Отровите на короната

I. НОВИЯТ ГОСПОДАР НА НОФЛ

На втория четвъртък след Богоявление, който беше пазарен ден, в ломбардската банка в Нофл-льо-Шато цареше голямо оживление. Чистеха сградата от тавана до избата, селският бояджия мажеше с нова боя тежката входна врата, лъскаха железните каси, чиито обкови блестяха по-силно от сребро, с метли махаха паяжините между гредите, белосваха стените, мажеха с восък тезгяхите, а на чиновниците, които търсеха пръснатите навред сметководни книги, везни и сметала, им беше доста трудно да запазят спокойствие пред клиентите.

Високо, около седемнадесетгодишно момиче с хубави черти и зачервени от студа бузи, прекрачи прага и се спря, изненадано от тази бъркотия. По наметалото от бежов вълнен плат, с което беше загърната, по токата на яката й и по цялото й държане личеше, че е от знатен произход. Селяните снеха шапки.

— А, госпожице Мари! — извика главният канторист Рикардо. — Добре дошла! Влезте, влезте и елате да се стоплите. Вашата кошничка е готова както всяка седмица, но при тая неразбория накарах да я заключат отделно.

Той пропусна младото момиче в една съседна стая, която служеше за общо помещение на банковите чиновници; там гореше буен огън. Извади от един шкаф ракитена кошница, покрита с кърпа.

— Орехи, зехтин, прясна мас, подправки, пшеничено брашно, сушен грах и три дебели суджука — рече той. — Докато ние имаме какво да ядем, ще имате и вие. Такива са нарежданията на месер Гучо. И както обикновено, записвам всичко на негова сметка… Зимата взе да става доста дълга и няма да се учудя, ако накрая пак настъпи глад, както лани. Но тази година ще сме по-добре запасени.

Мари дьо Кресе взе кошницата.

— А писмо няма ли? — попита тя.

Главният чиновник поклати глава с престорена тъга. — Не, хубава госпожице, този път няма. Той се усмихна на разочарованото й изражение и додаде:

— Не, писмо няма, но има една хубава новина.

— Оздравял ли е вече? — извика Мари.

— Ами че за кого мислите правим всички тези приготовления през януари, когато иначе боядисваме едва през април?

— Рикардо! Нима е истина? Вашият господар си идва?

— Ами да, кълна се в Мадоната! Идва си; сега е в Париж и пратил да ни известят, че утре ще бъде тук.

— Колко съм щастлива! Колко се радвам, че ще го видя!

После, като се овладя, сякаш в този изблик на радост имаше нещо непристойно, Мари добави:

— Цялото ми семейство ще се зарадва много, че ще го видят.

— Поръчал е да му приготвим квартира. Знаете ли, госпожице Мари, бих искал да чуя какво мислите за стаята, която сме му подредили, и дали я намирате по ваш вкус.

Той я заведе на горния етаж и отвори вратата на една доста просторна стая с нисък таван, където току-що бяха намазали гредите с восък. Имаше няколко доста груби мебели от дъбово дърво, тясно легло, но покрито с хубав италиански брокат, няколко калаени съда и свещник. Мари обгърна с поглед цялото помещение.

— Всичко изглежда добре — рече тя. — Но аз се надявам, че вашият господар скоро ще има свой дом в нашия замък.

Рикардо отново се усмихна.

— Аз също вярвам — отвърна той. — Всички тук, уверявам ви, са много любопитни по повод идването на месер Гучо и новината, че е решил да живее при нас. От вчера непрекъснато влизат, хора да ни безпокоят за щяло и не щяло, като че ли никой освен нас не може да им преброи дванадесетте дениета в един петак. И всичко това, за да позяпат какво правим тук, и да им повторим и потретим защо го правим. Трябва да се признае, че месер Гучо много го обичат в този край, откакто успя да прогони прево Портфрюи, от когото всички се оплакваха. Ще му устроят тържествено посрещане и, както ми се чини, май той ще стане истинският господар на Нофл… след вашите братя, разбира се — добави чиновникът, като изпроводи обратно младото момиче и я изведе през градинската порта.

Никога пътят между градеца Нофл и имението Кресе не се бе виждал тъй къс на Мари. „Той си идва… идва си… идва си вече — повтаряше си като припев тя, подскачайки от единия коловоз на другия. — Идва си, обича ме и ние скоро ще се оженим. Той ще стане истинският господар на Нофл.“

Кошницата с хранителните припаси й се струваше от лека по-лека.

В двора на Кресе тя срещна брат си Пиер, като излизаше от конюшнята.

— Той си идва! — викна му тя.

— Кой си идва?

За пръв път от месеци насам Пиер дьо Кресе виждаше сестра си тъй искрено радостна.

— Гучо си идва!

— Охо, хубава новина! — рече момъкът. — Добър другар е той и много се радвам, че ще го видим пак.

— Идва да живее в Нофл, където неговият чичо му е дал кантората. Но преди всичко…

Тя се спря, но неможейки повече да сдържи тайната си, притегли небръснатото лице на своя брат към себе си, целуна го и каза:

— Той ще поиска ръката ми.

— Ба — рече Пиер. — Това пък отде го измисли?

— Не съм го измислила, знам го… знам го… знам го. Привлечен от гласовете, по-големият им брат Жан дьо Кресе също излезе от конюшнята, където сам тимареше коня си.

— Жан, както изглежда, идва ни зет от Париж — каза по-младият.

— Зет ли? Зет на кого?

— Сестра ни си е намерила жених.

— Виж, това е хубаво нещо — отвърна Жан.

Той се поддаде на веселото настроение, като си мислеше, че всичко е младежка шега.

Пиер дьо Кресе беше русокос като сестра си; Жан беше кестеняв и носеше гъста, чорлава брада.

— И как се казва — подзе Жан — тоя могъщ барон, дето жадува да се свърже с нашите рухнали кули и с хубавия ни имот с много задължения? Надявам се поне, сестричке, че е богат, защото имаме голяма нужда от пари.

— Разбира се, че е богат — отвърна Мари. — Това е Гучо Балиони.

От погледа, с който я стрелна големият й брат, тя тутакси разбра, че е на път да се случи нещо лошо. Изведнъж потрепера от студ и ушите й запищяха.

Още няколко секунди Жан дьо Кресе продължи да се преструва, че взема всичко на шега, но гласът му се беше променил. Попита какви основания има сестра му да говори така. Имаше ли между нея и Гучо отношения и разменени думи, които надхвърляха границите на приличието? Беше ли й писал той, без семейството да знае за това?

На всеки въпрос Мари смотолевяше някакво отрицание, което зле прикриваше растящото й смущение. Жан стана по-настойчив. Пиер се почувствува неловко.

„Май беше по-добре да си мълча“ — си каза той.

Тримата влязоха в голямата стая на къщата, където майка им, госпожа Елиабел, предеше вълна край огнището. Благодарение на хранителните продукти, които Гучо още от миналата зима им доставяше всяка седмица, господарката на Кресе си бе възвърнала естествената пълнота.

— Прибери се в стаята си — каза Жан дьо Кресе на сестра си.

Като първороден син той имаше авторитета на глава на семейството. Щом Мари се оттегли и чуха, че на горния етаж вратата се хлопна, Жан разказа на майка си какво бе научил.

— Сигурен ли си, момчето ми? Нима е възможно? — възкликна госпожа Елиабел. — Та на кого би хрумнала такава глупост — момиче от нашата кръв, чиито деди имат рицарски сан от два века насам, да се омъжи за ломбардец? Сигурна съм, че младият Гучо, който иначе е приятен момък и има изискани обноски, не е и помислял за такова нещо.

— Не знам дали той го е помислял, майко — отвърна Жан, — но зная, че Мари мисли за това.

Пълните бузи на госпожа Елиабел се зачервиха.

— Това дете си ги измисля врели-некипели! Ако тоя младеж, синове мои, идва сегиз-тогиз да ни посещава и се показва тъй приятелски настроен към нас, то е защото, уверена съм, проявява повече интерес към вашата майка, отколкото към сестра ви. О, тук няма нищо лошо — побърза да добави госпожа Елиабел — и никога непристойна дума не е излизала от устата му. Но това все пак са неща, които само една жена може да разбере, и на мен ми е съвсем ясно, че аз много му харесвам…

Като каза това, тя се изпъчи на стола и изду корсажа си.

— Аз не съм тъй сигурен като вас, майко — отговори Жан дьо Кресе. — Спомнете си, че когато беше последният път тук, ние оставяхме на няколко пъти Гучо насаме със сестра ни, когато тя изглеждаше толкова зле; и тъкмо оттогава тя се оправи.

— Може би защото оттогава започна да се храни както трябва, а и ние заедно с нея — вметна Пиер.

— Да, но забележете, че оттогава получаваме новини от Гучо винаги само чрез Мари. За пътуването му в Италия, за злополуката с крака му… Рикардо винаги осведомява само Мари, а не някого от нас. Ами това, дето тя толкова настоява да ходи да взема сама продуктите от кантората! Мисля, че тук се крие някаква игра, и ние не сме си отваряли достатъчно очите.

Господарката Елиабел остави хурката, изтръска с ръка вълмцата вълна от полата си и като се изправи, каза докачено:

— Наистина би било голяма гадост от страна на тоя хлапак, ако е използувал придобитото си кой знае как богатство да подлъже дъщеря ми и си въобразява, че ще купи нашето приятелство с храни и дрехи, когато само честта да бъде наш приятел му е стократна отплата.

Пиер дьо Кресе беше единственият в семейството, който имаше що-годе чувство за действителност. Беше простодушен, почтен и без предразсъдъци. Приказките, които слушаше, изтъкани от злонамереност, завист и празно самомнение, го дразнеха.

— Вие и двамата като че ли забравяте — рече той, — че ние все още дължим на чичото на Гучо триста ливри, но никой не ни ги иска, нито пък лихвите, които постоянно растат. И ако прево Портфрюи не секвестира земите и постройките ни, това го дължим на Гучо. Припомнете си също така, че той ни спаси от гладна смърт, като ни набавя храни, за които въобще не плащаме. Преди да го прогоните, помислете дали можем да се разплатим с него. Гучо е богат и след време ще стане още по-богат. Той се ползува с могъщо покровителство и ако кралят на Франция е сметнал, че е достатъчно представителен, за да го включи в пратеничеството, което отиде в Неапол да вземе новата кралица, не виждам защо ние трябва да се пишем толкова придирчиви.

Жан вдигна рамене.

— Това пак ни го е разказала Мари — рече той. — Той е отишъл там като търговец, за да си води сделките.

— Пък и дори кралят да го е изпратил в Неапол, това не значи, че би му дал дъщеря си за жена! — отсече госпожа Елиабел.

— Бедничка ми майко… — отговори Пиер, — Мари не е дъщеря на френския крал, доколкото ми е известно! Тя е много хубава, вярно е…

— Аз няма да продам сестра си за пари — извика Жан дьо Кресе и очите му заискряха сред брадатото лице.

— Ти няма да я продадеш, разбира се — възрази Пиер. — Но ще се съгласиш да я дадеш на някой старик, без да се срамиш от богатството му, стига да мъкне шпори на подагричните си крака. Ако тя наистина обича Гучо, ти не я продаваш!… Благородно потекло ли? Ба, достатъчни сме ние двамата с теб да го пазим. Дължа да ви кажа, че не бих погледнал с толкова лошо око на този брак. — И сигурно няма да погледнеш с лошо око, когато настанят сестра ти в Нофл, в нашите владения, зад банкерския тезгях, да мери кюлчета и да продава подправки? Говориш безразсъдно, Пиер, и се питам отде се взе това неуважение към всичко, което представляваме ние — каза госпожа Елиабел. — Във всеки случай аз никога няма да дам съгласието си за такъв неравен брак, нито пък брат ти, нали, Жан?

— Точно така, майко, и цялата работа не си струва толкова много приказки. Моля Пиер да не говорим повече за това.

— Добре, добре, ти си по-големият; прави каквото знаеш — каза Пиер.

— Ломбардец! Ломбардец! — подзе отново госпожа Елиабел. — Та младият Гучо щял да дойде, казвате? Оставете го на мен, деца. Заемът и нашите задължения към него не ни позволяват да му затворим вратата си. Така да бъде, ние добре ще го посрещнем; но щом се пише хитрец, ще бъда хитра и аз, и ще се погрижа да му се изпари всякакво желание да дойде отново, ако го прави с нечисти помисли!

II. ГОСПОЖА ЕЛИАБЕЛ ПОСРЕЩА ГОСТА

На другия ден, още в зори, трескавото оживление, обхванало кантората в Нофл, сякаш се пренесе в дома на Кресе. Госпожа Елиабел хокаше прислужницата си, а шестима крепостни от имението бяха извикани на ангария за през деня. Миеха плочите с обилна вода, нареждаха масата, натрупаха цепеници от двете страни на камината; сложиха в конюшнята прясна слама и пометоха двора. В кухнята едно прасенце и цяла овца вече се въртяха на шиш, в пещта се печаха баници, а в селото се разнесе слух, че в Кресе очакват пратеник на краля.

Бледите лъчи на януарското слънце пронизваха студения прозрачен въздух, оживяваха голите клони и хвърляха тук-там в локвите по пътищата пръски светлина. Гучо пристигна малко преди пладне, загърнат в подплатено с кожа наметало и с голяма качулка от зелено сукно, чийто връх падаше на рамото му; яздеше хубав, охранен дорест кон с разкошна сбруя и го придружаваше слуга; виждаше се още отдалеч, че е богат човек.

Гостът завари господарката на дома и двамата й сина пременени като за празник. Посрещането, вниманието на прислугата, прегръдките на госпожа Елиабел, богатата трапеза и подредената къща му се сториха чудесно предзнаменование. Очевидно Мари беше говорила с домашните си. Знаеха защо идва и вече го приемаха като годеник. Все пак Пиер дьо Кресе изглеждаше малко смутен.

— Добри ми приятели — извика Гучо, — колко се радвам, че ви виждам! Но не биваше да се правят толкова големи приготовления. Смятайте ме просто за член на семейството.

Тези думи не се харесаха на Жан, който се спогледа с майка си.

Гучо изглеждаше малко променен. От злополуката десният му крак бе останал леко вдървен, но това придаваше на походката му особена изисканост. Прекараните в неподвижност седмици на болнично легло бяха ускорили съзряването на младия човек. Чертите му бяха по-резки, изразът на лицето — по-сериозен, по-улегнал. Юношата бе отстъпил място на мъжа.

Не беше загубил нищо от някогашната си самоувереност, напротив, само че сега по-малко се грижеше какво впечатление прави на другите. Говореше не така натъртено и по-бавно, но със същите жестове както преди.

Той огледа стените около себе си, сякаш бе вече техен господар, и запита братята Кресе дали възнамеряват да извършат някои ремонти в своя дом.

— Видях в Италия — рече той — рисувани тавани, които биха стояли много добре тук. А не смятате ли да възстановите и банята? Днес ги правят по-малки, но много удобни, и според мен те са твърде нужни за грижите за тялото в добрите семейства.

Думите му трябваше да се подразбират така: „Готов съм да заплатя за всичко това, защото така обичам да живея.“ Гучо имаше свои предложения и за мебелите, за гоблените, които трябваше да се окачат по стените, за да ги оживят. Жан започна да се дразни и дори Пиер си каза, че е малко прибързано, едва-що слязъл от коня, да говори за подновяване на цялата къща.

Гучо продължи да бъбри така цял час, но Мари все още не се появяваше.

„Може би — помисли си той — трябва първо да заявя намеренията си…“

— Ще имам ли удоволствието да видя госпожица Мари, ще бъде ли тя с нас на трапезата?

— Разбира се, разбира се. Тя се приготвя и ще слезе веднага — отвърна госпожа Елиабел. — Ще видите, че съвсем се е променила; тя е всецяло погълната от новото си щастие.

Гучо се изправи с разтуптяно сърце.

— Наистина ли? — възкликна той. — О, мадам Елиабел, каква радост е това за мен!

— Да, също и за нас, ние всички сме много щастливи, че можем да се похвалим с такава хубава новина пред приятел като вас. Милата ни Мари е сгодена…

Тук тя направи пауза.

— …сгодена за един наш родственик, сир дьо Сен Вьонан, благородник от Артоа от много стар знатен род; той е влюбен в нея и тя също много го обича.

За миг Гучо се почувствува като в мъгла, не можеше да проговори, само барабанеше машинално върху златния реликварий, подарен му от кралица Клеманс, който блестеше върху двуцветния му сюртук по последна италианска мода. Чу само как Жан дьо Кресе отвори някаква врата и извика сестра си.

Гучо направи усилие да се овладее и с глас, който сякаш не беше негов, попита:

— И кога ще бъде сватбата?

— В първите дни на лятото — отвърна госпожа Елиабел.

— Но все едно, че всичко е свършено — додаде Жан дьо Кресе, — защото те вече са се врекли един другиму.

И тогава влезе тази, към която бяха отправени всички мисли на Гучо от месеци насам, за която бе говорил толкова често на Клеманс Унгарска, на Бувил, на Толомей и около която в далечни краища и по време на болестта се въртяха всичките му мечти — влезе скована, чужда, непристъпна, но със зачервени очи. С половин уста тя приветства госта с добре дошъл. Той се насили да й честити и тя прие любезностите му с всичкото достойнство, на което беше способна в момента. Малко оставаше да избухне в ридания, но успя да се овладее до там, че Гучо взе за истинска студенина онова, което у нея беше само страх да не се издаде и да понесе наказанието, с което я бяха заплашили.

Обедът премного изобилен, протече мъчително. Госпожа Елиабел, очарована от собственото си лукавство, се преструваше на весела, настояваше госта да си сипва повторно от всяко ястие и караше слугите да му поднесат още едно парче от прасето или агнешкото върху резен хляб.

— Вие май сте загубили апетита си от вашите дълги пътешествия? — извика тя. — Хайде, месир Гучо, на вашите години човек трябва добре да се храни. Не ви ли е вкусно?… Вземете си още от печивото!

Нито веднъж Гучо не можа да срещне погледа на Мари.

