Песента на Кали

9.

Онази нощ сънувах коридори и пещери. После мястото на съня се премести в склада за мебели на едро в Саутсайд в Чикаго, където бях работил лятото след втори курс в университета. Складът беше затворен, но аз продължих да обикалям из безкрайните изложбени зали, задръстени с какви ли не мебели. Миришеше на евтина политура и на изкуствена дамаска. Затичах се между наслаганите близо един до друг мебели. Изведнъж си бях спомнил, че Амрита и Виктория и досега са някъде в магазина и ако не ги намеря бързо, всички ще стоим чак до сутринта заключени в него. Не исках двете да са сами и да ме чакат, затворени в тъмното. Продължих да тичам и да ги викам по име — обикалях от изложбена зала на изложбена зала и крещях.

Телефонът иззвъня. Пресегнах се към будилника върху нощното шкафче, който си бяхме донесли, но звъненето не спря. Беше осем и пет. Точно както се бях досетил, шумът идваше от телефона и Амрита вдигна, след като излезе от банята. Докато говореше, аз продължих да дремя. Звукът на пуснат душ отново ме извади от съня.

— Кой беше?

— Господин Чатерджи. Чак утре ще можеш да вземеш ръкописа на Дас. Извини се за забавянето. Иначе всичко останало било уредено.

— Ммм. По дяволите. Още един ден.

— В четири сме канени на чай.

— Хммм. Къде?

— У господин Майкъл Ленард Чатерджи. Ще ни прати кола. Искаш ли да слезеш долу за закуска с дъщеря си и с мен?

— Ммм.

Придърпах третата възглавница върху лицето си и отново се унесох.

Стори ми се, че само след пет минути Амрита е влязла в стаята, беше гушнала Виктория. След нея се появи и сервитьор в бяло, който носеше поднос. Будилникът показваше десет и двайсет и осем.

— Благодаря ви — каза Амрита.

Остави бебето на килима и даде на келнера няколко рупии бакшиш. Виктория запляска с ръце и след като отметна главица, загледа как мъжът излиза. Амрита пое подноса, закрепи го върху едната си ръка и сложила пръст под брадичката си, направи изящен реверанс.

— Namastey8, добро утро, sahib9. Управата ви пожелава прекрасен и хубав ден, макар че той почти отмина. Да, да, да.

Облегнах се на възглавниците, а Амрита размаха салфетка, все едно бърше праха пред мен, после намести внимателно подноса. Пак направи реверанс и подложи длан. Пуснах върху нея стрък магданоз.

— Задръжте рестото — казах аз.

— О, благодаря, благодаря, много сте щедър, уважаеми господине — изтананика Амрита, както вървеше заднишком и се кланяше раболепно.

Виктория пъхна в устата си три пръста и ни загледа подозрително.

— Мислех, че днес ще ходиш да си търсиш сари — казах аз. Амрита дръпна тежките завеси и аз се взрях в ослепителната сива светлина. — Господи — възкликнах, — това наистина ли е слънце? В Калкута?

— Ние с Камахия вече напазарувахме. Чудесен магазин. Но със съвсем разумни цени.

— Намери ли нещо?

— О, да. Ще доставят плата по-късно. И двете купихме едва ли не цели топове. Сигурно съм изхарчила целия ти аванс.

— Ужас!

Сведох очи и направих кисела физиономия.

— Какво има, Боби? Кафето да не е студено?

— Не, хубаво е. Всъщност много хубаво. Току-що си дадох сметка, че съм пропуснал възможността да видя още веднъж Камахия. Ужас.

— Все ще го преживееш някак — каза Амрита и сложи Виктория на леглото, за да й смени памперса.

Кафето наистина беше хубаво, в малката метална каничка имаше още. Махнах салфетката от подноса и видях две яйца, намазана с масло препечена филия и… о, чудо на чудесата… три резена истински бекон.

— Невероятно — възкликнах аз. — Благодаря ти, моето момиче.

— О, за нищо — отвърна Амрита. — Кухнята, разбира се, беше затворила преди доста часове, но им казах, че е за прочутия поет от стая шестстотин и дванайсет. За поета, който е будувал почти цяла нощ и си е разказвал с момчетата разни небивалици за казармата, а после се е прибрал и се е смял толкова силно, че е събудил жена си и бебето.

— Извинявай.

— За какво толкова си говорихте нощес? Бълнуваше, наложи се да те ръгам.

— Извинявай, извинявай, извинявай.

Тя смени памперса на Виктория, отиде да хвърли стария и след като се върна, приседна в края на леглото.

— Наистина, Боби, какво толкова ти разкри Тайнственият непознат на Кришна? Има ли изобщо такъв човек?

Поднесох й препечената филия — да си хапне малко. Тя поклати глава, след това обаче я взе от ръката ми и отхапа.

— Наистина ли искаш да чуеш разказа?

Амрита кимна. Аз отпих от кафето, реших да не се впускам в подробности и заговорих с нехаен, леко подигравателен глас. От време на време прекъсвах, за да изкажа с няколко думи или с клатене на глава мнението си за някои части от разказа, и накрая успях да вместя в по-малко от десет минути тричасовия монолог на Муктанандаджи.

— Господи — възкликна Амрита, след като млъкнах.

Изглеждаше объркана, дори разтревожена.

— При всички положения беше ужасно да приключа така първия си ден в красивия център на Калкута — казах аз.

— Изплаши ли се, Боби?

— Господи, не. Защо да се плаша, моето момиче? Единственото, което ме притесняваше, бе дали ще успея да се прибера в хотела, без да се разделям с портфейла си.

— Да, но…

Амрита не се доизказа, отиде при Виктория, върна в ръката й биберона, който беше паднал, и пак дойде да седне на леглото.

— Ако не друго, Робърт, цяла вечер си седял с един луд… Жалко… Жалко, че не дойдох да ти превеждам.

— И аз съжалявам — признах си чистосърдечно. — Мен, ако питаш, Муктанандаджи е повтарял през цялото време Обръщението от Гетисбърг на бенгалски, а Кришна си е измислил цялата история с призраците.

— Значи според теб момчето не е казало истината.

— Истината ли? — повторих аз. Свъсих й се. — В какъв смисъл? За трупове, върнати отново към живот? За мъртви поети, възкресени от речната тиня? Скъпа, М. Дас е изчезнал безследно преди цели осем години. Трупът му би трябвало отдавна да се е разпаднал, нали?

— Не, друго имах предвид — рече Амрита.

Усмихна се, но някак уморено. Осъзнах, че изобщо не е трябвало да я водя тук. Бях се притеснявал, че ще имам нужда от преводач, от човек, който да ми помага да се ориентирам в тази култура. „Дрън-дрън, та пляс.“

— Може би момчето просто си е втълпило, че казва истината — уточни Амрита. — Не е изключено наистина да се е опитало да влезе в братството на капаликите, или както там се казват. Възможно е и да е видяло нещо, което не е разбрало.

— Да, възможно е — съгласих се аз. — Не знам. Хлапето не беше на себе си — зачервени очи, изпъпчено лице, нервни движения. Нищо чудно да е било и дрогирано. Останах с впечатлението, че Кришна добавя и променя много неща. Чувствах се като герой от онези комедии, в които чужденецът сумти, а след това преводачът дърдори цели десет минути. Нали се сещаш? Все пак няма да се учудя, ако момчето се е опитало да влезе в тайното братство, а те са му разиграли тези страхотии, за да му направят по-силно впечатление. Но според мен всичко това е измислено от Кришна.

Амрита взе подноса и го отнесе на шкафчето. Започна да реди по различни начини чашата и сребърните прибори. Не ме гледаше.

— И защо? Поискаха ли ти пари?

