Отвъд килера

Дванайсета глава

Когато на следващия ден излизам от къщата, уличното движение не е кой знае колко натоварено, но настъпването на есента определено си личи. След около седмица ще се прибера у дома. Емили ще ми разкаже за Виетнам и за бебето. Питам се как ли ще го кръстят в черква.

Почуквам на вратата и изчаквам няколко минути, преди Пег да отвори. Изглежда поуморена, но си е сложила грим и се е сресала. Носи обичайния пуловер, този път черен, и джинси.

— Влизай. Божичко, ти си радост за уморените ми очи!

Заемам мястото си край барплота. Приготвила е кана горещо кафе и ми подава чаша, в която да си налея. Поглеждам през рамо и виждам бебето да спи пред телевизора, чийто звук е изключен. Пег проследява погледа ми.

— Писна ми от тези анимационни гласове. Джони и без друго ще поспи поне още час. Как си? Наистина не очаквах да те видя отново. Сигурна бях, че няма да дойдеш.

— Ето ме, тук съм. Както казах, искам да те помоля за услуга.

— Имаш предвид да рисуваш вътре у дома? Разбира се, много добре знаеш, че ще се съглася. Не разбирам защо изобщо ме питаш.

— Благодаря ти, Пег. Това означава много за мен. Притеснявах се, не исках да наруша личното ти пространство. И без друго ти преча достатъчно. А сега все едно се нанасям у вас.

— О, Бърт, престани! Знаеш, че искам да останеш тук колкото можеш, ако ще дори цяла година да рисуваш къщата ми. Зная какво криеш в този твой статив — магия. Няма да нарисуваш къщата ми, както би сторил някой друг художник, ти ще пръснеш навсякъде мъничко от вълшебния си прашец. Само гледай да не изцапаш с боя килима или тавана. Става ли? — Поглежда ме и продължава: — Знаеш какво искам да кажа, Бърт. Искам да си тук, водена може би от егоистични подбуди. Ти постъпи правилно, Бърт. Бях прекалено напориста. Постави ме на мястото ми. Задължена съм ти.

В този момент разбирам, че нещата вече не са същите. Говорим като герои от сапунена опера. Поглеждам я. Тя отвръща на погледа ми и на недоспалото й, подпухнало от махмурлук лице се изписва усмивка.

— Какво ще рисуваш? Къде ще застанеш?

— Мисля да рисувам тук, до входната врата. Ако не беше толкова студено и малкият Джони не спеше пред телевизора, щях да я отворя и да рисувам от верандата.

— Направи го, ако искаш. Джони има нужда от малко чист въздух, който да прогони миризмата на цигари и алкохол. Ще му облека грейка. Така хем може да гледа проклетите си анимационни филмчета или сапунки, хем да диша чист въздух.

— Ами ти?

— И аз ще си сложа грейка. На обяд ще затворим вратата, за да могат децата да се нахранят. И без друго не е толкова студено, по-скоро е влажно. Ще се отрази добре на всички ни. С тези купони, дето ги правим напоследък, къщата вони на бар. Ще я проветрим цялата. Дори ще отворя вратите на кухнята и на мазето, за да стане течение.

Понякога забравям, че Пег умее да се справя с трудностите. Сладка е, но същевременно има силен характер. Допивам кафето си.

— Добре, да се хващам за работа.

Излизам навън и свалям от колелото статива и платното. Прибрал съм терпентина и лака в найлонова торбичка, от онези, в които продават мандарини или лук.

Когато се връщам, Пег е подпряла и двете врати — входната и онази с мрежата. Голямата врата е отворена навън, мрежестата — навътре. Докато се опитвам да преценя какво и как да направя, Пег вече слиза с Джони. Наистина му е сложила грейка. Предполагам, че току-що го е събудила. Той нито плаче, нито изглежда кисел, само смуче пръста си и стиска мръсното си оръфано одеяло.

— Пег, може ли да откача тази мрежа? Вече е хладно, навън едва ли има много мухи.

— Разбира се. Знаеш как да го направиш? Цял месец повтарям на Бъд да я махне.

— Лесна работа. Имаш ли отвертка?

Тя се връща в кухнята. Чувам стъпките й по стълбите към мазето, превърнато в стая за игри и забавления. За мен то винаги ще си остане мазе. Връща се с електрическа и с обикновена отвертка. Вече съм свалил ограничителя на вратата. Остават ми четирите винтчета на всяка от пантите.

Взимам обикновената отвертка и започвам да ги развъртам. Слагани са и са вадени няколко пъти, затова излизат съвсем лесно. Подавам на Пег всяко извадено винтче. Остава ми само най-горното, тогава хващам вратата с едната ръка, а с другата го развивам. Рамката с мрежата пада с лекота в ръката ми. Подпирам я на верандата.

— Толкова лесно ли било? Мамка му, и аз можех да го направя!

— Повечето неща са по-лесни, отколкото изглеждат. Хората се опитват да ги представят като много трудни само за да си придават повече важност. Ето, вземи винтчетата и ги залепи с тиксо към вратата, за да не ги търсиш следващата пролет.

Тя донася тиксо и ги залепва към вратата. Започвам да разпъвам статива на верандата. Когато Пег свършва със залепването на винтчетата, аз вдигам рамката с мрежата. Тя отваря входната врата още по-нашироко и аз влизам в къщата.

— Предполагам, че я държите някъде в мазето?

— Да, сигурно. Никога не съм обръщала внимание. Сигурно ме смяташ за глупачка.

— Не, това просто спада към графата „не ми е работа“; по същия начин мъжете се отнасят към чистенето, гледането на деца, готвенето.

Минавам през кухнята, понесъл мрежата, свивам към мазето и след като Пег ми отваря вратата, която води надолу, слизам по стълбите, като внимавам да не закача свода. Пег върви подире ми. Питам се дали всичко с Джони е наред, все пак входната врата е отворена и никой не го надзирава.

Слизаме в мазето. Откривам място на рафта, където мрежата ще се побере. Струва ми се най-подходящото място за складиране на врати. Пег оставя мазето отворено, за да се проветри и то.

— Не мисля, че някой би дошъл да ни ограби. Ако случайно влезе, или ще припадне, или ще си поръча бира.

Тя започва да събира бутилки, препълнени пепелници и всевъзможни боклуци.

— Ще остана долу и ще се опитам да разчистя тази кочина. Само проветряването няма да помогне. Обикновено затварям вратата да не би Джони да излезе навън, но ти можеш да я оставиш отворена, стига да го наглеждаш.

Забравили сме детето! Хуквам нагоре по стълбите, втурвам се в дневната. Джони си лежи, не спи, но и не гледа телевизия. Явно проветряването и замяната на майка му от друга „бавачка“ му идват в повече.

Проблемът ми е да си осигуря достатъчно пространство за рисуване, едновременно да виждам и цялата стая, и платното. Най-накрая намирам подходящото място — там, където беше вратата с мрежата. Рисувам, извърнат встрани. Оглеждам продължително стаята, опитвам се да я преподредя, да извикам спомените, да се върна назад във времето.

Камината, макар фалшива и със запушен комин — един от кошмарите на моето детство, когато си представях заклещения вътре Дядо Коледа — навремето бе иззидана от истински тухли. Сега тухлите са покрити с гипсова мазилка, отворът е зазидан, а върху каменната плоча се мъдри стол.