„Не ми се вижда да е много горда, че се е отрекла от клетвата си за вярност към мен — си каза той. — Нима се отървах от смъртта, за да понеса такова оскърбление! Ах, не са били напразни страховете ми, когато лежах отчаян в марсилската болница. Ами глупавите писма, които й писах! Но защо тя ми отговори чрез Рикардо, че чувствата й били непроменени, че чезнела от мъка да ме чака… когато в същото време се е обвързала с друг? Това е измяна и аз никога няма да й го простя! Какъв ужасен обед! Никога не съм ял нещо по-лошо!“

Трескавата мисъл за отмъщение понякога ни кара да забравим болката. „Вярно е, че бих могъл — мислеше Гучо — да поискам веднага изплащането на заема, а това може да ги постави в такива затруднения, че да се откажат от сватбата.“ Но такъв начин на действие му се виждаше недопустимо долен. С хора от града може би би постъпил така, но с благородници, които си въобразяват, че ще го съкрушат със знатното си потекло, той търсеше ответ на благородник. Искаше да им покаже, че е по-голям велможа от всички Кресевци и Сен-Вьонановци на света.

Тази мисъл не му даде покой до края на обеда. Когато поднасяха десерта, Гучо внезапно смъкна малкия реликварий от шията си, подаде го на младото момиче и каза:

— Ето, хубава Мари, подаръкът, който бих желал да ви направя за вашата сватба. Кралица Клеманс… да, самата кралица Клеманс го окачи на врата ми заради услугите, които й направих, и заради приятелството, с което ме удостоява. В него има реликва от Йоан Кръстител. Не съм мислил, че някога ще поискам да се разделя с него; но както изглежда, човек може без болка да се лиши от нещо, което е смятал за най-скъпоценно благо… Нека той ви закриля, а също и децата, които ви желая да имате с вашия сеньор от Артоа.

Това бе успял да измисли, за да изрази презрението си и същевременно да докаже на фамилията Кресе, че в негово лице са отритнали една отлична партия. Но заплати скъпо, за да може да изрече тези думи. Наистина пред тези хора, които нямаха пукнат грош, благородните пориви на Гучо винаги завършваха със скъпо струващ жест. Дошъл, за да получи, той неизменно си отиваше, след като беше дал нещо.

Мари с мъка се сдържа да не се разплаче. Ръцете й трепереха, когато поднесе реликвария към устните си. Но Гучо беше вече извърнал глава.

Като се извини с отскорошната си рана и с умората от пътуването, той се сбогува набързо, повика слугата си, наметна подплатената с кожа мантия, скочи на седлото и напусна двора на Кресе сигурен, че вече никога кракът му няма да стъпи там.

— А сега трябва все пак да пишем на братовчеда Сен Вьонан — каза госпожа Елиабел на синовете си, щом ломбардецът излезе през портата.

Гучо се прибра в кантората в Нофл и цялата вечер не проговори дума. Накара да му донесат книгите и се престори, че е всецяло погълнат от преглеждането на сметките. Служащият Рикардо ясно разбираше, че работите на младия му господар бяха ударили някъде на камък, но сметна за по-благоразумно да не задава въпроси.

Гучо прекара една безсънна нощ в стаята, която с толкова старание му бяха приготвили за дълъг престой. Сега съжаляваше за реликвария си, съжаляваше и за решението си да се установи в Нофл, съжаляваше за писма та, за всичко.

„Тя не заслужава всичко това, а аз съм глупак… И как ще погледне на завръщането ми чичо Спинело? — се питаше той, като се въртеше в грубите завивки. — Защото след такова унижение няма да остана тук нито ден повече… Повече няма да изпадам в такива положения, защото наистина никак не ми върви. Можех спокойно да се върна с ескорта на кралицата и да получа някаква длъжност в двора; не улучих кея в желанието си да скоча пръв и ето че трябваше да лежа шест месеца в болница. Вместо да се върна в Париж и да работя за кариерата си, тичам в тази затънтена паланка, за да се оженя за някаква селянка, по която вече две години си губя ума, сякаш няма други жени на света… и я заварвам сгодена за някакъв мухльо от нейния род. Хубава работа, няма що!“ На заранта, изтощен от горчивина, злоба и безсъние, той накара да стегнат набързо багажа и да оседлаят коня му. Изгълта надве-натри паница супа и се канеше вече да тръгва, когато прислужницата, която бе видял предишния ден в Кресе, се появи в кантората и поиска да му каже нещо на четири очи. Носеше съобщение: Мари, успяла да се измъкне за един час, очакваше Гучо по средата на пътя между Нофл и Кресе, на брега на Молдр, „на онова място, което вие добре знаете“ — добави прислужницата.

Гучо разбра, че става дума за ябълковата градинка край брега на реката, където Мари и той се бяха целуна ли за първи път.

— Кажете на мадам Мари, че си прави излишен труд, защото аз не желая повече да се срещам с нея.

— Мадам Мари изглежда просто за окайване — каза слугинята. — Заклевам ви, месир, трябва да отидете при нея, ако някой ви е оскърбил, не е тя.

Гучо не пожела да отговори, метна се на коня и потегли.

„Тоя марсилски кей… тоя марсилски кей… Нека това да ми послужи за урок — говореше си той. — Стига вече глупости! Бог знае какво ме очаква още, ако я видя отново! Да си гълта сама сълзите, ако й се доплаче!“

Така измина двеста тоаза по посока към Париж; после внезапно, под изумения поглед на слугата, обърна коня назад и препусна през полята.

След няколко минути се озова на брега на Молдр; видя оградата и под ябълковите дървета — Мари, която го чакаше.

III. УЛИЦА ЛОМБАРДСКА

Когато на свечеряване Гучо влезе в двора на банката Толомей на улица Ломбардска, конят му беше плувнал в пяна.

Гучо хвърли юздите на слугата, прекоси дългата зала с тезгяхите, вече празна по този час, и се заизкачва тичешком, доколкото му позволяваше вдървеното бедро, по стълбата към кабинета на своя чичо.

Отвори вратата; на светлината му се изпречи гърбът на Робер д’Артоа, който се обърна.

— А, провидението ви изпраща, приятелю Гучо — из вика Робер и разпери ръце. — Тъкмо молех вашия чичо да ми посочи някой доверен и сигурен куриер, за да за мине веднага в Артоа при месир дьо Фиен. Но ще трябва да бъдете предпазлив, момчето ми — додаде той, сякаш нямаше никакво съмнение в съгласието на Гучо, — защото моите добри приятели Ирсон не си жалят труда и са насъскали кучетата си подир всичко, що иде от мен.

— Монсеньор — отвърна още задъхан Гучо, — монсеньор, аз едва-що не си повърнах душата в морето миналата година, за да върша вашата работа в Англия; току-що пролежах шест месеца, задето ходих в Неапол по поръка на краля, и всички тия пътувания не ми донесоха нищо добро. Ще позволите този път да не ви послушам, защото си имам свои грижи, които не търпят никакво отлагане.

— Ще ви платя толкова добре, че няма да съжалявате.

— И за хиляда ливри, монсеньор, няма да отида! — възкликна Гучо. — Най-малко в Артоа.

Робер се обърна към Толомей, който стоеше настрана с ръце, скръстени върху корема.

— Кажете, приятелю банкер, къде се е чуло и видяло такова нещо? За да ми откаже един ломбардец хиляда ливри, които впрочем не съм му предложил, той трябва да има сериозни причини. Да не би племенникът ви да е на заплата при метр Тиери… Дано господ да го обеси него, и то със собствената му карантия, ако е възможно!

Толомей се разсмя.

— Не се бойте, монсеньор; по-скоро подозирам, че моят племенник е погълнат тия дни от сърдечна история с някаква знатна дама…

— А, щом е за служба на дама — рече д’Артоа, — няма как, прощавам му отказа. Но мен това не ме оправя.

— Знам какво ви трябва, не се тревожете — отвърна Толомей; — един добър куриер, който ще запази нужната тайна, още повече че не ви познава. Освен това… монашеското расо не бие много на очи по пътищата.

— Монах ли?

И Робер д’Артоа се намръщи.

— …италианец — додаде банкерът.

— Виж, това е друга работа… Защото знаете ли, Толомей, решил съм да направя голям удар. Тъй като засега леля ми Мао̀ не може да се отдалечава от Париж, без да наруши заповедите на краля, ще накарам моите съюзници да обсадят нейния или по-скоро моя замък Еден. Аз купих… е да, с вашето злато, ще кажете вие!… та купих съвестта на двама сержанти на милата графиня, мошеници като всички нейни служители; те се продават на оня, който плаща най-много, и ще пропуснат моите приятели в крепостта. Ако не мога да владея това, което ми принадлежи по право, то поне разчитам на приличен грабеж, а вас ще натоваря да продадете плячката.

— Охо, монсеньор, в хубава история ме забърквате вие!

— Хайде де, защо да си кривим душата? Щом сте банкер, значи сте крадец, и укриването на крадени вещи не е нещо, което може да ви уплаши; аз никога не отклонявам хората от занаята им.

Откакто бе произнесен арбитражът, Робер беше в най-добро разположение на духа. Той предаде на банкера писмото, което искаше да изпрати в Артоа.

— На сир дьо Фиен, разбрано, нали, никому другиму. Суастър и Комон са под наблюдение… Сбогом, приятелю, моите почитания.

Той стана, закопча токата на наметалото си, после стовари ръце върху раменете на Гучо:

— Забавлявайте се, миличък, забавлявайте се със знатните дами; така е то на вашата възраст. Когато натрупате някоя и друга годинка, ще разберете, че те са също такива курви като другите и че удоволствията, които ви продават, могат да се получат за десет петака и в бардака.

Излезе и гръмкият му смях продължи да кънти по стълбището.

— Е, племеннико, кога е сватбата? — попита Толомей. — Не те очаквах толкова скоро.

— Чичо, чичо, имам нужда от вашата помощ! — извика Гучо. — Знаете ли, че тези хора са истински зверове, че са забранили на Мари да се среща с мен, че братовчедът им от север е стар и скапан и че всичко това ще я погуби!

— Какви хора? Какъв братовчед? — попита Толомей. — Като че ли работата не се е наредила така, както очакваше. Разправи ми всичко под ред.

И Гучо разказа на чичо си за своето посещение в Нофл, като с чисто латинския си усет за трагичното не пропусна да засили черните краски. Младото момиче било затворено под ключ; с риск на живота си тичало през полето, за да моли Гучо да я спаси. Кресе искали да я омъжат насила за някакъв далечен роднина, тип, обременен с всички телесни и нравствени пороци.

— Един старец на четиридесет и пет години! — извика Гучо.

— Млад старец… — промърмори Толомей.

— Но Мари обича само мен, това ми го е повтаряла толкова пъти. И съм сигурен, че ще умре, ако я принудят да се омъжи за друг. Чичо, трябва да ми помогнеш.

— Но как искаш да ти помогна, драги мой?

— Трябва да ми помогнеш да отвлека Мари. Ще я отведа в Италия, ще живеем там…

Спинело Толомей, притворил само едното око, наблюдаваше племенника си полутревожен, полуразвеселен.

— Аз те предупредих, момчето ми; още отначало ми беше ясно, че работата няма да е лесна и че грешиш, като се захващащ с дворянско момиче. Тези хора нямат собствена риза на гърба си, дължат ни и постелите, на които спят, но ще ни заплюят в лицето, ако наше момче поиска да спи в тях. Забрави тази история, послушай ме. Когато ни оскърбяват, то е защото най-често ние сами се навираме там, където не ни е мястото. Избери си някоя хубава девойка от наше семейство, с много злато в нашите банки, и тя ще ти народи също тъй хубави деца — а каретата й ще опръска с кал мръсните крака на твоята селска хубавица.

На Гучо внезапно му хрумна нещо.

— Сен Вьонан! Не се ли казваше така един от съюзниците в Артоа? — извика той. — Ами ако отида аз да занеса писмото на монсеньор Робер, сетне издиря тоя Сен Вьонан, предизвикам го на дуел и го убия?

Ръката му бе вече посегнала към кинжала.

— Добре измислено, няма що — рече Толомей, — пък и никакъв шум няма да се вдигне. После Кресе ще изберат за твоята изгора друг жених, в Бретан или в Поату, и ти ще трябва да идеш да убиеш и него. Хубава работа си отваряш!

— Аз ще се оженя за Мари и за никоя друга, чичо, и няма да позволя никому другиму да се ожени за нея. Толомей разпери ръце над главата си.

— Това е то младостта! След петнадесет години жена ти все едно ще бъде грозна и тогава ще се питаш, като я гледаш, дали това набръчкано лице, тоя голям корем и тия провиснали гърди са си стрували труда.

— Това не е истина, не е истина! Пък и аз не мисля какво ще бъде след петнадесет години, а за днешния ден, и знам, че нищо на света не може да ми замести Мари. Тя ме обича.

— Обича те, казваш? Тогава, момчето ми, щом те обича толкова много, женитбата не е безусловно необходима, за да бъдете щастливи. Парижкият архиепископ сигурно ще ти изпее друга песен: но моят съвет е да бъдеш доволен, че са избрали за жених на твоята красавица старец с подагра, скапан и без зъби, какъвто ми го описваш, без да си го видял… Няма нищо по-изгодно за теб.

— Ах, чичо, та ти не познаваш Мари, нейната чистота, нито силата на нейната вяра. Тя може да бъде моя само след като се венчаем и никога няма да принадлежи на човек, с когото не е свързана пред бога… Колкото до мен, аз не бих приел да я деля с друг… Щом не искащ, ще я отвлека без твоя помощ, па ако ще да се скитаме по пътищата като просяци и да умрем от студ в планините. Но първо ще ида да се срещна с кралица Клеманс; тя ме познава и е приятелски разположена към мен…

Толомей леко барабанеше на масата с крайчеца на пръстите си. Едното му око, обикновено замижало, се бе внезапно отворило.

— Сега мълчи — каза той почти без да повиши глас. — Няма да се срещаш с никого и най-малко с кралицата, защото и без това нашите работи не вървят много добре, откакто тя е тук, та да привличаме внимание върху нас с един скандал. Кралицата е самата доброта, самото милосърдие, самото състрадание, да, зная го! А междувременно, откакто е спечелила такова влияние върху краля, нас, ломбардците, ни скубят до кръв. С наши средства държавната хазна раздава милостиня! Упрекват ни, че сме били лихвари, стоварват върху нас всички грехове на кралството. Монсеньор дьо Валоа малко ни защищава, а много ни мами… Кралица Клеманс ще те залъже с благи приказки и хиляди благословии; но аз познавам някои хора при двора, които с удоволствие биха ти наложили наказанието, предвидено за прелъстителите на знатни госпожички, па било то само за да обърнат ножа срещу мен, главния капитан на ломбардците. Вятърът не духа вече от същата посока; всъщност никой не знае вече откъде духа. Приятелите на Ангеран дьо Марини, който никога не ме е гледал с добро око, са пуснати на свобода и са се обединили около граф дьо Поатие…

Но Гучо не го слушаше; сега не му беше нито до данъци и налози, нито до кралски разпоредби и постановления. Не го плашеше дори мисълта за затвор или съд. Беше се вкопчил в плана си — без ничия помощ да отвлече Мари.

— Ама чуй ме, нещастнико — рече Толомей, като хвана челото си, — вие няма да изминете и десет левги и ще ви хванат. Твоята хубавица ще я пратят в манастир, а теб… Искаш да се венчаеш с нея? Добре! Ще се опитам да ти помогна, щом като, изглежда, няма друг начин да се излекуваш…

И левият му клепач отново се затвори.

— Лудост за лудост, щом, тъй или иначе, някой е луд, това все пак е по-безопасно, отколкото да те оставя да действуваш на своя глава — добави той. — Но защо трябва да помага човек на щуротиите на своите роднини!

Той разклати едно звънче и в стаята влезе прислужник.

— Върви в манастира на августинците — му каза Толомей — и ми доведи отец Виченцо, който пристигна вчера заран от Перуджа…

V. СРЕДНОЩНА СВАТБА

Два дни по-късно Гучо се отправи отново за Нофл, придружен от италианския монах, който трябваше да предаде посланието на монсеньор Робер на съюзниците в Артоа. Щедро възнаграден, отец Виченцо се бе охотно съгласил на това отклонение, за да направи на Толомей две услуги вместо една.

За странствуващия духовник, натоварен от ордена си да снове по пътищата между Франция и Италия, това не беше първото приключение от този род. А и банкерът бе поразкрасил истината и бе представил затрудненията на своя племенник в доста драматична светлина. Гучо бил прелъстил някакво младо момиче и извършил с него греха на плътта, но Толомей не желаел двете деца да живеят повече в това греховно състояние. Трябвало обаче да се действува предпазливо и в тайна, за да не събудят подозренията на семейството…

Гучо и монахът пристигнаха вече по тъмно в дома на Кресе. Госпожа Елиабел и децата й тъкмо се готвеха да си лягат.

Младият ломбардец ги помоли да ги приемат в дома си, като се извини, че не носел у себе си ключовете за квартирата в Нофл, че чиновниците му били в Монфор, а трябвало да намери някъде подслон за този божи човек, донесъл му известия от Тоскана. Тъй като Гучо бе вече нощувал няколко пъти в Кресе, и то по настояване на самите домакини, молбата му не ги изненада много; семейството се постара да го посрещне прилично.

— Отец Виченцо и аз ще спим в една стая — рече Гучо.

Отец Виченцо имаше закръглено лице, което внушаваше не по-малко доверие от расото му; освен това говореше само италиански и това му спестяваше задължението да отговаря на каквито и да било въпроси.

По време на скромната вечеря, поднесена на пътниците, не бе спомената нито дума за мнимия годеж на Мари с далечния й роднина; като че ли всички се стараеха да избягват този въпрос.

Мари не смееше да погледне Гучо, но когато веднъж мина покрай него, младият мъж се възползува от случая, за да й пошепне:

— Тази нощ не заспивайте и бъдете готова да излезете.

Когато се разделяха, отец Виченцо каза на Гучо няколко думи, неразбираеми за Кресе, в които се спомена ваше за chiave и capella.

— Отец Виченцо пита — преведе Гучо — дали можете да му дадете ключа на параклиса, защото трябва да тръгне много рано сутринта и би желал да отслужи литургия преди това.

— Не иска ли — отвърна господарката — някой от синовете ми да му помогне при службата.

Гучо се възпротиви. Отец Виченцо щял наистина да стане много рано, още преди зазоряване, и настоявал да не безпокои никого. Но за Гучо щяло да бъде и дълг, и чест да му помага.

Тогава госпожа Елиабел даде на монаха свещ, ключа на параклиса и ключа на дарохранителницата; сетне се разделиха.

— Наистина мисля, че не преценихме както трябва тоя Гучо; виж с какво уважение се отнася към религията — каза Пиер дьо Кресе на брат си, когато двамата се отправиха към стаите си в лявото крило на къщата.

