По-широко поле за борбата

1

В петък вечерта бях поканен на купон у един колега от службата. Бяхме поне трийсет души, все средни кадри на възраст от двайсет и пет до четирийсет години. По едно време някаква патка започна да се съблича. Свали си тениската, след това сутиена, после и полата, като през цялото време правеше невероятни физиономии. Няколко секунди се повъртя по пликчета, след което започна да се облича, понеже не виждаше какво друго може да прави. Впрочем тя не спи с никого — затова поведението й е толкова абсурдно.

След четвъртата чаша водка доста ми прилоша и се наложи да се излегна на купчина възглавнички зад канапето. Малко след това две момичета се настаниха на въпросното канапе. И двете въобще не бяха хубави — всъщност това са дежурните дропли. Ходят да се хранят заедно и четат книги за развитието на говора при детето или нещо от този род.

Двете веднага почнаха да коментират новините на деня, как едно момиче от службата дошло на работа със страшно „миниатюрен“ минижуп — направо й се виждал задникът.

Мнението им по въпроса ли? Ами било чудесно. Силуетите им, странно уголемени, се очертаваха като театър на сенките върху стената над мен. Гласовете им сякаш идваха свише, малко като Светия Дух. Всъщност изобщо не бях добре — това беше ясно.

Цели петнайсет минути ръсиха тъпотии. Имала право да се облича, както си искала, това въобще не било от желание да съблазнява пичовете, искала просто да си се чувства добре, да се харесва на себе си и прочее. Последни злокобни останки от провала на феминизма. По едно време дори произнесох тези думи на глас: „Последни злокобни останки от провала на феминизма“. Но двете не ме чуха.

Аз също бях забелязал въпросното момиче. Как да не го видиш. Че дори и шефът се беше надървил.

Заспал съм преди края на разговора, но ме споходи мъчителен сън. Двете дропли се държаха под ръка в коридора, който се простира от единия до другия край на службата, маршируваха с високо вдигнат крак и пееха гръмогласно:

Момичето с минижупа стоеше в рамката на отворена врата, но този път беше с дълга черна рокля, тайнствена и строга. Гледаше ги с усмивка. На раменете й беше кацнал огромен папагал, който всъщност бе шефът. От време на време тя го галеше по перата на корема небрежно и същевременно умело.

Когато се събудих, установих, че съм повърнал върху мокета. Купонът беше към края си. Скрих повърнята под купчина възглавнички и станах, за да се опитам да се прибера у дома. Тогава забелязах, че съм си изгубил ключовете за колата.

2 Сред Марселовци

По-следващият ден беше неделя. Върнах се в квартала, но пак не можах да си намеря колата. Всъщност не помнех къде съм паркирал — всичките улици ми се струваха еднакво подходящи за тази цел. Улица „Марсел Самба“, „Марсел Дасо“… много Марселовци. Правоъгълни блокове, в които живеят хората. Силно усещане за идентичност. Но къде ли беше колата ми?

Както си ходех из тези Марселовци, постепенно заради колите и нещата от този свят ме обзе някакво чувство на умора. Откакто бях купил моето „Пежо-104“, си бях имал само неприятности: множество непонятни ремонти, няколко ожулвания… Разбира се, шофьорите насреща разиграват спокойствие, вадят формуляр за констативен протокол по взаимно съгласие, казват: „Окей, разбрахме се“; всъщност обаче в очите им се чете омраза — много е неприятно.

Пък и ако се замислим, ходех на работа с метрото. Вече не пътувах никъде през уикендите поради липса на подходяща дестинация. За отпуските най-често се насочвах към груповите екскурзии, понякога към ваканционни клубове. „За какво ми е тази кола?“ — повтарях си нетърпеливо, свивайки по улица „Емил Ландрен“.

И ето че едва когато излязох на авеню „Фердинан Бюисон“, ми хрумна да подам сигнал за кражба. В наши дни се крадат много коли, най-вече в близките предградия. Случката щеше да бъде лесно допустима и възприета както от застрахователната компания, така и от моите колеги. Защото как да призная, че съм си изгубил колата? Би било непредпазливо — веднага щяха да ме вземат за шегобиец и дори за ненормален или за палячо. С тия работи шега не бива — именно в такива ситуации другите си създават мнение за теб, завързват се и се развързват приятелства. Познавам живота, имам представа. Да признаеш, че си изгубил колата си, означава на практика да се отлъчиш от обществото. Така че я по-добре да я обявя за открадната.