Между дневната и трапезарията някога имаше свод. Сега той е изчезнал, а двете му страни са облицовани с дъски. Разбира се, по времето, когато живеех тук, подът не бе застлан с мокет от единия до другия край. Ние имахме протрит, на всичкото отгоре и фалшив персийски килим, разположен по средата на тази малка стая, размерите му едва ли надхвърляха два на четири метра. Често ходех по него, стъпвайки от една шарка на друга, заслушан в някое радиопредаване. Това подлудяваше майка ми.

Диванът ни бе поставен срещу стената вдясно спрямо входната врата, а пианото се намираше до стената под стълбите. До прозореца имаше стол, обърнат към улицата; това беше единственият прозорец в стаята, ако не броим стъклените панели на вратата. Редовите къщи, залепени една за друга, могат да имат прозорци само отзад и отпред.

Това бе столът на баща ми. Тук се отпускаше уморен, след като си свалеше работните дрехи и тежките си обувки, и се изкъпеше във ваната, разположена в мазето; после обличаше домашните си дрехи и се качваше на горния етаж. Взимаше вестника, който мама му подаваше още в коридора, когато идваше да го целуне и да го поздрави с добре дошъл у дома. Това бе напълно механичен и предвидим ритуал, който се повтаряше всеки ден.

Понякога се прибирах по-рано от игра само да го наблюдавам. Мама обикновено сервираше вечерята петнайсет минути, след като татко се прибереше. Когато и двамата с Джийн си бяхме у дома, той винаги предлагаше да ни почете някой комикс, дори и след като със сестра ми отдавна се бяхме научили да четем. От неговите уста историите звучаха някак си по-значими, не по-реални, а по-значими. Обръщаше ни внимание на една или друга подробност в „Литъл Абнър“, „Дик Трейси“, „Мът и Джеф“ или „Усмихнатия Джак“, все неща, които нямаше да забележа. Мисля, че така ме учеше да бъда наблюдателен. Джийн пък винаги казваше, че тъкмо така се научила да чете.

Чудя се как да застана на вратата и да успея да вмъкна в картината и стола. Не мога да го пропусна, нито пък да го преместя другаде. Разбира се, сега там няма стол. Телевизорът е поставен срещу стената с гръб към верандата и ако там имаше стол, от него нямаше да се вижда нищо. Решавам да композирам картината хоризонтално и да изкривя малко пространството, така че да включа и стола. Ще направя картината леко заоблена, сякаш видяна през изпъкнала леща или през широкоъгълен сто и двайсет милиметров обектив.

Тук скицирането ще бъде от изключителна важност. Нахвърлям контурите. Пег идва няколко пъти, поглежда какво правя и се връща в стаята си. Аз само й се усмихвам. Струва ми се малко объркана. Не е виждала нито една от картините ми на толкова ранен етап, а освен това тук изкривявам пропорциите.

Работя върху пианото и скицирам достатъчно голям част от стълбището и от перилата, за да се досети човек какво представляват. Връщам стария свод на мястото му и когато погледна през него, виждам трапезарията. Пространството отвъд свода заема една трета от цялата картина. Вмъквам и камина, истинска камина, където да гори огън и през чийто комин може да слезе Дядо Коледа. Вдясно е баща ми, който седи на любимия си стол и чете вестник. Темето му стърчи над страниците. Решавам да нарисувам мама, която влиза от дневната в трапезарията и подрежда масата. Идеята ми напомня някои от картините на братя Льо Нен7 и създава впечатлението, че аз току-що съм влязъл през вратата. Часът е пет и половина и аз съм дошъл да видя как мама ще целуне татко и ще седнем да вечеряме. Джийн слиза по стълбите, тя идва от стаята си на горния етаж. Показвам стъпалата и краката й, които се подават под полата от училищната й униформа. Това ще бъде обикновена „жанрова“ картина. Не бях поглеждал нещата от този ъгъл.

Продължавам да работя, когато Боби и Алис се връщат от училище.

— Здрасти, Бърт. Какво рисуваш сега?

— Рисувам дома ви отвътре, но заедно с това рисувам и моя дом, такъв, какъвто беше, когато живеех тук. Вижте.

Отстъпвам назад и им показвам. Малката Алис пристъпя към картината и сочи:

— Кои са тези хора?

— Това тук е баща ми, жената, която излиза от кухнята, е майка ми, а момичето, слизащо по стълбите, е по-малката ми сестра.

Настъпва тишина. Сетне Боби казва:

— Леле, адски е призрачно да рисуваш хора, които не познаваме, в нашата къща. Мама знае ли?

— Разбира се, знае, че рисувам дома ви отвътре, но все още не е виждала семейството ми. Мислиш ли, че ще има нещо против?

— Не знам. Просто е малко страшничко. Те умрели ли са?

— Боя се, че да, Боби.

Затварям вратата, за да се стопли вътре. Довършвам скицирането и подготвям палитрата за нанасянето на фона. Почти съм готов и с него, когато децата хукват обратно на училище. Боби и Алис спират за миг покрай мен.

— Е, сега не е толкова призрачна. Говорих с мама и тя каза, че можеш да нарисуваш каквото си поискаш, че един ден може да станем известни и картината с нашата къща да бъде окачена в някой музей. Ти какво мислиш?

— Мисля, че майка ти е ужасно любезна.

Двамата хукват навън; Алис се опитва да върви в темпото на Боби, а той се обръща от време на време, за да провери дали сестра му не е изостанала. Ясна ми е каква е уговорката, Боби трябва да води сестра си на училище.

Пег наднича зад гърба ми и оглежда картината.

— Изкарал си акъла на Боби. Наистина ли ще нарисуваш хора в дома ни? — Застава до мен, за да види по-добре. — Да, вярно! Кои са тези хора?

— Същото ме попита и Боби на път за училище. Обясних му, че това са баща ми, майка ми и сестра ми. Поинтересува се дали са мъртви. Казах му, че са.

— Това наистина ще го уплаши. Защото плаши и мен. Сигурно си откачен.

— Искаш ли да ги махна? Не би било проблем на този етап. Нямах представа, че ще ги нарисувам, докато самият аз не се озовах в картината. Мисля, че Уилям ме накара да го направя.

— И ти ли си в картината? Не те виждам.

— Аз съм този, които стои на прага и вижда всичко останало.

— Спри, моля те, това е твърде много за мен! Хайде, ела да хапнем. Скучно е човек да яде сам. А пък храненето с децата е истинска лудница. Непрекъснато искат едно или друго.

Оставям четките, хвърлям последен поглед към картината и тръгвам подир Пег. Изпитвам невероятно, свръхестествено усещане, че вървя през картината. Очаквам едва ли не да видя мама и тате, а Джийн да слезе по стълбите. Тръсвам глава, за да се върна в реалността. Сядам край барплота.

Пег е приготвила сандвичи с препечен бекон, домати и маруля. Очаква ме и чаша — не кутийка или бутилка, а чаша бира. Пред Пег обаче има само кафе.

— Много мило, Пег. Нищо ли няма да хапнеш?

— Сложа ли нещо в стомаха си, ще изцапам цялата кухня.

— Толкова зле ли се чувстваш? Взе ли си алка зелцер или аспирин?

