Печатът

Документи

Освобождаването на Виена през 1683, религиозните спорове между Франция и Светия Престол, завладяването на Англия от войските на Уилям Оранжки през 1688 и краят на английския католицизъм, политическата изолация на Луи XIV по отношение на останалите сили, изобщо европейският политически ред през втората половина на 17 век и в последвалите десетилетия: цяла глава от историята на Европа трябва да бъде пренаписана в светлината на документите, разкриващи тайните ходове на папа Одескалки и неговата фамилия. Но за да стане това, трябва да се повдигне една завеса, изтъкана от мълчание, лицемерие и лъжа.

Инокентий XI финансирал победата при Виена срещу турците от фондовете на Светия Престол. Това е историческа заслуга, която никой не може да отрече. Но, както е възможно да се провери в счетоводните книги на Карло Одескалки, е вярно и онова, което пише прислужникът на „Оръженосеца“, когато продължава своя мемоар през 1699: Одескалки са заемали пари на императора и персонално, като обикновени банкери. Като гаранция за заемите получавали товари живак (или живо сребро, както са го наричали тогава), които фамилията на папата препродавала на холандския банкер-протестант Ян Дойц. Седемдесет и пет процента от печалбата отивала за рода Одескалки, а останала част — за обичайните довереници Чернеци и Рецонико, които от Венеция следяли дискретно хода на цялата операция. Следователно не се е давала никаква гласност на тези операции с цел забогатяване (между много примери виж. Римски Държавен Архив, Фонд Одескалки XXII A13, к. 265; XXIII A2, кк. 52, 59, 105, 139, 168-169, 220, 234, 242; XXVIIB6, н.11; XXXIIIA1, кк. 193,331).

След смъртта на Инокентий XI императорът побързал да покаже своята признателност към рода Одескалки: опитал се да предостави на Ливио, папския племенник, земи в Унгария на приятелски цени. Операцията обаче била блокирана: управата на имперската хазна преценила като прекалено щедри условията, предложени на Ливио Одескалки (Р. Гезе, Livio Odescalchi е il ducato di Sirmio във Venezia, Italia е Ungheriafra Arcadia е illuminismo, под редакцията на Б.Кьопеши и П. Серкеши, Будапеща 1982, стр. 45–47). Тогава императорът продал на Ливио за 336 000 флорина унгарското владение Сирмиум. А тази цена била ли е подходяща? Ставало дума за земи, мъчително възвърнати от турските нашественици след победата при Виена. Значи столицата на империята е била спасена с парите на Светия Престол, но накрая плодовете на отвоюваните земи отивали при рода Одескалки. Като капак на всичко Ливио е обявен за принц на Свещената Римска Империя.

Че тясната връзка между императорът и рода Одескалки можела да крие нещо — това не убягнало дори и на съвременниците. Още през 1701 авторът на известни дневници Франческо Валезио (Diario di Roma, II 601) отбелязва, че „със странна метаморфоза“ Ливио Одескалки на всичкото отгоре е провъзгласен за „дворцов съветник на Императора с изключително широки пълномощия“.

Но парите могат да купят (почти) всичко. Накрая на своя мемоар прислужникът напомня, че Ливио Одескалки, след смъртта на папата-чичо, закупил за огромни суми владения, дворци и вили. А след смъртта на полския крал Ян Собиески, чиито войски бяха пробили обсадата на Виена, Ливио засипва Варшава с пари в напразен опит да купи трона на Полша (виж. например Римски Държавен Архив, Фонд Одескалки, прил. 38, н. 1,5, 9,13).

Само по този начин се обяснява защо папа Одескалки продължил до смъртта си да изпраща пари на императора, дори когато турската опасност не била вече така осезаема — цялата инвестиция е трябвало да се върне във фамилията. Без значение дали, за да се постигне тази цел, той е трябвало да облагодетелства еретика Уилям Оранжки.

Една безмилостна линия, която папата държи да следва дори и в най-драматичните моменти. Както напомня историкът Шарл Герен (Revue des questions historiques, XX-1876, стр. 428), когато Луи XIV и Джеймс Стюарт молят Инокентий XI да спре финансирането на императора и вместо това спешно да изпрати средства на войските на Стюартите, които се сражавали в Ирландия срещу протестантските сили на Уилям Оранжки, папата отвръща с фрази, които чак сега разкриват пълния си смисъл. Обяснява, че водел във Виена „един всевечен кръстоносен поход“, в който е взел, както своите предшественици, „лично участие“. Той е човекът, който предоставя на съюзниците „собствените си галери, собствените си войници и собствените си пари“, и защитава не само целостта на християнска Европа, но и „особените си интереси на светски владетел и италиански принц“.

Заемите на Инокентий XI за Уилям Оранжки

Има право Ато Мелани, когато казва във връзка с процеса срещу Фуке: историята се пише от победителите. И до днес винаги е побеждавала официалната историография. Никой не е могъл (или пожелал) да напише истината за Инокентий XI.

Първи започнали да говорят за заеми, отпуснати от Инокентий XI на Уилям Оранжки някои анонимно списвани вестници, разпространявани от французите още на следващия ден след десанта на протестантския принц в Англия (виж Ж. Орсибал, Louis XIV centre Innocent XI, Париж 1949, стр. 63–64 и 91–92). Освен това, според мемоарите на мадам де Ментьонон папата е изпратил на Уилям парична помощ в размер на 200 000 дуката за нападението над Англия: но това е творба със съмнително авторство. Става дума за слухове, разпръсквани от французите с очевидната цел да охулят папата. Впоследствие клюките били разпространявани от мемоаристи и драскачи, но те не предоставяли никакви доказателства за твърденията си.

Доста по-опасен за светлата памет на Инокентий XI бил Пиер Байл със своя прословут Dictionnaire historique et critique. Байл напомня, че Инокентий произлизал от семейство на банкери и прилага един сатиричен коментар, закачен в Рим под статуята на Паскуино в деня, в който кардинал Одескалки е провъзгласен за папа: Invenerunt hominem in telonio sedentem, сиреч: „избраха (за папа) човек, седнал на масата на лихваря“.

Този път не ставало дума за добре пилотиран слух. Байл, голям интелектуалец от епохата на ранното Просвещение, не може да бъде обвинен в недостойно франкофилско партизанство. Освен това е бил и доста близко по време до фактите, за които говори (неговият Dictionnaire е публикуван през 1697).

Никой историк обаче не се опитал да изясни фактите, да последва следата, предначертана от анонимните вестници и Байл. Така истината за фамилията Одескалки останала в един куп анонимни писания и в стария, забравен речник на един отричан холандски философ и ренегат (Байл преминал от калвинизма към католицизма, за да се върне пак обратно и накрая да отхвърли всяка вяра).

Междувременно общоприетите животоописания на папата шествали, без да срещнат съпротива и Инокентий XI минал в историята. Фактите изглеждали необорими: през 1683 Виена е освободена благодарение на човека, които мобилизирал католическите принцове и изпратил субсидии от Апостолическата камера в Австрия и Полша. Инокетий XI е папата-герой и аскет, който поставя края на непотизма, които заздравява финансите на Църквата, който забранява на жените да се показват на публични места с къси ръкави, който слага точка на безумната лудост на карнавалите, който затваря театрите в Рим — места на морална разруха…

След смъртта му завалява порой от писма от цяла Европа: всеки владетелски двор моли да го провъзгласят за блажен. Още през 1714 започва процеса по беатификацията, благодарение и на настояванията на племенника му Ливио. Изслушани са все още живите свидетели, приложени са документи, възстановени са биографични данни още от детството му.

Но почти веднага се появяват някои пречки, който забавят хода на следствието. Може би са били извадени на бял свят старите френски памфлети и речникът на Байл: злонамерени писания, недоказани и вероятно невъзможни за доказване клевети, които все пак, дори в случая на един чист, праведен и героичен живот като този на Бенедето Одескалки е трябвало да бъдат разследвани. Подозира се също възможна опозиция от страна на Франция, която не гледа с добро око на обявяването на един неин стар и ненавистен враг за блажен. Процесът по беатификацията, вече утежнен от многобройните й грижливо изготвени актове на следствието, следва предначертан път; от стремително течение се превръща в тиня и всичко като че ли засяда на едно място.

Минават десетилетия. За да се заговори отново за Инокентий XI, трябва да се изчака до 1771 година, когато английският историк Джон Далримпъл публикува своите Memoirs of Great Britain and Ireland. И може би от тях става ясно какво забавя беатификацията. Но, за да се разбере тезата на Далримпъл, трябва да направим крачка назад и да обгърнем с поглед европейската политическа панорама непосредствено преди десанта на Уилям Оранжки в Англия.

През последните месеци на 1688 в Германия пламнало ново, изключително опасно огнище на политическо напрежение. От месеци се очаквало назначението на новия архиепископ на Кьолн — длъжност, на която Франция искала да всяка цена да постави кардинал Фюстенберг. Ако маневрата имала успех, Луи XIV щял да разполага с един скъпоценен мост в Централна Европа, завоювайки военно и стратегическо господство — нещо, което останалите владетели не възнамерявали да толерират. Самият Инокентий XI отказал съгласието си, юридически необходимо, за назначаването на Фюстенберг. По същото време цяла Европа следяла с притеснение на военните маневри на войските на Уилям Оранжки. Какво се готвел да стори Уилям? Да се намеси срещу французите, за да разреши със силата на оръжието въпроса за архиепископа на Кьолн и да разпали по този начин ужасяващ конфликт в цяла Европа? Или пък — както подозирали някои — да нахлуе в Англия?

Следователно ето тезата на Далримпъл. Уилям Оранжки накарал папата да повярва, че иска да използва войските си срещу французите. Инокентий XI, който, както винаги, нямал търпение да вкара прът в колелетата на Луи XIV, паднал в капана и заел на Уилям парите, необходими за издръжката на войската му. А пък принц от династията Оранж прекосил Ламанша и върнал окончателно Англия към протестантската вяра.

Ереста впрочем щяла да възтържествувала благодарение на парите на Църквата. Папата, макар и излъган, все пак бе въоръжил един принц-еретик срещу един принц-католик.

Тази хипотеза вече била развита в някои от анонимните вестници, появили се по времето на Инокентий XI и Луи XIV. Но този път Далримпъл изважда решителното доказателство: две дълги и подробни писма от кардинал д’Естре, извънреден посланик на Луи XIV в Рим, адресирани до френския владетел и до Лувоа, министър на войната на краля-слънце.

