Педагогическа поема

Прощаване с Макаренко

По време на траурната церемония залата на Съюза на съветските писатели беше препълнена. На почетен караул бяха застанали комунарите на Макаренко, неговите възпитаници, пристигнали от всички краища на Съветския съюз и ревниво изместили от сетните задължения към него хората наоколо. Инженери, журналисти, аспиранти от научни институти, командири от Съветската армия, курсанти от военните училища — те стояха стегнато, не позволяваха на скръбта да наруши тържествеността на последното прощаване с онзи, който беше за тях идеал за човек...

Те бяха прекрасни. Това душевно благородство, което той възпита у тях, особената дисциплинираност, с която се открояваха сред заобикалящите ги, не ви даваха възможност да спрете своето внимание на някой недостатък в лицето или фигурата им; поразяваше фактът, че всички бяха красиви. Той беше безкрайно прав, когато твърдеше това и ги описваше като красиви.

На погребението бяха произнесени най-различни речи. След тях остана, както често бива при подобни обстоятелства, онова мъчително чувство, което възниква от трагичното несъответствие между онова, което се беше случило, и това, което се казва при такъв повод.

После съобщиха, че думата се дава на възпитаник на Макаренко. Излезе човек във военна униформа, със стегната стойка, но смазан от страданието, за което сдържано и честно заговори. Започна с думите: командирският съвет на бившите възпитаници на Антон Семьонович му възложил, като най-възрастен от събралите се, да каже от тяхно име това, което биха искали да кажат всички. Привеждам съдържанието на речта му по памет.

— Днес загубих своя баща. Ще разберете защо ми е толкова трудно да говоря, ако си представите колко е тежко да загубиш баща си, когато е още толкоз млад. Той беше само на петдесет и една година. Моят роден баща остави майка ми, когато бях на четири години. Не го помня и свикнах да го ненавиждам. Мой истински баща бе Антон Семьонович. Той нито веднъж не ме похвали, винаги ме ругаеше, дори в своята книга — „Педагогическа поема” — само ме ругае. Разбирате ли колко ми е мъчително да говоря за това. Но именно защото винаги ме е ругал, аз станах сега инженер. Вече след напускане на комуната, когато препрочитах страниците на „Педагогическа поема”, неговите думи продължаваха да коригират моите постъпки, моя живот. Представяте ли си какъв щях да стана, ако не ме беше ругал. И въобще той никога нас, комунарите, не ни хвалеше. Изискваше безусловно изпълнение на заповедите, но и дълбоко вярваше във всеки един от нас. Умееше да открие и развие у човека най-хубавото, което бе заложено в него. Беше велик хуманист. Отстояваше своите идеи, не отстъпваше нито на крачка от тях, когато смяташе, че е прав. При нас, в колонията, неведнаж идваха соцвосовски „работници” и всячески се опитваха да ни настроят срещу него, да разединят нашия колектив, тормозеха го, нашия Антон тормозеха! Макаренко възпита хиляди граждани на Съветския съюз; негови ученици работят по строежите в цялата страна, в научни институти, сражаваха се край Хасан с японските самураи; сред тях има орденоносци, най-изтъкнати хора. Вие знаете с каква почит е обградено името на Коробов, отгледал синове — герои на труда. А какво да кажа за Антон Семьонович Макаренко, дал на страната хиляди достойни граждани, десетки герои... Вие разбирате, другари, какво изпитвам в момента, какво значи да загубиш такъв баща...

Той говореше, като се срамуваше от спонтанния изблик на чувствата си, от патоса и мъжествено не се срамуваше от сълзите, които напираха от само себе си, без да променят напрегнатото изражение на лицето му, без да му пречат да говори. Само неговите силно зачервени ръце и безпомощните им, детски движения издаваха състоянието му. Говореше пределно честно, в нито една дума на неговата реч не можеше да се открие дори и нотка фалшивост или надутост. По време на речта му в залата нямаше нито един човек, който да не се разплака. Хората виждаха истинската мъка и в тези минути разбраха какъв човек беше Макаренко.

Впоследствие колонистът, за когото става дума тук, загина за родината на един от фронтовете на Великата отечествена война. Значението на този факт и силата на казаното от него в момента на последното прощаване с неговия учител ще станат още по-поразителни, ако поясним, че в „Педагогическа поема” той е описан под името Ужиков...