта му все едно ще бъде публикувана във всички военни вестници, а второ, защото нещо повече от онова, което ежедневно се публикува в „Красная звезда“, той все едно нямаше да ни каже. И точно така излезе — той като по нотите на отдавна омръзнала мелодия поведе след себе си аудиторията през дебрите на марксистко-ленинското словоблудие. Всичко беше толкова привично! Но изведнъж салонът се размърда...

Епишев прекъсна насред дума ярката си, запомняща се реч и започна да я чете от самото начало. От името и по поръчение... поздрави всички присъстващи, на което салонът му отвърна с бурни ръкопляскания. И всички присъстващи отново започнаха да записват онова, което току-що бяха записали.

След около пет минути Епишев отново прекъсна речта си и зачете ново изречение, абсолютно несвързано с онова, което неочаквано бе прекъснал. Салонът по-скоро усети, отколкото разбра, че докладчикът се повтаря, дава примери, които вече е дал, и издига лозунги, които току-що е издигнал,

И тогава всички се досетиха, всички разбраха каква е работата. По недоглеждане на референтите (за какво ли плюскат хайвер тия хора?) на Епишев бяха му дали написания от някого доклад, но в два екземпляра: отначало двете първи страници, след това двете втори и така нататък. У нас в армията не е прието докладчикът да чете речта си предварително, преди да излезе на трибуната, и Епишев непреклонно спазваше неписаното правило. По салона премина лека вълна на недоумение. Но докладчикът, явно несвикнал да забелязва реакцията на публиката, продължаваше монотонното си четене. И си прочете четирийсет страници вместо двайсет, тоест всяка по два пъти. След като завърши историческата си реч, началникът на Глав-ПУР се върна като победител на мястото си в президиума, където седяха министърът на отбраната маршалът на Съветския съюз другарят Гречко и другите склеротици и грохнали мараз-матици. Никой от тях не беше забелязал станалото.

Някой по-придирчив критик може да възприеме това като несполучлив виц, но аз имам повече от 2000 свидетели. Нещо повече, някои от тях точно така са конспектйрали тази реч: с двата увода, с двете заключения и с двайсетте повторения, които започват и завършват насред дума.

Най-интересното в тази история е, че тя се случи през 1969 година по време на общоармейското съвещание на млади офицери. Оттогава минаха над десет години, офицерите от младите се превърнаха в зрели, а другарят Епишев и до днес е на бойния си пост. Неуморно се бори за вечно младото и всепобеждаващо учение. Смело внедрява най-модерните и най-ефикасните методи за влияние върху широките армейски маси. Решително пречупва през призмата на класовата борба най-новото развитие на световната история. Разнася сред армията светлината на непомръкващите ленински идеи.

ПЪТЯТ НА ДУРОВ

Киевският военен окръг

Той напъхал в задника си опашка от сельодка и изпищял: „Другари офицери, не ме приближавайте, аз съм гола русалка, аз съм стеснителна!“

Това станало на новогодишния бал, когато обявили конкурс за най-оригинален маскараден костюм. Старши лейтенант Дуров не притежаваше нито мигновена реакция, нито чувство за хумор, но когато разпоредителят на бала се провикнал: „Обявява се конкурс...“, Дуров реагирал бързо, явно предварително бил подготвил соловото си изпълнение. Старши лейтенантът мигновено хвърлил гвардейските си одежди и допълнил Адамовия си костюм с гореспоменатата рибешка опашка от празничната трапеза.

Публиката се шокирала, въпреки че била на градус и въпреки дългогодишния й навик да не се учудва от нищо в Съветската армия. Началник-щабът на полка станал и си излязъл, затръшвайки вратата. След него като по команда се изнизали старшите офицери.

На първото след Новата година съвещание на офицерите командирът на трети батальон стана и направи предложение: за обида на офицерския състав на полка старши лейтенант Дуров да бъде съден от офицерския съд на честта. Подкрепиха го началник-щабът, заместник-командирът на полка по техническата част, началникът на артилерията, всички командири на батальони освен на първи и всички командири на роти и батареи освен командира на трета рота. Не е трудно да се досетите, че старши лейтенантът служеше в трета рота, влизаща в състава на първи батальон: ако осъдят взводния, ще бъде лепнато петно на ротата и на батальона. Петно, естествено, се лепваше и на полка, по-точно казано, на командира на полка и замполита: слаба е възпитателната работа. Тъкмо затова зачервеният замполит скочи от мястото си и се провикна:

— Да осъдиш човек, другари, е най-лесната работа, а да го възпиташ е значително по-трудно. Ако прибързаме с решението си, можем да прекършим съдбата на един перспективен офицер.

— Само за лудницата е перспективен — подхвърли от място командирът на разузнавателната рота.

Дуров седеше на първия ред и гледаше равнодушно през тъмния прозорец. Беше му абсолютно през бабината. На него в тоя живот му се искаше само едно — да се напие. Януари едва започваше, а до заплата, до заветния 13-и, оставаше още толкова много време! А на вересия в гарнизонната кръчма, известна на всички с името „Военна мисъл“, на старши лейтенанта отдавна не му даваха водка. На всички дават на вересия, а на него — не, нещо като дискриминация се получава. Така че той и пет пари не даваше за онова, което се говореше на офицерското съвещание, само му беше чоглаво.

Съвсем небезразлично беше обаче на командира на полка. Правото да изпраща младши офицери на офицерския съд на честта принадлежи именно на него. Ако каже „да“, ще се съберат офицерите от полка и ако поискат, ще смъкнат една звездичка от пагоните на старши лейтенанта, а може и самите пагони да смъкнат, върви, бивши старши лейтенанти, накъдето ти виждат очите, нито пенсия ще имаш, защото още си млад, нито бъдеще, защото вече си стар да започнеш живота си отначало. Командирът на дивизията, командващият армията и командващият окръга ще утвърдят решението на офицерския съд, това става автоматично, защото в противен случай онзи, който не утвърди решението, е отговорен за всички бъдещи поразии на някакъв си старши лейтенант алкохолик.

Ако командирът на полка каже „не“, старши лейтенанта пак ще го възпитават до следващото му провинение, когато пак ще трябва да прозвучи командирското „да“ или „не“.

Решението „да“ е винаги мъчително за всеки съветски командир — понеже личната му кариера зависи предимно от това, с колко процента е можал да понижи количеството на провиненията и нарушенията, е, то се знае, и от това как войниците оправят креватите си и как са боядисани стоборите на военното градче. Състоянието на дисциплината се мери не с количеството извършени нарушения и престъпления, а с количеството наложени наказания. Дисциплината в Съветската армия е изключително ниска, в много случаи това е почти неуправляемо стадо тъкмо защото всички командири водят помежду си свирепа борба за оцеляване. Победител излиза само онзи, който изобщо не наказва войниците и офицерите, каквито и провинения да са извършили. Единственият организъм, който донякъде влияе върху поддържането на дисциплината, са военните комендатури, и то единствено защото задачата им е да хващат всички войници и офицери, които им се мярнат пред очите. Комендатурите си имат друг ред, друга система, тук всичко е наопаки. Всички комендатури се стремят да наловят повечко нарушители.

Но комендатурите действат предимно извън военните градчета: в градовете, по железопътните гари и аерогарите. Именно дейността на комендатурите създава илюзията за дисциплина и ред, но това е само илюзия.

Командирът на полка отдавна се канеше да упражни властта си, но в момента това беше крайно рисковано лично за него. Дисциплината и бездруго е паднала до най-ниското равнище и да започне новата година с такова решение би било просто лекомислено: ами ако утре вземе да се случи нещо наистина сериозно, което не може да се замаже и потули? Какво ще стане тогава? Да наказва пак някого? Е, това вече ще бъдат две нарушения в статистиката, докато в другите полкове ще е тихо и мирно.

Командирът се изправи (да тръгне срещу почти единодушното мнение на всички офицери също не му се щеше) и каза мрачно:

— Нека не бързаме, въпросът трябва да се обмисли.

Не му се наложи да обмисля дълго.

След една седмица на командира на полка се обади началник-щабът на дивизията и поиска незабавно да му представи Документите на най-добрия взводен командир, за да го назначат за ротен в съседния полк.

След 10 минути в кабинета на командира на полка вече се намираха замполитът, командирът на първи батальон и командирът на трета рота.

