Перла в мидата

Тереза гледаше Ариел в стъкления аквариум. Искаше й се да бъде като тази рибка и да забрави. Да забрави Пиетро, Маргарита, Елеонора… всичко. Но не можем да забравим любовта и болката. Може би защото съставляват живота.

Момчето отвори очи. Не знаеше името си. Медицинска яка държеше главата му неподвижна. Лицето му изгаряше, ръцете бяха отпуснати покрай тялото и в едната от тях влизаше тръбичка, свързана със стъклен флакон, закачен над него. Вътре равномерно падаха и избухваха капки. В леглото до него спеше някакъв мъж. Нямаше никой друг. Изведнъж в паметта му изплуваха образи. Пътят. Полицейска кола и размахана палка. Газ. Писък на момиче. Желязна ръка сграбчва отдясно колата и я отмята настрани. Върти я като торнадо, отново и отново, докато накрая я запокитва в някаква неестествена нощ без светлини и болка.

До леглото се приближи жена в бяло.

— Как се казваш?

— Къде е Маргарита?

— Хей, тук аз задавам въпросите.

Тя започна да масажира краката му.

— Усещаш ли ги? Опитай се да ги раздвижиш…

— Естествено, че се движат — каза той и седна с котешка пъргавина.

— Какво правиш? Без малко да си строшиш гръбнака! Не мърдай!

— Къде е Маргарита? — изкрещя объркано той.

Сестрата лекичко го бутна назад. Той опита да се съпротивлява, но нямаше сили.

Отново потъна в сън, пълен с ръце и нокти, но не успя да извика.

Тръбата в нейното тяло беше като безкрайна нишка — излизаше от устата й, стигаше до небето, пробиваше облаците и се обвиваше около едно дърво с бели листа на Луната, близо до американското знаме. Маргарита се изкачваше по тази нишка и успяваше да запази равновесие, макар че трябваше непрекъснато да балансира с ръце. Изкачваше се стъпка по стъпка. Най-напред срещна прозорци, зад които жени и мъже работеха, караха се, обичаха се. Тя спря да погледа покривите на града, в който имаше всичко: куполите на Флоренция и небостъргачите на Ню Йорк, покривите на Генуа и кулите на Париж. Озова се в компанията на лястовички и рибарчета, по-нагоре срещна чайки и орли. Някои от тези птици кацаха по нишката и когато тя бавно се приближаваше да поговори с тях, те изведнъж излитаха, пораждайки лек трепет, който я принуждаваше пак да се бори за равновесие. Луната ставаше все по-голяма и тъмнината вече беше навсякъде, а нишката блестеше ярко като сребро.

Тогава видя човешки силует да се задава отгоре. Някой слизаше от Луната. Как биха могли да се разминат на тази нишка? Невъзможно. Някой трябваше да се върне назад; може би щеше да се наложи тя да му направи път. Погледна го. Беше мъж. Силуетът му се очертаваше на лунния фон като в черно-бял филм. Той също размахваше ръце в търсене на равновесие.

Имаше бели очи и дълга черна коса. Изправени лице в лице, те се опитваха да балансират, но усилията на единия застрашаваха равновесието на другия. Постепенно започнаха да извършват едни и същи движения и постигнаха съвършена хармония. Но не знаеха как да се разминат и да продължат пътя си.

Гледаха се, без да намират решение. Тогава морето под тях им прошепна една идея.

Тя се приближи до устните му и той я целуна. Ръцете им се поклащаха в небето, за да запазят равновесие около тази целувка, която оставаше непоклатима. Разделиха се. Той я погледна, усмихна се, хвърли се в пустотата и изчезна в нощта. Тя седна да гледа надолу и сълзите й падаха в пустотата, а една бяла котка мяукаше и се галеше в крака й.

Беше жадна, но нямаше думи да го каже. Мърдаше устни в търсене на вода. Нечии ръце я галеха по косата, нечии устни докосваха челото й.

— Ти си красива, ти си най-красивата — говореше някакъв глас. — Трябва да останеш тук, за да можеш да ми разкажеш за първия си изпит. Искам да ми разкажеш за това момче, което ти харесва, за тази целувка, за тази първа любов, за тези тайни сълзи по една несподелена любов, за приятелката, която те предаде. Не искам да пропусна нито едно от първите ти преживявания: първия изпит, първото дете, първата бръчка. Нищо друго не искам. Не ме интересува нищо повече. Искам да ми казваш всичко, което ти идва наум, да седнеш до мен някоя вечер и да ми кажеш, че не издържаш, че всичко върви наопаки, че те е страх, че си щастлива, че си видяла звездата си, че си пробвала нов лак, че си харесала страхотен пуловер, че искаш да си направиш татуировка с форма на пеперуда и пиърсинг на дясната вежда…

Маргарита слушаше и всичко свършваше там, където бе затворена. От очите й бликнаха сълзи, или поне така й се стори. Една стигна до устните й и лекичко ги навлажни.

— Какво искаш, Маргарита, за какво си мислиш? Може би си жадна?

Елеонора взе кърпичка, намокри я и избърса сухите устни на дъщеря си, после я задържа там, за да може езикът да плъзне по нея и да се освежи. Сестрата бе забранила да й дават да пие. Тя навлажни лицето, шията, ръцете и краката на дъщеря си.

Маргарита усещаше нежността на тези движения и се бореше да даде на майка си всичко, за което я бе помолила, но не знаеше как. Нищо не помръдваше в нея, нищо. Само мислите. Лицето й се отпусна. Елеонора намаза с хидратиращ крем бузите й, шията. Маргарита почувства как под тези ръце тялото й се възражда. Всичко ставаше в някакво друго време, в някаква различност. Най-сетне жаждата се успокои и тя потъна в перлена пустота. Последната от седемте стаи.

Времето бавно течеше в нея. Сякаш всяка минута можеше да продължи повече от шейсет секунди. Ускоряваше се само когато някой успяваше да проникне отвъд стената, зад която се бе укрила. Един от първите беше учителят — застанал прав до леглото на неподвижната и интубирана Маргарита. Тя бе потърсила спътник, съюзник, а той се отдръпна. Не бе разбрал важността на молбата. Ако беше разбрал, сега тя нямаше да е тук. Той извади книга от чантата си.