— Не, кафето ще ме оправи. Не ми останаха никакви лекарства. Бъд ги взе всичките, като отиде на работа. Ще има по-голяма нужда от тях, отколкото аз. Тези щури купони ще ни съсипят. Не ги планираме, те просто се случват.

— Искаш ли да отида до аптеката и да ти взема нещо? Каквото кажеш.

— Не. Остани тук да си поговорим.

Каже ли ми някой: „Да си поговорим“, губя ума и дума. Не се сещам какво да кажа и блокирам, обсебен от мисълта „За какво, по дяволите, ще си говорим?“

— Миналия път, когато идвах във Филаделфия, нарисувах една наистина страховита картина. Изобразява уличка на име Литъл Теодор, където всичко е миниатюрно: малки вратички, малки прозорчета, пред къщите няма градинки, а верандите излизат направо на тротоара. Там се почувствах като великан. А от всички прозорци надничаха възрастни хора с побелели коси, повечето от които дори не бяха сресани. Доста зловеща гледка.

— Че защо тогава рисуваш такива места? Можеше да дойдеш да рисуваш в нашия квартал.

— На тази улица живях, когато бях на две или на три годинки, но никога не я забравих. Открих дори къщата, в която живяхме. Когато бях малък, ми разрешаваха да ходя до един пуст парцел в края на улицата и да си ровичкам в пръстта. Помня как копаех с лъжица. Сега този парцел е част от градинката на черква или училище, но исках да нарисувам нещата такива, каквито ги помня.

Пег накланя глава. Понечва да запали цигара, но се спира и отпива от кафето си.

— Странен човек си. Сигурен ли си, че идваш от тази планета, Бърт? Цялото това пътуване петдесет години назад… Нещо не ми се струва нормално.

— Не зная, Пег. Това е не само нещо, което искам да направя, а по-скоро нещо, което трябва да направя. И заради брат си, и заради сестра си. Предполагам, че се опитвам да направя всички онези мъгляви спомени по-реални.

— Затова значи рисуваш нашата къща отвътре, с твоето семейство и прочие… Опитваш се да ги върнеш към живот ли?

— Донякъде. Но по-скоро, за да направя спомените си по-ярки. Няма как да ги върна, освен в спомените си. Предполагам, че в известен смисъл всички ние съществуваме само в спомените на другите.

— Ще ти кажа нещо, Бърт. Ти винаги ще бъдеш в моите спомени. Никога няма да те забравя. Ти ме промени, макар да не ми е ясно какво точно означава това. Зная обаче, че ми харесва. Щастлива съм сега, в този момент, но вчера ти ми липсваше ужасно много. Спомените винаги ли са толкова болезнени?

— Невинаги. Повечето от най-значимите ми спомени обаче са болезнени, защото колкото повече остарявам, толкова повече хора, които обичам, си отиват от този свят. Това е една от причините да прекарам част от времето си с леля Едит и с чичо Бил. Те няма да останат още дълго сред нас и ще ми липсват. Чичо Марвин вече ми липсва, а той почина едва преди няколко месеца.

— Радвам се, че ти си тук. Толкова си весел и жизнерадостен. Като те видя и ми се приисква да запея и да затанцувам. — Тя се усмихва. — Съжалявам, не исках да кажа това, Бърт.

— Разбираш ли, Пег, да рисувам тези къщи, да ги възкресявам в спомените си такива, каквито са били, да вмъквам майка си, баща си и Джийн в картините, означава да се докосна отново до образите им. Това е същото като да чуеш отдавна забравена песен или да помиришеш парфюма на някого, когото си обичал. Дори е нещо повече, защото самият аз възкресявам тези спомени.

Замлъквам. Това е, което човек може да очаква от повечето хора. Искам да кажа, че обикновено всички се боят от призраци, духове, от идеята за съществуването на нещо, което не са в състояние да контролират, да измерят, да проумеят. Чувстват се комфортно единствено по отношение на онова, което мнозинството приема за реалност. Щях да се намразя, ако приличах на тях, но разбирам защо са такива. Взирам се в Пег.

— Замисляла ли си се някога или пък изпитвала ли си чувството, че се познаваме отпреди, Пег?

— О, стига, Бърт! Та това е най-изтърканата реплика в историята! Достатъчно добре се познаваме, за да прибягваш към нея. „Не сме ли се срещали някъде, миличка?“ Можеше да измислиш нещо по-оригинално.

— Смятах, че съм оригинален, нямах предвид в този живот. Чувствам, че те опознавам с такава лекота и толкова добре въпреки разликата във възрастта, въпреки разликата в начина на живот, който водим. Как е възможно? Наистина имам чувството, че сме се срещали преди, но в някое друго време.

— О, не, Бърт! Не ми говори за прераждания. По-добре иди се изповядай. — Тя си налива още кафе. — Не, ще бъда честна, Бърт. Шегувам се! Разбирам какво имаш предвид. Някои неща се повтарят и понякога срещаш хора, които просто няма начин да си познавал преди това, а ги чувстваш като стари приятели. Да. Знам какво чувстваш. Може би ти си бил Марк Антоний, а аз съм била Клеопатра.

— Или пък аз съм бил Клеопатра, а ти — Марк Антоний.

— Не, не говори така. Дръж се сериозно.

— Сериозен съм. Не зная дали вярвам в прераждането, но съм убеден, че животът е нещо повече от обитаването на дадено тяло. И това има различни названия като „душа“ например. Различните религии заобикалят темата за духовната същност, но аз съм сигурен, че я има, че не зная как, но по някакъв начин сме се срещали и преди, че хората, които сме познавали и обичали, са все още там някъде… някак си.

Тя не отговаря — духа горещото си кафе, без да промълви нито дума. След малко проронва:

— Божичко, колко се радвам, че си тук, Бърт! Разговаряш с мен по начин, по който никой друг не го прави. Обикновено или ме питат нещо, или ми нареждат какво да правя, или се шегуват с мен, или нещо подобно, но също толкова глупаво.

Поглежда ме и аз потъвам в сините дълбини на очите й. След секунди не издържам и отмествам поглед.

— Спокойно, Бърт. Разбирам какво имаше предвид, когато каза, че съм прекалено напориста. Прав си. Без натиск, без грижи, просто ще се наслаждаваме един на друг. Става ли?

— Чудесно.

И двамата мълчим. Поглеждам си часовника.

— Трябва да рисувам, Пег. Бъд може да не се зарадва, като ме види да рисувам дома му отвътре. А и днес май е денят, в който се прибира по-рано от работа.

— Не се притеснявай, той те харесва. Харесва и картините ти. Но, да, вече е два и половина, по-добре се залавяй за работа.

Тя става, ставам и аз. Отивам до входната врата. Джони продължава да спи на пода, облечен в зимната си грейка. Сигурно се чувства като в сауна. Тревожа се, че спи прекалено много.

Работя през целия следобед. Предпазливо възкресявам спомените си и ги смесвам с това, което се открива пред очите ми. По едно време зад гърба ми изниква Бъд, изглежда уморен, но взима стъпалата на верандата по две наведнъж. Обръщам се и го посрещам с усмивка:

— Рисувам дома ти отвътре такъв, какъвто бе по времето, когато аз живеех тук. Надявам се да нямаш нищо против.

Той едва се държи на краката си.

— Да.

— Седналият на стола е баща ми, а майка ми излиза от кухнята. Сестра ми слиза по стълбите.

Бъд търка очи.

