Отрова

9.

— Не знам защо трябваше да идваме тук!

— Защото се нуждая от някои неща. — Можеше и да не се отбива, съгласи се вътрешно с него Софи. Но нямаше причина да не отиде до апартамента си, след като вече бе дошла в Сан Франциско. Нима не беше се смилила над Тай и не бе взела колата на Илай, вместо своето кабрио! — Слушай — продължи тя. — Обясних ти още в началото, че трябва да проверявам от време на време какво, става в офисите. Крис продължава да се противопоставя на новото положение. Желателно е да ни вижда заедно, мен и теб, като екип.

— То пък един екип!

— Е, аз се справям. — Тя зави към паркинга и удари спирачките. — Мисля, че сключихме примирие по време на празниците. В момента нямам нито време, нито желание да се боря с теб.

Тя излезе, тресна вратата и пъхна ключовете в куфарчето си.

— Какъв е проблемът?

— Аз нямам проблеми. Ти си проблемът.

Тайлър заобиколи, отиде от другата страна до нея и се подпря на бронята. Вече два дни беше настроена кавгаджийски. Достатъчно дълго време, за да му писне на всеки от двамата. Той не смяташе, че причината е инцидентът по време на коледното празненство. Всъщност тогава тя беше излязла победител.

— Нали уж сме един екип? Все още ли си ядосана заради ангелите?

— Не. Погрижих се за тях, нали? Отново са красиви, като нови.

— Вярно. И сега какъв е проблемът?

— Искаш да знаеш какъв е проблемът ли? Добре. Мразя да ставам всяка сутрин по тъмно и да трамбовам из полето в студа. Но го правя, както виждаш. После се прибирам, за да си свърша работата, но съм длъжна да идвам и тук, макар че имам заместничка, която не само че спи с баща ми, но е готова да вдигне бунт на борда на кораба.

— Уволни я.

— О, да, виж това е идея! — Тя почука с пръсти по слепоочията си, докато гласът й заглъхна. — Как не ми беше хрумнало досега? Може би, защото сме в реорганизация, по средата на една огромна, интензивна и особено важна рекламна кампания и няма друг служител толкова квалифициран, че да поеме работата? Да, знаеш ли, това може би е причината, поради която все още не съм я изритала по кльощавия задник.

— Виж какво, хлапе. Който си е напълнил обувките с пясък, трябва сам да си ги изтърси.

— Нямам време — извика Софи и за да докаже това, извади бележника си. Беше поизмачкан. — Би ли погледнал тук, за да видиш програмата ми за близките шест седмици? — Тя го пъхна обратно в куфарчето си.

— Значи си притисната отвсякъде. — Той сви леко рамене, — Тогава използвай сутрините, за да свършиш онова, което трябва. Аз ще те заместя в лозята.

Погледът, който му отправи, беше като картечен откос.

— Нямам нужда от снизхождение, нито от подаръци, Макмилън. Но ти си дяволски прав, че съм притисната отвсякъде. Опитах се да обуча майка ми, но тя не проявява никакъв интерес към тази работа. Трябваше да отменя три срещи с трима много интересни мъже, защото съм претрупана с работа. Социалният и личният ми живот просто изтичат в канала. Не мога да преодолея проклетата Рене вече два дни, за да се свържа с баща ми, който не си е в офиса. А е задължително да говоря с него във връзка с един от нашите основни клиенти през следващите четиридесет и осем часа, тъй като някой, който за съжаление не съм аз, трябва да лети до Сан Диего след четиридесет и девет часа.

— Защо не звъннеш на Маргарет? Мислех, че тя се занимава с основните и важни клиенти.

— Мислиш ли, че не съм опитала? Толкова ли глупава ти изглеждам? — Уморена, ядосана и отегчена, Софи се упъти към асансьора в подземния гараж и го повика. — Тя замина за Италия още вчера следобед. Но нито тя, нито хората й са запознати със сметката на Туинър, защото Туинър винаги е бил галеното дете на татко. Освен това не искам хората на Туинър да знаят, че сме открили дупка във веригата. Пропуски.

— Никой не е снизходителен към теб — отбеляза Тай. — Но ти си прекалено снизходителна към Авано.

— Не, не съм снизходителна. Но тъй като съм загрижена за Джиамбели, ще го прикривам, докато мога. Не ми харесва, дойде ми до гуша и освен това ме боли главата.

— Добре. — Той изненада и двамата като посегна и започна да разтрива раменете й, когато влязоха в асансьора. — Вземи аспирин, след това ще свършим всичко едно по едно.

— Тя няма право да не ме допуска до баща ми! Както на лична, така и на служебна основа.

— Така е. — Разправиите с Рене, съгласи се Тай, наистина можеха да причинят истинско главоболие, — Но това е игра на нерви. Обаче Рене няма да изпита никакво удоволствие, ако ти не й покажеш, че е успяла да те ядоса. Поразпитай другите за него.

— Ако го направя, боя се, че ще изглежда като… по дяволите! Та той си е глупак! Толкова съм му ядосана, че ме забърка в тази каша. Ако не я оправя до края на деня…

— Ще я оправиш до края на деня.

— Ох. — Софи въздъхна и излезе от асансьора. Обърна се и го изгледа. — Защо си толкова добър с мен?

— Защото го заслужаваш. Освен това клиент като Туинър е голям залък. Е, и аз не прекарвам цялото си време на полето — отвърна Тайлър, когато тя вдигна изненадано вежди. — Ако ми беше казала, че се опитваш да проследиш сделките на баща си, щях да ти подам ръка. Няма нужда да ходиш при Кътър.

Софи стисна устни.

— Не. Но мисля, че той знае нещо повече. И скоро, доста скоро ще посочи целта.

— Тогава трябва да действаме по-бързо. Нали сме от един екип, забрави ли?

— Само защото харесваш Кътър по-малко, отколкото мен, нали?

— А какви са твоите подбуди?

Това я накара да се разсмее, докато пъхаше ключа в ключалката.

— Също толкова добри като твоите. Ще взема само някои неща, в това число и няколко стари папки, които ще помоля майка ми да прегледа. Мисля, че може да има някакви бележки за Туинър, които да хвърлят светлина върху съмненията ми. Ще те върна вкъщи преди вечеря. — Тя спря и се обърна към него. — Освен ако не искаш — добави с лека усмивка, — да променим дневния си ред и да опитаме един друг вид обща работа в екипа.

— Зарежи това.

— Хареса ти да ме целуваш.

— Когато бях малък, харесвах зелени ябълки. И открих, че от тях ми става лошо и ме боли корема.

— Аз съм зряла.

Тайлър посегна и натисна дръжката на вратата.

— Ти го казваш.

Софи сви рамене и се обърна.

— Започвам да те харесвам, Макмилън. Какво, по дяволите, ще правим сега? — Тя бутна вратата, направи една крачка и се вкамени. — Татко?!

Успя да зърне картината пред очите си само за секунда, преди Тай да я отмести. Но тя се запечата завинаги в съзнанието й. Баща й седеше на нейния стол, главата му с красивите си посребрени слепоочия бе килната встрани и цялата му риза отпред беше тъмнокафява и корава. А очите му, неговите умни и красиви очи, бяха широко отворени и немигащи.

— Татко! Той е… аз трябва да… Господи, баща ми!

Софи беше бледа като платно и започваше да трепери, така че Тай я изведе и подпря на стената извън апартамента.

— Слушай ме, Софи! Чуй ме! Използвай мобилния си телефон. Набери девет-едно-едно. Веднага!

— „Бърза помощ“ — тя се опита да се измъкне от мъглата, която се стелеше в мозъка й, и започна да се бори с Тайлър. — Той се нуждае от лекар. Трябва да отида при него!

— Стига. — Тайлър я хвана здраво за раменете и я разтърси. — Не можеш да му помогнеш. — Веднага отхвърли мисълта да се върне и да провери състоянието на Тони. Не можеше да остави Софи сама. А и вече беше видял достатъчно, за да е наясно, че нищо не може да бъде направено. Тони беше мъртъв, при това отдавна.

Той сложи Софи да седне на пода, отвори куфарчето й и извади мобилния телефон.

— Трябва да извикаме полиция.

Софи наведе глава и я подпря на коленете си, докато Тайлър даваше необходимата информация и адреса на дежурния в полицията. Тя не можеше да мисли. Все още. Но трябваше да се стегне и да се вземе в ръце.

— Добре съм вече. — Гласът й беше тих, почти спокоен, макар че ръцете й трепереха. — Знам, че е мъртъв. Трябва да вляза при него.

— Не. — Тайлър седна на пода до нея и я прегърна през раменете. — Не си добре. Съжалявам, Софи. Нищо не можеш да направиш.

— Винаги има. — Тя вдигна глава. Очите й бяха сухи. Сухи и пламтяха. — Някой е убил баща ми и сигурно има нещо, което мога да направя. Знам какъв беше. — Гласът и се прекърши и сълзите, които я задушаваха, бликнаха и захапаха по лицето й. — Но все пак ми беше баща.

— Знам това. — Той я притисна в прегръдката си и приласка главата й на рамото си.

Не я изостави нито за секунда. Софи реши, че винаги ще помни това, независимо какво става или не става по между им. Когато нещата бяха най-зле, Тайлър беше неотлъчно до нея.

Тя седеше на дивана в апартамента срещу нейния. Беше присъствала на няколко весели купона тук, спомни си Софи. Двамата хомосексуалисти, които живееха в апартамента, организираха много приятни и забавни сбирки. И сега единият от тях, Франки, художникът график, който често си работеше у дома, отвори апартамента си, за да приеме нея и полицията. И Господ да го благослови, дискретно се затвори в спалнята, за да ги остави на спокойствие и да не досажда с присъствието си.

Нямаше съмнение, че историята щеше да се разчуе и да обиколи сградата като светкавица. Но поне засега той постъпи като мъжко момче. Нищо че беше хомосексуалист. Софи нямаше да забрави и това.

— Не знам какво е правил в моя апартамент — повтори отново тя. Опитваше се да разгледа лицето на мъжа, който я разпитваше. Както да запомни и името му. Инспектор Ламон ли беше? Не, Клермонт? Чертите му все се размазваха пред очите й.

— Имаше ли баща ви или някой друг ключ от жилището ви? — Името му наистина беше Клермонт. Алекзандър Клермонт.

— Не. Аз… да. Софи вдигна ръка и притисна челото си, сякаш да се освободи от мислите. — Баща ми. Дадох му ключ скоро след като се преместих тук. Той имаше да довършва някои неща по обзавеждането на своята къща, а пък аз бях в провинцията. Предложих му да използва моя апартамент, докато ме няма. Не си спомням да ми е връщал ключа. Но и на мен съвсем ми беше излязло от ума.

— Често ли използваше баща ви жилището?

— Не. Никога, докато не му го предложих. Отсядаше в хотел. — Или поне така казваше, помисли си. Дали не беше използвал апартамента й и преди това? При не един и два случая, когато се връщаше от пътувания, откриваше, че някой е бил тук в нейно отсъствие.

Просто някои дреболии, които не бяха по местата си.

Глупости! Не може да бъде! Сигурно са били хората от службата по почистване. Баща й нямаше причини да използва апартамента й. Той си имаше свой собствен, където живееше с Рене.

Там мамеше майка ти, прошепна един глас в мозъка й, Мамеше я с Рене.

Госпожице Джиамбели?

— Извинете ме. Какво казахте?

— Искаш ли малко вода? Или нещо друго? — прекъсна разговора Тайлър, с което й даде възможност да се върне обратно в действителността.

— Не, благодаря. Извинете, инспекторе. Загубих нишката.

— Няма нищо. Питах ви кога за последен път видяхте баща си.

— В събота през нощта. На тържеството по случай Коледа във Вила Джиамбели. Това е ежегодно традиционно парти. Баща ми също присъстваше.

— Кога си тръгна?

— Не мога да кажа. Имаше много хора. Той не дойде да се сбогува.

— Сам ли беше?

— Не, с жена си. Рене.

— Баща ви е женен?

— Да, ожени се един ден преди тържеството. Тя се казва Рене Фокс. Не сте ли се свързали с нея?

— Не знаехме, че съществува. Къде можем да я намерим? На адреса на баща ви ли?

— Да. Аз… да — повтори тя и преглътна онова, което бе на езика й.

— Имате ли оръжие, госпожице Джиамбели?

— Не.

— Държите ли пистолет в апартамента?

— Не. Не обичам оръжията.

— Баща ви имаше ли оръжие?

— Не знам. Поне аз не знам да е имал.

— Кога бяхте за последен път в апартамента си?

— Преди седмица. Както вече ви казах, през следващите шест месеца ще живея основно в Напа Вали. Дойдох днес в града заедно с господин Макмилън и след като посетих офиса ни, реших да си взема някои неща оттук.

— Какви бяха отношенията ви с баща ви?

Софи настръхна. Тъй като седеше до нея, Тайлър усети това.

— Той беше мой баща, детектив. Ще ви спестя неудобството да ме питате дали аз съм го убила. Е, добре. Ще ви отговоря направо. Не съм го убила аз. И не знам кой може да го е направил. Нито защо.

Гласът на Клермонт остана спокоен.

— Имаше ли баща ви врагове?

— Очевидно — отвърна със сарказъм Софи.

— Които вие познавате? — добави инспекторът, без да се засегне ни най-малко от иронията в гласа й.

— Не. Не познавам никого, който би искал да го убие.

Клермонт погледна бележника си, опитвайки се да прочете някои от бележките си.

— От колко време родителите ви са разведени?

— Живеят официално разделени от седем години.

— Разделени?

— Да. Не живеят заедно, откакто бях дете.

— Значи тази Рене Фокс е втората съпруга на баща ви?

— Правилно.

— И те са женени само от няколко дни.

— Доколкото знам.

Усещаше в стомаха си огромна леденостудена топка. Нямаше да позволи на този детектив да разбере, че е нервна.

— Мисля, че разводът е бил оформен един ден преди сватбата на баща ми с Рене. Но това беше само една формалност, инспекторе.

Въпреки че краката й трепереха, Софи се изправи.

— Извинете, но трябва да отида при семейството си. Не искам да научат за това нещастие от вечерните новини. Нито от някой чужд човек. Трябва да си ида вкъщи. Можете ли да ми кажете какво ще стане с баща ми? Какво трябва да се направи сега?

— Ще продължим разследванията. Моят партньор работи във вашия апартамент с екипа по криминалистика. Търсят следи, отпечатъци, улики. Ще обсъдим нещата със следващия наследник.

— Аз съм единственото му дете. Баща ми няма други наследници.

— Жена му е следващата наследница, госпожице Джиамбели.

Устата й се отвори и затвори. Когато ръката й се отпусна, Тайлър просто я взе и задържа в своята.

— Ах, да, разбира се. Трябва да си вървя. Тай?

— Тръгваме..

— Господин Макмилън, имам няколко въпроса и към вас.

— Дадох ви адреса си. — Тайлър го изгледа през рамо, докато водеше Софи към вратата. — Знаете къде да ме намерите.

— Добре. — Клермонт затвори бележника си. — Така и ще направя.

Имаше чувството, че заедно с партньора си много скоро ще тръгнат на не особено приятно пътешествие в провинцията.

Отиде до вратата на спалнята, сигурен, че ако я отвори без да почука, от нея ще се изсипе съседът, с ухо, залепено до ключалката. Затова почука. Винаги беше по-добре да запазиш приятелски отношения с хората, особено когато се налага да им задаваш въпроси.

Алекзандър Клермонт обичаше френски вина, италиански обувки и американски блус. Беше израснал в Сан Франциско, беше средният син в семейство от така наречената средна класа. Родителите му работеха здравата, за да дадат добро образование на своите три момчета и да им осигурят приличен живот.

По-големият му брат беше детски лекар, а по-малкият — преподавател в университета в Бъркли. Алекс Клермонт трябваше да стане адвокат.

Но той беше роден за ченге.

Законът беше един вид инструмент в ръцете на ченгето и съвсем друг в ръцете на адвоката. За адвоката законът служеше да скрие, да извърти нещата, да ги прекрои така, че да отговарят на нуждите на клиента.

Клермонт разбираше това и в известна степен го уважаваше.

Но за ченгето законът си беше закон. — А той го боготвореше.

Сега, почти два часа след откриването на трупа, инспектор Клермонт служеше на закона.

— Какво мислиш за дъщерята?

Той не отговори веднага, но партньорката му го познаваше и беше свикнала. Тя караше колата, защото влезе първа в нея.

— Богата — рече след малко той. — От класа. С твърда черупка. Не каза нищо, което не искаше да каже. Личеше, че в главата й е пълна каша, но внимаваше какво говори.

— Голяма и важна фамилия. Голям и гнусен скандал. — Морийн Магуайър спря на светофара и потропа нервно с пръсти по волана.

Тя и Клермонт бяха пълна противоположност, което според нейното мнение беше причината да намерят своя общ ритъм на работа след първоначалните сблъсъци преди три години и да работят много успешно като партньори.

Тя беше бяла. Ирландка с лунички, сламеноруса коса и нежни сини очи. На тридесет и шест години, с четири години по-възрастна от Клермонт, щастливо омъжена и с къща в покрайнините. Докато той беше черен, ерген и живееше в града.

— Никой не е видял някой да влиза. Никакъв автомобил. Проверяваме такситата, дали някой е идвал с клиент дотук. От огледа на тялото личи, че смъртта е настъпила преди тридесет и шест часа. Ключът от апартамента беше в джоба му, заедно с триста долара, дребни пари и доста презервативи. Има златен „Ролекс“, златни копчета за ръкавели с малки диаманти на тях. Апартаментът е пълен с вещи, които лесно могат да бъдат задигнати. Нищо не е пипнато. Значи не е обир.

Той кимна с глава.

— Стига бе! Да не се шегуваш!

— Само ти изброявам фактите. Две чаши вино, едната пълна, другата наполовина, едната с отпечатъци. Неговите. Застрелян е там, където е седял. Няма следи от борба. От траекторията на изстрела става ясно, че убиецът е седял на дивана. Прилича на приятна среща на вино и сирене и… изведнъж: „О, извинете — бум! бум! бум! Вие сте мъртъв.“

— Господинът се е развел и оженил за втори път в един и същи ден. Обаче романтичната увертюра завършва зле.

— Може би. — Магуайър изкриви устни. — Трудно е да се каже какво е станало. Три изстрела, от пистолет двадесет и пети калибър, и бих казала почти от упор. Не произвежда много шум, но все пак е изненадващо, че никой не е чул нищо в пренаселена сграда като тази.

Тя паркира и се загледа към съседната Сграда.

— Доста странно, нали? Новоизлюпеният съпруг два дни не се прибира вкъщи, а булката дори не е съобщила в полицията, че е изчезнал.

— Хайде да проверим защо.

Рене тъкмо се бе върнала от една тричасова процедура в козметичния салон. Нищо не я ободряваше така, както дългите масажи и грижите за лицето и тялото. Може би само пазаруването по магазините й беше по-приятно. Но тя бе успяла да си достави и това удоволствие, направи един бърз набег в „Нойманс“, където се позабавлява щедро за сметка на Тони.

Докато си сипваше малко вермут, си помисли, че съпругът й ще трябва да плаща с лихвите заради своето малко необявено бягство, което й беше спретнал от два дни насам.

Беше го правил и преди, за по няколко дни, когато го бе притискала по-здраво към стената по една или друга причина. Хубавата част от историята беше, че той винаги се връщаше. И задължително с някакъв, много скъп и красив подарък в ръка и, естествено, съгласен с всички нейни изисквания и готов да направи всичко, което поиска.

Е, нямаше нищо против да разполага с малко свободно време и за себе си. Освен това всичко вече беше законно уредено.

Рене вдигна ръка и със задоволство огледа пръстена. Вече беше госпожа Антъни Авано и възнамеряваше да остане такава още дълго време.

Направо щеше да скалпира Тони, ако тръгнеше да се развежда.

Когато звънецът на вратата иззвъня, тя се усмихна доволно. Сигурно беше той. Блудният син се завръщаше. Той си знаеше, че е по-добре да позвъни, вместо да използва ключа си, за да влезе. Последния път, когато го бе сторил, го бе посрещнала с пистолет в ръката.

Едно нещо можеше да му признае. Тони бързо се учеше.

Рене отвори вратата, готова да го накара да пълзи на колене и да се моли. Но се намуси недоволно, когато видя мъж и жена пред себе си, които държаха в ръцете си отличителни знаци.

— Госпожо Авано?

— Да. Какво има?

— Аз съм инспектор Клермонт, а това е моята партньорка инспектор Магуайър от полицията в Сан Франциско. Може ли да влезем?

— Защо?

— Моля, госпожо Авано, може ли да влезем?

— Тони в затвора ли е? — просъска през зъби тя, като отстъпи назад. — Какво, по дяволите, е направил?

— Не, госпожо, не е в затвора. — Магуайър пристъпи и влезе. — Съжалявам, госпожо Авано. Съпругът ви е мъртъв.

— Какво? — Рене изпусна една дълга въздишка. — Но това е смешно! Сигурно имате грешка.

— Няма грешка, госпожо Авано — рече Клермонт. — Може ли да седнем?

Рене почувства леко свиване в стомаха и отстъпи..

— Искате да повярвам, че Тони е мъртъв? Просто мъртъв?

— Много съжаляваме, госпожо. Защо не седнете? — Магуайър понечи да я хване за ръката, но Рене рязко се отдръпна.

Лицето й бе пребледняло, но очите й си оставаха съвсем живи. И сърдити.

— Какво се е случило? Катастрофа ли?

— Не, госпожо. Бихте ли ни казали кога за последен път видяхте съпруга си, или сте разговаряли с него?

Рене загледа втренчено Клермонт.

— В събота през нощта, предполагам след полунощ. Но какво се е случило с Тони?

— Не се ли разтревожихте, когато не се прибра, нито ви се обади толкова време?

— Ние се скарахме. Тони често изчезваше за известно време, когато се сдърпвахме. Да не съм му майка, че да го контролирам!

— Не, госпожо — кимна Магуайър. — Вие сте му съпруга. Оженили сте се съвсем наскоро, нали?

— Така е. Но какво се е случило? Имам право да знам!

— Антъни Авано е бил застрелян.

Главата й клюмна, но тя веднага я вдигна и лицето й бързо възвърна цвета си.

— Знаех си! Предупредих го, че тя ще полудее, но той не ме слушаше. Тя постоянно ни безпокоеше! Беше от оня тип, тихичките и кротичките, на които не можеш да имаш вяра.

— За кого говорите, госпожо Авано?

— За жена му. — Тя си пое дъх и посегна към чашата си. — За бившата му жена. Пилар Джиамбели. Кучката му с кучка, тя го е убила! Ако не е тя, тогава онова малко чудовище дъщеря й ще да е.

Не знаеше какво да прави с нея. Тя седеше на предната седалка и очите й бяха затворени. Но Тайлър знаеше, че не спи. Самообладанието й бе крехко като коричка лед или лак върху дърво и той не знаеше какво ще открие под него, ако го счупи.

Затова я остави на мира в дългия им път на север.

Енергията, оптимизма и жизнеността, които Софи притежаваше по рождение, просто ги нямаше. Това му направи най-силно впечатление. Седеше като кукла до него. Може би беше пропаднала в нещо като дупка, празно пространство между шока и следващата скръб, която щеше да нахлуе. Той не бе особено опитен в тези неща. Никога досега не бе губил скъп за него човек, нито пък така брутално и неочаквано.

Когато направи завоя към Вила Джиамбели, Софи отвори очи. Сякаш почувства миризмата на дома. В скута ръцете й се сплетоха.

Мехурчето всеки момент ще се спука, помисли си Тай, наблюдаваше как кокалчетата на пръстите й побеляват.

— Ще дойда с теб.

Тя се опита да отговори, нещо като естествената й реакция от рода на „По дяволите, мога да се справя и сама“, но от гърлото й не излезе звук. Може би й беше трудно да преглътне факта, че не е сигурна дали наистина може да се справи сама. Все пак Тайлър беше от семейството. В този момент тя се нуждаеше от семейство.

— Благодаря. Майка ми… — Софи се опита да преглътне, когато той спря колата пред стълбите. — Това ще бъде голям удар за нея.

— Софи. — Той сложи ръката си върху нейните сплетени ръце и стисна пръстите й, когато тя се опита да се размърда. — Софи — повтори Тайлър и тя го погледна. — Хората винаги смятат, че трябва да бъдат силни. А това не е нужно.

— Джиамбели трябва да бъдат силни. Чувствам се безчувствена и вкочанена, Тай. Страхувам се какво ще стане, когато вцепенението отмине. Страхувам се дори да мисля за това. Боя се да чувствам. Единственото, което мога да правя, е просто да извърша следващото действие, което трябва да извърша.

— Ще направим следващото действие заедно.

Той излезе от колата и мина откъм нейната страна. И пое ръката й с жест, който сви гърлото й.

Къщата беше топла и уханна от цветята, които майка и бе подредила във вазите. Софи огледа огромното фоайе, като че ли го виждаше за пръв път. Всъщност нищо не беше променено. Как бе възможно всичко да си бъде както винаги?

Видя Мария да преминава през коридора. Пред очите й всичко се движеше като в някакъв филм. Дори стъпките отекваха като на сън.

— Мария, къде е майка ми?

— Горе. Работи в твоя кабинет. Госпожице Софи?

— А къде е Ла Синьора?

Объркана и уплашена от изражението на Софи, икономката се обърна към Тайлър.

— На полето с господин Мак.

— Ще изпратиш ли някой да ги повика, моля те?

— Да, веднага.

Мария бързо излезе, а Софи се упъти към стълбището. Пръстите й стискаха здраво ръката на Тай. Можеше да чуе музиката, която долиташе от нейната стая. Нещо леко и весело. Когато застана на прага, видя майка си. Косата й бе събрана назад, а тя се бе навела над клавиатурата на компютъра.

— И какво си мислите, като ме карате да проверявам неправилни сметки? По дяволите, мразя това!

Друг път нейната разстроена физиономия щеше да развесели Софи. Сега това я накара да изхлипа.

