Отдаването

ГЛАВА 12

Лукас се разположи на пода, едната му ръка се подпираше на коляното, а болният му крак бе изпънат напред. Той наблюдаваше със скрита радост Виктория, докато разпалваше огъня. Тя му забрани да донесе дърва, като настояваше той да си почине.

— Това местенце е прекрасно, нали? — попита тя, докато палеше огъня. Изведнъж пламъкът лумна и освети стаята. — Изглежда, като че ли някой е живял доскоро тук. Камината е почистена, а подът е пометен.

— Не бих се учудил, ако някой изгонен наемател си е направил тук резиденция, преди да пристигнем. Чичо ми имаше склонност да гони хората.

— Отвратителен човек!

— Не забравяй, че аз произхождам от един малко по-страничен клон на семейството — отбеляза той.

Без да се усмихне, тя заговори сериозно:

— Ние наистина не сме отговорни за действията на други членове на нашето семейство. Дай да ти разтрия крака.

Лукас не се възпротиви. Той си спомни, изпълнен с наслада, какво се бе случило, когато тя за първи път разтри болния му крак.

— Благодаря, задължен съм ти.

Тя простря пелерината си на пода и седна върху нея. Погледът й бе съсредоточен в крака му, докато го масажираше нежно. Лукас изстена при първото докосване на ръцете й.

— Болка ли ти причинявам?

— Не. Чувствам се великолепно. — Той затвори очи и се опря на стената. — Дори не можеш да си представиш колко.

— Трябва да е било ужасно.

— Какво да е било ужасно? — Лукас отвори очи и се взря в жена си.

— Когато са те ранили.

— Смятам, че това не е най-важното събитие в живота ми. Малко по-нагоре, ако обичаш. Да, точно тук. Благодаря ти. — Ръцете й бяха на сантиметър от слабините му. Той се чудеше как е възможно тя да не забелязва бързо растящата издатина в тесните му бричове. — Огънят ме кара да се чувствам приятно.

— Лукас?

Последва мъчителна и за двамата пауза. Той забеляза как Виктория се съсредоточава.

— Да?

— Обичаше ли я много?

Той затвори очи, като се мъчеше да отгатне накъде бие.

— Кого?

— Лейди Атертън.

— О, да. Е, трябва да съм смятал, че я обичам, иначе защо ще й предлагам брак.

— Наистина, защо? — прошепна Виктория.

— Но само като си спомня, започвам да си мисля, че съм бил почти идиот.

— Тя все още те обича.

— Тя обича да страда от несподелена любов и да се чувства галантна мъченица на съдбата много повече, отколкото да обича който и да било мъж. Ни най-малко не завиждам на лорд Атертън. Неговото легло трябва да е доста студено.

— Простете ми, милорд — каза иронично Виктория, — но това не е забележка, която подхожда на един мъж.

Той отвори едното си око и отвърна:

— Ти мислиш, че само жените могат да правят такива коментари, така ли?

— Не, но…

— Някои от нас, мъжете, са способни да се учат от грешките си и да си създават мярка за възприемчивост. — И отново затвори окото си.

— Така ли?

Лукас извика силно:

— Вики, може ли малко по-внимателно с тази част на крака ми? Ако може, малко по-нагоре.

— Тука ли? — и ръцете й се плъзнаха по бедрото му.

Лукас не искаше да си отваря нито устата, нито очите. Нейните милувки бяха толкова интимни, че той се страхуваше да не изгуби контрол над себе си в следващия миг.

— Лукас, добре ли си? — Виктория се разтревожи искрено.

— След онази нощ в странноприемницата предполагам, знаеш какво значи за мен твоята милувка, скъпа.

Ръцете й веднага се вкамениха.

— Искате ли да спра? — попита колебливо тя.

— Не, никога. Човек може да умре щастлив от такова мъчение.

— Лукас, вие се опитвате да ме накарате да ви прелъстя?

Той отвори очи и я погледна страстно.

— Бих си продал душата, за да ви накарам да ме прелъстите.

Тя премигна уплашено от неговото откровение. После очите й се изпълниха с желание.

— Не мисля, че цената ще бъде толкова висока, милорд.

Той докосна лицето й и прокара пръсти надолу към верижката на медальона.

