Пешките падат първи

1.

Когато генералът извика в кабинета си полковник Мукиенко, Артур Елдарович се подготви за най-лошото. Полковникът обвиняваше само себе си, задето Платонов го бе изиграл като малко дете и бе изчезнал в неизвестна посока, ето защо докато крачеше по меката килимена пътека към кабинета на генерал Заточни, той дори не се опитваше да измисли оправдания за глупавия си пропуск, а смяташе просто мъжествено да понесе вината си.

Познаваше генерала отдавна, но не бяха близки, ето защо не разчиташе много на приятелското му снизхождение. Но Мукиенко имаше една слабост, съвсем малка, уж незначителна — но поради нея можеше да бъде повален, дето се вика, с голи ръце. Артур Елдарович не понасяше да му повишават тон. Той веднага се стъписваше, изчервяваше се, подмишниците и дланите му моментално овлажняваха и изобщо му ставаше зле, не можеше бързо и лесно да намери отговор и съзнанието за собствената му безпомощност и уязвимост го правеше агресивен. Полковникът можеше да понесе всякакъв, дори изключително неприятен разговор и да заглади какъвто и да е конфликт, но само в случай че събеседникът му е учтив и сдържан. За съжаление това не се случваше често.

Но този път Артур Елдарович имаше късмет. Генерал Заточни беше дошъл в министерския кабинет от икономическата полиция и имаше голям опит в общуването с външно прилични служители от стопанско-производствената сфера — директори, ревизори, главни счетоводители, с други думи с хора, които не се стряскат от викове и грубост, с такива можеше да се разговаря само тихичко, интелигентно, с мек хумор и само с леки, едва забележими тласъци те да бъдат подтиквани към случайно изтървани улики и завоалирани признания. Когато още беше капитан и старши оперативен работник в районното управление, един шегаджия беше подхвърлил: „Колкото по-тихо говори Заточни, толкова по-близка е перспективата да те тикне в килията.“

Генералът имаше още едно „тайно“ оръжие. Всички, които го познаваха, знаеха за това оръжие, но почти никой не успяваше да се опази от него. Иван Алексеевич Заточни умееше да се усмихва. И то не как да е — с дежурно полуотваряне на устата, при което очите остават празни и равнодушни, а искрено, радостно, блестейки с всичките си безупречно равни зъби. Неговите жълти тигрови очи в такъв момент сякаш излъчваха светлина като две малки слънчица, сгряваха събеседника с неочаквана ласкава топлина, а лицето му изразяваше такова дружелюбие и добродушие, че беше невъзможно да му се устои. Безброй бяха хората, излъгани от тази прочута усмивка и забравили в най-отговорния момент за предпазливостта и за това колко опасен и непредсказуем може да бъде Заточни.

— Влизай, Артур — каза приветливо генералът, стана иззад бюрото си и тръгна към Мукиенко с протегната ръка.

Полковникът отвърна на силното ръкостискане и напрегнато погледна началника си. „По-добре да ме удари веднага, вместо да протака“ — реши той и попита:

— Ще ме пердашите ли?

— Първо ще разбера кое-как — усмихна се Заточни. — Сядай. Аз обичам да чувам новините от първа ръка, да не са похабени като на битак. Когато едно нещо е минало през десетки ръце, може ли човек да разбере как е изглеждало, когато е било изработено във фабриката?

— От самото начало ли да започна?

— Съвсем-съвсем от началото — потвърди Иван Алексеевич.

— Миналата седмица при нас постъпи сигнал от един служител от финансово-плановия отдел при един от заводите, разположени в Уралск-18 — започна Мукиенко, като се стараеше да излага събитията последователно, така че генералът да разбере всичко, но и не прекалено подробно, за да не му губи времето. — Този човек се казва Сипко. Преди осем месеца е сигнализирал до инстанциите за нарушения, свързани с бракуването на електронна и друга техника, съдържаща благородни метали. Проверката беше възложена на подполковник Платонов. Сега Сипко отново се обърна към нас във връзка с обстоятелството, че по неговия сигнал не е било предприето нищо, че нарушенията не се разкриват и виновните не са наказани. В Уралск по поръчение на Платонов с този завод трябваше да се занимае капитан Агаев. Преди два дни Агаев е дошъл в Москва, извикан от Платонов, като е донесъл със себе си документите относно тези прибори. Завчера, в сряда, Агаев се е срещнал с Платонов. Същата вечер Агаев е бил убит. У него не са намерени документите за приборите, но пък са намерени две много интересни листчета с информация. Едното е съобщение от телетипа, с което Платонов го е извикал в Москва. Второто — ивичка, откъсната от по-голям лист, с реквизитите на банкова сметка и дата. Проверката показа, че това е банковата сметка на фирмата „Натали“, на която в посочения ден е била преведена сумата двеста и десет хиляди долара. Парите са дошли от сметки на фирма „Артекс“, която миналия месец е обявила своята ликвидация. Цялата работа е там, че според материалите на Платонов „Артекс“ е фирмата, чрез която — в нарушение на всички правила — са били реализирани подлежащите на бракуване прибори от уралския завод. А във фирма „Натали“ работи съпругата на Платонов. Когато поисках от Платонов да ми представи всички материали във връзка със завода в Уралск, той излезе уж да отиде в кабинета си за документите и изчезна. Общо взето, това е всичко. — Мукиенко си пое дъх и се приготви да изслуша конското от шефа си.

