Отмъщението е мое

Глава 3

Стоях на ъгъла на Трийсет и трета улица и проверявах адреса от бележките на Джо. Номерът, който ми трябваше, се намираше по средата на квартала, — едно старо здание, ремонтирано неотдавна по такъв начин, че да отговаря на изискванията на по-претенциозната клиентела. Докато разглеждах указателя, една група от прелестни млади създания, стиснали под ръка кутии за шапки, минаха покрай мен към асансьора и аз ги последвах. Бяха манекенки, но умовете им не бяха заети с работата. Говореха само за ядене. Не ги обвинявах ни най-малко. Долу бяха развили мускули от много ходене, но съдейки по горните етажи, бе трудно да се каже дали влизат или излизат, ако не бяха изкуствените им бюстове. Приятни за гледане, но едва ли бих позволил на някоя от тях да влезе в леглото ми.

Асансьорът спря на осмия етаж и дамите излязоха. Те тръгнаха към края на коридора и влязоха през една остъклена врата, на която пишеше „Агенция Антон Липсек“. Последната ме видя, че идвам, и задържа вратата отворена.

Офисът, ако това въобще беше офис, беше обзаведен разкошно. Тапетите бяха в леки пастелни тонове, а таванът проблясваше в бледосиньо и създаваше впечатлението за тропическо звездно небе. Оригинални фотографии в рамки на манекенки, намиращи се във всичко възможно — от тесни джинси до блестящи лимузини, — обикаляха стените в два реда. От приемната излизаха три врати и на всяка от тях бе написано „Вход забранен“, а секретарката, обградена от тълпа гърдести машинописки, пазеше входа към кабинета на шефа.

Загасих цигарата си в един пепелник и се ухилих на секретарката. В гласа й се чувстваше насилена учтивост, а очите й бяха направо нахални.

— Да?

— Преди няколко дена Колуей Мърчандайзинг Къмпани даваха прием. Няколко манекенки от вашата агенция участваха в модното ревю същата вечер. Бих желал да се срещна с някои от тях… най-малкото с една от тях. Как може да се уреди това?

Тя почука с молива си но бюрото. Три дразнещи къси почуквания. Очевидно всичко бе стара история за нея.

— Как трябва да разбирам това — като бизнес или като… лично проучване, сър?

Надвесих се над ръба на бюрото и я наградих с една от най-мръсните си усмивки.

— Може би и двете, рожбо, но съм сигурен, че не е едно нещо — не е твоя работа.

— О!… О! — възкликна тя. — Антон, тоест мистър Липсек, сам се грижи за подобни ангажименти. Аз ще му се обадя.

Ръцете й политнаха към селектора и заиграха по клавишите. Може би смяташе, че ще я ухапя, защото не сваляше поглед от лицето ми. Когато селекторът излая нещо, тя го изключи и каза, че може да вляза. Този път й се усмихнах мило, като се постарах да не си показвам зъбите.

— Шегувах се, сладур.

Тя отново каза „О!“ и не ми повярва. Името Антон Липсек беше изписано със златни букви на вратата, а под него се мъдреше думата „Управител“. Явно той приемаше сериозно положението си. Бюрото му представляваше обла конструкция, забутана в ъгъла и отрупана с фотографии и скици. Останалата стая бе заета от стативи, табла и полузавършени скици. В момента управляваше.

Обектът на управление се оказа едно младо момиче, облечено толкова, колкото да не се каже, че е съвсем голо, и разположено сред куп стойки, така че фотоапаратът да заснеме по-голямата част от нищото, което носеше, и по-малката част от това, което демонстрираше. Най-малкото така ми изглеждаше на мен.

Подсвирнах тихо.

— Мно-о-го мило!

— Твърде много кожа — каза той, без дори да се обръща.

Манекенката се опита да надзърне през блясъка на прожекторите, които той беше насочил към нея.

— Кой е този?

Антон й прошътка да мълчи, с ръце на нежната й гола кожа, придавайки професионални очертания на тялото й. Когато момичето зае нужната поза, той отстъпи към фотоапарата, даде сигнал и полуголата нимфа позволи на някаква призрачна усмивка да заиграе по устните й. Чу се едва доловимо прещракване и манекенката се превърна отново в човек.

