Педагогическа поема

Послеслов

...Когато преписвах стотната биография , аз разбрах, че чета най-покъртителната книга, която ми се е случвало изобщо да чета. Това е концентрирана детска скръб, разказана с такива прости, такива безжалостни думи. Във всеки ред аз чувствам, че тия разкази не претендират да предизвикат у някого жалост, не претендират за никакъв ефект, това е простичък, искрен разказ на мъничкия, изоставен в самота човек, който вече е привикнал да не разчита на никакво съжаление, който е привикнал само към враждебните стихии и е привикнал да не се смущава в това положение.

Това, разбира се, е страшна трагедия за нашето време, но тази трагедия виждаме само ние. За горкиевци тук няма трагедия — за тях това е привично отношение между тях и света. За мен тази трагедия може би има повече съдържание, отколкото за всеки друг. В продължение на осем години трябваше да виждам не само безобразната мъка на изхвърлените на улицата деца, но и безобразните духовни осакатявания у тези деца. Аз нямах право да се огранича със съчувствие и съжаление към тях. Отдавна бях разбрал, че заради тяхното спасение съм длъжен да бъда непреклонно взискателен, суров и твърд. Аз трябваше да бъда по отношение на мъката им също такъв философ, каквито бяха те самите по отношение на себе си.

В това е моята трагедия, и аз особено силно я почувствах, като четях тези записки. И тя трябва да бъде трагедия за всички ни, ние нямаме право да извръщаме глава от нея. А ония, които си правят труд да изпитват само сладникава жалост и напарфюмирано желание да доставят на децата само приятни неща, те просто прикриват своето лицемерие към тази обидна и затова евтина за тях детска скръб.

Ето тези сурови, тягостни мисли не се срамувам да споделя с Вас, скъпи Алексей Максимович. Вие не сте от хората, които биха искали да скрият човека в памук, за да не крещи.