— Маргарита, искам да ти разкажа как продължава историята на Телемах. Спряхме на първата песен, но историята продължава. Исках да ти я прочета. Нищо друго не умея да правя. Не знам дали ме чуваш, но исках да довърша онова, което нямах смелостта да продължа.

Маргарита чакаше следващия стих като малко дете, което иска да слуша приказка всяка вечер преди заспиване. Думите вече не идваха и я обзе страх, че е потънала в тишината. После усети капка върху ръката си. И задавен звук. Този мъж, учителят, плачеше. Хълцаше като дете — сълзи на баща, който за пръв път разбира какво означава да имаш дъщеря. Разбира, че онзи, когото ти поверява животът, е твое дете. Плачеше за всички думи, с които бе изградил броня около сърцето си. Плачеше за всички свои метафори и опасения. Плачеше, защото искаше Маргарита да е негова дъщеря и би дал всички книги, дори живота си, само и само тя да отвори очи и да се усмихне, слушайки историята на едно момче, което търси баща си.

Представи си Стела — майка на децата му.

Маргарита, най-малката от всички върху тази нишка, крепеше всекиго от тях, толкова бяха крехки. Единствената сила, за да запазиш равновесие върху нишката на живота, е притеглянето на любовта. Думи, работа, планове, успех, удоволствия, пътешествия… нищо от тях не помага да запазиш равновесие, нито да се движиш по-бързо. Опитните въжеиграчи не стъпват с цял крак, а първо с пръстите, после с ходилото и накрая с петата. Бавно откриват това, което им принадлежи. Само така стъпката става лека и ходенето се превръща в танц.

Краката ни търсят лесната сигурност, здравата котва, притеглянето на неща, които впоследствие рухват, бързия бяг право към целта. Смелостта на въжеиграча обаче превръща притеглянето в лекота, теглото в крила.

Учителят престана да чете. Тези думи го бяха наранили както никога досега. И доброволната рана кървеше, но той не искаше да се бори. После бавно излезе от стаята и срещна уморения поглед на Елеонора, седнала в коридора. Тя направи усилие да се усмихне, той също се усмихна смутено. Продължи по коридора; през отворените врати виждаше други сцени на нежност и болка. Дали някой ден и Стела щеше така да се грижи за него?

Представи си едно малко момиченце с нейните очи, нощни бдения, пълни с жадни цветя, дълга и сладка любов, умора, закуски, перални машини и сърцераздирателно красиви пейзажи, четене на глас в дъждовна вечер и плуване до задъхване със сина му. Живот, който нахлува отвсякъде, дори когато не го очакваш, живот, чиито рани се лекуват чрез друг живот. Спря пред един прозорец, вдигна очи към небето, както умеят само влюбените, и това небе изглеждаше в състояние да отговори на всички очаквания. Не искаше да губи повече време. Извади мобилния телефон, стисна го като меч и набра номера. Щом чу гласа отсреща, веднага изрече:

— Обичам те.

Каза го, както стоеше в коридора на болницата със зачервени от сълзи очи, с хиляди страхове и надежди, защото, за разлика от износените дрехи, само в изживяния живот може да има някаква елегантност.

Утрото цъфна на прозореца много рано, както се случва в болниците, и един мъж влезе в стаята, където спеше Маргарита. Майката дремеше на стол до леглото, държейки ръката й. Не я събуди. Хвана другата ръка на Маргарита и мълчаливо се вгледа в тялото на дъщеря си, която като отворена рана държеше обединени двата края на разреза, двете половини на черупката — него и Елеонора.

С полусвити длани Маргарита държеше родителите си за ръце, както когато в детството се разхождаше с тях и при командата „Едно, две, триии!“ излиташе във въздуха. Тя се смееше и искаше да лети отново и отново. И никога не й омръзваше. Сега ритуалът се повтаряше, но този път тя ги молеше да си сложат криле, за да я догонят там, където само поети и влюбени дръзват да стигнат, падайки твърде често като Орфей. Не те, а тя ги държеше за ръцете и отново ги правеше баща и майка, съпруг и съпруга. Елеонора отвори очи.

— Върнах се — каза той.

Въртележка с коне, карети, автомобили, космически кораби. Всяко дете избираше каквото харесва. Маргарита избра конче. Баща й я държеше за ръка, а тя се носеше нагоре-надолу в ритъма на звънката музика. Вече не помнеше колко пустини, полета, гори е преминала с това конче, ръка за ръка с баща си.

Сестрата влезе в стаята на момчето. Миризмата на обездвижени тела беше силна и пропиваше полумрака. Тя вдигна щорите и отвори прозореца, за да влезе въздух. Вдъхна утрото, което вече обливаше всичко навън, макар че облаците на хоризонта предвещаваха дъжд. Спря да погледа спокойствието в градината, където се движеха само лекари и медицински сестри, поздрави една минаваща колежка. Обърна се.

— Как сме?

— По-добре — отговори старецът, все още замаян.

Един висок младеж с дънки и тениска влезе усмихнат в стаята.

— Кой сте вие? Какво правите тук? Още не е време за посещения! — каза рязко сестрата.

— Права сте, но от снощи съм на крак. Дойдох да го търся. — И той посочи момчето, което продължаваше да спи, прегърнало възглавницата.

— Но не може сега, имаме прегледи, визитация…

— Аз съм му брат, имайте малко търпение.

— Значи все пак си има някого! Попадна тук сам, дори не знаехме кой е… Открадната кола, без документи…

— Как е?

— Малко объркан, но иначе е добре. Радвам се, че дойде някой. Тия днешни младежи просто не ги разбирам… Вечно правят бели…

Разбудено от гласовете, момчето отвори очи. Медицинската сестра и младият мъж го гледаха.

— Филипо?

— Джулио, аз съм — каза младежът и се наведе към леглото.

Джулио не отговори, само мълчаливо се вкопчи в него.