Някой ден трябваше да ме направят управител.

Антон изключи прожекторите и завъртя глава към мен.

— А, да. С какво мога да ви бъда полезен, сър?

Той беше строен слаб мъж с вежди, които се сключваха над носа му, остра малка козя брадичка, която се мърдаше, когато говореше.

— Интересувам се от една манекенка, която работи тук.

Веждите полетяха нагоре като щори на прозорец.

— Това е молба, която получаваме доста често. Да, доста често.

— Не харесвам манекенките — признах откровено аз. — Много са плоски.

Антон беше започнал да ме гледа удивено, когато тя се показа иззад стойките с прожекторите. Този път към нищожното й облекло бяха прибавени чифт обувки.

— Не говорите за мен, нали? — От устата й стърчеше една незапалена цигара. — Имате ли огънче?

Поднесох запалена клечка кибрит под носа й, наблюдавайки как устните й засмукват цигарата, докато я палеше.

— Не, рожбо, ти си изключение — казах аз. Тя се ухили и издуха дима право в лицето ми. Антон се изкашля учтиво.

— Познавате ли манекенката, за която споменахте?

— Не. Знам само, че е била на партито, давано от Колуей Мърчандайзинг онази вечер.

— Разбирам. Мисля, че там присъстваха няколко от нашите млади лейди. Мис Рийвс отговаряше за това. Ще си направите ли труда да я видите?

— Да, разбира се.

Момичето издуха още една струя дим към мен и миглите й ми казаха: „Здравей, аз съм твоя.“

— Никога ли не носите дрехи? — попитах я аз.

— Не и ако мога да помогна с нещо. Но понякога се оправям и с тях.

— Точно това искам и аз.

— Какво?

— Да те оправя.

Антон се захили и леко я плесна отзад.

— Стига толкова. Ако нямате нищо против, сър, оттук. — Ръката му сочеше към вратата в дъното на стаята. — Тези млади лейди понякога излизат от контрол. Чувствам, че бих могъл…

— Да, и аз бих могъл.

Той се разсмя още веднъж и отвори вратата.

Чух, че ме представя, но не разбрах какво казва, защото умът ми бе погълнат единствено от жената зад бюрото. Някои жени са красиви, други имат тела, които те карат да забравиш за красотата; жената тук имаше и двете. Лицето й излъчваше някаква свръхестествена нежност, сякаш някой майстор художник се бе постарал да усъвършенства самата природа. Косите й бяха късо подстригани по последната мода — светлокафяви коси, които обграждаха като с ореол лицето й. Кожата й имаше цвят на сметана, спускаше се в гладки линии надолу към шията и се разливаше по здравите, широки рамене. Имаше гърдите на младостта — високи, възбуждащи, напиращи към деколтето на бялата жарсена блузка, бунтуващи се срещу необходимостта да бъдат потискани.

Тя стана и ми протегна ръка, която се плъзна в моята в топло и приятно ръкостискане. Гласът й притежаваше дълбоки, вибриращи нотки, когато се представи, но аз бях толкова ядосан от това, че подгъвът на полата й падаше прекалено ниско, че не успях да разбера как се казва. Когато отново седна в креслото си и кръстоса крака, аз прекратих мълчаливия си протест срещу дългите дрехи, защото видях колко възбуждащо мило те можеха да прилепват до закръглените бедра, които повече подканваха, отколкото се криеха под полата. Едва тогава успях да различа името й на табелката на бюрото, която гласеше: ЮНОНА РИЙВС.

Юнона — кралицата на боговете и богините. Добре беше наречена.

Предложи ми едно питие от някаква кана в барчето и аз приех. Беше нещо сладко и парфюмирано, което съблазнително проблясваше в чашата с високо столче.

Заговорихме. Гласът ми автоматично превключи на мръсна интонация, след това стана вежлив. Сякаш това беше нещо, което не зависеше от мен. Може да сме говорили цял час, но може и да е било само минути.

