Отвъд килера

Единайсета глава

Неделя е; обличам най-хубавите си дрехи и отиваме на черква. Леля Едит ме обявява за лицемер, защото не съм истински вярващ, не съм истински християнин.

По време на цялата служба двамата с нея не смеем да се погледнем, защото ако го сторим, ще избухнем в смях. Няма на какво да се кикотим… а може би има? Трябва да внимавам, когато говоря с възрастни хора за религия, темата е също толкова опасна, както онази за смъртта. Научил съм се да не говоря за тези неща, освен с най-близките си приятели и зная, че след като така и не се осмелих да разговарям с родителите си за религия, същото важи и за отношенията ми с леля Едит. Въпреки несериозното й на пръв поглед отношение тя е много искрена и всеотдайна в тези неща.

След литургията и последвалото я събиране на помощи се прибираме у дома. Събличам дрехите си за черква и обличам нещо по-близо до обичайната ми премяна на художник. Проверявам по телефона и откривам, че онзи магазин за пособия за рисуване работи и в неделя. В Америка магазините май не затварят никога.

Взимам назаем колата на леля Едит и отивам дотам. Тя се кани да си почине. Ще гледа бейзбол по телевизията. Странна работа, да излъчват бейзбола толкова рано следобед. Сигурно онези от телевизията са натъкмили нещата така, че бейзболът да не съвпадне с някой футболен мач. Телевизията започва да диктува правилата на играта във все по-голяма степен. Още един пример за впрягане на каруцата пред коня. Сигурно така си качват рейтингите или нещо подобно.

Купувам си достатъчно канаваца и летви, за да опъна нови три платна. Взимам и още тапицерски кабарчета. Обикновено правя платната в едни и същи основни размери, нищо че понякога са хоризонтални, друг път вертикални. Купувам и терпентин, но ще трябва да пестя лака. Още не са получили от моя „Дамаар“. Това е положението, след като всички рисуват с акрилни бои, ако изобщо рисуват, разбира се, а не хвърлят кал, пясък или лепило върху платното. Оказва се доста трудно за един сериозен художник да си намери материали за маслени картини.

Прибирам се у дома, замъквам всичко на горния етаж. Нарязвам платното и го опъвам върху подрамката, която сглобявам от летвите. Свалям ги долу. Мисля, че засега две ще ми стигнат. Леля Едит чете неделния вестник. Когато бях дете, това беше истински ритуал в дома ни. Най-важната част от задачата бе да си поделим вестника на части и да не го разпилеем из цялата къща. Леля Едит е започнала да решава кръстословицата.

— Кажи ми дърводелски инструмент. Не е трион, защото не ми пасва.

— Тесла?

— Трябваше да се сетя. Тази дума често се среща в кръстословиците. Какъв си ми умничък!

— Ще ти преча ли, ако закова няколко кабарчета? Мога да се кача и горе. Не знаех, че си заета.

— О, вече не се впрягам на тези кръстословици. Не отгатна ли думата веднага, пропускам я и продължавам нататък.

Започвам да опъвам платното. Това платно ми се струва по-тежко от предишното. Жалко, че не си взех клещите, които използвам за целта. Ще имам късмет, ако успея да опъна тези две платна, преди да съм си обелил кокалчетата! Сега е време да извадя пръста си от сглобката.

Тъкмо заковавам последното кабарче и леля Едит ме вика в кухнята. Сготвила е кокошка, една от онези стари кокошки-носачки, които трябва да вариш поне пет часа и накрая получаваш много супа, в която плават малки късчета месо. Не съм ял такава супа от години. Мисля, че мама я наричаше „пилешка яхния“ и твърдеше, че се приготвяла от кокошка, която спряла да снася яйца. Сигурно е била права. Точно такава кокошка обещал някога президентът Хувър за тенджерата на всеки американец, далеч преди него същото обещание дал и Анри IV на французите.

По принцип не обичам това ястие, но леля Едит се е справила страхотно. Направила е и картофено пюре, още нещо, което не обичам, но в комбинация с онзи бульон, който плува в кокоша мазнина, става вкусно. Слава Богу, че нямам проблем с холестерола!

— Чудесно е, лельо Едит. Това е то истинска домашно приготвена храна!

— Е, не си си у дома, но и това ще свърши работа за известно време.

Когато приключваме този неделен късен обяд или ранна вечеря, аз се качвам на горния етаж да взема статива.