— А, не, Артур, не е всичко — въздъхна Заточни. — Далеч не е всичко. Ти подозираш, че парите, които фирма „Артекс“ е поднесла на фирма „Натали“, са подкуп за самия Платонов. Нали така?

— Ами всъщност… — запъна се полковникът. — Да, така е, горе-долу.

— И за какво според теб са му дали този подкуп?

— За да заличи уликите и да потули случая със злоупотребите. Нали неслучайно цели осем месеца нещата не са помръднали.

— А ти сигурен ли си, че не са помръднали?

— Нямам доказателства за обратното — възрази Мукиенко. — Платонов можеше да ми представи всички документи, дадох му тази възможност. Но вместо това, той избяга. Как трябва да приема тази постъпка?

— Ами всеки я приема според собствените си разбирания за аморално поведение — позасмя се генералът. — Още като деца са ни учили на тази истина. Ти сигурно си го обвинил и в убийство? Добре де, не се притеснявай толкова, говори. Обвинил си го, нали?

— Не съм го обвинил буквално. Казах му само, че половин час след като са го видели заедно с Агаев, капитанът е бил намерен мъртъв.

— И той какво?

— Нищо. Хвана се за сърцето.

— Ясно. Значи така, Артур, в лоша история сме се заплели с тебе. Я дай да помислим как ще се оправяме сега. Ти — обаче лично ти, не като голям началник, а като човек — вярваш ли, че Платонов е виновен по тези обвинения в корупция и убийство?

— Не, другарю генерал. Не вярвам — твърдо отговори Мукиенко.

— И аз не вярвам. За кой дявол тогава си го притискал с твоите обвинения?

На Мукиенко определено му поолекна. Той дори успя да се усмихне — толкова детински му се видя въпросът на генерала.

— Исках да го накарам да ми покаже материалите. Вие много добре знаете, Иван Алексеевйч, че нито един порядъчен оперативен работник не би показал материалите си на никого просто ей така. Единственият начин човек да надникне в тях е здравата да го сплаши.

— И защо на теб ти беше толкова необходимо да видиш тези материали? Какво искаше да намериш в тях?

— Другарю генерал, исках да се убедя, че Платонов наистина е работил по случая с уралския завод, а не се е правил на сляп цели осем месеца.

— Но защо, Артур? — тъжно попита Заточни. — Защо ти беше нужно да се убедиш в това? Откъде ти хрумнаха тези съмнения? Някакъв си там Сипко написал донесение — и ти веднага си готов да поставиш под съмнение честността на своя подчинен, така ли? Артур, приятелю, не може така, разбери. Всички ние стъпваме по острието на бръснач. Огледай се наоколо, погледни колко малко останахме. И за какво работим и се трепем като волове? Не за пари, не за почести и слава, а за идеята и за честта на пагона. И това не е всичко. Парите, които получаваме за труда си, стават само да си избършем задниците, за нищо друго. Сред нас вече не останаха тройкаджии, това не са ти някогашните времена. Всички тройкаджии и четворкаджии отдавна станаха бизнесмени. Останахме само смахнатите идеалисти и някои гадове. Първите, забележи, сме много по-малко от вторите. Затова всеки път, когато в теб се размърда червейчето на съмнението, първо помисли, че ако човекът е от първата категория, ще го обидиш смъртно и ще го загубиш като сътрудник и съратник, а ако е от втората категория — просто ще го стреснеш със своите преки въпроси и обвинения. И едното лошо, и другото лошо. Ти изобщо не познаваш своя Платонов, работиш при нас само от три месеца, как можеше да определиш от пръв поглед от коя категория е? Не биваше отведнъж да се хвърляш в битка, трябваше да дойдеш при мен, да ми поискаш съвет, двамата можехме да измислим нещо. А ти…

Той нажалено махна с ръка. Генерал Заточни говореше съвсем тихо, едва се чуваше, тъй че човек оставаше с впечатление, че не се ядосва, а е покрусен и всеки момент ще се разплаче. На Мукиенко за миг дори му стана неудобно — как така, колко притесни този човек, едва ли не го докара до сълзи! Но в следващия миг се сепна, сети се, че генералът просто използва поредното си „тайно“ оръжие, за което всички знаеха и въпреки всичко се хващаха на въдицата. И той, Мукиенко, замалко не се хвана.

— Кой води делото за убийството на Агаев? — попита генералът.

— Поеха го от „Петровка“. Но тъй като Агаев не е московчанин, сигурно ще създадат група, ще привлекат някого от главното управление. Още повече че там фигурира нашият Платонов.

