Отрова

1.

Битката за „Кастело ди Джиамбели Каберне Совиньон 02“, разигравано на търга, приключи със сумата от сто двадесет и пет хиляди и петстотин долара. Американски. Страшно много пари за вино, примесено с чувства, помисли си Софи, В тази прекрасна стара бутилка имаше вино, произведено от грозде, отгледано през годината, когато Чезаре Джиамбели беше основал винарната „Кастело ди Джиамбели“ върху хълмистото парче земя на север от Венеция.

Тогава наименованието кастело е било или подигравателно, или израз на изключителен оптимизъм, в зависимост от гледната точка. Скромната къщичка на Чезаре и малката каменна изба са били много далеч от понятието замък. Но виното му било царско и той успял да изгради чрез него истинска империя.

Сега, близо век по-късно, дори най-доброто „Каберне Совиньон“ от онази реколта би могло да послужи по-скоро като оцет за салатата, вместо да се пие. Но не беше нейна работа да разубеждава човека, щом искаше да си похарчи парите. Те си бяха негови.

Дядо и винаги е бил прав, както обикновено. Хората що плащат, и то пребогато за привилегията да притежават късче от историята на Джиамбели.

Софи си записа последната сума от наддаването и името на купувача, макар да знаеше, че няма да ги забрави. Направи го, за да изпрати съобщение на баба си, когато търгът приключи.

Беше дошла на тази разпродажба не само като изпълнителен директор на отдела за връзки с обществеността, Който трябваше да състави и издаде каталога за търга, но и като представител и член на фамилията Джиамбели. И сега седеше тихичко в един ъгъл и наблюдаваше наддаванията и промоциите.

Краката й бяха кръстосани особено елегантно в дълга и изящна линия. Гърбът и беше направен, навик още от училище. Беше облечена в черен костюм на тънки райета, изключително изискан, италиански, който успяваше да и придаде вид на бизнесдама и в същото време ореола на силно женствено излъчване.

Всъщност Софи мислеше за себе си точно по този начин.

Лицето й бе слабо и се открояваше сред черната рамка на косата й като триъгълник от бледозлатиста кожа, в които доминираха дълбоки бадемови очи с цвят на лешник и широка, чувствена уста. Скулите й бяха като розов сладолед, брадичката й имаше формата на съвършен диамант, което й придаваше изражението на фея или самодива със съвсем слаб привкус на войнствена амазонка.

Тя, разбира се, определено и безмилостно използваше красотата си като ефикасно оръжие, когато решеше, че е необходимо или когато беше наистина наложително.

Оръжията, смятащо Софи, бяха създадени, за да се използват. При това да се използват добре.

Преди година беше подстригала дългата си до кръста коса във формата на къса черна каска с щръкнали връхчета на челото.

Отиваше й. Софи винаги знаеше какво точно й прилича.

Носеше семпъл наниз от старинни перли, които баба й бе подарила за двадесет и първия й рожден ден. Бе се постарала на лицето й да е изписан учтив интерес, Точно този израз беше виждала върху лицето на баща си на заседанията на фирмата. Всъщност тя наглеждаше също като него.

Очите й заблестяха, а крайчетата на устните й се извиха в лека усмивка, когато беше представен следващият експонат.

Бутилка „Бороло“ от 1934 година, от бъчвата, която нейният прадядо бе нарекъл „Тереза“ в чест на раждането на дъщеря си, нейната баба.

Тази частна колекция имаше върху етикета си снимка на десетгодишната Тереза. Тъкмо тогава виното вече бе отлежало и го бяха прелели от огромните дъбови бъчви в бутилките.

Сега Тереза Джиамбели беше на шестдесет и седем и беше легенда, нейната известност като винопроизводител бе затъмнила дори името на прадядо й.

Това беше първата бутилка с този етикет, предлагана на разпродажба и излязла въобще извън фамилията. И както очакваше Софи, наддаването за нея беше яростно и настървено.

Мъжът, който седеше на съседния стол, посочи с пръст в каталога снимката на предлаганата бутилка.

— Приличате на нея.

Софи леко присви рамене, като му се усмихна. Беше приятен мъж, някъде около шестдесетте. След това се усмихна на момичето, което я гледаше сериозно от червения етикет на страниците на каталога.

— Благодаря.

Маршъл Ивънс, напомни си тя. Истинско състояние, второ поколение наследник на „Фортуна 500“. Всъщност това й беше работата. Да помни имената и жизнения стандарт на любителите на вино и колекционерите с дълбоки джобове и изтънчен вкус.

— Надявах се, че Ла Синьора ще удостои с вниманието си днешния търг. Добре ли е тя?

— О, да. Много добре. Но е заета с други дела.

Мобилният телефон в джоба й се обади. Софи не обичаше да я прекъсват, затова не му обърна внимание и продължи да следи търга. Очите й прескачаха от лице на лице, от човек на човек. Нищо не пропускаха, забелязваха и най-малкото движение, и най-слабите сигнали. Едно небрежно повдигане на пръста от третия ред вдигна цената с още петстотин. Кимване от петия ред я вдигна още.

В края на краищата „Бороло“ надмина „Каберне совиньон“ с петнадесет хиляди и тя се обърна да стисне ръката на мъжа до себе си.

— Поздравявам ви, господин Ивънс. Вашият принос за Международния червен кръст ще бъде от голяма полза. От името на Джиамбели, и семейството и компанията, ви поздравявам още веднъж и искрено се надявам, че сте доволен от придобивката си.

— Няма съмнение. — Той взе ръката й и я поднесе към устните си. — Имах удоволствието да се срещна с Ла Синьора преди години. Тя е изключителна жена.

— Съвсем сте прав.

— Може би внучката й ще ми направи компания и ще вечеря с мен тази вечер?

Той бе достатъчно стар, за да й бъде баща, но Софи бе прекалено много европейка, за да смята това за определящо поведението й обстоятелство. Друг път сигурно би се съгласила и без съмнение би се наслаждавала на компанията му.

— Съжалявам, но имам среща. Може би при следващото ми пътуване на изток, ако сте свободен…

— Ще направя така, че да съм.

Като вложи сияйна топлота в усмивката си, тя стана.

— Ще ме извините ли?

Софи се измъкна от залата, провери мобилния си телефон за номера, от който я бяха търсили. Насочи се към женския будоар, като пътем погледна часовника си. Седна на един от диваните и извади бележника и електронния си секретар от чантата.

След една дълга и изтощителна седмица в Ню Йорк се чувстваше доста изморена и не съвсем във форма. Но сега, докато преглеждаше срещите си, остана доволна, че ще има малко време да се помотае из магазините, преди да отиде да се преоблече за срещата си тази вечер.

Джеръми де Морни, името изплува в ума на Софи. Хм, това означаваше една елегантна и интересна вечер. Френски ресторант, разговор за изискана храна, за пътувания и театър. И, разбира се, вино. Тъй като той беше потомък на собствениците на винарската изба „Льо Кьор де Морни“ и освен това неин финансов директор, а пък тя бе от фамилията Джиамбели, със сигурност щеше да има многобройни опити и от двете страни да се измъкне информация и да се надушат фирмени тайни.

Щеше да има и шампанско, разбира се. Б, това поне беше обещаващо. Софи обичаше шампанското и имаше настроение за него.

Накрая всичко щеше да бъде увенчано с опита му да я вкара в леглото си. Но тя все още продължаваше да се чуди дали има желание за това.

Без съмнение той беше привлекателен и умееше да бъде забавен. Може би, ако не знаеха, че някога нейният баща беше преспал с неговата жена, идеята за един кратък любовен роман помежду им нямаше да изглежда така отблъскваща и в известен смисъл нечистоплътна.

Е, оттогава наистина бяха минали толкова години…

— Мария? — Софи за секунда пропъди мислите за Джери и предстоящата вечеря, когато чу гласа на икономката в дома на Джиамбели на Западното крайбрежие. — Получих съобщение от номера на мама. Може ли да я чуя?

— О, да, госпожице Софи. Тя се надяваше, че ще се обадите. Един момент.

Софи си представи как жената блъска крилото на летящата врата и, вървейки, хвърля поглед на всяка стая дали всичко е наред, защото майка й, Пилар Джиамбели Авано, винаги се притесняваше, че нещо може да не си е на мястото.

Майка й всъщност би била доволна да си седи в своята малка, отрупана с рози къщичка, където да меси хляб, да бродира и да се грижи за градината си. Тя би трябвало да има поне половин дузина деца, помисли си с въздишка Софи. А имаше само нея.

— Софи, тъкмо тръгвах към оранжерията, Почакай, само да си поема дъх. Не очаквах, че ще ми се обадиш толкова скоро. Мислех, че търгът е минал едва наполовина.

— Свърши. И смея да твърдя, че можем да го определим като особено успешен. Ще ви изпратя запис с всички подробности тази вечер или най-рано утре сутринта. А сега наистина трябва да се връщам и да завържа изтърваните краища. При теб всичко наред ли е?

— Горе-долу. Баба ти планира едно голямо събиране на цялата фамилия.

— О, мамо! Пак ли? Нали няма да умира отново? Вече преживяхме това преди шест месеца.

— Преди осем — поправи я Пилар. — Но кой ли ги брои? Съжалявам, мъничката ми, но тя настоява. Не забелязвам да умира този път, но със сигурност е намислила нещо. Разбрах, че е говорила с адвокатите, за да направи нова поправка в завещанието. И ми подари брошката с камея от майка си, което означава, че има нещо сериозно наум.

— Не ти ли я даде миналия път?

— Не. Тогава ми подари кехлибарената си огърлица. Обадила се е на всички. Така че трябва да се връщаш.

— Добре, добре. — Софи хвърли поглед към бележника си и изпрати една въздушна целувка на Джери де Морни. — Ще приключа тук и тръгвам веднага. Но, мамо, този неин нов навик да умира или да си подновява завещанието всеки месец наистина е много досаден и уморителен.

— Ти винаги си била добро момиче, Софи. Ще ти завещая моята кехлибарена огърлица.

— Благодаря ти много! — разсмя се Софи и затвори телефона.

Два часа по-късно вече летеше на запад и си представяше как след около четиридесет години щеше да има властта само с едно щракване на пръстите си да накара всички около нея да танцуват.

Мисълта за това я развесели. Тя остави чашата си с шампанско върху масичката в частния самолет на фирмата. В слушалките й свиреше музиката на Верди.

Не всеки човек умее да пълзи. Тайлър Макмилан живееше на няколко минути път от Вила Джиамбели, но смяташе, че лозята са много по-важни от призовките от страна на Ла Синьора.

Точно това каза и на дядо си по телефона.

— Все пак ме чуй, Тай. Можеш да отделиш няколко часа — отвърна настойчиво старият човек.

— Не и сега. — Той прекоси стаята, нетърпелив да се върне в лозето. — Съжалявам, дядо. Знаеш колко важно е зимното зарязване на насажденията. Тереза също го знае. — Той притисна слушалката на портативния телефон до ухото си. Мразеше проблемите. Винаги ги беше избягвал.

— Лозята на Макмилан се нуждаят от също толкова грижи, колкото и тези на Джиамбели.

— Тай!

— Ти ме сложи на това място и ме натовари с тази работа. Затова ме остави да я върша.

— Тай! — повтори Илай, този път в гласа му прозвучаха стоманени нотки. Знаеше, че когато спори с внук см, нещата трябва да бъдат поставени на солидна основа и да има неоспорими аргументи. — Тереза и аз сме предани на вината „Макмилан“, точно толкова, колкото и на тези е етикета „Джиамбели“. И това продължава вече повече от двадесет години. Натоварих те с тази работата, защото си отличен винар. Тереза има планове. Те включват и теб.

— Другата седмица.

— Не, утре. — Илай не заповядваше често, нито налагаше мнението си. Това не беше в неговия стил. Но беше безпощаден, когато бе необходимо. — В един часа. На обяд, с подходящо облекло.

Тайлър се намръщи и погледна старите си ботуши и изтъркания подгъв на дебелите си зимни панталони. На всичко отгоре трябваше да се преоблича!

— Посред бял ден! Когато имаме толкова работа!

— Ти да не би да си единственият от Макмиланови, който умее да зарязва лози, Тайлър? Очевидно си загубил много от работниците си през миналия сезон.

— Ще дойда. Но ми кажи едно нещо.

— Добре.

— Да не би отново да е решила да умира?

— В един часа — повтори Илай. — И бъди точен.

— Слушам! — изръмжа Тайлър, но едва след като затвори телефона.

Обожаваше дядо си. Обожаваше и Тереза, вероятно защото тя беше наистина изключително досадна драка, Когато дядо му се ожени за наследницата на Джиамбели.

Тайлър беше на единадесет години. Беше влюбен в лозята в хълмовете, в сенките на пещерите, в дълбоките гърла на избите.

И в истинския смисъл на думата се влюби и в Тереза Луиза Елана Джиамбели. В тази тънка като тръстика, направена като приклад на пушка и плашеща го в известен смисъл дребна женица, когато я видя за пръв път обута с груби ботуши и панталони, не по-различни от неговите собствени, да крачи сред подредените в стройни редици лозя.

Тереза го изгледа, вдигна черните си, извити като острието на бръснач вежди и му каза, че е прекалено изнежено гражданче. Щом щял да бъде неин внук, трябвало да се закали. Нареди му да остане през лятото във Вила Джиамбели. На никого не му мина и през ум да оспорва заповедта й. Най-малко на родителите му, щастливи да се отърват от него за известно време, за да могат спокойно да се отдадат на купоните и новите си любовници.

Ето така бе останал тук, спомни си Тайлър, докато гледаше през прозореца. Лято след лято, гроздобер след гроздобер, докато лозята се превърнаха за него в нещо повече от дом. Повече от дома му в Сан Франциско. Докато Тереза и Илай му станаха по-близки дори и от собствените му родители.

Тя го моделира. Оформи го. Направи го такъв, какъвто беше сега. Подкастри го като млада лозичка още на единадесет години и го оформи, за да се превърне в мъжа, който беше днес.

Но тя не го притежаваше. И това, ако не беше ирония на съдбата, помисли си Тайлър. Защото въпреки всичко, което бе направила за него, въпреки целия й труд по възпитанието му, точно това възпитание го беше превърнало в човека, който не се съобразяваше с нейните заповеди и изисквания.

Когато обаче заповедите идеха от страна и на двамата, когато Тереза и дядо му действаха заедно, тогава му беше доста по-трудно да не се подчини.

Разбира се, че можеше да отдели няколко часа и те го знаеха много добре. Той също. Лозята на Макмиланови се обработваха от най-опитните работници и Тай спокойно можеше да си позволи да отсъства през по-голямата част от сезона с увереността, че ги е оставил в добри ръце.

Всъщност истинската причина за нежеланието му да отиде в дома й беше, че мразеше големите, блестящи сбирки на фамилията Джиамбели. Те му напомняха на цирк с три арени, на които колоритни актьори изпълняваха едновременно своите номера. Първо, не можеш да следиш всичко, и второ, винаги съществува опасността някой от тигрите да изскочи от клетката си и да те сграбчи за гушата.

Всичките тези хора, с техните претенции, недоизказани подмятания, прикрити задни мисли, лицемерие и домогвания не му допадаха. Тайлър предпочиташе и беше много по-щастлив да върви сред лозята, да проверява бъчвите или да дискутира с някой от майсторите винари качеството на тазгодишното шардоне.

Другото бяха досадни обществени задължения. Точно така, задължения.

Той премина през къщата, в която цареше очарователна бъркотия, и влезе в кухнята, за да напълни термоса си с кафе. Всъщност къщата беше на дядо му, но сега в нея живееше Тайлър. Остави портативния телефон, който все още носеше със себе си, на барплота и започна да преподрежда задачите си за утрешния ден, така че да вмести в програмата и срещата с Ла Синьора.

Вече не беше нито изнежен, нито гражданче. Беше висок повече от метър и осемдесет и тялото му бе заякнало от всекидневната земеделска работа на открито и спортните занимания. Ръцете му бяха големи, грапави и мазолести, имаше дълги пръсти, които знаеха как да се заровят нежно и внимателно сред листата на лозите, така че да не наранят някое нежно младо филизче или чепка грозде. Косата му се извиваше на къдрици, ако забравеше да я подстриже късо, което често се случваше. Бе с тъмнокафяв цвят, в който леко просветваха леки червеникави нюанси, като отлежало бургундско вино. Скулестото му лице беше повече сурово, отколкото красиво, с леки бръчици, започващи да се оформят покрай очите, които бяха ясни, яркосини и понякога хладни като стомана.

Белегът, който пресичаше брадичката му и с който се сдоби, когато падна от една скала, когато бе на тринадесет години, не му пречеше и напомняше за себе си единствено когато се бръснеше.

А това, каза си Тайлър, трябваше непременно да стари преди официалния обяд утре.

Хората, които работеха за него, го определяха като благороден и почтен човек, макар и доста своенравен понякога. Тайлър приемаше мнението им за вярно. Те също така го смятаха за артист, творец в работата си, което пък го забавляваше.

За Тайлър Макмилан истинският творец беше гроздето.

Той излезе навън в щипещия зимен въздух. Имаше още два часа до залез слънце и го чакаше доста работа.

Донато Джиамбели имаше ужасно главоболие. Всъщност името на главоболието беше Джина, неговата съпруга. Когато пристигна поканата от Ла Синьора да присъстват на семейното събиране, той беше щастливо отдаден на секса, който правеше с последната си любовница. Една амбициозна и щедро надарена от природата млада актриса с бедра, достатъчно здрави, че да строшат орех. За разлика от жена му, всичко, което любовницата искаше, бяха редовни подаръчета и едно хубаво, здраво и потно чукане три пъти седмично. Освен това тя не държеше на никакви разговори.

Някога и Джина не искаше нищо друго. Сега обаче тя непрекъснато говореше. Плямпаше. Дрънкаше. Бърбореше. На него, на трите им деца, на майка му, на всички, докато въздухът в частния самолет на компанията започна да вибрира от безкрайния поток от думи.

Джина говореше, малкото вързопче в ръцете й, което представляваше поредния му наследник, ревеше, малкият Чезаре удряше барабанчето си, дъщеря му Тереза-Мария се въртеше, така че Донато сериозно се замисли дали да не отвори вратата, да изхвърли цялото си семейство от самолета и да се отдаде на забравата.

Само майка му си седеше тихо и безмълвно, но единствено, защото беше пила хапче за сън, хапче против въздушна болест, хапче против алергия и Бог знае още колко други хапчета, които бе преглътнала с две чаши мерло, преди да си сложи черната маска на очите и да отлети в отвъдното.

Тя беше прекарала по-голямата част от живота си, или поне онази, която той си опомняше, под влияние на най-различни лекарства и в опиянение. В момента Донато Джиамбели размишляваше върху тази нейна велика мъдрост.

Но можеше само да седи с вибриращи слепоочия, да пустосва и да изпраща леля си Тереза по дяволите, затова че бе настояла цялата фамилия да предприеме това пътуване.

Защо Господ го бе наказал с подобно семейство?

Не че не ги обичаше. Разбира се, че ги обичаше. Но бебето беше дебело като коледна пуйка, а Джина непрекъснато го кърмеше, за да напълни ненаситната му уста.

Някога тези гърди бяха направо произведение на изкуството. Златисти, твърди и с вкус на праскова. Сега приличаха на балони и ако се опиташе да ги вкуси отново, сигурно щяха да миришат на бебешка повърня.

А тя вече си правеше устата за още едно бебе.

Жената, за която някога се беше оженил, бе съвършена, зряла, похотлива, непрекъснато готова за секс и напълно лишена от мозък. Беше направо идеалната жена. За кратките пет години на брака им тя се превърна в дебела, отпусната лелка, чиято глава беше пълна единствено и само с бебета.

Какво чудно имаше тогава, че той си търсеше удоволствията някъде другаде?

— Дони, мисля че този път zia2 Тереза ще ти направи голямо предложение и ние всички ще се пренесем в замъка. — Тя винаги бе мечтала за голямата къща на Джиамбели. Всички тези прекрасни стаи, слугите, Децата й щяха да израснат в разкош и с привилегии.

Щяха да имат хубави дрехи, да учат в най-престижните училища и някой ден цялото богатство и щастие на Джиамбели щяха да се изсипят в краката им.

Нали тя беше единствената, която бе родила наследници на Тереза? Това би трябвало да бъде възнаградено поне малко.

— Чезаре! — скара се Джина на сина си, когато той откъсна главата на куклата на сестра си. — Престани! Ето че накара сестра си да плаче. Ела тук, дай ми куклата! Мама ще я поправи.

Малкият Чезаре с блеснали очички сложи главата на куклата върху раменете си и започна да се плези и да дразни сестра си.

— На английски, Чезаре! — вдигна пръст Джина. — Отиваме в Америка. Ще говориш на английски на ziа Тереза и ще й покажеш какво умно момче си. Ела тук, ела!

Тереза-Мария плачеше за смъртта на куклата си, люлееше в ръцете си откъсната й глава и се разхождаше напред-назад из кабината на самолета, изпълнена със скръб и мисли за отмъщение.

— Чезаре! Прави, каквото ти казвам! — кресна накрая майка му.

В отговор момчето се хвърли на пода и започна да рита и тропа с ръце и крака.

Донато скочи и понеже не издържаше повече, се скри в безопасната тишина на своя кабинет в самолета.

Антъни Авано обичаше красивите неща. Беше си избрал тази двуетажна къща в залива на Сан Франциско внимателно и с любов. После беше наел най-известния и нашумял декоратор в града, за да я обзаведе. Общественото положение и стилът бяха предимства от висока класа. Да ги притежаваш, без да направиш ни най-малко усилие за това, беше друго нещо.

На Тони Авано и през ум не му минаваше, че човек може да се чувства удобно без тези основни елементи. Стаите в дома му бяха отражение на онова, което той смяташе за класически вкус. Като се започне от стените, покрити с копринени тапети, и се стигне до ориенталските килими и блестящата полировка на дъбовите мебели, Тони Авано беше избрал, по-точно декораторът му беше избрал, скъпи тъкани в неутрални тонове с няколко по-ярки допълнения за акцент, артистично разхвърляни тук-там.

Модерното изкуство, което не означаваше абсолютно нищо за него, беше, както му бяха казали, контрапункт на изчистената и спокойна елегантност.

Тони се осланяше на услугите на декоратори, архитекти, шивачи, брокери, бижутери и дилъри, които да го напътстват и водят към съвършенството, с което искаше да бъде обграден.

Известни му бяха думите на някои от неговите зложелатели, че Тони Авано е роден с вкус, който обаче се намирал единствено в устата му. Тони не би спорил с тях по този въпрос. Парите могат да купят всичко, което човек желае, и Тони знаеше това много добре. Можеше да си осигури всичкия вкус и елегантност на света. Тони познаваше и ценеше още нещо. Виното. Неговите колекции бяха сред най-добрите в Калифорния. Всяка бутилка беше избрана лично. Въпреки че не можеше да различи един сорт грозде от друг, нито имаше някакъв интерес към отглеждането на лозята, той притежаваше страхотен нюх. И този нюх го бе изкачил високо в йерархията на фирмата „Джиамбели Калифорния“. Преди тридесет години точно този нюх го ожени за Пилар Джиамбели. А след по-малко от две години брачен живот го накара да се ослуша и огледа за други жени.

Тони не криеше и честно си признаваше, че жените са неговата слабост. В края на краищата светът беше пълен с тях. Беше обичал Пилар толкова дълбоко, колкото беше способен да обича друго човешко същество. И със сигурност обичаше своето положение в организацията на фирмата „Джиамбели“ като съпруг на дъщерята на Ла Синьора и баща на нейната внучка.

Поради тези причини дълги години се беше опитвал да бъде много дискретен и да крие своята малка слабост. Дори беше опитал, и то неведнъж, да се промени.

Но точно тогава се появяваше друга, нова жена, която бе крехка и безпомощна или пък прелъстителна и неустоима. Е, какво можеше да стори човек в този случай?

Тази слабост му струваше брака, ако не в юридически, то във фактически смисъл. Той и Пилар бяха разделени от седем години. Никой от двамата не правеше никакви опити или постъпки за развод. Тя, Тони отлично знаеше това, защото все още го обичаше. Той, защото щеше да си навлече купища неприятности и да разстрои сериозно Тереза. Във всеки случай, колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че това състояние на нещата е напълно задоволително за всички страни. Пилар предпочиташе да живее в провинцията, той — в града. Поддържаха учтиви, дори приятелски отношения. И Тони продължаваше да бъде президент по продажбите във фирма „Джиамбели Калифорния“.

Вече седем години те не отстъпиха от този цивилизован тон в общуването си. Сега обаче Тони бе доста притеснен, че е дошъл краят.

Защото Рене настояваше за брак. Като нежен, копринен валяк тя се придвижваше бавно и целенасочено към целта, премахвайки или смазвайки всички пречки по пътя си. Споровете с нея оставяха Тони замаян и слаб.

Тя беше отчаяно ревнива, властна, безкомпромисна и царица на леденото мусене. А той беше луд по нея.

Рене бе на тридесет и две, с двадесет и седем години по-млада от него, и този факт гъделичкаше страхотно самочувствието му. Макар да знаеше, че тя се интересува единствено и само от парите му и от нищо друго, това не го притесняваше. Дори напротив, Тони я уважаваше за това.

Но се страхуваше, че ако й даде всичко, което иска, може да загуби онова, заради което тя го искаше.

Положението беше много заплетено. Направо дяволска работа. За да разреши проблема, Тони направи онова, което винаги беше правил, когато имаше затруднения. Не обръщаше внимание, докато това бе възможно.

Сега наблюдаваше залива от огромния прозорец на прекрасния си апартамент, отпиваше леденостуден вермут и очакваше Рене да свърши с тоалета си за вечерното им излизане. И се страхуваше, че този път няма да може повече да протака. Времето му беше изтекло.

Звънецът на вратата го накара да вдигне глава и леко да се намръщи. Не очакваха никого. Тъй като икономът му имаше свободен ден, Тони отиде да отвори лично. Гримасата на недоволство изчезна от лицето му, когато видя на вратата дъщеря си.

— Софи, каква приятна изненада!

— Татко, здравей!

Тя се повдигна леко на пръсти и го целуна по бузата.

Красив до припадък, както винаги, помисли си Софи. Добрите гени и отличните пластични хирурзи го бяха съхранили в този вид. Опита се да прогони мимолетното и инстинктивно чувство на раздразнение, което я обхвана, и да се съсредоточи върху също толкова инстинктивното и естествено чувство на обич към него.

Очевидно винаги щеше да бъде разкъсвана от подобни противоречиви чувства към баща си.

— Току-що пристигам от Ню Йорк. Исках да те видя преди да отида във Вила Джиамбели.

Тя огледа лицето му. Гладко, почти без бръчки и напълно спокойно. Тъмната му коса беше артистично прошарена край слепоочията, тъмносините му очи бяха ясни. Имаше красива, квадратно оформена брадичка с малка трапчинка в средата. Като дете тя обичаше да слага малкото си пръстче в нея и това го караше да се смее.

Любовта й към него отново се надигна и се смеси с раздразнението, което изпитваше. Винаги беше така.

— Виждам, че си готов да излизаш — рече Софи, забелязвайки, че е облечен в смокинг.

— След малко. — Той взе ръката й и я привлече вътре. Но имаме достатъчно време. Седни, принцесо, и ми разкажи за себе си. Какво искаш да те почерпя?

Тя взе чашата му и я помириса. Сетне кимна одобрително с глава.

— Същото, което и ти пиеш.

Огледа стаята, докато баща й отиде до барчето. Тук всичко беше много скъпо, помисли си Софи. Показност и никакво съдържание. Също като баща й.

— Ще дойдеш ли утре?

— Къде?

Софи вдигна глава, докато той се приближи обратно към нея.

— Във Вила Джиамбели.

— Не, защо?

Тя взе предназначената за нея чаша от ръката му и, докато отпиваше, се замисли.

— Не ти ли се обадиха?

— За какво?

Лоялността в нея се изправи като щит и влезе в противоречие с чувствата. Той мамеше майка й, безгрижно нарушаваше брачната си клетва, откакто тя се помнеше, и накрая ги бе изоставил и двете, без дори да се обърне назад. Но все пак беше неин баща, член от нейното семейство. А нали цялото семейство бе извикано!

— Ла Синьора. Една от поредните й повиквателни. Среща с адвокатите. Може би ще искаш да присъстваш.

— Ами, да, наистина, аз…

Тони спря насред фразата, защото в стаята влезе Рене. Ако съществуваха плакати или постери на момичета трофеи, помисли си Софи, докато в слепоочията й избухна мълния, Рене Фокс би била идеалният модел. Висока, къдрава и светлоруса. Роклята на Валентино повече разкриваше, отколкото прикриваше щедро надарено от природата тяло, като в същото време го правеше да изглежда елегантно.

Косата й беше прибрана назад, така че откриваше красиво, грижливо гледано лице с плътни, чувствени устни, пълни с колаген, разбира се, помисли си разсеяно Софи, и проницателни зелени очи.

Беше избрала диаманти, които да съперничат на роклята на Валентино, и те проблясваха върху порцелановата й кожа.

Колко ли струваха тези камъни на баща й, помисли си Софи. Сигурно цяло състояние.

— Здравей. — Тя отпи от вермута, за да премахне горчивия привкус в устата си. — Ти беше Рене, нали?

— Да. От цели две години, А ти си все още Софи, нали?

— Да. Вече цели двадесет и шест.

Тони прочисти предпазливо гърлото си. Според него нямаше нищо по-опасно на света от две прицелващи се една в друга жени. Мъжът помежду им винаги бе изложен на опасността на получи куршум, стрела или нож в гърба.

— Рене, Софи току-що пристига от Ню Йорк.

— Наистина? — Усмихната, Рене взе чашата от ръцете му и отпи от вермута. — Това вече обяснява защо изглежда така уморена. Ние тъкмо тръгваме за парти. Можеш да дойдеш с нас, ако искаш — добави тя, слагайки ръката си върху рамото на Тони, подчертано интимно. — Мисля, че имам нещо подходящо в гардероба си, което ще ти свърши работа.

Ако имаше намерение да отвръща на заядливите й забележки и да се заяжда с нея, то нямаше да го направи в апартамента на баща си след уморителния полет от единия до другия бряг на континента. Сама щеше да избере времето и мястото.

— Много мило, но ще се чувствам доста неудобно, ако облека дреха, която ще ми бъде толкова голяма. И освен това — добави Софи, за да подслади думите си — тръгвам на север. Семейна среща, нали разбираш. — Тя остави чашата си. — Приятна вечер!

Отиде до вратата, където Тони я настигна и потупа по рамото.

— Защо не дойдеш с нас все пак, Софи? Хубава си и така както си. Направо си прекрасна.

— Не, благодаря. — Софи се обърна и очите им се срещнаха. Неговите бяха пълни с молба за извинение — Беше свикнала да вижда това изражение доста често. И знаеше, че то е много ефективно. — Не съм настроена за партита.

Той се намуси, когато тя затвори вратата под носа му.

— За какво беше дошла? — попита Рене.

— За нищо. Просто минавала пътьом оттук, както ми каза.

— Дъщеря ти никога не прави нищо, без да има причина.

Тони сви рамене.

— Може би е мислела, че и ние ще пътуваме на север, утре сутринта. Тереза е изпратила повиквателните.

Рене присви очи.

— Защо не си ми казал нищо?

— Защото не съм получил покана. — Той отхвърли мисълта и се замисли за партито и какво впечатление щяха да направят двамата с Рене при появата си. — Изглеждаш фантастично. Направо е грехота да скриеш тази рокля с каквото и да е, дори и с норка. Да ти донеса ли шал?

— И защо според теб не са те поканили? — Рене тръшна празната чаша върху масата. — Положението ти в „Джиамбели“ е почти толкова важно, колкото и това на дъщеря ти. — Имаше намерение това положение да се запази още дълго време. — Ако бабата вика семейството, ти също трябва да присъстваш. Значи тръгваме утре.

— Ние? Но…

— Моментът е много подходящ, за да кажеш на Пилар, че искаш развод. Ще се приберем тази вечер по-рано, така че да сме свежи на сутринта. — Тя отиде до него и прокара пръсти по бузата му.

При Тони манипулирането трябваше да се прави с твърди заповеди и нежни физически контакти, които да го накарат да се размекне и разтопи.

— А когато се върнем тази нощ, ще ти покажа какво можеш да очакваш от мен, след като стана твоя жена. Когато се върнем, Тони. — Рене се притисна към него и лекичко захапа долната му устна. — Ще можеш да правиш всичко, което си искаш.

— Хайде да не ходим на партито.

Тя се разсмя и се измъкна от ръцете му.

— Важно е. И освен това ще ти даде време да помислиш какво точно искаш да правиш с мен. Донеси ми самурената наметка, скъпи!

Чувстваше се също като черен самур тази вечер, помисли си Рене, докато Тони отиде да изпълни молбата и. И вече се чувстваше богата.

2.

Долината и хълмовете, които сякаш изникваха от нея, бяха наметнати с пелена от сняг. Лозята, като смели и буйни войници, надигаха снага по извивките на хълмовете, а голите им пръчки пронизваха с копията си мъглата, която превръщаше околните планини в приказни сенки.

Лозята се бяха сгушили и спяха в светлината на изгрева, който имаше цвят на сиво-розови перли.

Тази пасторална картина сякаш предсказваше раждането на бъдещето. Подхранваше сполуката, която отново и отново щеше да се разиграва, сезон след сезон, година след година, като в игра на комарджийската маса. И в тази игра партньор и враг на човека беше природата. За Софи произвеждането на вино беше изкуство, бизнес и наука. Но то беше също така и най-великата хазартна игра.

От прозореца на бабината си къща тя наблюдаваше полето. Беше сезонът на зарязването и докато пътуваше насам, Софи си представяше как лозята вече са били обработени. Как е била направена първата стъпка към началото на тазгодишната реколта. Беше доволна, че я бяха повикали, за да може да види с очите си тази част от процеса.

Когато беше далеч, цялата й енергия бе насочена към търговията на вино. Рядко се сещаше за лозята. Всекидневната работа я поглъщаше напълно. Но когато се връщаше тук, както сега, тя не мислеше за нищо друго. Все пак не можеше да остане дълго. Имаше задължения и ангажименти в Сан Франциско. Новата рекламна кампания трябваше да бъде дообмислена и доизкусурена. Стогодишният юбилей на „Джиамбели“ чукаше на вратата. След успеха на търга в Ню Йорк следващите мероприятия щяха да изискват отново цялото й внимание.