— Другари офицери, заповядано ми е да изпратя най-добрия от взводните в съседния полк за повишение. Смятам, че старши лейтенант Дуров е тъкмо такъв. Вярно, понякога допуща грешки, но това на всеки може да се случи. Смятам, че той напълно е осъзнал вината си и ще се оправи. Не съм ли прав?

— Доверието е голяма работа.

— Като го завърти ротната шайба, няма да му остава време да се напива.

— Трябва, естествено, да помогнем на човека да стъпи на крака, че съвсем го нарочихме. Казвай на някого всеки ден, че е свиня — може и да загрухти.

Ротният написа блестяща характеристика на Дуров. Комбатът добави: „С извода съм напълно съгласен. Командир на първи танков батальон гвардейски подполковник Несносни.“ Командирът на полка резолюира: „Достоен за издигане на длъжността командир на танкова рота. Командир на 210-и гвардейски танков Портартурски, награден с ордените «Александър Невски» и «Богдан Хмелницки» полк гвардейски полковник Завалишин.“

Колкото до морално-политическите качества на Дуров, замполитът съчини отделна характеристика: активист, спортист, общественик — и така нататък, както подобава в такива случаи.

Досието замина за щаба на дивизията, където бе утвърдено от комдива.

— За пета рота съм ти намерил един сокол от 210-и полк., Не офицер, а злато. Звяр. С опит. Активист, спортист, общественик. Цял живот ще си ми благодарен.

— Може ли да попитам, другарю генерал, кой е той?

— Старши лейтенант... Как му беше името?... А... Дуров. Полковникът пребледня:

— Шегувате ли се, другарю генерал?

— Какво има?

— Аз на тоя Дуров му знам и кътните зъби, в един блок живеем. Пък и цялата дивизия го познава, макар и да не живе с него.

— Чакай, чакай, да не би да е онзи Дуров, дето на 7 ноември на парада се оповръща от преливане?

— Същият, другарю генерал, а ако си спомняте, май тоя Дуров съсипа и един танков двигател.

— Голям тарикат се пише Завалишин, намислил е да ме изменти. Ще му дам аз да разбере!

— Е, Завалишин, утвърдихме твоето соколче за ротен командир.

— Благодаря ви, другарю генерал.

— Ще се справи ли, как мислиш?

— Момъкът е проверен, ще се справи!

— Абе, Завалишин, защо при теб дисциплината нещо куца? А?

— Уж се стараем, другарю генерал, тази година добре я започнахме, смятаме и занапред да поддържаме нивото.

— Знаеш ли какво измислихме тук, в щаба? В тая обстановка не е редно да ти отнемаме най-добрите офицери, я да оставим тоя юнак Дуров при теб в полка като командир на трета рота. На съседите ти им трябва ротен, затуй ще им дадем твоя ротен-три, а на негово място ще сложим въпросния Дуров. Нека си остане в твоя полк. Нека командва ротата, нека укрепва дисциплината.

След което комдивът смени тона си от добродушен със стоманен, командирски и каза натъртено: „Заповедта за разместването на офицерите е подписана днес.“

Така гвардейски старши лейтенант Дуров стана командир на трета гвардейска танкова рота от първи батальон на 210-и гвардейски танков полк. В начина му на живот не се промени почти нищо. Само започна да получава по-висока заплата и следователно да пие повече. Сега за офицерски съд на честта и дума не можеше да става: повишението в длъжност при всички случай е свидетелство за доверие на вишестоящото ръководство и опрощаване на всички минали грехове. Да се оплакват от Дуров или да ходатайстват за понижаването му нито командирът на полка, нито замполитът не можеха, защото току-що бяха му написали блестящи характеристики. Безспорно те бяха очаквали, че фалшификацията може да се разкрие, но не предполагаха, че това ще стане толкова бързо. Ако тя наистина беше се разкрила поне седмица след преместването на Дуров в съседния полк, командването на 210-и би могло с ръка на сърцето да се кълне, че той е бил свестен, а сега изведнъж се е покварил.

И изобщо такива фалшификации минават без никакви усложнения, когато офицерът се прехвърля в друг окръг или дори в друга армия или дивизия. В този случай законът е железен: подписваш и се отърваш! Полковник Завалишин, естествено, отлично знаеше всички тия тънкости, просто не разполагаше с достатъчно време да изчаква удобен случай, за да прехвърли Дуров в друга дивизия. Просто в този момент трябваше да побърза и да рискува. И той рискува и загуби.

С появата на новия командир в трета рота дисциплината в нея окончателно падна. Бойната подготовка и боеготовността поеха също рязко надолу.

При всяко свое посещение на 210-и полк командирът на дивизията, който не искаше да забрави станалото, бързаше да отиде най-напред в трета рота, след което извикваше при себе си на дълги разговори командира на полка и командира на батальона. Беше си наумил жестоко да се изгаври и с двамата. То се знае, в края на краищата той трябваше да махне Дуров от ротата, но не бързаше да го прави. И незабавно отхвърляше всяко предложение за преместване на Дуров.

Командирът на дивизията беше в отпуск. Задълженията му изпълняваше неговият заместник, току-що пристигнал от Египет. Заместникът още не беше се ориентирал както трябва в обстановката.

Завалишин и комбатът се мятаха като тигри в клетка. Отсъствието на командира на дивизията трябваше да се използва бързо и решително. Дуров спешно трябваше да бъде разкаран някъде. Не е важно къде — в Сирия или в Унгария, в Забайкалието или Заполярието, с повишение или с понижение.

Началникът на отдел „Кадри“ на дивизията, след като получи дузина бутилки коняк, ги посъветва: В АКАДЕМИЯТА!!

За най-добрия ротен командир в 210-и гвардейски танков полк пак бяха написани блестящи характеристики, които заместник-командирът на дивизията утвърди, и досието спешно замина за Москва.

В личното досие на Дуров имаше само шест характеристики: две, написани при завършването на училището, две за това, че е най-добрият взводен командир в целия полк, и две за това, че е най-добрият ротен командир в същия полк. Характеристиките, написани в училището, бяха бледички — нито тиква, нито кратуна (в училището той просто нямал възможност да се изяви като алкохолик, прекалено малко пари дават на курсантите), но всички останали бяха просто блестящи. След една седмица Дуров бе викнат в Москва да се яви на приемните изпити за Военната академия на бронетанковите войски.

— Ако не постъпи — гризеше си ноктите командирът на полка, — комдивът ще ни изяде с парцалите.

— И няма да постъпи проклетото пиянде, не е за там.

— Ами ако вземе, че постъпи, на глупаците им върви. Глупаците във всяка академия ги предпочитат.

— Минахме се.

— Защо?

— Беше му дошло време да става капитан, но ние, естествено, не го предложихме. Какъв капитан може да е той?! А в академията ще се заядат за това, бива ли такова нещо, ротен командир, прослужил е достатъчно години, а още не е капитан?

На другия ден към Москва полетя предложение за даване на поредното звание капитан на командира на отлична танкова рота гвардейски старши лейтенант Дуров.

Дуров постъпи в академията. Един месец след постъпването стана гвардейски капитан.

Внезапният възход не можеше да не направи впечатление на Дуров. Психическият потрес от възхода ненадейно събуди в него извратено чувство за превъзходство над околните и животинско желание да лидерства в колектива. Не престана да пие, но значително понижи активността си в тази насока. Сега пиеше изключително сам, и то не толкова от стремеж към безопасност, колкото поради презрение към колегите си.

Скромният му разсъдък никога не роди нито една оригинална идея, но той компенсираше това, като назубряше академичните учебници буквално наизуст, смайвайки професорите с точното възпроизвеждане на мислите, изказани някога от тези професори, автори на учебниците.

Даваха го за пример като образец на добросъвестен, грамотен съвременен офицер. След три години той завърши академията с отличие (редно е да отбележим, че в командния факултет за това не се иска много ум; прилежност и нищо повече).

Със заповед на министъра на отбраната Дуров след завършването на академията предсрочно получи следващото воинско звание: майор. След академията той като отличник имаше право на избор и Дуров помоли да го изпратят в родния му полк.