По-късно вечерта самотата ми стана болезнено осезаема. По кухненската маса се въргаляха листове, леко изцапани с риба тон по каталонски на фирмата „Сопике“. Върху тях бях нахвърлял бележки за анималистично повествование. Анималистичното повествование е литературен жанр като всички останали, може би по-висш от други. Така или иначе, аз пиша анималистични повествования. Въпросното беше озаглавено „Диалозите на кравата и кобилката“. Би могло да бъде определено като етическо разсъждение. Бях се вдъхновил за него при кратка служебна командировка в областта Леон в Бретан. Ето един характерен откъс от съчинението:

Естествено, говедовъдът символизира Бог. Воден от ирационална симпатия към кобилката, той още в следващата глава й обещава вечна наслада с множество жребци, а кравата, съгрешила поради възгордяване, постепенно ще бъде осъдена на тъжните наслади на изкуственото осеменяване. С печалното си мучене говедото не съумява да отмени присъдата на Великия архитект. Сформираната в знак на солидарност делегация от овце също не успява в това отношение. Както виждаме, в това кратко повествование Бог не е всемилостив.

3

Трудността идва оттам, че не е достатъчно да се живее по правилата. Действително успявате (понякога на косъм, ама много на косъм, но все пак успявате) да живеете по правилата. Подавате данъчните си декларации навреме. Плащате си сметките на точната дата. Никога не излизате без документ за самоличност (и без калъфчето с банковата карта!…).

Само дето нямате приятели.

Правилата са сложни, многопластови. В извънработно време трябва да се правят покупки, да се теглят пари от банкоматите (пред които тъй често се налага да чакате на опашка). А не бива да се забравят и всевъзможните плащания в полза на органите, от които зависят различни аспекти на вашия живот. На всичкото отгоре може да се разболеете, а това води до нови разходи и формалности.

Остава ви обаче свободно време. Какво да правите? Как да го оползотворите? Като се поставите в услуга на ближния? Само че ближният изобщо не ви интересува. Да слушате дискове? Някога това е било решение, но съгласете се, че с годините музиката все по-слабо ви вълнува.

Майсторенето вкъщи, разгледано в най-широк смисъл, може да бъде някакъв изход от положението. Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание.

Само че дори и тогава все още не ви се умира.

Имали сте някакъв живот. Имало е моменти, в които сте имали живот. Разбира се, не ги помните добре, но някои снимки са свидетелство за тях. Това вероятно се е случило през юношеството или някъде там. Как само ви се е живеело тогава! Животът ви е изглеждал изпълнен с безподобни възможности. Можели сте да станете естраден певец, да отидете във Венецуела.

По-изненадващото е, че сте имали и детство. Наблюдавайте сега седемгодишно дете, което играе с фигурки на войници на килима в хола. Моля да го наблюдавате внимателно. След развода вече няма баща. Рядко вижда майка си, която заема важна длъжност в козметична фирма. И все пак то играе с войничетата и явно живо се интересува от заложените в тях представи за света и войната. Е, липсва му обич, но пък я как се интересува от света!

И вие сте се интересували от света. Преди много години — моля, спомнете си. Сферата на правилата вече не е била достатъчна; не сте можели да живеете повече в сферата на правилата и сте навлезли в полето на борбата. Моля ви да се върнете точно към този момент. Било е отдавна, нали? Спомнете си — водата е била студена.

Сега сте далече от брега — о, да, колко далече сте от брега! Дълго сте вярвали в съществуването на друг бряг, но вече не вярвате. Обаче продължавате да плувате и с всяко движение се доближавате до удавянето. Задушавате се, белите ви дробове сякаш горят. Водата ви се струва все по-студена и най-вече все по-горчива. А и не сте толкова млад. Ей сегичка ще умрете. Няма нищо. Тук съм. Няма да ви изоставя. Продължавайте да четете.

Спомнете си пак как сте навлезли в полето на борбата.

Следващите страници представляват роман; в смисъл — поредица от случки, чийто герой съм аз. Изборът да пиша автобиографично съчинение всъщност не е избор — просто нямам друг изход. Ако не опиша какво съм видял, ще страдам — може би дори малко повече. Само малко — наблягам на това. Писането никак не облекчава. То очертава, отграничава. Внася елемент на свързаност, представа за реализъм. Все тъй се губим в кървава мъгла, но съществуват и някои ориентири. Хаосът вече е само на метри. Всъщност — слаб успех.

Какъв контраст с абсолютното, чудотворно удоволствие от четенето! Цял живот четене би ме удовлетворил напълно — знаех си го още на седем години. Текстурата на света е болезнена, неадекватна и дори, струва ми се, непроменима. Наистина вярвам, че цял живот четене би ми допаднал повече.

