Отровите на короната

I. СЪЮЗНИЦИТЕ

От всички човешки дейности онази, която се състои в управляване на себеподобните, макар и най-силно желана, носи най-големи разочарования, защото никога няма край и не дава на мисълта нито миг отдих. Пекарят, извадил фурна хляб, дърварят пред поваления дъб, съдията, произнесъл присъда, архитектът, който вижда как поставят покрива на сградата му, художникът, завършил картината си, всички могат — поне за една вечер — да почувствуват относителното успокоение, което носи една постигната цел. За човека, който управлява, това е невъзможно. Едва като че ли преодолял една политическа трудност, друга, която се е раждала тъкмо когато се е борил с първата, изисква неотложното му внимание. Пълководецът-победител се радва дълго време на славата от своята победа; но министърът трябва да се справя с новото положение, породено от самата тази победа. Никой проблем не може да остане дълго нерешен, защото този, който днес изглежда второстепенен, утре може да има трагични последици.

Упражняването на властта би могло да се сравни само с медицината, която също е подчинена на такава неумолима верижност, на неотложното, на постоянния над зор над наглед безобидни смущения, защото те могат да се окажат предвестници на сериозни увреждания, най-после на неспирното ангажиране на отговорността в сфери, където резултатът зависи от бъдещи и непредвидени обстоятелства. Равновесието на дадено общество, както здравето на отделния човек, никога не е окончателно състояние и не може да се смята за завършен труд.

По времето, когато кралете са управлявали сами, те са били в плен на тази верижна тегоба.

Едва-що Луи Х бе успял да потули в сянка спора с Фландрия, примирил се да го остави висящ, тъй като не можеше да го разреши, едва-що пристигнал в Реймс, за да се покрие с мистичното обаяние, което миропомазването придава на всеки владетел, па бил той и най-необичният и най-некадърният, и в северните краища на Франция избухнаха нови смутове.

Така както бяха обещали на Робер, бароните на Артоа не се разоръжиха, след като се върнаха от „калния поход“. Кръстосваха надлъж и нашир провинцията със своите опълчения и се стараеха да спечелят населението за своята кауза. На тяхна страна беше цялата аристокрация, а заедно с нея и селата. Градското съсловие беше раздвоено. Арас, Було и Теруан се присъединиха към заговорниците от лигата, Кале, Авен, Бапом, Ер, Лан и Сент-Омер останаха верни на графиня Мао̀. Графството се намираше в кипеж, който твърде много приличаше на бунт.

Висшето дворянство беше представено в лигата от Жан дьо Фиен, зет на фландърския граф, нещо, което придаваше на метежа особено обезпокоителен характер.

За защита на юридическите си интереси заговорниците разполагаха с Жерар Киерез, техен привърженик и човек твърде вещ, когато трябваше да се формулират жалби, да се пишат петиции и да се водят правни спорове пред парламента и кралския съвет.

Сеньорите на Суастър и Комон ръководеха военните операции.

Всички работеха за сметка и под наставленията на Робер д’Артоа. Исканията, които предявяваха, бяха в две насоки. Първо, настояваха за незабавно и цялостно приложение на дадената им напоследък харта, която възстановяваше „обичайното право“ от времето на Луи Свети; от друга страна, искаха да се сменят длъжностни лица в администрацията на графството и преди всичко да се изгони канцлерът на Мао̀ — Тиери д’Ирсон, омразната на всички черна овца.

Ако техните претенции получеха удовлетворение, графиня Мао̀ щеше да се окаже лишена от всякаква власт в своите владения, а на това именно разчиташе най-много Робер.

Но Мао̀ не беше жена, която би се оставила да я ограбят току-тъй. Тя хитруваше, преговаряше, даваше обещания, които не изпълняваше, един ден се преструваше, че отстъпва, за да постави всичко под въпрос на другия, мъчеше се да печели време с всички възможни средства. Обичаите ли? Разбира се, че щяха да приложат обичайното право! Но преди това трябваше да се извърши проучване, за да се изясни съвсем точно какви бяха тези стари обичаи във всяко владение. Недоволствуваха от местните управители, от служителите, от самия канцлер? Ако те бяха сгрешили или злоупотребили с правата си, тя беше готова да ги накаже безпощадно. И в това отношение държеше твърдо да се проведе разследване… После спорът бе отнесен пред краля, който не проумяваше нищо и си имаше други грижи. Графиня Мао̀ изслуша оплакванията на правника Жерар Киерез, като прояви очевидна отзивчивост. За да се споразумеят по всички въпроси, определиха обща среща в Бопом… А защо в Бопом? Защото Бопом беше нейно владение и там тя държеше гарнизон… Тя настояваше за Бопом. Но на уречения ден въобще не се яви там, тъй като трябвало да замине за Реймс за коронацията… Когато мина коронацията, забрави за обещаната среща. Но тя щеше скоро да дойде в Артоа, нека само имат търпение; разследванията бяха в ход… и това означаваше, че сержантите усилено събираха, заплашвайки с бой или затвор, благоприятни показания за администрацията на канцлера Тиери д’Ирсон.

Кръвта на бароните скоро закипя; те обявиха открит бунт и забраниха на Тиери да се появява в Артоа, като го заплашиха със смърт, ако се покаже там. После призоваха при себе си един друг Ирсон — ковчежника Дени, който има глупостта да се отзове на поканата им; с меч, опрян о гърлото, го заставиха да се закълне, че се отрича от брат си19.

Нещата взеха такъв застрашителен обрат, че Луи Х реши да отиде лично в Арас, за да въдвори ред. Пристигна там, но не успя да постигне нищо. Какво можеше да стори, когато след разпускането на армията единствената баниера, останала на бойна нога, беше именно разбунтувалата се?

На 19 септември хората на Мао̀ сметнаха за целесъобразно да арестуват двамата сеньори Суастър и Комон, обявени за главатари на метежа, и ги хвърлиха в затвора. Робер д’Артоа тутакси се яви пред краля да ги защити.

— Сир, братовчеде мой — каза той, — аз нямам нищо общо с цялата тази история; тя засяга леля ми Мао̀, тъй като именно тя управлява графството — сам виждате колко умело. Но ако продължават да държат Суастър и Комон затворени, казвам ви, че утре това ще означава война в Артоа. Давам ви този съвет само заради благото на кралството.

Граф Поатие теглеше на другата страна.

— Може да е било необмислено да се задържат тия двама господа, но ще бъде още по-груба грешка да се освободят сега. С това ще поощрите всякакви бунтове в кралството; така излагате на опасност собствения си авторитет, братко мой.

Шарл дьо Валоа кипна.

— Достатъчно е, племеннико мой—извика той, като се обърна към Филип дьо Поатие, — дето ви върнаха съпругата, която току-що излезе от Дурдан. Недейте се хвърля сега в защита на нейната майка! Не бива да молите краля да отваря затворите за когото ви е угодно и да ги държи затворени за онези, които не обичате.

— Не виждам тук нищо подобно, чичо—отвърна Филип.

— Аз пък виждам; човек с право би рекъл, че графиня Мао̀ направлява всичките ви действия.

В края на краищата Вироглавия предписа на Мао̀ да се разпореди за освобождаването на двамата благородници. В обкръжението на графинята бе пусната в обръщение една ехидна приказка: „Нашият господар Луи е сега в плен на милосърдието.“20

Суастър и Комон, двама юначаги, които чудесно се допълваха един друг — единият имаше голяма уста, другият беше върл побойник, — излязоха след едноседмичното си задържане с ореол на мъченици. На 26 септември те събраха в Сен Пол всички свои привърженици, които сега се назоваваха помежду си „съюзници“. Суастър говори надълго и нашироко, а грубият му език и не обузданите му предложения спечелиха одобрението на всички присъствуващи. Решиха да откажат да плащат налози и да избесят всички превота, бирници, сержанти и други представители на графинята.

Кралят прати двамата си съветници Гийом Флот и Гийом Помие да се опитат да успокоят духовете и да уговорят нова среща между страните, този път в Компиен. „Съюзниците“ приеха предложението за такава среща, но едва-що двамата Гийомовци напуснаха заседанието, пристигна пратеник на Робер д’Артоа, целият плувнал в пот и задъхан от дълго препускане. На бароните той носеше кратка вест: графиня Мао̀, обгръщайки пътуването си в дълбока тайна, щеше да пристигне лично в Артоа; на следващия ден щеше да бъде в замъка Виц у Дени д’Ирсон.

Когато Жан дьо Фиен оповести новината на всички, Суастър се провикна:

— Сега знаем, господа, какво трябва да правим.

Тази нощ пътищата на Артоа ехтяха от тропот на препускащи коне и дрънкане на оръжие.

II. ЖАНА, ГРАФИНЯ ДЬО ПОАТИЕ

Голямата пътническа карета, цялата украсена с рисувана и позлатена резба, се носеше между дърветата. Беше толкова дълга, че понякога трябваше да спира и да се връща назад, за да вземе някой завой, а хората от ескорта слизаха от конете си, за да я тикат по стръмните места.

Въпреки че огромният сандък от дъбово дърво лежеше направо върху осите, пътуващите в него не усещаха много неравностите на пътя, толкова възглавници и килими имаше вътре. В колата пътуваха шест жени, настанени почти като в стая, бъбреха, играеха на кокалчета или на гатанки. Чуваше се бръснещият шум на ниските клони о кожения покрив.

Жана дьо Поатие отдръпна завесата, украсена, с лилии и с трите златни замъка на Артоа.

— Къде се намираме? — попита тя.

— Минаваме покрай река Оти, мадам… — отговори Беатрис д’Ирсон. — Току-що прекосихме Окси-льо-Шато. След по-малко от час ще бъдем във Виц, у чичо ми Дени… Той много ще се успокои, като ви види. А там може би ще бъде вече и мадам Мао̀ заедно с монсеньор съпруга ви.

Жана дьо Поатие гледаше природата, още зелените дървета, ливадите, по които селяните косяха рядката трева под слънчевото небе. Както често се случва след влажно лято, времето през този месец септември беше хубаво.

— Мадам Жана, моля ви… не се навеждайте постоянно навън — подзе Беатрис. — Мадам Мао̀ препоръча да внимавате никак да не се показвате… докато сме в Артоа.

Но Жана не я сдържаше. Искаше да гледа, да гледа! Цяла седмица, откакто я бяха освободили, не правеше нищо друго, само гледаше. Както изгладнелият се тъпче с храна и си мисли, че никога няма да може да се засити, така и тя поглъщаше с очите си света около нея. Листата на дървесата, пухкавите облачета, камбанарията, откроила се в далечината, прелитащата птичка, тревата по крайпътните склонове, всичко й се виждаше чудесно и тя се захласваше.

Когато портите на замъка Дурдан се отвориха пред нея и началникът на крепостта се поклони доземи, за да й пожелае добър път и да й каже колко голяма чест е било за него да я има за свой гост, тя се почувствува като зашеметена.

„Ще мога ли да свикна отново със свободата?“ — мислеше си Жана.

В Париж я очакваше разочарование. Майка й бе трябвало набързо да замине за Артоа. Но й беше оставила пътническата си карета, както и няколко придворни дами с многобройна прислуга.