Със заповед на министъра на отбраната гвардейски майор Дуров бе назначен за заместник-командир на 210-и гвардейски танков полк, на същия онзи полк, в който само преди три години и половина беше командир на най-закъсалия танков взвод. Освен всички майори в полка негови подчинени станаха и деветимата подполковници, включително и началник-щабът, началникът на ПВО, началникът на тила, заместник-командирът по техниката, замполитът и четиримата командири на батальони.

Системата на даване на воинските звания в Съветската армия доста се различава от приетите в другите армии системи.

При появяването на вакантна длъжност тя не се заема от най-старшия по воинско звание, прослужени години, опит или служебно положение офицер, а от онзи, който според командването най подхожда за дадената длъжност. При това съвсем естествено е, че офицери с по-високо воинско звание се оказват подчинени на офицери с по-ниско звание.

Пример: след смъртта на маршал Гречко на поста министър на отбраната бе назначен генерал-полковник Устинов, който получи едновременно с назначаването си на длъжността поредното воинско звание армейски генерал. Негови преки подчинени станаха не само всички армейски генерали, маршали и; главни маршали на родовете войски, а и маршалите на Съветския съюз Куликов, Огарков, Соколов, Батицки и Москаленко и адмиралът на флота на Съветския съюз Горшков.

Това просто е един от известните примери, но той илюстрира общата система.

Такава система има неоспорими предимства в сравнение с всички други — тя позволява да се издигат „свои хора“ без никакво съобразяване със законите и правилата. „Според нас този капитан е най-кадърният и той трябва да бъде издигнат над всички майори.“

Длъжността има смазващо предимство над воинското звание.

Командирът на полка полковник Завалишин дотогава вече беше се пенсионирал и бе заменен от един млад подполковник от китайската граница. Но повечето офицери, включително и командирът на първи батальон подполковник Несносни, си бяха на местата.

За издигането на Дуров бе допринесъл и един съвсем обективен фактор.

През втората половина на шейсетте години офицерите фронтоваци, които след войната не бяха успели да се намърдат в академиите, достигнаха служебния си максимум — батальон-ното равнище. Тях не можеха да ги повишават повече — не са завършили академия, да ги изпращаш в академия е нецелесъобразно поради възрастта, да ги понижаваш също няма за какво — всички до един са опитни, заслужили, дисциплинирани професионалисти. А и да ги пенсионираш не бива — след Хрушчовите реформи в армията имаше свиреп недостиг на офицери.

Фронтоваците стабилно заемаха батальонното звено; длъжностите командир на батальон, заместник-командир, началник-щаб — и задръстваха служебната стълба. От една страна, абсолютно невъзможно е да издигаш млади офицери от ротното равнище, от друга страна, няма с кого да заменяш пенсиониращите се офицери на полково равнище. Затова мнозина млади офицери, успели да се докопат до академията от ротното звено, се връщаха в полковото звено, прескачайки наведнъж две стъпала от стълбата: длъжностите замкомбат и комбат. Това явление беше масово.

Дуров беше изключително отмъстителен. Той помнеше всички, които навремето бяха предлагали да бъде съден от офицерския съд на честта. Наистина, и онези, които бяха го защитавали, също му сърбаха попарата.

Той се заяждаше за всяка дреболия, обсипвайки виновния с направо непоносими ругатни, Дуров безмилостно вписваше и най-дребните нарушения в личните досиета на всички офицери подред и по този начин съсипваше военните им кариери и съдбите им.

С появата на Дуров в полка всеки започна да променя своя стил на работа само и само да не даде на Дуров повод да се заяжда. Затова сред вишестоящите командири Дуров се прочу като принципен и взискателен командир. Нищо чудно, че след около две години той, още майор, получи полк, а след още една година — като най-добрия измежду командирите на полкове в нашата дивизия — замина за Сирия на длъжността военен съветник към командира на сирийска танкова дивизия.

Познавах Дуров много години. Случвало ми се е да служа под негово командване. Срещал съм мнозина офицери, които са го познавали през всички етапи от неговото въздигане.

Малките, змийски, немигащи очички и тихият застрашителен шепот на Дуров още ме преследват в най-лошите ми сънища.

Той не притежаваше капчица разбиране нито на проблемите на армията, нито на перспективите за нейното развитие. Веднъж назубрените норми бяха непоклатими в съзнанието му. Да изказваш каквото и да било мнение, различаващо се от написаното в учебниците, издадени десет години преди появяването на Дуров в Бронетанковата академия, беше не само безполезно, а и опасно.

Начинът, по който той се отнасяше с подчинените си, не можеше да се нарече безкултурие, това беше направо простащина. Учудваше ни, че никога не четеше никакви книги. Ние, всичките му подчинени, виждахме в него само съчетание на жестокост, нетърпимост, простотия и скотство. Никога не съм срещал човек, служил под негово командване, който да има друго мнение за него. Но в същото време за началствата той беше образец за отношение към работата.

Вървеше му: по време на неговия престой в Сирия не му се наложило нито веднъж да се срещне с противник и да демонстрира в боя блестящите си командирски качества. (Вярно, там има предостатъчно съветници като него, техните успехи в боевете сега са световноизвестни.) След Сирия Дуров рязко дръпна нагоре. Никак няма да се учудя, ако някой прекрасен ден прочета във вестника, че например генерал-полковник Дуров е назначен за командващ Московския военен окръг. Там му е мястото. Там обичат такива като него. А може би го подценявам? Може би такива трябва да бъдат издигани още по-нагоре?

ЖИВОТЪТ НА ГОЛОВАСТОВ

Междуконтиненталната балистична ракета „8-К-84“ представляваше венец на творението и връх на съвършенството. Далекобойност, точност, многозарядна бойна част с индивидуално насочване на всяка бойна глава, мощна бордова станция за откриване и неутрализиране на противоракетните локатори, цял комплект различни прибори, защитаващи ракетата по време на полет от опитите за унищожаването й. Ракетата съчетаваше в себе си най-добрите качества на течностните и твърдогоривните носители. Тя беше капсулна, тоест горивото и окислителят се намираха в специални свръхздрави леки капсули, което й позволяваше да се зарежда не два часа преди старта, а още в завода и после да бъде държана в шахтата 10 или 15 години с възможност да се изстреля по всяко време. Но в капсулите се намираха течно гориво и течен окислител и поради това управляването на ракетата по време на полет и регулирането на режимите на горене също бяха много проста и дори приятна задача. Особено предимство беше нейната устойчивост към ядрени взривове при държане в шахта. Ако противникът пръв започне войната и се осъществи ядрен взрив съвсем близо до венеца на шахтата, това няма да причини на ракетата никаква вреда, защото тя беше не само капсулна, а и контейнерна. Ракетата е окачена на мощни амортисьори вътре в контейнера и цялото пространство между нея и вътрешните стени на контейнера е пълно с инертен газ, който изпълнява ролята на възглавница при всякакви удари. Самият контейнер обаче също е окачен на амортисьори вътре в свръхздравата шахта, захлупена отгоре с двестатонна железобетонна плоча. Ядрен взрив, дори съвсем близък, не може да й причини вреда. Издръжливостта на ракетата се осигуряваше още и от това, че всяка беше автоматично свързана със спътниците за предупреждаване: ако американците извършат масово изстрелване на свои ракети, „8-К-84“, без да чака никакви команди, ще стартира насреща им. В случай обаче, че и тази система засече, всяка ракета можеше да реагира тъй, сякаш всички сдържащи я командни пунктове са унищожени. Тогава всяка ракета стартираше сама и отмъщаваше за своите командни пунктове.

„8-К-84“ беше последната творба, създадена от гения на Корольов.

Ръкетата даваше в ръцете на съветското ръководство още един коз. Дотогава всяка ракета, стартирала от шахта, напълно изваждаше пусковата шахта от строя. Това ни принуждаваше по време на преговори да се борим за правото на всяка шахта да съществува.

Последната Корольова ракета стартираше не от шахтата, а от окачения в шахтата контейнер. Освен това възможността да се регулират режимите позволяваше да се извършва „меко“ изстрелване — ракетата много плавно напущаше контейнера, без да причинява никаква вреда на шахтата. По такъв начин всички съветски шахти ставаха шахти за многократно използване. Това даваше на съветските ръководители грамадни предимства: по време на преговори можеше да се прави пазарлък за броя на шахтите. Ограничавайки броя на шахтите, американците ограничаваха броя на ракетите, нали шахтите са за еднократна употреба. Себе си американците ограничаваха, а нас -не!!! Можехме да си измайсторим безброй ракети, да ги скрием в железопътни тунели, а по време на война да стреляме от всяка шахта по много пъти!!! Ние сме за САЛТ!!! Да живеят мирните инициативи на Съветския съюз и лично на Леонид Илич!!!

