Откраднатият сън

Глава 4.

Какво удържа хората близо един до друг? Какво ги кара да бъдат заедно? Непреодолимо привличане ли? Или просто удобството?

След като изслуша разказа на Андрей Чернишов за разговора му с Олга Колобова, по баща Агапова, Настя още не можеше да реши дали новите факти говорят в полза на Борис Карташов или против него.

Льоля Агапова и Вика Ерьомина работели като бригада при ремонта на апартамента в съседство с този на Карташов. Борис се запознал едновременно с двете момичета, при което цинично преценил, че ослепително красивата Вика непременно е стабилно „заета“ и веднага спрял вниманието си върху симпатичната Льолечка. Тя била по-обикновена, без особени претенции и някак уютна. Отначало на Борис дори му хрумнала идеята дали пък да не се ожени за милото, необременено от роднини сираче, което било и добра домакиня. Льоля не обичала да пие алкохол, не пушела и сигурно би му родила здраво красиво детенце. Но много скоро баналната връзка по сметка се превърнала в още по-банален любовен триъгълник: намесила се напористата и самоуверена Вика, на която нищо не й струвало да вкара художника в леглото си едва ли не пред очите на своята приятелка. Борис се увлякъл сериозно, а кротката Льолечка покорно се отдръпнала, по навик отстъпвайки място на по-красивата Вика. Всичко, което Карташов й бе разправял за „чашите чай“ и „готвенето за мъж“, било истина, но не цялата истина.

След известно време Льоля Агапова решила да се омъжи за Вася Колобов и напрежението между нея, Вика и Борис започнало да нараства. Красивата и надарена с късмет Вика беснеела от яд, че Льолка, която открай време, още от дома, винаги била нейна „дубльорка“, успяла да си намери съпруг преди нея. Льоля мълчаливо страдала от любов към Борис и си давала ясна сметка, че се омъжва само колкото да е омъжена. А самият Борис се тръшкал заради глупостта и слабостта си, проклинал деня, когато позволил на грубите инстинкти да вземат връх над разума му, и събирал сили да откаже Льоля от този брак на всяка цена, защото виждал, че тя не обича годеника си, и знаел, че зад всичко това се крие не само липсата на надежда да се омъжи за него — за Борис, но и нейното глупаво, детинско желание поне веднъж в живота си в нещо да изпревари красавицата Вика. Седмица преди сватбата Льоля отишла у Карташов и му казала:

— Боря, направи ми сватбен подарък.

И той направил на бившата си любовница сватбения подарък, за който го била помолила: цяла седмица — упоителна и страстна.

— Колко ми се иска Вика да научи! — мечтателно повтаряла Льоля, изтягайки се в леглото. — Да я заболи толкова, колкото ме заболя мене, когато ви сварих двамата на същия този диван.

— Не говори глупости! — срязвал я Борис, вътрешно смразен от ужас. Мъжеството не му било твърде присъщо и перспективата за кавга с необузданата, темпераментна Вика никак не го радвала.

И все пак дори тогава той придумвал Льоля да си събере ума и да зареже Вася Колобов, докато не било станало късно.

— А ти ще се ожениш ли за мен? — попитала веднъж Льоля. — Ако изгониш Вика и се ожениш за мен, ще дам пътя на Васка. — Тръгвала за работа и стояла, вече облечена, пред огледалото и се гримирала. — Давам ти един ден да си помислиш. — Усмихнала се. — Ще се прибера от работа и ти ще ми кажеш „да“ или „не“. Ако е „да“ — ще те послушам, след два дена сватбата няма да се състои. Ако ли пък е „не“ — ще прощаваш, но повече да не съм чула лоша дума за Колобов. Разбрахме ли се, злато мое?

Колкото повече наближавал краят на работния ден, толкова по-ясно Борис разбирал, че силите няма да му стигнат да изгони Вика. Едно нещо е отношенията да се подреждат сами и съвсем друго — да си принуден да ги подреждаш и регулираш съзнателно. Какво да каже на Вика? „Хубаво ми беше с тебе цяла година, а сега не ми е хубаво“? Глупости. „Преди няколко дена всичко беше наред, а днес се женя за приятелката ти. Когато ти ме съблазняваше, нямах нищо против, защото си хубава, а след една година разбрах, че си една типична грешка, че с теб не може да се създава семейство и да се раждат деца.“ Идиотщина. И после, Льоля се омъжва, животът й се нарежда, а ако пропъди Вика — какво ще стане с нея, с този неин характер? Не, както и да го мислиш, само в книгите тези работи стават лесно: зарязваш едната, събираш се с другата… В живота всичко е много по-сложно.

