Отмъщението е мое

Глава 9

Тази вечер не можах да направя това, което възнамерявах, защото когато се връщах обратно за колата си, реших да се отбия за малко в офиса и открих, че Велда си беше отишла и бе оставила на бюрото бележка да се обадя на Кони. Вместо подпис на бележката бе нарисувала кинжал, от който се стичаше кръв. Велда бе започнала да придобива способностите на пророчица.

С кинжал или без кинжал, трябваше да вдигна телефона и да набера номера на Кони. Гласът й днес не звучеше много радостно.

— Майк — каза тя, — толкова се тревожех.

— За мен ли?

— Че за кого другиго? Майк… какво е станало вчера? Бях в клуба и чух да говорят… за Рейни… и за теб.

— Чакай малко, котенце, кой говореше за това?

— Някакви хора бяха дошли от арената на острова и споменаха за това, което бе станало. Седяха точно зад мен и обсъждаха инцидента.

— По кое време беше?

— Трябва да е било доста късно. О, не мога да ти кажа точно. Бях толкова разтревожена, че накарах Ралф да ме закара вкъщи. Не можех повече да понасям всичко това. О, Майк… — Гласът и пресекна и тя започна да хълца в телефона.

— Стой там — казах аз. — Ще дойда след малко и можеш да ми разкажеш всичко на спокойствие.

— Добре… но, моля те, побързай.

Побързах. Минавах на червено и през забранени улици, на два пъти чувах зад себе си свирките на полицаите, но стигнах до апартамента й за петнайсет минути. Асансьорът от типа „обслужи се сам“ все още не желаеше да обслужва никого, та трябваше наистина да се обслужа сам до третия етаж и, запъхтян, почуках на вратата й.

Очите на Кони бяха зачервени от плакане, тя се хвърли в прегръдките ми и аз едва не я задуших от стискане. Тънкият парфюм в косата й прогони студа от белите ми дробове и го замени е едно по-приятно усещане.

— Колко си хубава! — промълвих аз.

След това й се присмях за глупавите сълзи и я отстраних на дължината на ръцете си, за да мога добре да я разгледам. Тя отметна глава назад и се разсмя.

— Сега се чувствам много по-добре — каза тя. — Трябваше да те видя, Майк. Не знам защо бях толкова разтревожена, но не можех да направя нищо със себе си.

— Може би това е защото ти напомням с нещо за братята ти.

— Може би, но мисля, че не е това.

Устните й бяха нежни и червени. Целунах ги и устата й поиска още.

— Не на вратата, момиче. Хората могат да започнат да говорят.

Тя се пресегна зад гърба ми и захлопна вратата. След това й дадох малко повече от това, което искаха устните й. Тялото й потръпваше под пръстите ми и трябваше да я отблъсна от себе си, за да вляза във всекидневната.

Кони влезе след мен и се разположи в краката ми. Изглеждаше повече като дете, което не искаше да порасне, отколкото като жена. Беше щастлива и от време на време потриваше бузи в коленете ми.

— Прекарах отвратителна нощ, Майк. По-добре щеше да бъде, ако бях дошла с теб.

— Разкажи ми по-подробно.

— Пихме, танцувахме и залагахме. Ралф спечели хиляда долара, след това ги загуби всичките. Антон беше там и ако бяхме тръгнали с него, нямаше да ги загуби.

— Антон сам ли беше пак?

— Докато беше трезвен, си стоеше сам. Но когато пое малко повече, отколкото можеше да понесе, започна да щипе момичетата и една го фрасна през лицето. Не я обвинявам ни най-малко. Нямаше нищо под роклята си. По-късно той си избра Лилиан Корбет — тя си осигурява ангажименти с помощта на агенцията — и започна да я сваля на френски. О, само да знаеш какви неща говореше!

— Тя също ли го цапардоса?

— Щеше да го направи, ако разбираше френски. Както и да е, накрая това й омръзна и тя го разкара. Антон реши, че започва да става много забавно и превключи обратно на английски, като се нахвърли на Марион Лестър. Тя май не възразяваше много, дърта чанта такава.

Протегнах ръката си надолу и прокарах пръсти по косата й.

— Значи Марион също е била там?

— Трябваше да видиш как се кълчи на дансинга. Направо изтощи Антон, а той не е от хората, които се изтощават лесно. Обаче едно момче, което беше поне с половин глава по-ниско от нея, измести Антон и от мъка той започна да се налива още повече. След като Марион беше отвлечена, Антон покани всички да му отидат на гости. Сигурно са си прекарали страшно времето.

— Мога да се обзаложа. Какво направи след това?

— Ами, залагах малко, но не ми беше забавно. Ралф предпочита хазартните игри и заради тях може всеки момент да изостави както пиенето, така и танците. Седнах и започнах да си говоря с бармана, докато Ралф не загуби всичко, което беше спечелил. Тогава се върнахме обратно на масата и си поръчахме няколко коктейла с шампанско.

Тя повдигна рязко глава и в очите й се появи същият разтревожен поглед.

— Точно тогава дойдоха тези хора. Говореха за стрелбата, за Рейни и за теб. Единият каза, че е чел наскоро във вестниците за теб и че ти си бил точно от типовете, които са способни на подобни неща. Започнаха да се обзалагат, че ченгетата ще те спипат още преди да е минала нощта.

— Кой загуби баса?

— Не знам. Не се обърнах, за да видя. Достатъчно неприятно ми беше, че седях там и ги слушах да говорят за това. Започна да ми прилошава и предполагам, че съм извикала. Ралф помисли, че ме е обидил с нещо, и започна да се преструва на клоун, за да ме развесели. Помолих го да ме заведе вкъщи. Майк… защо не ми позвъни?

— Бях зает, сладур. Трябваше да обяснявам всичко това на ченгетата.

— Не си го застрелял ти, нали?

— Само малко. Но не толкова, че да умре. Някой друг го е направил.

— Майк!

Взех главата й в ръце и се разсмях.

— Ти си пристигнала там доста рано, нали? — Кони кимна. — Клайд през цялото време ли беше там?

— Не… чакай да помисля малко. Той се появи някъде към полунощ.

— Как изглеждаше?

Кони се намръщи и засмука палеца си. След малко погледна право в очите ми и изкриви прелестното си личице.

— Изглеждаше някак странно. Като че ли беше нервен.

Да, сигурно е бил нервен. Не можеш да убиваш хора и след това да не си поне малко нервен.

— Някой друг заинтересува ли се от разговора? Например Клайд.