Гвардейски лейтенант Головастов обикна ракетата от пръв поглед. Той изучаваше изгората си от ранна сутрин до късна вечер. Сънуваше я в кратките откъслечни сънища и когато се събудеше сутрин, блажено се усмихваше, отново и отново мислено претичваше през безбройните релета и съпротивления, блокове и подблокове.

След около шест месеца той вече можеше да броди мислено по нейните безкрайни тръбопроводи и кабелни кладенци, по електрическите й вериги като по улиците на малко, познато от детските му години и свидно градче, където всяко кръстовище и всеки камък могат да те подсетят за някоя незабравима история.

Гвардейският лейтенант излизаше от ракетния хангар само защото имаше режим, който повеляваше, че в 18,55 на хангара трябва да се ударят восъчните печати и да се включат електронните системи за защита.

След още три месеца ракетата се превърна за него от очарователна непозната в част от собственото му същество, той вече не можеше да живее без нея, както ние не можем да живеем без мозък или сърце.

Ракетата беше една от първите серийни и затова се намираше под постоянния контрол на конструкторското бюро. Конструктори и инженери пристигаха в ракетния полк доста често. Ту идваха по двама-трима и с часове ровичкаха из двигателя или из челната "част, ту по трийсетина наведнъж и тогава за няколко денонощия ракетата се изключваше от разписанието за бойно дежурство.

Веднъж един от пристигналите попита лейтенанта за нещо съвсем незначително и когато чу отговора, го изгледа учудено. Те си поприказваха още петнайсетина минути, след което инженерът стисна ръката на лейтенанта.

— Слушайте, лейтенанте, сега тук са водещите конструктори на ракетата. Всички имаме значителен опит в работата с носители, но вие можете да разговаряте с нас като равен. Равнището на знанията ви е направо смайващо. На какво се дължи това?

— Аз просто я обичам.

— Слушайте, лейтенанте, не ви е тук мястото. Вие притежавате аналитичен ум и феноменална памет. Естествено, няма какво да правите в академията. Академията представлява слонски гробища. В академията преподават хора, които нямат дарба за самостоятелна творческа дейност. Повече от това, което знаете, академията все едно няма да ви даде. И в същото време академията ви трябва само заради тапията. Нали знаете нашата система: без тапия си нищо, с тапия ставаш човек! Не губете време, подайте рапорт за постъпване в академията, а оттам в конструкторското бюро. Писано ви е да станете генерален конструктор на най-добрите ракети в света.

— Благодаря ви.

— За голямо съжаление неотдавна почина един много голям човек...

— Да, знам.

— Той, естествено, би ви взел при себе си без всякакви академии, и по-сериозни неща му се позволяваха... той отваряше вратата на Централния комитет с крак... И накрая, лейтенанте, много бих искал да чуя мнението ви за ракетата. С две думи. Още нещо освен „обичам я“ и „много я обичам“.

— Тя може значително да се подобри.

— Дали не съм ви прехвалил, лейтенанте? Не си ли позволявате твърде много?

Лейтенантът стисна устни и упорито повтори:

— Тя може значително да се подобри.

Той знаеше, че кощунства. Знаеше, че казва нещо обидно за конструктора. Никога дотогава лейтенантът не беше си позволявал дори да си помисли, че нещо в нея може да бъде променено. Решението му хрумна в момента. Решение просто и ослепително в простотата си.

Всяка ракетна шахта е замаскирана така, че нито случаен ловец, озовал се ненадейно в този затънтен край, нито разузнавателен спътник от космоса не могат да видят нищо интересно и необикновено. Ту върху двестатонната, захлупваща шахтата плоча сложат скала, която може да се отмества настрана заедно с плочата, ту засадят отгоре й елова горичка. Но два пъти годишно цялата маскировка се нарушава. Такъв е графикът. Извършва се обща проверка на ракетата, на челната част и на шахтата. Ракетата с контейнера се изкарва на повърхността, след което започват да я оглеждат, да я преслушват да я опипват. За десет денонощия ракетата се изключва от разписанието за бойно дежурство. Това са задължителните полкови сезонни прегледи, но освен тях има изборни дивизионни, корпусни, армейски и централни проверки. Извън тях съществуват конструкторски и промишлен надзор, когато представители на военната промишленост или на конструкторското бюро пристигат в дивизията или полка и произволно проверяват няколко ракети и спазването на правилата за съхраняването и експлоатацията им. По такъв начин ракетата прекарва твърде много време на повърхността, а не в шахтата. Така се снижава боеготовността на ракетните войски, тяхната маскировка и неуязвимост. Освен това постоянното разстиковане на възлите на ракетата скъсява живота й.

Гвардейски лейтенант Головастов предлагаше автоматична система за проверка на всички ракети едновременно, без те да се изваждат от шахтите. Той предлагаше във всеки команден пункт да има „Проверочен еквивалент“ — макет на ракетата, и да се проверява ежедневно само този макет, а след това електрическите сигнали да се пущат едновременно през макета в командния пункт и през бойната ракета в шахтата. Ако преминаването на сигналите бъде еднакво, значи бойната ракета е в изправност.

Системата на проверочните еквиваленти на Головастов можеше да се усъвършенства непрекъснато. След монтирането на еквивалентите в КП на полковете те можеха да се монтират в дивизиите, корпусите, ракетните армии, в централните командни пунктове. Това би позволявало на всеки командир до главнокомандващия Ракетните войски със стратегическо предназначение да провери всеки момент готовността за изстрелване на всяка ракета, без да излезе от кабинета си. При това решение числеността на ракетните войски би могла смело да се намали два или дори три пъти, понеже те се състоят предимно от проверочни разчети, комплектувани изключително от офицери, всеки от които мечтаеше само за едно — как да се прехвърли от „раковите“ войски в които и да било други. Срещаха се, естествено, и в „раковите“ войски изключения като Головастов, но това се случваше много рядко. А, общо взето, предложението на Головастов обещаваше икономии в размер на милиарди рубли. С това предложение той отиде при командира на полка.

Командирът явно не беше в настроение.

— За тия работи си има учени — назидателно му каза той. -А нашата работа е фасулска. На нас работата ни е да се намираме в готовност и да извършим точни изстрелвания, когато ни изкомандват. И уставният ред трябва да се поддържа. Между другото, за реда. Не би било зле, другарю лейтенант, да отделяте повече внимание на това, как вашите войници си опъват креватите и как си лъскат ботушите. В момента, като гледам подчинените ви, констатирам, че сте най-некадърният офицер в полка. Това е. Свободен сте!

Мнението на командира на полка се промени след два-три месеца, когато той получи заповед за провеждане на конкурс за рационализаторска и изобретателска работа.

— Другарю лейтенант, какво подготвяте за конкурса?

— Нищо не подготвям, другарю полковник.

— Защо така?

— За моя проверочен еквивалент са нужни истински електронни блокове от бойни ракети, те са в склада, вие сте забранили да се вземат.

— Но те са предназначени за бойните ракети!

— Тъй вярно, другарю полковник, но в полка имаме десет бойни ракети и точно толкова пълни резервни комплекта се пазят. На полка в случай на нужда са му предостатъчни един-два комплекта. А ние имаме цели десет! На мен само един ми трябва, за изложбата. Щом се закрие изложбата, ще разглобя макета и ще върна всички части в склада. Естествено, трябва да се докладва на щаба на дивизията и щаба на корпуса за какво и за колко време вземаме един комплект.

— А без комплект не може ли да се мине?

— Съвсем не, другарю полковник. Нали трябва да сглобя пълен макет на носителя?!

— Добре, действай!... Чакай! А колко подобрения ще предложиш?

— Едно.

— Едно ли?! Само толкоз? Ех, братле, много е малко това. Полкът ни пак ли на последно място ще се нареди? Май така излиза? Отговаряй Така ли е, или не е така?

— Другарю полковник, моето предложение е само едно, но с икономия за милиарди!