И тъй, Вика останала с Борис, а Льоля сменила фамилното си име от Агапова на Колобова. Карташов бил привързан посвоему към лекомислената и непостоянна Вика, отнасял се към нея като към глупаво дете, което не трябва да се изпуска от поглед и което, когато не лудува, може да ти подари невероятно радостни минути на топлота, доброта и нежност. Борис дори се чувствал отговорен за приятелката си, постоянно се опасявал, че тя може да се забърка в нещо неприятно, и едва ли не до сълзи се трогвал, щом чуел по телефона нетрезвия й глас: „Боречка, миличко, не се тревожи, добре съм.“

Колкото повече се влошавали отношенията между Льоля и съпруга й, толкова повече се подобрявали отношенията между двете приятелки. Вика постепенно престанала да злобее, след като се убедила, че няма на какво да завижда, а Льоля, на свой ред, се радвала, че Борис, макар и да не посмял да се ожени за нея, не оформял официално отношенията си и с Вика. Периодично, когато Вика се впускала в поредния си запой или заминавала някъде с клиент, Борис се срещал с Льоля, без да вижда в това абсолютно нищо осъдително, и се утешавал с илюзията, че и на двамата им изневеряват: на Льоля — съпругът й, на него — Вика. И така вървели работите чак до онзи октомври, когато Вика изчезнала…

— Виждаш ли каква картинка се получава? Колобова е готова да зареже мъжа си заради Карташов, но Карташов не може да се отърве от Вика Ерьомина, не му достигат морални сили. Със смъртта на Вика нещата се опростяват, не намираш ли?

Настя се намести по-удобно на скамейката и извади цигара. Андрей Чернишов разкопча каишката, строго каза на кучето: „Не се отдалечавай!“ и се обърна към събеседничката си.

— Смяташ, че в убийството на Ерьомина е замесена Колобова, така ли?

— Или тя, или Карташов, или и двамата. Съчинили са сърцераздирателната история за психическото заболяване на Вика и искат да оправдаят с нея изчезването й. Защо не? Като версия никак не е лошо. И показанията на Колобова, че е разговаряла с Вика късно вечерта в петък, на 22 октомври, също може да излязат лъжа. Това е невъзможно да се провери, мъжа на Колобова тогава го е нямало вкъщи. Не е ясно само къде се е скитала Ерьомина цяла седмица. От 23 до 30 октомври не я е виждал никой, а според заключението на експерта е била убита на 31 октомври или на 1 ноември. Трябва най-внимателно да проверим къде са били през тази седмица Карташов и Колобова. Всяка тяхна стъпка, всяка минута.

— Минал е цял месец — невярващо поклати глава Андрей. — Кой ще си спомни сега къде и кога ги е виждал, за какво е разговарял с тях… Шансовете ни са нулеви.

— Изкрънках от Житената питка Миша Доценко, много го бива за тези неща. С Миша хората и да не искат, си спомнят всичко.

— Да не ги удря по главите случайно? — избухна в смях Чернишов.

— Хич недей да се кикотиш. Не си виждал как работи Миша. Той се е готвил специално по тези проблеми, изчел е цяла камара книги за паметта и мнемотехниката. Ще ни бъде много полезен.

— Е, дай боже — съгласи се Андрей, — мога ли да имам нещо против! А защо не ме питаш за Югозападното окръжие?

— А има ли там нещо интересно? — чак подскочи Настя.

— За съжаление — нищо. Обикновено прегазване. Тия прегазвания от ден на ден стават все повече и повече. Шофьорът прегазва пешеходеца и изчезва от местопрестъплението. Тиха уличка, късна нощ, очевидци няма. Обитателите на близките блокове не са видели нищо и не са чули шум от спирачки. По платното не са открити следи от гуми, макар че в такова отвратително време не е и възможно да се намерят, дори шофьорът да е ударил спирачки: локвите са до глезена. По дрехите на загиналия Косар са намерени микрочастици от боята на автомобила. По всичко личи, че той е бил пребоядисван два пъти, първо е бил небесносин, после шоколадовокафяв, сега — така наречения „мокър асфалт“. И това е всичко. Според експертите височината на удара говори, че автомобилът най-вероятно е наш, руски, а не чуждестранен. Нищо повече не е известно.