— Мамо?

— О, слава Богу, Софи, намерих нещо. Не знам точно какво. Опитвам се вече цял час и все още не мога да се оправя.

Тя вдигна глава, погледна дъщеря си и застина.

— Какво има? Какво е станало? — Познаваше всяка черта, всяка линия и изражение на лицето на момичето. Стомахът й болезнено се сви, тя скочи и тръгна към дъщеря си. — Какво се е случило?

— Мамо! — Сега всичко щеше да се промени, помисли си Софи. След като кажеше новината, която носеше, нищо повече нямаше да бъде същото. — Татко.

— Какво? Ранен ли е? Или болен?

— Той… — Не можеше да изрече думата. Вместо това пусна ръката на Тай и прегърна раменете на майка си.

Стомахът на Пилар се стегна на топка. Всичко в нея замръзна.

— О, Господи! О, не! — Тя притисна лице към косата на Софи. — Не, детето ми, не!

— Съжалявам, мамо. Толкова съжалявам. Ние го намерихме. В моя апартамент. Някой… някой го беше застрелял.

— Какво? Чакай! — Трепереща, Пилар се отдръпна. — Не!

— Седни, Пилар. — Тайлър вече водеше и двете към дивана.

— Не! Това не е вярно! Аз трябва да…

— Седни — повтори Тайлър и внимателно ги побутна да седнат. — Чуй ме сега. Погледни ме. — Изчака, докато Пилар взе ръката на Софи. — Знам, че ви е много тежко. Авано беше в апартамента на Софи. Не знаем защо. Изглежда е имал среща с някого там.

Пилар премига. Мислите й явно прескачаха, като при липсващо зъбче в зъбното колело.

— В апартамента на Софи? Защо? Какво искаш да кажеш?

— Имаше бутилка вино на масата. И две чаши. — Той си припомни обстановката. Елегантна и абсолютно неподвижна. Мъртва. — Изглежда, че оня, с когото е имал среща, го е убил. Полицията вече разпита Софи.

— Софи? — Пръстите й стиснаха ръката на дъщерята. — Полицията?

— Те имат още много въпроси към нея. И към теб. Може би към всички нас. Знам, че ти е трудно, но трябва да се подготвиш. Мисля, че е добре да се обадиш на адвоката си. И двете трябва да се обадите.

— Не искам адвокат! Нямам нужда от него! За Бога, Тай, Тони е бил убит!

— Именно. В апартамента на дъщеря си само ден след като се е развел с теб и се е оженил за друга жена. Само ден след като Софи му вдигна скандал на публично място.

Вина, силна и горчива, впи острите си зъби в Софи.

— По дяволите, Тай! Ако някоя от нас искаше да го убие, щяхме да го направим преди много време. Преди години.

Тайлър премести поглед върху нея. Енергията й се бе върнала, отбеляза той, сега беше бясна. Е, това беше много по-обнадеждаващо, отколкото състоянието й преди малко.

— Това ли смяташ да кажеш на ченгетата? Този отговор ли ще дадеш на репортерите, когато започнат да ти задават въпроси? Връзките с обществеността са твоя специалност, Софи. Мисли!

Дишането й се ускори. Не можеше да спре. Вътре в нея нещо искаше да експлодира, да прогори тънката и нежна ципа от контрол и самообладание, и да закрещи. После почувства ръката на майка си, която трепереше в нейната и постепенно дойде на себе си.

— Добре. Прав си. Но не съвсем. Не сега. Имаме право да тъгуваме, нали? Първо да бъдем хора и после всичко останало.

Тя стана, отиде до вратата, като чувстваше краката си меки и неуверени.

— Ще слезеш ли долу, за да говориш с nonnа и Илай? Кажи им, трябва да знаят. Искам да остана сама с майка си.

— Добре. Пилар. — Той се наведе и я докосна по коляното. — Съжалявам. — Посрещна погледа на Софи, когато мина покрай нея. Очите й бяха дълбоки и пълни със скръб. И това беше единственото нещо, което запомни, когато затвори вратата помежду им.

10.

Тайлър беше прав, но Софи реши да мисли за това по-късно. Искаше й се да насочи мислите си към нещо незначително. Репортерите започнаха да звънят десет минути след като съобщи на майка си, така че дори не успя да слезе долу й да говори с баба си.

Знаеше каква линия на поведение трябва да поддържа. Сплотеност. Беше готова да се изправи срещу цялата полиция, за да смекчи натиска, който може би щяха да окажат върху майка й.

Нямаше да има никакви изявления за пресата преди да е в състояние да напише подходящото обяснение. Нямаше да има интервюта. Тя беше абсолютно убедена, че убийството на баща й щеше да предизвика медиен бум, но Джиамбели нямаше да правят представление.

А това означаваше, че трябваше да се обади на много телефони, за да уведоми членовете на семейството и свързаните с него лица. И първият човек, на когото трябваше да се обади, беше Хелън Мур. Колко прав беше Тайлър, както винаги!

Трябваше й правен съвет.

— Ще се обадя на леля Хелън — съобщи тя на Тереза.

— Добре. — Баба й седеше в приемната с изправен гръб и каменно лице. — Как е майка ти?

— Искаше да остане няколко минути сама.

Тереза кимна и вдигна ръка, за да хване ръката на Софи. Това беше израз на съпричастие, единственият, който си позволи. Тереза беше сдържан човек.

— На кого от хората си имаш достатъчно доверие, че да му възложиш да напише изявлението за пресата и да пресява телефонните обаждания?

— На себе си. Аз ще го направя, nonnа.

— Добре. — Тереза стисна ръката й и я пусна. — Съжалявам за мъката ти, cara. Тайлър ни разказа всичко. Не ми хареса, че са те разпитвали, преди да си успяла да се консултираш с Хелън или Джеймс.

— Нямам какво да крия. Не знам нищо. Баща ми е убит, както е седял на моя стол в моя апартамент. Как бих могла да не кажа всичко, което може да помогне да открият кой е убиецът?

— Ако не знаеш нищо, не можеш и да им кажеш нищо. — Тереза реши да смени темата и да не мисли за полицията. — Тайлър, донеси на Софи малко вино.

Когато телефонът зазвъня отново, тя потупа по облегалката на стола.

— Аз ще се погрижа — изправи се Тайлър.

— Не, днес не искаме членове на семейството да говорят с пресата. — Софи разтри челото си, нареждайки си да мисли. — Ти най-добре намери Дейвид. Помоли го да дойде веднага тук. Ако можеш, обясни му как стоят нещата. Аз ще започна да пиша изявлението. Засега семейството е в шок и няма да прави никакви коментари. Това поне е просто обяснимо.

— Ще го доведа. — С широка крачка отиде до нея, вдигна лицето й нагоре, като я хвана за брадичката. — На теб не ти трябва вино. Нужен ти е аспирин.

— Нищо не ми трябва. — Тя отстъпи. — Дай ми половин час — обърна се към баба си.

— Софи!. — Илай пусна ръката на Тереза и прегърна Софи през раменете. — Поеми си дъх!

— Не мога.

— Добре, направи онова, което смяташ за най-добро. Аз ще започна да звъня по телефоните — предложи Тай.

— Мога да го направя и сама.

— Можеш, но аз искам да те отменя. И вземи аспирина.

— Добре. Заради теб.

Това й помогна. Аспиринът и работата. За около час тя се окопити и успя да нахвърли официалното изявление на семейството и да проведе кратък разговор с Дейвид.

— Аз ще се занимавам с пресата, Софи. Ти се погрижи за себе си и за майка си.

— Ще се оправим. Трябва да си готов, че някои репортери ще се опитат да проникнат тук във Вила Джиамбели, както и в имението на Макмилън. Имаш деца, знам как ще понесат шумотевицата.

— Ще говоря с децата. Те няма да продадат историята на таблоидите, вярвай ми.

— Извинявай. Съвсем не исках да кажа това. Но все пак те са си деца. Може да бъдат изнудени и да изгубят самоконтрол.

— Ще говоря с тях — повтори Дейвид. — Знам, че ти е много тежко. Не мога дори да си представя какво ти е. Както и на майка ти. — Той стана прав. — Ще направя всичко, което мога. Ти само ми кажи.

— Благодаря ти. — Софи се поколеба, преценявайки го, както правеше винаги. Дребните обещания и политиката на фирмата трябваше да бъдат разграничавани. — Моите баба и дядо ти вярват, в противен случай нямаше да бъдеш тук. Аз също ти вярвам. Възнамерявам да те помоля да останеш в къщата, за да поемаш телефонните обаждания. Ще ти отстъпя мястото си, защото се нуждая от помощник, на когото имам доверие.

Тя тръгна към вратата, после спря по средата на стаята. Изглежда бледа, помисли си Дейвид. Сякаш някакъв вътрешен механизъм в нея е блокирал и повече не работи. Всичко, което правеше, го правеше по инерция.

— Защо не си починеш малко?

— Не мога. Докато все още се движа, успявам да се справя. Зная какво си мислеха хората за него. Зная какво ще говорят по коктейли и вечери, шепнешком или съвсем открито по жълтите страници на вестниците. — „Знам и онова, което аз мисля за него — мина през ума й. Което му казах. О, Господи, не бива да мисли за това сега!“ — Това няма да го обиди. Него вече нищо не може да го обиди. Но ще засегне майка ми. Така че не мога да спра. — Тя забърза към вратата. — Мисля, че библиотеката е подходящо място. Ще бъдеш на спокойствие и всичко ще ти бъде подръка. Ако се сетиш за нещо, за което не сме помислили, уведоми ме.

Софи беше преполовила стълбите, когато Мария отвори външната врата на полицаите. Инспектор Клермонт погледна над главата й и я видя.

— Госпожице Джиамбели?

— Добър ден, инспекторе. Всичко е наред, Мария. Аз ще се погрижа. Имате ли повече информация, която можете да ми съобщите? — попита тя, продължавайки да слиза по последните няколко стъпала.

— Все още не. Бихме искали да говорим с вас отново, както и с майка ви.

— Майка ми си почива. Дейвид, това е детектив…

— Клермонт — довърши полицаят. — И моята партньорка, детектив Магуайър.

— Дейвид Кътър. Той е шеф на производството на фирма „Джиамбели-Макмилън“ и координационен директор. Ще ви заведа в приемната и ще остана с вас за малко.

— Майка ви вкъщи ли е, госпожице Джиамбели?

— Казах ви, че си почива. В момента не е в състояние да говори с вас.

— Софи! — Пилар се появи в горния край на стълбите, като с едната си ръка се държеше за перилата, Хелън стоеше зад нея. — Всичко е наред. Искам да направя каквото мога.

— Госпожа Авано — започна Хелън, решила да използва съпружеското име на Пилар, — би искала да отговори на вашите въпроси. Сигурна съм, че ще имате предвид емоционалното й състояние в момента. Аз съм съдия Мур — добави хладно. — И съм стар семеен приятел.

Клермонт я познаваше много добре. На няколко пъти беше попадал под кръстосания разпит на съпруга й. Адвокатите, както винаги, вече са на линия, намуси се той.

— Вие официално ли представлявате госпожа Авано, съдия Мур?

— Тук съм, за да предложа на моята приятелка подкрепа и съвет, ако е необходимо.

— Защо не седнем? — покани ги Пилар. — Софи, би ли помолила Мария да направи кафе?

— Разбира се, мамо.

Много цивилизовано и сдържано, помисли си Клермонт. Вече можеше да види откъде дъщерята бе получила класата си. Но и жените от изисканото общество понякога убиват, също като другите. Особено, когато са пренебрегнати заради по-младички и напористи манекенки.

Все пак тази жена отговаряше на въпросите прямо.

Не го била виждала, нито говорила с него от нощта на коледното тържество. Не е ходила в апартамента на дъщеря си повече от месец. Няма ключ. Няма оръжие, макар че се замисли, преди съдия Мур да уточни въпроса, дали в къщата има оръжие.

— Вие сте била разстроена, когато съпругът ви е приключил с бракоразводното дело, за да се ожени за Рене Фокс.

— Да — съгласи се Пилар, въпреки че Хелън отвори уста да възрази. — Глупаво е да го крия, Хелън. Естествено, че бях разстроена. Макар и бракът ни отдавна да не съществуваше, той беше баща на дъщеря ми.

— Скарахте ли се?

— Не. — Устните й се извиха и Клермонт си помисли, че прилича на прекрасна и тъжна мадона. — Трудно беше да се спори с Тони. Той винаги се измъкваше много умело, успяваше да заобиколи аргументите; Аз му дадох онова, което искаше. Нямаше какво повече да се направи, не мислите ли?

— Аз се занимавах с развода на госпожа Авано — намеси се Хелън. — Бях… Познавах и двете страни. Делото беше изключително лесно и елементарно, защото нещата между тях отдавна бяха приключили.

— Но все пак сте била разстроена — отбеляза Магуайър. — Достатъчно разстроена, че да звъните в жилището на бившия си съпруг миналата седмица посред нощ и да отправяте заплахи и обиди.

— Не съм правила подобно нещо. — За пръв път й стана ясно, че ще има битка. Сабите сякаш блеснаха пред очите й. — Никога не съм звънила в апартамента на Тони, нито съм говорила с Рене. Тя си въобразява, че съм аз.

— Госпожо Авано, ние много лесно можем да проверил телефонните разговори.

— Направете го тогава. — Гърбът й се изпъна, а гласът й охладня. — Колкото и да бях разочарована от избора на Тони, той си беше негов. Нямам навика да звъня на когото и да било посред нощ, за да го заплашвам или обиждам.

— Настоящата госпожа Авано твърди обратното.

— Значи или греши, или лъже. Тя ми се обади, наистина след полунощ, и ме обвини в същото. Държа се грубо и цинично. Може да го проверите по телефонните обаждания, инспекторе. Но няма да откриете мое обаждане.

— Защо ще лъже?

— Нямам представа. — Пилар разтърка слепоочията си и въздъхна. — Вероятно не лъже. Сигурна съм, че някой наистина се е обадил и е наговорил тези неща, а тя е решила, че съм аз. Беше много ядосана, направо бясна, Тя не ме харесва по принцип.

— Знаете ли кога новата госпожа Авано е напуснала тържеството онази нощ?

— Не. Честно казано, избягвах ги и двамата. И него, и Рене, доколкото беше възможно. Беше ми неприятно в тъжно.

— Знаете ли защо той е отишъл в апартамента на вашата дъщеря в… — Фирмата за таксита беше проверена и бяха открили часа. Клермонт погледна бележника си, за да се подсети. — В три часа след полунощ.

— Не.

— Къде бяхте по това време?

— В леглото си. Повечето от гостите си бяха отишли. Отидох си в стаята около два часа. Сама — добави тя, защото предугади въпроса. — Казах лека нощ на Софи и веднага си легнах, защото бях изморена. Беше един много дълъг и изморителен ден.

— Може ли за момент да ни оставите сами? — попита Хелън и направи жест с ръка, с който показваше на детективите да излязат от стаята.

— Можела е да стигне от тук до Сан Франциско за около час — подхвърли Магуайър в коридора. — Тя няма алиби за времето, за което говорим. А има достатъчно убедителна причина.

— И защо да се среща с бившия си съпруг в апартамента на дъщерята?

— Нещо като среща на цялото семейство.

— Може би — отговори Клермонт и влезе пак в приемната, защото съдия Мур ги повика.

— Детективи, госпожа Авано желае да ви даде информация. Антъни Авано беше неин съпруг много години и те имат дъщеря. Тя е много депресирана и не иска да каже нещо, което може да опетни репутацията му. Аз я посъветвах обаче, че е много по-конструктивно да ви даде информацията, която може да бъде полезна за вашето разследване. И освен това… Освен това, Пилар — рече тихо и спокойно Хелън, — те така или иначе ще я получат много скоро от други източници.

— Добре. — Пилар стана и закрачи из приемната. — Добре, съгласна съм. Вие ме попитахте дали имам представа, защо той може да е отишъл в апартамента на Софи. Не съм сигурна, но… Тони имаше слабост към жените. Някои хора имат слабост към алкохола, други към хазарта, трети към любовните авантюри. Тони беше от третите. Обичаше жените и непрекъснато се забъркваше в любовни истории. Може би е имал среща с някоя жена, за да прекъсне или да започне поредния си роман.

— Имате ли представа коя може да е била жената?

— Не, престанах да се интересувам от неговите завоевания преди много години. Но сигурно е имало някоя. Той знаеше кой е звънил на Рене онази нощ, сигурна съм в това, усетих го по гласа му. И освен това на тържеството изглеждаше нервен. Това не е присъщо на Тони. Обикновено се перчи. Беше малко груб с Дейвид Кътър и не особено общителен с гостите. Сега се сещам, че ми се стори разстроен, като че го глождеше някакво безпокойство. Не знам. Не го попитах и не направих нищо. Ако бях… не знам дали щях да променя нещо. Това е много болезнено.

Клермонт стана.

— Оценяваме показанията ви, госпожо Авано. Сега трябва да поговорим и с останалите членове на семейството, с господин Кътър и някои от прислугата, които са били ангажирани по време на партито.

Но най-вече искаше да говори отново със Софи. Намери я сама, докато партньорката му отиде при Дейвид Кътър.

— Не ни споменахте, че сте водили разгорещен разговор, по-точно спор с баща си в нощта, когато е бил убит.

— Не ви казах, защото не ме попитахте. Сега ме питате и аз ще ви отговоря. Спорът между двама души винаги е въз основата на несъгласие. Ние не спорихме.

— Тогава какво правихте?

— Разменихме си тежки думи. Тежки думи, събирали се от много време. Трудно ми е, инспекторе, да осъзнавам, че това бяха последните думи, които казах на баща си в живота му. Въпреки че бяха истина, въпреки че аз бях и съм напълно убедена в правотата им, трудно ми е, Бях ядосана. Той се бе оженил часове след, развода с майка ми. Не си беше направил дори труда да ни каже за плановете си, не бе проявил благородството и достойнството да информира поне майка ми, а се довлече на фамилното тържество с новата си жена подръка. Бях ядосана, напрегната и невнимателна, също като него. И му го казах.

— Моята информация е, че сте го заплашила.

— Нима? Може и да съм го направила. Бях бясна, объркана и тъжна. Рене беше завряла майка ми в ъгъла и я атакуваше. Обиждаше я и я заплашваше. Нямаше нито право, нито причини да се държи така. Нали вече бе получила всичко, което искаше. Баща ми обаче й позволи да го направи. Той беше изключителен в способността си да оставя нещата да се случват и да прехвърля отговорността върху някой друг.

Новината се разпространи бързо. В цялата страна, че дори и отвъд океана. Донато седеше в кабинета си на първия етаж, пиеше бренди и размишляваше. Къщата най после беше тиха и спокойна, въпреки че очакваше съвсем скоро бебето да се разплаче за кърмене.

Джина беше заспала и ако не предстоеше това среднощно кърмене, той сигурно щеше да се измъкне и да отиде да се отпусне за няколко часа при любовницата си.

Но сега беше по-добре да си кротува и да не рискува.

Тони Авано беше мъртъв.

Срещата, определена от Маргарет Боуърс за следващата сутрин, сигурно щеше да се отложи. Така щеше да спечели малко време. Донато предпочиташе да продължи бизнеса си заедно с Тони. Знаеше точно къде стои, когато беше с Тони Авано.

Сега обаче той бе мъртъв и предстояха големи размествания. Щеше да има разговори, сплетни, клюки, догадки. Можеше да използва това в своя полза.

Трябваше да отиде до Калифорния, разбира се. Да предложи подкрепата и помощта си, както и да покаже всичките си добри чувства към братовчедка си. И да увери Ла Синьора, че ще направи всичко, което трябва и което тя поиска от него, за да продължи и да поддържа производството на Джиамбели.

Тъй като имаше още два дни до Коледа, щеше да убеди Джина да си остане у дома, за да не се разстройват децата. Да, това беше умно. Тогава можеше да вземе своята хубавица със себе си да му прави компания.

Никой нямаше да разбере размяната.

Да, смъртта на Авано му даде време да измисли какво да прави и как да го направи.

Бедният Тони, помисли си Донато и надигна чашата с бренди. Най-после си почива в мир.

Джеръми де Морни превключи телевизора на вечерните новини и свали официалното си сако. Беше доволен, че се прибра рано тази вечер. Беше по-добре да си е вкъщи, сам, когато съобщават подобни важни новини, вместо пред очите на други хора.

Тони Авано, това незначително копеле, беше мъртъв.

Жалко все пак! Напоследък климатът така се бе променил, че Авано беше узрял и сигурно щеше да падне в ръцете му като зряла круша. А Джери бе чакал този момент от много отдавна.

Нещастният негодник беше оставил безутешна бивша съпруга, мислеше си Джери, новозадомена вдовица и скърбяща дъщеря. Отново много повече, отколкото заслужаваше.

Докато се събличаше, Джери обмисляше дали да пътува до Калифорния, за да отиде на погребението, което Джиамбели вероятно щяха да организират. Сетне отхвърля идеята като не особено подходяща.

Бе прекалено добре известно, че Авано е спал с жената на Джери.

Е, бяха се разбрали като цивилизовани хора, разбира се. Без да се брои разцепената устна на невярната съпруга — прощален подарък от Джери. Иначе за пред хората имаше просто развод, финансови споразумения и претенции за добри маниери.

Нали всички много ги биваше в маниерите, помисли си с усмивка Джери. Щеше да изпрати лично писмо до семейство Джиамбели, за да изрази съболезнования съжаления. Но най-добре щеше да бъде, ако запази дистанцията с тях и в бъдеще.

Щеше да се приближи повече, когато му дойдеше времето. Когато беше напълно готов.

Засега щеше да си позволи само една малка слабост, лично за себе си. Щеше да си отвори бутилка шампанско и да отпразнува смъртта на Тони Авано като истински празник.

Софи прекара почти цялата седмица да се занимава с проблемите около смъртта на баща си като че ли беше неотложен бизнес. Трябваше да потиска чувствата си, да отговаря на телефоните, да урежда срещи, да задава въпроси и да отговаря на такива, докато в същото време бдеше над майка си като орлица.

Когато се блъскаше в някоя стена, а това ставаше доста често, правеше така, че или да мине отдолу, или да изплува отгоре. Полицията не й казваше нищо ново, само повтаряше едно и също предположение. Разследването вървеше мудно, макар всички следи да бяха активно разработени и проследени.

Приемаха я раздразнено, така както приемаха и репортерите. И освен това я подозираха.

Рене отказваше да отговори на обажданията й и Софи направо се измори да й оставя съобщения. Съобщения изпълнени със съчувствие, загрижени, вежливи или само правещи се на такива, гадни, тъжни или горчиви.

Баща й трябваше да получи своето изпращане. Със или без участието и съдействието на своята вдовица.

Софи се извини на майка си с обяснението, че има проблеми в офиса в Сан Франциско, които изискват нейното внимание и присъствие, и се приготви да тръгне за града.

Тайлър тъкмо спираше колата си пред къщата, когато тя излезе.

— Накъде си се упътила?

— Имам работа.

— Къде?

Тя се опита да се измъкне и тръгна към гаража, но той вървеше по петите й.

— Виж какво, бързам. Върви да си зарязваш лозите.

— Попитах те къде отиваш?

Нервите й бяха на път да се скъсат, а не искаше да си позволи да избухва.

— Трябва да отида в града. Имам малко работа.

— Добре. Ще отидем с моята кола.

— Нямам нужда от теб днес.

— Нали сме от един екип? — Тайлър знаеше кога една жена е на ръба на силите и нервите си и не искаше тя да шофира в това състояние.

— Мога да се справя и сама, Макмилън. — Защо, по дяволите, не му каза, че отива да пазарува! — Знам, че можеш да се справиш с всичко. — Той сложи ръка на рамото й и отвори вратата на колата с другата си ръка. — Влизай!

— Идвало ли ти е понякога наум, че може да ми се иска да остана сама?

— Идвало ли ти е понякога наум, че това не ме интересува? — За да разреши проблема, той просто я набута насила в колата. — Сложи си колана — нареди Тайлър и затръшна вратата.

Софи си помисли да отвори рязко вратата, след което да го удари. Но се страхуваше, че няма да може да спре. Беше насъбрала прекалено много мъка в себе си, гняв и изгаряща болка. И освен това си напомни, както си беше обещала, че той беше до нея в най-лошия миг от живота й.

Тайлър седна зад волана. Може би го правеше, защото я познаваше през повече от половината си живот. Или защото през последните седмици й бе обръщал повече внимание, отколкото през последните двадесет години. Както и да е, каквато и да беше причината, помисли си Тайлър, познаваше това лице много добре. И неговото изражение в момента не бе маска.

— Така — рече той и запали колата, като я погледна. — Къде искаш да отидеш?

— Да се видя с полицията. Не ми отговарят по телефона.

— Добре. — Тайлър включи на първа скорост и тръгна по алеята.

— Нямам нужда от куче пазач, Тай. Нито от солидно и широко рамо, нито от възглавница да попива сълзите ми.

— Хубаво. За твое сведение, мога да изпълнявам ролята и на боксова круша за тренировки. Понякога.

Той обгърна раменете й с една ръка, а с другата продължи да шофира. Планините бяха обвити в мъгла, нашарени като бяла дантела от снега и приличаха на размазана снимка. Изумителната им красота изобщо не успя да стигне до съзнанието й и да я ободри. Тя виждаше единствено откъснатата страница от списание, която беше пристигнала по пощата същия ден.

Една снимка. Баба й, майка й и тя. Беше публикувана преди месеци и я бяха обезобразили като трите ангела на Джиамбели. Този път беше използван червен флумастер. С него бяха изрисувани лицата им, а върху гърдите им пишеше убийци.

Дали това беше отговорът на нейните постоянни опити, да се свърже с Рене? Възможно ли бе тази жена да си мисли, че подобен детски трик ще я уплаши? Софи нямаше да позволи подобно нещо. И когато изгори снимката в огъня на камината, тя се почувства ядосана, но не уплашена.

Все пак, ето че ден след това случката все още продължаваше да занимава мислите и.