— Не мисля, че чу какво си говореха. Там имаше толкова много хора.

— Кой още беше там, Кони? Имам предвид някой, който да е наистина важен.

— Шегуваш ли се? Там всички са важни. Не можеш просто така да влезеш в Бауъри Ин. Или си изключително важен, или пък си с някого, който е изключително важен.

— Аз влязох там, а сега не съм нищо повече от отрепка.

— Всяка прекрасна манекенка може да послужи като пропуск — ухили се тя.

— Не ми казвай, че използват и пропуски.

— По едно време Клайд беше въвел пароли… за задните помещения. Парола за всяка стая. Необходимостта от тях отпадна, така че сега никой не пита за тях. Малките звукоизолирани стаички между големите помещения служеха като пропусквателен пункт. Те се блиндирани с листова стомана.

Зарових пръсти в косата й и наклоних главата й назад, за да мога да виждам лицето й.

— Открила си доста неща за толкова малко време. Първия път, когато бе там, ти беше с мен.

— Каза ми, че съм умна, Майк. Забрави ли го вече? Докато Ралф залагаше и аз седях самотна на столчето пред бара, двамата с бармана имахме доста приятен разговор. Разказа ми всичко за вътрешното разположение на помещенията, включително за алармата и системата за измъкване в случай на полицейски рейд. В стените има врати, които се отварят автоматично, когато се задейства алармата, и посетителите могат да избягат отзад. Не е ли това много мило от страна на Клайд?

— Много предвидливо.

Ритнах с крак топката, на която седеше.

— Трябва да тръгвам, сладур, наистина трябва да тръгвам.

— О, Майк, не сега, моля те.

— Виж какво, имам да върша толкова много неща, колкото е голямо и желанието ми да остана тук. Някъде в този див град се крие един юнак с патлак, който се кани да го използва отново. Искам да бъда наблизо, когато се опита.

Тя тръсна глава като разярено коте и каза:

— Ти си подъл. Имах да ти показвам нещо.

— Така ли?

— Ще останеш ли поне малко, за да го видиш?

— Предполагам, че мога да го направя.

Кони стана, целуна ме бързо по бузата и ми натика обратно в креслото.

— Подготвяме рекламата за цяла серия от облекла на едно проспериращо предприятие. Последният им модел, който ще рекламират, пристигна днес и аз ще трябва да го представя на цяла страница, в цвят, и то в най-популярните списания. Когато работата завърши, смятам да задържа модела.

Кони излезе от стаята на дългите си крака и се затвори в спалнята. Мота се там достатъчно дълго, за да допуша цигарата си. Точно я бях смачкал в пепелника, когато я чух да вика:

— Майк… ела тук.

Блъснах вратата на спалнята и останах на място, усещайки как кожата ми се сгорещява, а после става студена и отново гореща. Носеше дълга до земята нощница от най-фината и прозрачна тъкан, която някога бях виждал. Не беше точно начинът, по който щеше да я рекламира. Тогава прожекторите щяха да я осветяват отпред. Сега единствената лампа в стаята се намираше зад нея и освен това не носеше нищо под нощницата.

Когато се завъртя около себе си, ефирната материя полетя като пухкав облак и тя ме погледна в очите с усмихнат поглед, означаващ много повече от всички думи, които можеха да бъдат казани.

Отпред нощницата беше отворена.

— Харесваш ли ме, Майк?

Показалецът ми се присви и й каза да дойде по-близо. Тя се понесе по стаята и застана пред мен, предизвиквайки ме с тялото си.

— Свали я — казах аз.

Тя само сви рамене. Нощницата се свлече на пода.

Гледах я и в съзнанието ми се отпечатваше картина, която никога нямаше да забравя. Изглеждаше като статуя, изваяна от благороден бял мрамор, с тази разлика, че сега мраморът дишаше на неравни интервали. Статуя с тъмни, проблясващи очи, които говореха за изгарящата ги страст. Статуя, която бе заела предизвикателна поза и те караше да я докоснеш с ръка и да я привлечеш към себе си, така че огънят да те погълне и теб.

Статуята имаше глас, който беше дълбок и изпълнен с желание.

— Бих могла толкова лесно да те обикна, Майк.

— Недей! — казах аз.

Устните се разтвориха леко и езикът ги навлажни.

— Защо?

В гласа ми прозвуча грубост.

— Не мога да си го позволя.

Искрите в очите й се разгоряха в буен огън, който ме опари. Сграбчих я за раменете и я притиснах към раменете си, попивайки с устни влагата от устните й. Езикът й беше като малък меч, който ме закова на място така, че не можех да помръдна.

Не му позволих да проникне твърде дълбоко. Отблъснах я назад, опитах се да кажа нещо, но открих, че гласът ми се бе загубил някъде.

Тръгнах си. Тръгнах си и я оставих по средата на стаята като бял облак от гола красота. Пръстите ми бяха оставили червени отпечатъци по раменете й.

— Ти ще намериш човека, когото преследваш, Майк. Нищо няма да те спре. Нищо. — Гласът й все още беше дрезгав, но в него имаше скрит смях и гордост. Затварях вратата, когато я чух да прошепва. — Обичам те, Майк. Наистина те обичам.

Навън снегът бе започнал отново да се сипе на парцали. Нямаше вятър, така че той се стелеше лениво над града и го покриваше с бял саван. Няколкото останали на улицата минувачи се оглеждаха безпомощно за такси от края на тротоара.

Качих се в колата, пуснах чистачките и започнах да ги наблюдавам как ядосано си пробиват път през снега, натрупан на предното стъкло. Покрити с белоснежните си покривала, всички коли изглеждаха еднакви. Ако някой ме причакваше с пистолет, щеше да си загуби времето в напразни опити да различи бричката ми между останалите коли.

Мисълта за това ме накара да побеснея. Единият ми пистолет лежеше в шкафа на полицейското управление, но другият сигурно все още се криеше някъде, ако междувременно момчето от асансьора не го бе вече изхвърлило. Усещането, че под мишницата си нямах оръжие, ме караше да се чувствам опустошен. Законът на Съливан? По дяволите, трябваше да рискувам. Безобидният гражданин можеше и да забрави, че по улицата се разхождат копелета, които са готови да убиват всеки момент, но аз не можех да си го позволя. Един от тези побеснели убийци ме търсеше под дърво и камък.

В долното чекмедже на шкафа си вкъщи имах един 30-калибров люгер със зареден пълнител. Имаше приблизително същите размери като 45-милиметро-вия, така че спокойно можеше да се помести в кобура ми.

