Песента на Кали

2.

Вечерта преди заминаването седях на предната веранда заедно с Амрита, която кърмеше Виктория. Светулките примигваха и изписваха тайнствените си послания пред черната редица на дърветата. Щурците, дървесните жаби и няколко нощни птици тъчаха гоблена на вечерния фонов шум. Къщата ни се намираше само на няколко километра от Ексетър, щата Ню Хампшир, но понякога беше страшно тихо, сякаш бяхме в друг свят. През зимата, докато пишех стихосбирката, това усамотение ми беше само добре дошло, сега обаче усещах, че вече не ме свърта на едно място, и отчасти именно заради тези месеци на откъснатост бързах да поема на път, да видя непознати места и лица.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш и ти? — попитах аз.

Гласът ми прозвуча прекалено високо в нощта. Амрита вдигна очи — вече бе накърмила бебето. Слабата светлина от прозореца освети скулестото й лице и нежната мургава кожа. Черните й очи сякаш сияеха. Понякога беше толкова красива, че чак ме заболяваше физически при мисълта, че е могло и да не се срещнем, да се оженим и да имаме дете. Амрита вдигна малко Виктория и аз зърнах заоблената й гърда и набъбналото зърно, после блузата й отново си беше на мястото.

— Нямам нищо против да дойда — отговори Амрита. — Ще се радвам да се видя с мама и татко.

— Но Индия — казах аз. — Калкута. — И там ли искаш да дойдеш?

— Нямам нищо против, щом ще бъда от полза — рече Амрита.

Сложи на рамото ми чист сгънат памперс и ми връчи Виктория. Аз разтърках бебето по гръбчето и усетих топлината му, миризмата на мляко и на новородено.

— Сигурна ли си, че няма да ти попречи на работата? — попитах.

Виктория се задърпа в прегръдката ми и протегна пълна ръчица към носа ми. Духнах в дланта й, тя се засмя и после се оригна.

— Няма да ми попречи — увери ме Амрита, аз обаче знаех, че не е така.

През есента й предстоеше да започне работа като преподавателка по математика на горните курсове в Бостънския университет и аз знаех, че трябва да хвърли доста труд, за да се подготви.

— Интересно ли ти е да видиш отново Индия? — попитах я.

Виктория бе доближила главица до бузата ми и щастливо ми лигавеше яката.

— Любопитно ми е да я сравня със спомените си — отговори Амрита.

Гласът й беше тих, модулиран от трите години в Кембриджския университет, но без да насича като англичаните думите. Докато я слушах, изпитвах чувството, че ме гали твърда, но нежна длан.

Амрита е била на седем години, когато баща й преместил инженерната си фирма от Делхи в Лондон. Спомените от Индия, които ми беше разказвала, потвърждаваха стереотипа за култура, белязана от врявата, хаоса и кастовата дискриминация. Едва ли нещо можеше да й бъде по-чуждо — тя бе самото въплъщение на смиреното достойнство и мразеше шума и суетнята, възмущаваше се от несправедливостта, а умът й бе подчинен на строгия ред, внесен от ритмите на лингвистиката и математиката.

Навремето ми беше описвала дома си в Делхи и апартамента в Бомбай, където през лятото ходела заедно със сестрите си на гости на чичо си: голи стени, окадени и нашарени със следи от ръце, отворени прозорци, груби чаршафи, гущери, притичващи нощем по стените, долнопробен безпорядък навсякъде. Къщата ни край Ексетър бе чиста и просторна като в мечтите на скандинавските дизайнери, с лъскаво голо дърво, удобни олекотени канапета, безупречно бели стени и произведения на изкуството с насочени към тях лампи в ниши.

И къщата ни, и малката ни колекция от художествени произведения бяха станали възможни благодарение на парите на Амрита: на „зестрата й“, както шеговито ги наричаше тя. В началото недоволствах. През 1969, първата година на брака ни, обявих пред данъчните годишен доход от 5732 долара. Бях напуснал колежа „Уезли“, където преподавах, и сега през цялото време пишех и редактирах. Живеехме в Бостън, в апартамент, където дори плъховете трябваше да вървят наведени. Не ми пукаше. В името на изкуството бях готов да страдам вечно. Но не и Амрита. Не казваше нищо, съгласяваше се с принципното ми възражение да посягаме на парите, дадени от баща й, но през 1972 година плати капарото на къщата и на четирите акра и купи първата от общо деветте ни картини, малко маслено платно на Джейми Уайът.

— Виктория заспа — каза Амрита. — Вече можеш да не я люлееш.

Погледнах надолу и видях, че е права. Виктория бързо се беше унесла с отворена уста и стиснати юмручета. Дишаше леко и учестено до врата ми. Продължих да я люлея.

— Дали да не я внесем вътре? — попита Амрита. — Захладня.