— Виж какво си мисля аз, Артур — все така тихо продължи Заточни. — Ако Платонов наистина се е продал, тогава естествено е лошо, че ние с тебе не сме се усетили, но изобщо не е задължително за това да знаят всички наоколо. Тежките болести трябва да се излежават под карантина. Съгласен ли си?

Мукиенко мълчаливо кимна, без още да разбира накъде бие генералът.

— Ако ли пък твоят Дмитрий е чист, трябва да дадем мило и драго, но да му помогнем да се оправдае. Да не се надяваме това да направят добрите чичковци от „Петровка“, а да положим за това максимум усилия. Ето защо трябва да направим така, че в групата за разследване убийството на Агаев да работи човек, на когото ние с теб можем абсолютно да се доверим. Този човек трябва, първо, да бъде истински професионалист, за да съумее обективно да се ориентира в тази гадна история, и второ, да няма зъб на Платонов, да не му желае злото. Имаш ли наум някой такъв човек?

— Нямам, Иван Алексеевич. Самият вие го казахте — отскоро съм тук, не познавам добре хората.

— Тогава аз сам ще го избера. В съседното главно управление има един подполковник Русанов. Знам, че са много добри приятели с Платонов, хем се познават от дълги години. Ако нямаш предвид някой по-добър, аз ще настоявам именно той да сътрудничи на „Петровка“. Прекрасен детектив е, умен човек. Ако Платонов може да бъде спасен, той ще го направи. А пък ако не може… — Заточни отново тихичко въздъхна, потри с ръка челото си и погледна Мукиенко така, сякаш беше най-близкият му приятел и сега той, генерал Заточни, щеше да сподели с него най-съкровените си мисли и чувства. — Ако не може, поне ще се надяваме, че калта, която той ще изрови, няма да се разпръсне във всички посоки като пъстроцветен фойерверк. Русанов умее да държи езика си зад зъбите, много пъти го е доказвал. Да му кажеш нещо е все едно да го заровиш в гроб. Може да се разчита на този човек. Е, какво, Артур? Приема ли се?

— Разбира се, Иван Алексеевич. Благодаря ви — каза подполковникът, искрено благодарен. — Знам, че съм виновен, признавам си.

— Престани! — намръщи се Заточни. — Грешките трябва да се поправят, на никого досега не му е олекнало от обикновено самобичуване. Не се тормози, Артур, твоят Платонов сам е сглупил — ако не е бил виновен, защо е трябвало да бяга? Обясни ли ти по някакъв начин произхода на парите във фирмената сметка на жена си?

— Каза, че нищо не знае за това.

— Абсолютно нищо?

— Абсолютно. За пръв път чувал.

— Е, това вече е лошо. Добре, Артур, ще действаме с всички сили. Обявен ли е Платонов за издирване?

— Тъй вярно. Днес сутринта видях нареждането.

— Много са пъргави бе! — малко притеснено се усмихна генералът. — Ама естествено е — в джоба на убития са намерили телетипно съобщение от някой си Платонов от МВР с което той вика убития в Москва, а самия Платонов никакъв го няма. Нищо чудно, че е първият заподозрян. Лекето недно! Ами жена му какво казва?

— Казва, че снощи се прибрала от работа и намерила на телефонния секретар запис от него: Спешно заминавам в командировка, не знам кога ще се прибера, ще се обаждам.

— Проверихте ли конспиративните квартири и квартирите за явки на Платонов?

— Празно. Оставихме засади.

— Има ли любовница?

— Има, и нея проверихме. Тя нищо не знае. Той и колата си е оставил пред министерството.

— Така ли? Значи не е глупак — уморено констатира Заточни. — Е, какво да се прави, ще се надяваме Русанов да предприеме нещо. Най-добре ще е да го прикрива, защото детективите от „Петровка“ и сами ще изровят колкото щеш улики, но ако Платонов не е виновен, Русанов ще го измъкне от блатото. Сигурен съм.

На генерал Заточни му бяха необходими само два часа и половина, за да успее да уреди в състава на следствено-оперативната група за разкриване и разследване на убийството на капитан Вячеслав Агаев да бъде включен старши оперативният пълномощник от Главното управление за борба с икономическите престъпления подполковник Сергей Русанов.

2.

Юрий Ефимович Тарасов се разпадаше на малки късчета и Настя не можеше и не можеше да събере от тези късчета един цялостен образ. Портретът на загиналия й се изплъзваше, по никакъв начин не искаше да приеме някаква определена форма. На Настя постоянно й пречеха две неща: откровената невъзпитаност и безцеремонност на Тарасов и наличието на три източноевропейски овчарки в неговия апартамент. И едното, и другото беше доказано и не беше плод на нечие въображение, защото подобни факти не можеха да се пренебрегват. Същевременно всички останали черти на личността на Юрий Ефимович трябваше да се разположат в пространството между тези два жалона. А те, кой знае защо, не се побираха в това пространство.

