Отдаването

ГЛАВА 11

Следобед на другия ден Виктория си даде почивка от изисканата, тиха битка, която се разгаряше между нея и Лукас, като избяга в най-близката гора със своя скицник. Тя се разхожда дълго, преди да се установи на едно място. Случайно намери чудесно разположено възвишение, откъдето можеше да наблюдава тъжния пейзаж на съсипаната ферма. Оттук се виждаха къщичките, които се нуждаеха от ремонт; алеите, които трябваше да се възстановят и почти пустите полета. Тя знаеше, че Лукас е някъде там, сред нивите. За този следобед бе планирал една обиколка на земите заедно със своя прислужник и помощник по селските въпроси.

Виктория бе принудена да признае, че тук трябваше да се свърши много работа. Всеки можеше да разправя каквото си иска за съпруга й, но очевидно той смяташе да вложи парите й в тези земи. Засега нямаше признаци, че ще ги профука за удоволствие, вино, комар и жени. Въпреки всичко Лукас не бе лекомислен мъж, макар да имаше славата на закоравял комарджия.

Намръщена и объркана от своите мисли, тя насочи вниманието си към растенията и тревите наоколо. С опитното си око откри едно място с необикновено много гъби. Гледката погълна изцяло нейното внимание, въпреки тъжното й настроение.

Тя отвори скицника.

„Ето от какво се нуждая“ — помисли си тя. Рисуването и скицирането щяха да й дадат душевното спокойствие, от което се нуждаеше.

Виктория прекара доста време в скициране на красивите гъби, напълно отдадена на своето занимание. Времето се изнизваше бързо и за момента тя забрави за напрежението от скорошния брак. Когато привърши с гъбите, започна да рисува една купчина от мъртви, сухи листа. Между тях тя откри една великолепна прахавица. Прахавиците винаги са били сериозно предизвикателство, тъй като е много трудно да се предаде точното им излъчване, без да се жертва някоя подробност. Рисуването на растения бе ободряваща комбинация от изкуство и наука. Виктория го обожаваше.

Два часа по-късно тя затвори скицника си и се облегна на едно дърво. Откри, че се чувства много по-добре, по-спокойна и сигурна. Топлото следобедно слънце я галеше приятно и полята и фермите сега не й изглеждаха толкова пусти. „Имаше надежда за Стоунвейл“ — помисли си внезапно тя. Лукас ще успее да спаси тези земи. Ако някой можеше да го направи, то това бе той.

Разбира се, с нейните пари.

Но дори и тази мисъл не я подразни толкова много, както преди. Внезапно една идея я осени. Вероятно точно това е имал предвид Лукас миналата вечер, когато я попита случвало ли й се е някога да направи нещо полезно с парите си.

Няма значение. Това бяха нейните пари. Виктория се намръщи при тази мисъл, стана и изтърси листата от дрехите си. Все пак трябва да помни, че е невинна жертва в тази игра.

Три дена по-късно Виктория направи своето първо посещение в селото. Искаше да направи обиколката си на кон, за да опознае по-добре новия си дом, но Лукас моментално наложи волята си:

— Няма да позволя новата графиня на Стоунвейл да се появи за първи път пред хората, възседнала кон. В този случай се налага да се спазва благоприличието, мадам. Вие ще излезете с карета, прислужница и кочияш или въобще няма да излизате — заяви той.

Понеже отношенията й с Лукас можеха да бъдат описани като непрекъснато балансиране, Виктория предпочете да не спори с него. Избирайки този начин на действие, тя осъзна, че е станала толкова благоразумна, колкото и останалите членове на домакинството. Бе разбрала, че е много по-лесно за нея и прислугата да избягват каквито и да е предизвикателства с графа.

Истината бе, че й беше трудно да се защитава от него по 24 часа на денонощието. Бе свикнала да бъде щастлива с Лукас, а не да воюва по този начин.

Наистина, поддържането на мир имаше и своите предимства, с неохота си призна Виктория. Не можеше да се отрече, че в отговор на нейното държание Лукас престана да всява студенината на своя тежък характер. Хората признаваха абсолютния му авторитет, като изпълняваха заповедите му бързо и безпрекословно.

Виктория смяташе, че способността му да управлява и командва бе наследство от военното му минало, но това му подхождаше. Той бе роден водач. А високомерието на родения за водач, без съмнение, бе наследствено. Без него и без собствените си качества на лидер. Лукас нямаше да може да спаси Стоунвейл и земите наоколо.