Старо вино за новия век, помисли си Софи. „Вила Джиамбели — да започнем следващия век с отличен старт“.

Нуждаеха се от нещо свежо, нещо разбираемо за по-младата част от клиентелата. За онези, които купуваха вината в движение. Бърз и импулсивен избор на бутилка за предстоящия купон.

Е, тя щеше да помисли върху това. Това й беше работата, да мисли.

Което пък щеше да й помогне да не мисли за баща си и за интригант ката Рене.

Не й влизаше в работата, напомни си Софи. Не я засягаше и очевидният факт, че баща и иска да се зароби с една бивша манекенка, чието сърце имаше размер и текстура на стафида. Той и преди се беше правил на глупак, нямаше да му е за пръв път.

Щеше и се да го мрази за това, заради патологичната му слабохарактерност и заради пълното му пренебрежение към бащинските грижи и задължения. Но какво можеше да направи, когато силната и вярна любов към него не можеше да бъде потисната, нито изгасена в сърцето й. Това я превръщаше в същата глупачка, каквато беше майка й.

На него не му пукаше нито за едната, нито за другата. Интересуваше се много повече от кройката на костюма си или от маникюра си, отколкото от тях. И ги забравяше точно две минути, след като изчезнеха от полезрението му. Защото си беше чисто и просто негодник. Кучи син. Пълен егоист, от време на време нежен, но винаги безгрижен.

И всичко това, мислеше си Софи, всъщност беше част от неговия чар.

Съжали, че бе минала покрай дома му предната вечер. Искаше й се да престане да поддържа връзката помежду им, без значение какво прави или не прави той.

Може би щеше да бъде най-добре да продължи да действа както през последните седем години. Да пътува, да работи и да запълва времето и живота си с професионални и обществени задължения.

Два дни, реши Софи. Щеше да отдели на баба си само два дни. Щеше да прекара това време със семейството си, сред лозята и във винарската изба. Сетне щеше да се завърне обратно към работата си и да се захване здраво с нея в пълния смисъл на думата. Това беше спасението.

Новата им рекламна кампания трябваше да бъде най-добрата в този бранш и щеше да се погрижи да стане наистина така.

Докато наблюдаваше лозята, забеляза две фигури да вървят в мъглата. Висок мъж със стара кафява шапка на главата. Изправена като тънък остър щик жена, обута с мъжки ботуши и панталони й с коса, бяла като снега, по който вървяха. Едно голямо куче коли тичаше помежду им. Дядо й и баба й правеха сутрешната си разходка със старата и вярна до гроб Сали.

Тази картинка повдигна настроението й. Каквото и да се променеше в живота й, каквито и катаклизми и обрати да настъпеха, ето това си оставаше постоянно и неизбежно. Ла Синьора и Илай Макмилън. Както и лозята.

Софи се отдалечи от прозореца, за да си вземе якето и да се присъедини към тях.

На шестдесет и седем години Тереза Джиамбели беше запазена жена, с тяло на римска богиня и ум, остър като бръснач. Беше изучила винарския занаят на коленете на дядо си. Беше прекосила океана с баща си, когато бе на три годинки, и бе пристигнала със семейството си в Калифорния, за да превърнат тази щедра, зряла земя във вино. Говореше и двата езика и беше пътувала напред-назад между Калифорния и Италия, така както другите малки момиченца ходеха до детската си градина.

Беше се научила да обича планините, гъстите гори и говора на американските гласове.

Това не беше нейният дом, никога нямаше да бъде дом, така както беше италианският саstеllo. Но Тереза си бе намерила мястото тук и беше доволна от това.

Беше се омъжила за мъж, когото семейството й одобри, и се бе научила да го обича. Заедно с него бе създала и родила една дъщеря и за нейна вечна мъка две мъртвородени момченца.

Бе погребала съпруга си, когато бе само на тридесет години. Но никога не прие името му, нито го даде на единственото, си дете. Тя беше Джиамбели. И това наследство и отговорността бяха по-живи и по-свещени дори и след женитбата й.

Тереза имаше брат, когото обичаше. Той бе свещеник и проповядваше във Венеция. Имаше още един брат, който бе загинал като войник, преди да бе живял. Тереза почиташе паметта му, макар да си го спомняше съвсем бегло.

Имаше и сестра, за която смяташе, че е глупава, и това бе най-мекото определение. Сестра й имаше снаха, която бе още по-глупава.

Ето защо се налагаше сама да продължи традициите на фамилията и фамилния бизнес. И тя го направи.

Сватбата й с Илай Макмилън беше внимателно обмислена и планирана. Беше я замислила като сливане на нейните лозя с неговите, които бяха първокласни, пък и бяха разположени в непосредствена близост до нейните в долината. Той беше добър човек и което беше по-важно от нейна гледна точка, беше добър винар.

Илай я обичаше, но и много други мъже я бяха обичали. Тя харесваше компанията му, но не по-малко й се нравеше компанията и на други. В края на краищата Тереза мислеше за него като за „Мерло“, За лекия, нежен, ароматен сок на неговото грозде, който щеше да се смеси с по-силното и определено по-тръпчиво „Каберне совиньон“ от нейните лозя.

Правилната комбинация от двата сорта щеше да даде отлични резултати..

Приемането на неговото предложение за брак беше плод на комплексно, подробно и детайлно обмисляне и сложни делови споразумения. Тези споразумения бяха донесли полза и на двете фирми и напълно задоволяваха Тереза.

Но тя, което бе изненадващо и за самата нея, беше открила наслада, удоволствие и истинско удовлетворение от брака си с Илай, с когото живееше вече повече от двадесет години.

Той все още беше хубав мъж. Тереза нямаше предвид неща като генно наследство. Това, което един човек носеше в наследствеността си, беше толкова важно според нея, колкото и онова, което сам беше направил за себе си.

Макар да бе с десет години по-възрастен от нея, все още годините не му личаха. Той продължаваше да става всеки ден призори и да излиза на разходка с нея независимо какво беше времето. Всяка божа сутрин.

Тя му вярваше както на никой друг, освен на дядо си. И го обичаше повече, отколкото друг мъж, който не бе от нейната кръв.

Илай знаеше всички нейни планове и повечето от тайните й.

— Софи пристигна късно тази нощ — рече Тереза.

— Аха. — Той сложи ръка на рамото й, докато вървяха между редовете. Това беше просто мил жест и навик. Някога й бе необходимо време, за да свикне с това естествено докосване от страна на мъж, особено от съпруг. И доста повече време, за да започне да го приема като необходимост. — Нима си мислела, че няма да дойде?

— Знаех, че ще дойде. — Тереза беше свикнала да й се подчиняват безпрекословно, изобщо не се съмняваше, че всички ще изпълнят заповедите й. — Ако идваше направо от Ню Йорк, трябваше да пристигне по-рано.

— Може да е имала среща. Или е ходила да пазарува. — Очите й се присвиха, Бяха почти черни и все още зрението и беше прекрасно. Гласът й беше остър, но омекотен от екзотичните нюанси и мелодичността на родния й италиански език.

— Или пък е наминала покрай баща си.

— Или е наминала край баща си — съгласи се Илай по своя добродушен маниер. — Уважението е нещо, което ти винаги си подкрепяла, Тереза.

— Ако е заслужено. — Имаше моменти, когато безкрайното търпение и толерантност на Илай я ядосваха. — Антъни Авано не заслужава нищо друго освен презрение.

— Един жалък мъж, негоден съпруг и посредствен баща — довърши характеристиката Илай и се намуси, защото всички тези определения важаха в пълна мяра за собствения му син. — Все пак той продължава да работи за нас.

— Позволих му да навлезе много навътре в началото. — Тогава му беше повярвала, спомни си Тереза, бе видяла възможности и бъдеще в него. А той я бе измамил. И тя никога нямаше да го забрави. — Все пак знае как да търгува. Използвах всички възможни начини, за да го направя добър търговец. Ако го бях уволнила преди време, щеше да ми достави лично удоволствие, но щеше да бъде професионално неразумно. Онова, което е добро за фирма „Джиамбели“, е най-доброто, което може да се направи. Но не ми харесва да виждам как внучката ми все още не може да го откъсне от сърцето си. Уф! — Тереза пропъди досадните мисли за зет си с едно махване на ръката. Сякаш прогони муха. — Ще видим как ще приеме онова, което смятам да кажа днес. Софи сигурно се е издала, че съм я повикала, Така че скоро ще го видим и него.

Илай спря и се обърна към нея.

— А ти тъкмо това искаш, нали? Знаеше, че тя ще му каже.

Тъмните й очи просветнаха, а усмивката й стана ледена.

— И какво ако е така?

— Трудна жена си ти, Тереза.

— Да, благодаря за признанието.

Той се разсмя, поклати глава и тръгна отново редом с нея.

— Изявленията ти днес най-вероятно ще причинят доста неприятности. Объркване, Размествания, Недоволство.

— Точно на това се надявам. — Тя спря, за да огледа една млада лозичка, подпряна с колчета и привързана с жици. Тук май щеше да се наложи пълно зарязване. Само най-силните и здравите можеха да бъдат оставени да растат и да бъдат отглеждани.

— Самодоволството разваля човека, Илай. Превръща здравото в гнило. Традицията трябва да се уважава, но трябва да се правят и промени.

Тереза огледа земята. Пръстта беше плътна, а въздухът влажен, сякаш мокър. Слънцето нямаше да успее да пробие през облаците днес, беше сигурна в това.

Зимите, помисли си Тереза, с всяка изминала година ставаха все по-дълги.

— Някои от тези лозя съм засадила със собствените си ръце — продължи замислено. — Лозови пръчки, които татко донесе от Италия. Когато пораснаха, от тях извадихме нови. За новото винаги трябва да се направи място, за да пусне корени, Илай, и възрастните са длъжни да го знаят. Онова, което съм постигнала тук, което ние с теб направихме заедно, е наше дело. И аз ще сторя най-доброто, за да бъде то продължено.

— Винаги си го правила. И в този случай, както в повечето, съм съгласен с теб. Това обаче не означава, че ще имаме лесен сезон пред себе си.

— Но ще имаме богат сезон — възрази Тереза. — Тази година. — Тя се пресегна и докосна голите пръчки на лозата. — Добра и богата реколта. Знам го. — Сетне се обърна и загледа внучката си, която тичаше по хълма към тях.

— Тя е красива, Илай.

— Да. И силна.

— Ще й се наложи да е силна — отвърна Тереза и тръгна да посрещне Софи с протегнати ръце. — Вuonо giornо, саrа. Соmе vа?3

— Веnе, benе4. — Те се целунаха по бузите с преплетени ръце.

— Nonnа?5 — Софи се отдръпна назад и загледа лицето на баба си. Беше красиво лице, не нежно и сладко като на момиченцето върху етикета отпреди петдесет години, но силно и дори изпълнено с предизвикателства. Носеше печата на амбициите, както и печата на времето.

— Изглеждаш чудесно. Ти също. — Обърна се към Илай с протегната ръка. С него винаги й беше лесно, много лесно. Това беше Илай, просто Илай, единственият дядо, когото бе имала. Добър, любвеобилен, мил и винаги я закриляше.

Илай я прегърна и лекичко я повдигна от земята, така че обувките й се отлепиха. Това я Накара да се разсмее и да се притисне към него.

— Видях ви от прозореца. — Софи се отдръпна, стъпи отново на земята и се наведе да погали Сали по козината. — Направо плачехте за снимка. И тримата. Бих я нарекла „Лозето“ — завърши тя и закопча якето на Илай около врата, защото въздухът беше студен. — Каква сутрин!

Софи затвори очи, отметна назад глава и пое дълбоко въздух. Можеше да помирише влагата, сапуна на баба си и тютюна, който дядо й криеше в джоба си.

— Успешно ли беше пътуването? — попита Тереза.

— Имам записки. Всичко съм записала — отвърна тя, като се разсмя отново и обгърна с ръце раменете им, така че сега тримата вървяха заедно. — Ще бъдеш доволна, бабо. Освен това ми хрумнаха и няколко прекрасни идеи за рекламната кампания — добави скромно Софи.

Илай я погледна и когато видя, че Тереза се въздържа от коментар, потупа Софи по ръката. Изглежда неприятностите, помисли си той, ще започнат твърде рано този път.

— Виж ти, почнали сте да зарязвате — отбеляза Софи, като видя пресните срязвания по лозовите пръчки. — И в Макмилановите лозя ли са почнали?

— Да. Време е.

— А до есента има още толкова месеци. Nonnа, ще ми кажеш ли защо ни повика всички тук? Знаеш, че обичам да те виждам, както и Илай, и мама също. Но грижата за лозята не е единственото, което трябва да вършат всички Джиамбели.

— Ще говорим за това по-късно. Сега ще закусим преди малките чудовища на Донато да са станали и да ни подлудят.

— Nonna!

— По-късно — повтори Тереза. — Все още не са пристигнали всички.

Вила Джиамбели беше разположена на малък хълм в центъра на долината и бе заобиколена от гора, която бе оставена да расте на воля, дива и свободна. Камъните на сградата се позлатяваха, ставаха червени и кехлибарени, когато светлината ги огрееше, а прозорците й бяха много. Бинарната беше построена по същия начин както онази в Италия и след като бе разширена и напълно модернизирана, все още работеше.

Към нея бе пристроена една просторна и добре обзаведена дегустационна, където постоянните клиенти на редовните си срещи можеха да опитат продуктите на винарната, замезвайки с хляб и сирене. Винарските клубове също бяха добре дошли, за да провеждат срещите си четири пъти в годината, а освен това тук се организираха обиколки и турове, които продължаваха до офисите в Сан Франциско.

Виното, закупено от винарната при тези случаи, се транспортираше до всички части на света.

Пещерите, с техния хладен и влажен въздух и постоянна температура, закътани в пазвите на хълмовете, се използваха за съхранение и стареене на виното. Земята, върху която бе построена Вила Джиамбели и нейните помещения за производство на вино, беше повече от стотина акра и по време на гроздобера въздухът бе напоен с обещания за уханното питие. Наистина миришеше на вино.

Централният двор на къщата беше облицован с плочки в червения цвят на „Кианти“ и имаше фонтан, в който един ухилен до ушите Бакхус вдигаше своята чаша за вечни времена. Когато зимата си отидеше, навън се изваждаха стотици саксии и пространството се изпълваше с аромата на живи цветя.

В къщата имаше дванадесет спални и петнадесет бани, солариум, бална зала и официална трапезария, която можеше да побере шестдесет души. Съществуваха стаи за музика, стаи, пълни с книги, стаи за работни кабинети и стаи за спорове и оскърбления. Между стените на тези стаи грабваха погледа колекции на италианското и американското изящно изкуство и антични предмети, каквито нямаше някъде по света.

Имаше закрит и открит басейн и гараж за двадесет автомобила. Градините на Вила Джиамбели бяха прекрасни.

Балконите и терасите приличаха на каменна дантела, а множество входове, входчета и стълбища предоставяха на семейството и на гостите възможности за достъп, за влизане и излизане в личните помещения и покои, без да бъдат обезпокоявани.

Въпреки размерите, обема и безценните си богатства, Вила Джиамбели преди всичко беше дом.

Когато я видя за пръв път, Тайлър си помисли, че е замък с огромни зали, сложни пасажи, тайни врати и коридори. В момента си мислеше, че е затвор, в който щеше да бъде принуден да прекара прекалено много време с прекалено много хора.

Предпочиташе да бъде навън, на свеж въздух, да се грижи да лозята си и да пие силното си кафе от термоса. Вместо това беше хванат като в капан в салона и за компенсация пиеше едно наистина отлично „Шардоне“. В центъра на приемната, в камината, гореше огън, а по всички масички из стаята бяха подредени елегантни ордьоври и хапки в големи плата от цветен италиански порцелан.

Тайлър не можеше да разбере защо хората си губеха времето и усилията да правят такива малки хапки, когато приготвянето на един сандвич от две големи филии хляб и нещо по средата беше къде-къде по-бързо и по-лесно.

И защо храненето трябваше да бъде толкова важно събитие? Знаеше обаче, че ако изрече подобна еретична мисъл в обкръжението на италианци, ще бъде линчуван на място.

Насили се да смени работните си дрехи с чисти панталони и сако. Това беше неговата представа за официално облекло. Поне не беше се опаковал с костюм като… как му беше името на този? Ах, да, Дон. Дон от Венеция и жена му, която се бе наплескала с прекалено много грим, носеше прекалено много бижута и винаги някакво дете бе прикрепено към някоя част от тялото й.

Тя говореше прекалено високо и прекалено много, и както изглежда, никой, особено съпругът й, не й обръщаше внимание.

Франческа Джиамбели Русо пък говореше малко или почти никак. Колко е различна от Ла Синьора, помисли си Тай. Някога няма да кажеш, че са сестри. Беше слаба и безлична, една незначителна малка женичка, която седеше сякаш залепнала за стола си и изглеждаше, че ще изскочи от кожата си, ако някой се опита да я заговори. Тай много внимаваше да не го направи. Малкото момче, ако можеше едно дяволче да бъде наречено момче, беше легнало на килима и блъскаше две колички една в друга. Голямото коли на Илай, Сали, се бе свило под краката на Софи.

Страхотни крака, отбеляза мимоходом Тайлър. Софи изглеждаше лъскава и безупречна както винаги, като героиня, току-що слязла от екрана на киното и превъплътила се в три измерения. Сякаш беше очарована от онова, което й говореше Дон, и не отделяше големите си тъмношоколадови очи от лицето му. Но Тай забеляза, че съвсем незабележимо подава на Сали от ордьоврите.

Движението обаче бе така премерено като че ли цялото й внимание беше заето от разговора, който водеше.

— Заповядай, вземи си. Тези пълнени маслини са отлични. — Пилар застана до него с малка чинийка в ръка.

— Благодаря. — Тайлър се извърна към нея. От всички Джиамбели най-много харесваше Пилар. С нея се чувстваше най-удобно и непосредствено. Знаеше, че тя не очаква от него да води безкрайни и безсмислени разговори, само и само да чува собствения си глас. — Имаш ли някаква представа защо е цялото това сборище?

— Когато мама реши, ще ни каже. От моите секретни източници научих, че масата е сложена за четиринадесет души, но не можах да разбера кого чакаме още. Все пак виждам, че Илай изглежда доволен. А това е добър знак.

Тай понечи да измърмори нещо, но си спомни, че трябва да се държи прилично.

— Да се надяваме, че си права.

— Не сме те виждали тук от доста време, седмици може би. Зает ли беше? — попита Пилар и се засмя. Естествено. — Ти изобщо какво друго правиш, освен че работиш?

— А какво друго да правя?

Като поклати глава, тя отново му подаде маслините.

— Приличаш на майка ми повече от всички нас. Не се ли срещаше миналото лято с едно момиче? Красива блондинка? Пат или май беше Пати?

— Патси. Всъщност не беше нищо сериозно. Просто… — Той разпери ръце смутено. — Ами, нали знаеш…

— Скъпи, трябва да излизаш повече. И не само за… това, нали знаеш.

Прозвуча му като майчинска заръка и той се засмя.

— Същото се отнася и за теб.

— О, аз съм само една скучна старомодна баба.

— Най-красивата баба в тази стая — възрази й той и я накара да се разсмее.

— Винаги си бил много мил, когато решиш да бъдеш. — Все пак комплиментът, изречен дори от мъж, който спокойно можеше да й бъде син, погъделичка самочувствието й и я накара да се почувства добре.

— Мамо, значи ти си скрила маслините, за да храниш само Тайлър. — Софи се присъедини към тях и си взе една маслина. До своята красива и добре сложена майка тя изглеждаше като мълния, изпускаща електричество. От онези, които те изпълват с топлина и неочаквано желание, ако се приближиш прекалено близо до тях.

Или поне така му се струваше винаги. Поради тази причина той винаги се беше опитвал да стои на безопасно разстояние.

— Моля ви се, бързо, говорете ми! Почувствах се изоставена завинаги в капана на Дон Тъпото! — промърмори Софи.

— Бедната Софи! Добре де, погледни на нещата по друг начин. На него сигурно за пръв път от дълго време му се е удал случай да каже пет думи наведнъж, без Джина да го прекъсне.

— Повярвай ми, според мен напълно си го заслужава. — Софи завъртя тъмните си екзотични очи. — Е, Тай, как си?

— Добре.

— Тежко ли е да се работи за Макмилън?

— Определено.

— Знаеш ли и други думи освен едносрични?

— Знам някои. Мислех, че си в Ню Йорк.

— Бях — отвърна тя, имитирайки тона му, като изви устни. — Но сега съм тук. — Погледна през рамо към двете си малки братовчедчета, които започнаха да се бият и се разреваха. — Мамо, ако и аз съм била толкова противна като тях, как си се въздържала да не ме хвърлиш във фонтана?

— Ти не беше противна, скъпа. Беше настоятелна, непослушна, темпераментна, упорита и голям инат, но не и противна. Извинете ме. — Тя пъхна чинията с маслините в ръцете на Софи и тръгна да направи онова, което винаги бе правила най-добре. Да въдвори мир между воюващите страни.

— Предполагам, че би трябвало аз да го сторя — рече Софи с въздишка, докато наблюдаваше как майка й успокоява нещастното малко момиченце. — Но не съм виждала толкова антипатични хлапета в живота си.

— Предполагам, че са такива поради глезене и пренебрежение от страна на родителите им.

— Едновременно? — Тя се замисли, докато наблюдаваше Дон, който не обръщаше никакво внимание на хленчещия си син, и Джина, която глупаво гукаше, за да го успокои. — Добро определение — реши накрая. И понеже те не бяха неин проблем, слава Богу, тя насочи вниманието си към Тайлър.

Той беше такъв… хм, страхотен мъж, помисли си Софи. Изглеждаше като планините, които пазеха долината. И със сигурност беше по-приятен от четиригодишното врещящо досадниче зад гърба й. Сега, ако можеше да поддържа един смислен разговор с него, щеше да бъде приятно ангажирана, докато сервират обяда.

— Да имаш някакви предположения за темата на малката ни сбирка днес? — попита го тя.

— Не.

— Би ли ми казал, ако знаеше?

Тай сви рамене и погледна Пилар, която шепнеше на малката Тереза, докато я отвеждаше към страничния прозорец. Изглежда така естествена, помисли си Тай. Като мадона. Да, най-точната дума беше тази. И вероятно точно заради това разгневеното и сърдито детско личице придоби мил и забавен вид.

— Защо според теб хората имат деца, когато не им обръщат нужното внимание?

Софи понечи да отговори, но думите заседнаха в гърлото й, защото в същия момент баща и влезе в приемната заедно с Рене.

— Добър въпрос — промърмори тя и взе чашата от ръката му, допивайки виното. — Дяволски добър въпрос.

До прозореца Пилар сякаш настръхна и цялото удоволствие, което бе получила от това да успокои нещастното дете, се изпари и изчезна.

Мигом се почувства стара, дебела, непривлекателна и тъжна. Тук беше мъжът, който я бе пренебрегнал. И последната от дългата поредица жени, с които я беше замествал. По-млада, по-красива, по-умна, по-сексапилна.

Понеже знаеше, че майка й няма да го направи, Пилар остави детето на пода и отиде да ги посрещне.

Усмивката й бе топла, естествена и много по-любезна, отколкото мислите й. Освен това я правеше привлекателна. Обикновените й панталони и сако бяха по-елегантни и по-женствени от впития костюм на Рене. И маниерите й издаваха много повече класа и привличаха повече внимание и от най-бляскавите диаманти.

— Тони, много мило, че си успял да дойдеш. Здравей, Рене.

— Здравей, Пилар. — Рене се усмихна леко и бавно прокара ръката си по рамото на Тони. Диамантът на пръста й просветна на светлината и привлече погледите на всички. Тя изчака една секунда, за да е сигурна, че Пилар е забелязала пръстена и е разбрала значението му. — Изглеждаш… отпочинала.

— Благодаря. — Пилар почувства как коленете й омекват и всеки миг ще я предадат. Сякаш здравата почва се изплъзваше изпод краката й. Имаше чувството, че Рене я бе изритала с високите си червени обувки. — Моля, влезте, седнете. Какво да ви предложа за пиене?

— Не се безпокой, Пилар. — Тони махна с ръка, наведе се и положи една изпразнена от чувство и съдържание целувка върху бузата й. — Само ще кажем здрасти на Тереза.

— Върви при майка си — рече през зъби Тайлър на Софи.

— Какво?

— Казах върви и намери някакво извинение, за да отведеш майка си оттук.

Тогава и Софи видя бляскащия диамант на ръката на Рене и изпразнените от мисъл, стреснати очи на майка си. Пъхна чинийката в ръцете на Тайлър и прекоси стаята с твърда крачка.

— Мамо, ще ми помогнеш ли за минутка?

— Да… аз само да…

— Ще ти отнеме само секунда — продължи Софи, като настойчиво и безцеремонно измъкна Пилар от стаята. Продължиха да вървят, докато стигнаха библиотеката на втория етаж. Тук Софи затвори вратата зад себе си и се облегна на нея.

— Мамо, съжалявам.

— О! — Опитвайки да се усмихне, Пилар прокара треперещата си ръка по лицето. — Мисля, че все пак успях да се справя.

— Направо беше чудесна. — Софи се приближи до майка си, подпряна на облегалката на стола. — Но познавам този израз на лицето ти. — Тя взе ръцете на Пилар в своите. — Явно и Тайлър го познава. Пръстенът е просташки и демонстративен, същият като нея самата.

— Момиченцето ми! — Смехът на Пилар беше дрезгав, сякаш щеше всеки миг да премине в ридание, но тя се насили да продължи. — Той е зашеметяващ, великолепен, също като нея. Всичко е точно. — Несъзнателно продължаваше да върти златната халка върху пръста си. — Всичко е както трябва.

— По дяволите! Мразя я! Мразя ги и двамата и още сега ще отида да им го кажа.

— Не, няма да го направиш. — Пилар хвана дъщеря си за раменете. Дали болката, която съзря в очите й, се виждаше така ясно и в нейните собствени? И къде беше грешката й? Нима този безкраен затвор, в който живееше, щеше да завлече и дъщеря й в празното пространство? Да я обрече на самота и пустота? — Това няма да реши нищо, няма да промени нищо. Няма смисъл от омразата, Софи. Тя само ще ти навреди.

Не, помисли си Софи. Омразата нямаше да я засегне. Щеше само да я закали.

— Ядосай се! — извика тя. — Бъди гневна, сърдита и бясна! — „Бъди нещо — помисли си отчаяно — каквото и да е, само не така наранена и безпомощна. Предадена. Не мога да го понеса.“

— Ти ще го направиш, детето ми. — Тя погали нежно ръката на дъщеря си. — При това много по-добре от мен.

— Да дойде тук по този начин! Да дойде и да набута в лицата ни идиотския си пръстен! Той няма право да се отнася така с нас, мамо, нито с теб, нито с мен.

— Той има право да прави каквото си иска. Но… Това беше едно наистина лошо изпълнение.

Извинения, помисли си Пилар. Отново извинения. Беше прекарала тридесет години от живота си, оправдавайки постъпките на Антъни Авано. Беше й станало навик. Очевидно твърде лош навик.

— Не позволявай да те засегнат. Той все още е твой баща, каквото и да се случи. Винаги ще бъде.

— Вече не ми е баща.

Пилар пребледня.

— О, Софи, не говори така!

— Стига! — Ядосана на себе си, Софи вдигна ръка. — Аз съм лоша, знам. Но съм бясна. Не на себе си, дори не и на него — рече тя. — Той не знае какво прави. Но тя, тя много добре съзнава как се държи. И иска да постъпи така. Идва в дома ни и се разпорежда тук, държи се нагло с теб. Не, не само с теб, по дяволите, с всички ни! С всички нас. Затова я мразя!

— Забравяш едно нещо, мила. Рене може би го обича.

— О, моля ти се!

— Не бъди цинична. Аз го обичах, защо тя да не може?

Софи се завъртя. Искаше да изрита нещо, да счупи нещо. И да събере острите парчета и да ги хвърли в идеалното, с калифорнийски загар лице на Рене.

— Тя обича парите му, положението му и проклетата му банкова сметка.

— Вероятно. Но той е от оня тип мъже, които карат жените да се влюбват в тях. При това без усилия.

Софи долови мъдростта в думите на майка си. Тя никога досега не беше обичала мъж, но можеше да разпознае гласа на жената, която е обичала. И точно тази пълна безнадеждност изпари гнева й.

— Никога не си преставала да го обичаш.

— Ако не съм, значи толкова по-добре. Обещай ми нещо. Не прави сцени.

— Мразя да доставям някому удоволствие, но предполагам, че студеното пренебрежение ще има повече въздействие. По един или друг начин искам да изтрия този самодоволен израз от лицето й. И ще го направя.

Софи целуна майка си по бузите и я прегърна. Нея можеше да обича без съмнения и без задръжки.

— Добре ли си?

— Да. Животът ми не се е променил, нали? — О, дори само мисълта за това беше повече от ужасна. — Наистина нищо не се е променило. Да се връщаме.

— Ще ти кажа какво ще направим — започна да говори Софи, когато тръгнаха по коридора. — Аз ще преразгледам програмата си и ще си оставя няколко свободни дни. И тогава двете ще отидем на курорт. На бани. Ще се потопим в калните бани до шията, ще си правим масажи и маски, ще се оставим в ръцете на масажистите и маникюристите. Ще изхарчим купища пари за разни мазила, които никога не сме използвали, и ще се размотаваме по цял ден по халат.

Вратата на стаята, покрай която минаваха, се отвори и една брюнетка на средна възраст застана пред тях.

— Звучи много интригуващо. Кога заминаваме?

— Хелън! — Пилар сложи ръка на сърцето си и се наведе да целуне приятелката си. — Изкара ми акъла!

— Извинявай. Трябваше да тичам, за да не се изтърва. — Тя подръпна полата на стоманеносивия си костюм върху бедрата си, които постоянно се опитваше да направи по-фини. — Това кафе, което пих по пътя насам… То е причината. Софи, не си ли прекалено красива? И така. — Хелън вдигна куфарчето си и изправи рамене. — Казвайте, кои са в приемната? Обичайните заподозрени?

— Повече или по-малко. Не знаех, че мама има предвид теб, когато каза, че очакваме да дойдат адвокатите. — А щом съдия Хелън Мур беше повикана, значи работата беше сериозна, помисли си Софи.

— Пилар не знаеше, нито пък аз допреди няколко дни.

3.

Ла Синьора никога не хвърляше думите си на вятъра. Беше планирала всичко лично. Беше изготвила лично дори менюто, защото искаше срещата да протече в атмосферата на щедро изобилие, но в същото време и на сърдечност. Вината, които се сервираха, бяха от калифорнийските изби, както на Джиамбели, така и на Макмилън. Това също беше нарочно обмислено и планирано действие.

Тереза нямаше намерение да говори за бизнес по време на обяда. Както и не позволи, за голямо разочарование на Джина, трите й лошо възпитани деца да присъстват на масата заедно с възрастните.

Те бяха изпратени в детската стая с една от прислужничките, на която щяха да платят допълнително възнаграждение заради това. Тереза очакваше момичето да остане с децата повече от час.

— Баба ти настояваше да свърша тази работа секретно. — Хелън обърна проницателните си сиви очи към приемната. Беше свързана по един или друг начин с бизнеса на фамилия Джиамбели почти четиридесет години. И те не преставаха да я удивляват и очароват. — Тя не ви е казала нищо, нали? Продължава да ви държи в неведение.

— Отчасти — промърмори тихо Пилар. — Хелън, тя е добре, нали? Приех тази работа с промяната на завещанието и тъй нататък като следствие от състоянието, в което е през последната година, след смъртта на синьор Баптиста.

— Доколкото знам, майка ти е напълно здрава, физически и психически. Както винаги. — Хелън намести очилата с черни рамки върху носа си и отправи към старата си приятелка ободрителна усмивка. — Като неин адвокат не мога да ти кажа повече за мотивите й, Пилар. Но напълно съм съгласна с нея и ги одобрявам. Това си е нейното представление и аз няма да й разваля удоволствието да го изиграе. Защо не отидем да видим дали вече не е готова за вдигане на завесата?

Когато благоволеше да каже нещо на Рене, думите й бяха изпълнени с ледена учтивост. И много ясно чувстваше как по гръбнака на жената пробягва недоволство, но и възхищение. Имаше й много други чувства, които оставаха скрити под леда.

Освен цялото семейство и Хелън, която се смяташе за част от него, Тереза беше поканила майстора винар, на когото имаше най-голямо доверие, заедно със съпругата му. Паоло Борели работеше с Джиамбели вече цели тридесет и осем години. Въпреки възрастта му всички продължаваха да го наричат Поли. Съпругата му Консуело беше едра, жизнерадостна жена с висок заразителен смях, която навремето беше главен готвач в къщата.

Имаше и още един гост на този обяд. Маргарет Боуърс, шефът на продажбите в изба „Макмилън“. Тя беше разведена тридесет и шест годишна жена, която очевидно бе силно притеснена и отегчена от безкрайното бръщолевене на Джина от едната й страна и се чудеше как да се измъкне и да си запали една цигара навън.

Тайлър срещна погледа й и се усмихна окуражаващо. Маргарет понякога си мечтаеше да го има в леглото си. Когато приключиха с обяда и поднесоха десертното вино „Порто“, Тереза седна отново на мястото си начело на масата.

— „Кастело ди Джиамбели“ в Италия празнува своята стогодишнина — започна тя. Разговорите веднага сепнаха. — Вила Джиамбели в Калифорния произвежда вино в Напа Вали вече шестдесет и четири години. „Макмилан“ прави това от деветдесет и две години. Това прави общо двеста петдесет и шест години. — Тя огледа присъстващите на масата. — Пет поколения лозари и винари.

— Шест, zia Тереза — намеси се Джина. — Моите деца са шестото.

— От всичко, което видях у твоите деца, очаквам да станат серийни убийци или терористи, но не лозари и винари. Моля те, не ме прекъсвай.

Тя вдигна чашата си, вдъхна аромата на виното и отпи малко.

— За тези пет поколения успяхме да си завоюваме репутация на два континента. Като производители на истински качествени вина. Името Джиамбели означава само едно — вино. Установихме традиции и ги обновихме с нови методи, нови технологии, без да нарушим доброто си име, качество или каквото и да е друго. Никога няма да жертваме името. Преди двадесет години поставихме началото на партньорство с друг винопроизводител. „Макмилън“ от Напа Вали работи рамо до рамо с „Джиамбели Калифорния“. Партньорството ни се разви отлично, отлежа и е време да бъде бутилирано.