— А самият Косар? Той какво представлява?

— Валентин Петрович Косар, четирийсет и две годишен, образование висше медицинско, но по специалността си е работил само четири години, после е станал редактор в издателство „Медицина“. И оттогава си е работил на издателското поприще, подвизавал се е в списание „Здраве“, през последните години е подхванал бизнес, организирал е издаването на популярни брошури за лековити билки, знахарство, екстрасенси. Последната му длъжност е била заместник-главен редактор на списание „Добра домакиня“ — за пенсионери и домакини. Рецепти, съвети, клюки, криминални повести, подробни анотации на телевизионни програми и тем подобни. Женен, с две деца.

— Тъжно — въздъхна Настя. — Жалко за човека. Ще трябва ние двамата с тебе да възстановяваме веригата, като се опираме на показанията на Карташов и лекаря.

— Смяташ ли, че това ще ни даде нещо?

— Знам ли… Но трябва да опитаме. Карташов е трябвало някак да обясни на Косар за какво му е нужна консултация с психиатър. А Косар, на свой ред, когато е разговарял предварително с лекаря, може да му е казал какъв е проблемът на приятеля му. Представи си, че Карташов е казал на Косар нещо, макар и една думичка, която не се връзва с легендата за заболяването на Вика. Днес в пет и трийсет имам среща с този лекар.

Овчарката на име Кирил, разходила се до насита, приближи до стопанина си, вежливо седна в краката му и деликатно положи глава на колената му.

— Какъв е огромен! — с уважение каза Настя. — Да храниш такъв пес сигурно се искат много пари.

— Вярно си е — потвърди Андрей и почеса кучето зад ухото. — Правилното хранене на такова куче струва луди пари.

— И как се справяш?

— Трудно. Нали виждаш как ходя облечен? — Той й посочи овехтелите си дънки и яке, износените, макар и грижливо лъснати обуща. — Не пия, не пуша, по ресторанти не ходя, никога не се храня навън, нося си сандвичи от къщи. Режим на строга икономия! — Засмя се. — Наистина моята Ирина печели два пъти повече от мен. Тя ме храни и облича, а моя грижа са колата и Кирил.

— Извадил си късмет. А какво да правят хората, които си нямат такава Ирина? Защото ние с нашите заплати не можем да си позволим нито кола, нито голямо куче. Така и ще си умрем в мизерия. Е, да вървим да се трудим.

Разговорът с лекаря, с когото Карташов се бе консултирал за Вика, не донесе на практика нищо ново, с изключение на това, че Настя още веднъж се убеди в недобросъвестността на колегата си Володя Ларцев. Още когато прочете за пръв път протокола от разпита на кандидата на медицинските науки Маслеников, й се стори съмнително един лекар толкова уверено да постави диагноза задочно. Доколкото й бе известно, лекарите никога не правели така, особено психиатрите. Ако се съдеше по протокола, доктор Маслеников не се бе усъмнил, че Ерьомина наистина е сериозно болна и се нуждае от спешно хоспитализиране.

— Какви ги приказвате! — размаха ръце психиатърът, когато Настя го попита за това. — Това би било изключително груба грешка. Трябва да знаете, че в такива случаи ние се виждаме в чудо, непрекъснато добавяме „може би“, „в някои случаи“, „твърде е вероятно“, „случва се понякога“ и така нататък, измисляме какво ли не, само и само да не кажем нещо определено. За да поставим диагноза, трябва поне месец да наблюдаваме болния, най-добре в стационар, но и тогава се случва да не можем да твърдим нещо със сигурност, а пък задочно — дума да не става! Нито един почтен лекар не би си го позволил.

— Това вашият подпис ли е?

Настя подаде на Маслеников протокола, съставен от Ларцев.

— Моят е. Да не би нещо да не е наред?

— Прочетохте ли протокола, преди да го подпишете?