Докато кроячи, шивачки и везбарки бързаха да възстановят гардероба й, Жана използува няколкодневното спиране, за да обиколи столицата, придружена от Беатрис. Чувствуваше се като чужденка, дошла от другия крайна света, и се дивеше на всичко, което виждаше. Улиците! Не можеше да се нагледа на зрелището, което предлагаха улиците, витрините по Галерията на галантеристите, дюкянчетата по Кея на златарите!… Искаше й се до всичко да се докосне, от всичко да купи. Макар че се държеше на висота и с достойнство, което й беше присъщо, очите й искряха, тялото й потръпваше от наслада, когато пипаше брокатите, бисерите, накитите. И въпреки всичко не можеше да прогони спомена, че бе обикаляла същите тези дюкянчета с Маргьорит Бургундска, Бланш и братя д’Оне…

„Бях се зарекла твърдо в затвора, че ако някога изляза оттам — си каза тя, — няма никога вече да пилея времето си за празни неща. Пък и по-рано не се увличах много по тях! Откъде се взе тази неутолима жажда, която не мога да възпра?“

Взираше се в премените на жените, забелязваше новостите в прическите, роклите и наметалата. Мъчеше се да прочете в очите на мъжете какво впечатление им прави. Безмълвните комплименти, които получаваше, погледите на младите хора, които извръщаха глава подир нея, можеха да я успокоят напълно. За кокетството си тя бе измислила лицемерно извинение:

„Трябва да разбера дали все още притежавам някакви прелести за моя съпруг?“

Всъщност шестнадесетте месеца затворничество не бяха оставили големи следи върху нея. Условията в Дурдан по нищо не можеха да се сравнят със суровия режим в замъка Гайар. Жана разполагаше там с прилично жилище и с прислужница, беше й разрешено да чете, да бродира, дори да се разхожда в градинката на замъка.

По-страшна, отколкото всякакви страдания, беше непоносимата скука.

Под изкуствените къдри, навити около ушите й, тънката шия носеше все тъй грациозно малката глава с високи скули и златисти, удължени към слепоочията очи, тези очи, които подобно на походката, на цялата й осанка някак напомняха светлите хрътки от Северна Африка. Освен по цветущото си здраве Жана твърде малко приличаше на майка си, а по-скоро на покойния палатински граф, изискан и елегантен благородник.

Сега, когато наближаваше краят на пътуването, нетърпението й растеше все повече и повече; последните часове й се струваха по-дълги от всички изтекли месеци. Не бяха ли конете забавили хода си? Не можеше ли да се подканят кочияшите да карат по-бързо?

— О, и аз също, мадам, бързам да стигнем, но не по същите причини като вас — обади се една от придворните дами, седнала в другия край на каретата.

Тази жена, мадам Бомон, беше бременна от шест месеца. Пътуването започваше да й тежи; час по час тя свеждаше очи към корема си и въздишаше тъй шумно, че останалите дами не можеха да не се засмеят.

Жана дьо Поатие рече полугласно на Беатрис:

— Съвсем сигурна ли си, че мъжът ми не си е намерил някоя друга връзка през всичкото това време? Да не ме лъжеш?

— Но не, мадам, уверявам ви… Пък и как би погледнал монсеньор дьо Поатие други жени сега, когато вече не може да мисли за тях… след като пи от билето, което ще ви го върне цял-целеничък. А и нали той измоли от краля освобождаването ви!

„Дори да си има любовница, какво пък — ще свикна някак. По-добре мъж, споделен с друга, отколкото затвор“ — си каза Жана.

Тя отново отдръпна завеската, като че ли с това щеше да ускори хода на колата.

— За бога, мадам, не се показвайте толкова често… Сега нас никак не ни обичат в този край.

— Но хората ми изглеждат толкова приветливи. Нямат ли дружелюбен вид тия селяни, дето ни поздравяват? — отвърна Жана.

Тя пусна завеската и не видя, че веднага щом каретата отмина, трима крепостни, които я бяха поздравили с нисък поклон, се пъхнаха тичешком в близките храсталаци, където отвързаха конете си и препуснаха в галоп.

Малко след това каретата влезе в двора на замъка Виц; там търпението на графиня Поатие беше подложено на ново изпитание. Посрещна я Дени д’Ирсон, който й съобщи, че не са дошли нито графиня д’Артоа, нито граф дьо Поатие и че двамата я очакват в замъка Еден, на десетина левги по на север. Жана пребледня.

— Какво означава това? — попита тя, извърната към Беатрис. — Да не искат да се измъкнат, без да ме видят?

Обзе я внезапна тревога. Цялото това пътуване, и пинтата кръв, взета от ръката й, и билето, и любезностите на пазача в Дурдан — не беше ли всичко това епизоди от предварително скроена комедия, в която Беатрис играеше ролята на коварната измамница? В края на краищата Жана нямаше никакво доказателство, че съпругът й наистина е издействувал завръщането й. Не се ли готвеха просто да я прехвърлят от един затвор в друг, като замаскирваха пътуването — по непонятни за нея причини — с външните признаци на някакво освобождение? Освен ако, освен ако — и Жана потрепера, като си помисли за най-лошото, — освен ако се бяха погрижили да я покажат из Париж, свободна и помилвана, за да могат след това безнаказано да я ликвидират. Беатрис не беше скрила от нея, че Маргьорит бе умряла при твърде подозрителни обстоятелства. Жана вече се питаше дали няма да я сполети и нея подобна участ.

Тя неохотно вкуси от обеда, поднесен й от Дени д’Ирсон. Чувството на щастие, което я изпълваше от седмица насам, изведнъж отстъпи място на мъчителна тревога и тя се опитваше да разчете съдбата си в лицата, кои то я заобикаляха. Беатрис с провлечения си и винаги леко насмешлив глас беше непроницаема. Нейният чичо пък, ковчежникът, едва обелваше дума, отговаряше уклончиво на въпросите и по всичко личеше, че е много угрижен за нещо. На трапезата имаше и двама благородници, сеньорите Лик и Недоншел, които бяха представени на Жана като нейни придружители до Еден. Лицата им не й харесаха много. Не бяха ли те натоварени със зловеща задача при някой завой на пътя?

Когато се обръщаха към Жана, никой не споменаваше нито дума за задържането й; всички се правеха, като че ли не знаят, че тя въобще е била в затвор, а тъкмо това я безпокоеше. Разговорите, от които не проумяваше нищо, се въртяха единствено около положението в Артоа, около обичайното право, около срещата в Компиен, предложена от пратениците на краля, около размириците.

— Не забелязахте ли, мадам, някакво оживление по пътя или струпване на въоръжени мъже? — я попита Дени д’Ирсон.

— Не видях нищо подобно, месир Дени — отвърна тя — и селата ми се сториха съвсем спокойни.

— Все пак ми доложиха за движение на хора; двама от нашите превота са били нападнати отзарана.

Жана все повече клонеше към мисълта, че всички тези приказки имат само за цел да приспят подозренията й. Струваше й се, че невидима мрежа се затяга около нея. Чувствуваше се сама, ужасно сама…

Бременната дама ядеше с необикновена лакомия и продължаваше да въздиша шумно, като поглеждаше корема си.

Сир дьо Недоншел, мъж с големи зъби, жълтеникаво лице и хлътнали рамене, каза:

— Уверявам ви, месир Дени, че графиня Мао̀ ще бъде принудена да отстъпи. Използувайте влиянието си върху нея. Нека отстъпи, поне отчасти. Да се откаже от вашия брат, колкото и тежко да ни е да ви кажем това, или да се престори, че се отказва от него, защото съюзниците няма да се съгласят да преговарят, докато той е канцлер. Сир дьо Лик и самият аз се излагаме на голям риск, като оставаме верни на графинята, а си даваме вид, че сме на страната на бароните. Колкото повече чака тя, толкова повече нейният племенник Робер печели почва.

В този миг един сержант, гологлав и задъхан, се втурна в столовата.

— Какво има, Корнийо? — попита Дени д’Ирсон. Сержант Корнийо пошушна няколко откъслечни думи на ухото му. Дени д’Ирсон побледня, отмахна кърпата от коленете си и скочи от пейката.

— Само за момент, господа, трябва да отида да видя… И се втурна с всички сили към една от малките врати на залата, следван по петите от Корнийо. Бързите им стъпки заглъхнаха по някакво стълбище.

Миг след това, докато седналите около масата още не се бяха съвзели от изненадата, от двора се надигна голяма глъчка. Като че ли цяла армия бе нахлула там в галоп. Едно куче, навярно ритнато с ботуш, зави кански. Лик и Недоншел изтичаха до прозорците, а жените от свитата на графиня Поатие се скупчиха в един ъгъл на залата като стадо токачки. До Жана останаха само Беатрис и бременната жена, чието лице бе съвсем прижълтяло.

Беатрис сключи ръце, тя трепереше. Жана се убеди, че тя не е в сговор с нападателите. Но това не облекчаваше с нищо положението, а и нямаше време за размишление.

Вратата не просто се отвори, а отхвръкна и дванадесетина барони, предвождани от Суастър и Комон, нахълтаха с извадени саби, крещейки:

— Къде е предателят, къде е предателят? Къде се е скрил?

Те се спряха, сепнати за миг от сцената, която се разкри пред очите им. Имаше не една причина за изненада. Първо, нямаше го Дени д’Ирсон, когото бяха сигурни, че ще заварят тук — беше изчезнал сякаш под мантията на вълшебник. Сетне, групата скимтящи или изпоприпадали жени, притискащи се една до друга и очакващи да бъдат подложени на поголовно насилие. А най-после и най-вече присъствието на Лик и Недоншел. Само до преди два дни, в Сен Пол, тези двама рицари се числяха към заговорниците и ето че ги откриваха седнали на трапеза в дом от противния лагер.

Върху изменниците си изсипа порой от оскърбления; питаха ги колко са взели за клетвоотстъпничеството и дали са се продали на Ирсоновци за тридесет сребърника; Суастър удари Недоншел с желязната си ръкавица по дългото жълтеникаво лице и от устата му потече кръв.

Лик понечи да се обясни, да се оправдае.

— Дойдохме тук да защитим вашата кауза; искахме да избегнем проливане на кръв и излишни разрушения. Бяхме на път да постигнем повече с приказки, отколкото вие с вашите саби.

Обсипаха го с ругатни и го накараха да замлъкне. Другите бунтовници в двора продължаваха да вдигат врява. Не бяха по-малко от стотина.

— Не казвайте името ми — пошепна Беатрис на графиня дьо Поатие, — защото са тръгнали да гонят моето семейство.

На бременната дама й прилоша и тя се строполи върху пейката.

— Къде е графиня Мао̀? — крещяха бароните. — Тя трябва да ни изслуша!… Знаем, че се намира тук, ние проследихме каретата й…

Нещата започнаха да се изясняват за Жана. Не за нейния живот бяха дошли тук тези кресльовци. Едва преминала първата уплаха, в гърдите й се надигна гняв: в нейните жили се пробуди кръвта на Артоа.

— Аз съм графиня дьо Поатие — извика тя — и аз пътувах с каретата, която сте видели. Не ми харесва, когато влизат с толкова шум там, където се намирам аз.

Метежниците не знаеха, че е излязла от затвора, и това неочаквано съобщение ги накара за миг да замлъкнат. Изненадите наистина се редуваха една подир друга.

— Ще ми кажете ли имената си — подзе отново Жана, — защото аз съм свикнала да разговарям само с хора, които са ми представени, и ми е трудно под бойните ви доспехи да видя кои сте.

— Аз съм сир дьо Суастър — отвърна предводителят с рунтави рижи вежди, — а това е моят другар Комон. Тези тук са монсеньор Жан дьо Фиен, месир дьо Сен Вьонан, месир дьо Лонвиле. Търсим графиня Мао̀…

— Как? — прекъсна го Жана. — Та аз чувам само имена на благородници! Не бих го повярвала, като виждам как се отнасяте с дами, които ви подобава да закриляте, а не да нападате. Вижте мадам дьо Бомон, която е почти пред раждане, а я накарахте да припадне. Не ви ли е срам?

Сред съюзниците се прокрадна нерешителност. Жана беше красива жена и твърдото й държане внушаваше респект. Освен това беше снаха на краля и както личеше, си беше възвърнала благоволението му. Жан дьо Фиен, от най-знатно потекло и най-високопоставеният сред нахлулите в залата сеньори, си спомни, че я е виждал на времето в двора. Той я увери, че никой не й мисли злото; целта на тяхната акция беше Дени д’Ирсон, задето се бе заклел, че се отрича от брат си и бе престъпил клетвата си.