Тя повече почувства, отколкото видя напрежението на Тайлър. Направи му знак да си държи езика зад зъбите и го погледна право в очите.

— Необходими са промени за доброто и на двете страни. Следващите сто години започват от днес. Донато!

Той веднага подскочи.

— Si, да — поправи се, подсещайки се, че Ла Синьора предпочита на масата в Калифорния да се говори на английски. — Да, лельо Тереза.

— „Джиамбели Италия“ и „Джиамбели Калифорния“ работеха поотделно и всяка изба сама за себе си. Това повече няма да продължава. Ти ще докладваш за всичко на новия главен директор на новообразуваната компания „Джиамбели-Макмилън“, която ще има офиси както в Калифорния, така и във Венеция.

— Какво значи това? Какво става? — развика се Джина на италиански. — Донато е на ред. Той е следващият по първенство. Той носи името. Той е наследникът!

— Наследник е този, когото аз посоча.

— Но ние ти дадохме деца! — Джина удари с ръка по корема си и размаха ръце в знак на протест. — Три деца и още ще има. Никой не е осигурил на семейството деца освен мен и Донато. Кой ще носи името, когато ти си заминеш за оня свят, ако не моите бебета?

— Ти какво, да не би да се пазариш с утробата си? — погледна я презрително Тереза.

— Тя е плодоносна — не се укротяваше Джина, въпреки че съпругът й се опита да я дръпне обратно на стола. — Повече от твоята и повече от тази на дъщеря ти. Само по едно дете, това сте вие! А аз мога да имам цяла дузина.

— Тогава Господ да ни е на помощ. Ти ще запазиш прекрасния си дом. Джина, както и джобните си пари. Но няма да бъдеш господарката на замъка. На моето саtеllо — добави ледено Тереза. — Вземай, каквото ти се дава или ще загубиш и него.

— Джина, Ваstа! Достатъчно! — нареди Дон и получи удар по ръката.

— Ти вече си стара — продължи през зъби Джина. — Един ден ще умреш, но аз ще съм жива. Ще видим тогава! — изръмжа тя и излезе бясна от стаята.

— Ziа Теrеzа, scusi6 — започна Донато, но бе прекъснат от категоричния й жест.

— Жена ти не ти помага особено, Донато, а ти не се справяш с работата си така, както очаквах. Тази година ще трябва да поправиш доста неща. Ще останеш на същата длъжност във фирма „Джиамбели“ до следващата пролет, до зарязването. Тогава ще преценим. Ако съм доволна от теб и работата ти; ще бъдеш възнаграден — както със заплатата, така и с допълнителни възнаграждения. Ако не съм доволна, ще останеш във фирмата само на хартия. Никой от моята кръв няма да бъде отстранен, но няма да позволя да живее на гърба ми. Ясна ли съм?

Донато почувства вратовръзката си прекалено стегната, а храната, която току-що беше погълнал, започна да се бунтува в стомаха му.

— Работих за „Джиамбели“ осемнадесет години.

— Работил си дванадесет. През последните шест само си присъствал и дори присъствието ти не бе достатъчно ползотворно. Нима мислиш, че не знам какво правиш и как прекарваш времето си? Допускаш ли, че не съм осведомена по каква работа пътуваш до Париж, Рим, Ню Йорк и Калифорния на разноските на „Джиамбели“?

Тя изчака думите й да стигнат до съзнанието му и видя как лицето му пребледня и се покри с капчици. Разочарованието от него я бодна болезнено.

— Жена ти е глупава, Донато, но аз не съм. Внимавай.

— Той е добро момче — намеси се тихо Франческа.

— Може и да е бил добро момче. Може би все още може да бъде добър съпруг. Ще видим. Маргарет — Тереза продължи, без да обръща повече внимание на Донато и сестра си. — Извинявай за нашите семейни разправии. Ние сме темпераментен народ, с гореща кръв.

— Разбира се, синьора.

— Ти ще наблюдаваш и координираш, разбира се, ако приемеш, продажбите на „Джиамбели-Макмилън“ в Калифорния и Венеция. Това ще изисква много пътувания и голяма отговорност от твоя страна, които ще бъдат възнаградени с подходящо увеличение на заплатата ти. Ще трябва да бъдеш във Венеция след пет дни, за да се установиш там и да се запознаеш с работата. До утре трябва да решиш дали приемаш това предложение и тогава ще обсъдим всичко в детайли!

— Не ми е необходимо време, за да решавам, синьора. Благодаря. — Маргарет успя да запази гласа си спокоен, но сърцето и биеше като лудо. — Ще бъда щастлива да говорим за подробностите, когато пожелаете. Благодаря за предоставената възможност и за доверието ви. — Тя се обърна към Илай и кимна. — Благодаря и на двама ви.

— Добре казано. Значи ще говорим утре. Поли, с теб вече обсъдихме плановете ни и високо оценявам твоя принос и дискретност. Ще помагаш при координиране на работата в лозята и във винарната. Ти познаваш най-добре мъжете тук и в „Макмилън“. Назначавам те за старши майстор.

— Към Поли изпитвам голямо уважение. — Гласът на Тай беше спокоен, въпреки че в гърдите му се боричкаха гняв и безпокойство. — Към неговите умения и инстинкти също. Високо уважавам и се възхищавам от работата на всички тук, във винарната, както и от хората, които я вършат. Респектиран съм и от онова, което знам за „Джиамбели Венеция“. Но ние, в „Макмилън“, си имаме старши майстори и достатъчно работници. Не мисля, че нашата работа и нашите хора са по-лоши от вашите, синьора. Вие сте горда от онова, което сте постигнали, от наследството, което сте получили и което възнамерявате на умножите. Аз също.

— Добре. Сега слушай. И мисли. — Тя даде знак на Илай, той кимна и започна.

— Тай, Тереза и аз не взехме това решение снощи, нито го взехме лесно. Обсъждахме го много дълго време.

— Не си длъжен да ми даваш обяснение — прекъсна го Тай.

— Млъкни! — повиши тон Илай, преди очите на внука му да се замъглят от яростта и обидата, които го изпълваха. — Наистина не сме длъжни. Ние работихме заедно с Хелън, за да изчистим и уредим формалностите от правна гледна точка. Обмисляхме и умувахме как да направим така, че ползата да бъде за всички. Не само през този сезон, а за още много сезони. Стотици години занапред. — Той се наведе. — Нима мислиш, че искам за „Макмилън“ по-малко, отколкото искаш ти? Нима мислиш, че искам за теб нещо, което не заслужаваш?

— Вече не знам какво искаш.

— Тогава ще ти обясня. Сега, веднага. Като направим това сливане, ние ще се превърнем не само в една от най-големите винарски изби в света, но ще станем и най-добрата. Ти ще продължиш да надзираваш „Макмилън“.

— Да надзиравам ли?

— Да, Поли ще бъде старши майстор, а ти оператор, винар. С неколцина помощници.

— Ти познаваш лозята, Тай — намеси се Тереза. Разбираше объркването и гнева му. И това й харесваше. Този горещ, клокочещ гняв означаваше, че той има отношение, че обича работата си и лозята. Това значеше, че от него можеше да се очаква много. — Познаваш гроздето, бъчвите, цялата технология на правене на вино. Но всичко за теб свършва до бутилката. Време е да тръгнеш напред, да излезеш от избата. Освен гроздето има още много неща, които продават виното. Илай и аз искаме да видим нашите внуци, работещи заедно.

— Моля? За какво става дума? — прекъсна я изненадано Софи.

— За теб, госпожице! Кога за последен път си работила на полето? — попита я баба й. — Кога за последен път си опитала вино, което не е бутилирано в красива бутилка и не е изстудено в хладилника? Пренебрегваш корените си, Софи.

— Не пренебрегвам нищо — избухна на свой ред младата жена. — Аз не съм винар. Занимавам се с връзките с обществеността! И с рекламата!

— Значи трябва да станеш винар — отсече Тереза. — А пък ти — обърна се тя и посочи с пръст Тай. — Ти ще се научиш как да продаваш, как да рекламираш и как да изпращаш кораби, пълни с вино. Ще се учите взаимно един от друг.

— Но, nonnа, наистина…

— Тишина! Имате една година. Пилар, Софи няма да има достатъчно време, за да изпълнява всекидневните си задължения. Затова ти ще запълниш тази празнина.

— Мамо! — Пилар започна да се смее. — Та аз не знам нищо за търговията и продажбите, нито за рекламата.

— Имаш мозък. Време е да го използваш отново. За да успеем, трябва да впрегнем цялото семейство. — Тереза се обърна към Тони. — А също и другите. Ти ще останеш в отдел „Продажби“ и засега ще запазиш поста и привилегиите си. Но ще се отчиташ, както Донатело и всички шефове на отдели, на координационния директор. Можеш да приемеш отношенията ни отсега нататък само за делови отношения. И повече да не си посмял да дойдеш в дома ми или на масата ми без да си поканен.

Това вече си беше истински провал, мина през ума на Тони. Положението му във фирмата беше едно нещо. Заплатата и парите друго. Но Тереза имаше властта да го съблече чисто гол и да го изхвърли на улицата. Затова се реши и използва единственото си оръжие.

— Аз съм бащата на Софи.

— Много добре знам кой си.

— Извинете, синьора — намеси се учтиво Рене, но в гласа й се прокрадваше стоманена твърдост. — Може ли и аз да кажа нещо?

— Щом си под този покрив, си моя гостенка, макар да не съм те канила. Какво искаш да кажеш?

— Разбирам, че моето присъствие не е особено приятно на всички тук. — Тонът й не се промени, а очите й не се откъсваха от тези на Тереза. — Очевидно е, че моята връзка с Тони не среща вашето одобрение. Но той е и ще бъде ценен кадър на вашата фирма.

— Ще видим. Извинете. — Тереза огледа присъстващите на масата. — Хелън, Илай и аз трябва да говорим със Софи и Тайлър. Кафето ще бъде сервирано в приемната. Моля, заповядайте.

— Е, каза го — избухна Софи, цялата тръпнеща от яд, след като всички останали напуснаха трапезарията. — И това е, свършен факт. Ти така си свикнала, бабо! Вярваш, че само с няколко думи можеш да промениш живота на хората.

— Всеки има право на избор.

— Къде е нашият избор? И кой по-точно има избор? — Тъй като не беше способна да остане седнала, Софи стана. — Донато ли, който никога не е работил извън фирмата? Целият му живот е преминал в нея. Тайлър? Той пък отдава цялата си енергия и време на „Макмилън“ от дете.

— Мога да говоря и сам за себе си — прекъсна я Тай.

— О, я стига! — обърна се гневно към него Софи. — Пет думи на кръст не можеш да кажеш, езикът ти се връзва на фльонга. А аз ще трябва да те уча как да продаваш вино!

Тайлър неочаквано се изправи и за нейна изненада сграбчи ръцете й и ги обърна с дланите нагоре.

— Като розови листенца са. Мекички и добре гледани. Кремчета и маникюр! И аз ще трябва да те уча как да работиш!

— Аз работя всяка минута, така както и ти. Само защото не се потя и не джапам в калта с мръсни ботуши, не значи, че не давам всичко, на което съм способна.

— Най-добре ще бъде да се хващате за работа. И двамата — въздъхна Илай и отпи от виното си. — Искате да се биете, ами добре, бийте се. Но ще спазвате правилата на почтената игра. Въпросът е никой да не направи нещо, което да повали другия на земята. Може би ще се провалите, а може би ще си седнете на задниците, и ще се опитате да направите нещо друго. Нещо повече.

Софи вирна брадичка.

— Аз няма да се проваля.

— Имаш цял сезон, за да го докажеш. Би ли искала да знаеш какво ще получиш накрая? Хелън, твой ред е!

— Е, за мен беше истинско удоволствие да присъствам на тези драматични събития. — Хелън постави куфарчето си върху масата. — Както обядът, така и шоуто след него бяха неотразими. — Тя извади папките, сложи ги до себе си и върна куфарчето обратно на пода. Сетне намести очилата си. — В интерес на деловия тон, ще се придържам към прости юридически термини. Илай и Тереза сляха своите фирми. Обединиха ги в една, с което разходите ще се намалят в известен смисъл. Смятам, че това е много умно решение и го приветствам. Всеки от вас двамата, Софи и Тайлър, ще носи титлата вицепрезидент по производството. Всеки ще има различни задължения и отговорности, които са описани в договорите, които съм подготвила. Срокът на договорите ви е една година. Ако в края на тази година вашата работа е незадоволителна, ще бъдете върнати на по-ниски длъжности. За какви срокове, ще бъде обсъдено тогава. Евентуално.

Докато говореше, тя извади два тънки договора от папката.

— Тай, ти оставаш в „Макмилън“ като постоянна резиденция. Къщата и всичко в нея ще продължат да бъдат на твое разположение. Софи, ти ще трябва да се пренесеш тук. Апартаментът ти в Сан Франциско ще се поддържа от фирма „Джиамбели“ през цялата година, за да можеш да го ползваш, когато имаш работа в града. Тай, когато ти се налага да ходиш в града, ще ти бъде осигурен подслон. Хотел или апартамент, каквото пожелаеш. Пътуванията до други дестинации по фирмени дела ще бъдат поемани и заплащани от фирмата. Кастелото в Италия ще бъде на разположение и на двамата, независимо дали пътувате по работа, за удоволствие или и двете.

Тя ги погледна и се засмя.

— Е, не е чак толкова лошо, нали? А сега морковчето! Ако в края на годината работата на Софи бъде приета като успешна, тя ще получи двадесет процента от фирмата, половината от замъка и титлата президент. Съответно Тайлър, ако работата му бъде оценена добре, ще притежава двадесет процента от фирмата, къщата, в която живее сега, и титлата президент. И двамата ще станете собственици на по десет акра земя, за да създадете свой собствен сорт и етикет, ако желаете, или пазарната цена на същите, ако предпочитате.

Тя направи пауза, за да сложи финалната тежест на изявлението.

— Пилар също получава двадесет процента, ако е съгласна с останалите клаузи от нейния договор. Това дава еднакви части на всеки. В случай на смърт на Илай или Тереза, техните части се разпределят съответно между наследниците им. В този тъжен ден, когато някой от тях няма да бъде вече между нас, техните дялове се разпределят така: по петнадесет процента на всеки от вас двамата и десет за Пилар. Това ще даде на всеки от вас по тридесет и пет процента от една от най-големите винарски компании в света. Дали ще ги спечелите, ще зависи от работата ви през тази година.

Софи изчака, докато се убеди, че дар словото й се върна, и стисна ръцете си здраво в скута. Предлагаше й се много повече, отколкото си бе представяла или беше очаквала. В същото време обаче сякаш я бяха нашляпали по дупето като малко дете.

— Кой ще оценява успеха на работата ни?

— В интерес на справедливостта вие сами ще се оценявате всеки месец — поясни Тереза. — Илай й аз ще също ще ви направим оценка, която ще се прибави към оценката от страна на координационния производствен директор.

— И кой, по дяволите, е този координационен директор? — запита Тайлър.

— Името му е Дейвид Кътър. Работил е в „Льо Кьор“, със седалище Ню Йорк. Утре ще бъде тук. — Тереза се изправи. — Сега ще ви оставим да прочетете договорите си на спокойствие, да дискутирате, да обсъждате и да помислите. — Тя топло им се усмихна. — Хелън? Искаш ли кафе?

Рене категорично отхвърляше отстъплението като тактика. В своята кариера на манекенка, през краткия период, когато бе второстепенна актриса, през немалкото време на бавно катерене по обществената стълбица на лов за мъже тя беше научила едно основно нещо. Единствената правилна посока на движение е напред и нагоре. Затова стоически понесе намеците на старата дама, объркването на съпругата и убийствените погледи на дъщерята. Дори можеше да смята поведението си за победа.. Щеше да продължи да ги презира и мрази, но това нямаше да я спре да общува с тях, след като беше необходимо. Рене си имаше своя диамант на пръста. Беше си го избрала лично и възнамеряваше в най-скоро време да получи и брачната халка. Тони беше входната й врата към света на голямото богатство и тя беше твърдо решена да мине през нея. Рене наистина беше привързана към него. Почти толкова, колкото и към идеята да стане част от богатството на Джиамбели. Затова през следващата година щеше да направи всичко, което зависеше от нея, Тони да заздрави положението си във фирмата. И смяташе да го постигне като негова жена.

— Кажи й сега — нареди му тя, като взе чашата си с кафе.

— Рене, скъпа. — Тони размърда неловко рамене. Можеше почти осезаемо да почувства тежестта на оковите върху гърба си. — Сега е най-неподходящото време.

— Имаше цели седем години да го направиш, Тони. Кажи й! И то веднага. — Тя хвърли многозначителен поглед на Пилар. — Или ще го чуе от мен.

— Добре, добре — съгласи се примирено той и потупа ръката й. Не обичаше скандалите. С любезна усмивка на лицето, Тони стана и прекоси приемната до мястото, където Пилар седеше и се опитваше да успокои стреснатата и явно объркана леля Франческа.

— Пилар, може ли да говоря с теб. Насаме.

През главата й преминаха дузина извинения. В края на краищата тя беше в дома на майка си и бе домакиня. Стаята бе пълна с гости. Леля й се нуждаеше от внимание и подкрепа. Трябваше да поръча да донесат още кафе.

Но всички тези задължения бяха просто извинения и само щяха да отложат момента да се — изправи с лице срещу истината.

— Разбира се — продума тихо тя, сетне каза няколко успокоителни дума на италиански на Франческа и се обърна към Тони.

— Може ли да отидем в библиотеката? — Е, поне не беше помъкнал със себе си и Рене, помисли си Пилар. Когато минаваха покрай нея обаче, тя й отправи твърд и пронизващ поглед, като камъка, който светеше на пръста й.

Поглед на победител, помисли си Пилар. Колко смешно. Нямаше никакво състезание, никой нямаше да пече ли или губи.

— Съжалявам, че мама избра да направи изявлението си пред толкова много хора — започна Пилар. — Ако ме беше уведомила за намеренията си предварително, щях да я убедя да говори с теб насаме.

— Няма значение. Нейните лични чувства към мен са съвсем ясни. — Тъй като перушината му бе доста проскубана и смачкана, очевидно тези чувства го бяха измъчвали доста години. — От професионална гледна точка бих могъл да очаквам повече благодарност. Но няма значение, ще се справя. — Да се справя с чувствата на другите беше второто нещо, което Тони умееше най-добре. Първото бе да не им обръща внимание.

Влязоха в библиотеката и той се отпуска в едно от дълбоките кожени кресла. Някога, преди години, си беше мислил, че ще живее тук или поне тук ще бъде основната му резиденция. За щастие нещата се развиха така, че той предпочете града. Нямаше кой знае колко много за правене в Напа Вали, освен да гледа как зрее гроздето.

— Е, Пилар! — Усмивката му беше мила и очарователна както винаги. — Как си?

— Как съм ли, Тони? — В гърлото й се надигаше истеричен смях и заплашваше да се излее. Но тя го потисна. Това пък беше едно от нещата, които тя умееше да върши най-добре, — Не се оплаквам. А ти?

— Нито пък аз. Зает съм както винаги. Смяташ ли да приемеш предложението на Ла Синьора да вземеш по-активно участие в работата на фирмата?

— Това не беше предложение, а заповед. И не знам какво да правя. — Мисълта за нейната безпомощност все още пронизваше сърцето й като жилото на оса. — Нямах време да размисля.

— Сигурен съм, че ще се справиш. — Тони, се понаведе напред, лицето му беше искрено загрижено.

Това беше част от умението му да очарова и заблуждава събеседника си, помисли си Пилар с лека горчивина. Демонстрация, че е загрижен. Проява на искрен интерес, докато изобщо не му пука за нищо.

— Ти си красива жена и със сигурност ще допринесеш много за фирмата. А и за теб е полезно да излезеш от къщата, да бъдеш ангажирана с друга дейност. Може би ще откриеш, че имаш талант за това. Възможно е кариерата да се окаже точно онова, което би искала да постигнеш в живота си.

Пилар бе мечтала да има семейство. Съпруг и много деца. Никога не бе мислила за кариера.

— За какво искаш да говорим Тони? За моите нужди или за твоите?

— Те не се изключват взаимно. Наистина, Пилар, бихме могли да погледнем в тази нова посока, която ни описа Тереза, може би това е възможност за двама ни да започнем отначало. — Той взе ръката й съвсем естествено, така както правеше с всички жени, и я покри със своята. — Може би се нуждаем от подобен тласък. Разбирам, че идеята за развод винаги е била трудно приемлива за теб.

— Така ли?

— Да. — Тя продължаваше да му действа зле, разнежваше го. Колко досадно! — Факт е, че от много години ние водим съвсем самостоятелен живот. Всъщност живеем разделени.

Спокойно, но твърдо Пилар измъкна ръката си от неговата.

— За кой живот говориш? За този, който водихме след като ти си премести в Сан Франциско, или за този, през който продължихме да се преструваме, че сме женени?

Много точен удар, помисли си Тони. И въздъхна.

— Пилар, нашият брак очевидно се провали. Няма смисъл да обсъждаме защо, да търсим причините, да разчистваме сметки или да се обвиняваме. Няма смисъл след толкова много време.

— Не мисля, че изобщо някога сме си разчиствали сметките, Тони. Но може би наистина безвъзвратно е минало времето да спасим брака си.

— Искам да кажа, че ако не приключим нещата юридически, ще се чувствам подлец. Не искам да постъпя нечестно към теб, Пилар. Ти трябва да имаш възможност да започнеш новия си живот на чисто.

— Но не в това проблемът ти, нали? — Пилар стана и отиде до камината. Защо изобщо се бореше? Какво значение имаше всичко това? — Нека поне веднъж да бъдем честни. Ти дойде днес, за да искаш развод, и това няма нищо общо с решението на майка ми. Всъщност, когато си поставил пръстена върху ръката на Рене, ти не си знаел нищо за това решение.

— Щом искаш да бъдем честни, трябва да признаем, че бракът ни преживя една достатъчно дълга и закъсняла агония. Отлагах развода само заради теб, Пилар. — Докато казваше това, Тони си вярваше. Напълно си вярваше, което направи гласът му да звучи съвсем искрено. — А сега те моля да се разведем само за твое добро. Време е да се промениш.

— Съмнявам се — прошепна тя. Не можеше да се обърне, все още не за да го погледне в очите. Защото кой знае как ставаше, но когато гледаше в честните му искрени очи, продължаваше да вярва на лъжите му. — Ти не можеш да бъдеш честен дори тук. Ако искаш развод, няма да се възпротивя. Все пак имай предвид, че тя няма да е толкова лесна за манипулиране като мен — добави Пилар и се обърна. — Но може би съжителството с нея ще ти бъде от полза. Вероятно тя е най-подходящата жена за теб. Аз със сигурност не бях.

Той чу единствено онова, което искаше да чуе. Че получава каквото иска, без каквито и да било спънки и неприятности.

— Аз ще се погрижа за подробностите. Всичко ще бъде съвсем дискретно, разбира се. След толкова години раздялата ни едва ли ще представлява интерес за пресата. Всъщност няма да е нищо повече от подписването на няколко листа хартия. Сигурен съм, че освен нас и няколко близки приятели, които знаят как стоят нещата, всички отдавна смятат, че сме разведени. — Когато тя не отговори, той се изправи. — И двамата ще бъдем по-щастливи, когато всичко свърши. Ще видиш. Между другото мисля, че трябва да съобщиш на Софи. Редно е да го научи от теб. Като жена от жена. Без съмнение, когато разбере за твоето съгласие, ще започне да се отнася по-приятелски с Рене.

— Защо винаги мислиш само за себе си, Тони?

Той вдигна ръце.

— Просто смятам; че и за двама ни ще бъде по-удобно, ако запазим приятелските си отношения. Рене ще стане моя жена и като такава ще бъде част от моя професионален и социален живот. Сигурно ще се срещаме тук и там в обществото. Неизбежно е. Очаквам от Софи да се държи възпитано и учтиво.

— И аз очаквах от теб да бъдеш почтен и благороден. Ние всички живеем с недостатъците си. Вече получи онова, за което беше дошъл. Сега ти предлагам да вземеш Рене и да си вървиш, преди мама да е допила портото си. Мисля, че в тази къща имаше достатъчно неприятности за един ден.

— Съгласен съм. — Той тръгна към вратата, но преди да прекрачи прага се поколеба и се обърна. — Желая ти всичко най-хубаво, Пилар.

— Благодаря ти. Поради известни причини и аз ти желая същото. Сбогом, Тони.

Когато той затвори вратата зад себе си, Пилар отиде внимателно до креслото и седна бавно, сякаш костите й можеха да се счупят, ако направеше някое по-рязко движение.

Спомни си каква беше на осемнадесет години. Луда от любов по него, пълна с планове и мечти.

А на двадесет и три бе ранена право в сърцето, нарязана на късчета от предателството и излъганото доверие.

На тридесет се бореше да събере парчетата от разбития си брак, да отгледа и възпита сама детето си и да издържа един съпруг, който изобщо не правеше усилия дори да се преструва, че я обича.

Спомни си как на четиридесет години най-накрая прие загубата, изхвърли мечтите, а ярките планове за бъдещето помръкнаха и се превърнаха в безнадеждното сиво на примирението.

Сега, мислеше си Пилар, беше на четиридесет и осем, сама, без илюзии и мечти. Законно заменена от новия, подобрен модел съпруга, така както тя самата често сменяше дамаската на мебелите.

Вдигна глава и свали брачната халка от пръста си. Беше носила това просто тъничко колелце цели тридесет години. Сега й бе казано да го хвърли и да забрави обещанията и клетвите, дадени пред Бога, пред семейството и пред приятелите.

Сълзи напълниха очите й, когато свали халката. Какво беше тя в края на краищата? Най-обикновено колелце с дупка в средата. Едно празно кръгче. Идеалният символ на нейния брак.

Пилар си даде сметка, че никога не е била обичана. Тя отметна глава назад. Колко тъжно, колко тъжно да седи тук да осъзнава нещо, което винаги бе отричала. Непрестанно бе отхвърляла, не бе искала да признае факта, че досега никой мъж, дори собственият й съпруг, не беше я обичал.

Когато вратата се отвори, тя стисна халката в шепата си и нареди на сълзите си да почакат.

— Пилар? Тук ли си? — Хелън надникна през вратата. Устните й бяха стиснати. — О, май ще трябва да забравя за кафето днес.

Тя прекоси библиотеката, отиде до барчето и извади една гарафа с бренди. Познаваше къщата и се движеше като у дома си. Напълни две тумбести чаши, върна се и седна на ниското столче за крака пред креслото, в което бе потънала Пилар.

— Изпий го, скъпа. Изглеждаш бледа.

Без да каже дума, Пилар отвори ръката си; Халката проблесна върху дланта й от отблясъците на огъня в камината.

— Ясно, предположих го, когато видях онази пачавра да парадира с камъка върху пръста си. Те са си лика — прилика и са един за друг. Тони изобщо не те заслужаваше.

— Глупаво е! Глупаво е да бъдеш ударен по този начин. Всъщност никога не сме били женени. Поне не в истинския смисъл на думата. Но това са тридесет години, Хелън! — Тя вдигна халката и погледна през отвора, сякаш гледаше през живота си. Празен и безсмислен. — Тридесет проклети години! Тази жена е била бебе в пелени, когато аз срещнах Тони.

— Е, много важно. Тя е по-млада и има по-големи цици. — Хелън сви рамене. — Бог ми е свидетел, че само тези две причини са достатъчни, за да я мразя и в червата. Аз съм с теб, както и всички останали. Но погледни на нещата от по-друг ъгъл. Ако остане да живее с него, когато стане на нашата възраст, ще трябва да го храни с лъжичка и да му сменя памперсите.

Пилар се засмя горчиво, но смехът й приличаше повече на стенание.

— Не ми харесва къде съм се озовала, но не знам къде да отида. Дори не се борих за него, Хелън.

— Ти не си войник. — Хелън приседна на страничната облегалка на креслото, като прегърна приятелката си през раменете. — Ти си красива, интелигентна, умна жена, която има да върши много работа. По дяволите, скъпа! Моето мнение е, че ако най-сетне затвориш тази врата, ще си направиш най-голямата услуга.

— Боже мой, говориш също като Тони!

— Няма нужда да бъдеш груба. Освен това той изобщо не се интересува от теб, но аз мисля точно така.

— Може би си права. Не мога да видя ясно разликата сега. Не мога да мисля какво ще стане през следващия час, камо ли през следващата година. Господи, дори не го накарах да си плати! Дори нямах смелостта да го накарам да си плати!

— Не се тревожи, тя ще го стори вместо теб. При това с лихвите. — Хелън се наведе и целуна Пилар по главата. Не е възможно мъж като Тони да мине през живота, без да си плати, помисли си тя. — Но ако искаш да го попариш малко, ще ти помогна да оформим бракоразводния договор така, че да остане с незарастващи кървящи белези и треперещи тестиси.

Пилар тъжно се усмихна. Винаги можеше да разчита на Хелън.

— Колкото и голямо развлечение да бъде и каквото и удоволствие да ни достави, това ще нарани Софи и ще направи живота й труден. Хелън, какво, по дяволите, да правя с този нов живот, който подхвърлиха в ръцете ми?

— Все ще измислим нещо.

Софи дълго мисли. Прочете договора няколко пъти и получи главоболие. Беше проникнала до същината му, дори беше затънала в детайлите. Всъщност беше напълно ясно, че Ла Синьора продължаваше да контролира всичко както винаги. От Софи се очакваше през следващата година да докаже себе си. Нещо, което тя смяташе, че може да направи. Ако успееше, част от така желания от нея контролен пакет акции щеше да премине в ръцете й. А това щеше да достави удоволствие и на баба й.

Е, добре, тя го искаше. Не се интересуваше особено от начините, по които трябваше да го постигне. Но осъзнаваше причините, заради които трябваше да се напъне.

Както винаги най-трудната част бе да проумее причините, поради които баба й искаше нещо. Всъщност двете много си приличаха.

Софи нямаше особено голям интерес към производството на вино. Обичаше лозята заради красотата им, познаваше основните етапи във винопроизводството, но никога не бе имала вътрешния подтик да влага време, емоции и усилия в тази дейност. Но щом някой ден трябваше да заеме мястото на баба си, налагаше се да направи точно това.

Наистина предпочиташе офисите и канцелариите пред ферментационните силози, но…

Тя погледна бегло Тайлър, който се мръщеше над своя договор.

Той очевидно предпочиташе ферментационните силози пред канцелариите. Това или щеше да създаде от двамата един добър екип, или обратното — да ги доведе до провал, реши Софи. И при него всичко беше поставено на карта, както при нея.

Да, Ла Синьора за пореден път се бе изявила като мъдра, но безпощадна жена. Сега, когато емоциите й се поуталожиха и можеше да мисли разумно и трезво, Софи видя, че работата не само можеше, но и трябваше да тръгне.

Освен ако Тайлър не оплескаше нещата.

— Не ти харесва, а? — подхвърли тя.

— И какво, по дяволите, да ми харесва? Това си беше чисто и просто засада. Удар в гърба.

— Съгласна съм. Това е стилът на nonnа. Ескадроните се подреждат по-бързо и по-организирано, когато им дадеш заповед точно преди битката. Ако им дадеш време да мислят, те може и да дезертират от бойното поле. Мислил ли си да дезертираш, Тайлър?

Той вдигна очи и тя видя, че са твърди като стомана. Студени и непоколебими.

— Ръководя „Макмилън“ от цели осем години. Няма да си отида току-така.

Не, нямаше да оплеска нещата.

— Добре. Тогава да започнем от тук. Ти искаш твоя дял, аз също искам своето. Как ще го постигнем? — Тя стана и тръгна бавно към него. — На теб ще ти е по-лесно.

— Защо?

— Защото аз например трябва да напусна апартамента си в града и да се преместя тук. А ти си оставаш в собствения си дом. Аз трябва да се науча да правя вино, което ще ми бъде доста трудно, а ти трябва само да се поотвориш, да се отпуснеш и да отидеш на няколко срещи тук и там.

— И си мислиш, че това е по-лесното? Приобщаването включва контакти с хора. Аз не обичам да се срещам с хора. На всичкото отгоре, докато ще осъществявам контакти с разни персони, лица или задници и говоря за неща, за които не бих дал и пукнат грош, някой, когото изобщо не познавам, ще души и наднича зад гърба ми. За да ме оценява.

— На мен това не ми харесва — съгласи се тя. — Кой по дяволите е този Дейвид Кътър?

— Някой костюмиран тъпанар — отвърна с отвращение Тайлър.

— Сигурно е повече от това — промърмори Софи. Защото ако беше само това, не би трябвало да се притеснява. Тя знаеше как да се оправя с костюмираните тъпанари. — Ние просто трябва да научим колкото може повече за него. — Щеше да се погрижи много скоро и много задълбочено да набави необходимата информация. — И трябва да намерим начин да работим с него и един с друг. Последното няма да е толкова трудно. Познаваме се от години.

Тази нахакана млада жена много бързо се приспособяваше, докато той предпочиташе да върви сам по пътя си. По дяволите, ако не й се противопоставеше.

— Не мисля, че се познаваме. Аз всъщност не те познавам. Не знам нито какво правиш, нито защо го правиш.

Софи сложи ръце на масата и се наведе към него. Прекрасното й лице почти се докосна до неговото.

— Тогава да се запознаем. Аз съм Софи Тереза Мария Джиамбели. Продавам вино. И го правя, защото съм много добра в тази област. За една година смятам да придобия двадесет процента от една от най-големите, най-печелившите и най-известните компании за вино в света.

Той се надигна бавно и зае същата поза като нея, имитирайки я съвършено.

— Значи смяташ да се научиш да правиш вино, и то добре? Смяташ да изцапаш ръчичките си с кал и прах, да накаляш модните си ботушки и да изпочупиш прекрасния си маникюр?

— Нима мислиш, че не знам да работя, Макмилън?

— Мисля, че умееш да седиш зад бюрото си в елегантния си кабинет или на седалката в първа класа на самолета. Но хубавото ти задниче едва ли ще намери живота, който го очаква през следващата година, за много приятен и удобен, госпожице Джиамбели.

Софи видя как пред очите й плъзва червена мъгла. Сигурен знак, че гневът я обхваща и че може да извърши, някоя глупост.

— Да се обзаложим. Пет хиляди долара за това, че ще бъда по-добър винопроизводител от теб в края на сезона.

— И кой ще бъде арбитърът?

— Някой неутрален. Дейвид Кътър.