Според двете послания, най-тесните сътрудници на Инокентий XI познавали много по-отрано истинските намерения на Уилям Оранжки — завоюването на Англия. Още в края на 1687 — една година преди инвазията на протестантския принц в Англия — държавният секретар на Ватикана Лоренцо Казони влязъл във връзка с един холандски градоначалник, изпратен тайно от Уилям. Но между служителите на Казони се криел предател, благодарение на когото били заловени писмата, пратени от Казони до императора Леополд I. От посланията се разбирало, че папата държал големи парични суми на разположение на принц Оранжки, а също и на император Леополд I, за да могат те да се сражават срещу французите в конфликта, който щял да избухне във връзка с новия архиепископ на Кьолн. От писмата на Казони до Леополд ставало ясно и истинското намерение на Уилям — не един конфликт в Централна Европа срещу французите, а инвазията на Англия, за която следователно министрите на Инокентий XI знаели много добре.

Писмата на д’Естре нанесли смъртоносен удар на процеса по беатификацията. Макар и Инокентий XI да е бил в неведение относно истинския план на Уилям, а именно унищожаването на католицизма в Англия, все пак излизало черно на бяло, че той го е спонсорирал за военни цели, и на всичкото отгоре срещу Всехристиянския крал.

В последвалите години цяла тълпа историци подхванала тезата на Далримпъл, разнищвайки паметта на Бенедето Одескалки. Освен това възникнали съмнения и по чисто догматични въпроси, които усложнили допълнително хода на обявяването за блажен: издигането на Инокентий XI до олтарите изглеждало непоправимо компрометирано.

Трябвало да мине един период от време, съответен на тежестта на тези обстоятелства, преди някой да намери смелостта и подготовката, необходими, за да се повдигне отново въпроса. Чак през 1876 година, една майсторски обоснована статия на историка Шарл Герен кара историята да се завърти на 180 градуса. В Revue des questions historiques Герен демонстрира със сила и богатство на аргументациите, че писмата на д’Естре, публикувани от Далримпъл, са умели фалшификати, които трябва да се припишат по всяка вероятност още един път на френската пропаганда. Неточности, грешки, неверни сведения и най-вече няколко скандални анахронизма ги лишават от всякаква достоверност.

Като че не стига това, Герен разяснява, че оригиналите на писмата, които според думите на Далримпъл е трябвало да се намират в архивите на Министерството на външните работи в Париж, не могат да бъдат намерени. Самият Далримпъл, отбелязва Герен, най-искрено си признавал, че никога не е виждал оригиналите, а се е доверявал на копия, изпратена му от някакъв познат. Ответният удар на статията на Герен, макар ограничен в кръговете на историците, е наистина тежък. Десетки са авторите (включително толкова възхваляваният Леополд фон Ранке, пътеводно светило за историците на папството), които с радост са се допитвали до Memoirs на Далримпъл, без да проверят източниците му.

Заключението е неизбежно. Със сляпа последователност, след като веднъж е доказана неистинността на писмата, автоматично се приемат за неверни и фактите, които те съобщават, а в истина се превръща всичко онова, което върви в обратната посока. Ако обвиненията произлизат от фалшиви книжа, обвиняемият веднага става невинен.

Вече остарялата дискусия за взаимоотношенията между Инокентий XI и Уилям Оранжки, която изглеждала разрешена веднъж завинаги от Герен, неочаквано е извадена на бял свят от немския историк Густав Ролоф в началото на Първата световна война. В една статия, публикувана през 1914 в Preussische Jahrbuecher, Ролоф представя нови документи върху Инокентий и принц Оранжки. Един доклад на бранденбургския дипломат Йохан фон Гьортц разкрива, че през юли 1688, няколко месеца преди десанта на Уилям Оранжки на английския бряг, Луи XIV тайно е помолил императора Леополд I Австрийски (католик, но по традиция съюзник на холандците) да не се намесва в случай, че Франция нахлуе в Холандия. Леополд обаче вече е знаел, че Уилям Оранжки възнамерява да нападне Англия, и се оказва пред драматична дилема: да се застъпи за католическа Франция (при все това мразена от цяла Европа) или да подкрепи еретическата Холандия?

Колебанията на императора се разрешили, според доклада на Гьортц, от Инокентий XI. Всъщност папата посъветвал Леополд изобщо да не одобрява действия и планове на Луи XIV, доколкото те „не идват от една правдива страст към Католическата Религия, а от намерението да подчини цяла Европа и впоследствие Англия“.

Леополд, отърсил се от тежестта на религиозното съмнение, не се поколебал да сключи допълнителни договори за взаимопомощ и сътрудничество с Уилям, благоприятствайки по този начин инвазията на Англия от страна на един принц-еретик. Решителното становище на Инокентий XI пристигнало във Виена мигове преди преврата на Уилям, за чието скорошно осъществяване папата трябва да е бил информиран от своя представител в Лондон, нунция Д’Ада. Разбира се, отбелязва Ролоф, все още не е намерено някакво писмо на Инокентий XI, в което той изяснява становището си на Леополд; но е лесно да се предположи, че по-скоро става дума за бързо и дискретно устно послание посредством папския нунций във Виена.

И все пак самият Ролоф не е напълно задоволен от собственото си обяснение. В играта е трябвало да има нещо друго, казва немският историк: „Ако Инокентий беше папа от епохата на Ренесанса, лесно би се обяснило неговото поведение спрямо политическата опозиция във Франция. Но подобна причина след големите религиозни войни вече не е достатъчна.“. Това, което предопределило ходовете на папата било, всъщност е трябвало да бъде нещо друго, от което засега се усеща само настоятелното присъствие.

Играта не е приключила. През 1926 друг немски историк, Еберхард фон Данкелман, се включва в контраатака със заявеното намерение да се сражава и да победи в решителното сражение. С една статия, появила се в периодичното издание Quellen und Forschungen aus italienischen Archiven und Bibliotheken, Данклеман се изправя срещу Ролоф. Не само че Инокентий XI не е знаел за предстоящата кампания на принц Оранжки, казва Данкелман, цитирайки една поредица от писма на ватикански дипломатически представители, но дори следял с тревога развоя на нещата в Англия.

После идва това, което според нас е решаващият момент. Почти мимоходом Данкелман признава, че знае за някогашните слухове, че принц Оранжки е дължал на папата огромни суми. Дългове, вследствие на които Уилям се бил замислил да се откаже от своето Оранжко княжество в полза на Инокентий. Сумите, уточнява Данкелман, били предоставени именно за кампанията в Англия.

В пет реда Данкелман буквално хвърля в краката на читателя истинска бомба. Вярно е, и Сен Симон цитира в своите Memoires тази хипотеза (впоследствие Волтер се намесва, за да я заклейми като недостоверна). Но нито един съвременен, самоуважаващ се и добре подготвен историк никога не е вземал на сериозно скандалната хипотеза, че блаженият Инокентий е заемал пари на принц Оранжки, за да сломи католическата религия в Англия.

Всъщност и самият Ролоф се ограничава да заключи, че папата е знаел предварително за предстоящия десант на принц Оранжки, и че не е направил нищо, за да го предотврати. Но по никакъв начин не твърди, че Уилям е бил финансиран от Инокентий XI. А Данкелман дава име — макар че го опровергава — но онова „нещо“, което, според интуицията на Ролоф, е ръководело ходовете на папата и го е карало тайно да поддържа Уилям: парите.

Хипотезата, че Инокентий е финансирал начинанието на Уилям, обосновава се Данкелман, се основава естествено на едно предположение: а именно, че папата е знаел за предстоящия десант на принца Оранжки, както Ролоф твърди, че е доказал. Веднъж възкачил се на английския трон, Уилям щял да може разчисти дълговете си към папата и рано или късно щял да му върне всичко, и то с лихвите, като на някой най-обикновен лихвар.

Обаче папата не е знаел нищо, кълне се Данкелман. Не е очаквал нищо от Уилям, защото нищо не е и подозирал за предстоящото нападение над Англия. Това доказват, твърди Данкелман, писмата, разменени непосредствено преди десанта на Уилям, между държавния секретар кардинал Алдерано Сибо, нунция във Виена кардинал Франческо Буонвизи и нунция в Лондон Фердинандо Д’Ада. Според посланията папата е много разтревожен от военните маневри на принц Оранжки и никъде не се прави никакъв намек за тайни преговори между Светия Престол и Уилям. Значи папата не знае.

Дори да допуснем, че Инокентий е изпращал помощни суми на Уилям, настоява Данкелман, парите е трябвало почти със сигурност да минават през канала на нунциатурата в Лондон. Но от вноските от Рим за Лондонската легация, най-внимателно проучени от немския учен, не следва наличието на никаква следа за финансово съдействие на Уилям. Разгледаните документи, завършва доволен Данкелман, „дават пълна яснота по въпроса“. Тезата на Ролоф е разбита. Сразен е всеки един, който някога е дръзвал да твърди, че папата е заемал пари на Уилям Оранжки, quod erat demonstrandum158.

През 1956, най-накрая идва беатификацията на папа Одескалки, според някои и под въздействието на студената война: турците стават метафора на съветската империя, докато живият папа се превръща в продължител на делото на героя отпреди три века. Инокентий е спасил християнския Запад от турското нашествие, Пий го предпазва от ужасите на комунизма.

Истината е трябвало да чака дълго време. След като веднъж се е утвърдила официалната версия, историците са ревностни, както никога преди, при повтаряне на вече казаното. Смущавани може би от въпроси, прекалено стари и същевременно твърде нови, те посвещават само един безразличен поглед на загадъчната бездна, която свързва завинаги Уилям III Оранжки, принца, който върнал Англия на англиканската религия, и най-великия папа на 17 век.

Междувременно никнели като гъби монографии, студии и дипломни работи върху обезкосмяването в Средновековието, ежедневния живот на глухонемите при френския ancien regime или начина, по който възприемат света мелничарите в долна Галиция. Но никой никога не е паднал така ниско, че да се заеме с даването на окончателен отговор на един забележителен исторически въпрос, да прочете честно документацията на рода Одескалки и писмото на Бокастел, да се понапраши малко в архивите.

Папата-наемник

И при все това е така: никой никога не се е опитал да разкаже истината за Инокентий XI. В Националната библиотека „Виктор Емануил“ в Рим разгледах една малка любопитна книжка, написана през 1742: De suppositiis militaribus stipendiis Benedicti Odescalchi (За предположенията относно военната служба на Бенедето Одескалки)от граф Джузепе Дела Tope Рецонико. Цел на Рецонико е да опровергае един слух, който се разпространил почти веднага след смъртта на Инокентий, а именно, че блаженият в младежките си години се е сражавал като наемник в Холандия под испанските бойни знамена, като между другото е бил тежко ранен в дясната ръка. Рецонико твърди, че тогава много младият Бенедето Одескалки наистина е бил войник, но в общинската гвардия на Комо, а не като наемник.