В действителност те се бяха надявали да хванат Мао̀ в клопка и да я заставят със сила да отстъпи. За да си отмъстят за несполуката, се спуснаха да грабят в замъка.

Цял час замъкът Виц кънтеше от трясъка на блъскащи се врати, разбити мебели и изпотрошени съдове. Свличаха от стените килимите и гоблените, грабеха сребърните прибори и предмети от шкафовете.

Сетне, поусмирили се, но все още заплашителни, накараха Жана и придворните й дами да се качат отново в голямата позлатена карета; Суастър и Комон поеха командуването на ескорта и колата, обградена от звънтяща стомана, потегли за Еден.

По този начин съюзниците бяха сигурни, че ще стигнат до графиня д’Артоа.

На излизане от селището Иверни, отдалечено на около левга, ескортът спря. Неколцина бунтовници, тръгна ли да търсят Дени д’Ирсон, бяха успели да го заловят тъкмо когато се опитваше да пресече река Оти, газейки през мочурища. Той се появи изкалян, пребит, окървавен, вързан с вериги и залитащ между двама барони на коне.

— Какво ще сторят с него? Какво ще му направят? — мълвеше Беатрис. — Вижте на какво са го направили!

И почна да изрича с беззвучен глас тайнствени молитви, които нямаха никакъв смисъл ни на латински, ни на френски.

След дълги пререкания бароните решиха да задържат Дени като заложник и да го затворят в един съседен замък. Но кръвожадната им ярост се нуждаеше от някаква жертва.

Сержант Корнийо беше заловен едновременно с Дени. Същият този Корнийо, за зла чест, бе участвувал преди известно време при задържането на Суастър и Комон. Двамата го познаха и съюзниците настояха да си разчистят на място сметките с него. Но смъртта му трябваше да послужи за назидание и да накара всички сержанти на Мао̀ да се замислят. Някои предлагаха бесилка, други искаха Корнийо да бъде пребит върху колело, трети — да бъде заровен жив в земята. Съперничейки си по жестокост, всички се надникваха пред него по какъв начин да го убият, докато сержантът на колене, плувнал в пот, крещеше, че е невинен, и молеше за пощада.

Суастър измисли едно решение, което удовлетвори всички освен осъдения.

Отидоха да търсят стълба. Вдигнаха Корнийо на едно дърво и го завързаха под мишниците; сетне, след като се бе люлял и ритал известно време за голямо удоволствие на бароните, прерязаха въжето и го оставиха да падне на земята. Със строшени крака, нещастникът крещеше през цялото време, докато копаеха гроба му. Заровиха го прав, остана да стърчи само главата му, в която се въртяха безумни очи.

Каретата на графиня дьо Поатие чакаше на пътя и дамите от свитата запушиха ушите си, да не чуват виковете на изтезавания. Графиня дьо Поатие усети, че й прилошава, но не посмя да се намеси от страх, че гневът на съюзниците може да се обърне срещу нея.

Най-после Суастър подаде големия си меч на един от своите оръженосци. Острието проблесна до сами земята и главата на сержант Корнийо се отърколи в тревата, а струята кръв, бликнала като от червен водоскок, ороси разкопаната пръст наоколо.

Тъкмо когато каретата потегляше отново, бременната дама бе обзета от болки; тя започна да стене и се отметна назад. Веднага разбраха, че няма да дочака края на бременността си.

III. ВТОРАТА ДВОЙКА НА КРАЛСТВОТО

Еден беше голяма крепост с три отбранителни пояса, пресечена от ровове и съоръжена с бойни кули, осеяна с постройки, конюшни, плевници, навеси и складове и свързана чрез няколко подземни ходника с околната местност. В нея лесно можеше да бъде настанен гарнизон от осемстотин стрелци. В очертанията на третия двор се издигаше главната резиденция на графовете на Артоа, в чиито крила се помещаваха разкошно обзаведени покои.

— Докато съм господар на това място — обичаше да казва Мао̀, — моите непокорни барони няма да излязат на глава с мен. Те ще се изтощят, преди стените да рухнат, и моят племенник много се лъже, ако смята, че ще му позволя някога да сложи ръка на Еден.

— Еден ми принадлежи по право и по наследие — заявяваше от своя страна Робер д’Артоа. — Леля ми Мао̀ го открадна от мен, както заграби и цялото графство. Но аз ще се боря, докато си го върна.

Когато съюзниците, които придружаваха каретата на Жана дьо Поатие, носейки на върха на пика главата на сержанта Корнийо, пристигнаха привечер пред първата стена, броят им беше чувствително намалял. Сир дьо Журни под предлог, че трябвало да нагледа прибирането на сеното си, напусна ескорта, последван скоро от сир дьо Гивенши, младоженец, който пък се боеше, че невестата му се отегчава или се безпокои за него. Други, чиито имения се виждаха от пътя, предпочетоха да вечерят у дома си, като взеха със себе си най-добрите си приятели и уверяваха, че ще се върнат веднага. Бяха останали едва тридесетина от най-упоритите, а те не бяха слизали от конете си вече няколко дни и се чувстваха малко уморени от тежестта на стоманените си облекла.

Трябваше да преговарят доста дълго, преди да ги допуснат да минат през външната охрана. После пак ги на караха да чакат заедно с каретата на Жана дьо Поатие между първата и втората стена.

Новата луна бе изгряла на още светлото небе. Но в дворовете на Еден сенките ставаха все по-плътни. Всичко изглеждаше спокойно, премного спокойно дори, за да бъде по вкуса на бароните. Учудваха се, че виждат толкова малко въоръжени мъже. В дъното на една конюшня изцвили кон, подушил присъствието на други коне.

Усетила полъха на вечерния хлад, Жана си спомни познатите миризми от детинство. В каретата мадам дьо Бомон продължаваше да стене и да хленчи, че умира. Бароните спореха помежду си. Някои смятаха, че са сторили достатъчно засега, че работата започва да намирисва на клопка и че би било по-добре да дойдат друг път с по-големи сили. Жана разбра, че може да откарат и нея като заложница.

Най-после спуснаха втория подвижен мост, после третия. Бароните се колебаеха.

— Съвсем сигурна ли си, че майка ми е тук? — пошепна Жана на Беатрис д’Ирсон.

— Кълна се в живота си, мадам.

Тогава Жана подаде глава от каретата.

— Е, господа — каза тя — вие като че ли не бързате вече да разговаряте с вашата сюзеренка или загубихте смелост, когато се приближихте до нея?

Тези думи накараха бароните да тръгнат напред и за да не се изложат в очите на една жена, влязоха в третия двор и скочиха от конете си.

Колкото и да сме подготвени за някое събитие, то рядко става точно така, както сме очаквали.

Жана дьо Поатие си бе представяла по най-различни начини онзи миг, в който щеше да се озове пред своите близки. Беше се подготвила за всичко — и за леден прием, и за прегръдки, и за тържествената сцена на официалното опрощение, и за интимната среща на помирението. Беше обмислила поведението и предвидила думите си за всяка възможност. Но никога не бе допускала, че ще се върне в семейния замък сред хаоса на гражданска война и придружавана от придворна дама, готова всеки миг да пометне.

Когато влезе в голямата, осветена със свещи зала, където графиня Мао̀, застанала права, със скръстени ръце и стиснати устни, наблюдаваше приближаването на бароните, нейните първи думи бяха:

— Майко, трябва да се даде помощ на мадам дьо Бомон, има опасност да пометне. Вашите васали твърде много я изплашиха.

Графинята тутакси прати кръщелницата си Мао̀ д’Ирсон, сестра на Беатрис и придворна дама като нея, да доведе личните й лекари Ерман и Павийи, за да се погрижат за болната. После запретна ръкави и се обърна към бароните: — Това ли наричате, недостойни господа, рицарска постъпка — да нападнете благородната ми дъщеря и дамите от свитата й, и така ли смятате, че ще ме накарате да отстъпя? Ще ви бъде ли приятно, ако постъпят така с вашите жени и дъщери, когато са на път? Хайде, отговаряйте и кажете какво извинение имате за вашите злодеяния, за които ще поискам наказание от краля! Съюзниците изтикаха Суастър напред.

— Говори! Кажи каквото трябва…

Суастър се изкашля, за да прочисти гърлото си. Беше толкова много приказвал, ругал, обвинявал, роптал и подстрекавал привържениците си, че сега, в най-решителния момент, не му достигна глас.

— Ами че, мадам — започна той с пресипнало гърло. — ние искаме да знаем дали най-после ще махнете вашия лош канцлер, дето погазва нашите прошения, и ще се съгласите да ни признаете обичайното право, каквото си е било по времето на Свети Луи…

Той замлъкна, защото в този миг в залата влезе друг човек и този човек беше граф дьо Поатие. С леко наклонена към рамото глава той пристъпваше с широка, спокойна крачка. Бароните, които не очакваха тази поява на брата на краля, се притиснаха един към друг.

— Сеньори… — каза граф дьо Поатие. Но спря да говори, като съзря Жана.

Отиде при нея и я целуна в устата, до немай-къде непринудено, пред всички присъствуващи, за да покаже, че жена му е получила пълно опрощение и следователно интересите на Мао̀ са за него въпрос на семейно задължение.

— И тъй, господа — подзе отново той, — ето че сте дошли тук недоволни. Добре де, но недоволни сме и ние Така че ако се заинатим и вие, и ние, и си служим с насилие, няма да спечелим нищо… А, познах ви, Белиенкур, вие бяхте на похода… До насилие прибягват хора, които не могат да мислят… Привет, Комон… О, и моят братовчед дьо Фиен! Не съм очаквал, че ще ме навестите в подобно общество…

И докато говореше, той крачеше между тях, оглеждаше ги един по един, обръщаше се по име към онези, които вече познаваше, протягаше им ръката си с обърната надолу длан, за да я целунат в знак на чинопочитание.

— Ако графиня д’Артоа пожелаеше да ви накаже заради лошото ви отношение към нея, това би й било много лесно… Месир дьо Суастър, погледнете от този прозорец и ми кажете дали имате някаква възможност да се измъкнете?

Неколцина от заговорниците се приближиха до прозорците; по стените се виждаха редици от шлемове, открояващи се срещу здрачното небе. В двора заемаше позиция рота стрелци, а сержантите бяха готови при първия знак да вдигнат мостовете и да спуснат железните решетки.

— Да бягаме, докато е време — промълвиха някои.

— О, недейте, господа, недейте бяга; няма да стигнете по-далеч от втората стена. Още веднъж ви казвам, че ние искаме да избегнем насилието, и аз моля вашата сюзеренка да не употреби оръжие срещу вас. Нали така, майко?

Графиня Мао̀ кимна в знак на съгласие.

— Да се опитаме да разрешим по друг начин разногласията си — продължи граф дьо Поатие и седна. Сетне покани бароните да го последват и поръча да им донесат за пиене.

Тъй като нямаше места за всички, някои насядаха на пода. Това редуване на заплахи и любезности ги объркваше.

Филип дьо Поатие им говори дълго. Обясни им, че гражданската война носи само беди, че те са преди всичко поданици на краля, а след това поданици на графинята и че трябва да се подчинят на арбитража на върховния владетел. А кралят беше изпратил двама посланици, господата Флот и Помие, с поръчение да постигнат примирие. Защо съюзниците отхвърлят примирието?

— Моите другари вече нямат вяра в графиня Мао̀ — отговори Жан дьо Фиен.

— Примирието ви бе предложено от името на краля; значи, оскърбявате краля, като се съмнявате в думата му.

— Но монсеньор Робер ни беше уверил… — подзе Суастър.