Госпожа Елиабел заемаше господарската стая в приземието. Мари пък спеше в междинния етаж на квадратната кула, през която се отиваше в стаите за гости.

Когато се прибраха в отредената им стая, отец Виченцо покани Гучо да се изповяда. И тогава Гучо изведнъж си спомни за всички странни ходове на съдбата, които го бяха довели него, малкия сиенец, роден в един от най-богатите дворци на родния му град, тук, в някакво село на Ил дьо Франс, за да коленичи на скърцащия под и да излее душата си пред един перуджински монах, когото почти не познаваше, та да може да се венчае посред нощ с риск на живота си, ако го откриеха, за дъщерята на беден благородник. Само ускореното биене на сърцето му напомняше, че именно на него, Гучо, се бе случило всичко това.

Към полунощ, когато целият дом бе потънал в тишина, Гучо и монахът излязоха на пръсти от стаята си. Младият мъж потропа леко на вратата на Мари; младото момиче тутакси излезе. Без да продума дума, Гучо я хвана за ръка; тримата се спуснаха по витата стълба и излязоха на открито през кухните.

— Я вижте, Мари — прошепна Гучо, — има звезди… Отецът ще ни венчае.

Мари не прояви нито изненада, нито колебание. Преди три дни, в ябълковата градина, Гучо й бе обещал, че ще се върне скоро, и наистина се бе върнал; обещал й бе да се ожени за нея и сега щеше да го направи. Подробностите не я интересуваха; тя му се бе покорила напълно, всецяло.

Някакво куче изръмжа, но като позна Мари, замлъкна. Нощта беше мразовита, но нито Гучо, нито Мари усещаха студа.

Влязоха в параклиса. Отец Виченцо запали свещта на мъничкия светилник, който гореше над олтара. Въпреки че никой не можеше да ги чуе, продължаваха да говорят шепнешком. Монахът попита дали годеницата се е изповядала. Тя отговори, че е сторила това предния ден, и отец Виченцо й даде опрощение за греховете, които би могла да направи оттогава.

Няколко минути по-късно бяха изречени две сподавени „да“ и племенникът на главния капитан на ломбардците в Париж и госпожица дьо Кресе бяха венчани пред бога, макар и не пред хората.

— Бих искал да можех да ви предложа по-богата сватба — промълви Гучо.

— За мен, любими, не може да има по-хубава от тази — отвърна Мари, — защото тя ме свърза с вас.

Върнаха се безпрепятствено в къщата и се изкачиха по стълбата. Когато стигнаха до средния етаж, отец Виченцо хвана Гучо за раменете и го побутна леко към стаята на Мари…

Бяха минали близо две години, откакто Мари бе обикнала Гучо. От близо две години тя бе мислила само за него и живееше само с надеждата, че един ден ще му принадлежи. Сега, когато съвестта й беше успокоена и страхът от вечни мъки прогонен, вече нищо не я заставяше да сдържа страстта си.

Болките на девиците в момента на свързването на плътта се дължат по-често на страх, отколкото на самото тяло. Мари имаше влечение към любовта, преди още да я познава; тя му се отдаде свободно, без задръжки, замаяна от щастие. Гучо пък, макар едва деветнадесетгодишен, имаше вече достатъчно опит, за да избегне несръчното бързане. Тази нощ той направи от Мари щастлива жена и тъй като в любовта човек получава толкова повече, колкото повече дава, сам той бе на върха на блаженството.

Към четири часа монахът дойде да ги събуди и Гучо се прибра в стаята си. Сетне отец Виченцо слезе доста шумно по стълбите, мина през параклиса, изведе мулето си от конюшнята и се изгуби в нощта.

На развиделяване госпожа Елиабел открехна вратата на стаята за гости и хвърли поглед вътре. Гучо спеше дълбоко и дишаше равномерно, черните му коси се бяха разпилели върху възглавницата, а лицето му изглеждаше кротко като на дете.

„Ах, хубавичкото ми момче!“ — си рече госпожа Елиабел и въздъхна.

V. КОМЕТАТА

По същото време, когато към края на януари Гучо Балиони се венча тайно за Мари дьо Кресе, френският двор се отправи на поклонение за Амиен, за да се изпълни желанието на кралица Клеманс.

Височайшите поклонници извървяха боси през калта последната част от пътя, прекосиха града, пеейки псалми, след това преминаха на колене целия кораб на катедралата, за да стигнат в края на бавното и мъчително пълзене пред предполагаемата глава на свети Йоан Кръстител, изложена в един страничен параклис.

Реликвата беше донесена тук от някой си Валон дьо Сарту, кръстоносец през 1202 година, който се заел да издирва свещени останки по Светите земи и донесъл оттам три безценни предмета: черепа на свети Христофор, черепа на свети Георги и част от черепа на свети Йоан.

Заобиколена от безброй свещи и хиляди оброчни дарове, трупани в продължение на цял век, амиенската реликва се състоеше само от няколко лицеви кости, вложени в мощехранителница от позлатено сребро, чиято горна част във форма на калпаче заместваше липсващата част на черепа. Почернялата мъртвешка маска под короната от сапфири и смарагди сякаш се хилеше и беше направо страшна. Под лявата очна кухина личеше дупка, която според преданието бе белег от удара, нанесен от Иродиада с кинжал, когато й поднесли главата на Йоан Предтеча. Цялата реликва беше поставена върху златен поднос.

Клеманс, очевидно безчувствена към студа в параклиса, се отдаде на молитви и дори Луи Х, затрогнат от набожната й ревност, съумя да остане неподвижен през цялото време на церемонията докато мисълта му витаеше в селения, обикновено недостижими за него.

Благотворните последствия от поклонението не закъсняха. Към средата на март кралицата съобщи за някои признаци, които й позволяваха да се надява, че благотворното застъпничество на светеца е помогнало да бъдат чути молитвите й.

Лекарите и акушерките обаче не смееха още да се произнесат и настояваха да се изчака един месец, преди да кажат нещо със сигурност.

През това време мистицизмът на кралицата напълно завладя нейния съпруг, който започна да управлява така, сякаш се готвеше да бъде обявен за светец.

Обикновено е лошо да се отклоняват хората от особеностите на тяхната природа. По-добре е да се остави злият човек на лошавината му, отколкото да се превърне в овца; тъй като добротата не е по нрава му, той ще злоупотреби печално с нея.

Понеже си въобразяваше, че с това си поведение ще получи прошка за собствените си грехове, Вироглавия помилваше и опрощаваше безразборно; престъпността се ширеше в Париж, където сега ставаха повече изнасилвания, нападения и убийства, отколкото бяха виждали през последните четиридесет години. Нощната стража беше постоянно нащрек. На леките момичета беше строго запретено да напускат границите на квартала, определен им още по времето на Свети Луи, затова пък проституцията се ширеше в кръчмите и особено в баните, та порядъчният гражданин не можеше да отиде да се изкъпе с топла вода, без да бъде изложен на съблазните на плътта, предлагащи му се съвсем неприкрити.

Клеманс внуши на Луи да върне на наследниците на Марини имуществата на бившия съуправител на кралството или поне онази част, която самата тя бе получила в дар.

— Виж, това не мога да сторя, скъпа моя — отговори Вироглавия, — а и не бива чак дотам да се отричам от предишните си решения; един крал не може да греши. Но ви обещавам, че щом възможностите на държавното съкровище позволят това, ще отпусна на Луи дьо Марини пенсия, която щедро ще го обезщети за всичко.

Ала ломбардците, на които бяха окастрени привилегиите, сега по-неохотно отваряха касите си, когато трябваше да се посрещат нуждите на двора. Някогашните легисти на Филип Хубави, начело с Раул дьо Прел, пък образуваха опозиционна група около граф дьо Поатие; конетабълът Гоше дьо Шатийон открито се обяви на тяхна страна.

В Артоа положението въобще не се подобряваше. Въпреки многократните увещания графиня Мао̀ си оставаше непреклонна и отказваше да подпише арбитражното решение. Тя подаде оплакване, че бароните кроели да обсадят и нападнат замъка Еден. Предателството на двамата сержанти, които трябваше да отворят крепостта на съюзниците, бе разкрито навреме и сега два скелета висяха за назидание над назъбените стени на Еден. Въпреки всичко обаче графинята, задължена да съблюдава кралската забрана, не се бе връщала в Артоа от Коледа, нито пък някой от членовете на фамилията Ирсон. Затова в целия край около Арас цареше голямо безредие и всеки подкрепяше властта, от която имаше изгода, а добрите приказки можеха да усмирят бароните толкова, колкото ако някой залееше ризниците им с мляко.

— Да няма кръв, скъпи ми господарю, да няма кръв! — умоляваше Клеманс. — Помъчете се да вразумите вашите поданици с молитви.

Но въпреки това по пътищата на Северна Франция се лееше обилно кръв.

Може би Вироглавия би се заел по-енергично да сложи най-после ред в Артоа, ако по същото това време, около Великден, вниманието му не бе погълнато изцяло от положението в Париж.

Последиците от дъждовното лято на 1315 година, лятото на „калния поход“, се оказаха двойно по-пагубни — освен че кралят бе оставил армията да затъне в калта, но и реколтата бе изгнила, без населението да може да я прибере. Поучени от опита на миналата година, селяните, макар и останали без пари, сега отказваха да продадат малкото пожънато жито. Гладът се разпростря от провинциите в столицата, където цената на брашното все повече се качваше, а народът все повече мършавееше.

— Боже мой, боже мой, защо не им дадат да ядат — говореше кралица Клеманс, като гледаше изгладнелите тълпи, които се влачеха чак до Венсен, за да просят храна. Идваха толкова много бедняци, че трябваше да завардят с войска входовете на замъка. Клеманс даде съвет да се устройват големи църковни шествия по улиците и наложи на целия двор след Великден същото въздържание, както по време на велики пости. Монсеньор дьо Валоа отзивчиво се подчини, но спекулираше със зърнени храни в своето графство. А всеки път, когато трябваше да отиде във Венсен, Робер д’Артоа поглъщаше предварително храна за четирима души и повтаряше една от любимите си мъдрости: „Да живеем добре, за да умрем угоени.“ След това на трапезата на кралицата той можеше спокойно да играе ролята на покаяник.

Посред тази лоша пролет през небето над Париж мина комета, която можеше да се види три нощи подред. Нищо не може да обуздае хорското въображение по време на нещастие. В кометата народът видя поличба за големи бедствия, като че ли не му стигаха тези, които преживяваше. Паника обзе тълпата и на няколко места из бухнаха метежи, макар никой да не можеше да каже срещу кого.

Канцлерът настоя енергично кралят да се завърне в столицата, па дори само за няколко дни, за да се покаже сред народа. Така тъкмо по времето, когато горите около Венсан се раззелениха и на Клеманс започна да й харесва там, тя трябваше да се премести в големия градски дворец, който й се виждаше тъй враждебен и студен.

Там именно бяха свикани на съвещание лекарите и акушерките, които трябваше да се произнесат за нейната бременност.

На сутринта, когато трябваше да се съберат, кралят беше крайно възбуден и за да залъже нетърпението си, устрои игра на топка в дворцовия парк, на няколко тоаза от Еврейския остров. Една стена и малка вада деляха градината, където Луи тичаше подир кожената топка, от мястото, на което преди двадесет и пет месеца великият магистър на ордена на тамплиерите се бе гърчил в пламъците…

Целият облян в пот, Луи тъкмо се хвалеше с точката, която придворните му го бяха оставили да спечели, когато Матийо дьо Три се приближи с припряна стъпка. Луи прекъсна играта и попита:

— Е, какво, бременна ли е кралицата?

— Още не се знае, сир; лекарите продължават да разискват. Но монсеньор дьо Поатие ви моли, ако обичате, веднага да отидете при него. Той е в малката съдебна зала заедно с монсеньор дьо Валоа, монсеньор дьо ла Марш и някои други.

— Не искам да ме безпокоят; сега никак не ми е до служебни дела.

— Работата е сериозна, сир, и монсеньор дьо Поатие твърди, че ще бъдат казани думи, които вие трябвало да чуете с ушите си…

Луи неохотно пусна кожената топка, изтри лицето си, наметна мантията над ризата и каза:

— Продължавайте без мен, господа!

Като влизаше в двореца, нареди на шамбелана:

— Щом разберете нещо за кралицата, елате да ми съобщите.

VI. КАРДИНАЛЪТ ОМАГЬОСВА КРАЛЯ

Човекът не беше охраняван от сержанти или от стрелци като обикновен затворник, а обграден от двама млади благородници на служба при граф дьо Поатие. Носеше твърде къса туника, така че се виждаше изкривеният му крак.

Луи Х едва го погледна. Кимна с глава на братята си, на чичо си Валоа и на месир Мил дьо Ноайе, които бяха станали на крака при влизането му.

— Какво има? — попита той, като се настани между тях и им направи знак да седнат.

— Някакъв тъмен и заплетен случай на магьосничество, както ни разправят — отвърна с тънка ирония Шарл дьо Валоа.

— Не можеше ли пазителят на печата да го разпита сам и да не ме безпокоите, когато имам толкова други грижи?

— Точно това казах на брат ви Филип — рече Валоа.

Граф дьо Поатие сплете спокойно пръсти.

— Братко мой — подзе той, — работата ми се видя сериозна не заради самото магьосничество, тъй като случаят е доста обикновен, а защото магията като че ли е извършена в лоното на самия конклав и ни отваря очите за чувствата, които някои кардинали хранят към нас. Една година по-рано, при самото споменаване на конклава, Луи би проявил силна възбуда. Но откакто бе премахнал първата си съпруга и се бе оженил повторно, изборът на нов папа го интересуваше много по-малко.

— Този човек се нарича Еврар — продължи граф дьо Поатие.

— Еврар… — повтори машинално кралят.

— Той е духовник в Ба-сюр-Об, но на времето се е числял към ордена на тамплиерите и е имал рицарски сан.

— Тамплиер, значи!… — вметна кралят.

— Явил се да направи самопризнания пред нашите хора, които ни го препратиха.

— Които ви го препратиха, Филип — уточни Шарл дьо Валоа.

Филип се направи, че не е разбрал намека, и продължи:

— Еврар е заявил, че има да направи някои разкрития, и са му обещали да не му сторят зло при условие, че говори истината, обещание, което ние тук му потвърждаваме. Според неговите думи…

Кралят бе вперил очи във вратата, дебнейки появата на своя шамбелан; в този миг го занимаваше само мисълта за неговото бащинство. Може би най-големият недостатък на този владетел беше това, че съзнанието му винаги биваше заето с нещо друго, но не и с въпроса, който се обсъждаше в момента. Беше неспособен да съсредоточи вниманието си, а това е най-голямата слабост на управляващия.

Той се озърна, смутен от възцарилото се мълчание, и се опомни. Едва тогава погледна задържания, забеляза лицето му, по което пробягваха тикове, широките, мършави устни, черните, малко налудничави очи, странната, изкълчена стойка. После се обърна към Филип дьо Поатие:

— Е и, братко мой… — рече той.

— Братко, не искам да смущавам мислите ви. Чакам да излезете от унеса си.

Вироглавия леко се изчерви.

— Не, не, слушам ви, продължавайте.

— Според собствените му думи, Еврар отишъл във Валанс да търси защитата на един кардинал по някакъв спор, който имал със своя епископ… Тази работа трябва впрочем да се изясни — додаде Поатие, като се наведе към Мил дьо Ноайе, натоварен да води разпита.

Еврар чу това, но не се помръдна, и Поатие подзе отново:

— Във Валанс Еврар се запознал — уж случайно, както твърди той, — с кардинал Франческо Каетани…

— Племенникът на папа Бонифаций — се обади Луи, за да покаже, че внимава.

— Точно така… и се сближил с този кардинал, много опитен в алхимията, тъй като имал у дома си — все по думите на Еврар — отделна стая, пълна с пещи, реторти и различни прахове.

— Всички кардинали са малко или много алхимици, това си е тяхна слабост — каза Шарл дьо Валоа и повдигна рамене. — Монсеньор Дюез дори е написал трактат върху това…

— Съвсем вярно, чичо, но настоящият случай не се отнася толкова до алхимията, която иначе е много полезна и почтена наука… Кардинал Каетани търсел да намери някой, който може да призовава дявола и да прави магии.

Шарл дьо ла Марш, подражавайки на ироничното държане на чичо си Валоа, вметна:

— Ето един кардинал, който много ми намирисва на клада.

— Добре, да го изгорят — рече с безразличие Вироглавия, който отново гледаше към вратата.

— Кого да изгорят, братко? Кардинала ли?

— А, за кардинала ли говорите?… Не, тогава не бива.

Филип дьо Поатие въздъхна от досада и продължи, като понатъртваше думите си:

— Еврар отговорил на кардинала, че познавал човек, който произвеждал злато за сметка на граф дьо Бар…

Като чу това име, Валоа се надигна възмутен и извика:

— Наистина, племеннико мой, ние си губим времето тук! Достатъчно добре познаваме нашия родственик граф дьо Бар, за да знаем, че не се занимава с подобни щуротии, дори ако засега не е много приятелски настроен към нас. Тук имаме работа с лъжлив донос за магьосничество, каквито стават по двадесет всеки ден, и не си заслужава да му даваме ухо.

Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, Поатие накрая изгуби търпение.

— Вие дадохте ухо, чичо, на обвиненията в магьосничество, когато те се отнасяха до Марини; моля ви сега да изслушате и това. Преди всичко тук не става дума за граф дьо Бар, както ще видите. Защото Еврар не отишъл да търси посочения от него човек, а представил на кардинала някой си Жан дю Пре, друг бивш тамплиер, намиращ се пак случайно във Валанс… Нали така, Еврар? Разпитваният потвърди мълчаливо, като наведе толкова ниско глава, че се видя тонзурата му.

— Не ви ли се струва, чичо — подзе отново Поатие, — че около конклава стават твърде много случайности и твърде много тамплиери се навъртат около племенника на Бонифаций?

— Вярно, вярно… — промърмори Валоа.

Поатие се извърна към Еврар и внезапно го запита:

— Познаваш ли месир Жан дьо Лонгви? Дългите, плоски пръсти на Еврар се впиха в шнура на туниката му и по костеливото му лице пробягна по-силен тик. Но отговори спокойно:

— Не, монсеньор, не го познавам освен по име. Зная само, че е племенник на покойния ни велик магистър.