Колко жалко, че авторът е роднина на оня Рецонико, който от Венеция е изпълнявал ролята на параван за рода Одескалки; жалко също, че самите Рецонико са били сродени с фамилията на Инокентий XI. Така че, за да опровергае военното минало на блажения, е трябвало да се подбере историк, който по-лесно би бил приет за обективен. Според Пиер Байл младият Бенедето Одескалки, докато се сражавал като наемник в Испания, е ранен в дясната ръка. Любопитно: както съобщават официалните медицински доклади, папата страдал чак до смъртта си от силни болки точно в този крайник.

Но като оставим настрана спора около достоверността на това твърдение, това, което поразява, е забравата, в която десетилетия наред тъне и този неясен аспект от живота на папа Одескалки. Вътре в книжката на Рецонико намерих един малка библиотечна разписка, с която предишният читател беше изискал да прегледа томчето. Подписът: „Барон Ф. Данкелман, 16 април 1925“. След него никой друг не беше разлиствал тези страници.

Истина и лъжа

Прав е Ато Мелани, когато наставлява прислужника: не винаги лъжливите документи казват лъжи. Фалшивите писма на д’Естре, публикувани от Далримпъл, разглеждани в правилната светлина, също принадлежат към тази странна категория от документи: апокрифни са, но казват истината. Не случайно едно друго писмо, публикувано от Герен, този път автентично, от кардинал д’Естре до Луи XIV от 16 ноември 1688, потвърждава контактите между граф Казони и Уилям Оранжки:

Сведенията на д’Естре заслужават доверие, най-малко защото изворът на информацията, кардинал Сибо, е бил високо платен шпионин на Луи XIV (Орсибал, op. cit., стр. 73, н. 337). Всъщност френският владетел на следния 9 декември отговаря разгневен на д’Естре:

И мемоарите на мадам дьо Ментьонон, в които се говори за заемите на Инокентий XI за Уилям, са апокрифни. Но не е ли възможно да казват истината?

Мисията Шамле

Както се видя, драматичният конфликт между принц Оранжки, Луи XIV и Инокентий XI се изостря през есента на 1688: Уилям държи на нож Европа, без да разкрие дали ще атакува французите при Рейн заради спора за архиепископа на Кьолн или пък ще нахлуе в Англия. Папата се гласи да гледа и се преструва, че не знае какво ще се случи. А Луи XIV?

Кралят-слънце, който макар и да не е бил влюбен в мира на всяка цена, известно време се опитвал да не ускорява хода на събитията. В предходните месеци изпратил в Рим специален пратеник, мосю де Шамле (виж. Recueil des instructions donnees aux ambassadeurs…, изд. Г. Аното Париж 1888, XVII7) за една тайна лична среща с папата. Мисията била толкова тайна, че дори и официалните дипломатически представители на Франция били държани в неведение. Шамле имал изключително деликатната задача да поиска лична аудиенция при папата, за да му предаде едно послание от Всехристиянския крал, неговия заклет враг. Лесно можем да си представим основната тема на съобщението: да се намери съгласие по проблема в архиепископа на Кьолн, да се обезвреди бомбата с часовников механизъм на Уилям Оранжки и да се избегне конфликта в цяла Европа.

Във Ватикана Шамле е приет от Казони, на когото съобщава, че иска да говори лично с папата, и само с него, по поръчение на краля на Франция. Казони го изпраща обратно с празни ръце: обяснява му, че като секретар се занимава само с цифри, докато за едно толкова деликатно дело е добре кралският пратеник да говори с кардинал Сибо, първи министър на папата. Шамле приема при условие, че никой няма да знае за неговата среща със Сибо.

Така Шамле се връща и показва на Сибо писмото, което Луи XIV му е поверил за папата. Казано му е да се върне след няколко дни за отговор. Пратеникът се представя за пореден път; при това положение обаче Сибо му казва, че папата не може да го приеме. Нека Шамле да осведоми за всичко Сибо, казват му, така, като че ли оня, който ще го слуша, е самият папа…

Инокентий XI добре знае, че нарежданията на Луи не XIV позволяват на Шамле да говори с когото и да е, освен лично с папата. Още повече, че между едното и другото отпращане хората на папата са успели да спечелят още няколко дни. Тайният пратеник, изтощен и обиден, трябва да се върне във Франция, без да е могъл да потърси някакво съгласие с Инокентий XI. Луи XIV беснее. Конфликтът между Рим и Париж по въпроса с архиепископа на Кьолн не се решава, напрежението в Германия остава високо и така войските на принц Оранжки запазват отличен претекст да останат в бойна готовност. За да атакуват после… Лондон.

Папата, отказвайки да приеме Шамле, може да се преструва, че не знае каква опасност грози английските католици. Но след десанта на принц Оранжки сам ще се издаде с една разкриваща фраза, припомнена от Леополд фон Ранке (Englische Geschichte, Лайпциг 1870, III 201): Salus ех iniminis nostris, спасението идва от неприятелите.

Революцията от 1688

Всичко това не се изчерпва в една чисто академична дискусия. За да се оцени по достойнство значението на the glorious revolution и следователно ролята на Инокентий XI, нека отново дадем думата на Ролоф:

Освен това (това най-много би трябвало да интересува един папа) след победата на Оранж законовите мерки, които изключвали католиците от обществения живот, стават много по-сурови; по времето на управлението на Джеймс II 300 000 англичани изповядвали католическата вяра. През 1870 броят им е слязъл на едва 70 000.

Дълговете на Уилям

Сметките в джоба на принц Оранжки: това е трябвало да се направи още от началото. А в биографиите на Уилям Оранжки остава доста мъглява дори темата за самия основен капитал: кой е финансирал войските, крито той е командвал в защита на Холандия? Няма отговор, но само защото въпросът не е бил задаван с необходимата твърдост. И все пак се намира някой и друг учен, проявявал малко любопитство.

Според англиканския епископ Гилберт Бърнет, съвременник и приятел на Уилям, принц Оранжки „дойде на бял свят вече в доста неблагоприятни условия. Неговите лични сметки бяха в окаяно състояние: неговото имущество бе разграбено от отделянето на два големи фонда, отишли за майка му и баба му, а да не говорим за един доста голям дълг, който баща му беше взел, за да подкрепя английската корона.“ (Bishop Burnet’s History of his own time, Лондон 1857, стр. 212).

Бърнет взел активно участие в подготовката на революцията от 1688, бил измежду малкото, които знаели за подготовката на десанта в Англия, и рамо до рамо с Уилям дори в най-деликатните моменти от неговия преврат, включително и на последния поход от крайбрежието до Лондон. Ето защо не би било никак изненадващо, ако е премълчал други факти, по-неудобни за короната и англиканската вяра.

Немският историк Волфганг Винделбанд представя едно писмо от Уилям до приятеля Валдек, написано малко след възкачването му на английския трон: „Ако познавахте съществуванието, което водя, със сигурност щяхте да имате милост към мен. Единствената утеха, която ми остава, е, че Бог знае, че онова, което ме движи, не е тщеславието“ (цит. във Волфганг Винделбанд, Wilhelm von Oranien und das europaische Staatensystem в Von staatlichem Werden und Wesen. Festschrift Erich Marks zum 60. Geburtstag, Аален 1981).

Това ли са думите, пита се учуден Винделбанд, на човек, който току-що е реализирал мечтата на целия си живот? А тези думи, добавям аз, не могат ли да идват от устата на оня, който има тежки и непризнати парични проблеми?

Английските поданици не смятали новия крал за символ на скромността. Както отбелязва фон Ранке, през 1689 Уилям помолил английския парламент за пожизнена лична издръжка, както предшестващите го владетели от династията Стюарт: „Необходимо е за нашата сигурност да имаме пари на разположение“. Парламентът не се доверил: на краля била отпусната само едногодишна издръжка с изричната уговорка „за не по-дълго“. Уилям бил дълбоко засегнат и сметнал отказа за лична обида. Но нямал никакво средство да се противопостави. По някаква случайност именно в този момент вървели тайните преговори между Бокастел, Ченчи и Ватиканския държавен секретариат.

Цялата история на Оранжкия род, при по-внимателно вглеждане, е осеяна с очевидни епизоди, от които проличават най-малкото мъчителни отношения между протестантските принцове и парите. Според английската историчка Мери Каролайн Тревелиън, „амбициите на Уилям II (бащата на Уилям III) щяха да бъдат доста по-малко възпрепятствани, ако в качеството си на главен военачалник на холандската република, не се беше опитвал да издържа войска, по-голяма от онова, което бе в състояние да плати“. За да намери нужните за защитата пари, Уилям прибягнал и до насилие, като хвърлил в затвора през 1650 петима от основните депутати на Холандските щати и тръгнал към Амстердам, за да го постави под обсада (Г. Яж Раниер, William of Orange, Лондон 1932, стр. 16–17).

През 1657, все според Тревелиън, майката на Уилям III заложила собствените си бижута в Амстердам, за да може да подкрепи исканията на своите братя. През 1661 починала в Англия. На следващия май бабата на Уилям, принцеса Амалия от Солмс, започнала съдебно дело, за да си върне бижутата. Нейният секретар Риве пише на Хюигенс, секретар на Уилям, че младият принц „не говори за нищо друго, освен за това дело“ (Мери Каролайн Тревелян, William the third and the defense of Holland 1672–1674, Лондон 1930, стр. 22). Но защо тези скъпоценности, между който един диамант от 39 карата, вграден в сребро, толкова вълнували Уилям? Искало му е се само да измие срама от залагането на семейни скъпоценности? Или повече го е интересувал продажната стойност на бижутата?

На принцовете Оранж впрочем трябва да са им били необходими големи финансови ресурси, за да издържат военните си кампании. През месеците на подготовка на десанта в Англия папските агенти също са запознати със спешните нужди на Уилям: в средата на октомври 1688 (Данкелман съобщава за това обстоятелство) известили, че поради силния вятър 10 или дори 12 кораба от флотата на Уилям не са се върнали от маневрите в открито море, а принц Оранжки бил доста разтревожен, тъй като закъснението в подготовката му струвало 50 000 ливри на ден.

Нуждата, ако е крайна, може да подтикне към недостойни дела и един принц, включително към измама и предателство. Според историка-нумизматика Николо Пападополи (Imitazione dello zecchino veneziano fatta da Guglielmo Enrico d’Orange (1650–1702) в Rivista italiana di Numismatica е scienze affini, XXIII [1910], брой III) през 17 век монетният двор на Оранжкото княжество най-спокойно фалшифицирал венециански монети, избягвайки с лекота съответните санкции. Когато през 1646 измамата е разкрита, La Serenissima, венецианската република, била ангажирана с отбраната на Кандия срещу турците и разчитала именно на Холандия за войскови подкрепления и оръжие: така че венецианците трябвало мълчаливо да търпят. Накрая принцовете от династията Оранж фалшифицирали по всяка вероятност и унгарски дукати, който по онова време били в обращение в Холандия.