Отметнах чаршафа и отидох на прозореца. По средата на улицата пъплеше трамвай, който в движение разтоварваше и товареше пътниците. Небето още бе изрисувано с ниски облаци, но имаше достатъчно слънце и по напуканата пътна настилка падаха сенки.

— Не са ми искали пари — отговорих аз. — Поне не с толкова много думи. Но Кришна приключи вечерта с кратък ярък епилог — обясни ми много тихо как приятелят му трябвало да намери начин да се измъкне от града, за да отиде някъде другаде, в Делхи или може би дори в Южна Африка. Даде да се разбере, че няма да откажат, ако им дам няколкостотин щатски долари.

— Поиска ли ти пари? — натърти по-остро от обикновено Амрита.

— Не. Не с толкова много думи…

— Колко им даде?

Не личеше да е ядосана, просто й беше любопитно.

Отидох при куфара и се заех да вадя чисто бельо и чорапи. Отново си дадох сметка, че най-силният довод срещу брака, най-неоспоримият довод срещу това да живееш с някого години наред, се свежда до това, че този човек постоянно ти дава да разбереш колко предвидим си, и това унищожава напълно илюзията, че имаш свободна воля.

— Двайсет долара — отговорих аз. — Нямах пътнически чек за по-малка сума. Оставих ти всички индийски пари.

— Двайсет долара повтори замислено Амрита. — При днешния курс това прави към сто и осемдесет рупии. Муктанандаджи едва ли ще стигне с тези пари чак до Южна Африка — отсече тя.

— Все ми е тая, ако искат, двамата могат да си купят с тях и кокаин. Или да учредят благотворителен фонд с името „Да спасим Муктанандаджи от гнева на капаликите“. И даренията в него да бъдат освободени от данъци. Хайде, включвайте се всички.

Амрита не каза нищо.

— Приеми го така — допълних аз. — Без тези двайсет долара няма да повикаме детегледачка и няма да отидем на кино в Ексетър, а после в „Макдоналдс“. Разказът му беше много по-увлекателен от някои филми, които сме ходили да гледаме в Бостън. Как се казваше онзи смешен детски филм, който гледахме за по пет долара билета заедно с Дан и Барб точно преди да заминем?

— „Междузвездни войни“ — уточни Амрита. — Как мислиш, ще можеш ли да използваш нещо от този разказ за статията си в „Харпърс“?

Аз пристегнах колана на халата за баня.

— Ще използвам самата среща и кафенето. Ще разкажа колко нереални и нелепи са били някои от действащите лица в моето… как ли го нарече Мороу… а, да, в моето търсене на М. Дас. Но няма да мога да използвам небивалиците на Муктанандаджи. Повечето от тях, де. Ще ги спомена, но цялата тази история с капаликите е твърде зловеща. Вече никой не се хваща на тия дрънканици за богинята убийца. Ще проверя дали капаликите наистина не са някакви главорези, нещо като мафията на Калкута, но останалото звучи твърде нелепо, за да го включа в сериозна статия за един чудесен поет. Не само е зловещо, но и…

— Извратено ли?

— Не, от списанието едва ли ще възразят, ако включа и малко здравословна перверзия. Думата, която търсех, е „изтъркано“.

— Бог да ни пази от клишета, нали?

— Точно така, моето момиче.

— Добре, Боби. Какво ще правиш сега?

— Хмм, уместен въпрос — отбелязах аз.

Играех си с Виктория на криеница. И двамата използвахме част от чаршафа, за да се крием зад него. Заливахме се от смях, когато го вдигах като завеса между нас. После Виктория се криеше зад пръстите си, а аз се озъртах озадачен, уж се опитвам да я намеря. Харесваше й.

— Мисля да си взема душ — отговорих аз. — После ще ви качим с малката на следобедния самолет за Лондон. Дотук изобщо не се е налагало да превеждаш, ако не броим бръщолевенето на пиколото. Уморих се да храня толкова гърла тук. Няма причина да стоите и ден повече в Калкута, дори и да се наложи да почакам Чатерджи. Днес е събота. Можете да поостанете в Лондон, да погостувате ден-два на вашите, а после ще се приберем в Ню Йорк по едно и също време… например във вторник вечер.

— Извинявай, Боби. Няма да стане по няколко причини.

— Глупости — възразих аз. — Ще стане, защо да не стане. — Ние с Виктория се намерихме и пак избухнахме в смях. — Посочи възраженията и аз тутакси ще ги оборя.

— Първо, днес в четири часа сме поканени на чай у семейство Чатерджи…

— Ще се извиня от твое име. Друго?

— Второ, още не съм получила от магазина плата за сарито.

— Ще го донеса аз. Друго?

— Трето, ще ни липсваш на нас с Виктория. Нали, съкровище?

Виктория се откъсна от играта и погледна любезно майка си. След това промени правилата и се зави презглава с нейния край на чаршафа.

— Съжалявам, но и трите ти опита са неуспешни — казах аз на Амрита. — Губиш. И вие, милички, ще ми липсвате, но след като си заминете, може би ще успея да прекарам известно време с твоята приятелка Камахия. Мисля, че днес в два следобед има полет за Лондон. Ако няма, ще изчакам с вас на летището следващия.

Амрита събра няколко от играчките на бебето и ги сложи в едно от чекмеджетата.

— Има и четвърти проблем — каза тя.

— Какъв?

— „Бритиш Еъруейс“ и „Пан Ам“ са отложили всички полети от Калкута освен този в седем без петнайсет със самолета на „Бритиш Еъруейс“ от Тайланд. Човекът ми обясни, че имало някакви затруднения с получаването на багажа. Снощи ми стана скучно и звъннах да питам.

— Мамка му. Сериозно ли? Ужас. — Виктория долови промяната в тона и пусна чаршафа. Беше на път да се разплаче. — Все трябва да има начин да се измъкнете от тази смрадлива дупка… извинявай, малкото ми… от този град.

— О, да. Вътрешните полети на „Еър Индия“ не са отменени. В Делхи можем да се прехвърлим на някой от полетите на „Пан Ам“, от Бомбай можем да се качим и на индийски самолет от международните линии. Но вече сме изпуснали ранния полет до Делхи, а всички останали са с ужасно закъснение. Предпочитам да те изчакам, Боби. Не искам да пътувам без теб из страната. Правила съм го достатъчно като малка.

— Добре, скъпа — казах аз и я прегърнах. — Добре, ще се опитаме да хванем самолет на „Бритиш Еъруейс“ в понеделник сутринта. Господи, шест и половина сутринта! Е, поне ще ни дадат закуска. Нали нямаш нищо против да осъществя плана Си и да си взема душ?

— Не, нямам — отвърна Амрита и прегърна бебето. — Ще звънна в представителството на „Бритиш Еъруейс“, а ти върви да се изкъпеш.

Същия следобед тръгнахме да разглеждаме забележителностите. Пъхнах Виктория в раницата за бебета и излязохме в жегата, врявата и суматохата. Беше много горещо и задушно. Обядвахме в ресторант с името „Шахиншах“, който се оказа повече от добър, после отидохме с такси в Индийския музей.

На малка табела отвън пишеше „ЙОГИЙСКИТЕ УПРАЖНЕНИЯ В ПАРКА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНИ!“ Вътре беше много горещо, витринките бяха прашни и сградата беше изненадващо безлюдна, ако не броим шумната и отблъскваща група германски туристи. Проявих умерен интерес към антропологичните експонати на първия етаж, но погледът ми беше привлечен най-вече от произведенията на изкуството, намерени при археологически разкопки.

— Какво е това? — попита Амрита, след като видя, че съм се надвесил над една от витринките.