— Ех, лейтенанте! — отчаяно махна с ръка полковникът. -Нищичко не разбираш от живота! Да помниш, докато си жив, да си набиеш в главата: пет предложения с икономия една рубла всяко струват значително повече от твоето едно, па макар и с милиарди! Както и да е, прави каквото знаеш. Едно е по-добре от нищо.

Още след откриването на изложбата, когато командирът на дивизията внезапно проумя предназначението на тромавата конструкция от сиви електронни блокове, оплетени от разноцветни проводници, той заповяда изложбата незабавно да се закрие, макар че и бездруго непосветен трудно би могъл да я посети.

Новината за проверочния еквивалент светкавично мина през щабовете на корпуса и ракетната армия и литна по-нататък.

Ден по-късно на изложбата се появи заместник-главноко-мандващият по ИРС (инженерно-ракетната служба).

Заместник-главкомът седеше на креслото и внимателно слушаше обясненията на лейтенанта. След като привърши обясненията си, лейтенантът въздъхна дълбоко и попита:

— Другарю генерал-полковник, разрешавате ли след вашето отпътуване да пристъпя към разглобяване на еквивалента?

— Откъде накъде? — сепна се генералът.

— Сглобил съм апарата от резервни блокове за бойни ракети, утре трябва да върна всички блокове в склада.

— Глупости — прекъсна го генералът, — във всеки полк има по десет резервни комплекта. А за чий? За чий, питам? Един комплект е предостатъчен, тя, миличката, не се поврежда всяка година. А колко милиона струва всеки комплект? Все гледаме да се презастраховаме, майка му стара! Навсякъде през носа ни излиза... А, общо взето, голяма работа си свършил, лейтенанте. От общодържавно значение!

— Служа на Съветския съюз! — грейна лейтенантът.

— Макетът да се заключи и никой да не се допуща при него! — нареди зам.-главкомът.

Един презрял старши лейтенант или капитан в състава на която и да е комисия е къде по-опасен от генерал. Генералът, колкото и да е страшен, гледа отгоре-отгоре, а презрелият старши лейтенант все надълбоко рие. Цялата армия знае, че ако се случи такъв в състава на комисията и ако на всичко отгоре той излезе въздържател, проверката няма да приключи добре.

Седмица след изложбата в полка довтаса внезапна комисия от Управлението на боеготовността на ракетните войски. Още през първия ден от проверката един беловлас капитан от онези, на които в съответствие с Жул Верн им викат „петнайсетгодишният капитан“, установил в склада за резервни части липсата на един комплект. Капитанът, естествено, знаел, че девет комплекта винаги ще са достатъчни на полка, но според инструкцията те трябва да са не девет, а десет.

— Къде е десетият комплект?

— На изложбата.

— Кой е разрешил?

— Щабът на ракетния корпус. Ето ви писменото разрешение.

— Не се опитвайте да ме баламосвате. В заповедта се казва, че комплектът трябва да бъде върнат в склада веднага след закриването на изложбата! А от този момент колко време е минало? А?

— Зам.-главкомът по ИРС заповяда да не разглобяваме макета до второ нареждане.

— А къде е писменото разрешение?

— Още не е пристигнало от Москва.

— А, не било пристигнало! Точно така ще запишем.

— Головастов! Цяла нощ няма да спиш, но тая шибания да я разглобиш и да предадеш до утре заран комплекта в склада! Мамка ти с твоите изобретения!

Пощата пристига в тайгата рядко, с големи закъснения. Близо две седмици след проверката в една и съща поща Имаше три заповеди едновременно.

Първата заповед „За състоянието на бойната готовност на ракетните войски със стратегическо предназначение“ беше подписана лично от главкома. Заповедта гневно критикуваше онези, които използват резервни части за бойните ракети не по прякото им предназначение. Заповедта завършваше със заключителна част:

„За умишлено снижаване на боеготовността на ракетните войски на лейтенант Головастов да се обяви строго мъмрене.“

Втората заповед, подписана от заметника му по ИРС, нареждаше на командира на полка незабавно да изпрати в Москва „Проверочния еквивалент“, а вместо частите, използвани за конструирането му, да получи от склада на дивизията недостигащия комплект.

Третата заповед, подписана от заместника на главкома по кадрите, нареждаше да бъдат изпратени в Москва двамата най-добри млади офицери за явяване на приемни изпити за академията.

— Абе за каква академия ми приказваш?! Кой ще те приеме там с такава характеристика. Помисли си само: „За умишлено снижаване на боеготовността на ракетните войски!“ Бъди благодарен, че си на свобода, че не те изправиха пред военен съд!

— Но зам.-главкомът днес потвърди, че трябва да получим нов комплект.

— Ее, братле! Всичко това наистина е така, но да не мислиш, че сега зам.-главкомът ще иде при главкома да обяснява на кого какво е заповядвал? Главкомът е подписал заповедта за бойната готовност и глупаци, които да му кажат, че неговата заповед е неправилна, няма да се намерят! А ти не си губи времето, получи пак от склада един комплект и отново измайстори това твое изделие. Щото ние след комисията го разглобихме и го върнахме в склада. А сега, както виждаш, то пак дотрябва. Само че по-бързо действай, по цели дни и нощи няма да спиш, но спешно трябва да го изпратим в Москва. Разбра ли? Действай! Всичко ще се оправи, догодина ще влезеш в академията.

Отговорът на изобретението на Головастов дойде от Москва необикновено бързо:

„Поради откритите в конструкцията дефекти серийното производство на апарата е преценено за нецелесъобразно.“

На другата година в полка докараха новичък проверочен автомат за дистанционен контрол на стратегическите ракети, създаден от творческия гений на съветските конструктори, инженери, техници и работници.

По ракетните части бе прочетена заповед за награждаването с премии, този-онзи и с Ленинска, с научни звания и степени, с ордени и медали на голяма група създатели на изумителния апарат.

Новият чудесен апарат беше тъкмо такъв, какъвто го предлагаше Головастов, само че се наричаше другояче и беше по-изпипан, Головастов твърде много бързаше при създаването на своя и сигурно затова той не стана много красив. Имаше и още една принципна промяна: апаратът на Головастов беше сглобен от сиви стандартни блокове на бойни ракети, а конструкторите на новия бяха решили да боядисат рожбата си в светлозелен цвят, с бели и червени кантчета. Все пак той ще се намира не на бойни позиции, а в командните пунктове, нека радва окото!

Внедряването на автомата позволи рязко да се повишат боеготовността, маскировката и неуязвимостта на ракетните войски. Освен това той даваше възможност значително да се съкрати личният състав на „раковите“ войски и освободените при това офицери да бъдат изпратени за попълване на ракетните войски и артилерията на сухопътните войски, ракетните подразделения на ВМФ, а също и на зенитно-ракетните войски на ПВО.

Гвардейски лейтенант Головастов като недисциплиниран и безперспективен офицер, получил на всичко отгоре лично строго мъмрене от самия главком на РВНС, бе прехвърлен в пехотата.

В нашия гвардейски полк той минаваше за най-некадърния офицер.

СБ

— Стабилизатор на танково оръдие в две плоскости, много-горивни танкови двигатели, двуконтурни авиационни двигатели... — забързано четял секретарят, гълтайки окончанията.

Устинов се мръщел: нищо не му вършело работа.

— Нови френски ПТУРС-ове, отработване на методи за хвърляне на бомби от стръмно кабриране, багрила за намаляване на нивото на проникващата радиация...

— Стой, какви са тия багрила?

Секретарят зашумолил със страниците на дебелия том, разгърнал го на нужната и прочел кратко съобщение: „В американския печат са се появили съобщения, че се разработват специални багрила за стратегическите бомбардировачи. Нанесеното върху корпуса на бомбардировача багрило позволява да се намали нивото на проникващата радиация от височинните ядрени взривове. Чрез използването на това багрило може да се удължи животът на стратегическите бомбардировачи и на техните екипажи при извършване на височинни полети над територията на противника по време на ядрена война.“

— Това е! — Устинов пъхнал листа в червената папка и наредил, вече на път към вратата: „Колата ми!“

Дмитрий фьодорович Устинов минавал в ЦК за ненадминат познавач на военните въпроси.

Тайната на успеха му била твърде проста: той от време на време четял разузнавателния бюлетин на Генералния щаб, който редовно се разпраща на всички членове на ЦК, но не се чете кажи-речи от никого.