— А къде е барплотът в кухнята? И откъде се е взела тази камина?

Обяснявам му. Той наистина е капнал от умора. Главата му клюма.

— Бъд, защо не си легнеш? И без друго приключвам.

Появява се Пег и идва до вратата.

— Леле, Бъд, изглеждаш ужасно!

— И освен това се чувствам ужасно. А на всичкото отгоре едва не се скарах с шефа. Отивам да си легна, няма да вечерям, скъпа. Вероятно ще спя чак до сутринта.

С тези думи той ни напуска, минава покрай Пег и затътря крака по стълбите. Предполагам, че е изразходвал последните си сили при изкачването на верандата. Започвам да събирам статива. Пег продължава да стои на прага.

— Налага ли се да си тръгваш, Бърт? Сготвила съм ирландска яхния по класическа стара рецепта. Има предостатъчно, така че можеш да ни правиш компания. Мисля, че на децата също ще им хареса. Ще се радвам да останеш.

Поглеждам си часовника. Почти четири е. Бъд наистина е подранил. Ще позвъня и ще проверя как ще реагира леля Едит. Сигурно ще си помисли, че не харесвам храната й. Което изобщо не е вярно.

— Мога ли да използвам телефона?

— Разбира се. И не забравяй, ще бъда много разочарована, ако не останеш.

— Аз също.

Божичко, май ми става навик да жонглирам в подобни ситуации! Обаждам се на леля Едит. Обяснявам й. Тя реагира чудесно, казва, че и без друго не е приготвила нищо специално за вечеря. Говорим си още малко. Накрая затварям телефона. Пег, която стои край печката, се обръща към мен:

— Не мога да повярвам! Значи ще останеш! Това за мен е като сбъдната мечта! Еха!

— Ако нямаш нищо против, бих искал да порисувам още малко. После ще отида да видя чичо Бил. Той е настанен в дома за възрастни на Честър Авеню. Ще се върна към шест, става ли?

— Идеално. Ще си прекараме чудесно.

Точно в този момент чуваме децата да трополят по верандата. Довели са приятелчета. Отивам да опазя картината си. Боби ме вижда да се приближавам.

— Вярно е, нали, Бърт? Рисуваш умрели хора, които се разхождат като призраци в нашата къща?

— Не бих го определил точно така, Боби. Да, сега те са мъртви, но аз ги рисувам във времето, когато са били живи. Така изглеждаше тази къща, когато бях на твоята възраст.

Посочвам фигурата на баща си.

— Моят татко четеше вестника си, седнал на този стол, поставен до прозореца, а сестра ми обикновено пишеше домашните си в стаята на горния етаж, после слизаше долу. Двамата с нея учихме в „Сейнт Сирил“, също като теб и Алис.

— Но и тя е мъртва, нали?

— Точно така. Но не я рисувам мъртва. В картината ми тя е жива.

Около нас трябва да са се събрали седем-осем хлапета; не казват нито дума, само ни слушат. Боби е превъзбуден:

— Казах ли ви? Умрели хора в картината на моята къща. Това е най-призрачното, най-хелоуинското нещо, което съм виждал. Може да излязат от картината и да се заселят у нас. Ще имаме единствената къща с призраци на Хедър Лейн.

Забравил съм за Хелоуин. Утре е двайсет и пети, така че празникът наближава. Като дете обожавах да обикалям квартала маскиран и да подвиквам „беля или лакомство?“ Имахме и най-различни „нощи“ — тебеширена нощ, восъчна нощ, нощ на пакостите и прочие и това продължаваше през цялата седмица преди самия Хелоуин. Не знам откъде идва този обичай, но винаги съм подозирал, че корените му са ирландски. Ирландските хлапета винаги бяха най-дейни в нощта на пакостите. Някои от нещата, които вършеха, граничеха с престъпление. Или може би паметта ме подвежда.

Дотогава обаче ще съм си заминал. Самолетът ми за Калифорния излита на двайсет и девети. Наистина прекарах страхотен месец. И през ум не ми минаваше, че ще се окаже толкова наситен с емоции.

Започвам да оцветявам фигурата на баща си, преди още фонът да е достатъчно изсъхнал, за да не загубя тези последни слънчеви лъчи. Не е нужно да се взирам никъде другаде освен вътре в себе си и в картината. Удивен съм до каква степен образът, който рисувам, прилича на татко. Спомням си дори начина, по който кръстосваше крак върху крак, или как навиваше ръкавите на бялата си риза.

Имаше плътни, чувствени устни. Имаше и най-дълбоките сини очи, които съм виждал, разположени под същите гъсти вежди като моите. За човек, който не бе получил никакво образование и през целия си живот бе работил къртовски, той имаше излъчването на високоинтелигентен и чувствителен. Предполагам, че винаги съм го знаел, но не съм се замислял върху това. Проумявам го едва сега благодарение на тази картина, а той е мъртъв от цели двайсет и пет години. Трудно е да се очертае граница между живите и мъртвите. Усещам присъствието на Пег зад гърба си.

— Ще си съсипеш очите, вече се мръква.

— Добре, Пег. Дай ми пет минути, но нека първо си измия ръцете.

Вдигам длани, омазани с поне десетина различни цвята бои и лепкави от лака. Започвам да почиствам четките.

Когато боите са подредени по местата си, четките са скътани в чекмеджето под тях, а палитрата също е прибрана, събирам статива, затварям кутията и окачвам картината върху статива. Вече е тъмно. Влизам вътре с вдигнати ръце. Пег ме вижда.

— Иди горе да се измиеш, но гледай да не събудиш Бъд.

Качвам се тихичко по застланите с пътека стълби, прекосявам коридора и влизам в банята. За пръв път се озовавам тук, за пръв път след повече от петдесет години. Ваната си е все същата — старомодна чугунена вана с крака, умивалникът обаче е сменен с по-голям и по-дълбок, а батерията на чешмата е от модерните, при които въртиш и натискаш, за да регулираш налягането и температурата, все едно управляваш самолет. Подобни неща ме подлудяват. Тоалетната обаче е същата. Същата тоалетна със същата ръчка за пускане на водата, която чичо Бил привързваше, за да е сигурен, че няма да хвърлим в чинията изкуственото му чене, след като се прибереше пиян у дома.

Завесата на душа е нова, малките плочки на пода са същите, бели осмоъгълничета с черни фуги между тях. В училище винаги знаех какво е осмоъгълник благодарение на тези плочки. Знаех още безброй начини за комбинации между тях, така че да се получат най-различни форми. Подреждах ги в ума си, докато седях на тоалетната или пък чертаех зигзагообразни маршрути през плочките до стената, сетне се опитвах да си припомня обратния път до първоначалната плочка.

Успях да не се опръскам много с „джойстика“, да почистя ръцете си що-годе, да измия лицето си и да пригладя косата си с мокри длани. Не зная защо, но не съм от хората, които ще напълнят умивалника, за да се измият. Правя го директно от струята вода. Питам се откъде ли идва този ми навик. Зная, че не обичам нито мръсната пяна от сапуна, която плува във водата, нито мръснобелия цвят на самата вода. Вероятно това е причината.