Тази сутрин около нея се движеха сенки. Кислородната маска размахваше светещи пипала като медузите от аквариума и обвиваше лицето й. Чу гласове, но не успя да ги разпознае. После нечии устни я докоснаха по бузата и в ухото й прозвуча:

— Хей, Марги! Аз съм Марта. Как си? Знаеш ли какво казва хороскопът ти за днес? Научих го наизуст: „Не си прахосвайте времето с лоши мисли за миналото, а погледнете настоящето. Макар че не ви изглежда кой знае колко добро, то е най-подходящото, за да подложите силите си на изпитание. Излизайте, говорете, обичайте. Може би сте очаквали твърде много от света, а всъщност светът очаква нещо от вас.“

На Маргарита й стана смешно, но не знаеше как да се смее. Радваше се, че отново е с най-добрата си приятелка.

— И трябва да знаеш какво каза брат ми вчера, ще ти го кажа на ухо: двайсет и три процента от повредите на копирните машини са причинени от хора, които сядат отгоре, за да си фотокопират задниците… Само не казвай, че си го чула от мен…

Маргарита лежеше със затворени очи и лицето й не помръдна, но Марта усети, че се усмихва.

— Кога ще се върнеш? В училище е голяма скука без теб… Оная русата дрънка глупости по цял ден… Близначките ти пращат целувка, или по-скоро две. — Тя я целуна по очите. — Баща ми казва, че така можеш да целунеш сънищата на човека, защото очите гледат към сънищата и мечтите.

— Състоянието е стабилно, не се подобрява, но и не се влошава. Не знаем дали ще се събуди и как ще се събуди, дали вече ще може да ходи, да говори… Не знаем нищо — каза лекарката.

— Какво можем да направим ние? — попита той с измъчен поглед.

— Бъдете до нея.

— Как?

— Като че нищо не се е променило. Колкото повече я карате да почувства живота, с който е свързана, толкова по-щастлива ще бъде, каквото и да се случи.

Когато лекарката излезе от стаята, той отвори раницата на Маргарита и намери своята четка за зъби. Плъзна пръсти по захабените косми и усети всичко, което бе изоставил, видя всичко, което бе загубил.

— И това беше вътре. — Елеонора му показа кутията с техните писма.

Той мълчеше.

— Къде беше?

— На морето…

— Защо?

— Защото вече не се обичаме, Елеонора.

— Друга ли има?

— Да.

— Затова ли не ме обичаш вече?

— Аз… не знам.

— Познавам ли я?

— Какво значение има?

— Е, може би има, щом си тръгна от къщи… А ти? Обичаш ли я?

Той не отговори. Изведнъж осъзна разликата между това да си влюбен и да обичаш.

— Обичаш ли я?

— Не знам.

— Върни се.

— Сега не е моментът…

— Сега е единственият момент. Виж дъщеря си.

— А ти?

— Какво аз?

— Ще ми простиш ли?

Елеонора не отговори. Стискаше тенекиената кутия с писмата, сякаш можеше да почерпи от нея сила, каквато търсеше Маргарита, за да се събуди от небитието — силата да прости и да изплува от комата към любовта.

Тази сутрин тя остана сама с баща си. Не чуваше други гласове. Баща й говореше, но тя не разбираше нищо, сякаш морето бе нахлуло в главата й. Би искала да чуе всяка негова дума, ала не можеше. Той навлажняваше устните й, галеше лицето й, целуваше я по челото и шепнеше в ухото й. Маргарита се мъчеше да напредва по тънката нишка, но оставаше все на същото място. Това е най-висшият трик на въжеиграчите — ходене със завързани очи. Наричат го пътят на смъртта. Тя вървеше и не виждаше нищо, дори и собствените си стъпки. Чувстваше се толкова самотна на тази нишка. Тук вече не кацаха дори птиците, които й правеха поне малко компания. Бялата котка също изчезна. Беше съвсем сама. Чакаше някой да я хване за ръка и да каже: стига си вървяла, сега ще те нося аз.

Може би затова древните са си представяли богини, които предат нишката на живота. Суровата вълна е животът, отреден на всеки човек, и когато изпредената от нея нишка свърши, животът изгасва. Това прави Лахезис — определя количеството вълна. После Атропос със своята хурка я превръща в нишка, а опитната тъкачка Клото влага нишката в основата на тъканта. Последният възел, когато нишката приключва, носи името Смърт.

Сега Маргарита бе в ръцете на Клото — тя имаше бързи и безпощадни пръсти, сурово и безизразно лице.

Но усещаше присъствието на баща си, той можеше да й помогне, стига само да успееше да изкрещи: „Татко, защо не ми помагаш?“

Андреа влезе в стаята. Видя сестра си да спи и спря, изплашен от тръбите, които излизаха от ръцете и устата й. Баба Тереза го побутна напред с треперещи ръце. Андреа държеше пакет.

— Обич моя, донесохме ти плодов пай — каза баба и пристъпи до леглото, сякаш Маргарита щеше да се събуди веднага щом чуе името на своя любим сладкиш.

Андреа се покатери на един стол, за да погледне Маргарита отблизо и я целуна по бузата.

Баба Тереза седна от другата страна.

— Обич моя, винаги си красива, дори и когато спиш. Какво сърце имаш, детето ми. Какъв кураж. Аз не бих посмяла да го направя…

Галеше я, целуваше я по челото и по косата. После хвана ръката й.

— Знаеш ли, Маргарита, в Сицилия има една къща, която трябва да ти покажа. Тя има стени от жълт камък, дебели стени, толкова дебели, че вътре е хладно дори и през лятото. Трябва само да държиш капаците затворени и да пръскаш пода с вода, когато задуха горещият вятър, защото той влиза в главата и те подлудява, а ако стигне до сърцето, го изгаря, както прави с портокаловите дръвчета. По външната стена се вият бугенвилии и жасмин, който прилича на гальовна ръка и изпълва с ухание терасата, където привечер излизаме на хладовина — там си говорим и слушаме морето. Вечер не палим лампи, защото ни стигат звездите. Там слушах разказите на баща си и майка си. Там дядо ти Пиетро дойде един ден да поиска ръката ми. Когато се събудиш, искам да отидеш в тази къща, да седнеш на терасата и да чуеш шума на морето, песента на звездите и шепота на вятъра.