— Да не би Илай да те е помолил да се грижиш за мен? — обърна се към Тайлър.

— Не.

— Тогава баба ми?

— Не.

— Тогава кой?

— Ще се опитам да ти обясня, Софи. Аз мога да приемам нареждания за работата, която трябва да свърша. Но не приемам нареждания в личния си живот. Това е лично. Ясно ли ти е?

— Не. — Тя погледна към планините, на чийто фон се открояваше неговият също толкова привлекателен профил. — Ти никога не си харесвал баща ми, пък и не си луд по мен.

— Вярно е, не харесвах баща ти. — Каза го просто, с известна нотка на извинение и без задоволство. — По отношение на теб все още не съм наясно. Но харесвам майка ти и никак не харесвам Рене, нито факта, че тя се опитва да насочи ченгетата към Пилар или към теб.

— Тогава сигурно ще се изненадаш, че втората ми спирка днес е при Рене. Трябва да говоря с нея за погребението.

— О Боже, направо ще падна от смях! Ще има ли скубане на коси и блъскане на глави в стената?

— Ама вие мъжете наистина нищо не разбирате от тези неща! Ама че досада.

— Какво да се прави. Такива сме си. — Той въздъхна, тежко и замислено, и това я накара да се разсмее за пръв път от толкова дни насам, искрено и истински.

Софи никога досега не бе попадала в истински полицейски участък. Представата й за него беше изградена от телевизията и киното, така че очакваше дълги, тъмни коридори, покрити с изтъркан линолеум, безлични, шумни и тесни офиси, подозрителни типове и подхвърлени думички, миризма на долнокачествено кафе, предлагано в пластмасови чаши.

Тайничко се надяваше да се срещне поне с опитни хора.

Вместо това откри светли офиси с чисти подове, покрити с плочки, и широки помещения, които миришеха приятно и чисто на лизол. Не би казала, че прилича на болница или на погребално бюро, но когато тръгна към канцеларията на инспекторите заедно с Тай, можеше да чуе екота на токчетата си по плочките на пода.

Отделът на детективите бе обзаведен с бюра, удобни и широки, а не издраскани и овехтели, както тя си бе представяла. Наистина миришеше на кафе, но миризмата беше свежа и приятна. Видя и оръжие. То бе прехвърлено през облегалките на столовете или висеше под мишниците на някои от служителите. Беше доста странно да попадне в тази ярко осветена стая, където основният звук, който се чуваше, бе тракането по клавишите на компютрите.

Тя се огледа и веднага забеляза Клермонт. Той вдигна поглед към вратата и когато я видя, стана и тръгна към нея.

— Госпожице Джиамбели?

— Трябва да говоря с вас за баща ми. Във връзка с вашето разследване и мерките, които сте взели.

— Когато говорих с вас по телефона…

— Знам какво ми казахте по телефона, инспекторе. Всъщност нищо. Мисля, че имам право да получа повече информация и най-важното, да узная кога тялото му ще ни бъде предадено. Искам да ви предупредя и, че за тази цел ще използвам всички връзки, които имам. А повярвайте ми, моето семейство има много връзки.

— Очаквах го. Защо не отидем да поговорим в офиса на лейтенанта? — Той посочи с ръка и изруга, защото в същия момент една странична врата се отвори и оттам излезе партньорката му Магуайър заедно с Рене.

Тя беше цялата в черно и изглеждаше прекрасно. Бледо лице, косата й с цвят на шампанско, блестяща и събрана на врата. Беше идеалната представа за млада и безутешна вдовица. Софи предположи колко обстойно е изследвала външния си вид преди да излезе и как все пак не е устояла на изкушението да освежи черното с една деликатна диамантена брошка, която й се стори позната. Тя се втренчи в брошката за миг, сетне насочи вниманието си към Рене.

— Какво прави тази тук? — развика се Рене. — Казах ви, че ме заплашваше. Непрекъснато ми се обаждаше по телефона, заплашваше ме. — Стисна в ръката си носната кърпичка. — Искам да я арестувате. Всички тях! Те убиха моя беден Тони.

— Достатъчно дълго ли репетира това пред огледалото, Рене? — попита ледено Софи. — Мисля, че трябва още да поработиш. Винаги си била лоша актриса.

— Искам полицейска защита! Те убиха Тони заради мен. Те са италианци. Имат връзки с мафията.

Софи започна да се смее неудържимо, в началото леко, сетне все по-силно и по-високо. Не можеше да спре. Отдръпна се назад и седна на една ниска пейка, докато най-накрая, с големи усилия, успя да потисне пристъпа на смях.

— Ето, това е! Точно така! Страхотно попадение! Наистина има гнездо на организираната престъпност в къщата на баба ми. Трябваше само една бивша манекенка, една златотърсачка и свалячка на мъже да се появи, за да го открие. — Не си даваше сметка, че смехът й се е превърнал в хлипане и сълзите се стичат по бузите й. — Искам да погреба баща си, Рене. Остави ме да го направя. Остави ме да го изпратя в последния му път и после никога повече няма нито да те безпокоя за нищо.

Рене пъхна кърпичката в чантата си. Прекоси стаята, притихнала в очакване. И изчака, докато Софи отново се изправи.

— Той ми принадлежи. И ти няма да получиш нищо.

— Рене! Моля те! — Софи протегна ръка и преглътна с мъка, когато ръката й беше отхвърлена със злоба настрани.

— Госпожо Авано! — Гласът на Клермонт беше сериозен и укорителен. Той я хвана предупредително за рамото.

— Не желая тя да ме докосва. Ако ти или някой от вашето велико семейство ми се обади още веднъж, ще си имате работа с адвокатите ми. — Рене вирна брадичка и излезе от стаята.

— Каква злоба! — прошепна Софи. — Господи, всичко това е от злоба.

Госпожице Джиамбели! — Магуайър хвана ръката й. — Защо не седнете, ще ви донеса кафе.

— Не искам никакво кафе. Кажете ми има ли някакво развитие във вашето разследване?

— Нищо ново. Съжалявам.

— Кога ще освободите тялото на баща ми?

— Останките на баща ви бяха освободени тази сутрин и предадени на другите наследници.

— Моля? А, разбирам. Значи само съм си губила времето, както и вашето. Извинете. — Тя тръгна и пътьом извади мобилния телефон от чантата си. Първо се опита да се свърже с Хелън Мур, но й казаха, че съдията е в заседание и не може да се обади.

— Мислиш ли, че би могла да спреш Рене?

— Не знам. Трябва да опитам. — Софи позвъни и в офиса на Джеймс Мур, откъдето й отговориха, че е на среща. Като последен опит тя помоли да я свържат с Линкълн.

— Линк? Обажда се Софи. Нуждая се от помощ.

Пилар седеше на каменната пейка в градината. Беше студено, но ей Богу, тя се нуждаеше от въздух. Чувстваше се хваната в капан. Сред стените и затворените прозорци, заобиколена и пазена от хората, които я обичаха най-много.

Грижеха, се за нея като за болен, който трябва да преодолее кризисния момент.

Всички мислеха, че тя тъгува. И тя ги остави да си мислят така. Какъв по-голям грях от този, помисли си Пилар. Да позволи на другите да вярват, че е потопена в скръб и отчаяние.

А тя всъщност не чувстваше нищо. Не можеше да чувства.

И това, за неин ужас, й носеше облекчение. Наистина в началото беше шокирана и се натъжи, но всичко това премина много бързо. Липсата на каквито и да е чувства до такава степен я караше да се срамува, че Пилар избягваше семейството си колкото е възможно повече. Дотолкова, че прекара почти цялата Коледа в стаи те си, неспособна да се срещне дори с дъщеря си от страх, че това дете щеше да почувства фалша у майка си.

Как можеше една жена да престане да обича толкова бързо, да стане абсолютно безразлична за толкова кратко време? Нима липсата на страст и състрадание са съществували у нея отдавна? И може би тази липса е отблъснала Тони от нея? Или поведението му, докато бяха женени, беше убило цялата й любов към него?

Вече нищо нямаше значение. Той беше мъртъв, а тя усещаше безкрайна празнота.

Пилар стана и се упъти към къщата, но спря, защото видя Дейвид Кътър да върви към нея по алеята.

— Не исках да ти преча.

— Няма нищо.

— Опитвах се да стоя далеч от теб.

— Не беше необходимо.

— Мисля, че беше. Изглеждаш уморена, Пилар. — И самотна, помисли си тъжно той.

— Предполагам, че всички сме. Знам, че имаш много работа и задължения през последните дни. Надявам се, знаеш колко сме ти благодарни. — Тя отстъпи инстинктивно при приближаването му към нея, но успя да спре навреме. — Как прекарахте Коледа?

— Бях зает. Мога да кажа, че ще се радвам януари да се претърколи по-бързо и децата да тръгнат на училище. Има ли нещо, което мога да направя за теб?

— Не, наистина няма. — Пилар възнамеряваше да се извини и да се скрие в стаите си. Отново. Но имаше нещо в израза на лицето му. Нещо, което я накара да говори. Просто думите сами избликнаха от сърцето й и се озоваха на езика. — Толкова съм безполезна тук, Дейвид. Не мога да помогна на Софи. Знам, че тя се опитва да превъзмогне всичко чрез работа и губи много време, опитвайки се да ме обучи. А аз само бъркам.

— Това е най-глупавото нещо, което можеш да кажеш.

— Наистина е така. Никога не съм работила. А краткото време, когато го правех, беше преди двадесет и пет години. Всичко се е променило. Не мога да се справя с компютъра, не знам дори за какво става дума. Вместо да ми се накара едно хубаво както заслужавам, тя ме гали по главата, защото не иска да ме разстройва. А всъщност разстроената е тя и аз не мога да й помогна. — Пилар притисна ръце към лицето си. — И затова я избягвам. Много съм добра в избягването. Сега съм тук, защото не мога да я погледна в очите. Тя е болна от смъртта на Тони, опитва се да спре Рене, която настоява за тялото му. Дори не може да скърби, не си го позволява. Това няма край и няма да има, докато полицията… Но Софи се нуждае от този ритуал, от това погребение, а на Рене изобщо не й пука.

— Софи трябва да се справи по свой собствен начин. Знаеш това. Както и ти ще се справиш по своя начин.

— Не знам какъв е моят начин. Трябва да вървя. Трябва да намеря правилните думи.

Тъй като не искаше да я оставя сама, Дейвид тръгна с нея към къщата.

— Пилар, мислиш ли, че Софи не знае какво означава за теб?

— Знае. Така както знае какво не означаваше за баща си. Много е трудно за едно дете да живее с това знание.

— И аз го знам. Но и моите деца така живеят.

Пилар спря на страничната тераса и се обърна към него.

— Страхувал ли си се някога, че само ти не си им достатъчен?

— Всеки ден.

Тя се усмихна леко.

— Ужасно грозно ще прозвучи, но да чуя това от теб беше за мен облекчение. — Тя отвори вратата и видя Софи да седи на дивана, с бяло като платно лице. До нея стоеше прав Линк Мур и държеше ръката й.

— Какво има? — Пилар притича през стаята и застана до дъщеря си. — О, мило дете, какво става?

— Закъсняхме, мамо. Линк се опита. Дори успя да получи временна заповед, но беше много късно. Тя вече го беше кремирала. Беше уредила нещата, още преди да получи тялото му.

— Съжалявам. — Все още държейки ръката на Софи, Линк се обърна към Пилар. — Беше го откарала от моргата направо в крематориума. Когато пристигнахме, церемонията вече бе започнала. Не успяхме да се намесим.

— Той си отиде, мамо. Край.

11.

През дългата зима лозите спят. Поляните и хълмовете са се сгушили, декар подир декар, лозята пият от дъжда и влагата, заякват под снега, омекват и се събуждат от бързата и нежна ласка на топлината.

За един фермер, за една реколта годината всъщност представлява един постоянен кръговрат. Нещата непрекъснато се повтарят, отново и отново, с вариациите, пролените и изненадите, с радостта и трагедиите, които се просмукват във всичко.

Животът е непрекъсната спирала, която се върти и се повтаря, цикъл след цикъл.

През януари валяха проливни дъждове, които забавиха работата по зарязването и объркаха надеждите за добра реколта. Полята и лозята бяха просмукани от влага.

Всички очакваха с нетърпение идването на февруари. За някои очакването бе особено мъчително.

Кабинетът на Тереза беше на третия етаж на Вила Джиамбели. Тя предпочиташе третия, защото бе най-далеч от домашния кошер. И освен това обичаше да гледа отвисоко всичко онова, което се простираше пред погледа и й принадлежеше.

Всеки ден Тереза изкачваше стълбите, което бе една добра тренировка за тялото й, и работеше около три часа. Никога по-малко и без каквито и да е извинения. Стаята беше удобна. Тереза смяташе, че удобството създава и подпомага продуктивността. Също така вярваше, че върши онова, което трябва, за което бе длъжна.

Бюрото беше на баща й. Старо, от тъмен дъб и с дълбоки чекмеджета. Това беше традиция. Върху него имаше два телефона и високоскоростен мощен компютър. Това беше прогрес.

Под бюрото спеше старата Сали. Това беше домът.

Тереза вярваше и в трите. Абсолютно и безрезервно.

Точно поради тази причина сега в кабинета й присъстваха съпругът й внукът му, дъщеря й и внучката й, Дейвид Кътър и Паоло Борели.

Старите и младите, помисли си Тереза.

Тя изчака, докато бъде сервирано кафето, заслушана как дъждът удря по покрива и прозорците с нежните си меки пръстчета.

— Благодаря ти, Мария. — Това беше сигнал за край на гостоприемството и начало на работа. Тереза скръсти ръце, докато икономката излезе и затвори вратата зад себе си.

— Съжалявам, — започна, — че не можахме да се съберем всички по-рано. Загубата на бащата на Софи и обстоятелствата около неговата смърт отложиха в известен смисъл някои от належащите неща в работата ни. А и болестта на Илай попречи да направим срещата по-рано.

Тя погледна загрижено съпруга си. Все още й изглеждаше доста крехък. Простудата бързо можеше да се превърне в треска или пневмония, от което се страхуваше.

— Добре съм — рече той в отговор, повече за да увери нея, отколкото останалите. — Малко ми треперят краката, но мога да се справя. Човек няма много възможности за избор, освен да се изправи на крака, когато толкова много медицински сестри се грижат за него.

Тереза се усмихна, защото знаеше, че Илай иска точно това от нея, но почувства леко стягане в гърдите.

— Докато Илай се възстановяваше, аз го държах в течение за ставащото в бизнеса. Софи, имам твоя доклад, както и предложенията ти за кампанията за стогодишнината. Ние така или иначе ще го обсъждаме индивидуално, но искам да запознаеш и останалите в най-общи линии.

— Разбира се. — Софи стана права, отвори папката, която съдържаше резюмета с обяснения и снимки на реклами, както и пълния списък на съобщения, маркетингови проучвания и подбрани елитни мероприятия. — Първата фаза на кампанията ще започне през юни с рекламата, която предлагаме в пакет — започна тя, като раздаде на всички по една папка. — Обмислили сме трифазна кампания, насочена към крайния потребител. Към клиента от най-висока класа, от средна класа и към най-обикновения, младия консуматор на вино с ограничени парични средства.

Докато тя говореше, Тайлър се опита да изключи. Беше слушал тази реч и преди. Беше преминал и през всички стадии на нейното раждане и усъвършенстване, слава Богу, че беше минало. Изложението му бе дало ясна представа за всичко, което вършеше Софи. Но какво да направи, като не можеше да прояви никакъв интерес към това!

За него дългосрочните метеорологични прогнози бяха от по-голяма важност. Много скоро някои от сортовете щяха да се събудят и да излязат от зимния си сън. Той трябваше да ги наглежда, трябваше да внимава за всеки най-дребен знак от страна на растенията, както и за най-слабото избликване на сок от отрязаните пръчки.

Ранното зарязване можеше да доведе до опасност от измръзване на растенията.

Тайлър обаче беше подготвен за това и когато му дойдеше времето, щеше…

— Виждам, че почти приспахме Тайлър — рече сладко Софи и го потупа по гърба.

— Не, не успя. Но след като прекъсна дрямката ми, аз мога да продължа вместо теб. Втората фаза е свързана с публичните изяви. Дегустации на вино, турове по избите, обществени изяви, аукциони, гала вечери, търгове, тук и в Италия, които създават популярност.

Тайлър стана, за да си сипе още кафе.

— Софи знае какво прави. Не мисля, че някой тук би спорил по този въпрос.

— А какво става в лозята? — попита Тереза. — Знае ли Софи какво става в лозята?

Той отпи от кафето си и забави отговора.

— Абсолютно. На нивото на чирак знае всичко.

— Моля те, Тай, просто ще ме побъркаш с тези комплименти.

— Много добре — промърмори Тереза. — Дейвид? Твоите забележки относно кампанията?

— Умно направена, класическа и задълбочена. Единствената ми забележка като баща на подрастващи е, че кампанията е насочена и към възрастовата група от двадесет и една до тридесет години, като се опитва да ги накара да мислят, че виното стои в основата на едно добро и весело прекарване.

— Което си е абсолютно вярно — отбеляза хапливо Софи.

— И ние искаме да бъде точно такова — съгласи се Дейвид. — Но се притеснявам, че ще направим рекламата прекалено въздействаща и привлекателна за младата аудитория, която все още е твърде млада, за да бъде изкушавана. Това, разбира се, е само мнението на един баща — вметна той. — Но аз също съм бил момче, което, ако е искало да се напие, го е правило без каквито и да било пазарни механизми и рекламни трикове.

Пилар издаде някакъв звук и затихна. Но тъй като Дейвид седеше до нея, защото бе направил всичко възможно да седне до нея, той все пак го чу.

— Пилар, някакви възражения ли имаш?

— Не, аз исках… Е, добре де, мисля че кампанията е чудесна, и се гордея, като знам колко усилено работи Софи за нея. И Тай, разбира се, и целият екип. Но мисля също така, че Дейвид е прав, така да се каже това е трета гледна точка. Не е редно да се продава нещо на младата част от клиентелата, без да бъдат предупреждавани за опасностите. Ако можехме да направим някакъв вид предупреждение.

— Предупрежденията са досадни и замъгляват посланието — започна Софи, но стисна устни и седна на мястото си. — Добре, ще се опитаме да я направим смешна, забавна, остроумна, отговорна и по някакъв начин просмукана с предупреждения. Оставете ме да помисля върху това.

— Значи, постигнахме съгласие. Твой ред е, Паоло.

Сега Софи си позволи да изключи съзнанието си, докато главният майстор-винар говореше за гроздето, за различните реколти и марки, които отлежаваха в бъчвите и силозите.

Години, помисли си Софи. Трябваше да минат години на отлежаване, узряване, пречистване, перфекционизъм. Беше неизбежно. Търпение. Доброто вино искаше търпение, за да бъде направено. Накрая идваше възнаграждението. Отлежаване, търпение и накрая награда. Трябваше да открие техния най-точен израз и да ги вкара в кампанията.

Пръстите й посегнаха към молива и тя започна да пише. Работеше по-добре, когато записваше мислите си и ги виждаше на листа. Стана, за да си сипе още кафе и с гръб към стаята издуха носа си в кърпичката.

Пол и свърши своя доклад и думата взе Дейвид. Вместо обаче да изслуша пазарните проучвания, анализите на цените прогнозите и печалбите, които очакваше, баба й остави доклада на Дейвид настрани.

— С това ще се занимаем по-късно. В момента бих искала да чуя твоята оценка за хората тук.

— Вие имате моя писмен доклад, госпожо.

— Така е — съгласи се Тереза и вдигна вежди. — Но искам и да го чуя.

— Добре. Тайлър няма нужда от мен във лозята и той си го знае. Фактът, че работата ми е да го наблюдавам и че съм едната от компетентния чифт ръце, все още не е успял да съкруши неговата съпротива. Не мога да го обвинявам за това, но никак не ми помага. Като оставим това, лозята на Макмилън са така добре гледани и управлявани, както никои други, с които съм имал работа досега. Същото е положението и в тези на Джиамбели. Могат да бъдат направени още някои подобрения, но работата на Тайлър по координиране действията на работниците е отлична. Софи също се справя много добре в лозята, макар че нейната стихия не е там. Така както маркетингът и рекламата не са голямата сила на Тайлър. Фактът, че тя успя да понесе тежестта на полската работа, така както той трудностите на работата в офиса, дават в резултат една много добра и изненадващо интересна комбинация. Обаче все още има трудности в офисите в Сан Франциско.

— Знам за тези трудности — намеси се Софи. — Ще се справя с тях.

— С нея — поправи я Дейвид. — Софи, ти имаш една сърдита, отрицателно настроена и нежелаеща сътрудничество служителка, която от няколко седмици се опитва да не се съобразява с теб и твоя авторитет.

— Имам уговорена среща с нея утре следобед. Познавам хората си, Дейвид, Знам как да се оправям с тях.

— Все пак не те ли интересува колко сърдита, несговорчива и несъгласна с теб е Кристин Дрейк и какво знам аз за това? — Той изчака една секунда, преди да продължи. — Тя вече си е търсила работа в други фирми. Нейната автобиография стои на половин дузина бюра повече от две седмици. Един от моите източници в „Льо Кьор“ ми съобщи, че е направила доста изказвания за теб, като е мислела, че говори пред правилния човек.

Софи преглътна с мъка предателството и кимна.

— Ще се оправя и с това.

— Гледай наистина да се оправиш — посъветва я Тереза. — Ако някой работник не е лоялен, той трябва да има причини и оправдание за това. Няма да толерираме използването на сплетни и клюки или инсинуации за печелене на позиции в други фирми. Така. Какво ще кажеш за Пилар?

— Тя все още се учи — отговори Дейвид. — Бизнесът не е най-любимото й занимание. Мисля, че не сте я преценили правилно, синьора.

— Моля?

— Според мен вашата дъщеря ще бъде по-полезна като говорител на фирмата, като представително лице или връзка на компанията с обществеността, там, където нейната елегантност и чар няма да бъдат пропилени, вместо да работи на компютъра. Чудя се защо не помолите Пилар да помага по време на туровете и дегустациите, когато посетителите ще могат да се наслаждават на нейната компания и в същото време ще бъдат поласкани от това, че член на семейството им обръща специално внимание. Тя е перфектна домакиня, синьора. Но не е идеалният чиновник.

— Значи твърдите, че съм направила грешка, като съм очаквала дъщеря ми да изучи бизнеса на фирмата?

— Да — отговори Дейвид, което накара Илай почти да се задави.

— Съжалявам, извинете — рече с мъка той и махна е ръка, когато Тайлър стана, за да му даде чаша с вода. — Опитах се да преглътна смеха си, но не можах. Господи, Тереза, той е прав и ти много добре го знаеш. — Илай взе чашата от Тайлър и отпи внимателно, докато хриптенето в гърдите му утихна. — Мразиш да грешиш, но понякога все пак се случва. Софи? Кажи как се справя майка ти като твой помощник?

— Ами… трудно. Изобщо не я бива — съгласи се Софи и също избухна в смях. — О, мамо, съжалявам, но ти си най-лошият помощник, който може са се роди. Не мога да те пратя в града да работиш с хората ми дори и след милион години. Ти имаш идеи — добави тя замислено, защото майка й не каза нищо. — Например днес, относно рекламата. Но ти не би ги споменала, докато някой не те принуди. И дори тогава не знаеш как да ги приложиш. Освен това за теб всяка минута, прекарана в моя кабинет, е ужасна.

— Опитвам се. И очевидно се провалям — отвърна Пилар и се изправи.

— Мамо…

— Не, ти си напълно права. По-добре е да бъдеш искрена и откровена, отколкото да лъжеш. Нека да кажа и аз нещо. Така ще бъде по-лесно за всички. Отказвам се. А сега, ако ме извините, ще се заема с онова, което мога да правя най-добре. Като например да седна някъде и да изглеждам елегантна и очарователна. — С бърза крачка Пилар излезе от кабинета, на майка си.

— Ще говоря с нея — понечи да я последва Софи.

— Не, недей. — Тереза вдигна ръка. — Тя е голяма жена, а не дете, което да бъде успокоявано. Седни. Трябва да довършим срещата.

Беше доста окуражаващо, помисли си Тереза, докато отпиваше бавно от кафето, да види дъщеря си да показва характер и да се противопоставя на някой и на нещо.

Най-после, крайно време беше.

Дейвид нямаше време да се меси и да оправя нещата, но тъй като чувстваше, че в голяма степен бе предизвикал онова, което се случи, реши да намери Пилар. През последните седмици Мария бе станала един от източниците му за информация относно навиците на семейството. И този път с нейна помощ той откри Пилар в оранжерията.

Намери я, сложила големите градинарски ръкавици на ръцете си, с престилка, да премества разсадите.

— Имаш ли една минута свободно време?

— Имам всичкото време на света — отговори тя, без да вдигне очи и без капка топлота в гласа. — Нямам какво друго да правя.

— Нищо от това, което правиш в офиса, не те задоволява или допринася някаква полза. Извинявай за оценката, която направих и която вероятно е наранила чувствата ти, но…

— Но това е бизнесът. — Този път тя го погледна, доста студено при това.

— Да. Това е бизнес. Искаш ли да пишеш на машина и да изготвяш доклади, Пилар? Да седиш на срещи и заседания, свързани с рекламната кампания и маркетинговата стратегия?

— Желая да се чувствам полезна. — Пилар зарови с малката си лопатка. Нима всички те си мислеха, че е като цветята, за които се грижеше. Такава ли беше? Жена, която се нуждае от контролиран и регулиран Климат и грижливо отношение, която да не прави нищо освен да изглежда привлекателна и добре облечена. — Изморена съм. Тъжна и изморена от чувството, че нямам какво да предложа. Нямам нито умения, нито таланти, нито мозък.

— Тогава нищо не си чула, нито разбрала.

— О, много добре те чух. — Тя свали със замах ръкавиците и ги хвърли на земята. — Аз съм очарователна и елегантна. Като някоя добре облечена кукличка, която може да бъде сложена на определено място, за да украси за известно време интериора и после да бъде отнесена и прибрана в килера. Благодаря. Бях в килера достатъчно дълго време.