— Дадено. — Той се пресекна и сграбчи нежната й ръка със своята голяма и мазолеста лапа. — Купи си по-дебели дрехи и по-здрави ботуши. И бъди готова за първия си урок утре в седем сутринта.

— Готово. — Тя стисна зъби. — По обяд ще направим почивка и ще отидем до града за твоя първи урок. Ще ти дам един час време да си купиш приличен костюм, който е бил на мода поне през последните десет години.

— Ти трябва да се преместиш тук. Така каза Ла Синьора. Защо ще ходим в града?

— Трябва да си взема куп неща от офиса, а и ти трябва да се запознаеш със задълженията си там. Освен това трябва да си прибера вещите от апартамента. Вижда ми се, че гърбината ти е достатъчно яка, а и задникът ти ще издаяни — добави тя, усмихвайки се подигравателно. — Ще ми помогнеш да се пренеса.

— Може ли все пак да кажа нещо?

— Да, за Бога!

— Не ми харесва езикът ти. Никога не ми е харесвал. — Той тикна ръце в джобовете си, защото самодоволната й усмивка направо го предизвикваше да я шамароса. — Но нямам нищо против теб самата.

— О, Тай! Това е… трогателно.

— Слушай, млъкни най-сетне! — Той прекара пръсти през косата си и пак пъхна ръка в джоба. — Знам, че си най-добрата в твоята работа. Но аз върша моята, защото я обичам. Нямам нищо против теб, Софи, но ако искаш да ме принудиш да си срежа вените, първо ще срежа твоите.

Заинтригувана и предизвикана, тя го погледна внимателно. Кой би си помислил, че момчето на съседите, което познаваше от дете, можело да бъде толкова безпощадно?

— Добре, значи съм предупредена. Но това се отнася и за теб, Тай. Каквото и да се наложи да направя, ще си запазя онова, което е мое.

Тя въздъхна, погледна към договорите и вдигна очи към Тайлър.

— Мисля, че сме на една и съща страница.

— Така изглежда.

— Имаш ли химикалка?

— Не.

Софи отиде до бюрото и извади две от чекмеджето. Подаде му едната и прелисти договора до последната страница, където трябваше да се подпише.

— Можем да си бъдем свидетели един на друг. — Вдъхна дълбоко и задържа въздуха. — На три?

— Едно, две. Три!

В пълно мълчание двамата подписаха договорите и ги плъзнаха по масата, за да види другият стореното.

Тъй като стомахът й се бунтуваше, Софи вдигна чашата си и изчака Тайлър да вдигне своята.

— За новото поколение — рече тя.

— За добрата реколта.

— Не бихме имали едното без другото. — Без да откъсва очи от лицето му, тя чукна чашата си в неговата. — Наздраве!

4.

Дъждът беше остър и студен като бръснач. Един противен ситен ръмеж, който проникваше до костите и смачкваше настроението. Превръщаше лекото снежно наметало в блато от кал и променяше светлината на деня в мръсно сиво небе.

Беше една от онези утрини, когато разумните хора си оставаха до късно в леглото. Или поне си позволяваха втора чаша кафе.

Но Тайлър Макмилън, както откри Софи, не беше разумен човек.

Събуди я телефонът, звънът я накара да плъзне ръка изпод завивките, за потърси пипнешком слушалката и да я мушне при себе си на топло.

— Да?

— Закъсняваш.

— Ъ? Не, не съм. Все още е тъмно.

— Не е тъмно, а вали. Ставай, обличай се и идвай тук. Сега си под мое разпореждане.

— Но… — Звукът на даващата свободен сигнал слушалка я накара да изругае. — Копеле! — промърмори тя, но нямаше достатъчно сили, нито воля да помръдне.

Остана да лежи, заслушана в ромоленето на дъжда навън. Звучеше сякаш на края на всяка капка имаше ледено връхче. Беше доста приятно, но да го слушаш под одеялото.

Като се прозя, Софи отхвърли завивките и стана от леглото. Може и да беше под негово разпореждане сега, но не след дълго той щеше да бъде под нейно.

Дъждът се стичаше по периферията на шапката му и проникваше от време на време под яката, като се пързулваше на тънка струйка по гърба му. Въпреки това не беше чак толкова зле, че да спре работата.

А дъждовната зима си беше чиста благословия. Нямаше нищо по-подходящо за лозята от една студена влажна зима. Това бе първата предпоставка за добра реколта.

Той управляваше онова, което беше по силите му — работата, решенията, предпазливостта и рисковете. За другото можеше само да се моли природата да бъде на негова страна.

Ето я и нея, помисли си Тайлър, наблюдавайки Софи с ръце в джоба. Тя идеше към него, крачейки в калта със своите ботуши от петстотин долара.

— Казах ти да облечеш подходящи дрехи.

Тя въздъхна и видя как мъглата погълна парата от устата й.

— Това са най-подходящите ми дрехи.

Тайлър огледа елегантното кожено яке, скъпите панталони и стилните италиански ботуши.

— Сигурно ще станат такива, преди да сме свършили.

— Смятах, че когато вали, не се зарязват лозите.

— Сега не вали.

— О, така ли? — Софи протегна ръката си с дланта нагоре и остави дъждът да я напълни. — Странно. Винаги съм мислела, че тази мокра субстанция, която пада понякога от небето, се нарича дъжд.

— Само ръми. Къде ти е шапката?

— Нямам.

— Господи! — Раздразнен, той свали своята шапка и я нахлупи на главата й. Макар да беше прогизнала от дъжда и доста смачкана, пак не може да навреди на външния й вид. Не променяше стила й. Тайлър си помисли, че тази изисканост сигурно й е вродена, както строежа на костите й.

— Има две основни причини за зарязването — започна той.

— Тай, много добре знам защо се зарязват лозите.

— Отлично. Кажи ми тогава.

— За да се насочат правилно соковете — рече тя през зъби. — И ако ще се изпитваме устно, защо не го направим някъде вътре, където е сухо и топло?

— Защото лозята не са вътре, а вън. — И защото, помисли си за миг той, искаше да й покаже уменията си тук. — Зарязваме, за да насочим соковете, а това ще улесни култивирането и качеството на реколтата, а също ни помага да контролираме болестите.

— Е Тай…

— Почакай. Много лозари използват подпорни техники вместо зарязване. Тук, понеже лозарството е един безкраен експеримент, ние използваме и двете. Вертикално подпирано, подпиране от женевски тип с Т-образна форма и други видове. Но все още използваме и традиционните методи на зарязване. Втората причина е, че така ще подтикнем развитието на лозата, ще увеличим продуктивността, като в същото време запазим възможността да произведем висококачествени плодове.

Когато й каза почакай, гласът му бе като на някой спокоен добър баща, който говори с малкото си нетърпеливо дете. Софи реши, че той ги прави нарочно и влезе в тона му, като премига с мигли.

— Това шегичка ли беше, професоре?

— Няма да ти разреша да зарязваш моите лозя, нито пък ти дам да ги подпираш, докато не научиш защо се прави. — Значи зарязваме и подпираме, за да получим грозде. А отглеждаме гроздето, за да правим вино.

Ръцете й се движеха, докато говореше. Сякаш играеше балет, си помисли Тайлър, като я гледаше. Жестовете й бяха грациозни и изпълнени с вътрешен смисъл.

— И — продължи тя — след това аз продавам виното благодарение на умната и печеливша реклама, която съм измислила, и на пазарните техники и проучвания. Което, смея да ти напомня, е също толкова съществено за тази винарна, колкото и твоите техники на зарязване.

— Добре, но сега сме в лозята, а не в твоя кабинет. И няма да извършиш нито едно действие тук, без да знаеш причините и последствията от него.

— Винаги съм мислела, че е по-добре да не знаеш последствията. Това е като хазарта — рече тя и посочи с широк жест лозята. — Една игра с високи залози, но в същността си все пак е игра.

— Ти я играеш заради удоволствието.

Сега тя се усмихна и му напомни за баба си.

— Не аз играя играта, скъпи.

— Това тук са по-стари лози. — Софи огледа редиците от двете им страни. Дъждът беше намокрил напълно косата й в нея просветваха червеникави отблясъци с цвета на старо отлежало каберне. — Значи ще започнем да зарязваме ето тук.

— Защо?

Тя намести шапката върху главата си.

— Защото така.

— Защото — продължи вместо нея той, изваждайки лозарската си ножица, затъкната в колана му — искаме равномерно разпределение на плодовете в горната част на лозата. — Той я обърна към себе си и пъхна ножицата в ръката й. Отмести с ръка пръчките, откривайки новите, и насочи ръката на Софи към тях, за да ги среже. — Търсим центъра, върха, отваряме пространство. Необходимо е място, за да влезе слънцето.

— А ако извършим зарязването механизирано?

— Правим и това, разбира се. Не е работа за теб обаче. — Той я наведе към следващата пръчка. Вдъхна уханието й — женско, нежно, съблазнително. Някаква екзотична смесица от парфюм, дъжд и мокра земя.

Защо, по дяволите, си беше сложила парфюм преди да излезе на полето? Едва не я запита, но осъзна, че всъщност не би искал да чуе, нито да разбере причините. Затова не зададе въпроса си.

— Ще работиш ръчно — рече той и се поотдръпна, за да не вдишва изкусителната й миризма. — Пръчка след пръчка. Растение след растение. Ред подир ред.

Тя огледа безкрайната редица от лози, безкрайния низ от растения, които чакаха да бъдат обработени, отрязани или погалени. Зарязването се прави до февруари. Представи си колко безкрайно отегчена щеше да бъде около Коледа.

— Ще прекъснем на обяд — напомни му Софи.

— В един часа. Ти закъсня.

— Но не чак толкова! — Тя обърна глава и тялото, й неочаквано се допря до неговото. Той едва не я прегърна, ръцете му държаха нейните, хванали пръчките и ножиците. И най-слабото движение беше непредвидимо. И не бе желателно.

Очите им се срещнаха. В неговите имаше раздразнение, в нейните — размисъл. И разбиране. Тя усети, че тялото му се напряга, но почувства и отговора на своето собствено. Леко завързване на пулса, инстинктивно вдишване на въздух, резултат от смесването на желанията.

— Добре, добре — едва измърмори Софи и сведе очи към устните му, след което ги върна обратно.

— Продължавай да режеш. — Тайлър отстъпи една крачка като човек, който току-що се е озовал на ръба на дълбока пропаст. Но тя също се обърна, така че телата им отново се докоснаха. А една втора крачка назад щеше да го направи да изглежда страхливец. Или глупак.

— Не се тревожи. Спокойно, Макмилън. Не си моят тип. — Твърде едър, груб и елементарен, помисли си, без да го произнесе на глас. — По принцип.

— И ти не си моят. — Заядлива, превзета и опасна. — Изобщо.

Ако я познаваше по-добре, щеше да знае, че подобно изявление не може да я засегне. Но пък беше предизвикателство за нея. Събуди някакъв, макар и елементарен, интерес.

— Така ли? И какъв е твоят тип?

— Не обичам наперени, агресивни жени с модерни възгледи.

Софи се подсмихна.

— Ще заобичаш. — Тя се обърна към лозите. — Ще спрем работа в дванадесет и половина. — Още веднъж му хвърли поглед през рамо. — Това е компромис. Налага се да свършим много работа през този сезон, затова ще трябва да правим компромиси.

— Добре, в дванадесет и половина. — Той извади ръкавиците си и й ги подаде. — Сложи ги. Ще ти излязат мазоли върху градските ръчички.

— Благодаря. Мисля, че са ми големи.

— Няма значение. Утре ще си вземеш други по мярка, а също и шапка. Не, не там — поправи я той, като видя, че се насочва да отреже друга пръчка.

Отново се наведе зад нея, хвана ръката й и постави ножицата под правилен ъгъл.

И не видя леката й доволна усмивка.

Въпреки че носеше ръкавици, пак й излязоха мехури по ръцете. Те повече я дразнеха, отколкото боляха, докато се преобличаше набързо за следобеда; който щяха да прекарат в града. Издокарана и лъсната, Софи грабна куфарчето си и извика довиждане от вратата. Докато караше към къщата на Макмилън, прехвърли през ума си нещата, които трябваше да вземе, както и какво трябваше да свърши през остатъка от деня. Трябваше да събере всичко най-необходимо от кабинета и от апартамента си за много кратко време.

Спря пред входната врата на обградената с кедри и зид от естествен камък къща и натисна два пъти клаксона на колата. Тайлър не я накара да чака, което й направи добро впечатление. Беше се преоблякъл все пак, което би трябвало да отбележи като положителен напредък. Въпреки че дънковата риза и доста поизносените джинси бяха далеч от облеклото за работа в офис. Реши, че ще се заеме с гардероба му по-късно.

Той отвори вратата на двуместното БМВ кабриолет, ухили се и изгледа нея и покривалото.

— Да не би да очакваш да се сгъна на две в тази играчка?

— Има повече място, отколкото изглежда. Влизай, сега си под мое разпореждане.

— Каква е тази тротинетка? Не можеш ли да караш нещо на четири колела? — продължи да се заяжда Тайлър, докато се наместваше на седалката.

Изглеждаше като голям и капризен мечок в прекрасна малка кутийка.

— Да, мога, но не искам. Освен това обичам да карам собствената си кола. — И го доказа в мига, в който той закопча колана си, като натисна рязко газта и полетя по пътя.

Обичаше планините да преминават размазани покрай нея, докато летеше в дъжда. Бяха като сенки зад сребърна завеса. И редиците от лозя, ред след ред, голи лози, застинали в очакване, заспали до мига, в който слънцето и топлината щяха да ги изпълнят отново със сокове и живот.

Софи премина на висока скорост покрай избата на Макмилън. Покрай нейната избеляла тухлена сграда с триъгълен островръх покрив, горд и строг. Беше романтичен и прекрасен вход към пещерите, които криеше и пазеше, поне според спомените й. Вътре, както и в избите на Джиамбели, работниците сигурно подреждаха или обръщаха бутилките с шампанско. А може би се приготвяха за дегустация, ако имаше група от посетители или някой винарски клуб беше на ред да ги посети този ден. Други претакаха вино от бъчва в бъчва, докато се утаи и избистри.

Там кипеше работа, помисли си Софи. В сградите, в пещерите, в лабораториите, нищо че лозята все още спяха.

И освен това я чакаше работа в Сан Франциско.

Софи караше из долината като човек, току-що излязъл от затвора. Тай дори се притесни дали изобщо вижда пътя.

— Защо седалката ми е топла?

— Какво? О! — Тя го погледна и се разсмя. — Просто един начин да ти припари под задника, скъпи. Не ти ли харесва? — Натисна копчето и изключи парното под седалката. — Нашата главна цел, нашият приоритет, е кампанията по случай стогодишнината на фирмата. Има много фази, етапи, като например търга миналата седмица, които вече осъществихме. Другите все още стоят на дневен ред. Търсим нещо ново, нещо свежо, но едновременно с това спазваме благородната традиция. Нещо класическо и дискретно, което да се хареса на нашия високопоставен, богат и повече или по-малко изтънчен ценител, и нещо закачливо и приятно, което да привлече вниманието и да хване окото на по-младите и повече или по-малко богати потенциални пазарни единици.

— Аха, ясно.

— Тай, това е нещо, на което трябва да проумееш причините и следствията. Продаването на вино е толкова просто и естествено, колкото и онова, което ти правиш. Ако не го продадеш, излиза, че правиш виното само за себе си, нали така?

Той се размърда, опитвайки се да намери място за коленете си.

— Ами сигурно би ми било по-лесно.

— Виж какво, ти произвеждаш различни качества вино. От най-доброто грозде правиш най-доброто вино, което струва най-скъпо като производство, бутилки, съхранение и така нататък. Правиш и друго, средно като качество, което се продава наливно. Повечето от средствата отиват за осигуряване на продажбите, вместо в производството на виното.

— Без виното обаче, нищо друго няма да има значение.

— И така да е — продължи тя, осъзнавайки че говори малко патетично. — Това е част от моята работа. А сега вече и от твоята. Трябва, да ми помогнеш да продадем тези различни видове вина на потребителите. На обикновения консуматор и на първокласния колекционер. На хотели, ресторанти и на средностатистически семейства. Целта е да достигнем до продавачите на дребно, до брокерите и да ги накараме да мислят, че трябва да купят виното „Джиамбели“, както и онова, което вече ще се нарича „Джиамбели-Макмилън“, че трябва да ги включат техните менюта на всяка цена. За да постигнем това, трябва да продадем както опаковката, така и онова, което е вътре в нея.

— Опаковката е мижи да те лъжем — отвърна, Тай. — Онова, което се съдържа вътре, това е важното, то вдига цената.

— Много умно. Абсолютно си прав. Обаче опаковката, маркетингът, рекламата издигат продукта нагоре към върха на скалата на цените. Хайде да се върнем на виното, става ли?

Устните му се извиха. Тонът й беше пресилено любезен и студен, сигурно указание, че е спечелил точка.

— Добре.

— Моята задача е да създам идеята за продукт, който е интригуващ, скъп, ценен, привлекателен, желан. Така че трябва да познавам продукта и да знам откъде да започна. Но също така трябва да съм наясно с цената и пазара, към които се стремя. Ето това трябва да научиш.

— Значи проучвания, статистики, срещи, сдружения, партита.

Софи се пресегна и го потупа по ръката.

— Ще преминеш и през този ад и ще го преживееш. — Тя направи пауза и леко намали скоростта. — Познаваш ли тази кола?

Тайлър се намръщи и огледа през прозореца тъмния микробус, доста стар модел, който зави от пътя и се насочи към входа на Вила Джиамбели.

— Не.

— Кътър — каза Софи. — Обзалагам се, че е Кътър.

— Можем да се откажем от пътуването до Сан Франциско и да видим дали си права.

Беше много изкусително предложение, а и надеждата в гласа му я развесели. Тя обаче поклати глава и продължи да кара.

— Не. Това ще го накара да си мисли, че е твърде важна личност, Обещавам, че ще въртя мама на шиш, но ще изкопча от нея всичко, когато се върнем.

— Бих искал и аз да съм там.

— За добро или за лошо, Тай, ти и аз вече сме в един и същи кюп. Аз ще те държа в течение за всичко, което става при мен, така че и ти ме дръж за теб.

Пътят от единия бряг на континента до другия беше много дълъг. Това направо си беше, казано с прости думи, един друг свят. Свят, в който всички бяха чужди и непознати. Беше изтръгнал корените, които бе пуснал в бетонните улици на Ню Йорк, с надеждата, че ще може да ги посади отново тук, сред хълмовете и долините на Северна Калифорния.

Ако беше само това, Дейвид нямаше да се тревожи. Би го приел като авантюра, приключение, като тръпка, нещо като неангажиращите хазартни игри, които бе играл на младини. Но след като вече бе на четиридесет и три години и имаше две подрастващи деца, които зависеха от него, тази стъпка бе нещо съвсем различно.

Може би ако беше останал да работи в „Льо Кьор“ в Ню Йорк, вместо да идва тук, би било по-добре за хлапетата. Но той се задушаваше там, сред стъклото и алуминия на офиса си. Освен това беше престанал да се чувства сигурен, когато шестнадесетгодишният му син бе хванат да краде в магазина, а четиринадесетгодишната му дъщеря бе започнала да лакира ноктите на краката си с черен лак.

Беше загубил връзка с децата си, а явно и контролът му се изплъзваше. Когато офертата от „Джиамбели-Макмилън“ попадна в ръцете му, Дейвид имаше чувството, че е получил знамение. Знак Божи.

Трябваше да грабне шанса си. Да започне отначало.

Бог му беше свидетел, че не за пръв път правеше това. Но този път го направи с мисълта за щастието на децата.

— Това място трябва да е тук някъде по средата.

Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане към сина си. Дъщеря му Мади седеше на предната седалка, не беше обелила нито дума от Сан Франциско и се опитваше да не изглежда твърде отегчена.

— И къде ли се намира средата на това тук някъде? — попита Дейвид. — Винаги съм се чудил.

С удоволствие видя как Тео се усмихва, което може би беше първата искрена усмивка през последните няколко дни.

Прилича на майка си, помисли си Дейвид. Едно по младо и мъжко копие на Силвия. Което нито Тео, нито Силвия щяха да признаят, ако го кажеше пред тях. И това също беше другото общо помежду им. Да бъдат ярки индивидуалности.

За Силвия индивидуалността явно означаваше да излезе от брака и да зареже майчинството. За Тео… времето щеше да покаже, реши Дейвид.

— Защо трябва да вали? — размърда се Мади на седалката и се опита да скрие блясъка в очите си при вида на огромната каменна къща, която се появи пред погледа им.

— Ами, ще трябва да измислим начин как да съберем мъглата в атмосферата и тогава…

— Татко! — Тя се разкикоти и за Дейвид смехът й прозвуча като музика.

Това е. Той беше довел децата си тук каквото и да му бе струвало.

— Е, да отидем да се срещнем с Ла Синьора.

— Така ли ще трябва да я наричаме? — завъртя очи Мади. — Звучи ми почти средновековно.

— Ще започнем с госпожо Джиамбели, а по-нататък ще видим. И нека да се опитаме да изглеждаме нормални.

— Мад не може. Пубери като нея никога не изглеждат нормални.

— Нито пък такова чудо на природата като теб. — Мади излезе от колата със своите грозни черни ботуши с осемсантиметрови подметки. Стоеше под дъжда, гледаше баща си и приличаше на някаква екзотична принцеса с дълга светла коса, начупени устни и яркосини очи с дълги мигли. Крехкото й телце бе увито в пластове черен плат. На дясното й ухо висяха три реда синджирчета, които подрънкваха. Това беше компромис, който Дейвид направи, защото се уплаши, когато Мади заяви, че ще пробие носа си и ще си сложи халка там или на някое друго по-нехигиенично място.

Тео беше нейна пълна противоположност. Висок, с тъмнокафява къдрава, която се стелеше в невчесана маса около красивото му лице и стигаше до кокалестите му рамене. Очите му бяха по-меко сини и прекалено често според баща му, замъглени и тъжни.

Носеше джинси, които висяха като торба, обувки, почти толкова грозни колкото тези на сестра му, и куртка, която стигаше до средата на бедрата му.

Но това са само дрехи, помисли си Дейвид. Дрехи и коси, общо взето все неща, които не са вечни. Нищо постоянно. Дрехите могат да бъдат сменени, а косите — подстригани. Нима собствените му родители не го бяха обвинявали в бунтарско поведение заради стила му на обличане, когато той самият беше тийнейджър? И нима не беше си обещал тогава, че никога няма да се държи така с децата си, ако има такива!

— Все пак, мили Боже, много му се щеше да носят дреха, които да им приличат.

Дейвид изкачи няколкото стъпала и застана през резбованата врата на къщата, като прекара ръка през своята гъста тъмноруса коса.

— Какво има, татко? Нервен ли си?

В гласа на сина му имаше лека насмешка, достатъчна да опъне до крайност и без това изопнатите му нерви.

Тео отвори уста, готов със саркастична забележка на върха на езика си. Но забеляза предупредителния поглед на сестра си и напрегнатото лице на баща си.

— Хей, я се стегни! Можеш да се оправиш с нея сигурен съм — Разбира се — добави Мади. — Тя е само една стара италианска баба, нали така?

Дейвид натисна с пръст звънеца и се засмя.

— Така е.

— Почакай, трябва да си сложа нормалното лице. — Тео сложи двете си ръце върху лицето и започна да опъва кожата, завъртя очите, изкриви устата. — Пфу! Не мога да го намеря.

Дейвид преметна едната си ръка през врата му, а другата през врата на Мади и се засмя, Те тримата щяха да се правят, помисли си той. И всичко щеше да бъде наред.

— Аз ще отворя Мария — Пилар прекоси фоайето. Ръцете и бяха пълни с бели ризи.

Когато отвори вратата, видя след себе си висок мъж, който бе прегърнал две деца през вратовете. И тримата широко й се усмихваха.

— Здравейте. С какво мога да ви бъда полезна?

Това не беше стара италианска бабичка, помисли си Дейвид и пусна децата. Беше една красива жена, с изненада в очите и рози в ръцете.

— Искам да се видя с госпожа Джиамбели.

Пилар се усмихна и се вгледа в лицата на момчето и момичето.

— Тук има много дами с това име.

— Тереза Джиамбели. Аз съм Дейвид Кътър.

— О, господин Кътър! Извинете. — Тя подаде ръката си. Съвсем ми излезе от ума, че всъщност ви очакваме точно днес. — Нито пък, че има семейство, добави си наум тя. Майка й не беше споменала тези подробности. — Моля, влезте. Аз съм Пилар. Пилар Джиамбели… — Щеше по силата на навика да добави и името си по мъж, но навреме се усети и спря. — Дъщерята на Ла Синьора.

— Така ли й викате? — попита Мади.

— Понякога. Когато се запознаете с нея, ще разберете защо.

— Това е дъщеря ми Маделин, а ето и синът ми Теодор.

— Тео — промърмори младежът.

— Приятно ми е Тео, Маделин.

— Наричат ме Мади.

— Добре, нека да е Мади. Заповядайте в приемната. Огънят е запален и е топло. Ще се разпоредя да ви донесат нещо освежително. Какъв противен ден, нали? Надявам се, че сте пътували добре.

— Не беше чак толкова лошо.

— Беше безкрайно — поправи го Мади. — Ужасно… — Но млъкна и загледа със зяпнала уста стаята, в която влязоха. Защото й се стори, че попада в приказките. Дворец, палат, царски покои, помисли си тя. Като картинка от книга, където всичко е ярко, красиво и изглежда старо и безценно.

— Обзалагам се, че е така. Дайте ми палтата си.

— Но те са мокри — възрази Дейвид, обаче Пилар просто ги взе и ги прехвърли върху свободната си ръка.

— Ще се погрижа за тях. Моля седнете, чувствайте се като у дома си. Ще отида да съобщя на майка ми, че сте тук, и ще ви приготвя нещо топло за пиене. Искате ли кафе, господин Кътър?

— С удоволствие, госпожо Джиамбели.

— И аз искам — вметна Мади.

— Не, ти не искаш — рече баща й и тя отново се нацупи.

— По-късно може би?

— Това вече е приказка. Исках да кажа — поправи се Мади, след като лакътят на баща й и напомни за добрите обноски, — да, благодаря.

— А вие, Тео?

— Да, госпожо, благодаря.

— Връщам се след минута.

— Човече! — Тео изчака Пилар да излезе от стаята и се пльосна в едно от креслата, — Те трябва да са безумно богати. Това място прилича повече на музей или нещо такова.

— Не си слагай ботушите там — нареди Дейвид.

— Но това е столче за крака — поясни Тео.

— След като си напъхал краката си в подобни обувки, не можеш да ги слагаш там.

— Супер, тате! — Мади го потупа одобрително по гърба като че той беше малко момче, а тя възрастен човек. — Значи ще си директор или нещо подобно?

— Правилно. — Беше се преобразил от изпълнителен вицепрезидент в координационен директор и бе преминал три хиляди мили разстояние. — Куршумите ще отскачат от мен — промърмори Дейвид под носа си и се обърна, защото дочу стъпки.

Понечи да каже на децата да станат, но нямаше смисъл. Те вече го бяха направили. Когато Тереза Джиамбели влизаше някъде, хората инстинктивно ставаха на крака.

Беше забравил колко е дребничка. Бяха се срещали два пъти в Ню Йорк, на четири очи. Две дълги, подробни срещи. И от двете Дейвид си беше тръгнал с усещането, че е бил в контакт с амазонка, а не с крехката, слабичка жена, която в момента вървеше към него. Ръката, която тя му подаде, беше малка, но силна.

— Господин Кътър. Добре дошли във вила Джиамбели.

— Благодаря, госпожо. Имате прекрасен дом сред вълшебна природа, Моето семейство и аз сме ви много благодарни за гостоприемството.

Пилар влезе в приемната в същия миг и чу речта му, не можеше да не забележи официалността, с която бе изречена. Помисли си, че изобщо не бе очаквала такова поведение от човека, който преди минути държеше двете смачкани от пътешествието хлапета за вратовете.

— Надявам се, че пътуването ви не е било досадно и скучно — продължи Тереза, насочвайки вниманието си към децата.

— Не съвсем. Всъщност ние се забавлявахме. Синьора Джиамбели, позволете ми да ви представя децата си. Синът ми Теодор и дъщеря ми Маделин.

— Добре дошли в Калифорния. — Тя подаде ръка на Тео и въпреки че се почувства глупаво, той я стисна и сви другата в джоба си.

— Благодаря.

Мади също пое ръката й.

— Много е хубаво, че сме тук.

— Надявам се, че ще бъде — рече Тереза и в гласа й сякаш прозвуча усмивка. — Достатъчно засега. Моля седнете. Настанете се удобно. Пилар, ела при нас.

— Разбира се.

— Трябва да сте горди с баща си — започна Тереза, като седна. — И с всичко, което той върши.

— Ами… да. — Тео също седна, като си напомни да не се изгърбва. Всъщност не знаеше точно какво прави баща му. Според него ходеше всеки ден на работа в офиса и сетне се връщаше вкъщи. Проверяваше домашните им, готвеше вечеря.

Поне през последната година беше така. Понякога звънеше и съобщаваше, че ще закъснее, и той или Мади да приемат разговорите за него.

— Тео се интересува повече от музика, отколкото от вино, или от бизнеса с вино — обясни Дейвид.

— Виж ти. А свириш ли?

Това си беше типично в стила на баща му, помисли си Тео. Как можеше да отговори на толкова много въпроси! Възрастните са такива досадници.

— На китара. И на пиано.

— Ще трябва да ми посвириш някой път. Аз харесвам музиката. Ти каква предпочиташ?

— На този свят съществува само рок. Аз харесвам техно и алтернативна музика.

— Той пише музика — добави Дейвид и зърна изненаданото премигване на сина си. — Доста интересни неща.

— Бих искала да чуя нещо, когато се установите. А ти, Мади?. — обърна се Тереза към момичето. — И ти ли свириш?

— Аз вземах уроци по пиано. — Мади сви рамене. — Но не си падам много по това. Искам да стана учен. — Подигравателното подхилване на брат й я ядоса.

— Мади се интересува от всичко — рече бързо Дейвид, преди кръвта на дъщеря му да кипне, — Тукашният колеж, както ми казаха, може би ще бъде подходящ и за двамата. И за нейните, и за неговите специфични интереси.

— Изкуство и наука. — Тереза се облегна назад. — Значи приличат на баща си, защото виното съчетава и двете. Предполагам, че ще са ви необходими няколко дни, за да се настаните и подредите. Ново положение, ново място, нови хора. И, разбира се, ново училище и нова програма за цялото семейство.

— Татко, нарича това приключение — рече Мади и получи утвърдително кимване от страна на Тереза.

— Тогава да се опитаме да го превърнем в такова.

— Аз съм на ваше разположение, госпожо — произнесе Дейвид и видя, че Пилар стана, за да сервира кафето и сладкишите. — Много съм ви благодарен, че ни предоставяте гостоприемния си дом. Сигурен съм, че да живеем тук, за нас ще бъде истинско удоволствие.

Тъй като гледаше Пилар, забеляза как трепнаха клепачите й. Охо, помисли си той, тя е изненадана от тази новина. Но защо?

— Заповядайте, моля — промълви Пилар.

След като кафето бе сервирано, те продължиха лекия си разговор. Дейвид следваше темите на Тереза, но и двамата изобщо не засягаха бизнеса. Имаше достатъчно време за това.

Точно след двадесет минути Тереза стана.

— Съжалявам, че съпругът ми няма възможност да ви види днес, нито да посрещне очарователните ви деца. Ще ви бъде ли удобно да ни посетите утре отново?

— На ваше разположение съм, госпожо. — Дейвид също стана.

— Тогава в единадесет часа. Пилар, ще покажеш на семейство Кътър къщата за гости и ще се погрижиш да получат всичко необходимо, нали?

— Разбира се. Само да донеса палтата.

Какво, по дяволите, искаше да каже? — зачуди се Пилар, докато носеше връхните дрехи. Обикновено винаги бе в течение какво става в домакинството. Както се казва държеше пулса на къщата. А ето че сега майка й бе успяла да изсипе на главата й цяло едно семейство, без да я предупреди или да й даде поне елементарен знак.

Толкова много промени, и то за едно денонощие. Изглежда беше време да започне да обръща повече внимание на онова, което ставаше около нея. Пилар не се страхуваше от промените тогава, когато беше подготвена за тях. Все пак възвърна самообладанието си и отново се превърна в гостоприемна домакиня, когато се върна при новодошлите.

— Къщата е съвсем наблизо. Много приятна разходка, особено когато времето е хубаво.

— Зимният дъжд е скъпоценен за лозята. — Дейвид взе якето й и й помогна да го облече.

— От дете чувам само това, когато се оплаквам от влагата. — Пилар излезе навън. — Има директна телефонна линия от едната до другата къща, така че може да се обадите, ако искате нещо или имате въпроси. Нашата икономка се казва Мария и е истинска вълшебница, няма нещо, което да не може да направи. Благодаря ви — добави тя, когато Дейвид отвори вратата на микробуса пред нея.

— Ще имате прекрасен изглед — продължи Пилар, като се обърна към децата, които се наместиха на задната седалка. — От която и да е спалня. Има и басейн.. Разбира се, няма да може да го използвате в това време, но можете да идвате на закрития басейн в голямата къща, ако желаете.

— Закрит басейн! — Очите на Тео светнаха. — Сууупер!

— Това не значи, че можеш да се хвърлиш в него с дрехите, когато ти хрумне — предупреди го баща му. — Не бива да им позволявате да се мотаят из къщата, госпожо Джиамбели. Ще си имате главоболия с тях. Поне една седмица след това ще трябва да се лекувате.

— На теб това не ти помага особено — озъби му се Тео.

— Ние винаги се радваме, когато наоколо има млади хора. И освен това, наричайте ме Пилар.

— Аз съм Дейвид.

Зад гърбовете им Мади се обърна към брат си и направи изразителна гримаса.

— Дейвид, наляво. Оттук можете да видите къщата. Мястото е красиво, а дъждът й придава доста приказно очарование, нали?

— Това ли е? — заинтригуван, Тео се наведе напред. — Доста е голяма.

— Има четири спални, пет бани. Красива всекидневна, но най-приятна е кухнята, поне аз така мисля. Някой от вас умее ли да готви?

— Татко претендира, че може — отвърна Мади. — А ние сме по яденето.

— Много умно. А вие? — обърна се Дейвид към Пилар. — Умеете ли да готвите?