— Право да ви кажа, не го прочетох. Нямах основания да не се доверя на колегата ви. Защо, какво е станало?

— Прочетете го, ако обичате, и ми кажете всичко ли ви задоволява.

Маслеников се задълбочи в протокола, написан със ситния и нечетлив почерк на Володя Ларцев. Когато стигна до средата на втората страница, раздразнено хвърли листовете на бюрото.

— Откъде се е взело това? — попита ядосано. — Изобщо не съм казвал такива неща. Погледнете, тук пише: „Вашата позната се нуждае от неотложно хоспитализиране, защото се намира на ръба на остро психично заболяване.“ Това съм бил казал на Карташов. Всъщност казах на Борис, че неговата позната непременно трябва да бъде прегледана от лекар. Че не е изключено да се окаже, че е болна, и лекарят трябва да реши дали се нуждае от лечение. Но той трябва да бъде готов, в случай че лекарят установи начало на остро психично заболяване, да й бъде предложено неотложно хоспитализиране. Виждате ли разликата? Вашият колега е премахнал от показанията ми моите съмнения и изобщо е обърнал всичко с главата надолу. Ами това? „Състояние като нейното се нарича синдром Кандински-Клерамбо.“ Откъде мога да знам със сигурност какво е състоянието й?! И очите не съм й виждал! Спомням си, че казах: „Симптоми, за каквито вие ми разказвате, може да бъдат характерни за синдрома.“ Не, аз определено не разбирам как е възможно така да бъдат изопачени думите ми!

Маслеников здравата се ядоса. А Настя, която отново се бе оказала в ролята на „буфер“, върху който стоварват негодуванието си всички наред, почувства, че кипва от яд към Ларцев. Да бързаш и да съкращаваш изложението — както и да е, но как може да изопачаваш показания!

— Хайде да запишем показанията ви още веднъж — примирително каза тя. — Ще се постарая да го направя дословно, а вие после непременно трябва да прочетете протокола. Как започна всичко?

— През октомври моят бивш състудент Валентин Косар се обърна към мен с молба да приема за консултация неговия познат Борис Карташов. Косар ми обясни, че Борис се тревожел за здравословното състояние на приятелката си, която имала натрапчивата идея, че някой е надникнал в съня й и й въздейства чрез радиото.

Настя старателно записваше показанията на доктор Маслеников и тъжно си мислеше, че пак е изтеглила празен билет. Не можа да открие никакви несъответствия между показанията на Карташов и Маслеников. Това по никакъв начин не снемаше подозренията от художника, но нишката, в която Настя искаше да се вкопчи, отново се изплъзна от ръцете й. Ох, Ларцев, Ларцев! Защо не си си направил труда да поговориш един час повече с Колобова? Защо не си обърнал внимание на телефонния секретар в жилището на Карташов? Защо не си изяснил как Карташов е намерил доктор Маслеников? Цял месец е отишъл на вятъра. Версията за изчезването на Виктория Ерьомина във връзка със загубване на ориентация на почвата на психично заболяване глътна огромни усилия, за да бъде проверена, и всичко това — защото ти, Ларцев, си се увлякъл по тази версия и си съставял протоколите „като за нея“, отхвърляйки ненужни според теб подробности, за които просто не си имал достатъчно време. Разбира се, не е изключено именно тази версия да е вярна, но нали успоредно с нея можеше да бъдат проверени и други, за съставянето на които е липсвала именно информацията, която ти си пренебрегнал. Жив човек си, постоянно се притесняваш за дъщеря си, която е сама вкъщи и постепенно може да изгубиш контрол над нея, но…

Настя завърши протокола и го подаде на Маслеников.

— Прочетете го внимателно. И само една дума да не ви задоволява, ще я поправим. После ще подпишете всяка страница. Може ли да се обадя по телефона?

— Моля. — Лекарят побутна апарата към нея. — С деветка.

Настя набра номера на Олшански.

— Каменская е, добър вечер. Има ли нещо за мен?

— Има — прозвуча в слушалката тенорът на следователя. — Пристигна експертизата на лентата.

— И какво пише там? — Сърцето й подскочи и заби като пощуряло.

— Записът на касета номер едно е изтрит. На тази касета няма друг запис с гласа на Ерьомина. Доволна ли си?