За какво са му на човек, който живее не в собствена извънградска къща, а в градски апартамент, три големи служебни кучета? За да продава родените от тях кученца? И трите обаче са мъжки. За охрана? Достатъчно е и едно, за какво са му цели три кучета?

Може да е бил замесен в някакви изключително сериозни афери и животът му да е бил постоянно подложен на риск. Тогава е ясно за какво са му трябвали повече кучета. Докато се разхождаш с едното, апартаментът ти остава незащитен, винаги съществува риск, когато се прибереш, вкъщи да те причакват или гости, или взривно устройство. Кучетата може да се разхождат поред, тогава жилището ще бъде под постоянна охрана. Добре, намери обяснението за двете кучета. Но три?! За какво са му били цели три?

Може да е бил маниак на тема кучета. Може да е бил маниак на тема овчарки. В края на краищата в главата на всеки човек има различен бръмбар. Но тогава не е ясно откъде е този негов патологичен стремеж към чистота и ред. Да имаш в градския си апартамент три огромни, разнасящи косми кучета, които довличат с лапите си вкъщи калта от улицата, постоянно да им готвиш храна, да лавираш между три постелки и шест големи паници (три за храната, три за водата) — това означава да живееш сред постоянно безредие. Един убеден принципен чистофайник никога няма да прибере в жилището си три големи кучета. Собственикът на три овчарки Юрий Ефимович Тарасов изобщо не се връзваше с Тарасов, който е сновял из протоколния отдел с парцал и почистващи препарати. Човекът, натрапващ се на всички наред с глупашките си съвети, бъбрещ по цял ден, без да спира, зле се съчетава с представата за човек, живеещ в постоянна опасност и поддържащ за своята охрана три злобни кучета-пазачи. Тези противоречия постоянно се набиваха на очи. Както и да извърташе фактите Анастасия Каменская, от каквато и страна да ги погледнеше, все нещо не се връзваше.

Игор Лесников се занимаваше с проучване на въпроса дали външни хора могат да влизат в зданието на Международния център. Резултатите от неговата работа също не бяха утешителни: според правилата един човек, който не работи в Международния център и не живее в някой от трите хотела, можеше да влезе в зданието само ако притежава пропуск, поръчан специално за него. Но на практика това правило не се спазваше. Всеки служител от Международния център можеше, представяйки своя пропуск, да кимне към своя спътник и с магическите думи „Той е с мен“ да вкара в зданието когото си ще. Нещо повече — съществуваха няколко неконтролирани или зле контролирани входа, по-конкретно — през гаража. С една дума те по никакъв начин не можеха да ограничат търсенето на убиеца само в рамките на Международния център. Убиецът не можеше да е минал през гишето за пропуски, защото това гише отваряше едва в девет и половина, а убийството на Тарасов е било извършено между осем и трийсет и осем и осем и четирийсет и пет. Той можеше да е минал или със собствен пропуск, ако е бил тукашен служител, или с някой от служителите, или през някой неконтролиран вход. Ох, велика си ти, майчице Русия, и много хора живеят в тебе. А човекът, убил Юрий Ефимович, можеше да е и чужденец — в хотелите тук живееха, кажи-речи, три хиляди чужденци.

Настя сложи пред себе си дългата трудова биография на Тарасов. Тя вече я бе виждала и бе успяла да обърне внимание, че навремето Юрий Ефимович е работил като главен инженер в приборостроителния завод в Уралск-18, точно там, откъдето е пристигнал в Москва загиналият след него капитан Агаев. Какво следваше от това — още не беше ясно. Тарасов е работил в Уралск преди няколко години, по това време Агаев още е учел в милиционерската школа в Караганда, тъй че най-вероятно двамата дори не са се познавали. Разбира се, това непременно трябваше да се провери, но дори да излезеше, че са се познавали, едва ли нещата биха се прояснили. Защото случаят с убийството на Агаев беше още по-заплетен.

Според телетипното съобщение, намерено в джоба на Агаев, той беше пристигнал в Москва в отговор на повикването на някой си Дмитрий Платонов, служител от Главното управление за борба с организираната престъпност. Агаев се е срещнал с Платонов — най-малко десет души, работещи в МВР са ги видели. Според въведените наскоро правила в зданието на министерството човек можеше да влезе само ако е щастлив притежател на „министерско“ удостоверение или пък на специален пропуск, разрешаващ достъпа до светая светих на борбата срещу руската престъпност. Естествено капитан Агаев не е имал такъв пропуск. Той се е обадил по вътрешния телефон, окачен до постовия, и търпеливо е изчакал при него да слезе Платонов. Сержантът от поста е запомнил Агаев, видял е и слезлия при него Платонов. Бяха се намерили служители, които видели двамата да се качват в колата на Платонов. Това е станало в сряда, около деветнайсет часа и петдесет минути. А в осем и половина обитатели на блока на улица „Володарски“ в Тагански район са намерили Вячеслав Агаев убит. Капитанът лежал във входа на един от старите, занемарени, отдавна неремонтирани блокове. Смъртта била настъпила от прободна рана, нанесена с дълъг тесен предмет право в сърцето. А Платонов бил изчезнал някъде. Естествено излиза, че трябва да подозираме Платонов.