Но не ми е бил даден такъв живот.

Скоро навърших трийсет години. След хаотично начало завърших успешно висшето си образование. Днес съм среден кадър. Анализатор програмист във фирма за компютърни услуги, заплатата ми е 2,5 пъти колкото минималната — това осигурява добра покупателна способност. Мога да се надявам на значителен растеж в йерархията на фирмата, освен ако не реша, както правят мнозина, да постъпя при някой клиент. Изобщо имам основание да бъда доволен от социалния си статус. В сексуално отношение обаче успехът не е толкова блестящ. Имал съм отношения с жени, но ограничени във времето. Не притежавам красота и личен чар, често изпадам в депресивни състояния, съвсем не отговарям на основните изисквания на жените. Ето защо у жените, разтваряли за мен органите си, винаги съм усещал известна резервираност — за тях всъщност съм бил само все пак нещо. А всеки би се съгласил, че това не дава идеални изгледи за продължителна връзка.

Откакто се разделихме с Вероник преди две години, не съм имал връзка с жена; крехките ми и несъстоятелни опити за нещо подобно завършваха с предвидим неуспех. Две години — това си изглежда доста дълъг период. В действителност, когато човек работи, минават много бързо. Кой не би го потвърдил — много бързо минават.

Възможно е, симпатични ми читатели-приятели, самите вие да сте жени. Не се притеснявайте, случват се такива работи. Впрочем това с нищо не променя нещата, които искам да ви кажа. Целя максимален обхват.

Нямам намерение да ви очаровам с изтънчени психологически оценки. Нито пък амбицията да си спечеля аплодисменти чрез финес или хумор. Има автори, които впрягат таланта си за деликатни описания на различни душевни състояния, черти на характера и прочее. Аз не съм от тях. Всичкото това трупане на реалистични подробности, предназначени да описват ясно охарактеризирани герои, винаги ми се е струвало, извинявам се за израза, пълна тъпня. Даниел бил приятел с Ерве, но донякъде не одобрявал Жерар. Фантазиите на Пол намерили въплъщение във Виржини, пътуването на братовчедка ми до Венеция… всичко това може да отнеме часове. По-добре да наблюдаваме омари, които са се накачулили един връз друг в аквариум (за целта е достатъчно да отидем в някой рибен ресторант). Не обичам много да общувам с хората.

Напротив — за постигането на тази иначе философска цел, която съм си поставил, трябва да окастрям. Да опростявам. Да премахвам една по една цяла купчина подробности. Ще ми помага само ходът на събитията. Светът се уеднаквява пред очите ни, средствата за масова комуникация напредват, интериорът на апартаментите се обогатява с нови уреди. Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо.

4 Бернар, о, Бернар

Когато дойде понеделник и отидох на работа, научих, че фирмата продала някакъв софтуер на Министерството на земеделието и че съм избран да обуча служителите да боравят с него. Новината ми съобщи Анри Ла Брет (той много държи името му да се пише с игрек накрая вместо с „и“, а фамилията му — разделено). И той като мен е на трийсет години, но ми е пряк началник; отношенията ни са обагрени с прикрита враждебност. Затова той още от самото начало уточни с видимо злорадство, сякаш се радваше да ме притисне, че покрай този договор ще се наложи да пътувам неведнъж: до Руан, до Ла Рош-сюр-Йон и къде ли още не. Подобни командировки винаги са били кошмарни за мен; Анри Ла Брет много добре го знае. Можех да възразя, че в такъв случай напускам, но не го направих.

Далече преди да стане модно, фирмата ми бе разгърнала истинска екипна подготовка (създаде си лого, раздаде суичъри на служителите, организира поощрителни семинари в Турция). Тя е високоефективно предприятие и се радва на завидна репутация в бранша — добра фирма, откъдето и да се погледне. Сигурно разбирате, че не мога да напусна само защото така ми е щукнало.

Десет сутринта е. Седя в тих бял кабинет срещу един тип, малко по-млад от мен, който наскоро постъпи във фирмата. Май се казва Бернар. Посредствеността му е отчайваща. Непрекъснато говори за пари и за вложения: инвестиционни фондове, държавни облигации, спестовни влогове за жилище… край няма. Разчита на лихвен процент, малко по-висок от инфлационния. Досаден ми е — не успявам да му отговоря. А мустакът му мърда.