— Не знам. Трябва да помисля.

— Добре, мисли, мисли. Утре цял ден ме няма, ще ходя на следствен експеримент. Ако ти потрябвам спешно, ще ме намериш чрез милицията на Северното окръжие, участък „Отрадное“.

От психиатричната болница номер петнайсет, където работеше доктор Маслеников, Настя пътуваше към къщи. До „Шчолковское шосе“ беше далече и по време на дългото пътуване у нея се затвърди мисълта, че подозренията по адрес на Борис Карташов далеч не са били безпочвени. Ако някой друг, а не Карташов, е трябвало да унищожи записа на касетата, той просто е щял да изтрие всичко или да открадне тази пуста касета. Но Борис, който пази старите ленти за всеки случай, никога не би постъпил така. Именно в негов стил би било да изтрие един-единствен запис, именно онзи, който може да го изобличи в съучастие в убийството на Вика Ерьомина, като запази другите „за всеки случай“. И Настя беше почти сигурна, че изтритият запис хвърля светлина върху изчезването на момичето.

Настя даде на Гордеев листа с поредната задача за Миша Доценко и се заключи в кабинета си. Днес беше решила да прекара работния ден не в търчане, а зад бюрото си. Време беше да подреди мислите си и да вкара цялата налична информация в някакво подобие на система.

Включи бързовара, извади от шкафчето на бюрото бурканчето с нескафе и кутията със захарта, придърпа пепелника, подреди няколко чисти листа, написа на всеки заглавие, което само тя си разбираше, и потъна в работа.

Времето течеше, пепелникът се пълнеше с угарки, листовете се изпълваха с фрази, отделни думи, квадратчета, кръгчета и стрелки…

Когато на вратата се почука, Настя реши да не отваря. Ако е потрябвала на началника, той щеше да се обади по вътрешния телефон. А с колеги гледаше да не разговаря. Искаше й се да избегне ситуацията, при която би трябвало да гледа човека в очите и мило да се усмихва, а същевременно да си мисли: „Не си ли ти човекът, за когото говореше Житената питка?“

Но човекът зад вратата не си отиваше, продължаваше настойчиво да тропа. Настя отиде до нея и завъртя ключа. На прага стоеше Володя Ларцев.

— Извинявай, Аска, трябва спешно да се обадя по телефона, а в нашата стая Коротков говори вече цял час.

Очите на Ларцев бяха хлътнали в орбитите си, през последната година той определено беше отслабнал, лицето му беше посивяло. Докато набираше номера, Настя забеляза, че ръцете му треперят.

— Надя? Къде беше? Днес имаш пет часа, трябваше да се прибереш точно в един и половина… А, така ли, е, добре тогава… Обядва ли? Защо? Тъкмо влизаш? Какви оценки? Браво… Умното ми момиче… Защо двойка по география? Отишла си без контурни карти? Добре, моето момиче, ще го преживеем, ще се постарая да купя, обещавам. При коя приятелка? Каква Юля? От вашия клас ли? От съседния блок? Как се запозна с нея? На двора ли? Кога? Надюша, а защо тя да не дойде у нас, а? Поиграйте си у нас… А, на компютъра ли… Тогава да, разбира се. Юля има ли телефон? Не го знаеш? А как е фамилното й име? И това не знаеш… Добре, поне адреса, номера на апартамента… И това ли не знаеш? Добре, хайде да се разберем така… Сега обядвай, а аз ще ти се обадя след половин час, тогава ще решим за Юля. И не забравяй: на прозореца съм оставил тенджерата с компота. Дочуване засега! — Ларцев затвори и виновно погледна Настя. — Може ли да се обадя пак?

— Обади се. Ти си истински цербер, Володка. Защо момичето да не отиде при приятелката си да поиграят на компютъра?

— Защото трябва да знам със сигурност къде и за какво излиза и как ще се прибира после. В пет часа е вече тъмно. Ало! Екатерина Алексеевна? Добър ден, бащата на Надя Ларцева е. Извинете ме за безпокойството, да знаете случайно във вашия блок семейство с момиченце Юля, на около единайсет години? Образцови ли? А какви хора са? Дали не знаете телефонния им номер и номера на апартамента? Благодаря ви, много ви благодаря, Екатерина Алексеевна. И още един въпрос: има ли там през деня някой възрастен? Бабата, така ли? А как се казва? Още веднъж страшно много ви благодаря. Вие сте моят ангел пазител, какво щях да правя без вас! Всичко хубаво!