Но ние говорехме и тя съзнателно правеше такива неща с тялото си, сякаш аз бях висшият тест за нейните способности като жена. Усмихваше се, защото схващаше прекрасно, че едва ли имах представа за това, което казвах или как реагирах.

Тя отпи от питието си и остави чашата на бюрото. Тъмнолакираните й нокти контрастираха с блясъка на изискания кристал. Гласът й ме върна към настоящето.

— Тази млада лейди, мистър Хамър… вие казвате, че е излязла с вашия приятел?

— Казах, че може би е излязла. Именно това искам да открия.

— Е, добре, бих могла да ви покажа техните снимки и тогава вие ще сте в състояние да я идентифицирате.

— Не, това едва ли ще свърши работа. Аз никога не съм я виждал.

— Тогава защо…

— Искам да разбера какво се е случило онази нощ, мис Рийвс.

— Джун, моля ви. Ухилих й се.

— Да не би да предполагате, че… — тя се засмя тайнствено — те са направили нещо лошо?

— Хич не ме е грижа какво са правили. Интересувам се само от това да я намеря. Виждате ли, този мой приятел… е мъртъв.

Очите й се навлажниха.

— О, ужасно съжалявам. Какво е станало?

— Самоубийство, както твърдят полицаите.

Джун озадачено прехапа долната си устна.

— В такъв случай, мистър Хамър…

— Майк, моля ви — казах аз.

— В такъв случай, Майк, защо трябва да намесваме момичето в тази история? В края на краищата…

— Приятелят ми имаше семейство — прекъснах я аз. — Ако някой любопитен репортер започне да си пъха носа навсякъде и се добере до някой сочен скандал, това ще причини много страдания на семейството му. Ако наистина е налице нещо от този род, бих желал да предотвратя възможните неприятни последствия.

Тя кимна бавно с глава, на лицето й бе изписано пълно разбиране.

— Прав си, Майк. Ще се видя с момичетата, когато идват за задачите си, и ще се опитам да разбера коя е била с него. Ще наминете ли по някое време утре?

Станах, държейки шапката си в ръката.

— Това би било прекрасно, Джун. До утре тогава.

— Довиждане. — Гласът й потъна в дълбокия регистър, тя стана и отново протегна ръка към мен. Всяко движение, което правеше, приличаше на движенията на изливаща се течност, в очите й тлееше огън, който чакаше да бъде раздухай. Обвих ръката си около нейната и почувствах как тя се стяга в нежна покана.

Тръгнах към вратата и се обърнах, за да кажа още веднъж довиждане. Очите на Джун сякаш ме засмукваха от горе до долу, тя се усмихваше. Нямах сили да произнеса и дума. Нещо в нея ме накара да се сгрея под дрехите си. Тя беше прекрасна и имаше телосложението на богиня, а очите й казваха, че беше добра, когато ставаше лоша.

Те казваха и нещо друго, нещо, което би трябвало да знам, но не можех да си спомня.

Когато се озовах пред асансьора, видях, че си имам компания. Компаньонката ми ме чакаше в другия край на коридора, облегнала се удобно на радиатора, и пушеше цигара.

Този път имаше повече дрехи на себе си. Когато ме видя, че идвам, тя смачка фаса с подметката на обувките си и се насочи към мен с толкова ясно очертано намерение, че очите ми започнаха да я събличат отново.

— Оправи ме — каза тя.

— Първо имам нужда от въвеждане.

— Ами, имаш!

Светлината над асансьора стана червена и аз чух как стоманеният плъх задълба в шахтата.

Когато стигнахме партера, тя ме взе под ръка и ме остави да я изведа на улицата. Бяхме вече на Бродуей, когато каза:

— Ако наистина имаш нужда от представяне, името ми е Кони Уелс. А ти кой си?

— Мистър Майкъл Хамър, пиленце. На времето бях частен детектив. Писаха за мен във вестниците наскоро.

Устните й се дръпнаха в нещо като усмивка.

— О, че аз съм била в чудесна компания. Завихме на север от Бродуей. Кони не питаше къде отиваме, но когато подминахме три бара един след друг, тя ме ръгна в ребрата и аз разбрах намека.