Забелязвам малка и доста захабена кърпа за ръце и я използвам. На стената зад мен висят красиви големи кърпи за баня, но и през ум не ми минава да ги използвам, не бих го сторил, дори да си бях у дома. По-голямата част от живота ми е минала без перални и сушилни. Тогава седмичното пране се превръщаше в нелека задача за мен. Днес благодарение на пералнята и сушилнята, които имаме в Париж, прането се превръща в удоволствие за мен, обожавам да вадя чистите дрехи първо от пералнята, после от сушилнята, да ги сгъвам още топли и почти без гънки. Емили мрази да глади. Имаме ютия, но никога не съм виждал жена си да я използва. Самият аз рядко я ползвам благодарение най-вече на тези нови материи, от които шият ризите.

Осъзнавам, че се размотавам. Може би подсъзнателно не искам да посетя отново чичо Бил. Може би се боя да видя един човек, който е толкова възрастен, толкова близо до смъртта, че ще се разстроя. Въпреки това ще отида и преди да си тръгна, ще се сбогувам с него.

Когато слизам долу обаче, разбирам, че ще се наложи отново да отложа посещението. Всички ме очакват. Да видя пак чичо Бил е едно от нещата, които наистина искам да направя, защото предчувствам, че това ще е последната ни среща.

Долу обаче ме очакват край масата. Оставили са ми онова място, на което сядах винаги като дете. Откъде Пег би могла да знае подобно нещо? Това е мястото от страната на прозореца в трапезарията с лице към дневната. Пег седи на мястото на мама, близо до кухнята, а бебето е настанено на високо детско столче до нея. Това е логично. Другите децата седят едно до друго от лявата ми страна. Там сядаха Джийн и чичо Бил, когато живееше у нас. В другия край на масата откъм дневната бе мястото на татко. Предполагам, че сега там седи Бъд, защото само там стои голям стол с подлакътници. Май вещите се разпореждат с живота на хората в не по-малка степен от тази, в която хората се разпореждат с вещите. Изчаквам да видя дали няма да кажат някоя молитва или нещо подобно. В нашата къща винаги татко изричаше молитвата, но съвременните католици като че ли оставят това на децата си, ако изобщо го правят, разбира се.

Може би причината е отсъствието на Бъд, а може би е моето присъствие, но никой не казва молитва. Не че тя ми липсва. Пег ми подава голямата купа.

— Приготвила съм я по мамината рецепта. Това е истинска ирландска яхния, а не нещо сготвено надве-натри.

Мирише вкусно, много вкусно. Държа купата, за да може и Пег да си сипе. Тя слага в чинията на Джони парченце картоф, половин морков и късче говеждо, и ги намачква на пюре. Сетне сипва и на себе си малко повече, отколкото на бебето.

— Още ли ти е зле? — питам.

— По-добре съм, но не искам да рискувам.

Подавам купата на Боби. Той се изправя и избира внимателно парчетата, които му харесват. Сетне съдът отива у Алис.

— Мамо, знаеш, че мразя яхния. Нямаме ли хамбургер или нещо друго?

— Не, миличка, нямаме нищо друго. Опитай мъничко. Хапни и ще получиш десерт. Приготвила съм нещо специално.

Боби се надвесва над чинията си, тъпче храната в устата си с помощта на вилицата, която стиска здраво, все едно е лопата.

— Какво е то, мамо?

— Тайна!

— О, моля те, мамо!

Алис избира дребни късчета месо и парченца картофи, които прехвърля в чинията си; не взема нито един морков. Съчувствам й. Морковите са твърди, недостатъчно сварени за моя вкус. Като че ли само французите знаят да приготвят моркови. Пег ту яде, ту храни малкия Джони на високото му столче.

— Как върви картината с призраците?

— Много ми харесва. Пресъздава това, което съм искал да постигна, в по-голяма степен от другите ми картини. Трябваше по-рано да се досетя, че ще почувствам нещата най-добре, когато започна да рисувам къщата отвътре.

— Харесваше ли ви тук на теб и на сестра ти?

Замислям се, преди да отговоря. Не съм сигурен, че мога да отговоря за себе си, камо ли за Джийн. Приличахме си в много отношения, но бяхме и доста различни, носехме белезите на различния си пол, на различните си характери. Джийн бе изключително възприемчива, толерантна към неща, хора и случки, докато аз бях вечно нетърпелив, неспокоен, винаги в очакване да се случи нещо ново. Освен това тя се справяше с живота с по-голяма лекота и умение.

— Трудно ми е да ти отговоря. Мисля, че и на двамата ни харесваше тук. Почти не помня другите места, където сме живели. Когато първо дядо ми, а после чичо ми Бил дойдоха да живеят у нас, нещата се промениха, у нас не просто стана пренаселено, а баща ми стана по-тих, майка ми — още по-изнервена.

На Джийн й хареса повече в Калифорния, отколкото тук. Харесваше й гимназията, в която учеше. Но макар да бе едва на тринайсет, когато се преместиха, тя никога не загуби тукашните си приятели, поддържаше връзка с тях през целия си живот. Признавам, че завързваше приятелства на всяко място, където живееше, докато аз имах само двама добри приятели, Дик и Ал, и двамата вече покойници. Но това бяха хората, които харесвах най-много, докато живеехме тук. Винаги съм харесвал и нещата, които рисувам: алеите, децата, които играят хокей на улицата, нашата къща, магазинчето на Хершафт, тоест на Чики, дървото в градинката, нашата ограда, цветята. Харесвах всичко това. Когато бях на фронта, прекарвах цели дежурства, понякога по четири часа, сврян в тесния окоп, в спомени за тези прекрасни дни. Честно казано, преди със семейството ми да се преселим във Франция, никъде другаде не съм се чувствал толкова добре, колкото в тази къща, заедно с нашите и сестра ми.

Боби е спрял да се храни, заслушан в думите ми. Алис пък яде с пръсти, но и тя ме слуша.

Чудя се какво ли си мисли Пег. Иска ми се Джийн или Уилям да можеха да присъстват на този разговор. Иска ми се аз да бях Боби, а Алис да бе Джийн и Джони да бе завърналият се Уилям. Щяхме да изживеем живота си отначало. Боби заговаря с пълна уста:

— Не знаех, че си ходил на война. Мразя този квартал. Повечето деца са гадни и злобни, преследват ме по целия път от училище дотук. Къщата ни е толкова малка, а стените толкова тънки, че чуваме всяко радио или телевизор. Целият ни квартал е бордей. Няма къде да си играем освен в двора на „Стоунхърст“; но то пък е протестантско училище, а и е прекалено далече. Мразя и „Сейнт Сирил“, мразя и сестра Франсин.

Той млъква. Гледа ме право в очите. Поглеждам крадешком към Пег. Лицето й е почервеняло, в очите й напират сълзи.

— Никога не си ми казвал тези неща, Боби. Мразиш толкова много неща! Нямах представа.

Той преглъща поредната хапка. Настъпва гробно мълчание, след което Боби казва с приглушен глас, аха да се разплаче:

— Никога не си ме питала.

Пег се обръща към Алис:

— Ами ти, Алис? Харесва ли ти тук?

В първия момент решавам, че малката не е чула въпроса, защото продължава да ровичка в чинията си.

— О, мисля, че всичко е наред — промърморва след секунда. — Не смятам, че Боби искаше да каже всички тези неща… Сега ще получа ли десерт?

