Перла в мидата

Черните коси на Маргарита се вееха настрани, засмукани от прозореца, зелените й очи се тревожеха, че червените светофари могат да спрат устрема им по пътя, който връхлиташе отпред и изчезваше в далечината зад тях. Свободата и красотата на небето влизаха през този отворен прозорец, но страхът пред неизвестното слизаше от същото това небе като нишка, готова да обвие колата в своята паяжина.

Една ръка посегна да смени скоростите и докосна голото й коляно. По тялото й се надигна тръпка и тя инстинктивно отдръпна крак. Хванал здраво волана, Джулио не се боеше от нищо. Беше в стихията си. Лесно взеха колата на Елеонора — тя никога не ходеше с нея на работа и нямаше да забележи, че не е в гаража.

Свобода и красота. И страх. Маргарита искаше да карат по-бавно — Джулио имаше само книжка за мотопед и не можеше да кара кола. Ако някой полицай го спреше, би било истинска катастрофа. Бяха сами. Само двамата. Как й хрумна да тръгне така? Ами ако ги хванеха? В затвора ли щеше да иде? Не, може би не, но щяха да пратят там баща й или майка й. Как можа да повярва на глупостите на онзи шантав учител и неговите Омирови призраци? Осевата линия сякаш излизаше от предното стъкло като нишка, която се развива или навива, като онази, която Ариадна дала на Тезей. Ами ако бъркаха посоката? Ами ако тази нишка ги отведеше право в ръцете на Минотавъра? Цялата тази свобода я плашеше. Но я опияняваше новият свят без роли и задължения. Противоречивите чувства отново се бореха за сърцето на Маргарита и го разкъсваха. Трябваше да предприеме това пътуване, то бе нейна съдба, а съдбата лежи на коленете на боговете, бе казал Омир. И освен това до себе си имаше мъж — сигурен, дързък, нехаещ за заплахите, синеок и смел. Колата бе само подробност, а книжката — бюрократична приумица.

Маргарита погледна часовника на таблото: девет без десет. Марта беше в часа по математика и се бореше с кой знае какви уравнения, където неизвестното винаги има решение. Не като на този път. За нея обаче вече нямаше чакане да изтекат десетте минути до края на часа. Нямаше скука за прогонване, домашни за преписване, страх от изпитване и надежди за почивните дни. Имаше само един скок в неизвестното, без програми, звънци и стени. Вселената се разстилаше в нея, ала все още й липсваше смелост да заживее в тази вселена. Но затова имаше Джулио. Можеше ли да издържи сърцето й цялата тази красота и свобода? Джулио щеше да я научи как.

Усети, че остава без дъх. „Животът не се състои от броя на вдишванията, а от моментите, в които дъхът ти спира“, така казваше Уил Смит във филма „Хитч“. Няма друг начин да намериш своята история, освен да загубиш дъх, каквото и да става. Не искаше всичките й мечти да отлетят като конфети, преди да се превърнат в планове. Щеше да се чувства виновна, щеше да тъгува за тях, а няма по-голяма мъка от тъгата по онова, което никога не е било. Тъгата по несбъднатото.

Мълчаха. Всяка дума би разрушила вълшебното равновесие между страх и възторг. Мобилният телефон на Маргарита иззвъня. Марта. Първият час бе свършил и тя се опитваше да се свърже с нея. Чрез този сигнал цялата реалност пак се стовари върху нея под формата на вина. Маргарита остави телефона да звъни. Всеки сигнал бе погребален звън. Накрая телефонът млъкна.

— Изключи го — каза Джулио.

— Ами ако е нещо важно?

— Няма нищо по-важно от това, което правим.

Той беше прав. Никой не трябваше да я търси или намери, тя бе тази, която се опитваше да намери някого. Изключи телефона и го пъхна в раницата.

Джулио извади айпод от джоба си и го включи в процепа на таблото. Пусна музика, докато търсеше по периферните улици къде е магистралата за Генуа.

Засили звука и в купето нахлуха звън на китара и топъл глас.

Заинтригувана, Маргарита прочете заглавието на песента: „No Ceiling“ на Еди Ведър.

— Исках да ти направя плейлист за това пътуване — каза Джулио, продължавайки да се взира в пътя, за да не я погледне в очите.

— Знаеш ли думите? Не ги разбирам много добре… — попита Маргарита с чувството, че никога не е получавала по-хубав подарък.

— Това е музика от любимия ми филм „Сред дивата природа“. Тук е моментът, когато Крие започва да живее сам сред природата и се мие навън. Водата не е само вода. Няма нищо над него — никакви родители, правила тавани. Само небето.

Той посочи айпода, за да й покаже какво има предвид.

— Като че ли е умрял и се преражда от допира с тази вода. Най-накрая свободен, той открива, че има всичко, което му трябва.

Ритъмът в стил кънтри внасяше малко ведрост, но под нея се криеше едва доловима тъга.

— Тази любов няма…? Какво казва? — попита Маргарита.

— Ceiling. Таван.

Без таван. Така се чувстваше Маргарита, без таван. Под небето, заедно с едно момче, което се качва по покривите.

Маргарита остави последните ноти на песента да нахлуят в нея и й се доплака. Джулио спря за момент подборната, която бе озаглавил „Into the Wild not Alone“.

— Как си? — попита той, като сложи ръка върху нейната и я стисна.

Междувременно утрото бе избухнало като глухарче, духнато от дете и разпръснато из всички кътчета на града.

Маргарита мълчеше и го гледаше със замъглени от сълзи очи как шофира, толкова сигурен в себе си. Искаше й се да има неговата увереност. Тогава би пораснала веднага, за да бъде достойна да застане до него. Светлата рамка на страничния прозорец ограждаше профила му, черната коса обгръщаше главата с изгубена нежност, а очите се движеха като водни кончета, които махат с крилца тъй бързо, че превръщат полета в чудо.

Джулио не повтори въпроса, защото мълчанието на Маргарита бе по-красноречиво от всеки отговор, сълзите по-ясни от думи. Той извърна глава и се усмихна. После бавно запя. Маргарита застина като хипнотизирана от тембъра на гласа му.

Тя затвори очи и усети как около нея израства къща, макар че имаха асфалта за под, небето за покрив и временните стени на колата. Спомни си за Карл и Ели от филма „В небето“ — всеки път, когато гледаше първите десет минути, плачеше като малко дете. Отново видя къщата, понесена от облак разноцветни балони към Патагония да търси място, за което Карл и Ели само са си мечтали някога.

Бариерата пред магистралата ги принуди да намалят скоростта. Маргарита трепна от страх, че там вече чака полицейска кола да ги откара в затвора, където ще ги разпитва зъл полицай като в сериалите, които харесваше баща й. Не, невъзможно — майка й беше на работа и нямаше как да е забелязала нещо.

Джулио взе квитанцията и я подаде на Маргарита. За момент тя изпита чувството, че баща й подава квитанцията на майка й, както бе ставало неведнъж при пътуванията им до Генуа. Нима вече бе свършено с тези вълшебни пътувания, които траеха по-малко от два часа, но за нея изглеждаха много дълги и изпълнени с приключения?

Бариерата се вдигна и те поеха напред, уверени, че непременно ще попаднат в задръствания, дори и да ги нямаше сега. Майка й винаги слагаше квитанцията зад сенника, но преди да направи същото, Маргарита повъртя листчето в ръка, сякаш за пръв път виждаше нещо подобно отблизо. Отбелязано бе мястото на потегляне, но разбира се, не и на пристигане — с тази хартийка между пръстите усещаше как в кръвта й бликва смелостта на онези, които тръгват да търсят нови земи, континенти, забранени проходи. Във всеки живот има една Индия за достигане, една Америка за откриване, един мираж за превръщане в реалност. Маргарита стисна квитанцията почти до скъсване.

Джулио разпери ръка навън през прозореца и Маргарита направи същото, дори подаде глава и отлитащият път зад колата засмука косата й. Тя затвори очи. Надяваше се в пристанището да има толкова много радост, колкото и в пътя дотам.

Вятърът бучеше в ушите й, а Джулио изкрещя като смъртник, получил помилване броени минути преди екзекуцията.

Маргарита се стресна, после се разсмя и също извика.

— Коя е любимата ти песен? — попита Джулио.

— „Жената снаряд“ — усмихна се тя.

— Ама че си трудна… — каза сериозно Джулио.

Наранена от тия думи, Маргарита усети как усмивката замръзна на лицето й. Но преди да си каже, че обърква всичко, дори и любимата си песен, Джулио започна да пее:

Маргарита продължи с тънък глас:

Джулио пак подхвана и гласовете им се сляха:

Разтегнаха последното „и“ много по-дълго, отколкото беше необходимо. Избухнаха в смях и запяха в дует, заменяйки с това „и“ текста на цялата песен. Маргарита се смя до сълзи — същите, които бе проляла преди малко от болка. Интересно дали съставът им беше същият. Никой учен не се занимава с такива фундаментални експерименти. Със сигурност радост и болка извират от едно място — от сърцето на сърцето.

Сърцето не е нищо друго, освен поредица стаи, все по-малки и по-малки, от едната се влиза в другата през затворена врата и надолу по стръмно стълбище. Общо са седем на брой. Сърцето на сърцето е седмата, най-недостъпна, но и най-светла, защото стените са стъклени. Радостта и болката идват от тази стая и са ключът, за да влезеш в нея. Радост и мъка плачат с едни и същи сълзи, те са седефът на живота, а важното в живота е да запазиш непокътнато това мъничко късче от сърцето, което е тъй трудно да достигнеш, да чуеш, да подариш, защото всичко в него е истина.

Задмина ги кола, едно момиченце им помаха отвътре и веднага скри зад облегалката русата си главица със сини очи. Маргарита изчака детето да се появи отново — добре познаваше тази игра — и на свой ред размаха ръка. Момиченцето се усмихна и бързо се смали в далечината. Така и не стана ясно дали са си казали „здравей“ или „сбогом“.

Край пътя се разстилаха поля, пожълтели от отминалото лято или оголени от жътвата.

— Виж колко е хубаво това дърво! — извика изведнъж Маргарита.

Самотен дъб се издигаше сред една житна нива като баща, събиращ децата си.

Джулио погледна накъде сочи Маргарита, но не се впечатли особено.

— Винаги съм обичала тези самотни дървета насред полето. Колко хубаво би било, ако можех да го прегърна… — добави тя, окуражена от свободата.

Джулио се разсмя.

— Беше просто идея, ако не ти харесва, няма значение… — каза обидено Маргарита и се завъртя, за да продължи да гледа дървото.

Джулио я докосна по рамото, но тя упорито не се обърна. Малко по-нататък имаше отбивка към неголям паркинг. Джулио рязко намали скоростта.

— Какво правиш? — попита Маргарита.

— Каквото си искам. Пътуването е наше и ще правим каквото си искаме.

— Тоест?

Джулио слезе. Заобиколи колата и отвори вратата на Маргарита.

— Не бива да бием на очи! — възкликна тя. — Полудял ли си?

— Не повече от теб… Да вървим — каза Джулио.

Той прескочи парапета и тръгна през полето. Маргарита го последва до нагрятата от слънцето желязна преграда.

— Къде отиваш?

Джулио спря с ръце на кръста и отговори съвсем сериозно:

— Да поздравя един стар приятел.

Маргарита се засмя и тръгна след него, задъхана от вълнение.

Житните класове се прегъваха под краката им и черната плодородна земя чезнеше под килима от златни стъбла. Нямаше пътеки, само море от пшеница, готово да реагира при най-малкото движение на въздуха. Щурците подскачаха, изненадани от тия внезапни стъпки.

Стигнаха в подножието на дървото и Джулио го прегърна. Дънерът беше грапав и топъл, ухаеше на пръст и изгоряла кора. Бе прекалено дебел, за да може Джулио да го обхване изцяло. Слънчевите лъчи се провираха през гъстите листа.

— Бива си го, но трябва мъничко да отслабне… — усмихна се той закачливо към Маргарита.

Тя го гледаше, очарована от мисълта, че някой може да й повярва дори когато говори детинщини. Ех, ако мъжете знаеха, че за да обичаш една жена, трябва да обичаш и малкото момиченце в нея…

— Не и ако сме двама… — каза Маргарита.

Тя прегърна дънера от другата страна и хвана ръцете на Джулио. Усети как душата й пронизва пръстите и се влива в неговите ръце като леко разтърсване, което пробягва по цялото тяло. Обзе я страх, искаше да се откъсне и да остане свързана в същото време — странна, опияняваща уязвимост, като скок в морето от висока скала. Стисна ръцете на Джулио още по-здраво. Пръстите се преплетоха и усилието да се достигнат ги принуди да притиснат бузи към дънера, сякаш слушаха как соковете текат под кората му. Шумът откъм пътя беше далечен, погълнат от класовете, които се триеха един в друг.

Маргарита се почувства като част от някаква прастара история заедно с Джулио. Дървото бе тук и това й стигаше. Кой знае кой го бе засадил тук. Протегнатите им ръце съществуваха и не можеха да не съществуват. Нещата съществуваха, ръцете съществуваха, значи щяха да съществуват и занапред. Нищо красиво не може да умре.

Маргарита се засмя като човек, който получава подарък и има с кого да го сподели: всичко щеше да бъде наред.

— На какво се смеете с твоя приятел? Криете ли нещо? — попита Джулио, който не виждаше лицето на Маргарита, но усети тръпката в малките й ръце.