— Да, при това добре, но рядко го правя. Е, поне съпругата ви ще се наслаждава на кухнята, когато пристигне.

Настъпи неочаквана пълна тишина, която накара Пилар да потръпне.

— Разведен съм — наруши неловкото мълчание Дейвид и зави пред къщата. — Ние сме само тримата. Хайде да влезем. Ще свалим багажа по-късно.

— Извинете ме — промърмори Пилар, докато децата се измъкваха от микробуса. — Не предполагах.

— Няма нищо. Естествено е да си помислите, че имам и жена. Мъж, две деца… нормално е да очаквате пълен комплект. Не се притеснявайте. — Той потупа приятелски ръката й и посегна да отвори вратата. — Знаете ли, ще се сбият за спалните. Надявам се, че не обръщате внимание на крясъци и детски кавги.

— Аз съм италианка — отвърна Пилар и излезе под дъжда.

5.

Италианка значи, мислеше си Дейвид доста по-късно. При това великолепна. Високомерна и мила, величествена и грациозна едновременно. И това не беше никаква преструвка, нито трик. Тя просто беше дъщеря на майка си.

Той умееше да вниква в хората. Това беше безценно качество в търговията и при изкачването по хлъзгавата стълбица в големите корпорации. Онова, което разбра за Пилар Джиамбели, беше, че е свикнала да дава нареждания, но също така и да ги изпълнява.

Знаеше, че е омъжена. Знаеше и за кого, но след като не забеляза халка на пръста й, предположи, че бракът й с небезизвестният Тони Авано е приключил или поне има сериозни проблеми. Трябваше да открие какво точно се е случило, преди да си позволи да гледа на тази жена по по-особен начин.

Знаеше, че има дъщеря. Всеки в техния бизнес беше чувал за Софи Джиамбели. Огнената лешникотрошачка според мълвата, която имаше стил и амбиции в изобилие. Беше я срещал няколко пъти и сега се чудеше как ще приеме назначаването му като координационен директор. Може би щеше да се наложи да прави известна политика по отношение на нея, помисли се Дейвид и посегна към цигарите в джоба си. Което го подсети, че там няма никакви цигари, защото ги беше отказал преди три седмици и пет дни.

Което направо го убиваше.

Я мисли за нещо друго, нареди си сам и се заслуша в музиката, която доста силничко се носеше откъм стаята на сина му. Слава Богу, че стаята бе чак в другия край на коридора.

Естествено, както и очакваше, при разпределението на спалните имаше истинска битка. Накрая все пак успяха да се споразумеят за стаите. Дейвид го отдаде на нежеланието им да се представят зле пред непознат човек. Във всеки случай разправията беше далеч под онова, което бе очаквал, и нямаше невъздържани изблици, докато обикаляха къщата и разглеждаха стаите.

А те бяха съвършени, помисли си Дейвид, докато плъзгаше поглед по блестящия паркет, плочките, копринените тапети на стените и скъпата мебел.

Перфектни, елегантни, стилни. Абсолютният ред, който цареше навсякъде, лекичко го потисна. Но знаеше, че децата скоро щяха да вземат нещата в свои ръце. Познаваше ги добре, не бяха от най-подредените. Колкото и да лъскаш една кутийка, съдържанието й скоро излиза наяве. Така че много скоро те щяха да се почувстват у дома си.

Дейвид се отегчи от разопаковането на багажа, затова отиде до един прозорец и се загледа в полето. Пилар беше права. Гледката бе изумително красива. И сега този пейзаж беше част от неговото настояще. Той имаше намерение да остави и своя почерк тук. Мади излезе в коридора. Беше се опитала да се държи разумно, докато спореше с Тео, кой коя стая да вземе. Всъщност беше развълнувана и объркана. За пръв път в живота си нямаше да споделя банята със своя брат идиот. Щеше да си има собствена баня, която според нея беше прекрасна със своите тъмносини и тъмночервени плочки. Докато се къпеше, тя си представяше големи прекрасни цветя, плуващи в някакво приказно езеро.

Освен това леглото й беше огромно, можеше да побере поне четирима. Тя заключи вратата, за да може да се търкаля и скача в него на воля.

Сетне се сети, че когато погледне през прозорците, няма да вижда Ню Йорк, нито ще може да позвъни на приятелите си. Нямаше да може да ходи на кино, когато си поиска. Нито да прави онова, с което беше свикнала.

Носталгията по дома я завладя, гореща и непоносима, и беше толкова силна, че я заболя коремът. Единственият човек, с когото можеше да говори, бе Тео. Според нея това беше най-лошата възможност, но нямаше избор.

Затова отвори вратата на стаята му и музиката на „Кемикъл брадърс“ я оглуши. Брат й лежеше на своето легло с китара на гърдите и се опитваше да докара звуците, които се разнасяха от уредбата му. В стаята вече цареше пълен хаос и сигурно щеше да си остане така, докато отидеше в колежа.

Тео беше голямо прасе, каза си за пореден път Мади.

— Би трябвало да разопаковаш багажа си.

— Ти би трябвало да си гледаш работата.

Тя приклекна до леглото му.

— Тук няма нищо за правене.

— Сега ли го разбра?

— Може би на татко ще му омръзне и ще се върнем вкъщи.

— Няма начин. Не видя ли как се умилкваше около старата дама? — Тъй като той също бе връхлетян от носталгия, остави китарата встрани и реши да си говорят за онова, което ги измъчваше. — Е, какво ще правим?

— Гласът на татко звучеше като на кино. Нали знаеш как изглежда, когато си облече костюм за официална среща! — Мади се превъртя по гръб. — Е, сега говореше така, както изглежда с костюма. Отсега нататък нищо няма да бъде както преди. Освен това мисля, че е хвърлил око на мадамата.

— На коя?

— На Пилар, на коя! Що за име е пък туй?

— Предполагам италианско или нещо от тоя род. Какво искаш да кажеш с това, че й е хвърлил око?

— Е, знаеш много добре. Ще я сваля.

— Глупости!

— Господи, вие мъжете нищо не забелязвате. — Чувствайки се далеч по-умна и превъзхождаща брат си, тя седна и прибра косата си назад. — Той я преценяваше и направо щеше да я изяде с поглед.

— И какво от това? — Тео се опъна върху, леглото. — Татко и преди е оглеждал жените. И дори съм готов да се обзаложа, че е правил секс с тях.

— Сериозно? — Сарказмът в гласа й беше повече от очевиден. Тя стана и отиде до прозореца. Дъжд и лозя, лозя и дъжд. — Може би, ако прави секс с дъщерята на шефа си, ще го хванат, ще го уволнят и ние ще се върнем у дома.

— Къде е това у дома? Той напусна работа, нямаме къде да живеем там. Време е да пораснеш, Мади!

Тя сви нещастно рамене.

— Но това е убийствено!

— Хайде, сподели с братчето си, може да ти олекне.

И Тай мислеше същото за живота, когато Софи го заведе на срещата с нейните хора от отдела. Нарече сбирката мозъчна атака. Затрупа го с имена, докато фучеше енергично из стаята. Жестикулираше, издаваше заповеди и нареждания, грабваше съобщения и факсове пътьом.

Той не запомни нито едно име, разбира се, а лицата бяха като голямо размазано петно пред очите му, докато се стремеше да не изостава от нея. Тя летеше като стрела, като ракета. Като краен защитник с топка в ръката. Бърза и повратлива.

Сега в стаята бяха останали само трима души, които Тай оприличи на героите от сериала „Западното крило“ с техните тенденциозни костюми, тенденциозни прически, малки очила с телени рамки и електронни бележници с размерите на длан. Двете бяха жени, единият — мъж. Всички бяха млади и красиви. Той не можеше за нищо на света да си спомни кой кой е, тъй като и тримата имаха хермафродитни имена.

Тай държеше в ръката си чаша с някакво модерно кафе, което не му се искаше да пие. Всички говореха едновременно.

От това адски го заболя главата. Направо умираше от болка.

— Не, Крис! Това, което търся, е неуловимост, изтънченост, но същевременно мощно внушение. Един силен, въздействащ образ с дълбоко емоционално послание. Да остави следа, да грабне въображението. Млада двойка, съвсем обикновена, в края на своите двадесет години. Почиват си на верандата. Може и на люлка. Да има загатната чувственост, сексуално привличане, но в същото време да бъде дискретно.

След като мъжът с русата рошава коса взе молива и започна да скицира нещо, Тай си спомни, че името му е Трейс.

— Залез слънце — продължи да рисува картината Софи, като стана от бюрото си и закрачи из стаята. — Краят на работния ден, изобщо на деня. Те са работещо семейство, все още нямат деца, насочили са усилията си да постигнат успеха, но сега си отдъхват.

— Люлката се люлее — предложи наперената тъмнокожа жена с червен костюм.

— Не, прекалено идилично е. Прекалено провинциално. Може да я заменим с красив плетен стол — отвърна Софи. — Ярки цветове на възглавничките. Свещи на масата. Дебели, не високи.

Тя се надвеси над рамото на Трейс и изсумтя одобрително.

— Добре, добре, продължавай. Нека да се гледат в очите, може нейният крак да бъде преметнат през коляното му. Приятелска, непосредствена интимност. Навий ръкавите на ризата му, облечи жената в джинси, не в камуфлажни панталони.

Тя седна на края на бюрото си и прехапа замислено устни.

— Искам да си говорят. Да си почиват, да се наслаждават, да изживяват момента. Да се радват един на друг и на взаимната си компания след тежкия ден.

— Какво ще кажеш, ако единият от тях налива вино? Държи бутилката в ръка.

— Ще опитаме и това. Искаш ли да направиш една скица, Пи Джей?

Пи Джей кимна и взе бележника си.

— Би трябва да вмъкнете в сцената вода — намеси се втората жена и прикри прозявката си, но тенденциозно. Беше червенокоса и изглеждаше отегчена и раздразнена.

— Май прекъснахме дрямката на Крис — рече мило Софи, но Тай забеляза бързия, пронизващ поглед изпод сведените ресници на червенокосата.

— Провинциалните картинки винаги ме приспиват. Водата поне добавя елемент на неограничена сексуалност.

— Крис иска вода — кимна Софи, стана на крака и отново тръгна из стаята. — Би било добре. Например езеро или поточе. Можем да извлечем добра светлина, ще има отражения. Погледни, Тай. Какво мислиш?

Той направи всичко възможно, за да се настрои и да се опита да не изглежда глупаво, когато Трейс му показа скицата си.

— Не знам нищо за рекламата. Тази рисунка е хубава.

— Това е реклама — напомни му Софи. — През цялото време, където и да си, това нещо трябва да ти носи послание. Е, какво ти говори, като го гледаш?

— Говори ми, че тези двамата седят на люлката и пият вино. Защо нямат деца?

— А защо трябва да имат?

— Ами, нали са двойка, семейство, което седи на верандата. Щом има веранда и люлка, значи има семейство. Семейството обикновено се свързва с деца. Защо няма деца?

— Защото не искаме малки деца да присъстват в реклама за алкохолни напитки — отговори Крис с известна досада в гласа. — Правило номер 101.

— Тогава нека да има някакъв намек, че имат деца. Например разхвърляни играчки на верандата. Това ще означава, че двамата са семейство, били са заедно и все още са щастливи да седят един до друг и да споделят чаша вино в края на деня. Това е секси. Децата сигурно вече са си легнали.

Крис понечи да отвори уста, но забеляза блясъка в очите на Софи. И много мъдро я затвори.

— Звучи добре. Дори чудесно — въодушеви се Софи. По-добре, отколкото ние го мислехме. Сложи играчки на верандата, Трейс. Запази бутилката вино върху масата със свещите. Това ще бъде нашата мила, уютна и леко меланхолична провинциална сцена. „Да отпразнуваме залеза, мила — прошепна си тя. — Това е твоят миг. Отпусни се с «Джиамбели» Това е твоето вино“

— Сцената трябва да е повече мила, отколкото меланхолична — намеси се Крис.

— Сега, нека да използваме градска обстановка. Две двойки приятелски семейства, заедно на вечеря. Сцена в апартамент. Те са млади, те са красиви. Покажи града през прозореца. Светлини и силуети.

— Касичка за кафе — вметна Пи Джей, вече скицирайки сцената. — Едната двойка седи на пода. Другите са се разположили на дивана, всички говорят едновременно. Почти можеш да чуеш музиката, която свири. На масата има храна. Разхвърляно е. Точно тогава разливаме виното, нали?

— Добре, чудесно. Празнуваме вторник. Същите етикети вино.

— Защо вторник? — попита Тай, макар че не искаше да се меси.

— Защото никога не правиш планове за вторник. — Софи отново приседна на края на бюрото си и кръстоса крака. — Правиш планове за събота и неделя, за уикенда. Правиш планове за всичко. А вечерта във вторник прекарана с приятели, става просто спонтанно. Искаме хората да си купят бутилка вино спонтанно. Просто защото е вторник. Твоят момент, твоето вино. Ето това е тонът. — Виното е „Джиамбели-Макмилън“.

Тя кимна.

— Точно така. Трябва да подчертаем това по време, на кампанията. Нашето сливане, сватбата ни. Да отбележим брака.. Значи още един етюд — шампанско, цветя, прекрасна двойка.

— Меден месец ще бъде по-секси — коментира Трейс, докато довършваше скицата си. — Ще използваме същите елементи, но в хотелска стая. Сватбена рокля, паднала до вратата и нашата двойка, която се целува, а на масата има бутилка шампанско в кофичка с лед.

— Ако се целуват едва ли ще им е до шампанското — отново се обади Тай.

— Правилно. Махни целувката, останалото е добре. Я да видим — Тя започна да движи ръце. — Очакване. Коприна, цветя. Нека очите им да бъдат привлечени, а не устните. Хайде деца мои, вървете и създайте магията. Да видим какво ще ми предложите следващите няколко часа. Мислете за миговете. За специалните и обикновените мигове от живота.

Софи пусна краката си на земята, докато сътрудниците й излизаха, говорейки един през друг.

— Не беше лошо, Макмилън. В никакъв случай.

— Ами тогава може ли вече да си вървим вкъщи?

— Не. Имам още много работа тук, след това трябва да си опаковам нещата, за да пренеса офиса си във Вила Джиамбели. Можеш ли да рисуваш?

— Разбира се.

— Това е голям плюс за теб. — Тя се пресегна през бюрото си и взе един бележник за скициране от лавиците на стената.

Има прекалено много неща на тези лавици, отбеляза Тай. Не само предмети, необходими за работата, но и такива, които хората, особено жените, събират без всякакъв здрав смисъл. Разни дреболии и украшения. Нещица, които според него само събират прах. Малки зелени жаби, големи бронзови жаби, модерно облечени жаби и нещо, което изглеждаше като семейство жаби.

Те обаче никак не се връзваха с лъскавата и елегантно облечена жена, която летеше из коридорите като стрела и ухаеше като нощния въздух в гората.

— Принц ли търсиш?

— Моля? — Тя го погледна неразбиращо и едва след като проследи погледа му, разбра въпроса. — О, не, принцовете излизат много скъпо и трябва да бъдат издържани. Аз просто обичам жаби. Сега ще ти кажа какво си представям. Един вид телевизионен монтаж. Значи лозя, лозови масиви, техните извивки, като жена излегнала се на слънце. Лозя, бременни с гроздове. Една самотна фигура върви сред редовете. Сетне за завършек — огромни кошници, пълни с гроздове, току-що откъснати.

— Ние не използваме кошници.

— Понапъни се, Тай! Опитай се да си го представиш. Използвай въображението си. Простота, традиция. Изкривени, чепати ръце, уморени от работа, които носят кошниците. После бъчви. Редове и редове от бъчви в полутъмната сянка и мътната светлина на пещерите. Мистерия, романтика. Двойка екзотично изглеждащи младежи в работни дрехи, които претакат виното. Ще използваме червено, яркочервено вино. После други, които го дегустират. И накрая една бутилка. Може би две чаши и до тях тирбушон. От лозето на масата. Сто години отлично качество. Не! От нашите лозя на вашата трапеза. — Веждите й се извиха, когато си представи рекламата в главата си. — Ще тръгнем от стоте години качество, през монтажа и накрая „От нашите лозя на вашата трапеза. Традицията на «Джиамбели-Макмилън» продължава.“

Обърна се към него, погледна го през рамо и лекичко възкликна. Докато беше говорила, той бе скицирал и в резултат върху белия лист имаше кръгове, яки мъжки силуети и някаква цилиндрична форма, която Софи предположи, че би трябвало да представлява бутилка червено вино.

— Каза, че можеш да рисуваш.

— Не съм казал, че рисувам добре.

— Е, значи имаме проблем. Рисуването не е най-силният от талантите ми, макар че в сравнение с теб съм направо Леонардо да Винчи. Работя по-добре, когато имам визуални помагала. — Тя въздъхна и се отдалечи. — Ще направим така. Ще кажа на сътрудниците да ми изпратят по факса скиците, след като си отидем. Ще координираме програмите си така, че да можем да провеждаме всяка седмица сбирки тук или в моя офис във вилата.

Тя се плъзна по облегалката на стола и спря за миг. Беше чувствителна по отношение на сътрудниците си и бе доловила настроението им. Така че трябваше да оправи нещата още сега, веднага.

— Необходим ми е още половин час тук. Защо не отскочиш до „Армани“? По-късно ще дойда да те взема.

— И защо трябва да ходя до „Армани“?

— Защото ти трябват дрехи.

— Имам си достатъчно.

— Скъпи, твоите дрехи са същите като рисунките ти. Те задоволяват основните изисквания, но няма да спечелят нито една награда. Аз ще ти купя подходящо облекло, а ти след това ще ми купиш подходяща екипировка за работа на полето. — Тя го потупа по рамото и стана.

Той искаше да възрази, но нямаше смисъл да си губи времето. Колкото по-бързо свършеха и тръгнеха на север, толкова по-щастлив щеше да се чувства.

— И къде е този „Армани“?

Тя го загледа изумено. Този човек живееше на половин час път от Сан Франциско от години. Как можеше да не знае къде е магазинът на „Армани“?

— Върви при секретарката ми. Тя ще ти опише точно как да стигнеш. Идвам веднага.

— Един костюм — предупреди я Тай, докато вървеше към вратата. — Това е.

— Ъхъ — промърмори Софи неопределено. Ще видим тази работа, помисли си тя, като лекичко се усмихна.

Сигурно щеше да падне голям майтап да го облече както трябва. Той беше като глина за моделиране. Но преди да започне майтапът, тя имаше да свърши още работа. Затова се върна на бюрото си и вдигна телефона.

— Крис, може ли да те видя за минутка? Да, веднага. Времето ми е много малко.

Софи започна да събира папки и дискети. Беше работила с Крис повече от четири години и още в началото бе усетила основателното й възмущение заради това, че начинаещата, току-що завършила Софи бе назначена за шеф на отдела. Въпреки че се бяха сработили, макар да се налагаха много компромиси. Сега обаче Софи не се съмняваше, че Крис отново е бясна.

Но нищо не можеше да се направи. Трябваше да се справят с това.

На вратата се почука и след секунда Крис влезе в стаята.

— Софи, имам страшно много работа.

— Знам, Пет минутки само. За мен се очертава доста солидно сноване между този офис и Напа Вали през следващите месеци. Аз съм в клопка, Крис.

— Така ли? Не ми изглеждаш хванатата в капан.

— Е, не си виждала да зарязвам лозя, нали? Слушай, баба ми има причини за това, което прави, и за това как го прави. Не винаги съм ги разбирала и доста често не ми харесват, но това все пак си е нейната фирма. Аз просто работя в нея.

— Така е.

Софи спря да прибира нещата си, постави ръце върху бюрото и посрещна погледна на Крис.

— Ако си мислиш, че ми е много, приятно да деля времето си между работата, която обичам, и това да се плескам с кал в лозята, много грешиш. А ако си въобразяваш, че Тайлър се е засилил да си извоюва някакво място — тук, в този офис, ще те посъветвам да обмислиш нещата отново.

— Извинявай, но той вече има положение в този офис, и то доста високо.

— А това е мястото, за което вярваше, че ще бъде твое. Няма да кажа, че не съм съгласна с теб, но това е само временно. Ти си необходима тук. Няма да мога да идвам всеки ден, няма да мога да приемам всеки посетител, нито да присъствам на всяка среща, най-същественото е, Крис, че ти ще трябва да ме заместваш. Наистина не получи повишение в йерархията, но ще направя всичко възможно да получиш финансова компенсация за допълнителните отговорности, които ще се стоварят на гърба ти.

— Не става дума за пари.

— Но те никога не пречат — Довърши Софи — Положението на Тай е така или иначе вече факт, и като титла, и като титуляр. Но той не знае нищо за рекламата и маркетинга, и всъщност те не го интересуват.

— Интересуват го достатъчно, че да прави коментари и предложения.

— Момент. — Трябваше да е бъде спокойна, помисли си Софи, не биваше да насилва нещата. Но и не биваше да се оставя да я нападат. — Да не си очаквала от него да седи тук като идиот? Той беше длъжен да даде мнението си и се оказа, че предложенията му бяха напълно уместни. Беше хвърлен от скалата без парашут и успя да се справи. Получи първия си урок.

Крис стисна зъби. Тя работеше с фирма Джиамбели от десет години и й беше дошло до гуша да бъде пренебрегвана заради роднините на семейството.

— Той все пак има парашут, както и ти. Родени така. Каквото и да се случи, вашите парашути ще се отворят. Което не важи за останалите.

— Няма да обсъждам семейния бизнес с теб. Само ще ти кажа, че си ценен служител на фирма „Джиамбели“, а сега вече Джиамбели-Макмилън. Съжалявам, ако мислиш, че твоите таланти и възможности са били пренебрегнати и недооценени. Всичко, което мога да направя лично аз, ще бъде сторено. Но това разместване трябва да се извърши така или иначе и през следващите няколко месеца ще се наложи всички да платим известна цена, за да не се провалим. Аз трябва да го заслужа. И освен това ще завися от теб. Ако не можеш, искам да ми кажеш, за да си направя други сметки.

— Ще си върша работата. — Крис се обърна към вратата и я отвори. — Както и твоята.

— Добре — промърмори Софи, когато вратата се затвори. — Това е чудесно. — Тя въздъхна и отново вдигна телефона. — Пи Джей, може ли да дойдеш за минута?

— Не, искаме нещо класическо. Ето това неуловимо, тебеширено райе.

— Добре, чудесно. Ще го взема. Хайде да вървим.

— Тайлър! — Софи стисна устни и го потупа по бузата. — Върви да го пробваш преди това. Бъди добро момче.

Той стисна китката й.

— Мамичко?

— Да, скъпи?

— Престани.

— Ако беше направил нещо през последните тридесет минути вместо да мърмориш и да се дърпаш, отдавна да сме приключили. Ето този — рече тя и пъхна в ръцете му кафяв костюм на съвсем тънки райета. — И този. — Избра един черен класически от три части.

За да предотврати каквито и да е коментари, Софи се отдалечи от него и отиде на щанда с ризите.

— Шон? — Тя повика с ръка една от продавачките, която познаваше по физиономия. — Това е мой приятел, господин Макмилън. Нуждае се от помощ.

— Ще се погрижа за него, госпожице Джиамбели. Впрочем баща ви и годеницата му бяха тук тази сутрин.

— Така ли?

— Да, пазаруваха за медения си месец. Ако търсите нещо специално за сватбата им, имаме прекрасен вечерен жакет, който ще ви стои страхотно.

— Днес нямам време — успя да се измъкне Софи. — При първа възможност ще се върна, за да го пробвам.

— Само ми се обадете преди това. За мен ще бъде удоволствие да ви запазя някои неща от колекцията. Сега ще проверя какво да предложим на господин Макмилън.

— Благодаря. — Софи взе една блуза и се втренчи в нея, без да я вижда.

Не си губеха времето, помисли си. Вече пазаруваха за медения месец, преди да е минал дори разводът. Парадираха с отношенията си навсякъде и пред всички.

Може би, може би беше по-добре, че щеше да се махне от града за известно време. Нямаше да е принудена да се движи между хора, които говорят и клюкарстват непрекъснато за сватбата на баща й, всеки път, на всеки ъгъл, всяка минута където и да отидеше.

Защо обаче позволяваше това да я наранява? И ако нея я болеше толкова много, тогава какво ли чувстваше майка й?

Всъщност няма класация на яростта, рече си сама Софи и се упъти към ризите като атлетка, решила да вземе златния медал в бягането с препятствия. Нямаше място за цупене.

Нямаше място и за умуване.

След ризите отиде при вратовръзките и беше натрупала малка планина от избрани неща, когато Тай излезе от пробната.

Изглеждаше объркан, унижен и абсолютно впечатляващ. Направо беше прекрасен.

Вземи един фермер от полето, помисли си Софи, вкарай го в моден магазин и само гледай в какво можеш да го превърнеш. Широки рамене, тесни бедра и дълги крака в класически италиански костюм. Направо фотомодел за женски списания!

— Господи, Господи! — Софи наклони глава одобрително. — Изглеждаш много добре, Макмилън. Остави на италианците да правят мода и няма да сгрешиш. Шон, обади се на шивача. А ние с теб сега ще се насладим на едно кратко ревю.

Тя се приближи до Тайлър с две ризи в ръка — кремава и тъмнокафява, и ги сложи до сакото.

— Какво има? — стрелна я с поглед.

— Нищо. Тези двете ще свършат работа.

Тайлър отново хвана китката й и я задържа, докато тя не го погледна право в очите.

— Какво не е наред, Софи?

— Нищо — повтори тя, страхувайки се, че Тай може да види притеснението и — Нищо важно. Изглеждаш много добре — добави, като се опита да се усмихне. — Едновременно сериозен и секси.

— Но това са само дрехи!

Тя притисна ръка до сърцето си и отстъпи крачка назад.

— Макмилън, ако продължаваш да мислиш по този начин, ще трябва да извървим много дълъг път, преди да стигнем дори до средата. — Взе една вратовръзка и я сложи до ризата. — Да, става. Как си усещаш панталоните? — попита го, като протегна ръка да провери талията му.

— Какво имаш предвид? — Той целият се изчерви и отмести ръката и.

— Ако щях да те опипвам, щях да почна по-отдолу, Защо не облечеш черния костюм? В това време шивачът ще стесни талията на този.

Той се намръщи само за вид, но побързала се скрие обратно в пробната. Там поне никой нямаше да го притеснява още няколко минути.

Не че беше привлечен от Софи. Глупости! Но тя беше жена, която го оглеждаше, докосваше го. Е, той беше нормален човек, нали? При това мъж. Имаше абсолютно естествени мъжки реакции. Които нямаше намерение да споделя с никакви шивачи, нито кльощави продавачки на име Шон.

Това, което трябваше да направи, бе да се успокои, да им позволи да му вземат мерките или там, каквото беше необходимо. Трябваше да купи всичко, което Софи беше избрала за него, и да премине изпитанието със стиснати зъби.

Би искал все пак да узнае какво се бе случило за времето, откакто бе влязъл в пробната и бе излязъл отново, Какво бе накарало големите й тъмни очи да се изпълнят с тъга й болка. Толкова много болка, че му се прииска да й предложи рамото си, за да се облегне на него.

Това също си беше нормална човешка реакция, увери сам себе докато сваляше кафявия и обличаше черния костюм. Не обичаше да вижда хората нещастни или болни.

Но при тези обстоятелства изглежда се налагаше да задуши каквито и да е нормални реакции по отношение на Софи.

Тайлър се погледна в огледалото и поклати глава, Кой, по дяволите, беше по-голям глупак от двамата, че да го облича в този идиотски черен костюм от три части? Като сватбарин! Та той си беше фермер! Селянин, казано по-просто, И си беше напълно щастлив като такъв.

След което направи грешката да погледне етикета с цената. Никога не бе предполагал, че няколко цифри могат да спрат дъха му и да накарат сърцето му да престане да бие.

Все още беше в шок и не можеше да помръдне, когато Шон влезе в пробната, последвана от шивача.

— Мисли за това като за инвестиция — посъветва го Софи, докато излизаха с колата от града и се отправяха на север. — И освен това, скъпи, изглеждаше прекрасно.

— Млъкни! Не искам да говоря с теб!

Мили Боже, беше толкова сладък! Кой би могъл да предположи?

— Нима аз не си купих всичко, което ми каза? Дори онази отвратително грозна бархетна риза?

— Вярно, но колко ти струваше? Ризите, няколко панталона, шапката и ботушите. Няма и петстотин долара, А моята сметка е поне двадесет пъти по-голяма. Не мога да повярвам, че съм обул гащи за десет хиляди долара!

— Ще видиш, че всеки сантиметър от тези панталони си е струвал цената. Знаеш ли, ако те бях срещнала облечен с черния костюм, направо щях да те пожелая.

— Така ли? — Той се опита да свие краката си в малката кола, естествено, неуспешно — Тази сутрин не бях с него и ти въпреки това ме пожела.

— Не. То беше моментно привличане. И е съвсем различно. Но мъж, облечен в костюм от три части, ми действа особено. На теб какво ти действа?

— Една гола жена. Аз съм си прост човек.

Тя се разсмя, доволна, че шосето е празно и може да натисне газта.

— Не, не си. Мислех си така за теб, но съвсем не си прост. Днес се справи много добре в офиса. Държиш на своето.

— Думи и картинки. — Той сви рамене. — Е, каква е голямата загадка, която се крие в рекламата?

— О, моля те, не разваляй всичко, Тай. Не ти казах нищо, преди да влезем, защото не исках твоето първо впечатление да бъде повлияно от моето мнение, или от моя опит. Но сега ми се струва, че трябва да ти дам някои разяснения и да ти опиша характера на хората, с които ще трябва да работиш.

— Няма нужда. Момчето си е на място. Има мозък и знае какво прави, освен това обича работата си. Вероятно е ерген, така че няма кой да го подтиква да прави кариера. Освен това му е приятно да работи с красиви жени.

— Доста точно попадение. — Впечатлена от характеристиката, която направи на Трейс, тя го изгледа продължително. — И освен това изключително проницателно за човек, който твърди, че не харесва хората.

— Да не ги харесваш, не означава да не можеш да ги характеризираш. Наперената Пи Джей например…. — Той спря да говори, защото Софи се разсмя. — Е, какво толкова съм казал?

— Наперената Пи Джей? Отново абсолютно точно!

— Ами да, в нея има много енергия. Ти я плашиш, но тя се опитва да не го показва. Иска да стане като теб, но все още е много млада, за да промени мисленето си.

— С нея се работи лесно. Тя ще възприеме всичко, което й кажеш, и ще го изпълни идеално. Много е добра в откриването на нови нюанси, освен това се е научила да не се страхува да отхвърли идея, която някой от нас предлага, но не съвпада с нейното виждане. Ако имаш неочаквани спънки и мен ме няма, за да те измъкна, можеш да разчиташ на нея.

— Защото червенокосата вече ме мрази и в червата — довърши Тай. — А също и теб. За нея не си модел за подражание, по-скоро иска да бъде на твоето място още сега и изобщо няма да плаче, ако попаднеш в някоя кървава катастрофа, която ще те изтрие завинаги от фирмата и от лицето на земята.

— Ти си изключителен, Тай! Първият ти ден е повече от успешен. Крис е добра, наистина много добра в рекламните концепции, в кампаниите, и, както тя си мисли, в детайли. Но не е добър мениджър, защото смята, че хората са лоши, и освен това се смята за повече от останалите в екипа. И си много прав за омразата. В момента те мрази, защото си се напъхал в територия, която смята, че й принадлежи. Не го приемай лично.

— Аха. Само че не си права.. Винаги е лично. Не че ме притеснява, но ако бях на твое място, щях да се огледам и да си осигуря гърба. Тази жена обича да оставя белези от ноктите си.

— Опитвала се е, но не е успявала. — Софи разсеяно потропа по волана. — Аз съм по-корава, отколкото си мислят някои хора.

— Разбрах го вече.

Той се облегна назад. Ще видим колко си корава след няколко седмици на полето, помисли си развеселено Тайлър.

Очертаваше се дълга и студена зима.

6.

Пилар беше заспала, когато телефонът иззвъня в два часа през нощта. Тя скочи в леглото и грабна слушалката, сърцето й тревожно затупка. Господи, какво ли беше станало? Някой е умрял? Катастрофа, злополука?

— Ало? Да, моля?

— Ти, тъпа, незначителна кучко! Да не би да си мислиш, че можеш да ме отстраниш?

— Моля? — Ръката й трепереше, докато оправяше косата си.

— Нямам намерение да понасям нито теб, Нито жалките ти опити да ме тормозиш.

— Кой се обажда? — Пилар запали лампата замига от ярката светлина.

— Много, добре знаеш кой е. Имаш достатъчно здрави нерви, за да ми се обадиш и да излееш всичката си мръсотия отгоре ми. Престани, Тони! Млъкни, ти казах! Ще й кажа всичко, което мисля.

Пилар най-после разпозна гласа на съпруга си, който се опитваше да каже нещо. Опита се да събере мислите си, да разсъждава разумно въпреки бясното сърцебиене. — Какво става? Какво се е случило?

— Я стига си се правила на света вода ненапита! Това може да минава пред Тони, но не и пред мен. Знам, че беше ти. Ти си курвата, сладурче, а не аз! Ти си гнусната лъжкиня, шибаната кучка, мазната лицемерна! Ако още веднъж се обадиш…

— Не съм се обаждала. — Пилар успя да събере сили и дръпна завивките до брадичката си. — Не знам дори за какво говориш.

— Или си ти, или е твоята дъщеря, другата кучка. Но все ми е едно. Запомни добре какво ще ти кажа. Ти си вън от играта. Както досега, така и отсега нататък. Ти си студена, безчувствена, фригидна, ти си едно изсушено подобие на жена. Петдесетгодишна девственица! Ха-ха! Тони и аз вече се срещнахме с адвокатите и приключихме фарса, за който всички ти се смеят от сто години. Няма мъж, който да те пожелае! Освен заради парите на майка ти.

— Рене престани, моля те. Пилар? — Гласът на Тони прозвуча през бумтенето на кръвта в главата и.

— Защо правиш това?

— Извинявай. Някой се обади тук и наговори един куп отвратителни неща на Рене. Тя е много разстроена. — Повишаваше тон, за да надвика крясъците на Рене. — Разбира се, аз й казах, че никога не би направила подобно нещо. Но тя… Тя се разстрои — гласът му звучеше някак си уморено и изхабено. — Трябва да затварям. Ще ти се обадя утре.