После баба Тереза се приведе до ухото на Маргарита, за да не я чуе Андреа.

— Помниш ли какъв въпрос ми зададе? Искам да ти отговоря. В тази първа нощ, моя Маргарита, е тайната на всичко. Тогава осъзнах, че това е едно от онези неща, които никога не ще опознаем, толкова са преплетени и загадъчни. Любовта е като да се любиш — да се сближаваш и отдалечаваш, да търсиш нещо, което никой не знае. Близо и далеч, сладко и горчиво като най-хубавите вкусове. Любовта никога не спира, хубавице моя. Тя е като морето, неуморно се издига и спуска, в добри и лоши времена. Винаги. Ако Господ се любеше, щеше да ни разбере…

Старицата се изчерви и млъкна. Извади четка от чантата и започна да сресва внучката си. Маргарита усети ласката на меките връхчета с косата и душата си. После баба й сложи цветчета жасмин върху нощното шкафче и техният аромат проникна през стената на комата.

В това време Андреа рисуваше. Когато свърши, показа рисунката на баба си.

— Колко е хубава! Дай й я сам.

Андреа се покатери на стола и вдигна листа пред затворените очи на Маргарита.

— Ето жълтата къща на баба. Това тук е морето и има същия цвят като небето, защото нощем са с един и същ цвят, но небето е тук, където са звездите. Това е дядо Пиетро, той държи за ръка баба Тереза…

Маргарита видя как жълтата къща се издига над морето, понесена от безброй разноцветни балончета. На покрива бяха седнали дядо Пиетро и баба Тереза — държаха се за ръце и гледаха звездите.

— Мита, ще я оставя тук, на корема ти, та когато се събудиш, да я разгледаш по-добре. Но трябва да знаеш нещо… — Той помълча. — Веднъж ти казах, че не те обичам, защото не ми даде книжката си за оцветяване… Не беше вярно. Обичам те. Обичам те винаги, дори когато не ми я даваш. Мита, върни се скоро, без теб ми е скучно да правя сладкиши. Чакам те. Но не знам как да броя до безкрай.

Баба Тереза спря да разресва Маргарита и закри очите си с длани, за да удържи сълзите.

Нощта се завърна неумолимо и стаята й се стори пълна с ръце, готови да я сграбчат и разкъсат. Всички ръце, които я бяха галили, подкрепяли, прегръщали, сега я улавяха и драскаха, измъчваха, раздираха. Изгорената кожа се белеше, а въздухът засядаше някъде в тръбата. Баща й беше тук. Смазаната Елеонора трябваше да си почине. Тази нощ той щеше да бди, да я гали, да навлажнява устните й. Да й нашепва приказки както едно време.

Много малко трябва на един мъж, за да узнае кой е — просто да го поставят до дъщеря му, когато е забравил, че преди да стане баща, е бил син и че за да стане баща, не трябва да спира да бъде син. Той отвори кутията с писмата. Тази мания на жена му да пази всичко… Позна почерка си, който му се стори чужд в днешните компютърни времена. Зачете на глас:

Къде беше душата на онзи, който бе написал тези редове, в коя стая се бе укрила тази любеща душа?

— Маргарита, къде намери тази кутия? Чу ли какъв поет съм бил някога? Сигурно ще се запиташ какво е станало с този човек. Как можах да те оставя така, без да кажа нито дума, без да ти обясня…

Маргарита чуваше всяка дума.

— Виждаш ли, обич моя, аз се влюбих в друга жена. Беше ме срам да го призная пред майка ти и пред вас. И избягах. Щастието, което изпитвах, не ми позволяваше да осъзная докрай болката, която ви причинявам, но нямах смелостта да кажа, че съм по-щастлив с нея. Бях егоист. Страхувах се от самия себе си — къде бе изчезнал мъжът, който ви обичаше? Вече не го намирах и бях в плен на нова любов. Струваше ми се, че отново си поемам дъх.

Избягах като страхливец. Как бих могъл да ти обясня, че си тръгвам с друга жена? Че ще останем близки, но по друг начин? Сега те гледам в това легло, с тези белези, и се питам как съм могъл да мисля само за себе си. А ти си тръгнала да ме търсиш… сама. Колко си смела, дъще моя, точно като майка си. Упорита, смела, красива.

Знаеш ли как се запознах с нея?

Току-що бе спряло да вали. Карах колата. Бързах, не помня защо. Без да искам, плиснах цяла вълна от вода. Само за миг. Докато водата се надигаше, видях една белоснежна фигура. Беше майка ти. Върнах се обратно. Тя имаше прекрасно бяло палто. Дадох й адреса си, за да ми прати сметката за почистването Тя отказа, нямало нужда, но ме помоли да я закарам. Не можеше да ходи по улиците в този вид. Когато слезе от колата, каза само „благодаря“ с усмивка, която помня и до днес; ако ме попитат, не бих могъл да обясня какво точно означава думата „благодаря“, но знам, че тази усмивка от море, вятър и огън ме дари с благодат. Тази нощ мислех само за нейните очи и исках цял живот да ме гледат. Само така животът ми щеше да стане по-добър.

Бащата замълча, сякаш плочата на сърцето му бе зациклила на този спомен. Маргарита слушаше археологията на любовта, която я бе сътворила. Кой знае защо, никога не бе питала баща си как са се запознали, какво го е завладяло у майка й. Всъщност тя бе родена от онзи пръв поглед, от онзи дъжд, от онова бяло палто, от онова „благодаря“.

— Прекарвахме толкова дълго заедно, сякаш не знаехме що е време и го познавахме единствено от праха върху старите вещи. Исках децата ми да имат същата усмивка, същите очи и същата душа като нея. Един ден я доведох в нашата къща тук, край морето, и в една тиха звездна нощ я помолих да стане моя съпруга. А тя, без да мисли, защото вече го бе решила, каза: „За цял живот и с целия ми живот.“

Още си го спомням… Подготовката, сватбата, меденият месец, животът заедно. Всичко бе ново, познатите неща се променяха, всичко беше приключение: домът, работата, умората, страхът, радостта, вятърът, огънят, морето… Всичко бе наше. А един ден тя ми каза, че ти растеш като перла в утробата й. Влюбихме се още по-силно един в друг и не вярвахме, че е възможно, но ти, още преди да се появиш, можеше да правиш чудеса.