Игор Лесников прекъсна размислите на Настя. Винаги строг, скъп на усмивки, много сериозен и любезен и същевременно невероятно красив, Игор Лесников беше обект на въздишките на много женски сърца на „Петровка“, но се държеше безупречно, не флиртуваше с никоя и не създаваше никакви илюзии. Днес той беше мрачен и изглеждаше някак обиден.

— Ася, познаваш ли някой си Русанов от Главното управление за борба с икономическите престъпления?

— Чувала съм името, но не съм си имала работа с него. Защо?

— И какво си чувала за него?

— Че бил добър и умен детектив. Навремето е работил тук, на „Петровка“, сигурно много от нашите го помнят. Защо питаш за него?

— Ами знаеш ли, че този чудесен, умен Русанов е най-близкият приятел на избягалия Платонов?

— Сериозно?! Браво, браво! Трябва да измислим нещо интересно…

— Не е нужно да се напъваш — прекъсна я Лесников. — Той е включен в състава на нашата група като представител на министерството. Как мислиш, това заплашва ли ни с нещо — мен и теб?

— Ами практически с нищо, освен с главоболия — намръщи се Настя. — Ще се цупи на всяка наша дума и ще процежда през зъби: „Какви ми ги разправяте вие тук! Аз познавам Платонов по-добре от вас, определено ви казвам, че беше така и така“, с една дума — ще защитава приятеля си. И в министерството не седят глупаци, един скандал с техен служител-убиец не е изобщо в техен интерес. Защо трябва да се изтрепват с опити да въздействат на опърничавата „Петровка“, когато могат просто да пробутат в групата ни човек, който гарантирано ще ни дърпа по-далеч от убиеца, ако се окаже, че Платонов е този убиец. Ами че той с авторитета си на стар приятел, който познава и майчиното мляко на Платонов, ще разруши всяка наша версия, която не би харесала на министерството. Такива ми ти работи. Ние с тебе трябва да сме готови за това и да не се ловим на разни въдици — нищо повече. На Коротков, разбира се, ще му бъде по-трудно, той ни е момче избухливо, а ние с тебе сме хора кротки, сдържани, така че номерата на Русанов няма да ни отклонят от правия път. Ти вече видя ли се с него?

— Не съм имал тази възможност — позасмя се Лесников. — Той се обади по телефона, представи се, уговорихме се да дойде към четири часа. Искаш ли да присъстваш?

— Ами… не. — Настя тръсна глава. — За какво ми е той? Хайде оправяй се сам, Игорьок, бива ли?

— Защо?

— Защото това ще бъде нецелесъобразно — обясни Настя. — Ако ние с теб очакваме от него подмолни действия и недобросъвестност, трябва да се въоръжим предварително. Ти сега ще се запознаеш с него, ще го видиш що за птица е, как е настроен. Още не знаем какъв тон, какъв стил на общуване трябва да изберем за него, не е изключено вариантът, който ще избереш ти, да се окаже погрешен. Тогава аз ще се преустроя съответно и ще се включа в работата. А ако сега застанем пред него и двамата, ако и двамата подхванем неправилен тон, вече няма да имаме път назад. Съгласен ли си?

Игор не успя да отговори, защото вратата рязко се отвори и на прага на кабинета се появи полковник Гордеев. След него влезе строен, среден на ръст човек с фино, интелигентно лице и очила със скъпа метална рамка. Стъклата на очилата бяха светли, а не тонирани, което — неизвестно защо — веднага хареса на Настя.

— Запознайте се — сухо произнесе Гордеев. — Капитан Лесников, Игор Валентинович. Майор Каменская, Анастасия Павловна. А това е подполковник Русанов, Сергей Георгиевич, от Главното управление за борба с икономическите престъпления. Приемете го приятелски.

С тези думи Житената питка — Гордеев рязко се обърна и излезе в коридора. За някакъв миг в стаята увисна неловко мълчание.

— Моля да ме извините, че дойдох малко по-рано — виновно каза Русанов. — Заети ли сте? Ако искате, аз да почакам някъде?

Настя гледаше неопределено към тавана, като се стараеше погледът й да не среща нито очите на госта, нито тези на Игор. Дявол да го вземе, какъв лош късмет! Интересно — дали Русанов е чул края на разговора им или не?

— Не, ние вече ви очаквахме — каза без усмивка Лесников. — Да отидем в моя кабинет.

Игор отведе Русанов, а Настя остана в своя кабинет, продължи да се рови в бележките си, очаквайки с интерес как ще мине първата среща на Игор със служителя от министерството.