Спомоществователите на десанта в Англия

Следователно Уилям Оранжки бил беден или, по-точно казано, вечно задлъжнял и на лов за средства за своите военни начинания. Ето защо трябва да се види кои са били неговите финансови спомоществователи, като се започне с онези, които са всеизвестни.

Политическата и военна дейност на Уилям Оранжки, включително нахлуването в Англия, били спонсорирани от три основни групи банкерите-евреи, адмиралтейството на град Амстердам и накрая някои патрициански рода.

Еврейските банкери заемали едни от челни позиции във финансовите среди на Амстердам и на цяла Холандия. Сред тях се откроява фигурата на барон Франсиско Лопес Суасо, който, освен че играел ролята на дипломатически посредник между Мадрид, Брюксел и Амстердам, подпомагал щедро Уилям. Според съвременниците, той му дал предварително два милиона холандски флорина без никаква гаранция, коментирайки заема с прословутата фраза: „Ако имате късмет, знам, че ще ми ги върнете; ако нямате късмет, съгласен съм да ги загубя“. Други финансови помощи за принц Оранжки дошли от provediteurs general (основни снабдители или източници — така ги наричал той самият) Антонио Алварес Макадо и Якоб Перейра, двама испански евреи-банкери (виж Д. Светчински-Н. Шьондюв, De Familie Lopes Suasso, financiers van Willem III, Цволе 1988).

Не по-маловажно за Уилям било и съдействието на адмиралтейството на Амстердам, което, според историка Джонатан Айзриъл, осигурило около 60 % от бойната флота и екипажа на корабите, които акостирали в Англия. Според оценки от онази епоха, ставало дума за 1800 човека, който непосредствено преди десанта били ангажирани денонощно на смени.

Накрая Уилям получил парична помощ и от няколко холандски фамилии, макар и след много трудности. Уплашени от опасностите, свързани с това да въоръжат един принц, отбелязва Айзриъл, амстердамските патриции всъщност направили така, че отделените от тях фондове за флотата да не бъдат официално предназначени за английския десант, та да изглежда така, сякаш военната кампания е дело само на Уилям, а не и на Амстердам и на холандските провинции. Затова накрая Уилям останал сам, със запалена кибритена клечка в ръка: отговорността била негова, на негова сметки били и дълговете. За да се изиграе този театър, парите били поставени под лъжлив етикет, за да не фигурира каквото и да било в обществените сметки. Една част от финансовите помощи например е отделена тайно от четирите милиона, който Обединените холандски провинции били събрали през месец юли преди десанта, за подобрението на тяхната система от укрепления. Всичко това обяснява защо най-накрая изложени на кредиторите се оказали личните имущества на Уилям, тоест Оранжкото княжество. От друга страна Уилям бил предопределен да стане крал на Англия — нещо, което щяло да му позволи да реши всички проблеми със своите дългове (Дж. Айзриъл, The Amsterdam Stock Exchange and the English Revolution of 1688 в Tijdschrift voor Geschiedenb 103 [1990], стр. 412–440).

Фамилия Бартолоти

После идват тайните спомоществователи — родът Одескалки. Фамилията на папата може би не е финансирала директно десанта на Уилям в Англия, но със сигурност дълто време е изпращала пари на Оранжкия двор по криволичещи и загадъчни пътеки. Най-интересният канал, използван за тази цел на рода Одескалки, е този на Бартолоти, фамилията, за която Клоридия говори на прислужника по време на първия им разговор. Произхождали от Болоня, но съвсем скоро кръвта им се сляла изцяло с тази на фамилията Ван ден Хувел, която продължила да носи италианското фамилно име само по съображения, свързани с унаследяване на фамилното имущество.

Добре внедрени в холандската аристокрация, някои Бартолоти-Ван ден Хувел имали достъп до важни постове: сред тях има коменданти на пехотата на Амстердам, членове на градската гвардия и пастори-калвинисти. Връзките с господстващото съсловие най-накрая били увенчани с брака на дъщерята на Костанца Бартолоти Сузана с Константин Хюигенс, секретар на Уилям III Оранжки (Йохан Е. Елиас, De vroedschap van Amsterdam, Амстердам 1963, 1388–389).

Но изкачването по социалната стълбица били позволено само на ония, които едновременно се изкачвали и по стълбицата на богатството. И в рамките на няколко десетилетия Бартлоти станали едни от най-могъщите банкери, в състояние да служат на великите, между които и на Оранжката династия. Вилем Бартолоти например бил сред организаторите на един заем от 2 милиона флорина при лихва 4 % в полза на Фридрих-Хайнрих Оранжки, дядото на Уилям. На същия Вилем Бартолоти бабата на Уилям, Амалия от Солмс, дала в залог фамилните си бижута.

Синът на Вилем Бартолоти, който бил взел името на баща си, заемал пари с лихва и работел с един съдружник на име Фредерик Риел (и двамата фигурират между длъжниците на Карло Одескалки, Римски държавен архив, Фонд Одескалки, Счетоводни книжа, XXIII A2 к. 152). От баща си младият Бартолоти бил наследил не само парите и недвижимото имущество, но също и кредитни полици. И през декември 1665, след като починала майка му, Вилем Бартолоти-младши станал кредитор на Уилям Оранжки, който тогава бил едва петнайсетгодишен. Принц Оранжки всъщност дължал 200 000 флорина за изплащане въз основа на две облигации. Първата, от 150 000 флорина, била гарантирана от една ипотека „върху владението на града Веер и неговите околности“, тоест облагородените терени, отвоювани от морето. Оставащата сума пък се гарантирала от друга ипотека „върху някои земи в Германия“, където всъщност се намирали някои от владенията на Оранжкия двор (Елиас, op. cit., 1390).

Приливът на пари от касите на рода Одескалки към Холандия, насочен следователно и към принц Оранжки, достига върха си през 1665. Вярно е, че в този момент Уилям е бил все още незрял петнайсетгодишен младеж и че чак през април 1666 Генералните Щати на Холандия, постоянно разяждани от недоверие спрямо наследствените владетели, щели да се решат да го осиновят с временната и двойствена титла Наследник на държавата. Вярно е също, че по време на двете години на англо-холандския конфликт, който избухва през 1665, търговският обмен с Италия (и следователно може би финансовите транзакции) показва осезаемо нарастване и увеличаването на паричните преводи на рода Одескалки би могло да се дължи на този по-общ процес.

Но никой не може да отрече, че парите на братята Одескалки свършили в ръцете на каймака на патрицианската калвинистка аристокрация в Амстердам, която после подкрепя Уилям и кампанията в Англия. В случая с Бартолоти излиза наяве даже per tabulas един паричен поток, който тръгва от рода Одескалки и свършва при Уилям Оранжки. Да даваш пари на Бартолоти било в общи линии все едно да даваш на Уилям.

Не трябва да се забравя и това, че заемите на рода Одескалки за холандците продължават до 1671, когато Бенедето е кардинал вече от доста години и се готви да се кандидатира за папската тиара.

След 1665 вноските на рода Одескалки за Холандия неочаквано спаднали. Може би била предпазливостта или амбицията надвиват в крайна сметка. Какво би се случило, ако излезеше на бял свят, че един кардинал на Светата Римска Църква е изпращал пари в еретическа земя? Със сигурност би възникнал скандал с разрушителни последици, който щеше да го смаже. А Бенедето Одескалки не можел да си позволи подобни рискове: малко след това, през юни 1667, щял за втори път в живота си да вземе участие в конклава. Този път неговото име се появява и в списъка на кандидатите. Ако някому беше дошло наум да разкрие финансовия поток към Холандия, той не би бил избран за папа нито през тази година, нито когато и да било след това.

Ферони. Трило и Ломелини

Списъкът на тайните финансови помощи на рода Одескалки изобщо не се изчерпва с това. В разстояние на десет години, от 1661 до 1671, и търговецът на роби Ферони получава в Холандия парични суми от рода Одескалки на обща стойност от 24 000 скуди. И в този случай определено не става дума за търговски преводи: в редките моменти, в които нарежда изплащане на стоките, Карло Одескалки отбелязва грижливо вида на закупеното имущество, сроковете на получаване и всички необходими подробности. Докато в случая с Ферони, както и в този с холандците, става дума чисто и просто за парични преводи.

Ферони се посвещава на търговията с роби от 1662 до 1670. Ключовата дата е 1664, когато испанската корона поверява на двама генуезци, пренесли се в Мадрид, Доменико Грило и Амброджо Ломелини, правата върху транспорта на роби-негри в испанските отвъдокеански владения. Политически и икономически трусове обаче поставят в затруднено положение двамата посредници, които са спасени цели два пъти от намесата на Ферони. Тосканският търговец внася от тяхно име и от името на краля на Испания 300 000 флорина за императора във Виена, който очаквал средствата, за да ги използва в борбата срещу турците. Четири години по-късно, по-точно през 1668, Ферони отново се притичва на помощ на Грило и Ломелини, предплащайки на испанската корона 600 000 песети на борсата в Антверпен (П. Бенини, Francesco Feroni empolese negoziante in Amsterdam в Incontri-Rivista di studi italonederalandesi 1 1985, 3, стр. 98–121). В същите години, както видяхме, Ферони е получавал пари от рода Одескалки. Те впрочем финансирали и пряко Грило и Ломелини: в една малка счетоводна книга на дружеството Одескалки, датираща от 1669 е съхранявана в Римския държавен архив, в списъка фигурират и двамата търговци на роби от Мадрид (Фонд Одескалки, XXIII к.216; виж също XXXII ЕЗ, 8).

Някой ще възрази, че Ферони не е бил само търговец на роби; започнал е дейността си, търгувайки с коприна и напитки, така че на теория парите на рода Одескалки са могли да бъдат използвани за по-малко жестоки цели. Но това не важи за Грило и Ломелини: те се занимавали единствено с търговията с роби. И благодарение на парите, получени от рода Одескалки и от Ферони, двамата геуезци успели да си върнал контрола над трафика на човешки същества и да го измъкнат от ръцете на Англия и Холандия.

Лични интереси

Никой никога не се е опитвал да изясни какво в действителност се случва между Инокентий XI и Уилям Оранжки. При все това книжата, които прочетох, са налице: стига само човек да ги потърси. Никой никога не го е направил и може би не без причина.