Спомням си тези девет месеца, тя ми разказваше за теб, как растеш и какво си казвате без думи, с кръвта и млякото. Решихме да те наречем Маргарита, защото дядо ти все повтаряше, че е красиво име и че ще бъдеш истинска перла. После той почина, преди да те види, и неговото желание се превърна в обещание: Маргарита.

Бащата пак замълча. Всяка дума му струваше много усилия, трябваше да си поеме дъх. Не може да си припомняш щастието с леко сърце. Маргарита не го видя как си избърсва очите, но усети за миг наболата му брада по бузата си и долови аромата на афтършейв. После той й разказа за Андреа и за любовта, която станала по-тиха и по-силна, но за съжаление по-обичайна и предвидима. От някакво тъмно ъгълче изпълзяла не скуката, а нейната по-голяма сестра — рутината.

— Знам толкова малко за любовта, обич моя. Знам всичко за работата си, знам всичко за лодките, но толкова малко за най-важното. Бях толкова сляп. Бих искал да взема душата ти в длан и с нежност да я събудя от съня, да я прикрепя отново към тялото ти с прегръдка.

Маргарита усети прегръдката на баща си и устните му върху затворените си очи. После той се отдръпна и продължи да говори.

— Знаеш ли, запознах се с твоя учител, страхотен човек, макар и малко разсеян… Забравил е тук „Одисея“. Кой знае колко пъти я е чел, страниците са съвсем измачкани. Зачетох я отново. Знаеш ли, когато бях малък, имах илюстрирано издание. Най-много ме плашеше Циклопът, който яде хора… Любимият ми епизод беше за Калипсо, която живее на прекрасен остров с палми и плодове. Одисей иска да се върне в Итака, но Калипсо го държи на своя омагьосан остров. Одисей стои там, на морския бряг, и плаче при спомена за съпругата си. Сърцето му не е там, макар че онзи остров е рай. Калипсо е богиня и му обещава безсмъртие, ако остане с нея. Одисей отговаря, че не иска безсмъртие, а да се върне при съпругата си.

Същото стана и с мен, Маргарита. Моето сърце опитваше да се подмлади. Така става, когато човек се влюбва усеща всичко, целият живот е негов. Бягах от умората на ежедневието. И открих остров, където да забрани миналото. Но морето… морето винаги ще е тук да ми го напомня, също като на Одисей… Не можеш да откъснеш от него сърцето си без последствия…

Търсех в други очи тайната, която бях видял в очите на майка ти, сякаш тя я беше загубила, но грешах… Често ние се хвърляме в новото, като че ли животът, който чувстваме да пулсира отново в нас, ни позволява да изпитаме тръпката на безсмъртието, но не от това имаме нужда. Просто ни трябва да обичаме някого. Майка ти бе престанала да бъде онази тайна от море, вятър и огън — човек свиква с всичко — и любовта угасна. Обвинявах нея, а всъщност вината бе моя. Любовта ми не можеше да бъде нейна, щом я бях подарил на друга.

Елеонора не можеше да заспи. Леко открехна вратата, за да погледне Маргарита. Болничният коридор тънеше в полумрак. Съпругът й не забеляза нищо.

— „За цял живот и с целия ми живот.“ Права беше майка ти. Каква смелост!

Разбирам едва сега, когато бих дал всичко, за да те върна. Ако вече не мога да пия от очите на майка ти, вината е моя. Ако кладенецът е празен, то не е защото няма вода, а защото трябва да се копае по-надълбоко. Но аз бях страхливец и се отдръпнах, когато дните погълнаха белотата на онова палто, светлината на онези очи. Исках пак да усетя живота, където и да е той. Търсех го другаде, а той просто бе по-надълбоко.

Бащата взе „Одисея“ и зачете на глас:

— Одисей е прав, дъще. Аз вече не знаех какво желае наистина сърцето ми. Ако само можех да го чуя и да почувствам, че то иска дълбочина, а не евтино подновяване…

Маргарита би искала да запомни всяка дума.

— Бях престанал да се грижа за тайната, която виждах в очите на майка ти… И тя угасна. Така се случва между съпруг и съпруга, Маргарита. Другият става огледало на всичко, което не харесваме в себе си — така тя се превърна във всичките мои сенки, лъжи, измами, и най-вече в претенцията ми да бъда обичан, както аз искам, вместо да израсна в своята обич към нея.

Но дали майка ти ще е готова да ми прости? Аз трябваше да те пазя, а вместо това те изоставих и хукнах да търся незнайното щастие… Сега бих дал живота си за теб, детето ми. Върнах се. Върни се и ти, Маргарита, върни се…

Тялото на Маргарита потръпна, сякаш за да се изтръгне от сенките, но неумолимата ръка на Клото я удържа. Нейната нишка вървеше към края си.

Елеонора отстъпи в мрака и седна на пода в коридора. Споменът за онова бяло палто я изпълни и тя обгърна тялото си с ръце, опитвайки да си възвърне една част от себе си, пренебрегвана и заглушавана толкова дълго време, че бе престанала да я обича. Приличаше на мида, която трябва да прегърне врага на своя седеф, ако искаше да се спаси.

На другата сутрин майка й беше до нея. Милувките не бяха прибързани като тези на баща й. Никой не можеше да я гали като майка й — почваше от основата на косата и заравяше пръсти там, сякаш търсеше мислите, болките, радостите, мъките, за да премахне тъмните неща и да остави само онези, които са изтъкани от светлина. Сетне следваше очертанията на челото, носа и устните, търсейки и най-лекия малък признак на болка или радост сред гънките на кожата.