— Аха, това и очаквах! Внимавайте, достойни господа, да не се вслушвате твърде много в приказките на монсеньор Робер, който говори много лесно от името на краля, а ви кара да работите за негова собствена изгода. Нашият братовчед от Артоа загуби процеса си срещу мадам Мао̀ още преди шест години и кралят, моят баща, чиято душа нека бог закриля, сам произнесе присъдата. Всичко, което става в графството, засяга само вас, графинята и краля.

Жана дьо Поатие наблюдаваше съпруга си. Слушаше с възхита равния тембър на гласа му, отново изпита удоволствието да го гледа как рязко повдига клепачи, когато иска да подчертае някоя фраза, с тази лека небрежност в държането, която беше само прикрита сила. Филип изглеждаше възмъжал. Чертите му се открояваха по-рязко, големият тънък нос изпъкваше още повече, лицето му бе добило зрелост и завършеност. Същевременно той като че ли беше придобил една особена властност, сякаш след смъртта на баща му част от присъщата на покойния царственост бе преминала в него.

След повече от час преговори граф дьо Поатие успя да получи каквото искаше или поне което можеше да се по стигне в рамките на разумното. Съюзниците щяха да освободят Дени д’Ирсон; Тиери засега нямаше да се връща в Артоа, но администрацията на графинята си оставаше на мястото до края на разследванията. Главата на сержант Корнийо щеше да бъде предадена на близките му, за да му направят християнско погребение…

— Защото вие сте постъпили като злодеи — рече граф дьо Поатие, — а не като защитници на правата вяра. Подобни действия откриват пътя за нови преследвания, на които самите вие скоро ще станете жертва.

Спрямо господа Лик и Недоншел няма да се прилагат никакви ответни мерки, защото те са искали само благото на всички. Омъжените и неомъжените жени от двете страни ще бъдат уважавани, както подобава в страна с рицарски нрави. И най-после всички щяха да се срещнат в Арас след две седмици, на седми октомври, за да сключат примирие до прословутата конференция в Компиен, отлагана вече толкова пъти и сега насрочена за 15 ноември. Ако двамата Гийомовци, Флот и Помие, не успеят да съгласуват исканията на бароните с желанията на краля, ще бъдат изпратени други посредници.

— Днес няма нужда да се подписва нищо; аз вярвам на думата ви, господа — рече граф дьо Поатие. — Вие сте мъже на разума и честта; добре зная, че вие, Фиен, и вие, Суастър, и вие, Лос, и всички останали няма да ме излъжете и няма да позволите да се обвързвам с лъжливи обещания пред краля. И ще склоните към благоразумие вашите приятели, за да съблюдават споразумението ни.

Така умело ги бе подхванал, че като си тръгваха, всички му благодариха, сякаш бяха намерили в негово лице защитник. Качиха се отново на конете си, минаха по трите подвижни моста и препуснаха в нощта.

— Скъпи ми синко — рече Мао̀, — вие ме спасихте. Аз не бих могла да проявя такова търпение.

— Издействувах ви двуседмична отсрочка — каза Филип и вдигна рамене. — Обичайното право на Свети Луи! Вече почват да ми дотягат с тия обичаи на Свети Луи! Сякаш баща ми въобще не е живял. Нима винаги когато един велик крал тласне кралството напред, ще се намират глупци, които упорито искат да го върнат назад? А моят брат ги насърчава!

— Ах, Филип, колко е жалко наистина, че не сте крал вие! — възкликна Мао̀.

Филип не отговори; гледаше жена си. Сега, когато страховете й бяха окончателно прогонени и бе стигнала до края на толкова месеци надежди, тя изведнъж усети, че силите я напускат и се бореше със сълзите.

За да прикрие смущението си, тръгна през залата, за да види отново кътчетата на своята младост. Но всеки познат предмет засилваше още повече вълнението й. Докосна шахматната дъска от яспис и халцедон, на която се бе учила да играе.

— Виждаш, нищо не се е променило — каза Мао̀.

— Не, нищо не се е променило — повтори Жана със свито гърло.

После се отправи към библиотеката, една от най-богатите в кралството, ако не се смятаха манастирските — в нея се пазеха дванадесет тома. Жана погали с пръст кориците… „Детствата на Ожие“, Библията на френски, „Жития на светците“, „Романът на Рьонар“, „Романът на Тристан“… Колко пъти бе разглеждала със сестра си Бланш хубавите оцветени миниатюри върху пергаментовите листа! А една от дамите на Мао̀ им четеше на глас…

— Тази тук я знаеш, нали… да, вече я бях купила тогава — рече Мао̀ и посочи „Романът на Виолетката“.

Тя се мъчеше да разсее неловкото чувство, обзело и тримата.

В този миг джуджето на Мао̀, което наричаха Жано Лудетината, влезе на дървеното си конче, което му бяха дали да язди из помещенията. Беше над четиридесетгодишно и имаше едра глава с големи кучешки очи и малко чипо носле. Стигаше едва до височината на масите; обличаха го в дреха, извезана с фигурки на животни.

Когато съзря Жана, то остана като втрещено; устата му се разтвори, но не изрече нито дума; после, вместо да започне да се премята, каквото беше задължението му, се спусна към младата жена и се просна на земята, за да целуне нозете й.

Твърдостта на Жана, самообладанието й изведнъж я напуснаха. Тя избухна в ридания, обърна се към граф дьо Поатие, видя, че той й се усмихва, и се хвърли в прегръдките му, хлипайки:

— Филип!… Филип!… Най-после съм при вас!

Суровата графиня усети леко пробождане в сърцето, задето дъщеря й се бе спуснала към съпруга си, а не към нея, за да заплаче от щастие.

„Че какво друго исках аз? — си каза Мао̀. — Най-важното е, че успях!“

— Филип, жена ви е уморена — рече тя. — Отведете я във вашите покои. Там ще ви донесат вечерята.

А когато минаха покрай нея, додаде по-тихо:

— Нали ви казвах, че ви обича!

Проследи ги с поглед, докато излязоха през вратата. После направи знак на Беатрис д’Ирсон да ги последва незабавно.

По-късно, през нощта, когато графиня Мао̀, за да се съвземе от уморителния ден, поглъщаше в леглото си шестото и последно ядене за деня, Беатрис влезе при нея с едва забележима усмивка на устните.

— Е? — каза Мао̀.

— Е, мадам, билето подействува така, както очаквахме. Сега спят.

Мао̀ се понамести върху възглавниците.

— Слава на бога — рече тя. — Събрахме отново втората двойка на кралството.

IV. ПРИЯТЕЛСТВОТО НА ЕДНА ПРИСЛУЖНИЦА

Минаха няколко седмици, почти спокойни за Артоа. Представителите на враждебните партии се срещнаха в Арас, сетне в Компиен и кралят обеща да издаде помирителното си решение преди Коледа. За известно време умиротворени, съюзниците се прибраха в мрачните си замъци.

Полята бяха тъмни и пусти, овцете блееха, сгушили се в ъглите на кошарите. Мъглявите декемврийски утрини приличаха на дименето на сурово дърво.

В заобиколения от гори дворец Венсен кралица Клеманс позна френската зима.

Следобед кралицата бродираше. Беше започнала голямо олтарно покривало с изображение на рая. Праведниците се разхождаха под равно синьо небе сред лимонови и портокалови дървета — рай, който много напомняше неаполските градини.

„Не ставаш кралица, за да бъдеш щастлива“ — си мислеше често Клеманс, като си повтаряше думите на своята баба Мария Унгарска. Всъщност не можеше да се каже, че беше нещастна; нямаше никакви причини да се чувствува нещастна. „Много греша — си казваше тя, — дето не благодаря всеки миг на твореца за всичко, което ми е дал.“ И все пак не можеше да си обясни тази умора, тъгата, скуката, които ден след ден тегнеха все повече върху нея.

Нима не беше заобиколена с внимание и грижи от всички страни? Седем придворни дами, подбрани из между най-благородните жени на кралството, и безброй прислужници се редуваха край нея, за да изпълняват и най-дребните й желания, да предугаждат и най-малкия и жест, да носят молитвеника й, да приготвят иглата й, да държат огледалото, да я загръщат с наметало, щом стане малко по-хладно…

Няколко конни куриери имаха за единствена задача да препускат между Неапол и Венсен, за да пренасят писмата, които тя си пишеше със своята баба, с чичо си крал Роберт и с всичките си роднини.

Клеманс имаше на разположение четири бели яздитни кобили със сребърни юзди и копринени поводи, из тъкани от златни нишки, а за по-дългите пътувания бе получила голяма колесница, толкова красива и пищна с пламтящите си като слънца колела, че редом с нея каретата на графиня Мао̀ приличаше на кола за сено. Не беше ли Луи най-добрият съпруг на земята? Когато при едно посещение във Венсен Клеманс заяви, че дворецът й харесва и че с удоволствие би живяла в него, Луи тутакси реши да установи резиденцията си там. Много дворяни последваха примера на краля и се настаниха в околностите. И Клеманс, която не бе имала никакво понятие какво представлява зимата във Венсен, сега не смееше да признае, че би предпочела да се прибере в Париж.

Кралят наистина я отрупваше с любезности и внимание. Не минаваше ден, без да й донесе нов подарък.

— Искам, скъпа моя — говореше той, — да бъдете най-добре гледаната жена на света.

Но бяха ли й нужни наистина трите златни корони, едната инкрустирана с десет големи розови рубина, другата — с четири големи смарагда, шестнадесет малки и осемдесет перли, а третата — пак с перли, смарагди и рубини?

За нейната трапеза Луи купи дванадесет сребърни купи с позлата и емайл, украсени с гербовете на Франция и Унгария. А понеже беше дълбоко религиозна и той много се възхищаваше от набожността й, подари й една мощехранителница на стойност осемстотин ливри, която съдържаше късче от истинския Христов кръст. Клеманс би обезсърчила голямата му добронамереност, ако кажеше на мъжа си, че молитвите могат спокойно да се произнасят и в някоя градина и че най-хубавата дарохранителница на света, пред която бледнее цялото изкуство на златарите и всичкото богатство на кралете, е слънцето, грейнало сред синьото небе над морската шир.

Предишния месец Луи й бе направил дарение на земи, които тя щеше да отиде да види при по-хубаво време — замъците и именията Меньовил, Ебекур, Сен Дени дьо Ферман, Вард и Данпиер, горите на Лион и Бре21.

— Защо, добри ми господарю — го бе попитала тя, — се лишавате от толкова блага в моя полза, щом като, тъй или иначе, аз съм само ваша слугиня й мога да ги ползувам само чрез вас.

— Не се лишавам от нищо — бе отвърнал Луи. — Всички тези имоти принадлежаха на Марини, от когото ги конфискувах с присъда, и сега мога да разполагам с тях, както ми е угодно.

Макар да й беше противна мисълта, че наследява имотите на един обесен, нима можеше да ги откаже, когато те й бяха поднесени като дар на любовта, когато кралят държеше да прогласи тази любов в самата грамота на дарението — „за жизнерадостната и мила дружба, с която смирено и любезно ни дарява Клеманс…“?

Освен това той й приписа в собственост дворците Корбей и Фонтенбло. Като че ли всяка нощ, която той прекарваше с нея, трябваше да й носи нов замък. Да, без съмнение, месир Луи много я обичаше. В нейно присъствие той никога не проявяваше сприхавия си нрав и тя не проумяваше защо му бяха дали прякора „Вироглавия“. Между тях никога не избухваше кавга, никога не се стигаше до грубости. Бог наистина й бе дал добър съпруг.

И въпреки всичко Клеманс скучаеше и въздишаше, като изтегляше златните нишки от бродираните лимони.

Напразно се бе помъчила да прояви някакъв интерес към работите на Артоа, за който Луи понякога си говореше съвсем сам пред нея, крачейки из стаята.

Плашеше се от грубите задявки на Робер д’Артоа и от начина, по който й викаше „братовчедке!“, сякаш подвикваше на хайка кучета; за нея този мъж си оставаше преди всичко удушвач на лисици. Дразнеше я монсеньор дьо Валоа, който често й говореше:

— Е, племенничко моя, кога ще дарите кралството с наследник?