— Благодаря на Бога за изживяното и откровението по време на научните изследвания!

— О, Лукас! — с нежен вик тя се хвърли в прегръдките му и се сгуши, като го обгърна с ръце. — Много съм си мислила за онази нощ. Бях толкова щастлива с теб.

— Само гордостта ти те възпира да бъдеш щастлива отново. — Той стисна ръката й; радвайки се на нейното тяло, което се бе притиснало до неговото. — Струва ли твоята гордост колкото това неразбирателство между нас. Ние сме създадени, за да живеем, Вики. Ние сме свързани заедно. Смяташ ли да подлагаш и двамата на страдание всяка нощ?

Тя бе скрила глава в прегръдките му, така че не можеше да го погледне.

— Леля Клео ми каза, че сама съм си приготвила леглото и сега трябва да легна в него. Тя ми каза още, че за мен ще е по-добре да направя това легло колкото се може по-уютно.

— Уважавам много чувствата на леля ти и бих искал да те видя колкото се може по-скоро в леглото си, но не като мъченица. Ако си спомняш, едва успях да избягна подобно развитие на нещата преди няколко дена — каза Лукас.

— Да, спомням си много добре — и рамената й се разтресоха от нежен, неудържим смях. — Искам да те уверя за решението си да поема своите отговорности на твоя съпруга като нещо естествено и логично, а не като задължение. Както каза, няма смисъл и двамата да страдаме.

— Бъди по всяко време разумна жена, а не набожна светица. — Лукас хвана брадичката й и я целуна. — Поне докато разумната жена не си признае, че умира от страст, не трябва да казва, че не може да се радва на любовта. — Устните му се впиха в нейните.

Виктория все още се колебаеше, сякаш отново премисляше всичко, за да се увери, че решението, което е взела, е правилно. След това, дишайки тежко, тя му се отдаде — нежна, пламенна, гореща. Такава, каквато я обичаше Лукас. Ръцете й го обвиха, а устните й бяха негови. Тя се притискаше в него и той усети гърдите й, скрити под дрехите. Цялото му тяло запулсира от нетърпение.

— Скъпа моя! Чаках толкова дълго първата ни брачна нощ! — отлепи устните си и посегна към кехлибарената пелерина, върху която тя бе коленичиха. С пъргаво движение на едната си ръка я нагласи като одеяло, на което можеха да легнат.

— Ще се изцапа — каза тя механично, без каквото и да е недоволство или раздразнение.

— Имаш други.

Лукас се забърка с полата й, ужасен от бързината и необичайната непохватност, с която действаше. Стига стратегия. Бе почти подивял, а краят на мъчителното очакване бе близо.

Отначало той бе решен да се въздържа, докато не се убеди, че тя го желае по същия начин. Не възнамеряваше да я наранява или плаши, а искаше да й достави удоволствие. Но сега единственото му желание бе да я има отново. Трябваше да се убеди, че е негова. Този път не можеше да се въздържа. Нямаше сили за това. Изгаряше от страст.

Виктория изглеждаше сепната от неговата напористост, но легна с желание по гръб, когато той я просна върху пелерината. Лукас се отказа да се бори с дрехите й и се задоволи с вдигане на фустата й до кръста. После я погледна, за да види дали е раздразнена от липсата на галантност. Когато видя светещата й усмивка, започна да сваля своите дрехи.

— По дяволите!

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. Просто съм непохватен.

Най-после той разкопча панталоните си.

Пресметна, че няма време да сваля бричовете и ботушите. Желанието му го изгаряше отвътре. После легна върху нея, почервенял и възбуден. Хвана с ръце бедрата й, а тя ги отвори, като му се отдаваше. Той се намести между краката й, чувствайки влажната топлина. След това засмука внимателно едната й гръд.

Тя извика и се вкопчи в него. Той усещаше първоначалната съпротива на тялото й, докато навлизаше все по-навътре. Сети се, че всичко това е твърде неочаквано за нея.

— Движи се, скъпа. Отвори се за мен. — Той промуши ръка, хвана едното й бедро и я разклати, така че да може да проникне по-навътре.

— Лукас!

— Болка ли ти причинявам? — Гласът му бе дрезгав дори за неговите уши.

— Не, но усещането е неописуемо. О, Лукас!