Който е трябвало да знае, е знаел. Който познава изкуството да чете между редовете, разглеждайки опроверженията на Данкелман и на останалите историци поддръжници на Инокентий XI, веднага е разбрал къде се крие истината.

Историците, които отблъснали от Инокентий XI нападките и подозренията, впрочем не са били защитени от външни въздействия. Граф Дела Tope Рецонико, който спасява Инокетий от обвинението, че е изпълнявал военна служба като наемник, е бил сроден, както се видя, с рода Одескалки, освен че е потомък на онзи Аурелио Рецонико, който пращал финансовите помощи от Венеция за Амстердам от името на рода Одескалки (виж. Дж. Б. Ди Кролаланца, Dizionario Blasonico, Болоня 1886, II 99; А. М. Куерини, Tiara е purpura veneta, Бреша 1761, стр. 319; Dizionario storico portatile di tutte le venete patriziefamiglie, Венеция 1780, стр. 106).

Позицията на Данкелман също заслужава известно внимание. Бароните фон Данкелман са били тясно свързани с династията Оранж още от времето на Уилям III. През 17 век един прочут предшественик и съименник на историка, Еберхард фон Данкелман, е бил юрист в двора на бранденбургския принц-електор Фридрих, а после станал негов първи министър. Но принцът бил също така чичо на Уилям III Оранжки и неколкократно го подкрепял във войните срещу Франция. Същият принц-електор на Бранденбург дава благородническа титла на Данкелман. Като убедени калвинисти, те определено не са можели да толерират истината: Уилям Оранжки е заграбил английския трон, включително и благодарение на парите на един папа, възползвайки се на това отгоре и от външната политика на Инокентий XI. Който, както самият Уилям Оранжки, е бил заклет враг на Луи XIV. Накрая не може да се изключи, че Данкелман се е интересувал също така и от икономическите въпроси: фамилията произхождала от графство Линген, което било част от имуществото на династията Оранж; след смъртта на Уилям минало в ръцете на принца-електор на Бранденбург (виж. Kuerschners deutscher Gelehrten Kalender, 1926, II 347; K. Денина, La Prusse litteraire sous Frederic II, Берлин 1791,1 ad vocem; A. Рьослер, Biografisches Woerterbuch, ad vocem).

Както всички останали историци, Данкелман не споделя с читателите си подробности за личните си връзки с обсъжданите лица. Благодарение на такива недомлъвки и увъртания, фактите са представени със съзнателна, макар и прикрита пристрастност.

Има други герои на описваните исторически събития, които не падат по-долу. Дори кардинал Рубини, държавният секретар на Александър VIII, който наредил на монсеньор Ченчи да не приема предложението на Бокастел, имал лични интереси в играта. Фамилията Рубини още от времето на дядото на кардинала била между длъжниците на Инокентий; както става ясно от счетоводните книги на Карло Одескалки. Незабавното приключване на историята със заемите, повдигната в Авиньон от Ченчи, било най-разумното нещо: Рубини прекрасно знаел, че парите на рода Одескалки са се разпръснали на хиляди посоки (Фонд Одескалки, XXIIA9, к. 179; XXIIA13, година 1650; Куерини; op. cit., стр. 282; Дж. М. Крешимбени, Notizie istoriche degli Arcadi morti, Рим 1720, III 67; T. Рикарди, Storia dei vescovi vicentini, Виченца 1786, стр. 238).

Знаел го много добре и един друг представител на ватиканската йерархия — монсиньор Джовани Антонио Давиа, който по време на преврата на Уилям Оранжки заемал стратегическия пост на апостолически интернунций в Брюксел. Неговата фамилия вземала пари на заем от тази на папата (потвърждават го още един път счетоводните книги на Карло Одескалки) и по някакъв странен начин монсиьор Давиа нямал необходимия усет да разбере, че Англия щяла всеки момент да падне в ръцете на еретиците (Фонд Одескалки XXVII B6; Е. Данкелман, Zur Frage der Mitwissenschaft des Papstes Innozenz XI an der oranischen Expedition в Quellen und Forschungen aus italeinischen Archiven und Bibliotheken, XVIII [1926], стр. 311–333).

Също и апостолическият пратеник в Лондон, граф Фердинандо Д Ада, както са отбелязали историците, проявил странна неспособност да предусети и съобщи в Рим кроежите, с които лондонските приятели на Уилям се подготвяли да подкрепят отвътре държавния преврат (Дж. Джили, // nunzio pontificio D’Adda е la seconda rivoluzione inglese в Nuova rivista storica XXIII [1939], стр. 285–352). Наистина доста лошо изпълнение на задълженията от страна на граф Д’Ада, който обаче после е повишен в нунций от Инокентий (с когото между другото били роднини). Може би да служи зле е било именно неговата задача?

Еврейският проблем

Както видяхме, по два от трите очевидни канала за финансиране, използвани от принц Оранжки, извадени наяве от историците (тоест адмиралтейството на Амстердам, холандските благороднически фамилии и банкерите-евреи), течали парите на рода Одескалки. Заемите на фамилията на Инокентий всъщност отишли както в ръцете на адмиралтейството на Амстердам (в лицето на Жан Ньофвил, обявен за адмирал от самия Уилям Оранжки), така и на многобройни фамилии от икономическата и финансова холандска аристокрация: Дойц, Хошпид и Бартолоти — всички фигуриращи в счетоводните книги на Карло Одескалки.

В общи линии два канала от три били подсигурявани от фамилията на блажения Инокентий. При това положение във финансовата подкрепа за Оранжкия род фамилия Одескалки имали един-единствен конкурент — еврейските банкери. Случайно или не, но сред множеството сурови мерки, въведени от Инокентий XI по време на неговия понтификат, имало една, която се отнасяла именно до финансите. Блаженият Инокентий забранил на евреите, под заплахата от тежки наказания, да упражняват банковото дело: точно в сферата, в която фамилията Одескалки имала подчертано превъзходство. Тежката мярка, която поставила края на един дълъг период на толерантност от страна на папите, предопределила икономическата разруха на римските евреи, които до началото на 19 век били принудени да наблюдават безсилни на непрекъснатото увеличаване на своите дългове и краха на печалбите си. В същото време папа Инокентий дал тласък на развитието на заложните къщи, които — макар и да представлявали похвална и обществено значима инициатива — отмъквали от евреите ресурси и клиенти в нарастващо количество.

Забраната да се дават заеми с лихва е въведена от Инокентий XI през 1682. През същата година банкерът-евреин Антонио Лопес Суасо дава на Уилям Оранжки заем от 200 000 гулдена. Това съвпадение ли е?

Както видяхме, родът Одескалки финансира в Мадрид трафика на роби на Грило и Ломелини. Но и тук евреите са им били конкуренти: дейността на Трило е финансирана и от банкерите Лопес Суасо. Дали това не е друг каприз на случая?

Може би казаното не е достатъчно, за да се твърди, че забраната на Инокетий XI е била въведена поради лични интереси. Много векове по-късно беатификацията на папа Пий IX е била съпътствана от разпалени полемики по причина на отявления му антисемитизъм. Ако се вгледаме добре обаче, ще видим, че той не е бил първият противник на евреите, получил честта да присъства на олтарите, а именно папа Одескалки. Който може би за разлика от Пий IX е имал някакъв ясен и много личен мотив за ненавистта си към народа на Израил. И поради поредния каприз на историята, беатификацията на Инокетий XI идва през понтификата на Пий XII — друг папа, чието отношение към евреите, както вече е известно, е най-малкото противоречиво, при положение, че дори е бил обвинен, че е държал в тайна онова, което е знаел за холокоста.

Другите инвестиции на рода Одескалки в Холандия

Освен сумите, предназначени за Уилям Оранжки, от счетоводните книги на фамилията Одескалки излизат наяве много други парични потоци, достойни да бъдат разгледани отблизо. Например случая с Хенрик и Франсискус Шилдерс, на чието име от март 1662 до май 1671 са внесени 10 542 скуди. Шилдерс оперирали в сектора на военното снабдяване: Франсискус бил комисар за хранителните припаси на войската в Антверпен, в испанска Нидерландия. Този, който зареждал със зърно испанската армия, бил италианският търговец Отавио Тенсини. Застраховател, наемодател на кораби, вносител на хайвер, мас и кожи от Русия, а освен това и снабдител на лекарства за царя, Тенсини също получава пари от рода Одескалки: 11 206 скуди от януари 1665 до ноември 1670. Могли ли са да бъдат използвани за въоръжението на Уилям Оранжки?

Добре ще е да се преведе разследване и на десетте хиляди скуди, изпратени за три години от Чернеци и Рецонико на холандското търговско дружество на Джован Батиста Бенси и Габриел Воет. Бенси, освен за кожи и зърно, преговарял също така за оръжия, поради което е логично да се запитаме дали някоя партида с мускети (може би с ремъци от тюленова кожа, като ония, които продавал италианския търговец) не е била закупена с парите на католиците Одескалки, за да може после да свърши в ръцете на протестантските войници.

Биха имали нужда от разяснение и много други финансови операции. Например извършените от началото на 1687 вноски в полза на австрийския кардинал Колонич: всъщност в „личния“ архив на рода Одескалки се намират платежни нареждания и обменни писма, с които са изпратени 3 600 чисти имперски талера на Колонич (Фонд Одескалки, XXVI G3). Кардиналът, неуморим бранител на Виена по време на обсадата от 1683, бил също така главно действащо лице в последвалото отвоюване на Унгария. Но в Унгария се намирало и херцогство Сирмиум, което императорът впоследствие продал на Ливио Одескалки: може би защото родът Одескалки са му били кредитори? Нека после се добави, че през 1692 Ливио Одескалки отново заема на императора 180 000 флорина за войната срещу турците при лихва от 6 % и с гаранцията на една ипотека върху имперските мита от провинцията на Болцано (Фонд Одескалки, прилож. 38, н. 114, 1). Ще бъде наистина прекалено за католическата църква да се открие, че, както изглежда, унгарските земи са отвоювани с кръвта на християнските войници, само за да бъдат по-късно продадени на финансовите спомоществователи на империята — рода Одескалки.

Биха могли да представляват интерес за познавачите на историята многобройните парични вноски, засвидетелствани от книжата на Карло Одескалки, в полза на други италиански търговци в Холандия и в Лондон: Отавио Тенсини (свекър на Ферони), Паоло Паренци, Габриел Воет, Джузепе Бандинучи, Пиетр’Андреа и Асканио Мартини, Джузепе Маручели, Джовани Верацана, Стефано Анони, Джован Батиста Катанео и Джакомо Бостика.