В един момент тя започна да рови из писмата в кутията, която сякаш се беше превърнала в машина на времето. Разлиствайки тези писма, Елеонора почувства как спомените я пронизват и разбра, че не са достатъчни за изцеление, защото любовта не е времетраене, а пълнота на всеки един момент — „завинаги“ е синоним на „всичките двайсет и четири часа“. Прочете няколко изречения, но прескачаше, нямаше смелостта да прочете едно цяло писмо, като че ли се срамуваше от душата, която бе имала някога, и желаеше да си я върне отново.

Тя затвори очи и стисна безсилната ръка на дъщеря си.

— Благодаря ти, Маргарита. Вчера го чух как ти говори, как говори за мен… От месеци не ми беше говорил така. Ти го върна тук, детето ми. Върна го и на самия него. Колко глупави сме били… Да се поддадем на рутината, на страховете, на раздразнението и липсата на време… Когато обичаш, Маргарита, твърдо вярваш, че е завинаги. Един ден и ти ще имаш мъж. Ще го избереш. И знаеш ли как? Когато усетиш, че този мъж е дом. Дом, който е навсякъде, където сте заедно. Но той потърси друга, Маргарита… Унищожи нашия дом.

Сега Елеонора държеше ръцете на дъщеря си в своите и не можеше да възприеме тъмната зона на всяка измяна, защото най-често измяната е само крайната точка на нещо, започнало много по-рано, на безброй малки предателства, които разяждат като термити сглобките на гардероба, докато накрая той се разпадне внезапно и никой не знае защо.

— Не знам дали ще мога… иска ми се дядо ти да беше тук. Той ми даваше съвети за всичко. Беше много образован и непрекъснато ми разказваше разни истории. Имаше такъв начин да обяснява нещата — чрез истории. Може би защото отдавна преподаваше на деца. Казваше, че да обясниш означава да изгладиш гънките на нещата, винаги знаеше откъде идват думите и това ги правеше по-интересни, почти свещени… Ако сега беше тук, щеше да ми разкаже история, за да разбера как да постъпя… Да ми помогне да разбера баща ти. Тази нощ, когато го чух да разговаря с теб, приличаше на баща ми — имаше неговата нежност и сила. Казваше ми, че любовта не е да постигнеш щастието, то вечно бяга; любовта е да постигнеш радостта от живота, която не е свързана с щастието, а с живота. Каквото и да се случи, никой не може да ти отнеме радостта от живота — дори и болката. Казваше, че само едно нещо може да се сравнява с радостта от живота — да видиш очите на Христос на мозайките в Монреале. А аз никога не съм ги виждала.

Майка й стоеше пред нея без маска — колко би искала да й се извини затова, което й причини.

Елеонора намести възглавницата, като че ли долавяше всяко нейно неудобство. После започна да й масажира краката, за да не остават неподвижни задълго.

— Не това ти бяхме обещали… Прости ни. Върни се, Маргарита. Моля те, върни се при мен.

— Как е Маргарита?

— Коя е Маргарита? — попита Филипо, докато му наливаше чаша вода.

— Момичето, което беше в колата с мен.

Филипо не отговори.

— Как е?

— Спи.

— Как така спи? Как е?

— Засега просто спи, Джулио.

— В кома ли е?

Филипо не отговори.

Джулио отметна чаршафа, стана от леглото и помъкна със себе си стойката на системата. Из стаята отекна трясък на метал и строшено стъкло. Задрямалият старец подскочи.

Филипо успя да хване Джулио, който с котешка бързина стрелна ръка, сграбчи парче стъкло и го стисна в юмрук. Доброволецът изви китката му, за да го пусне. Джулио се съпротивляваше, но накрая разтвори ръката си, обляна в кръв.

Сестрата дотича, привлечена от суматохата. Филипо й хвърли поглед, изпълнен с молба за разбиране. Тя се наведе над Джулио.

— Не се притеснявай, случва се. Много пациенти забравят, че са на системи… Сега ще се погрижа за теб.

След малко тя се върна с лекарствата и превърза Джулио старателно и бавно, за да усети топлината на ръцете й. Джулио гледаше настрана и се мъчеше да удържи сълзите на ярост. Сестрата му се усмихна, после намигна на Филипо.

След малко останаха насаме, дори съседът по стая отиде на някакъв преглед.

— Унищожавам всичко, което докосна.

— Не е така, Джулио.

— Не се опитвай да ме утешиш, няма да можеш… Извърших поредната простотия. Вината е само моя.

— Може би начинът… но иначе и аз бих направил същото…

— Глупости.

— Глупости ли? Често си спомням какво бе казал един футболист: „Пропуска дузпи само онзи, който има смелостта да ги бие.“ Банално, но е така. Джулио, ти имаш способността да се включиш в играта. Огледай се: наоколо е пълно с момчета, които не правят бели, лепнали са се за плейстейшъна или компютъра, всички са послушни, правят каквото им се казва, или поне се преструват, за да си живеят спокойно и мама да им купи мотор, видеоигра и дънки. Виждам ги, навън е пълно с такива. Спят. Живеят в тихо отчаяние. Не се ангажират с нищо, не творят точно във възрастта, предназначена за творчество. Само който е гладен, твори, само който търси, създава. Ти си гладен, Джулио. Затова ми харесва твоето предизвикателно, непукистко поведение, което оспорва всичко, защото е поведението на онзи, който търси, който иска да знае за какво си струва да заложиш живота на карта. Гладен си, виждам. Влизаш в играта заради нещо, което все още не се вижда, докато мнозина други играят само на сигурно. Но няма сигурни инвестиции. Да живееш и да обичаш винаги означава да си уязвим… Затова дузпите ти са неточни. Но продължавай да риташ, Джулио. Има такива, които дори не излизат на терена…

— Да, но трябва ли винаги да греша? С каквото и да се захвана, свършва зле. Единственото място, където ще съм безвреден, е в затвора… И точно там ще попадна…

— Ще ти идвам на свиждане — усмихна се Филипо и продължи: — Каквото и да ти стане скъпо, сърцето ти рано или късно ще страда за него, може дори да се разбие. Искаш ли да бъдеш винаги в безопасност? Искаш ли тих живот като на всички останали? Искаш ли сърцето ти да остане непокътнато? Да не го даваш на никого? Дори на куче, котка или златна рибка. Пази го, обвий го със забавления и дребни удоволствия… Избягвай всяка ангажираност, заключи го с хиляда ключалки, запълни го с консерванти и го пъхни във фризера бъди уверен, че няма да се разбие… То ще стане нечупливо и непробиваемо. Знаеш ли как се нарича това, Джулио? — попита разпалено Филипо. Една изпъкнала вена пулсираше на челото му.