Двамата с Пег избухваме в смях. Джони е заспал на високото си столче. Дори храната не е в състояние да го събуди. Явно е свикнал да я гледа по телевизията; рекламите на „Макдоналдс“ и „Бургер Кинг“ с танцуващи пържени картофки, с пластовете месо и маруля, домати и лук, обилно поляти със сос и пъхнати в съвършени бели хлебчета, лакомо поглъщани от широко усмихнати деца. След всичко това ирландската яхния наистина изглежда ужасно тъпа и скучна.

Пег внимателно повдига Джони и го отнася в дневната. Още е с грейката. Може би по телевизията ще покажат сняг и той ще бъде единственият в подходящо облекло.

— Ще се събуди за вечерните анимационни филми. Няма смисъл да го слагам да спи. Веднага ще се събуди и ще започне да плаче, докато не го сваля обратно долу.

Тя влиза в кухнята и се връща с кутия сладолед.

— Ей, мамо, страхотно! С какъв аромат е?

— С парченца шоколад, любимият ти. Какъв друг може да бъде? — Тя се обръща към мен: — Това е единственият сладолед, който и двамата обичат. Не искат нито шоколадов, нито ванилов, нито ягодов, нито дори сметанов с ядки. Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Но не бих ти отказал малко от онова, което ври на печката.

— Какво? Забравила съм кафето? Съвсем съм се побъркала. Знаех си, че съм забравила нещо.

— Честно казано, никога не пия кафе по време на хранене. Французите го пият винаги накрая.

Тя донася кафето и налива в чашка с чинийка, които поставя пред мен.

— Значи ние сме единственият френски ресторант на Хедър Лейн.

Децата лакомо поглъщат сладоледа си. Омели са купичките още преди Пег да върне кутията във фризера.

— Мамо, можем ли да станем от масата?

— Нахранихте ли се?

— Да и имам домашно по математика — трийсет задачи за умножение. Мразя умножението!

— Отивай да ги решиш, Боби, и ела да ги проверя, когато свършиш. Ами ти, Алис, имаш ли някакво домашно?

— Само по правопис. Трябва да науча двайсет думи, но са лесни. Вече ги знам.

— Върви да учиш в стаята си. Когато свършиш, ще те изпитам. Двамата с Бърт ще си поговорим още малко.

— Дооообрееее.

Тя хуква по стълбите след Боби.

— Е, така поне ще имаме малко спокойствие.

— Нека ти помогна със съдовете.

— Само ще ги изплакна и ще ги накисна в умивалника. Разполагам с цяла вечер, за да ги измия.

Пег започва да раздига масата. Ставам и започвам да разтребвам от другия край.

— Недей, Бърт. И сама мога да се справя. Само ще ми пречиш.

Подавам й купчината, която съм събрал. Отнася я в кухнята. Взимам маслото, солта, пипера, лъжици, ножове, вилици и ги отнасям на кухненския плот.

Сядам на мястото си. Тя се настанява срещу мен. Донесъл съм и чашите ни с кафе.

— Леле, колко лесно се живее с теб. Винаги ли си такъв, дори у дома?

— Обичам да помагам в домакинската работа. Не се справям така добре, както би го направила една жена, но обичам да помагам.

— Ти си извънземен, да знаеш! Така те нарича Бъд. Извънземното. Не влага в това нищо лошо, напротив. Може би аз говоря прекалено много за теб. Не мога да се науча да си затварям устата.

Взираме се един в друг, но се усмихваме, чувстваме се приятно.

— На двайсет и девети Извънземното заминава за друга планета. Питам се дали не би ми направила още една услуга.

— Всичко каквото кажеш.

Бъркам в малкото джобче на джинсите си. Купих ги само защото бяха единствените, които успях да открия с джобче като за джобен часовник. Изваждам малкото черно портмоне с цип, в което държа парите си за приумици и щуротии. Винаги сгъвам банкнотите, така че да станат колкото се може по-малки. Останала ми е само една, да се надяваме, че няма да ми потрябва. Подавам я на Пег.

— Искам да купиш коледни подаръци на децата. Няма да съм тук и не знам какво би им харесало. Ако останат пари, вземи си нещо и за себе си.

Тя разгъва банкнотата и ме поглежда.

— Мили боже! Това са сто долара! Истински ли са?

— Не, не са истински, парите не са нещо истинско, просто такава е природата на нещата. Но ще ти свършат работа.

— Не мога да повярвам! Честно казано, Бърт, не мога да ги приема. Само ще ни попречат… ще застанат между нас… нали разбираш?

— Само ако ти го позволиш, Пег. На мен няма да попречат. Както знаеш, издигнал съм толкова прегради помежду ни, че някаква си хартийка, на макар и банкнота, няма да промени нищо.

— Еха, каква Коледа ще бъде само! Двамата с Бъд отдавна се опитваме да заделим нещичко настрана, но никак не е лесно. Пием прекалено много, купонясваме прекалено много, а и той не изкарва достатъчно, за да си позволим да живеем така. Предполагам, че сме прекалено безразсъдни.

— Да се забавлявате на вашата възраст не ми се струва толкова безразсъдно.

— Да кажа ли на Бъд?

— Ти си решаваш.

— Няма да му кажа. Нека и той бъде изненадан като всички останали. Може би ще му кажа, но след празника. Ще се почувствам като истински Дядо Коледа. Знаеш ли какво искам за подарък?

Какво направих? Попаднах право в капана!

— Нещо, което не можеш да ми дадеш. Искам теб.

— Имаш ме, Пег, при това в онези отношения, които имат значение. Освен това никой не притежава никого. Да имаш някого не е толкова важно, колкото смятат хората.

Тя отива до кухненския плот:

— Извинявай, Бърт. Отново съсипах всичко.

— Не се чувствам съсипан.

— Знаеш какво искам да кажа. Ти си толкова добър човек и добър приятел, а пък аз непрекъснато ти досаждам и те притеснявам.

— Повярвай ми, Пег, на всеки мъж му е приятно, когато красива млада жена като теб го забележи, обърне му внимание. Не познавам много мъже на моята възраст, които биха отхвърлили подобна възможност. Просто трябва да си даваме сметка какво е възможно и какво не. Нали?

— Да. Трябваше да се досетя. Нали Дядо Коледа е Санта Клаус, светец е все пак. Ама че късмет имам! Да си падна по светец, който може да е и елф, но при всички случаи е мъртъв от поне триста години. Дай ми още един шанс, Дядо Коледа!

— Ще ти дам колкото шансове пожелаеш, стига това да не означава да съсипем живота на други хора, живота на хора, които обичаме. Тази цена е прекалено висока.

След тази леко притеснителна за мен размяна на реплики разговорът става приятен и забавен. Тръгвам си неохотно към девет. Радвам се, че съм дошъл с колата, така ще мога да взема картината с „Триъгълника“.

Събуждам се рано, чувствам се отпочинал. Лежа кротичко в леглото, леля Едит едва ли се е събудила. Часът е шест и половина. За пръв път се събуждам преди нея. Навън отново вали… всъщност май само ръми.

Остават ми още три платна. Билетите за Калифорния са в сака ми. Изваждам ги. Днес трябва да потвърдя резервацията. Купих ги, преди да напусна Ню Джърси, и нарочно удължих престоя си така, че да се върна по времето, когато Емили ще си пристигне от Ханой. Мисля си колко хубаво ще е отново да бъдем заедно, но в същото време не искам да се разделям с леля Едит. Може би това е последното ми гостуване у нея. Ще ми липсва страшно много.