Маргарита сложи дясната си ръка върху ръката на Джулио и раздвижи показалеца му по кората, сякаш се упражняваше в краснопис върху дървото. Той се опита да отгатне буквите, които върхът на пръста му изписваше по дънера.

Щ… Л… С…

Джулио усети как смисълът на буквите плъзва обратно по пръста му.

— Щастливо ли си? — изрече той с устни до кората.

Вместо отговор Маргарита бавно сложи цялата си длан върху ръката му. После изписа:

М… Ч… Д…

Още малко се подържаха за ръце. После Джулио побягна през житото с вик „потегляме!“ и Маргарита го последва, препъвайки се като дете, откъснато от хубостта на нещата, които щяха да останат завинаги.

Потеглиха и Джулио пусна втората песен от тяхното музикално пътуване. Из купето се разнесе див и романтичен дрезгав глас.

Тази жена сплиташе ярост, страх и копнеж и Маргарита долавяше безмълвния плач на човек, който е загубил някого. Завинаги.

Пейзажът ставаше все по-необятен. Пътят се изкачваше и магистралата се стесни до шосе, изсечено в планините още по римско време — през ждрела, потоци, ливади като на картинка, и небе, затворено в тези планини от Серавале до прохода Джови.

Джулио стисна волана тъй силно, че кокалчетата му побеляха. Маргарита гледаше разсеяно навън, опитвайки се да разбере текста на песента.

Тези повтарящи се думи бяха като молитва от ритуал, опитващ се да съживи онова, което тази жена бе загубила.

Сега Джулио караше мълчаливо — завоите по този участък изискваха да се съсредоточи; трябваше да я пази и да я отведе до целта.

— Хубави са твоите песни. Но имаш странни вкусове… — каза тя.

— Мои са си — отвърна той шеговито, но не съвсем.

Маргарита се възхищаваше на всичко, сякаш го виждаше за пръв път. С рязко тръсване на главата прогони сериозното лице на майка си, което се опитваше да я върне към миналото. Сега тя бе устремена към бъдещето. Между скалите се лееха синьо-зелените води на река Скривия. Дори когато е малко, водата винаги знае накъде да върви.

— Кога се научи да караш?

— Миналата година.

— Как?

— Научи ме един доброволец от дома.

— Как те научи?

— Откраднах му колата.

— Значи не те е научил…

— Сам се научих, но с неговата кола.

— Сам?

— Налагаше се.

— Не можеше ли да го помолиш?

— Защо си отиде баща ти?

Маргарита не отговори.

Няколко минути мълчаха.

— Не знам. Затова отиваме да го търсим…

— С друга ли е заминал?

— Не, никога не би го направил…

— Ти не познаваш мъжете, Маргарита.

— Искаш да кажеш, че не познавам баща си?

— Искам да кажа, че не познаваш сенките им. Маргарита замълча. Искаше Джулио да продължи, но не смееше да го попита.

— Хората са направени от светлини и сенки. Докато не опознаеш сенките, не знаеш нищо за човека. Опитвай се да виждаш сенките преди светлините, иначе ще останеш разочарована.

Маргарита си представи как намира баща си с друга жена, може би на тяхната платноходка. Джулио видя как дясната й ръка впива пръсти в кожата на лявата.

— Можеш ли да караш?

— Не!

— Поне знаеш ли за какво служат педалите?

— Спирачка?

— Да.

— И газ!

— Браво! А след това?

— И още ли има? — изненада се тя.

— Съединител, служи за… — Не знаеше как да й го обясни. — Искаш ли да опиташ?

— Луд ли си?

— Не толкова, че да прегръщам дървета.

Маргарита се засмя, перна го по ръката и колата леко кривна настрани. Тя ахна с ръка пред устата и очите й се разшириха.

— Извинявай, извинявай…

Джулио се усмихна и пусна нова песен.

В ушите им нахлу цял оркестър. Маргарита го погледна въпросително.

— Класическа? — попита презрително тя.

— Не, вечна. Лудвиг ван.

— Кой?

— Вие го наричате Бетховен.

— Ама че скука…

— Слушай… Така ще научиш нещо по-различно от Лейди Гага.

— Глупчо…

Заплашителният оркестър се караше на нежното и трогателно пиано, досущ като диалог между баща и провинил се син.

— Какво е?

— Втора част, andante con moto, на Концерт номер четири за пиано и оркестър.

Пианото плачеше, а оркестърът налагаше високомерието си.

После звуците на пианото се превърнаха в шепот на ухо, изпълнен с любов, която би трогнала всекиго, дори целия разгневен оркестър.

Оркестърът и пианото затихнаха безкрайно бавно. Настана тишина. Маргарита усети как тази тревожна и умиротворена сладост прониква в сърцето й, за да го завладее. Светлини и сенки. После някакъв дълъг тунел ги погълна.

— Носиш ли си бански?

— Не.

— Ще ти купим.

— Дошли сме заради баща ми, нямаме време за къпане.

— Имаме време за всичко, което поискаме.

— Ти носиш ли си?

— Естествено! — засмя се Джулио.

Светлината връхлетя насреща им и ги заслепи. Започваше спускането, което ги водеше към великия баща — морето, изникнало внезапно между покриви и борове като лъскави сини люспи. Маргарита и Джулио не казваха нищо, запленени от носталгията, която това синьо мастило винаги вписва в сърцата ни. Маргарита отпусна глава на рамото на Джулио, затвори очи и си представи, че е намерила баща си.

Виадуктът се гмурна в града, обгърнал подножието на Апенините. Цветовете на къщите пламтяха като пожар, а морето отдясно превръщаше всичко в синьо-жълт сън. Бризът повяваше и Генуа бе мозайка от пъстри плочки, пръснати по брега. Тухлените фасади и прозорците блестяха.

— Аквариумът! — възторжено се провикна Маргарита, обзета от отдавнашен спомен.

— Детска работа…

— Може би ще ти дойде добре да пробваш какво е да си дете… Вечно изглеждаш толкова студен, далечен…

Джулио се вкамени и загуби обичайната си иронична самоувереност. Маргарита осъзна, че го е наранила.

— Исках само да кажа, че е забавно… повярвай ми! Понякога не мисля какво говоря.

— Накъде да карам?

— Отбий тук!

Джулио слезе от виадукта и подкара надясно.

— Защо?

— Нали каза, че правим каквото си искаме?

— Да.

— Отиваме да видим аквариума. Имаме време. Имаме всичкото време, само за нас.

Джулио спря на една уличка с миризма на вода и катран. Генуа приличаше на рак-отшелник, скрит в раковина върху скала, блъскана от неуморното море. Бризът се провираше в уличките, както морето нахлува в раковината, промушваше се през простряното пране и процепите на кепенците. Безброй знамена се развяваха по мачтите на платноходки, чиито корпуси се блъскаха един в друг с ритмичен метален кънтеж и си гукаха като гълъби. Бризът свистеше из тази гора от мачти и платна и човек можеше да полудее от свободата да заминеш, да се загубиш и може би да се върнеш. По вълнолома и кейовете се разхождаха старци с кучета и кучета без стопани. Група момчета, излъчващи същото чувство за вина като Джулио и Маргарита, гледаха морето, пушеха и се смееха. Притича едно момиче, чиято руса коса изглеждаше още по-руса в аквамариновата светлина. Цели облаци балони тръпнеха от нетърпение да се откъснат от връвчиците.

Джулио и Маргарита спряха да погледат морето и както винаги русалките бяха там, готови да ги задържат, да хипнотизират погледа и слуха им с изначалната тайна на водата. Има русалки, които омайват очите и ушите на мъжете, за да забравят дом, жена и деца. Древни и коварни русалки. Но има и русалки, готови да пожертват опашката си и да изтърпят непоносима болка в новите си крака само за да обичат, за да не умрат, за да живеят вечно, вместо да се превърнат в пяна след смъртта. Маргарита се боеше от първите, които може би бяха заблудили баща й, и се чувстваше като вторите: и тя бе решила да ходи с новите си крака, макар и да усещаше в тях болка от хиляди игли като русалката от приказката. Джулио я прегърна през рамото и я притисна към себе си, сякаш да я защити, докато гледаха право напред и тракането на чукове по корпусите на лодки в ремонтните работилници им напомняше, че всяко пътуване, дори и най-хубавото, оставя белези.

Маргарита смутено погледна Джулио само за миг и се усмихна.

— Виждал ли си делфин?

— Не.

— Да вървим.

Тя изтича напред. Джулио я гледаше и чувстваше как в гърдите му се разплитат някакви стари възли, или може би просто приемаше, че могат да си останат там с надеждата някой някога да ги обикне, без да държи да ги разплете на всяка цена.

Представи си, че е един от тези моряци, които потегляли на експедиция по времето на Колумб, Магелан, Кортес… Оставяли на земята зад себе си един живот, често изпълнен със сенки, и запълвали бъдещето с надежда да станат нови хора. Без сам да знае защо, той също се надяваше бъдещето да крие нещо неочаквано, нещо по-добро. За моряците морето е баща на това обещание.

Както децата запълват тъмнината с чудовища, така и мъжете запълват морето с надежди и скрити съкровища. Морето чака и винаги ще е тук. Макар да крие потъналите кораби, както всеки мъж крие своите сенки. Морето.

Джулио плати двата билета и Маргарита му благодари с безупречна усмивка. После ги обгърнаха синкавата светлина на аквариума и спокойният звук на водите. Наоколо се носеше влажен и леко солен мирис. В басейните непрестанно кипяха мехурчета, рибите плуваха лениво или на внезапни тласъци като експерти, познаващи верния ритъм на своето съществуване. Може би вдъхновен от естественото им поведение, Джулио хвана ръката на Маргарита: споделената гледка удвояваше чудото и го отнасяше в една от стаите на сърцето най-близо до седмата, за да се съхрани непокътнато. Красотата винаги иска да бъде запомнена; затова когато я срещнем, винаги мислим за най-скъпите си същества.

Маргарита усещаше загадката на това момче, пълно с тайни; не беше любопитна за тайните, но загадката я очароваше.

— Благодаря — каза Маргарита.

— Не, аз ти благодаря — каза Джулио.

Ръцете им се разделиха само когато Джулио се подпря на стъклото на басейна с делфините. Двамата залепиха длани върху преградата; струваше им се, че могат да я преодолеят и да докоснат водата. Маргарита гледаше един делфин, после профила на Джулио, неспособна да избере кой повече я привлича. Наблюдавайки как другите гледат нещо, откриваме кои са те и какво искат, още преди да са проговорили. Къде ти греят очите? — казваше баба й, когато искаше да попита къде е била или какво си мисли.

Делфинът летеше и изчезваше за част от секундата, преди пак да се появи решително и уверено. Джулио наблюдаваше танца му като омагьосан.

— Излизат от водата, за да дишат, и могат да издържат под вода до петнайсет минути — прочете Маргарита табелката до басейна, в който кръжеше двойка делфини. — Наблюдават благодарение на слуха. Излъчват звукови вълни, които се отразяват от предметите и създават изображение на това, което се намира пред тях, сякаш виждат въздушна карта на пространството.

Джулио гледаше и слушаше гласа на Маргарита.

— Приличаш на дете — каза тя.

Той се обърна с широко отворени, блеснали от смайване очи.

— Бих искал да бъда…

— Какво?

— Толкова лек… всичко им се удава до съвършенство. Нито едно погрешно движение.

— А ти?

— Аз винаги греша. Нямам въздушна карта, за да стигна, където искам.

— Да отидеш къде?

— Не знам. Те знаят.

— За да отидеш, където не знаеш, трябва да минеш откъдето не знаеш.

— Кой го е казал?

— Баба ми. Една от нейните мъдрости, повтарял я съпругът й, когато се бояла от нещо… Тя ги казва на сицилиански, но аз не мога.

— Дай един пример.

— Стига де. Не мога, срамувам се…

— Опитай.

— Друм да вземеш… Не, не си спомням — въздъхна Маргарита, която сякаш се мъчеше да имитира някакъв скандинавски език, а не средиземноморско наречие.

Двамата се разсмяха.

— Харесва ми това място!

Той я хвана за ръка и двамата се устремиха на лов за загадки.

Бродеха из залите на аквариума — морски лабиринт, пълен с невероятни създания. Губеха се нарочно, връщаха се да видят отново нещо, обикаляха безцелно, щастливи и очаровани. Даваха имена на рибите, вдъхновени най-вече от поразителната им прилика с учителите. Джулио си правеше шеги с Маргарита — побутваше някого по рамото с едно тихичко „Извинявайте, господине“, после изчезваше бързо като делфин, оставяйки Маргарита лице в лице с непознатия, който си мислеше, че е била тя. Маргарита се изчервяваше, но преди да успее да се оправдае или да посочи виновника, жертвата на шегата си тръгваше сърдито. Джулио се разсмиваше, а тя се преструваше на ядосана.

Двамата притичваха между басейните, зяпнали от неудържимо учудване. Маргарита се питаше какво ли прави Андреа. Дали се страхува без нея? Кой ще му помага да се пази от чудовищата? Ще се справи ли сам? Щеше да плаче и вината бе нейна…

Преследвана от тия призраци, тя се вкопчи в учудването и възхищението, за да прогони тревогата. Скитаха между морски звезди, пъплещи по покрити с водорасли скали, между тропически риби, сякаш излезли изпод четката на Пикасо, между акули с всички размери и форми. Спряха като хипнотизирани пред басейна с медузите, където дълги светещи цилиндри обливаха с флуоресцентно сияние движението на тези принцеси с дълги парещи шлейфове. Те танцуваха и очароваха зрителите и плячката си. Маргарита се скри зад Джулио, защото я ужасяваха, дори и зад стъклото.