До мъничката черна фигурка пишеше „Изображение на богинята Дурга като Кали, ок. 80 г. пр.н.е.“. Беше всичко друго, но не и страшна. Не открих и следа от примки, черепи и отсечени глави. Едната ръка държеше нещо като клонка, втората — преобърната чашка за яйца, третата — нещо като тризъбец, което приличаше по-скоро на швейцарско сгъваемо ножче, а последната ръка беше протегната и поднасяше с разтворена длан мъничък жълт сладкиш като поничка. Подобно на всички статуи на богини, които бях видял в музея, и тази беше с широк ханш, стегнати гърди и дълги уши. Лицето й беше свъсено, многото й зъби бяха остри, но така и не забелязах вампирски бивни или проточен език. Богинята беше увенчана с пламъци. Много по-страшна според мен беше статуята в една съседна витрина, която също беше с надпис „Дурга“. Това уж дружелюбно въплъщение на Парвати беше с десет ръце, всяка стиснала оръжие, по-зловещо, отколкото в предишната.

— Твоята приятелка Кали не изглежда чак толкова ужасна — отбеляза Амрита.

Дори Виктория се надвеси от раницата, за да разгледа витрината.

— Това нещо тук е отпреди две хилядолетия — обясних аз. — Може би междувременно Кали е станала по-зла и кръвожадна.

— Някои жени не остаряват красиво — съгласи се Амрита и тръгна към следващия експонат.

Виктория явно си хареса голям бронзов идол на Ганеша, игривия бог със слонска глава, покровител на благоденствието, и до края на престоя в музея си играхме да търсим още и още негови изображения.

Амрита искаше да посетим и мемориала „Виктория“, за да разгледаме предмети, запазили се от времето на британската колониална власт, но вече беше късно и се задоволихме само да минем оттам с таксито и да покажем на бебето внушителната бяла постройка, за която му обяснихме, че носи неговото име.

Влязохме в хотела в пороен дъжд, преоблякохме се набързо и когато отново слязохме долу, видяхме, че колата на Чатерджи ни чака и вече не вали.

За пръв път от доста дни бях с вратовръзка и докато колата се сливаше с уличното движение, седях притеснен, подръпвах възела и си мечтаех яката да е по-широка или вратът ми — по-тесен. Отзад бялата ми риза с къс ръкав вече беше мокра и аз най-неочаквано забелязах колко износени и неподдържани изглеждат верните ми мокасини. Накратко, чувствах се намачкан, размъкнат и плувнал в пот. Погледнах крадешком Амрита. Както винаги, тя изглеждаше страхотно и беше съвсем спокойна. Беше в бялата памучна рокля, която си беше купила в Лондон, беше си сложила и гердана от лапис лазули, който й подарих, преди да се оженим. Косата й би трябвало да виси на безжизнени кичури, но тя както винаги бе лъскава и падаше буйно върху раменете й.

Пътувахме с колата близо час, което ми напомни, че като площ Калкута е по-голяма от Ню Йорк. Уличното движение беше точно толкова безредно и налудничаво, както обикновено, но мълчаливият шофьор на Чатерджи намираше в суетнята най-бързия път. Притесненията ми не се разсеяха особено при вида на големите бели табели, които бяха наслагани на доста от кръстовищата с хаотично въртящи се превозни средства и на които пишеше на бенгалски, хинди и английски: „ПОВИШЕНА БДИТЕЛНОСТ! ЗА ЕДНА ГОДИНА НА ТОВА МЯСТО СА ЗАГИНАЛИ… ДУШИ!“ Квадратчетата бяха запълнени с подвижни цифри, които се вадеха и се сменяха както едно време по бейзболните игрища. Най-голямото число, което видяхме по време на пътуването, беше 28. Запитах се някак между другото дали това са жертвите по цялото шосе или само в този участък от няколко квадратни метра.

От време на време подкарвахме с шеметна скорост по магистрали, от двете страни на които имаше огромни chawls — невероятни бордеи с ламаринени покриви, стени от зебло и кални улици, които се бяха разпрострели на километри и винаги завършваха със сивите монолитни сгради на заводите, бълващи към дъждовните облаци огън и непречистени сажди. Дадох си сметка, че такива широкообхватни философски представи като екологията и опазването на околната среда са лукс, достъпен единствено на нашите развити индустриални държави. Въздухът в Калкута, в който вече се стелеше възсладката миризма на нечистотии, на запалени кравешки изпражнения, на милиони тонове боклуци и безбройните вечно горящи огньове, ставаше съвсем негоден за дишане от неотработените газове на автомобилите и промишлените отпадъци.

Самите заводи представляваха огромни постройки от изронени тухли, ръждясала стомана, плъзнали навсякъде бурени и счупени прозорци — картини от някакво мрачно бъдеще, когато индустриалната епоха ще си е отишла както динозаврите, но ще е оставила след себе си своите прогнили скелети, пръснати навсякъде из пейзажа. Да, дим се виеше и над най-порутените развалини, а от черната паст и на най-тъмните сгради излизаха и пак влизаха опърпани човеци. Почти не можех да си представя да живея в някои от тези колиби без под и да работя в някоя от тези мрачни фабрики.

Амрита явно си мислеше същото, защото пътувахме в мълчание и наблюдавахме панорамата на човешката безнадеждност, разкрила се зад прозорците на автомобила.

После само за няколко минути минахме по мост над цяла плетеница от железопътни релси, след това и през преходен квартал с малки магазинчета и внезапно се озовахме в стар, добре уреден район с улици с три платна и големи къщи, охранявани от зидове и железни порти. Мъждивото слънце проблясваше по безбройните парчета натрошено стъкло, с които оградите бяха поръсени отгоре. Върху една висока стена видяхме разчистено от стъклата пространство с широчина около метър, но по мазилката с цвят на кал личаха черни отпечатъци от обувки. По дългите алеи пред къщите се виждаха лъснати до блясък автомобили. По портите с шипове от ковано желязо в горния край имаше табелки, на които най-малко на три езика пишеше: „Внимание, зло куче“.

Не се искаше кой знае каква прозорливост, за да се досети човек, че тук навремето са живели англичани, отделили се от шумотевицата на града и на туземците така, както умее само британската управляваща класа. Дори тук се забелязваше упадък: често мръсни стени, непокрити покриви и прозорци със сковани надве-натри върху тях дъски, — но този упадък бе овладян за разлика от необузданата ентропия, която сякаш властваше в другите квартали на Калкута, а усещането за занемареност бе донякъде притъпено от ярките цветя и другите очевидни опити за градинарство, мяркащи се понякога зад високите входни порти.

Спряхме пред една от тези порти. Шофьорът слезе припряно от колата и с ключ, окачен на верижка върху колана му, отключи катинара. Покрай кръглата; алея растяха окичени с цвят високи храсти и дървета с надвиснали клони.

Бяхме посрещнати от Майкъл Ленард Чатерджи.

— О, господин и госпожо Лучак! Добре дошли!

Заедно с него пред вратата стоеше и жена му, а до нея имаше невръстно дете, което в началото реших, че им е син, но после се досетих, че сигурно им е внук. Госпожа Чатерджи беше прехвърлила шейсетте и аз отсъдих, че съм сгрешил в преценката за възрастта на съпруга й и той явно е по-възрастен, отколкото съм мислел. Беше от онези постоянно оплешивяващи мъже с гладко лице, които, след като навършат петдесет, си изглеждат все на толкова, докато не наближат седемдесетте.

Поговорихме малко на предното стълбище. Както би могло да се очаква, домакините обявиха Виктория за много сладка, ние пък се възхитихме от внука им. После ни разведоха набързо из къщата и ни поканиха във вътрешния двор с изглед към една от пресечките.

Къщата ми се стори интересна. За пръв път имах възможност да видя как живее индийско семейство от висшата класа. Онова, което веднага ми направи впечатления, бе резкият контраст: големи строги стаи с високи тавани и с боя, която се лющи по напуканите стени, красив, но издраскан орехов шкаф, на който беше сложена препарирана мангуста с проскубана козина, скъп кашмирски килим ръчна изработка, постлан върху напукан линолеум, просторна, навремето съвременна кухня, която сега беше пълна с прашни бутилки, стари щайги, очукани метални тенджери, точно в средата имаше камина на въглища. Някога белият таван беше опушен.