— Знам, скъпа, знам. — Той усети как краката й се вдигнаха и го обгърнаха изцяло. — Сложи краката си на кръста ми. Така. Да. — С нежно възклицание тя му се отдаде така, както направи това първата нощ. Бе се вкопчила в него, шепнеше името му и го молеше за изживяването, което й бе обещал.

Той отвори очи и видя, че нейните са плътно затворени. Тя дишаше тежко, вратът й докосваше рамото му. Тя бе на върха на страстта си и гледката му подейства силно. Той бе истински пленен.

— Лукас!

— Да — той се отпусна върху нея, като потрепваше от удоволствие. След това усети как тялото й се изпъна и разбра, че тя бе съвсем близо до своя върхов момент. Тогава махна ръката си от бедрото й и започна да гали с един пръст тъмната цепнатина, където двете тела се бяха съединили.

Виктория отвори очи, а устните й се разтвориха за един искрен, чисто женски вик:

— Лукас! Мили Боже, Лукас!

След това тя го задърпа още по-силно към себе си и той чу своя собствен триумфален вик на облекчение, който изпълни стаята.

Минаха няколко минути, докато той успя да се съвземе. Когато се успокои, застана на една страна и притисна силно Виктория към себе си. Огънят все още грееше силно и разиграваше в радостен танц сенките по стените. Лукас усети крака на жена си да се плъзга по неговия, докато се гушеше в прегръдките му.

— Трябва да признаете, мадам, че бракът има някои предимства. Поне сега не ни се налага да се притесняваме да не бъдем открити и заплетени в обществен позор. Не мислите ли, че следващия път бихме могли да опитаме от удобствата на моето или вашето легло? Матракът в странноприемницата беше неравен, а този под е дяволски твърд.

— Това е приключение. Не смятате ли, че е твърде скучно да използваме собствените си легла, сър?

— Ето защо се ожених за жена със склонност към приключения. Тя иска да се люби само на необичайни места при необикновени обстоятелства. — Лукас разроши късите й къдрици с ръка. — Не се безпокойте, мадам, съпругът ви ще направи всичко възможно, за да ви развлича и весели и във вашето собствено легло.

— Казвате го така, сякаш трябва много да се потрудите за това — каза тя.

— Повярвайте ми, ще ми бъде безкрайно по-леко да измислям интересни неща, които да споделя с вас, възползвайки се от удобствата на нашите спални, вместо да ви преследвам по нощите, като най-голяма палавница.

Тя не отговори, само се изви в ръцете му, изпълнена със сладост. Не направи опит да се измъкне от прегръдките му, но продължи да мълчи. Лукас започна да се притеснява.

— Лукас?

— Да, скъпа?

— Ще се закълнеш ли, че ти не организира нещата така, че да бъдем заловени от леля ми в странноприемницата?

Той се ядоса много, удоволствието му бе помрачено. Намръщен, Лукас се надигна, застана на лакти и се обърна към нея:

— По дяволите, Вики! Аз се опитвах да те прелъстя, а не да те унижа. Как можеш да си помислиш, че ще извърша подобно нещо?

— Ти сам каза, че си искал да се ожениш за жена с добра зестра.

— Аз исках да се оженя за теб — поправи я грубо той, — а не просто за жена със зестра. Още повече, за да бъда напълно откровен, аз не се нуждаех от такъв подход като този да организирам залавянето ни от твоята леля при толкова смущаващи обстоятелства.

— Какво искаш да кажеш? — веждите й бързо се свиха.

— Само това, че извърших едно похвално за себе си дело, като те примамих да се омъжиш. Не съм търсил помощта на никого. Всичко беше въпрос на време, докато се убедиш да се омъжиш за мен.

— Защо, проклето животно? — Тя се опита да се отскубне от него и да стане.

Лукас се засмя и заклещи с крак голите й бедра. Той се покатери върху нея, като притискаше китките й към пода.

— Това е истина и ти го знаеш, скъпа. Признай си. Признай си, че нямаше да можеш да направляваш тази гореща любовна връзка, която желаеше, ако не искаше да се оженим. Това би доказало невъзможното.

Тя го гледаше и се бореше безуспешно.

— Не, възможно беше. Искаше се само повече предвидливост.