Всички тези същества изглеждаха част от някакъв танц, обрисуващ във водата една обща голяма карта на съкровищата — знаци и цифри от тайнствен шифър.

Когато излязоха, слънцето делеше надве небосвода и имаха чувството, че изплуват след гмуркане. Разходиха се по ивица от дърво и камък в сърцето на старото пристанище, посветена на Фабрицио де Андре. Белите лодки канеха минувачите да станат моряци. Стигнаха чак до последната от трите плаващи тераси, напомнящи шлепове, готови всеки момент да потеглят в открито море.

— Един от малкото италиански певци, които понасям. — Джулио посочи табелката с името на генуезкия музикант.

— Кой е той?

— Ама ти наистина не си в час… Кога си родена?

— Деветдесет и седма. Виждаш ли, че си само с три години по-голям…

— Три години стигат, за да станеш мъж! — отвърна Джулио. — А Фабрицио де Андре е чудесен певец.

Той извади айпода и пусна една от песните, които бе включил в плейлиста — „D ’a me riva“.

Разделиха си слушалките, подпряха лакти на парапета от железни тръби и зеленото море на пристанището се преобрази в нощ. Чуваха прибоя и самотна струни, звънтяща с ритъма на лодка по вълните.

— Нищо не се разбира — каза Маргарита.

— Това е на генуезки диалект, но ти слушай. Преди да разбереш, трябва да слушаш.

Песента се разля, пълна с носталгия. На Маргарита й се доплака, без сама да знае защо.

— Разказва се за тъгата на моряк, който отплава от пристанището на Генуа и вижда бялата кърпичка на жена си. После поглежда в куфара, който му е приготвила. Открива нейна снимка и я целува, сякаш целува целия град.

Постояха мълчаливо, загледани в хоризонта. И двамата чакаха някого да се завърне, а вятърът ги галеше.

Звънецът заглъхна и отвън нахлуха виковете на деца, хукнали да завладеят един следобед, пълен с изненади. Марта прекрачи прага и тръгна покрай стените, надраскани с болки и радости: „Бъдещето не е каквото беше“, „Бира и любов завинаги“, „По-малко учебници, повече свобода!“, „Не ще ме да чете ме!“ Тя ги заобикаляше като картонени декори в празен театър. Когато най-добрата ти приятелка не е на чина до теб, имаш чувството, че трябва сама да се изправиш срещу света. Провери за пропуснати обаждания. Нищо. Опита се да позвъни на Маргарита — телефонът й беше изключен. С наведена глава и свито сърце Марта се повлече към колата, където я чакаше майка й.

— Как си? — попита Марина и въпросът прозвуча съвсем на място, а не като обичайното и безсмислено „Какво прави днес?“ — което предизвиква само неясно сърдито мърморене или категоричното „Нищо.“

Марта мълчеше.

— Да не е станало нещо? — добави Марина и я прегърна.

— Не. — Но когато майчината ръка се откъсна от лицето й, тя добави: — Маргарита не дойде на училище. Боя се за нея…

— Защо?

— Не знам, просто усещам.

— Обади ли й се по телефона?

— Да, но първия път не отговори, после изключи. Не отговаря и на есемесите ми.

— Хайде тогава да позвъним у тях. Ще видиш, че всичко е наред.

— Не е наред…

— Тогава нека проверим — каза Марина и я целуна.

Марта вдигна очи и се усмихна. Майка й винаги я взимаше на сериозно; винаги беше на онзи път без пътни знаци, наречен „юношество“. Майка й беше решението, което не дава решения, също като живота.

Гладът ги накара да се опомнят. Отделиха се от морето като земноводни, които протягат лапи към сушата и завладяват пространството, опознавайки умората от земната тежест, след като са се носили по теченията. Застанаха пред накацалия по хълмовете град с неговите лабиринти от криви улички, водещи кой знае накъде, може би право към небето. Тръгнаха напосоки по улиците зад старото пристанище. Струваше им се, че са попаднали в търбуха на някакво грамадно морско създание. Само когато погледнеш вътрешностите на един град, разбираш дали е жив — неговите стени и улици са мрежа от отношения, които го поддържат жив или разкриват тайните му болести. Градовете са като стихове, предпочитат някои поетични похвати, които отговарят на дълбоко скритата им душа. Милано е литора или умишлено премълчаване, обича потайните отклонения, казва „не съм грозен“, за да чуем „красив съм“, обича да го ухажваш, за да разбереш, че прилича на елегантна и малко суетна жена. Рим е хипербола със своя имперски разкош и с прекалено величествената си история, но когато осъзнаеш, че вече дори сам не си вярва, се влюбваш още повече в неговото императорско разочарование. Палермо е синестезия, хаотична смес от истории и усещания — там чуваш ароматите, помирисваш цветовете, докосваш историите. Генуа обаче е град оксиморон. Генуа обединява несъвместимото, красотата с разрухата, живота със смъртта. Ароматите на Апенините слизат, за да се смесят с тези, които долитат откъм морето, и с миризмите на живия град.

Джулио дръзко навлизаше в безлюдните улички, защитени с железни прегради, за да не минават велосипеди и мотопеди. Маргарита се опитваше да го спре, защото се страхуваше. Лабиринтите на този огромен стомах можеха всеки момент да ги смелят. Лабиринти от стени, стълбища и тесни улички. Като вътрешности на хищник.

— Джулио? Къде си?

Джулио бе изчезнал в един двор, където ухаеше на градински чай и босилек. Червено мушкато цъфтеше край едно изображение на Дева Мария — от онези, които моряшките съпруги заръчвали да им се изрисуват като благодарност към Майката на всички моряци, задето съпрузите им са се прибрали у дома живи и здрави.

— Джулио…?

Внезапно сполетяна от страх и самота, Маргарита си спомни какво бе направила: бе избягала от родния си град с едно момче без шофьорска книжка; бе задигнала колата на майка си, за да търси баща си, без дори да знае къде. И всичко това само по нейна вина. Лошо й се пишеше. Защо животът е толкова труден? Защо трябва насила да се губим из лабиринта, за да намерим изход?

Тя седна на едно каменно стъпало. Като платната на отплаващи кораби над нея се издуваха проснати дрехи, а от всички открехнати прозорци и мрачни галерии прииждаха чудовищата на Андреа. Тя се хвана с две ръце за главата.

Джулио се приближи и седна до нея. Прегърна я, както мидата прегръща своята перла. И всички чудовища пропълзяха обратно в дупките си.

— Ела.

Той я въведе в едно китайско магазинче с евтини дрехи. Имаше и спасителни жилетки, чадъри и разни предмети с неясно предназначение. Жена на неопределена възраст пристъпи към тях.

— Може помогне?

— Бански, моля — каза Джулио, посочвайки Маргарита.

— Всички цветове — отвърна жената, сочейки щанда, отрупан с бански костюми в крещящи цветове.

Маргарита се усмихна — жената говореше точно като в рисувано филмче.

За да я разсмее, Джулио й предлагаше най-грозните модели, а тя се отбраняваше.

— За нищо на света няма да го купя, тук дори няма къде да го пробвам…

— Това идеално подхожда на очите ти — каза Джулио, показвайки един бански в коралов цвят.

— Мислиш ли?

— Да, идеално! — потвърди Джулио и повдигна костюма към лицето на Маргарита, която се изчерви.

За да прикрие притеснението си, тя прехвърли от ръка в ръка двете парчета плат. За нищо на света не би позволила Джулио да я види по бански. Поне да бе взела любимия си, на бели и сини шарки. Защо не се сети?

— Може ли да го пробвам? — попита тя.

— Да, там.

Маргарита влезе в пробната, опита се да затвори добре завесите и се озърна да види дали Джулио не я гледа, но той се беше зазяпал в някакви статуетки на дракони и кучета.

Погледна се в огледалото, което не я побираше цялата. Мършаво тяло, тънки крака, невзрачно лице. Но Джулио бе казал, че цветът й отива, и имаше право.

— Взимам го — каза тя, излизайки от пробната, вече облечена.

— Петнайсет евро.

На Маргарита й оставаха само пет евро. Беше платила пътната такса, пое половината цена на бензина и сега се срамуваше да признае, че с това се изчерпват всичките й финанси.

Влязоха в една пекарна и купиха килограм фокача, пълнена със сирене и лук. Хълмът Света Ана ги очарова със смесицата от прясно измазани оранжеви стени и напукани фасади с оголена каменна зидария. Попаднаха на едно малко и криво площадче, закътано между розови, червени и жълти стени; зелените щори с бели рамки вдъхваха живот на фасадите. Бяла котка се надигна от тревата под една огромна благоуханна липа и дойде да се завърти около тях. Сетне ги последва, привлечена от мириса на фокача. Изкачиха се по една малка уличка, наречена „Бакерния“, която свързваше като нишка стария град с хълма. Нишка, вплетена между древните стени, с ивица от червени тухли по средата, ниски стъпала в сиво и червено от двете страни и железни перила за старците. Разцъфнали ружи, клонки на мушмули и праскови се протягаха над градинските зидове, щорите бяха наполовина вдигнати, както е прието по тия места, и напомняха примижали очи, гледащи кой минава. Седнаха върху ниската ограда на една миниатюрна градина, откъдето се разкриваше късче море. Под съвършената синя линия се разстилаха назъбените очертания на сивкави покриви. Десетки чайки плуваха в светлината.

— Не ме оставяй вече сама, дори и на шега.

— Извинявай — каза Джулио. Искаше да я погали, но се удържа.

Той разопакова фокачата и я поднесе към Маргарита. Тя се притесняваше и не искаше да започне — срамуваше се той да я види как яде, как дъвче с омазано лице. Предпочете да каже, че не е гладна… Докато тя размишляваше за това, Джулио вече беше започнал. Гледаше унесено хоризонта и ветрецът леко развяваше косата му.

— Опитай това парче със сирене, невероятно е! — предложи той с пълна уста.

Маргарита се засмя и осъзна, че тази пълна уста и тези дъвчещи зъби са част не от прозата, а от поезията на всекидневието.

Замълчаха и се посветиха изцяло на храната. Докато й подаваше още едно парче фокача, Джулио се възползва от момента, за да я погледне. Вече можеха да се погледнат в очите, но още не смееха да надникнат дълбоко в тях.

Бялата котка изникна изневиделица и започна да ближе парче фокача, оставено на стената. Маргарита подскочи от страх, а Джулио погали неканената гостенка. Котката близна фокачата с лук.

— Харесва ти, а? Ти си първата котка в историята, която обича лук…

Маргарита се усмихна и също я погали, а котката близна дланта й. Имаше зелени очи като нейните.

Опияняваха се взаимно от компанията си и от компанията на малките и големи неща, ставащи пред очите им. Нямаха списъци със задачи, нямаха уроци за учене или график за изпълнение. Просто трябваше да бъдат именно тук, в този момент.

Хубаво би било винаги да живеят така, мислеха си и двамата, но още нямаха смелостта да го кажат. Всеки ден само за себе си. Всеки час. Без „после“, защото „после“ вече е тук.

Лицето на Маргарита беше изцапано със зехтин. Джулио се засмя и тя се изчерви. Той избърса бузата й със салфетка и в този момент Маргарита усети, че с него може да бъде нежна, дори и да се чувства нелепо. После Джулио я хвана за ръката и отново тръгнаха надолу към морето, към сърцето на града. Иззад щорите долитаха миризми на доматен сос и гласове на телевизионни говорители.

Гмурнаха се в плетеницата от улици и пресечки. Неуморните лястовици прелитаха по най-тесните улички, където не се осмеляваха да навлязат дори и чайките, пърхаха в мъждивата светлина между високите стени, които отстъпваха една от друга само миг преди да се докоснат далече горе. Джулио и Маргарита се озоваха в района на Стария град, съхранил следи от великолепието на морска република с фризове от мрамор, пясъчник и порфир.

Лицата, които се тълпяха по тесните улички между сградите, бяха предимно на чужденци. Всички изглеждаха случайно попаднали тук — като моряци, слезли на сушата да си починат в очакване на нов договор, нов капитан. Имаше нещо противоречиво във въздуха, нещо временно и заплашително, като че ли това огромно животно се пробуждаше и мъжете, жените, камъните, вятърът, морето, кръвта се размесваха в неговата утроба. Маргарита се притисна плътно до Джулио, за да се защити от страха, който й вдъхваха тези улички. Тук можеха да ги отвлекат, да ги убият, и никой нямаше да забележи. Погълнати в тази утроба, изхвърлени на брега като отломки, разядени от морето.

Млада жена с прилепнали дрехи и тежък грим излезе от някакъв вход с тъжно лице и размазано червило. Един старец със занемарена брада и моряшка фуражка я огледа от гърдите надолу, после избъбри проклятие срещу незнайните богове на младостта, че са го забравили. Едно момче с тъмна кожа и ококорени черни очи тръгна насреща им да изпроси нещо за ядене. Пристъпи към Джулио с театрална сърдечност.

— Хей, братко! Дай едно евро! — извика то и едва не го прегърна.