По навик веднага започна анализа си, като го раздели на две части: ако това, което бе видяла, съответства на действителността, и — ако то е преструвка, параван, лъжа. Единствената реплика на Русанов, произнесена с виновен тон, можеше да говори за плахост и стеснителност или може би за излишна деликатност. Самият факт, че служител на министерството бе дошъл при обикновени детективи от „Петровка“ не просто навреме, а дори по-рано от определения час, говореше красноречиво. Но ако това е бил добре премислен спектакъл, тогава опасенията й не са били напразни. С очите и ушите на Русанов министерството ще наблюдава хода на разкриването на убийството и ако този ход не се хареса на министерството, оттам ще се опитат да го променят пак чрез Русанов. Или ще започнат да пречат на оперативните работници от „Петровка“, или изобщо ще поемат сами делото — и тогава край! Кой днес би останал крайно изненадан от едно неразкрито убийство? Едно повече или едно по-малко — много важно…

3.

— Хайде да си говорим на ти — веднага предложи Русанов. — Така е по-лесно. — Двамата седяха в кабинета, който Игор заемаше с още един служител, но в момента той — за щастие — отсъстваше. — Сега ще ти разкажа всичко, което знам за Димка Платонов. Разбираш ли, сигурен съм, че не е извършил убийството, но го познавам от толкова много години, че като нищо може и да греша. Човек гледа на стария си приятел с други очи, съгласен ли си?

Игор мълчаливо кимна. Русанов му хареса веднага, но вродената му предпазливост го караше да търси в думите на служителя от министерството нещо скрито.

— Доколкото познавам Димка, той винаги е бил честен човек — започна Сергей. — Случвало се е да върши глупости, да бъде неблагоразумен, често е грешил, впрочем не по-често от кой да е човек. Но винаги е бил честен. За да не си мислиш, че гледам да защитя приятеля си, ще ти кажа веднага: давам си сметка, че съм виждал само онази страна на Дмитрий Платонов, която самият той е обръщал към мен. Имал ли е друго лице и ако е имал, какво е то — не мога да знам. Това първо. Сега второ. Знаеш ли, че Дмитрий има любовница?

— Знам — каза Игор. — Вчера разговарях с нея.

— А знаеш ли, че тя ми е сестра?

— Направи ми впечатление, че имате еднакви фамилни имена — уклончиво отвърна Лесников.

— Е, сега ти казвам. Елена е моя родна сестра и аз много я обичам. Те имат връзка много отдавна и аз искам ти да ме разбереш: не бих допуснал това, ако смятах, че Димка е непочтен и недостоен човек. Всичко хубаво, което ти говоря за него, го говоря абсолютно искрено, а не за да го защитавам и да премахна подозренията спрямо него. Аз, Игор, съм видял и патил човек, започнах работа още при Шчолоков, така че съм много добре трениран по плуване в подводни течения. И сега прекрасно разбирам какви мисли се въртят в главата ти. На твое място и аз щях да мисля същото. Затова нека веднага поставим всички точки и останалите препинателни знаци в отношенията си.

Те седяха на „Петровка“ до късно. Когато заключваше вратата на кабинета си, Игор Лесников с изненада си помисли, че отдавна не бе изпитвал такава лекота при общуването с човек, с когото се е запознал току-що. Подполковник Русанов определено много му бе харесал.

4.

Свечеряваше се, а Платонов още не бе намерил каквото търсеше. Той разбираше, че вероятно вече е обявен за издирване, тъй че е безполезно да се опитва да напусне града. Пък и не искаше да го напуска. Планът му беше не просто да се скрие, а да се опита да разбере какво точно се е случило. За тази цел нямаше смисъл да напуска Москва.

Методът му беше проверен и никога не го бе подвеждал. Дмитрий Платонов търсеше жена, която би се съгласила да му помогне. Стереотипът на действията му бе изработен отдавна, още докато учеше в милиционерската школа, когато тях, зелените ученичета, ги тренираха в умения да се запознават, да влизат в контакт и да измъкват информация от всеки срещнат. Още тогава той най-успешно осъществяваше контакт с жени. Никой, включително и той самият, не знаеше какво особено намират у него жените, та веднага започват да му вярват, но определено притежаваше такова особено нещо, и то в изобилие. Той умееше и да ги гледа нежно, и да се усмихва обаятелно, и на гласа си придаваше кадифено–велурен оттенък, а и думите, които произнасяше с този глас, бяха правилните, нужните, пред които беше невъзможно да се устои. Колеги се опитваха да го копират — нищо не излизаше. Уж повтаряха всичко след него, точ в точ — резултат никакъв. Явно у Димка Платонов имаше нещо неосезаемо, невидимо, нечуто, но действащо безотказно. Може бе онази прословута днес сексуалност?

За да осъществи замисъла си, на Платонов сега му трябваше жена, надхвърлила четирийсетте, самотна и интелигентна. Все още не трябва да е решила, че й е минало времето, трябва да й се иска да я харесват, но, от друга страна, не бива да бъде: първо, привлекателна, и, второ, с постоянен мъж край себе си. Още от сутринта Дмитрий обикаляше града, разглеждаше жените по улиците, в магазините, в тролеите и автобусите, заговаряше някои, запознаваше се, но днес не му вървеше. Навремето успяваше да реши подобен проблем само за два-три часа. Днес бе пропилял цели осем, но така и не бе намерил каквото му трябваше. Беше ужасно уморен и гладен. Опасно беше да се движи из града и вече привечер напрежението започна да се обажда чрез болки в сърцето и внезапни леки световъртежи.