Когато излиза от кабинета, отново настъпва тишина. Работим в напълно опустошен квартал, заприличал почти на лунен пейзаж, някъде в тринайсети парижки район. Като пристигаш с автобус, ти се струва, че току-що е свършила третата световна война. Нищо подобно — просто поредният градоустройствен план.

Прозорците ни гледат към запустял терен, който практически се простира докъдето ти поглед стига — кален, с настръхнали огради. Няколко скелети на сгради. Неподвижни кранове. Атмосферата е спокойна и хладна.

Бернар се връща. За по-весело му разказвам, че в кооперацията ми се носи воня. Забелязал съм, че обикновено хората обичат подобни смрадливи истории; пък и действително тази сутрин, като слизах по стълбите, наистина усетих отвратителна миризма. Какво прави чистачката? Обикновено е толкова работлива.

Той казва: „Сигурно някъде е умрял плъх“. Незнайно защо, тази вероятност видимо го забавлява. Мустакът му леко помръдва.

Горкият Бернар всъщност. Как ли живее? Дали си купува сидита от FNAC?1 Човек като него трябва да има деца; ако имаше деца, бихме могли да се надяваме все нещо да излезе от гъмжилото дребни Бернаровци. Но не, той дори не е женен. Напразно се надяваме.

Всъщност не е чак толкова за оплакване добрият Бернар, милият Бернар. Дори си мисля, че е щастлив в отредената му мярка, разбира се — в мярката му на Бернар.

5 Установяване на контакт

По-късно си уговорих среща в Министерството на земеделието с една жена, на име Катрин Льошардоа. Софтуерът се казваше „Сикомор“, тоест клен. Истинският клен е дърво, което се цени в мебелното производство и освен това дава сладък сироп, расте в някои студени части на умерения пояс, особено в Канада. Софтуерът „Сикомор“ е създаден на езика „Паскал“, а в някои свои части и на езика „Си плюс плюс“. Паскал е френски писател от XVII век, автор на прословутите „Мисли“. Това е и силно структуриран език за програмиране, особено подходящ за статистическа обработка, който бях усвоил в миналото. Софтуерът „Сикомор“ трябваше да служи за изплащането на държавните помощи за земеделските производители — област, с която беше натоварена Катрин Льошардоа, в компютърен аспект, разбира се. Дотогава с нея все още не се бяхме срещали. Така че това беше „първо установяване на контакт“.

Най-очарователната страна на нашите професии от областта на компютърното инженерство несъмнено е контактът с клиентите, или поне това обичат да изтъкват ръководителите на фирмата на чашка смокинова ракия (неведнъж съм подочувал плажните им приказки при последния семинар във ваканционния клуб в Кушадасъ).

Що се отнася до мен, винаги съм подхождал с известни опасения към първия контакт с нов клиент. Има различни хора, организирани в дадена структура, и човек трябва да свикне да общува с тях — трудна работа. Разбира се, опитът бързо ме научи, че ми се пада все да срещам, ако не напълно еднакви хора, то поне напълно подобни в своите навици, виждания, вкусове и подход към живота. Така че на теория няма от какво да ме е страх, още повече че професионалният характер на срещата по принцип е гаранция за нейната безопасност. Това не ми е попречило обаче да осъзная също, че хората често обичат да се налагат посредством изтънчено неприятни особености, недостатъци, черти на характера и така нататък — несъмнено за да задължат събеседниците си да ги третират като отделни индивиди. Така например някой си обича тенис, друг си пада по езда, трети играе голф. Някои висши кадри лудеят по филе от херинга, други го ненавиждат. Колкото хора, толкова и варианти. Общата рамка на „първия контакт с клиента“ може и да е ясно очертана, но за съжаление, винаги си остава някакъв процент несигурност.

В конкретния случай, когато се явих в кабинет 6017, Катрин Льошардоа я нямаше. Бях уведомен, че „се забавила в централната сграда за допълнителна настройка“. Поканиха ме да седна, за да я изчакам, което и направих. Разговаряха за атентата, извършен предния ден на „Шан-з-Елизе“. Някой заложил бомба под диван в едно кафене. Двама души загинали. Трети останал без крака и половин лице; щял да остане осакатен и сляп. Научих, че това не било първият атентат — няколко дни преди това избухнала бомба в поща до парижкото кметство и разкъсала петдесетина годишна жена. Научих също, че тези бомби били залагани от арабски терористи, които настоявали за освобождаването на други арабски терористи, задържани във Франция за различни убийства.

Към седемнайсет часа се наложи да отида в полицейското управление, за да подам жалба за кражбата на моята кола. Катрин Льошардоа още не беше дошла и аз изобщо не се бях включил в разговора. Предполагам, че ще установим контакт някой друг ден.