— Навън ще бъде по-приятно — каза Чатерджи и отвори вратата пред Амрита.

Плочникът още беше влажен от последния пороен дъжд, но тапицираните столове бяха сухи, а по масата имаше чаши за чай. Дъщерята на Чатерджи, едра млада жена с красиви очи, поседя малко с нас и няколко минути поговори с Амрита на хинди, после взе сина си и ни остави. Чатерджи явно бе изумен от езиковите способности на Амрита и я попита нещо на френски. Тя му отговори с лекота и двамата се засмяха. Домакинът превключи на тамилски, както разбрах по-късно, Амрита пак му отговори. Двамата започнаха да си разменят любезности на руски. Аз отпих от чая и се усмихнах на госпожа Чатерджи. Тя също ми се усмихна и ми предложи сандвич с краставица. Продължихме да се усмихваме още няколко минути, по време на триезичния оживен разговор между господин Чатерджи и Амрита, после Виктория започна да нервничи. Амрита я взе, а Чатерджи се извърна към мен.

— Искате ли още чай, господин Лучак?

— Не, благодаря, достатъчно.

— Може би нещо по-силно?

— Ами…

Чатерджи щракна с пръсти и веднага се появи прислужник. След няколко секунди той се върна при нас с поднос, върху който имаше няколко шишета и чаши.

— Пиете ли скоч, господин Лучак?

„Папата католик ли е?“, помислих аз.

— Да.

Амрита ме беше предупредила, че скочът в Индия не става за пиене, но след една глътка разбрах, че в шишето на Чатерджи има първокачествено уиски, почти сигурно дванайсетгодишно, почти сигурно вносно.

— Отлично е.

— „Гленливит“ обясни Чатерджи. — Без примеси. Струва ми се по-истинско, отколкото уискито с примеси.

Няколко минути обсъждахме поезията и поетите. Опитах се да насоча разговора към М. Дас, но домакинът не искаше да обсъждаме безследно изчезналия поет и само спомена, че Гупта е уредил утре да получа ръкописа. Заговорихме колко трудно е и в Индия, и в Щатите един сериозен писател да живее от книгите си. Останах с впечатлението, че Чатерджи е наследил парите си и че има и други интереси, вложения и доходи.

Разговорът неизбежно се насочи към политиката. Чатерджи се впусна да разказва с удоволствие какво облекчение е изпитала страната, след като на предишните избори Индира Ганди е била отстранена от власт. Проявявах голям интерес към възстановената демокрация в Индия и се надявах да включа темата в статията си за Дас.

— Тя, господин Лучак, беше тиранка. Така нареченото извънредно положение бе хитър ход, който да прикрие грозното лице на нейното потисничество.

— Как мислите, дали Индира Ганди ще се завърне в политиката?

— Изключено! Изключено, господин Лучак!

— А аз смятах, че Индира Ганди и досега има много поддръжници и че партията Индийски национален конгрес пак може да спечели мнозинство, ако сегашната коалиция се разпадне.

— Не, не — махна пренебрежително с ръка Чатерджи. — Вие не разбирате. Госпожа Ганди и синът й са бита карта. До една година ще бъдат в затвора. Помнете ми думата. Вече има разследване срещу сина й за различни скандали и жестокости, а когато истината излезе на бял свят, той пак ще извади късмет, ако не го осъдят на смърт.

Кимнах.

— Четох, че с крайните си мерки за ограничаване на раждаемостта е отблъснал мнозина.

— Той е свиня — отсече без всякакви емоции Чатерджи. — Нагъл невеж диктатор и свиня. Програмите му не бяха нищо повече от опит за геноцид. Беше взел на мушка бедните и необразованите, макар че самият той си е неграмотен. Дори майка му се беше уплашила какво чудовище е. Ако днес случайно се озове сред тълпа, хората ще го разкъсат с голи ръце. И аз бих се включил с удоволствие. Още чай, госпожо Лучак?

По тихата пресечка зад оградата от ковано желязо мина кола. По широките листа на фикуса над нас изтрополиха няколко капки дъжд.

— Вашите впечатления от Калкута, господин Лучак?

Внезапният въпрос на Чатерджи ме завари неподготвен. Отпих от уискито, изчаках топлината му да плъзне по жилите ми и чак тогава отговорих:

— Калкута е прекрасна, господин Чатерджи. Много сложен град, трудно е човек да си състави мнение само за два дни. Жалко, че не разполагаме с повече време, за да го опознаем.

— Голям дипломат сте, господин Лучак. Всъщност искате да кажете, че Калкута е отблъскваща. Вече е засегнала чувствата ви, нали?

— Не точно отблъскваща — поправих го аз. — Но бедността наистина ме потиска.

— О, да, бедността — повтори Чатерджи и се усмихна, сякаш думата съдържаше дълбок ироничен смисъл. — Тук наистина има голяма бедност. Много нищета — според западните представи. Това сигурно наскърбява американския ум, защото американците многократно са насочвали огромната си воля към премахване на бедността. Как го е казал бившият ви президент Джонсън… да обявим война на бедността, нали? Човек би си помислил, че той ще се задоволи с войната във Виетнам.

— Войната срещу бедността е поредната, която сме загубили — казах аз. — В Щатите и досега си има бедност.

Оставих празната чаша и до мен изникна прислужник, който ми наля още уиски.

— Да, да, но сега говорим за Калкута. Един от добрите ни поети я е описал като „полусмачкана хлебарка“. Друг наш писател я сравнява с възрастна издъхваща куртизанка, заобиколена от бутилки кислород и прогнили обелки от портокал. Съгласен ли сте, господин Лучак?

— Според мен това са доста силни метафори, господин Чатерджи.

— Мъжът ви винаги ли е толкова предпазлив, госпожо Лучак? — попита домакинът и ни се усмихна над чашата. — Не, не, не се притеснявайте, че ще се обидя. Свикнал съм с американците и с начина, по който гледат на нашия град. Те реагират по два начина: или смятат Калкута за „екзотична“ и насочват вниманието си единствено към туристическите наслади, или веднага изпадат в ужас, отдръпват се и се опитват да забравят какво са видели и не са разбрали. Да, да, американската душа е точно толкова предсказуема, колкото и стерилната и уязвима храносмилателна система на американците, озовали се в Индия.

Погледнах госпожа Чатерджи, но тя дундуркаше Виктория върху коленете си и явно не чуваше какво говори мъжът й. В същия миг Амрита ме стрелна с очи и аз го изтълкувах като предупреждение. Усмихнах се, за да й покажа, че няма да се впускам в излишни спорове.

— Вероятно сте прав — рекох аз. — Но не бих дръзнал да твърдя, че разбирам „американската“ и „индийската душа“, ако изобщо съществува такова нещо. Първите впечатления винаги са повърхностни. Не мога да го отрека. Отдавна се възхищавам на индийската култура, още преди да се запозная с Амрита, а тя определено споделя с мен част от красотата й. Но си признавам, Калкута е доста стряскаща. В проблемите на града има нещо уникално… уникално и притеснително. Може би е заради мащабите. Приятели са ми казвали, че колкото и да е красив, град Мексико е изправен пред същите проблеми.

Чатерджи кимна, усмихна се и остави чашата. Допря върховете на пръстите си на нещо като колибка и ме погледна така, както учител гледа ученик, за да прецени дали си струва да си пилее времето за него.

— Често ли пътувате, господин Лучак?

— Не. Преди няколко години обиколих Европа. Прекарах известно време в Танжер.