— Уверявам те, че когато се изисква предвидливост и стратегия, аз съм много, много добър, иначе не бих могъл да ти изпълнявам желанията и да те пазя толкова дълго време. Аз дори не бих могъл да се справя, когато се опитахме да се уединим в странноприемницата. И за теб щеше да е невъзможно да бягаш от сбирките всеки път, когато поискаш да правиш любов. Рано или късно все някой щеше да забележи.

— Аз бях толкова потайна — настоя Виктория.

— Така ли? И какво щеше да правиш, когато лятото свърши и няма да има толкова много големи празненства, от които можеш да изчезнеш, без да те забележат?

— Бих измислила нещо — каза тя с раздразнение в гласа, като захапа устната си.

— Не, любов моя. Ние вървяхме към тази развръзка от самото начало.

— И ти го знаеше?

— Разбира се, че го знаех. И тъй като ти не си глупачка, скоро също щеше да го разбереш. Затова съм убеден, че сериозно щеше да се замислиш за женитба с мен. — Той се усмихна. — Ще бъда откровен — не вярвам, че щеше да се наложи да чакам дълго, след като задоволих глада ти към научни изследвания.

— Ти беше толкова сигурен в мен, че си носеше документа в джоба — каза тя, като го погледна с премрежен поглед.

— Исках да бъда подготвен. Играехме си с огъня, скъпа.

— И аз изгорях — каза тъжно Виктория, като затвори очи.

— Толкова ли са неприятни последиците? — попита нежно той и я докосна с устни.

— През последните няколко дни мислих доста за положението, в което се намираме. — Този път гласът й бе напълно сериозен. — Ако светът бе по-различен, никога не бих се омъжила.

Нейната непримиримост и настойчивост започваше да го дразни. Намуси се и каза:

— Ако светът бе по-различен, аз нямаше да съм задължен да си търся зестра.

— Това е истината, Лукас. Както ти казах, мислих много по този въпрос. Ние двамата с теб направихме това, което се искаше от нас, за да спасим честта си. Бяхме принудени да сключим сделка. Това е делова уговорка. Реших да гледам на нашия брак по този начин, а на нас двамата — като на предприемачи-инвеститори в едно и също предприятие.

— Не ми харесва, че разговорът се насочи към сметкаджийство — каза Лукас намръщено.

— Помисли си само как ще бъде — двамата работим заедно, инвестираме за бъдещето съвместно толкова дълго, колкото ни е приятно. Започвам да вярвам, че можем да бъдем доволни и двамата.

— Доволни? — провикна се той, като се опитваше да я сложи на колената си. — Така ли се чувстваше преди няколко минути, когато тръпнеше в прегръдките ми? Порядъчно доволна.

— Наистина, Лукас, един джентълмен не би задавал толкова лични въпроси.

— Откъде знаеш? Не си попадала в подобни обстоятелства с никой друг.

— Предполагам — отвърна тя. — Още повече, това не е спорен въпрос.

— А какъв е спорният въпрос? Ти гледаш на нашия брак като на съдружие? Търговски договор, според който съдружниците трябва да спят заедно? — Очите му горяха.

— А не е ли така? Не е ли това, което искаше?

— Не, по дяволите! Ни най-малко!

— Разбирам. Може би не искаш да обърнеш внимание на моето предложение за равноправно партньорство? Може би искаш само парите ми, а аз да стоя настрана, освен задължението да ти даря наследник?

— Вики, Вики, успокой се! Ти преиначаваш думите ми и тълкуваш нещата погрешно.

— Аз се опитвам да направя това, което всички смятат, че трябва да направя. Опитвам се да намеря разумен, мъдър начин да се справя с проблемите. Мислех, че ще бъдеш доволен, че най-накрая съм толкова разумна и добре разположена.

— Не искам делови съдружник! Искам съпруга! — Лукас се мъчеше да потуши обидата си.

— Каква е разликата, освен че като съпруга ще споделям леглото ти от време на време?

— Разликата е в това, че няма да е от време на време, и в това, че ме обичаш. Сама ми го каза.

— Не съм го казвала.

— Каза го първия път в странноприемницата. Чух те.

— Казах само, че съм мислила, че те обичам. Във всеки случай, естествено, всичко се промени след това, което се случи.

— По дяволите! — Пръстите му се впиха в китките й. — Вики, престани да говориш тези щуротии за търговско съдружие. Ние сме мъж и жена.