Пред входа на зданието, в което се намираше апартаментът ми, един снегорин се бе заел с разчистването на улицата и едва ли щеше да освободи мястото за паркиране след по-малко от час. Паркирах в началото на улицата, притичах до входа на блока и вместо да чакам асансьора, започнах да взимам стъпалата по две. Не си дадох труд да изтърся снега от палтото си и отворих вратата. Потърсих ключа за осветлението, натиснах го няколко пъти, но от това в стаята не стана по-светло. Изпсувах бушоните и започнах да търся настолната лампа.

Какво ли е това, което те кара да разбереш, че не си сам? Каква ли слаба радиация се излъчва от човешкото тяло, която генерира в теб предчувствието за опасност и моментално събужда животинските ти рефлекси? Ръката ми беше напипала основата на лампата, когато изведнъж почувствах чуждото присъствие и не успях да потисна полувика-полуръмженето, което се изтръгна от гърлото ми.

Запокитих лампата с все сила в стената. Кабелът й се изтръгна от контакта, когато тя се разби на хиляди парчета. Разнесоха се два приглушени изстрела и тъмнината бе прорязана от пламък, който ме обгърна.

Не му позволих да потрети. Хвърлих се към източника на изстрелите и се стоварих в нечии крака, притежателят на които изруга грубо, и в следващия момент един юмрук се стовари в челюстта ми и главата ми задрънча по пода. Някак си успях да избегна втория удар на юмрука и протегнах ръце, опитвайки се да го откача от себе си.

Краката ми се бяха заплели в масата и аз я изритах настрани. Двете вази и това, което беше на барчето, се разхвърчаха но стаята с ужасен трясък и някой в съседния апартамент изкрещя да мируваме. Докопах се до една ръка и сграбчих нечие палто. Момъкът беше силен като бик и не можех да го задържа. Юмрукът отново се стовари върху лицето ми с маниакална ярост, на която не можех да противопоставя нищо. Заплетох се в палтото си и пред очите ми присветля, но светлината не идваше от лампите.

Знаех само, че трябваше да стана… трябваше да почувствам краката под себе си и да се отърва от това нещо на гърба си. Трябваше да стана, за да мога да използвам ръцете си и да се докопам до която и да било част на тялото му. Направих го, без да разбера как, и го чух, че се натресе в някакъв стол и го събори настрани.

Зъбите ми сигурно се бяха оголили до венците и аз изкрещях, когато тръгнах да го убивам, защото той ми трябваше само студен.

Точно тогава краката ми се заплетоха в шнура на лампата и аз се пльоснах по лице на пода. Главата ми се удари в нещо с трясък, но чух само звука и не почувствах никаква болка, защото съществува предел, отвъд който болката престава да действа и ти се оказваш в прегръдките на подсъзнанието. В този момент разбрах, че убиецът решаваше дали да ме убие, или да си почине малко.

Започнаха да изкъртват вратата и той реши да изчезне.

Затворих очи и потънах в тъмнината, която ме обгръщаше. Пред очите ми минаваха неестествени видения, изпълнени с нежнозлатисти коси и ефирни нощници, през които се виждаше всичко, и Кони, по-скоро извън дрехите си, отколкото в тях.

Човекът, наклонил глава над мен, притежаваше закръглено сериозно лице с оформена като овал уста, която приемаше забавни очертания. Започнах да се смея и сериозното лице стана още по-сериозно, а устата започна да се движи още по-яростно от преди. Смеех се още известно време на тази забавна малка уста, която преминаваше през всичките тези гротескни форми, докато не осъзнах, че човекът говореше.

Питаше ме как се казвам и какъв ден сме днес. Накрая се съвзех дотолкова, че да му кажа името си и деня. Лицето загуби малко от сериозността си и леко се усмихна.

— Ще се оправиш — каза то. — Накара ме да се разтревожа за известно време. — Главата се обърна назад и заговори на някого, когото не виждах. — Леко сътресение, това е всичко.

Другият глас отвърна, че било много лошо, че не е фрактура. Познах го веднага. След минута или две лицето на втория човек се оказа във фокус. Беше окръжният прокурор. Пъхнал ръце в джобовете на палтото си, той изглеждаше величествено, както и би трябвало да изглежда един окръжен прокурор, когато е заобиколен от хора.

Успях да седна някак си и хиляди ножове пронизаха мозъка ми. Тълпата се разотиваше: малкият човек със забавната уста, взел под мишница черната си чанта, двете жени, които не бяха успели да свалят ролките за навиване от косите си, управителят на зданието, един мъж и една жена, на които май им беше прилошало. Другите останаха. Един от тях имаше морскосиня униформа с блестящи копчета, двама бяха напъхали пури в устата като част от маскировката си. Окръжният прокурор, разбира се, и Пат. Моят стар приятел. Той също беше тук, макар че едва се забелязваше в единственото кресло, което все още стоеше на четирите си колелца.

Окръжният прокурор протегна ръка и ми позволи да хвърля поглед на двата смачкани куршума в дланта си.

— Бяха в стената, мистър Хамър. Искам обяснение, и то веднага.

Една от пурите ми помогна да стана на крака, така че вече виждах по-добре. Сега всички си имаха лица и носове. Преди бяха само някаква призрачна мъгла. Не знаех, че се хиля, докато окръжният прокурор не изрече:

— Какво толкова смешно има? Не виждам нищо забавно.

— И не би могъл.

Това беше прекалено много за умното момче. Той протегна ръце, сграбчи ме за реверите на палтото и доближи лицето си толкова близко до моето, че вече се питах дали не се кани да ме целуне. По всяко друго време бих го изритал по мястото, където се съединяват крачолите на панталоните му. Точно сега обаче дори не можех да повдигна ръцете си.

— Какво ти е толкова смешно, Хамър? Сигурно едва ли ще ти хареса, ако…

Обърнах глава и се изплюх.

— Мирише ти устата. Разкарай се.

Той ме блъсна леко към стената. Продължавах да се хиля. Ноздрите му побеляха, а устните му се бяха свили в тънка червена линия от омраза.

— Говори!

— Имаш ли заповед? — попитах го спокойно. — Покажи ми заповедта, който ти дава право да влизаш в дома ми и да вършиш това, което правиш в момента, и ще говоря. А засега ще ти кажа, че си едно малко копеле с жълто около устата. Скоро ще те срещна на улицата и ще направя на ивици мазната ти физиономия. След няколко минути ще се оправя и за теб ще бъде по-добре, ако по това време си вече далеч оттук заедно със скапаняците си. Те не са ченгета. Приличат на теб… имат смелост колкото една хлебарка, а това хич не е много. Хайде, изчезвай, смачкан задник.