— Съвсем сигурен ли си, че никога не си бил във връзка с него? — настоя Поатие. — И че не си получавал, чрез бивши твои братя, някакви поръчения от него.

— Чувал съм, че месир дьо Лонгви се опитвал да поддържа връзка с някои от нашите, но нищо повече.

— И не узна ли, от тоя Жан дю Пре например, името на тамплиера, който е дошъл при армията във Фландрия, за да донесе съобщения на сир дьо Лонгви и да вземе от него други?

Шарл дьо Валоа повдигна вежди. Племенникът му Филип явно знаеше много неща; но защо винаги пазеше сведенията само за себе си?

Еврар се разтрепери. Филип дьо Поатие не снемаше поглед от него. Човекът отговаряше точно на описанието, което му бяха дали на времето.

— Измъчвали ли са те някога?

— Кракът ми, монсеньор, кракът ми говори вместо мен! — извика Еврар.

В това време Луи си мислеше: „Много време се бавят тия лекари. Клеманс не е забременяла и никой не смее да дойде да ми каже.“ Към действителността го върна Еврар, който бе паднал на колене и молеше:

— Сир, сир! Имайте милост, не карайте да ме изтезават пак! Кълна се в бога, че съм готов да говоря истината.

— Не бива да се кълнеш, това е грях — рече кралят. Двамата бакалаври накараха Еврар да се изправи.

— Добре е да се изясни и този случай в армията тогава — рече Поатие. — Да продължим разпита.

Мил дьо Ноайе попита: — И какво ви каза кардиналът, Еврар?

Бившият тамплиер, още несъвзел се от ужаса си, отговори със задъхан глас:

— Кардиналът ни заяви, на Жан дю Пре и на мен, че искал да отмъсти за паметта на чичо си и да стане папа, и затова трябвало да унищожи враговете, които му пречели; обеща ни по триста ливри, ако можем да му помогнем. И двамата първи врагове, които назова…

Еврар се поколеба, вдигна очи към краля, пак ги сниши.

— Продължавайте де — подкани го Мил.

— Назова ни краля на Франция и граф дьо Поатие и каза, че щял да бъде много доволен, ако ги види изнесени с краката напред.

Луи машинално впи за няколко секунди поглед в собствените си обувки, после подскочи и извика:

— С краката напред ли? Че той крои моето убийство, тоя негодник кардинал!

— Точно така, братко мой — усмихна се Поатие, — и моето също!

— А вие, сакатия, не знаехте ли, че за такова злодеяние ще бъдете изгорен на тоя свят и осъден на вечни мъки в отвъдния? — продължи Луи.

— Сир, кардинал Каетани ни увери, че когато стане папа, ще ни даде опрощение за всичко.

Наведен напред, с ръце на коленете, Луи гледаше слисан бившия тамплиер. В същия миг той си спомни за предупрежденията на астролога Мартен.

— Толкова ли ме мразят, та искат да ме убият? — каза той. — И по какъв начин смяташе кардиналът да ме изпроводи с краката напред?

— Каза ни, че сте били много добре пазен, сир, за да ви достигне нож или отрова, и че трябвало да ви се на прави магия. За тази цел нареди да ни дадат една ливра чист восък, който сложихме да се топи в съд с гореща вода в стаята с пещите. Сетне брат Жан дю Пре извая много умело човешка фигура с корона на главата…

Луи Х бързо се прекръсти.

— …после друга по-малка с по-малка корона. Докато работехме, кардиналът идваше да ни навестява; изглеждаше много весел и дори се разсмя, като видя първата фигурка, и ни каза: „Тоя има много голям член!“

— И после? — попита Вироглавия нервно. — Какво на правихте с тези изображения?

— Сложихме хартии в тях.

— Какви хартии?

— Хартиите, които трябва да се пъхнат във фигурата с името на оня, на когото е образът, и с думите на заклинанието. Но ви се кълна, сир — извика Еврар, — че не написахме вашето име, нито името на монсеньор дьо Поатие! В последния миг ни хвана страх и написахме имената на Жак и Пиер дьо ла Колон…

— Двамата кардинали Колона — поясни Филип дьо Поатие.

— …защото кардиналът ни ги бе споменал също като негови врагове. Кълна ви се, кълна ви се, че беше така!

Луи Х се обърна към по-младия си брат, сякаш търсеше съвет и опора.

— Мислите ли, Филип, че този човек говори истина та? Трябва мъчителите добре да го обработят.

При думата „мъчител“ Еврар падна отново на колене и се затътри към краля със сключени ръце, напомняйки, че са му обещали да не го изтезават, ако признае всичко. Малко бяла пяна се появи в ъглите на устата му, а от ужас погледът му беше като на луд.

— Спрете го! Не го пускайте да ме докосва! — извика Луи. — Тоя човек е обсебен от зли духове.

И трудно би могло да се каже кой повече се страхуваше от другия — кралят или магьосникът.

— От мъчения няма полза — крещеше бившият тамплиер. — Заради мъченията аз се отрекох от бога.

Мил дьо Ноайе си отбеляза това непринудено признание.

— Сега ме води разкаянието — продължи Еврар все още на колене. — Всичко ще призная… Нямахме миро, за да кръстим образите. Съобщихме за това на кардинала, който беше на кардиналски съвет в голямата църква, и той ни отговори чрез своя секретар Андрийо съвсем предпазливо да се обърнем към свещеника Пиер в църквата зад касапницата, като го излъжем, че мирото е уж за болен.

Вече нямаше нужда да се задават въпроси. Еврар разказваше с най-големи подробности, съобщаваше имената на хората, които служеха на кардинала.

— Сетне взехме двете изображения и две светени свещи, и още съд със светена вода, скрихме всичко под расата, а отец Бост ни заведе при златаря на кардинала, на име Бодон, който има много хубавичка млада жена. Той беше кръстникът, а тя кръстницата. Кръстихме изображенията в бръснарски леген. След това ги върнахме на кардинала, той много ни благодари и сам заби дълги игли на мястото на сърцето и на срамните части.

Вратата се открехна и Матийо дьо Три подаде глава. Кралят му махна с ръка да се оттегли.

— После? — попита Мил дьо Ноайе.

— После кардиналът ни каза да започнем други магии — отвърна Еврар. — Но тогава ме хвана страх, защото много хора взеха да се набъркват в тайната, заминах за Лион и се предадох на кралските хора, които ме изпратиха тук.

— Взехте ли тристата ливри?

— Да, месир.

— Гръм и мълния! — възкликна Шарл дьо ла Марш. — За какво са му притрябвали на един поп триста ливри.

Еврар наведе глава.

— За жени, монсеньор — отговори много тихо той.

— Или за ордена… — промълви сякаш на себе си граф дьо Поатие.

Кралят не продума нищо, обзет от тайни страхове.

— В Пти Шатле! — заповяда Поатие на двамата си бакалаври, като посочи Еврар.

Монахът се подчини безропотно. Сякаш изведнъж силите му го бяха напуснали.

— Тия бивши тамплиери, изглежда, са образували едно хубаво магьосническо котило — подзе Поатие.

— Баща ни не биваше да изгаря на клада великия магистър — промълви Луи Х.

— Ах, колко пъти съм го казвал! — възкликна Валоа. — Всичко сторих, за да се противопоставя на тази злощастна присъда.

— Вярно е, чичо, казвахте го — отвърна Поатие. — Но не за това става въпрос сега. Съвсем ясно е, че оцелелите тамплиери си остават сплотени и са готови на всичко, за да служат на нашите врагове. Тоя Еврар не призна и половината от това, което знае. Разказът му беше подготвен, в това няма съмнение; но пък и не може всичко да е измислено. По всичко личи, че този конклав, дето се влачи от град на град вече две години, позори християнството толкова, колкото пакости и на кралството; а кардиналите от ламтеж за папската тиара вършат такива неща, че направо заслужават отлъчване от църквата.

— Да не би кардинал Дюез да е пратил тоя човек, за да навреди на Каетани? — рече Мил дьо Ноайе.

— Не е изключено — отвърна Поатие. — Еврар яде от всички ясли, стига ярмата да е малко прокиснала.

Прекъсна го Валоа, чието лице бе придобило важен и замислен израз.

— Не би ли било добре, Филип, да се позавъртите сам вие около този конклав, с чиито дела, както личи, сте много добре запознат? Само вие, по мое мнение, можете да разплетете това кълбо от козни, да хвърлите светлина върху престъпните машинации, а и да ускорите избора на папа.

Филип се усмихна едва забележимо.

„Нашият чичо се смята за много хитър в момента — си рече той. — Най-после му дойде сгоден случай да ме отдалечи от Париж и да ме прати в истинско гнездо на оси.“

— Какъв мъдър съвет ни давате, чичо! — възкликна Луи Х. — Наистина Филип трябва да ни направи тази услуга. Ще ви бъда много признателен, братко, ако приемете… и се осведомите сам за тия кръщавани фигури, които изобразяват нас. Да, да, и то по-скоро, ако може; вие сте не по-малко заинтересован от мен. А знаете ли някакво религиозно средство човек да се предпази от магия? Все едно, бог е по-силен от дявола…

Но нямаше вид на човек безусловно убеден в това. Граф дьо Поатие се замисли. Предложението донякъде го съблазняваше. Да се махне за няколко седмици от двора, където беше безсилен да предвардва грешките и постоянно трябваше да се бори с Валоа и Морне… Да свърши най-после една полезна работа. Ще вземе със себе си своите приятели и верни привърженици, конетабъла Гоше, легиста Раул дьо Прел, Миел дьо Ноайе — един воин, един юрист и един воин и юрист едновременно, тъй като преди да стане съветник в Парламента, Мил беше маршал на кралската армия. Пък и кой знае? Който помага да се избере един папа, се оказва после в много изгодно положение да получи корона. Баща му беше вече обмислял възможността да му издействува престола на Свещената германска империя и като граф-палатен той имаше право да кандидатствува за него; така можеше един ден отново да бъде свободен…

— Добре, тъй да бъде, братко, приемам, за да бъда на вашите услуги.

— Ето, това се казва добър брат! — извика Луи Х. Той стана, за да прегърне граф дьо Поатие, но изведнъж се скова на място и изкрещя:

— О, кракът ми, кракът ми! Съвсем е изстинал и целият е изтръпнал! Не усещам земята под себе си!

И защото сам си вярваше, човек би казал, че демонът вече го е сграбчил за прасеца.

— Нищо, нищо ви няма, братко — рече Поатие. — Просто ви е изтръпнал кракът, това е всичко. Поразтрийте го.

— О… така ли мислите?

И Вироглавия излезе от залата, накуцвайки досущ като Еврар.

Когато се прибра в покоите си, научи, че лекарите се бяха произнесли утвърдително и че с божия помощ щеше да стане баща към месец ноември. Приближените му се учудиха, като видяха, че не прояви особена радост.

VII. „ВЗЕМАМ АРТОА ПОД МОЯ ВЛАСТ!“

На другия ден Филип дьо Поатие направи посещение на тъща си, за да я извести за предстоящото си заминаване. По това време Мао̀ д’Артоа обитаваше новия си замък Конфлан, наречен така, защото бе разположен точно там, където се сливаха реките Сена и Марна23 при Шарантон; обзавеждането и декорирането на помещенията още не бяха завършени.

Беатрис д’Ирсон присъствуваше на разговора. Когато граф дьо Поатие разказа за разпита на тамплиера, една и съща мисъл осени двете жени и те се спогледаха. Лицето, използувано от кардинал Каетани, напомняше поразително лъжливия производител на свещи, който им бе помогнал преди две години да отровят Гийом дьо Ногаре.

„Би било доста странно, ако имаше двама тамплиери със същото име, и двамата занимаващи се с магии. Смъртта на Ногаре трябва да му е послужила като добра препоръка пред племенника на Бонифаций. Отишъл е да изкара пари и от другата страна! Лоша работа“ — помисли си Мао̀.

— Как изглежда тоя Еврар… на вид? — попита тя Филип.

— Слаб, мургав, малко смахнат и куца с единия крак. Мао̀ погледна Беатрис, която примигна утвърдително с клепачи. Графиня д’Артоа вече усещаше как злощастието я сграбчва за раменете. Сигурно щяха да продължат разпита на Еврар с надеждни инструменти за разравяне на паметта. И ако проговореше… Не че в обкръжението на Луи Х тъгуваха кой знае колко за Ногаре; но с удоволствие щяха да се хванат за това убийство, за да се разправят с нея. И как хубаво Робер ще се възползува от всичко това! А имаше всички основания да се опасява, че Еврар ще проговори, дори може би го бе вече сторил… Мао̀ кроеше вече планове. „Да се очисти затворник в кралска тъмница не е лека работа… Кой ще ми помогне там, ако все още има време? Филип, само Филип; трябва да му призная всичко. Но как ще го приеме той? Откаже ли да ме подкрепи, свършено е с мен…“

— Измъчвали ли са го?

На Беатрис гърлото също бе пресъхнало.

— Не са имали време… — отвърна Поатие, който се бе навел да оправи катарамата на обувката си, — но…

„Слава на бога — каза си Мао̀, — нищо не е загубено още. Тогава да запретнем ръкави!“

— Сине мой… — подзе тя.

— … но е много жалко — продължи Поатие, все още наведен, — защото сега не можем да научим нищо повече. Нощес Еврар се е обесил в килията си в Пти Шатле. Сигурно от страх да не го подхванат пак.

Той чу две дълбоки въздишки; изправи се, донякъде изненадан, че двете жени проявяват толкова съчувствие към участта на един непознат, и то такъв долен тип.

— Искахте да ми кажете нещо, майко, и аз ви прекъснах…

Мао̀ инстинктивно докосна през роклята си реликвата, която носеше на гърдите си.

— Исках да ви кажа… Какво всъщност исках да ви кажа?… Ах, да. Исках да ви говоря за дъщеря си Жана. Та… ще я вземете ли с вас, като заминете?

Бе възвърнала самообладанието си и обичайния тон на гласа. Но, боже мой, след какво напрежение!

— Не, майко, мисля, че състоянието й не позволява — отговори Филип. — Аз също исках да поговорим за нея. Остават й три месеца до раждането и би било неразумно да пътува по лошите пътища. А аз имам много да пътувам…

Беатрис д’Ирсон се бе унесла в спомени. Видя отново задната стаичка на улица Бурдоне, вдъхна мириса на восък, пот и свещ, спомни си докосването на грубите ръце на Еврар върху кожата си и странното чувство, че се отдава на дявола. И ето че дяволът се бе обесил…

— Защо се усмихвате, Беатрис? — попита граф дьо Поатие.

— За нищо, монсеньор… освен може би за това, че винаги ми е приятно да ви гледам и да ви слушам.

— Бих искал в мое отсъствие, майко — подзе Филип, — Жана да живее тук, при вас. Вие ще я обградите с нужните грижи и ще имате по-добра възможност да я пазите. Да ви кажа право, никак нямам вяра на нашия братовчед Робер, който, като не може да се оправи с мъжете, се нахвърля на жените.

— А това означава, синко, че ме причислявате към мъжете. Ако е комплимент, мога да кажи, че не съм недоволна от него.

— Наистина е комплимент — рече Филип.

— Все пак ще се върнете ли за раждането?

— Много бих желал, но не мога да ви кажа нищо със сигурност. Този конклав е тъй тънко заплетен, че може да се разнищи само с голямо търпение.

— Ах, безпокоя се, дето ще бъдете толкова дълго време далеч от нас, Филип; моите врагове сигурно ще се възползуват от това в Артоа.

— Тогава се позовавайте на моето отсъствие и не отстъпвайте в нищо; така ще бъде най-разумно — каза Филип и се сбогува.

Няколко дни по-късно граф дьо Поатие потегли за Южна Франция, а Жана се премести в замъка Конфлан.

Както предвиждаше Мао̀, положението в Артоа почти веднага се влоши. Настъпването на пролетта насърчи съюзниците да излязат от замъците си. Тъй като знаеха, че графинята е изолирана и едва ли не в немилост, решиха да се заемат пряко с управлението на провинцията и вършеха това много зле. Анархията обаче им допадаше и имаше опасност примерът им да бъде последван от съседните графства.

Луи Х, завърнал се отново във Венсен, взе решение да свърши веднъж завинаги с тази история. За такива мерки настояваше неговият ковчежник, тъй като от Артоа не постъпваха вече никакви данъци. Това пък даваше повод на Мао̀ да твърди, че била поставена в невъзможност да събира налозите, а и бароните се измъкваха със същия отговор. Това беше единствената точка, по която враждуващите страни бяха в съгласие.

— Не искам повече ни държавни съвети, ни преговори чрез пратеници и парламентьори, на които всеки лъже другия и нищо не се решава — бе заявил Луи Х. — Този път ще разговарям лично аз и ще заставя графиня Мао̀ да отстъпи.

През тези седмици Вироглавия изглеждаше в най-добро здраве. Рядко се оплакваше от обичайните си страдания — пристъпи на кашлица и болки в корема; благочестивото постене, наложено от Клеманс, без съмнение му се бе отразило благотворно. От това той заключи, че направената срещу него магия не е дала резултат. Все пак от предпазливост се причестяваше по няколко пъти на седмица.

Освен това той обкръжи бременната кралица не само с най-добрите акушерки на кралството, но и с най-отговорните светци от рая: свети Лъв, свети Норбер, света Колет, света Юлиана, свети Дрюон, света Маргарита, а също и света Фелисита, която бе имала само мъжки рожби. Всеки ден пристигаха нови реликви; в кралския параклис се трупаха кости от крака и кътни зъби.

Очакването на потомък, за който можеше да бъде сигурен, че ще е от него, бе наистина преобразило краля, бе го превърнало в обикновен, почти нормален човек.

В деня, в който покани графиня Мао̀ при себе си, той изглеждаше спокоен, любезен и разположен. Разстоянието от Шарантон до Венсен не беше голямо. За да придаде на срещата непринудеността на семеен разговор, Луи прие Мао̀ в покоите на Клеманс. Кралицата шиеше везмото си. Луи заговори с примирителен тон.

— Подпишете за форма арбитражното решение, което издадох, братовчедке, защото изглежда, че можем да постигнем мир само на тази цена. А после ще видим! В края на краищата обичайното право на Свети Луи не е толкова ясно определено и вие винаги можете да си вземете обратно с едната ръка онова, което привидно сте дали с другата. Направете, както аз постъпих с шампанците, когато графът на Шампан и сир дьо Сен Фал дойдоха да искат своята харта. Тогава накарах да прибавят: „освен случаите, които по стародавен обичай принадлежат на властвуващия принц и никому другиму“. Затова сега, когато някой случай се окаже спорен, той винаги попада под компетенцията на кралската власт.