Виктория разсъждаваше по тази неприятна тема, докато се друсаше по лошия път към селото. Трябваше да си признае, че много пъти бе забелязвала железния характер на Лукас, преди да се омъжи за него. Вероятно това бе едно от нещата, с които я привличаше. Но истината бе, че преди рядко й се случваше да се сблъсква открито с него. Все пак Лукас я ухажваше преднамерено и естествено бе да прикрива неприятните черти от характера си.

— Нали не възнамерявате да спирате в това сиво място, мадам? — попита Нан, когато каретата навлезе в главната улица на селото. — Не прилича много на улиците „Боди“ и „Оксфорд“.

— Да, не прилича. Но ние не сме тук, за да търсим бална рокля. Моята цел е да хвърля един поглед наоколо и да видя някои от хората, с които Стоунвейл има работа през деня. Това е нашият нов дом, Нан. Ние трябва да се срещнем с нашите съседи.

— Щом смятате така, мадам — Нан не изглеждаше убедена в смисъла на всичко това.

Виктория се усмихна леко и реши да насочи вниманието на компаньонката си към по-практични неща:

— Ти видя условията в Стоунвейл. Къщата е в ужасно състояние, направо плачевно. Лордът е твърде зает със своите фермери, за да се притеснява как вървят нещата в домакинството, а като се има предвид, че е бил военен — не би могъл, дори и да се опита.

— Това е така, признавам. Домакинската работа е ваше задължение, мадам.

— Наистина. Страхувам се, че си права, Нан. Изглежда, аз съм дамата, която трябва да се заеме с тази задача. Независимо колко дълго ще остана тук, все пак трябва да направя това място удобно за живеене. И ако ще харчим пари за удобства, то, по възможност, трябва да направим това тук, в селото. Тези хора разчитат на доходи от Стоунвейл.

— Разбирам накъде биете, мадам — каза Нан, като се зачерви, засегната от логичността на думите.

Хората излизаха от магазинчетата и малките грохнали кръчмички, за да видят как каретата на Стоунвейл върви спокойно надолу по разсипаната улица. Виктория се усмихваше и махаше.

Имаше едно или две махвания в отговор, но общата липса на ентусиазъм от пристигането на новата графиня бе плашеща.

Виктория се чудеше дали тази неприязън бе единствено към нея, или бе продължение на отношението към Стоунвейл като цяло. Тя не можеше да вини селяните относно липсата на оптимизъм по отношение на тяхното бъдеще. Очевидно пренебрежението идваше от това, което бяха получили досега от господарите на голямата къща.

— Тези бедни хора — помисли си тя, докато хапеше долната си устна — са страдали твърде много. Това е място, където парите могат да свършат добра работа.

В средата на селото Виктория забеляза магазин за фабрични изделия.

— Мисля, че това е чудесно място, откъдето бихме могли да започнем пазаруването.

Нан се постара да държи устата си затворена, макар че мнението й бе очевидно.

Виктория се усмихваше развеселена от държанието на своята прислужница, докато слизаше от каретата с помощта на кочияша.

Топлината на яркото пролетно слънце я лъхна с пълна сила, подчертавайки жълто кехлибарения цвят на роклята й, и придавайки допълнителен блясък на медения цвят на косата. Кехлибареното перо на малката й жълта шапка се поклащаше леко от вятъра, а кехлибареният медальон, закачен на врата й, привличаше слънчевите лъчи, светейки със свое собствено излъчване. Всички на улицата я зяпнаха като хипнотизирани.

Тогава едно малко момиченце, което гледаше скрито зад полата на майка си, внезапно извика от възторг и се затича по улицата, като сочеше Виктория:

— Кехлибарената дама, Кехлибарената дама — викаше детето, като тичаше напред с босите си крачета. — Прекрасна Кехлибарена дама, ти дойде! Моята баба винаги казваше, че ще дойдеш. Тя казваше, че косата ти ще има цвят на злато и мед и ще носиш златни дрехи.

— Ела тук! — извика спокойно Нан, като пресече пътя на детето. — Ние не искаме да изкаляш графинята, нали? Тихо, дечко! Бягай обратно при майка си.

Момиченцето не й обърна внимание; то се мъчеше да се изплъзне от нея, за да сграбчи жълтата рокля на Виктория с мръсните си ръце.

— Здравей! — извика Виктория с добронамерена усмивка. — Как се казваш?

— Люси Хоукинс — каза гордо детето, като я гледаше с очи, пълни с почуда. — А това е моята майка, а зад нея е по-голямата ми сестра.