Джулио поклати глава. Искаше да чуе продължението.

— Ад. Той вече е тук — място, където сърцето е дълбоко замразено. Опазено, но студено. Навън е пълно с такива хора. По лицата им е изписано, че имат студени сърца — от страх, от недостиг на глад, от мързел. Ти не си такъв, Джулио. Това те спасява, макар че правиш ужасни пакости… Защото има различни начини да се бие дузпа!

— Няма ли по-малко скапан начин да се живее?

— Като го намериш, обади ми се.

Джулио се засмя. Филипо стана и го прегърна. А Джулио не се дръпна, напротив, прегърна го още по-силно. И му се искаше да каже „благодаря“, „обичам те“, но нещо му пречеше — срам, страх, съмнение, че не е вярно… Животът му се струваше прост — също като дузпата, докато не застанеш на точката за изпълнение.

Когато Джулио влезе, в стаята нямаше никого. Беше извън времето за посещения и Маргарита бе сама. Джулио се приближи. Наведе се над нея и я целуна по устните.

Маргарита почувства тези устни и ги позна. В тъмнината на ума й лумнаха фойерверки, те творяха картини, невиждани досега в тази черна нощ на съзнанието, избухваха като рози от сребро и злато. После се превръщаха в червени, бели, сини водопади. Парашути от светлина.

— Маргарита, прости ми. Всичко е по моя вина. Видят ли ме вашите, ще ме убият. Ако не бях аз, това нямаше да се случи… Прости ми.

Тя не го обвиняваше за нищо. Би повторила всичко, всяка подробност, всеки жест, всяка грешка.

Маргарита не се събуди като принцеса от приказките. Клото я гледаше мрачно. Това не бе приказка. Джулио знаеше. Но в този момент той разбра, че целувка означава да влееш душата си в нечие тяло, за да живее.

— Искам да мога да те обичам.

Джулио се наведе и я целуна отново. Тази любов нямаше земя, върху която да кацне, нито дни, в които да бъде изживяна. Беше една голяма любов в безтегловност. Къде щяха да намерят отново тази целувка? Върху ложе от облаци, морски вълни или пепел? И кога? Утре, след година или след хилядолетие? Никой от тях не знаеше, но и двамата знаеха, че ще се случи рано или късно. В живота или в смъртта.

— Не знам защо те последвах в това безумие, но знам, че тази лудост ми се стори нормална, щом бях до теб. Аз, който никога не говоря, проговорих. Аз, който никога не се страхувам, станах слаб и така се почувствах по-силен. Аз, който никога не съм имал дом, се почувствах у дома под небето. Искам още да гледам очите ти, искам да те предпазя от всички опасности. Не искам вече сам да се качвам на покривите, да влизам в гробища, за да обичам живота. Не искам вече да крада нищо, освен, за да го подаря на теб — прошепна в ухото й Джулио.

После извади айпода. Той беше оцелял при катастрофата, защото онази сутрин го носеше в джоба си. Размота слушалките, нежно сложи едната в дясното й ухо и задържа другата за своето ляво. Музиката навлезе право в душата на Маргарита и се залута там като Орфей, който отива да иска Евридика от царя на Хадес. Този път щеше да я спаси, този път Орфей нямаше да погледне назад от страх, че ще я загуби отново.

Маргарита видя как една нишка грейва. В тъмнината се виждаше само тази увиснала нишка и тя започна да танцува по нея. В същия миг зърна под себе си необятно море, което дишаше непрестанно. Колко усилия хвърляме, за да направим живота стабилен и удобен. Маргарита обаче искаше да рискува всичко, искаше да танцува по тази нишка с изяществото на истинските артисти, когато танц и танцьор се сливат в едно цяло, въжеиграч и въже играят една обща игра. Животът я караше да трепери, но тя вече не се страхуваше.

Той остави прашния велосипед във фоайето. По целия път бе ровил из картотеките на мозъка си в търсене на решения, вече измислени от поетите и писателите, за да направят онова, което искаше да направи и той. Някой бе казал, че геният прави каквото трябва, а талантът каквото може. Той използваше гения и таланта на другите, за да насочи право в целта своите мисли, чувства и действия.

Тогава измъкна от рафта томчето с Шекспировите сонети. От тези страници винаги изскачаше нещо ново, нещо, което би искал да изживее, а се задоволяваше само да го чете — иска се смелост, за да живееш, както пеят поетите.

Зад книгата зърна проклетата дупка — всеки път, когато посягаше към томчето, си обещаваше да я замаже. Но тя все още беше там като равнодушно око. Той изгледа яростно дупката, после редицата книги, строени като войници за отбрана. Но тази дупка в стената го гледаше повече от всяко друго око, тя бе най-проницателното от всички очи. Изтича при госпожа Елвира.

— Най-сетне идваш да си платиш…

— Всъщност ми трябва малко гипс и инструмент за замазване. Може би съпругът ви…

— Добре ли си? — огледа го озадачената госпожа.

— Много добре!

— Никога не си поправял нищо в тази къща, учителю…

— Крайно време е да започна.

— Ще можеш ли?

— Да.

Спомни си как като дете помагаше на баща си в дребните домашни ремонти — научи се да дупчи с бормашина, да разпознава разните видове болтове, винтове и гвоздеи. Знаеше как се използва отвертка звездичка и ключ 12, как се изолира електрическа жица и как се запълва разхлабена дупка. После бе забравил всичко.

Когато премести книгите и започна да замазва дупката с гипс, той почувства удоволствие, каквото не бе изпитвал от години. Движеше ръце бавно и точно като диригент. След няколко минути стената беше гладка, сега трябваше да изчака, докато изсъхне, за да я мине с шкурка. Гледаше я — най-сетне гладка. Дупките на сърцето не могат да се скрият, трябва да ги запълниш с много любов, дори и да останат петна и неравности.