В същото време Луи побутна с приятелски жест към графинята купата, от която си вземаше захарни дражета, докато говореше.

Мао̀ предпочете да премълчи, че находчивата формула, с която той толкова много се гордееше сега, бе из мислена от Ангеран дьо Марини.

— Само че, сир братовчеде мой, с мен работата не стои точно така — възрази тя, — защото аз не съм властвуващ принц.

— Какво от това, щом аз упражнявам суверенната власт над вас! Ако има разногласие, то ще бъде отнесено до мен и аз ще го реша във ваша полза.

Мао̀ взе шепа дражета от купата.

— Много хубави, много са хубави… — рече тя с пълна уста, мъчейки се да печели време. — Не съм много лакома за сладки неща, но трябва да призная, че тези са чу десни.

— Милата ми Клеманс знае, че обичам да ги хрускам по всяко време, и винаги се грижи да има от тях в стаята й — каза Луи и се извърна към кралицата с изражение на съпруг, който иска да покаже пълното си щастие.

Клеманс вдигна очи от везмото и отвърна на усмивката му.

— И тъй, братовчедке, ще подпишете ли? Мао̀ тъкмо бе схрускала един захаросан бадем.

— Не, сир братовчеде мой, не мога да подпиша. Днес имаме във ваше лице един много добър крал и аз не се съмнявам, че вие ще постъпите така, както ми говорихте. Но вие няма да живеете вечно, а аз още по-малко от вас. Възможно е да дойдат след вас — дано бог даде колкото се може по-късно! — крале, които няма да съдят така справедливо. Аз съм принудена да мисля и за моите наследници и не мога да ги направя по-зависими от усмотрението на кралската власт, отколкото се полага.

Макар и облечен в подбрани изрази, отказът бе категоричен. Луи, който твърдеше, че ще се справи много по-лесно с графинята с личната си дипломация, отколкото на многолюдни заседания, бързо загуби търпение; засегната бе суетността му. Закрачи из стаята, повиши глас, удари с ръка върху някакъв шкаф; но като срещна погледа на Клеманс, се спря, изчерви се и се помъчи да запази кралското си достойнство.

В борбата на доводите Мао̀ беше по-силна от него.

— Поставете се на мое място, братовчеде — рече тя. — Вие ще имате наследник; бихте ли се съгласили да му оставите една орязана власт?

— Точно така, мадам, аз няма да му оставя орязана власт, нито спомена, че е имал слаб баща. А вие прекалявате с упорството си. Щом като продължавате да ми се противите, аз вземам Артоа под моя власт! Толкова. А вие запретвайте колкото искате ръкавите си, няма да ме уплашите. Отсега нататък вашето графство ще се управлява от мое име, от един от моите сеньори, когото аз ще назнача. Вие пък вече няма да имате право да се отдалечавате на повече от две левги от резиденциите, които ви определих. И повече не се вестявайте пред очите ми, защото никак няма да ми е приятно да ви виждам.

Ударът беше жесток и Мао̀ не го очакваше. Вироглавия наистина се беше коренно променил.

Нещастието не идва само. Отпратена тъй внезапно, Мао излезе от стаята на кралицата, държейки още едно драже в ръката си. Пъхна го машинално в устата си и го хрусна така свирепо, че си счупи един зъб.

Цяла седмица Мао̀ се въртеше в Конфлан като тигър в клетка. С широката си мъжка крачка сновеше постоянно от жилищните помещения, гледащи към Сена, до галериите около главния двор, от които над листака на венсенската гора се виждаха щандартите на кралската резиденция. Яростта й премина всякаква мярка, когато на 15 май Луи Х приведе в изпълнение заканата си и назначи за управител на Артоа маршала на Шампан Юг дьо Конфлан. В избора на този управител Мао̀ видя желание за присмех и върховна обида.

— Конфлан! Конфлан! Повтаряше тя. — Затварят ме в Конфлан и назначават Конфлан, за да ме ограбят.

На всичко отгоре счупеният зъб й причиняваше нетърпими болки; мястото се бе възпалило и подуло. Мао̀ въртеше безспир езика в устата си, не можеше да се сдържи да не разпалва болката.

Гнева си изливаше върху своите приближени; по вре ме на църковна служба удари плесница на метр Рьоние, псалт в параклиса й, задето гласът му бе изневерил. Джуджето Жано Лудетината се криеше в най-забутаните ъгли, щом я зърнеше отдалеч. Тя се нахвърляше, върху Тиери д’Ирсон, обвиняваше и него, и алчните му, роднини, че са причина за всичките й ядове; упрекваше дори дъщеря си Жана, задето не бе съумяла да разубеди мъжа си да не ходи на конклава.

— За какво ни е папа — крещеше тя, — когато ще ни вземат и ризата от гърба! Папата няма да ни върне Артоа.

Една сутрин се сопна на Беатрис:

— А ти не можеш нищо да направиш, нали? Бива те само да прибираш парите ми, да се труфиш с рокли и да си въртиш задника пред първия женкар! Да не си решила вече въобще да не ми помагаш?

— Но как, мадам… Нима каранфиловите зърна, които ви донесох, не облекчиха болките ви?

— Кой ти говори за зъба! Има друг по-голям, който трябва да се извади, и ти знаеш името му. Е да, когато е за любовно биле, веднага ще се размърдаш, ще хукнеш и ще намериш врачки! Но когато ми потрябва истинска услуга…

— Вие забравяте, мадам… Доста скоро забравихте, че аз накарах да упоят месир дьо Ногаре… и на какъв риск се изложих заради вас.

— Не забравям, не забравям. Но днес Ногаре ми се вижда дребна риба…

Въпреки че Мао̀ не се плашеше от мисълта за престъпление, беше й противно да назовава нещата с истинските им имена. Беатрис я познаваше добре и изпитваше известно злорадство, като я заставяше да говори без заобикалки. Гледайки я през дългите си черни мигли, придворната дама отговори с провлачения си, леко ироничен глас, който удължаваше думите в края им:

— Наистина ли, мадам?… Чак там горе ли желаете смъртта?

— А ти за какво мислиш, че си блъскам главата от седмица насам, глупачко такава? Какво смяташ, че ми остава да правя, освен да се моля от сутрин до вечер и от вечер до сутрин на бога Луи да падне от коня и да си строши врата или да се задави със сух орех и да пукне?

— Може би има и по-бързи средства, мадам…

— Тогава иди да ми ги намериш, знам, че за това те бива! О, все едно, на тоя крал не му е писано да доживее до старини; достатъчно е да го чуеш как кашля. Но на мен ми трябва да пукне още сега… Няма да има за нас покой, докато не го изпроводя до „Сен Дени“.

— Защото тогава монсеньор дьо Поатие ще стане може би регент на кралството… и ще ви върне Артоа…

— Това е то! Мила Беатрис, ти чудесно ме разбираш; но разбираш също, че това не е лека работа. Ах, да можеше някой да ми даде сигурна рецепта за избавление, няма да се скъпя със златото, уверявам те.

— Госпожа дьо Фериен знае много такива рецепти…

— С магии, топен восък и заклинания ли? За Луи казват, че бил вече омагьосван, а я го виж! Никога не е изглеждал по-здрав, отколкото тази пролет. Можеш да си помислиш, че се е обвързал с дявола.

— Ако е обвързан с дявола, може би не е голям грях да се изпрати в пъкъла… с подходящо приготвена храна.

— А как ще го направиш! Ще идеш и ще му кажеш: „Ето една хубава торта с френско грозде от братовчедка ви Мао̀, която тъй много ви обича!“ И той ще я заръфа със затворени очи… Трябва да знаеш, че от зимата насам, понеже внезапно се е уплашил от нещо, кара да опитват по три пъти ястията, които му поднасят, и че двама въоръжени щитоносци съпровождат блюдата му от готварницата до трапезата. О, колкото е лош, толкова е пъзлив!

Беатрис гледаше пред себе си и гладеше шията си с върха на пръстите.

— Разправят, че често се причестявал… а причастието се взема на доверие…

— За това всеки може лесно да се досети, та да го приема той на вяра. Самият капелан е под надзор; Матийо дьо Три носи винаги в себе си ключа на дарохранителницата. От него ли ще го вземеш?

— Ба, не се знае — рече Беатрис и се усмихна. — Кесията се носи под пояса… Но все пак е рисковано средство.

— Ако посегнем на него, дете мое, ударът трябва да е безпогрешен и никой да не може да разбере откъде е дошъл.

За миг двете се умълчаха.

— Завчера вие се оплаквахте — каза Беатрис, — че в горите ви са плъзнали елени и прегризвали младите фиданки… Не виждам нищо лошо да поискаме от Фериен добра отрова за стрели срещу елени… Кралят много обича дивечово месо.

— Да, разбира се, и целият двор ще се изпотръшка! О, за мен няма опасност, мен вече не ме канят там. Но ти повтарям, че всички блюда се проверяват, от слуги, преди да бъдат поднесени, и освен това ги докосват с рог от ликорна24. Бързо ще открият от чия гора е дошъл еленът… Впрочем… едно е да имаш отровата, друго — да я употребиш. Сега засега накарай да я приготвят: да действува бързо и да не оставя следи… Беатрис, мисля, че онова пъстрото наметало, което носех за коронацията, много ти хареса, нали? Добре тогава, твое е!

— О, мадам, мадам… Каква добра душа имате…

И Беатрис прегърна Мао̀.

— Ох, зъба ми! — извика графинята и се хвана за бузата си. — Като си помисля, че го счупих с драже, поднесено ми от Луи…

Тя тутакси се сепна и сивите й очи заискряха изпод веждите.

— Хм, дражетата… — промълви тя. — Добре, добре, Беатрис, потърси тази отрова, като кажеш, че е за елените ми. Мисля, че ще ни свърши работа.

VIII. В ОТСЪСТВИЕТО НА КРАЛЯ

През един от последните дни на май кралят беше излязъл на лов със соколи, когато доложиха на кралица Клеманс за графиня дьо Поатие. Двете етърви се виждаха доста често и Жана никога не пропускаше случай да засвидетелствува на Клеманс признателността си, задето бе издействувала помилването й. Клеманс пък хранеше към графиня дьо Поатие онова приятелско чувство, което охотно изпитваме към хората, на които сме сторили добро.

Ако кралицата бе почувствувала мъничко завист, или по-точно недоволство от несправедливостта на съдбата, при вестта, че Жана е бременна, това чувство се бе бързо разсеяло, когато самата тя се оказа в същото положение. Нещо повече, бъдещото майчинство като че ли сближи още повече двете етърви. Разговаряха надълго за здравето си, за режима, който трябва да съблюдават, за грижите, които бяха нужни, а Жана, която преди затворничеството си бе дала живот на три дъщери, споделяше с Клеманс своя опит.

Всички се възхищаваха от грациозността, с която мадам дьо Поатие, вече в седмия месец, носеше своето бреме. Тя влезе при кралицата с изправена глава, свежо лице, уверена стъпка и, както винаги, изискана от главата до петите; роклята й се разстилаше нашироко около нея. Кралицата стана, за да я посрещне, но усмивката й помръкна, когато видя, че Жана дьо Поатие не е сама; подир нея вървеше графиня д’Артоа.

— Мадам сестро моя — каза Жана, — исках да ви помоля да покажете на майка ми килимите от хубава тъкан, с които облякохте и преградихте неотдавна вашата стая.

— Наистина — обади се Мао̀, — дъщеря ми толкова много ги хвали, че ми се поиска и на мен да им се полюбувам. Знаете, че съм добра познавачка на този вид тъкан.

Клеманс стоеше озадачена. Беше й неприятно да престъпва решенията на съпруга си, който бе забранил на Мао̀ д’Артоа да се появява в двореца; но пък й се струваше неблагоразумно да отпрати страшната графиня сега, когато бе вече дошла дотук, прикрила се зад корема на дъщеря си като зад щит. „За посещението й трябва да има сериозна причина — помисли си тя. — Може би е размислила и сега търси начин да си възвърне благоволението на Луи, без да нарани особено гордостта си. Това, дето иска да види килимите ми, е сигурно само предлог.“

Тя се престори, че приема този претекст, и заведе двете посетителки в стаята, чиято подредба отскоро беше променена.

Стенните килими служеха не само за украса на стените, но бяха окачени и от тавана, така че преграждаха просторната стая на малки, по-интимни помещения, които се отопляваха по-лесно и позволяваха на владетелите да се уединяват от обкръжението си. Би казал човек, че номадски князе са разпънали шатрите си вътре в самата сграда.

Серията гоблени, които притежаваше Клеманс, представляваха ловни сцени сред екзотични пейзажи — лъвове, тигри и други диви зверове скачаха и бягаха под портокалови дървета, птици с чудновати пера прехвъркаха сред цветя. Ловците и техните оръжия се виждаха само на фона на изображенията, полускрити в листака, сякаш художникът се бе посвенил да представи човека с неговите кръвожадни нагони.

— О, каква красота — възкликна Мао̀, — и колко приятно е да видиш така добре работена тъкан с високи нищелки.

Тя се доближи, опипа материята и я поглади с ръка.

— Вижте, Жана — подзе тя, — колко тъканта е равна и мека на пипане, забележете какъв хубав контраст между тоя пъстър фон, цветенцата, напръскани с индигово синьо, и хубавото кърмъзено червено, от което са направени перата на папагалите. Голямо майсторство наистина в работата с вълните!

Клеманс я наблюдаваше малко учудена. Сивите очи на графиня Мао̀ искряха от доволство, ръката й се плъзгаше гальовно. С леко наведена глава тя дълго съзерцаваше изящните контури, багрените контрасти. Тази необикновена жена, внушителна като воин, лукава като каноник, необуздана и в ламтежите, и в омразата си, се бе оказала изведнъж обезоръжена пред очарованието на един гоблен с висока нищелка. Тя действително беше най-добрият познавач, който можеше да се намери в цялото кралство25.

— Хубав избор сте направили, братовчедке — продължи тя, — и аз ви поздравявам. Тази тъкан би придала и на най-порутената стена празничен вид. Това е араска техника и все пак вълнените нишки тук изпъкват по-жарко върху вътъка. Изработено е от майстори.

— Това са тъкачи на високи нищелки, които работят в моята страна — обясни Клеманс, — но трябва да ви призная, че са от вашия край, поне главните майстори. Баба ми, която ми прати тези гоблени, за да замести даровете, загубени в морето, ми прати също и тъкачите. Засега ги настаних тук наблизо и те ще продължат да тъчат за мен и за двора. Ако желаете да им възложите някаква работа или пък ако Жана иска, можете да разполагате с тях. Ще им поръчате избрания от вас десен, а те със своите пръсти и куки ще изпълнят изображението такова, каквото го виждате.

— Добре, братовчедке, приемам на драго сърце — заяви Мао̀. — Много ми се иска да поукрася малко дома си, където скучая… и тъй като сега месир дьо Конфлан се разпорежда с моите тъкачи от Арас, кралят ще ми прости, надявам се, ако наема за малко вашите неаполски майстори.

Клеманс прие направения намек с едва доловима усмивка. Между нея и графиня д’Артоа се прокрадваше нещо като съучастничество, което се поражда от споделения вкус към разкоша и произведенията на човешкото изкуство.

Докато кралицата продължаваше да показва на Жана килимите по стените, Мао̀ се отправи към онези, които преграждаха кралското легло; там беше съзряла купа, пълна със захарни дражета.

— И кралят ли е заобиколен с такива картинни гоблени? — попита тя Клеманс.

— Не, Луи още няма килими в стаята си. Трябва да ви кажа, че той спи доста рядко там.

— Това показва, че вашата компания му е много приятна, братовчедке — отвърна Мао̀ закачливо. — Пък и кой мъж не би харесал такова прелестно същество!

— Страх ме беше — подзе Клеманс със спокойната прямота на чистите души, — че Луи ще се отдалечи от мен, защото съм бременна. Нищо подобно! И ние спим съвсем по християнски!

— Радвам се, много се радвам — рече Мао̀. — Значи, продължава да спи с вас! Какъв добър съпруг имате! Моят, бог да го прости, не беше чак толкова мил.

Тя се приближи до нощната масичка.

— Може ли… братовчедке? — попита тя и посочи купата. — Знаете ли, че заради вас почнах да обичам тия, дражета?

Въпреки че зъбите все още я наболяваха, тя си взе едно и го схруска стоически.

— О, това е от горчив бадем, ще си взема друго!

И като се обърна гърбом към кралицата и Жана дьо Поати, застанали на пет крачки от нея, Мао̀ извади от кесията си едно предварително приготвено драже и го пусна в купата.

„Нищо не прилича тъй много на едно драже като друго драже — си каза тя, — и ако това му загорчи на езика, ще си помисли, че е от горчивината на бадема.“

После се върна към двете жени.

— А сега, Жана — подзе тя, — кажете на вашата етърва какво ви тежи на сърцето и какво тъй много искахте да й съобщите.

— Наистина, сестро моя — рече малко колебливо Жана, — исках да ви споделя мъката си.

„Значи, стигнахме дотам — си помисли Клеманс, — сега ще разбера защо са дошли.“

— Знаете, че моят съпруг е много далеч — продължи Жана, — и неговото отсъствие много ме измъчва. Не бихте ли могли да помолите краля, щото Филип да се върне за дните на раждането? В такова време никоя жена не би желала мъжът й да е далеч от нея. Това е слабост може би; но жената се чувствува закриляна и се бои по-малко от болките, когато бащата е наблизо. Вие скоро ще изпитате същото чувство, сестро.

Мао̀ разбира се, не бе посветила Жана в тайната на своите замисли, но използуваше дъщеря си, за да подготви осъществяването им.

„Ако работата стане — си каза тя, — добре ще е Филип да бъде колкото се може по-рано в Париж, за да вземе регентството.“

Молбата на Жана не можеше да не затрогне Клеманс. Тя се бе опасявала, че ще й говорят за Артоа, и сега почувствува едва ли не облекчение, когато разбра, че просто се обръщат към доброто й сърце. Обеща да се застъпи желанието на Жана да бъде изпълнено.

Жана целуна ръцете й, последвана от Мао̀, която възкликна:

— Колко добра жена сте вие! Аз така и говорех на Жана, че няма кой друг да й помогне освен вас!