Двамата детективи трябваше да го възпрат от това да ме ритне в лицето. Краката, коленете и цялото му тяло се тресяха от гняв. Никога не бях виждал някой да се вбесява по такъв начин. Надявах се, че при него треморът щеше да си остане нещо перманентно. Изведоха го от стаята и в бързината дори не забелязаха, че Пат беше останал да си седи удобно в креслото.

— Мисля, че бях прав — казах аз. — Моята къща е моята крепост.

— Никога няма да се научиш да се държиш — тъжно отговори Пат.

Измъкнах една цигара и я натиках между устните си. Димът се заби в дробовете ми и не искаше да излезе оттам. Изправих един стол и седнах на него, като внимавах главата ми да не се разцепи окончателно. Пат ме остави да допуша цигарата си. Седеше облегнат назад, с ръце, кръстосани в скута си, и чакаше да се съвзема.

— Ще ми кажеш ли какво стана, Майк? Погледнах ръцете си. Кокалчетата ми бяха обелени и един нокът висеше свободно. Парче тъкан се бе закачило за него.

— Беше тук, когато влязох. Стреля два пъти по мен и не ме улучи. Вдигнахме страшен шум и той успя да избяга, след като се спънах и паднах. Ако не бях паднал, окръжният прокурор щеше да ме арестува за убийство. Наистина щях да убия кучия му син. Кой го повика?

— Съседите се обадили в местния участък — ми каза Пат. — Споменали името ти и дежурният веднага позвънил на окръжния прокурор. Той тръгна, без да се бави.

Изръмжах и свих длани в юмрук.

— Видя ли куршумите, които държеше в ръката си?

— Аха. Сам ги извадих от стената. — Пат стана и се протегна. — Същите като онези от витрината на Бродуей. Така че за втори път ти се разминава. Казват, че третият път бил последен.

— Дали ще съответстват на куршумите от онези пистолети?

— Да, предполагам, че ще бъде точно така. Според твоята теория, ако те съответстват на куршума от витрината на Бродуей, човекът, който те е нападнал, трябва да бъде Рейни. Ако отговарят на куршумите от Трийсет и трета улица, е Клайд.

Потърках челюстта си и погледнах към синините и засъхналата кръв по ръцете си.

— Не може да е бил Рейни, най-малкото защото това момче отдавна вече е в ада.

— Ще видим.

— Ще видиш ти звезди посред бял ден! Какво чакаш още? Да тръгваме и да смачкаме това въшливо копеле Клайд още сега.

Пат се усмихна тъжно.

— Мисли с главата си, Майк. Да не си забравил думата доказателства? Къде са ти доказателствата? Да не мислиш, че окръжният прокурор ще подкрепи смехотворната ти история… именно сега? Казах ти, че Клайд има много връзки. Дори и да е бил той, не е оставил никакви следи. Не повече от този, който е застрелял Рейни. Носил е ръкавици.

— Предполагам, че си прав, рожбо. Дори може да си създаде няколко добри алибита, ако се наложи.

— Това все още не е отговор — каза Пат. — Ако работехме по случая за убийството несмущавани от никакви ограничения, тогава щеше да бъде различно. Според официалната версия случаят Уилър все още се смята за самоубийство и ще срещнем огромна съпротива, ако се опитаме да докажем противното.

Гледах към ръката си, където палецът и показалецът ми все още стискаха парче плат. Протегнах го към него.

— Който и да е бил той, парче от палтото му е останало закачено за нокътя ми. Нали си специалист? Нека умниците от твоята лаборатория поработят над тази тъкан.

Пат я взе от пръстите ми и започна внимателно да я изследва. Когато завърши огледа, той извади един плик от джоба си и я пусна в него.

— Беше много силен човек. Беше облечен с палто и не мога да кажа дали е имал едро телосложение или яки мускули, но едно нещо е повече от сигурно — той пращеше от енергия. Спомни си какво каза самият ти, Пат. Че Уилър се е борил, преди да умре. Мислих за това. Да предположим, че убиецът е проследил Уилър и е влязъл в стаята. Смятал е, че Уилър ще си бъде в леглото, но вместо това го е заварил, че отива в банята или нещо от този род. Искал е да убие Уилър със собствените си ръце и да представи нещата така, че той е станал жертва на някакво пияна свада помежду ни. Но Уилър е бил на крака и това изменило плановете му. Уилър е разбрал какво е щяло да стане и се е хвърлил към пистолета ми, който е бил в кобура, преметнат на облегалката на стола. Представи си го, Пат. Уилър държи пистолета… неизвестният е извил ръката му встрани и куршумът е попаднал в леглото. След това със сила е насочил пистолета към Уилър и е натиснал спусъка. Подобно схватка ще остави същите следи по тялото, така ли е?

Пат не каза нищо. Главата му бе леко наклонена на една страна и той премисляше всичко отначало, съпоставяйки отделните детайли и опитвайки се да ги свърже в цялостна картина. Когато те се оказаха на мястото си, той кимна.

— Да, може да е било и така. — Очите му се присвиха. — След това убиецът е взел празната гилза и е измъкнал куршума от матрака. Една толкова малка дупчица едва ли е щяла да бъде забелязана. Всичко щеше да изглежда еднозначно, ако не беше това, че е пропуснал да провери колко патрона има в пълнителя ти. Щеше да бъде толкова достоверно, че дори и ти щеше да се убедиш в очевидността на това, което ни се представя като версия.

— Наистина е така — казах аз.

— Всичко е извършено много гладко, Майк. Невероятно гладко. И ти веднага си се оказал на мушката, защото бе единственият, който търсеше убиеца. Всички останали бяха убедени в заключението за самоубийство. — Той спря за момент и се загледа намръщен към прозореца. — Ако този хотел имаше някаква система в поддържането на стаите… поне някоя камериерка, която да дежури на етажите, тогава нещата щяха да изглеждат различно. Убиецът е излязъл необезпокояван в коридора и е изпуснал гилзата и куршума, които ние открихме по-късно.

— Носил е стар костюм.

— Какво?

— Трябва да е бил доста стар, след като е имал дупка в джоба.

