РАЗКАЗЪТ НА ПРАВНИКАI част

В четвъртък, около средата на следобеда двама мъже, Джон Уотърс, ковач, и Уилям Брамуел, пекар, пресичаха пустошта в подножието на хълма Примроуз към кръчмата „Бялата къща“ близо до гората Сейнт Джон’с. Денят беше мрачен и студен и те с нетърпение очакваха горещата пикантна храна и халбата бира. Вече виждаха светлините на кръчмата слабо да примигват в далечината, когато Брамуел внезапно спря. Той сграбчи ръката на спътника си и посочи към голямото, обрасло с тръстика езеро, над което се издигаха две черни, изкривени дървета. Недалеч от езерото минаваше дълбока канавка, задръстена с вейки и клони, между които, близо до ръба, те видяха на слабата светлина бастун със сребърна дръжка, чифт украсени с ресни ръкавици и празна ножница от сабя. Двамата мъже бързо отидоха до тях. Брамуел се наведе, за да вдигне ръкавиците и забеляза още нещо, което лежеше в канавката.

— Мили Боже! — възкликна той и отстъпи назад. — Тук има мъртвец.

Те разчистиха клонките, за да открият лежащия по очи на дъното на канавката висок, строен мъж, облечен в черно. Ужасът им се засили, когато видяха шест инча от сабята да се подават от гърба на мъжа, точно под дясната му плешка. Те се спогледаха и отново го заоглеждаха. Трупът лежеше свит на дъното, леко обърнат към левия бряг. Едната му ръка, лявата, беше свита под главата, а другата висеше покрай тялото. На пръв поглед изглеждаше, че мъжът просто спи. Брамуел се приведе по-наблизо и се взря в бледото лице, подпряно на свивката на лакътя. Когато видя посинялата, подпухнала кожа и кръвясали очи с усилие потисна гаденето.

— Кой е този? — прошепна Уотърс.

— Не знам — отвърна Брамуел. — Но е добре облечен и е пронизан със собствената си сабя. Това убийство ли е или самоубийство? — Той се взря по-отблизо и прошепна дрезгаво: — Мисля, че го познавам. Бог да ни е на помощ, това е съдията лорд Стивън Берисфорд.


В кръчмата „Заключено сърце“ на Улицата на прасетата, близо до Улицата на пилетата, Уормууд, професионален убиец, седеше тихо в един шумен ъгъл, където подът беше подгизнал от урината на плъховете. Мърляв просяк, облечен в дрипи, се приближи към масата, като се кланяше и умилкваше. Уормууд го срита и съществото побягна към другия край на дългата, мрачна кръчма. „Сигурно ли е — мислеше си убиецът, — че тук съм в безопасност? Дали Пазителят на Портите ще спази сделката?“ Минаваше девет часа вечерта, а кръчмата беше още пълна с пияници. Врявата беше оглушителна. Уормууд се взря през праха. Шумът идваше от друго помещение, разположено надолу по стълбите, в далечния край. Уормууд си поръча още ейл, но когато му го донесоха, го върна, като се оплака, че е мътен и вместо това поиска чаша херес. После стана от мястото си, прекоси залата и слезе по стълбите в мръсната, претъпкана зала. Огромна тълпа се беше събрала там. Лордове, благородници, писари и чираци пиеха рамо до рамо с престъпници — и от простолюдието, и от добро потекло. Всички те стояха около посипаната с трици дупка, крещяха и сключваха облози. В самата яма два огромни петела с прашна и окървавена перушина се биеха като свирепи гладиатори. Те се обикаляха и кълвяха, докато единият не падна в прахта като купчина подгизнали от кръв пера, а конкурентът му, покрит в съсиреци, изпъна шия и триумфално изкукурига.

Уормууд потрепери и се огледа. „Кога ли — помисли си той — ще дойде пратеникът?“ Една проститутка, пищна и хубава, с блестяща коса, която падаше до белите й, голи рамене, го изучаваше. Черният грим около очите контрастираше рязко с кожата й с цвят на слонова кост. Тя се усмихна на Уормууд и задвижи тялото си подканящо, като се протягаше прелъстително, а очите й не се отместваха от него. Със затоплен от виното стомах и кипнала кръв, убиецът й се усмихна. Защо не? Беше направил онова, което Пазителят искаше. Беше заслужил наградата си. Той почувства как слабините му потръпват. Малко удоволствие? Защо не? Той тръгна към нея.

— Госпожо, мога ли да те почерпя?

Убиецът тайно се поздрави за учтивите си маниери. Той знаеше как да се държи с една дама, макар и да беше нощна пеперуда. Жената му благодари с поглед и те се върнаха на мястото, което Уормууд си беше намерил до един прозорец.

— Ти си шотландец. Акцентът те издава.

Гласът на жената беше мек и гърлен. Тя седна близо до Уормууд. Той усети сладникавия й парфюм и почувства топлината на бедрото й до своето. Както всички мъже в присъствието на красива жена, той знаеше, че трябва да говори. Поръча две чаши вино и започна да забавлява момичето с измислици за своето положение и занимания, намекна й за богатство и се усмихна на коментара й, че шотландците са големи пиячи и страхотни любовници. Часовете минаваха и кръчмата започна да се опразва. С вид на човек, който не приема отказ, жената стисна Уормууд за китката.

— Имам стая тук — каза тя. — Топла и удобна. Не е нужно да излизаме на студа.

Мъжът не се нуждаеше от допълнително окуражаване. Той последва жената по разклатеното стълбище, като се възхищаваше на извивката на бедрата й, добре оформените й глезени и обувките с високи токове и златни розички на носовете. Тя отвори една врата най-горе на стълбите и Уормууд я последва в стаята.

— И сега какво? — прошепна той.

Жената се изсмя. Уормууд чу щракане на огниво и проблесна дългият пламък на свещ. Спътницата му се приближи към него. Светлината обливаше лицето й.

— Хайде, подръж това — каза тя. Уормууд грабна свещника.

— Ах, ти, палавнице! Ела тук!

Жената се усмихна, очите й проблясваха, докато слагаше тясната, красива ръка върху рамото му. Сините й котешки очи задържаха погледа му за няколко секунди и убиецът разбра, че нещо не е наред. Усмивката изчезна от лицето й, клепачите се спуснаха. Ножът, който жената държеше в ръка, го улучи дълбоко в сърцето. Той почувства как стаята се завъртя. Искаше да извика от болката, която го прониза.

— Пазителят те поздравява — прошепна жената. — И ти казва „сбогом“.

Загрузка...