Когато излизаше от Венсен, за да се прибере в Конфлан, Мао̀ си мислеше:

„Значи, и това е свършено… Сега трябва да чакаме. Кога ще го изяде той? Довечера може би или след два-три дни. Освен ако Клеманс… Тя не налита на сладки неща, но дано не й се прииска, като на бременна жена, да схруска точно това! Но все едно, и това ще порази Луи, като му отнеме и жената, и детето… Възможно е също камериерът да смени дражетата, преди да са се свършили. Тогава трябва всичко да се почне отначало…“

— Много сте мълчалива, майко — каза учудено Жана. — Посещението мина много приятно. Недоволна ли сте от нещо?

— О съвсем не, момичето ми, съвсем не — отвърна Мао̀. — Полезна работа свършихме ние днес.

IX. МОНАХЪТ Е МЪРТЪВ

Същото естествено събитие, което засега в двора на Франция изпълваше с радост кралицата и графиня дьо Поатие, щеше да причини бури и злочестина в едно малко дворянско имение на десетина левги от Париж.

От няколко седмици лицето на Мари дьо Кресе бе посърнало от мъка и тревога. Тя едва отговаряше, когато я питаха нещо. Тъмносините й очи бяха уголемени от възморави сенки, а върху бледото слепоочие се бе очертала малка вена. В цялото й държане имаше нещо унесено.

— Дали няма пак да почне да линее като миналата година — казваше брат й Пиер.

— Та тя не слабее — отвръщаше госпожа Елиабел. — Любовно нетърпение, ето какво й е; а тоя Гучо не й излиза от главата. Крайно време е да я омъжим вече.

Но когато фамилията Кресе се обърна към братовчеда Сен Вьонан, той отговори, че засега бил твърде зает с делата на лигата в Артоа, за да мисли за женитба.

— Сигурно се е осведомил за материалното ни състояние — каза Пиер дьо Кресе. — Ще видите, майко, ще видите, че може би ще съжаляваме, задето отблъснахме Гучо.

Младият ломбардец продължаваше да посещава от време на време семейството, а Кресе се преструваха, че го приемат като приятел както в миналото. Заемът от триста ливри все още им тежеше, а заедно с него течаха и лихвите. От друга страна, оскъдицата на храни продължаваше и Кресе бяха забелязали, че кантората в Нофл разполагаше с продукти само в дните, когато Мари ходеше там. От чувство на достойнство Жан дьо Кресе понякога искаше от Гучо сметката на техните задължения; но веднъж получил я, не плащаше и най-малка част. А госпожа Елиабел позволяваше на дъщеря си да ходи до Нофл един път седмично, но сега пращаше заедно с нея една прислужница и зорко следеше колко време се бави там.

Затова и тайните съпрузи се виждаха рядко. Младата прислужница обаче се показваше отзивчива към щедростта на Гучо, а и главният чиновник Рикардо не й беше безразличен; тя мечтаеше да се задоми в града и охотно се застояваше сред касите и сметководните книги, слушаше приятното звънтене на среброто във везните, докато на първия етаж на банката ставаха кратките срещи на влюбените съпрузи.

Тези минути, изтръгнати от надзора на семейство Кресе и от забраните на света, бяха отначало като малки оазиси на светлина за необикновената брачна двойка, която не бе прекарала още и десет часа заедно. Гучо и Мари живееха по цяла седмица със спомена за тези мигове; омаята от първата брачна нощ не се бе оказала мимолетна. При последните срещи обаче Гучо долови известна промяна у младата жена. И той като господарката Елиабел бе забелязал неспокойния поглед, тъгата и сенките, които от известно време помрачаваха лицето й.

Той отдаваше тези признаци на трудностите и заплахите, тегнещи над неестественото положение, в което се намираха. Щастието, давано по малко и винаги обвито в дрипите на измамата, скоро се превръща в терзание.

„Но нали тъкмо тя се противопоставя да нарушим това мълчание! — си говореше той. — Твърди, че семейството й никога нямало да признае нашия брак и ще ме преследват със съд. И чичо ми мисли същото. Какво да се прави тогава?“

— За какво се безпокоите, възлюбена моя? — я попита той на третия ден на юни. — Ето вече няколко пъти как се срещаме и вие не изглеждате така щастлива, както преди. От какво се боите? Нали знаете, че съм тук, за да ви пазя от всичко.

Пред прозореца бе нацъфтяло едно черешово дърво, в чийто листак цвърчаха птички и жужаха пчели.

— От това, което ще стане с мен, любими мой — отвърна тя, — и вие самият не можете да ме опазите.

— Но какво ви е?

— Само това, което по божия воля трябва да дойде от вас — каза Мари и сведе глава.

Той искаше да бъде сигурен, че е разбрал добре.

— Дете ли? — промълви той.

— Страх ме беше да ви призная. Боях се, че ще ме обичате вече по-малко.

Няколко мига той не беше в състояние да проговори, защото нито дума не идваше на устата му. После взе лицето й в ръцете си и я накара да го погледне в очите.

Като почти всички същества, обречени на огъня на страстта, едното око на Мари бе мъничко по-малко от другото; тази разлика, която никак не накърняваше красотата й, личеше по-ясно при сегашното й болезнено състояние и правеше изражението й още по-затрогващо.

— Мари, не се ли радвате? — рече Гучо.

— О, разбира се, ще се радвам, ако знам, че и вие се радвате.

— Мари, та това е чудесно! — извика той. — То е истинско щастие и нашият брак, така или иначе, ще трябва да излезе наяве. Този път вашите ще трябва щат нещат да се примирят. Дете! Дете!

Той я оглеждаше от главата до петите като замаян. Чувствуваше се мъж, чувствуваше се силен. Малко оставаше да се подаде от прозореца и да изкрещи новината на цялото селище.

В момента, когато преживяваше нещо необикновено, този млад човек виждаше всичко в най-розова светлина. Едва на другия ден си даваше сметка за неприятностите, които можеха да произлязат от постъпките му.

От приземния етаж се чу гласът на прислужницата, която им напомни часа.

— Какво ще правя сега, какво ще правя? — рече Мари. — Никога няма да посмея да кажа на майка си.

— Добре тогава, аз ще дойда да й кажа.

— Почакайте, почакайте още една седмица.

Той тръгна пред нея по тясната дървена стълба и й подаде ръце, за да й помогне при слизането, сякаш изведнъж бе станала съвсем крехка и трошлива и трябваше да бъде прикрепяна на всяка стъпка.

— Но на мен още не ми е трудно да вървя — каза тя.

Той почувствува колко смешно беше поведението му и щастливо се разсмя. После я взе в прегръдките си и устните им се сляха в толкова дълга целувка, че тя се задъха.

— Трябва да вървя вече, трябва да вървя — каза Мари.

Но радостта на Гучо беше толкова заразителна, че тя си тръгна успокоена. Упованието и смелостта й се възвърнаха просто защото Гучо знаеше вече тайната й.

— Ще видите, ще видите какъв хубав живот ни чака! — й каза той, като я изпровождаше до градинската порта.

Творецът е проявил голяма мъдрост и много съчувствие към хората, като им е отнел знанието за бъдещето, но им е дал да се наслаждават на спомените и да мечтаят за бъдните дни. Много хора несъмнено биха загубили волята си за живот, ако можеха да знаят какво ги, очаква. Какво биха сторили тия двама съпрузи, тия двама влюбени, ако знаеха тази сутрин, че вече няма никога да се видят през живота си?

Мари пя през целия път на връщане сред ливадите, осеяни с жълтурчета, и цъфналите дървета. Понечи да се спре на брега на Молдр, за да си набере перуники.

— Да украсим параклиса у дома — каза тя.

— Госпожо, побързайте — й отвърна прислужницата, — ще ви се карат.

Мари се прибра в имението, качи се направо в стаята си и като влезе, усети, че земята пропада под нозете й. Посред стаята стоеше госпожа Елиабел и мереше една връхна дреха, разпорена на пояса. Мари видя, че всичките й, не много на брой дрехи, които бе разширила по същия начин, бяха нахвърляни върху леглото.

— Отде идваш, та толкова закъсня? — попита госпожа Елиабел.

Мари не каза нито дума, а перуниките изпопадаха от ръцете й.

— Няма нужда да говориш, за да разбера — подзе госпожа Елиабел. — Съблечи се!

— Майко!… — промълви Мари с пресипнал глас.

— Свали дрехите си, заповядвам ти!

— Никога — отговори Мари.

Отказът й бе последван от звучна плесница.

— А сега ще се подчиниш ли? Ще признаеш ли греха си?

— Не съм сторила грях! — отвърна жарко Мари.

— А това, дето си напълняла, от какво е? — изкрещя госпожа, Елиабел, сочейки дрехите.

Гневът й се разпали още повече, като изведнъж видя пред себе си не вече детето, покорно на майчината воля, а една жена, която й се противеше.

— Добре, тъй да бъде, аз ще стана майка, да, и Гучо е бащата! — каза Мари. — Но няма защо да се червя, за щото не съм сторила грях. Гучо е мой съпруг!

Госпожа Елиабел не повярва нито дума от приказките за среднощната сватба. Но и да ги беше взела за истина, нищо не би се променило. Мари бе действувала мимо волята на семейството, мимо бащината власт, упражнявана от името на покойния баща от майка й и неговия първороден син. Момичето нямаше право да разполага със себе си. А и този италиански монах може просто да е излъгал, че е монах. Не, госпожа Елиабел решително отказваше да повярва в баснята за мнимата венчавка.

— И да ме убиете, чувате ли, майко, и да ме убиете, никога няма да изповядам нещо друго! — повтаряше Мари.

Бурята продължи повече от два часа; накрая госпожа Елиабел затвори дъщеря си в стаята и завъртя два пъти ключа.

— В манастир! В манастир за покаяни девици ще отидеш — извика тя през вратата.

Мари се строполи в ридания сред разхвърляните дрехи.

Господарката Елиабел трябваше да чака до вечерта, за да съобщи всичко на синовете си, когато те се върнаха от полето. Семейният съвет трая кратко. Двамата момци изпаднаха в ярост, а по-малкият, Пиер, почувствал се почти виновен, задето досега бе защитавал Гучо, кипеше повече от другия и повече налиташе на мъст и кръв. Бяха опозорили сестра им, бяха ги измамили по най-долен начин под собствения им покрив! Един ломбардец, един лихвар! Те щяха да го приковат за корема на вратата на собствената му кантора.

Двамата взеха ловните си пики, оседлаха наново конете си и препуснаха към Нофл.

А тази вечер Гучо, премного възбуден, за да може да заспи, се разхождаше в градината. Нощното небе бе обсипано със звезди, мракът изпълнен с благоухания; пролетта на Ил дьо Франс беше в разгара си и насищаше въздуха със свежия дъх на сокове и роса.

Сред тишината на полето Гучо с наслада слушаше шума на стъпките си — едната по-тежка, другата по-лека — върху едрия пясък, а гърдите му се струваха тесни, за да удържат радостта му.

„Като си помисля, че са минали само шест месеца — си каза той, — откакто креех в онази окаяна болница… Колко хубаво е да живееш!“

Мечтаеше. В този час, когато съдбата му бе вече решена, той мечтаеше за бъдещото си щастие. Виждаше вече как край него расте многобройна челяд, родена от една дивна любов, челяд, в чиито жили свободната сиенска кръв щеше да се смеси с благородна френска кръв. Той щеше да стане големият Балиони, родоначалник на могъща династия. Мислеше вече как ще пофренчи името си на Балион дьо Нофл; кралят сигурно щеше да го удостои с благородна титла, а синът, който Мари носеше в утробата си — защото нямаше съмнение, че ще бъде син, — един ден щеше да бъде посветен в рицарски сан.

От мечтите му го изтръгна чаткането на конски копита по каменните улички на Нофл; сетне конниците спряха пред кантората и чукчето на вратата загърмя силно.

— Къде е тоя негодник, тоя обесник, тоя евреин? — за крещя нечий глас и Гучо веднага позна, че е на Пиер дьо Кресе.

И тъй като не отвориха веднага, двамата Кресе за почнаха да блъскат с дръжките на пиките върху дъбовата врата. Гучо посегна към пояса си. Не носеше кинжала със себе си. Чу тежката стъпка на Рикардо, слизащ по стълбата.

— Ето, ето, идвам! — мърмореше първият чиновник с глас на човек, недоволен, че са го разбудили от съня му.

После се чу шум от отместено резе, от изтеглени железа и веднага след това яростна врява, от която Гучо можеше да долови само откъслечни думи.

— Къде е господарят ти? Искаме веднага да го видим!

Гучо не чуваше отговорите на Рикардо, затова пък гласовете на братята Кресе ставаха все по-силни.

— Той е опозорил сестра ни, тоя пес и лихвар! Няма да си идем, докато не му смъкнем кожата!

Разправията завърши с пронизителен вик. Сигурно бяха ударили Рикардо.

— Запали светлина! — заповяда Жан дьо Кресе.

И Гучо дочу отново гласа на Пиер, който кънтеше из къщата:

— Гучо! Къде се криеш? Значи се пишеш храбрец само пред момичетата! Имай смелостта да излезеш, пъзлива гад!

На площада се открехнаха капаци на прозорци. Селяните надаваха ухо, шушукаха си, кискаха се, но никой не се показваше. Скандалът е винаги забавен и всички бяха доволни, че са изиграли двете им сеньорчета, тия двама хлапаци, които се държаха тъй високомерно и ги дърпаха час по час за ангарии. Ако трябваше да избират, биха предпочели ломбардеца, но никой не би рискувал боя с тояги заради него.

На Гучо не му липсваше смелост, но все пак имаше и малко ум в главата си. Нищо нямаше да спечели, ако излезеше сам срещу двама освирепели, при това въоръжени мъже, когато нямаше дори кама у себе си.

Докато братята Кресе претърсваха къщата и изкарваха гнева си на мебелите, Гучо изтича до конюшнята. В нощния мрак дочу още само гласа на Рикардо, който хленчеше:

— Книгите ми! Книгите ми!

„Няма как! — помисли си Гучо. — А железните каси няма да успеят да разбият!“

Луната хвърляше достатъчно светлина, за да може да метне юздата на коня си; оседла го слепешком, хвана се за гривата му, за да го яхне, и се измъкна през градинската порта. Така господарят напусна своята банка.

Като чуха препускащия кон, братята Кресе се втурнаха към прозорците:

— Бяга, пъзливецът, бяга! Бяга към Париж! Хей, селяни, бързо подир него; да му се пресече пътят.

Но очевидно никой не се помръдна.

Тогава двамата братя изскочиха от кантората и препуснаха подир беглеца.

Но породистият жребец на младия ломбардец бе излязъл с пресни сили от обора. Конете на двамата Кресе бяха обикновени селски добичета, прекарали един уморителен ден. Към Ренмулен единият от тях започна тъй зле да куца, че трябваше да го зарежат, а двамата братя се качиха заедно на другия, който на всичко отгоре пръхтеше така шумно, сякаш някой стържеше с ренде върху дърво.

Така Гучо успя да вземе голяма преднина. Той пристигна на улица Ломбардска в зори и вдигна чичо си от леглото.

— Монахът! Къде е монахът? — попита задъхан той.

— Кой монах, момчето ми, какво се е случило? Да не си решил сега пък да се покалугеряваш?

— Не, не, чичо Спинело, не се подигравайте. Трябва да намеря монаха, който ни венча. Преследват ме и животът ми е в опасност.

И той разказа на един дъх какво се беше случило; трябваше на всяка цена да намери монаха, за да свидетелства.

Спинело Толомей го слушаше с едно отворено око, а другото — затворено. Прозина се на два пъти и това подразни Гучо.

— Не се вълнувай толкова. Монахът е мъртъв — каза най-сетне банкерът.

— Мъртъв ли? — ахна Гучо.

— Ами да! Тази глупава венчавка ти спести поне една глупава смърт, защото ако беше отишъл ти, както настояваше монсеньор Робер, да занесеш писмото му на съюзниците в Артоа, сигурно вече нямаше да се тревожиш за племенничетата, с които ме даряваш, без да съм те молил за това. Фра Виченцо е бил убит заедно със Сен Пол от хората на Тиери д’Ирсон. У себе си е носил сто ливри за мен. Ах, колко скъпо ми струва тоя монсеньор Робер!

Толомей позвъня за слугата и го накара да му донесе леген хладка вода и дрехите.

— Но аз какво да правя сега, чичо Спинело? Как да докажа, че съм наистина съпруг на Мари?

— Това сега не е най-важното — рече Толомей. — Дори твоето име и името на знатната ти изгора да бяха редовно записани в книга, нямаше да бъде по-добре. Все едно, ти си се оженил за дворянско момиче без съгласието на домашните й. Юначагите, които са по петите ти, могат спокойно да те пречукат, без да рискуват каквото и да било. Те са благородници, а тия хора могат да убиват безнаказано. Най-много да ги накарат да платят обезщетение за живота на един ломбардец, което не е кой знае колко голямо. Възможно е дори да ги похвалят за това.

— Тогава, значи, хубаво съм се наредил.

— Виж, тук си прав — рече Толомей и потопи лицето си в легена.

Той се поразтръска и се изтри с кърпа.

— То се е видяло, че днес няма да има време да се обръсна. Боже мой, и аз някога бях глупак като тебе…

Личеше, че е угрижен.

— Най-напред трябва да те скрием някъде — подзе той. — Не можеш да се укриеш при никой ломбардец. Ако твоите преследвачи са вдигнали на крак цяло село, те сигурно ще се обърнат и към парижкия прево и като не те намерят тук, ще пратят стража да претърсят всички наши хора. С какво лице ще се явя тогава пред другите сдружения… Чакай да помисля… Сетих се, нали имаш един приятел Бокачо, пътникът на Барди.

— Но, чичо, и той е ломбардец като нас, а освен това сега не е във Франция.

— Да, но той се е харесал на една дама, която живее в Париж и от която има извънбрачно дете. Знам, че е добра жена, и тя поне ще може да те разбере. Ще отидеш да я помолиш за убежище… А сетне, аз се наемам да посрещна миличките ти шуреи, когато довтасат тук… освен ако не се нахвърлят върху мен и до довечера останеш без чичо.

— О, не, вие няма от какво да се боите. Те са буйни момчета, но благородни. Ще почетат вашата възраст.

— Хубава броня е да имаш стари крака, няма що!

— А може да са се уморили по пътя и въобще да не дойдат.

Толомей подаде глава от туниката, която бе нахлузил върху дневната си риза.