Заведението, в което влязохме, представляваше дълго и тясно помещение, с маси за лейди в дъното. Седнахме на една от тях, колкото се може по-навътре, и келнерът веднага се появи зад нас, мърморейки нещо под носа си.

И двамата поръчахме бира.

— Не си много скъпа за поддръжка — казах аз.

— Рестото ти ще издържи по-дълго по този начин — засмя се тя. — Не си богат, нали?

— Имам достатъчно мангизи. — И веднага добавих: — Но едва ли ще успееш да ми ги измъкнеш, момиченце.

Смехът й се разля като прелестна музика. Беше истински.

— Повечето от мъжете искат да ми купят всичко, което погледна. Ти нямаш ли такова желание?

Тя отпи от бирата си, като ме наблюдаваше над ръба на чашата си с очи, които блестяха като десет цента, излезли току-що от монетния двор.

— Може би ще ти купя още една бира, но това е всичко. Едно момиче, което познавах някога, ми беше казало, че никога не трябва да се бъркам в джоба, за да купувам каквото и да било. Жените с удоволствие го нравят вместо мен.

Тя ме погледна тъжно.

— Била е права.

— Разбира се — съгласих се аз.

Келнерът пристигна с поднос, на който имаше още четири бири. Сложи по две пред всеки от нас, взе парите и духна настрани. Когато освободи терена, Кони ме зазяпа безмълвно цяла минута.

— Какво правеше в студиото?

Казах й същото, което съобщих и на Джун. Тя поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Защо?

— Не знам. Просто не ми звучи достоверно. Защо пък репортерите ще се опитват да измъкнат някой мръсен скандал от едно самоубийство?

Тя беше права, но не можех да й отговоря.

— Защото приятелят ми не е оставил бележка. Защото домашният му живот е бил щастлив. Защото имаше куп пари и никакви грижи.

— Сега звучи по-добре — каза тя.

Казах й за партито и за това, което мислех, че се бе случило на него. Когато свърших, я попитах:

— Познаваш ли някое от момичетата, които са били на ревюто онази вечер?

Този път смехът й беше малко по-дълбок.

— За съжаление, не. Не мога да ти кажа нищо по този въпрос. Виждаш ли, агенцията е разделена на две части. Грубо казано — чучела за демонстриране на облекла и нечучела. Аз съм една от захарните тортички, които запълват бельото и нощните дрехи в рекламите за леката промишленост. Чучелата за горно облекло не могат да запълнят и една хартиена кесия, затова са завистливи и се отнасят към нас, по-слабо платените момичета, като към боклук.

— Глупости — казах аз. — Видях няколко от тях. Че те дори не могат да въздъхнат, без да си загубят изкуствените бюстове.

Едва не се задави от смях.

— Много умно, Майк, наистина си страшен. Трябва да запомня киселите ти шеги. Момичетата ще си умрат от смях, като ги чуят.

Довърших последната бира и изтиках празните бутилки към ръба на масата.

— Хайде, рожбо, ще те закарам където искаш да отидеш, а след това ще се опитам да свърша нещо полезно.

— Искам да отидем в апартамента ми с теб.

— Ще те перна през ухото, ако не млъкнеш. Хайде, ставай.

Кони отметна глава назад и отново се разсмя.

— Ти направо ме съсипваш. Какво ли не биха дали десет други момчета, за да ме чуят да казвам това.

— Да нямаш намерение да го кажеш на десет други момчета?

— Не, Майк. — Гласът й се превърна в подканващ шепот.

Никъде не се виждаше свободно такси, така че тръгнахме надолу но Бродуей, докато не открихме едно такси, шофьорът на което мирно дремеше зад волана. Кони се вмъкна вътре и му даде адреса си на Шейсет и втора улица, след това ме притисна в ъгъла и взе ръката ми.

— Толкова ли е важно това, Майк? — каза тя. — Имам предвид това момиче и така нататък.

Потупах я по дланта.