Внезапно ми хрумва какво да правя с оставащите платна. Ще нарисувам портрети на леля Едит и на чичо Марвин. Не съм най-добрият портретист в света, но не съм и пълен бездарник. С леля Едит няма да имам проблем, уверен съм, че я познавам достатъчно добре. С чичо Марвин обаче ще бъде по-трудно, може би защото вече го няма, но пък леля Едит ще ми услужи с негови снимки. Портретите, които рисувам, винаги се получават добре, но невинаги пресъздават точно модела. Затова пък работя бързо. Обикновено успявам да сътворя портрет със съвсем прилични размери, горе-долу колкото картините, които рисувам тук, за не повече от два-три часа. Ако обстоятелствата ме принудят обаче да изкарвам прехраната си като портретист, хич няма да ми е лесно. А и ще бъда нещастен. Въпреки това съм готов да нарисувам леля Едит и чичо Марвин, ако тя ми позволи.

Отивам в банята и се измивам набързо. Връщам се в спалнята и си обличам дрехите за рисуване. Вече съм развълнуван от идеята за тези портрети. Ще ги нарисувам веднага след като завърша картината на дневната. Ще ги оставя у леля Едит и така няма да мъкна неизсъхнали платна чак до Калифорния. Ще опаковам другите картини и ще ги прибера в сейф на летището.

Седя на масата в кухнята и прелиствам „Филаделфия Инкуайърър“, когато леля Едит влиза.

— Я виж кой бил тук! Какво ти става, не можа да спиш ли? И защо, за Бога, гледаш като котка, която току-що е уловила мишка?

— Не, не, не обичам вкуса на мишки и освен това трудно се ловят. За сметка на това имам страхотна идея, но ми трябва твоята помощ.

— Какво ли ще бъде този път? В каква ли дяволия се опитваш да ме забъркаш?

— Трябва ми главата ти, а също и тази на чичо Марвин… Надявам се да нямаш нищо против.

Това приковава вниманието й.

— Ти за какъв се мислиш, за ловец на глави или какво? Каква щуротия пак си намислил?

Забелязвам, че държи в ръка тежкия тиган за пържене. Дали пък няма да ме фрасне с него по главата?

— Искам да нарисувам портрети и на двама ви, на теб и на чичо Марвин. Няма да ти отнема много време. Мога да се справя за около два часа.

— Албърт, каква муха ти е влязла в главата, та ти е хрумнало подобно нещо?

— Изобщо няма да е необходимо да позираш, да стоиш неподвижно. Ще си приказваме, а през това време ще те рисувам. Можем да го направим на верандата, където светлината е подходяща.

Леля Едит продължава да стиска тигана в ръка. Дали пък няма да ме остави без закуска?

— Но защо ти е да правиш подобно нещо, Албърт? Зная на какво приличам и не ми е притрябвало да се гледам в огледало, вече не го правя и си имам причина. Освен това как ще нарисуваш Марвин, ще го изкопаеш от гроба ли?

— Не, лельо Едит, не мисля за теб, а за Едгар и децата му, твоите внуци. Сигурен съм, че биха се радвали да имат ваши портрети. Така ще ви запомнят завинаги.

— Ти какво се опитваш, да ме подготвиш за погребение ли? Не искам никой да ме запомня в този ми вид, а и не смятам, че Марвин би го искал. Албърт, много мило от твоя страна, но не мога да си позволя нещо подобно. По-добре излез навън и нарисувай още някоя от улиците, където си живял, от това ще излязат хубави картини.

— О, лельо Едит, моля те! Искам да ти подаря тези портрети. Ако искаш, окачи ги в мазето, за да плашиш мишките, нямам нищо против, но съм сигурен, че Едгар, Емили и всички останали от семейството ще им се зарадват.

Леля Едит се преструва, че замахва да ме цапардоса по главата с тежкия тиган.

— Гледай го ти! Сега пък се опитва да изкара, че ако не се съглася да позирам, цялото семейство ще ме намрази. Много си хитър!

С тези думи тя се обръща и влиза в кухнята. По време на закуската успявам най-сетне да я убедя да ми позира. Леля Едит настоява да нарисувам първо чичо Марвин, защото така или иначе той нямало как да възрази.

— Можеш да се поупражняваш върху него и след като видя какво възнамеряваш да направиш, ще реша дали да ти позволя да ме рисуваш.

Сделката обаче е сключена. Леля Едит обещава да ми даде няколко снимки, с чиято помощ да работя. Ще разпъна статива на верандата, като преди това я застеля със стари вестници. Ще започнем работа към девет и половина. Така ще мога да го нарисувам до обяд. Привършвам със закуската и хуквам на горния етаж, грабвам статива, лака, терпентина и платното, преди на леля Едит да й е хрумнало нещо друго. Когато съм готов, подреждам снимките около себе си. Те не са толкова много, правени са доста отдавна и всичките са малки, ако изключим сватбената фотография отпреди петдесет години. Ще работя предимно по памет. Няма проблем. Чудя се защо не съм се сетил по-рано за това.

Най-напред определям мястото на главата върху платното и съотношението й като размер и обем спрямо фона. Ще я разположа по-високо в картината и ще продължа надолу, докато стигна до джобчето на сакото му, на което е окачена табелката му на служител от паркинг, а зад нея са пъхнати моливите му. Работата напредва и приликата се получава, но чичо Марвин изглежда уплашен, а неизменният му озадачен поглед е прекомерно подсилен. Такива са моите портрети, от онези, които никой не би си купил. Тревожа се как ли ще реагира леля Едит. Всеки от нас има своя собствена представа за това как изглежда нещо или някой. Това е същността на живописта. Завършвам картината, преди леля Едит да дойде и да обяви, че обядът е готов. Нямам представа дали се е навъртала наоколо, за да хвърля по едно око или не; едва ли го е направила. Застава зад мен, докато изписвам името на чичо Марвин в долния край на картината, подписвам се и слагам датата.

— Да, това е Марвин. Не прилича много на него, но все пак мога да го разпозная. Не знам обаче дали някой друг ще открие прилика.

Отстъпвам назад, за да погледна от разстояние.

— Аз бих го познал, лельо Едит, но иначе съм съгласен с теб. Прилича на повечето от моите портрети; това може да бъде и братът на чичо Марвин или някой друг роднина.

— А, не, брат му прилича повече на него, отколкото тази картина.

— Сега е твой ред, лельо Едит, и не се опитвай да се измъкнеш.

— Първо да се нахраним. Умирам от глад. Разбира се, че ще ти позирам, дори съм си измила косата.

Менюто е обичайното, но този път тя е приготвила и няколко хотдога. Отново преяждам като свиня. Пренесли сме картината в кухнята и сме я подпрели на бюфета в ъгъла, където да можем да я гледаме.

— Ако видиш нещо, което не ти харесва, лельо Едит, просто ми кажи. Все пак ти си истинската специалистка по чичо Марвин. Толкова време съм се взирал отблизо в този портрет, че съм изгубил реалната си преценка.

— Не бих променила нищо, Албърт. Колкото повече го гледам, толкова повече ми харесва. Не мога да му се наситя.

— Права си, лельо Едит. Седя си тук и го гледам, а той се променя пред очите ми — вратът му се издължава, а лявото му око се издига високо над дясното. Това е то истинската магия!