Тя започна да го бута, докато той се опитваше да хване ръката й. После изведнъж застина, защото Дейвид успя да улови и другата и ръка и да я спре.

Никой досега не беше се държал така с нея. Просто не беше.

— Спри за малко!

— Свали ръцете си от мен.

— Веднага. Но първо искам да ти кажа, че чарът също е талант. А елегантността е умение. И трябва човек да има много мозък, за да знае какво да каже, къде, на кого и как да го каже, така че хората да се почувстват добре Ти си особено веща в тези неща, така че защо да не ги използваме? Второ, ако си мислиш, че да водиш туристи из избата и в дегустационната е лесна и проста работа, ще промениш мнението си, след като поговориш с момчетата, които го правят.

— Няма нужда да ми казваш, че…

— Очевидно има.

Стори й се, че ще падне, когато той я пусна. Това също не беше й се случвало преди. И Пилар си спомни как Дейвид се бе справил с Тони в нощта на тържеството.

Беше използвал същия леден и категоричен тон както сега.

— Ще ти напомня, че не работя за теб.

— Аз ще ти напомня — възрази той, — че всъщност работиш. Дори и да се държиш като обидено дете, продължаваш да работиш за мен.

— Върви по дяволите!

— Точно сега нямам никакво време да вървя при тях — отвърна спокойно Дейвид. — Просто смятам да използвам талантите ти там, където са най-подходящи. Трябва да знаеш, че работата във винарната е тежка. Трябва да си готова да отговаряш на нелеки или провокиращи въпроси, които ще чуваш отново и отново. Необходимо е да бъдеш грациозна, привлекателна, мила и забавна. И преди да започнеш, да се огледаш хубаво в огледалото и да престанеш да се правиш на отхвърлената съпруга на мъж, който не може да стъпи на малкото ти пръстче дори!

Отвори уста да каже нещо и устните й трепнаха, защото не можа да намери думи.

— Що за идиотщина! Как можа да го кажеш.

— Беше крайно време някой да ти го каже. Загубата, прахосването на време и талант винаги са ме вбесявали. Ти прахосваш времето си и това започва да ми писва!

— Нямаш право да ми говориш подобни неща! Положението ти в „Джиамбели“ не ти дава право да бъдеш груб!

— Постът ми във фирмата ми дава право да говоря истината такава, каквато я виждам. Не ми дава някои права, така е — добави той и я притегли към себе си. — Но този път аз говоря лично.

Беше толкова смаяна, че не успя да го спре, нито да изрази какъвто и да е протест. И когато устните му намериха нейните, твърди и гневни, тя не можа на стори нищо друго, Освен да отговори.

Това беше устата на мъж. Гореща и твърда. И ръцете на мъж, силни и искащи.

Каква забравена тръпка! Да притиска тялото си към неговото, да чувства топлината му, тези твърди мускули, тези силни гърди! Господи, та това си беше истинска сексуална заплаха!

Кръвта нахлу в главата й. Заля я мощен прилив на желание, в който Пилар се потопи, без да се замисли. И тогава тялото, сърцето й мисълта й, прегладнели за ласки, се хвърлиха и потънаха във вълната от удоволствие, което я обзе.

С тих и протяжен стон тя обви ръце около врата му. Двамата се подпряха на работната й маса, върху която саксиите издрънчаха. Събудиха се нерви, желания и копнежи, които бе потискала и погребвала дълги години. Сякаш изведнъж всичко оживя, заплашвайки да подкоси краката й, докато устните й полудяха под неговите.

— Какво? — прошепна, останала без дъх, Пилар, успя само да издиша въздуха от гърдите си, докато той я вдигна от земята и положи върху пейката. — Какво правиш?

— Ще мислим за това после.

Копнееше да я докосва, да усеща кожата и плътта й под пръстите си. Вече беше издърпал пуловера й и се чувстваше изпълнен с енергия и желание като ученик на задната седалка на бащиния шевролет.

Дъждът биеше по стъкления покрив на оранжерията, а въздухът беше изпълнен с топлина и влага, с нежния аромат на цветя, примесен с мириса на пръст и тор. И с нейния аромат. Тя цялата трепереше под него. По тялото й преминаваха бързи тръпки, като вълни. От устните й се изтръгваха неясни, но вдъхновяващи го да продължи звуци.

Искаше да я събори на земята, да я погълне цялата и чак след това да мисли за последствията. Не можеше да си спомни кога за последен път беше изпитвал подобно неистово желание да притежава някого.

— Пилар. Позволи ми… — Дейвид се опита да се справи с копчето на панталоните й.

Ако не бе произнесъл името й, тя сигурно нямаше да се опомни. Беше забравила всичко. Просто щеше да се подчини на желанията, които изпълваха и нейното тяло. Но звукът на гласа му я върна в действителността. И предизвика първата вълна от паника.

— Почакай! Това е… Не, ние не можем да го направим!

Тя го отблъсна, макар че всъщност главата й се отпусна назад и тя предостави шията си на нетърпеливите му устни.

— Дейвид! Недей! Почакай! Спри!

— Пилар? — Беше се задъхал, но все пак се опита да възвърне самоконтрола си. — Искам те.

Колко години бяха минали откакто за последен път бе чула тези думи? Колко години бяха минали откакто бе видяла тази светлина в очите на мъж? Толкова много, помисли си тъжно Пилар, че не можеше да бъде сигурна в себе си, нито да действа с увереност.

— Дейвид. Аз… Не съм готова.

Той задържа ръцете си върху кръста й под пуловера, където кожата беше топла и леко пулсираше.

— Не очаквах… — О, Боже, той имаше толкова силни ръце, помисли си тя. Силни и с твърди длани. Толкова различни от ръцете на… — Моля те, би ли се отдръпнал малко?

Дейвид обаче не помръдна.

— Искам те от първия миг, в който те видях. От минутата, в която отвори вратата пред мен.

В гърдите й се разля удоволствие, примеси се със страха и изненадата.

— Аз…

— Моля те — прекъсна я рязко той. — Не ми казвай, че си поласкана.

— Разбира се, че съм. Ти си толкова хубав и… — Не можеше да мисли логично, когато я докосваше. — Моля те, ще ме пуснеш ли?

— Добре. — Направи го с усилие, с неохота. — Искам да знаеш, че това, което стана току-що, не става нито всеки път, нито с всяка жена.

— Мисля, че и двамата се изненадахме взаимно — започна оправдателно Пилар и се измъкна изпод тялото му.

— Моля те, Пилар, не сме деца.

— Така е. — Обикновеното естествено движение да оправи пуловера си така я развълнува, защото си спомни как ръцете му бяха под него. Върху тялото й. — Но това е едната страна на въпроса. Аз съм на четиридесет и осем години, Дейвид, а ти си… е, ти не си.

Не беше си и помислил, че нещо в тази ситуация би го разсмяло повече от това нейно изявление. Но в момента стана точно това.

— Не можеш да използваш някакви си години като извинение!

— Аз не се извинявам. Това просто е факт. А другият факт е, че ние се познаваме от много скоро.

— От осем седмици и два дни. Което за мен беше безкрайно дълъг срок, защото през цялото време си представях как те прегръщам. — Прокара пръсти през косата й, а тя вдигна очи към него. — Нямах намерение да скачам върху теб в оранжерията, нито да ти късам дрехите сред саксиите и петуниите. Но това просто се случи. Дойде ми изневиделица. Искаш нещо по-обикновено ли? Тогава ще те взема в седем часа за вечеря.

— Дейвид! Съпругът ми е мъртъв едва от няколко седмици.

— Бившият ти съпруг — поправи я с леден глас той, — Не го поставяй помежду ни, Пилар. Няма да позволя това.

— За една нощ не могат да бъдат зачертани повече от тридесет години съвместен живот, без значение обстоятелствата.

Дейвид я хвана за раменете и я повдигна от земята, преди тя да осъзнае колко е сърдит.

— Тони Авано повече не ти е скривалище, Пилар! Разбери го! И се опитай да се справиш с това! Както и с мен!

Целуна я отново, дълго и горещо, и я пусна.

— В седем часа — повтори и излезе под дъжда.

Нямаше да позволи на онзи мръсник да обърка живота му, нито този на Пилар; пък дори и от гроба, реши Дейвид. Крачките му бяха решителни, раменете изправени, а под повърхността клокочеше ярост.

Нямаше да позволи това. Трябваше да проведе с нея един откровен и прям разговор и да изясни всички тайни и съмнения, скрити някъде в сенките зад светлото. При това много скоро.

Тъй като гледаше в краката си, а Софи тичаше под дъжда също без да гледа, двамата едва не се сблъскаха на алеята.

— Опа! — извика тя и притисна с ръка шапката, която бе сложила на главата си, за да се предпази от дъжда. — Мислех, че си се прибрал у вас.

— Имах да свърша нещо преди това. Току-що се опитах да прелъстя майка ти в оранжерията. Това представлява ли проблем за теб?

— Моля?

— Нали ме чу? Майка ти много ми харесва и аз току-що й го показах. И смятам да повторя опита си още веднъж, при това колкото е възможно по-скоро. Това представлява ли проблем за теб?

— Ааа…

— Без бързи откази и без мъгляви увъртания, моля.

Дори през мъглата на изненадата и шока, тя успя да види колко е ядосан и объркан. Затова отговори.

— Не, извинявай. Ще помисля.

— Добре. Когато си готова с отговора, моля да ми оставиш съобщение.

Той се отдалечи, а Софи се загледа в гърба му, почти можеше да види парата, която се надигаше от него. Разкъсвана между неочакваната изненада и загрижеността, тя прихлупи шапката си с ръка и затича към оранжерията.

Когато влетя вътре, Пилар седеше и гледаше с празен поглед пред себе си. Саксиите бяха изпопадали по масата и на земята, където се търкаляха сред няколко разсада.

Това подсказа на Софи какво точно се е случило и къде.

— Мамо?

Пилар подскочи като ужилена и бързо грабна градинарските си ръкавици.

— Да?

Софи се упъти бавно към нея. Бузите на майка й горяха, косата й бе разрошена, току-що галена от мъжки ръце.

— Видях Дейвид.

Пилар изпусна ръкавиците от ръцете си, защото пръстите й станаха непослушни.

— О? И какво?

— Каза ми, че се е опитал да те прелъсти.

— Той какво? — Това, което се надигна в гърлото на Пилар, вече не беше паника, а ужас.

— А от външния ти вид започвам да си мисля, че наистина го е направил, и то доста успешно.

— Това беше просто… — Останала без сили, Пилар свали престилката си, но изобщо не можеше да се сети къде да я остави. — Ние имахме малко недоразумение и това го ядоса. Не си струва да говорим за това.

— Мамо! — Софи взе внимателно ръкавиците, сетне престилката от ръцете на майка си и ги сложи встрани. — Имаш ли някакви чувства към Дейвид?

— Господи, Софи, що за въпрос!

„Да, Пилар, въпрос, на който ти все още сама не си си отговорила“ — помисли си тя.

— Добре, да опитаме по друг начин. Той харесва ли ти?

— Дейвид е много привлекателен мъж.

— Съгласна съм.

— Ние не сме… Това е… Аз съм… — Е, поне трябваше да каже онова, което мислеше, реши Пилар и сложи ръце на пейката. — Аз съм много стара за него.

— Не ставай смешна. Ти си красива жена и си в разцвета на годините си. Защо да нямаш любовен роман?

— Защото не искам никакъв любовен роман!

— Тогава секс?

— Софи!!!

— Мамо!!! — отговори Софи със същия ужасен тон, след което обви ръце около раменете на майка си. — Дойдох тук, защото се страхувах, че съм наранила чувствата ти и си разстроена. Вместо това те намирам развълнувана, зачервена и разрошена след нещо, което приемам, че е било страхотно от страна на нашия нов и много секси шеф на производството. Та това е просто чудесно!

— Не е чудесно и не бива да се случва отново. Софи, бях омъжена почти три десетилетия. Просто не мога току-така да взема и да скоча в обятията на някой друг мъж, и то точно в този момент от живота ми.

— Татко го няма вече, мамо. — Софи притисна още по-силно майка си съм себе си, но гласът й изтъня. — И на мен ми е трудно да го приема. Трудно ми е да живея с онова, което се случи, да приема да бъда отхвърлена и да не мога да му кажа дори сбогом. Много ми е тежко, макар да знам, че той не ме обичаше.

— О, Софи, обичаше те!

— Не, мамо. — Тя се отдръпна. — Не и по начина, по който исках, нуждаех се от него и го търсех. Той не беше тук. Не и за мен. Нито за теб. Това изобщо не му беше дом. Ние не бяхме неговото семейство. Сега имаш възможността да се порадваш на някой, който ще ти обръща внимание.

— Момиченцето ми. — Пилар посегна да погали дъщеря си по бузата.

— Искам го заради теб. И ще бъда много тъжна и сърдита, ако отхвърлиш този шанс заради нещо, което никога не е съществувало в действителност. Обичам те, мамо. Искам да си щастлива.

— Знам. — Пилар целуна Софи по бузата. — Знам това… Но ми трябва време. И всъщност проблемът не е в баща ти, Нито в онова, което се случи с него, cara. Проблемът е в мен. Защото не знам какво ще бъде с някой друг и изобщо дали искам да бъда с някой друг.

— Как би могла да знаеш, ако не опиташ? Ти го харесваш, нали?

— Да, разбира се. — „Харесвам ли го?“ — запита се Пилар. Ако една жена само харесва някого, тя едва ли ще се търкаля полугола сред счупени саксии, тор и пръст за цветя. — Той е много хубав мъж — довърши. — И добър баща.

— И те привлича. Има страхотни бедра, между другото.

— Софи! Какви, са тези приказки?

— Ако ми кажеш, че не си ги забелязала, ще трябва да наруша добрия тон и десетте Божи заповеди и да обявя, че майка ми е лъжкиня. И освен това има такава чаровна усмивка!

— Има много добри очи — промърмори Пилар, като че на себе си, което накара дъщеря й да се усмихне.

— Да така е. Ще излезеш ли с него?

Пилар се престори на много заета да събира разпилените саксии.

— Не знам.

— Хайде де! Излез! Опитай поне веднъж. Виж как ще се чувстваш. И вземи един от презервативите, които съм оставила в моето нощно шкафче.

— Софи! За Бога!

— А, да, добре, че се сетих, да не вземеш наистина само един. — Софи прегърна Пилар през кръста и се разкикоти. — Вземи поне два.

12.

Мади наблюдаваше изпитателно баща си, докато той се мъчеше да завърже вратовръзката си. Обикновено тази вратовръзка носеше на първите си срещи с жени. Сива с морскосини ивици. Наистина той най-официално бе обявил, че отива на вечеря с госпожа Джиамбели, така че тя и Тео да си мислят, че всъщност срещата е по работа. Да, но вратовръзката говореше за нещо съвсем друго.

Мади трябваше да помисли върху това. Както и върху собствените си чувства по този въпрос.

Но в момента се забавляваше, докато закопчаваше копчетата на баща си и, естествено, спореше.

— Тате, това е символ на самоизява.

— Но твърде нехигиеничен.

— Всъщност е древна традиция.

— Може да е древен обичай на индианците или на конгоанските негри, но не и на семейство Кътър. Няма да си пробиваш носа, Мади. Толкова по въпроса!

Тя въздъхна и се нацупи. Всъщност нямаше никакво желание да пробива носа си, но искаше трета дупка за; обеца на ухото. Затова беше избрала тази стратегия — да настоява за носа, та дано поне постигне дупката на ухото, Дори смяташе, че ако знаеше стратегията й, баща й би оценил хода като много добър.

— Тялото си е мое, нали?

— Не и докато, не станеш на осемнадесет години. До този прекрасен ден аз отговарям за него и то е мое. Върви да се заяждаш с брат си.

— Не мога, Не му говоря.

Мади се пльосна по гръб върху леглото на баща си и вдигна крака към тавана. Те естествено бяха обути в неизменните черни обувки с дебели подметки, но черното напоследък започваше да й омръзва.

— Може ли тогава да си направя татуировка?

— Да, да, как ли пък не! През уикенда ще отидем и тримата да си направим по една, — Той се обърна. — Как изглеждам?

Мади извърна глава и го огледа. — Средна работа.

— Ти си моралната ми подкрепа, Мади. Какво бих правил без теб.

— Ако имам шестица на класното, ще ми позволиш ли да си пробия носа?

— Ако Тео има шестица по нещо, може да помисля дали да му позволя да си пробие носа.

Тъй като репликите и на двамата бяха в пълно противоречие, тя се разсмя.

— Хайде, моля те бе, тате!

— Излизай. — Той я вдигна от леглото, хвана я през кръста и я понесе с една ръка към вратата, докато краката й се тътрузеха по пода.

Това беше техен стар навик, откакто бе съвсем мъничка, който винаги я разсмиваше и я изпълваше с щастие.

— Щом не може носа, тогава нека да си пробия още една дупка на ухото. За съвсем мъничка обичка.

— Ти изглежда на всяка цена си решила да надупчиш тялото си като лейка. Щом е така, ще трябва да помисля. — Дейвид спря пред вратата на Тео и почука със свободната си ръка.

— Махай се оттук, влечуго!

Дейвид погледна дъщеря си.

— Предполагам, че това беше за теб.

Отвори вратата и видя сина си, излегнат на леглото с телефонна слушалка, притисната към ухото. При тази гледка изпита смесени чувства. Раздразнение, че момчето не си учи уроците, и приятно облекчение, че вече е успял да си намери нови приятели в училище.

— Ще ти се обадя след малко — промърмори Тео и затвори телефона. — Точно си почивах — оправда се той.

— Да бе, да, вече цял месец си почиваш — обади се заядливо Мади.

— Има достатъчно храна за вечеря. Оставил съм ви номера на ресторанта до телефона, можете да използвате и мобилния ми телефон. Но, моля ви, не го правете без нужда. Не искам побоища, голи непознати, нито алкохол. Довършете си домашните. Докато не ги направите, никакви телефонни разговори или телевизия. И да не подпалите къщата. Забравих ли нещо?

— Да не повръщаме по килима.

— Правилно. Ако ще повръщате, правете го на плочките.

Той целуна дъщеря си по главата и я пусна на пода.

— Ще се прибера към полунощ.

— Татко, трябва ми автомобил.

— Ъхъ. А на мен ми трябва вила в Южна Франция.

— Ще помисля. В единадесет искам да сте легнали — добави Дейвид и се обърна.

— На мен наистина ми трябва кола — извика Тео след него и изруга през зъби, като чу стъпките на баща си да се отдалечават. — Човек може да полудее тук без кола. Сякаш сме на края на света, а не на половин час от Сан Франциско!

Мади поклати глава.

— Голям си малоумник, Тео!

— А ти си грозна като вещица!

— Никога няма да получиш кола, ако се заяждаш с него. Ако ти помогна да я получиш, ще ме закараш ли до града дванадесет пъти, без да се пазариш?

— И как ще ми помогнеш ти, малко кречетало? — попита Тео, но тонът му омекна — беше готов да преговаря. Знаеше, че сестра му почти винаги успява да получи онова, което иска.

Тя се завъртя из стаята.

— Първо сделката. После ще обсъдим как.

Тереза не поддържаше мнението, че родителите в определен момент трябва да престанат да се интересуват от живота на децата си и да наблюдават техните действия, без да се месят. В края на краищата нима една майка, независимо на колко години е детето й, може да стои спокойно на брега, докато то се дави? Това беше нейната теза.

Майчинството, според нея, не свършваше със зрелостта на детето. То нямаше край. Независимо дали детето харесва или не това.

Фактът, че Пилар беше зряла жена със собствена голяма дъщеря, не спря Тереза да отиде в стаята й. Нито пък й попречи да изкаже мнението си, докато наблюдаваше как Пилар се облича, за да излезе. На вечеря с Дейвид Кътър.

— Хората ще започнат да говорят.

Пилар спокойно слагаше обиците си. Всяка стъпка от процеса на обличане беше разтеглена до максимум. Тя нарочно се бавеше, сякаш събираше кураж.

— Отивам само на вечеря, мамо. — С мъж. С един привлекателен мъж, който съвсем ясно й бе дал да разбере, че я желае и иска да спи с нея. Господи!

— Това ще им даде достатъчно материал, за да клюкарстват.

Пилар взе перлите си. Дали не бяха прекалено официални? Или може би старомодни?

— Това притеснява ли те, мамо?

— А теб?

— Че защо да ме притеснява? Не правя нищо ненормално, нито непозволено. Освен това хората не се интересуват особено от мен. — С пръсти, които не я слушаха, тя започна да се бори със закопчалката на гердана.

— Ти си Джиамбели. — Тереза прекоси стаята, взе огърлицата от ръцете й и я закопча. — И това е достатъчно. Нима си мислиш, че понеже предпочете да гледаш къщата и дъщеря си, не представляваш интерес за обществото?

— Ти създаде този дом, отгледа дъщеря си и управляваш империя. В сравнение с теб аз се провалих тотално. И това стана съвсем ясно днес.

— Не ставай глупачка!

— Нима не е вярно, мамо? — тя се обърна рязко към Тереза. — Само преди два месеца ти ме набута в бизнеса, без да ме попиташ дали искам и без да ми дадеш време да ти докажа, че нямам талант за това.

— И го направих много късно. Не биваше да чакам толкова. Ако не бях те набутала, ти пак нямаше да докажеш нищо. Преди години дойдох тук с определена цел. Исках да ръководя „Джиамбели“ и да направя най-добрата фирма за вино в света. Исках да се оженя и да имам деца, да ги отгледам здрави и щастливи. — Автоматично тя започна да преподрежда шишенцата и кутийките върху тоалетката на Пилар. — И един ден да оставя всичко в техните ръце. Мечтата ми за много деца не се сбъдна. Съжалявам за това, но не съжалявам, че ти беше мое дете. Ти може би тъгуваш, че мечтите ти за щастлив брак и много деца също не се сбъднаха. Но не съжаляваш, че Софи е твоя дъщеря, нали?

— Разбира се, че не.

— Мислиш си, че съм разочарована от теб. — Очите на Тереза срещнаха очите на Пилар в огледалото. Бяха съвсем спокойни. — И наистина бях. От това, че позволи на един мъж да се разпорежда с живота ти, да те стъпче и унизи. Не заслужаваше това. Но не направи нищо, за да промениш нещата.

— Аз го обичах. Това вероятно беше грешка, но човек не може да диктува на сърцето си.

— Така ли мислиш? — попита Тереза. — Във всеки случай нищо, което ти казвах, не можеше да ти повлияе. И като гледам сега назад, виждам къде сгреших — че ти позволих да се носиш по течението. Но всичко вече приключи, а все още си достатъчно млада, за да си поставиш нови цели. Искам да не се отказваш от наследството си и да станеш част от онова, което ти принадлежи. Настоявам да го сториш.

— Майчице, дори ти не можеш да направиш от мен бизнесдама.

— Тогава стани нещо друго — сви рамене Тереза. — Престани да мислиш за себе си като за отражение на онова, което един мъж вижда в теб. Бъди себе си! Попитах те дали се притесняваш, че хората ще започнат да говорят, Надявах се да ми отговориш: „Да вървят по дяволите! Нека си говорят.“ Време е да ги накараш да заговорят за теб.

Изненадана от обрата на разговора, Пилар поклати глава.

— Говориш точно като Софи.

— Тогава ме чуй. Ако харесваш Дейвид Кътър, дори и само за момента, вземи го. Жена, която само седи и чака, обикновено остава с празни ръце.

— Отивам само на вечеря, мамо — започна Пилар, но млъкна, защото на вратата се появи Мария.

— Господин Кътър е долу.

— Благодаря, Мария. Кажи му, че Пилар веднага ще слезе. — Тереза отново се обърна към дъщеря си и се развесели, като видя паниката, която се мярна в очите й. Имаше същия израз на лицето си, когато бе на шестнадесет години и някой младеж те чакаше в приемната. Приятно ми е да го видя отново. — Тя се наведе и я целуна. — Приятна вечер.

Пилар остана сама и се опита да се успокои. Не беше на шестнадесет години и отиваше само на вечеря, напомни си тя. Щеше да бъде просто, цивилизовано и най-вероятно много приятно. Това беше всичко.

Излезе от стаята си и понеже беше нервна, отвори чантата си на най-горното стъпало, за да провери дали не е забравила нещо. И премига от изненада, когато видя две опаковки презервативи.

Софи, помисли си, като затвори бързо чантичката. Мили Боже! Смехът, който се изтръгна от гърдите й, беше младежки и безгрижен, Почувства истинска лекота, беше свободна.

И се отправи към мъжа, който я очакваше. Какво ли щеше да се случи след това?

Беше си среща. Нямаше друга дума за това, съгласи се тайно в себе си. Нищо друго не можеше да причини тази нервност, нито така да изостри сетивата й, че да се опияни от прекрасния залез. Бяха минали десетилетия, откакто не бе ходила на среща, но спомените от младостта все още бяха живи.

Отдавна не бе седяла на маса със свещи срещу мъж, с когото да си говори. Нещо повече, този мъж я слушаше с интерес, обръщаше й внимание. Виждаше как устните му се извиват в усмивка, когато изричаше нещо забавно. Да си спомни всичко това, да го изпита отново, беше като да й предложат чаша студена вода в лятната жега.

Не, нямаше намерение да позволи нещо повече освен приятелство. Но всеки път, когато се сетеше какво бе пъхнала дъщеря й в чантата, дланите й се изпотяваха.

Всъщност едно приятелство с привлекателен и интересен мъж би било много приятно нещо.

— Пилар! Чудесно е, че те виждам!

Пилар позна облака от парфюм и гласа преди да вдигне глава.

— Сюзан? И аз се радвам да те видя. — Беше успяла да придаде любезно изражение на лицето си. — Запознай се с Дейвид Кътър.

