Племенницата на сомнамбула

ГЛАВА VI

Облечен в пижама, Пери Мейсън се бе изправил до прозореца на спалнята и съзерцаваше пациото, обляно в лунна светлина.

Голямата къща, построена във форма на буква П, ограждаше постлано с плочи пацио, чиято източна част бе преградена с кирпичена стена, висока три-четири метра.

Д-р Келтън, огънал едното от двете еднакви легла с огромната си маса, разтърка очи и се прозина.

Мейсън разглеждаше храсталаците, хвърлящи тъмни сенки, фонтана, който сякаш плискаше разтопено злато в топлата нощ, засенчените беседки, раираните навеси и чадъри и разпръснатите градински масички.

— Очарователно място! — промълви той.

— Не бих го взел даже и даром — прозина се отново Келтън. — Твърде огромно, твърде масивно. Замъкът трябва да е замък, както и бунгалото да си е бунгало. Тази работа, да се построи хотел около едно прекомерно голямо пацио, прави нещата да изглеждат не на място.

Като се усмихна към доктора, Мейсън отбеляза:

— Разбирам. Ти прекара една не дотам приятна вечер.

— Вярно, но все още не мога да разбера защо, дявол да го вземе, не ме остави да си отида вкъщи, след като оформих впечатленията, си относно Кент.

— Забравяш, че утре сутринта трябва да станеш и да изпратиш новобрачната двойка.

— Само не аз — Келтън поклати глава. — Ще си стоя тук. Практикувал съм достатъчно време медицина, та да се науча да ценя съня си, когато мога да го имам. Не ще се надигам в никаква сутрин и не ще изпращам никаква брачна двойка до никакъв самолет.

— Не бъди такъв проклет песимист. Ела да хвърлиш поглед на това пацио, заляно от лунна светлина, Джим, красиво е.

Д-р Келтън се изпъна в леглото така, че пружините изскърцаха.

— Приемам думите ти, Пери, но лично на мен това място не ни допада. Тази проклета къща ще ми харесва много повече, когато не съм вече тук.

— Тревожиш се, че някой може да забие кухненски нож в гърба ти?

Като не успя да прикрие друга прозявка, Келтън каза:

— За бога, угаси светлината и лягай. Докато слушах вашите адвокатски разправии, така ми се доспа, че…

Чу се леко драскане по облицовката на вратата. Келтън се изправи в леглото като ужилен и прошепна:

— Какво е пък това сега?

Сложил пръст на уста, Мейсън го накара да замълчи.

След миг драскането се повтори.

— Звучи така — усмихна се Мейсън, — като че ли някой с готварски нож в ръка стои отвън, Джим.

Той доближи вратата, открехна я леко и остана изненадан.

— Вие?!

— Е, пуснете ме да вляза! — прошепна дрезгаво Една Хамър.

Мейсън отвори и Една, облечена в прозрачна нощница, се плъзна в стаята крадешком, затвори вратата и превъртя ключа в ключалката.

— Какво значи това? запротестира д-р Келтън.

— Мислех, че сте заминала за Санта Барбара — отбеляза Мейсън.

— Не се правете на глупав! Как мога да замина, когато знам, че вуйчо може да тръгне пак да се разхожда заспал, а и това пълнолуние!

— Тогава защо не казахте по-рано?

— Защото нямаше как. Вие с вуйчо искахте Хелън Уорингтън да помогне на вашия човек там. Естествено тя не би се съгласила да тръгне, ако не ида и аз. Бих могла да й обясня, но внезапно се появи и Боб Пезли, а той само ако си помисли, че Хелън се е съгласила да пътува сама с Джери… е, би го убил.

— И все пак не ми е съвсем ясно, защо не бихте могли да заявите открито, че не можете да заминете.

— Не исках да пробудя съмнения у вуйчо. Би разбрал, че пак нещо не е в ред около неговото състояние.

— И какво направихте?

— Излязох до колата и обясних на Джери и Хелън как стоят нещата. Те проявиха истинско разбиране.