— Ти ли казваш, че в нашите отношения има нещо повече от сделка?

— Разбира се, че има.

— Твърдите ли, че сте влюбен в мен, милорд? — Очите й се присвиха.

— Няма да ми повярваш, но наистина те обичам. — Той я пусна и седна, като си оправяше дрехите.

— Кой знае. Нека опитам и ще видя.

Тоя я погледна и под изпитателния й поглед не знаеше какво да направи, но в едно бе сигурен — тя го предизвикваше.

— Какво искаш от мен, Вики?

— Предполагам това, което иска да чуе всяка една невеста — каза студено тя, — заявление за вечна любов и обещание за пълна вярност. Но, изглежда, няма да го получа, нали?

— Мили Боже! — Той се изправи, като усещаше коварния пламък под краката си. Жените умеят да си служат с думите, а жена като нея знае как да постигне пълна победа при всяка възможност, която й се удаде. Бе получил предостатъчно доказателства за умението й да го накара да тръгне срещу здравия си разум. Само споменът от онези ужасни нощи, когато се катереше по градинската стена на лейди Нетълшип, можеше да го накара да почувства болка в крака си. — Ти ме притискаш до стената.

— Значи ли това, че няма да получа каквото искам?

— Не мога да се доверя на настроението ти, Вики, нито на това, което стои зад молбата ти. Сигурен съм, че искаш да ме манипулираш. Ако ти дам обещание за вечна любов и пълна преданост, ти ще можеш да го захвърляш в лицето ми всеки път, когато откажа да изпълня някоя от твоите прищевки. И ще кажеш, че съм те излъгал, като съм казал, че те обичам.

— Значи ли това, че не ме обичаш?

— Значи, че бе непростима грешка от моя страна да се отдам така лекомислено на лондонските ти авантюри. Очакваш да се държа като кученце на каишка при всяко твое желание — процеди през зъби Лукас.

— Разбирам. — Тя се изправи бавно и започна да оправя дрехите си.

Лукас се загледа в стройната й фигура и се почувства отблъснат. Само преди няколко минути те се любеха така страстно, а сега крехките им отношения бяха разкъсани от няколко думи.

— Вики, не го прави! — Той я обърна към себе си и я взе в прегръдките си. Счу му се, че тя изхлипа, и това го направи напълно безпомощен. Не обичаше подобни сцени. — По дяволите! Ти не си малко момиче.

Тя се поколеба за момент, после се отпусна в ръцете му, като сгуши лицето си в ризата му.

— Ти си прав. Държа се като малка глупачка, която току-що е напуснала училище и няма представа от живота. — Тя се отскубна от ръцете му и го погледна с възстановена решимост. — Както казах, Лукас, този брак има бъдеще само ако се съгласиш да се държим благоразумно и логично. Заклевам се, че ще спазвам моите задължения по сделката.

Той погледна надолу към очите й, в които все още блестяха сълзи, и не знаеше какво да каже. Осъзна, че иска да чуе онези мили думи на обяснение в любов, казани от нея през първата им нощ, но сега моментът не беше подходящ.

— Вики?

— Да, милорд.

— Благодаря ти, че си се постарала да помислиш за бъдещето на нашия брак.

— Винаги сте добре дошъл, милорд.

Той се разсърди от измъчената учтивост на Виктория, но успя да задържи усмивката си. Докато стоеше и я гледаше, огънят освети кехлибарения медальон и Лукас се отпусна. „Виктория ще се оправи — помисли си той. — Тя ще си спомни своите думи от доброто старо време.“

— Не се обърквай, Вики, като се опитваш да разгадаеш моите или твоите чувства. — Той докосна златната верижка на медальона й като се усмихна. — С времето всичко ще се оправи. Хайде да се прибираме у дома.

Тя кимна в знак на съгласие. Той взе пелерината й от земята и я загърна. Дрехата бе изцапана, но неповредена. Наблюдавайки я, изправена до него, хубава, висока и стройна, той бе обзет от безумното желание да я пази и защитава.

— Лукас — каза тя замислено, докато той гасеше огъня, — ако ти не си организирал нашия провал в странноприемницата, тогава кой?

— Знам ли?