Пат се загледа в мен и стана още по-намръщен. Измъкна бележника от джоба си и издърпа няколко листа, които се бяха слепнали. Прегледа ги внимателно, хвърли ми един странен поглед и препрочете последната страница. Сложи бавно бележника обратно в джоба си.

— В деня, преди да умре Уилър, са се регистрирали само двама — каза той. — Един от тях е бил много стар човек. Другият е бил сравнително младо момче с износен костюм, който платил предварително. Напуснал е хотела още на следващия ден, преди да сме потърсили когото и да било, но достатъчно дълго след убийството, за да разпръсне евентуалните съмнения от страна на персонала на хотела.

Болките в главата ми изчезнаха. Усетих как раменете ми се напрягат.

— Взехте ли описание на момъка?

— Не. Нямаше описание. Бил е среден на ръст. Пристигнал е в града, за да се лекува при някакъв стоматолог. По-голямата част от лицето му било превързано с кърпа.

Изругах тихо.

— Това обяснение е послужило като добро извинение за обстоятелството, че е бил без багаж. Освен това е имал достатъчно пари, за да си плати предварително.

— Може да е бил Клайд — прошепнах аз.

Гърлото ми гореше.

— Можело е да бъде всеки друг. Ако мислиш, че Клайд стои зад цялата тази история, позволи ми да те попитам едно нещо. Наистина ли смяташ, че той сам ще се заеме с извършването на убийството?

— Не — казах аз с отвращение. — Копелето по-скоро щеше да плати на някого да го извърши.

— Същото е и със случая на арената.

Ударих облегалката на креслото му с юмрук.

— Глупости, Пат. Това са си само предположения. Не забравяй, че Клайд е извършвал убийства и преди. Може би са му харесали. Може да е достатъчно умен, за да не се доверява на никого другиго. Нека да видим колко умен ще се окаже. Нека да почакаме няколко дена и да видим дали ще изтрае.

— Всеки ден е важен, Майк.

Не ми харесваше изразът на лицето му.

— Защо?

— Окръжният прокурор не повярва на историята ми, че съм бил с теб. Пуснал е хората си да разпитват за мен. Няма да им отнеме много време да открият истината.

— О, боже!

— Върху него оказват голямо давление. Такова, каквото той не е в състояние да игнорира. Нещо ще изгърми и това вероятно ще бъдеш ти и моята служба.

— О’кей, Пат, о’кей. В такъв случай ще трябва да действаме по-бързо, но как? Какво, по дяволите, трябва да направим? Мога да видя сметката на Клайд, но ченгетата ще ми се качат на врата още преди да съм направил каквото и да било. Имам нужда от време. Нуждая се от тези няколко дена.

— Знам, но какво мога да направя?

— Нищо. Поне засега. — Запалих още една цигара и се загледах в него през дима. — Нали знаеш, Пат, можеш цял месец да прекараш в стая с оса, очаквайки кога ще те ужили. Но достатъчно е да разчовъркаш с пръчка гнездото й и само след секунда ще бъдеш ужилен.

— Казват, че от честите ужилвания човек може и да умре.

Станах и изгладих гънките на палтото си.

— И това може да стане. Какви са ти плановете за останалата вечер?

Пат ме чакаше на вратата, докато си търсех шапката.

— След като изпорти програмата ми, трябва да свърша някои неща в офиса си. Освен това трябва да разбера дали двамата приятели на Рейни не са открити още. Знаеш ли, че можеш да се окажеш прав. И двамата се покриха толкова бързо, че може да ти се завърти главата.

— Какво направиха с арената?

— Продадоха я… на човек, който се подписал под договора като Робърт Хобърт Уилямс.

— Динки… Клайд! Проклет да съм!

— Да, и аз заедно с теб. Купил е мястото на безценица. Ед Купър пише за това в спортната рубрика на Глоуб. Намеква, че става дума за мръсна игра.

— Проклет да съм — повторих аз. — Това свързва Рейни с Клайд, и то по един очевиден начин.

Пат вдигна рамене.

— Кой може да го докаже? Рейни е мъртъв, а съдружниците му са изчезнали. Това не е единствената арена, която притежава Клайд. Сега като че ли става ясно, че той е човек, който е доста заинтересуван от спортните мероприятия.

Тръгнахме да излизаме и почти щях да забравя за какво бях дошъл. Пат ме чакаше в коридора, а аз се върнах в спалнята и дръпнах чекмеджето на шкафа.

Люгерът си лежеше там, обвит в мазен парцал и поставен в кутия. Проверих пълнителя, сложих куршум в цевта и оставих револвера с полувдигнато езиче.

Когато го пъхнах в кобура, остана незаето място, но това не ме притесняваше много. Сега се чувствах значително по-добре.

Снегът, проклетият сняг. Принуждаваше ме да карам със скоростта на охлюв и правеше всичко възможно, за да ме спре. Все още продължаваше да се стеле лениво, но на такива дебели парцали, че не можеше да виждаш на десет метра пред себе си. Движението беше толкова бавно, че хората изоставяха колите си на улицата и се спускаха в метрото. Завивах покрай захвърлените паметници на техническата ни цивилизация и следвах едно такси, което накрая ме доведе до един участък от пътя, който току-що бе почистен.

Именно благодарение на този участък не изпуснах Велда. Беше си сложила палтото и шапката и вече заключваше вратата, когато излязох от асансьора. Не трябваше да й казвам да отключи отново вратата.

Когато хвърли палтото си върху моето, аз я погледнах и отново се вбесих. Беше още по-красива от предишния път.

— Къде отиваш пък сега? — попитах я аз.

Тя извади бутилката от барчето и ми наля едно силно питие. Имаше страшен вкус.

— Клайд ми позвъни. Искаше да знае дали това „по-късно“ е дошло вече.

— И?

— Казах му, че може и да е дошло.

— Къде ще се осъществи съблазняването?

— В неговия апартамент.

— Ти май наистина си му завъртяла главата. Как е станало така, че заради теб е пренебрегнал всички готини мацета, които се навъртат в Бауъри Ин?

Велда ме изгледа бързо, след това отклони погледа си встрани. Посегнах към бутилката.

— Ти ме помоли да направя това, нали не си забравил? — каза тя.

Почувствах се като пълен гьон. Беше достатъчно да ме погледне по този начин и започвах да усещам, че постоянно си вкарвам автоголове.

— Извинявай, рожбо. Предполагам, че съм станал много ревнив. Винаги съм те смятал за нещо дадено. Сега, когато усещам, че ми се изплъзваш, започвам да се дразня.

Усмивката й освети цялата стая. Тя пристъпи към мен и отново напълни чашата ми.