— Това означава много за мен, рожбо. Повече, отколкото можеш да предположиш.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин? Искам да го направя, Майк. Честна дума.

Лицето й бе добило загрижен вид. Обърнах глава и я изгледах внимателно. Сериозното й изражение ме накара да кимна, преди дори да помисля.

— Имам огромна нужда от помощ, Кони. Не съм много сигурен, че моят приятел е излязъл с това момиче. Не съм сигурен, че тя ще си признае, дори и да го е направила, и нямам намерение да я обвинявам. Вече в нищо не съм сигурен.

— Какво ти каза Джун?

— Да дойда утре. Междувременно ще се опита да я намери.

— Джун е доста… как да кажа… — В нея има доста неща.

— Тя прави подобно впечатление на всички. Едно обикновено момиче няма никакви шансове редом с тази жена. — Кони преглътна и стисна ръката ми. — Кажи ми, че не е така.

— Не е така.

— Пак лъжеш — засмя се тя. — Както и да е. Просто мислех на глас. Да предположим, че това момиче е излязло заедно с твоя приятел. Той беше ли от тези, които биха се опитали да спечелят нещо от едно такова бързо запознанство?

Нахлупих шапката си на главата и се опитах да си представя Честър в ролята на сваляч. За мен той беше образец на семеен човек, за да може да играе ролята на вълк-единак. Отвърнах й „не“, но запазих съмненията за себе си. Трудно е да се каже какво би направил или не би направил някой, когато се намира в големия град без надзирател и без упражняваща постоянен контрол съвест.

— В такъв случай — продължи Кони — мисля, че ако това момиче е започнала да му играе игрички, както повечето от тях правят, тя щеше да го завлече в някое скъпо заведение, за да провери дълбочината на портфейла му. Казвали са ми, че това е доста забавно.

Тя се опитваше да ме подтикне към нещо. Разклати глава и остави косите си да се разпилеят по рамото й.

— Напоследък манекенките са научили пътя до няколко отдалечени заведения, където се събира точно такъв род публика. Не съм била там, но това може да се окаже добра следа.

Протегнах се и я ударих леко с пръст по брадичката.

— Харесва ми начинът, но който мислиш, момиче. Устните й бяха сочни и червени. Тя прокара език по тях, докато те не заблестяха от влагата, разделени съвсем леко, но достатъчно, за да ме погълнат, ако се окажех по-близо. Можех наистина да бъда погълнат, ако таксито не беше спряло до тротоара, и Кони изплези език по посока на шофьора. Направи кисела физиономия и ме хвана за ръка, за да бъде сигурна, че ще изляза с нея. Протегнах на шофьора няколко долара и му казах да задържи рестото.

— Сега е време за коктейли, Майк. Ще се качиш ли с мен?

— За малко.

— Проклет да си — каза тя. — Никога не съм полагала толкова усилия, за да накарам някое момче да ме свали.

Апартаментът й се намираше в малък жилищен блок, който нямаше претенции да бъде разкошен. Асансьорът на самообслужване не работеше и ние зачаткахме нагоре по стълбите към третия етаж. Кони започна да рови в джобовете си, докато не извади ключа. Натиснах копчето за лампата сякаш живеех тук постоянно, захвърлих шапката си на едно кресло във всекидневната и се разположих в друго.

— Какво предпочиташ — кафе или коктейл? — попита ме Кони.

— Първо кафе — отвърнах аз. — Не съм обядвал. Ако имаш малко яйца, можеш да ги прибавиш към менюто.

Протегнах ръка през облегалката на креслото към масичката със списанията и взех няколко, които бяха пълни със снимки на разголени момичета, които бяха значително по-добри от пощенските картички, които човек можеше да си купи в Мексико. Намерих Кони на няколко от тях и реших, че изглежда много добре.

Миризмата на кафе ме привлече като с магнит към кухнята и аз влязох вътре точно когато слагаше яйцата в една чиния. Не си казахме и дума, докато чинията не се изпразни. Когато накрая се облегнах назад и измъкнах пакета Лъки, тя попита:

— Добре ли беше?