Шекспир вече нямаше да покрие това, което той не искаше да вижда в себе си отвън и отвътре. А и той не би му го позволил. Ала точно тогава Шекспир се реши да проговори, да му предложи нещо…

Затърси като луд из книгите, някои прелистваше и ги захвърляше, други взимаше и ги оставяше настрани. В крайна сметка подбра десетина и ги натъпка в платнена чанта. Грабна една ябълка от зарзаватчията пред къщата, докато караше колелото по тротоара.

— Ехей, какво правиш? — провикна се човекът.

— Живея! — отвърна му с вик учителят, бягайки с плячката си.

— Ще ти дам аз на теб един живот! Я го виж ти… — кресна зарзаватчията.

— Тия днешни младежи… Искат всичко веднага. За нищо не благоволяват да си направят труда. По мое време не беше така — отбеляза една госпожа, заета да си подбира домати.

Учителят стискаше ябълката в едната ръка и я гризеше, а с другата държеше кормилото. Оставяше есенния въздух да облива лицето му с преоткритата радост от живота. Намери Стела в едно ъгълче на книжарницата, където се приютяваше да чете в моменти на спокойствие.

Той извади книгите от чантата и ги разположи в правилния ред. Сложи кулата от книги на щанда до касата, сякаш за да ги плати. Стела вдигна очи от книгата, която четеше, и го видя. Остана сериозна, макар че очите й издаваха любопитство към тази книжна кула, иззад която проблясваше неговият тъй откровено щастлив поглед. Приближи се към касата, като че имаше клиент за обслужване.

— Какво е това?

— Книги.

— Кой би си помислил?

— Подарък.

— Книги за книжарка? Колко оригинална идея… Гледай да не ти стане навик… — каза сериозно тя.

— Не са само книги.

— Тъй ли? Вече не те разбирам.

Учителят заобиколи кулата от книги с гръбчета, обърнати към Стела, която зачете от долу на горе.

— „Идиот“. „Напразните усилия на любовта“. „Виж в раздела Любов“. „Разум и чувства“. „Война и мир“. „Нов живот“. „Големите надежди“. „Метаморфози“. „Трудни времена“. „Студеният дом“. „Ад, Чистилище, Рай“. „Бели нощи“. „Изповеди“. „Не се страхувам“. „Животът пред теб“. „Някой, с когото да тичаш“. „В търсене на изгубеното време“. „Както ви се харесва“.

— Какво означава това?

— Има един идиот, който страда и се чувства изгубен, откакто ти се отдалечи. А диагнозата е в раздела „Любов“ — много разум и малко чувства. Сега, след войната, се надявам да има мир, защото аз съм готов за нов живот. Имам големи надежди и държа да се променя. Знам, че има и трудни времена, но не искам домът ми да е студен и пуст. Аз изстрадах мъките на ада, ще си изтърпя чистилището и ще пристигнем в рая. Ще изживеем бели нощи, светли като ден, в които ще се обичаме и ще си изповядваме неща, които никога не сме си казвали. Вече не се страхувам. Искам да изживея с теб живота пред нас. Само тогава ще имам цялото време, което загубих. Аз, Стела, искам да бъдеш до мен.

Учителят бе осъзнал, че не е необходимо да изхвърли добрите стари метафори, достатъчно бе да ги използва, за да покаже нещо повече, вместо да се крие зад тях.

Стела остана зашеметена от искреността, която прочете в очите на учителя. Тепърва имаха да откриват живота, но щяха да го направят заедно.

— А последното заглавие?

Учителят стана сериозен, очакваше този въпрос. После се усмихна широко и изрече с искреността на дете:

— Ще се оженим, когато и както ти се харесва.

— Да се оженим? Не искаш ли първо за проба да поживеем заедно?

— Не ми трябва да те изпробвам, Стела. Искам заедно с теб да преодолея бъдещите изпитания. Колко тъжно би било да се изправя сам пред тях…

Стела наведе очи и избяга, оставяйки учителя на щанда, объркан и притеснен. Надяваше се да не влезе никой. Тя се върна след няколко секунди с танцова стъпка и с книга в ръка. Завъртя я: „Гласът, който ти дължа“. Книгата, която ги бе събрала.

Стела се усмихваше, докато държеше корицата на книгата пред очите на учителя, а той се влюби още повече в тази усмивка.

— Гласът ми само с тебе ще прошепне „обичам те“ — каза Стела, и още един бент рухна, отприщвайки потока на живота, който умее да превръща двойката в единица.

Той я прегърна, а тя прошепна в ухото му нещо, което щеше да помни цял живот. Нещо, което разгадаваше тайната на любовта и побеждаваше страха от нея, защото за да обичаш, трябва всеки ден да се губиш и мъничко да умираш. Ето защо ни трябват толкова много метафори. Тя не ги употреби.

Но какво каза тя, никой не знае.

Завесите се полюшваха от дъха на лекия вятър. Баща й я държеше за дясната ръка, майка й за лявата. Той бе задрямал. Тя бдеше и ги гледаше двамата. Маргарита отвори очи, взря се в танца на завесата — странно танго от въздух и коприна, напомнящо трепета на корабно платно. Все още не знаеше дали това е сън, реалност или и двете заедно, но разпозна красотата, която съществува във всичко, дори и в най-малките, обикновени и прости неща. Стисна ръцете им. И разбра, че е реалност. Баща й се събуди. Майка й потрепери. Маргарита направи усилие да проговори и успя да промълви:

— Искам в тази стая да има бели цветя, като тези на баба. Свежи и ароматни.

После затвори зелените си очи и ги усети как се изпълват със сълзи, защото усилието да изрече тези думи бе разкъсало гърлото й и имаше чувството, че се задушава. Не можеше да диша както би искала. Маргарита усети как въздухът нахлува в дробовете й. Искаше отново да вдишва живота, целия живот, заедно с болката, която щеше да носи в себе си, ако болката е онази пукнатина, през която трябва да влезе светлината.

Клото върза към нишката друга нишка и продължи да тъче.