— Когато бог поиска, чичо — отговаряше тя кротко.

Всъщност тук тя нямаше приятели. Тъй като беше проницателна и лишена от суетност, долавяше корист в чувствата, които й засвидетелствуваха. Вече разбираше, че кралете никога не са обичани заради самите тях, че хората, които коленичат в нозете им, винаги търсят на килима някоя троха от властта.

„Не ставаш кралица, за да си щастлива; възможно е дори тъкмо защото си кралица, да не можеш да бъдеш щастлива“ — си повтаряше Клеманс същия следобед, когато монсеньор дьо Валоа с обичайната си припряна стъпка влезе при нея й каза:

— Племеннице моя, нося ви вест, която много ще развълнува двора. Етърва ви мадам дьо Поатие е бременна. Акушерките го потвърдиха отзарана.

— Много се радвам за мадам дьо Поатие — отвърна Клеманс.

— Тя ще ви бъде благодарна — продължи Шарл дьо Валоа, — защото не на друг, а на вас дължи положението, в което се намира сега. Ако не бяхте поискала помилването й в деня на сватбата, много се съмнявам, че Луи би й простил тъй скоро.

— Значи, бог ми показва, че съм сторила добре, щом като благославя този брак.

— Както изглежда, бог не бърза толкова да благослови вашия. Кога най-после ще се решите, племеннице моя, да последвате примера на етърва си? Жалко е наистина, че тя ще ви изпревари. Хайде, Клеманс, искам да ви поговоря като баща. Знаете, че не обичам да го усуквам, когато имам да кажа нещо… Добре ли изпълнява Луи задълженията спрямо вас?

— Луи е толкова внимателен към мен, колкото въобще може да бъде един съпруг.

— Чуйте, племеннице, разберете ме добре; имам пред вид неговите задължения като съпруг-християнин — неговите плътски задължения, ако предпочитате.

Руменина обля челото на Клеманс.

— Не виждам — смотолеви тя, — че Луи би могъл да бъде упрекнат за нещо в това отношение. Та аз съм омъжена едва от пет месеца и не мисля, че има вече повод да се тревожите.

— Но, кажете, удостоява ли той редовно леглото ви?

— Почти всяка нощ, чичо, ако именно това държите да узнаете; а когато го пожелае, какво мога да бъда повече аз от негова слугиня.

— Добре, добре, да се надяваме — рече Шарл дьо Валоа. — Но трябва да разберете, племеннице моя, че не друг, а аз уредих този брак; не бих искал да ме корят за лош избор.

За пръв път Клеманс усети прилив на гняв. Тя отмахна бродерията си, стана от стола и с глас, в който можеше да се долови тонът на старата кралица Мария, каза:

— Вие като че ли забравяте, месир чичо мой, че баба ми е дала живот на тринадесет деца и че майка ми Клеманс Хабсбургска имаше вече три, когато умря почти в тази възраст, в която съм аз сега. Леля ми Маргьорит, вашата първа съпруга, не ви е дала повод да се оплаквате, доколкото знам. Жените от нашия род са плодовити и го доказват в не едно кралство. Ако има някаква пречка да се осъществи вашето пожелание, тя няма да е от моята кръв. И по този въпрос, месир, достатъчно говорихме за днес, а и завинаги.

Сетне се оттегли в стаята си и не позволи на никоя от придворните да я последва.

В тази стая два часа по-късно първата камериерка Йодлин влязла, за да приготви леглото, я завари седнала до прозореца, зад който вече се бе спуснала нощта.

— Как може, мадам — възкликна тя, — оставили са ви без светлина! Ще повикам веднага!

— Не, не, не искам никого — рече беззвучно Клеманс. Камериерката разрови гаснещия огън, пъхна в жарта един насмолен клон и запали с него свещта, набучена на железен светилник.

— О, мадам, та вие плачете? — каза тя. — Да не би някой да ви е наскърбил?

Кралицата изтри очи.

— Лошо чувство измъчва душата ми — каза отривисто тя. — Аз ревнувам.

Йодлин я погледна изненадана.

— Вие да ревнувате, мадам,? Но каква причина може да имате за ревност? Съвсем сигурна съм, че нашият господар сир Луи не ви мами, нито дори е помислял за това.

— Ревнувам мадам дьо Поатие — подзе Клеманс. — Завиждам й, задето ще има дете, а аз не очаквам. О, аз много се радвам за нея наистина; но не знаех, че от щастието на друг може тъй силно да те заболи.

— Наистина, мадам, от него може силно да боли — от чуждото щастие!

Йодлин изрече това някак особено, не като прислужница, която се съгласява с думите на господарката си, а като жена, която е преживяла същата мъка и я разбира. Това не убягна на Клеманс.

— И ти ли нямаш деца? — я попита тя.

— Напротив, мадам, напротив, имам дъщеричка, която носи моето име и скоро навърши десет години.

После се обърна и се засуети около леглото, като сне покривките от брокат и катерича кожа.

— Отдавна ли си камериерка в този замък? — продължи Клеманс.

— От пролетта, тъкмо преди да дойдете вие. Дотогава бях в градския дворец, където се грижех за бельото на нашия сир Луи, а преди него съм вършила това десет години за неговия баща, крал Филип.

Настъпи мълчание; чуваше се само как ръката на жената отупва възглавниците.

„Тя сигурно знае всички тайни на този дом… и на неговите спални — си каза кралицата. — Но не, няма да я питам за нищо, не искам да я разпитвам. Лошо е да се насърчават слугите да приказват… Това е недостойно за мен.“

Но кой друг можеше да я осведоми, ако не една слугиня, ако не едно от тези същества, които споделят личния живот на кралете, без да делят с тях властта? Тя никога не би посмяла да зададе на някой от членовете на кралското семейство въпроса, който пареше мисълта й след разговора с Шарл дьо Валоа; пък и щяха ли да й дадат искрен отговор? Всъщност нямаше доверие в никоя от високопоставените дами при двора, защото никоя не й беше истинска приятелка. Клеманс се чувствуваше като чужденка, която ласкаят с празни комплименти, но знаеше, че я наблюдават и дебнат, че никой не би й простил и най-малката грешка. Затова можеше да се отпусне само пред прислужниците. Йодлин й вдъхваше особено доверие. С прямия си поглед и безизкуствено държане, със старателните си и спокойни движения първата камериерка проявяваше от ден на ден по-голямо внимание към нея, но го правеше незабележимо, без показност.

Клеманс се реши.

— Вярно ли е — запита тя, — че малката Наварска принцеса, която държат далеч от двора и която съм видяла само веднъж, не е дете на моя съпруг?

В същото време си помисли:

„Не трябваше ли по-рано да бъде известена за всички тайни на тази корона. Баба ми е трябвало да се осведоми по-добре; всъщност ме подтикнаха към този брак, без да знаят много неща.“

— Какво да ви кажа, мадам… — отвърна Йодлин и продължи да оправя възглавниците, сякаш въпросът не я бе изненадал кой знае колко много, — мисля, че никой не знае това, нито дори нашият сир Луи. Всеки говори каквото му изнася; тези, които твърдят, че Наварската принцеса е дъщеря на краля, имат интерес да говорят така, а също и онези, която я смятат за незаконнородена. Има и такива, като монсеньор дьо Валоа, които менят мненията си според случая, и то за нещо, за което може да има само една истина. Единственият човек, който можеше да каже нещо със сигурност — нейно величество Маргьорит Бургундска, сега лежи с натъпкана с пръст уста…

Йодлин замлъкна и погледна кралицата.

— Вие се безпокоите, мадам, да не би нашия сир кралят…

Пак се спря, но Клеманс я насърчи с поглед.

— Успокойте се, мадам — рече Йодлин — монсеньор Луи не е възпрепятствуван да има наследник, както твърдят злите езици в кралството, а и при двора.

— Знае ли се… — промълви Клеманс.

— Аз го знам — отговори бавно Йодлин — и са взети всички мерки да бъда единствената, която знам.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа истината, мадам, защото и аз си имам една тежка тайна. Сигурно би било редно още да мълча… Но няма да оскърбя дама като вас, от такова високо потекло и толкова великодушна, ако ви призная, че моята дъщеря е от монсеньор Луи.

Кралицата гледаше Йодлин с безмерно изумление. Това, че Луи бе имал друга съпруга преди нея, не бе поставяло никога особени проблеми пред нея. Като всички принцове и Луи бе оженен съобразно с интересите на държавата. Скандал, затвор и накрая смъртта го бяха разделили от невярната съпруга. Клеманс не се интересуваше от интимния живот или от тайните разногласия на съпрузите. Нито любопитство, нито каквито и да било представи занимаваха мисълта й. Но ето че любовта, извънбрачната любов се бе изправила пред нея в лицето на тази хубава румена, руса жена в разцвета на тридесетте; едва сега въображението на Клеманс заработи…

Йодлин изтълкува мълчанието на кралицата като порицание.

— Не аз го поисках, мадам, уверявам ви; той настоя за това с цялата си власт. И после, беше толкова млад, не беше никак придирчив. Една знатна дама сигурно би го смутила.

С ръка Клеманс й даде знак, че не желае по-нататъшни обяснения.

— Искам да видя дъщеря ти.

Върху лицето на камериерката се изписа уплаха.

— Вие можете да я видите, мадам, разбира се, че можете, тъй като сте кралица. Но ви моля да не го правите, защото тогава ще се разбере, че съм ви казала всичко. Тя толкова прилича на баща си, че монсеньор Луи от страх да не би видът й да ви причини болка, нареди да я пратят в манастир току преди да пристигнете. Аз ходя да я виждам само веднъж в месеца и щом стане на възраст, ще я покалугерят.

Първите реакции на Клеманс бяха винаги продиктувани от великодушие.

— Но защо — рече полугласно тя, — защо е всичко това? Как са могли да помислят, че такова нещо ще ми хареса. И с какви жени са свикнали френските князе? Значи заради мен, бедна ми Йодлин, са ти отнели дъщеричката! Моля те, много те моля да ми простиш.

— О, мадам — отвърна Йодлин, — добре зная, че не вие сте причината за това.

— Аз не съм причината, но е направено заради мен — отвърна замислена Клеманс. — Всеки от нас носи вина не само за лошите си дела, но и за всичкото зло, което е… причинил, макар и несъзнателно.

— А мен самата, мадам — подзе отново Йодлин, — която бях първа камериерка в двореца, мен монсеньор Луи ме прати тук, във Венсен, на по-ниска служба, отколкото имах в Париж. Никой не може да възразява срещу волята на краля, но това е наистина малка благодарност за мълчанието, което запазих. Монсеньор Луи сигурно е искал да скрие и мен, но не е допускал, че вие ще предпочетете този дом сред горите пред големия дворец в столицата.

Веднъж започнала да излива сърцето си, тя вече не можеше да спре.

— Сега мога да ви призная — продължи Йодлин, — че когато пристигнахте тук, бях готова да ви служа само по задължение, но не и по желание. Само една толкова благородна дама като вас, тъй добра по сърце, както сте красива на лице, можеше да ме накара да ви обикна. Та вие съвсем не знаете колко ви обичат простите хора; би трябвало да чуете какво се говори за кралицата в кухните, в конюшните, в пералните! Там, мадам, вие имате предани души, много по-предани, отколкото сред големите барони. Вие спечелихте сърцата на всички ни, дори моето, което беше заключено за вас; сега нямате по-предана слугиня от мен — завърши Йодлин, като хвана ръката на кралицата, за да я целуне.

— Твоята дъщеря ще ти бъде върната — каза Клеманс — и аз ще я закрилям. Ще говоря за това на краля.

— Недейте, мадам, моля ви — извика Йодлин.

— Кралят ме отрупва с подаръци, които не желая; защо да не ми направи един, който да ми е по сърце!