— А в Азия не сте идвали, така ли?

— Не, не съм.

Чатерджи отпусна ръце, сякаш мисълта му е била потвърдена по красноречив начин. Но урокът още не беше приключил. Домакинът щракна с пръсти, изстреля някаква заповед и след миг прислужникът донесе тънка синя книжка. Не успях да разчета заглавието.

— Кажете ми, господин Лучак, дали това според вас е справедливо и смислено описание на Калкута — подкани Чатерджи и зачете:

Той спря да чете, затвори книгата и вдигна вежди в любезен въпрос.

Нямах нищо против и занапред да се държа като пълен наивник, ако това забавляваше домакина ни.

— Има някои уместни неща — заявих му аз.

— Да. — Чатерджи се усмихна и вдигна книгата. — Това, господин Лучак, е описание на Лондон през петдесетте години на XIX век, направено от човек, живял по онова време. Не бива да забравяме, че Индия едва сега навлиза във времето на промишления преврат. Хаосът и суматохата, които ви стряскат толкова много… — не, не, не отричайте, господин Лучак, — те са негова неизбежна рожба. Имате късмет, господин Лучак, че този период вече е отминал за вашата култура.

Кимнах и не се поддадох на желанието да му кажа, че описанието, което бе прочел, бе твърде уместно и за квартала в Южен Чикаго, където съм израсъл. Но още си мислех, че си струва да опитам още веднъж да изясня чувствата си.

— Това си е самата истина, господин Чатерджи. Съгласен съм с вас. Днес, докато пътувахме насам, си мислех нещо подобно и вие го изразихте много добре. Но съм длъжен да отбележа, че за краткия ни престой тук долових в Калкута нещо… нещо различно. И аз не знам какво. Странно усещане за… вероятно за насилие. Усещане за насилие, което дреме под повърхността.

— Или може би за безумие? — попита безизразно Чатерджи.

Аз си замълчах.

— Мнозина наблюдатели, които твърдят, че познават града ни, господин Лучак, открояват това усещане за вездесъщо насилие. Виждате ли тази улица? Да, тази там.

Аз погледнах накъде сочи. По иначе безлюдната пресечка бавно се движеше волска каруца. Ако не броим нея и фикусовите дървета с пъстри дънери, човек можеше да си помисли, че е в стар занемарен квартал на американски град.

— Да — потвърдих аз. — Виждам я.

— Преди няколко години — продължи домакинът — седях тук и докато закусвах, станах свидетел на убийството на цяло семейство. Не, те не бяха убити. Те бяха заклани, господин Лучак, заклани. Там. Направо пред очите ми. Където сега минава каруцата.

— Какво се е случило?

— Беше по време на размириците между индуисти и мюсюлмани. Имаше едно бедно семейство мюсюлмани, което живееше у тукашен лекар. Бяхме свикнали с присъствието им. Мъжът беше дърводелец и баща ми го е викал много пъти да свърши едно или друго. Децата им си играеха с по-малкия ми брат. После, през 1947 година, точно в разгара на размириците, семейството реши да се изсели в Източен Пакистан. Видях ги как се задават по улицата — бяха петима с най-малкото дете, още пеленаче в ръцете на майка си. Бяха в теглена от кон каруца. Закусвах, когато чух врявата. На пътя им се изпречи тълпа. Мюсюлманинът започна да се разправя е хората. Допусна грешката да удари с камшика водача на тълпата. Онези се разяриха. Седях точно на вашето място, господин Лучак. Виждах много добре всичко. Хората размахаха сопи, започнаха да хвърлят павета, впуснаха се в ръкопашен бой. Няма да се учудя, ако са използвали и зъбите си. Когато всичко приключи, мюсюлманинът и семейството му приличаха на кървави вързопи, метнати на улицата. Дори конят им беше мъртъв.

— Господи — простенах аз. А после в тишината: — Значи казвате, господин Чатерджи, че сте съгласен с онези, които твърдят, че в града ви се долавя безумие.

— Точно обратното, господин Лучак. Споменавам този случай, защото хората в тълпата ми бяха… и още са… ми съседи: учителят господин Голвалкар, хлебарят господин Ширшик, възрастният господин Мухкерджий, който работи в пощенския клон при хотела ви. Бяха най-обикновени хора, господин Лучак, които до този тъжен случай живееха съвсем благоразумно и които след това се върнаха към благоразумния си живот. Споменавам това, защото то показва колко глупав е всеки, възприемащ Калкута като гнездо на бенгалското безумие. За всеки град може да се каже, че под повърхността му тлее безумие. Видяхте ли днешния брой на вестника, който излиза на английски?

— Вестника ли? Не.

Чатерджи разгъна вестника, оставен до захарницата. Подаде ми го.

Под уводната статия пишеше „Ню Йорк“. Предната вечер там имало проблеми с електрозахранването, най-сериозните от 1965 година насам. Почти веднага в гетата и най-бедните квартали започнали грабежи. Хиляди се включили в наглед безразсъдния вандализъм и кражби. Хората се трупали да насърчават крадците: цели семейства разбивали витрините и отнасяли кой телевизори, кой дрехи, всичко, което можело да се вдигне. Били задържани стотици, но от Кметството и полицията признавали, че са били безсилни, толкова масови били кражбите.

Във вестника бяха препечатани и уводни статии от американски издания. Според либералите това било нова вълна в обществените протести, надигнала се заради дискриминацията, бедността и глада. Консервативно настроените журналисти изтъкваха, че който е гладен, едва ли ще тръгне да краде стереоуредби, и призоваваха за по-крути мерки. Всички по-разумни уводни статии звучаха кухо в светлината на този с нищо непредизвикан произвол. Човек оставаше с впечатлението, че големите градове по света са защитени от пълната варварщина само с тънка стена от електрически ток.

Подадох вестника на Амрита.

— Какъв ужас, господин Чатерджи. Напълно прав сте. Със сигурност не съм искал да останете с впечатлението, че подхождам фарисейски към проблемите на Калкута.

Чатерджи се усмихна и пак допря върховете на пръстите си. Стъклата на очилата му отразяваха сивото сияние и тъмната сянка на главата ми. Той кимна леко.

— Стига да разбирате, че това е урбанистичен проблем, господин Лучак. Проблем, задълбочен от равнището на бедността тук и от преселниците, наводнили града ни. Калкута буквално е залята от необразовани чужденци. Проблемите ни са съвсем реални, но ги имаме не само ние.

Кимнах, без да казвам нищо.

— Не съм съгласна — обади се Амрита. Двамата с Чатерджи се обърнахме изненадани. Амрита остави вестника с рязко движение на китката.

— Изобщо не съм съгласна, господин Чатерджи — натърти тя. — Според мен това е проблем на културата, какъвто в много отношения се наблюдава само в Индия, да не кажа, само в Калкута.

— Така ли? — възкликна домакинът.

Както беше долепил пръстите на двете си ръце, започна да почуква с тях. Въпреки усмивката и самоувереността му личеше, че е учуден и подразнен, задето му противоречи жена.

— В какъв смисъл, госпожо Лучак?

— Тъй като явно всички доказват хипотезите си с конкретни случки — каза тя тихо, — нека ви разкажа на какво станах свидетелка вчера.

— Слушаме ви — подкани Чатерджи и в усмивката му имаше едва загатната напрегната гримаса.

— Вчера закусвах в откритото кафене на „Оберой“ — подхвана Амрита. — На нашата маса бяхме само ние с Виктория, но в ресторанта имаше много хора. На съседната маса седяха няколко пилоти от „Еър Индия“. На няколко метра от нас една жена от кастата на недосегаемите подрязваше тревата с най-обикновена ножица…

— Много ви моля — прекъсна я Чатерджи, сега вече гримасата се виждаше съвсем ясно върху гладкото му лице. — Предпочитаме израза „човек от трудоустроената класа“.