— Вероятно лейди Атертън. С нейния безкраен стремеж да ти помогне да се сдобиеш със зестра.

— Да, това е възможно. — Той се засмя, доволен от промяната в настроението й. — Има ли значение? Станало каквото станало. — Той я хвана за ръката и я поведе към вратата.

— Ти си напълно прав. Станало каквото станало. Но имаше няколко странни събития, които се случиха с мен в Лондон и когато ги свържа с този, който би могъл да ни шпионира, започвам да си мисля разни неща.

— За какво?

— Няма значение. Просто си приказвам.

Лукас изстина. Той я спря внезапно пред къщичката.

— Виктория, за какво, по дяволите, говориш? Какви са тези странни събития?

— Наистина, Лукас, нищо особено. Повярвай ми!

— Очаквам отговор, мадам.

— Знаеш ли, Лукас, когато говориш с подобен тон, обикновено хората край теб предпочитат да избягат. В армията ли се научи?

Той се помоли тихичко за повече спокойствие и благоразумие.

— Достатъчно, Виктория. Кажи ми защо ме попита кой би могъл да ни шпионира. Кажи ми го сега или ще стоим тук, докато ми отговориш.

— Струва ми се, че и двата пъти, когато имахме научни изследвания, не беше особено нежен след сеансите. За първия път допускам, че присъствието на леля ми е смекчаващо обстоятелство, но сега няма оправдание. Така ли правят всички мъже?

— Ти не можеш да се въздържиш да ме дразниш, нали? Тези дни наистина мина всички граници. Отговори ми или ще посрещнем утрото тук!

— Добре, но това, което мога да ти кажа, не е много. Аз просто намерих два предмета, които не ми принадлежат. И двата имаха монограма с буквата У. Първият беше едно мъжко шалче. Намерих го на вратата на оранжерията в нощта, когато посетихме игралния дом.

— Нощта, когато щеше да бъдеш смазана от каретата! — Лукас се вцепени, като си спомни. — А какъв е другият предмет?

— Табакера. Намерих я в кутията с боите.

— И никой не ги е потърсил?

— Никой. — Тя извъртя глава и закрачи към голямата къща.

Той вървеше на една крачка разстояние след нея.

— Кога намери табакерата?

Тя промърмори нещо, но той не успя да разбере и й отправи един нетърпелив поглед.

— Какво каза?

— Казах, че я намерих сутринта след онзи съдбоносен разговор в градината на леля ми. Надявам се, че помниш тази вечер? Нощта, когато те помолих да организираш…

— А, да. Онази съдбоносна нощ! — Той още веднъж си припомни това, което му каза Виктория, като се мъчеше да открие някаква зависимост. — Това е странно.

— Какво казахте?

— Бях нападнат от разбойници същата тази нощ, когато отивах към каретата си — отбеляза просто той. — Чудех се дали този мъж е чакал точно мен, но ми се струва абсурдно.

Виктория се обърна мигновено. Очите й бяха изпълнени с ужас.

— Бил си нападнат? От разбойници? Защо не си ми казал? За Бога, Лукас, трябваше да ми кажеш.

— Какво толкова? — Нейната загриженост го изпълни със задоволство и го окуражи.

— Не бъди толкова наивен! Това е много сериозно нещо. Можеше да пострадаш. Взеха ли ти портфейла или часовника?

— Не, разбойникът не успя.

— Разбира се, че не — съгласи се бързо Виктория. — Трябва да си бил доста по-бърз от него.

— Ласкаеш ме. Истината бе, че бях късметлия. — Той отново я хвана за ръката и я поведе към дома. — Ако не се смята съдраното ми сако, нямаше никакви други последици от инцидента. Но това е много интересно съвпадение.

— Какво? И как можеш да казваш, че нападението е било без последици? Според мен те можеха да бъдат доста неприятни.

— Да, но интересното в случая е, че всеки от нас едва е избегнал нещастие всеки път, малко преди да откриеш предметите с инициала „У“.

Тя потъна в странно за нея мълчание. Лукас почти чуваше трескавите й мисли.

— Какво мислиш за тези съвпадения?

— Не знам какво да мисля. Може би между тях няма никаква връзка, а може и да има. Бих допуснал, че разбойникът е нает от Еджуърдс.

