Племенницата на сомнамбула

ГЛАВА XVIII

Буквите, изписани върху фасадата на магазина, бяха сравнително нови. „ПЕЗЛИ — ЖЕЛЕЗАРСКИ СТОКИ“ гласяха те. Всичко останало в магазина бе старо. Върху прашната сива витрина беше направен опит да бъдат изложени нови неща върху стар фон. Комплект инструменти бяха наредени в геометрична форма върху зелено сукно, с цел да изпъкнат вещите, но те носеха непогрешими белези, че бяха излагани доста време и преди това.

Пери Мейсън влезе. Видимо нова електрически инсталация разпръскваше блестящи потоци върху рафтовете, но мрачните стени попиваха светлината и за окото оставаха само сиви петна.

Боб Пезли излезе с бодри крачки от малката кантора в задната част на магазина. Когато достигна обаче така близо, че да познае адвоката, стъпките му станаха явно колебливи, после се поизпъчи и отправи пресилена усмивка в знак на поздрав към посетителя.

— Как сте, мистър Мейсън? Наистина това е удоволствие за мен!

— Здравейте, Пезли! Хубаво кътче сте си уредили тук.

— Наистина ли мислите така? Радвам се, че ви харесва.

— От колко време сте тук?

— Не много отдавна. Успях да го получа евтино на публична продажба. Сега се мъча да се отърва от някои стари стоки. Имам намерение по-нататък или да се преместя, или да променя всичко изцяло.

— Да го дадете под наем?

— Да, и то при доста изгодни условия. Досега обаче все не мога да уредя нищо със съпритежателя. Всеки случай имам право да извършвам промени и подобрения за своя сметка.

— Ще започвате ли скоро?

— Веднага щом успея да се отърва от старата стока и събера пари.

— Е, и как върви?

— Добре. До около един месец ще уредя голяма разпродажба, но засега все още не зная с какво разполагам тук. Все още не е извършена истинската инвентаризация. Тук бе така тъмно, че, бога ми, не мога да си представя как клиентите са успявали дори да влязат. Монтирах ново осветление, но всичко някак си е все пак мрачно.

Пезли се огледа внимателно и понижи глас.

— Какво ще кажете за ножа?

— Отличен. Точно това, което исках.

Пезли тъпчеше плахо и неловко.

— Какво става с вас? — попита Мейсън.

Пезли поклати отрицателно глава.

— Виждал ли сте годеницата си, Хелън Уорингтън?

— Снощи. Защо? Нещо не е и ред ли? — той обаче не поглеждаше Мейсън.

— А да сте виждал мис Хамър наскоро?

— Не.

— А Харис?

Пезли се изчерви.

— Имате ли някакво особено основание да ме разпитвате за него?

— Просто така, питам.

— Не, не съм го виждал.

— Добре. Тогава кого сте виждал?

— Какво искате да подметнете?

Мейсън постави бащински ръка върху рамото на младия човек.

— Вижте какво, Пезли. Нещо не е в ред. Що е то?

Пезли се поколеба за миг, а след това произнесе глухо:

— Нищо — и после се дръпна небрежно, така че ръката на адвоката падна от рамото му. Маниерът му се измени.

— Струва ми се, че ме баламосвате — каза бавно Мейсън. — Какво мислите по този въпрос, а?

Очите на Пезли пламнаха.

— По дяволите, абсолютно нищо. Пък и аз все още не зная за какво сте дошъл тук?

— Да сте говорил с някого за ножа? — попита небрежно Мейсън. Гласът му звучеше едва ли не весело.

— Я ми кажете за какво слухтите?

— Ей така. Искам да узная.

Пезли стоеше, безмълвен.

— Та, разговарял ли сте? — повтори Мейсън въпроса си.

— Не мога да ви отговоря.

— Защо пък да не можете?

— Понеже… понеже не мога.

— Хелън Уорингтън ли ви каза да мълчите?

Пезли не отронваше ни дума.

— Не правете такава мистерия от тези празни работи — засмя се Мейсън. — Сержант Хъкъм е посветен, така че не виждам смисъл да мълчите.

Лицето на младия човек изразяваше учудване, когато запита:

— Нима ви знаете?

— Какво, за сержанта ли?

— Да.

— Разбира се, знам. Той ми каза…

Мейсън извади табакера, отвори я и я поднесе на събеседника си. Двамата запушиха.

— Хъкъм е умен полицай — подхвърли адвокатът. — Не изтърва нищо.

— Съгласен съм, не пропуска нищо.

— Как е разбрал за ножа? Каза ли ви?

— Не.

— Дадохте ли му писмени показания?

— Вижте какво, струва ми се, че не бива да разисквам този въпрос с вас.

— О, Хъкъм не би дал пет пари, ако ми кажете.

— Напротив. Счита, че тъкмо вие не трябва да знаете тези неща.

Мейсън повдигна учудено вежди.

— Защо? Не ми е ясно как би се осъществило това, щом като ги зная.

— Да, но той мисли, че не ги знаете.

Адвокатът прикри с ръка една прозявка.

— Глупости, Пезли. Ако питате мен, всичко е наред, но като не искате да говорите, не говорете.

— Ето какво, следвам само дадените ми инструкции. Поставихте ме под подозрение, мистър Мейсън.

Лицето на Мейсън изрази истинско учудване.

— Аз, какво?!