— Тя била разстроена — прошепна Пилар, стаята започна да се върти пред очите и докато телефонната слушалка даваше свободно в ухото й. — Ама, разбира се, тя трябва да бъде успокоена. А аз? Какво ми е на мен? Кой го интересува? И кой ще ме успокои?

Остави телефона, отхвърли завивките, преди да се поддаде на първичния си инстинкт и да се свие на кълбо под тях.

Цялата трепереше, докато обличаше халата си и докато ровеше в чекмеджето, където държеше бельото си, за тайната кутия с цигари за специални случаи. Като ги тикна в джоба си, Пилар отиде до широкия френски прозорец и излезе в нощта.

Нуждаеше се от въздух. Нуждаеше се от една цигара. Нуждаеше се, помисли си Пилар, докато прекосяваше терасата и слизаше по каменните стъпала, от спокойствие и мир.

Не беше ли достатъчно, че единственият мъж, когото бе обичала, единственият мъж, на когото бе принадлежала, не я уважаваше? Не я обичаше достатъчно да продължи да спазва обета си пред Бога? Трябваше ли да й вадят душата така? Да я будят посред нощ, да я кълнат и…

Тя се отдалечи от къщата, премина през градините, опитвайки се да върви сред сенките така, че ако някой от къщата се събуди, да не може да я види през прозорците.

Репутацията е важна, помисли си Пилар, ядосана, че бузите и са мокри от сълзи.. Винаги трябва да поддържаме репутацията си. Да се съобразяваме с общественото мнение. Не можеше да позволи някой от прислугата да зърне госпожа Джиамбели как пуши в храсталаците посред нощ. Не беше нормално някой да види госпожа Джиамбели да успокоява нервите си с малко тютюн.

Поне една дузина жени можеха да се обадят на Рене. И най-вероятно тя заслужаваше всичко това, което й бяха казали. От начина, по който говореше Тони, Пилар беше разбрала, че той много добре знае кой се е обадил. Но му беше по-лесно, помисли си горчиво тя, да остави Рене да вярва, че нападките са дело на отхвърлената съпруга вместо на някоя нова любовница.

По-лесно беше да прехвърли вината върху многострадалната Пилар вместо да получи упреци, скандал и плесници.

— И не съм на петдесет — прошепна тя, щракайки закалката. — Нито съм девствена.

— Нито пък аз.

Пилар почти подскочи изтърва запалката, която се удари с трясък в камъните. Изненада измести страха й, когато видя Дейвид Кътър да излиза от сенките на лунната светлина.

— Извинявайте, че ви изплаших. — Той се наведе да вземе запалката — Но реших, че е по-добре да ви подскажа, че съм тук, преди да продължите да си говорите сама.

Той запали цигарата й и изгледа следите от сълзи по лицето и мокрите й клепачи. Ръцете й все още трепереха.

— Не можах да заспя — продължи Дейвид. — Ново място, ново легло. Излязох да се поразходя. Искате ли да повървя с вас?

Само доброто възпитание я предпази от бързото и унизително бягство.

— Всъщност аз не пуша. Поне не официално.

— Нито пък аз. — Той вдъхна дълбоко изпълнения с дим въздух. — Това ме убива.

— Никога не съм пушила пред мама. Така че понякога се измъквам и прегрешавам.

— Тайната ви ще си остане тайна. Аз съм много дискретен. Понякога да дадеш израз на странностите, освобождава. — Когато тя само поклати глава, той пъхна ръце в джобовете на якето си. — Е, нощта след днешния дъжд е толкова хубава. Искате ли да се разходим?

Пилар предпочиташе да се върне обратно и да зарови глава в завивките, докато премине новото й унижение. Но имаше достатъчно опит и знаеше, че затрудненията избледняват, когато ги отхвърлиш и продължиш напред.

Затова продължи да върви до него.

— Настанихте ли се вече със семейството си? — попита любезно.

— Чудесно. В период на приспособяване сме. Синът ми имаше известни проблеми в Ню Йорк. Детски работи, но трябваше да взема мерки. Исках да променя обстановката.

— Надявам се, че ще бъдат щастливи тук.

— Аз също. — Той извади носна кърпа от джинсите си и мълчаливо й я подаде. — Мисля утре да огледам лозята. Сега са много впечатляващи, вижте как лунната светлина струи върху замръзналите пръчки.

— Вие сте добър в работата си — прошепна Пилар. — И много добър в преструвката, че не обръщате внимание на една истерична жена посред нощ.

— Не изглеждате истерична. По-скоро тъжна и ядосана. — И много красива, помисли си. Бял халат, черна нощ. Като стилна черно-бяла снимка.

— Обадиха ми се неочаквано по телефона и ме събудиха от сън.

— Да не се е случило нещастие?

— Не, никой не е ранен, освен мен. Но това си е лично моя грешка. — Тя спря, настъпи угарката и я зарови встрани от алеята. После се обърна и го погледна.

Има хубаво лице, помисли си Пилар. Силна волева брадичка, чисти очи. Сини очи, спомни си тя. Тъмносини, изглеждаха почти черни в момента. Леката усмивка на устните му й подсказа, че той също я изучава. И беше достатъчно търпелив и добър да остави тя да стори същото с него.

Пилар си спомни начина, по който се усмихваше, когато прегръщаше децата си пред вратата. Това беше мъж, който обича децата си и ги разбира достатъчно, за да обяви интересите им пред непознати, както направи днес следобед пред майка й. Това й харесваше.

Във всеки случай беше доста трудно за жена да има някакви претенции и да се бори за репутацията си, когато стои по халат с един мъж насред полето през нощта.

— Е, оправихте ли се? — попита я той.

— Горе-долу. Вие така или иначе ще живеете тук със семейството, така че ще чуете какви ли не приказки. Най-добре аз да ви го кажа. Ние със съпруга ми живеем разделени от години. Съвсем неотдавна той ме информира, че ще поиска развод. Неговата нова булка е съвсем млада. Красива, напориста, амбициозна. Много млада — повтори отново Пилар с горчива усмивка. — Направо е смешно колко силно ме засяга точно това. Всъщност ситуацията е трудна, неудобна и заплетена.

— Ще стане още по-неудобна и по-трудна за него, след като не си е дал труда да гледа там, където трябва.

Трябваше й малко време, за да осъзнае комплимента.

— Много мило от ваша страна.

— Нищо подобно. Вие сте красива, елегантна и интересна жена. Казвам това, което виждам.

А тя не бе свикнала да го чува, помисли си, когато видя как трепна погледът й, насочен към него. Виж ти, това беше интересно!

— Знам колко е трудно. Разводът е отвратителна работа — добави Дейвид. — Прилича на смъртта, особено, ако си вземал несериозно нещата, когато си започвал. Дори когато си загубил всичките си илюзии, страшно е да виждаш как животът ти се сгромолясва.

— Да. — Пилар се почувства по-добре. — Точно така е. Току-що бях уведомена, че адвокатите са легализирали края на моя брак, справили са се много бързо. Така че, предполага, ще е най-добре да започна да събирам парчетата.

— Може би ще е по-добре да ги изметете от пътя си. — Той докосна рамото й и задържа ръката си там, макар да почувства, че тя се напрегна и леко се отдръпна. — Сега е средата на нощта. Важните неща не бива да се правят в три часа сутринта. Така че ви съветвам да се стегнете. Всъщност много ми харесвате.

Пилар почувства леко свиване в стомаха си. Дали бе от удоволствие или от страх, все още не можеше да определи.

— Това вече е ласкателство.

— Не е ласкателство, а факт. Ласкателство е онова, което хората казват на коктейл или парти или ако някой си мисли да те сваля. Позволете ми да знам тези неща.

Той се усмихна широко и естествено, така както се смееше, когато го видя за пръв път на вратата на къщата. Стомахът й отново се сви, този път още по-силно и болезнено. Тя осъзна, съвсем глупавото напълно ясно, че това, което чувстваше в момента, си беше чисто животинско привличане.

— Изрекъл съм доста ласкателства през живота си. Така както предполагам, че и вие сте чули достатъчно. Сега говоря истината — Усмивката му изчезна, а очите му, които изглеждаха съвсем тъмни в сенките, станаха сериозни и замислени. — В минутата, в която отворихте вратата днес, бях като ударен от гръм. Не съм чувствал подобно нещо от много време насам.

— Дейвид? — Пилар направи една крачка назад, сетне спря, защото той хвана ръката й.

— Нямам намерение да ви досаждам. Но мисля за вас. — Той продължи да я изгледа внимателно, напрегнато, докато пулсът й започна да прескача. — Което вероятно е причината да не мога да заспя.

— Но ние изобщо не се познаваме. А аз съм… „Една петдесет годишна девственица. Не! — извика в себе си Пилар, — по дяволите! Не съм такава! Но съм съвсем близо. Съвсем близо до това определение.“

— Така е. Абсолютно, вярно. Нямах намерение да ви го казвам толкова скоро, но ми се стори, че това е моментът. Една прекрасна жена с бял халат, като видение в нощната градина. Не може да искате от когото и да било да устои на подобно видение. Пък и моите думи със сигурност ще ви накарат да мислите за друго тази нощ.

— Да, сигурно. Трябва да вървя.

— Ще вечеряте ли с мен? — Той взе ръката й и я поднесе към устните си. Сякаш и за това моментът беше настъпил, поне така му се струваше. Хареса му, че ръката и трепери и ухае на парфюм. — Някой ден? Скоро?

— Не знам. — Тя издърпа ръката си и се почувства като глупава, несръчна ученичка. — Аз… лека нощ. Пилар се затича по алеята и когато стигна до стълбите, беше останала почти без дъх. Стомахът й се свиваше, а сърцето й биеше на пресекулки в гърдите. Това бяха усещания, които не бе изпитвала от сто години, в може би и от повече.

Но вече не чувстваше гняв, нито тъга.

В Ню Йорк беше почти полунощ, когато телефонът на Джеръми де Морни иззвъня. Джеръми определяше човека от другата страна на жицата само като инструмент. Или прибор. Нещо, с което можеш да си служиш, когато е необходимо.

— Аз съм готов. За следващата стъпка.

— Добре. — Усмихвайки се, Джеръми си наля бренди. — Отне ти доста време, за да вземеш правилното решение. — Защото имаше много неща, които можех да загубя.

— Но с моя помощ можеш повече да спечелиш. Джиамбели те използват и ще те изхвърлят, без да се замислят стига това да отговаря на целите им. Знаеш го много добре, така както и аз.

— Моето положение все още е сигурно. Реорганизацията във фирмата не ме засегна ни най-малко.

— За момента. Едва ли щеше да ми се обадиш, ако не осъзнаваше това.

— Изморен съм, това е всичко. Неприятно ми е, че недооценяват труда и усилията ми. И не искам да бъда отново оценяван, при това от непознати.

— Естествено. Софи Джиамбели и Тайлър Макмилън са отгледани да стъпват в наследствените обувки. И дори да не са си научили урока, пак ще ги обуят. Но сега се е появил Дейвид Кътър. Той е доста умен. „Льо Кьор“ съжалява, че го загуби. Той ще огледа най-внимателно и сериозно всички ниши и ъгълчета във фирмата. А едно сериозно оглеждане може да извади на показ някои съществени… да ги наречем несъответствия.

— Винаги съм бил внимателен.

— Никой не е достатъчно внимателен. Е, какво смяташ да сложиш на масата сега? Трябва да е нещо по-голямо от онова, за което говорехме по-рано.

— Стогодишнината. Ако възникнат неприятности по време на сливането и ако те продължат и през следващата година, това ще разяде основите на фирмата. Има някои неща, които мога да свърша.

— Като да отровиш стареца например?

— Това беше нещастен случай!

Паниката, която прозвуча в гласа от другата страна на жицата, накара Джеръми да се усмихне. Всичко се развиваше по плана му и беше направо идеално.

— Така ли му викаш?

— Идеята беше твоя! Ти каза, че билката само ще го разболее малко.

— О, аз имам купища идеи. — Развеселен, Джери започна да разглежда ноктите на ръката си. „Льо Кьор“ плащаше за идеите му, за неговите понякога и не толкова радикални идеи, затова пък колкото трябваше, защото името му беше Де Морни. — Но ти ги осъществяваш, приятелю. И гуляеш след това.

— Откъде можех да знам, че старецът има слабо сърце.

— Както вече ти казах никой не е достатъчно внимателен. Ако си имал намерение да убиваш някого, трябваше да насочиш усилията си към старата дама. Ако тя си беше отишла, не биха могли да запълнят дупките в бъчвата толкова бързо, колкото ние можем да ги пробием.

— Аз не съм убиец!

— Каква е разликата? — Всъщност ти си точно това, помисли си Джери. — И затова ще направиш всичко, всичко, което аз поискам. — Чудя се дали италианската полиция ще се заинтересува достатъчно, че да поиска ексхумация на тялото на Баптиста и да извърши необходимите тестове, заради едно анонимно обаждане по телефона. Ти го уби — повтори Джери след дълга пауза. — Затова бъди готов да направиш каквото е необходимо, за да запазиш гърба си. Ако искаш моята помощ и финансовата ми подкрепа да не бъдат прекратени, трябва да сториш нещо за мен. Като например да ми изпратиш копие от всичко. От юридическите документи, от договорите, плановете на фирмата. Всяка стъпка. Както за производството в Калифорния, така и във Венеция.

— Това ще бъде много рисковано. Ще отнеме време.

За риска ще ти бъде заплатено. И за времето също. — Джери беше търпелив човек. Пък и богат, така че можеше да си го позволи. Щеше да инвестира, за да погребе Джиамбели. — Не се свързвай с мен, ако нямаш нещо наистина полезно и ценно.

— Трябват ми пари. Не мога да получа онова, което искаш, без…

— Първо ми дай нещо, което мога да използвам. Тогава ще ти бъде платено. Пито платено, приятелю. Ето как се прави.

— Някакви си лозя. Голяма работа!

— Ще се превърнат в нещо много важно за нас. Лозята — информира Дейвид нацупения си син — са тези, които ще ти купуват бургера и пържените картофки в близко бъдеще.

— А ще ми купят ли кола?

Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не си подритвай късмета, момченце.

— Татко, човек не може да живее на края на света без превозно средство!

— В минутата, в която спреш да дрънкаш глупости, ще проверя в най-близкия гараж за коли втора употреба.

Три месеца по-рано, глупости, само три седмици по-рано, поправи се Дейвид, подобен коментар би предизвикал ледено мълчание от страна на сина му или заядливи забележки. Фактът, че в отговор Тео този път си глътна езика, опули очите и остана като гръмнат на задната седалка, стопли сърцето на баща му.

— Знам, че не трябваше да купуваме този микробус — рече разсеяно Дейвид, докато завиваше към винарската изба на Макмилън.

— Защо, много си е добре. Върви и ни върши работа. — Мади не се интересуваше от нищо. Не обръщаше внимание на хълмовете и долините, дори не се разсърди, че я вдигнаха толкова рано. Единственото, което я гнетеше, беше, че няма какво да прави. Най-голямата й надежда в момента бе баща й евентуално да купи кола на Тео. Тогава би могла да изнуди брат си да я закара някъде, където и да е.

— Хубаво място. — Дейвид спря микробуса и излезе, за да огледа лозята и работниците, които ги зарязваха в студеното утро. — И всичко това, деца мои — продължи той, като ги прегърна, когато те се присъединиха към него — никога няма да бъде ваше.

— Може би някой от собствениците има малка дъщеря. Ще се оженя за нея и тогава ти ще работиш за мен.

Дейвид потръпна.

— Ти направо ме уплаши, Тео! Я да идем и да проверим какво става.

Тай зърна тримата да вървят сред редовете и изруга през зъби. Туристи, помисли си, надявайки се, че поне имат добър и приятелски настроен водач. Нямаше време да бъде любезен. И не искаше разни външни хора да се мотаят из неговите лозя.

Настрои се да ги отпрати, но погледът му падна на Софи. Нали това беше нейната сфера на дейност. Защо да не я остави да се оправя с хората, докато той се оправя с лозето?

Приближи се до нея и забеляза със задоволство, че си върши работата съвестно.

— Имаме гости, някакви туристи — рече. Защо не си починеш малко и не ги разведеш из винарната и в дегустационната? Все някой трябва да им обърне внимание и да им предложи стандартната обиколка.

Софи се изправи и се обърна да види новодошлите, бащата и синът бяха истински красавци, докато дъщерята приличаше повече на варварка.

— Добре, ще ги поема. — Тъкмо щеше да изпие едно горещо кафе. — Но първо ще им предложим една кратка разходка из лозята и сбито, информативно обяснение за фазата на зарязването, след което ще ги отведа във винарната, където татенцето може да се навие да купи няколко бутилки.

— Не ми е приятно разни цивилни гражданчета да се мотаят из лозята ми.

— Не бъди толкова капризен. — Тя си сложи една любезна усмивка на лицето, хвана здраво Тай за ръката и го помъкна към новодошлите.

— Добро утро! Добре дошли в лозовите масиви на Макмилън. Аз съм Софи, а това е Тайлър и ние ще бъдем щастливи да отговорим на всички ваши въпроси. В момента е времето за зимното зарязване на лозите. Един много съществен, дори критичен момент от процеса на винопроизводството. Вероятно пътувате през долината, нали?

— И така може да се каже. — Тя има очите на баба си, помисли си Дейвид. Същата форма и дълбочина. Очите на Пилар бяха по-меки, по-светли и изпъстрени със златни точици. — Всъщност надявах се да срещна точно вас двамата. Аз съм Дейвид Кътър. А това са децата ми — Тео и Мади.

— О! — Софи веднага превключи и пое подадената ръка, докато съзнанието й работеше на бързи обороти Този вече ни преценява, помисли си тя. Добре, така да бъде. Тя щеше да направи същото.

До този момент нейното разузнаване беше открило, че Дейвид Кътър е разведен и е самотен баща на две хлапета. Беше се изкачил по стълбицата на „Льо Кьор“ със стабилни и компетентни стъпки за около две десетилетия.

— Добре дошли още веднъж. — Искате ли да отидем в избата или в къщата?

— Предпочитам да огледам лозята. Ще поостана тук, докато върви зарязването — Дейвид почувства неприязънта и раздразнението, които се излъчваха от страна на Тайлър и се обърна към него. — Имате хубав имот, господин Макмилън. И правите великолепно вино.

— Правилно сте забелязали. Имам си и работа за вършене.

— Моля да извините Тайлър — намеси се Софи, като стисна зъби и го хвана за ръката, за да не му позволи да се отдалечи. — Той има доста стеснен фокус и единственото, което вижда в момента, са лозята. Освен това няма никакъв опит в обществените контакти. Нали така, Макмилън?

— Лозето не ще молитва а мотика.

— Всичко, което расте на света, го прави по-добре при аудио стимулация — рече изведнъж Мади, без да се стресне от раздразненото изражение на Тай. — Защо правите зарязване през зимата — попита тя, — вместо през есента или през ранната пролет?

— Зарязването се прави през мъртвия сезон.

— Но защо?

— Мади… — започна Дейвид.

— Няма нищо. — Тай огледа момичето по-внимателно. Може да бе облечена като вампир, помисли си, но имаше интелигентно лице и умни очи. — Изчакваме първия здрав студ, който кара лозята да заспят. Тогава правим зарязването, което ги подготвя за новия растеж през пролетта. Зарязването през зимата намалява реколтата като обем. Но ние се стремим към качество, а не към количество. Незарязаните лози ще дадат повече, но второкачествено грозде. — Той погледна отново Дейвид. — Предполагам, че в Манхатън няма много лозя.

— Така е. И това е една от причините да приема предложението на Ла Синьора. Липсваха ми лозовите масиви. Преди двадесет години прекарах един много студен и влажен януари в лозята на „Льо Кьор“ край Бордо. Вършил съм каква ли не полска работа през годините, за да бъда във форма.

— Може ли да ми покажете как се прави? — помоли Мади Тайлър.

— Ами, аз…

— Аз ще ви покажа. — Софи изпита съжаление към Тайлър, затова реши да го спаси и любезно предложи услугите си. — Защо ти и Тео не дойдете с мен? Ще погледаме по-отблизо зарязването, преди да отидем във избата. Това наистина е удивителен процес, особено като се има предвид, че тази фаза е много важна. Всичко зависи от точността и практиката. — Тя поведе децата.

— Тео вече е готов да я следва до края на света — рече с въздишка Дейвид. — Тя е много красива жена. Не мога да го обвинявам.

— Да, добре изглежда.

Предупредителната нотка в гласа на Тайлър накара Дейвид да сподави усмивката си. Той кимна сериозно.

— Аз съм достатъчно стар, за да й бъда баща, така че не би трябвало да имате каквито и да е притеснения на тази основа.

Всъщност Кътър, размишляваше Тайлър от собствената си гледна точка, беше точно от типа мъже, с които Софи се срещаше. По-възрастен, лъскав и класически. Под грубата външност се криеше класа. Фактът, че беше селянин, не означаваше, че не може да я открие и различи.

Но това беше отделен въпрос.

— Между Софи и мен няма нищо — рече твърдо и отчетливо Тайлър.

— Така да бъде. Хайде да уточним нещата, какво ще кажете? Аз не съм тук, за да се меся в работата ви, нито да нарушавам правилата и установените порядки. Вие сте винопроизводител, Макмилън, а аз не съм. Но смятам да си върша работата и да бъда до вас при всяка стъпка и фаза от винопроизводството.

— Вие си имате канцелариите. А аз лозята. Всяка жаба да си знае гьола.

— Съвсем не е така. Назначен съм, за да координирам, да наглеждам, да контролирам и съм нает, защото разбирам от вино и от лозя. Не съм само един чиновник с костюм, пък и се уморих да се опитвам да бъда такъв. Ясен ли съм?

Той измъкна ножицата от колана на Тайлър и се наведе към най-близкия ред. Без ръкавици вдигна пръчките, проучи ги и направи срязването.

Движението му беше бързо, сръчно и съвсем правилно.

— Познавам лозята — добави Дейвид и върна инструмента на Тайлър. — Но това не ги прави мои.

Раздразнен, Тайлър пое ножиците и ги задържа като сабя пред себе си.

— Добре тогава, да уточним още малко нещата. Не ми харесва, когато някой наднича през рамото ми, нито пък когато знам, че ще ме оценяват като ученик. Тук съм, за да правя вино, а не да създавам приятелства. Не знам как сте работил в „Льо Кьор“ и не ме интересува. Тук аз управлявам винарната.

— Досега — отговори безстрастно Дейвид. — Сега я управляваме заедно, независимо дали ви харесва или не.

— Не ми харесва — отговори кратко Тайлър и се отдалечи.

Твърдоглав, необщителен и със силно развито чувство за собственост, прецени го Дейвид. Очертаваше се доста интересна малка битка. Погледна към мястото, където Софи занимаваше децата му. Пулсиращите хормони на сина му просто излъчваха червена светлина. Там пък, помисли си уморено Дейвид, се очертаваше друго усложнение.

Той тръгна към тях, наблюдавайки с одобрение как дъщеря му зарязва пръчката на лозата.

— Добра работа, благодаря ви — рече той на Софи.

— Удоволствието беше изцяло мое. Предполагам, че ще искате да се срещнете с мен, за да обсъдим плановете за рекламната кампания. Имам офис в голямата къща. Ще ви бъде ли удобно днес следобед? Да речем в два часа?

Умно момиче, помисли си Дейвид. Прави първата крачка, стъпва на здрава почва и поставя границите на отговорностите. Значи прилича на баба си не само по очите. Какво семейство!

— Разбира се, че ми е удобно. Само да отведа тези двамата по-далеч.

— Искам да видя и всичко останало — намеси се Мади. — Вкъщи няма нищо за правене. Толкова ми е скучно!

— Не си разопаковала още багажа си.

— Бързате ли за някъде? — Софи постави ръка на рамото на Мади. — Ако искате, можете да оставите Тео и Мади при мен. Аз ще се върна у дома след около час и ще ги доведа направо там. Нали сте отседнали в къщата за гости?

— Да. — Дейвид погледна часовника си. Имаше малко време преди срещата му. — Ако не ви пречат.

— Ни най-малко.

— Добре. Ще се видим в два. А вие, деца, не правете бели.

— Ти винаги мислиш, че само това правим — промърмори Мади през зъби.

Когато Дейвид се отдалечи, Софи се обърна към децата.

— Ако не се правят бели, не е интересно, нали?

Тя хареса децата. Непрекъснатите въпроси на момичето я забавляваха и я караха да бъде нащрек. А също така й беше много приятно да открие, че е обект на любов от пръв поглед за един шестнадесетгодишен хлапак.

И освен това кой можеше да знае повече за един човек, за неговото поведение, навици, мисли и планово, ако не децата му! Една сутрин с хлапетата на Дейвид Кътър щеше да бъде интересна и от голяма полза за нея.

— Хайде да отидем и да отвлечем Тай — предложи тя. — И да го накараме да ни разведе из избата. Аз не съм съвсем добре запозната с всички операции в „Макмилън“, защото съм Джиамбели. — Тя мушна ножицата в колана си. — Всички ще научим по нещо полезно от него.

Пилар прекоси кабинета на съдия Хелън Мур и се опита да преодолее раздразнението си. Животът й, мислеше си тя, изглежда излизаше извън установените релси. И не бе сигурна как да върне нещата на мястото им. А което беше още по-лошо, не беше сигурна дали изобщо го иска.

Стъпките трябваше да бъдат направени, за това беше сигурна. Беше толкова изморена, направо болна от чувството, че е използвана и в същото време ненужна.

А най-много от всичко се нуждаеше от приятел.

Тази сутрин се видя съвсем за кратко с майка си и дъщеря си. Направи го нарочно. Знаеше, че е проява на страхливост да избягва тяхната близост. Но се нуждаеше от време, за да укрепи срутеното, да вземе решение, да скрие смешните рани, които все още разяждаха вътрешностите й.

Инстинктивно посегна да завърти брачната си халка и когато не я намери на пръста си, почувства леко бодване в областта на сърцето. Трябваше да се научи, да свикне с този празен гол пръст. По дяволите, ако не го стореше. Щеше да излезе днес следобед и да си купи някаква скъпа, хващаща окото играчка, която да сложи на третия пръст на лявата си ръка. Това щеше да бъде символ, реши Пилар. Символ на свободата и новото начало. Символ на провала в живота й. С въздишка на поражение, Пилар се отпусна на едно кресло в мига, в който Хелън влезе в стаята.

— Извинявай, заседанието на съда продължи по-дълго.

— Всичко е наред. Винаги си изглеждала различна и страшна, облечена в тази съдийска тога.

— Само ако успея да сваля десет килограма и ще ходя само по бикини под нея. — Хелън свали тогата си и я окачи на закачалката. Под нея вместо бикини носеше скромен кафяв костюм.

Прекалено обикновен, помисли си Пилар. Прекалено прибран и семпъл. Което беше типично за Хелън.

, — Много ти благодаря, че ми отдели време днес. Знам колко си заета.

— Имаме два часа. — Хелън седна на стола зад бюрото си, свали обувките и разтърка пръстите на краката си. — Искаш ли да излезем да обядваме?

— Не съвсем. Хелън… Знам, че не си адвокат по бракоразводни дела, но… Тони е задвижил нещата към приключване. Не знам какво да правя.

— Мога да се заема заради теб, Пилар. Или да ти препоръчам някого. Познавам няколко нашумели и много умни акули, които ще ти свършат работа.

— Ще се чувствам по-добре, ако ти се заемеш и ако го направиш възможно най-просто. И най-чисто.

— Е, това звучи много разочароващо. — Хелън свали очилата си с недоволна гримаса. — Повече щеше да ми хареса, ако пуснем на Тони кръв отвсякъде. Ще ми трябват финансовите ти документи — започна тя и взе жълтия си бележник, за да си води записки. — Добре, че те накарах да разделиш финансите си от неговите още преди години. Но ще трябва да се потрудим, скъпа моя, за да не може да сложи ръка на парите ти. Той сигурно ще предяви претенции, парични и имотни. Не бива да се съгласяваш на нищо.

— Не става дума за пари.

— Ти си мислиш така. Но Тони винаги е живял нашироко и ще иска да продължи да живее по този начин. Колко пари си пропиляла през последните десет години за него?

Пилар се размърда от неудобство.

— Хелън…

— Точно така. Заеми, които никога не ти е връщал. Къщата в Сан Франциско, къщата в Италия. Мебелирането и обзавеждането и на двете.

— Ние продадохме…

— Той продаде — поправи я Хелън. — Тогава не ме послуша, но сега ще ме слушаш или ще си намериш друг адвокат. Ти така и не поиска твоя дял от имотите, които бяха купени с твоите пари. И знам много добре, че той завлече голяма част от бижутата, както и лично твоя собственост в джоба си.

Тя свали очилата си и седна отново. Погледът й стана нежен и тя сложи ръката си върху треперещите пръсти на приятелката си.

— Пилар, обичам те и затова ти казвам всичко това. Ти му позволи да те третира като изтривалка за обувки. По дяволите, оставаше само да си татуираш „Добре дошъл“ на гърдите, да легнеш на прага и да го поканиш да мине през теб. А аз, и другите, които те обичаме, не искахме да гледаме това.

— Може би наистина съм го правила. — Нямаше да плаче сега. Просто трябваше да затисне прясната рана. Да преглътне поредното унижение. — Аз го обичах и си мислех, че след като има нужда от мен, той също ще ме обича поне мъничко в замяна. Но тази нощ нещо се случи и това промени нещата.. Промени и самата мен, предполагам.

— Разкажи ми.

Пилар стана и докато крачеше из кабинета, разказа на Хелън за телефонния разговор.

— Когато го слушах да говори онези нищо незначещи, празни извинения, опитвайки се да оправдае Рейс, макар тя да ме нападна толкова грозно и несправедливо, аз се отвратих от всички нас. А по-късно, когато се успокоих, осъзнах и нещо друго. Не го обичам повече, Хелън. Може би съм престанала да го обичам отдавна, от години. Което ме прави жалка.

— Не. — Хелън взе телефона. — Хайде да си поръчаме нещо за хапване. Ще ти обясня какво трябва да се направи. След това ще подготвим документите. Моля те. — Тя протегна ръката си. — Позволи ми да ти помогна. Наистина.

— Добре — въздъхна Пилар. — Добре. Един час ще ни стигне ли?

— Напълно. Карл? Поръчай, моля те, две пилешки бутчета, салати, две капучино и голяма бутилка студена минерална вода. Благодаря. — Тя остави телефона.

— Чудесно. — Пилар седна отново. — Знаеш ли дали някъде наблизо има добър и скъп златарски магазин?

— Има. Защо?

— Ако ти остане време, преди отново да облечеш съдийската си тога, ще ми помогнеш ли да си купя нещо символично и крещящо? — Тя вдигна лявата си ръка. — Нещо, което да накара Рене да полудее, когато го види.

Хелън кимна одобрително с глава.

— Това вече е приказка.

7.

Неделята дойде като балсам след досадната и уморителна работа на полето. Слава Богу тази сутрин нямаше да прекара увита във вълна и фланела, с неизбежната ножица в ръце, зарязваща лозови пръчки. Тай нямаше да диша във врата й и да я дебне кога ще направи някоя грешка.

Можеше да отиде до града, да напазарува, да се види с приятели. Да си спомни какво означава да си живееш живота.

С тази мисъл в главата Софи реши да завърти един телефон на някоя приятелка и да прекара няколко безгрижни часа. Сетне обаче реши, че ще бъде по-добре, ако посвети свободното време не майка си.

Следващият свободен ден щеше да се срещне с приятели. Щеше да отиде през уикенда в Сан Франциско, да заформи едно вечерно парти в апартамента си, да посети някой клуб и да потанцува. Но днес щеше да накара майка си да прекарат този, ден по женски.

Софи почука отривисто на вратата на майчината си спалня и я отвори, без да дочака отговор. Никога не чакаше майка си да й отвори.

Леглото вече беше оправено, а завесите се ветрееха на отворения прозорец. В мига, в който влезе, Мария излезе от съседната баня.

— Къде е мама?

— О, отдавна стана и излезе. Мисля, че е в оранжерията.

— Ще я намеря. — Софи тръгна, но се поколеба, преди да излезе. — Мария, не съм я виждала почти цяла седмица. Тя добре ли е?

Устните на Мария се свиха, докато подреждаше жълтите рози на шкафчето на Пилар.

— Не спи добре. Това мога да кажа. Яде колкото птиче и само ако й слагаш в устата. Аз й се накарах вчера, а тя рече, че била в предпразничен стрес. Какъв ти стрес? — Мария плесна с ръце. — Точно пък майка ти! Та тя винаги е обичала Коледа. Този празник изобщо не може да я разболее. Мъжът й е виновен, той е причината за всичко. Не искам да говоря лошо за баща ти, но ако моето момиче се поболее, той ще отговаря лично пред мен.

— Спокойно — промърмори Софи. — Ние ще се погрижим за него, Мария. Ей сега ще я намеря.

— И виж колко е изяла!

Коледата, помисли си Софи, докато слизаше по стълбите надолу. Ето това беше едно идеално извинение. Щеше да помоли майка си да й помогне за последните коледни подаръци.

Огледа къщата, докато обикаляше да търси Пилар. Украсата, която майка й вече бе направила, беше чудесна. Бели и червени звезди, цели дузини от тях в сребърни купи, бяха смесени с миниатюрни диви чемшири и борови клонки, пръснати артистично из салона. Сред свежата зеленина надничаха малки бели лампички, висяха пищни червени панделки.

Трите ангела на Джиамбели бяха сложени върху дългата блестяща маса в приемната зала. Това бяха Тереза, Пилар и Софи. Резбованите им дървени лица бяха копие на всяка една от тях на дванадесет години.

Колко много си приличаха. Приликата винаги я беше обърквала и удивлявала, но в същото време й доставяше удоволствие да ги види заедно, един до друг. Те бяха символ на продължението, приемствеността, могъщата кръвна връзка на тези три поколения. Беше се разтреперила цялата, когато получи своя ангел преди толкова години. Беше се разтреперила, когато видя своите черти върху лицето на прекрасния ангел с белоснежни криле. И сега, когато прокара пръсти по трите фигури, осъзна, че все още е развълнувана.

Някой ден, помисли си Софи, тя също щеше да поръча един дървен ангел, който да символизира нейното дете. Каква странна мисъл. Не че беше неприятна, но със сигурност беше странна. Следващото поколение, когато му дойдеше времето, щеше да бъде нейното дете. То трябваше да продължи традицията.

Според разбиранията на тези преди нея, вече беше изостанала малко от обичайната семейна практика. Но все пак, това не беше нещо, което човек може да направи просто така. Да седне и да запише в месечния си календар като задача за изпълнение. Първо, да се влюби, второ, да се ожени, трето, да роди дете.