— Еджуърдс? О, да. Заради загубата му на карти? Мислиш ли, че би избрал подобно отмъщение само заради загубените пари?

— Между нас има нещо повече от една изгубена игра на карти. — Лукас си спомни последния разговор, който води с Еджуърдс. — Но дори да предположим, че той е организирал нападението, това не обяснява появата на предметите в оранжерията.

— Не, няма никаква връзка с инцидента с каретата, макар да е много вероятно да е предварително организирано. Но грешим, ако мислим, че аз съм била предначертаната жертва.

— Смяташ, че аз съм бил целта? — Лукас се зачуди на нейната проницателност и се замисли. — Не съм сигурен, но е възможно. Бяхме доста далеч от улицата, когато това се случи.

Отново Еджуърдс? Лукас се задълбочи в мислите си. В нощта на инцидента той и Еджуърдс все още не се бяха карали за честта на Виктория. Но отзвукът от загубата на карти бе силен и изглежда Еджуърдс е забелязал, че репутацията му на картоиграч намалява. И, разбира се, оставаха тъмните сделки от миналото между тях.

— Възможно е — каза най-накрая Лукас.

— Но какво общо имат инцидентите с шалчето и табакерата?

— Сещаш ли се за някое име, което да отговаря на инициалите?

— Не. О, да, разбира се! Няколко души. Но, както ти казах, никой от тях не е губил нищо.

Тя започна набързо да му обяснява за всички хора, чийто имена започват с У и как леля й говорила с тях за забравените вещи, но Лукас не я слушаше. Вниманието му бе привлечено от особената нотка в гласа, когато тя му отговори. Той бе чувал и друг път тази нотка — тя изразяваше колебание и нежелание да се отговори на въпроса. Замисли се още малко и си припомни, че тя се държа по подобен начин, когато му разказваше за кошмарите си.

— … и тя попита и лейди Уудбъри, която обича да смърка емфие, а също и лорд Уилкинс, който носи шалчета. После попита и Уотърсън.

— Вики!

— Никой не може да е сигурен, че лорд Уотърсън помни къде си е оставил нещата. Напълно е възможно и шалчето, и табакерата да са негови и той да е забравил за тях. Обикновено съзнанието му е заето с по-висши неща, като метеорологията например. Той е създал най-интересния уред за измерване на валежите.

— Виктория!

— Както казах, броят на приятелите на леля ми е твърде голям, така че може да съм пропуснала някого.

— Вики, скъпа! Моля те, спри за малко! Искам да ти задам много точен въпрос и ще ти бъда благодарен, ако ми отговориш без заобикалки. — Той се спря и я задържа, обърна я към себе си и я прегърна през рамената.

— Да, Лукас?

— Вики, има ли човек, чието име започва с буквата У, и той да ти е крайно неприятен? Някой, който те плаши или на когото не би се доверила никога. Някой, който непрекъснато те кара да се тревожиш?

— Не — веднага отговори тя.

— Опитай се да ми отговориш отново, мила. — Той се усмихна на тази явна лъжа. — И не се страхувай да ми кажеш истината. Не забравяй, че аз съм твоят придружител при нощните ти приключения. Можеш да ми кажеш неща, които не би казала никому.

— Лукас, моля те, не ме притискай така!

Той я прегърна още по-силно, като я накара да скрие лицето си на гърдите му. Кехлибарената й пелерина се омота около крака му.

— Кажи ми, Вики!

— Ти не разбираш — отвърна тихо тя.

Тялото й бе неподвижно и цялото изтръпнало.

— Опитай!

— Лукас, той е мъртъв.

Графът се намръщи, като забеляза отчаянието в гласа й. За миг си спомни какво му бе казала Джесика Атертън, преди да започне да си търси наследница. След няколко секунди се сети за името Самюъл Уитлок.

— За втория си баща ли говориш? — попита внимателно той.

— Казах ти, че е невъзможно. Той е мъртъв и погребан.

— Но ти не го обичаш много, нали?

Тя се помъчи да се отскубне от прегръдките му. Очите й блестяха на лунната светлина.

— Мразя го за това, което стори с майка ми, и това, което щеше да стори с мен, ако имаше възможност. Майка ми ме спаси от този развратник, като ме изпрати да живея при леля. Но тя не успя да спаси себе си — най-накрая той я уби.