Джулио разбра, че се опитва да му отмъкне портфейла. Но вече бе твърде късно, когато го видя да хуква надолу в обратната посока на тази, от която бе дошъл. Без да се замисли нито за миг, той го подгони.

Щом осъзна какво става, Маргарита затича след Джулио към морето през улички и дворове. Хората се превърнаха в рояк конфети, а Джулио в чифт подметки, които се мяркаха в далечината. Срещаше очи на китайци, араби, африканци и й се струваше, че всички я гледат враждебно. Искаше й се да има безкрайно дълги ръце и да спре Джулио с желязна прегръдка, за да не бяга, да остане при нея. Но сега имаше само крака — толкова къси, че не успяваше да го догони. Винаги бе имала прекалено къси крака. Виждаше го да се отдалечава и чувстваше как дробовете й изгарят от недостиг на въздух. Тогава изкрещя:

— Джулио!

Викът изненада и нея. Гласът й изпълни цялата улица, като че бе извикала във фуния. Той се обърна с изражение, каквото навярно е имал Орфей, когато се е обърнал да погледне Евридика. Хвърли един сетен поглед към момчето, което се вмъкна в една пресечка и изчезна завинаги в корема на града. Той, точно той, царят на самоцелната кражба, вълшебникът на бунтовния жест, бе преметнат и заблуден от едно хлапе. Почувства се победен, неуверен, застинал върху опънатата нишка между тичащото момче с портфейла и момичето, което бе избягало с него. Маргарита спря и се прегъна напред с ръце на коленете. Джулио стоеше, гледаше я и се питаше на какво се е подчинил — той, който винаги сам решаваше какво да направи. Бе спрял. Защото тя се нуждаеше от защита, а всичко останало можеше да върви по дяволите.

Маргарита бавно тръгна напред, сякаш подбираше къде да стъпи върху тази невидима нишка, която ги свързваше, и Джулио вървеше насреща й по същата нишка. Вратите и прозорците на уличката гледаха безмълвно спектакъла. Полъх откъм морето разклати нишката, двамата залитнаха, но се достигнаха и той я грабна в обятията си.

— Извинявай, че не умея да спазвам обещанията си.

— Какви обещания?

— Да не те оставям сама.

Прегръдката даваше равновесие на тази трептяща нишка — знак, че обичта означава да спреш дори когато животът ти крещи да бягаш.

Маргарита го прегърна с всичка сила и зарови лице в рамото му, както правят децата.

Джулио я стисна още по-здраво, питайки се кой кого прегръща, кой дава и кой получава. В прегръдката идва момент, в който границата изчезва, и когато това се случва за пръв път, някои го наричат любов.

— Това сме аз и татко.

В долния десен ъгъл на листа имаше къща и на нейния покрив стоеше висок мъж, докосващ с глава небето, тъй че къщата сякаш пропадаше под теглото му.

— Колко е хубаво… — каза неуверено Елеонора. — Но къде си ти?

Андреа посочи едно червено петно върху гърдите на баща си. Елеонора го бе помислила за случайна грешка или за кърпичка в нагръдния джоб на мъжа, но децата не се интересуват от кърпички, дори и в рисунките.

— Това червено петно?

— Не е петно, мамо. Това е сърцето.

— А ти?

— Аз съм сърцето на татко.

Елеонора го хвана за ръката и прехапа устни. Следобедната светлина вече не бе тъй силна, както преди няколко седмици и есенните сенки бавно се връщаха по местата си. Докато вървяха към къщи, Андреа продължаваше да разказва какво е правил в детската градина.

— Знаеш ли, мамо, днес се скрих в банята.

— На криеница ли си играхте?

— Не. Заради страхта.

— И от какво се страхуваше?

— Винаги се крия там от страхта.

— Но от какво се страхуваше?

— Ти не се ли криеш от страхта, мамо?

— Андреа, не се казва страхта, а само страх.

— Не, не беше само страх, а страхта.

— От какво?

— Не знам, една такава страх…

— Каква?

— Много страшна страх.

— И как успя да излезеш от банята?

— Мислех си, че идваш да ме вземеш. Ти винаги идваш да ме вземеш, нали, мамо?

— Винаги.

Елеонора спря. Наведе се. Прегърна го.

С тази прегръдка му обещаваше нещо, което би искала да му даде завинаги. В началото на живота е съсредоточено всичко, от което имаме нужда, а после дълго време търсим онова, което вече сме имали. А ако не сме го имали или сме го загубили, тогава идва страхта.

Ключът се завъртя в ключалката точно когато телефонът иззвъня. Елеонора се втурна натам, без дори да затвори вратата, но точно когато се канеше да грабне слушалката, апаратът отново млъкна.

— Маргарита! — възкликна Елеонора. — Защо не ми отговори, мила?

— Мита! Къде си? — изписка Андреа.

Тишината тегнеше навсякъде из къщата. Маргарита я нямаше. Елеонора тръгна към стаята на дъщеря си — беше празна. Пак я повика и пак никой не отговори. Андреа имитираше майка си и тишината закънтя още по-силно. Елеонора набра мобилния й телефон, но той беше изключен. Написа й съобщение — питаше къде е и я молеше да се обади час по-скоро. Андреа потърси Маргарита в банята, като си мислеше, че може и тя да се крие там. Нямаше я.

— Не сме погледнали във вашия гардероб, мамо. Мита се крие там от страхта — каза той.

Отидоха в спалнята и отвориха гардероба, но той бе празен като безплодна утроба.

Елеонора позвъни на майка си и попита дали Маргарита не е там, но не добави нищо повече, за да не я тревожи, и дори се престори, че изведнъж се сеща как Маргарита казала, че ще ходи на гости у приятелка.

Телефонът иззвъня.

— Там ли е Маргарита?

— Няма я. Кой се обажда?

— Марта… тя добре ли е?

— Защо да е зле?

— Не, не, нищо… Днес в училище не се чувстваше много добре… — излъга Марта, опитвайки се да защити тайната, която сама не знаеше.

— Какво й беше? Не ми е казала нищо!

Марта мълчеше и не знаеше какво да прави.

— Марта? Мога ли да знам какво се е случило?

— Днес Маргарита не дойде на училище — призна Марта.

— Какво? Къде е била? — попита Елеонора по-скоро себе си, отколкото момичето.

Остави слушалката, без да дочака отговор, и невидима ръка стисна главата й. Искаше да се скрие някъде — това бе ръката на страха. На страхта.

Отново изтича в стаята на Маргарита. На бюрото имаше отворена книга, която не бе забелязала досега.

Думите бяха подчертани решително с цветен молив.

Тя затвори книгата и се вгледа в корицата на „Одисея“, където върху един мъж, вързан за мачтата на кораб, връхлиташе граблива птица с лице на жена. Сирена.

Опита се да се свърже с мъжа си, но телефонът му беше изключен.

Разбира се, Маргарита ще се върне, залутала се е на някоя безцелна разходка по улиците или зяпа витрините. Не знаеше какво да прави. Да я търси? Но къде? Ами Андреа? Може би щеше да е най-добре да го заведе при майка си.

Да, така щеше да направи, искаше да му спести нови травми. Какво ли щеше да стане с това дете, както бе тръгнало?

— Андреа — каза тя, мъчейки се да прикрие тревогата си, — ще те заведа при баба. Имам работа. Отивам при Маргарита и после ще дойдем заедно да те вземем.

— Може ли да си взема листовете и моливите.

— Да.

— Мамо, кога ще ми купиш кутия с всички цветове?

— Друг път — каза разсеяно Елеонора.

Тя взе чантата, която бе оставила на масата в кухнята, и посегна към паничката, където държаха ключовете, но тези от колата не бяха там. Разрови се из чантата, но и там не ги намери. Къде ги беше оставила? Започна да търси, но ги нямаше никъде. Спомни си къде мъжът й държеше резервните, взе ги и слезе в гаража с Андреа. Но също като гардероба гаражът бе празен.

— Татко се е върнал! Той я е взел! — каза Андреа на майка си, която бе застинала като статуя.

Тя взе телефона и натисна бутона за бързо повикване на съпруга си. Изключено. Маргарита. Изключено. Оставаше само един — този на майка й. Не го натисна. Отново се качиха горе. Андреа мълчеше, заразен от страха, който излъчваха очите и тялото на майка му.

— Върви да рисуваш, Андреа.

— Ще нарисувам страхта.

— Добре, нарисувай я — отвърна машинално Елеонора.

Детето изчезна.

Елеонора се отпусна на един стол, закри очите си с длан и заплака тихо, за да не я чуе детето. Сама със сълзите на тези, които са загубили всичко.

Потърси в указателя номера на Марина. Само жена може да помогне на друга отчаяна жена, само която има съпруг, знае какво означава да бъдеш изоставена, само която е носила в утробата си дете, знае какво означава да разбереш, че е в опасност.

— Нямам шофьорска книжка, а за документите не ми пука, но останах без никакви пари. Всичко ми беше в портфейла.

— На мен ми останаха пет евро.

— Е, значи можем да бъдем спокойни…

Влязоха в един бар и поискаха две чаши вода — тичането ги бе изтощило. Размениха си усмивки, докато пиеха: водата бе елементът, който най-много приличаше на тях в този момент. Два водородни атома и един атом кислород, всеки от тях даваше на другия онова, от което се нуждае. Два невидими елемента сами по себе си, но заедно даваха живот на най-плодотворната любовна история във вселената.

— Едно евро — каза барманът.

— За две чаши вода? — възмути се Джулио.

— Водата да не е без пари? — отвърна барманът.

Джулио хвана ръката на Маргарита, направи й знак с очи и двамата побегнаха, преследвани от порой ругатни.

Сами не разбраха как се озоваха до колата. Морето се появи, покрито с люспи от следобедна светлина; спряха да вдъхнат чистия въздух откъм пристанището и се разсмяха.

— Качвал ли си се някога на платноходка?

— Никога.

Някакъв просяк с почерняла от мръсотия кожа се приближи и помоли да му дадат нещо за ядене. Джулио не му обърна внимание. Маргарита бръкна в джоба си, извади петте евро и му ги подаде. Просякът се усмихна и благодари поне десет пъти, преди да си тръгне с моряшкото пожелание за късмет — да плават по вятъра, ако искат да стигнат в пристанището живи и здрави.

— Да не си полудяла? Това ни бяха последните пари!

— Но той е сам… — отговори Маргарита с обезоръжаващ поглед.

— А ние какво да правим?

— Ние сме двама… Може да направим като него.

— Права си! Като Алекс Супертрамп. Изгаря парите и живее само с това, което му дават природата и хората. Браво, Маргарита. Бързо се учиш…

Маргарита се засмя и тъкмо пристъпваше по-близо до Джулио, когато нещо се потърка в голите й глезени. Тя подскочи.

Джулио избухна в смях — сцената се повтаряше.

— Котките на Генуа имат слабост към теб!

Маргарита се наведе да погали котката, която имаше гъста рижа козина и блестящи зелени очи.

— Имах едно коте преди години. Казваше се Лисан…

— Защо?

— Чел ли си „Малкият принц“?

— И ти ли? Не мога да я понасям тази книга… Маргарита стана сериозна. Джулио каза:

— Може би котките те търсят, защото си приличате. Имате еднакви очи.

Тя се усмихна и закри устата си с длан. Можеше да му прости дори това, че не харесва любимата й книга.

Продължиха пътуването без нито едно евро, изпълнени с тревога и неизвестност. Но силни като водата.

Пътят отново се разстилаше пред тях. Джулио търсеше знаци за шосе А12 към Сестри Леванте, а Маргарита се бореше със страха.

— Видя ли?

— Какво?

— Онзи хълм с белите камъни…

Маргарита се обърна накъдето сочеше Джулио и видя гора от дървета, смесена с гора от камък.

— Какво е това?

— Хълм гробище. Харесвам гробищата, те са единствените места, освен покривите, където никой не ми досажда…

— Не харесваш „Малкият принц“, но харесваш гробищата! И после аз съм била трудна… — каза Маргарита, имитирайки гласа на Джулио, който се засмя.

— Чела ли си „Антология Спун Ривър“?

Маргарита поклати глава.

— Не. Какво представлява?

— Книга със стихове на един американец. Всяко стихотворение е въображаем надгробен камък и разказва за нечий живот. Де Андре взел няколко и ги направил на песни.

Маргарита мълчаливо слушаше възгледите на Джулио. Какво ли виждаха тези прозрачни и студени очи?

— Искаш да го разгледаш? — попита тя.

— Съгласна ли си?

— Аз се страхувам от гробища. Но ако ти се иска…

— Само малко… Всъщност е като аквариума, само че под земята, а не под водата…

— Ммм… Стига приказки. Да вървим! — каза тя, победена от любопитството.

Джулио подкара към отрупания с камъни хълм. В подножието имаше пресъхнало речно корито. Стори му се, че вижда гробището на Спун Ривър. В тази книга бе намерил всичко, което трябва да се знае за смъртта, а следователно и за живота. Много пъти се бе питал какъв ще бъде неговият надгробен надпис, с какво ще го запомнят, какъв е смисълът на живота му. В паметта му нахлуха погребаните герои от стиховете на Едгар Лий Мастърс — онези, които обичаше най-много, като стари приятели: момчето умряло в деня, когато избягало от училище, и онова, другото, което можело да казва само истината. После човекът със слабо сърце, за когото пееше Де Андре. Тъжно му беше за него: умрял, целувайки Мери, която не можела да разкрие никому колко смъртоносна е била първата й целувка. Чувстваше се близък до Хенри, неуспешна комбинация от майка и баща; до Мария, която знаела тайната на свободата; и най-вече до клетия Джордж Грей, неуспял в житейското плаване, защото от страх криел обичта и болката.