— Не, не, моля ви се от душа, не го правете — повтори Йодлин. — Предпочитам да видя дъщеря си под калугерска забрадка, отколкото зарита под земята.

За пръв път от началото на разговора Клеманс се усмихна, почти се засмя.

— Нима хората като теб във Франция толкова се страхуват от краля? Или пък все още тегне над вас спомена за крал Филип, за когото казват, че бил без милост.

Ако Йодлин хранеше искрена обич към кралицата, не по-малка беше неприязънта й към Вироглавия; сега й се представяше удобен случай да удовлетвори и двете чувства.

— Вие още не познавате монсеньор Луи такъв, какъвто всички го знаят тук; той още не ви е показал опакото на нрава си. Никой не е забравил — каза тя, като сниши глас, — че нашият сир Луи накара да изтезават прислужниците в дома му след процеса на мадам Маргьорит и че под кулата Нел бяха измъкнати осем трупа, съвсем осакатени и обезобразени. Да не мислите, че са били бутнати там случайно? Не бих искала да ни бутнат случайно и нас там, мен и дъщеря ми.

— Това са злословия, разпространявани от враговете на краля…

Но едва изрекла тези думи, Клеманс си спомни за намеците на кардинал Дюез в Авиньон.

„Нима съм се омъжила за кръвожадник?“ — помисли си тя.

— Съжалявам, ако съм казала повече, отколкото трябва — подзе отново Йодлин. — Дано бог даде да не научите нищо по-лошо от това и нека голямата ви доброта ви остави а неведение.

— Какво е това по-лошо, което бих могла да науча?… Свързано ли е то със смъртта на мадам Маргьорит…?

Йодлин повдигна тъжно рамене.

— Вие сте единствената в двора, мадам, която все още се съмнява в това. Ако още не са ви осведомили, то е защото някои чакат удобен момент може би, за да ви сторят по-голямо зло. Той накара да я удушат, това се знае. Около замъка Гайар всички го знаят… Но когато ви опознае човек, накрая не може да не се съгласи с краля.

— Боже мой, боже мой, нима е възможно…нима е възможно да е убил, за да се ожени за мен! — изхлипа Клеманс и закри лицето си с ръце.

— О, недейте плака пак, мадам — каза Йодлин. — Скоро ще стане време за вечеря, а не можете да се явите в този вид. Трябва да освежа лицето ви.

Тя отиде да вземе леген с прясна вода и огледало, притисна влажна кърпа о страните на кралицата, оправи една къдрица, която се беше разчорлила. В движенията й имаше особена мекота, някаква закриляща нежност.

За миг лицата на двете жени се появиха едно до друго в огледалото, две лица със същия светъл, златист тен, със същите големи сини очи.

— Знаеш ли, че си приличаме — каза кралицата.

— Това са най-хубавите думи, които са ми казвали, и много бих искала да беше така — отвърна Йодлин.

И тъй като бяха дълбоко развълнувани и усещаха еднаква потребност от приятелска ласка, в един и същ порив на нежност двете се прегърнаха за един кратък миг.

V. ВИЛИЦАТА И МОЛИТВЕНИЯТ ЧИН

С вирната брадичка и усмивка на уста, наметнал подплатен с кожа халат над нощницата, Луи Х влезе в стаята.

По време на вечеря кралицата му се бе видяла необичайно мрачна, студена, далечна, сякаш отсъствуваше; следеше със закъснение разговора и едва отговаряше на думите му. Това обаче не бе го много обезпокоило. „Жените ги прихващат различни настроения — си каза той, — а подаръкът, който й нося, не може да не й възвърне доброто разположение.“ Луи беше от онези съпрузи без въображение, които нямат много високо мнение за жените и смятат, че всичко може да се уреди с един подарък. Затова и влезе в стаята, приел най-ласкаво изражение и държейки продълговата кутийка за скъпоценности.

Малко се изненада, като видя Клеманс коленичила на молитвения си чин. Обикновено тя завършваше вечерните си молитви, преди да се появи той. Направи й знак с ръка, който означаваше: „Не се притеснявайте заради мен, свършете спокойно…“, и застана в другия край на стаята, като въртеше кутийката между пръстите си.

Минутите течаха; Луи отиде да вземе един захаросан бадем от купата, оставена до леглото, и го схруска. Клеманс все още коленичеше. Той се приближи до нея и тогава видя, че тя не се моли. Само го гледаше.

— Я вижте, скъпа моя — рече той, — вижте каква изненада съм ви приготвил. О, не е накит, по-скоро една рядкост, една скъпоценна находка. Вижте…

Отвори кутията и извади някакъв блестящ предмет с два остри върха. Клеманс, все още коленичила на молитвения чин, се отдръпна ужасена.

— Но, мила моя — възкликна Луи и се разсмя, — не се страхувайте, това не е направено, за да ранява! Това е виличка за ядене на круши. Погледнете колко изкусно е изработена.

И той постави върху молитвения чин една виличка с два стоманени, много остри върха, вложени в дръжка от слонова кост и цизелирано злато.

Но кралицата наистина като че ли не проявяваше голям интерес към предмета, нито оцени оригиналността му. Луи бе разочарован.

— Поръчах го нарочно за вас чрез Толомей на един златар във Флоренция. Доколкото знам, в света има само пет такива вилички, и аз пожелах вие да имате една, за да не цапате хубавите си пръсти, когато ядете плодове. Истински предмет за дама; едва ли мъж би посмял или би могъл да си служи с такъв скъпоценен прибор освен моя зет от Англия, който, както ми разправят, притежавал такава виличка и я употребявал при ядене, без да се бои от подигравки.

Мислеше си, че с последните си думи е проявил остроумие, и очакваше усмивка. Но Клеманс не се помръдна от молитвения чин и продължаваше да гледа втренчено съпруга си. Никога не бе изглеждала по-красива; дългите златисти коси падаха до кръста й.

— И още нещо — подзе пак Луи, — Толомей току-що ми съобщи, че младият му племенник, когото бях изпратил заедно с Бувил да ви доведе от Неапол, е оздравял; скоро щял да тръгне за Париж и във всяко писмо пишел на чичо си за вашите добрини.

Не последва отговор.

„Но какво й е? — се попита той. — Би могла поне да каже една думичка за благодарност.“

Всеки друг на мястото на Клеманс би го накарал да избухне в гняв; но никак не му се искаше да помрачи тъй рано щастието си с една семейна сцена. Той се овладя и направи нов опит.

— Този път наистина мисля, че работите в Артоа ще се оправят — рече той. — Нещата като че ли потръгнаха добре. Срещата в Компиен, на която тъй мило ме придружихте, постигна резултатите, които очаквах, и аз скоро ще произнеса арбитражното си решение. Всички се укротяват, когато вие сте до мен.

— Луи — каза внезапно Клеманс, — как умря първата ви съпруга?

Луи се наведе напред, сякаш бе получил удар през кръста, и я погледна за миг като втрещен.

— Маргьорит умря… умря — отговори той, като раз маха ръце — от възпаление на гърдите, което я задушило, както ми разправят.

— Луи, можете ли да се закълнете пред бога… Той я прекъсна, като повиши тон:

— За какво искате да се закълна? Няма за какво да се кълна. Накъде биете всъщност вие? Какво искате да знаете? Казах ви каквото ви казах и моля да се задоволите с това; вие няма какво да знаете повече.

И започна да крачи из стаята с обърнати навън ходила. Шията му над отвора на нощния халат бе почервеняла; големите му очи заискриха с обезпокоителен блясък.

— Не искам — изкрещя той, — не искам да ми се говори за нея! Никога! И най-малкото вие. Забранявам ви, Клеманс, да споменавате пред мен името на Маргьорит…

Пристъп на кашлица прекъсна думите му.

— Можете ли да се закълнете пред бога — повтори с решимост Клеманс, — можете ли да ми се закълнете, че вашата воля няма нищо общо с нейната смърт?

У Луи гневът бързо помрачаваше разсъдъка. Вместо просто да отрече и да вдигне рамене, както при нелепо и оскърбително твърдение, той отговори:

— Е, и ако е така? Вие сте последната, която има право да ме упреква. По-скоро би трябвало да се сърдите на вашата баба!

— На моята баба? — промълви Клеманс. — Какъв дял има моята баба във всичко това?

Вироглавия разбра тутакси, че бе сторил глупост, но това само още повече разпали яростта му. Твърде късно беше вече да се върне назад.

— Разбира се, че вината е на нейно унгарско величество! Тя настояваше вашата сватба да стане през лятото. И тогава аз пожелах… чувате ли ме добре, само пожелах… Маргьорит да бъде мъртва преди това време. И желанието ми бе чуто — това е всичко. Ако не бях изказал това желание, днес вие нямаше да бъдете кралица на Франция. Затова не се правете на толкова невинна и не стоварвайте върху мен вината за нещо, което е толкова изгодно за вас и ви издигна по-високо от всичките ви роднини.

— Никога не бих се съгласила — възкликна Клеманс, — ако знаех, че е станало на такава цена. Ето, заради това престъпление, Луи, бог не ни дарява с дете!

Луи се завъртя на място и застина вцепенен.

— Да, заради това престъпление и заради другите, които сте извършили — продължи кралицата, като се изправи на молитвения си чин. — Вие сте накарали да убият съпругата ви. Вие сте накарали да обесят месир дьо Марини. Вие държите в затвора легистите на вашия баща. Вие сте накарали да изтезават собствените ви слуги. Вие сте посегнали на живота и свободата на божии твари. И затова сега бог ви наказва, като не позволява да създавате нови твари.

Изумен, Луи я гледаше как пристъпва към него. Значи, имаше и трети човек на тоя свят, който не се плашеше от избухванията му, който можеше да прекърши яростта му и да удържи връх над него. Баща му Филип Ху бави го бе усмирявал с царствената си властност, брат му, Филип дьо Поатие, го усмиряваше с ума си и ето че новата му съпруга го бе усмирила с вярата си. Никога не бе допускал, че неговият съдник ще му се яви в брачната стая в лицето на тази тъй красива жена, чиито коси трептяха като руса комета.

Лицето на Луи се набърчи; той приличаше на дете, което ще заплаче:

— И какво искате да направя сега? — попита с изтънял глас. — Не мога да възкреся мъртвите. Та вие не знаете какво значи да бъдеш крал! Нищо не е станало безусловно по моя воля, а хвърляте цялата вина върху мен. Каква полза да ме корите за нещо, което вече не може да се поправи? Разделете се тогава с мен, върнете се в Неапол, щом като не можете да понасяте вида ми. И чакайте, докато изберат нов папа, за да разтрогне нашия брак!… Ах, тоя папа, тоя папа! — додаде той, като стисна юмруци. — Нищо лошо нямаше да се случи, ако имаше папа.

Клеманс положи ръце върху раменете му; тя беше малко по-висока от него.

— Не бих могла и да помисля да се разделя с вас — ре че тя. — Аз съм ваша съпруга, за да споделям всичко с вас, и нещастията, и радостите ви. Това, което искам, е да спася душата ви и да ви накарам да се покаете, без което няма опрощение.

Той я погледна в очите и видя в тях само доброта и горещо желание за съчувствие. Започна да диша по-леко и я притегли към себе си.

— Скъпа, мила моя, вие сте по-добра от мен, хиляди пъти по-добра! Аз не мога да живея без вас. Обещавам ви да се поправя и да се разкая искрено за злото, което може да съм причинил.

Бе заровил глава в извивката на рамото й и устните му търсеха шията й.

— Ах, скъпа моя — продължаваше той, — колко сте добра, колко е хубаво да ви люби човек! Ще бъда такъв, обещавам ви, ще бъда такъв, какъвто ме искате. Разбира се, че имам угризения, и те ме изпълват често с ужасен страх! Забравям всичко само във вашите прегръдки. Елате, мила, елате да се любим.