— Ей, страшен си! — възхити се Настя. — Да можеше детективските ти способности да служат на обществото…

И веднага се усети. Изобщо не беше възнамерявала да обсъжда с Ларцев качеството на работата му, особено за последния месец. Беше дала дума на Олшански да не се кара с Володя. Освен това такава една кавга непременно би ги довела до обсъждане на подробностите около разследването на убийството на Ерьомина, а Гордеев беше й забранил да го прави. Но Ларцев сякаш дори не забеляза нетактичната й реплика.

— Един ден, когато имаш дъщеря на единайсет години, ще ме разбереш. Всеки божи ден й втълпявам азбучни истини за непознатите чичковци и лелки и въпреки това, прибере ли се с десет минути по-късно от училище — започвам да умирам от страх. Постоянно й повтарям: не претичвай през улицата, ако идва кола, пресичай само където има светофар, първо погледни наляво, после надясно, заобикаляй автобусите отзад, трамваите — отпред. И пак цял ден треперя, представям си я под колелата… Ох, Аска — гласът му потрепера, очите предателски заблестяха, — да не ти дава господ такива мъки, всеки ден. Стигат ми жена ми и детето, още веднъж няма да понеса такава мъка… Може ли да се обадя?

— Е де, защо трябва да питаш? Може, разбира се…

След като се запозна по телефона с бабата на Юля, която имала компютър, и поиска тя да му се закълне, че Надюша Ларцева или ще бъде изпратена да си върви, преди да стане тъмно, или някой от възрастните ще я придружи до апартамента им, Володя се обади на дъщеря си и й даде бащинското си разрешение да отиде на гости на приятелката си. Настя го гледаше и си мислеше, че човек трябва да бъде абсолютно безсърдечен, за да го упрекне за лошата му работа. Не, на Олшански сърце няма да му даде да поговори с Ларцев. И на нея също.

Когато видя отдалече познатия рижав перчем, Настя се учуди. Май за пръв път от толкова години Льоша Чистяков бе дошъл на срещата навреме. Бяха се разбрали да се срещнат до метрото, за да отидат заедно на гости у втория баща на Настя. Леонид Петрович щеше да изпълни обещанието си да запознае Настя с жената, която смекчаваше сламеното му вдовство.

Самата Настя нито веднъж в живота си не бе закъснявала. Беше мързелива и туткава, не обичаше да ходи бързо, а пък да се затича подир автобус и през ум не можеше да й мине. Здравето й не беше твърде стабилно и понякога в задухът и блъсканицата й ставаше толкова зле, че тя се принуждаваше да слиза от автобуса или от вагона на метрото преди своята спирка и да седи на някоя скамейка, притискайки до лицето си ампулата с амоняк, която винаги си носеше в чантата. Като имаше предвид слабостите си, Настя планираше своите маршрути с голям резерв от време и обикновено пристигаше преди уговорения час. Това обаче не можеше да се каже за приятеля й Льоша Чистяков. Талантлив математик, станал на трийсет години доктор на науките, той беше по професорски разсеян и толкова много забравяше, че понякога докарваше Настя до истерия, бъркайки вторник с втора дата или Бибирьово с Бирюльово.

— Направо ме уби — каза Настя и го целуна по бузата. — Защо не закъсня, както му е редът?

— Нещастен случай. Няма да се повтори.

Чистяков шеговито я подръпна за ухото, хвана я под ръка и бързо я поведе към ескалатора.

— Тъжна ми се виждаш нещо, жено. Да не се е случило нещо? — попита той, докато вървяха през тъмните улички от метрото към блока, където живееха родителите на Настя.

— Напрягам се — кратко отвърна Настя.

— Защо? Заради тази жена ли?

— Аха.

— Нали ти си поискала да ви запознае?

— Така е, но все пак… Нервна съм, дори не знам защо. Ами ако ми хареса?

— И какво лошо има в това?

— Ами мама? Тогава ще трябва някак си да изравнявам отношението си между нея и тази дама.