— Албърт, може би сега е моментът да се видиш с чичо ти Бил.

Поглеждам си часовника. Права е, имам много време, а неделните следобеди са отредени за посещения.

Карам първо към Уудланд Авеню, после към Честър. Зная адреса от предишното си идване. Човекът на портала ме посреща с усмивка. В първия момент решавам, че е познал колата на чичо Марвин, после се сещам как чичо Марвин казваше, че никога не е идвал тук с нея, винаги е взимал тролея. Паркирам и заключвам вратите с надеждата, че след като чичо Марвин цял живот е полагал такива грижи за своя автомобил, няма да съм аз човекът, по чиято вина колата ще бъде разбита или открадната.

Хладничко е, но сестрите седят навън около входната врата. Изглеждат толкова красиви с белите си престилки, приличат ми на ангели с нежни гласчета, които си бъбрят безгрижно. Веселят се, не се кикотят. Питам сестрата на рецепцията къде да открия Уилям Уортън. Тя ме моли да се запиша в регистъра на посещенията и ми сочи пътя нагоре по стълбите и сетне по коридора. Той си е в същата стая, в която го заварих и при последното си посещение преди две години. Дели я с още един мъж, който е по-възрастен дори от него.

Чичо Бил е на деветдесет и една. Живее в този старчески дом вече осма или девета година. Имаше собствен апартамент близо до Пенсилванския университет, но от един момент нататък вече не беше в състояние да се грижи за себе си. Няма си свое семейство и затова децата на чичо Хари и на леля Пег го настаниха тук. Системата е следната — даваш им каквито пари имаш плюс пенсията и те се грижат за теб до края на живота ти. Това е истинска почивка. Винаги оставам впечатлен от любезността на сестрите и от чистотата в цялата сграда.

Влизам в стаята на чичо Бил. Той седи на инвалидния си стол до леглото близо до портативния телевизор; лицето му е на не повече от две педи от екрана. Никога не е имал добро зрение, особено след като е бил обгазен по време на Първата световна, но сега е почти сляп. Освен това не чува добре, въпреки че ползва слухово апаратче. Заставам зад гърба му и наблюдавам, изпълнен с умиление, този измършавял, прегърбен старец, облякъл пуловер върху пижамата. Когато бях дете, той живя с нас в продължение на три години и бе един от примерите ми за подражение. Потупвам го по рамото. Той се обръща и ме поглежда въпросително.

— Здрасти, чичо Бил, аз съм Албърт, твоят племенник, синът на Сали.

Бавно осмисля думите ми. Прилича на стар компютър, който се опитва да реши поставената му задача, но разполага едва с двеста и петдесет килобайта памет. Извърта главата си под още по-голям ъгъл и най-сетне ме разпознава.

— Здрасти, Албърт. Как си и какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да те видя, чичо Бил, да ти честитя рождения ден, да те видя как си, какво правиш.

— Рожден ден? Нямам рожден ден! Сигурно се шегуваш.

— Шегувам се, разбира се. Но въпреки това честит рожден ден. Ето, донесъл съм ти нещо.

Вадя миниатюрна бутилка уиски, от онези, които дават в самолетите; това е любимото му питие, а и той винаги е имал слабост към алкохола. Поднася я пред очите си, за да я огледа по-добре. Сетне вдига поглед към мен.

— Ама че работа, Албърт! Аз ли съм станал прекалено голям, бутилката ли се е смалила, не знам! Да не би това да е някакъв нов начин да откажат хората да пият алкохол, като им поднасят такива бутилчици?

Засмива се с характерното си „ха-ха-ха“, смях, при който няма опасност да му падне ченето. Усмихва се и ми подава ръка. Поемам я, тя не е просто студена, а безжизнено студена. Задържам я в дланта си.

— Албърт, разкарай това чудо оттук, че види ли ме някоя от сестрите, ще ме изритат навън. А не искам да се случи, тук ми харесва. — Подава ми бутилката. — Изпий я ти, Албърт. Ще ми достави удоволствие да видя как я изпразваш. Пий направо от бутилката, защото ако налеем уискито в чаши, сестрите със сигурност ще усетят миризмата. Внимавай, никой не те гледа, освен мен.

Взимам бутилката, развъртам капачката, подавам му чаша вода и се чукваме. Изпивам я на две глътки, затварям я и я прибирам обратно в джоба си.

— Как беше, Албърт?