Тези неща не се планират. Софи си представяше, че ще изживее всичко това с подходящия мъж, в подходящото време и на подходящото място.

Но беше толкова лесно да направи грешка. А любовта, бракът и децата не могат да бъдат изтрити просто така, с гумата, като ненавременно посещение при зъболекаря.

Освен, ако не си Антъни Авано, поправи се Софи, и изненада себе си с автоматичното възмущение, което я обзе при тази мисъл. В тази област тя нямаше никакво намерение да върви по стъпките на баща си. Когато направеше своя избор и изречеше обетите, тя щеше да ги спазва.

Така че засега трите ангела щяха да си останат само три. Бяха си напълно достатъчни.

Тя се обърна и огледа стаята. Островърхи сребърни и златни свещи, много зеленина, артистично подредена, големи и малки кристални червени топки. Голямата елха, една от четирите, които традиционно се украсяваха в имението, цялата обсипана с блестящи гирлянди и окичена с изящни играчки, донесени от Италия, стоеше до прозорците. Подаръците вече бяха подредени под нея и къщата миришеше на бор, на восъчни свещи и на идващия празник.

Как неусетно беше минало времето, помисли си Софи. Майка й, баба й и цялата прислуга бяха работили като финикийски роби, за да украсят къщата за Коледа, докато тя се бе ровила из лозята и в офиса си.

Би трябвало да намери време, да направи така, че да им помогне. Не беше го вписала в календара си. Защо така, Софи? — запита се с недоволна гримаса. Коледа чукаше на вратата, а ти не направи нищо, за да помогнеш поне малко за подготовката на празника.

Трябваше незабавно да поправи тази грешка.

Излезе от страничната врата и моментално съжали, че не си взе якето, защото вятърът режеше като с нож. Затова се затича срещу него по пътеката, сви наляво и влезе в оранжерията.

Топлият влажен въздух бе така приятен и успокояващ.

— Мамо?

— Насам, Софи. Ела да видиш моите лилии. Не са ли прекрасни? Мисля да ги взема, тях и амарилиите, и да ги занеса в приемната. Много са празнични.

Пилар спря и вдигна въпросително вежди.

— Къде ти е якето?

— Забравих го. — Софи се наведе и целуна майка си по бузата, след което дълго я оглежда.

Старият пуловер висеше на раменете й и покриваше бедрата. Косата й беше събрана на тила.

— Отслабнала си.

— Ами, изобщо не съм. — Пилар махна с ръка. Носеше градинарска ръкавица. — Сигурно си говорила с Мария. Ако не се тъпча по три пъти на ден, тя веднага решава, че съм отслабнала или болна. Ако искаш да знаеш, откраднах си два сладкиша на път за насам и очаквам всеки момент да се залепят на бедрата ми.

— Това би трябвало да те държи сито до обяд. И по-точно до обяда, който аз смятам да ти купя. Изостанах с покупките за Коледа. Моля те, помощ!

— Софи! На кого с тези номера? — Пилар укорително поклати глава и започна да се занимава с лалетата. Те също скоро щяха да разцъфтят и да донесат свежест и красота през мрачните зимни дни. — Ти започваш да пазаруваш за празниците още през юни и приключваш през октомври. Нещо, заради което всички останали те ненавиждаме.

— Добре, де, хвана ме. — Софи приседна на работната маса. — Истината е, че умирам от желание да отида до града и да се забавлявам няколко часа. Беше такава ужасна седмица! Нека да избягаме за малко оттук!

— Бях в града преди няколко дни. — Пилар се начумери и остави лалетата. — Софи, да не би работата, с която баба ти те натовари, да ти идва прекалено много? Ти ставаш всяка сутрин призори и след това прекарваш часове наред в офиса си. Знам, че не си се виждала с никой от приятелите си.

— Аз вирея най-добре под високо напрежение и високо налягане, мамо. Все пак бих могла да си имам помощник и вярвам, че ще се съгласиш да ми правиш компания. — Cara7, и двете знаем, че ще бъда безполезна.

— Не, аз поне не го знам. Но щом така казваш, преминаваме към план Б. Ще те вкарам в работа. Украсила си цялата къща и тя е прекрасна, впрочем. Съжалявам, че не ти помогнах.

— Ти беше много заета.

— Не би трябвало да нямам малко време за теб. Но сега да минем към онова, което е част от работата на помощника. Е, кои цветя искаш да взема? Аз ще ти помогна да ги подредиш, после ще започнем урока.

Какво момиче, помисли си Пилар, караше главата й да се върти.

— Софи, моля те!

— Мамо, говоря най-сериозно. Ти си ученичката. Аз съм шефът. — Тя скочи от масата и сплете ръце — Знаеш ли колко имам да ти връщам за всички онези години, когато ме командваше. Особено между дванадесет и петнадесет.

— О не, само не тези години! Не може да си толкова жестока!

— Ще видим. Току-що ме попита дали не ми е прекалено трудно с новия начин на работа. Не съвсем, но доста. Това е факт. Не съм свикнала да върша всичко сама. Но тъй като нямам никакво намерение да признавам на nоnnа, нито на Макмилън, че се чувствам изстискана като сюнгер, ти можеш да ми помогнеш.

Пилар въздъхна и свали ръкавиците си.

— Правиш това, за да ме държиш далеч от мислите ми, също както Мария ме гони да ям.

— Донякъде позна — съгласи се Софи. — Но това не променя факта, че всеки ден губя доста време заради най-елементарна канцеларска работа. Ако я прехвърля на някой друг, може би ще успея да си уредя някоя среща в близките десет дни. Липсват ми мъже.

— Добре, но да не ме обвиняваш после, ако не успееш да си намериш нещо из папките. — Пилар свали панделката от косата си и прекара пръсти през нея. — Не съм се занимавала с подобна работа, откакто бях на шестнадесет. А и тогава бях толкова непохватна, че мама ме изгони от офиса.

Тя се обърна и започна да се смее и тогава видя, че Софи гледа втренчено ръката й.

Развеселена, Пилар скри петкаратовия квадратен рубин, който светеше на пръста й, зад гърба си.

— Малко е големичък, нали?

— Не знам. Мисля, че ослепях от блясъка му. — Софи взе ръката на майка си, разгледа камъка и искрящите диамантчета около него. — Ау! Маgnifiсо8!

— Исках нещо. Би трябвало да ти кажа. Но ти беше толкова заета… По дяволите. — Пилар се опита да обясни. — Всъщност използвах твоята заетост, за да избягам от разговорите с теб. Съжалявам.

— Не трябва да ми се извиняваш, че си си купила пръстен, мамо. Освен това си мисля, че той би могъл да се приеме като един малък паметник.

— Бях ядосана. Никога не бива да правиш нещо, когато си ядосана. — За да преодолее смущението си, Пилар Започна да мести градинарските инструменти. — Дете, Хелън се зае да уреди развода ми. Аз трябва да…

— Добре. Тя няма да те остави да бъдеш скалпирана. Не ме гледай така, мамо. Винаги си внимавала, през целия ми живот си внимавала да не кажеш една лоша дума за татко. Но аз не съм сляпа, нито глупава.

— Така е, не си. — Обзета от тъга, Пилар остави инструментите. — Не си нито едното, нито другото. И освен това виждаш и разбираш много повече, отколкото едно дете трябва да вижда и разбира.

— Ако му позволиш, той ще ти вземе парите и всичко, което не е заковано в тази къща. Такъв е, просто не може другояче. Чувствам се по-спокойна, като знам, че леля Хелън ще защитава интересите ти. А сега да занесем тези цветя в къщата.

— Софи. — Пилар сложи ръка на рамото на дъщеря си, докато Софи събираше амарилиите. — Съжалявам, ако това те наскърбява.

— Ти никога не си ме наскърбявала. Винаги той го е правил. Мисля, че дори не си дава сметка за това. — Тя взе втората саксия. — Рене ще си глътне езика, когато види този камък.

— Знам. Това беше идеята ми, когато го купувах.

Вече повече от петдесет години фирма „Джиамбели Калифорния“ организираше разточителни и щедри коледни празненства за семейството, приятелите, работниците и всички, свързани с работата на фирмата. С разрастването на компанията растеше и списъкът на гостите.

Следвайки традицията на италианския клон на фирмата, празниците се провеждаха едновременно с тези в Италия, в последната събота преди Коледа. Къщата беше отворена за приятелите и техните семейства, за винарите и работниците, дори за конкурентите. Свързаните с фирмата фирми и асоциации, в зависимост от положението си, бяха разполагани на подходящите места.

Поканата за присъствие във Вила Джиамбели се ценеше високо, като златен медал, и често се използваше като символ на обществено положение. Още повече че Джиамбели не се скъпяха по време на празненствата. Храната беше обилна и изискана, виното се лееше на воля, а украсата и развлеченията бяха на висота.

Всеки член на семейството трябваше да даде своя принос.

Софи участваше във всичко това от петнадесет години и много добре знаеше, че тези празненства бяха до голяма степен и работни срещи. И повече или по-малко изпъстрени с досадни роднински връзки.

Можеше да чуе как едно хлапе от потомството на братовчедката Джина скимтеше в другия край на салона. Надеждите й, че Дон и неговото поколение ще си останат в Италия, увехнаха предната вечер след тяхното пристигане.

Все пак това, че бяха тук, не беше толкова досадно и дразнещо, колкото присъствието на Рене и баща й. Майка й беше непоколебима в решението си да ги покани и дори се изправи твърдоглаво срещу Ла Синьора по този въпрос.

Тяхното идване щяло да й подейства отрезвително, като лекарство, беше обяснението на Пилар.

Това обаче, мислеше си Софи, докато закопчаваше диамантените си обеци, щеше да заседне в гърлото на Рене.

Софи отстъпи крачка назад и огледа резултата в огледалото. Блестящата сребриста рокля се допълваше от късия елегантен жакет и й стоеше много добре. Деколтето бе като хубава рамка за диамантената огърлица, която бе получила от своята прапрабаба заедно с обеците.

Тя се обърна, огледа полата си отзад и отговори с покана на почукването на вратата.

— Я да те видя! — Хелън влезе в стаята. Беше красива и закръглена като бонбонче в розово. — Цялата блестиш!

— Хубава е, нали? — Софи се завъртя още веднъж. — Купих я в Ню Йорк, с намерение да я облека на Нова година, но трябва да се съобразя със задълженията си тази вечер. Не става ли прекалено натруфено с диамантите?

— Диамантите никога не са натруфени. Скъпа! — Хелън затвори вратата. — Искам да ми отделиш една минута. Мразя подобни разговори точно преди да ти се налага да се срещаш със стотици хора, но Пилар ми каза, че Тони и Рене ще дойдат.

— И какво от това?

— Разводът приключи. Вчера. Наистина беше просто една формалност след толкова години. След като Тони бързаше и не усложни нещата с искания и преговори за пари, беше наистина само въпрос на попълване и подписване на документи.

— Разбирам. — Софи взе своята вечерна чантичка, отвори я и я затвори. — Каза ли вече на мама?

— Да. Току-що. Тя е добре. Или поне се прави, че е така. Знам, че за нея е важно и ти да се правиш, че всичко е наред.

— Не се тревожи за мен, лельо Хелън — Софи прекоси стаята и взе ръцете на Хелън в своите. — Ти си желязна. Не знам какво щеше да прави мама без теб.

— Тя трябва да продължи.

— Права си.

— Ти също. — Хелън на свои ред стисна ръцете й. — Не предоставяй на Рене удоволствието да те види наранена, разстроена или тъжна, дори ей толкова — тя показа кранчето на малкия си пръст.

— Няма.

— Добре. Сега трябва да сляза долу и да подкарам стадото. Ако оставя Джеймс толкова рано сам, ще омете сандвичите и ще провали труда на много хора. — Тя отвори вратата и отново огледа Софи. — Тони не е направил много хубави неща в живота си. Но ти си едно от тях.

— Благодаря ти. — След като остана сама, Софи си пое дълбоко дъх. Сетне изправи рамене и отново се обърна към огледалото. Отвори чантичката си и извади червилото. И начерви устните си в кървавочервено.

Дейвид отпиваше от ароматното мерло и вървеше из тълпата сред каменните стени на винарната, опитвайки се да не обръща внимание на горещите ритми на групата, която напоследък въодушевяваше сина му. Оглеждаше гостите, търсейки сред тях Пилар.

Знаеше, че членовете на семейство Джиамбели със сигурност ще присъстват. Беше добре запознат с протокола за празничните събирания. От него се очакваше да разпредели времето си между различни групички, което беше едновременно привилегия и задължение.

Беше научил много бързо, че почти всички дейности в тази фирма са едновременно и двете.

Не можеше да се оплаче. Беше му отправено предизвикателство, но той всъщност се нуждаеше от нещо подобно. Беше добре възнаграден, което оценяваше високо. И беше свързан с фирма, която дълбоко уважаваше и ценеше.

Всичко, което бе видял през последните седмици, потвърждаваше че „Джиамбели-Макмилън“ бях солиден, семейно управляван кораб, който бе ръководен ловко, умно и почти без сантименталности. Не безсърдечно или студено, просто проявата на чувства беше точно изчислена и преценена.

Крайният продукт беше всичко за тях. Венецът на творението. Парите се уважаваха и се очакваха, но не бяха целта. Целта беше виното. Дейвид се беше сблъскал с обратната нагласа през последните години работа в „Льо Кьор“.

Сега, когато гледаше как синът му наистина се забавлява и весели, като гледаше как дъщеря му бомбардира с въпроси някакъв нещастен винопроизводител, беше доволен.

Преместването им тук бе нещо, от което и тримата имаха нужда.

— Дейвид? Радвам се за те видя.

Той се обърна изненадан и видя усмихнатото лице на Джеръми де Морни.

— Джери? Не знаех, че си тук.

— Опитвам се да не пропускам коледните купони на Джиамбели и винаги посещавам първо винарната и сетне и голямата къща. Много демократично от страна на Ла Синьора да кани конкурентите си.

— Тя е голяма дама.

— Малко такива останаха. Е, харесва ли ти да работиш за нея?

— Рано е да се каже. Но се радвам, че изведох децата от града. Как вървят работите в Ню Йорк?

— Успяхме да се оправим и без теб. — Хапливостта на забележката не бе прикрита, дори му се стори преднамерена, въпреки усмивката. — Съжалявам, все още сме ти малко обидени. Не исках да те губя, Дейвид.

— Нищо не се губи завинаги. Има ли някой друг от „Льо Кьор“ тук?

— Дюбери долетя от Франция. Той познава старата дама от сто години. Пиърсън е представителят на местния ни клон. Има още няколко висши служители от други изби. Ла Синьора ни дава възможност да пием виното й и да се шпионираме. Да си чул някоя клюка за мен?

— Както казах, още е много рано. — Дейвид говореше спокойно, но беше нащрек. Политиката на Джери да създава напрежение и да интригантства беше една от причините да напусне „Льо Кьор“. — Днес е голям празник! Извинявай, трябва да видя един човек.

Може би през целия си живот съм търсил точно този човек, помисли си Дейвид, като остави Де Морни и тръгна през тълпата към Пилар.

Тя беше облечена в синьо. Тъмносиньо кадифе и дълга огърлица от перли. Изглеждаше топла и царствена, и би казал напълно уверена, ако не бе зърнал искрите на паника в очите й.

В този момент Пилар извърна глава, съвсем мъничко, и го погледна право в очите. И, Господ да ми е на помощ, помисли си Дейвид, тя се изчерви. Съвсем леко наистина, но промени цвета на лицето си. Мисълта, че той е причината за това, направо го подлуди.

— Оглеждах се за вас. — Дейвид взе ръката й, преди тя да успее да каже нещо. — Като хлапак на училищна забава. Знам, че трябва да общувате с всички тук, но искам първо да ми отделите една минута.

Стори й се, че някаква голяма и гореща вълна я отхвърли встрани и я погълна.

— Дейвид…

— Не може да общуваме без вино. Просто не е прието. — Той я повлече със себе си. — Ще говорим за бизнес, за времето. Искам само да ви кажа, че изглеждате много красива, сто, не, хиляда пъти по-красива. Заповядайте.

Дейвид взе чаша шампанско от таблата и й я подаде. — Не мисля, че би трябвало да пиете нещо друго освен шампанско.

Вълните продължаваха да се бунтуват, около нея.

— Не мога да следя мисълта ви.

— И аз не мога да следя мисълта си. Това ме нервира. — Той леко докосна чашата си до нейната. — Би трябвало да кажа, че се извинявам, но ще бъде лъжа. По-добре е да започнем нашите отношения честно, не мислите ли?

— Не. Да. Престани! — Пилар се опита да се усмихне. Той изглеждаше твърде изтънчен, твърде фин с официалния си черен костюм и гъста руса коса, която блестеше като злато на светлината на лампите. Глупава мисъл, каза си Пилар, за жена на нейната възраст. — Децата тук ли са?

— Да. Хленчеха, когато ги довлякох насила, а сега са предоволни да се забавляват тук. Прекрасна си! Казах ли ти го вече?

Тя едва не прихна като младо момиче, но изведнъж се сети, че е на четиридесет и осем, а не на осемнадесет и би трябвало да се държи като дама.

— Да. Доколкото си спомням.

— Боя се, че не би се съгласила да си намерим някое тъмно ъгълче и да…

— Не, изобщо не… Със сигурност.

— Тогава ще танцуваш ли с мен? Може би ще съумея да променя решението ти.

Идеята, че наистина би могъл да го направи я изуми. Ако трябваше да е честна, тя също искаше той да го стори. Но това не беше редно! Беше невъобразимо! Та тя беше с години по-голяма от него!

Господи, какво да направи? Какво да говори? И какво да чувства?

— Знам, че хиляди мисли преминават през главата ти — прошепна той, — Искам да ми ги кажеш всичките.

— О, Боже! — Пилар притисна с ръка стомаха си, където една мека, гореща топка пулсираше сред вълните. — Май си много опитен в ухажването.

— Радвам се, че мислиш така, защото започвам да се чувствам тромав, нетактичен и несръчен всеки път, когато те видя.

— Не ме занасяй. — Тя си пое дъх и се опита да се стегне. — Дейвид, ти си много привлекателен мъж.

— Така ли мислиш? — Той докосна косата й, просто не можеше да устои на порива. Харесваше му как се къдри около ушите й. — Може ли да бъдеш по-точна?

— И много чаровен — добави Пилар, борейки се да запази гласа си равен. — Аз съм много поласкана, но не те познавам. И освен това… — Тя изведнъж се вцепени и усмивката й замръзна. — Здравей, Тони. Здравей, Рене.

— О, Пилар. Изглеждаш чудесно! — Тони се наведе да я целуне по бузата.

— Благодаря. Дейвид Кътър, да ти представя Тони Авано и Рене Фокс.

— Рене Фокс Авано — поправи я Рене с котешко мъркане и вдигна ръката си, за да изложи на показ диамантената брачна халка. — От днес.

Нямаше никакво пробождане в сърцето, осъзна Пилар, макар да си бе мислила, че ще изпита болка. По-скоро се почувства раздразнена, отколкото наранена.

— Моите поздравления. Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи.

— Ние вече сме. — Рене плъзна ръката си в дланта на Тони. — Летим направо за Бахамите веднага след Коледа. Ще бъде чудесно да избягаме на слънце, далеч от този студ и дъжд. Ти също трябва да си дадеш малко почивка, Пилар. Изглеждаш доста бледичка.

— Странно. Аз пък си мисля колко жизнена и прекрасна изглежда тази вечер — намеси се Дейвид, взе ръката на Пилар, и я целуна. — Всъщност е крехка и деликатна. Радвам се, че имам възможността да, ви видя, господин Авано, преди да напуснете страната. — Много плавно Дейвид плъзна ръката си около кръста на Пилар. — Опитвах се да се свържа с вас през последните няколко дни. Абсолютно безуспешно, — Той погледна Рене, само с няколко градуса по-учтиво от точката на презрението. — Сега разбирам защо. Нали няма да забравите да ме уведомите за плановете си утре в кабинета ми? Имаме да говорим по работа.

— Моите подчинени знаят какви са плановете ми.

— За съжаление аз не ги знам. Ще ни извините, нали? Трябва да направим няколко обиколки преди да отидем във вилата.

— Това беше неучтиво — прошепна Пилар.

— И какво от това?

Чарът на флирта бе отлетял някъде. На негово място се бяха настанили студенината и безсърдечието. А те, помисли си Пилар, не бяха присъщи на Дейвид, не му приличаха.

— Независимо от факта, че не ми е симпатичен по принцип, аз съм координационен директор и като такъв трябва да бъда информиран, когато някой от висшите ни служители има намерение да напусне страната; Той ме избягва дни наред, не отговаря на телефонните ми обаждания. Не ми пука колко е горд.

— Просто не е свикнал да дава отчет, нито на теб, нито на когото и да било.

— Ще трябва да свикне. — Над главата й Дейвид зърна Тайлър. — И други ще трябва да свикнат. Защо не ме представиш на някои хора, които стоят и се чудят кой съм и какво правя тук?

Тайлър се опитваше да остане незабелязан. Мразеше големите събирания, тържествата, празниците въобще. Тук имаше прекалено много хора, с които трябваше да говори, и прекалено малко, с които наистина можеше да си каже нещо. Вече беше си направил план. Един час в избата, един час в голямата къща. Сетне щеше да се измъкне тихомълком, да си отиде у дома, да погледа телевизия и да си легне.

Както и предполагаше, музиката беше прекалено висока, избата — препълнена с хора, и храната — прекалено много. Стана му забавно, докато наблюдаваше изтупаните и издокарани гости, които се опитваха да изглеждат по-важни от хората, с които разговаряха.

Все едно беше на театър. И колкото по-дълго останеше незабелязан, толкова по-добре щеше да се чувства.

Тайлър стана свидетел на малката драма, която се разигра между Пилар и Рене. Много харесваше Пилар и дори беше готов да се жертва и да излезе от своя безопасен ъгъл, за да й помогне, но Дейвид Кътър се прояви като истински благороден рицар. Кътър го дразнеше, но този път трябваше да му пише отличен за бързата реакция. Този номер с целуването на ръката беше добър ход, с който натри носа както на Рене, така и на Авано.

А онова, което им каза, изтри идиотската усмивка от лицето на Авано за секунди.

Авано си е истински задник, помисли Тайлър, докато отпиваше от виното. Но с Рене, която да го подтиква и непрекъснато ръчка с остена, можеше да стане опасен. Ако Кътър успееше да ги държи настрани, почти щеше да заслужи да бъде приет. Почти.

— Защо стоиш тук съвсем сам?

Тайлър се начумери и се извърна към Мади.

— Защото изобщо не искам да съм тук.

— И поради какви причини? Ти си голям. Можеш да правиш каквото си искаш.

— Наистина ли мислиш така, момиченце? Разочароваш ме.

— Изглеждаш ми раздразнен.

— И наистина съм.

Тя нацупи устничките си и кимна.

— Ясно. Може ли да опитам от твоето вино?

— Не може.

— В Европа на децата дават да пият вино.

Изглеждаше толкова важна, застанала пред него в черните си дрехи и отвратителни грозни обувки, че Тайлър се разсмя.

— Е, тогава върви в Европа. Тук го наричат съучастие в престъпление.

— Аз съм била в Европа, но като малка. Не си спомням много добре. Трябва да се върна. Мисля да поживея малко в Париж. Знаеш ли, говорих с господин Делвекио, майстора. Той ми каза, че правенето на вино било чудо, магия. А аз много добре знам че всъщност е химическа реакция, нали?

— И двете. И нито едното.

— Аз обаче ще докажа, че съм права. Смятам да направя един опит и мисля, че ти можеш да ми помогнеш.

Тайлър замига насреща й. Тя беше едно хубавко, но грозно облечено момиченце с много интересен характер.

— Какво? Защо не говориш с баща си?

— Нали ти си човекът, който прави вино. Мисля да взема няколко грозда, да ги поставя в една купа, без да прибавям каквото и да е. А в друга купа, пълна със същото количество грозде, ще сложа добавки. Нещо като онова, което вие правите.

— Когато гроздето е в купа, аз обикновено го ям — отвърна Тайлър, но тя вече бе събудила любопитството му.

— Виж сега, едната купа ще я оставим настрани. Тя ще представлява магията на господин Делвекио. В другата аз ще сложа добавки и техника. С други думи, ще пришпоря химическия процес. И тогава ще видим кое е станало по-добро.

— Дори и да използваш един и същ сорт грозде, пак ще има разлика във вкусовете.

— Защо?

— Гроздето може да не е от едно и също лозе. А дори и да е, пак може да даде вариации. Зависи от типа на почвата, от торовете, от количеството влага. От времето, когато е било обрано. Как е било обрано. Ти не можеш да дегустираш гроздовите зърна, защото те вече са станали на вино. Ширата във всяка купа ще бъде съвършено различна, дори ако ги оставиш просто така.

— Какво е това шира?

— Сок. — Хм, вино в купа, помисли си Тайлър. Интересна мисъл. — Но ако искаш да опиташ, използвай дървени купи. Дървото ще придаде на ширата еднакъв характер. Не съвсем еднакъв, но все пак.

— Химическа реакция — рече Мади с усмивка. — Видя ли? Това е наука, а не магия.

— А ти си едно малко сладурче. Това е вино и нищо друго. — Без да мисли, той й подаде чашата си.

Мади отпи леко, деликатно, а очичките й бързо се огледаха, да не би баща й да е някъде наблизо. Тя пое виното върху езика си, завъртя го в устната си кухина и го преглътна.

— Доста хубаво.

— Доста хубаво ли? — Тайлър поклати глава и си взе обратно чашата. — Това е „Пино Ноар“, момиченце! Само един варварин може да каже че е „доста хубаво“.

Мади се усмихна, защото беше очарована от мисълта, че го е хванала на въдицата си.

— Ще ми покажеш ли големите бъчви и машините някой път?

— Да, разбира се.

— Господин Делвекио каза, че правите бялото в неръждаеми бъчви, а червеното в дървени. Не успях да го попитам защо. Ти ще ми обясниш ли?

Нима не е сладък?, помисли си Софи. Големият здравеняк Макмилън, потънал в сериозен и задълбочен разговор с една миниатюрната Мортиция. И ако нещата наистина бяха такива, каквито й изглеждаха, това явно му доставяше удоволствие.

Фактът, че той се забавлява, я наведе на мисълта, че е по-добре да избегне срещата им. Ако беше сама, щеше да има повече възможности да се движи, да води разговори и да си избира компания, която да не я притеснява.

Но в този момент Софи си мислеше, че Тайлър е изтеглил печелившия билет.

Щеше да й коства известни усилия и време да си пробие път сред тълпата, за да стигне до него. Но нямаше защо да бърза. В края на краищата тя имаше обществени задължения, които трябваше да изпълнява. Все пак Софи продължи да го държи под око, докато преминаваше от група на група.

— Софи! Зашеметяваща както винаги.

— Джери! Весели празници! — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по двете бузи. — Как върви бизнесът?

— Имахме добра година. — Той я прегърна през раменете и я поведе през дегустационната към бара. — Очаквам и тази да е успешна. Едно птиче ми донесе, че планираш брилянтна рекламна кампания.

— Тези малки птичета приказват прекалено много, нали? — Тя се усмихна на бармана. — Шампанско, моля.

— Друго птиче от ятото пък ми изпя, че подготвяш нов етикет. За средния потребител, искаш да завладееш американския пазар.

— Някой трябва да застреля тези приказливи птичета. Видях статия в списание „Вино“ за вашето „Каберне ’84“.

— Чудесна реколта.

— И търгът мина много успешно за вас. Срамота, Софи, да не ми се обадиш, докато си била в Ню Йорк. Знаеше, че очаквах да те видя.

— Нямаше начин. Но ще поправя грешката си следващия път.

Тя вдигна чашата си и отпи.

Той беше привлекателен мъж, елегантен, изискан, почти красив. Благородно посребрените слепоочия му придаваха характерност, а малката трапчинка на брадичката — чар.

Никой от двамата не споменаваше името на баща й или лошо опазената тайна за невярната му съпруга. Вместо това поддържаха леки и приятни отношения, доста напомнящи на флирт.

Двамата с Джери се разбираха, помисли си Софи, при това твърде добре. Конкуренцията между „Джиамбели“ и „Льо Кьор“ беше оспорвана и често пъти безмилостна. И Джеръми де Морни нямаше да се поколебае да използва всякакви средства, за да се бори.

Това й харесваше и не можеше да не му се възхищава.

— Дори ще те поканя на вечеря — продължи Софи. — С вино. Вино „Джиамбели-Макмилън.“ Защото обичаме най-доброто, нали?

— Тогава предлагам продължение с бренди „Льо Кьор“ в моя апартамент.

— Знаеш какво мисля за смесването на работата с… онази работа.

— Ти си жестока жена, Софи.

— А ти си опасен мъж, Джери. Как са децата ти?

— Децата са добре. Майка им ги заведе в Сен Мориц за зимната ваканция.

— Сигурно ти липсват.

— Разбира се. Мислех да прекарам ден-два в долината преди да се върна у дома. Защо ти и аз да не смесим удоволствието с… онова удоволствие?

— Много изкушаващо предложение, Джери, но съм потънала до гуша в работа. Не мисля, че ще мога дъх да си поема до началото на годината. — С периферното си зрение забеляза леко движение и видя майка си да се измъква към женската тоалетна. И на няколко крачки зад нея зърна Рене да я следва забързано. — Всъщност имам малко работа, която трябва да свърша веднага. Приятно ми беше да те видя.

— И на мен също — отговори той и Софи си запробива път през тълпата. И още по-приятно щеше да му е да я види, когато тя и цялата й фамилия бъдат погубени и разорени. Там, на дъното, където им беше мястото.

Тогава наистина щеше да смеси бизнеса с бизнес, помисли си Джери. И удоволствието с удоволствие.

Рене блъсна вратата на дамската тоалетна, която беше с облицовани с дървена ламперия стени.

— Все пак успя да останеш на крака, виж ти! — Рене се облегна на вратата, за да не пусне никой да влезе след нея.

— Ти получи, каквото искаше, Рене. — Въпреки че ръцете й трепереха, Пилар отвори вечерната си чантичка и извади червилото си. Имаше намерение да открадне две минути преди да направи последната обиколка из избата и да се отправи към голямата къща. — Вече не би трябвало да представлявам интерес за теб.

— Бившите съпруги винаги представляват интерес. И създават проблеми. Ще ти кажа, че няма да търпя да ми се обаждаш, на мен или на Тони, и да си изкарваш нервните припадъци.

— Не съм се обаждала.

— Ти си лъжкиня. И страхливка. Тази вечер се скри зад Дейвид Кътър. — Тя сграбчи ръката на Пилар и я разтърси, при което пръстенът просветна с ослепителен блясък. — Какво толкова си му обещала, че да ти купи подобна играчка?

— На мен не ми трябва мъж, за да ми купува бижута, Рене. Или каквото и да е друго. Това е разликата между нас.

— О! Аз ще ти кажа каква е разликата между нас! Ще защитавам онова, което искам. Ако си мислиш, че ще позволя да изгоните Тони само защото ти ще приплачеш на майка си, много се лъжеш. Нито ти, нито твоят Дейвид Кътър ще го изгоните. А ако се опиташ… Само си помисли каква интересна информация може да даде той на вашите конкуренти.

— Заплахите ти към семейството ми или бизнеса няма да спасят положението на Тони във фирмата. Нито твоето.

— Ще видим. Сега аз съм госпожа Авано. А господин и госпожа Авано ще се присъединят към семейството и към всички високопоставени гости тази вечер във Вила Джиамбели. Сигурна съм, че поканата към нас е била изпратена на грешен адрес, затова не сме я получили.

— Само ще се почувствате неудобно — пророни Пилар.

— Аз не се чувствам неудобно. Никъде. Запомни това. Тони е част от „Джиамбели“. А аз съм част от него. По-млада съм от теб и много по-млада от майка ти. И все още ще бъда тук, когато вас няма да ви има.

— Сигурна ли си? — Пилар се обърна бавно към огледалото и начерви устните си. — Колко време мислиш ще отнеме на Тони, за да те измами?

— Няма да посмее. — Сигурна в силата си, Рене се засмя. — Знае, че ако го направи, ще го убия. Аз не съм кротка, търпелива женичка като теб. Тони ми разказа каква безгласна буква си била винаги! Как само се смяхме! Да ти дам ли един съвет? Ако искаш да задържиш Кътър заради интересите на фирмата, пусни го на дъщеря си. Тя поне прилича на човек, който знае как да забавлява мъжете в леглото.

В момента, в който Пилар се обърна, Софи отвори вратата.

— О, каква изненада. Приказки по женски, а? Рене, много смело от твоя страна да облечеш зелена рокля при този цвят на косата ти.

— Майната ти!

— Интелигентна и възпитана, както винаги. Мамо, трябва да отидеш във вилата. Сигурна съм, че Рене ще те извини. На нея й трябва повече време, за да оправи лицето си.

— Напротив, аз ще ви оставя сами, за да държиш ръчичките на майка си, докато тя се дави в безнадеждните си сълзи. Не съм свършила, Пилар — добави Рене и отвори вратата. — Но ти си свършена.

— Това беше наистина забавно. — Софи огледа лицето на майка си. — Не ми изглежда да си се потопила в сълзи, безнадеждни или не.

— Не, не съм. Успях да се справя. — Пилар пусна червилото в чантата си и я затвори. — Софи, скъпа, баща ти се е оженил днес за нея.

— Чудесно, по дяволите! — С дълбока въздишка, Софи прегърна майка си и сложи главата си на раменете й. — Весела Коледа…

8.

Софи изчакваше благоприятния момент. Искаше да говори с баща си насаме, да му каже какво мисли, но не и докато Рене висеше на врата му като отровен бръшлян върху дърво. Обеща си да бъде спокойна, овладяна и кристално ясна. Да загуби самообладание или да се поддаде на емоциите, не би било оправдано, нито правилно.

Докато чакаше удобния момент, Софи се разхождаше сред гостите, танцува с Тео, който беше толкова възхитен, че почти успя да повдигне отвратителното й настроение.

Изобщо не се изненада, като видя баща си, приютил се на една ъглова маса, да флиртува с Крис. Това леко я отврати, но не я изненада. Явно не можеше да устои на очарованието на никоя жена дори в деня на сватбата си.

Софи долови много точни и определени сигнали, че между тях имаше нещо. Леки докосвания, обещаващи погледи, споделени усмивчици — всичко говореше за повече от флирт. А това вече доста я изненада.

