Откраднатият сън

Глава 6.

Може ли да се състави уравнение, в което да се поберат, без да си противоречат, тайните желания на Борис Карташов и Олга Колобова да се отърват от Вика Ерьомина, изтритият запис на загадъчното телефонно обаждане на касетата на телефонния секретар и инцидентът с Василий Колобов, за който той отначало на никого не бе разказал, а после направо започна да го отрича? Настя Каменская, Андрей Чернишов, Евгений Морозов, стажантът Олег Мешчеринов и работещият слепешката Михаил Доценко направиха всичко възможно, разпитаха маса хора, но така и не получиха доказателство, че художникът Карташов и неговата любовница Колобова имат нещо общо с изчезването на Вика. Наистина не получиха и доказателства за тяхната невинност. Да проверяваш нечие алиби няколко седмици след събитието е несигурна работа, още повече че става дума за цяла седмица. Къде ли си прекарала тази седмица, Вика Ерьомина, преди да са те удушили? И защо по тялото ти бяха открити следи от удари с дебело въже? Изтезавали ли са те, измъчвали ли са те? Ти май наистина си била болна и си попаднала в лапите на някой негодник, който се е възползвал от състоянието ти, а накрая те е убил. Не е ясно само какво е било това обаждане по телефона…

… Настя бавно размишляваше, седнала в полупразния салон за пушачи в самолета от Москва за Рим. Когато се регистрираха, тя единствена от цялата делегация поиска да й дадат място в четвъртия, „пушаческия“ салон и сега се радваше, че бе постъпила правилно: тук имаше малко пътници, а и се бе отървала от общуването с колегите, така че можеше да използва трите и половина часа полет, за да помисли.

И тъй, Василий Колобов. При повторния разговор отрече категорично да са го били, бил паднал от стълбата пиян. Жена му обаче не по-малко категорично твърдеше, че мъжът й бил пребит, като мотивираше своята увереност с факта, че когато се прибрал онзи ден, той се проснал на леглото, притиснал ръце до корема си, превил се о две и промърморил: „Гадове. Мръсници.“ С упорития Колобов се мъчиха всички поред, включително стажантът и Настя, но това не даде резултат. Паднах и толкоз. Само си загубиха времето. Но при това забелязаха, че Василий, колкото по-упорито отричаше, толкова по-болезнено реагираше на всяко споменаване за приятелката на жена му Вика. В края на краищата решиха да проверят дали този женкар, продавачът на вносни цигари, не е имал с Вика някаква любовчица, за която никой не е знаел. Може пък всичко в това дело да е много по-просто и мотив за убийството да е била ревността? Като версия всичко пасваше. И тогава телефонното обаждане може да е било съобщение от Вика, че заминава за някъде с Василий. Според онова, което бяха научили за характера на Вика, тя не би се притеснила да каже подобно нещо на Борис. След убийството, извършено, твърде вероятно, от Колобов, Борис и Олга вземат решение да не издават убиеца. Знае ли се по какви причини. При това със смъртта на Вика са се решавали от само себе си техните лични проблеми, слабохарактерният Борис не е бил принуден повече да мисли как да се раздели с Ерьомина, а Льоля е получила реален шанс за нормален семеен живот с художника. Още повече че и двамата много са искали да имат деца. В това уравнение изтритият запис на касетата си идваше на мястото, но какво общо имаше тук побоят над Колобов? А може да няма нищо общо? Ами да, то може да няма никакво отношение към убийството и защо трябва да се мъчим изкуствено да смесваме нещата?

— Не сте ли ходили в Рим? — чу тя вдясно от себе си приятен глас, говорещ английски със силен акцент.

Настя се извърна към младежа с бял пуловер, който седеше оттатък пътеката. Той гледаше, усмихнат, пътеводителя на Рим от „Мишлен“, който Настя бе изровила в апартамента на родителите си. Надежда Ростиславовна бе донесла този пътеводител след първото си пътуване до Италия преди много години.

По акцента Настя безпогрешно разпозна у младежа италианец. С усилие преодоля изкушението да му отговори на английски. „Е, не може да протакам до безкрай — помисли си тя. — И без това ще се наложи да използвам италиански, по-добре да започна сега.“ С английския и френския се чувстваше сигурна, често ги използваше, много превеждаше, особено през отпуските, за да запълни дупките в бюджета си. А италианският език, който доста добре владееше като малка благодарение на настойчивостта на майка си, отдавна лежеше, както тя самата се изразяваше, в най-забутаното чекмедже на бюрото, лишен от активна употреба, и Настя трудно се осмеляваше да го говори. Но все пак се реши.

— Можете да говорите на италиански — каза тя, надвила смущението, като внимаваше как произнася думите. — Но не много бързо.