Застанал прав във вагона на метрото, той стисна пилона и притвори очи, та поне за малко да се отпусне и да си почине. Сега хората се прибират от работа, това е последната му надежда да намери прилична самотна жена. По-късно жените от тази категория вече ще си седят вкъщи и в транспорта и по улиците той ще може да срещне само такива, които отиват на среща, и естествено жени, придружени от мъже. „Хайде давай, давай — пришпорваше се мислено Платонов, — отвори си очите и продължавай да работиш, не бива да пропускаш нито минута. Миналата нощ прекара на едно хитро място, абсолютно безопасно, но то може да се използва само веднъж. Ако не намериш жената, която ти трябва, няма да имаш къде да нощуваш и ще те хванат за нула време. Хайде, Митя, съживи се, недей да спиш!“

Отвори очи и бавно заразглежда пътуващите във вагона жени. Тази не става, и тази също… Той премести погледа си към следващата пътничка и мигновено го заля гореща вълна. Огромни тъмни очи го гледаха от упор. Стори му се, че този поглед буквално прогаря кожата му.

Жената беше много по-млада от необходимото, сигурно беше на около трийсет. И освен това беше красива — предизвикателно, смайващо красива. Тя гледаше Платонов и му се усмихваше. Дмитрий замижа, надявайки севидението да изчезне. Когато отново отвори очи, жената още стоеше с лице към него и му се усмихваше. Държеше се за пилона и Платонов не можеше да види има ли на ръката й венчална халка. Сякаш отгатнала мислите му, непознатата смени позата си и сега Платонов ясно виждаше тясната й длан с дълги тънки пръсти. Не носеше халка.

Прекалено млада беше. Прекалено красива. Прекалено… Но боже мой, колко беше уморен!

Влакът намали скорост, наближаваше спирка. Дмитрий бързо си проби път до жената и докосна рамото й.

— Слизаме — тихо издума той и едва забележимо я побутна към изхода.

Жената се усмихна и безмълвно се подчини.

На перона той, без да продума, я хвана под ръка и я заведе до една пейка, но не седна, само остави куфарчето си и мълчаливо се втренчи в лицето й. После си позволи бавно, внимателно да промени израза си, да се усмихне.

— Какво направихте с мен? — тихо попита той.

В същата секунда се чу громоленето на навлизащия в станцията влак и Платонов се приближи плътно до жената, толкова плътно, че почувства аромата на кожата й, доловим през аромата на парфюма.

— Нищо. Нищо не съм направила с вас — отговори жената, продължавайки да го изгаря с тъмните си очи.

— Да не сте магьосница?

— Не, библиотекарка съм.

— Защо тогава полудявам, когато ме гледате така?

— И аз мога да ви попитам същото. Защо ви послушах, когато казахте, че слизаме? Аз трябваше да сляза след три спирки, а не тук. Може би причината е у вас, а не у мен?

— Бързате ли? — попита Платонов, който още не смееше да повярва в късмета си.

— Не.

— Очаква ли ви някой?

— Не, никой не ме очаква.

— Значи мога да ви поканя на вечеря?

— Разбира се.

— Казвам се Дмитрий.

— А аз — Кира.

5.

Той я заведе в едно малко ресторантче на „Ординка“. Някога тук имаше мръсна и смрадлива пивница, разположена в избеното помещение, до което водеха тесни каменни стъпала. Сега тези стъпала бяха единственото, което напомняше за пивницата. Вътре всичко бе ремонтирано и декорирано с много добър вкус и грижовност, младичките сервитьорки се усмихваха приветливо и нямаше молба, на която биха отговорили с „не“ (естествено — ако молбата се отнасяше за менюто). Една от сервитьорките имаше дебела плитка, чийто край при движение докосваше задната част на коляното й, и всичко това правеше цялото заведение да изглежда уютно и някак домашно.

Платонов помогна на Кира да си свали шлифера и с удоволствие се убеди, че фигурата й наистина е хубава. Зарадва го и обстоятелството, че жената беше облечена в елегантен, и то доста скъп костюм. Той си помисли, че ако една библиотекарка ходи на работа с такъв костюм, значи библиотеката е единственото място, където тя ходи. Ако освен скучното ежедневие имаше в живота си и ярки вечери, тя нямаше да си купува такива костюми. За работа — нещо по-обикновено, поовехтяло, от по-миналата година. За вечерите — някакви парцалки от суперекстра категория, с цепки, оголен гръб, шалвари, с една дума — някаква екзотика. Знаеше, че жените правят така доста често. А ако една жена си купува скъп делови костюм, който много й отива, и ходи с него на работа, значи принадлежи точно към онзи тип жени, какъвто той търсеше.

— Ще пиеш ли нещо? — попита я и отвори менюто.

— Може би съвсем малко коняк, един пръст.