— Представлява ли това някакво основание — намеси се д-р Келтън — вие двамата да се премените в нощни одеяния и да провеждате съвещания в стаята, където трябва да спя?

Тя го изгледа, после му се усмихна.

— Не бойте се. Не ще ви ухапя. Налага се само мистър Мейсън да бъде с мен, докато заключим вратата на вуйчовата спалня и чекмеджето на бюфета.

— Защо да не можете да сторите всичко това сама? — попита Мейсън.

— Защото ако се случи нещо, бих искала да ми бъдете свидетел.

— Аз бих бил лош свидетел. Д-р Келтън е съвсем подходящ за тази цел. Ставай, Джим, и помогни на момичето да заключи.

Отговорът на Келтън бе глухо ръмжене.

— Върви по дяволите, Пери Мейсън, и ме остави да спя!

— Нямам халат у себе си — обърна се Мейсън към Една, — редно ли е да обикалям къщата по чехли и пижама?

— Защо не? Всички спят.

— Ако вие нямате нищо против, добре. Да вървим.

Тя отключи вратата, огледа коридора в двете посоки и тръгнаха безшумно, съпровождани само от лекото шумолене на коприната на нощното й облекло. Доведе Мейсън до вратата на вуйчовата си спалня и тук коленичи пред ключалката. Внимателно, като се стараеше да не предизвика и най-малък шум, тя постави ключа на мястото му и започна да го превърта бавно, докато се чу едва доловимото щракване от езика на бравата. Като се насочи към вътрешното стълбище, Една кимна на адвоката да я следва. Едва горе тя въздъхна.

— Смазах предварително добре бравата, така че всичко мина гладко.

— А вуйчо ви няма ли ключ?

— О, да, но едва ли би го извадил от джоба си, та да отключва, ако спи. Сомнамбул, знаете, не би сторил това.

— Как стои работата с бюфета?

— Само аз имам единствения ключ от чекмеджето. Една извади малко фенерче, освети пътя до бюфета и постави ключ в най-горното чекмедже.

— Целият ли готварски комплект е на мястото? — запита Мейсън.

Тя кимна утвърдително и ключът щракна.

— Така съм доволна, че дойдохте тази нощ у нас. С вас на човек му е леко. Даже вуйчо е вече по-добре. Чувствувам се уверена, че ще спи добре тази нощ и не ще тръгне по сомнамбулни разходки.

— Е да, но аз ще държа стаята си заключена. Тя се притисна здраво о ръката му.

— Не ме плашете, иначе ще доведа до шок вашия приятел, доктора, като остана цяла нощ в спалнята ви.

Мейсън се засмя и я последва обратно по стълбището. Когато стигнаха пред стаята му, той натисна дръжката и се усмихна.

— Джим ме е изпреварил. Заключил е след нас.

— Вероятно — изкиска се тя тихо — той се бои и аз да не тръгна заспала.

Мейсън почука леко и след миг подът заскърца под тежестта на едрото тяло, крачещо по чехли. После бравата щракна и вратата започна да се отваря.

Една избута Мейсън настрана, издаде напред глава и приглушено извика:

— Б-уу-у!

Секунда по-късно пружините на Келтъновото легло изтрещяха. Мейсън последва Една в стаята. Тя се приближи до доктора.

— Да не би и вие да ходите насън, д-р Келтън?

— Не — помъчи се да се ухили той, — но хъркам адски, ако това ви интересува.

— О, чудесно! Мисля си какъв симпатичен сомнамбул става от вас. Можете да се движите и в мъгла, издавайки тези сигнали.

След това се обърна, плъзна пръсти по ръкава на Мейсъновата пижама й произнесе с чувство.

— Толкова съм ви благодарна! С вас е така хубаво!

И изхвръкна през вратата с шумоленето на трепкаща коприна зад себе си.

Джим Келтън отрони тежка въздишка.

— За бога, Пери, заключи тази врата и я дръж заключена. Тази жена вие за плячка.