Докато се бе унесъл в тези мисли, пътят го отнесе до паркинга на монументалното генуезко гробище „Сталиено“.

Двамата още не знаеха, че това място не е гробище като всички останали, не можеха да знаят, че мъртвите не са под земята, а над нея, и то от камък. Забелязаха го малко по-късно. Гробището не беше обичайното гъмжило от плочи с грозни черно-бели портрети, а тълпа от прашни статуи. Над всеки гроб се издигаше статуя и дългите колонади приличаха на салони, където духовете на мъртвите, преобразени в гранит и мрамор, се събираха да си побъбрят със съседи и минувачи.

Джулио бе поразен от тази вкаменена тълпа. Маргарита се притискаше до него, докато някакъв незнаен инстинкт го водеше по алеите. Всяка статуя беше каменен разказ, представящ мъртвеца не застинал за вечността, а в най-хубавия му миг, откраднат от жестоката прегръдка на смъртта. На Джулио му се доплака, сякаш бе открил загубените си близки. В тази смес от статуи, думи, дати, истории ставаше толкова ясно за какво живеят и умират мъжете и жените.

Едно дете бягаше от две хищни ръце, които излизаха от земята и го канеха да си поиграят в мрака — сякаш само пет години след раждането самата земя се бе разкаяна, че му е дала живот. Малко по-нататък ангел със скръстени ръце гледаше строго, почти сърдито. Може би завиждаше на съдбата на погребания под него човек и се чувстваше изморен от безсмъртието, което го принуждаваше да вижда толкова много болка. Ангелът сякаш си мислеше, че смъртта е подарък за хората — само който знае как да умре, знае и как да живее.

Джулио обикаляше между статуите на мъртвите, както някога Одисей призовал покойниците, за да узнае съдбата си. Маргарита бе спряла да погледа едно каменно момиче, седнало на собствения си гроб с куче на коленете — верен спътник в живота и страж в смъртта. Момичето приличаше малко на нея — с дълга коса, преметната над едното рамо, и застинал каменен поглед. Малко по-нататък друго момиче плачеше над съдбата си. Беше приведено напред, с ръце пред лицето, но не се виждаха нито ръцете, нито лицето, защото буйният водопад от коса ги закриваше. Кой знае какви истории се таяха в тъгата на едната и отчаянието на другата — нейни връстнички отпреди век.

— Защо ти харесват гробищата?

— Всъщност харесвам не точно тях, а покоя и историите на мъртвите… — каза Джулио.

— По-точно?

— Можеш да ги попиташ какво биха променили, ако можеха, какво биха запазили, за кого са живели. С две думи, дали са имали живот като на кино… Кой е любимият ти филм?

— „Закуска в Тифани“.

— Не съм го гледал.

— Така си и мислех… — усмихна се Маргарита и след кратко мълчание попита: — Често ли мислиш за смъртта?

Джулио не отговори. Спря пред статуята на гола млада жена с едра жизнена гръд, макар и от камък, и приведена напред глава, чиято коса сякаш още усещаше ласката на вятъра. Един мъж подкрепяше брадичката й със здрава ръка, опитвайки се да я върне към живота със сетна целувка. Това бе гробът на момиче от благородно семейство, загинало при автомобилна катастрофа през 1909 година. Джулио гледаше косата и си я представяше разпиляна сред морската светлина. Помисли си колко красива и пълна с живот е била, летейки с автомобила на своя богат и чаровен съпруг. Дори и приятелките й сигурно са почервенявали от завист, гледайки как минава.

— Не знам… Всъщност на такива места мисля не толкова за смъртта, колкото за живота и започвам да вярвам, че може да бъде красив. Искам да му се насладя, да усетя и вкуса му, да не губя нито минута. Може би така можем да спрем смъртта.

— Баба ми казва, че след смъртта има Бог.

— Ти вярваш ли?

— Не знам… Знам, че баба говори с него.

— И какво му казва?

— Всичко.

— А той?

— Слуша. Тя казва, че предпочита да я слуша и това й стига.

— Върви, че го разбери тоя Бог… И освен това, извинявай, не би ли трябвало да знае всичко? Какво толкова има да слуша?

— Баба ми казва, че е както когато баща слуша сина си, който е направил нещо съвсем обикновено — изкопал е дупка, намерил е капачка или копче, счупил е играчка — и разказва всичко в най-малки подробности. А бащата стои, слуша и тази история става важна, вече няма да бъде забравена, става по-красива и истинска, след като я е чул.

— Ако Бог е баща, жал ми е за него като за истинските бащи… Погледни наоколо… Толкова много болка. Толкова тишина — каза Джулио, сочейки тълпата от камък и тъга.

— Тя винаги казва, че прекалено много обвиняваме Бог за неща, които са само по наша вина, но нямаме смелостта да си признаем. Твърди, че когато Бог не ни помага, трябва ние да му помогнем.

— Аха. И как?

— Баба прави хубави неща за другите: сладкиши, пуловери, шалове, ястия… Отделя ти време, слуша те, усмихва се… Казва, че се моли за теб.

— Трябва да ме запознаеш с нея.

— Ще ти хареса. И още повече ще ти харесат сладкишите й.

Мирисът на кипарисите, протегнати като ръце към небето, се смесваше с този на лишеите върху сухия камък, на цветята във вазите и лекия дъх на мухъл откъм влажния прах, полепнал по статуите.

— Аз не искам статуя — каза Маргарита.

— А какво?

— Леха, където да засадят семе. Така след години от семето ще израсне едно дърво като онова, което видяхме край магистралата, неговите корени ще се хранят от моята земя и всички ще виждат живота, а не смъртта.

— Как ти хрумват подобни неща?

— Нали сам каза, че тия места те карат най-много да обичаш живота…

Джулио мълчеше. За толкова кратко време бе разкрил пред нея нещата, които го караха да се чувства неспособен за разговори с нормалните хора. Сега благодарение на Маргарита откриваше, че тези неща не само не са глупости, но дори могат да имат някакъв смисъл и някой да ги приеме.

На излизане Джулио се задържа при гроба на Фабрицио де Андре. Досега не знаеше, че е там. Седна пред него. Ако знаеше как, би се помолил. Ограничи се да му благодари, сякаш покойникът можеше да го чуе.

— Взела е колата — повтаряше Елеонора с изкривено от страх лице.

— Как го е направила? — попита Марина.

— Сигурно е избягала с някого. Представяш ли си какво може да й се случи… не знам какво да правя.

— Засега да съобщим за кражбата в полицията, така има надежда да я открият.

— Детето ми, детето ми…

— Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Марина я прегърна през рамото.

Елеонора избухна в сълзи.

— Всичко обърках. Всичко провалих. Цял живот тичам, за да крепя всичко. Не помогна. Загубих съпруга си, дъщеря си… Какво ми остава? — хълцаше отчаяно тя.

— Елеонора, погледни ме — каза Марина.

Тя бавно вдигна глава.

— Сега дъщеря ти се нуждае от теб. Всичко останало не съществува.

— Не знам какво да правя…

Замълчаха.

— Ти не си сама — каза Марина и я прегърна. После добави: — А сега да вървим да се обадим в полицията.

Проснат на леглото, учителят гледаше тавана и изведнъж откри, че мисли за Маргарита. Отсъствието й от училище след онзи разговор го притесняваше. Кой знае какво ставаше в главицата на това момиче. Книгите могат да бъдат опасни за сърцето и ума на едно четиринайсетгодишно дете. Трябваше да е по-внимателен. Това момиче напълно се идентифицираше с Телемах и смяташе, че нищо не се е променило за толкова векове: всички сме деца, които очакват завръщането на баща си и трябва да намерят смелост да го потърсят, ако не се върне сам.

Някой позвъни на вратата. Учителят надникна през шпионката и видя заплашителния профил на госпожа Елвира, която изглеждаше още по-страшна, гледана през миниатюрната дупчица.

Той затаи дъх и се престори, че не си е у дома.

— Учителю, знам, че си вътре. Слушай, имам писмо за теб. Стела ми го даде, но заръча да ти го дам, след като си отиде.

Жената размаха писмото пред носа си. Разобличеният учител отвори вратата.

— Колко е хубаво това момиче! Какви очи, каква елегантност! Напомня ми каква бях на млади години… Всички се обръщаха да ме гледат! Всички! Откъде я намери! И писма ти пише… Не ви разбирам вас, младите. Какво чакаш, от лотарията ли да спечелиш, или архангел Гавраил лично да ти каже, че тя е най-подходяща за теб?

Учителят се усмихна. Не можеше да си представи Елвира стройна и съблазнителна. Той взе писмото и благодари на госпожата, която си тръгна, продължавайки да мърмори за доброто старо време.

Той остана неподвижен. После изгаси всички лампи. Ако имаше начин, би изгасил целия град. Седна на балкона, откъдето се виждаше поне късче небе. Препрочете писмото като човек, който наистина чете, за да нарани и да бъде наранен. Може би това бяха първите думи, които прочете наистина, защото за пръв път и те прочетоха него.

Остана там като стар звездоброец, който се доверява повече на нощта, отколкото на деня, и зачака звездите да предскажат съдбата му.

Когато напуснаха отвъдния свят, Джулио осъзна, че не могат да минат по магистралата — нямаха пари за таксата. Трябваше да се върнат и да хванат шосето покрай морето, което щеше да ги отведе до Сестри Виа Аурелия — не просто крайморски път, а спомен за римляните, умеещи да съчетават красотата и удобството както никой друг древен народ.

Една мелодия на пиано в плейлиста на Джулио диктуваше темпото на панорамите и чувствата. Близо до морето не са потребни думи, а звуци, способни да го имитират. Морето дремеше под пътя в перленосиво, слънцето скоро щеше да изгасне зад него и вече го подпалваше с най-хубавите си цветове. Пътят бягаше под колелата като подплашена змия, а пианото го подканваше да свърне към водата и да се гмурне в нея. Маргарита и Джулио препускаха към целта и се смееха. Смееха се на всяка своя дума, на всичко, което се мяркаше пред очите им, на всяко лице, на всяко размазано насекомо върху стъклото. Смееха се, защото бяха без пари, без документи, смееха се, защото бяха заедно, смееха се, че Маргарита е наслагала в раницата си безполезни неща, смееха се на черния перчем на Джулио, на лака върху ноктите на Маргарита, на момчетата от дома, в който живееше Джулио. Смееха се на училището и учителите. Смееха се. Така става, след като си обърнал гръб на смъртта — искаш да се смееш като след спасение от гибел. Смееш се до сълзи.

Морето намигаше и сякаш се включваше в тази радост с милиони очи, трепкащи едновременно.

— Искаш ли да се изкъпем? — попита Джулио.

— Късно е… не бива да се бавим.

— Страхливка!

— Аз ли съм страхливка?

— Къпала ли си се някога вечер?

— Никога.

— Страхуваш ли се?

— Не, студено ми е.

— Оправдания — заяви Джулио с презрителна гримаса. — Купихме ти бански за петнайсет евро! Трябва да побързаме, преди да залезе слънцето.

Наближаваха градчето Сори, където къщите са по-редки, а крайбрежието по-диво.

— Виж онова плажче там — възкликна Маргарита и посочи едно място, където скалите се раздалечаваха, оставяйки място за тясна пясъчна ивица.

— Това е нашият плаж — каза Джулио.

Той потърси къде да отбие. Малко по-нататък намериха подходящо място, където имаше фургон за сандвичи и напитки с няколко гладни клиенти наоколо. На фургона бе изписано с едри букви „Хлебчето на Мария“.

Клиентите огледаха новопристигналите и Маргарита тревожно се запита дали някой няма да я познае.

Джулио изключи двигателя.

— Как ще се преоблечем? — попита Маргарита, докато вечерните лампи постепенно припламваха покрай брега.

— Както винаги — с помощта на хавлия.

— Ти носиш ли?

— Не. А ти?

— Не.

— Ами сега?

— Ще се справим както можем.

— Срам ме е.

— От какво?

— Да се събличам пред теб.

— Но аз не те гледам.

— Няма значение… и освен това слънцето вече залязва… и освен това ще ни е студено…

— И освен това ти си страхливка!

— Аз?

— Границите съществуват само в душата на онзи, който е лишен от мечти — каза Джулио с учителски глас, цитирайки реплика от някакъв филм, чието име не си спомняше.

— Кой го е казал? — разсмя се Маргарита.

— Аз — отвърна той много сериозно, но накрая изкриви устни в усмивка.

— Да вървим — каза Маргарита през смях.

Слязоха от колата и тръгнаха по каменна стълбичка с площадки на няколко места. Джулио вървеше отпред и се обръщаше да й помогне на най-трудните места. Стигнаха до плажа, покрит със сиви, бели и кафяви камъчета. Купчини водорасли излъчваха горчиво-сладък мирис, който се разливаше из топлия вечерен въздух. Беше им приятно. В единия край на плажа няколко деца се смееха на висок глас. Джулио и Маргарита тръгнаха в обратната посока. После Джулио хвана ръката й.