Инспекторът, който натрака жалбата ми, беше горе-долу на моите години. Явно беше от Прованс и носеше брачна халка. Зачудих се дали жена му, децата му и той самият са щастливи в Париж. Дали жена му работи в пощата? Дали децата му ходят на ясла? Няма как да узная.

Както можеше да се очаква, той беше леко огорчен и разочарован: „То кражбите… не спират по цял ден… никакъв шанс… после, така или иначе, ги пускат веднага…“. Кимах утвърдително със симпатия, докато той произнасяше тези прости и верни думи, плод на ежедневния му опит, но нищо не можех да направя, за да облекча неговия товар.

Към края обаче ми се стори, че огорчението му се обагри с леко положителна краска: „Хайде, довиждане! Колата ви може и да се намери все пак! Случва се!…“. Мисля, че искаше да каже и нещо повече, но нямаше какво.

6 Вторият шанс

На другата сутрин научавам, че съм допуснал грешка. Трябвало да настоявам да се срещна с Катрин Льошардоа — тръгването ми без никакви обяснения било изтълкувано зле от Министерството на земеделието.

Научавам също така — това вече е изненада, — че работата ми в рамките на предишния договор не била достатъчно задоволителна. Досега го премълчавали, но наистина не ме били харесали. В известен смисъл чрез сегашния договор с Министерството на земеделието ми се давал втори шанс. Моят началник-отдел добива напрегнато изражение като в американски сериал и ми казва: „Ние сме в услуга на клиента, нали разбирате. В нашите професии, уви, рядко ни се дава втори шанс…“.

Съжалявам, че съм разочаровал този човек. Много е красив. Лице, едновременно чувствено и мъжествено, късо подстригани сиви коси. Бяла риза от безупречен, много фин плат, под която личат мощни, загорели гръдни мускули. Вратовръзка на широки райета. Естествени, твърди движения, признак за съвършена физическа кондиция.

Единственото извинение, което ми хрумва — и което ми се струва твърде слабо, — е, че са ми откраднали колата. После докладвам за психическо разстройство в начален стадий, с което веднага съм се заел да се боря. Тогава у моя началник-отдел нещо коренно се променя — кражбата на колата ми видимо го възмущава. Не знаел, нямало как да отгатне сам. Сега вече разбирал по-добре. И когато излизах от кабинета му, той — прав до вратата, здраво стъпил върху дебелия бисерносив мокет — развълнувано ми пожела „да не се предавам“.

7 Катрин, мила моя Катрин

Жената на регистратурата в Министерството на земеделието отново е с кожен минижуп, но този път нямам нужда от нея, за да открия кабинет 6017.

Още от самото начало Катрин Льошардоа потвърждава всичките ми опасения. На 25 години е, има диплома за средно образование по програмиране, развалени предни зъби. Агресивността й е учудваща:

— Да се надяваме, че програмата ви ще работи! Ако е като предишната, която купихме от вас… голям боклук. Разбира се, не аз решавам какво да се купи. Аз съм само слугинчето, дето оправя бакиите на другите…

И тъй нататък.

Обяснявам й, че и аз не решавам какво да продаваме. Или какво да произвеждаме. Всъщност нищо не решавам. Нито аз, нито тя решаваме каквото и да било. Дошъл съм просто да й помогна, да й дам бройки от упътването, да се опитам да доуточня с нея един график за обучение… Но нищо не успява да я усмири. Яростта й е дива, яростта й е дълбока. Сега вече говори за методология. Според нея всички трябвало да се съобразяват със строга методология, основана на структурирано планиране; вместо това обаче царяла анархия, графиците се изготвяли както падне, всеки правел каквото си иска и не му пукало за другите, нямало съгласуване, нямало общ проект, нямало хармония, Париж бил отвратителен град, хората не се срещали, дори не се интересували от работата си, всичко било повърхностно, всеки се прибирал у дома в шест, пък дали си е свършил работата — на никого не му пука.

Предлага ми да отидем да пием кафе. Аз, разбира се, приемам. Кафето е от автомат. Нямам монети, тя ми дава два франка. Кафето е отвратително, но това не подкосява нейния устрем. В Париж можело и да пукнеш на улицата, но на никого не му дремело. В родния й край, в областта Беарн, не било така. Всеки уикенд си ходела в родния край, а вечер посещавала курсове в Националната консерватория по изкуствата и занаятите, за да си подобряла положението. След три години може би щяла да вземе диплома за инженер.