Жената, която Люси посочи като своя майка, вече тичаше напред с ужасна гримаса на разтревоженото си лице. Тя не беше с повече от пет години по-възрастна от Виктория, но изглеждаше много по-стара.

— Извинете, мадам, тя е просто дете! Не знае какво приказва. Не е виждала край себе си по-добри обноски.

— Всичко е наред. Тя не направи нищо лошо.

— Наистина ли? — изражението на лицето на жената говореше за истинска почуда. — Тя изцапа роклята ви, мадам.

В действителност Виктория не бе забелязала калните отпечатъци от пръстите на детето по кехлибарения си муселин. Тя не си направи даже труда да хвърли един поглед към тях.

— Радвам се на нейното радушно посрещане. Люси е първият човек от селото, с когото разговарям, с изключение на прислужницата — мисис Снийф. Като говоря за това — дали има някаква вероятност вашата по-голяма дъщеря или някоя от нейните приятелки да се заинтересува от работа в кухнята? Имаме остра нужда от персонал. Чудя се как е възможно Стоунвейл да функционира, когато там работят само няколко души.

— Работа? — жената бе напълно объркана. — Истинска работа в голямата къща ли, мадам? Ще ви бъдем много благодарни! Съпругът ми не е работил от години, както и много от мъжете в околността.

— Уверявам ви, аз и лорд Стоунвейл ще ви бъдем благодарни — каза Виктория и огледа тълпата от любопитни лица, които се бяха събрали край каретата. — Всъщност ние ще се нуждаем от доста хора. Ако някой се интересува от работа в градините, кухнята или конюшнята, нека се представи утре сутринта. Ще бъде нает веднага. А сега, ако ме извините, ще направя малко покупки във вашето прекрасно село.

Когато Виктория тръгна напред следвана по петите от Нан, тълпата се разпръсна мигновено. Прекрачвайки прага на магазинчето, тя все още чуваше виковете на Люси за кехлибарената дама.

Два часа по-късно, упътвайки се към главния хол, Виктория попита иконома:

— Случайно да знаете къде се намира графът, Григс? Трябва да го видя веднага.

— Мисля, че е в библиотеката с мистър Сетъруейт, мадам. Графът изрично се разпореди да не бъде безпокоен, докато разговаря с новия прислужник.

— Сигурна съм, че ще направи изключение за мен. Много се радвам, че ще го видя със Сетъруейт! Тъкмо навреме. — Виктория се усмихна и тръгна оживено към затворената врата на библиотеката, като свали едната от прекрасните си ръкавици.

Григс скочи към вратата:

— Извинете, мадам, но графът бе твърде точен в разпорежданията си.

— Не се безпокой, Григс. Ще се оправя с него.

— Простете, мадам, но аз имам привилегията да обслужвам лорда от няколко месеца и се гордея, че успях да науча неговите предпочитания. Уверявам ви, мадам, той държи много на своите разпореждания.

Виктория се усмихна с разбиране:

— Повярвай ми! Разбирам, че Стоунвейл има някои особености в характера си. Бъди така добър да отвориш вратата, Григс! За всичко, което ще последва, поемам пълна отговорност.

Григс я гледаше притеснено, но не желаеше да противоречи на господарката си. Той отвори вратата с тежко предчувствие.

— Благодаря ви, Григс — Виктория свали и другата си ръкавица и влезе в стаята. Тя видя, че Лукас се намръщи, но раздразнението му премина в изненада, когато разбра кой бе този, който се осмелява да го безпокои.

— Добър ден, мадам. — Графът учтиво се изправи. — Мислех, че сте отишли в селото.

— Бях там и се върнах току-що, както сам виждате. Колко хубаво, че ви намирам с новия прислужник! — Тя се усмихна на мистър Сетъруейт. Той бе млад, изглеждаше сериозен и седеше от другата страна на писалището, срещу Лукас. Изправи се, изпускайки списанието, което държеше в ръце, и се поклони дълбоко.

— Ваш слуга, милейди.

Лукас гледаше Виктория недоверчиво:

— С какво мога да ви помогна, скъпа?

— Аз просто исках да ви уведомя за няколко неща. Съобщих в селото, че ще наемаме хора, за да попълним персонала. Тези, които ще се заинтересуват, а предполагам, че ще са твърде много, знаят, че трябва да се представят тук утре сутринта. Мистър Сетъруейт може да се заеме с тях. Аз ще се посъветвам с Григс и мисис Снийф за точния брой на хората, които са ни необходими за домакински нужди. Освен това съм убедена, че вие сте твърде зает с арендаторите, така че ще се заема и с набирането на хора за градината.