Опита се да я притегли към леглото, но тя не се по мръдна и той усети съпротива, отказ.

— Не, Луи, не — каза много тихо тя. — Ние трябва да се покаем.

— Но ние ще се покаем, мила; ще постим три пъти в седмицата, ако желаете. Елате, изгарям от нетърпение за вас!

Тя се отскубна и тъй като той поиска да я задържи на сила, един шев на нощницата й се разкъса. Шумът от скъсването стресна Клеманс, тя закри с ръка оголеното си рамо и изтича да се прикрие зад молитвения чин. Уплахата й предизвика у Вироглавия нов изблик на гняв.

— Но какво ви е, дявол да го вземе — изкрещя той, — и какво трябва да сторя, за да ви угодя?

— Аз не мога повече да ви принадлежа, докато не идем двамата на поклонение. Ще отидем пеш и после ще узнаем дали бог ни прощава, ако ни дари с дете.

— Най-доброто поклонение, за да имаме дете, се прави тук! — каза Луи и посочи леглото.

— О, не се подигравайте с религията — отвърна Клеманс. — Не по този начин можете да ме убедите.

— Странна е тази ваша религия, дето ви заповядва да се отказвате на съпруга си. Не са ли ви учили никога, че има дълг, от който не бива да бягате?

— Луи, вие не ме разбирате.

— Разбирам ви! Разбирам, че отказвате да ми принадлежите. Разбирам, че не ви се харесвам, че си играете с мен като Маргьорит…

И с поглед, сякаш отправен към Клеманс, той пристъпи към вилицата с двата дълги заострени върха, която все още лежеше там, на ръба на чина. Тя протегна ръка, за да вземе предмета, преди да го е сторил той. А той дори не бе осъзнал движението си; цялото му същество бе погълнато от ужаса и отчаянието, които го обземаха.

Луи беше сигурен в мъжествеността си само пред едно покорно тяло. Отказът му отнемаше всякаква сила; това беше едничката причина за драмите на първия му брак. Ами ако тази слабост го обземеше наново? Няма по-голяма мъка от неспособността да обладаеш това, което желаеш най-силно от всичко. Как можеше да обясни на Клеманс, че за него наказанието бе дошло преди престъплението? Смразен от мисълта, че затвореният кръг на отказ, немощ и омраза ще се сключи отново, той промълви сякаш на себе си:

— Нима съм обречен, нима съм прокълнат да не бъда обичан от тази, която обичам?

С притворени клепачи и още цялата разтреперана, Клеманс си каза:

„А аз помислих, че иска да ме убие?“

Обзета колкото от неясен срам, толкова и от съчувствие, тя се отдели от молитвения чин и каза:

— Добре, ще сторя каквото ви е угодно. И тръгна да гаси свещите.

— Оставете свещите да горят — рече Луи.

— Наистина ли искате, Луи…

— Свалете дрехите си.

Решена да му се подчини във всичко, тя се съблече напълно с чувството, че се покорява на някакъв демон. Ако Луи беше прокълнат, тя щеше да сподели с него наказанието. Той повлече към леглото красивото тяло, над което отново имаше пълна власт, и за да благодари на Клеманс, промълви:

— Обещавам ви, мила, обещавам ви, че ще освободя месир дьо Прел и всички легисти на моя баща. Всъщност вие искате същото, което иска и брат ми Филип!

Клеманс си каза, че това негово благоразположение може да бъде използувано за добро и макар да не се бе покаял истински, затворниците щяха да бъдат освободени.

И тази нощ един пламенен стон се надигна към потона на кралската стая. Омъжена от пет месеца, кралица Клеманс откри едва сега, че една кралица може и да не бъде нещастна и че вратите на брака могат да се отворят към невиждано блаженство.

Дълго време тя лежа омаломощена, задъхана, удивена, сякаш водите на родното море я бяха изхвърлили на някакъв златист бряг. Сетне потърси рамото на краля, за да заспи, а Луи, ликуващ от благодарност за тази наслада, която бе дал, почувствувал се повече крал, отколкото в деня на миропомазването, преживя първата си безсънна нощ, без да бъде терзан от кошмара на смъртта.

Но подир това блаженство, уви, не последва второ. Още на другия ден в съзнанието на Клеманс, непотърсила помощта на никакъв изповедник, удоволствието се свърза неразривно с греха. По природа тя беше по-чувствителна, отколкото изглеждаше, и оттогава всяко приближаване на съпруга й причиняваше нетърпима болка, която не винаги смогваше да сподави, и понякога се чувствуваше неспособна да приеме ласките на краля не защото не искаше, а защото тялото й се съпротивляваше. Тогава искрено се натъжаваше, молеше за извинение, правеше напразни усилия да утоли настойчивата страст на Луи.

— Уверявам ви, добри ми сир, уверявам ви — му говореше тя, — че трябва да идем първо на поклонение, преди това не мога.

— Добре, добре, ще идем, скъпа моя, скоро ще идем толкова далеч, колкото ви е угодно, ако искате и с въже на шията; но нека първо уредя положението в Артоа.

VI. АРБИТРАЖЪТ

Два дни преди Коледа в най-голямото помещение на замъка Венсен, превърнато за случая в съдебна зала, перове, благородници и легисти очакваха краля, насядали по застланите с килими пейки.

Сутринта беше пристигнала делегация на бароните от Артоа, предвождана от Жерар Киерез, Жан дьо Фиен и от неразделните Суастьр и Комон. По всичко личеше, че спорът е на път да се уреди. Пратениците на краля бяха положили още по-големи усилия да примирят противниците; граф дьо Поатие бе подсказал някои разумни решения и бе посъветвал тъща си да отстъпи по редица точки, за да се умиротворят земите й.

Изпълнявайки указанията на краля, всъщност доста неопределени, но великодушни по замисъл — „Не желая повече да се пролива кръв, не желая повече хора да бъдат държани несправедливо в тъмница; искам всекиму да бъде въздадено право и навред да царят сговор и съгласие…“, — канцлерът Етиен дьо Морне бе съчинил дълга присъда и когато я поднесе на Вироглавия, той се почувствува безкрайно горд, сякаш сам бе продиктувал всичките й клаузи.

В същото време Луи Х нареди да се освободят Раул дьо Прел и шестима други съветници на неговия баща, хвърлени в затвора още от месец април. В същия прилив на благоволение той помилва, въпреки протестите на Шарл дьо Валоа, жената и сина на Ангеран дьо Марини, държани дотогава в тъмница.

Тази промяна в поведението му изненада двора. Не бе ли стигнал кралят дотам, че бе приел Луи дьо Марини в присъствието на кралицата и на неколцина сановници? Бе го прегърнал и му бе казал:

— Кръщелниче мой, миналото е забравено.

Сега Вироглавия употребяваше тази фраза при всеки повод, сякаш сам искаше да се убеди, а и да убеди другите, че е започнала нова ера в неговото царуване.

Тази сутрин, докато му поставяха короната и му намятаха голямата мантия, украсена с лилии, той чувствуваше съвестта си необичайно спокойна.

Матийо дьо Три му подаде златната ръка на правораздаването с два вдигнати пръста.

— Колко е тежка! — рече Луи. — Видя ми се тежка още в деня на коронацията.

— Сир, ще приемете ли първо астролога Мартен, който току-що пристигна от Париж, или ще го видите след съвета? — попита първият шамбелан.

— Тук ли е метр Мартен? — извика Луи. — Искам да го видя веднага. Оставете ни сами с него.

Мъжът, който влезе, беше около петдесетгодишен, доста пълен и набит, с много мургава кожа и замислени очи. Макар и облечен съвсем скромно, почти като монах, в цялата му осанка, в едновременно меките и уверени жестове, в начина, по който замяташе плаща си под мишница и се покланяше за поздрав, имаше нещо ориенталско. На младини астрологът Мартен бе пътувал много и бе стигнал до бреговете на Кипър, до Константинопол и Александрия. Не се знаеше със сигурност дали винаги бе носил името Мартен, с което се назоваваше сега.

— Получихте ли отговор на въпросите, които ви бях поставил? — го попита тутакси Вироглавия.

— Получих, сир, получих и беше голяма чест, дето се допитахте до мен.

— Тогава кажете ми истината, ако ще и да е лоша; не се боя да я чуя.

Един астролог от ранга на Мартен знаеше много добре как трябва да се разбира подобно въведение, особено от устата на крал.

— Сир — отговори той, — нашата наука не е безпогрешна и ако звездите никога не лъжат, то ние, като ги наблюдаваме, можем и да сгрешим в тълкованието си. Все пак аз не виждам никакво основание за вашето безпокойство и като че ли нищо не пречи да имате потомство. Небето при вашето раждане е по-скоро благоприятно в този смисъл и разположението на съзвездията е изгодно за бащинство. И наистина Юпитер се явява на върха на Рака, което е признак на плодовитост, а освен това тоя Юпитер при вашето раждане образува триъгълник на дружба с Луната и с планетата Меркурий. Ето защо не бива да се отказвате от надеждата да имате деца, съвсем не. Затова пък противостоенето на Луната спрямо Марс не предвещава на детето живот без изпитания; трябва още от първите му дни да го обградите с най-грижовна бдителност и верни слуги.

Астрологът Мартен си бе спечелил добро име, когато бе предсказал много време отнапред, макар и с доста мъгляви думи, че смъртта на Филип Хубави ще съвпадне със затъмнението през ноември 1314 година. Бе на писал: „Един могъщ владетел на Запада…“, като предпазливо бе избягнал всякакво уточняване. Оттогава Луи Х го ценеше много високо.

— Вашето мнение е драгоценно за мен, метр Мартен, и думите ви ме успокояват. Можахте ли да узнаете кое време е най-благоприятно да бъдат заченати наследниците, които желая?

Мартен говореше винаги бавно, за да има достатъчно време да даде най-насърчителния обрат на своите отговори.

— Да говорим само за първия, сир, тъй като за другите не бих могъл да се произнеса със сигурност… Липсва ми часът на раждането на кралицата; тя не го знае и никой не можа да ми го каже, но мисля, че няма да направя голяма грешка, ако ви кажа, че преди слънцето да навлезе в съзвездието Стрелец, ще ви се роди син, което означава, че времето на зачатието се пада някъде около средата на февруари.

— Добре е, значи, да побързам с поклонението в Сен Жан д’Амиен, което кралицата тъй много желае. А кога мислите, метр Мартен, че трябва да подновя войната срещу фламандците?

— Мисля, че по този въпрос трябва да следвате, сир, внушенията на собствената си мъдрост. Спрели ли сте се вече на някоя дата?

— Смятам да събера армията преди идния август.

Замисленият поглед на астролога се спря за миг нерешително върху краля, върху короната му, върху ръката на правосъдието, която като че ли го притесняваше, защото я носеше на рамо, както градинар носи лопата. — Преди месец август… трябва да преживеем юни… — промълви Мартен.

После додаде по-високо:

— Когато настъпи август, сир, възможно е фламандците да не ви безпокоят вече.

— Вярвам го — извика Вироглавия, — защото миналото лято им вдъхнах ужасен страх и без съмнение ще дойдат да молят за милост без бой преди времето за поход.

Странно е чувството да гледаш пред себе си човек, за когото си почти сигурен, че ще умре, преди да изтекат шест месеца, и да го слушаш какво възнамерява да прави в едно бъдеще, което по всяка вероятност няма да доживее. „Освен ако бъде жив до ноември…“ — си каза Мартен. Защото освен страшното предзнаменование за юни астрологът бе открил втори злокобен аспект, едно гибелно насочване на Сатурн през двадесет и седмата година и четиридесет и четвъртия ден от раждането на Луи.

„Две фатални засичания на небесните тела в разстояние на шест месеца. Ако наистина даде живот на потомък, второто ще съвпадне с раждането на детето… Така или иначе, такива неща не се казват.“

Въпреки това, преди да си тръгне с получената от краля кесия, Мартен сметна за свой дълг да добави:

— Сир, още две думи за опазването на вашето здраве. Пазете се от отрови, особено към края на пролетта.