Инженер. Аз съм инженер. Трябва да кажа нещо. Опитвам се да се осведомя с леко атрофирал глас:

— На какви курсове ходите?

— По контрол на управлението, факториален анализ, алгоритмика, финансово счетоводство.

— Сигурно не е шега работа… — отбелязвам аз леко отнесено.

Да, не било лесно, но тя не се бояла от работата. Вечер често работела до полунощ в гарсониерата си, за да си напише домашните. Така или иначе, в живота човек трябвало да се бори, за да постигне нещо — винаги била смятала така.

Качваме се по стълбите на път за кабинета й. „Е, тогава бори се, мила моя Катрин…“ — казвам си меланхолично. Наистина не е много хубава. Освен развалени зъби има и коси с убит цвят, дребни очички, които блестят от злоба. Няма очертаващи се гърди или дупе. Бог определено не е бил много добър към нея.

Мисля, че много добре ще се разбираме. Тя видимо е решена всичко да организира, всичко да ръководи, аз само ще ходя там да провеждам обучението. Това прекрасно ме устройва — нямам никакво желание да й противореча. Не мисля, че ще се влюби в мен; имам чувството, че е неспособна да се опита да направи каквото и да било с някой мъж.

Към единайсет часа в кабинета довтасва нов образ. Казва се Патрик Льороа и явно с Катрин работят в един кабинет. Хавайска риза, стегнати в таза дънки и закачена за колана му връзка ключове, която подрънква при всяка негова крачка. Бил малко скапан, казва ни той. Прекарал нощта в джаз бар с приятел, двамата успели „да забият две мацки“. Така де, доволен е.

Прекарва остатъка от деня в телефонни разговори. Говори високо.

При третия телефонен разговор подхваща една сама по себе си тъжна тема: някаква обща приятелка — негова и на гаджето, на което се обажда, — загинала при автомобилна катастрофа. Утежняващо обстоятелство: на волана бил трети приятел, когото нарича „оня Фред“. А на оня Фред нищо му нямало.

Всичко това по принцип е по-скоро потискащо, но той съумява да прикрие тази страна на въпроса чрез нещо като цинична вулгарност с крака на масата и на тарикатски жаргон.

— Беше супер симпатична тая Натали… И страшно готино маце. Егати шибаната история… Ти ходи ли на погребението? Мен погребенията много не ме кефят. Поне да имаше смисъл… Е, може би за старите все пак. А оня Фред ходи ли? Голям късмет извади това копеле.

Когато идва време за обяд, изпитвам истинско облекчение.

Следобед трябваше да се срещна с началника на отдел „Програмни проучвания“. Не знам точно защо. Във всеки случай поне аз нямах какво да му кажа.

Чаках час и половина в празен, полумрачен кабинет. Нямах особено желание да светна лампата, донякъде от страх да не забележат присъствието ми.

Преди да ме пратят в този кабинет, ми бяха дали обемист доклад, озаглавен „Ръководна схема на плана за компютризация на Министерството на земеделието“. И пак — защо? Този документ изобщо не ме засягаше. Ако можех да се доверя на предговора, беше посветен на „опит за предварително определяне на различните архетипни сценарии, замислени в името на един основен подход — целите“. Самите цели, „оправдани от по-фин анализ от гледна точка на желателността“, бяха например ориентиране на политиката за подпомагане на земеделските производители и животновъдите, развитие на по-конкурентоспособен параземеделски сектор на европейско равнище, възстановяване на търговския баланс в областта на пресните продукти… Прелистих набързо доклада, подчертавайки с молив забавните изречения. Например: „Стратегическият аспект се състои в осъществяването на всеобхватна информационна система, изградена чрез интегриране на разпространяваните разнородни подсистеми“. Или: „Налага се спешно да се валидира един каноничен релационен модел в организационна динамика, която да доведе в средносрочен план до изграждането на обектноориентирана база данни“. Най-накрая някаква секретарка дойде да ми съобщи, че заседанието се проточило и че за съжаление, шефът й нямало да може да ме приеме днес.

Тогава се прибрах вкъщи. Нали и бездруго ми тече заплатата, ха-ха-ха!…

В метростанция „Севр-Бабилон“ видях странен надпис със спрей, който гласеше: „Бог допуска неравенството, а не несправедливостта“. Зачудих се кой ли е така добре осведомен за Божиите намерения.

8

Обикновено през уикендите не се срещам с никого. Стоя вкъщи, подреждам си нещата и тихо се депресирам.