В апарата на Устинов няколко секретари и референти постоянно се занимавали само с едно: вадели от най-новия бюлетин кратки съобщения с ефектни заглавия, които шефът им след това прочитал на съвещанията в ЦК, смайвайки събралите се с дълбочината на своята ерудиция.

Съвещанието в ЦК било към края си. Министърът на отбраната и началникът на Генералния щаб се спогледали: ей сега ще започне демонстрацията на знания.

Те не грешели. Всички погледи се устремили към Устинов. Той станал и започнал, без да бърза:

— Американците разработват боя за бомбардировачите, която снижава равнището на радиацията.

Военните вече били чели това съобщение и то не им направило особено впечатление: обикновена банална промяна, каквито всяка седмица се правят със стотици. Но партапаратчиците се оживили. Започнала дискусия, в резултат от която било взето решение да се разработи в най-къс срок подобна боя й в Съветския съюз.

Маршалите излизали от съвещанието, без да крият раздразнението си: колко време бе загубено, такива глупости могат да се решават и на по-ниско равнище, защо трябва ЦК да бъде товарен с такива дивотии?

Партапаратчиците излизали от съвещанието с гордост за своя ръководител, който толкова дълбоко познава всички подробности, всички дреболии на военните проблеми.

Разработването на специалната боя било възложено на някакъв НИИ, в който бил създаден подотдел по разработването на специални багрила, съкратено СБ. След едноседмична работа подотделът представил дебел доклад, в който се обосновавало предложението да бъде превърнат в отдел, като в него се включат три подотдела: общ, по височинните изпитания и по ядрените лъчения. Такъв отдел бил създаден. В състава му включили специалисти по радиоактивните лъчения и специалисти по ниските налягания и температури, защото боята щяла да се използва тъкмо при такива условия. Новият отдел пристъпил към работа и непроницаемата мъгла на държавната тайна забулила цялата му дейност.

Веднага след създаването си отделът започнал бързо да набъбва и в това няма нищо чудно. Изпитанията на боите трябвало да се провеждат на ядрения полигон на Нова Земя, а институтът се намирал в Москва. Спешно се наложило да бъде създаден филиал на Нова Земя. Освен това за изпитанията на боята се изисквали мощни барокамери, имитиращи условията на височинен полет. Но свободни камери нямало, а строежът им можел да се проточи. Затова било решено изпитанията да се провеждат не в лабораторни условия, а направо на самолети. На разположение на отдела били предоставени два стари бомбардировача, които почти ежедневно се пребоядисвали, след което излитали на голяма височина.

Още при първите изпитания в стратосферата възникнали нови трудности и нови проблеми. Боята се създавала за много ниски температури и в тези условия се държела прилично, но корпусът на самолета при полет се охлажда неравномерно, а на някои места дори се нагрява, особено на бомбардировачите М-4 и Ту-16, чиито двигатели са допрени до корпуса. На мястото, където двигателите се съединяват с корпуса, боята се отлепяла на пластове веднага след излитането. За борба с това явление бил създаден отделът за термична устойчивост на СБ.

Имало още безброй проблеми, за чието решаване се създавали нови групи, подотдели, отдели, лаборатории. Една година след започването на работата било признато за целесъобразно цялото изследване на този проблем да бъде съсредоточено в ръцете на една мощна научноизследователска организация, която получила наименованието НИИСБ — Научноизследователски институт за специални багрила на Министерството на химическата промишленост.

Горе-долу през този период са постигнати и първите резултати — били получени мостри от багрила, наистина снижаващи проникващата радиация.

Върху създателите им се стоварил поток от премии, ордени, медали, научни степени и звания.

За производството на багрилата бил построен мощен комбинат край Новосибирск и друг, дублиращ, край Саратов. Багрилото било взето на въоръжение от далечната авиация, благодарение на което неуязвимостта й рязко се увеличила.

Вярно, оставали нерешени още много проблеми, главният от които бил проблемът за хидроустойчивостта на СБ. При допир с вода боята загубвала всичките си защитни качества. След всеки дъжд или снеговалеж се налагало всички самолети на стратегическата авиация да се пребоядисват. Налагало се да ги пребоядисват и след всеки полет, защото по повърхността на самолета при полет се кондензира влага, която след неколко-часов полет лишава самолета от цялата му противоатомна защита.

Представи си, читателю, стратегическия бомбардировач М-4, който има дължина на корпуса 50 метра и размах на крилата 52 метра. А сега си представи цялата съветска стратегическа авиация с нейните дивизии и корпуси, с отвъдполярните летища и свръхдалечните полети. И всички тези самолети трябва да се боядисват след всеки дъжд и всеки полет! На ръка! Защото при използването на пулверизатор качествата на боята се загубвали. Освен това изниквали още много проблеми. За решаването им било организирано Главно управление за специалните багрила — ГУСБ.

На новото управление били подчинени два комбината, три НИИ: НИИСБ, НИИУСБ — за устойчивостта на багрилата — й технологичен, който се занимавал с разработването на оборудване и с организацията на производството в действащите комбинати. Технологическият институт освен с всичко друго се занимавал и с проблемите на поевтиняването на багрилото.

За подготовката на специалисти за новия отрасъл били организирани два техникума и няколко ПТУ.

След създаването на Главното управление в Москва било свикано всесъюзно съвещание по проблемите на спецбагрилата, строго секретно, естествено. Съвещанието се провеждало във Военната академия за химическа защита. Присъствали представители на Министерството на отбраната, на Генералния щаб, на Главното командване на ВВС и на командването на далечната авиация, представители на химическата, авиационната и ядрената промишленост, представители на многобройни научноизследователски организации и учреждения.

Водела се бурна дискусия. Един се опитал да пресметне стойността на килограм боя, получавала се фантастична цифра; друг предлагал да се строят специални хангари за стратегическата авиация — предлагали се проекти на гигантски постройки с височина 25 метра, предлагали се специални фолиа за защита на боята от лошото време. Някой предложил не да се боядисват самолетите след всеки дъжд, а само преди започването на бойни действия. Генералният щаб рязко отхвърлил това предложение, защото съществуват стотици признаци, по които чуждото разузнаване различава началото на истинска подготовка за война от простата демонстрация на мощ. Ако те получат данни, че сме започнали да пребоядисваме всички стратегически бомбардировачи на всички аеродруми едновременно, това може да ги подтикне към някои изводи.

Така или иначе, имало много врява, много спорове, аргументи и контрааргументи, разумни и не дотам разумни предложения, но съвещанието явно влизало в задънена улица. Тогава именно в президиума се получила бележка: „Имам кардинални решения по редица принципни въпроси. Моля да ми се даде думата. М. Касатонов, студент от четвърти курс.“

Устинов се начумерил — какво търсят студенти в салона? Обяснили му, че присъства само един студент, който, изучавайки спецбагрилата, се запалил по тях и е направил редица ценни технически нововъведения в технологията на СБ.

Студентът с извехтяла карирана риза и старомодни кръгли очила на острия нос се качил на трибуната. Салонът не реагирал на появяването му. Всеки продължавал да доказва на съседа си своето единствено вярно решение. Но студентът бил настойчив, почукал с пръст по микрофона и изчакал салонът да му обърне внимание. След като се уверил, че го слушат, започнал:

— Задача: бомбардировач М-4 лети над Съединените щати.

Багрилото е абсолютно — изобщо не пропуща радиация. Да речем, че сме сполучили да създадем такова. Височината е 15 000 метра. На един километър от самолета се извършва взривяване на стандартното ядрено зенитно устройство на ракетата „Найк-Херкулес“ с тротилов еквивалент 10 килотона. Въпрос: какво ще стане с бомбардировача? Отговор: ще бъде сплескан от ударната вълна. Извод: спецбагрилото е нужно на стратегическия бомбардировач като на мъртвец вендузи!

Салонът изревал.

Спецбагрилото отдавна било станало за много хиляди хора изумителна ясла. Главното управление още не било сколасало да се организира, когато обрасло с мрежа от специални магазини и трапезарии, с почивни зони, санаториуми и персонални вили (вредно производство!). Колко хора успели да защитят дисертации, колко премии и ордени били получени и що водка се е изпила по случай получаването им! Колко хубаво се живеело! Със специални привилегии, все пак ядрено изследване е! Приятно е, живееш си зад зелен стобор, а хиляди пазачи със служебни кучета те вардят! Красота! Какво градче си били построили! Чистота, ред, наоколо борова гора, нито хулиганство, нито опашки в магазините. За дечицата — специални училища със специално подбрани преподаватели, басейни, изкуствени езера, стадиони.