Остава да бъдат изяснени взаимоотношенията с други лица от холандски и фламандски произход, работещи в икономическата сфера, като Йеремия Хагенс, Исак Фламинг, Томас Вербек или Петер Вандепут. Всичките те са получатели на суми, които, взети заедно, стигат до 14 000 скуди, за които по никакъв начин Карло Одескалки не е отбелязал условията на вноските (виж например Фонд Одескалки XIII A2 кк. 1, 84, 97–122, 134, 146, 159, 179, 192, 220, 244, 254, 263, 300). Едно задълбочено изследване би трябвало да започне от нотариалните архиви в Амстердам, Лондон и Венеция в търсене на учредителните актове на търговските дружества, договори и обменни писма.

Играта на императора

Във вихрените парични обмени, които тайно обуславяли европейската политика от 1660 до 1700, особено важно място при всички случаи трябва да се отдели за император Леополд I Хабсбургски. Леополд бил напълно наясно с прехвърлянията на пари между венецианските довереници на рода Одескалки и холандските финансисти-еретици. Достатъчно е човек да хвърли един поглед на някои отдавна известни документи (Ханс фон Цвидинек, Das graeflich Lamberg’sche Familienarchiv zu Schloss Freistritz bei Ik, Грац 1897), за да си даде сметка за това. Докато от Венеция Аурелио и Карло Рецонико давали заеми на Леополд с посредничеството на имперската камера в Грац и препродавали на холандците товарите с живак, получени като залог от императора, той през януари 1666 връчва баронската титла на двамата довереници на рода Одескалки „за едно по-бързо приключване на сделката“.

В действителност не е трябвало да има кой знае колко пречки, при положение че главният надзорник на австрийските живачни мини, тоест финансовият довереник от императорска страна в операцията, барон Абондио Индзаги, бил земляк на рода Одескалки — той също прихождал от старинен род от Комо като блажения Инокентий. А от Виена ролята на посредник между Индзаги и Рецонико играел барон Андреа Джованели, братовчед на Карло и Бенедето Одескалки, и той достигнал до благородническа титла по волята на императора.

През 1672, годината на жестокия конфликт между Франция и Холандия, граф Карл Готфрид фон Бройнер, довереник на Леополд в икономическите и военните дела, предлага Индзаги да бъде назначен за агент по „плануваните търговски обмени с холандците“. Императорът от своя страна напомня на Бройнер, че вече е задлъжнял с 260 000 флорина на някой си Дойц — същия онзи холандски банкер-еретик, на когото рода Одескалки препродавали живака.

Нотариусът на Комо, който удостоверявал договорите между Чернеци, Рецонико и Индзаги, бил някой си Франческо Певерели (за него виж например Фонд Одескалки XXXIII Al, к.78; Архив на двореца Одескалки, I D6, кк. 70, 89, 352, 383). Но фамилията на Певерели се състояла и от поданици на Леополд, който впрочем им направил щедри дарения във вид на пари и земи.

Има и още: възстановяването на заемите, дадени на Леополд, не било гарантирано само от товари с живак, а и от приходите от граничните митнически такси на империята. След смъртта на Карло и Бенедето Одескалки, Леополд ще продължи да се финансира, предлагайки като гаранция митата. Но ще го стори — каква случайност — с Ливио Одескалки, племенника на блажения Инокентий, който ще му заеме крупни суми за военни разходи.

Аферата Одескалки, така да се каже, била позната на малко и доверени лица. А когато има тайни, които трябва да се пазят, винаги е хубаво да се обръщаш към оня, който вече знае. Когато през 1758 един Рецонико стане папа с името Климент XIII, за таен камерхер той ще си избере по случайност един Джованели.

Но подобни примери в тази история има даже прекалено много. Достатъчно е да се припомни, че парите на рода Одескалки са свършили в ръцете на Бартолоти, сродени с Йохан Хойдекопер, кмет на Амстердам и акредитиран дипломат на Амстердамското градско управление в двора на принц Фридрих от Бранденбург, чичото на Уилям Оранжки, за когото знаем, че сред поданиците си е имал лице на име Данкелман…

Тайната на счетоводните книги

Много време беше нужно да се дешифрират писанията в счетоводните книги на Карло Одескалки. Попълването на счетоводни книги става задължително по нареждане на венецианските власти от 16 век с цел гаранция и защита на пазара. И все пак, току-що въведена, нормата ловко е заобикаляна от търговците, които превръщат своите книги в дълги неразбираеми списъци от цифри и имена, внасяни от доверени счетоводители под прекия контрол на техния началник и възможни за разчитане само от него. Карло Одескалки направил нещо повече: попълвал лично, с почти невъзможен за разчитане почерк, счетоводните книги. Фамилните счетоводни регистри, като тези на Карло Одескалки, били хранилища за още по-мъгляви тайни, за изключително деликатни лични дела. Държели се под ключ в непристъпни скривалища, и често били унищожавани, преди да могат да попаднат в чужди ръце (виж например В. Алфиери, La partita doppia applicata alle scritture delle antiche aziende mercantili veneziane, Торино 1881).

Двойното счетоводство159, чиято техника намирала приложение, макар и частично, в книгите на италианските търговци, изглежда не намира място в счетоводните писания на Карло Одескалки. Операциите са смесени без никакъв хронологичен ред, без система в прехвърлянията по отделните сметки. Фигурират задълженията, но остава неизвестен резултатът от отделните и, най-вече, общият финален резултат.

Всичко би било много по-просто, ако можеха да се консултират ежедневните фирмени регистри, които описват операциите, приходите от които се отбелязват в счетоводните книги. Но тези регистри за съжаление не са запазени. Инвентарът на наследството на Карло Одескалки също би могъл да помогне да се издирят евентуалните кредити, отпуснати в полза Уилям на Оранжки. Но от инвентара няма следа.

Прилежният Карло

В Амброзианската библиотека в Милано (Фонд Троти, н. 30 и 43) се намира един малък, подробен дневник, до днес не появявал се на бял свят, който Карло Одескалки попълвал всеки ден от 1662 до смъртта си. За жалост не се чете нищо относно фамилните сделки: съдържа единствено методични бележки за здравето, ежедневните срещи, атмосферните условия. На датата 30 септември 1673, ден на Карловата кончина, анонимна ръка е описала последните мигове на умиращия: помазването, духовната помощ, оказана му от двама отци йезуити, смъртта, посрещната с достойнство „на истински Рицар“. После следва една кратка възхвала на неговите добродетели: благоразумие, скромност, справедливост. Но най-вече „беше измежду най-прилежните да отбелязва всичките си неща собственоръчно, което помогна да стане така, та нищо да не тръгне по грешен път след неговата смърт, и да могат да се направят всичките инвентари на мебели, домове, кредити и чужди интереси“.

Възхвалявайки починалия, анонимното лице отделя повече думи за прецизността в правенето и внасянето на сметките и деловите книжа, отколкото за неговите морални добродетели. Трябва да е бил истински майстор на архивирането „рицарят“ Карло Одескалки. Как се обяснява в такъв случай фактът, че не могат да се намерят именно инвентара на неговото наследство и дневните описи на счетоводните му книги?

Тайни преговори

Още от онзи период на Средновековието, когато вместо в Рим папите живеели в Авиньон, това градче в Прованс и околните земи (тъй нареченото владение Венаисин) били неразделна част от Папската държава.

През септември 1688 обаче споровете между Луи XIV и Инокентий XI довели до окупацията на Авиньон от страна на френските войски. След по-малко от година, през август 1689, починал папа Одескалки. Новият понтифекс, Александър VIII Отобони, веднага преобърнал политиката на своя предшественик, подемайки открита франкофилска линия в своята политика. Тогава, като знак на затоплянето на отношенията Всехристиянският крал се съгласил да освободи Авиньон. По този повод към края на 1689 в прованското градче пристигнал апостолическият вицелегат Балдасаре Ченчи със задачата да надзирава връщането на папските територии, да пресметне щетите, причинени от окупацията на френските войски и отново да поеме ръководството на местната администрация.

Веднага обаче на Ченчи се наложило да се съобрази с една, меко казано, смущаваща ситуация. Ако Авиньон бил понесъл тежки щети от френската окупация, то нещата вървели още по-зле в съседното Оранжко княжество, владението на принца Уилям, което от десетилетия било жертва на периодичните и разрушителни посещения на френските драгуни. Още повече, че принц Оранжки току-що бил станал крал на далечната Англия и неговите поданици се чувствали — не без право — изоставени сами на себе си. В по-голямата си част били протестанти и се страхували, че преследванията на французите, като се прибавят и религиозните противоречия към военно-политическите, ще бъдат последният, смъртоносен удар за вече измъченото им княжество. Ето защо, ако в Авиньон се завръщал мирът, в Оранж ситуацията била изключително нажежена.

На 7 ноември Ченчи съобщил на Рим, че в стария римския амфитеатър на Оранж (наричан тогава Le Cirque) се е провело събрание с представители на всички поданици на княжеството, които бяха взели решението да предложат на Луи XIV господството над владението на Уилям. Това бил един отчаян ход: по-добре под властта на неприятеля, отколкото срещу него.

Докато Ченчи пътувал от Рим към Авиньон, един авиньонски прелат, аудиторът на Ротата Паоло де Салвадор, получил странно писмо от някакъв поданик на Оранжкия принц: мосю дьо Бокастел — протестант, отскоро прекръстил се в католицизма, и представител на Оранж в Парижкия двор. Писмото съдържало едно, меко казано, експлозивно предложение: уморени от самозабравилите се французи, жителите на Оранжкото княжество в действителност желаели да преминат към папската държава.

Отчитайки деликатността на въпроса, веднага щом прочита писмото, по лучено от де Салвадор, Ченчи съобщава за него в Рим, на Държавния секретариат на Ватикана. Предложението трябва да се приеме, пише Ченчи. Разбира се, Оранж съвсем отскоро е под френско владичество. Но Луи XIV може да бъде убеден да се откаже от княжеството на Уилям, ако папата се обедини с него в подкрепата на бившия крал-католик Джеймс Стюарт срещу принц Оранжки, който току-що го е лишил от власт. Обаче би било твърде неудобно за Църквата да приеме в дар земята на един принц-еретик (който впрочем съвсем скоро е станал английски крал). Ето защо Ченчи предлага претекст: княжеството може да бъде прието единствено под формата на отплата за щетите, нанесени на Авиньон от борбите между католици и протестанти, които от дълго време изтощават Прованс.

Но Държавният секретариат на Ватикана нарежда на вицелегата да откаже предложението: нека Бокастел се обърне към Луи XIV, който много по-добре от Църквата може да закриля Оранжкото княжество.