— Разбирам — каза Лукас.

— Направих и няколко покупки в селото. Магазинерът ще достави повечето от тях утре сутринта. Моля Ви, уредете сметката да бъде платена веднага. Съвсем очевидно е, че те не могат да чакат, докато благоволим да платим, както е обичайната практика.

— Нещо друго, мадам — попита сухо Лукас.

— Да. Докато бях в селото, срещнах съпругата на викария, мисис Уърт, и поканих семейството им на чай утре следобед. Ще обсъдим от каква благотворителна дейност се нуждае селото. Ако обичате, подредете така времето си, че да можете да присъствате.

Лукас кимна в знак на разбиране:

— Ще проверя в програмата си дали съм свободен по това време. Това ли е всичко?

— Все още не. Трябва да направим нещо за ужасния път до селото. Твърде неудобно е да се пътува по него.

— Ще го впиша в програмата си, която явно се нуждае от допълнения — отбеляза Лукас.

— Направете го, милорд. Мисля, че това е всичко засега. — Виктория отново се усмихна мило на мистър Сетъруейт, който бе направо слисан, обърна се на пети и се упъти към вратата. Спря се на прага и хвърли един поглед през рамо към Лукас. — Има още нещо, милорд.

— Не се съмнявам — каза той. — Моля, продължете! Целият съм в слух.

— Каква е тази безсмислица за Кехлибарената дама?

— Къде чухте за това? — Лукас стрелна с поглед медальона, който тя носеше.

— Едно от децата ме нарече по този странен начин. Просто се питам дали сте запознат с това. Явно става въпрос за някакво местно предание.

— По-късно ще ви кажа каквото знам по въпроса, но то е малко — и Лукас стрелна с очи Сетъруейт.

— Както желаете, милорд. — Виктория сви безмълвно рамене и излезе от библиотеката, а Григс побърза да затвори вратата след нея. Навън я изгледа с изострено внимание.

— Не се безпокой, Григс — каза тя, като се смееше победоносно заради малкия си успех в библиотеката. — Лордът има зъби, но за да хапе, трябва нещо по-сериозно от едно посещение на съпругата му.

— Ще запомня това, мадам.

В библиотеката Лукас седна и отново започна да преглежда счетоводните книги от минали години. Усети, че Сетъруейт го гледа с голямо любопитство.

— Както виждате, жена ми ще проявява голям интерес към имението — отбеляза той.

— Да, милорд. Изглежда, че наистина проявява доста голям интерес към местните проблеми.

— Лейди Стоунвейл е жена, изпълнена с енергия и ентусиазъм — усмихна се самодоволно Лукас. — Тя се нуждае от интересно занимание, което да запълни цялото й време. Пазаруването в нашето бедно село е било проява на висше благоволение от нейна страна. Не мога да си представя, че дама с нейния вкус ще намери нещо истински привлекателно в местните магазинчета.

— Сигурен съм, че целта на посещението й е била да направи нещо за местното стопанство — продължи замислено Лукас. — Аз съм й благодарен за това. Значи и двамата ще се заемем с възстановяването на Стоунвейл. Както бях казал, ние имаме пред себе си трудна задача.

Сетъруейт погледна към купищата списания и счетоводни книги, които лежаха на писалището, и каза:

— Не възразявам, сър. Но спасяването на тези земи изисква наемането на цял полк. — Той погледна към своя господар като към герой, чувство, изпитвано често от младите хора към мъже, които са били на война. — Разбира се, вие имате опит във военните дела, сър.

— Между нас да си остане, Сетъруейт, но смятам предизвикателството — да възвърна плодородието на тези земи — за значително по-привлекателно от войната.

Сетъруейт, който не можеше да си представи нещо по-вълнуващо от войната, благоразумно си замълча и отвори списанието пред себе си.

По-късно вечерта Лукас се бе изтегнал във фотьойла, с изпънати напред към огъня крака, отдаден изцяло на едно чисто мъжко удоволствие — да гледа как неговата съпруга му сипва чай след вечеря. Поднасянето на чай бе просто нещо, но сега то значеше твърде много за него. Не бе толкова глупав, за да мисли, че Виктория се е примирила вече с обстоятелствата, но в този жест на жена си видя известен напредък в тази посока. Внезапно осъзна, че като повечето мъже, и той не разбира онези дребни порядки, които превръщат къщата в дом. Най-малкото, не бе наясно с тези неща доскоро, докато се ожени. Откри също, че не получава от всички тези неща, които се очаква да съществуват в едно семейство.