— Виж — кимна той към хоризонта, обгърнат в слънчево сияние.

Тя се съсредоточи върху гледката. Джулио видя как лицето й се отпуска и грейва от лъчите на залеза, отразени във водата. После вдигна ръката, с която държеше нейната, допря дланта й до бузата й и я остави там, мека и крехка. Маргарита се усмихна смутено.

— Не се страхувай — каза той.

Тя тръсна глава.

— Искаш ли да се изкъпем?

Тя кимна.

— Можеш да се преоблечеш зад тази скала — посочи Джулио.

Наистина в стръмния бряг имаше малка вдлъбнатина със скала отпред — достатъчно място, за да се скрие човек.

— Аз ще пазя — намигна й Джулио.

Маргарита с усилие откъсна очи от лицето му и отиде да провери дали мястото е достатъчно сигурно.

— Ти обаче се обърни с гръб! — извика тя, докато се уверяваше, че никой не може да я види отгоре — брегът наистина слизаше почти отвесно и беше осеян с шубраци и сухи храсти.

Джулио се обърна, седна на камъчетата и се загледа в морето, разстлано пред него. Слънцето пращаше към брега огнен език, който ту се удължаваше, ту се свиваше според прищевките на вятъра и течението. Няколко чайки още се рееха над водата в търсене на последна плячка, а шумът на колите по пътя се губеше в далечината, заглушен от по-тихия, но по-близък шум на прибоя. Една котка застина и впери поглед в някаква чайка до самата вода, преценяваше дали е в позицията на плячка или на хищник.

Джулио гледаше. Чувстваше се щастлив, че не участва в този дуел благодарение на Маргарита. Щеше да я защити от всяко чудовище, изскочило над водата, от всяка заплаха, която можеше да избълва мракът, щеше да унищожи всеки враг, истински или въображаем. Би искал да разкаже това на майка си, но дори не знаеше как изглежда лицето й и мисълта му се стори глупава.

Маргарита се върна с банския в коралов цвят. Притежаваше красотата на всичко крехко.

— Твой ред е — каза тя притеснено, защото сега Джулио можеше да види тялото й такова, каквото е. Плахо и изящно тяло със загоряла и гладка кожа на момиче, готово да се превърне в прекрасна жена.

— Хубава си — прошепна Джулио и тръгна към скалата, без да даде време на Маргарита да открие, че винаги самоуверен с момичетата, сега се е изчервил.

Питаше се откъде е изникнала тази срамежливост. Не знаеше защо, но този път изобщо не бързаше, сякаш имаха всичкото време на света, време да се гледат, да се откриват, да се галят, да се обичат. Искаше всичко да е безкрайно бавно, без прибързване, със спокойна и съвършена нежност. А ръцете му искаха не само да получават, но и да дават.

Маргарита се обърна да го погледне в профил, представи си, че малко по-надолу това момче е голо, и я обзе страх. Почувства се също гола. Тя, която през лятото винаги носеше цял бански, а майка й хиляди пъти я пращаше да се преоблече. Сега се чувстваше гола и тялото й трепереше — стоеше по бански пред едно почти непознато момче, далече от майка си и баща си. Далече от всички.

Но това, което усещаше, бе хубав страх, страхът на онези, които знаят, че всичко е пълно с неизвестност, не само бъдещето, което идва насреща, но и бъдещето, което се ражда в теб. Освен това Джулио беше до нея, а двама винаги побеждават страха, както й бе обяснил Андреа. Загледа се в слънцето, което нарастваше, близвайки хоризонта. Искаше й се да скочи в морето и с два замаха да стигне до него. После зърна как нещо профуча вляво от нея, Джулио се хвърли напред и изчезна във водата, която се разби на хиляди пръски, съхранили за миг частички от слънцето, преди да се превърнат в пяна. Наистина е трудно да влезеш в сърцето на нещата, но сега те преживяваха един от тези моменти, когато копнееш времето да спре и преживяването да остане завинаги.

— Идвай! Страхотна е!

Маргарита се приближи до водата, потопи единия си крак, после другия и видя как пяната на прибоя деликатно полепва по кожата й. Водата беше тъй топла, както е само в началото на есента, когато освобождава съхранената топлина като летните спомени на ученик, тръгнал пак на училище.

Тя бавно навлизаше във водата, когато Джулио се приближи и започна да я плиска. Престори се на възмутена от това нападение, което не можеше да я нарани. После се гмурна и отново изплува под слънцето. Джулио гледаше как косата й се спуска до раменете, гледаше бисерните капки, озарили лицето й. Двамата се разсмяха и закрещяха. Маргарита започна да се върти с разперени ръце, сякаш искаше да намотае света около себе си като хавлиена кърпа. Джулио заплува навътре към слънцето.

Маргарита го последва стремително. Плуваха в течния залез.

Джулио спря. Главата му стърчеше над повърхността като самотен камък. Маргарита не забеляза и се блъсна в него. Спря изплашена, но като зърна смаяното му лице, избухна в смях, а след нея и той. Бяха надълбоко, а когато се смееш, неизбежно потъваш — незнайно защо, смехът и плуването са несъвместими…

Без да усетят, те се подкрепиха взаимно и телата им се преплетоха, разделени единствено от водата, която ги държеше на повърхността. Смееха се и трепереха. Като онези австралийски аборигени, които се смеят и треперят едновременно, когато си мислят, че виждат Бог. После спряха да се смеят и продължиха да треперят, докато слънцето висеше между небето и преизподнята, а по хоризонта пламтяха златни мъгли.

Гледаха се, движейки само краката си, хванати за спасителен пояс от собствените им ръце. Не казваха нищо, оставяха да говорят очите и ръцете. Последните слънчеви трепети стихнаха под водата, оставаше само един огнен език, който изчезваше, щом вълните се надигнеха малко повече.

Когато слънцето се скри напълно, двамата вече не се бояха толкова, че лицата им са тъй близо едно до друго. Маргарита затвори очи. И тъмнината укри със спокойната си тишина тази горчиво-сладка целувка. Дъхът им се смеси и двамата усетиха как една част от тях излиза наяве, най-скритата и дълбока част, стаята, където никой не може да стигне, ако не му позволиш, седмата стая.

И още се целуваха, когато звездите литнаха в небето, и всеки вдишваше дъха на другия, като че до този момент бяха използвали само единия си бял дроб. Когато за миг се отдръпваха, искаха да си изкрещят: „Липсваш ми!“ А когато устните се събираха пак: „Колко ми липсваше!“ Как може да ни липсва това, което никога не сме имали? Какво ни липсва наистина — другият или част от самите нас? Или имаме нужда някой да ни подари онази част от нас, която ни липсва?

Никой не знае тези неща.

— Къде си… къде си…

Така повтаряше Елеонора, облегната на прозореца, питайки звездите, които със сигурност биха могли да открият Маргарита, а може би дори и съпруга й. Нямаше отговор.

Марина се приближи до нея.

— Ето ти лайка.

— Благодаря — каза тя и погледна спокойните й очи.

Тук-там редки минувачи все още спираха да си побъбрят както през лятото — чуваха се гласовете им, а понякога и по две-три ясни думи, когато колите отминаваха. Късчета от разговори, които правеха нощта не тъй анонимна и самотата не тъй печална.

— Как живееш с тия пет деца?

— Как бих живяла без тях… — усмихна се Марина.

— Толкова много притеснения, тревоги, болки…

— Не знам, Елеонора. Идва момент, когато си даваш сметка, че си участвала в нещо далеч по-голямо. Не ти си създала живота, макар да си го носила. Малко по малко разбрах, че да го носиш означава, че ти е поверен. Това ми дава голямо спокойствие. И после… нямаш представа как те зарежда обичта на пет деца…

— Ами ако съпругът ти си отиде?

— Имаше момент, когато аз исках да си тръгна…

— Ти?

— Да. Бях уморена, чувствах се сама.

— И после?

— Чувствах се сама, но в крайна сметка навярно не бях. Поговорих с него, той купи два самолетни билета и след няколко дни заминахме за Ню Йорк. Останахме една седмица. Никога не бях ходила там и той ме разведе по местата, които е посетил като младеж през лятото след матурата.

— Ами децата?

— Изпратихме ги при приятели и роднини…

— Прилича на филм…

— Нещата се случват във филмите, защото някой ги върши в реалността.

— И как беше да се озовете сами?

— Странно отначало, но постепенно почнахме да откриваме нещо познато и все пак ново. Той се отнасяше с мен като с дете и кралица. Аз бях скептична обаче, беше ме страх, че после всичко ще стане както преди. Тогава един ден той ме заведе на Кони Айланд, качи ме на виенското колело, свали ми пръстена и попита: „Марина, майко на нашите пет прекрасни деца (повече твоя, отколкото моя заслуга), желаеш ли да вземеш този малък мъж в радост и скръб, в добро и зло, докато смъртта ни раздели?“ А аз си помислих за всичко, което бяхме преживели заедно — за ухажването, когато ме следваше като сянка, за да разменим две думи на спокойствие, за мръсните пелени, за безсънните нощи, за смеха и сълзите, за завоеванията като първата къща, за пораженията като онова време, когато той трябваше да работи и нощем, за да изкара по някоя лира в повече, за разменените четки за зъби, за топлината под завивките, за прелеста на снимките от сватбата, за първите бръчки… Припомних си всичко това и разбрах, че не бих променила нищо, нито една запетая от този живот, дори ако се върнат всичките болки. Иначе какво щях да бъда? Щях да изчезна, отнесена от нещо като анорексия на битието. И затова казах: „Да… докато смъртта ни раздели и дори след това.“ Той се засмя, после заплака. Аз заплаках, след това се засмях. После той добави: „Без теб щях да знам толкова малко за себе си… Благодаря ти.“

— А ти?

— Отговорих му, че е вярно. Мъжете наистина са ужасни… Ако не бяхме ние, нямаше и да се мият…

Елеонора се усмихна. После пак стана сериозна и каза:

— Колко време губим да крием всичко в себе си, вместо да загърбим света и да поговорим сериозно. Заедно да потърсим истината. В една книга имаше пасаж, който исках да науча наизуст: „Колко бих искал да мисля за нас като за двама души, които са си инжектирали серум на истината, за да я кажат най-сетне. Ще бъда щастлив да мога да си кажа: «С нея постигнах истината.» Да, това искам. Искам да бъдеш нож за мен, както и аз обещавам да бъда за теб. Остър нож, но милосърден.“ А вместо това се превръщаме в остри, но безмилостни ножове. Без жалост. Колко време спорим, за да излезем прави, да имаме последната дума. Спорим. Вместо да…

— Вместо да…?

— Вместо да говорим. Като теб и твоя съпруг. Да поговорим. Да си кажем как стоят нещата, да си простим, да се изберем отново, да разберем дали животът ни има смисъл и защо сме обичали един мъж толкова много години. Вместо това цели векове не бях разговаряла с мъжа си. Бяхме прави и двамата. Когато всеки е прав, няма разговор — има спор, има сблъсък, но не и разговор.

— Често се чудя защо си правим труда.

— Не знам… Понякога ми се струва, че разбирам от какво имам нужда, истината е пред мен, съвсем ясна, но после… ежедневието, ролите, незаздравелите рани… и като че ли я забравям.

Замълчаха, жадни за дъжд от отговори и сигурност от това тъмно небе, което е таван на една твърде голяма къща, за да бъде поддържана в ред. Дори от жена.

Излязоха от морските води, вече обгърнати в мрак. Още преди да чуят пукането на камъчета под нечии стъпки, видяха как два силуета излизат от сенките.

Бяха момчета. Имаха замазани с гел прически и бледи нощни очи — две останки, избълвани от морето.

— Гледай колко са романтични! — подметна единият с провлачен пиянски глас.

— Не трябва ли вече да са си по леглата? — попита другият, който имаше пожълтели зъби и едното му око беше леко притворено от юмрук или от наркотици.

Маргарита се вцепени. Джулио мълчаливо застана пред нея, опитвайки се да прецени ситуацията с обичайното си хладнокръвие. Ръцете на тези двама не обещаваха нищо добро. В очите им се четеше само сляп глад.

— Имате ли пари?

— Дай да видим… — каза другият, ровейки из дрехите и раницата на Маргарита.

— Не е добре за момичетата да идват насам, тук не е място за тях — добави първият, като пристъпи към Джулио и Маргарита и протегна ръка към лицето й. Тя се отдръпна и чу оглушителните удари на сърцето си.

Онзи с притвореното око извади от панталона на Джулио ключовете за колата.

— А това какво е? — попита той и ги вдигна нагоре.

Другият направи още една крачка напред и почти опря чело в челото на Джулио, който усети отвратителния му дъх.

— Какво е това, глупако?

Джулио мълчеше и проучваше несигурните движения на двамата.

— Махайте се. Нямаме нищо — каза Маргарита с изтънял глас.

— Ти да мълчиш, после ще се разправям с теб.

Точно тогава Джулио заби чело право в носа му и го строши. Раздаде се глух пукот на хрущяли и кости. Изненаданият противник вдигна ръце към лицето си и залитна назад.

— Бягай! — изкрещя Джулио на Маргарита, но тя не помръдна, парализирана от страх.

Другият се хвърли срещу Джулио и замахна с юмрук. Не го улучи точно в лицето, но ударът го отхвърли назад и той се блъсна в Маргарита. Джулио не усети раната на скулата си, адреналинът бе взел връх. Скочи като пружина, опита се да удари врага и се преви на две от ритник в слабините.