— Чувствай се по-често така, Майк.

— Винаги съм бил такъв. Сега ми кажи какво си направила на момчето.

— Правя се на общителна, но не и на достъпна. Понякога префинеността, съчетана с добродетелта, е нещо много полезно. Клайд се опитва да докаже, че притежава и двете. Намеква за това да му стана любовница, като държи в главата си и резервен вариант за брачно свидетелство, ако не се съглася на първото.

Оставих чашата си на бюрото.

— Можеш да прекратиш представлението. Вече съм почти готов да се изправя сам срещу Клайд.

— Мислех, че аз съм шефът — ухили се тя.

— Ти се шефът… в рамките на офиса. Извън него аз съм шефът.

Хванах я за ръката и я извъртях към себе си, за да я виждам в лицето. Тя беше почти толкова висока, колкото и аз, и близостта й възбуждаше в мен такива желания, за изпълнението на които сега нямах време.

— Трябваше ми много време, за да поумнея, така ли?

— Прекалено много, Майк.

— Знаеш ли за какво говоря, Велда? Не ти подавам пас, нито пък се опитвам да си подложа за по-късно. Казвам ти нещо съвсем различно.

Пръстите ми й причиняваха болка, но не можех да се справя с тях.

— Искам да ми го кажеш, Майк. Имал си романи с толкова много жени, че няма да бъда сигурна, докато не те чуя да го казваш. Кажи ми го.

В очите й се четеше отчаяна молба. Те сякаш ми казваха: „Моля те, моля те!“ Усетих, че дишането й бе станало по-забързано и знаех, че трепереше, и то не само защото й причинявах болка. Знаех, че нещо се бе случило с лицето ми, на него се бе изписало някакво чувство, което не можех да контролирам. То се зараждаше в гърдите ми и се изливаше на лицето ми заедно с кънтящата в главата ми музика — дисхармонична, но притежаваща някакъв странен вътрешен ритъм. Устата ми се опита да изговори думите, но те бързо заглъхнаха в небцето.

Разтърсих глава, за да прогоня лудата симфония, която пронизваше мозъка ми, и застенах:

— Не… не. О, мили боже, не мога, Велда, не мога.

Знаех какво беше чувството, което ме бе обзело.

Страх. Бях уплашен. Уплашен до смърт и това ми личеше — на лицето, в начина, по който се препъвах през стаята, за да стигна до креслото и се строполя в него. Велда коленичи пред мен с побеляло от вълнение лице и започна да ме целува отново и отново. Чувствах пръстите й, които рошеха косата ми, долавях прелестния женски мирис на чистота и красота, която бе част от нея. Музиката обаче не си отиваше.

Попита ме какво се бе случило и аз й казах. Но не беше това. Трябваше й нещо друго. Искаше да знае какво беше това нещо, настояваше да го разбере и гласът й бе потънал в хълцания и сълзи. Това ми върна моя глас и аз проговорих:

— Не и ти, скъпа… не искам целувката на смъртта да докосне и теб. Досега в живота ми имаше две жени. Казвал съм ти, че ги обичах и двете. Или поне така си мислех. И двете умряха — не искам това да става и с теб.

Ръцете й бяха ласкави и нежни.

— Майк… нищо няма да се случи с мен.

Върнах се през годините към двете жени, които обичах — Шарлота и Лола.

— Няма смисъл, Велда. Може би когато всичко това свърши, нещата ще бъдат по-различни. Постоянно мисля за жените, които умряха. Милосърдни боже, ако още веднъж се наложи да насоча пистолет към жена, мисля, че ще умра. Затова ми помогни. Колко години минаха, откакто за последен път видях златистожълтите коси и красивото лице под тях? То е все още в паметта ми, знам че е мъртва, но продължавам да чувам гласа й. Продължавам да мисля също и за черните коси… подобни на гарвановочерно покривало. Златното покривало и тъмното покривало…

— Майк… недей. Моля те, заради мен. Недей повече…

Тя ми наля още едно питие и аз го пресуших, усетих как дивата музика започва да затихва, че отново се превръщах в човек.

— Всичко свърши, сладур — казах аз. — Благодаря ти.

Тя се усмихваше, но лицето й бе навлажнено от сълзи. Целунах я но очите и тъмната коса.

— Когато всичко това се уреди, ще си вземем отпуска, именно това ще направим. Ще изтеглим цялата наличност от банката и ще видим как ще изглежда градът, когато в него няма повече убийства.

Тя отиде в банята да си измие лицето и ме остави в креслото с цигара в ръка. Седях си там и не мислех за нищо, опитвайки се да скрия оголените краища на нервите си, които бяха толкова често докосвани от грубите пръсти на съдбата.

Велда се върна — едно видение в сивата феерия на дрехите, които подчертаваха всяка нейна гънка. Тя имаше най-прелестните крака в света, в нея едва ли можеше да се открие нещо, което да не е прекрасно и желано. Сега разбирах защо Клайд я желаеше. Че кой нямаше да я пожелае. Трябва съм бил голям дръвник, че съм чакал толкова дълго.

Тя взе цигарата от устата ми и я постави в устните си.

— Тази вечер ще се видя с Клайд. Чудех се за някои неща и искам да разбера дали няма да науча нещо повече за тях.

— Какви неща? — В думите ми като че ли нямаше голям интерес.

Тя дръпна дълбоко от цигарата и ми я върна.

— Като например, с какво държи хората в ръцете си? Шантаж? Как Клайд може да влияе толкова на хората, че по негово желание те да издигат и свалят съдии, кметове и дори губернатори? Какъв вид шантаж би могло да бъде това?

— Продължавай да говориш, Велда.

— Той води продължителни разговори с тези големи хора. Викат го в решителни моменти. Те никога не искат нищо… винаги дават. На Клайд. Той приема тези дарове като нещо дължимо. Искам да знам повече за тези неща.

— Интересно дали Клайд държи някакви документи в апартамента си?

— Не, всичко е тук… — тя почука с пръст главата си. — Той е прекалено хитър, за да държи каквито и да е компрометиращи материали в жилището си.

— Бъди внимателна, Велда, внимавай много с това момче. Той може да не е от типа на насилниците, за какъвто го смяташ. Има достатъчно връзки и си пази ръцете чисти, като наема за черната работа други. Бъди изключително внимателна.

Тя ми се усмихна и надяна ръкавиците си.

— Ще внимавам. Ако стигне прекалено далеч, ще взема назаем нещо от речника на Антон Липсек и ще го нарека с някоя френска дума.