През последните три дни той живя в състояние на напрегнато примирие. Примирие, което бе на косъм от откритата война. Нищо в домакинството не изглеждаше по-важно от такива прозаични неща, като приготвянето на храната и почистването на стаите. Григс бе започнал да се отчайва, мисис Снийф се боеше дали няма да напусне от прекомерно многото работа. Но от момента, в който Виктория се върна от селото, нещата започнаха да се променят. Лукас осъзна, че жадуваше за всяка глътчица от сладостта на семейната хармония. Поднасянето на чай от Виктория бе едно от тези прекрасни нещица. То бе първото, което тя лично му поднасяше след брачната клетва.

— Какво става с преданието за Кехлибарената дама, милорд? — попита студено Виктория, докато поднасяше чашката. — Бих желала да чуя подробностите.

— Трябва да призная, че не знам цялата приказка — Лукас пое чашката, като се чудеше как да подхване разговора. Тя имаше навик да си ляга рано и това време наближаваше. — Чичо ми спомена за нея малко преди да почине. То бе във връзка с медальона, който ми даде. — Той се намръщи, тъй като не искаше да насочва вниманието й към него. Тя вероятно бе забравила, че носи тази скъпоценност на врата си по 24 часа, 6 дена в денонощието. — Аз го попитах за преданието, но знайте, че чичо ми бе тежко болен и физически, и психически. Освен това бе на смъртно легло и нямаше никакво намерение да се шегува с мен или с когото и да било.

— И какво ви каза?

— Че медальонът се предава в семейството от поколение на поколение. Той очевидно е принадлежал на първия лорд на Стоунвейл. Чичо ми каза, че мога да получа повече информация от селяните. Попитах мисис Снийф. Както знаете, тя бе единственият човек от прислугата, който бе останал, когато старият негодник почина. Той беше изгонил всички останали.

— Продължавайте! Какво ви каза мисис Снийф?

Лукас я погледна и видя какво непреодолимо любопитство свети в красивите й очи.

— Трябва да знаете, че мисис Снийф не е от най-приказливите, но тя ми каза, че селяните разказват една стара детска приказка за първия лорд на Стоунвейл и неговата дама. Той бил наречен Кехлибарения рицар заради цветовете, които носел по време на битки.

— Значи той също е бил военен — промълви тихо Виктория, докато гледаше огъня.

— Повечето мъже, които са придобивали имение с размерите на Стоунвейл, са били военни — отбеляза сухо Лукас.

— Хората наричали съпругата му Кехлибарената дама?

— Според преданието лордът и жена му били много влюбени един в друг и отдадени изцяло на земята и хората. Стоунвейл се развивал добре под тяхното управление. Няколко поколения мъже, оженили се по любов, продължили тяхното дело и този край процъфтявал. Хората започнали да говорят, че благополучието на имението и околните земи се дължи на щастието и любовта на господарите, които обитавали голямата къща.

— Твърде наивно обяснение за сполуката на цялата област — каза намръщено Виктория.

— Това е просто суеверие, Вики.

— Знам, но…

Лукас я прекъсна бързо:

— Според мисис Снийф в селото започнали да говорят, че графовете на Стоунвейл трябва да се женят само по любов, иначе земите щели да пострадат. Като получавал всички богатства от земите, за всеки граф било много по-лесно да прави любов, отколкото да се занимава с имението.

— Много практично. Не е имало нужда да се женят по сметка, както се случва днес, нали?

Лукас продължи, като искаше да избяга от неудобното положение, в което бе изпаднал:

— Преди три поколения графът се влюбил в едно момиче, което, както изглежда, било дало сърцето си на друг. — Лукас замълча за малко. — Но не само сърцето си. Семейството й я насилило да се омъжи макар да знаели, че е бременна от другия. А този друг бил вторият син. Той не наследил нищо и за минал за Америка, когато разбрал, че любимата му се е омъжила за неговия собствен брат, графа на Стоунвейл.

— Бедното момиче! Колко тежко й е било да се омъжи за човек, когото не обича! Но явно семейството й не е искало да пропусне възможността дъщеря им да стане графиня — прошепна тихо Виктория, дълбоко огорчена.

— Вероятно е било така — съгласи се Лукас, — но както преливате от чувство на симпатия към младата дама, опитайте се да си представите как се чувствал моят предшественик и родственик, когато разбрал, че се е оженил за жена, която не е девствена.