Значи баща й, вече беше сигурна, мамеше Рене с Крис. Е, какво пък, това бе толкова присъщо и естествено за него.

Не знаеше кой от тримата в този блудкав триъгълник беше най-големият глупак, но в момента това изобщо не я интересуваше. Приближи се към масата и хладно каза:

— Крис, съжалявам, че прекъсвам този така нежен миг, но трябва да говоря с баща си. Насаме.

— Радвам се да те видя — хвърли й леко неприязнен поглед и стана. — Толкова отдавна не си минавала през офиса, че направо забравих как изглеждаш.

— Не си спомням някога да съм се разписвала при теб, но ако толкова ти е мъчно, ще ти изпратя снимка.

— Е, какво има, принцесо? — прекъсна размяната на хапливи забележки Тони.

— Спокойно, не насилвай нещата. — Софи запази тона си тих, безизразен й равен, но погледът, който отправи към баща си, го накара да се изчерви и да затвори уста. — Нека отдадем цялата тази случка на настроението, създадено от коледното празненство. Крис, ще се срещнем в офиса, когато ми позволи програмата. Тази вечер ще оставим бизнеса настрани. Все пак бъди благодарна, че те видях аз, а не Рене. А сега искам да говоря с баща си по семейни въпроси.

— Ако ти си на волана, семейният ви бизнес едва ли ще стигне много далеч. — Крис се наведе и доста интимно прекара пръсти по гърба на Тони. — До скоро, скъпи. — После се отдалечи.

— Софи, какви са тези абсолютно погрешни впечатления? Крис и аз просто пиехме по едно питие като приятели.

Погледът й стана режещ като острието на бръснач.

— Това обяснение си го запази за пред Рене. Аз те познавам по-добре и по-отдавна. Достатъчно отдавна, че да забележа и най-слабите признаци за безразборните ти връзки. Моля те, не ме прекъсвай — предупреди тя преди баща й да успее да протестира. — Няма да ни отнеме много време. Чух, че поздравленията вече вървят с пълна сила. Ако не се изливат като пролетен дъжд, то е защото хората все пак спазват някакво елементарно приличие. Шибаните ви поздравления.

— Слушай, Софи. — Тони стана и посегна да хване ръката й, но тя рязко избегна докосването. — Знам, че не харесваш Рене, но…

— Не давам и пукнат грош за Рене. А в този момент не давам повече и за теб.

Баща й изглеждаше искрено изненадан и дълбоко засегнат.

Софи се зачуди дали не бе репетирал това изражение пред огледалото.

— Не, ти не мислиш така! Съжалявам, че те разстроих.

— Изобщо не съжаляваш за това! Съжаляваш, че те хванах в това кюше. Че си се оженил днес, а дори не си направи труда да ми съобщиш. Това първо.

— Принцесо, това беше една съвсем скромна и малка церемония. Нито Рене, нито аз чувствахме…

— Само, моля те, по-тихо. — Софи знаеше истината. Не беше необходимо някой да й я казва. — Ти дойде на семейното парти под прикритието, че си свързан с бизнеса ни, и не се посвени да парадираш с новата си жена. Това е безчувствено, но то говори достатъчно за много неща, едното, от които е, че нямаш капка почтеност. Трябваше да кажеш на мама за брака си. Първо на мама. Това второ.

Гласът й се повиши дотолкова, че няколко глави около тях се обърнаха. Притеснен, Тони приближи по-близо до дъщеря си. Хвана я за ръката и я придърпа леко.

— Защо не излезем навън и ще ти обясня. Няма нужда да правиш сцени тук.

— О, напротив, има. Има голяма нужда. Аз определено се опитвам да потисна изкушението да направя истински скандал. Защото това е ритник, кучи син такъв! Ти навираш тази жена в лицето на майка ми! — Тя заби пръста си в гърдите му, защото беше много ядосана и не можеше да се сдържа. — Позволи на Рене да я измъчва, да я натика в ъгъла, позволи й да плюе по нея, да прави сцени и да й причинява болка, а ти си седеше тук и се лигавеше с друга. При това достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря, ако изобщо си спомняш ти кой си. Това трето, дяволите да те вземат! Това беше третото нещо, което исках да ти кажа. А сега вън! Ще стоиш далеч от мама, а също и от мен. Пази дистанция и внимавай жена ти да прави същото. Или ще те побъркам, обещавам ти, ще те накарам да виеш от болка и да храчиш кръв.

Софи се обърна, преди той да успее да се съвземе, я забеляза развеселеното изражение върху лицето на Крис. Направи крачка към нея, после промени решението си и тръгна в друга посока. Не беше напълно сигурна какво ще направи. Почувства как някой хвана ръката й.

— Това, което ти се върти в главата, не е особено добра идея — рече тихо Тай и прехвърли ръката си през кръста й, така че тя не можеше да мръдне. — Да убиеш член от екипа си на празненството на фирмата по случай Коледа, е много лоша идея. Хайде да излезем навън.

— Не искам да излизам навън!

— Трябва. Нуждаеш се от въздух. Навън е студено. Ще се охладиш. Освен това вече успя да разсмееш един куп хора, които бяха достатъчно близо, за да чуят какво каза на Авано. Беше добро изпълнение, между другото.. Но с тази пара, която излиза от ушите и ноздрите ти, скоро ще станеш за смях.

Той направо я изтикваше към вратата.

— Престани да ме буташ и престани да ме поучаваш! Не обичам някой да ми нарежда. — Софи се освободи, завъртя се и съвсем лекичко го блъсна.

— Продължавай. Първият изстрел винаги е безплатен. След това аз ще съм наред.

Тя си пое въздух, издиша го, отново си пое, като продължаваше да го гледа. С всеки дъх блестящата рокля сякаш тръпнеше на лунната светлина.

Беше прекрасна. И опасна като пръчка динамит, на която фитилът вече е запален.

— Точно така — рече с кимване той. — Още малко и ще можеш да виждаш достатъчно добре през кървавата мъгла, която заслепява очите ти.

— Копеле!

Софи се отдалечи от покритата с бръшлян стена на избата, по клонките наоколо висяха празнични лампички. По-далеч от смеха, от музиката, която сякаш избликваше през високите тесни прозорци. Скри се в сенките на старите кипарисови дървета, където можеше да си се пеняви и ругае на спокойствие, докато се успокои и й мине.

Тайлър я чу да си говори сама на италиански и от малкото, което разбра, му стана ясно, че изрича доста неприятни неща.

— Не можах да се въздържа. — Тя се обърна към него. Ръцете й се отпуснаха като прекършени клони покрай тялото.

— Не съм и допускал, че би могла. Винаги си била голямо изчадие. — Тъй като беше студено и тя явно започваше да трепери, той свали сакото си и я наметна.

Гневът й полека се стопяваше, оставяйки я някак си празна и изчерпана.

— Не ми пука за него и Рене, нито пък за Крис, въпреки че тази история ще усложни отношенията в отдела. Но мога да се справя с това и с Крис също. Но той обиди майка ми.

— Тя е силна жена, Софи. Ще видиш, че всичко ще бъде наред. — Тайлър пъхна ръцете си в джобовете преди да се поддаде на импулса да я прегърне. Изглеждаше така дяволски нещастна. — Съжалявам, че наранява теб.

— Всъщност какво ново под слънцето? — Последният остатък от гнева я напусна и за него останаха да й напомнят само главоболието и празният стомах. — Сигурно трябва да ти благодаря, че ме измъкна оттам, преди да се бях нахвърлила върху зяпачите с юмруци.

— Ако имаш предвид Крис, тя никак не ми прилича на зяпачка. Нещо повече, май е главно действащо лице. Но няма защо да ми благодариш.

Софи се обърна и по изражението на лицето му разбра, че той се чувства неловко. Тъй като намери това за много мило, тя се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузата.

— Все пак, благодаря. Поне не стрелях, нали? Изпускам си нервите, когато съм в лошо настроение.

— Не бе толкова страшно, пък и музиката, слава Богу, беше достатъчно висока.

— Един плюс за нея. Е, вярвам, че си свърших работата тук. Защо не се разходим до голямата къща? Мога да те уверя, че повече няма да изпадам в лошо настроение.

— Надявам се. Искаш ли палтото си?

— Така ми е добре. — Тя се усмихна и се загърна по-плътно в сакото му. Ще използвам твоето.

Градините на Вила Джиамбели блестяха с хиляди празнични лампички. Отоплените тераси бяха украсени с цветя и декоративни дървета. Масите подканяха гостите да излязат навън, да се насладят на нощта и музиката, която се лееше откъм балната зала.

Пилар използва това като извинение, за да открадне един миг за усамотение и за глътка въздух, преди да се върне сред гостите и да изпълни задълженията си на домакиня. Дори смяташе да изпуши тайно една цигара.

— Криеш ли се?

Тя едва не подскочи в сянката, където се бе притаила, но след като видя втория си баща, въздъхна с облекчение.

— Хвана ме.

— Аз самият търсех начин да се измъкна. — С пресилен жест той завъртя глава наляво и надясно, уж оглеждайки се, и прошепна. — Имаш ли?

Тя се засмя заговорнически.

— Само една — прошепна му в отговор. — Но можем да я изпушим заедно.

— Пали тогава, партньоре. Майка ти е заета. Ще имаме достатъчно време да си дръпнем по няколко пъти.

Пилар запали цигарата. Останаха скрити в сенките и си подаваха цигарата като войници в окоп.

Тя се чувстваше спокойно в неговата компания, затова се облегна на стената и се загледа в нощта. Светлините осветяваха полята, дърветата и голите преплетени клони на лозите. Зад тях, във въздуха, се носеше обаянието на музиката.

— Хубаво празненство.

— Както винаги. — Със съжаление Илай всмукна за последен път от цигарата. — Ти, майка ти и Софи надминахте себе си тази година. Надявам се, че Тереза ти е показала колко високо оценяваме труда и усилията ти за организирането на това тържество.

— Да, направи го. По нейния си начин.

— Тогава ми позволи и аз да ти благодаря от мое име. — Той я прегърна през раменете и я поведе в танц. — Една хубава жена не бива никога да остава без кавалер в танците.

— О, Илай! — Пилар сложи ръка върху рамото му. — Какво бих правила без теб? Толкова съм объркана, приличам на пате в кълчища.

— О, не бива, Пилар. Ти си голяма жена, а дъщеря ти е на твоите години, когато аз се ожених за майка ти. Тогава се опитвах да не се меся в живота ти.

— Знам.

— Тереза се бъркаше достатъчно и заради двама ни — продължи той и я накара да се разкикоти. — Обаче, трябва да си призная нещо. Не бях достатъчно добър с теб.

— Илай…

— Никога не бях достатъчно добър. Ти прахоса толкова много години с Тони Авано, но въпреки всичко успя да възпиташ чудесна дъщеря. Искам винаги да помниш това и да не губиш остатъка от живота си в тюхкане, че не ти е провървяло.

— Той се ожени за Рене. Това е.

— Още по-добре. — Илай кимна, когато очите й срещнаха неговите. — За теб, за Софи, за всички. Те са си лика-прилика, просто идеалната двойка. И техният брак го отдалечава с още една стъпка от теб. Ако питаха мен, щях да го извадя и от бизнеса. Напълно. Подозирам, че в следващите няколко години и това ще стане.

— Тони е добър в работата си.

— Има и други добри колкото него, че и повече. Моля те, не ми разваляй храносмилането. Майка ти си имаше своите причини, за да го държи. Но те вече не са толкова важни, както преди. Остави го — рече Илай и я целуна поя челото. — Или ще потъне, или ще изплува. Така или иначе той повече не е твоя грижа.

От долната тераса Тони чу целия разговор и лицето му се вкамени. Все още беше силно уязвен от с нищо непредизвиканата и ненавременната атака според него, от страна на собствената му дъщеря. Беше в състояние да я отбие, но всичко стана на публично място. Пред много хора, при това на тържеството на фирмата.

А и бизнесът, помисли си той, вече не е онова, което беше.

Не му се вярваше, че Джиамбели ще го отстранят. Но можеха да направят му живота доста труден.

Мислеха си, че е глупав и безгрижен. Много се лъжеха. Той имаше план. Как да осигури своята финансова независимост. Да я запази. Ей Богу, Господ му беше свидетел, че се нуждаеше от пари, при това от много пари. Рене вече бе изсмукала спестяванията му.

Разбира се, беше глупаво да се забърква с Крис. Щеше да прекъсне тази връзка, колкото по-скоро, толкова по-добре. Още повече че тя се оказа по-проблематична, отколкото очакваше. Беше наистина много вълнуващо, а и ласкателно, че красива млада жена като Крис бе така привлечена от него. Определено не можеше да я подмине. Освен това тя беше ядосана, при това много ядосана, щом си позволи да звъни на Рене посред нощ. Добре че успя да оправи нещата. Рене реши, че анонимният телефонен глас е на Пилар, а той изобщо не си направи труда да я разубеди. Че защо трябваше да го прави?

Тони отпи от виното си, загледан в звездите, и се опита да забрави неприятностите, преди да са пуснали корени, така както правеше обикновено.

Беше използвал Крис. Беше й обещал да й помогне да се издигне в службата при Софи и подхранваше тази надежда, така както лъжеше и Рене.

Но това си беше, както той сам се убеждаваше, просто познаване на слабостите на партньорите.

А познавайки ги, човек можеше да ги използва в своя полза. И да поддържа своето положение.

Тони възнамеряваше да продължи да живее живота, който смяташе, че заслужава. Идваше време да попълни ресурсите си. Малко оттук, малко оттам. И да погледне напред в бъдещето.

Софи се движеше сред приятелите си и се опитваше по всякакъв начин да избягва братовчедка си Джина. Тази жена се превръщаше все повече и повече в истинска напаст. Сгромолясваше се с пълна скорост по скалата на непоносимостта. Не само защото се бе облякла в нещо, което приличаше повече на червена коледна палатка с два килограма пайети по нея, но и защото досаждаше на всеки, когото можеше да хване за слушател, с цвърченето си за незаменимостта и качествата на съпруга си.

А той, както забеляза Софи, през цялото време се въртеше близо до бара. Вече беше полупиян и се опитваше да остане незабелязан.

— Майка ти добре ли е?

Софи спря и се усмихна на Хелън.

— Последния път, когато я видях, да. Здравей, чичо Джеймс. — Тя прегърна с две ръце съпруга на Хелън. Джеймс Мур беше един от прекрасните хора в живота й и доста често бе играл ролята на баща на мястото на нейния собствен.

Беше понапълнял, беше загубил повече коса, отколкото бе останала на главата му, но зад очилата със сребърни рамки очите му я гледаха все така млади и зелени. Изглеждаше наистина като добродушен чичо, макар да беше един от най-добрите адвокати по криминални престъпления в Калифорния.

— Тя е най-хубавото момиче тук, нали, Хелън?

— Както винаги.

— Отдавна не си наминавала да ме видиш.

— Ще го направя в най-скоро време. — Софи го целуна за втори път. — Ла Синьора ме натовари с много работа.

— Чух за това. Донесли сме ти подарък.

— Обичам подаръците. Къде е, дай ми го!

— Ей го там, забавлява се с онази червенокоска.

Софи се огледа и когато зърна Линкълн Мур, нададе лек вик на изненада и удоволствие!

— Мислех, че Линк е все още в Сакраменто.

— Той ще ти обясни — рече Джеймс. — Върви. И му кажи този път да се ожени за теб.

— Джеймс! — укори го Хелън. — Да вървим да намерим Пилар. Вие се забавлявайте, деца.

Линкълн Мур беше висок, тъмнокос и красив. Беше й най-близкият човек, почти като брат. През различните периоди от живота им фактът, че бе по-голям с два месеца, бе използван като предимство и от двамата. Приятелството между майките им беше връзката, която осигури и тяхната близост. Бяха израснали заедно. Поради това никой от двамата не беше се чувствал самотен.

Софи се приближи, мушна ръката си в сгъвката на лакътя му и попита червенокосото момиче.

— Досажда ли ви този младеж?

— Софи! — Линк се извърна със смях, вдигна я от пода и завъртя във въздуха. — Моята сестра по заместителство — обърна се той към червенокосата. — Софи Джиамбели, Андреа Уейнрайт. Бъди любезна, моля те.

— Здравей, Андреа — подаде ръка Софи. — Ще трябва да си поговорим. Мога да те открехна относно това момче тук.

— Не, не позволявам! Софи непрекъснато лъже за мен. Това й е хоби.

— Приятно ми е да се запознаем. Линк непрекъснато ми говори за теб — включи се в разговора Андреа.

— О, и той непрекъснато лъже. Заедно ли дойдохте от Сакраменто?

— Всъщност не. Аз съм интернист във Фриско, в спешната медицинска помощ.

— Причината да я познавам е една незначителна рана, получена при игра на баскетбол. — Линк вдигна дясната си ръка и показа белега върху пръста си. — Изкълчих го; Анди го погледна, намести и готово. Сетне аз пък я свалих.

— Всъщност той ме свали, преди аз да го наместя. Но тъй като не можах да изкълча останалите му пръсти, ето ме тук. Където много ми харесва.

— Аз отново живея в Сан Франциско — обърна се Линк към Софи. — Реших да започна работа във фирмата на татко. Искам да получа известен опит като юрист, преди да се задълбоча в политиката. Сега съм славен чиновник в юридическа кантора и се надявам да получа, каквото искам, преди да премина преградата, която разделя съдиите от подсъдимите.

— Линк, това е чудесно! Родителите ти сигурно са много доволни, че отново си вкъщи. Ще се виждаме по-често, вали?

— Разбира се. Чух, че си много заета?

— Не чак толкова. Кога ще получиш адвокатските си права?

— Следващия месец.

— Той е страхотен, да знаеш — обърна се Софи към Андреа. — Може да бъде истински трън в задника.

— Не започвай отново, Софи!

— Добре, приятно прекарване. — Тя забеляза, че Тай влиза в залата с нещастен вид. — Дългът ме зове. Да не си отидеш, преди да видиш мама. Знаеш колко държи на теб. — Софи го дръпна за сакото. — Един Господ обаче знае защо!

— Няма. Ще ти се обадя.

— Надявам се. Радвам се, че се запознахме, Андреа.

— И аз. — Анди погледна Линк. — И така, бил си трън в задника значи?

— Ами, да. Това е нещо като ругатня помежду ни. — Той се усмихна и я завъртя на дансинга.

— Усмихни се, Макмилън.

Тай я погледна.

— Защо?

— Защото ще трябва да танцуваш с мен.

— Защо? — Той въздъхна, докато тя хвана ръката му. — Извинявай. Прекалено дълго говорих с Мади Кътър. Хлапето не спира да задава въпроси.

— Двамата изглежда доста се спогаждате. Ще танцуваме по-добре, ако ме прегърнеш.

— Добре. — Той сложи ръката си на кръста й. — Тя е интересно хлапе и много умно. Виждала ли си дядо ми?

— Не. Защо?

— Искам да го видя. Него и Ла Синьора. След което смятам да се прибирам вкъщи. Стига ми толкова за днес.

— Ти си истински динозавър. — Тя плъзна ръка към косата му и се заигра с нея. Има прекалено много коса, помисли си Софи. Твърда и непокорна. — Отпусни се малко, Тай. Отдай се на удоволствията. Коледа е.

— Не все още. Има още много работа да се свърши, преди да дойде Коледа, а и след нея.

— Хей! — Тя го дръпна за перчема, за да спре да се оглежда из тълпата за дядо си и да погледне към нея. — Тази нощ нямаш друга работа за вършене, пък и аз съм ти задължена, че ме спаси.

— Ти не беше в опасност. Виж другите бяха, но не и ти.

Тай не искаше благодарностите й, държеше я на разстояние. Едно безопасно разстояние Тя винаги е била опасна, а толкова близо до един мъж ставаше направо смъртоносна.

— Освен това има няколко графики, които трябва да прегледам. Какво толкова смешно има? — попита, когато Софи се разсмя.

— Чудех се на какво ще приличаш, ако поне един път се отпуснеш. Обзалагам се, че всъщност си много луд, Макмилън.

— Аз съм се отпуснал — промърмори той.

— Я ми разкажи нещо. — Софи прокара пръсти по шията му, наслаждавайки се на начина, по който сините му очи с цвят на езерна вода потъмняха и се изпълниха с тревога. — Но което няма нищо общо с виното или с работата.

— И какво например?

— Например литература, изкуство, някаква забавна случка от детството ти, тайна мечта или фантазия.

— Моята тайна мечта в момента е да се измъкна оттук.

— Продължавай. Хайде! Кажи първото, което ти идва в момента наум.

— Да смъкна роклята ти и да пробвам дали си толкова сладка и на вкус, колкото миришеш. — Той изчака една секунда реакцията й. — Виж ти, това май ти затвори устата.

— Само за малко и само защото се замислих какво да ти отговоря. Открих, че съм доста заинтригувана от предложението ти. Повече отколкото очаквах. — Тя отметна глава назад, за да го огледа по-добре. О, да, харесваха й очите му, особено сега, когато в тях играеха пламъчетата на страстта. — И знаеш ли защо?

— Отговорих на достатъчно въпроси за една вечер. — Той се опита да се измъкне, но Софи задържа ръката му на рамото си.

— Хайде да приключим със задълженията си тук, след което можем да отидем у вас?

— Толкова ли е лесно за теб?

— Би могло да бъде.

— Не и за мен, благодаря. — Гласът му стана студен и очите му отново зашариха из залата.. — Бих казал, че тук има достатъчно много възможности, ако си падаш по бързата свалка за една нощ. Аз лично си отивам вкъщи.

Той се отдръпна и тръгна.

Трябваха й поне десет секунди, за да дойде на себе си и още три преди яростта да се надигне в гърлото й и да я задави. Това все пак му даде възможност да се измъкне от залата и вече беше слязъл няколко стъпала, когато Софи го настигна.

— Не, не си отиваш вкъщи! — просъска с приглушен глас, като мина покрай него и затвори вратата на салона зад себе си. — Задник такъв! Кучи син! — Независимо че ругаеше, гласът й бе овладян и почти спокоен. Той не можеше обаче да знае какви усилия й струваше това.

— Права си. — Прекъсна я преди да е произнесла целия си репертоар от италиански ругатни. — Беше грубо от моя страна, за което се извинявам.

Извинението, поднесено съвсем безразлично, превърна гнева и в сълзи но Софи успя да ги преглътне.

— Според теб аз съм развратница, нали? Курва, защото мисля за секса така, както го възприемат мъжете.

— Не! Господи! — Той нямаше предвид нищо подобно, само искаше тя да го пожелае, както я желаеше той. — Не беше това!

— Щеше да ти хареса повече, ако се преструвах на недостъпна, ако те бях оставила да ме сваляш и съблазняваш. Но понеже съм честна, значи съм евтина.

— Не. — Тай хвана ръцете й с надеждата, че ще успее да успокои и нея, и себе си. — Знаеш, че те желая. Винаги си ме възбуждала. Не биваше да ти го казвам. Не биваше. Моля те, не плачи.

— Не плача!

— Добре, добре. Виж, ти си красива, интелигентна, страхотна и струваш много повече от мен. Досега успявах да си държа ръцете далеч от теб и смятам да продължа да го правя.

— Сега ръцете ти са върху мен.

— Извинявай. — Той веднага свали дланите си от раменете й. — Извинявай.

— Искаш да кажеш, че ме обиди, защото си страхливец?

— Виж, Софи. Трябва да си отида у дома. Главата ме боли. Ще се видим утре на работа и ще забравим какво се е случило тази вечер.

— Не мисля така. Каза, че съм те възбудила, нали? — Тя го побутна и той отстъпи още една крачка. — И заради това ми удари един шамар.

— Беше глупаво от моя страна. Казах, че съжалявам.

— Не е достатъчно. Сега опитай по друг начин. Преди да успее да отговори или да направи нещо, тя вече се бе притиснала към него. Всичко останало беше инстинкт.

Устните й бяха горещи, меки и много изкусни. Изсмукваха неговите. Тялото й беше тънко, гладко и много гъвкаво. Усещаше женствените му извивки.

Разумът му се замъгли. Но това Тай щеше да осъзнае по-късно. Сега просто изключи, сякаш някой завъртя електрически ключ и го остави без защита срещу възбудата, която го връхлетя като пантера. Да, вкусът й беше толкова сладък, както и уханието й. И Тайлър вече го знаеше.

Беше тъмна и опасна, и страшно женствена.

Той я притисна още по-силно към себе си, преди да може да се спре, отговаряйки на леките ухапвания на зъбите й; докато цялото му същество пропадаше в някаква бездна.

В един миг тя се бе увила около него като екзотично южно растение, а в следващия Тай осъзна, че се е отдръпнала, докато кръвта блъскаше в главата му и пред очите му плуваха червени петна.

— Сега се оправяй сам. — Софи прекара леко пръста си по долната си устна и се обърна да отвори широко вратите.

— Чакай за момент! — Той я сграбчи и я обърна към себе си. Не беше сигурен какво смята да прави, но едва ли щеше да бъде мил и внимателен.

И тогава видя ужаса, изписан върху лицето й. Преди да успее да направи каквото и да е, тя го отблъсна силно и прекоси стаята към масичката пред огледалото.

— Dio! Маdоnnа! Света Богородице! Кой е направил това?

Тогава Тай също ги видя. Трите ангела на Джиамбели. Червената боя се бе стекла по лицата им като кръв от пресни рани. Върху гърдите на всеки със същата боя бе написано грозно съобщение.

— Седни, Софи. Ще ги махна оттук, преди баба ти или майка ти да са ги видели. Ще ги занеса вкъщи и ще ги почистя.

— Не. Аз ще го направя. Мисля, че е лак за нокти. Стар ученически гаден номер — рече доста спокойно тя. Гневът нямаше да й помогне особено, помисли си Софи, докато вземаше трите фигури в ръце. И освен това не откриваше гняв под тъгата. — Предполагам, че е Рене. Или Крис. Те двете със сигурност мразят жените от рода Джиамбели.

— Дай на мен. — Тайлър сложи ръка на рамото й. — Никой не бива да научава за това. Ще ги почистя и ще ги върна, преди някой да е забелязал липсата им.

Софи изпита желание да сложи ангелите в големите му силни ръце, а заедно с тях и тя да потъне в прегръдката му. Отстъпи крачка встрани, наистина беше готова да го направи.

— Остави, сама ще се оправя. А и нали бързаше да се прибереш вкъщи.

— Софи! — Гласът му беше спокоен и търпелив, мил и толкова нежен, че тя въздъхна.

— Трябва да го направя. Аз. И освен това искам да ти се посърдя още малко. Така че върви.

Той я остави да си тръгне, но веднага щом остана сам, се обърна и изкачи каменните стъпала на балната зала. Реши, че ще се помотае още малко тук. Само за да бъде сигурен, че единственото повредено и наранено нещо тази вечер, ще си останат трите ангела.

Софи се затвори в стаята си и внимателно почисти фигурите. Беше наистина, както и очакваше, червен лак за нокти. Чист вандализъм, отвратително деяние, но за щастие поправимо.

Не можеш толкова лесно да навредиш на Джиамбели, помисли си тя. Ние сме достатъчно устойчиви и твърди. Достатъчно жилави, за да не обръщаме внимание на гадостта на деянието, но и твърде упорити, за да не оставим автора на престъплението неразкрит.

След като почисти фигурките, тя ги отнесе долу, постави ги на мястото им и откри, че това възвърна увереността й. Беше се някак поразклатила след случката между нея и Тайлър.

Малоумник, помисли си тя, отивайки към античното огледало, за да сложи малко пудра на носа си. Вярно, че се целуваше добре, но пак си оставаше малоумник. Надяваше се той да страда. Да прекара дълги, потни и мъчителни часове тази нощ. Ако на следващия ден изглеждаше измъчен и нещастен, тя може би, но само може би, щеше за малко да го откачи от ченгела на мъченията.

И после да го окачи отново.

Софи се огледа в огледалото и докосна с пръсти устните си.

Но бързо започна да оправя червилото си, защото чу, че вратата се отваря.

— Софи!

— Nоnnа? — Тя погледна към трите ангела. Всичко беше наред. — Просто дойдох да пооправя. Веднага се връщам.

Тереза затвори вратата зад себе си.

— Видях те да излизаш след Тай.

— Ммм. — Трябваше й време, затова се направи, че си черви устните.

— Нима си мислиш, че понеже съм стара не мога да позная какво пише в очите ти?

— За какво говориш, nonnа?

— За горещата кръв.

Софи сви рамене и притисна устните си една към друга.

— Имахме малък спор.

— Един спор не изисква да си оправяш червилото.

Този път Софи се разсмя и се обърна към баба си.

— Ама че набито око имаш, бабо! Ние наистина имахме спор и аз го реших по мой си начин. Освен това мога да целуна Тай, имам както морално, така и юридическо право на това. Ние не сме кръвни роднини.

— Обичам те, Софи. Обичам и Тай.

Софи почувства как се размеква. Такива думи не излизаха лесно, нито често от устата на Тереза.

— Знам.

— Но не ви събрах да работите заедно, за да се наранявате или обиждате.

— А защо ни събра?

— За доброто на семейството. — Тъй като денят беше дълъг и уморителен, Тереза приседна. — Страстта може да попречи на правилното решение. Това е много важна година за нас и преди да започне, ние трябва направим промените и да разместим пластовете. Ти с много красива млада жена.

— Хората казват, че приличам на баба си.

Тереза се подсмихна лекичко. Тя също погледна към трите ангела и очите й омекнаха.

— Може би малко. Повече приличаш на дядо си. Той наистина беше красив, като картинка. Аз се омъжих по задължение за него, но бракът ни не беше грешка. Освен това беше добър човек. Красотата е оръжие, cara. Внимавай как ще я използваш, защото без доброта тя може да се обърне срещу теб.

Софи също седна.

— Аз… Твърда ли съм, бабо?

— Да. — Тереза протегна ръка и докосна леко ръката на внучката си. — Но това не е лошо качество. Една мека жена много лесно може да бъде смачкана и наранена. Майка ти преживя и двете. Тя е моя дъщеря, Софи — рече хладно и спокойно Тереза, когато почувства как младата жена се стегна. — Мога да ти кажа всичко, което мисля. Ти не си мека и вървиш по своя път. Което ме радва Доволна съм от теб. Казах само, че твърдостта може да се превърне в грубост без доброта. Бъди добра!

— Защо си доволна от мен, nonnа? Защото, вървейки по моя път, всъщност вървя по твоя?

— Може би. Ти си Джиамбели. Кръвта вода не става.

— Но съм и Авано.

Тереза наклони глава и гласът й стана гневен.

— Точно така. И ти си доказателството чия кръв е по-силна. Във вените ти тече кръвта и на баща ти. Той е потаен човек и ти можеш да бъдеш потайна. Той е амбициозен, такава си и тя. Но неговите слабости никога не са били твои. Той няма сърце и това го погуби, а също и страхливостта му. Баща ти не е смел човек. А ти имаш и сърце, и кураж, и въпреки това можеш да бъдеш твърда и добра.

— Знам, че го мразиш — рече тихо Софи. — Тази вечер аз също го мразя.

— Мразя е силна дума. Не бива да я използваш, когато говориш за баща си какъвто и да е той и каквото и да е сторил. Аз не мразя Антонио Авано. — Тереза отново стана на крака. — Не изпитвам никакви чувства към него. Той направи своя избор. С него ще се видим само още веднъж и след това повече няма да съществува за мен.

— Ти ще го освободиш?

— Той направи своя избор — повтори Тереза. — Сега ще трябва да си понесе последствията. Ти няма защо да се притесняваш. — Тя подаде ръката си. — Хайде, трябва да се върнем на празненството. Ще намерим майка ти и ще им покажем трите поколения жени от рода Джиамбели.

Беше много късно през нощта, когато Тони влезе в апартамента на дъщеря си в Сан Франциско. Чудеше се дали някой знаеше, че има ключ от жилището през всичките тези години.

Носеше със себе си бутилка вино, избрана от личната му изба. Една бутилка „Барало“ щеше да придаде на нещата цивилизован оттенък. Думата изнудване не беше от неговия речник. Пък и никога нямаше да бъде спомената. Тук щеше да се проведе делови разговор. Тони отвори бутилката в кухнята и остави виното да подиша, докато вземе две чаши. Ядоса се, че няма пресни плодове в хладилника, но реши да ги замести със сирене „Бри“.

Дори в три часа сутринта традициите трябва да бъдат спазвани.

Беше доволен от себе си, че определи срещата толкова късно. Трябваше му време да сложи Рене да спи. Тя остана будна повече от час, след като се прибраха обратно в апартамента, говорейки за Джиамбели, за тяхното отношение към него, за неговото бъдеще във фирмата. И за пари, разбира се.

Парите бяха основната й тема.

Но той не можеше да я обвинява за това.

Животът, който водеха, изискваше много пари. За разлика от Пилар, Рене не беше сложила на масата зестра от неограничени капитали. И, за разлика от Пилар, Рене преминаваше през парите като парен валяк и ги пилееше така, сякаш ако в джоба й останеха малко стотинки, щяха да я опарят.

Няма значение, мислеше си Тони, докато нареждаше бисквити до сиренето. След малко щеше много бързо да увеличи паричните си ресурси.

Джиамбели имаха намерение да се освободят от него. Да го прогонят. Беше сигурен в това. Нито Пилар, нито Софи щяха да застанат на негова страна или да се застъпят за него. Знаеше какво щеше да стане, но предпочете да не обръща внимание и да се надява, че ще му се размине. Или по-скоро, даде си сметка Тони, сам позволи на Рене да го заклещи в ъгъла.

Но все още имаше възможности. Няколко. Първата, от които щеше да влезе тук само след няколко минути.

Тони вече подреждаше планове в главата си. Трябваше да си потърси заместник, с което щеше да спечели време Имаше и други пътища и те можеха да бъдат разширени, ако станеше необходимо. Тони разполагаше с много контакти и перспективи, познаваше доста хора от бизнеса. Тереза Джиамбели щеше да съжалява, че го бе подценила. Много хора щяха да съжаляват. В края на краищата той щеше да си стъпи на краката, така както винари бе правил досега. Тони не се съмняваше нито за секунда в това.

Почукването на вратата го накара да се усмихне. Той напълни двете чаши с вино и ги постави заедно с бутилката върху таблата със сиренето и бисквитите. После отнесе подноса върху малката масичка в хола.

И като затегна копчетата си за ръкавели, приглади коса и се усмихна, отиде да отвори вратата, готов да води преговори.