— Това много би ме учудило — отвърна той. — Така или иначе, ще подадат жалба и ще ни дадат под съд… Трябва да предупредя някоя високопоставена личност, за да потули работата, преди да е нашумяла твърде много… Мога да се обърна към сеньор дьо Валоа; но той само обещава, обещава, и нищо не изпълнява. А монсеньор Робер! По-добре да извикам градските глашатаи и да ги накарам да разтръбят новината.

— Кралица Клеманс… — каза Гучо. — Тя беше много мила с мен по време на пътуването…

— Вече ти говорих за това миналия път. Кралицата ще се обърне към краля, който ще се обърне към своя канцлер… които пък ще вдигне на крак целия парламент. Хубава кауза ще трябва да защищаваме тогава!

— А защо не Бувил?

— Виж, това е добра идея — възкликна Толомей, — първата, която ти идва от месеци насам. Да, Бувил не блести с кой знае какъв ум, но му се чува думата, затова че е бил шамбелан при крал Филип. Не се е замесвал в интриги и минава за честен човек…

— Освен това той много ме обича — вметна Гучо.

— Зная, зная, теб всички те обичат. Ех, да имаше по-малко обич на тоя свят, колко по-лесно щеше да ни бъде сега! Хайде, върви да се скриеш при дамата на твоя приятел Бокачо и… за бога! Гледай да не вземе и тя да те обикне! Аз пък ще тичам във Венсен, за да говоря с Бувил. Ето на, Бувил е навярно единственият човек, който не ми дължи нищо, и тъкмо него трябва сега да моля за услуга.

Х. ТРАУР ВЪВ ВЕНСЕН

Когато месер Толомей, яхнал сивото си муле и следван от прислужника си, влезе в първия двор на замъка Венсен, с изненада видя, че там се тълпяха множество хора от всякакъв вид — чиновници, слуги, щитоносци, благородници, легисти и граждани; но всички се движеха в гробно мълчание, сякаш хора, животни и предмети бяха престанали да издават и най-малък шум.

Върху земята бяха нахвърлили дебел пласт слама, за да заглушава трополенето на колите и шума от стъпките. Никой не се осмеляваше да повиши глас.

— Кралят умира… — каза на Толомей един дворянин, негов познат.

Във вътрешността на замъка сякаш нямаше никаква охрана и стрелците на стража при вратите пропускаха безпрепятствено всеки новодошъл. В тази суматоха можеха да се промъкнат убийци или крадци и никой не би помислил да ги задържи. По едно време се разнесе сподавен шепот:

— Аптекарят, сторете път на аптекаря.

Преминаха двама дворцови служители, возещи тежък калаен съд, покрит с платно, който трябваше да покажат на лекарите.

А лекарите, които се познаваха по облеклото, се бяха събрали на съвещание в едно от преддверията. Лечителите носеха късо кафяво наметало върху сукнените си мантии, а на главата — малки кепета, подобни на монашеските; хирурзите бяха облечени в платнени роби с дълги тесни ръкави, а от кръглите им шапчици се спущаше бяла кърпа, която закриваше бузите, тила и раменете.

Толомей разпита познатите си. Предишната вечер кралят се чувствувал още съвсем здрав, защото след обед играл на топка. После влязъл при кралицата и малко след това започнал да се превива одве и да повръща. През нощта, гърчейки се от болки, сам поискал да му дадат светото причастие.

Лекарите бяха на различно мнение относно естеството на болестта; едни се позоваваха на задушаването и на припадъците и уверяваха, че причина за тежкия пристъп била студената вода, изпита след физическото напрежение; другите твърдяха, че не било възможно водата така да изгори вътрешностите на краля, „че да ходи кръв“.

Всички предпочитаха да говорят, нежели да действуват, и тъй като бяха твърде многобройни край одъра на височайшия болен, не предприемаха нищо, а препоръчваха само безобидни средства, за които никой не би ги държал отговорни.

Придворните си разправяха с недомлъвки историята за омагьосването и всеки си даваше вид, че знае повече, отколкото казва. Повдигаха се вече и други въпроси. Кой щеше да поеме регентството? Някои съжаляваха, че монсеньор дьо Поатие отсъствува, други пък се радваха. Беше ли кралят изразил изричната си воля по този въпрос? Никой не знаеше. Той бе повикал обаче канцлера, за да му продиктува някаква добавка към завещанието си.

Като си пробиваше път сред възбуденото, но притихнало множество, Толомей успя да стигне до самия праг на стаята, където монархът агонизираше сред своите шамбелани и слуги, сред членовете на семейството си и на кралския съвет.

Старейшината на ломбардските банки се надигна на пръсти и зърна зад стената от рамене самия Луи Х, полуизправен на възглавници; лицето му, изтерзано и смалило се наполовина, носеше вече белезите на края. Притиснал с едната си ръка гърдите, а с другата — корема, болният простена нещо през стиснати челюсти.

Разнесе се шепот:

— Кралицата, кралицата… кралят иска да види кралицата…

Клеманс седеше в съседната стая, заобиколена от своите придворни дами, граф дьо Бувил и първата камериерка Йодлин, на която държеше ръката. Кралицата не беше мигнала цялата нощ. Отчаянието и безсънието стягаха слепоочията й, а монсеньор дьо Валоа се суетеше около нея и говореше:

— Скъпа ми, мила племеннице, трябва да се подготвите за най-лошото.

„Но аз съм готова — си помисли Клеманс — и няма нужда той да ми го казва. Десет месеца щастие — само на толкова ли имах право? Може би не благодарих достатъчно на бога, задето ме дари с тях. Най-лошото не е смъртта, защото все едно ние пак ще се съберем във вечния живот. Най-лошото е за това дете, което ще се роди след пет месеца, което Луи няма да види, а то няма да познава своя баща, докато самото не дойде в отвъдния свят. Защо бог позволява всичко това?“

— Осланяйте се на мен, мила племеннице, за всичките си грижи и трудности и мислете само за това, че носите в утробата си надеждата на кралството. Вашето състояние не ви позволява да поемете длъжността на регентка, а и французите не биха търпели да ги управлява чужденка. Ами Бланш Кастилска, ще ми възразите вие?… Е да, вярно е, но тя царува много по-дълго от вас. Нашите барони не са ви опознали още както трябва. Мой дълг е да ви облекча от грижите на престола, но това всъщност няма с нищо да ме промени…

В този миг влезе шамбеланът, за да съобщи на кралицата, че умиращият я вика; Валоа обаче го спря с движение на ръката и продължи:

— Аз не очаквам никакви облаги; просто съм единственият, който може да управлява достойно вместо невръстния. И аз ще съумея, бъдете уверена, да внуша на французите любовта, която те дължат на майката на своя бъдещ крал, ако бог ни сподоби с благоволението да имате син.

— Чичо — възкликна Клеманс, — та Луи още диша. — По-добре се помолете да го спаси някакво чудо или поне изчакайте с вашите замисли за след кончината му. И вместо да ме задържате тук, оставете ме да заема мястото си, което е край неговия одър.

— Разбира се, племеннице, разбира се; но все пак има неща, за които една кралица трябва да помисли. Ние не бива да се отдаваме на скръбта като простите хора. В добавката към своето завещание Луи току-що ви направи големи дарения; той щедро отпусна няколко пенсии, една дори на Луи дьо Марини, които ще обременят още повече държавната хазна. Но не е дал никакви разпореждания по отношение на регентството…

— Йодлин, не ме оставяй — промълви кралицата и стана.

После, тръгвайки към стаята на краля, се обърна към Бувил:

— Приятелю Юг, приятелю мой, просто не мога да го повярвам; кажете ми, че това няма да стане!

При тези думи доблестният Бувил не можа да се сдържи и се разрида.

— Като си помисля, като си помисля само — продума той, — че той ме прати да ви взема от Неапол!

По-странно беше поведението на Йодлин. Камериерката не се отделяше от кралицата, която търсеше нейната помощ за всичко. Никакви чувства не вълнуваха Йодлин пред агонията на мъжа, на когото бе първата любовница, когото бе обичала с покорство и сетне бе намразила непреклонно. Не мислеше нито за него, нито за себе си. Сякаш спомените й бяха угаснали, преди да умре този, който ги бе породил. Всичкият плам на чувствата й бе насочен към кралицата, нейната приятелка. И ако в тези минути Йодлин страдаше, то беше заради Клеманс.

Кралицата прекоси стаята, опирайки се от едната страна на ръката на Йодлин, от другата — на Бувил.

Като зърна през отвора на вратата Бувил, Толомей изведнъж си спомни за какво бе дошъл.

„Наистина сега никак не е време да говоря на Бувил — каза си той. — А в този час двамата Кресе сигурно са вече у дома. Колко ненавреме идва тази смърт!“

В същия миг той бе изтласкан встрани от някаква внушителна маса; графиня Мао̀ със запретнати ръкави си пробиваше път към кралското ложе. Макар да беше в не милост, тя вдъхваше такова страхопочитание, че никой не се противопостави на пристигането й, нито дори се учудиха, като я видяха тук, дошла да заеме мястото си като близка родственица и пер на краля.

Бе съумяла да придаде на лицето си израз на дълбоко изумление и печал.

На прага промълви, но достатъчно ясно, за да я чуят поне десетина души:

— Боже, за колко малко време! Наистина е ужасно. Бедното ни кралство!

И с войнишката си стъпка се приближи към групата, където бяха Шарл дьо ла Марш, Робер д’Артоа и Филип дьо Валоа.

Мао̀ протегна на Робер двете си ръце и му направи знак с очи, че е премного развълнувана, за да може да каже нещо, и че всяка свада в такъв ден трябва да бъде забравена. После падна на колене пред кралското ложе и със съкрушен глас промълви:

— Сир, моля ви да ми въздадете прошка за огорченията, които ви причиних.

Луи я погледна; големите му синьозелени очи бяха обкръжени от тъмните сенки на смъртта. Тъкмо сменяха под него легена пред очите на всички; в това неудобно положение той се опитваше да запази самообладание и за пръв път в осанката му се почувствува някакво величие и дори известна царственост, която му бе липсвала през целия живот.

— Прощавам ви, братовчедке, ако се подчините на кралската власт — отвърна той, когато подпъхнаха под него нов леген.

— Сир, давам ви клетва! — каза Мао̀.

И не един от присъствуващите почувствува искрено вълнение, като видяха как страшната графиня преви гръбнак.

Робер д’Артоа присви очи и пошепна на ухото на един от братовчедите си:

— Не би играла по добре, ако го бе убила самата тя. Луи бе обхванат от нов болезнен пристъп и притисна с ръце корема си. Устните му оголиха стиснатите зъби; пот се стичаше по слепоочията и косите лепнеха по страните му. След няколко секунди той простена:

— Това ли значи да страдаш? Това ли…

XI. ТОЛОМЕЙ СЕ МОЛИ ЗА КРАЛЯ

Когато късно следобед Толомей се върна у дома си, първият чиновник дойде веднага да му съобщи, че двама селски дворяни го очакват в преддверието на кабинета му.

— Изглеждат доста ядосани. Чакат още от обед, не са яли нищо и казват, че няма да мръднат оттук, преди да са се срещнали с вас.

— Да, знам защо са дошли — отвърна Толомей. — Затворете вратите и извикайте в кабинета ми всички хора от къщата, чиновници, слуги, коняри и слугини. Да побързат! Всички горе!

После се заизкачва бавно по стълбата, пристъпвайки като старец, съкрушен от голяма мъка; спря се за малко на площадката и се вслуша в суматохата, която заповедите му бяха предизвикали в цялата банка; почака, докато първите глави се появиха в дъното на стълбището, и най-после влезе в преддверието, хванал се за челото.

Братята Кресе се изправиха и Жан, брадатият, пристъпи към него:

— Месер Толомей, дошли сме…

Толомей го спря с един жест.

— Знам, знам! — рече той с измъчен глас. — Знам кои сте и знам за какво сте дошли. Но това е нищо пред нещастието, което ни сполетя.

Другият понечи да продължи, но Толомей се обърна към вратата и подкани хората, които почваха да се събират:

— Влезте, приятели мои, влезте всички в кабинета ми; елате да чуете страшната вест от устата на вашия господар! Хайде, влизайте, миличките ми!

Стаята скоро се изпълни с хора. Ако братята Кресе се биха опитали да направят и най-малкото движение, тутакси щяха да бъдат обезоръжени.

— Но кажете най-после, месир, какво означава всичко това? — попита Пиер, започнал да губи търпение.

— Един миг само, един миг — отвърна Толомей. — Всички трябва да го научат.

Изведнъж обезпокоени, братята Кресе си помислиха, че банкерът ще разкрие на всеослушание техния позор. Това беше повече, отколкото желаеха.

— Всички ли са тук? — рече Толомей. — Тогава, приятели, чуйте ме.

Но след това не стана нищо. Настъпи дълго мълчание. Толомей бе закрил лицето си с ръце. Когато ги сне, единственото му отворено око се беше наляло със сълзи.

— Мои малки приятели, деца мои — продума най-после той, — случи се нещо ужасно! Нашият крал… да, нашият възлюблен крал току-що предаде богу дух.

Гласът му се давеше в гърлото и той се заудря в гърдите, сякаш сам бе виновен за смъртта на владетеля. После, като се възползува от ефекта на изненадата, заповяда:

— Всички на колене, да се помолим за душата му! Сам той се отпусна изтежко на земята и всичките му хора последваха примера му.

— И вие, господа, на колене! — каза той с укорен тон на братята Кресе, които, поразени от новината и съвсем слисани от това зрелище, единствени бяха останали прави.

— In nominee patris… — подзе Толомей.

И тогава изведнъж се разнесоха пронизителни вопли.

Това бяха слугините-италианки в банката, които веднага запяха дружно като оплаквачки според обичая на своята страна.

— Un uomo cosi buono, un signore tanto generoso! Il sielo se lé preso!26 — зави готвачката.

— Ahimé, ahimé! Tanto buono, tanto generoso!27 — запригласяха момичетата от кухнята и пералнята.

Покрили глави с вдигнатите си нагоре връхни поли, те се полюляваха встрани и вдигаха към тавана ръцете си, захванати една за друга.

— Era come un padre per noi tutti! Era il protettore degli umili.28

— Il nostre padre, il nostre protettore, l’abbiamo perduto! Ahimé! Ahimé!29

Толомей се бе изправил и крачеше сред хората си.

— Хайде, молете се, помолете се както трябва! Да, чист беше той, свят беше! А ние сме грешници, непоправими грешници! Молете се и вие, млади люде — каза той, като положи ръце върху главите на, братята Кресе. — И вас някой ден смъртта ще ви застигне. Покайте се, покайте се!

Представлението продължи повече от четвърт час. Накрая Толомей заповяда:

— Затворете вратите, затворете гишетата. Днес е ден на траур: тази вечер няма повече да се търгува.

Служителите заизлизаха от стаята, подсмърчайки. Когато главният чиновник мина покрай него, Толомей му пошушна:

— И повече никакви плащания. Курсът на златото може утре да се промени.

По стълбите жените продължаваха да нареждат.

— Той беше благодетел на народа. Никога, никога вече няма да имаме такъв добър крал! Ahimé…

Толомей спусна завесата, която преграждаше входа към кабинета.

— Така е, — рече той, — така е! Така преминава славата на тоя свят.

Двамата Кресе, объркани и усмирени, мълчаха. Личната им драма изведнъж бе избледняла пред нещастието, сполетяло цялото кралство. На всичко отгоре бяха капнали от нощната езда, и то на какъв кон!

Появата им в Париж късно сутринта, възседнали и двамата пръхтящото си, дръгливо конче и облечени в старите си дрехи, с които ходеха на полето, бе предизвикала смях по улиците. Съпроводени от цяла дружина крещящи хлапета, те се лутаха из лабиринта на Сите. Не хапнали нито залък от предния ден, самоувереността им, ако не гневът им, се бе почти изпарила при вида на разкошния дом на Толомей, на това богатство, което личеше навред, на многобройната добре облечена и охранена прислуга, на гоблените, мебелите с резба, емайла, слоновата кост… „Всъщност — си помисли всеки сам за себе си, без да смее да го сподели с другия — може би сбъркахме, като се показахме тъй придирчиви за потеклото; богатство като това струва колкото благородническо звание.“

— И тъй, приятели — подзе Толомей с непринуден тон, след задружната им молитва, — да видим сега тази неприятна история, защото, тъй или иначе, трябва да се живее и светът си върви напред, макар че хората си отиват. Дошли сте да ми говорите за моя племенник, разбира се. Бандит, негодник такъв! На мен ли трябваше да стори това, дето съм му направил толкова добрини! Безсрамник, окаян хлапак! И тази ли болка ми трябваше днес на всичко отгоре… Знам, всичко знам; той ми прати известие отзарана. Пред вас е един много изстрадал човек.

Стоеше пред тях, малко прегърбен, с очи сведени към земята, в поза на най-тежка покруса.

— И страхливец отгоре на това — подзе отново той. — Срам ме е да го призная, млади господа. Не посмя да срещне гнева ми; заминал тутакси за Сиена. Трябва вече да е много далеч оттук. Кажете, приятели, кажете какво да правим?

Имаше вид, като че предоставяше всичко на тях, едва ли не че търсеше съвет от тях. Двамата братя го гледаха и се споглеждаха един друг. Нищо не бе станало така, както си го бяха представяли.

Толомей ги наблюдаваше изпод почти притворения си клепач. „Добре, добре — си каза той, — вече ги усмирих и не са опасни: въпросът е сега как да ги изпратя обратно, без да получат нищо.“

Той рязко се изправи:

— Но ще го лиша от наследство! Чувате ли ме, ще го лиша от наследство… Няма да получиш и петак от мен, нещастнико! — извика той и размаха пестник някъде по посока на Сиена. — Нищо няма да получиш! Ще оставя всичко на бедните и манастирите!… И само да ми падне в ръцете, ще го дам веднага на кралския съд. Уви, уви, кралят умря!

Двамата братя бяха едва ли не готови да вземат да го утешават.