Младежът се усмихна с разбиране и с явно удоволствие заговори на родния си език. Побъбриха двайсетина минути, докато в салона с цигара в ръка влезе ръководителят на делегацията Якимов. Седна точно срещу Настя, щракна със запалката, издуха цяло кълбо дим и се обърна към нея, леко прегънат през страничната облегалка.

— Делим се от колектива, а, Каменская? — шеговито каза той. — Вече и ухажор си си намерила, гледам. Внимавай, момиче, да няма глупости.

Якимов й харесваше. У него ги нямаше диктаторските маниери и надменното превъзходство на човек, пътувал много в чужбина, над редовите съветски граждани, които, озовали се за пръв път зад граница, обикновено не знаят къде да стъпят и какво да кажат. На драго сърце споделяше опита си, подробно отговаряше на всички въпроси и даваше много ценни съвети, които Настя — нали беше гостувала на майка си в Швеция — призна за правилни и навременни.

— Каква ще бъде програмата? — попита тя Якимов.

— От десет до шест ще ни занимават италианските колеги, след шест — всеки сам да се развлича. Сряда и събота са свободни дни, можеш да потичаш по магазините, ако искаш. Какво те интересува по-конкретно?

— Искам да се видя с мама. Обеща да пристигне в Рим в четвъртък.

— Нямаш проблеми. След шест сама си си господар, аз нямам никакви възражения. За всеки случай имай предвид: двама от нашата делегация вече са подушили, че знаеш езици, и са намислили с правата си на старши по чин да те впрегнат в магазински мероприятия. Така че, ако искаш да получиш свобода, само ми се обади — ще се постарая да ги възпра.

Якимов угаси угарката и се върна в предния салон, където пътуваше заедно с останалите членове на делегацията: двама генерали (единия от министерството, другия от Градското управление на МВР в Москва), началника на едно от московските окръжни управления на вътрешните работи и двама служители от Главното управление.

— Никога не бих се сетил, че сте рускиня. Бях сигурен, че сте англичанка — заговори я отново младежът с белия пуловер.

Настя се усмихна вътрешно. Нищо чудно, че я бе взел за англичанка — мършава, белезникава, невзрачна, с тънки черти на неизразителното и поради това сигурно студено лице, тя наистина изглеждаше като типична стара мома от класически английски роман. Във всеки случай външността й нямаше нищо общо с обичайната представа за руска красавица.

— Искате да кажете, че имам типично английска външност, така ли?

— Не, говорите италиански с английски акцент.

— Сериозно? — смая се Настя. — И през ум не би ми минало.

Тя реши по-внимателно да се вслуша в говора на общителния си събеседник и да се постарае да говори като него. Имаше превъзходен слух, майка й бе й преподавала чужди езици от ранно детство, затова борбата с английския акцент приключи успешно точно когато кацаха. Младият италианец оцени високо лингвистичните усилия на Настя и на сбогуване каза:

— Сега говорите като италианка, която твърде дълго е живяла във Франция.

Двамата дружно се разсмяха.

— Придобила съм друг акцент, а?

— С акцента всичко е наред, но започнахте да съставяте фразите като французойка.

Настаниха ги в малък, тих католически хотел, който се издигаше на един хълм близо до руското посолство. Настя се зарадва, като научи, че от хотела до храма „Свети Петър“ може да се стигне пеша за двайсет минути.

Якимов не беше я излъгал. В шест вечерта работният ден на италианците приключваше и след това руската делегация можеше да разполага с времето си. Тук не се забелязваше нищо подобно на руското гостоприемство: за шест дена — една екскурзия из града и един обяд с представители на министерството. Запознаваха се с работата на службите и поделенията на полицията, задаваха въпроси, гледаха учебни филми. И дума не можеше да става за някакви мероприятия след работно време.

Това много допадаше на Настя. След като се нахранеше в хотела в седем часа, тя се преобличаше, сменяше полата с дънки, а обувките — с любимите си маратонки, намяташе коженото яке, в чийто джоб носеше пътеводителя, и тръгваше да се разхожда. В сряда, когато имаха свободен ден, Настя изхвърча от хотела веднага след закуската, която тук поднасяха в седем и половина. Не беше казала за плановете си на никого, освен на Якимов, и се постара да се измъкне незабелязано от другите, докато никой не я бе помолил да му помогне при покупките, защото никой, освен нея и ръководителя, не знаеше английски, камо ли италиански. Планът й успя напълно и Настя цял ден се скита из града — разглеждаше сградите и скулптурите, лавираше сред безкрайния поток от коли и не преставаше да се учудва колко внимателно и с какво уважение се отнасят шофьорите към пешеходците. Декемврийското слънце все още беше много топло, но въпреки седемнайсетте градуса над нулата, много жени ходеха из улиците с разкопчани палта от северна лисица или норка.