— Е, прекаляваш, Аска. Ами ако не ти хареса — тогава ще трябва да преразглеждаш отношението си към Льоня, така ли?

— Именно. И изобщо ситуацията е някак… двусмислена. Май не биваше да правя това, а?

— Щом го правиш, значи е трябвало. Ти си ми умно момиче, не правиш нищо, което не е бивало да правиш. Престани да се тръшкаш.

— Не ме утешавай, Льошик. Всичко ми трепери отвътре. Хайде да поспрем, искам да изпуша една цигара.

— Слушай, ти ще пораснеш ли някога или не? Държиш се като дете: лоша — добра, харесва ми — не ми харесва.

Спряха пред входа на блока. Настя седна на скамейката и извади от чантата си цигарите. Дръпна дълбоко дима, хвана ръката на Льоша и я притисна до бузата си.

— Льошик, голяма съм глупачка, нали? Хайде, вразуми ме, кажи ми нещо умно, за да се успокоя. Толкова ме е срам… сякаш предавам мама.

Льоша седна до нея и нежно я прегърна през раменете.

— Наистина си още дете, Аска. На трийсет и три години си вече, а още не си представяш ясно що е семейство и съпружески живот.

— А ти представяш ли си? Хайде де, големият специалист по брачно-семейни работи. Та ти си стар, плесенясал ерген.

— Аз съм друго нещо. И досега живея с родителите си и наблюдавам отношенията им всеки ден. А ти вече отдавна живееш сама и си забравила какво е ежедневно, в продължение на дълги години, да споделяш с някого едно жилище и едни и същи битови проблеми. И само между другото — леглото. Така че престани да се тормозиш предварително. Допушвай си бързо цигарата и да вървим.

— Льошик, знаеш ли какво си помислих сега?

— Че ако тогава не беше направила аборт, детето ни щеше да е вече на тринайсет години.

— Как се сети?

— Ами защото и аз си помислих същото. И после, Асенка, ние с тебе се познаваме почти от двайсет години. Научил съм се да чета мислите ти.

— Така ли? Ами продължавай да ги четеш тогава.

— Ти си помисли, че ако беше оставила детето и се беше омъжила за мен, сега нямаше да те мъчи въпросът дали е етично да се запознаваш и да седиш на една маса с любовницата на втория си баща, при което той все пак си остава съпруг на майка ти. Просто нямаше да ти е до това. А може би и отношението ти към проблема щеше да бъде друго. Прав ли съм?

— Льоша, искаш ли да ти кажа истината?

— Казвай си истината и да вървим, че замръзнах да те чакам тука, докато престанеш да се тормозиш.

Той стана от скамейката и дръпна Настя за ръката. Тя бавно се надигна.

— Е, къде е обещаната истина? — попита я с усмивка.

— Много те обичам. Но понякога ме плашиш.

— Само ме лъжеш — тихо отговори Льоша и внимателно я погали по бузата. — Ако ме обичаше, нямаше да ме държиш на студената улица, докато горе ни чакат прочутите пилета на тате. А на света още не се е родил човек, способен да те уплаши.

Настя се вслуша в спокойното дишане на Льоша. „Май заспа — помисли си тя. — Защо, защо природата разпределя толкова неравномерно добрините си? Едни преброяват до десет и вече са заспали. А други, като мен, без приспивателно могат да лежат чак до разсъмване с отворени очи.“

Стана от леглото, наметна топлия си пухкав пеньоар и на пръсти отиде в кухнята. В апартамента беше студено, макар че парното работеше с пълна сила — луфтовете в дограмата на прозорците и балконската врата бяха огромни. Нямаше кой да ги оправи, а Настя, както обикновено, я мързеше да ги запълни с памук или дунапрен. Запали и четирите котлона на газовата печка и след няколко минути кухнята се изпълни със задушлива топлина.

Настя прехвърляше в паметта си събитията от миналата вечер. Льоша беше прав, не бива да се смесват отношенията между бащите и децата с отношенията между родителите и другите хора. Напрежението, сковало Настя пред вратата на родителите й, постепенно премина, приятелката на Леонид Петрович се оказа симпатична и чудесна жена, която никак не приличаше на майка й, Надежда Ростиславовна. Льошка с всички сили се стараеше да бъде остроумен и галантен и го правеше много успешно. Във всеки случай — безкрайно очарова новата им позната. Вторият й баща изглеждаше доволен от всичко, гощаваше ги с чудните си пилета „табака“, не допускаше никакви волности и фамилиарничене по отношение на гостенката си и накрая Настя се поотпусна. Ала смътното чувство за вина пред майка й току се обаждаше дори и сега.