Момичето с фантастичната плитка прие поръчката, Платонов запали цигара, подпря брадичка на дланите си и впери поглед в новата си позната.

— Е, и какво мислиш сега, какво според теб се случи с нас? — попита той.

Ситуацията се развиваше с лекота, по изпробван сценарий, който Платонов бе разигравал много пъти и го знаеше наизуст. Най-важното е — минимум лъжи, казваше си той. Макар да не са по-умни от мъжете, жените са по-проницателни, те може да не схванат лъжата, да не проумеят измамата, но рано или късно непременно ще почувстват престореността.

Кира се усмихваше и продължаваше да го гледа от упор. Платонов си помисли, че косата й има същия цвят като косата на Лена, само че на Лена беше гладка и събрана на кокче отзад, а Кирината беше буйна, къдрава, спускаща се на красиви вълни по раменете и гърба. И очите им бяха еднакви, но Ленините излъчваха топлина и нежност, а Кирините — огън и страст.

— Ще ти кажа честно: онова, което се случи с нас, се случи много ненавреме — започна да играе най-отговорната сцена от своя сценарий Платонов. Максимум съсредоточаване, всички думи, жестове и погледи трябва да бъдат точни, за да не подплаши жената. — Такова нещо се случва далеч не с всеки човек и аз имах късмет, че успях да го преживея. Винаги съм мислил, че това е книжна лъжа, никога не съм вярвал, че е възможно да се случи и така: погледнеш една жена — и си загубен. И сега аз съм загубен. Говоря някакви глупости, но това е, защото под твоя поглед започвам да разсъждавам зле. А в момента ми се налага да разсъждавам добре, трябва да запазя ясния си разсъдък — инак съм обречен.

— Защо? — попита най-сетне тя. През последните десет минути това бе единствената дума, която произнесе.

— Защото имам неприятности и самият аз не съм съвсем наясно как ще се отърва от тях. Много, прекалено сериозни неприятности — и именно затова трябва да запазя способността си да разсъждавам трезво и бързо да вземам решения. А когато ти ме гледаш, започвам да се разтапям и да се разливам във всички посоки. Между другото — защо ме гледаш така? Или погледът ти си е такъв по природа и гледаш всички по този начин?

— Не, само теб — спокойно отговори Кира. — Ти ми хареса. Честно казано, хареса ми още по-рано, преди няколко дни. Караше маслиненозелен мерцедес по Ленинския проспект. Нали беше ти?

— Аз съм бил — учудено потвърди Дмитрий. — Беше преди седмица, в петък.

— Точно така — кимна тя. — А аз се возех в автобуса пред теб, стоях до задния прозорец и гледах колата ти. После се загледах в лицето ти. А днес просто те познах.

„Не лъже — помисли си Платонов. — Миналия петък наистина не карах моята жигула, а взех мерцедеса на Валентина. И наистина тръгнах от «Житная» по Ленинския проспект, защото трябваше да отида до улица «Мосфилмовская». Виж ти каква среща!“

— По-добре да не ме беше познала — с добре изигран патос каза той. — Аз не биваше да те заговарям, сега разбирам, че те подлагам на излишен риск. Просто съвсем си изгубих ума, като гледах очите ти…

Тук винаги следваше изразителна пауза, по време на която партньорката по сцена имаше възможност да покаже истинските си подбуди и намерения. Ако например след като бе огледала Платонов по-внимателно и бе поговорила с него, жената бе започнала да се разкайва, задето толкова прибързано си е позволила да завърже случайно улично запознанство, на това място тя имаше прекрасната възможност да се отдръпне.

— А дали аз не бих могла да ти помогна? — попита Кира, с което предреши съдбата си най-малко за месец напред.

В девет от десет случая избраните от Платонов жени запълваха паузата именно с тази реплика и Кира не направи изключение.

6.

Виталий Василиевич Сайнес изключи телевизора и леко ухилен, си помисли, че гласността си има положителните страни. Мигар по-рано можеше дори да си помисли, че ежедневните новини от криминалната хроника ще стигат до широката общественост и няма да са нужни някакви специални хитрости, за да получиш необходимите ти сведения? Ако следеше внимателно телевизионните новини и съобщенията по радиото, човек можеше да научава маса полезна информация. Ето например в Московска област се е появил стрелец, който уцелва безпогрешно. Много полезен човек. Във връзка с изострянето на ситуацията, което започна, когато оперативният работник от Министерството на вътрешните работи Платонов започна да се набърква в работите им с приборите и златото, такъв стрелец никак няма да е излишен. Още тази вечер Сайнес ще даде команда да му го намерят. Всъщност и без това вече го търси милицията, тя ни е добре обучена и старателна, хората на Сайнес не биха могли да свършат по-добре тази работа. Смисълът на задачата ще бъде те да проследят как ченгетата ще търсят този стрелец, а щом се появи някаква светлинка, да се затичат пред тях, да пипнат това момче и да им го отнемат под носа. Слава богу, все още има хора, които могат да го направят.