— Поставихте ме под подозрение.

— Нищо подобно. Та вие имате право да продавате стоката си на всекиго!

— Сержантът не гледа на въпроса по същия начин.

— Сержантът да върви по дяволите — каза нехайно Мейсън. — Нека иде да се удави. Да не би да ви е съдружник в магазина?

— Не.

— Е, тогава какво ви безпокои?

— Той казва, че това вмъква и Хелън вътре.

— Той е лъжец — отбеляза развеселен Мейсън. — Никой не вмъква Хелън в нищо.

— Но аз ви дадох ножа, с който искахте да подмените…

— Да подменя!? Какво?!

— Ами как, другия нож.

Адвокатът поклати глава в знак на пълно отрицание с тържествен израз на лицето си.

— Та аз не съм имал намерение да подменям никакъв нож!

— За какво го искахте тогава?

— Само за да проведа един експеримент. За да го извърша, ми трябваше нож със същата големина и външен вид като този, с който бе убит Рийз.

— Какъв беше този експеримент?

Мейсън смукна бързо и дълбоко от цигарата си, сякаш бе готов в следващия миг да се впусне в подробни обяснения, но замълча, издиша дима и поклати бавно глава.

— Не. Мисля, че не би било правилно да ви казвам. Съвсем не ми се ще да се доверявам на сержант Хъкъм, а той сигурно ще ви разпита. За вас ще бъде много по-добре да му заявите, че не знаете нищо, отколкото че знаете, но сте се заклели да не издавате тайната. Сержантът понякога е малко по-невъздържан и може да сметне, че не искате да сътрудничите с него, и то специално ако си в тълпи, че не е изяснил все още защо сте ми продал ножа. Надявам се, Пезли, че не ви е тормозил много, а?

— Не, но ме раздразни и малко разтревожи.

— Разтревожил ви?

— Да. Подметна ми нещо, че стореното от мен можело да се окаже и углавно престъпление.

Мейсън се засмя искрено.

— Не допускайте полицейски сержант да ви учи на законност. За тези неща слушайте юриста. Никога няма да ви подведа да извършите беззаконие.

— Много добре. Снехте планина от раменете ми. Тревожех се не за себе си, а за Хелън.

— Забравете. Впрочем бих искал да получа малко повече от тия ножове.

— Малко повече!?

— Може би половин дузина. Бихте ли се свързал с производителя, за да ми ги доставите?

— Предполагам, че мога.

— Ще ви отнеме ли много време?

— Надявам се да ги намеря у някой търговец тук в града.

— Тогава тръгвайте — посъветва го Мейсън, като измъкна сноп банкноти от джоба си и постави две по двадесет върху тезгяха. — Предполагам, че тези две ще покрият цената и някои допълнителни грижи, ако се появят.

— Ще изразходвам само толкова, колкото струват, но преди това се налага да поискам разрешение от сержант Хъкъм — измърмори бързешком Пезли.

— Да не би той да е нещо като ортак?

— Съвсем не е.

— Не виждам защо да не можете да продавате без разрешение от полицая?

— Защото нареди да му съобщавам всичко, което кажете вие. В противен случай щял да бъде принуден да ми отвори доста грижи около този нож.

Мейсън се разсмя от сърце.

— Добре тогава. Действувайте. Телефонирайте му и му кажете, че съм ви посетил и поръчал още половин дузина от същите ножове. Не му казвайте все пак какво съм говорил за него. Може да не му се понрави. Кажете му само, че пристигнах и поисках още ножове. Ако постъпите така, не ще ви се налага да му разказвате, че сме разисквали неговото посещение при вас. Особено момче е и това може да не му се хареса.

— Добре — съгласи се с готовност Пезли. — Ще постъпя точно така.

— Ако и аз го видя, не ще споменавам, че е ставало дума за него… Добре, а сега да си вървя. Надявам се, че не ви обезпокоих чак толкова?

— Дори никак, мистър Мейсън.

— И не ще бъде трудно да ми доставите тази половин дузина?

— Съвсем не.

Мейсън се сбогува. От аптеката на ъгъла позвъня в кантората си.

— Дела да е там?

— Не, мистър Мейсън, замина за хотела. Имам телефонния й номер.

— Дай ми го!

След като го записа, позвъни в хотел „Лафит“, попита за мис Стрийт от стая 609 и след малко чу гласа й.

— Хъкъм идвал ли е в кантората, Дела?

— Не, защо?

— Напомпвал е Пезли относно ножа.

— Така ли? И какво му е казал Пезли?

— Изплюл камъчето.

— Но какво е разбрал сержантът преди това?

— Тъкмо това искам да разбера и аз.

— Една Хамър положително не би му казала!

— Така трябва да се допуска.

— Ще си навлечете ли с това някаква беля, шефе?

— Не зная, но взех контрамерки, като направих така, че цялата случка да изглежда съвсем объркана.

— По какъв начин?

— Като наредих да ми се достави още от същата стока. Как стоят нещата при теб?.

— Всичко върви чудесно.

— Срещна ли се вече с жената?

— Да. Имахме приятен разговор, едновременно интимен и официален. Нали знаете как — остри нокти под мека лапичка.

— Отлично! А срещна ли се и с мъжа?

— Не, но и то ще бъде скоро.

— Продължавай така. Ще ти се обадя, ако има нещо ново.