— Махай се! — изкрещя той отново към Маргарита.

Тя побягна към светлините на пътя с викове:

— Помощ! Помощ!

Но никой не ги чуваше.

Момчето със счупения нос я настигна и я зашлеви с такава сила, че я зашемети.

Тя се опита да изкрещи, но от гърлото й излетя само приглушен стон.

Маргарита усети захапването на ужаса — не на страха, а на ужаса, сякаш бясно куче опираше нос в душата й. Момчето я сграбчи за косата и я повали. Тя опита да се съпротивлява, но болката в главата я караше да се движи като парцалена кукла. Почувства как се напишква и заплака неудържимо. Момчето избърса със свободната ръка кръвта от лицето си, после се помъчи да притисне Маргарита към земята и пъхна ръка между краката й. Къде беше Джулио?

Маргарита риташе и без сама да осъзнава, надаваше дрезгави писъци, опитвайки се да удари нападателя по лицето, наранено от Джулио. Вече не усещаше нищо, не намираше разлика между нощта и звяра. Небето беше застинало и далечно.

— Татко!

Викът разкъса гърлото на Маргарита и полетя в равнодушното мълчание на нощта.

— Дядо имаше ли мустаци?

Андреа вече се бе пъхнал под завивките, а баба му го галеше по челото.

— Да.

— Ами брада?

— Не.

— А коса имаше ли?

— Първо да, после не.

— И защо?

— Защото когато човек остарява, косата му пада.

— Но ти имаш — каза Андреа и докосна посребрената коса на баба Тереза.

— Пада само на мъжете.

— И защо?

— Защото пак стават дечурлига.

— Защо пак стават дечурлига?

— Защото когато се раждат, и дечурлигата нямат коса, или имат съвсем малко.

— И аз ли? — попита Андреа и опипа главата си, сякаш се боеше, че косата му изведнъж е изчезнала.

— И ти имаше съвсем мънинко, да.

— А защо мъжете стават пак като малки деца?

— Защото само който пак стане мъничък, може да отиде на небето.

— А какво правят хората на небето?

— Пеят, танцуват, рисуват, играят.

— Значи аз вече съм на небето.

— Пиленцето ми!

— А ти няма ли да станеш мънинка?

— Ще стана.

— И ще отидеш на небето с коса?

— Да.

— А защо?

— Защото за жените е различно. Не им пада косата… Само побелява…

— И защо?

— Защото жените винаги трябва да бъдат хубави, хубави като кукли.

— А защо твоята е малко сива, малко бяла и малко синя?

— Твоите въпроси край нямат, нали? — Тя го погали по бузата. — Защото най-красивите раковини имат такъв цвят.

— Ти и така си красива, бабо.

— Ох, миличкият ми!

— А защо Мита днес не се прибра?

— Не знам. Може би е отишла при татко ви.

— При татко?

— Така мисля.

— Значи ще се приберат заедно!

— Да.

— Но защо татко си тръгна?

— Не знам, Андреа.

— Ти винаги знаеш всичко, бабо, защо не знаеш това?

— Има и неща, които не знам. Но истина ти казвам: всичко ще бъде наред. А сега спи вече, късно е.

— Не ми каза нищо за дядо Пиетро. Говореше ли малко странно, като теб?

Тереза се усмихна и в знак на отрицание вдигна очи към тавана.

— Неее… Но по това време дядо ти Пиетро винаги си казваше молитвата.

— А ти?

— И аз с него. Искаш ли заедно да се помолим на Исус?

— Да… Исусе, който си тук и там. Не знам как можеш да си тук вътре, но баба така казва и аз й вярвам, затова говоря понякога с теб, когато не разговарям с друг. Върни Мита и татко у дома. Поговори с тях и им напомни, че ги чакам. Така ще си дойдат и ще бъдем винаги заедно, и пак ще ходим на кино, и ще ядем плюканки, и ще се смеем, и ще играем футбол, и ще се качваме в къщичката на дървото, и ще строим пясъчни замъци, и после ще ги събаряме, и ще пием кока-кола, и ще правим сапунени мехури, и смешни звуци, и ще отваряме подаръци, и ще хвърляме книжни самолетчета от балкона, и всичко каквото си искаме. И ако не забравиш, донеси ми кутия с всички цветове…

— Амин!

— Какво означава това?

— Че всичко, което каза, е хубаво и трябва да се случи.

— Амин! — повтори Андреа.

— Сега спи, миличък — каза старицата, плъзна ръка над очите му и нежно ги затвори, а той се отпусна в тъмнината и покоя на нощта.

Баба Тереза запя със затворени очи; сбръчканите й крехки ръце галеха ръчичките на Андреа, разбуждайки видения на изгорени от пек полета, нагорещени камъни, напръскани с вода подове, за да прогонят горещия вятър, оскъдна сянка под черниците на селските баби и дядовци, безброй погачи в домашната фурна, синьо и сухо небе, жълти цветя, щурци, цикади и безкрайна бедност под звездите и край огъня.

Андреа заспа, унесен от мелодията. Къде бяха останали простичките приспивни песни? Кой ли ги помнеше още? Дори градът навън стихна, като че бе чул песента. Сякаш изпитваше носталгия по земята, която беше покрил със сгради, асфалт и светлини. Детето се размърда в съня си, а бабата плачеше за болката на това дете, на дъщеря си, на внучката си и ако можеше, би дала кръвта си, за да бъде всичко наред. Плачеше и за своята неизречена болка. Лицето на Пиетро я гледаше с добрите си спокойни очи, усмихваше се и напомняше: „Ще се оправи, всичко ще се оправи.“ Състраданието и страхът правят човека. Страх и състрадание, няма друго.

Когато се събуди, тя лежеше свита на плажа и трепереше от студ. Погледна небето; бузата й изгаряше, в главата й бушуваха пламъци. Джулио я държеше за ръката. Едната му скула беше подута и кървеше.

До тях стояха някакви непознати хора.

— Как си? — попита Джулио.

Маргарита опита да се надигне и откри с облекчение, че освен болката в лицето и главата й няма нищо.

— Какво стана?

— Чуха те да викаш — каза Джулио, като посочи струпаните хора около Маргарита.

Маргарита успя да различи най-малко трима души. Бяха от фургона за сандвичи. Единият, със зацапана бяла престилка, й подаде чаша вода.

— Как си? — попита той с нежност, контрастираща с огромната му фигура.

— Добре — каза Маргарита и се разплака.

— Какво правите тук по това време? — попита една жена, може би Мария от надписа.

— Дойдохме да се изкъпем — каза Джулио и прегърна Маргарита.

— Онези двамата бяха пияни още преди да купят бирите и да слязат на плажа — каза един мъж с мустаци.

— Прогониха ги с ритници, Маргарита. Вече няма страшно — добави Джулио.

— Хайде, елате горе. Облечете се и ще ви дадем нещо за ядене — каза жената и погали мократа коса на Маргарита, която се мъчеше да избърше от кожата си кръвта на нападателя.

Облякоха се направо върху мокрите бански. После жената ги накара да се преоблекат както трябва във фургона, докато тя им приготвяше обилна вечеря.

Под неоновата светлина на верандата изглеждаха като бежанци от някаква безсмислена война. Долу морето въздишаше тихо, а земята излъчваше типичната си нощна миризма на смола и водорасли.

Лицето на Маргарита беше подуто и жената притисна към бузата й ледена кутия кока-кола. Междувременно мустакатият мъж, който бе представен като съпругът на Мария, поздравяваше Джулио за смелостта, докато се грижеше за наранената му скула.

— Направил си му носа на пихтия!

— Но как ви пускат родителите да пътувате по това време сами? — обади се любопитно жената.

Маргарита мълчеше от страх да не събуди съмнения у тези добри хора. В същото време искаше да им разкрие всичко. Ръцете на тази жена й напомняха за нежността на баба й; искаше да си е у дома, да се радва на тихата вечер, да слуша музика или да гледа филм, вместо да рискува да бъде изнасилена на един пуст плаж.

Заслужаваше си го.

— Къде са родителите ви? — попита жената.

— Все някъде трябва да има някоя, дето ме е родила — сухо отвърна Джулио.

Жената не разбра това и го сметна за обикновено хлапашко перчене.

По шосето прелитаха автомобили.

— Ами ти? — обърна се тя към Маргарита.

— Баща ми е в Сестри. Отиваме при него. Всъщност най-добре да тръгваме, че иначе ще се тревожи — каза Маргарита, опитвайки се да изглежда самоуверена като Джулио.

— Можем ли да направим нещо за вас? — попита мъжът.

— Вече направихте много — усмихна се Маргарита, която под тъжната неонова светлина откриваше с изненада, че се чувства като у дома си тук, сред мириса на добра храна, тихия шум на морето и усмивките на тези обикновени хора, които живееха ден за ден.

През останалата част от пътя до Сестри мълчаха и двамата. Сладостта и горчивината на последните няколко часа се смесваха и бе трудно да се наслаждават на едното, без да го свържат с другото. В тишината Виа Аурелия се плъзгаше по крайбрежието като пръст, очертаващ профила на любима жена.

Джулио сложи длан върху ръката на унесената в размисли Маргарита и я стисна. Чувството за вина престана да я измъчва и тя усети как в нея се надига смелост: щеше да стигне при баща си, Джулио беше с нея, уверен и силен. Всичко беше наред. Дори не забеляза, че в този момент неговата ръка не дава, а търси помощ.

След един час стигнаха до Сестри. Джулио не искаше да бърза: скулата го болеше, крайморският път беше спокоен и го караше да се замисли за своите неуспехи. Беше се оставил да го оберат като глупак, да го нападнат като пълна ливада и отгоре на всичко подложи Маргарита на риск от изнасилване — нали точно той настоя да се изкъпят. Не беше достатъчно да не му пука за правилата — когато си с някого, вече не става така.

Крайбрежният булевард бе осветен от заведения на открито, които сякаш не искаха да приемат, че летният сезон е отминал, и все тъй подмамваха постоянните посетители да поседнат и да си побъбрят в прохладната вечер.

Маргарита помоли Джулио да спре и го поведе пеш по една тясна уличка между къщи с ярки цветове, не съвсем различими в нощта. В края на улицата се виждаше късче море. Малко по малко това късче се преобрази в полукръгъл бряг, покрит с пясък и ситни камъчета. Шарени дървени лодки се полюшваха наблизо, сякаш увлечени в тих разговор. Обърнатите към залива къщи приличаха на очи, широко разтворени пред една гледка, която никога не омръзва. Седяха на пясъка и си шепнеха. Звездното мълчание се бе спуснало над малкия залив и приканваше всичко в него да шепне.

Има места, където няма нужда да викаш, за да те чуят — просто трябва да се научиш да слушаш, а ако разговаряш с някого, то е, за да го чуеш по-добре. Това са места, където хората казват истината, разкриват любов, споделят болка или просто мълчат.

— Заливът на тишината — обяви тържествено Маргарита. Беше едно от тези места.

Джулио изглеждаше запленен. Свитите му юмруци се отпуснаха. Маргарита хвана ръката му и го отведе в едно тайно ъгълче, което познаваше добре — оттам се виждаха редиците къщи, подредени като декори около залива, Уличните лампи бяха отражения на звездите, а хоризонтът бе изпълнен с миризмата на водорасли, свеж пясък и прогнило дърво на изоставени кораби, вързани със зеленясали въжета. Двамата седнаха близо до водата.

Маргарита се събу и остави краката си да се срещнат отново с познатия влажен пясък.

Джулио мълчаливо бе скръстил ръце на гърдите и не можеше да се отпусне докрай в тишината. Искаше му се да я разруши с крясък, да изхвърли навън цялата омраза, натрупана в него. За да видиш сърцето на човека, трябва да го попиташ за мечтите и болките му, но болката в Джулио винаги задушаваше мечтите и сега те се опитваха, като въглени под пепелта, отново да разпалят живота му. Повдигаше му се, сякаш искаше да изхвърли някакво вещество, невъзможно за премахване — дотолкова се бе сляло с болката. Той прегърна коленете си и заплака, подсмърчайки като дете.

Маргарита се обърна, беше помислила, че се смее. Но той плачеше. Джулио зарови глава между коленете си и Маргарита се почувства самотна. Момчето, на което бе поверила приключението си, плачеше. Същият мъж, който я спаси съвсем наскоро. Същият, който наводни училището. Седеше с глава между краката и плачеше. Досега бе смятала, че е сама на нишката, но откриваше, че и Джулио е на същата нишка — въжеиграч като нея, като всички останали. Тя си представи хората като безброй въжеиграчи, всеки върху нишката на собствената си съдба, всеки размахващ ръце, за да запази равновесие.

Въжеиграчът няма решение за проблема с равновесието, знае само как да преобрази силата, която го дърпа надолу, в спасителен тласък. Само тогава съдбата с нейната притегляща сила бива преодоляна и необходимостта се превръща в живот.

Джулио плачеше и сълзите се сбираха в пясъка на малки топчета, всяко различно от другите. Като перли. Всъщност седефът има състава на сълзите. Сол и вода, които се втвърдяват около късче отрова. Слой по слой, в съвършена симетрия, криеща невъзможната симетрия на болката. На пръв поглед всички перли изглеждат еднакви, но при допир естествените разкриват леки деформации, обусловени от формата на затворения в тях хищник. Това ги прави уникални. Вода и сол, изваяни около опасността.