— Не ставайте, моля ви. — Сюзън, блестящо руса и току-що възстановена след поредната операция за премахване на бръчките, подаде ръка на Дейвид. — Бях се запътила към моята маса, след като напудрих носа си, и кого да видя — теб! Невероятно! Чарли и аз сме тук с едни негови клиенти. Ужасна скука, просто да полудееш! — изрече тя с намигване. — Току-що говорихме с Лора да се видим някой ден. Толкова време мина! Радвам се, че те видях отново скъпа, при това изглеждаш чудесно. Знам какъв ужасен удар беше за тебе. Всъщност за всички ни.

— Да. — Пилар долови лекото ужилване, което помрачи удоволствието от вечерта. — Благодаря ти за съболезнованията.

— Бих искала да мога да направя нещо повече за теб. Е, хайде да не говорим за тъжни неща. — Тя Стисна леко ръката на Пилар, докато оглеждаше Дейвид. — Надявам се, че майка ти е добре.

— Много добре, благодаря.

— Трябва да вървя. Не мога да оставя бедния Чарли да се мъчи сам с тези досадници. Приятно ми беше, господин Кътър. Пилар, ще ти се обадя следващата седмица. Можем да обядваме заедно.

— Разчитам на теб — отвърна Пилар и вдигна виното си, докато Сюзън се отдалечаваше. — Извинявай. Долината не е по-голяма от едно малко градче, където всички се познават. Трудно можеш да отидеш някъде и никой да не те забележи.

— Защо ми се извиняваш?

— Стана ми неудобно. — Тя остави виното и плъзна пръсти по столчето на чашата. — И както каза майка ми, сега ще тръгнат приказки.

— Наистина ли? — Той взе ръката й. — Тогава, нека да им дадем повод да приказват. — Дейвид вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Харесва ми тази Сюзан — каза той, докато Пилар го гледаше изненадано. — Тя ми даде стимул да направя това. Какво мислиш, че ще раз каже утре на Лора, когато и се обади?

— Мога само да гадая. Дейвид? — По ръката й преминаха тръпки! Дори когато издърпа неговата, кожата и продължи да пламти. — Аз не търся… нищо.

— Работата е, че и аз също. Докато не те видях. — Той се наведе свойски напред — Хайде да направим нещо греховно..

Кръвта се качи в главата и.

— Какво?

— Ами… — Гласът му се снижи и премина в шепот — да си поръчаме десерт.

Напрежението, което бе затаила в гърдите си, се превърна във весел смях.

— Чудесно!

Беше наистина чудесно. Да карат към дома през нощта под студените звезди и призрачната бяла луна. Музиката от радиото свиреше тихо, докато те си говореха за книгата, която и двамата бяха чели напоследък. По-късно Пилар щеше да си спомни колко странно бе да бе да се чувства едновременно отпусната и възбудена.

Въздъхна, когато зърна светлините на Вила Джиамбели..Ето я и къщата. Колко жалко! Беше излязла за вечеря почти тресяща се от нерви и напрежение, а ето че сега съжаляваше, че не може да остане по-дълго.

— Децата все още са будни — рече Дейвид, Видя, че къщата за гости е осветена като коледна елха. — Ще ги убия.

— Да, забелязах какъв ужасен и груб баща си. И колко много децата ги е страх от теб.

Той я погледна развеселено.

— Няма да се разсърдя, ако ги видя да треперят поне мъничко от мен.

— Боя се, че вече си закъснял. Но бъди горд, че си отгледал и възпитал две щастливи и умни деца.

— Все още работя по въпроса. — Той почука с пръсти по волана. — Тео имаше известни неприятности в Ню Йорк. Дребни кражби в магазините, проникване в чужди къщи. Успехът му в училище, който никога не е бил кой знае колко висок, съвсем закъса.

— Съжалявам, Дейвид. Пубертетът е труден период Още по-трудно е, когато има само един родител. Мога да ти разкажа няколко истории за Софи, от които да ти настръхнат косите. Синът ти е чудесно момче. Мисля, че поведението му е напълно нормално.

— Поведението му всъщност доста ме стресна. Давах им прекалено много свобода. Защото така беше по-лесно, Нямах достатъчно време за тях през деня, нито пък ми оставаше достатъчно енергия вечер. Беше ми по-трудно е Мади, отколкото с Тео, когато майка им ни напусна, така че на нея обръщах повече внимание, отколкото на него.

— Това са вторичните угризения на съвестта — рече Пилар. — Знам всичко за тях.

— Аз бях изпаднал направо в еретични. Между другото, това е една от причините да купя микробус и да прекося цялата страна, вместо да взема самолет. Нищо не сплотява по-добре семейството от едно пътуване от три хиляди мили, затворени в един автомобил.

— Много храбро от твоя страна.

— Искаш да кажеш безразсъдно? — Той зави по алеята. — Аз бях главният дегустатор на кашите, които забъркваше Мади. Беше ужасно.

Пилар се разкикоти.

— Нали ще ни съобщиш, ако се появи конкурент. — Тя посегна да отпори вратата, но той прехвърли ръка през рамото й и я спря.

— Остави. Нека да завършим вечерта както трябва.

Нервите й се опънаха. Какво точно имаше предвид Дейвид, питаше се Пилар, докато той излезе и заобиколи микробуса. Трябваше ли да го покани в къщата? Със сигурност, не.

Можеше да му позволи само да я изпрати до вратата. Щяха да си кажат лека нощ, може би щяха да се целунат, съвсем безобидно. Като приятели, напомни си Пилар и излезе от колата.

— Благодаря. Беше чудесна вечеря и чудесна вечер.

— За мен също. — Дейвид взе ръката й и не се изненада, когато установи, че е ледена. Беше забелязал как в очите й отново се връщат безпокойството и напрегнатостта, както когато отвори вратата. Но реши да не им обръща никакво внимание. Нямаше намерение да се разстройва от факта, че изнервя една жена.

— Искам да те видя пак, Пилар.

— О, разбира се, добре. Ние се виждаме всеки ден…

— Не във фирмата — прекъсна я той и я обърна към себе си, като спря на верандата. — И не по работа. Насаме. — Притегли я по-близо към себе си. — И поради съвсем лични причини.

— Дейвид…

Но устните му намериха нейните и не й позволиха да продължи. Този път беше нежен. Целувката му не бе безцеремонна, настойчива, нетърпяща възражение. Напротив, събуждаше всички заспали чувства и желания. Беше като бавна и приятна топлина, която се разливаше в нея и нежно развързваше всички стегнати възли на напрежението. Пилар имаше усещането, че дори костите и се размекват като восък.

Когато той се отдръпна, бе останала съвсем без сили. Пръстите му погалиха лицето й и се плъзнаха по шията.

— Ще ти се обадя.

Тя кимна и посегна към вратата зад гърба си.

— Лека нощ, Дейвид.

Влезе вътре и затвори зад себе си. „Сигурно изглеждам като глупава ученичка — помисли си Пилар, танцувайки по стълбите към стаята си. — Е, и какво от това?“

Пещерите винаги караха Софи да мисли за контрабандисти. За пирати и разбойници. За златни съкровища.

Тези големи, ехтящи пространства, пълни с редици от огромни бъчви, в които отлежаваше виното. Много обичаше да прекарва времето си тук и още, когато беше малко дете, един от майсторите винари й бе позволил да сяда на малка масичка и да опитва по една малка чашка от виното от всяка бъчва.

Съвсем млада се бе научила да прави разликата. Да определя цвета, аромата върху небцето, мириса. Да отличава първокласното вино от обикновеното, Да хваща разликите, характеристиките, букета, които отличаваха едно вино от друго.

Ако не понасяше посредствеността, какво лошо имаше в това? Софи търсеше, изискваше й държеше на качеството, защото беше научена да не приема нищо лошокачествено.

В момента обаче тя не мислеше за виното, въпреки че чашите бяха подредени и напълнени за дегустация. Мислеше за мъжете.

Винаги ги бе изследвала, също както и вината. Имаше си мярка за пресяване, скала за оценка. Можеше да различи кой ще остави горчив привкус и кой — приятно чувство след себе си.

Тази беше причината досега да няма сериозна и дълготрайна връзка с някой мъж. Нито един от онези, които бе опитвала, не притежаваше точния вкус. Букета, който щеше да я задоволи и да я накара никога да не смени марката вино.

Абсолютно убедена в способността си да направи правилния избор и във възможностите си да се наслаждава на опитите, тя не бе така сигурна какви са уменията на майка й в тази област.

— Това е третата им среща за последните две седмици.

— Ммм. — Тайлър вдигна чаша с кларет към светлината на огъня и разгледа цвета му. Той, както дядо му и Ла Синьора, се придържаше към старите, традиционни методи. Прецени виното по цвят и бистрота и отбеляза в бележника си.

— Майка ми и Дейвид — повтори Софи и за да привлече вниманието му, го бутна лекичко по ръката.

— Какво за тях?

— Тази вечер отново излязоха заедно. За трети път през последните две седмици.

— И аз какво общо имам с тази работа?

Тя въздъхна.

— Знаеш, че е много чувствителна и уязвима. Не мога да кажа, че не го харесвам, защото ми допада. А и всъщност дори я окуражих в самото начало, когато той прояви интерес към нея, я тя се дърпаше. Но си мислех, че това е само временно и ще и помогне да забрави за татко.

— Софи, може да ти прозвучи странно, но в момента аз работя и не искам да говоря за личните проблеми на майка ти.

Той разклати леко виното, пъхна носа си в чашата и го помириса. Концентрацията му беше пълна.

— Те все още не са спали заедно.

При тези думи Тайлър трепна и загуби усещането за букета на виното.

— По дяволите!

— Ако бяха спали, нямаше да се притеснявам. Щеше да означава, че всичко е наред. Че става дума само за физическо привличане, а не за нещо повече. Сега започвам да си мисля, че е по-сериозно. А какво всъщност знаем ние за Дейвид Кътър? Нищо повече от професионалната му биография. Той може да е женкар или авантюрист, или пък използвач. Като се замисля, всъщност се сещам, че започна да ухажва майка ми веднага след като баща ми…

Тайлър помириса отново виното и си отбеляза номера му.

— Искаш да кажеш, че майка ти не го е привлякла с качествата си на жена.

— Глупости! Не съм казала такова нещо! — Ядосана, Софи взе една чаша мерло и го вдигна към светлината. — Тя е красива, интелигентна, чаровна, изобщо всичко, което един мъж може да пожелае.

Но не и каквато баща й бе искал, помисли си тъжно Софи. Недоволна от мисълта и от виното, тя отбеляза, че е малко мътно.

— Нямаше да се тревожа, ако говореше с мен. Но единственото, което казва, е, че на двамата им е много приятно заедно.

— Така ли?

— О, я стига! — Софи помириса своята чаша, отбеляза мнението си, сетне докосна виното с език, за да усети сладостта му, остави глътката в долната част на устната си кухина, премести я встрани и назад, за да прецени киселинността и таниновото съдържание.

Отново превъртя виното из устата си, позволявайки на всички елементи да се смесят, и го изплю в голямата чаша.

— Все още не е достатъчно, трябва да отлежи.

Тайлър дегустира виното от своята чаша и се съгласи с нея.

— Ще го оставим още малко. Много неща се превръщат в онова, което трябва, ако ги оставиш да отлежат още малко.

— Това какво, философията ти за живота ли е?

— Ти какво искаш? Мнението ми или просто някой който да се съгласява с теб?

— Предполагам, че ако искам и двете, ще бъде прекалено много.

— Правилно. — Тайлър взе друга чаша и я вдигна към светлината. Но гледаше към Софи, а не към виното. Просто не можеше да не я гледа. Стояха двамата тук, в хладната влажна пещера, огънят гореше, миришеше, на дим, на дърва и пръст, сенките им танцуваха по стените.

Някои хора биха казали, че е романтично. Той обаче правеше всичко възможно да не допусне тази мисъл. Както се опитваше да прави всичко възможно, за да не възприема Софи като жена. Тя му беше делови партньор в най-добрия случай. Партньор, без който не можеше.

И сега се тревожеше. Имаше си грижи. Вероятно, мислеше си Тайлър, тя се тревожеше напразно или просто си пъхаше хубавото носле където не му беше мястото. Но ако Тайлър знаеше със сигурност нещо за Софи, то бе, че тя обичаше много своята майка.

— Бившата му жена офейкала и му оставила децата.

— Офейкала? — Софи вдигна очи от виното, което държеше.

— Ами да, решила, че светът е прекалено голям и красив, за да го изследва с две досадни деца и съпруг отгоре на всичко. И ги напуснала.

— Откъде знаеш?

— Мади ми каза. — Почувства леко угризение, че издава неща, които са му били споделени. Момичето не разказа много за семейството си, но и малкото беше достатъчно, за да придобие представа за случилото се. — Тя не ми се оплака, нито говори много, само откъслечни работи. Но разбрах, че майка им не поддържа никакъв контакт с тях и че Кътър се грижи сам за всичко. Тео е имал проблеми в Ню Йорк и баща му решил да сменят климата, за да го отдалечи от града.

— Значи е добър баща. — Софи знаеше много добре какво значи да бъдеш изоставен от родителя си. — Но това не значи, че е добър за майка ми.

— Това тя ще си го реши сама, нали? Ти във всеки мъж, когото видиш, търсиш дефекти и винаги ги намираш.

— Не е вярно!

— Напротив, абсолютно вярно е.

— Е, при теб изобщо не се наложи да търся дълго — заяде се Софи. — Твоите дефекти са прекалено очевидни и явни.

— Което си е чист късмет и за двама ни.

— Е, това е точно твоят маниер на живот. На тебе ти е по-лесно да се скриеш в лозето, вместо да поддържаш някакви човешки отношения.

— За какво говорим всъщност, за моя сексуален живот ли? Сигурно съм пропуснал да направя стъпката.

— Ти изобщо не си имал намерение.

— Е, да, какво съм в сравнение с теб. — Той остави чашата, за да си отбележи нещо в бележника. — И така, ти вървиш през мъжете като нож, който реже сирене. Един дълъг, бавен и прецизен срез, отхапване, предъвкване, отхвърляне. Правиш грешка, като мислиш, че можеш да наложиш своите стандарти на Пилар.

— Разбирам. — В сърцето й се промъкна болка, която накара гласа й да звучи малко евтино, долнокачествено. Като гласа на баща й. За да го нарани на свой ред, тя приближи към Тайлър. — Но през теб не съм минала все още, нали, Тай? Не съм направила дори първото срязване. Защото ти се страхуваш да опиташ с жена, която мисли за секса по същия начин като мъжете.

— Не искам да опитвам с жена, която мисли каквото и да е като мъж. Аз съм доста старомоден в това отношение.

— Защо не разшириш малко кръгозора си? — Тя вдигна подканващо лице. — Опитай поне — подразни го.

— Не ми е интересно.

Все още държейки чашата в ръка, Софи вдигна ръце и ги обви около врата му, докато той вдигна своите, за да се освободи от нея.

— Кой от нас блъфира?

Очите й бяха тъмни и горяха. Мирисът й го опияни. Тя докосна с устните си неговите.

— Защо не опиташ с мен? — попита тихо Софи. Беше грешка и нямаше да бъде първата. Тай хвана бедрата й и прокара ръце по тях.

Ароматът на тялото й го подлудяваше. Това си беше истинско мъчение.

— Погледни ме! — нареди той и пое устните, които му се предлагаха.

Направи го така, както искаше. Дълбоко, продължително, до самозабрава. Остави вкуса й да проникне в него, както правеше с първокачественото вино, да проникне бавно и с неописуемо удоволствие в тялото му.

Устните му я изсмукваха и преобръщаха всичко в нея. Вълнуваха я повече, отколкото бе очаквала.

Докато я целуваше, той не откъсваше очи от нея. Докато си играеше с езика и устните й, я гледаше внимателно и с търпението на леопард. Дори само това беше достатъчно да я разтрепери цялата.

Той прекара ръце по бедрата й, тръгна нагоре и докосна леко гърдите й. След което се отдръпна.

— Ти ме измъчваш, Софи. Това не ми харесва. — Взе бутилката с вода, която използваха, за да прочистят небцето си.

— Винарят също така е и малко учен — продума Софи и си пое въздух. Стори й се, че е плътен и тежък, толкова гъст, че не можеше да диша. — Сигурно си чувал, че при производството на вино протичат химически реакции.

Тайлър се обърна и й подаде бутилката с вода.

— Да. И добрият винар винаги изчаква да му дойде времето, защото някои химически реакции може да направят от виното оцет.

Това леко я бодна.

— Не можеш ли просто да признаеш, че ме желаеш!

— Мога. Искам те толкова много, че понякога не мога да дишам, когато си наблизо. — Както сега например, помисли си Тайлър, когато вкусът на устните й все още беше жив върху неговите. — Но когато те вкарам в леглото си, искам да ме гледаш по същия начин, по който ме гледаш сега. Не желая да съм просто някой си, поредният мъж за теб. Искам да съм аз — и ти трябва да го знаеш.

По кожата й пробягаха тръпки, като от студ. Софи трябваше да се сдържа, за да не обхване с ръце раменете си.

— Защо ми звучи като заплаха?

— Защото е. — Тайлър се отдалечи, взе следващата чаша с вино и продължи работата си.

13.

Инспектор Клермонт се бе задълбочил в делото „Авано“. Беше свършил доста работа и бе прекарал много вреше, за да сравнява данните, доказателствата, криминалните улики, медицинските доклади и експертизи. Можеше дори да цитира наизуст разпитите и заключенията. И сега, почти осем седмици след убийството, можеше да каже със съжаление, че не бяха стигнали доникъде. Бяха в задънена улица. Никакви заподозрени, никакви реални следи, никакви отговори.

Това го измъчваше като кост, заседнала в гърлото му.

Не вярваше в съществуването на идеалното престъпление, просто липсваха доказателства.

Какво беше пропуснал?

— Алекс? — Магуайър седна на крайчето на бюрото му. Вече бе облякла шлифера си, защото февруари в Сан Франциско винаги беше дъждовен. Най-малкият й син имаше изпит по история на другия ден, съпругът й беше настинал и носът му течеше, а за вечеря щяха да ядат сухия хляб от вчера. Вкъщи се нуждаеха от нея, но тя трябваше да бъде тук. — Хайде да си вървим.

— Винаги има нещо недоогледано, изтървани нишки — промърмори той.

— Така е, но не винаги можем да ги вържеш. Случаят „Авано“ остава открит и изглежда ще трябва да се примирим с това, докато не извадим късмет и нещо не падне от небето право в краката ни.

— Не обичам да разчитам на късмета.

— Е, аз пък живея заради него.

— Авано е използвал апартамента на дъщеря си за среща — започна Клермонт, без да обръща внимание на дълбоката въздишка на партньорката си. — Никой не го е видял кога е отишъл, никой не е чул изстрел, никой не е видял някой да влиза или да излиза.

— Било три часът през нощта. Съседите са спели, а поради естествения градски шум не са чули изстрела на двадесет и пет калибровия пистолет.

— Детска играчка. Женско оръжие.

— Без обиди, моля. — Магуайър потупа своя полицейски деветмилиметров пищов.

— Исках да кажа, че е подходящ за цивилни жени, нямах предвид теб — поправи се Клермонт с лека усмивка. — Вино и френско сирене, среднощна среща в празния апартамент. Очевидно се е измъкнал от новоизлюпената младоженка. Жертвата е обичала да кръшка. Мирише ми на жена. А може би това е разковничето. Може би е постановка. Направено е така, че да си помислим, че е била жена.

— Търсихме и мъже.

— Значи трябва да потърсим пак. Бившата госпожа Авано, ако се осланяме на думите на вдовицата Авано, е била забелязана напоследък в компанията на някой си Дейвид Кътър.

— Което значи, че вкусът и към мъжете се е подобрил.

— Останала е омъжена за този коцкар цели тридесет години. Защо?

— Виж какво ще ти кажа. Моят съпруг не ми кръшка и аз го обичам до полуда. Но понякога сама се чудя защо все още съм женена за него. Тя е католичка — довърши Магуайър с въздишка, вече знаейки със сигурност, че няма да се прибере скоро у дома. — Италианка, католичка и практична жена. Знаела е, че няма да получи лесно развод.

— Но се е съгласила, когато той го е поискал.

— Не се е противопоставила, което е съвсем различно нещо.

— Да. И като разведена католичка не би могла да се омъжи повторно за друг мъж, нали така? А може ли да се гушка с друг без одобрението на църквата?

— Какво намекваш, Алекс? Че го е убила, за да си разчисти пътя? Глупости! Според католиците убийството е по-голям грях от развода.

— Може да е наела някой да го направи вместо нея. Кътър е влязъл във фирмата, изместил е Авано Това сигурно е причинило някакви търкания. Кътър харесва съпругата на Авано, която скоро ще се разведе..

— Проверихме Кътър отвсякъде. Алибито му е желязно.

— Може би, може би. А може би не е имал достатъчно добра причина да си цапа ръцете. Така, значи открихме, че Авано е имал финансови проблеми. Въпреки че съпругата му, пардон, вдовицата, може да е достойна за „Оскар“, бих казал, че смъртта му беше една голяма и доста неприятна изненада за нея. Следователно, ако приемем, че Авано е държал в тайна своите финансови проблеми и не е бил от хората, които ще се откажат от филето от сьомга и черния хайвер, към кого би се обърнал за помощ? Едва ли и към някой от своите приятели — продължи да разсъждава Клермонт. — Защото на следващия благотворителен бал не би посмял да си покаже носа дори. Остава да отиде при Джиамбели, където периодично се е връщал през годините. При бившата си жена, може би.

— И ако продължим твоя ход на мисли, след като тя се е съгласила. Кътър си го е изкарал на него. А ако не се е съгласила, Авано е станал гаден и Кътър пак си го е карал на него. Само че има голяма разлика между това да си го изкараш на някого и това да вкараш три куршума в тялото му.

Все пак, помисли си Магуайър, това беше нещо, за което можеше да се хванат и да поразчоплят малко.

— Имам предчувствието, че утре ще си говорим с Дейвид Кътър.

Дейвид делеше часовете на деня между офисите в Сан Франциско, офиса в дома му, винарките и лозята. С двете деца и неотложната работа, работният му ден продължаваше обикновено четиринадесет часа.

Но никога в живота си не беше се чувствал по щастлив. Когато работеше в „Льо Кьор“, прекарваше повечето от времето си зад бюрото. Пътуваше рядко само за да седне от другата страна на нечие друго бюро. Работеше в област, която го интересуваше, и си бе спечелил уважение в своите среди, както и добра заплата.

Но се отегчаваше до смърт. Сега; имаше възможност да превръща всеки ден в малко приключение. Беше бръкнал в такива области от винопроизводството, които преди му бяха познати само на теория или на хартия.

Дистрибуция, бутилиране, продажби, маркетинг. И над всичко това, гроздето. От лозето на масата.

При това какво грозде! За него беше върховно удоволствие да гледа лозята, обвити в мъглите на долината. Бяха нереални, приказни, тайнствено загърнати от светли, ни и сенки. А когато на зазоряване по клоните им блещукаше скреж или когато сребристата лунна светлина се сипеше върху тях през нощта, тогава сякаш ставаше някаква магия.

Вървеше между редовете, вдишвайки вълшебството на влажния въздух, и към него се протягаха като ръце пръчките на лозята, струваше му се, че живее в картина. Картина, която можеше да нарисува със собствената си четка. Облъхваше го романтика, за чието съществуване беше забравил, заключен зад стоманата и стъклото на Ню Йорк Домашният му живот все още си беше пълна катастрофа. Тео всекидневно се бунтуваше срещу правилата. Според Дейвид момчето доста често сменяше позициите си.

Какъвто бащата, такъв и синът, мислеше си Дейвид Но не му беше особено приятно, когато се оказваше в центъра на бойното поле. Започна дори да се чуди защо него вият собствен баща, когато се бе сблъсквал със същата твърдоглава, начумерена, не аргументирана съпротива, просто не го бе заключил на тавана, докато не навърши двадесет и една години.

Мади също не беше по-лесна. Като че ли се отказа да си дупчи носа и да си слага халка. Сега обаче водеща кампания да нашари косата си на кичури. Дейвид просто не можеше да разбере как едно разумно момиче може да иска да прави подобни странни и направо противоестествени неща с тялото си.

Чудеше се как да разбере какво мисли и чувства едно четиринадесетгодишно девойче. Пък и не беше съвсем сигурен, че непременно го иска.

Добре поне, че се бяха установили някъде. Бяха си намерили приятели. Изобщо бяха влезли в нов ритъм.

Дейвид смяташе за странно обстоятелството, че никое от децата не коментира връзката му с Пилар. Обикновено и двамата го дразнеха безмилостно, когато се срещаше с жени. Може би смятаха излизанията им за бизнес.

Изведнъж осъзна, че си мечтае. Седи си на бюрото и си мечтае посред бял ден. Нещо, което често му се случваше напоследък, когато мислите му се отплесваха по Пилар. Затова тръсна глава и се размърда на стола си. Точно сега не му беше времето да се разсейва. След двадесет минути имаше среща с шефовете на отдели и трябваше да прегледа бележките си.

Тъй като времето и без това беше кратко, не му стана никак приятно, когато в стаята му се появиха инспектор Клермонт и неговата партньорка.

— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ще ви отнемем само няколко минути — каза Клермонт, докато Магуайър оглеждаше офиса и накрая се спря пред картата на земното кълбо, окачена на стената.

— Наистина мога да ви отделя само няколко минути. Седнете, моля.

Големи, удобни, кожени кресла, отбеляза Магуайър. Голям и елегантен ъглов офис с прекрасен изглед към Сан Франциско, който се откриваше през широките прозорци. Съвършен за книжен плъх и в същото време напълно мъжкарски с огромното махагоново бюро и интериор във виненочервено и бежово. Тя се зачуди дали офисът е бил проектиран за мъж или за жена.

— Предполагам, че посещението ви е свързано с Антъни Авано — започна Дейвид. — Има ли някакъв напредък в разследването?

— Случаят все още не е приключен, господин Кътър. Какво ще ни кажете за отношенията си с господин Авано?