— И какво от това? Аз също не се омъжих девствена — погледът на Виктория стана още по-студен.

— Във всеки случай, аз бях първият и последен мъж, който сте имали, преди да се омъжите, мадам — добави Лукас, чувствайки се малко разстроен. — Ние дори нямахме първа брачна нощ.

— Знаете ли, Лукас, не мога да разбера защо вашият прадядо, или който и да било друг мъж, очакват техните съпруги да бъдат девствени, докато вие, мъжете, не си давате никакви усилия да останете такива до първата брачна нощ.

— Трябва да има някакво доказателство, че децата са от съпруга, а не от някой друг.

— Леля Клео ми каза веднъж, че жените били измислили начин да се преструват на девствени толкова дълго, колкото мъжете настояват за това. Дори някой съпруг да е сигурен, че жена му е девствена, това все още не означава, че децата не са от кочияша например.

— Виктория…

— Да, милорд. Аз мисля, че ако един мъж иска да бъде напълно сигурен в това, че децата му са негови, той трябва напълно да се доверява на своята съпруга и да знае, че може да й вярва, когато тя му каже, че децата са от него.

— Аз ти се доверявам, Виктория — каза тихо Лукас. — Желаеш ли да продължа с приказката?

— Да, разбира се. Продължете с разказа си, милорд — отвърна тя и се съсредоточи.

Лукас отпи една глътка от чая, като се чудеше как, по дяволите, позволи разговорът да се насочи в такава посока.

— Графът знаел, че няма доказателства, и понеже бил лудо влюбен в съпругата си, решил да повярва в това, което искал да бъде. Така вървяло, докато бебето не се родило мъртво. Майката била толкова потресена, че загубила напълно самообладание, и му разкрила истината. Тя го обвинила за нещастието, тъй като заради него не могла да се омъжи за истинската си любов, и сега била толкова нещастна, че искала да умре. Наскоро тя починала.

— Как? — Виктория го стрелна с очи, пълни с подозрение.

— Моля те, не ме гледай така. Той не я е убил. Тя просто не се оправила след раждането. Мисиз Снийф ми каза, че тя наистина искала да умре, но била покосена от треска.

— Каква тъжна история! А какво направил графът?

— Той станал жесток и циничен с всички жени, но тъй като семейството настоявало за наследник, се оженил повторно. Този път не по любов. От негова страна това било едно точно премерено решение за брак по сметка. Той и новата му съпруга едва ли са били това, което се нарича щастливо семейство. В действителност, след като се родил дългоочакваният наследник, графът и графинята прекарвали много малко време заедно, при това никога в Стоунвейл.

— По това време ли започва упадъкът?

— Да, според легендата и старите счетоводни книги — по това време. Днес прегледах някои от тях просто така, от любопитство. В тях е отразен непрестанният упадък на имението от три поколения насам.

— Наистина?

— Да, наистина. Следващият граф, бащата на моя чичо, бил не само студен и жесток човек, а също развратник и комарджия. Той наложил традицията графовете на Стоунвейл да прекарват повече време край игралните маси, отколкото в земите си. По всяка вероятност и той се оженил не по любов. Когато моят чичо се родил, майка му и баща му поели всеки по своя си път.

— И земите продължили да западат. Не е за учудване. А какво е станало с чичо ви?

— Мейтлънд Колбрук не се опитал да се ожени, дори само заради титлата. Той съсредоточил цялото си внимание върху това, което било останало от богатството на Стоунвейл. След като пропилял всичко, се прибрал в земите си, за да проклина собствената си съдба.

— Значи така селяните обясняват нещастното си положение. — Виктория се загледа замислено в огъня. — Интересно.

Лукас гледаше изящния й профил и се чудеше какво ли би направила, ако я прегърне, сложи я в скута си и я целуне. Дали ще бъде така любвеобилна с него, както преди, или ще му издере очите с ноктите си? Едно беше сигурно — ако той се опита да я сграбчи в прегръдките си, това ще бъде истинско приключение и за двамата.

— Най-интересното от всичко е, че детето от селото те е нарекло Кехлибарената дама — каза тихо Лукас.

— Какво от това? То просто е знаело приказката и когато ме е видяло облечена изцяло в жълто, си е направило чисто детски заключения.

Лукас гледаше как светлината на огъня разкриваше прекрасния кехлибаренозлатист цвят на косата на Виктория и каза:

— Не съм сигурен, че детето е стигнало до погрешно заключение. Както знаете, у вас има нещо твърде кехлибарено — вашите очи, вашата коса, дрехите, които обикновено носите.