Тя ме поглежда с блеснали очи, сетне се засмива:

— Не, Албърт, картината е чудесна. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.

Говори напълно сериозно. Привършваме да се храним. Докато леля Едит разчиства, аз отивам горе за другото платно. Трябва да внеса малко ред и сред боите върху палитрата. Изненадан съм, но не се чувствам уморен. Разбира се, рисувах седнал вместо прав, както правя навън, на улицата. Освен това на остъклената веранда е топло, което също ми е от полза.

Обаждам се на Пег, за да я предупредя, че днес няма да ходя у тях; извинявам й се. Обяснявам й, че рисувам портрети на леля Едит и на чичо Марвин.

— Но аз мислех, че чичо ти е мъртъв и леля ти е самичка. Да не рисуваш пак призраци?

Обяснявам й за снимките и я питам дали има нещо против да отида у тях утре. Отговаря, че ще ме очаква с нетърпение.

Докато я рисувам, леля Едит решава кръстословица. И при най-малкото затруднение непрекъснато ме пита за една или за друга дума, аз пък все й повтарям да гледа към мен. Изненадан съм колко често ми се налага да отгатвам думи. Като че ли за пръв път осъзнавам до каква степен е отслабнал нейният изключително гъвкав и надарен ум. Чудя се дали тя го осъзнава. Не искам тъгата ми да проникне в картината.

Портретът се получава. Без да съм се стремил към това, изпод четката ми изниква ликът на по-млада жена. Съзнавам, че това е по-скоро израз на чувствата ми към нея, на спомените ми, отколкото отражение на образа пред очите ми. По същия начин нарисувах и къщите около дома си, както и портрета на чичо Марвин. Решавам да се подчиня на силата на емоциите, да прекратя опитите си да имитирам това, което виждам, и да нарисувам онова, което ми подсказва сърцето. Час по-късно леля Едит оставя кръстословицата в скута си и вперва поглед в мен:

— Може ли да отида до тоалетната, Албърт? Обещавам да не надзъртам.

— Разбира се, че можеш, не искаме да направиш някоя беля, нали? Освен това погледни, ако искаш.

Тя се спира за малко зад гърба ми, като пристъпва от крак на крак.

— Мили Боже! Приличам на собствената си дъщеря, на дъщерята, която никога не съм имала. Виждам нещичко и от София. По-добре да побързам. Ей сега се връщам.

Продължавам да рисувам, работя върху фона, който не е фигуративен, а просто пъстроцветен килим от различни земни цветове. Тя се връща.

— Олеле, Господи, не мога да повярвам! Трябва да ми сложиш малко бръчки, а и да нарисуваш гушата ми. Не се бой да ме покажеш каквато съм в действителност. Знам на какво приличам.

Отново сяда да ми позира. Рисувам още около час и внезапно осъзнавам, че съм готов. Получава се портрет, който бих искал да запазя за себе си. Вложил съм в него цялата си любов към леля Едит, любов, която не бих могъл да опиша с думи. Оставям четката и поглеждам към леля си. Смигвам й.

— Е, малкият, свърши ли?

— Да, предполагам, ако изобщо може да се каже, че съм свършил нещо. Нали знаеш, рядко довършвам нещата, които започвам.

Тя отново сяда на стола, за да позира. Поглеждам я. Права е. Откривам в нея и леля София, както и — за моя изненада — нещичко и от Джийн. Не се бях замислял върху това. Трябваше обаче да се досетя. Уилям ще ми помогне и с тази картина.

Рисувам в продължение на още два часа, като ту се отплесвам нанякъде, ту се съсредоточавам върху картината.

— Е няма ли най-после да свършиш? Каза, че няма да ти отнеме повече от два часа, а вече работиш повече от три. Как успя да нарисуваш Марвин толкова бързо, след като той дори не е тук, а с мен си толкова бавен?

— Защото ти си толкова жива, лельо Едит! Искам да пресъздам цялата жизненост в теб.

— Е, няма да съм жива още дълго. Ще си умра от седене на стола и краката ми ще окапят. Давам ти още пет минути и гледай да приключиш дотогава.

Поглежда часовника си. Аз също поглеждам своя. Поредната надпревара с времето, също като яденето на яхния. Не се чувствам припрян обаче. Просто не искам да спра. Приятно ми е тя да седи пред мен, а образът й постепенно да се оформя върху платното; неприятна ми е самата мисъл да спра да рисувам. Но когато изтича уговореният час, оставям палитрата и четките, и заявявам, че съм готов.

— Отказа ли се вече? Претупа нещата, за да се отървеш от мен, нали? Много добре те познавам!

— Не, наистина съм готов, ела да видиш. Кажи ми какво мислиш. Ако нещо не ти харесва, ще го променя.

Ставам от стола си и й отстъпвам мястото си. Тя отказва да седне, просто стои и трепери от вълнение. Сетне ме поглежда и ме прегръща. Плаче неудържимо. Не очаквах подобна реакция. Не зная какво съм очаквал, но във всеки случай не и това.

Най-накрая тя се отдръпва от мен и сваля очилата си. Избърсва стъклата им с носната си кърпичка и си ги слага отново.

— Благодаря ти, Албърт. Не вярвах, че можеш да го направиш.

Погледът й минава покрай мен и се спира върху портрета; едва се сдържа да не заплаче отново.

— Сега зная, че никога няма да умра. Тази картина повече от всичко друго ми вдъхва увереност, че винаги ще бъда с твоя чичо Марвин, с моя Марв. Ще бъдем единствените два портрета, които ще допуснат в рая.

Млъква и отново ме прегръща.

— Шегувам се, Албърт. Но все пак си мисля, че в тази картина е вложена толкова много любов, че каквито и грехове да съм имала, пак ще ме пуснат в рая. Благодаря ти още веднъж.

Най-накрая и аз спирам да плача и се съвземам достатъчно, за да започна да прибирам боите си, преди да ги отнеса горе. В портрета откривам и леля Едит, и Джийн и, разбира се, Уилям. Ако не знаех, че току-що самият аз съм го нарисувал, нямаше да повярвам, че е възможно.

Тръгвам нагоре по стълбите. Минава пет часът.

— Има ли време да измия боята от ръцете си и да си облека чисти дрехи преди вечеря?

— Имаш колкото време пожелаеш, Албърт. Ако искаш, дори можем да излезем и да хапнем сандвичи. Аз ще поседя и ще погледам тази картина, искам да видя дали няма да помръдне. Ще я окача в спалнята ни, за да видя дали чичо Марвин ще ме познае. Надявам се.

Тя повдига внимателно картината и я сваля от статива. Наблюдавала ме е да качвам по стълбите още неизсъхнали платна, така че знае какво да прави. Вървя подире й, помъкнал боите, терпентина, дрехите си за рисуване, палитрата и лака. Тя влиза в голямата спалня, аз — в стаята на Едгар. Бързичко почиствам ръцете си от боята, изтривам с терпентин всичко, което не мога да измия със сапун, пръскам си дезодорант и обличам чисти дрехи. Все още съм превъзбуден. Така се чувствам винаги, след като завърша някоя картина, но въпреки това ако легна, ще заспя като мъртъв. Никога не съм рисувал толкова добре и зная, че ако ми се случва прекалено често, няма да живея много-много.