Само че тази събота от двайсет до двайсет и три часа ми се полага общуване. Ще вечерям с приятел свещеник в мексикански ресторант. Ресторантът е добър — в това отношение няма никакъв проблем. Но приятелят ми още ли ми е приятел?

Учихме заедно — бяхме на двайсет години. Все още доста млади. Сега сме на трийсет. След като си взе дипломата за инженер, се записа в Семинарията — просто пое в друга посока. Днес вече е кюре във Витри. Не е лесна енория.

Ям фахита с червен боб, а Жан-Пиер Бюве ми говори за сексуалността. Според него мнимият интерес на нашето общество към еротиката (чрез рекламата, списанията, изобщо медиите) е абсолютно фалшив. На повечето хора всъщност им е писнало от тази тема, но се преструват, че я харесват, поради някакво странно лицемерие с обратен знак.

Заговаря за дисертацията си. „Нашата цивилизация — казва той — страда от изтощение на жизнените сили. По времето на Луи XIV, когато хората са имали силно желание за живот, официалната култура поставяла ударението върху отричането от удоволствията и плътта, настойчиво повтаряла, че светският живот дава само несъвършена радост, че Бог е единственият извор на щастие. Днес — продължава той — такъв начин на говорене не би бил толериран. Имаме нужда от приключения и еротика, защото обичаме да повтаряме, че животът е прекрасен и възбуждащ, но, разбира се, сами се съмняваме в това.“

Струва ми се, че за него съм символ на това изтощение на жизнените сили. Никаква сексуалност, никаква амбиция, никакви развлечения. Не знам какво да му отговоря — имам чувството, че всички хора са горе-долу такива. Считам се за нормален човек. Е, може би не точно нормален, но пък кой е абсолютно нормален, а? Да кажем, че съм 80% нормален.

Само за да не мълча, отбелязвам, че в наши дни всеки човек на даден етап от живота си непременно стига до усещането, че се е провалил. По този пункт сме съгласни.

Разговорът буксува. Човъркам в чинията си с карамелизирано фиде. Той ме съветва да се обърна към Бог или да се подложа на психоанализа. Подскачам, щом чувам това сравнение. Той доразвива мисълта си, интересува се от моя случай — явно мисли, че съм закъсал. Бил съм сам, прекалено сам — според него това било неестествено.

Поръчваме си по чашка твърд алкохол. Той сваля картите: според него решението е Исус — източникът на живот. На богат и жив живот. „Трябва да приемеш божествената си природа!“ — възкликва той. Хората от съседната маса се обръщат към нас. Чувствам се малко уморен; струва ми се, че сме стигнали до задънена улица. Усмихвам се за всеки случай. Нямам много приятели, не държа да загубя и този. „Трябва да приемеш божествената си природа…“ — повтаря той по-тихо. Аз обещавам да се постарая. Добавям няколко изречения, опитвам се да възстановя консенсуса.

После кафе и хайде по къщите. В крайна сметка не беше лоша вечер.

9

Сега шестима души са се събрали около красива овална маса, вероятно от имитация на махагон. Тъмнозелените завеси са спуснати; човек би казал, че се намираме по-скоро в малък салон. Изведнъж ме обзема предчувствието, че заседанието ще продължи цяла сутрин.

Първият представител на Министерството на земеделието е синеок. Млад е, носи малки кръгли очила, сигурно до неотдавна е бил студент. Въпреки младата си възраст създава забележително впечатление за сериозност. През целия предобед си води записки, понякога в най-неочаквани моменти. Явно е някакъв шеф или поне бъдещ шеф.

Вторият представител на Министерството е човек на средна възраст с обрамчваща лицето му брадица, като строгите възпитатели от „Великолепната петорка“3. Той явно упражнява силно въздействие върху седящата до него Катрин Льошардоа. Голям теоретик. С всичките си изказвания цели да припомни колко важна е методологията и изобщо — да се мисли, преди да се действа. В случая не виждам защо: софтуерът вече е купен, няма какво повече да се мисли, но се въздържам да го кажа на глас. Веднага усещам, че той нещо не ме долюбва. Как да направя тъй, че да ме залюби? Решавам, докато трае заседанието, на няколко пъти да подкрепя изказванията му с леко глуповат израз на възхищение, сякаш ми е открил невероятни перспективи, в които личи мъдрост и широта на възгледите. По принцип би трябвало да си направи заключението, че съм добронамерен хлапак, готов да последва неговите наставления относно правилната насока.