— За Бога, Лукас, не говорете такива глупости — каза тя яростно.

Той подаде ръцете си за още бой:

— Никак не е чудно, че детето е повярвало, че вие сте Кехлибарената дама. Все още не съм ви разказал последната част от легендата.

Тя го гледаше уплашено, докато наливаше още чай в чашата му.

— Как завършва приказката?

— Според легендата Кехлибарения рицар и неговата дама ще се завърнат един ден в голямата къща и земите на Стоунвейл ще преживеят отново благодат заедно с тяхната любов.

— Колко хубав край — каза презрително Виктория. — Но ако щастието на областта зависи от това, дали лордът и неговата дама са се оженили по любов, то очевидно е, че хората от околността ще трябва да почакат, докато щастието ги споходи. Най-новият граф на Стоунвейл се е оженил по сметка, а не по любов.

— По дяволите, Вики.

Тя бе вече станала на крака, когато му каза:

— Ако ме извините, милорд, пожелавам ви лека нощ! Чувствам се уморена.

Лукас изруга още веднъж, докато се изправяше на крака. Стоя прав до излизането й от стаята, после остави чашата с чай на масата и прекоси библиотеката, за да вземе бутилката с бренди. Предстоеше му дълга нощ. Седна и започна лениво да разтърква болния си крак.

Три часа по-късно Лукас лежеше в леглото си и чувайки слабите шумове от съседната стая, се чудеше дали не е пълен глупак, като продължава да се въздържа. Може би играта на изчакване не бе най-добрата стратегия.

Той чу още едно изохкване, сякаш Виктория бе станала от леглото. Явно и тя не бе заспала. Вероятно се страхуваше да заспи толкова рано, за да не сънува отново кошмари.

С нищо не можеше да се сравни страстта, която изпитаха, когато прогонваха лошите сънища. Като истински съпруг, той бе длъжен да осигури на съпругата си удобства и сигурност дори ако трябва да приложи сила. Непоколебимо решен на това, отметна завивките и посегна към халата си. Така повече не можеше да продължава. По един или друг начин те трябва да създадат нормални семейни отношения. Още повече, бе съвсем очевидно, че неговото въздържане не повлия ни най-малко на вироглавството й. С други думи — тя се нуждаеше от ухажването му.

Той чу как външната врата на нейната спалня се отвори и затвори точно когато понечи да почука на вратата между двете спални. Тогава бавно завъртя дръжката и влезе в празната стая на жена си.

Спалнята бе разхвърляна като след паника, обхванала обитателя й. Но тя не бе толкова луда, за да избяга посред нощ. После той си спомни, че Виктория обичаше да се разхожда нощем. Даже и той бе спомогнал за това.

Лукас остави свещта и бързо обу панталоните си и ботушите. Облече ризата и само след минута се движеше бързо надолу към хола. Инстинктът му подсказа, че тя е излязла през вратата на кухнята. По този път той се измъкна незабелязано от къщата. Щом излезе навън, моментално видя Виктория — тя стоеше насред разнебитената и тъжно избуяла градина. Облечена бе в своята кехлибарена пелерина, с качулка на главата, за да се предпази от хладината. Стоеше тиха, осветена от лунните лъчи. Спомените от всички подобни нощи, когато имаше среща с нея в градината на леля й, нахлуха в съзнанието му и го изпълниха с желание, което стигна до физическа болка.

Това бе неговата съпруга и той я желаеше.

Лукас закрачи тихо в тъмнината, стараейки се да не вдига шум, но тя усети присъствието му и се обърна. Дъхът му спря.

— Липсват ми нашите среднощни срещи в градината — тихо каза той.

— Вие ме подлъгахте по най-хитрия начин, като ми обещахте приключения, нали? Аз бях хваната от тази примамка така, както не са хващали никого другиго.

Стомахът му се сви от горчивината в гласа й.

— Сама ли си тръгнала да търсиш приключения, Вики. Съмнявам се, че в селото има игрални и публични домове или странноприемници, пълни с млади аристократи и техните оперни танцьорки. — Той вървеше към нея, докато разстоянието помежду им не се скъси съвсем.

— Аз просто исках да се поразходя — спокойно каза тя.

— Ще ми разрешиш ли да те придружа?

— Имам ли избор?

— Не. — Като че ли щеше да й разреши да се мотае наоколо сама, помисли си Лукас. — Къде смяташе да се поразходиш?

— Не знам. Не съм мислила за това.