— Нямах такива, детектив Клермонт — отговори Дейвид и това си беше самата истина.

— И двамата сте били изпълнителни директори на фирмата и сте работели главно извън тази сграда.

— Съвсем за кратко. Аз започнах работа за „Джиамбели“ около две седмици преди Авано да бъде убит.

— За две седмици сте могли все пак да си съставите впечатление — намеси се Магуайър. — Имали сте срещи, водили сте разговори, дискутирали сте работата.

— Така си мислите вие. Ние фактически не успяхме да се срещнем, нито веднъж. Имахме само един разговор, на коледното тържество вечерта преди неговото убийство. Това беше единственият път, когато се срещнах с него лице в лице. Но и тогава не говорихме за бизнес.

Без да обръща внимание на изражението му, Клермонт си записа.

— Защо не сте се срещали?

— Вероятно поради разминавания в програмата. — Тонът на Дейвид беше равен и безизразен.

— Вашата или неговата?

Дейвид се облегна. Не се тревожеше особено за насоката, в която вървеше разговора, нито за недомлъвките.

— Очевидно неговата. Аз направих няколко опита да го открия, всичките безуспешни. През времето между моето пристигане и неговата смърт, Авано не дойде в офиса нито веднъж, поне не и когато аз съм бил тук, нито отговори на телефонните ми обаждания.

— Това би трябвало да ви раздразни.

— Естествено. — Дейвид кимна на Магуаъйр. — Което и изразих по време на краткия ни разговор в избата преди Коледа. Казах му съвсем ясно, че очаквам от него да намери начин да се срещне с мен през работно време. Което очевидно той не успя да осъществи.

— А срещали ли сте го извън работното време?

— Не. Господа инспектори, аз не познавах този човек. Нямах никаква причина да го харесвам или мразя, нямах никакви чувства, нито мисли относно неговата личност. — Дейвид успя да запази гласа си спокоен, както когато трябваше да довърши докрай някоя досадна бизнессреща.

— Разбирам, че трябва да разследвате всички възможности, но мисля, че си губите времето, ако виждате в мен потенциален убиец.

— Вие се срещате с бившата му съпруга.

Дейвид почувства леко свиване на стомаха, но лицето му не промени израза си. Само се приведе леко напред.

— Така е. С неговата бивша жена, а тя вече беше бивша, когато той бе убит. Всъщност е била бивша от мига, в който Авано е започнал да живее официално с друга. Не мисля, че с това съм нарушил някакви правни или морални норми.

— Нашата информация е, че бившата госпожа Авано не е имала навик да се среща с мъже, и то съвсем доскоро.

— Това — обърна се Дейвид към Магуайър, — може да означава само, че не е срещнала мъж, с когото да пожелае да се вижда. До съвсем наскоро, както се изразихте. Намирам наблюдението ви за много ласкателно, но то не може да бъде причина за убийство.

— Ако си изоставена заради по-млада жена, понякога е — подметна Магуайър и видя как очите му заискриха. Охо, значи не се виждат само просто така, реши тя. Тук има доста по-сериозна причина.

— И какво по-точно искате да кажете? — попита настойчиво Дейвид. — Че Пилар е убила мъжа си, защото той е предпочел да живее с друга жена или че е толкова безсърдечна, та се е заинтересувала от друг мъж твърде скоро след като бившият й съпруг е бил убит? Как можахте да измислите подобна глупост?

Очевидно е много ядосан, продължи да го наблюдава Магуайър, но се владее. Точно от типа мъжкари, които спокойно могат да отпиват от виното си и в същото време да забият няколко куршума в събеседника си, без да им мигне окото.

— Ние не обвиняваме никого — продължи тя. — Просто се опитваме да получим ясна представа. Да си изясним картинката.

— Тогава ми позволете да ви помогна. Антъни Авано си е живял живота по свой собствен начин и както му харесва от двадесет години. Пилар Джиамбели е живяла нейния си, до голяма степен много по-почтено. Какво е правил Авано през онази нощ си е негова работа и нищо не свързва Пилар Джиамбели с това. А моите срещи с госпожа Джиамбели са си абсолютно наша работа.

— Вие предполагате, че Авано е имал работа онази нощ. Защо?

— Не предполагам нищо. — Дейвид обърна главата си към Клермонт и се изправи. — Оставям на вас да правите предположения. А сега имам среща.

Клермонт остана на мястото си.

— Знаехте ли, че господин Авано е имал финансови затруднения?

— Финансите на Авано не са моя работа, не ме интересуват.

— Но щяха да са ваша работа, ако засягат „Джиамбели“. Не сте ли се запитвали защо господин Авано ви е избягвал?

— Аз бях външен човек. В началото беше съвсем естествено да очаквам несъгласие и неприемане на моята личност.

— Той ви е мразил.

— Може би. Не сме имали възможност да обсъждаме чувствата си.

Клермонт стана.

— Имате ли оръжие, господин Кътър?

— Не, нямам. Имам две подрастващи деца. В къщата ми няма и никога не е имало оръжие. В нощта, когато Авано беше убит, си бях у дома с децата.

— Те могат ли да потвърдят това?

Дейвид стисна ръцете си.

— Те винаги знаят, когато напускам дома. — Не искаше полицията да разпитва децата му. Не и за подобно нищожество като Авано. — Нямам какво повече да ви кажа, докато не се видя с адвоката си.

— Това е ваше право. — Магуайър стана и изигра онова, което смяташе, че е най-големият й коз. — Благодарим ви за отделеното време, господин Кътър. Ще разпитаме госпожа Джиамбели за финансите на бившия й съпруг.

— Мисля, че вдовицата му знае повече по този въпрос.

Магуайър обаче невъзмутимо продължи.

— Пилар Джиамбели е била омъжена за него доста по-дълго време и притежава част от бизнеса, за който той е работил.

Дейвид пъхна ръце в джобовете си.

— Тя знае по-малко и от вас. — Мислейки за нея, Дейвид направи своя избор и реши да им каже онова, което искаха. — През последните три години Авано систематично е присвоявал пари от фирма „Джиамбели“. По всевъзможни начини, чрез надути заплати, подправени чекове, ваучери за извършени или фалшиви пътувания по лични причини. Не очебийно големи суми и от различни източници, така че да остане незабелязано. Още повече, че при положението, което е заемал, професионално и персонално, никой не би се усъмнил в него и не би поставил под съмнение цифрите.

Клермонт кимна.

— Но вие се усъмнихте.

— Така е. Открих някои от измамите в деня на тържеството и след като проверих няколко пъти сметките, започнах да виждам по-добре картинката. Стана ми ясно, че е правил измами, използвайки своето име, понякога това на Пилар, че дори и името на дъщеря си. Не му е пукало, че ги замесва. Просто е фалшифицирал подписите им. Общата сума е около шестстотин хиляди долара за последните три години.

— И какво стана, когато го разобличихте? — изстреля въпроса си Магуайър.

— Не успях да го разоблича. Възнамерявах да го направя и мисля, че съвсем ясно му подсказах намеренията си по време на нашия разговор на коледния празник. Останах с впечатлението, че той отлично разбра, че аз знам. Това беше бизнес, инспекторе, и трябваше да бъде уреден като бизнес. Докладвах за проблема на Тереза Джиамбели и на Илай Макмилън в деня след тържеството. Решението им бе аз да се заема с нещата и да направя, каквото мога, за да накарам Авано да върне парите. Той щеше да бъде отстранен от фирмата. Ако откажеше или се възпротивеше, Джиамбели щяха да предявят съдебен иск.

— Защо тази информация беше държана досега в тайна?

— Такова бе желанието на синьора Тереза Джиамбели. Тя не искаше внучката й да бъде унижавана, като бъдат извадени на показ машинациите и кирливите ризи на баща й. Бях помолен да не казвам нищо, докато не бъда директно разпитан по този въпрос от полицията. Искам да ви съобщя, че Ла Синьора, Илай Макмилън и аз сме единствените хора, които знаят. Авано е мъртъв и ние смятахме, че няма смисъл да наливаме масло в огъня и да раздухваме скандала около него, очерняйки го пред света освен като донжуан и като крадец.

— Господин Кътър — рече Клермонт. — Когато има убийство, всичко има смисъл.

Дейвид затвори вратата зад гърба на полицаите и си пое въздух, за да успокои нервите си, когато тя отново се отвори. Без да почука, в стаята влезе Софи. Тя дори не се и сети да чука, толкова беше притеснена.

— Какво искаха?

Трябваше много бързо да се стегне и да събере мислите си, да потисне гнева си и да изглежда спокоен.

— И двамата закъсняваме за срещата. — Дейвид събра бележките си и ги пъхна заедно с докладите, разчетите и предложенията в куфарчето си.

— Дейвид! — Софи се подпря с гръб на вратата. — Бих могла да отида при полицаите и да получа от тях отговорите, които явно не мога да получа от теб. Надявах се, че ще бъдеш по-отзивчив.

— Имаха въпроси, Софи. Мисля, че ги наричат уточняващи.

— Защо разпитваха точно теб, а не мен или някои други хора в тази сграда? Та ти почти не познаваш баща ми, никога не си работил с него, а доколкото знам, не сте прекарали и половин час заедно. Какво би могъл да им кажеш за него или за убийството, което те вече не знаят?

— Малко или нищо. Съжалявам, Софи, но ще трябва да отложим този разговор, поне засега. Хората ни чакат.

— Дейвид! Дай ми малко яснота. Те дойдоха направо при теб и стояха доста дълго. Значи е било нещо важно. Знаеш, че новините се разпространяват бързо — довърши тя. — Имам право да знам.

За момент той не отговори нищо, не откъсваше очи от лицето й. Да, тя имаше право да знае, реши Дейвид. Не беше редно да крие от нея.

Затова вдигна телефона и се обади на секретарката си.

— Госпожица Джиамбели и аз ще закъснеем няколко минути за заседанието — съобщи й той, след което остави слушалката и кимна към креслото. — Седни.

— Ще остана права. Може би си забелязал, че не съм толкова изнежена.

— Забелязах, че си мъжко момиче. Полицията имаше няколко въпроса, изникнали от факта, че се виждам с майка ти.

— Разбирам. Да не би да допускат, че ти и мама сте поддържали някаква дълга и тайна любовна връзка? Това лесно би могло да бъде опровергано. Преди няколко месеца ти живееше доста далеч оттук. Като се има предвид, че баща ми си живееше съвсем открито с друга жена от доста години, то няколкото вечери, прекарани заедно с мама, са съвсем дребно прегрешение.

— Вероятно проверяват всички възможности.

— Подозират ли теб или мама?

— Бих казал, че подозират всички. Това е част от работата им. Все пак внимавай, въздържай се да коментираш, особено пък пред мен, връзката ми с майка ти.

— Все още не съм решила какво мисля за нея. Когато реша, ще ти кажа.

— Много си честна — рече Дейвид. — Понеже аз знам какво чувствам, ще ти го кажа. Много съм загрижен и обичам Пилар. Не искам да й причиня неприятности или разочарование. Ще съжалявам, ако нараня по някакъв начин и теб, първо, защото ти я обичаш и второ, защото те харесвам. Но трябваше да избирам между възможността да разочаровам и двете ви или да подложа децата си на разпит. Освен това, ако продължавах да мълча, разследването можеше да тръгне в погрешна посока.

Сега вече Софи изпита желание да седне. Нещо й подсказа, че ще се нуждае от опора. Но гордостта я накара да остане права.

— Какво толкова си казал на полицията, че да ме разстрои?

Истината, помисли си Дейвид, също като лекарството действа по-добре, когато се даде в голяма доза и наведнъж.

— Баща ти е присвоявал средства от фирмата през последните няколко години. Сумите са били не особено големи и разпределяни така, че да останат незабелязани.

Кръвта се отдръпна от лицето й, но Софи не трепна. Дори когато почувства пробождането от предателството право в сърцето си.

— Сигурен ли си? Няма ли начин да грешиш? — попита тя, след което махна с ръка, преди той да отговори. — Не, разбира се, че не грешиш. Ти не правиш грешки. — Имаше известна доза горчивина в изявлението й. Просто не можа да я прикрие. — Откога знаеш?

— Знаех със сто процента сигурност в деня на тържеството. Имах намерение да се срещна с баща ти през след вашите дни, за да обсъдим…

— Неговото уволнение — довърши Софи.

— Да поискам обяснението му. Както и да получа инструкциите на баба ти и дядо ти. Аз ги информирах за фактите на следващия ден. Предполагам, че щяха да му дадат възможност да върне средствата и да напусне сам. Заради теб, заради майка ти и заради фирмата, разбира се. Но най-вече заради теб. Съжалявам, Софи.

Тя кимна и се обърна, като сплете ръцете си.

— Да, разбира се. Благодаря за откровеността.

— Софи…

— Моля те, недей. — Тя се сви, когато той пристъпи към нея. — Не ми се извинявай отново. Няма да падна. Вече знаех, че е крадец. Видях една от брошките на мама върху ревера на Рене. Разбрах, че я е взел без да обяви, защото знаех, че майка ми никога не би й я дала. Когато видях да я носи върху жалейния си черен костюм, разбрах, че той я е откраднал. Не че е мислел за това по този начин. Не си е давал сметка, че това е кражба. Така както не е смятал, че краде, когато е взимал пари от фирмата. Според него майка ми има толкова много дрънкулки, че едва ли ще забележи липсата на една. Фирмата, казвал си е, може да ми отпусне малко капитал, назаем. Да, той беше ненадминат, беше шампион в оправданията. И сам си вярваше.

— Ако предпочиташ да си отидеш у дома, бих могъл да те извиня на заседанието.

— Нямам намерение да пропускам тази среща. — Софи се обърна към него. — Не е ли странно? Знаех какво причиняваше на мама през всичките тези години. Защото бях свидетел, виждах го. Но успявах да го забравя или да си втълпя, че той просто си е такъв и го прави някак си незабелязано, периферно, приемливо. Сега се разкри, че е откраднал пари и бижута, а това е много по-маловажно в сравнение с потъпкването на достойнството и самоуважението на един човек, както той направи с майка ми. Но това ме накара да го видя такъв, какъвто е. Човешко същество, незаслужаващо уважение. Кара ме да престана да тъгувам за него. Чудя се защо? Е, ще се видим на съвещанието.

— Можеш да закъснееш няколко минути.

— Не. Вече загубих достатъчно време за баща, който не го заслужава.

Да, помисли си Дейвид, когато Софи излезе от кабинета му. Колко много прилича на баба си.

Тъй като беше ред на Софи да кара, Тайлър седна в автомобила и се вози от града до долината в пълно мълчание. Ако не се брои, разбира се, радиото. Беше го намалил съвсем, колкото нещо да бръмчи, за да не пътуват сред абсолютна тишина, което бе доста тягостно. След съвещанието на шефовете на отдели го бе заболяла главата и операта, която вървеше по радиото, само усилваше главоболието му. Но реши да остави музиката. По този начин избягваше всякакъв претекст за разговор.

Софи не изглеждаше в настроение за водене на разговори. Всъщност Тайлър не беше сигурен за какво изобщо имаше настроение тя.

Караше доста бързо, но той й беше свикнал. Все пак, независимо какви бури бушуваха в душата и главата й, вземаше внимателно завоите.

Въпреки това въздъхна с облекчение, когато видя покрива на къщата. Мечтаеше си за мига, в който ще се добере до стаята си, ще свали тези притесняващи го градски дрехи и ще потъне в благословената тишина и самота на празния си дом.

Устните й бяха здраво стиснати и Тайлър си помисли, че ще го остави пред къщата и ще отпраши за Вила Джиамбели.

Но когато спря в края на алеята, тя изключи мотора и излезе преди него.

— Какво смяташ да правиш?

— Да вляза вътре — отговори през рамо Софи и го погледна с блеснал поглед.

— Защо?

— Защото не се чувствам в състояние да се прибера у нас.

Той раздрънка ключовете в ръката си.

— Беше доста тежък ден.

— Нали вече свърши.

— Има още някои неща.

— Това ме устройва. Търся нещо за правене. Бъди така добър, Макмилън, и ми сипи нещо за пиене.

Примирен, Тайлър мушна ключа в ключалката.

— Сипи си сама. Знаеш къде е.

— Е, благодаря. Ето защо толкова много те харесвам — Тя влезе в къщата и прекоси голямата стая към бара. — С теб няма претенции, нито преструвки, игрички или изненади. Ти си онова, което си. Сигурен, стабилен, предсказуем.

Софи си избра една бутилка напосоки. В момента нямаше значение какво ще пие. Докато я отваряше, се огледа из стаята. Камък и дърво. Твърди, солидни материали. Естествени и съвсем подходящи, като за Тайлър, с големите си размери и натурални цветове.

Никакви цветя, отбеляза Софи, никакви закръглени ъгли, никаква полировка, килимчета или покривчици.

— Да вземем това място, например. Няма превземки, няма джунджурии. Тази стая сякаш казва — тук живее мъж, който няма време за външни изяви. Ти не даваш и пукната пара за външността, нали, Тай?

— Всъщност да.

— И в това се крие голямата ти сила. Ти си много силна личност. — Тя напълни две чаши. — Някои хора живеят и умират заради външната изява, знаеш ли? За тях тези неща са важни. Аз… аз съм от щастливата среда. Не можеш да вярваш на някой, който има външната изява за своя религия, нито пък на човек, който не дава и пет пари за нея. Тогава просто преставаш да вярваш.

— Щом смяташ да пиеш от виното ми и да отнемаш от времето ми, може би ще ми кажеш каква е причината за настроението ти.

— О, аз имам най-различни причини за най-различни настроения. — Тя изпи виното наведнъж, прекалено бързо, за да й достави удоволствие, и напълни чашата отново. — Аз съм многолика жена, Тайлър. Ти все още не с видял и половината от мен. — Приближи бавно към него.

Нещо в походката й наподобяваше ловец, тръгнал на лов.

— Искаш ли да видиш повече?

— Не.

— О, моля те, не ме разочаровай и ме излъжи. Никакви игрички, никакви претенции, нали така. — Софи прекара пръсти по гърдите му. — Ти всъщност искаш да ме прегърнеш, а аз много искам да бъда прегърната.

— Искаш да се напиеш и да се изтъркаляш с някого? Извинявай, но това не ме устройва и не отговаря на плановете ми за вечерта.

Той взе чашата от ръката й.

— И какво от това? Искаш ли първо да вечеряме?

Тайлър остави чашата.

— Искам нещо много повече. За себе си и колкото и да ти е странно, и за теб.

— Чудесно. Значи просто ще трябва да си намеря някой, който не е толкова придирчив. — Софи направи три крачки към вратата, когато Тайлър я сграбчи за ръката. — Остави ме! Ти проигра своя шанс.

— Ще те заведа у вас.

— Не си отивам у нас.

— Отиваш там, където аз ще те заведа.

— Казах ти да ме оставиш! — Тя цялата трепереше. Беше се приготвила да скочи срещу него, да го издере, да го удари, но почувства странна слабост. И беше още по-изненадана и от Тайлър, когато неочаквано избухна в сълзи.

— Седни. Спокойно. — Тайлър направи онова, което най-напред му дойде наум. Взе я на ръце и я занесе до най-близкия стола, където седна заедно с нея, положил я в скута си. — Изплачи всичко. И двамата ще се почувстваме по-добре.

Докато тя хлипаше, телефонът иззвъня някъде под възглавницата на дивана, където Тайлър го оставяше напоследък. А старият часовник удари.

Софи не се срамуваше от сълзите. Те бяха в края на краищата само форма на чувствата. Но предпочиташе други методи за отпускане и успокояване. Когато се наплака до насита, остана там, където седеше, обгърната от топлината на Тайлър, с глава на гърдите му. Чувстваше се много удобно и сигурно, повече, отколкото би могла да си представи.

Той не я успокояваше, не я милваше, нито галеше, не мърмореше разни безсмислени и глупави думички, както правят повечето хора, когато някой плаче. Просто я държеше в скута си и мълчеше.

И за това мълчаливо присъствие Софи му беше много благодарна.

— Съжалявам.

— Ставаме двама.

Този отговор я накара да се отпусне. Тя вдъхна дълбоко и заедно с въздуха пое и миризмата му на мъж. После издиша.

— Ако се бе съгласил да правим животински секс, нямаше да се лигавя на гърдите ти.

— Е, ако знаех, че имам възможност за избор…

Тя се разсмя и поотпусна главата си на рамото му за миг, преди да стане от коленете му.

— Този начин определено беше по-добър. Баща ми е крадял от фирмата.

Преди Тайлър да измисли какво да отговори, Софи се обърна към него.

— Ти си знаел?

— Не.

— Но не си изненадан.

Той се изправи, като искрено се надяваше това да не бъде началото на нова битка.

— Не, не съм изненадан.

— Виждам. — Тя се обърна и се загледа към камината, където догаряше огънят. Въглени. Бяха останали само въглени, помисли си Софи. Чувстваше се точно така — студена и празна, като угаснала камина. — Добре. Е? — Изправи гърба си и изтри последните следи от сълзи в очите си. — Ще си платя дълговете. Ще ти сготвя вечеря.

Той се опита да протестира, Сетне претегли предимствата на една топла вечеря за двама пред самотата и сухия студен сандвич, който сам щеше да си направи. Жената трябва да готви, нали така. Това е едно от задълженията й още от първобитните епохи.

— Знаеш къде е кухнята.

— Да, знам. — Софи пристъпи, надигна се на пръсти и го целуна. — Чисти сметки, добри приятели — рече тя и свали якето си, излизайки от стаята.

14.

— Ти не ми се обади.

Маргарет вървеше след Тайлър из избата. Беше провела няколко успешни срещи с задоволителен резултат, откакто се бе върнала от Венеция. Кариерата й вървеше отлично и освен това беше сигурна, че изглежда много добре, след като направи две внимателни обиколки из магазините на Венеция преди завръщането си в Калифорния. Според нея вече притежаваше онова лустро, което мислеше, че международните пътувания и ангажименти придават на една жена.

Сега имаше още една последна цел, която възнамеряваше да постигне. И тя бе да свали Тайлър Макмилън.

— Съжалявам. Бях претрупан с работа. — Февруари беше почти мъртъв месец за винарите, но това не означаваше, че няма работа. Софи беше замислила дегустационно парти тази вечер в неговата изба. Макар да не бе кой знае колко въодушевен от предстоящото събитие, Тайлър разбираше значението му. И знаеше, че е важно всичко да мине гладко и както трябва.

— Представям си! Видях плана за кампанията по случай стогодишнината. Свършил си страхотна работа!

— Заслугата е главно на Софи.

Маргарет го последва, докато той се упъти към дегустационната.

— Ти не си даваш достатъчно почивка, Тай. Кога ще дойдеш да погледнеш как вървят нещата в Италия? Мисля, че ще останеш впечатлен и ще ти хареса.

— Нямам време сега.

— Когато имаш, ще ти покажа страната. Ще те заведа на спагети в една страхотна пицария, която открих. Там вече сервират от нашето вино, а и водя преговори с няколко първокласни хотела да рекламират и предлагат нашите вина това лято.

— Изглежда и ти си свършила добра работа.

— Харесва мм. Все още срещам известна съпротива от страна на някои клиенти, с които е работил Тони Авано в неговия си стил. Но успявам да се справя. Полицията откри ли нещо повече за убийството?

— Не съм чул. — Колко скоро, помисли си Тайлър, щеше да се разпространи мълвата?

— Ужасно! Бил е много популярен сред дистрибуторите в Италия. Там го обичат. Например с мен не са така открити докато седим, пием грапа и пушим пури, така както са били с него.

Тайлър спря и се усмихна.

— Ама че картинка! Ти пиеш грапа и пушиш пури?

— Знам как да се оправям с мъжете. Имам да свърша още няколко неща тук, в Щатите. Надявам се скоро да се видим. Ще ти приготвя вечеря.

Какво им ставаше на жените, че все искаха да му готвят вечери? Да не би да изглеждаше много гладен!

— Това… — Той прекъсна фразата си, защото видя в дегустационната да влиза Мади. Тя както винаги действаше добре на настроението му. — Охо, я виж кой е тук. Нашият смахнат професор!

Вътрешно поласкана. Мади се ухили.

— Открих тайната формула. — Държеше в ръцете си две бурканчета от фъстъчено масло, пълни с тъмна течност.

— Изглежда доста опасна смес.

Тайлър взе едното, отвори го, разклати го и загледа как се пени.

— Може би ще го включиш в тазвечерната дегустация, а? Да чуем какво ще кажат специалистите.

— Хмм. — Можеше само да си представи коментарите на снобите, когато отпият от домашното й вино. Затова се усмихна. — Това е велика идея.

— Няма ли да ме представиш на своята приятелка? — Маргарет не обичаше особено много децата. Е, понасяше ги, но от разстояние. Сега обаче се опитваше да спечели; още време и да остане с Тай.

— О, извинявай. Да ти представя Маргарет Боуърс, а това е Мади Кътър.

— Ти сигурно си малкото момиченце на Дейвид? Баща ти и аз се видяхме вече няколко пътя.

— Без майтап? — Мади се опита да потисне раздразнението си, че я нарекоха малко момиченце. — Може ли да остана за дегустацията? — Обърна се към Тай, напълно пренебрегвайки Маргарет. — Смятам да направя пълен анализ и доклад за това вино, така че искам да участвам в една дегустация.

— Добре. — Той отвори второто бурканче и го помириса. В очите му просветна изненада. — Това тук може и да го изследвам лично.

— Тай? Какво ще кажеш за утре?

— Какво утре?

— Да вечеряме. — Маргарет успя да запази гласа си спокоен. — Има доста много неща за италианските методи, които бих искала да обсъдим. Надявам се, че ще можеш да ме посъветваш, да запълниш пропуските и слабите ми места. Някои моменти са ми доста неясни и мътни. Мисля си, че ако говоря с някой експерт, който ми обясни нещата на английски, а не на италиански, ще ми бъде от полза.

— Добре. — В момента Тайлър се интересуваше много повече от виното на Мади, отколкото от вечерята с Маргарет, затова отиде зад бара и взе една чаша.