Междувременно обаче Бокастел отива лично при Ченчи и, в присъствието на де Салвадор, повтаря предложението. Ченчи го отхвърля и тогава Бокастел му отвръща доста двусмислено. Казва, че в миналото Светият Престол е направил една аналогична операция: всъщност Престолът притежава венаисинското владение „по силата на едно разделение, направено от Краля на Франция и папата след войната срещу албигойците.“

Това е доста отровен намек: впрочем, между края на 12 и началото на 13 век в Прованс с големи борби е изкоренен зловредния бурен на ереста (Дж. Морони, Dizionario di erudizione storico-ecclesiastica, Венеция 1840, ad vocem „Contado venaissano“). C един кървав и жесток кръстоносен поход е избита голяма част от войската на принц Раймонд VI, господар на Прованс и отдавна обвинен в разпространение на албигойските доктрини, насочени срещу Римската църква. В страха си, че ще бъде заловен и предаден на Инквизицията, Раймонд обещава на папството някои земи, между които три замъка, намиращи се във венаисинското владение, а и една част от Авиньон. Ако Раймонд приемел учението на еретиците-албигойци, гласял договорът, тези имущества щели да минат под властта на Църквата. И точно така се случило: Раймонд повтаря грешката си, обявен е за еретик и е отлъчен. Тогава борбата продължава синът му Раймонд VII, който в крайна сметка е сразен на бойното поле от папа Григорий IX и от френския крал Луи IX, наречен Свети. Така че, макар и със сила, договорът между Църквата и еретиците бил спазен: с Парижкия договор от 1228 земите и замъците на албигойците минали в ръцете на Ватикана. Вярно е, обещанието на Раймонд не било следствие от паричен заем от страна на папата. Но намекът на Бокастел за вече съществувал договор между католици и еретици, платен със земите на последните, звучи най-малкото подсещащо.

Но нека се върнем към тайните преговори между Ченчи и представителя на Оранж. След коварния намек за миналото се стига до същината: „Тук, в Княжеството“, разкрива Бокастел „съществува всеобщо убеждение, че принц Оранжки е останал длъжник на предходния понтификат с огромни сметки, за изплащането на които вярва, че може да прехвърли с лекота владичеството над една държава, от която и без туй той би могъл да добие малко капитали“.

Значи Уилям Оранжки е бил силно задлъжнял с Инокентий XI и е мислел да му се отплати, подарявайки му малкото Оранжко княжество, което впрочем му е носело малко средства.

Ченчи отново съобщава всичко на Рим. Но от Светия Престол пристига второ и доста по-категорично отхвърляне на предложението: не е възможно папа Одескалки да е заемал пари на един еретически принц. Скандалното разкритие обаче е в устата на мнозина. Всъщност Ченчи пак пише в Рим, като добавя, че дори и бившият ковчежник на Уилям Оранжки, мосю дьо Сен Клеман (който определено говори за сделките на принца, познавайки добре въпроса), съветва своите съграждани да се предадат на французите. Вече платихме твърде много на папството, казва бившият ковчежник на Уилям, а да издържаме войските на Луи XIV е все пак по-изгодно, отколкото да се мъчим „да изкараме от Светия Дух“ парите за папата. Сякаш става ясно, че княжеството е било претършувано, за да се върнат парите на папата.

И тук се намира най-ясното потвърждение за дълговете на Уилям Оранжки спрямо Инокентий XI: самият ковчежник говори открито за това, а обстоятелството е съобщено по най-дискретен начин от един източник (апостолическия вицелегат в Авиньон), който определено няма изгода да разпространява лъжи.

Новият папа — отговаря на Ченчи държавният секретар кардинал Рубини — няма никакво намерение да приеме сред своите поданици народа на Оранж, независимо от неговото „единодушно желание“ да се присъедини към папството: папата нямал никаква полза да увеличава броя на своите поданици, достатъчно му била да запази настоящите си такива. Докато кралят на Франция би имал много по-големи възможности да се погрижи за нуждите на хората от Оранж. Но най-вече, подчертава Рубини, трябва да се отхвърли оправданието за тази анексия: а именно „че принц Оранжки е останал длъжник на предходния понтификат с огромни суми“. Преговорите между Ченчи и Бокастел се провалят, Оранж остава за Франция.

Това последно писмо (и само то) е публикувано от Данкелман, но ad confutandum160 тъй като Рубини отрича, че Инокентий XI някога е могъл да дава пари назаем на един еретически принц, в такъв случай заемите не съществуват! Доста хитро обаче Данкелман е пропуснал да публикува и предходните писма на Ченчи (съхранени, както и публикуваното от него, в Тайния архив на Ватикана), от които се стига до напълно противоположно заключение. Заключение, потвърдено, както се видя, от счетоводните книги на Карло Одескалки.

Кореспонденцията Ченчи

Тук се публикува кореспонденцията, запазена във Тайния архив на Ватикана, между мосю Бокастел, вицелегата в Авиньон Балдасаре Ченчи и Ватиканския държавен секретариат.

Фонд Държавен секретариат, Авиньонска легация, плик 369 Мосю Бокастел до Паоло де Салвадор (преведено), 4 октомври 1689

Фонд Държавен секретариат, Авиньонска легация, плик 350

Монсиньор Ченчи до Държавния секретариат (дешифрирана), без дата:

Фонд Държавен секретариат, Авиньонска легация, плик 350

Монсиньор Ченчи до Държавния секретариат (дешифрирана), без дата:

Фонд Държавен секретариат, Авиньонска легация, плик 350

Кардинал Отобони до монсиньор Ченчи, 6 декември 1689

Фонд Държавен секретариат, Авиньонска легация, плик 59

Монсиньор Ченчи до кардинал Отобони, 12 декември 1689

От Е. Данкелмащ Zur Frage der Mitwissenschaft des Papstes Innozenz XI. an der oranischen Expedition, Quellen und Forschungen aus italienischen Archiven und Bibliotheken, 18 (1926), стр. 311–333

Изплащането на дълга

Изплатен ли е някога заемът, отпуснат на Уилям Оранжки от рода Одескалки? За да дадем отговор, трябва да разгледаме една друга случка, не по-малко невероятна.

Инокентий XI преминава към по-добрия свят през август 1689. Няколко месеца по-късно в Рим умира и кралица Кристина Шведска, владетелката, която преди повече от трийсет години е преминала от протестантството в католическата религия и се е пренесла в Рим, под закрилата на папството.

Преди да умре Катерина определя за свой наследник кардинал Дезио Адзолино, дългогодишен неин съветник и интимен приятел. Кардиналът обаче умира на свой ред само след няколко месеца и наследството на Кристина минава в ръцете на един негов роднина, Помпео Адзолино.

Помпео, дребен провинциален благородник (родът Адзолино бил от Фермо, в Марке — като Тиракорда и Дулчибени), се оказва в притежание на гигантското наследство на Катерина Шведска: над двеста картини на Рафаело, Тициано, Тинторето, Рубенс, Караваджо, Микеланджело, Доменикино, Ван Дайк, Андреа дел Сарто, Бернини, Гуидо Рени, Карачи, Джулио Романо, Пармиджанино, Джорджоне, Веласкес, Палма Стария; гоблени, бродирани със сребро и злато по проекти на Рафаело; стотици рисунки от прочути художници; цяла галерия от статуи, бюстове, глави, вази и мраморни колони; над шест хиляди медала и медальона; въоръжения, музикални инструменти, скъпоценна мебелировка, бижута на съхранение в Холандия, натрупани кредитни полици за суми, дължими от шведската и френската корони, а и освен това претенции върху някои владения в Швеция; накрая невероятната библиотека на Кристина, с хиляди печатни книги и манускрипти, които още съвременниците оценявали като безценни.

Щом влязъл в притежание на съкровището на Кристина, Помпео далеч не заподскачал от радост. Всъщност наследството на Кристина било обременено от големи дългове и той, ако не успеел да го продаде на най-добра цена, рискувал да бъде разкъсан от кредиторите. Малцина имат необходимите средства да закупят имущество с подобен размер: може би трябва да се започнат преговори с някой владетел, който да не е прекалено задлъжнял. Но Помпео е парвеню: изобщо няма представа откъде да започне, а Рим е пълен с авантюристи, готови да излъжат този свенлив благородник, току-що дошъл от провинцията.

Помео се опитва да си улесни нещата, като продаде цялото наследство наведнъж, но операцията е твърде трудна и рискована. Кредиторите започват да се изнервят; тогава Помпео набързо решава да разчлени имуществото, като продава отделните колекции и единични парчета. Гоблените и други ценни мебели (между които едно огледало, проектирано от Бернини) отиват при Отобони, могъщата фамилия на новия папа Александър VIII; а пък книгите заминават, за да обогатят Ватиканската библиотека.

Междувременно обаче трудностите се умножават. Освен дълговете, наследството на Кристина води със себе си няколко опасни съдебни дела. Швеция притежава права върху скъпоценностите на Кристина, намиращи се в Холандия и съхранявани в една банка, и принуждава амстердамските магистрати да ги конфискуват.

Дипломатически инцидент със Швеция е последното нещо, което Помпео има желание да предизвика. Посъветван е да пише молба за помощ до човека, който може лесно да посредничи с шведите и да въздейства върху събитията в Холандия — принц Уилям Оранжки, сега крал на Англия.

Така че през март 1691 Помпео Адзолино изпраща молба до Уилям, търсейки неговата закрила и помощ във спора с бижутата. Отговорът е, меко казано, неочакван: щом разбира, че наследството на Кристина се продава, чрез един посредник, Уилям предлага да купи всичко онова, което остава и иска незабавно инвентар на колекциите.

Това идва като гръм от ясно небе. Допреди няколко дни Помпео още продавал картините една по една и му се сторило невероятно, че може да приключи цялата продажба само с един удар. Но още по-смайващото е, че Уилям, който винаги е трябвало да проси пари за военните си начинания, неочаквано е обзет от желанието да похарчи цяло състояние за картини и статуи. Дори кралят-слънце бил отказал да се кандидатира за покупката на колекциите на Кристина, когато неговият посланик в Рим, кардинал д’Естре, му съобщил за възможността да се закупят тези съкровища.

И тук идва вторият поразяващ обрат. В играта влиза един друг купувач, когото много добре познаваме: Ливио Одескалки, племенникът на Инокентий XI.

За 123 000 скуди Ливио измъква сделката изпод носа на Уилям и купува почти всичко, което било останало от наследството. Невероятно: Уилям не само, че не взема това присърце, но и остава в прекрасни взаимоотношения с Помпео Адзолино. Сложният проблем с наследството е разрешен за миг.