— Екстра, само че или съм станал прекалено голям, или съм станал алкохолик, защото изобщо не утоли жаждата ми.

Отново се засмива по характерния си начин и маха с ръка пред себе си; движенията му са немощни, но добре контролирани.

— Винаги си бил чешит, Албърт, също като баща си. Знаеш ли какво ми хрумна… след като пишеш книги, защо да не го включиш в някоя? Като че ли всеки получава шанс да умре обикновено между седемдесетата и седемдесет и петата си година. Майка ти и баща ти знаеха… знаеха кога ще умрат. И не пропуснаха шанса.

Наблюдава ме, за да провери дали следя мисълта му. Господи, начинът му на разсъждение изобщо не се е променил! Отваря и затваря уста няколко пъти, сякаш за да събере достатъчно слюнка, преди да продължи:

— Албърт, не знам как, но аз пропуснах своя шанс. Оставих го да отмине и сега, проклет да съм, не мога да умра. Изгубих му цаката и хората тук са толкова добри, че ще ме крепят цяла вечност. Не се оплаквам, но знаеш ли, имам чувството, че съм надживял собствения си живот.

— О, стига, чичо Бил. Изглеждаш чудесно. Ще чукнеш стотака без никакъв проблем.

— Какъв стотак? Сто години? Колкото повече остаряваш, толкова по-кратки ти се струват годините. Понякога забравям кой ден, кой месец и коя година сме, всичко ми се слива. Не, готов съм.

Той протяга ръка и се почесва по лопатката.

— Сключих сделка с Господ, Албърт. Не беше лесно, в живота си съм направил прекалено много грешки. Знаеш ли, хората идват и говорят също като теб: „Бил, изглеждаш чудесно.“ Знаеш ли какво мисля? Ще кажат същото и когато надзърнат в ковчега ми. Няма значение как изглеждам, важното е, че ми е добре.

Иска ми се да сменя темата. Зная, че чичо Бил винаги е бил голям бейзболен запалянко. Когато бях дете и той живееше у нас, винаги пускаше фиш в пощата. Идеята на играта бе да се избере отборът, който ще отбележи най-много точки през седмицата. Все го преследвах като сянка, за да проверя дали печелим. И той винаги ми даваше половината пари, когато печелеше. Всеки съботен следобед слушахме бейзболните мачове по радиото и така се вълнувахме, все едно бяхме на стадиона. На два пъти чичо Бил ме заведе на „Шайб Парк“, за да гледаме „Филаделфия Атлетикс“. Бях фен на „Фили“, но харесвах и „Атлетикс“, освен това той плащаше. Добре помня огряното от слънчевите лъчи красиво тревно игрище, над което се носи ароматът на фъстъци и хотдог, и чаткането на бутоните по цимента, когато отборите излизаха на терена.

Седя на леглото до чичо Бил и говорим за бейзбол. Знае всички резултати. Дъвчем темата в продължение на почти два часа. Винаги оставам изненадан какъв добър събеседник е той. Може би затова чичо Марвин го посещаваше толкова редовно. Сигурно чичо Бил е един от най-приятните събеседници в цяла Филаделфия.

От време на време сестрите ни проверяват какво правим и когато поглеждам към една от тях, тя посочва часовника си и аз разбирам, че е време да си тръгвам. Приготвил съм си навита на фунийка банкнота от двайсет долара, която пъхам в джоба на чичо Бил, преди да си тръгна. Разтрепераните му, болни от артрит пръсти трудно намират в джоба онова, което съм мушнал там.

— Не бива, Албърт. Не ми трябват пари. Поискам ли нещо, сестрите отиват и ми го купуват, вярно, няма да ми вземат алкохол или цигари, разбира се, но тези неща и без друго са отрова за мен. Ето, вземи ги.

Поставям дланта си върху неговата.

— Задръж ги, чичо Бил, можеш да ги дадеш на някоя от сестрите, която е била особено мила с теб.

— Не, и те нямат право да взимат пари. Дали са обет за бедност. Хората тук са изключително честни. Вземи ги.

— Помисли си, чичо Бил. Ами ако някой, когото обичаш, умре, можеш да поръчаш литургия в негова памет. Дай парите на някоя от сестрите и я помоли да плати литургията; едва ли ще направят проблем.

— Албърт, винаги си знаел как да постигнеш своето. Добре, ще ги взема. Но не се сещам за човек, чиято смърт да почета с литургия.