Но доводите на студента били железни: излишно е да защитаваш самолета от един поразяващ фактор, докато от другите за него във въздуха няма никаква защита — нито от ударната вълна, нито от светлинното лъчение, нито от електромагнитния импулс, който направо изкарва цялата електроника от строя.

Още същия ден в 21,00 пълното съдържание на речта на студента Касатонов било докладвано на Централния комитет, а в 21,03 Главното управление за специалните багрила престанало да съществува.

И на никого не му се искало да си спомни, че изследванията са продължили цели единайсет години и че цялото това хрумване е погълнало милиарди рубли.

И, то се знае, на никого не му се искало да си спомни, че всичко започнало от страстното желание на другаря Устинов да демонстрира осведомеността си за последните постижения в западната технология, от една малка дописчица в провинциален американски вестник. Сигурно някоя много малка фирма се е опитвала да си направи реклама. Сериозните хора не обърнали внимание на това съобщение. А дори и да са обърнали, разглеждали са проблема не от един аспект, а от много, комплексно.

ТУХЛЕНИЯТ БОМБАРДИРОВАЧ

Щастието паднало от небето.

Един американски стратегически бомбардировач Б-29 извършил принудително кацане на съветска територия. Бомбардировачът бил участвал във въздушно нападение против общия противник — Япония, и, повреден в боя, едвам можал да стигне до най-близкия съюзнически аеродрум — Барановското летище край Усурийск. Повредата била дребна: крилото на няколко места било пробито от картечен откос на японски изтребител, поради което бомбардировачът загубил много гориво. Командирът имал избор: да насочи бомбардировача право към океана, а екипажа си да обрече на сигурна гибел, или да се добере до верния съюзник, да позакърпи дупките, да зареди самолета с гориво и след два-три дена отново да вземе участие в бомбардирането на Япония. Командирът предпочел второто решение. Бомбардировачът струва няколко милиона, разсъждавал той, повредите са незначителни. Екипажът е здрав и читав. Екипажът е много опитен, а това по време на война комай е най-важното. Защо да хвърля такъв екипаж за храна на акулите? А съюзникът е наблизо. Така най-добрият в света стратегически бомбардировач се оказал на територията на Съветския съюз.

Новината преминала 10-те хиляди километра от Усурийск до Кремъл и всички бюрократични бариери за няколко минути.

На Йосиф Висарионович докладвали за станалото по време на съвещание. Сталин се замислил за миг, а след това помолил да останат само членовете на Политбюро, съобщил им новината и лукаво усмихнат ги помолил да се изкажат.

Мнението било единодушно: под всякакъв предлог да задържим самолета за една седмица, за да могат специалистите да се запознаят с него.

— Ами ако изобщо не върнем самолета на съюзниците? -попитал Великият вожд и Учител, след като разпалил лулата си.

— Ще се засегнат съюзниците, другарю Сталин — предпазливо му възразил Молотов.

— Могат да прекратят доставките — добавил Каганович. -Какво ще правим без студебейкъри?

Великолепният американски армейски камион „Студебейкър“ бил признат от всички — като се почне от обикновените войници и се стигне до маршалите — за най-доброто военно возило. Прочутите руски катюши БМ-13 се монтирали само на тези американски камиони, а и не само те. Съветската артилерия била най-мощната в света, но неин основен влекач и транспортьор на боеприпаси бил пак американският студебейкър. Снабдяването на цялата грамадна армия се осъществявало изключително със студебейкъри. Освен камиони съюзниците давали и още сума неща, твърде важни за Съветската армия — от свързочни средства и джипове до изтребители „Аерокобра“, бронетранспортьори и танкове.

Доставките можели всеки миг да бъдат прекратени и като взели това под внимание, членовете на Политбюро се позамислили. Всички предпазливо се изказвали против предложението да не се връща бомбардировачът. Единствен Берия мълчал, изчаквайки, мъчейки се да разбере накъде бие Великият учител.

А Учителят презрително изпуфтял в отговор на опасенията на Политбюро и заявил:

— Германия скоро и тъй и тъй ще я удушим, а кое ще е на ред след това? Как ще воюваме срещу Англия и Америка без стратегически бомбардировач? Съюзниците ще преглътнат това — добавил той, след като подръпнал от лулата си, — ще се поядосват малко и ще забравят станалото. А бомбардировачът да се прекопира едно към едно и след година да лети.

Берия енергично подкрепил Сталин. Членовете на Политбюро дружно се съгласили. Всички те отлично знаели основния принцип на Вожда и Учителя: с приятел и съюзник се дръж като с жена — колкото повече я биеш, толкова повече ще обича. Всеки от тях обаче силно се съмнявал, в душата си, есттествено, че съюзниците ще си затраят и този път.

Но съюзниците си затраяли. Американският екипаж бил върнат, но най-добрият в света стратегически бомбардировач — не. Съветската страна не си направила труда да даде каквито и да било обяснения по въпроса: няма да ви го дадем и толкоз.

Доставките по лендлиза си продължавали както дотогава, защото американските дипломати имали навика да обсъждат възникващите проблеми, без да ги обвързват с въпросите на военните доставки.

За ръководител на копирането бил назначен най-добрият от съветските авиационни конструктори А. Н. Туполев и новият съветски стратегически бомбардировач впоследствие получил неговото име — Ту-4. Да помагат на Туполев били привлечени още 64 конструкторски бюра и НМИ, които трябвало да копират двигателите, горивото, материалите, от които бил изработен Б-29, както и всички негови системи за навигация, прицелване, вътрешна и външна връзка и много, много други неща. Координацията на работата на всички КБ, НИИ и заводи била възложена на другаря Лаврентий Павлович Берия, а за негов главен технически консултант бил назначен авиоконструкторът Яковлев, който най-добре се разбирал със Сталин и най-добре от всички умеел да му угажда.

Във възстановения Воронежки авиационен завод спешно бил построен гигантски цех, в който между другото 22 години по-късно направили несполучлив опит да изкопират „Конкорд“, наричайки го пак с Туполевото име.

Б-29 бил разглобен на хиляди най-дребни съставни части, които били разпределени между министерства, ведомства, конструкторски бюра и НИИ с категоричното нареждане да се прекопира детайлът, агрегатът или приборът и след 10 месеца да се пристъпи към серийното му производство.

Сигурно тъкмо заради тези дребни детайли, възли и механизми, разпратени по целия Съветски съюз, бомбардировачът получил печалното наименование „тухлен“. А може би този позорен прякор му бил лепнат просто защото самолетът бил значително по-нескопосен от оригинала. След Ту-4 всички несполучливи самолети, а особено онези, които точно се копирали от чуждестранни модели, започнали неофициално да се именуват „тухлени“. Най-известен сред тях ще си остане, то се знае, Ту-144 „Конкордски“. Но този път не сме разполагали с оригинален екземпляр, а само с известен брой чертежи. А може би е дала отражение липсата на желязната ръка на Лаврентий Павлович: без него, Бог да го прости, целият технически прогрес повяхва.

Трудностите се заредили още от самото начало на копирането. Първо, не можело и дума да става за използване на метричната мерна система. Защото, ако се намаляло, макар и с десет милиграма, теглото на всяко нитче, това в резултат можело да доведе до намаляване на якостта на цялата конструкция. Ако теглото се увеличело поне малко, това можело да се отрази върху теглото на целия самолет. Туполев разбирал, че ако ще копира самолета, трябва да копира всичко подред, включително нитовете, винтчетата, гайчиците и болтчетата.

Съветските търговски представители в Канада, Англия и САЩ започнали на малки партиди, за да не събуждат подозрение, да закупуват измервателно оборудване. Спешно се наложило да бъдат преобучени хиляди инженери, техници и работници да боравят с дюймове, футове и фунтове.

За стотиците бъдещи бомбардировачи започнала спешна подготовка на хиляди екипажи и десетки хиляди души наземен инженерен и технически състав.

— Колко галона гориво ще са нужни при нормален разход на гориво и при липса на вятър за полет на 1000 мили на височина 30 000 фута? — такива елементарни задачки затруднявали не само опитните асове, воювали през цялата война, а и професорите от Военновъздушната академия.