Амрита се усмихна.

— Да, знам — каза тя. — Трудоустроената класа или хариджан, Божии любимци. Израсла съм с тези представи. Но със сигурност знаете, господин Чатерджи, че това са просто евфемизми. Та жената беше от „трудоустроената класа“, защото по рождение не се числи към никоя от кастите и ще си остане извън тях, докато е жива. Децата й също като нея са обречени на черен труд. Тя е недосегаема.

Усмивката на нашия домакин беше застинала, но той пак не прекъсна Амрита.

— Та тази жена беше приклекнала и режеше тревата стрък по стрък, като се придвижваше по един доста труден според мен начин. Никой не й обръщаше внимание. Тя беше невидима като бурените, които плевеше. През нощта от портика се беше откъснал електрически кабел. Беше паднал върху моравата във вътрешния двор на хотела, но никой не се беше сетил да го поправи или да спре тока. Келнерите се накланяха и минаваха под него, ако трябваше да отидат до басейна. Жената стигна до кабела и се опита да го отмести. Той не беше изключен от мрежата. Щом го допря, жената беше отхвърлена с все сила назад, но не успя да се пусне от жицата. Сигурно я е заболяло ужасно, но тя изпищя само веднъж. Буквално се гърчеше на земята, направо пред очите ни по нея течеше ток. Казвам „пред очите ни“, господин Чатерджи. Сервитьорите стояха отстрани и я наблюдаваха със скръстени ръце. Работниците по скелето само я погледнаха безизразно. Един от пилотите, който седеше недалеч от мен, пусна някаква шега и продължи да си пие кафето. Аз, господин Чатерджи, не съм от хората, които реагират бързо. Откакто се помня, предпочитам някой друг да върши вместо мен и най-простите неща. Навремето молех сестрите си те да ни купят билети за влака. Дори днес, когато си поръчахме с Боби пица, настоях той да се обади по телефона. Но когато мина половин минута и стана ясно, Че мъжете във вътрешния двор на хотела — а те бяха най-малко десетина, — няма да направят нищо, за да спасят жената и електрическият ток ще я умъртви, аз реших да предприема нещо. Не се искаше много мислене или смелост. Недалеч от вратата имаше метла. С дървената дръжка махнах кабела от ръката на жената.

Погледнах стъписан Амрита. Изобщо не ми беше споменала. Чатерджи кимаше объркан, но аз пръв си възвърнах дар словото.

— Жената пострада ли?

— Очевидно не — отговори Амрита. — Някой спомена дали да не я откарат в болница, но след петнайсет минути тя отново подрязваше тревата.

— Да, да — каза Чатерджи. — Това е доста интересно, но не бива да се вади от контекста…

— Вторият случай се разигра само час — час и нещо след първия — продължи спокойно Амрита. — Тръгнахме с една приятелка да купуваме плат за сари недалеч от кино „Елит“. Имаше страхотно задръстване. Насред улицата беше застанала стара крава. Хората крещяха и натискаха клаксоните, но никой не се и опита да я отпъди. Изведнъж кравата започна да пикае на мощна струя. Недалеч от нас на тротоара стоеше момиче — много красиво, на около петнайсет години, в снежнобяла блуза и с червено шалче около врата. Та момичето тутакси се завтече към улицата, подложи длан под струята урина и си наплиска челото.

Листата изшумолиха в тишината. Чатерджи стрелна с поглед жена си и пак се извърна към Амрита. Върховете на пръстите му се опираха беззвучно един в друг.

— Това ли е втората случка? — попита той.

— Да.

— Въпреки че сте напуснали родината си Индия още като дете, госпожо Лучак, със сигурност помните с каква почит се отнасяме ние към кравите като олицетворение на нашата вяра.

— Да, помня.

— И със сигурност знаете, че не всички в Индия изпитват… ужаса на западняците от класовите различия.

— Да, знам.

— Смята се, че урината, особено човешката, притежава силни духовни и лечебни свойства, знаете ли? Знаете ли и че сегашният ни министър-председател господин Мораджи Десай пие всяка сутрин по малко от собствената си урина?

— Да, знам.

— В такъв случай, госпожо Лучак, да ви призная, не виждам какво толкова разкриват вашите случки освен културен шок и отвращение към някогашните ви културни традиции.

Амрита поклати глава.

— Не е само културен шок, господин Чатерджи. Аз съм математичка и съм склонна да разглеждам различните култури по-скоро отвлечено, като сходни множества с някои общи елементи. Или, ако предпочитате, като поредица човешки експерименти за това как да живеем, как да мислим и да се отнасяме един към друг. Сигурно заради произхода ми, сигурно защото като дете съм пътувала много, се отнасям до известна степен обективно към различните култури, които съм посещавала и сред които съм живяла.

— И?

— И смятам, господин Чатерджи, че някои елементи в културните нагласи на Индия липсват в повечето други култури — а дори те да са ги притежавали, са предпочели да се откажат от тях. Тук, в родината си, откривам някакъв изначално заложен расизъм, какъвто едва ли има другаде. Тук откривам, че философията на ненасилието, в духа на която съм възпитана — и с която се чувствам най-добре, — и досега е подкопавана от преднамерени и груби проявления на диващината, и то не от друг, а именно от нейните поборници. А това, че вашият министър-председател пие всеки ден по няколко чаши от урината си, господин Чатерджи, не ме убеждава да го правя и аз. Не убеждава и останалия свят. Баща ми често ми напомняше, че докато Махатма Ганди е обикалял от село на село, първото, което е проповядвал, е било не братството между хората, не как да се извоюва независимост от англичаните, не ненасилие, а основите — именно основите на човешката хигиена. Не, господин Чатерджи, сега ви говоря като индийка и ви заявявам, че според мен не всички трудности в Калкута се свеждат до урбанистичните проблеми, каквито има навсякъде.

Чатерджи я изгледа над пръстите си. Притеснена, жена му се намести на стола. Виктория погледна майка си, но не издаде и звук. Не знам какво щяхме да си кажем оттук нататък, ако точно тогава първите големи капки дъжд не забарабаниха около нас като влажни топовни изстрели.

— Мисля, че вътре ще ни бъде по-приятно — каза госпожа Чатерджи, а бурята се разрази с пълна сила.

Докато се прибирахме в хотела, присъствието на шофьора на Чатерджи ни спираше да обсъждаме случилото се, ние обаче все пак общувахме със сложни кодове, познати само на женените двойки.

— Трябвало е да отидеш на работа в ООН.

— Аз съм работила там — напомни Амрита. Забрави ли, едно лято като преводач. Две години преди да се запознаем.

— Хм, и колко войни избухнаха?

— Нито една. Предоставих това на професионалните дипломати.

— Не си ми казала, че по време на закуска си видяла как онази жена е била ударена от ток и за малко да умре.

— Не си ме питал.

Има моменти, когато дори един съпруг знае, че трябва да замълчи. Гледахме през мърдащата пелена на дъжда бордеите отстрани на пътя. Някои от хората там дори не се опитваха да се скрият от дъжда и клечаха безжизнено в калта, свели глави под пороя.

— Видя ли децата? — попита тихо Амрита.

Не ги бях забелязал, но сега им обърнах внимание, Имаше момиченца на по седем-осем години, които държаха деца. За да се предпазят от дъжда, бяха застанали под навеси, надлези и протекли платнища. Дрипавите им рокли бяха боядисани в ярки цветове, но дори огненочервеното и морскосиньото не можеха да прикрият мръсотията и вехторията. По тънките си като вейки китки и глезени момичетата носеха гривни от масивно злато. Бъдещата си зестра.

— Има много деца — отбелязах аз.

— И в същото време почти няма деца — почти прошепна Амрита.