— Трябва ли да се въздържам от млечници, пачи крак и пумпалки? — попита Луи. — Толкова ги обичам, но е истина, че понякога ми причиняват стомашно разстройство.

После добави, внезапно обезпокоен:

— Отрова ли… Да не искате да кажете ухапване от змия?

— Не, сир, говоря за храни, приети през устата.

— А, добре… Благодарен съм ви за съвета, метр Мартен.

И отправяйки се към съдебната зала, Луи тутакси нареди на първия шамбелан да удвоят надзора в кухните, да употребяват само хранителни продукти с познат произход и да проверяват всички ястия по два пъти, вместо по един, преди да му ги поднесат.

После влезе в тържествената зала, където присъствуващите бяха станали на крака и го чакаха да седне под балдахина.

Разположил се удобно, заметнал краищата на мантията върху коленете си и стиснал ръката на правораздаването малко наклонена в свивката на лакътя, Луи се почувствува за миг равен на господа небесен от църковните витражи. Отдясно и отляво празнично пременените барони бяха свели почитателно глава. Все пак имаше минути на удовлетворение в кралския занаят и Луи се постара това чувство на удоволствие да продължи повече.

„Ето — рече си той, — ще произнеса присъдата си и всички ще й се подчинят, и отново ще въдворя мир и сговор сред моите поданици.“

Пред него бяха застанали двете враждебни групи и той щеше да бъде арбитърът им: от едната страна — графиня Мао̀, надвишаваща с цяла глава и с короната си своите съветници, скупчени около нея, от другата — делегацията на „съюзниците“ от Артоа. По външен вид те се отличаваха с известна пъстрота, тъй като всеки бе облякъл най-хубавите си дрехи, които не винаги бяха по последна мода. Тези дребни дворяни дъхаха на родната си земя; Суастър и Комон се бяха натруфили, сякаш щяха да излизат на турнир, и изглеждаха малко притеснени от шлемовете, които държаха в ръка пред гърдите си. Големите велможи, определени за помощници на краля, бяха благоразумно подбрани по равен брой измежду приятелите на двата лагера. Шарл дьо Валоа и синът му Филип, Шарл дьо ла Марш, Луи дьо Клермон, Беро дьо Меркьор и самият Робер д’Артоа съставляваха опората на съюзниците, Знаеше се, че пък Филип дьо Поатие, Луи д’Еврьо, Анри дьо Сюли, графовете на Булон, Савоя, Форез и месир Мил дьо Ноайе подкрепят Мао̀.

— In nominee patris et filii…22

Присъствуващите се спогледаха изненадани. За пръв път кралят откриваше заседание с молитва и призоваваше божествения разум в подкрепа на своите решения.

— Доста са го променили — пошепна Робер д’Артоа на Филип дьо Валоа; — ето че се смята за владика на амвон.

— Драги мои братя, драги мои чичовци, добри ми братовчеди, обичани ми васали, ние имаме твърде голямото желание, а и дълга, по божие поръчение, да поддържаме мира в нашето кралство и да порицаваме разкола сред нашите поданици…

Луи, който често се запъваше, когато говореше пред много хора, сега приказваше бавно, но отчетливо; той наистина се чувствуваше осенен от вдъхновение и като го слушаха този ден, някои се питаха дали истинското му призвание не с било да стане викарий в провинциална енория.

Кралят се обърна първо към графиня Мао̀ и я призова да се вслуша в съветите му.

— Сир, не желая нищо повече от разбирателството и бих искала да мога във всичко да ви угодя.

Сетне Луи отправи същата препоръка към съюзниците.

— Сир — отвърна Жерар Киерез — нашето едничко желание е умиротворението и да се докажем ваши верни васали.

Луи погледна около себе си своите чичовци, братя и братовчеди.

„Я вижте — сякаш им говореше той, — как хубаво уредих всичко.“

После всички насядаха по местата си и канцлерът Етиен дьо Морне зачете арбитражното решение, което започваше с изложение на височайшите замисли.

Миналото, според любимата фраза на краля, трябваше да бъде забравено, а омразата, оскърбленията и злопаметството — опростени и от двете страни. Графиня Мао̀ признаваше своите задължения към поданиците си и обещаваше да поддържа мир и покой в провинцията Артоа, да не предприема никакви ответни действия спрямо съюзниците и да не търси никакъв повод да им причини пакост или зло. Щеше да потвърди изрично, както го бе сторил и кралят, обичайното право от времето на Свети Луи, а то трябваше да бъде установено и доказано пред нея от благонадеждни люде, рицари, духовници, граждани, правници…

Луи Х почти не чуваше какво се чете. След като бе продиктувал първата фраза, той смяташе, че е свършил всичко. Никак не го интересуваха подробностите на юридическите разпореждания, чието формулиране бе предоставил на Морне. Мисълта му блуждаеше другаде и той броеше на пръсти: „Февруари, март, април, май… значи, някъде към ноември ще ми се роди наследник…“

— „Ако има оплаквания срещу графинята — четеше Етиен дьо Морне, — кралят ще нареди да се разследва от нарочно натоварени лица дали са основателни и в такъв случай, ако графинята откаже да въздаде справедливост, кралят ще я застави да го стори. От друга страна, графинята трябва при всяко нарушение да заяви сумата на обезщетенията, които иска. Графинята трябва да върне на сеньорите земите, които владее без надлежно решение…“

Мао̀ започна да нервничи, но четиримата братя д’Ирсон край нея — канцлерът, ковчежникът, интендантът и съдията — я успокоиха.

— За такова нещо никога не е ставало въпрос на срещата в Компиен! — процеди Мао̀. — Това е неуместна прибавка.

— По-добре да загубим малко, отколкото всичко — й прошепна Дени.

Споменът за разходката, която бе направил окован в деня на обезглавяването на сержант Корнийо, го настройваше примирително.

Мао̀ запретна ръкави и продължи да слуша, сподавяйки гнева си.

Четенето бе траяло вече близо четвърт час, когато в залата пробягна оживление; Морне бе стигнал до пасажа, отнасящ се за Тиери д’Ирсон. Всички погледи се насочиха към канцлера на Мао̀ и неговите братя.

— „… Що се отнася до метр Тиери д’Ирсон, за когото съюзниците настояват да бъде даден под съд, кралят решава обвиненията да бъдат предявени пред епископа на Теруан, защото метр Тиери е подсъден нему; но гореказаният метр Тиери не може да отиде в Артоа да изложи защитата си, защото е много мразен в този край. Неговите братя, сестри и племенници също не могат да ходят там, докато не бъде произнесена присъда от теруанския епископ и потвърдена от краля…“

Тук вече Ирсоновци изоставиха помирителното поведение, което бяха съблюдавали дотогава.

— Вижте племенника си, мадам, вижте го как тържествува! — рече Пиер, съдията на Арас.

Действително Робер д’Артоа и братовчедите му Валоа си размениха усмивки.

— Всичко още не е казано, приятели мои, всичко още не е казано! — процеди Мао̀ със стиснати челюсти. — Изоставяла ли съм ви някога аз?

Когато завърши четенето на арбитражната присъда, епископът на Соасон, който бе участвувал в преговори те, излезе напред. Той държеше евангелието и го поднесе на съюзниците; те всички се изправиха и вдигнаха десните си ръце, а Жерар Киерез от тяхно име се закле, че ще спазват добросъвестно решението на краля. После епископът се отправи към Мао̀.

Мисълта на Луи Х в този миг странствуваше някъде по пътищата.

„Това поклонение в Амиен — ще извървим пеша само последните левги. Останалото ще пропътуваме с кола… Ще ни трябват здрави подплатени ботуши. Ще взема и моите готвачи и майстори на сосове, защото трябва да се пазя от отрова… Дано Клеманс се излекува от терзанията, които я възпрепятствуват в любовта…“

Така размишляваше той, втренчил поглед в златните пръсти на ръката на правосъдието, когато изведнъж чу гръмкия глас на Мао̀: — Отказвам да положа клетва; не приемам това несправедливо решение.

Гробна тишина се възцари в залата. Дързостта на този отказ, запратен в лицето на монарха, вся уплаха сред присъствуващите. Вече се питаха какво страшно наказание ще бъде изречено от височайшите уста.

— Какво става тук? — каза Луи, като се наведе към канцлера си. — Защо отказва? Та това решение ми се вижда добро.

И той погледна присъствуващите с разсеян израз, повече изненадан, отколкото раздразнен.

Тогава Робер д’Артоа се изправи и прогърмя с войнствения си глас:

— Сир, братовчеде мой, нима ще приемете да се опълчат срещу вас и да ви оскърбяват в лицето? Ние, вашите родственици и съветници, няма да търпим това. Вижте с каква благодарност се отплащат за вашето великодушие! Вие знаете, че лично аз бях против всякакво съглашение с мадам Мао̀, и аз се срамувам, че тя е от моята кръв; защото всяко доброжелателство, което проявявате към нея, само я подтиква към още по-голяма злост. Ще ми повярвате ли най-после, сеньори — продължи той, като се обърна към всички, — ще ми повярвате ли, когато говоря, когато твърдя, и то от толкова години, че съм изигран, измамен, окраден от това женско изчадие, което не уважава нито волята на краля, нито волята божия! Но чудно ли е това у жена, която не послуша волята на умиращия си баща, присвои си блага, които не й принадлежаха, и се възползува от детската ми възраст, за да ме ограби?

Мао̀, изправена и със скръстени ръце, гледаше с ярост и презрение племенника си, а на две крачки от нея епископът на Соасон се двоумеше дали да остави на масата тежкото евангелие.

— Знаете ли защо, сир — продължи Робер, — мадам Мао̀ днес отхвърля вашия арбитраж, който прие вчера? Защото сте добавили решението против Тиери д’Ирсон, срещу тази продажна и прокълната душа, срещу тоя мошеник и злодей, на когото бих искал да изуят обувките, за да видим дали няма копита! Той е човекът, който поработи тъй прилежно в полза на мадам Мао̀ и изопачи документите, та загубих своето наследство. Тайната на техните злодеяния ги е свързала тъй позорно, че графиня Мао̀ беше принудена да отрупа с облаги всички братя и роднини на Тиери, а те изнудват злощастния народ на Артоа, благоденствуващ в миналото, но тъй обеднял сега, че вече няма друг изход освен бунта.

Съюзниците слушаха с грейнали лица и се усещаше, че са готови да приветствуват шумно Робер. А той, увлечен от разгорещеността си, добави:

— Само ако се опитате, ако дръзнете, сир, да настъпите метр Тиери, да му отнемете и прашинка от плячката, да заплашите малкия нокът на кутрето и на най-малкия му племенник, мадам Мао̀ изважда нокти и е готова да се изхрачи в лицето на бога. Защото обетът, който даде при миропомазването ви, и клетвата й за вярност към вас, изречена на колене, не струват нищо пред клетвата й към метр Тиери, нейния истински сюзерен!

Мао̀ не бе помръднала.

— Лъжата и клеветата, Робер, текат като лиги от устата ти — каза тя. — Пази се да не прехапеш езика си, защото можеш да умреш.

— Мълчете, мадам! — викна изведнъж Вироглавия. — Мълчете! Вие ме излъгахте! Забранявам ви да се връщате в Артоа, преди да сте приели решението, което ви бе прочетено, и то е добро решение, както всички ми казват. Дотогава ще пребивавате в парижкия си дом или в замъка Конфлан, но никъде другаде. Стига за днес, казах думата си.

Силен пристъп на кашлица го накара да се свие одве на трона си.

„Да пукне дано!“ — прецеди през зъби Мао̀.

Граф дьо Поатие не бе продумал нито дума. Само се поклащаше на единия крак и замислено гладеше брадичката си.