— Ами аз?

— Не се каниш да умираш, нали?

— Е, всички ще умрем. Добре тогава, поръчай литургия в памет на Джийн. Ще ти бъде благодарна.

— И тя няма да умира, нали?

— Не, но би оценила една литургия, ако успееш да я уредиш. Трябва да тръгвам, чичо Бил, не искам да пропуснеш мача. Грижи се за себе си.

Нямах представа, че той не знае за смъртта на Джийн. На мен самия ми е трудно да свикна с тази мисъл.

— Добре съм си аз, има кой да се грижи за мен.

Навеждам се и го целувам. Мирише на бебе, а не на старец. Поглеждам го право в очите; те са огромни, увеличени от дебелите като дъно на шише стъкла на очилата му. Виждам в тях сълзи. По лицето ми също се стичат сълзи. Може би се виждаме за последен път… нищо чудно да се окаже така. Предполагам, че никой не е в състояние да свикне с подобни неща.

На път за вкъщи спонтанно завивам вляво по Елмуд и внезапно осъзнавам кое е следващото, което искам да нарисувам. Може би съм го знаел някъде дълбоко в себе си, но не съм го осъзнавал. Искам да рисувам вътре в моята собствена къща, къщата, в която живях от петата чак до седемнайсетата си година, когато се записах в армията. По същото време, когато напуснах родния си дом, родителите ми заминаха за Калифорния. Би било чудесно. Зная, че Емили и децата биха ме разбрали по-добре, ако успея да нарисувам тази толкова съкровена част от моя живот.

Надявам се Емили да си прекарва добре у Камий; питам се как ли му понася на Уилям калифорнийското слънце. Семейството ми — и миналото, и настоящето — постоянно присъства в мислите ми. Откривам място за паркиране, след което се промъквам на пръсти у дома. Нуждая се от почивка. Потъвам в сън веднага щом главата ми докосва възглавницата.

Когато по-късно слизам на долния етаж, леля Едит ме очаква в дневната.

— Помислих те за мъртъв.

— Наистина спах като мъртвец! Има ли нещо за ядене? Моля те! Умирам от глад и няма храна, която да може да се сравни с гозбите на леля Едит. Тялото ми жадува за тях. Сготвила ли си нещо, или да отида в някой ресторант и вероятно да умра от отравяне с птомаин6?

Тя става и тръгва към кухнята. Следвам я по петите. Оставила е храната във фурната, за да не изстине, но така пък ястието се изсушава. Подава ми чинията.

— Ще получиш само това, тъй като проспа вечерята.

— Прибрах се навреме. Ти не ме събуди.

— Тук не си падаме по трупове в спалните. Приличаше на жив мъртвец.

— Видя ли ми картината?

— Къде е? Успя ли да я завършиш?

— Да, готова е. Качил съм я в спалнята при другите. Искаш ли да я видиш?

— Да, но ще почакам да се нахраниш.

Сготвила е стридена яхния. В нея плуват и малки тестени шестоъгълници, солени и много вкусни. Като дете много мразех стридите, но обожавах тези шестоъгълничета. Побутвах ги с лъжицата и гледах как плуват в млечнобялата яхния. Предполагам, че стридите бяха от консерва. Бяха основен хранителен продукт в петъците, когато католиците нямат право да ядат дори риба. И това важеше за почти целия квартал. Аз пък мразех петъците.

В Париж се превърнах в заклет почитател на суровите стриди, нямах търпение да дойдат онези месеци, които завършват на „ри“, за да се насладя на този деликатес. Няма нищо по-хубаво от дузина стриди, поднесени върху натрошен лед и гарнирани с лимон. Сега отново се връщам към стридената яхния от моето детство. Трябва да призная обаче, че е доста по-вкусна, отколкото я помня. Изяждам и последната лъжица. Леля Едит седи до масата и ме наблюдава.

— Не мислех, че ще ти харесат. Сигурна бях, че няма да ти харесат и сега ти ми развали цялото удоволствие.

Връщаме се в дневната. Леля Едит е разтребвала. Обичам, когато е подредено. Разглеждаме снимките на внуците й. За човек, който има само едно дете, тя определено разполага с много внуци и дори с правнуци. Двамата с Емили имаме само три внучета и освен ако Уилям не направи нещо по въпроса, ще си останем на практика без внучета. Леля Едит разглежда картините ми и реагира одобрително.