Бързо осъзнах, че е права. За повечето деца, които виждахме, детството вече беше отминало. Чакаше ги бъдеще, в което им предстояха грижи за по-малките братя и сестри, тежък труд, ранен брак, грижи за собствените им деца. Сред по-малките деца, които виждахме да тичат голи в калта, само единици щяха да оцелеят през следващите няколко години. А онези, които все пак доживееха до нашата възраст, щяха да посрещнат новия век в нация, която е надхвърлила един милиард души и която е изправена пред глад и обществен хаос.

— Боби — каза Амрита. — Знам, че в американските начални училища не се преподава сериозно математика, но в гимназията сте учили Евклидова геометрия, нали?

— Да, тя, моето момиче, се учи дори в прогимназията.

— Тогава знаеш, че има и неевклидова геометрия.

— Чувал съм за нея какви ли не ужасии.

— Сериозно ти говоря, Боби. Опитвам се да разбера нещо тук.

— Я да чуем.

— Ами замислих се за това, след като споменах на Чатерджи множествата и експериментите.

— Аха.

— Щом индийската култура е експеримент, западняшките ми предубеждения ми подсказват, че той се е провалил. Най-малкото като способност да се приспособява и да защитава хората.

— Безспорно.

— Но ако тя е просто друго множество, моята метафора предполага много по-страшна възможност.

— Каква?

— Ако възприемаме нещата като множества, убедена съм, че моите две културни множества са напълно несъвместими. А самата аз съм рожба на тези две култури. Излиза, че съм елемент, общ за две множества, които нямат помежду си общи елементи.

— Изтокът си е Изток, Западът — Запад и те никога не ще се срещнат.

— Разбираш какъв ми е проблемът, нали, Боби?

— Може би един психолог, специалист по брачните проблеми, би могъл да…

— Млъквай, де. Покрай тази метафора ми хрумна едно по-стряскащо сравнение. Ами ако различията, които ни плашат в Калкута, са породени от култура, която е не друго множество, а съвсем различна геометрия?

— А каква е разликата?

— Мислех, че познаваш Евклид.

— Запознавали са ни, но така и не успяхме да се сближим.

Амрита въздъхна и се взря в промишления кошмар, сред който пътувахме. Хрумна ми, че това тук е индустриалната пустош от „Гетсби“ на Фицджералд, повдигната на десета степен. Хрумна ми още, че и моите литературни сравнения вече са заразени от математическите метафори на Амрита.

Видях мъж, клекнал да се облекчи край пътя. Той вдигна ризата над главата си и приготви пиринчено канче с вода така, че да го достига с пръстите на лявата ръка.

— Теориите за множествата и за числата се застъпват — продължи Амрита. От напрежението в гласа й изведнъж осъзнах, че тя говори съвсем сериозно. — А геометриите не се застъпват. Те се основават на различни теореми, признават различни аксиоми и пораждат различни истини.

— Различни истини ли? — повторих аз. — Нима е възможно да има различни истини?

— Сигурно не е възможно — рече Амрита. — Истината сигурно е една. И само една от геометриите е истинска. Но въпросът е: какво става с мен… с всички нас… ако сме избрали погрешната истина?

Когато влязохме в хотела, ни чакаха от полицията.

— Един господин иска да ви види — обясни заместник-управителят, докато ми подаваше ключа от стаята.

Погледнах към фоайето — смятах, че ще видя Кришна, но мъжът, който стана от лилавото канапе, беше висок, с тюрбан и брада, очевидно сикх.

— Господин Люч-щак?

— Лу-чак. Да, аз съм.

— Казвам се Сингх, следовател от Полицейското управление на Калкута.

Той ми показа значка и излиняла снимка в пожълтяла пластмасова карта.

— Следовател ли?

Не му протегнах ръка.

— Господин Лучак, бих искал да поговорим за един случай, който управлението разследва.

„Кришна ме е забъркал в някаква история.“

— Какъв случай, господин следовател?

— Изчезването на М. Дас.

— А, това ли! — възкликнах аз и подадох на Амрита ключа от стаята. Нямах намерение да каня горе следователя. — С жена ми искате ли да говорите, господин следовател? Малката трябва да се нахрани.

— Не. Ще ни отнеме само минута, господин Лучак. Извинявайте, че ви развалям следобеда.

Амрита понесе Виктория към асансьора, а аз се огледах. Заместник-директорът и няколко пикола ни наблюдаваха любопитно.

— Дали да не отидем в Стаята за гости, господин следовател?

Това беше индийският евфемизъм за бара.

— Чудесно.

В бара беше по-сумрачно, но аз успях да разгледам високия сикх, докато си поръчвах джин с тоник, а той — само тоник. В гласа му се долавяше ехото на годините, прекарани в Англия, но не провлаченото произношение на Оксфорд, а отсечената точност на Сандхърст10 или някоя от другите академии. Мъжът беше облечен в добре скроен бежов костюм, който много приличаше на униформа. Тюрбанът беше виненочервен.

Външният му вид потвърди малкото неща, които знаех за сикхите. Малцинствена религиозна общност, те вероятно съставляваха най-войнствената и съзидателна част от индийското общество. Бяха техничари по душа и макар че повечето живееха в Пенджаб, се срещаха почти навсякъде из страната — караха например таксита или управляваха сложна апаратура. Бащата на Амрита ми беше споменавал, че деветдесет на сто от неговите водачи на булдозери са били сикхи. Пак сикхите преобладаваха в горните ешелони на въоръжените сили и полицията. Според разказите на Амрита само сикхите успели да се възползват от Зелената революция и съвременната селскостопанска техника, които приложили в огромните си кооперативи в Северна Индия.

Пак сикхите носели отговорност за много от кланетата на цивилни мюсюлмани по време на размириците между двете религиозни общности.

— Наздраве — каза следователят сикх и отпи от тоника.

В масивния му ръчен часовник изтрака метална гривна. Тя олицетворяваше вярата му, точно както брадата и малкият обреден кинжал, който той вероятно носеше. В четвъртък един мъж от охраната на летището в Бомбай беше попитал сикха пред нас на опашката дали носи друго оръжие освен сабята. Всички бяхме претърсени, а сикхът само изсумтя, че не носи оръжие, и беше пуснат да мине.

— С какво мога да бъда полезен, господин следовател?

— Можете да ни съобщите дали знаете къде се намира поетът М. Дас.

— Дас е изчезнал преди много време, господине. Изненадан съм, че още се интересувате.

— Случаят му се разследва и досега, уважаеми господине. През 1969 година следователите са стигнали до извода, че той вероятно е станал жертва на престъпление. Във вашата държава делата за убийства имат ли давност?

— Не, според мен нямат — отговорих аз. — Но в Щатите трябва да се открие труп, за да се обяви, че става дума за убийство.

— Точно така. Затова ще ви бъдем признателни за всичко, което можете да ни съобщите. М. Дас е оставил мнозина влиятелни приятели, господин Лучак. Днес, осем години след изчезването на поета, доста от тях са се издигнали и се радват на още по-голямо уважение. Всички ще изпитаме облекчение, ако случаят бъде приключен.

— Добре — казах аз и му обясних какво ми е възложено от „Харпърс“ и каква е уговорката със Съюза на бенгалските писатели.

Подвоумих се дали да му разказвам за Кришна и Муктанандаджи, после реших, че такива небивалици само ще създадат на полицаите излишни усложнения.

— Значи нямате друго потвърждение, че М. Дас е жив, освен поемата, която ще получите или няма да получите чрез Съюза на писателите? — попита Сингх.

— Това и писмото, което Майкъл Ленард Чатерджи прочете на заседанието на Изпълнителния съвет — казах аз.

Сингх кимна, сякаш знаеше много добре за писмото. Попита:

— И смятате утре да вземете ръкописа, така ли?

— Да.

— Къде ще стане това?