— В седем? Имам чудесно мерло, което донесох със себе си от Италия.

— Добре. — Течността, която изсипа в чашата, едва ли беше толкова чудесна, колкото мерлото от Италия.

— До утре тогава. Приятно ми беше да се запознаем, Мади.

— О, да бе, сигурно! — изсумтя презрително момичето, след като Маргарет излезе. — Как ли пък не! Ти си голям заплес, Тай!

— Моля?

— Тя най-безочливо те сваля, а ти като че живееш на друга планета. Ни чул, ни видял!

— Тя не ме сваля и ти не може да говориш подобни неща.

— Мога. — Мади приседна на едно столче до бара. — Жените ги разбират тези работи по-добре от мъжете.

— Може би, но ти все още не си жена.

— Жена съм, защото имам цикъл.

Тайлър тъкмо понечи да отпие, но се сепна от думите й, остави чашата и я загледа.

— Моля?

— Това е биологична функция, ако не си чувал. А когато една жена вече има подобна функция и може да възпроизвежда поколение, значи физически е жена.

— Браво бе! Чудесно. Аз пък не знаех. — Това не беше тема, в която искаше да се задълбочава. — Сега млъкни. — Тайлър отпи глътка от виното и го остави върху езика си. Беше му ясно, че високата киселинност и прекалената сладост се дължаха на захарта, която беше сложила.

Все пак беше успяла да получи вино в кухненска кула, както се бе заканила. Лошо вино наистина, но въпросът не беше в това. — Ти пи ли от тази течност?

— Може би. — Тя остави второто бурканче върху плота.

— Това тук е вълшебното вино. Никакви добавки. Четох как понякога слагат кръв от бик за цвят и плътност. Не знаех откъде да намеря бик някъде наоколо. И освен това звучи много гнусно.

— Ние не одобряваме подобна практика. Малко калциев карбонат ще намали киселинността му, но засега ще го оставим само да отлежи. Освен това за вино, получено в бурканче, никак не е лошо. Браво на теб, хлапе! Да видим. — И като смел мъж, Тайлър пое глътка от вълшебното вино, опита, помириса, преглътна.

— Интересно. Мътно, младо и стипчиво, но все пак вино.

— Ще прочетеш ли записките ми и ще провериш ли графиките, които съм направила?

— Разбира се.

— Добре. — Мади изпърха с мигли. — Аз пък ще ти сготвя вечеря.

О, Боже! Още една кандидат-готвачка! Или това хлапе му се подиграваше!

— Умница!

— Най-после един човек, който да е съгласен с мен — рече Дейвид, който в този момент влезе във винарната. Прекоси помещението и сложи ръка на врата на дъщеря си. — Говорихме за пет минути, ако си спомняш?

— Попречиха ни. Тай каза, че може да присъствам на дегустацията.

— Мади…

— Моля те! Той дори опита от моето вино!

Дейвид го изгледа изненадано.

— Ти си много смел човек, Макмилън.

— Никога ли не си прекарвал някоя вечер, играейки на орисница, на жмичка? Или на руска рулетка, ако предпочиташ?

Дейвид се ухили и запуши с ръце ушите на Мади.

— Един-два пъти и за щастие оживях. Вашият клуб на ценителите може да се противопостави на неочакваното допълнение.

— Аха. — Мисълта за изненадата, която щеше да им направи, развесели Тай. — Това ще разшири в известен смисъл кръгозора им.

— Или ще ги отрови.

— Моля те, тате! В името на науката!

— Същото каза и за развалените яйца, които намерих в леглото ти. Ние всъщност напуснахме Ню Йорк не само заради новата ми работа — обърна се той към Тай. — Днешните подрастващи са истинска напаст. Добре, Пепеляшке, но в десет часа искам да си напуснала двореца, иначе каляската ти ще се превърне в тиква. Да вървим. Тео ни чака в микробуса. Той ще ни закара обратно.

— Значи всички ще умрем — тържествено обяви Мади.

— Изчезвай! Идвам веднага. — Баща й я свали от столчето и я шляпна леко, за да й даде начален тласък. — Исках да ти благодаря, че й позволяваш да ти досажда — обърна се към Тай.

— Тя не ми досажда.

— Напротив.

Тайлър остави чашите в мивката под бара.

— Добре, така да е. Досажда ми, но на мен ми е приятно.

— Ако бях на твое място, сигурно щях да я изгоня оттук. Но осъзнах, че ти се чувстваш много по-добре с нея, отколкото с мен.

— Не се нуждая от наблюдатели.

— Съгласен съм. Но фирмата се нуждае, както и от нова, свежа кръв. От един външен човек. Някой страничен, който да може да види цялостната картина от всички възможни страни и да предложи различен начин за действие.

— Имаш ли вече предложения за мен, Кътър?

— Имам. И първото е да свалим малко бодли от раменете ти и да извадим чеповете от мозъка ти. След това можем да ся накладем огън с тях и да изпием по няколко бири.

За момент Тайлър не отговори нищо. Опитваше се да прецени дали е развеселен или обиден.

— Ако добавим и твоите чепове, ще можем да си направим истински лагерен огън.

— Това е идея. Ще доведа по-късно Мади, а към десет ще дойда да си я взема.

— Няма защо да се разкарваш дотук. Аз ще я върна у вас.

— Благодаря. — Дейвид тръгна към вратата и спря. — Виж, нали ще ми кажеш, ако тя започне… ами… ако започне да ти се сваля. Това може би е нормално за нейната възраст, но ми се ще да го предотвратя.

— Няма нищо такова. Мисля, че ме възприема по-скоро като по-голям брат или може би като чичо. Но виж, момчето ти е доста хлътнало по Софи.

Дейвид спря и изумено премига. Сетне закри очите си с ръце.

— Мили Боже! Пропуснал съм го! Мислех, че ще му мине след седмица. По дяволите!

— Софи ще се справи. Много е добра в разчленяването на някой мъж на парчета. Няма да го нарани обаче, не се тревожи.

— Той сам ще се нарани — отговори Дейвид, мислейки за Пилар.

— Не можеш да го обвиниш за вкуса му, нали? При тези обстоятелства…

Дейвид изгледа втренчено Тайлър.

— Още един умник — промърмори той и излезе.

Пилар избра семпъл костюм за коктейл със сатенени биета, смятайки, че цветът на зелен чай е подходящ както за делово, така и за по-официално облекло. Облекло, подходящо за домакинята на една дегустация на вина.

Прие да играе ролята на домакиня, за да докаже на какво е способна. Доказателства за семейството, за Дейвид и най-вече за самата нея. Прекара цяла седмица, придружавайки гидовете при обиколките им. Наблюдаваше ги внимателно и се остави да бъде обучавана, доста деликатно, разбира се. Хората от персонала в избата се отнасяха към членовете на семейството като към царски особи. Пипаха с кадифени ръкавици.

Пилар беше истински удивена, когато осъзна колко малко знае за винарната, за лозята, за процесите на производство и за продажбите. Трябваше доста повече от една седмица опит и сериозно обучение, за да може да се справи с всички задължения на домакиня. Но засега, с Божията помощ, смяташе, че ще успее да се справи. И беше твърдо решила да го докаже. Трябваше да се научи да се справя с толкова много неща, в това число, и със собствения си живот. Част от живота беше сексът. Така че упражнението щеше да й бъде полезно.

При тази мисъл Пилар приседна на края на леглото си. Идеята да приеме отношенията с Дейвид да станат по-интимни я плашеше. А фактът, че това я плаши, я ядосваше. И понеже беше уплашена и ядосана, тя постепенно се превръщаше в кълбо от нерви.

Почукването на вратата я накара да подскочи, да грабне четката за коса и да се опита да сложи върху лицето си маската на уверено и независимо изражение.

— Да? Влезте.

Тя въздъхна дълбоко и облекчено, когато видя, че неочакваният посетител е Хелън.

— Слава Богу, че си ти. Толкова съм уморена да се преструвам на жена от двадесет и първи век.

— Изглеждаш точно като такава. Прекрасен костюм!

— Под който цялата треперя. Радвам се, че ти и Джеймс ще присъствате на дегустацията.

— Доведохме и Линк с нас. Последната му приятелка е на работа тази вечер.

— Все още ли ходи с докторката?

— Да. — Хелън се отпусна на тапицираното с кадифе кресло като у дома си. — Започвам да си мисля, че е сериозно.

— И?

— Не знам. Тя е мило момиче, добре възпитано. Съсредоточено, което ще бъде от полза за Линк, и независимо, което пък аз оценявам високо.

— Но той все още е твоето бебе, нали?

— Но той все още е моето бебе — съгласи се Хелън. — Знаеш ли, Пилар, понякога ми липсва малкото момченце с разранени колене и вечно развързани връзки на обувките. Все още го виждам в този висок и едър мъж със съдийска тога, който влиза и излиза от къщи, когато си пожелае. И, Господи, — продължи Хелън с въздишки, — чувствам се стара. А как е твоето бебе, държи ли се?

Пилар остави четката.

— Вече знаеш какво е правил Тони.

— Майка ти ме уведоми, така че да прикрия каквото мога, ако се наложи. Съжалявам, Пилар.

— И аз. Това едва ли е било необходимо. Та аз му давах всичко, което поискаше! — Тя се обърна. — Но е напълно в неговия стил. И ти мислиш същото, нали?

— Няма значение какво си мисля аз. Но виждам, не отново започваш да се самообвиняваш.

— Не, този път не. И надявам се, никога повече. Наистина ми е тежко, много тежко. Особено заради Софи.

— Ще го преодолее. Нашите деца се превърнаха в силни и способни млади хора, без да успеем да забележим, Пилар.

— Така е. Сякаш докато мигнем, те пораснаха, нали? А все още не преставаме да се безпокоим за тях.

— Това никога няма да приключи. Софи отиваше към избата на Макмилън, когато идвахме насам. Пуснах Линк да тръгне с нея, ако трябва, да й помогне за нещо. Това ще отвлича мислите й.

— Винаги ми е било приятно да ги виждам заедно. Те са почти като брат и сестра.

— Хм, да. Я седни. — Хелън потупа стола. — Поеми си дъх и ми разкажи всичко за любовта ти с Дейвид Кътър. След почти тридесет години брак искам да изживея отново младостта.

— О, ние наистина не… Просто ни е приятно заедно.

— Не сте правили секс, така ли?

— Хелън! — Пилар се предаде и приседна на стола. — Как да правя секс с него?

— Ако си забравила как се прави, има доста добри помагала по въпроса. Има видеофилми, Интернет-страници. — Очите й блестяха зад очилата. — Ще ти изготвя пълен и изчерпателен списък по темата.

— Аз говоря сериозно.

— Аз също.

— Престани — рече Пилар и се засмя. — Дейвид е много търпелив, но аз не съм глупачка. Той иска да се любим и няма намерение да се задоволи само с натискане на верандата или…

— Натискане ли? Хайде, Пилар! Давай подробности, искам да знам всичко!

— Ох! Ами мога да кажа, че има много чувствени устни и когато ме целува, си спомням какво е да си на двадесет години.

— Аха. — Хелън така се разгорещи, че започна да си вее с ръка. — Разбирам.

— Но не съм на двадесет. И тялото ми със сигурност не е на двадесет. Как мога да му позволя да ме види гола, Хелън? Гърдите ми със сигурност висят чак до Мексико.

— Скъпа, моите още преди три години стигнаха до Аржентина. Но Джеймс изглежда не го забелязва.

— Точно там е разликата. Вие сте женени вече тридесет години. Преминали сте заедно през промените, А най-лошото е, че Дейвид е по-млад от мен.

— Това ли е най-лошото? Мога да ти изброя куп много по-лоши неща.

— Опитай се да бъдеш на моя страна. Той е на четиридесет и три години. Аз съм на четиридесет и осем. Това е огромна разлика. Един мъж на неговите години обикновено се среща с доста по-млади жени. А както е известно, на по-младите жени нищо не им виси.

— И най-често щръкналите цици вървят в комплект с празна глава — довърши Хелън. — Пилар, факт е, че той се среща е теб. И ако си толкова притеснена от тялото си, което ме вбесява, защото какво тогава аз да правя с моето, то подреди нещата така, че първия път да бъде на тъмно.

— Голяма помощ, няма що!

— Да, защото ако бъде отблъснат от гърди, които не са на двадесет и две години и не стърчат, значи не заслужава да си губиш времето с него. По-добре да откриеш това навреме, отколкото да се заблуждаваш. Искаш ли да спиш с него? Да или не? Отговаряй бързо! — притисна я Хелън преди Пилар да си отвори устата. — По инстинкт, чисто животински, примитивно. Никакви предубеждения, никакви съображения или разсъждения.

— Да.

— Тогава си купи една нова нощничка и върви. Да е прозрачна и по-секси!

Пилар навлажни устни.

— Вече си купих.

— Така ли! Дай да я видя!

Около двадесет и четири часа след дегустацията Тайлър все още пазеше спомена за случилото се, което го караше искрено да се смее. Две дузини надменни, надути и много важни членове на клуба изпаднаха едва ли не във възторг от дегустирането на онова, което той кръсти „Вин дьо Маделин“.

— „Неузряло — повтори той и отново се разсмя, — но благородно.“ Господи, откъде изкопаха тази дума благородно?

— Опитай се да сдържаш веселието си. — Софи седеше зад бюрото си във Вила Джиамбели и продължаваше да разглежда проектите, които Крис бе подбрала за новата реклама. — И ще ти бъда много благодарна, ако следващия път, когато решиш да прибавиш някакво мистериозно вино към селекцията, която представяме, ме предупредиш.

— Производителят се появи в последния момент. А и това беше в името на науката.

— Дегустациите се правят в името на традицията, репутацията и рекламата. — Тя го изгледа и се предаде, защото той се смееше заразително и чистосърдечно. — Добре де, беше смешно! Бихме могли дори да го превърнем в интересна и дори забавна статия за пресата. Може би ще привлечем вниманието към себе си, ако добавим привкуса на анекдот.

— Ти само за това ли мислиш? Какво тече в жилите ти, кръв или реклама?

— Познай! Добре, че бях там. Иначе някои от членовете на клуба можеха да си помислят, че ги занасяме, и да се почувстват доста засегнати.

— Някои от тези членове са надути, дебелогъзи пуяци.

— Съгласна съм, но тези надути и дебелогъзи пуяци купуват голяма част от нашите вина и ни правят реклама на всички големи сбирки и мероприятия. И тъй като производителят на „Вин дьо Маделин“ е неузрял и толкова благороден, колкото и виното му, можем да го използваме в наша полза. Тя си отбеляза нещо и затисна бележката с глупавата зелена жаба, която Тай й подари за Коледа. — Следващия път, когато искаш да експериментираш, все пак ме предупреди.

Той изпружи крака.

— Отпусни се, Джиамбели.

— О, Боже! От кого го чувам? От краля на животинските партита. Виж това! — Тя му подаде една снимка. — Какво мислиш за нея?

Тайлър взе снимката и разгледа блондинката.

— Мацето има ли телефон?

— Точно това си мислех и аз. Прекалено секси е. Казах на Крис, че искам здраво и красиво момиче. — Тя присви очи. — Трябва да я уволня. Дори не се опитва да се съобразява с промените. Още по-лошо, пренебрегва директните ми заповеди, оправдавайки се със скръбта на колектива заради загубата на баща ми. — Въздъхна. — Моите информатори ми съобщиха, че се е срещала с Джери де Морни от „Льо Кьор“ още на другия ден.

— Щом причинява неприятности, какво толкова се церемониш с нея? Само не ми пробутвай оправдания, че не можеш да я смениш по време на кампанията или реорганизацията, защото е незаменима.

— Добре. Колебаех се, защото наистина е добра и не искам да я загубя. Освен това знае много неща за кампанията, за моите дългосрочни планове и би могла да повлече със себе си и други хора от персонала. Колебая се също така и поради съвсем лични мотиви. Имаше връзка с баща ми и ако я уволня, би могла да направи тази връзка публично достояние. Всъщност, каквото и да направя, ще ни донесе неприятности. Но това положение не може да продължава вечно. Утре ще се погрижа.

— Бих могъл аз да го сторя вместо теб.

Софи затвори папката.

— Много мило от твоя страна. Но е моя работа. Трябва да те предупредя, че когато я освободя, това ще означава повече натоварване за останалите, имам предвид и теб в числото. Особено след като майка ми няма никакво намерение и дори не се опитва да поеме част от работата ми.

— Това определено ме ободри..

— Мислех да попитам Тео дали не иска да поработи малко. Бихме могли да го използваме няколко следобеда през седмицата.

— Чудесно. Тогава момчето ще има достатъчно основателна причина да се навърта около теб.

— Колкото повече се навърта около мен, толкова по-бързо ще му мине. Всекидневните контакти неутрализират хормоните.

— Така ли мислиш? — промърмори Тайлър.

— Какво пак, Тайлър? Това един от твоите нескопосни комплименти ли е, или просто искаш да ми кажеш, че ти действам възбуждащо?

— Нито едното, нито другото. — Той разгледа отново снимката. — Аз си падам по блондинки с премрежени очи и сочни устни.

— Значи си падаш по пероксид и силикон.

— Така ли?

— Господи, обожавам мъжете. — Софи стана от бюрото си, отиде до него, обхвана лицето му с длани и го целуна звучно по устата. — Толкова си сладък.

С един замах Тайлър я придърпа към себе си и я сложи на коленете си. Миг по-късно смехът й замря и тя притихна, а сърцето й забързано заби.

Никога досега не беше я целувал по този начин. С нетърпение, жар и желание, и всичко това под формата на една почти брутална атака. Целуваше я, сякаш никога повече нямаше, да се видят. Сякаш никога не бе целувал жена. Тялото й потръпна. От изненада, от съпротива, но и от възбуда. После пръстите й се заровиха в косата му.

Още, мислеше си Софи. Искаше още от тази безкрайна, безразсъдна и дори неприемлива целувка.

Когато Тайлър се опита да се отдръпне, тя не го пусна и дори захапа долната му устна със зъби. Бавно, внимателно, но и прелъстително, като го гледаше в очите.

— За какво беше това? — прошепна Софи.

— Така. Дойде ми отвътре.

— Хареса ми. Направи го пак.

Тайлър не мислеше да го повтаря. Но гладът му за нея се бе прекалено силен.

— Защо не!

Устните й се усмихнаха, когато неговите отново ги покриха. Можеше да си представи, абсолютно точно, какво ще стане, ако проникне в нея, в тази мека и прекрасна топлина. Но нямаше никаква идея как ще остане свободен след това или как ще си отиде цял.

Докато мислите се разбъркваха в главата му, Тайлър разкопча копчетата на блузата й. Тя го повлече на пода.

— Бързо! — Останала без дъх, Софи се надигна, докато ръцете му я обгръщаха.

Бързо! Той можеше да си представи как наистина ще го направи бързо, твърдо и яростно. Щеше да бъде безразсъдно сливане, само жар, без светлина. Нали тя това искаше! И двамата го искаха. Повдигна я и отново я целуна жадно. Коремът му се стегна от желание и очакване, когато тя посегна да откопчее колана на джинсите му.

В този момент вратата се отвори.

— Тай, трябва ми… — Илай застана на прага и видя своя внук върху момичето, което винаги бе приемал за своя внучка. Двамата се търкаляха по пода. Кръвта нахлу в главата му и той бързо отстъпи назад. — Извинявайте.

Когато вратата се хлопна, Тайлър вече беше скочил на крака. С размътен мозък и с тяло, разкъсвано от желание, той прокара ръка по лицето си.

— О, Боже! Това беше върхът!

— Уупс!

Той разпери пръсти и погледна Софи през тях.

— Уупс ли? Какво искаш да кажеш?

— Мозъкът ми не работи. Това е единственото, което мога да кажа. О, Господи! — Тя седна и оправи блузата на гърдите си. — Не беше най-типичната семейна сцена, нали? — Отпусна глава на коленете си, — Е, какво ще правим сега?

— Не знам. Предполагам, че трябва да говоря с него.

Софи бавно вдигна, глава.

— И аз мога да го направя вместо теб.

— Ти ще уволняваш подчинените си. Аз ще говоря с шокирания си дядо.

— Добре, мисля, че е справедливо. — Тя отново наведе глава, докато закопчаваше блузата си. — Тай, наистина съжалявам. Никога не съм правила нещо, с което да разочаровам Илай, или да причиня неприятности помежду ви.

— Знам. — След кратко колебание, той й подаде ръка, за да се изправи.

— Искам да правя любов с теб — рече Софи като не откъсваше очи от неговите.

Той вече беше успял да дойде на себе си.

— Мисля, че и двамата много добре знаем какво искаме. Само не знам какво трябва да направим, за да го получим, А сега трябва да намеря дядо ми.

— Да.

Когато Тайлър излезе, Софи отиде до прозореца и скръсти ръце. Толкова много й се искаше да има нещо жизненоважно за вършене. Единственото което й оставаше обаче в момента, беше да мисли.

Тайлър намери дядо си да върви сред лозята. Старата Сали тичаше наоколо. Не каза нищо, просто тръгна до него между редовете.

— Трябва да внимаваме да запазим влагата — рече след известно време Илай. — Топлината дразни лозите. Ще ги събуди.

— Знам. Внимавам. А… почти е време за култивиране.

— Надявам се, че дъждовете няма да закъснеят. — Илай огледа пръчките и потърси най-точните думи. — Аз… трябваше да почукам.

— Не, аз не трябваше да.;. — Тайлър се запъна, затова се наведе и погали Сали по гърба. — Просто така се случи.

— Добре. — Илай се прокашля. Никога досега не беше говорил с Тайлър за секса. Слава Богу, не беше му се налагало. Трябваше да свърши тази работа преди много години Сега момчето вече беше пораснало и този голям мъж знаеше всичко, което правят пчеличките и птичките, а също и отговорностите, които следват. Но… — Господи, Тай! Ти и Софи!

— Просто се случи — повтори Тайлър. — Предполагам, че не биваше, и предполагам, трябва да ти кажа, че няма да се повтори.

— Не е моя работа. Тя си е ваша… Дявол да го вземе, та вие израснахте заедно! Знам, че нямате никаква кръвна връзка и че няма пречка да го направите. Но винаги съм ви приемал като брат и сестра. Шокирахте ме. Всъщност това е всичко.

— Разбирам те — съгласи се Тайлър.

— Обичаш ли я? — Илай се отдалечи малко. Тайлър почувства как възлите на виновност, стегнати в стомаха му, се стягат още повече.

— Дядо, в подобни случаи не винаги става дума за любов.

Сега Илай спря и се обърна към внука си.

— Аз може да съм по-стар от теб, момчето ми, и да използвам друг речник, но винаги става дума за едно и също. Знам, че понякога се нарича любов. Просто те питах.

— Ами, и двамата бяхме полудели от желание, това е всичко. Ако за теб това е едно и също… значи няма какво да ти обяснявам.

— О, да, за мен е едно и също. Вие сте достатъчно възрастни и разумни. И двамата сте добре възпитани, така че това си е само ваша работа. Следващия път, мисля, че трябва да заключиш проклетата врата.

Стана почти шест часът, когато Тайлър се прибра у дома. Беше изтощен, изморен и ядосан на себе си. Мечтаеше си за една студена бира и горещ душ, които може би щяха да успокоят малко нервите му. Посегна към хладилника и видя бележката, която сам беше закачил на вратата предната вечер, за да му напомни.

— По дяволите! — Той подпря челото си на хладилника. Можеше да отиде, разбира се, ако се напънеше. Но нямаше никакво настроение. Не му се говореше за бизнес дори когато това беше съпроводено с добра храна и приятна компания.

Тази вечер той просто не можеше да бъде добра компания.

Посегна към телефона, за да открие, че отново го е скрил някъде. Ругаейки тихо през зъби, Тайлър отвори хладилника с намерението да си вземе една бира, преди да започне да го търси. И го видя забутан между бутилка бира „Корона“ и картонена кутия с мляко.

Щеше да се обади на Маргарет, помисли си той, като измъкна телефона и потърси номера й. Щеше да я изведе на вечеря или на обяд някой друг ден, преди да замине отново за Италия.

Маргарет не чу телефона, защото беше под душа и си пееше. През целия ден бе очаквала тази вечер. Беше живяла с мисълта за нея, докато водеше срещи, пишеше доклади и провеждаше телефонни разговори. И накрая беше спряла на път към къщи, за да купи пържоли с размер четиридесет и пети номер, като за мъж, и няколко огромни картофа от Айдахо. Купи също така ябълков пай с намерението да го представи за собствено производство.

Мъжете не бива да знаят всичко, нали така?

Това беше храна, която Тай би оценил. Здравословна, обикновена, истински американска, не някакви си изтънчени деликатеси, които не могат да те заситят.

Подреди масата, сложи свещите, избра музиката и роклята, която щеше да облече. Застла леглото с нови чаршафи и го отрупа с копринени възглавнички.

Досега се бяха срещали два или три пъти. Маргарет не се заблуждаваше, че Тай приема деловите им виждания за любовни срещи. Но тази нощ смяташе да промени всичко.

Излезе изпод душа и започна да се приготвя.

Винаги бе толкова вълнуващо да се приготвя за мъж. Очакването беше част от преживяването. Маргарет беше феминистка и не криеше удоволствието си от този ритуал. Той й помагаше да се почувства още повече жена.

Намаза се с крем, напудри се, напарфюмира се, облече копринено бельо и си представи как прелъстява Тайлър Макмилън, как се люби с него на масата, направо върху ябълковия пай.

Винаги си бе падала по него, мислеше си, докато проверяваше дали всичко в апартамента е на мястото си. Пътуването, вълненията от новата работа, отговорностите й бяха дали увереността да опита по-настойчиво.

Извади виното, което бе приготвила за вечерята. И тогава забеляза съобщението, което светкаше на телефонния секретар в кухнята.