Навсякъде я преследваше ароматът на истинско кафе, той се лееше от безбройните малки кафенета и барчета. През първите два часа тя все още намираше в себе си сили да се съпротивлява, но после, като прецени трезво, че и без това трябва да дава почивка на краката си, а и с парите, които има, не може да купи кой знае какво, тъй че няма смисъл да ги пести, престана да си отказва удоволствието и с наслада присядаше до някоя маса на тротоара. Привечер, въпреки пътеводителя, кой знае как — се изгуби, дълго вървя покрай някаква висока каменна стена и чак когато отново се озова на познатото място, се сети, че просто се е разходила около Ватикана.

В четвъртък, шестнайсети декември, още щом мина под колонадата, обграждаща храма „Свети Петър“, Настя видя на площада майка си. Надежда Ростиславовна — красива, стройна и умопомрачително елегантна, оживено разговаряше с висок белокос мъж и току се оглеждаше наоколо.

Майката и дъщерята се прегърнаха и се разцелуваха.

— Запознайте се. — Професор Каменская веднага премина на английски: — Дъщеря ми Анастасия. Моят колега професор Кюн.

— Дирк — представи се Кюн и стисна ръката на Настя.

„Ах, каква си ми била, мамичко! — мислено се възхити Настя. — Довела си любимия, без да се притесняваш. Впрочем от кого ли да се притеснява? Да не би от мен? Смешни работи. Интересно, кой е обект на сгледата — аз или той? Каква красавица е обаче! Но защо аз съм се родила такава невзрачна грозотия?“

Дирк имаше бяла коса, хлапашка физиономия и весели жълто-зелени очи. Говореше малко руски, Настя, макар и с големи усилия, можеше да се разбере с него на шведски, тъй че разговорът между тримата представляваше твърде забавна лингвистична бъркотия.

Първата вечер седяха до късно в някакъв ресторант, където ги заведе симпатичният професор, който познаваше всяко кътче на Рим. Настя не можеше да си спомни кога за последен път се бе смяла толкова много. Чувстваше се леко с майка си и нейния приятел, опасенията й не се оправдаха и тя не изпитваше ни най-малко напрежение. След като бе преодоляла бариерата на неудобството при срещата с втория си баща и неговата любовница, Настя понесе аналогичната ситуация с майка си без каквито и да било емоционални затруднения. Майка й е щастлива, Дирк я гледа с весело обожание — и какво лошо има в това, щом всички се чувстват добре?

— Утре ще идем на опера, взела съм билети — каза на сбогуване Надежда Ростиславовна, — а в събота сме в Сикстинската капела. Да не се успиш, тя е отворена само до два следобед.

— Радвам се, че Надин има такава прекрасна дъщеря — обаятелно се усмихна Дирк Кюн.

Настя се прибра в хотела, доволна и омиротворена. Вълненията й по повод разпадането на семейството, които я бяха тормозили през последните няколко месеца, й се сториха глупави и безпочвени. Хората имат пълно право да бъдат щастливи, още повече когато никой не страда от това.

Ако Настя Каменская знаеше колко рязко ще се промени животът й само след три-четири дена, ако само се досещаше колко неправдоподобно далечна и призрачна ще й се стори „римската ваканция“, погледната от онази бездна на страх и нервно напрежение, в която щеше да се озове само след три денонощия, тя сигурно щеше да се постарае по-добре да запомни и укрепи в душата си чувството на възторг и душевно спокойствие, което я бе споходило във Вечния град. Ала Настя, като всички щастливи хора, самонадеяно си мислеше, че винаги занапред ще бъде така.

И грешеше.

На излизане от Сикстинската капела в събота майка й предложи да отидат на панаира на книгата.

— Трябва да потърся някои книги за мен и за приятели. Да идем заедно, ще ти бъде интересно.

На панаира те се разделиха. Майка й и Дирк тръгнаха да търсят изданията, които им трябваха, а Настя остана при щандовете, над които с огромни букви пишеше „Европейски бестселър“. Разглеждаше ярките обложки, четеше анотациите и току си мислеше: „Ето това бих прочела, ако имах време, и това, и това… Виж, тази литература не е по вкуса ми.“ Пристъпи към поредния щанд и изведнъж й се стори, че земята изчезва изпод краката й. Точно пред очите й бе поставена една книга със заглавие „Соната на смъртта“, автор — Жан-Пол Бризак. На гланцираната обложка — пет кървавочервени ивици, имитиращи нотни линии, и светлозелен нотен ключ „сол“.