— След малко — отвърнах аз.

Прегръдката ми беше широка, можеше да обхване не само гръбчето на бебето.

Бях на трийсет и пет, когато се роди Виктория, а Амрита, беше на трийсет и една. Години наред разправях на всеки срещнат, готов да ме изслуша — а рядко липсваха желаещи, — че е страшно глупаво да правиш деца в този свят. Говорех за пренаселеността на планетата, колко е нечестно да подлагаме подрастващите на ужасите на двайсети век, колко е безразсъдно хората да правят деца, които не желаят. И по този въпрос Амрита изобщо не спореше с мен, макар и да подозирам, че след като бе учила логика, сигурно можеше за две минути да направи на пух и прах всичките ми доводи, но в началото на 1976 година, някъде около първичните избори в нашия щат, бе спряла едностранно противозачатъчните. Дъщеря ни Виктория се роди на 22 януари 1977 година, два дни след като Джими Картър встъпи в длъжност като президент и влезе в Белия дом.

Лично аз никога не бих избрал името Виктория, но тайничко му се радвах. Амрита го предложи един горещ юлски ден и ние го обърнахме на шега; Доколкото разбрах, един от първите й спомени бил как е пристигнала с влака на гара „Виктория“ в Бомбай. Огромната сграда — наследство от британската власт, която явно и досега предопределя облика на Индия, открай време изпълвала с благоговение Амрита. Оттогава името Виктория пробуждало в нея спомена за красотата, изяществото и тайнствеността. И така, в началото се шегувахме, че ще наречем бебето Виктория, но на Коледа 1976 година вече знаехме, че ако ни се роди дъщеря, няма да й приляга никое друго име.

Преди раждането на Виктория все мърморех и се възмущавах от познати семейства, които след появата на децата им направо сякаш претърпяваха лоботомия. Съвсем интелигентни хора, с които спорехме до премала за политика, проза, смъртта на театъра или упадъка на поезията, не спираха да говорят как на момченцето им му поникнало първото зъбче и часове наред ни занимаваха с увлекателни подробности за първия ден на Хедър в забавачницата. Кълнях се, че никога няма да стана жертва на това.

Но виж, с нашето дете беше друго. Развитието на Виктория заслужаваше да бъде проучвано внимателно от всеки. Бях направо омагьосан от първите й звуци и съвсем плахи движения. Дори такова отблъскващо задължение като сменянето на памперси можеше да ми доставя наслада, когато моето дете — моето дете — размахваше пълни ръчици и ме гледаше с нещо, което тълкувах като обич и признателност, че баща й, издаван поет, прави такива делнични неща за нея. Когато Виктория стана на седем седмици и една сутрин ни благослови с първата си истинска усмивка, аз тутакси звъннах на Ейб Бронстийн, за да му съобщя добрата новина. Ейб, известен не само с усета си за добрата проза, а и с това, че никога не става преди десет и половина сутринта, ми честити и внимателно ми напомни, че съм му се обадил в шест без петнайсет.

Сега Виктория вече беше на седем месеца и бе още по-очевидно, че е талантливо дете. Преди цял месец се беше научила да играе на „боц“, а доста седмици преди това се смееше, когато й се криех. На шест и половина месеца вече пълзеше, сигурен признак на висока интелигентност, колкото и Амрита да твърдеше обратното, а мен изобщо не ме притесняваше това, че при всички опити да се придвижи Виктория тръгва назад. От ден на ден езиковите й умения ставаха все по-уверени: аз още не бях различил (дори когато пусках записите на забавена скорост) в потока от срички „тата“ или „мамаа“, а Амрита се кълнеше с едва загатната усмивка, че била чула няколко руски и немски думи, та дори и цяло изречение на хинди. Междувременно четях на Виктория всяка вечер, като редувах детските стихчета с Уърдуъртс, Кийтс и внимателно подбрани куплети от „Поемите“ на Паунд. Тя проявяваше предпочитание към Паунд.

— Ще си лягаме ли? — попита Амрита. — Утре трябва да ставаме рано.

Нещо в гласа й привлече вниманието ми. Понякога тя питаше: „Ще си лягаме ли ?“, а друг път: „Ще си лягаме ли?“. Днес имахме втория случай.

Занесох Виктория в легълцето й и я завих. Постоях малко и я погледах как лежи по корем под леката завивка, заобиколена от плюшените си играчки, с главица върху възглавницата. Лунната светлина около нея приличаше на благословение.

После слязох долу, заключих входната врата, угасих лампите и се върнах горе, където Амрита ме чакаше в леглото.

По-късно, в последните мигове, докато се любехме, се извърнах да видя лицето й, сякаш търсех там отговорите на незададени въпроси, но луната беше закрита от облак и всичко бе потънало във внезапно спусналия се мрак.