Той се опита да си спомни какво бе видял през последните няколко дена, докато обикаляше на кон земите.

— Има една празна къщичка недалеч оттук. Сигурен съм, че е била на пазача, когато Стоунвейл са имали пазач. Искаш ли да се разходим до там?

— Добре — каза тя и се замисли.

— Прекрасна нощ, нали?

— Смятам, че е твърде студена.

— Да — съгласи се Лукас, като мислеше съсредоточено. Вън от къщичката имаше струпани дърва за горене. Жалко, че не заповяда да изчистят мястото, когато вчера го посети. Той се препъна в несъществуващ камък и изохка.

— Какво ви става? — попита Виктория намръщена.

— Нищо особено. Кракът ми ме наболява малко тази вечер — каза той, като се опитваше да изглежда твърд и храбър.

— Наистина. Лукас. Смятам, че отсега нататък трябва да се научите да не излизате при студено време, когато кракът ви боли.

— Без съмнение, вие сте напълно права, мадам. Но, изглежда, вие искате да тичате тази нощ и аз нямам почти никакви шансове да ви придружавам по този начин.

— Случили сте на богата булка, която не обича този спорт. Прекрасната мис Пилкингтън щеше да ви прилича повече.

— Така ли мислите? Предполагам, че е била в списъка на Джесика Атертън, но едва ли бих се впуснал с голям ентусиазъм. Има нещо твърде отегчително в това да се ожениш за мис Пилкингтън. Както ти и Анабела казвахте, тя е същата като лейди Атертън.

Виктория придърпа качулката си още по-напред и гласът й започна да заглъхва.

— Вие сте напълно прав в случая. Смятате, че лейди Атертън е затъпяла през годините, но трябваше да се огледате по-добре за мис Пилкингтън. Не ме заблуждавайте! Тя е много мила и е само на 19 години. Веднъж ми довери, че има религиозно призвание.

— Разбирам. Вие никак не си приличате. Не мога да си представя, че бих могъл да я водя в игрални и публични домове.

— От друга страна, тя едва ли щеше да ви създава неприятности. Убедена съм, че щеше да бъде предана съпруга. Като говорим за вярност…

— Да?

— Лейди Атертън ме предупреди, че трябва да ви даря с наследник.

— Не възнамерявам да противореча на лейди Атертън.

— Тя се опита да помогне. Въпреки всичко вие сте я помолили да ви съдейства при намирането на добра зестра.

— Няма нужда да ми го напомняте.

— Лукас? — попита срамежливо Виктория.

— Да?

— Лейди Атертън ми каза, че ако смятам, че съпружеските задължения са твърде тежко бреме за мен, то да си представя колко по-тежко е за вас да се преструвате в брачното ложе.

— По дяволите! — Лукас спря, за да се разбере с нея. Гледаше я недоверчиво. — Не можете да ми кажете, че й вярвате, след онази нощ, която прекарахме заедно.

Тя го погледна сериозно, очите й блестяха под качулката, когато му каза:

— Научила съм от леля си и от майка си, че мъжете нямат притеснения при тези неща, когато им изнася.

— Мъжете не са само измамници — измърмори Лукас и добави безмилостно: — Някой ще помисли, че има истинска причина да проверя дълбочината на чувствата ви тази нощ.

— Как си позволявате да поставяте под съмнение дълбочината на чувствата ми! Аз бях болезнено искрена с Вас.

Той подметна небрежно:

— Ако чувствата ви са толкова дълбоки както казвате, съмнявам се, че можете да ги погребете толкова бързо.

— Погребах ги бързо, защото разбрах, че съм използвана. Нямах друг избор. Не чувствам нищо друго, освен унижение.

— Трябва да призная, че Вие потушихте своите чувства по превъзходен начин. Никой никога не би предположил, че сте изпитвали нещо друго, освен неприязън.

— Да, така е. — Тя млъкна, понеже той се препъна отново. — Какво стана сега? — попита нетърпеливо.

— Вече ви казах, че имам проблеми с болния си крак тази вечер.

— Понякога, Лукас, проявявате твърде малко благоразумие — тя го хвана подръка, за да го крепи. — Предполагам, че ще се върнем в къщата, преди да паднете.

— Не ми се вярва това да се случи толкова скоро. Къщичката е съвсем наблизо. Ако си почина малко, ще се оправя.

— Много добре — измърмори с явно раздразнение Виктория. — По-добре е аз да ви придружавам.

— Благодаря, Виктория! Много си мила.

Лукас си позволи да бъде придружен до тъмните очертания на малката къщичка.