Толомей прецени, че са вече достатъчно подготвени, за да ги научи на ум и разум. Приемаше, съгласен бе с всичките им обвинения, с всичките им оплаквания; дори ги изпреварваше. Но какво да правят сега? Каква полза от един процес, доста скъп за хора в притеснено положение, когато виновникът беше недостижим и дотогава отдавна ще е минал границата? Така ли мислеха, че ще възстановят честта на своята сестра? Един скандал би напакостил само на тях. Толомей щеше да направи всичко възможно, за да поправи стореното зло; имаше високопоставени и могъщи познати, беше приятел на монсеньор дьо Валоа, на монсеньор д’Артоа, на месир дьо Бувил… Щяха да намерят някое местенце за Мари, къде то тя да роди плода на своя грях в най-голяма тайна, а после щяха да видят как някак да уредят положението й. За известно време би могла да отиде в манастир, където да се покае за грешката си. Нека само се доверят на Толомей! Не беше ли доказал той на семейство Кресе, че е човек със сърце, като бе отсрочил плащането на тристата ливри, дадени им в заем.

— Ако желаех, щях да имам вашето имение още преди две години — Но пожелах ли го? Не. Е, виждате ли!

На двамата братя, вече силно разколебани, не им трябваше много, за да доловят заплахата, която се таеше в иначе тъй бащинския тон на банкера.

— Повтарям ви, не ви искам нищо — добави той.

Но ако работата стигнеше до съд, тогава би трябвало волю-неволю да представи сметките си и съдиите може би щяха да се учудят, че Кресе са приемали толкова много дарове от Гучо.

Но те бяха разумни момци; затова нека сега идат в някоя тиха странноприемница и да пренощуват там, след като са се нахранили добре, без да се грижат за сметката. И да чакат там, докато Толомей ги потърси; той се надяваше, че още на другия ден ще може да им предложи разрешение, удовлетворително за тяхната чест. Но най-важното от всичко беше да се избегне скандалът…

Пиер и Жан дьо Кресе отстъпиха пред доводите му и дори на сбогуване му стиснаха ръце с известен жар.

След като си отидоха, Толомей се отпусна на един стол. Беше уморен и пухтеше с пълните си, тъмночервени бузи.

„А сега, дано само кралят умре!“ — си каза той.

Защото, когато напусна Венсен, Луи Х все още дишаше; но никой не му даваше още много часове живот.

XII. КОЙ ЩЕ БЪДЕ РЕГЕНТ?

Луи Х Вироглавия издъхна през нощта на 4 срещу 5 юни 1316 година, малко след полунощ.

За пръв път от триста двадесет и девет години един френски крал умираше, без да остави потомък от мъжки пол, който да наследи короната.

Монсеньор дьо Валоа, който иначе тъй ревностно се грижеше за дворцовия церемониал, било за венчавка или за погребение, прояви пълно безразличие към последните почести, които следваше да бъдат отдадени на племенника му.

Повика първия шамбелан Матийо дьо Три и единственото нареждане, което му даде, беше:

— Да се направи същото, както е било последния път! Сам той се зае да свика още в ранните часове на деня съвет, и то не във Венсен, където такова заседание неизбежно би трябвало да бъде председателствувано от кралицата, а в градския дворец в Париж.

— Да оставим скъпата ни племенница на нейната скръб — заяви той — и да не правим нищо, което би могло да навреди на скъпоценното й бреме.

По състава си този съвет приличаше повече на семейно съвещание, отколкото на държавен орган. Тук бяха Шарл дьо ла Марш, брат на покойника, Шарл дьо Валоа и Луи д’Еврьо, братя на Филип Хубави, Луи дьо Клермон, внук на Луи Свети, Мао̀ д’Артоа и Робер д’Артоа — тя братова внучка, а той братов правнук на Свети Луи, и Филип дьо Валоа, син на Шарл, а освен това участваха канцлерът, архиепископът на Санс и граф дьо Бувил, за да има представители на правосъдието, църквата и висшите служители на кралския дом.

Валоа не можеше да не покани и Мао̀, тъй като той и тя бяха единствените перове на кралството, намиращи се в този момент в Париж. Така убийцата на човека, чието наследие предстоеше да бъде уредено, беше отново тук, възвърнала си своите прерогативи и тайно ликуваща с победата си.

И да очакваше някаква съпротива от страна на Мао̀, Валоа не се страхуваше от нея. Смяташе, че може да разчита на пълната подкрепа на останалите си родственици. Освен това канцлерът Морне беше негово протеже, архиепископ Марини беше тясно свързан с него, а колкото до Бувил, всички познаваха неговата безинициативност и примирителния му нрав.

Всъщност Валоа беше до немай къде доволен, че Филип дьо Поатие и конетабълът Гоше дьо Шатийон отсъствуват от Париж. Ако бяха тук, работата нямаше да бъде толкова лека. Но сега засега двамата се намираха в Лион, където имаха за задача да подстрекават един срещу друг кардиналите.

Затова и монсеньор дьо Валоа се чувствуваше с развързани ръце, премного развързани дори… Той направо седна на кралското кресло в горния край на масата. Въпреки че си бе надянал маската на опечален, не можеше да скрие колко приятно му беше да заеме това място. — Събрали сме се тук след тежката загуба, която ни сполетя — започна той, — да решим някои неотложни въпроси, а именно изборът на двама настойници на плода, които да бдят от наше име над бременността на кралица Клеманс, а също и да определим регент на кралството, защото не бива да има прекъсване в упражняване на правораздаването и в управлението на държавата. Искам зашия съвет…

Подбираше изразите си така, както би говорил самият владетел, и недвусмислено се изтъкваше като държател на кралските прерогативи. Това поведение раздразни доведения му брат граф д’Еврьо, чиято душевна строгост и праволинейна мисъл, нравствени скрупули и уважение към институциите не можеха да се примирят с подобни похвати. Именно заради своята непреклонна почтеност Луи д’Еврьо не бе вземал никога дейно участие в упражняването на властта. Но той наблюдаваше, преценяваше и порицаваше почти всички действия, предприемани от година насам по внушение на Валоа.

Когато Валоа, отговаряйки си сам, предложи назначаването на настойниците да бъде предоставено на усмотрението на регента, д’Еврьо избухна гневно, както това понякога се случва с улегналите и разсъдливи хора, и го прекъсна:

— Позволете, братко мой, да се изкажем и ние и моля ви не свързвайте, ако е възможно, всички въпроси в едно. Учредяването на регентство е акт, за който съществуват прецеденти в аналите на кралството, и то трябва да се обсъди пред Съвета на перовете. Назначаването на настойници на плода е друг въпрос, отнасящ се до близките членове на семейството, и него ние можем да решим тук с помощта на канцлера. Имате ли да предложите някои имена?

Изненадан, от тази намеса и още повече от решителния тон, с който бе изразена, Шарл дьо Валоа, за да спечели време, отговори:

— А вие, братко, кого предлагате?

Граф д’Еврьо поглади с пръсти клепачите си.

— Аз мисля — каза той, — че трябва да изберем мъже с безукорно минало, достатъчно зрели, за да можем да се доверим на тяхната благоразумност, и дали неоспорими доказателства за своята лоялност и преданост към нашите крале. Бих ви предложил на драго сърце сенешала на Жоанвил, ако поради напредналата си възраст, която наближава сто години, той не беше твърде немощен за това… Но аз виждам тук месир дьо Бувил, който беше пръв шамбелан на крал Филип, нашия брат, и му служеше във всичко с вярност, достойна за похвала. Той доведе във Франция кралица Клеманс и тя е привързана към него…

Валоа задиша по-леко. Ако назидателното слово на Луи д’Еврьо имаше за цел само да се избере Бувил като настойник на плода, нямаше причина за безпокойство. И той побърза да даде това удовлетворение на брат си, като решително одобри предложението и потвърди, че Бувил е тъкмо лицето, за което мислел и самият той. Всички около масата се съгласиха, кой с думи, кой с кимане на глава, кой полугласно.

Пълният Бувил се надигна с дълбоко развълнуван израз на лицето. Това бе признанието за дългите години предана служба на короната.

— Това е голяма чест за мен, голяма чест, господа — заяви той. — Давам клетва да бдя над плода на мадам Клеманс и да я пазя от всяко нападение и посегателство, и да я браня с живота си. Но тъй като монсеньор д’Еврьо спомена месир дьо Жоанвил, бих желал сенешалът да бъде определен редом с мен или, ако не може, то неговият син, та да присъствува духът на монсеньор Луи Свети при тази охрана в лицето на неговия служител, както духът на крал Филип, моя господар… ще бъде в мен, неговия служител.

Бувил рядко бе говорил толкова дълго пред съвета, а и нещата, които искаше да изрази, донякъде превишаваха безизкуствения му ум. Последните му думи не бяха съвсем ясни, но всички разбраха мисълта му и граф д’Еврьо му благодари.

— А сега — рече Валоа — да преминем към въпроса за регентството…

Той бе отново прекъснат, но този път от Бувил, който пак се бе изправил.

— Преди това, монсеньор…

— Какво има, Бувил? — попита с дружелюбен тон Валоа.

— Преди това, монсеньор, трябва много смирено да ви помоля да освободите мястото, на което седите, защото това е мястото на краля; а нека не забравяме, че засега кралят е в утробата на мадам Клеманс.

Последва такова мълчание, че се чу звънът на камбаните в Париж.

Валоа стрелна с яростен поглед Бувил, но си даде сметка, че трябва да се подчини и дори да си даде вид, че го прави драговолно. „Виж ги ти, глупците му — си каза той, сядайки на друг стол, — човек не бива много-много да им се доверява. Измислят ги едни, които никому не биха хрумнали.“

Насядалите отдясно трябваше да се изместят с един стол по-надолу. Бувил обиколи масата, взе един стол без облегало и седна, скръстил ръце в стойката на верен страж, малко встрани от празното кресло, което щеше да бъде предмет на толкова ламтежи.

Валоа направи знак на Робер д’Артоа и той, без да става, промърмори няколко насилено вежливи думи, с които искаше да каже: „Стига глупости, да минем към сериозните въпроси!“ Времето според него беше твърде малко, за да го пилеят за формалности, а и решението, което биха взели, трябваше непременно да бъде одобрено от Камарата на перовете. И съвсем ненадейно, сякаш това се подразбираше от само себе си, той предложи регентството да се възложи на Шарл дьо Валоа.

— Орачът не сменя ръка върху ралото посред браздата — каза той. — Всички знаем, че не друг, а именно Шарл управляваше през цялата тази година от името на бедния ни братовчед Луи, когото днес ще погребем. А преди това той беше винаги в съвета на крал Филип, на когото е спестил не една грешка и за когото е спечелил не една битка. Той е най-старият от рода; скоро ще станат тридесет години, откакто работи при краля…

Само двама души като че ли не одобриха това изказване. Луи д’Еврьо мислеше за Франция, Мао̀ д’Артоа мислеше за себе си.

„Ако Шарл стане регент — си каза тя, — той сигурно няма да отзове маршал дьо Конфлан и да вдигне секвестъра върху графството ми. Той играе по свирката на Робер, както и Робер по неговата. Може би много избързах да пратя Луи на оня свят и трябваше да изчакам връщането на зет ми. Трябва да взема думата от негово име, но няма ли да предизвикам подозрения?“

Намеси се д’Еврьо, който пак се обърна към Валоа.

— Шарл, ако се бе случило нашият брат да умре, докато племенникът ни беше още дете, кой щеше да стане по право регент?

— Аз, то се знае — отвърна усмихнат Валоа, сякаш наливаха вода в неговата воденица.

— Защото бяхте най-големият брат. Тогава не следва ли нашият племенник Филип дьо Поатие да поеме по право регентството?

Мао̀ се обнадежди. И когато Шарл дьо ла Марш сметна за уместно да се обади, че брат му Филип не можел да бъде навсякъде едновременно, на конклава и в Париж, тя се намеси в спора.

— Та Лион не е в земите на Великия хан! Пътят оттам е само два-три дни… Ние съвсем не сме достатъчно на брой, за да решим сега такъв важен въпрос. Тук виждам само двама перове на кралството от всичко дванадесет… Нито един херцог-епископ, нито един графски епископ; няма го конетабъла, няма го бургундския херцог…

Като чуха последното име, Робер д’Артоа, Филип дьо Валоа и Луи дьо Клермон подскочиха. Херцог Йод Бургундски — новият херцог, и майка му Агнес — тъкмо това бяха хората, от които се страхуваха и чиито машинации трябваше час по-скоро да се предварят30! Детето на Клеманс не се беше още родило, ако въобще дойдеше на бял свят, а едва тогава щеше да се види дали е момче или момиче. Затова Йод Бургундски имаше право да претендира за регентството, и то както срещу Поатие, така и срещу Валоа, от името на своята племенница — малката Жана Наварска, дъщерята на Маргьорит. А всички знаеха, че Жана е незаконнородено дете!…

— Но вие не знаете нищо, Робер! — извика Луи д’Еврьо. Предположенията не са още сигурност, а Маргьорит отнесе своята тайна в гроба, където вие я изпратихте.

Д’Еврьо подхвърли това „вие“ в общ и неопределен смисъл, но исполинът, който имаше всички основания да смята, че намекът е отправен лично към него, го призова да се изясни или да оттегли думите си.

— Забравихте ли, Луи, че сте женен за собствената ми сестра и нима трябваше да доживея най-близкият ми родственик да стане глашатай на моите клеветници? Не бихте говорили другояче, ако ви плащаха бургундците.

Спречкването се разгорещи и по едно време имаше опасност шурей и зет да се предизвикат на двубой.

Още веднъж скандалът в кулата Нел и неговите последици внесоха разкол сред владетелския род на Франция и дори в този момент заплашваха да разделят кралството.

Тогава архиепископ Марини взе думата от името на църквата; като призова противниците към помирение, той ги прикани да съблюдават „примирието на траура“, както се изрази. Според него не бивало да се приписва зла умисъл на казаното от монсеньор д’Еврьо и с думата „гроб“ той без съмнение е имал пред вид крепостта Гайар, където Маргьорит Бургундска била затворена, „като в гроб“ и сетне умряла.

Луи д’Еврьо нито се съгласи, нито изрази несъгласие. Робер пък изръмжа:

— В края на краищата замъкът Гайар е по-близо до Еврьо, отколкото до моя замък Конш…

В това време вратата се отвори и в залата влезе Матийо дьо Три, който обяви, че има да направи важно съобщение. Поканиха го да говори.

— Докато балсамирали тялото на краля — каза шамбеланът, — влязло незабелязано някакво куче и облизало кърпите, с които били извадени вътрешностите.

— Е, и? — попита Валоа. — Това ли е голямата ви новина?

— Не, господа, но кучето веднага се свило от болки, почнало да вие и да се гърчи, обзето от същите мъки като краля; може би вече дори е умряло.

Отново настъпи такава тишина, че се чу звънът на камбаните чак от парижката „Света Богородица“. Графиня Мао̀ не трепна, но жестока тревога сви сърцето й.

„Нима ще ме разкрият заради лакомията на едно куче!“ — си каза тя.

— Значи, смятате, Матийо, че е имало отрова… — промълви най-после Луи д’Еврьо.

— Трябва да се направи разследване, и то най-грижливо — рече Шарл дьо Валоа.

Бувил, който през цялото време на разискванията бе седял мълчалив край кралското кресло, се изправи.

— Господа, щом са посегнали на живота на краля, има опасност да се опитат да посегнат и на нероденото дете. Моля да ми бъде дадена охрана от шест въоръжени щитоносци и да се постави под моите заповеди денем и нощем, за да бди при вратата на кралицата и да я пази от престъпна ръка.

Казаха му да действува, както намери за добре. Малко по-късно отложиха заседанието на съвета за следващия ден, без да вземат каквото и да било решение.

При вратата Мао̀ се приближи до Луи д’Еврьо и му каза полугласно:

— Ще изпратите ли куриер до Филип, за да го извести за станалото?

— Разбира се, братовчедке, ще изпратя, а искам да предизвестим и леля ни Агнес.

— Тогава правете каквото намерите за нужно, защото с вас двамата сме на едно мнение по всичко.

Когато излезе от заседанието, Бувил бе спрян от Спинело Толомей, който го чакаше в двора на замъка и бе дошъл да го моли за закрила на племенника му.

— А, милото момче, добрият ми Гучо! — отвърна Бувил. — Ето какъв човек ми трябва, за да пазим кралицата. Съобразителен, ловък… На мадам Клеманс й беше приятно с него. Жалко, че не е щитоносец, нито дори бакалавър. Но пък най-после има случаи, когато доблестта струва повече от високото потекло…

— Тъкмо това мисли и знатната госпожица, която е пожелала да се омъжи за него — рече Толомей.

— А, значи се е оженил вече!

Банкерът понечи да разкаже накратко за неволите на Гучо, но Бувил едва го слушаше. Той бързаше, трябваше да се върне начаса във Венсен и държеше на идеята си да зачисли Гучо към охраната на кралицата. Толомей пък предпочиташе някаква длъжност, на която племенникът му щеше да бъде по-малко на показ и по-далеч от двора, Ако можеха да го настанят при някой висш църковен сановник, при някой кардинал например…

— Ами да, защо не, приятелю, да го пратим при монсеньор Дюез! Кажете на Гучо да ме потърси във Венсен, защото отсега нататък не мога да мърдам вече оттам. Той ще ми разправи всичко… Чакайте, сетих се, той дори може да ми направи голяма услуга, като отиде при кардинала. Тъкмо търсех някой, комуто да поверя едно поръчение под строга тайна… Да, да, кажете му да побърза; чакам го!

Няколко часа по-късно трима конници препускаха по три различни пътища към Лион.

Първият бе поел по „големия път“, ще рече, през Есон, Монтаржи и Невер, и носеше върху наметката си герба на Франция. У него беше писмото, с което Шарл дьо Валоа съобщаваше на Филип дьо Поатие за смъртта на брат му, а и за това, че той, Валоа, е бил принуден от обстоятелствата и натоварен по волята на съвета да поеме незабавно регентството.

Вторият пратеник с отличителните знаци на граф д’Еврьо яздеше по „приятния път“ през Провен и Троа и имаше заповед да се отбие в Дижон при бургундския херцог, преди да продължи за резиденцията на граф дьо Поатие; писмата, които носеше, нямаха съвсем същото съдържание като съобщението на Шарл дьо Валоа.

Най-после, по така наречения „кратък път“ през Орлеан, Бурж и Роан препускаше Гучо Балиони, пратеник за особени поръчки, предрешен под ливреята на граф дьо Бувил. Официално Гучо беше изпратен при кардинал Дюез, но имаше поръка да потърси и граф дьо Поатие, на когото трябваше да съобщи — устно, — че има съмнения смъртта на краля да е била причинена от отрова и че охраната на кралицата налага най-голяма бдителност.

По тези три различни пътища сега се решаваше съдбата на Франция.