— Налягане 12 фунта на квадратен дюйм в тръбопровода -много ли е или малко?

Може за американските и английските специалисти, свикнали да боравят и с двете мерни системи, това да не е чак толкова трудно, но за съветските то станало проблем номер едно. Поради това били допуснати хиляди грешки, всяка от които се наказвала безмилостно.

С навлизането на новата мерна система в съветската авиационна промишленост и в авиацията за далечно действие се появил и друг, не по-малко сложен проблем: проблемът за опазването на тайната, тъй като всеки, който проявявал познаване на английската мерна система, според ГБ лесно можел да бъде разпознат от врага измежду хилядите други хора като потенциален носител на държавни тайни.

— Я ми налей половин пинта квас, Маша!

— Какви ги плещиш? Тия мръсотии от пандизчиите ли ги научаваш?

Виновният, внезапно осъзнавайки грешката си, пребледнявал като мъртвец.

— Да не си помислиш нещо? Не съм искал да те засегна. За учудване на бюфетчийката Маша нахалникът на другия ден изчезвал завинаги.

— Брей, как са се заели с чистотата на езика. Отдавна трябваше! Ама все не могат да стигнат до пушалнята, там да чуят какви псувни се разнасят.

Всички, които са виждали Туполев през онзи период, единодушно отбелязват неговата веселост и почти детската му безгрижност. Стареца, изглежда, го е терзаела ревност. Той обичал и мразел Б-29, но се стараел да скрие това от околните. Явно не му е било приятно да се занимава с механично копиране и той криел това под маската на равнодушие и безгрижност. През този период Туполев нямал проблеми, дори и най-сложните въпроси решавал с лекота.

Намерили на лявото крило малка дупчица; нито аероди-камиците, нито специалистите по якостта — никой понятие си няма за чий е такава дупчица. Нито тръбичка стига до нея, нито кабелче, а на дясното крило такава дупка няма. Провели експертиза: оказало се, че дупчицата е пробита с бормашина едновременно с другите отвори за нитовете. Ами сега? Най-вероятно е била пробита по погрешка, а после са забравили да я запълнят, прекалено нищожна е. Питат главния конструктор какво да правят.

— При американците има ли я?

— Има я.

— Тогава за какъв дявол ме питате? Заповядано е едно към едно!

Така на всички стратегически бомбардировачи Ту-4 на лявото крило се появило малко отворче, пробито с най-тънкия свредел.

През целия самолет от пилотската кабина до „опашния Чарли“ минава херметичният изход — тясна тръба, по която на четири крака можеш да преминеш от единия край на самолета до другия. Херметичният изход отвътре бил боядисан със светлозелена боя (над която също дълго работило някакво конструкторско бюро), но в самия край, на последните метри той бил бял. Може би някое войниче го е боядисвало отвътре, но му се свършила боята, после самолетът излетял да изпълнява задача с недобоядисан херметичен изход. Само че заповедта била: да се прекопира всичко едно към едно — и затова на всички съветски бомбардировачи боядисването на херметичните изходи не само точно повтаряло цвета, но и съответствало до дюйм на американския образец: докъде трябва да е светлозелената и откъде да започне бялата боя. После във всички инструкции било вписано как трябва да се боядисва самолетът отвътре.

Междувременно на територията на Съветския съюз извършили принудително кацане още два Б-29. Изяснило се, че дупчици по крилата няма. Херметичният изход на единия бил боядисан със светлозелена боя от началото до края, а на другия бил изцяло бял. Пак въпроси към главния конструктор: какво да правим?

За Туполев и тук нямало проблеми: заповядано е да изкопираме самолета, който кацна пръв, а за тия никаква заповед няма. Така че копирайте!

Постепенно проблемите започнали да намаляват. Всички били свикнали с отговора на главния: правете като при американците на първия самолет. Повече никой не му задавал въпроси. Във връзка с това се родил малък виц: възникнал въпросът какви звезди ще рисуваме на серийните самолети — белите американски или червените съветски? Този въпрос за пръв път затруднил Туполев. Ако нарисуваш бели американски звезди, ще те разстрелят като всенароден враг. А ако сложиш червени съветски, това, първо, не е едно към едно, както е заповядано, а второ, може би Върховният главнокомандващ се кани да ги използва срещу Америка, Англия или Китай с американските опознавателни знаци. Въпросът за звездите бил единственият въпрос през цялото време на копирането, който Туполев задал на Берия, обяснявайки му, че това излиза извън неговата конструкторска компетенция. Берия обаче също се намерил в небрано лозе. Той не бил свикнал да задава въпроси на Сталин.! Бил се възнесъл чак до върха само благодарение на това, че също като вярно куче умеел предварително да отгатва желанията на Стопанина и да разбира всичко, без да задава излишни въпроси.

Разправят, че Берия разказал на Сталин за звездите също във вид на виц и по начина, по който Сталин се смял на шегата, Берия безпогрешно разбрал какви трябва да са звездите. Последният проблем бил решен и започнало серийното производство.

Върху всички, които вземали участие в създаването на „Тухления бомбардировач“, се изсипал златен дъжд. За кратко време били връчени 57 Сталинови награди „За разработване на нова бойна техника“. Берия, Туполев и Яковлев освен това получили и по орден „Ленин“.

Братът на баща ми, който след много години ми разказа тази история, получил орден „Почетен знак“ за участие в „разработването“ на устройството за защита на опашката, получило научното наименование „Аргон“.

На „Аргон“ се натъкнах 21 години след създаването му.

През есента на 67-а година, веднага след ученията „Днепьр“, нашата дивизия спешно бе хвърлена да строи аеродрумни скривалища за бомбардировачи. Генералният щаб очевидно бе осъзнал печалния за нас опит от Седемдневната война и вземаше мерки за защита на самолетите от внезапни атаки на противниковата авиация. Всичко се правеше на бърза ръка и дивотиите както винаги бяха много.

Когато нареждал да се изпратят безброй дивизии за изкопчийска работа, Генералният щаб не наредил да се отпуснат за целта съответната техника и горива. Застуди се и две хиляди души, целият ни полк, човъркахме земята с тъпи лопати. Беше ни отпуснат само един вехт булдозер и той вършеше повече работа от целия ни полк. Ако бяха отпуснали още един вехт трактор, смело можеха да пуснат целия ни полк да си ходи по ломовете да се занимава с мирен труд, все едно с онова, с което трябваше, не се занимавахме. А ако бяха отпуснали пет допълнителни булдозера, смело можеха да пуснат цялата дивизия, всичките 10 800 души. И във всеки окръг, а те са 16, минимум то една дивизия цяла зима човъркаше замръзналата земя. Можеше, естествено, да се дочака пролетта, когато земята ще се размекне, ама нали въпросите на безопасността не бива да се отлагат!!!

Една заран, когато нашите танкисти вече бяха получили лопатите си и мързеливо човъркаха около стратегическите бомбардировачи, на летците им свърши сутрешният развод. След развода, както му е редът, те с песни замаршируваха към самолетите си.

В Съветската армия е прието, щом взводът се отдалечи достатъчно от началството, да продължи да пее на висок глас строевата песен с друг, нецензурен текст. Началството отдалеч чува само мелодията и топуркането, без да различава отделните думи.

Взводът, който идваше право към нас, по мотива на една известна песен изпълняваше нещо оригинално:

На коравия бетон

не работи хич „Аргон“,

ни усеща, ни прехваща

".мамицата вашата!

Когато войниците и сержантите плъзнаха по бомбардировача, аз скришом почерпих авиационния сержант с цигара: на аеродрума това е забранено, а той май беше останал без цигари.

— Чувай, службо, „Аргон“ устройство за защита на опашката ли е?

-Да.

— То е било монтирано на Ту-4.

— За такъв не съм чувал. А на Ту-16, Ил-28 и Ту-95 го им; а сигурно и на други.

— Не „Аргон-М“, не „Аргон-...“?

— Не, просто „Аргон“.

— И всичките му винтчета ли не са метрични?

— Тя почти цялата електроника не е метрична.

— Откъде накъде?

— Явно са крали от врага едно към едно. Целият бомбардировач се състои от части, които или сме купили уж за граждански самолети, или сме задигнали отнякъде и изкопирали, или от такива, които са се използвали още преди трийсет години. Затова го наричат тухлен!