— Но ти не говориш френски.

— Че той също не говори. Именно това го ядосва най много. Антон го нарича по най-различен начин на френски и му се хили презрително. Клайд почервенява от гняв, но не си позволява нищо повече.

Не можех да разбера поведението му.

— Клайд не е от хората, които ще позволят на смотаняци като Антон Липсек да го обиждат. Направо се чудя как още не насъскал някое от псетата си по него.

— И въпреки това не го прави. Изслушва обидите му и се вбесява. Може би Антон го държи с вързани ръце.

— Не е изключено — казах аз. — И въпреки това, подобни неща стават.

Тя си облече палтото и започна да се оглежда в огледалото. Не беше необходимо — съвършенството не се поддава на усъвършенстване. Знаех вече какво означава да ревнуваш и затова отклоних поглед встрани.

Когато остана доволна от себе си, Велда се наведе и ме целуна.

— Защо не останеш тук тази вечер, Майк?

— Защо?

Тя се разсмя с плътния си алт и отново ме целуна.

— За да те изхвърля, когато се върна. Може и да закъснея, но искам честта ми да бъде недокосната.

— Обратното щеше да бъде значително по-добре.

— Лека нощ, Майк.

— Внимавай в картинката, Велда.

Тя отново ми се усмихна и затвори вратата след себе си. Чух вратата на асансьора да се отваря и затваря и ако Клайд ми беше в ръцете, щях да го изстискам като лимон, докато вътрешностите му не се разпръскаха по пода. Дори цигарата ми стана противна.

Вдигнах телефона и набрах номера на Кони. Не си беше вкъщи. Опитах да се свържа с Джун и бях готов вече да затворя, когато тя отговори.

— Обажда се Майк, Джун — казах аз. — Късно е, но се питах дали си заета.

— Не, Майк, свободна съм. Ще наминеш ли да ме видиш?

— Бих искал.

— И аз бих желала да го направиш. Побързай, Майк.

Да побързам? Когато ми говореше по този начин, можех и да летя.

В жилището на Джун имаше нещо до болка познато. Тази загадка ме занимаваше, докато не осъзнах, че ми е познато, защото постоянно мислех за него. Няколко пъти вече бях посещавал дома в мислите си, но желанието ми да я видя отново беше дори още по-голямо, когато натисках звънеца. Възбуждах се дори от мисълта за нея, дразнеща възбуда, която сякаш говореше за удоволствията, които щяха да последват.

Зумерът на вратата иззвъня и аз я блъснах, за да вляза във фоайето. Тя ме посрещна на вратите на Олимп, една усмихната, прекрасна богиня в дълга домашна рокля от някаква вълшебна тъкан, която си сменяше цвета с всяко движение на тялото й.

— Винаги се връщам, Джун.

Очите й сякаш придобиха същия лъчист цвят на халата.

— Чаках те, Майк.

В стаята се разнасяше само звукът от радиото, но това трябва да е бил някакъв ангелски хор, който служеше като фон на атмосферата на великолепие. Джун беше подготвила Олимп за моето идване, подреждайки го по такъв начин, че обикновеният смъртен да бъде изкушен да напусне земята. Единствената светлина идваше от високите свещници, пламъчетата на които трепкаха в танцуващо жълто, хвърляйки гротескни сенки върху стените. Масата беше издърпана във всекидневната и отрупана с китайски деликатеси, аранжирани по такъв начин, че да можем да седим достатъчно близо един до друг, за да пожелаем да се доближим още повече. Тази близост ни позволяваше да говорим и ядем, без китайските церемонии да ни засядат в гърлото.

Говорехме си за дребни неща, забравили всички неприятности на последните няколко дена. Говорехме за едно, а мислехме за друго, усещайки, че бяхме узрели вече за него. Ядяхме, но вкусът на ястията изчезваше, когато я погледнех — в тази поразителна рокля, която се смееше и танцуваше с припламванията на светлинките от свещите. Маншетите на ръкавите й бяха огромни и стигаха до средата на лакътя. Виждах само ръцете й. Прекрасни, великолепни ръце, които говореха красноречиво, когато се движеха.

Вместо кафе имаше коктейл и тост за предстоящата нощ, след това тя стана, взе ръката ми и ме поведе към библиотеката, а късите къдрици на косата й докосваха лицето ми.

Там имаше цигари, комплектът от барчето бе изваден, а една кристална ваза бе пълна с парченца лед. Сложих смачкания си пакет Лъки до сребърната кутия за цигари, за да ми напомня, че все още бях смъртен, взех една и запалих от запалката, която тя услужливо ми предложи.

— Харесва ли ти, Майк?

— Чудесно е.

— Това беше нещо специално. Бях си вкъщи през цялото време, откакто те видях за последен път, и те очаквах да се върнеш.

Седна до мен на кушетката и се облегна назад, положила глава на възглавничките. Очите й бяха започнали да ме подканят.

— Бях зает, богиньо. Случиха се някои неща.

— Какви неща?

— Служебни.

Пръстът й докосна ожулената ми челюст.

— Как се сдоби с това, Майк?

— Служебно.

Тя започна да се смее, след това забеляза, че очите ми си оставаха сериозни.

— Как все пак…

— Ще развали разговора ни, Джун. Някой друг път ще ти разкажа всичко.

— Добре, Майк. — Тя остави цигарата си в пепелника и взе ръката ми. — Ще потанцуваш ли с мен, Майк? — Името ми звучеше в устата й като название на скъпоценен камък.

Тялото й беше топло и податливо, музиката — изпълнена с жив ритъм, и заедно започнахме да хвърляме странни сенки по стената, които се извиваха с всяка най-малка нота. Тя се отдръпна от мен достатъчно, за да можем да се разгледаме и да прочетем израза на лицата си. Не можех повече да изтрая и се опитах да я привлека към себе си, но тя се засмя с мелодичен глас и се завъртя в грациозен пирует, който повдигна роклята й встрани и над колената.

Музиката спря, завършвайки на една ниска нота, която отбелязваше и кодата на бавния валс. Джун се върна в обятията ми и аз разтърсих глава. Достатъчно ми беше… дори прекалено много. Намекът, който тя вложи в танца си, ме накара да се разтреса от главата до петите, едно чувство, родено от нещо съвършено ново, нещо, което никога не бях изпитвал. Това не беше примитивният животински рефлекс, с който бях свикнал, не и страстта, която те кара да стискаш, хапеш и настояваш за това, което желаеш, и да го получиш дори и ако трябва да се биеш за него. Бях вбесен, защото не можех да разбера какво беше това чувство.