— М-м-м…

Коктейлите бяха поднесени във всекидневната. Голямата стрелка на часовника ми се завъртя веднъж, след това още веднъж. Всеки път шейкърът се пълнеше отново догоре, а парчетата лед издаваха остри звуци, когато се удряха в металната повърхност. Седях си с чаша в ръката и с облегната назад глава, представяйки си досегашните събития като в мъгла. Кибритът ми беше свършил и когато слагах цигара в устата си, Кони прекосяваше стаята и се връщаше с огънче.

Един чудесен приятел беше мъртъв.

Бяха направени два изстрела.

Един куршум и една гилза бяха намерени в коридора.

Самоубийство.

По дяволите!

Отворих очи и погледнах към Кони. Тя се бе свила на дивана и ме наблюдаваше.

— Каква е по-нататъшната програма, рожбо?

— Вече е почти седем — отвърна тя. — Ще се облека и можеш да ме изведеш навън. Ако имаме късмет, може би ще разберем къде е ходил твоят приятел.

Бях много уморен, за да бъда мил. Очите ми бяха натежали от взиране в дима, който висеше във въздуха, а стомахът ми се бе нагорещил като парен котел от питиетата.

— Един човек е мъртъв — казах аз бавно. — Вестниците повтарят това, което твърдят и полицаите, а именно, че се е самоубил. Но аз знам по-добре. Момчето е било убито.

Тя замръзна на място, само цигарата в ръцете й помръдваше нервно.

— Исках да разбера защо е бил убит и започнах да проследявам пътя му през последните няколко дена. Открих, че онази нощ е бил с някакво момиче. Открих къде работи това момиче и започнах да задавам въпроси. Една много хубава манекенка с очарователно тяло започва да ме тласка напред и се кани да ми помогне в търсенията ми. В главата ми обаче се появяват някои идеи. Започвам да се чудя защо ли тази дама е загрижена толкова за някакво момче, което няма дори и работа, след като може да си осигури поне десетина други паралии, а това момче не може да й купи нищо повече от бира и се нахвърля върху яйцата, кафето и коктейлите й.

Тя издаде лек съскащ звук. Видях как смачква цигарата в ръката си, но дори и да изпитваше болка от опарването, тя не беше изписана на лицето й. Не помръднах докато се изправяше. Ръцете ми бяха положени зад главата ми като възглавница и си останаха там дори и когато тя застана разкрачена пред мен.

Кони удари толкова бързо, че дори не успях да си затворя очите. Не с отворена длан, а със стиснат юмрук, който одра бузата ми и се заби в челюстта ми. В устата си усетих привкус на кръв и когато се опитах да се ухиля, тя потече по брадичката ми.

— Имам пет братя — каза тя. В гласа й се долавяше ръмженето на разярено зверче. — Те са големи мръсници, но всички са истински мъже. Имам и още десет други момчета, които взети заедно няма да направят и един мъж. Тогава се появи ти. Бих ти смачкала тъпата глава. Имаш очи, но не можеш да виждаш. Добре, Майк. Ще ти дам да видиш нещо и тогава ще разбереш защо са всички тези грижи.

Ръката й сграбчи блузата за деколтето и я разкъса до долу. Копчетата й отлетяха в краката ми. Следващото нещо, което беше на нея, се разпадна на части със сух режещ звук и тя застана гордо, с ръце на хълбока, а гърдите й бодяха лицето ми. Тръпка на възбуда накара мускулите на стомаха й да се развълнуват и тя ми позволи да й се наслаждавам колкото искам.

Трябваше да сваля ръце и да се хвана за облегалките на креслото. Яката изведнъж започна да ме стяга, нещо лазеше по гърба ми.

Зъбите й бяха здраво стиснати. Очите й гледаха порочно.

— Оправи ме — каза тя.

Още една струйка кръв се стече по брадичката ми, напомняйки ми за това, което беше станало. Протегнах се и я цапнах през устата с колкото сила имах. Главата й се затресе, но тя все още стоеше изправена пред мен и очите й дори бяха станали по-порочни от преди.

— Още ли искаш да те оправя?

— Оправи ме — каза тя.