„Маргарет, аз съм, Тай. Виж, ще трябва да отложим вечерята. Трябваше да ти се обадя по-рано, но… нещо ме задържа в офиса. Съжалявам. Ще ти се обадя утре. Ако нямаш други планове, можем да излезем през следващите дни и да говорим. Наистина съжалявам, че не успях да ти се обадя по-рано.“

Маргарет загледа невиждащо буквите и си представи как изтръгва апарата от стената и го стъпква на земята. Това, разбира се, нямаше да промени нищо, а Маргарет бе достатъчно практична жена, че да си позволи подобни безсмислени действия.

Прекалено практична, помисли си тя, борейки се със сълзите, за да остави храната и виното да отидат на вятъра само защото някакъв си идиот, някакъв си незначителен мъж, й беше вързал тенекия.

Да върви по дяволите! След мъж и след трамвай не се тича, напомни си тя старата поговорка. Просто защото друг ще дойде. На този свят има прекалено много мъже! Прекалено много, напомни си, като извади пържолата и я приготви, за да я сложи на грила. Беше получила доста интересни предложения в Италия. Когато се върнеше отново там, щеше просто да си хване някой мъж и да види какво ще излезе от прочутата италианска галантност.

А сега щеше да отвори бутилката вино и хубавичко да се напие.

15.

Пилар отиде до къщата за гости откъм задната врата. Беше й стар навик. Чувстваше, че се сприятеляват с Тео. Той беше интересен и буден младеж, стига човек да успее да разчупи черупката му и да проникне под повърхността. И все още беше момче, което се нуждаеше от майчина грижа и влияние.

Беше трогната, че когато идваше във Вила Джиамбели, за да плува в басейна, определено предпочиташе нейната компания. Значи му беше приятно. Тя успя да го привлече в салона и да го накара да посвири на пианото. Това беше добър ход, чрез музиката да го предразположи за разговор.

Надяваше се, че на него също му е така приятно, както и на нея.

Виж, Мади беше друго нещо. Момичето бе учтиво, но определено хладно и упорито поддържаше дистанция. Наблюдаваше много внимателно всичко и всеки. Не толкова с неприязън, колкото преценяващо. И това отношение, Пилар знаеше това, бе пряко свързано с нейните отношения с баща й.

Това очевидно не правеше особено впечатление на Тео. Но Пилар можеше да види как изглежда в очите на Мади, като жена в женски очи. Затова не биваше да насилва нещата.

Тя се чудеше дали Дейвид, също като сина си, не забелязва, че Мади ревниво пази своята територия.

Преметна чантата през рамо, докато се изкачваше по пътеката. Онова, което се съдържаше в нея, не беше подкуп, уверяваше се сама Пилар. Беше просто символичен подарък. И освен това тя нямаше намерение да остане по-дълго, отколкото беше прието. Макар че част от нея искаше да я помолят да остане с тях. Искаше да им приготви ядене, да ги слуша как си говорят. Така й липсваха деца!

Ако съдбата беше по-благосклонна към нея, щеше да има къща, пълна с деца, голямо рунтаво куче, спорове, които да разрешава, и разбити колене, които да превързва.

Вместо това имаше само една умна и красива дъщеря, която не се нуждаеше от дундуркане. И вече доста години гледаше цветя вместо децата, за които така беше копняла.

Самосъжалението, напомни си Пилар, не беше нито приятно, нито забавно преживяване. Тя почука отривисто на вратата на кухнята и се приготви да се усмихне.

Когато Дейвид отвори, я обхвана колебание. Той беше облечен с джинси и работна риза и държеше чаша кафе.

— И това, ако не е късмет! — Той я хвана — за ръката и я дръпна вътре. — Тъкмо си мислех за теб.

— Не очаквах, че си вкъщи.

— Днес работя тук. — Тъй като искаше, а и защото знаеше, че това ще я обърка, той я привлече към себе си и се наведе да я целуне.

— Ами, аз… Понеже не видях микробуса…

— Тео и Мади го взеха. Днес не са на училище. Подобни дни са кошмар за всеки родител. Ние го разрешихме, като дадох на Тео ключовете за да отидат на кино. Поради което твоето посещение е точно навреме.

— Наистина ли? — Тя се освободи от прегръдката му и оправи дръжката на чантата върху рамото си. — Така ли мислиш?

— Определено. Ще ме разсееш от мрачните предположения, какво ли правят децата. Искаш ли кафе?

— Не, аз трябва… Просто минах да донеса някои неща за децата. — Това, че са сами в къщата, я объркваше. През цялото време, откакто той беше тук, бе избягвала да остават насаме. — Мади се интересуваше от процеса на винопроизводство, затова си помислих, че ще й бъде интересно да прочете историята на фамилията Джиамбели.

Пилар извади книгата, която бе взела от магазинчето за сувенири във винарската изба.

— Много подходящо. Ще ти бъде благодарна и ще ни засипе двамата с Тай с лавина от въпроси.

— Има остър ум.

— Говори ми още!

— Донесох и музика за Тео. Той е затънал в неговото техно, но мисля, че ще му бъде приятно да чуе нещо по-класическо.

Дейвид погледна нотите.

— „Серждънт Пепър“? „Бийтълс“? Откъде изкопа това?

— Навремето го свирех и подлудявах мама. Сама съм нотирала песента.

— А да си носела мънистени гердани, чарлстон панталони и тесни блузки с ресни и открит пъп? — закачливо я попита Дейвид.

— Разбира се. Бях си направила страхотни индиански накити, когато бях на възрастта на Мади.

— Направила си ги сама? Какви скрити таланти! — Той се приближи така плътно, че гърбът й се оказа подпрян на кухненския плот. — А на мен носиш ли някакъв подарък?

— Не знаех, че си тук.

— Ами сега, като съм? Какво ще ми подариш? — Притисна я, като сложи ръцете си от двете й страни. — Хайде, извади нещо от чантата и за мен!

— Нямам. — Пилар се опита да се засмее, но беше много объркана. — Следващият път. Трябва да се връщам във винарната. Ще помагам за една туристическа обиколка следобед.

— В колко часа?

— В четири и половина.

— Хм. — Дейвид погледна часовника на стената. — Значи след час и половина. Чудя се какво бихме могли да направим за деветдесет минути.

— Мога да ти приготвя обяд.

— Имам по-добра идея. — Като обхвана кръста й, той я завъртя и я поведе към вратата.

— Дейвид?

— Няма никой вкъщи освен нас — прошепна Дейвид и леко захапа брадичката й, после шията и накрая устните, докато я извеждаше от кухнята. — Знаеш ли какво си мислех оня ден?

— Не. — Как можеше да знае? Та тя не можеше да улови собствените си мисли в момента!

— Че имам много голям проблем. Приятелката ми живее с майка си.

Сега Пилар се разсмя, защото думата приятелка й прозвуча много смешно.

— А аз живея с децата си. И никъде няма място, където да отидем и да направим всички онези неща, за които си мечтая. Знаеш ли какви неща си представям, че правя с теб?

— Мисля, имам идея. Дейвид, сега е почти обяд.

— Да, средата на деня. — Той спря в началото на стълбите. — Това е чудесна възможност. Аз мразя пропуснатите възможности. А ти?

Пилар се изкачи по стълбите с него, което беше почти подвиг, защото коленете й трепереха, а сърцето й биеше все едно, че изкачва планина.

— Не очаквах… — Думите дойдоха неканени на устните й. — Не съм подготвена.

— Остави на мен, аз ще се погрижа.

Да се погрижи за какво? Как би могъл да се погрижи за нейното секси бельо или как би могъл да превърне безмилостната дневна светлина в меките, тайнствени сенки на нощта? Как би могъл…

Тогава изведнъж осъзна, че той говори за предпазни средства и това я накара да се почувства глупаво и я обърка още повече.

— Не, аз нямах предвид… Дейвид, не съм младо момиче.

— Нито пък аз съм някой хлапак. — Той я побутна леко към вратата на спалнята си. Знаеше, че ако я сграбчи изведнъж, няма да бъде правилният подход. За нея бе необходимо да говорят, а може би и за него самият. — Пилар, изпитвам много сложни чувства към теб. Единственото, което не е сложно, е, че те желая. Това е.

Тя имаше усещането, че се носи сред гореща пара.

— Дейвид, трябва да знаеш. Тони беше първият мъж в живота ми. И последният. Оттогава мина много време. Аз… О, Господи! Забравила съм всичко.

— Да, знам. Но това не ме безпокои, напротив, ласкае ме. — Той докосна леко устните й. — Вълнува ме. И ме възбужда, — Устните му докоснаха нейните за трети път. — Ела в леглото ми. — Поведе я, очарован, че сърцата им биеха забързано и в един ритъм. — Позволи ми да те галя. Нека да те докосвам.

— Не мога да дишам. — Тя се опита да си поеме дъх, докато той сваляше якето й. — Знам, че съм напрегната, извинявай. Не мога да се отпусна.

— Не искам да се отпускаш. — Докато откопчаваше блузата й, Дейвид не откъсваше очи от нея. Пръстите му докоснаха кожата й. — Не и сега. Сложи ръцете си на раменете ми, Пилар. Събуй обувките си.

Тя трепереше цялата, също като него. Като че беше за пръв път, помисли си Дейвид. За нея, за него. Толкова страшно и вълнуващо, очаквано и опасно.

Късното зимно слънце беше като бяла преспа светлина, върху прозореца. Тишината в къщата бе така дълбока, че Дейвид можеше да чуе ударите на сърцето й. Когато прекара пръстите си по кожата й, усети, че е мека и тръпнеща.

— Колко си гладка! Топла! Прекрасна!

Пилар вярваше на думите му. Въпреки че пръстите й трепереха, когато откопчаваше копчетата на ризата му, той не обърна внимание. Едва не подскочи, когато ръцете му преминаха по диафрагмата й, докато сваляше панталоните й, но Дейвид не показа нетърпение или раздразнение.

И което беше най-хубавото, той не спираше да я гали. Ръцете му не се отделяха от тялото й. Движенията им бяха бавни и сигурни. Това я караше да иска отново и отново да усеща ласките, да чувства тази приятна топлина в корема си и почти втечнения си пулс. Пилар се отпусна на леглото, за да усети тялото му върху себе си, да почувства мъжката му тежест.

Изглеждаше й толкова естествено и прекрасно отново да се отдаде на някого.

Забрави, че слънцето свети, забрави за всички недостатъци, които светлината му щеше да разкрие. И се отдаде на опиянението от това да се слее с Дейвид.

Дейвид не искаше да бърза. Но нейното колебание се превърна в нетърпение. Тя се движеше под него, бедрата й се издигаха и спускаха, ръцете й го докосваха с бързи, леки тръпки, като криле на птица, а ноктите й го възбуждаха до изнемога.

Забрави желанието си да бъде търпелив, внимателен и нежен.

Ръцете им бяха преплетени, сетне се разделиха, за да открият нови тайни, да изследват нови кътчета. Устните му намериха гърдите й. Когато през тялото й премина вълна от удоволствие, Пилар промълви името му и простена, защото устните му захапаха нейните.

Сякаш някакъв камшик удряше тялото й и я приковаваше върху ръба на раздвоението, между възбудата и облекчението. Там, където кръвта кипи, а тялото изнемога на от копнеж. И Пилар безпомощно стоеше прикована, отдадена изцяло на радостта от всяка болка, изгаряща я е огнената си непоносимост.

Когато ръката му слезе надолу, за да потърси женствеността й, тя вече беше влажна и гореща.

Избухна под него, прекалено удивена от себе си, от своя бърз отклик, шокирана от невъзможността да удържи реакцията на собственото си тяло. Светът, който я заобикаляше, стана ярък, ослепителен и изпълнен с оглушителна радост. И Пилар се остави на настойчивите му ръце и устни.

Моя. Тази мека влажна кожа, която миришеше на пролет, тези заоблени извивки на тялото, тази изкусителна уста. Те са мои.

Дейвид искаше да вземе всичко наведнъж. Сега. И да й отдаде всичко, което имаше. Тя се движеше в неговия ритъм сякаш не бяха за пръв път заедно, а винаги, винаги са били, хиляди пъти.

Той имаше още много неща, които искаше да й покаже. Да вземе от нея. Но желанието, което го изпълваше, бе така диво, че не се поддаваше на никакъв контрол.

Пилар го гледаше право в очите.

Още веднъж, и още веднъж, ръцете й се вдигнаха, сетне се отпуснаха. Тя се надигна и го прие, и го затвори в себе си. И те се движеха в слънчевата светлина с нарастващо темпо. Пилар извика и заглуши гласа си в шията му. И остана там, усещайки как сърцето й сякаш пробива гърдите й, за да отиде при неговото сърце.

В Сан Франциско също грееше слънце, но това само усилваше главоболието на Софи. Тя погледна Крис, която седеше от другата страна на бюрото. Най-лошото бе, че жената явно не бе очаквала подобно развитие на нещата. Как е могла да се заблуди след всички предупреждения и забележки, които й бе направила? Това само я ядоса и наля допълнително масло в огъня.

— Ти не искаш да работиш тук, Крис. Това е съвсем ясно.

— Направила съм много повече от който и да е друг в тази фирма. Ти го знаеш, аз също. Само че това не ти харесва.

— Не е вярно. Напротив, винаги съм уважавала и оценявала твоята работа.

— Глупости!

Софи си пое дъх, за да успокои нервите си, и си нареди да запази спокойствие.

— Имаш талант, от който се възхищавам. Но което не ми харесва и не мога повече да толерирам яли да се правя, че не забелязвам твоето определено неприемане на фирмената политика и враждебното ти отношение към управляващите.

— Имаш предвид отношението ми към теб.

— В случая аз съм управляващият.

— Само защото се казваш Джиамбели.

— Дали това е причината или не няма значение и не е твоя работа.

— Ако Тони беше жив, ти нямаше да седиш зад това бюро. Щеше да е мое.

Софи преглътна горчивината, която се надигна в гърлото й.

— Затова ли спа с него? — попита тя с нотка на изненада в гласа. — Беше ти обещал това място? Много умно от негова страна и много глупаво от твоя. Баща ми никога не е управлявал тази фирма и нямаше никакъв авторитет, нито решаващ глас в нея. Как можа да се заблудиш така?

— Вие се погрижихте за това. Вие, трите Джиамбели.

— Не, той сам си го изпроси. Но сега не става дума за баща ми. Не той е темата на нашия разговор. Фактът е, че аз оглавявам този отдел и ти повече не работиш за мен. Искам да напуснеш кабинета си и да се изнесеш до края на работния ден. Днес.

И двете станаха прави. Софи имаше чувството, че ако бюрото не беше между тях, Крис щеше да предприеме нещо повече от словесни излияния. Това доказваше за сетен път колко много са се влошили взаимоотношенията им и Софи съжаляваше, че не могат да си разменят по няколко юмручни удара.

— Много добре. Имам и други оферти. Всеки в нашия бизнес знае кой представлява истинската сила, кой е творческата личност.

— Надявам се, че в „Льо Кьор“ са ти предложили онова, което заслужаваш — каза Софи и видя как челюстта на Крис направо увисна от изненада. — Нищо не остава тайно, Крис. Но трябва да те предупредя да си спомниш клаузата за спазване на фирмената тайна, която си подписала, когато започна работа при нас. Ако дадеш някаква информация за „Джиамбели“ на конкурентите, попадаш под ударите на закона.

— Няма нужда да казвам нищо на конкурентите. Вашата предстояща кампания е зле разработена, изтъркана и банална. Това е.

— Значи трябва да си доволна, че повече няма да бъдеш свързана с нея. — Софи заобиколи бюрото и приближи към Крис, почти надявайки се тя да посегне и да я удари. Стигна до вратата и я отвори. — Мисля, че си казахме всичко, което имахме да си кажем.

— Този отдел ще затъне, защото когато аз си отида, всички останали ще си тръгнат с мен. Тогава ще видим докъде ще я докарате ти и твоето фермерче. — Крис се упъти към вратата и спря за миг. — Тони и аз здравата се посмяхме за ваша сметка.

— Изненадана съм, че си имала време за разговори или смях с него.

— Той ме уважаваше — отговори яростно Крис. — Знаеше кой ръководи в действителност отдела. Имахме и няколко интересни разговора за теб. Кучка номер три!

Софи сграбчи ръката на Крис.

— О, значи ти си била! Вулгарен език, дребнавост, вандализъм, грамадни букви. Би трябвало да се досетя. Трябва да се радваш, че няма да те арестувам, а само ще те уволня.

— Ами хайде, какво чакаш! Извикай ченгетата и се опитай да го докажеш! Това ще ме разсмее още веднъж, за последно. — Тя освободи ръката си и излезе.

Като остави вратата отворена, Софи се върна на бюрото и се обади на охраната. Искаше Крис да бъде ескортирана до външната врата на сградата. Сега, когато първата вълна от гняв премина, вече можеше да мисли спокойно. Не беше изненадана, че всъщност Крис е надраскала ангелите и е изпратила снимката.

Но се чувстваше отвратително.

Нищо не можеше да направи. Така както не можеше да направи нищо за файловете, които Крис може би вече беше копирала и изнесла от фирмата, но трябваше да бъде поне сигурна, че това няма да стане в последната минута.

Тя изпрати да повикат Трейс и Пи Джей, Докато ги чакаше, крачеше нервно из кабинета. В този момент през вратата надникна Тайлър.

— Видях Крис да фучи из коридора — рече той и седна на един стол. — Нарече ме безмозъчен, тъп селянин, когото водят за носа и пришпорват с камшик. Предполагам, че ти си тази, която държи камшика.

— Не й обръщай внимание. По моя преценка мозъкът ти си е съвсем на ред и освен това си изключително устойчив на камшици. По дяволите! Писна ми.

— Мислех, че не е минало толкова зле, когато видях от ушите на Крис да излизат пламъци.

— Надявах се да ми посегне, за да мога да й отвърна. Щях да се чувствам по-добре, ако беше го направила. Нарече ме кучка номер три. Затова ми се щеше да й покажа какво може една истинска италианска кучка, когато я предизвикат. Ще ми цапоти с лак ангелите, ще ми праща анонимни писма!

— Охо, я да чуем! Какви писма?

— Никакви. — Софи усети, че се изтърва и махна с ръка.

Той я хвана и я привлече към себе си.

— Питах какви писма?.

— Изпрати ми една снимка отпреди няколко месеца. Баба, мама и аз. Този път беше използвала червен флумастер, но подходът беше същият като върху ангелите на Джиамбели на Коледа.

— Защо не си ми казала?

— Защото беше адресирано до мен, защото ми дойде до гуша и защото не исках да доставя удоволствие на човека, който ми го беше изпратил.

— Има и още, искам да знам всичко. Хайде! Казвай!

— Добре, слушай тогава. — Прекалено беше ядосана, за да стои на едно място, затова отново закрачи из стаята. — Каза, че баща ми й обещал да й помогне да заеме моето място. Предполагам, че наистина е обещал. Защо не, защо да не обещае нещо, което е мое, нали беше взел брошката на мама, за да я даде на Рене.

И от това я боли, помисли си Тайлър, докато наблюдаваше лицето й. Дори и мъртъв, Авано успяваше да пробие черупката на нейната защита и да я нарани право в сърцето.

— Съжалявам, Софи.

— Каза ми, че те си подхождат. Така мисля и аз. А сега, успокой се, Софи! Успокой се — повтори на глас тя. — Всичко свърши и ако се нервираш и ядосваш, с нищо няма да помогнеш на никого. Трябва да гледаме напред. Трябва да говоря с Пи Джей и Трейс, налага се да бъда спокойна. Трябва да се успокоя.

— Искащ ли да си ходя?

— Не. По-добре остани. Нали сме един екип. — Тя отвори чекмеджето и извади шишенце аспирин. — Трябваше да я уволня още преди няколко седмици. Ти беше прав. Аз сбърках.

— О, това ще си го запиша някъде. Ще ми услужиш ли с молива си?

— Я стига! — Благодарна за спокойствието, което излъчваше и й предаваше, Софи отвори бутилка с вода. — Кажи ми честно, Тай, какво мислиш за кампанията по случай стогодишнината?

— Колко пъти да ти повтарям, че не разбирам много от тези неща.

— Прецени я като консуматор, като купувач, по дяволите! — Тя глътна три хапчета наведнъж и отпи от водата. — Нали имаш мнение за всичко на този свят, дявол да те вземе!

— Е, сега ми харесваш. Това вече е спокоен и разумен разговор — засмя се Тайлър. — Мисля, че кампанията е умна. Какво друго искаш?

— Достатъчно. — Изтощена, Софи седна на края на бюрото. — Тя ме хвана, извади ме извън нерви. Мразя това. — Погледна часовника си. — Трябва да свърша и тази работа, след това имаме среща с Маргарет.

Тайлър почувства лек пристъп на вина и се размърда на стола.

— Аз трябваше да се видя с нея онази вечер, но отложих срещата. А днес не успях да се свържа.

— Тя обикновено става още в шест.

— Така ли? — По дяволите, помисли си той, беше й обещал да й се обади. — Може ли да ползвам телефона ти?

Софи го покани с ръка и излезе да помоли секретарката си да направи кафе.

— Не е там — рече Тайлър, когато тя се върна. — Странно, пропусна две сутрешни заседания.

— Това не е присъщо на Маргарет. Опитай се да я намериш вкъщи — започна Софи и се обърна към Пи Джей и Трейс, които застанаха на вратата. — Влизайте. Сядайте.

— Покани ги с ръка и затвори вратата. — Искам да знаете — рече, докато сядаше зад бюрото си, — че току-що уволних Крис.

Пи Джей и Трейс си размениха бързи погледи.

— Което, както виждам, не ви изненадва. — Тъй като нямаше никакъв отговор или реакция, Софи реши да сложи картите на масата. — Искам да ви кажа, че се надявам да знаете колко много ви ценя, колко сте важни за този отдел, за фирмата и лично за мен. Разбирам, че може би съществува известно недоволство заради промените, които направихме миналата година и ако някой от вас има специфични проблеми или забележки, моля да ги сподели. Готова съм да ви изслушам.

— Може ли въпроси? — попита Трейс.

— Давай.

— Кой ще замести Крис?

— Никой.

— Нямаш намерение да доведеш някой на нейното място?

— Бих предпочела вие двамата да си поделите нейната работа, титлата и мястото.

— И кабинета й — предложи Пи Джей.

— По дяволите — процеди Трейс през зъби.

— Добре, хайде да караме подред — предложи Софи и отиде да отвори вратата, защото секретарката почука с кафетата. — Не само че не бяхте изненадани от последния развой на събитията, но не бяхте особено разочаровани, нито разтревожени.

— Не е възпитано да се говори зад гърба на човек, който току-що е бил уволнен. — Пи Джей погледна кафето си, сетне Софи. — Но… ти не си в офиса всеки ден. Пътуваш или ходиш на срещи. И от декември работиш вкъщи поне три дни в седмицата. А ние сме през цялото време тук.

— И?

— Онова, което Пи Джей се опитва да каже, без риск да я изпратиш по дяволите, е, че с Крис се работеше трудно. И още по-трудно се работеше за нея — добави Трейс. — Тя се правеше на началник, докато теб те нямаше. Мислеше си, че има право и че всички ние в този отдел, сме й подчинени. А на мен ми омръзна да й се подчинявам. Да й бъда домашен любимец. Дори започнах да си търся друга работа.

— Можехте да говорите с мен. По дяволите, Трейс, трябваше да го направите!

— Щях да го направя преди да взема окончателно решение. Сега вече проблемът е решен. Освен ако аз и Пи Джей не се сбием за кабинета на Крис.

— Софи, тя се опитваше да настрои хората срещу теб. Нещо като бунт на борда, нали разбираш? Може би има съмишленици, поддръжници. Възможно е да загубиш някои добри служители, когато тя си тръгне.

— Ясно. Ще свикам общо събрание на целия персонал още днес следобед. Да видим как стоят нещата. Съжалявам, че не съм била в течение за тези неща. От вас ще искам препоръки за хората, които според вас трябва да бъдат поощрени или уволнени. От този момент вие сте подуправляващи. Ще се погрижа веднага да оформим назначението ви.

Пи Джей стана.

— Отивам да видя как ще подредя новия си кабинет. — Тя се обърна към Тай. — Искам само да ти кажа, че да си силен и мълчалив, не значи, че някой те води за носа като че те пришпорва с камшик. Крис вдигаше голяма пара, че не си заслужавал с нищо мястото, което заемаш и че накрая ще се провалиш. Аз пък забелязах, че не казваш нищо, когато няма какво да кажеш. Но когато го правиш, то винаги има смисъл.

— Подмазвачка! — рече Трейс и също стана.

— Няма защо да се подмазвам, получих си големия кабинет — отвърна Пи Джей и като пърхаше с мигли, излезе.

— Харесва ми да работя тук. И за вас. Щеше да ми бъде криво, ако нещата се развиеха другояче. — С тези думи Трейс също излезе, подсвирквайки си.

— Е, по-добре ли се чувстваш? — попита Тайлър.

— Значително. Малко съм ядосана на себе си, че съм оставила нещата да стигнат толкова далеч, но се чувствам добре.

— Хубаво. Защо не се заемеш с организиране на общото събрание, пък аз ще се опитам да открия Маргарет. Нали нямаш нищо против да обядваме тримата заедно?

— Не, разбира се. Само че това никак няма да я зарадва. Тя е луда по теб.

— Я стига глупости!

— Да ти дам ли доказателства? — рече тихо Софи и излезе, за да се заеме с организацията на събранието.

Жени, помисли си Тайлър, докато търсеше домашния номер на Маргарет в телефонния секретар на Софи. И те ще ми разправят, че мъжете непрекъснато мислели за секс. Само защото той и Маргарет бяха излезли няколко пъти, това не означаваше, че…

Той прекъсна нишката на мисълта си, когато някакъв мъжки глас му отговори.

— Опитвам се да се свърша с Маргарет Боуърс.

— Кой се обажда?

— Тайлър Макмилън.

— Господин Макмилън… — Последва къса пауза. — Тук е инспектор Клермонт.

— Клермонт? Извинете, сигурно съм набрал грешен номер.

— Не, не сте. Аз съм в апартамента на госпожица Боуърс. Тя е мъртва.