Навиците на боговете не ми харесваха.

Разтърсих още веднъж глава, този път по-силно. Сграбчих я за рамото и чух отново смеха й, защото тя знаеше какво ставаше в мен и го желаеше.

— Престани, Джун. По дяволите, престани да се шегуваш. Караш ме да мисля, че те желая, и губя от поглед всичко останало. Престани веднага.

— Не. — Думата бе като отсечен гранит. Очите й — леко присвити. — Аз съм тази, която те желае, Майк. Ще направя всичко, на което съм способна, за да те имам. Няма да се спра пред нищо. Никога няма да има друг като теб.

— По-късно.

— Сега.

Трябваше да стане сега, но отблясъците от свещите уловиха отново косите й. Жълтият пламък на свещите, който променяше цвета им в златен — цвят, който толкова мразех. Не чаках това да се случи отново. Блъснах я на кушетката и посегнах към каната от ликьорния комплект.

Тя лежеше отпуснато и ме чакаше да дойда при нея, а аз я удрях и удрях, докато умът ми се проясни и можех дори да се посмея малко на себе си.

Тя разбра какво стана и се засмя нежно.

— Ти дори си по-добър, отколкото смятах — каза тя. — Ти си мъж с инстинктите на животно от джунглата. Значи това трябва да стане тогава, когато ти кажеш, така ли?

Започнах да си наливам бързо.

— Не по-рано — казах аз.

— И това ми харесва в теб, Майк.

— На мен също ми харесва. Предпазва ме от неприятности. — Когато напълних чашата, взех я внимателно в ръка и седнах на облегалката на кушетката с лице към нея. — Какво знаеш за мен, Джун?

— Малко неща. Чувала съм това-онова. — Тя взе една от дългите си цигари от кутията и я запали. Димът лениво започна да се изнизва от устата й. — Защо?

— Ще ти кажа защо съм такъв, какъвто съм. Аз съм детектив. Само по дух, поне сега, но преди имах разрешително за носене на оръжие. Взеха го, защото бях c Честър Уилър, когато той използва пистолета ми, за да се самоубие. Това беше грешка, защото Честър Уилър бе убит. Един момък на име Рейни също бе убит. Две убийства и куп уплашени хора. Човекът, когото познаваш като Клайд, е бивш престъпник на име Динки Уилямс и той е станал толкова важен, че никой не може и с пръст да го докосне, толкова мощен, че може да диктува волята си и на диктаторите. Това обаче не е краят на историята. Някой иска да ме премахне от пътя си толкова много, че направиха опит да ме застрелят на улицата и в моя апартамент. Междувременно се опитаха да прехвърлят убийството на Рейни на моя гръб, така че да бъда арестуван заради него. И всичко това… защото Честър Уилър бе намерен мъртъв в хотелската си стая. Много мило, нали?

Беше й дошло твърде много, за да го разбере отведнъж. Тя загриза нокътя на палеца си и лицето й се намръщи.

— Майк…

— Знам, че е сложно — казах аз. — Убийството винаги е нещо сложно. То е толкова дяволски сложно, че аз съм единственият човек, който търси убиеца. Всички останали са доволни от това да смятат случая за самоубийство… освен Рейни, разбира се. Всичко това е много уморително.

— Това е ужасно, Майк! Никога не съм смятала…

— Но не всичко е загубено. Имам някои идеи, които ме боцкат по мозъка точно сега. Някои от детайлите като че ли започват да пасват един с друг. Уморих се от всичко, от тичане, престрелки и мислене, и смятам, че имам право да си почина малко. Затова дойдох да те видя — ухилих се аз. — Но ти не ми помогна много. Дори може би ще разрушиш съня ми.

— Надявам се, че ще го направя — каза лукаво тя.

— Отивам на едно място да се наспя. Ще оставя малката стрелка на часовника да направи кръг, а може би и още един, преди да се събудя от дрямката си. След това ще събера всички части и ще намеря убиеца. Този негодник е много силен… толкова силен, че е могъл да извие пистолета в ръката на Уилър и да го накара да се застреля в главата. Той е толкова силен, че едва не ми видя сметката в собствения ми апартамент. Следващия път обаче ще бъде по-различно. Аз ще бъда готов и ще пратя кучия син на среща с черната дама с косата.

— Ще се върнеш ли, когато всичко свърши, Майк? Сложих си шапката и погледнах надолу към нея. Тя изглеждаше толкова съблазнителна и приятна, че поисках да остана. Въпреки това казах:

— Ще се върна, Джун. Може би ще ми танцуваш пак… съвсем сама. Аз ще седя и ще наблюдавам танца ти, а ти можеш да ми покажеш как се забавлявате на Олимп. Малко се уморих да бъда обикновен смъртен.

— Ще танцувам за теб, Майк. Ще ти покажа неща, които никога не си виждал преди. Олимп ще ти хареса. Там горе всичко е много по-различно, няма да намериш подобно място на земята. Планинският връх ще бъде само за нас и аз ще те накарам да останеш там завинаги.

— Ще взема всяка жена, която може да ме застави да стоя някъде достатъчно дълго.

Езикът й се показа и остави устните навлажнени и отразяващи желанието в очите й. Тялото й сякаш се изви и завибрира, така че блестящата тъкан на домашната й рокля очерта отново контурите на тялото й, отчетливи и живи.

— Аз бих могла да бъда тази жена — каза тя. Предизвикваше ме. Настояваше да се доближа до нея поне за момент и да смъкна дяволската й рокля от гърба й, за да заблести единствено тялото на една богиня. За секунда лицето ми сигурно трябва да е променило изражението си и тя си помисли, че сигурно се каня да го направя, защото очите й се разшириха и аз видях как раменете й потръпнаха. Този път зад желанието се криеше чисто женски страх и за миг тя се превърна в обикновен смъртен, жена, която се опитваше да избяга от мъжа. Но не това ме спря. Отново побеснях, защото не можех да разбера чувството, което ме заля, както и преди. Обърнах й гръб и ръцете ми започнаха безсъзнателно да потрепват.

Взех си цигарите и кимнах за лека нощ. Погледът, който ми прати, ме накара да настръхна. Излязох навън и намерих колата си заровена в цяла преспа сняг. Подкарах по залятата с електрическа светлина улица, стигнах до един хотел, паркирах, регистрирах се и потънах в дълъг зимен сън.