Тя нерешително вдигна телефонната слушалка и набра дългия код и телефонния номер в далечна Швеция, където не беше толкова късно, колкото в Москва.

— Настя? Какво се е случило? — попита разтревожено Надежда Ростиславовна.

— Нищо не се е случило. Просто ти отдавна не си се обаждала.

— Всичко наред ли е с тебе? — продължи настоятелно да пита майка й: твърде необичайно беше дъщеря й да се обади, и то по такова време.

— С мен всичко е наред, мамо, не се тревожи. Никакви проблеми.

— Ами с баща ти?

— И с него. Днес ходихме при него с Льошка. Нагости ни с великолепните си пилета.

— Да не ме лъжеш нещо? Сигурна ли си, че всичко е наред с вас?

— Сигурна съм. Нима непременно трябва нещо да се случи, за да си поприказваме по телефона? Просто ми домъчня за тебе.

— И на мен ми е мъчно за тебе, дъще. Как си с работата?

— Както винаги. На дванайсети декември ще летя до Рим с делегация от наши милиционери.

— Сериозно! — радостно възкликна майка й. — Колко хубаво! Браво. Кога тръгваш, казваш?

— На дванайсети. Връщам се на деветнайсети.

— Защо не ми каза по-рано? — В гласа на Надежда Ростиславовна прозвуча огорчение. — Едва ли ще успея да си извадя виза, но ще опитам. От четиринайсети до седемнайсети във Франция ще има лингвистичен симпозиум, моето изказване е планирано за петнайсети и ако успея да се оправя с визата, ще се видим в Рим. Къде да те търся?

— Не знам. А аз тебе?

— И аз не знам — разсмя се майка й. — Хайде да направим така. Ако успея с всичко, срещаме се на шестнайсети в седем вечерта на площада пред храма „Свети Петър“. Площадът е кръгъл, голям, добре се вижда отвсякъде. Няма да се загубиш. Разбрахме ли се?

Настя се постъписа от енергията на майка си.

— Но, мамо, аз не пътувам сама, а с група колеги. Откъде да знам как ще ни организират дните! Представи си, че точно на шестнайсети не мога да се измъкна?

— Глупости! — решително я прекъсна майка й. — Ще те чакам до осем часа. Ако не дойдеш, срещаме се на следващия ден… и така нататък. Ще се постарая да организирам всичко и ще те чакам, дъще, чуваш ли?

— Добре, мамо. — Настя трескаво преглътна, за да скрие от майка си, че по бузите й се стичат сълзи. — Непременно ще дойда.

— В какво състояние е езикът ти? — строго попита майка й. — Поне нещичко спомняш ли си или всичко си забравила?

— Не се тревожи, там спокойно мога да се оправям с английски.

— Не, детко, не бива така. Обещай ми, че ще си стегнеш италианския. Като малка прекрасно го знаеше.

— Мамо, детството ми отдавна свърши. Работя от сутрин до вечер и не съм сигурна дали ще намеря време да се заема с италианския. Не ми се сърди, мамо.

— Аз не се сърдя. — Настя беше сигурна, че майка й се усмихва, докато произнася тези думи. — Гордея се с тебе, Настенка. И да не си посмяла да плачеш! Мислиш ли, че не чувам как подсмърчаш? Върви да спиш и не разорявай оскъдния си бюджет с глупави тревоги. Запомни: всяка вечер в седем часа пред храма „Свети Петър“. Целуни баща си и Льоша.

Настя бавно постави слушалката на вилката и чак тогава забеляза Льоша, който стоеше неподвижно на прага на кухнята.

— Е? Успокои ли се сега? — присмехулно я попита той. — Убеди ли се, че майка ти още те обича?

— Събудила съм те май? — виновно промърмори тя. — Извинявай.

— Господи, какво дете си още всъщност! — въздъхна Чистяков.

Поседяха в топлата кухня още половин час, докато Настя се успокои съвсем.