Маргарита се приближи и го прегърна. Само лекият нощен вятър проникваше в тази плетеница от ръце и страх, морският вятър, който гали всичко, дори и най-неузнаваемите останки от корабокрушения.

След току-що преживения страх и болка това кътче им се стори като благословено убежище и сънят ги застигна така, като раковина, изхвърлена на брега от буря и намерена на сутринта от едно момиченце, което се разхожда с баща си, без да знае какво е преживяла раковината, колко болка е струвало това пътуване, колко мъка има в нещо тъй красиво.

Защото твърде често красивите неща са останки от корабокрушение.

Когато отвори очи, повърхността на водата все още бе сива и звездите примигваха. Дъхът на морето беше студен, а тишината чакаше. Не я бе събудила майка й, нито досадният телефонен звън, а студът и шумът на прибоя, който размесваше камъчетата по брега. И най-малкото нещо има свой звук, шепот, заглушаван от силата на житейската глъчка, и кой знае какво казва… Джулио спеше с ръка под бузата като дете, щастливо в съня си. Недалече от тях тъмнееше сивкав силует. Измръзналата Маргарита се вцепени още повече, спомняйки ги какво бе станало преди няколко часа. Вгледа се в силуета край брега — седеше приведен напред като статуя на мислител.

Беше старец с провиснала от устните му лула и горящ огън пред него, малък огън, чието съскане се смесваше с шума на прибоя, над който още потрепваше лунният блясък. Той не забеляза погледа на Маргарита — изглеждаше унесен в друг звук, неуловим и изкусителен, песен на сирена, и се грееше на огъня, като че бе у дома си, на сигурно място между здравите стени. Гледаше хоризонта.

Маргарита стана и предпазливо се приближи до огъня. Старецът не помръдна. Не й обърна внимание. Морето тихо се плискаше и скоро щеше да пламне като огъня на този непознат, само че с безкрайната, равномерна, вечна мощ на слънцето. Маргарита седна и протегна ръце към пламъците, за да се стопли. Старецът с лулата продължаваше да не й обръща внимание. Маргарита почувства, че е прекрачила в свещено пространство, чийто първосвещеник бе този мълчалив мъж.

— Няма нищо по-горчиво от зората — каза той, без да извърне глава.

— А на мен винаги ми е харесвала.

— Само ако се случи нещо.

— Винаги нещо се случва…

— Не и на моята възраст. На моята възраст всичко е безполезно. Остава само това — каза старецът, сочейки към хоризонта.

— Кое?

— Редуването на деня и нощта.

Една зеленикава звезда плаваше високо горе, последна съгледвачка на нощта.

— Не разбирам…

— Когато си стар, остава само това. Всичко става безкрайно бавно, всичко се повтаря, когато вече не чакаш нищо. Чакаш всяка сутрин и не се случва нищо. Само зората.

— Не е малко.

— Струва ли си слънцето да изплува от морето и да започне още един дълъг ден?

Маргарита мълчеше, защото нямаше отговор, а и защото този въпрос бе отправен към морето, небето и онази звезда.

— Утре зората пак ще изгрее и ще бъде като днес и като вчера… — Той помълча, вдъхна морския аромат и добави: — И нищо няма да се случи.

— Кое е най-смелото нещо, което сте правили някога?

— Защо питаш?

— Защото аз го правя сега.

— Разкажи ми.

— Търся баща си.

— Защо го търсиш?

— Защото може би сега се нуждае от това… А и не мога без неговата закуска в неделя сутрин.

Старецът се усмихна.

— На него ли приличаш?

— Всички казват, че повече приличам на него, отколкото на мама, но аз не знам. Ами вие? Не ми отговорихте…

— Най-смелото нещо ли? — попита старецът, за да събере кураж, после изрече уверено: — Да стана от леглото тази сутрин.

— Защо си толкова тъжен? — попита Маргарита, преминавайки на „ти“, както правят децата не защото са невъзпитани, а защото говорят направо със сърцето мами века пред себе си.

— Загубих сина си.

— Как се случи? — импулсивно попита тя.

Човекът не отговори.

Маргарита смутено се обърна към Джулио. Тялото му бе изоставено без защита върху утробата на земята и чакаше да излезе на светло.

Маргарита продължаваше да се грее, за да не допусне студа на тишината в сърцето си. Погледна в небето звездата, която безсилно се съпротивляваше, преди да изчезне заедно с огъня на стареца. Той отново разпалваше лулата си, изгаснала от утринната влага, и не чакаше нищо.

Когато хищникът стига до сърцето и го изяжда, няма спасение. Има хищници, които печелят. Има хищници, които само Великият хищник на име Смърт може да победи. Можеш да намериш на плажа безброй разтворени и празни миди. Те са само спомен без бъдеще. А прибоят ги блъска и изглажда, докато се превърнат в зрънца пясък по белите плажове.

— Намерих това в стаята на дъщеря ми Маргарита — каза Елеонора, посочвайки подчертаните стихове от „Одисея“.

Учителят не знаеше дали това е сън или развръзка на фантастичен роман. Какво правеха, застанали лице в лице на прага на неговата квартира, той по боксерки и тениска, все още замаян, и майката на една негова ученичка, тъй развълнувана, че сякаш не беше на себе си?

Още не бе свикнал с факта, че няма нищо написано, което вече да не е станало, нищо, което животът вече да не е измислил.

— Извинявайте, не разбирам. Какво общо имам аз? Кой ви даде адреса ми?

— Дъщеря ми избяга. Вчера не е ходила на училище. Някой й е напълнил главата с глупости, както личи от тази книга. Търсим я навсякъде. Наложи се да помоля директора. Трябва да ми помогнете!

— Но какво общо имам аз? Мъча се да си върша работата, доколкото мога!

— Аз също. Но става дума за живота на дъщеря ми!

Учителят отново бе принуден да се върне към реалността. Прие нашествието и промени отношението си, като видя обезумелите от безсъние и тревога очи на майката.

— Влезте, госпожо, извинявайте, че е разхвърляно… Обяснете спокойно какво се е случило. Искате ли кафе?

— Не.

Стаята на учителя беше истински Вавилон от книги, струпани на кули с различна височина, и нямаше къде да се седне. Останаха прави един срещу друг.

— Тя изчезна. Взела е колата. Имате ли някаква идея къде е? Не сте ли забелязали нещо? — Елеонора размахваше книгата, сякаш тя бе причинила всичко това.

Учителят замълча и наведе очи, косата му все още беше рошава от съня. Никога не би си помислил, че ще развива учебна тема в такива обстоятелства, и никога не би си представил, че „Одисея“ е в състояние да разпали подобен пожар.

— Какво й казахте? — настоя Елеонора, тълкувайки правилно тези признаци на поражение.

— Нищо… Тя ме помоли заедно да потърсим баща й… Много се беше запалила по историята как Телемах тръгнал да търси Одисей и дойде да поговорим за него.

— А вие?

— Опитах се да я разубедя. Казах й, че животът е много по-различен от книгите… Наистина ли не искате нищо?

— Искам дъщеря си. Вие нямате деца, нали? — попита Елеонора, хвърляйки поглед из дома на учителя, който поклати глава.

В този момент телефонът на Елеонора иззвъня. Учителят видя как твърдостта изчезва от погледа й, как очите и устата се разтварят широко, след това се затварят. Когато ги отвори отново, бяха пълни със сълзи. Ръката с книгата се отпусна безсилно.

Учителят мълчеше.

Елеонора се обърна и бавно излезе.

Учителят изтича бос на площадката, опитвайки се да я спре.

— Какво е станало?

— Претърпяла е злополука.

Учителят не реагира, всичко това бе прекалено истинско, за да е истинско.

Без да го гледа, Елеонора добави сякаш сама на себе си:

— Помолих ви да ми помогнете…

Учителят остана неподвижен по боксерки и тениска. Така го завари госпожа Елвира, привлечена от тази странна неделна суматоха, с каска от шарени ролки на главата и изумруден халат.

Мрак. Очите й бяха запечатани и тя се луташе в лабиринт. Долавяше движения наоколо: шумолене, гласове и влажни пипала. Някой й беше свалил кожата. Беше одрана от болката и крехката плът влизаше в контакт с нещата, придобили внезапно острота и тежест — дори най-леките и деликатните. Нощем, точно преди да заспиш, в тъмните ъгли израстват зъби и шипове, готови да нараняват. Цялото й тяло беше една жива рана.

Изпитание с огън, така го наричали ловците на перли: за да проверят дали една перла е истинска, дали е родена от живата плът на мида, заплашена със смърт, или от химически комбинации. Само седеф, изтекъл от наранената плът, създава слой върху слой, уникални по форма, цвят, блясък. Химията произвежда перфектни, но фалшиви сфери; красотата в живота е несъвършена. При докосването на огъня истинската перла пленява светлината и топлината в своите пластове и остава непокътната; фалшивата перла разкрива варовития си състав и се разпада.

Никога не бе мислила, че може да има толкова много мрак. Не липса на светлина, а именно мрак, гъст и безмълвен.

Висеше между отчаянието и сладостта на възможното окончателно напускане, усещаше го под кожата си и още по-надолу, в онази заключена стая, която сега наистина чувстваше в себе си и която я бяха учили да нарича сърце.

В съня си видя една кола да лети, обгърната в огън. Пламтеше цялата и я ослепяваше. Гърлото й изгаряше, като че гълташе парчета стъкло. Сън и реалност се смесваха и тя бе будна в един непобедим сън.

Не успяваше да овладее собственото си тяло, макар че от време на време го усещаше тъй осезаемо, както никога преди: кръв се изкачваше по артериите, вода преминаваше през тъканите, течности се движеха в кухините. Беше разделена на хиляди движения и потоци, сякаш се разпадаше и животът пулсираше, изолиран в отделни области. Усещаше порив да заплаче, но сълзите не можеха да излязат навън. Тогава започнаха да се вливат в нея и бавно да се вкаменяват около хищника.

Тялото й бе станало тежко като самата земя. Змия пропълзя в устата й, после влезе още по-навътре, разранявайки езика, небцето, гърлото. Тя последва нейното спускане и попадна в една тъмна и безмълвна зона от себе си — ничия земя, увиснала между страха и надеждата. Гардеробът се затвори и я откъсна от всичко останало. Но вътре в него имаше пукнатина, водеща към някаква по-дълбока стая. Тя пъхна ръка в пукнатината.

— Маргарита…

Чу познатия глас. Идваше от пукнатината, напомняща уста. Пъхна ръка още по-навътре и притисна ухо към пропуканото дърво.

— Маргарита!

Не идваше от пукнатината. Не. В тъмнина усети ръката си, обгърната от изгаряща топлина, докато останалата част от тялото й вече бе станала ледена. Осъзна, че е гола.

— Маргарита!

Този път гласът крещеше.

Тя извади ръка от пукнатината и е се върна назад, но вратите на гардероба бяха запечатани. Някой блъскаше тази стена около нея. Само баща й би могъл да събори стената. Той имаше тази сила.

— Маргарита. Това съм аз, мама.

Опита се да протегне ръка, но нямаше сила. Пукнатината зад нея се разширяваше със скърцане, засмукваше я в тъмнината на гардероба, пълна със затаени чудовища, струпани в този ъгъл. Андреа бе прав: от тук идваха чудовищата, които поглъщаха всичко. И ръмжаха.

— Трябва да я държим под упойка най-малко четирийсет и осем часа. Има масивен мозъчен кръвоизлив… После ще видим.

Елеонора гледаше лекарката с отчаяна молба в просълзените очи, но не изрече и дума.

— Направихме всичко необходимо. Трябва да бъдем готови за всичко. Сега е необходимо да бъдем до нея. Маргарита усеща какво става наоколо. Можем да й разказваме разни истории, да я галим, да се смеем, да говорим, да я държим за ръката, да й пускаме музика, която обича… и да се надяваме, че тялото ще реагира.

— Кога ще се върне?

— Скоро.

— Но къде е отишла? Защо не ме води в детската градина? Къде е Мита? Ще си дойде ли днес? Ще правим ли сладкиш?

— Толкова много въпроси, Андреа… Не мога да отговоря на всички.

— Искам да си играя с Мита и да направим сладкиш.

— Сега ще се обадим да видим кога ще се върне.

Баба Тереза набра номера на дъщеря си, за да чуе по-точни сведения за злополуката. Може би щеше да се окаже, че е било нещо дребно и вече се връщат.

Лицето й стана безизразно. Устните й трепереха, но направи усилие да не издаде ужаса си. Затвори.

Вината бе нейна. Тя я насърчи да предприеме това безумно пътуване като пеперуда, литнала към светлината, която ще я изгори. Погледна ръцете си — те също трепереха, виновни за нещо.

— Кога ще се върне? — попита Андреа.

— Скоро — отговори тя.

— Колко скоро?

— Не знам. Искаш ли да направим сладкиш за нея, за когато се върне?

— Да! За когато се върне!

— Кой да направим?

— Онзи, дето й е любим! С превара…

— С превара ли?

— Онова бялото…

— Извара!

— Пизвара. Да, с извара!

— Нека да е с извара… Бягай първо да си измиеш ръцете!

Андреа хукна към банята, повтаряйки „извара“ като магическо заклинание, което би накарало Маргарита да се появи от нищото.