След като се посъвзе от шока, Настя взе книгата и впи очи в анотацията. „Жан-Пол Бризак — гласеше тя — е една от най-загадъчните фигури в съвременната европейска литература. Нито един журналист не е успял да вземе интервю от автора на над двайсет бестселъра. Напрегната интрига, борба между доброто и злото, тъмните страни на човешката природа — ето какво намираме в книгите на тайнствения затворник, който не позволява да го снимат и общува с външния свят само чрез литературния си агент.“

Тя внимателно разгледа щанда и намери още няколко книги на Бризак на немски, френски и италиански. Забелязала майка си в тълпата, Настя си проправи път до нея.

— Мамо, тук може ли да се купуват книги?

— Разбира се. Нещо интересно ли намери? Да вървим, ще ти го купя, твоите пари няма да ти стигнат, всичко тук е много скъпо.

— Но на мен ми трябват много книги — нерешително каза Настя.

— Значи ще купим много — с олимпийско спокойствие отговори майка й.

Настя не знаеше немски, затова избра книги на Бризак на френски и италиански.

— За какво ти са? — презрително изкриви устни Надежда Ростиславовна. — Такива глупости ли четеш?

— Ами… интересно ми е — уклончиво отвърна Настя. — Писател затворник, тъмните страни на душата… Любопитна съм.

Майката явно не одобряваше увлечението на дъщеря си по европейските бестселъри и докато плащаше далеч не евтината покупка, каза:

— Бризак може да се купи много по-евтино във всяка лавка на гарата или на летището. И изборът там е по-голям.

Според Надежда Ростиславовна Жан-Пол Бризак бил популярен, но повърхностен писател. Непретенциозните читатели на драго сърце купували книгите му като четиво за из път, ето защо те се издавали предимно с меки корици в джобен формат. Но една нейна забележка заинтересува Настя:

— Оставил се е на течението на модата. Нали знаеш, през последните години нарасна интересът към Русия. Пък и емигрантите са повече. Бризак има цял цикъл трилъри на руска тема и представи си, хората, напуснали Русия, много го търсят. Едно мога да ти кажа: който и да е този затворник, със сигурност не е сиромах. Тиражите му са колосални, а той пише бързо.

— Чела ли си нещо от него? — с надежда попита Настя.

— Да не съм емигрантка? А и не обичам трилъри. Не разбирам откъде си пипнала този лош вкус.

— Но щом не си чела книгите му, откъде знаеш, че са лоши? — Настя сякаш дори се обиди заради писателя.

— Достатъчни са ми отзивите на хора, на чийто вкус вярвам. И после, аз не твърдя, че са лоши. Но знам, че истинската литература се създава с години. А твоят Бризак фабрикува безсмъртните си произведения по пет годишно, ако не и повече.

— Как мислиш, мамо — замислено попита Настя, — този Бризак дали не е руски емигрант?

— Едва ли — категорично възрази Надежда Ростиславовна, която разсеяно разлистваше един от купените от дъщеря й романи. — Владее френски като французин. Достатъчно е човек да прочете два-три абзаца, за да се убеди в това. Впрочем — добави тя, след като погледът й пробяга през цяла отворена напосоки страница — езикът му е хубав, диалозите са живи, сравненията — интересни… Може пък наистина да не е лош писател. Но е истински французин, в това изобщо не се съмнявам.

На следващия ден Настя отлетя за Москва със своята делегация. В самолета зачете „Соната на смъртта“, като се надяваше да намери в нея нещичко, поне някакъв намек, който да й подскаже отговора на загадката за невероятното съвпадение на рисунката на обложката и рисунката, направена от Борис Карташов по разказа на загиналата Ерьомина. Сега поне Настя беше сигурна в едно: Вика не е била психично болна. Тя наистина може да е чула по радиото описанието на съня си: много западни радиостанции, предаващи на руски, пускат в програмите си откъси от нови литературни произведения. Идеята, че й въздействат по радиото, не е била плод на болно въображение. Но как е могло да се случи двете рисунки да съвпаднат? Да съвпаднат до последната дреболия, до светлозеления цвят, с който е нарисуван нотният ключ?

Разбира се, има едно много просто обяснение и не е нужно да се ровиш дълго, за да го намериш: Вика чува по радиото откъс от „Соната на смъртта“, Настя дори със сигурност знае кой точно епизод може да е чула. После го преразказва подробно на Борис, който рисува по нейния разказ. Дори по-рано да е сънувала някакъв кошмар, той може да е имал минимална прилика с написалото в „Сонатата“, а може и изобщо да не е приличал на него, но рисунката на Борис е излязла точно като в романа. Просто нещо в главата на Вика се е разместило и й се е сторило, че… Но тогава ще трябва да признаем, че е била болна. Не, пак няма логика, пак задънена улица. Докато едва вчера делото за убийството на Ерьомина страдаше от липса на информация, днес то за един миг се оказа невероятно заплетено.