— Не знам. Още не са ми казали.

— По кое време.

— И това не са ми съобщили.

— Ще се срещнете ли с Дас?

— Не. Поне аз не мисля, че ще се срещнем. Не, сигурен съм, че няма да го видя.

— Защо?

— Ами защото всичките ми молби да се срещна с великия творец и да се убедя, че е жив, се натъкнаха на каменна стена.

— На каменна стена ли?

— На отрицателен отговор. На категоричен отказ.

— О! А не смятате ли да се видите с него след това?

— Не. А ми се искаше. Щеше да бъде хубаво към статията ми да има и интервю. Но да ви призная, господин следовател, ще се радвам да го взема този проклет ръкопис, утре сутринта да си тръгна заедно с жена ми и с детето от Калкута и да предоставя на литераторите да преценят дали поемата е писана от М. Дас.

Сингх кимна, сякаш смяташе подхода ми за доста разумен. После си записа набързо нещо в малък бележник на спирала и си допи тоника.

— Благодаря ви, господин Лучак. Помогнахте ми много. Още веднъж извинете, че ви наруших съботната вечер.

— Не се притеснявайте.

— А, да — допълни той, — и още нещо.

— Да?

— Утре, когато отидете да вземете ръкописа, за който се твърди, че е на Дас, нали нямате нищо против полицаи от Градското управление да ви следват незабележимо? Това може да помогне на разследването.

— Да ме следят ли? — повторих аз.

Допих джина с тоник. Ако възразях, можех да си навлека главоболия, а и полицаите сигурно пак щяха да ни следят. Освен това, ако знаех, че някъде наблизо има полицаи, това сигурно щеше да поразсее тревогата, която ме бе обзела за срещата.

— По-добре не казвайте на колегите си — допълни Сингх.

Аз кимнах. Беше ми все тая дали Чатерджи, Гупта и целият Съюз на писателите ще си имат неприятности.

— Добре — казах аз. — Нямам нищо против. Щом ще помогне на разследването. Лично аз нямам представа дали Дас наистина е жив. С удоволствие ще ви съдействам.

— Прекрасно. — Следователят Сингх се изправи и най-после двамата се ръкувахме. — Приятно пътуване, господин Лучак. И творчески успехи.

— Благодаря ви, господин следовател.

Цяла вечер не спря да вали. Дори и с Амрита да смятахме да прекараме съботната вечер навън в града, беше достатъчно да дръпнем завесите и да надзърнем през прозореца, за да се откажем от такива мисли при вида на калта, пороя и загнездилата се навсякъде беднотия. Тропическият здрач се свеждаше до кратък преход между сивия дъждовен ден и черната дъждовна нощ. В другия край на наводнения площад мъждукаха няколко фенера.

Виктория беше уморена и нервна, затова я сложихме рано в гнездото й върху леглото. После се обадихме в румсървиса и чакахме цял час вечерята. Накрая тя все пак се появи, но се свеждаше главно до урок никога да не поръчвам в индуистка държава сандвичи с печено. Примолих се на Амрита Да ми даде малко от вкусната си китайска храна.

В девет часа, докато тя си взимаше душ преди лягане, на вратата се почука. Едно момче носеше плата от магазина за сарита. Беше мокро до кости, но платът беше добре опакован в голям найлонов плик. Дадох му бакшиш от десет рупии, момчето обаче настоя да съм ги сменял с две банкноти от по пет рупии. Банкнотата от десет рупии беше леко скъсана и в Индия явно не приемаха пари, ако са повредени. Тази размяна ми развали настроението, после пък Амрита излезе в копринения халат от банята, надзърна само веднъж в плика и оповести, че това не е нейният плат. В магазина бяха разменили нейната поръчка с поръчката на Камахия. Цели двайсет минути търсихме в указателя телефона на младата жена, но „Бхарати“ се срещаше точно толкова често, колкото името „Джоунс“ в телефонния указател на Ню Йорк, а и Амрита подозираше, че семейството на Камахия вероятно няма телефон.

— Чудо голямо! — казах аз.

— Лесно ти е на теб. Не си обикалял цял час, докато намериш плата, който ти трябва.

— Камахия сигурно ще ти донесе твоя.

— Дано го направи утре, щом ще пътуваме рано в понеделник сутринта.

Легнахме си рано. Виктория се събуди веднъж, разплакана от нещо в невръстния си сън и понеже размахваше ръце и крака, я гушнах и тръгнах да я разхождам из стаята, докато тя не се унесе и не олигави блажено рамото ми. През следващите два часа ми се струваше, че в стаята е ту много горещо, ту студено. Стените попукваха от различни механични звуци. Имах чувството, че вътре в тях се движат множество кухненски асансьори, усърдно качвани и смъквани от вериги и макари. През няколко врати група араби крещяха и се смееха — изобщо не се сещаха да влязат вътре в апартамента и да затворят вратата.

Някъде в единайсет и половина станах от леглото с влажни чаршафи и отидох на прозореца. Дъждът още шибаше тъмната улица. Нямаше никакво движение.

Отворих куфара. Бях взел само две книги: бройка от стихосбирката си с твърди корици, която беше излязла съвсем наскоро, и стихосбирка на М. Дас с меки корици, издание на „Пенгуин“, която бях купил от една книжарница в Лондон. Седнах на стола при вратата и щракнах нощната лампа.

Признавам си, първо разлистих собствената си книга. Тя се разгърна на краткото стихотворение „Зимни духове“. Опитах се да го прочета от началото до края, но яркият образ на старицата, която се разхожда из ферма във Върмънт и общува с приятелски настроените домашни духове, а снегът се сипе по нивите наоколо, някак не се връзваше с горещата нощ в Калкута и звука на бездушния проливен дъжд, който блъскаше по рамките на прозорците. Взех другата книга.

Поезията на Дас ме грабна веднага. От кратките стихотворения в началото най-много ми хареса „Семеен излет“ с неговия развеселен, но не и снизходителен поглед върху необходимостта да се отнасяме търпеливо към чудачествата на своите близки. Човек разбираше, че става дума за Източна Индия само по казаното някак между другото „на залива Бенгалски сините води, без облаци над тях, без дим на кораби далечни и платна“ и по лаконичното описание на „храма махабалипурамски, пясъчник, лъснат от времето морско, от молитви горещи, сега играчка в ъгъл далечен за деца, на колене покатерени, и в снимките на чичо Нани“.

Погледнах с други очи на неговата „Песен за Майка Тереза“. Сега академичните отгласи от влиянието на Тагор в темата за надеждата не ми се сториха толкова очевидни, по-силно впечатление ми направиха недвусмислените думи за „смърт, която те застига на улицата, на ъгъла те застига, сред отчаяние и сред немара тя се движи — молба детинска за подкрепа и за обич, към яловата гръд на този град студен отправена“. Запитах се дали някога епичният разказ на Дас за младата монахиня, която е чула отправения към нея призив на път за поредната мисия и е дошла в Калкута, за да помогне на страдащите множества, ако не с друго, то поне като им осигури място, където да умрат в мир, ще бъде признат някога за класическа творба на състраданието, както я възприемах аз.

Затворих книгата и погледнах задната корица, където беше снимката на М. Дас. Тя ми вдъхна увереност. Високото чело и тъжните влажни очи напомняха фотографии на Джавахарлал Неру. Лицето на Дас се открояваше със същата патрицианска изтънченост и достойнство. Само устата с прекалено пълните устни, извити нагоре, съдържаха намек за чувствеността и леката егоцентричност, толкова необходими на един поет. Стори ми се, че виждам откъде Камахия Бхарати е наследила чувствената си красота.

Когато изключих лампата и се пъхнах под завивките до Амрита, се чувствах по-спокоен за утрешния ден. Дъждът навън продължаваше да блъска и да шиба по притихналия град.