Този епилог е толкова изненадващ, колкото и неправдоподобен. Един крал-протестант, стдаращ от постоянен недостиг на пари, възнамерява да купи една изключително скъпа колекция от произведения на изкуството. Племенникът на един папа (който впрочем е заемал на гореспоменатия крал купища пари) му я измъква в последния момент, а владетелят се ограничава да поздрави продавача (Т. Монтанари, La dispersione delle collezioni di Cristina di Svezia. Gli Azzolino, gli Ottoboni е gli Odescalchi в Storia dell’Arte, n. 90 [1997] стр. 251–299).

Ето някои цифри: Одескалки били заели на Уилям около 153 000 скуди. Ливио купува произведенията на изкуството за една не много различна сума — 123 000 скуди.

Какви изтънчени умове са се хванали на работа тук! От края на 1688 Уилям най-сетне е крал на Англия и следователно в удобно положение да върне дълга на рода Одескалки. На следната година обаче Инокентий XI умира. Как да се върне дългът на рода Одескалки? Най-вероятно до този момент само една част е била изплатена. Така че сгодният случай, предложен от наследството на Кристина Шведска, не трябва да се изпуска. Купува Ливио, но плаща Уилям, посредством някой дискретен посредник.

След толкова войни, тайната игра между рода Одескалки и династията Оранж завършва тихомълком. Лесно можем да си представим сцената. Наслаждавайки се на някой Тинторето или Караваджо в златистата светлина на римския следобед, някой от доверените управители на Уилям сигурно е пуснал едно разменно писмо в ръцете на някой представител на Ливио Одескалки. Сторил го е, разбира се, възхвалявайки паметта на великата Кристина Шведска, мир на праха й.

Ливио и Паравичини

Следователно, по всяка вероятност благодарение на наследството на Кристина Шведска, Уилям Оранжки е могъл да възстанови заема на рода Одескалки. Но фамилията на Инокентий XI му била заела поне 153 000 скуди, върху които впоследствие са се натрупали лихвите. Помпео Адзолино, когато продава на Ливио Одескалки наследството на Кристина, прибира само 123 000 скуди. Къде е отишла разликата?

Карло Одескалки, братът на Инокентий, умрял 1673. През 1680 било ликвидирано дружеството на рода Одескалки във Венеция, а пък това в Генуа още преди години било спуснало кепенците. С какъв способен и доверен посредник разполагал сега Инокентий XI, за да си прибере първия транш от връщането на заема?

Естествено не можел да повери задачата на своя племенник Ливио, и то не само защото бил прекалено изложен пред погледите на обществеността. Ливио бил прототип за богато и покварено разглезено детенце: мрачен, сприхав, затворен в себе си, капризен и нестабилен. Обича парите, но само когато са ги спечелили други. Чичото Бенедето го държи надалеч от държавните дела, иска той да продължи рода. А пък Ливио, сякаш от твърдоглавие, никога няма да се ожени. И никога няма да напусне Рим, за да посети унгарските владения в Сирмиум, закупени от императора. Папа Одескалки затваря от любов към благоприличието всичките театри? След смъртта на чичо си, Ливио си купува напук на всичко ложа в театър „Тор ди Нона“. Може би от чичото наследява определена склонност към скъперничеството и лукавство: когато австрийският посланик в Рим го моли да обмени имперски дукати в римска валута, непохватно се опитва да го измами, предлагайки му 40 баиоко за един дукат (официалният курс е 45). В резултат: посланикът, възползвайки се от ширещия се по онова време антисемитизъм, пуска слух, че племенникът на Инокентий XI прави сделки „като евреин“ (М. Ландау, Wien, Rom, Neapel — Zur Geschichte des Kampfes zwischen Papsttum und Kaisertum, Лайпциг 1884, стр. Ill, н. 1).

Ливио прави и друг голям гаф с императора, на когото обещава да прати паричен заем и военен контингент: 7000 войници, които трябва да се присъединят към имперските войски веднага, щом те се приближат до Абруците. В замяна иска титлата принц на империята. Както знаем, титлата му е дадена, а Ливио всъщност заема на императора една скромна сума (при това на висока лихва). Но от седемте хиляди войника никой не ще види и следа.

Жертва на постоянни притеснения за здравето си, племенникът на блажения Инокентий ревниво съхранява медицински заключения и доклади от аутопсии. С дребен, нечетлив почерк ревностно записва дори най-незначителните признаци на болест. Изкушен от загадъчното, прекарва нощите си в алхимически експерименти и мъчителни търсения на лекове, които е готов да заплати щедро дори и на непознати (Фонд Одескалки, XXVII B6; Архив на двореца Одескалки, III B6, н. 58 и 80). И в моментите, в които неговата чувствителна личност страда прекалено много от разпорежданията на чичото, излива гнева си, записвайки бележки и злонамерени клюки, сякаш за да подготви някакво детинско отмъщение (Фонд Одескалки, Дневник на Ливио Одескалки).

Такъв човек никога не би могъл да издържи тежестта на потискащи тайни, на компрометиращи срещи, на необратими решения. За да прибере от Уилям дължимите суми, той си служел с един способен, бляскав и хладнокръвен управител.

Инокентий XI имал в Рим човек, който бил в състояние да се грижи за неговите интереси с дискретност и вярност. Това бил банкерът Франческо Паравичини, произхождащ от едно семейство, близко на рода Одескалки. Отличавал се с компетентността и точността на истински човек на делото и управлявал всевъзможни сделки на бъдещия папа: от събирането на наемите до покупката на земи, от приемането на парите, изпратени в Рим от роднините, до връщането на кредитите. Още през далечната 1640 именно Паравичини купил по поръчка на Карло Одескалки две секретарски места за прелати в канцелария и една началническа длъжност (цена: 12 000 скуди) в полза на Бенедето, отваряйки с парите, както било обичайно тогава, неговия достъп до църковната йерархия.

Ето защо фамилията Паравичини сигурно се е радвала на най-пълното доверие от страна на рода Одескалки. Веднага, щом кардинал Бенедето станал папа, назначил двама Паравичини, Джовани Антонио и Филипо, за тайни ковчежници, а освен това и за главни платци на Апостолическата камера, следователно със задачата да се грижат за всеки вид плащания, наредени от Светия престол и от самия папа. В същото време новият папа премахнал длъжността платец във Форли, Ферара, Равена, Болоня и Авиньон: длъжност, която щяла да се повери, без да бъде ясно защо, на лица от фамилията Паравичини.

Заслужавало ли си да се повери на Паравичини (Римски държавен архив, Camerale I — Chirografi, том 169,237 и 239,10 октомври 1676 и 12 юни 1667 и Carteggio del Tesoriere generate della Referenda camera aposiolica, години 1673-1716; виж също Ч. Нарди, / Registri del pagatorato delle soldatesche е del Tesorieri della legazione in Avignone е del contado venaissano nell’Archivio di Stato di Roma, Рим 1995), които живеели в Рим, задача в далечния Авиньон, където главният платец трябвало да се занимава само с рутинните сметки на Апостолическия дворец и с някоя и друга войнишка заплата? Любопитно, но когато Инокентий XI умира и се слага край на френската окупация в Прованс, длъжността на платец на Авиньон е върната на Пиетро Дел Бианко, чиято фамилия е заемала този пост цели десетилетия.

Колко дълбоко е доверие е имал папата на Джовани Антонио й Филипо Паравичини, става ясно и от някои други подробности. Когато трябва да се дадат на разположение на апостолическите нунции във Виена и Варшава нужните средства за войната срещу турците, парите на Светия Престол са прехвърлени през борсите в Улм, Инсбрук и Амстердам (ето го отново…) от доверени лица на папата: освен добре известния Рецонико, и двамата Паравичини. Не биха ли могли именно те да бъдат идеалните посредници за прибирането на парите от принц Оранжки? (Фонд Одескалки, XXII A13, к. 440)

Думите, изречени от мосю дьо Сен Клеман и Бокастел пред монсиньор Ченчи, оставят подозрението, че за да си върне дълговете към фамилията на папата, на поданиците на Оранж било наложено нещо като „данък Одескалки“. След като парите вече били намерени, най-изгодното и сигурно решение би било да ги върнат, ако е възможно, на няколко километра от Оранж: в същия Авиньон най-вероятно, в който се подвизавали доверените Правичини. Ковчежникът на Уилям сигурно периодично е връчвал на определен посредник едно най-просто разменно писмо, в някой закътан ъгъл на Прованс. Никакви подставени лица, банкови сметки или международни триъгълници.

Други изчезнали документи

За да се намерят документирани потвърждения за тази хипотеза, трябва да се разровят актовете на паричната служба в Авиньон, съхранявани в Римския държавен архив. От тези книжа става ясно, че двамата Паравичини-едва започнали службата си на платци, веднага вземат на кредит: вместо да плащат, прибират няколко хиляди скуди, идващи от касовите компенсации. За съжаление в регистрите на Авиньон има голяма и необяснима празнота: липсват пет години, от 1682 до 1687, почти половината понтификат на Инокентий XI.

За да се изяснят съмненията, би могла да помогне кореспонденцията на човек, по-висшестоящ в йерархията от Паравичини, главния ковчежник на Апостолическата камера. Нищо не може да се направи: този път липсват даже всички години от 1683, годината на смъртта на Карло Одескалки, чак до 1716.

Крайното разрешение

През периода след Втората световна война, няколко години преди беатификацията на Инокентий XI, в Тайния архив на Ватикана постъпили книжата Дзарлати — един архивен фонд, съдържащ документи, отнасящи се до рода Одескалки и рода Рецонико. Фондът се развивал от началото на 18 век; би било интересно да се узнае дали по това време все още са съществували документирани следи за някогашните отношения между Бенедект Одескалки, брат му Карло и техните представители във Венеция. Но това никога няма да се узнае. Самите отговорници за Тайния архив на Ватикана разкриха „странни загуби“ и „очевидни отнемания“, претърпени от фонда, току-що поверен на Ватикана: книжа, отделени от оригиналния фонд, оставени без обозначение (тоест невъзможни за идентификация) и погрешно разпределени (тоест невъзможни за издирване).

(Виж С. Пагано, Archivi difamiglie ютапе е поп romane nell’Archivio segreto vaticano в Roma, moderna е contemporanea I [септ.-дек. 1993], стр. 194 и 229–231. За странно изчезване на различни документи се сигнализира и при В. Салвадори (ред.), carteggi delle biblioteche lombarde, Милано 1986, II191).

Може би някой е предпочел да заложи на сигурно?

В светлата диря на примера, даден от Йоан Павел II, който преди години не се поколеба да признае и да поиска прошка за тежките грешки, допуснати от Църквата в нейната история, наистина би било крачка назад не само да се потулват, но дори да се възнаграждават отклоненията и прекалено многото сенки, които съпътстват земното дело на папа Бенедикт Одескалки. Може би е дошъл часът да бъде платена и тази сметка.