Третият представител на Министерството е Катрин Льошардоа. Горката — тази сутрин има тъжен вид. Цялата й борбеност от миналия път като че ли я е напуснала. Дребното й грозно личице е начумерено и тя непрекъснато си бърше очилата. Питам се дали не е плакала — представям си как избухва в ридания сутрин, преди да се облече, съвсем самичка.

Четвъртият представител на Министерството е някаква карикатура на земеделец социалист — носи ботуши и канадка, сякаш се връща от теренна експедиция. Има голяма брада и пуши лула. Не бих искал да съм му син. На масата пред себе си е изложил на показ книга, озаглавена „Производството на сирена и новите техники“. Не разбирам какво прави тук, явно нищо не разбира от разглежданата тема; може би е представител на широката база. Във всеки случай явно си е поставил за цел да вгорчава обстановката и да предизвика конфликт чрез непрекъснати забележки относно „безполезността на тези заседания, които никога не водят доникъде“ или относно „тези софтуери, избрани в някакъв кабинет в Министерството, които никога не отговарят на действителните нужди на хората по места“.

Срещу него седи един тип от моята фирма, който неуморно оборва неговите възражения — според мен доста несръчно — с престорената позиция, че оня преувеличава и дори че чисто и просто, се шегува. Той е един от преките ми началници — май се казва Норбер Льожаи. Не знаех, че ще бъде тук, и не мога да кажа, че съм очарован от присъствието му. Този човек има физиономия и поведение на свиня. Възползва се от всяка възможност да се хили дълго и мазно. Когато не се хили, бавно си потрива ръцете една в друга. Пълен е, дори тлъст, а самочувствието му, което няма никакво солидно покритие, обикновено ми е непоносимо. Но тази сутрин наистина се чувствам добре и дори на два пъти се изсмивам с него в отзвук на уместните му забележки.

През целия предобед един седми герой се появява епизодично и разведрява сбирката. Става дума за началника на отдел „Програмни проучвания“ в Министерството на земеделието, с когото се разминах оня ден. Човекът явно си е поставил за цел да въплъщава свръхнаелектризиран образ на млад и динамичен шеф. В това отношение води с няколко обиколки пред всички подобни случаи, които съм наблюдавал досега. Разгърдил се е, сякаш не е имал време да си закопчае ризата, а вратовръзката му е наклонена настрани, все едно заметната от вятъра при придвижването. Наистина, той не ходи по коридорите, а се плъзга. Даже би летял, ако можеше. Лицето му лъщи, косата му е разрошена и влажна, все едно току-що е излязъл от басейна.

При първото си влизане забелязва мен и моя шеф; мълниеносно се озовава до нас, без да съм разбрал как — сигурно е изминал десетте метра за по-малко от пет секунди, във всеки случай не успях да проследя пробега му.

Полага ръка на рамото ми и ми говори мило колко съжалявал, че оня ден ме е накарал да чакам напразно. Усмихвам му се като някаква мадона, казвам, че няма проблеми, че разбирам много добре и че знам, рано или късно, ще се срещнем. Искрен съм. Мигът е особено нежен; навел се е над мен, единствено над мен — някой може да си помисли, че сме влюбени, които животът отново е събрал след дълга раздяла.

Преди да дойде обед, той се появява още два пъти, но всеки път остава на прага и се обръща само към очилатия младеж. Всеки път започва с извинения за безпокойството, усмихвайки се чаровно. Стои на прага, подпрян на крилата на вратата, стъпил само на един крак, сякаш вътрешното напрежение, което го задвижва, не му позволява да се застоява прав на едно място за дълго време.

От самото заседание са ми останали немного спомени; така или иначе, не беше взето никакво конкретно решение, освен през последните петнайсет минути (много набързо, точно преди да отидем да обядваме), когато направихме план-график на обучението в провинцията. Това пряко ме засяга, понеже аз ще трябва да пътувам дотам. Ето защо набързо записвам определените дати и места на хартийка, която изгубвам още същата вечер.

На другия ден всичко ще ми бъде повторно обяснено на брифинг с теоретика. Така например научавам, че Министерството (тоест той, ако правилно съм разбрал) е разработило сложна, тристепенна система за обучение. Целта е да се посрещнат оптимално нуждите на потребителите посредством навързване на допълващи се, но напълно независими едно от друго обучения. Във всичко това, разбира се, личи почеркът на един остър ум.

По-конкретно аз ще трябва да направя обиколка, като най-напред ще отида в Руан за двуседмичен период, после в Дижон за една седмица и накрая в Ла Рош-сюр-Йон. Ще замина на първи декември и ще се прибера обратно за Коледа, за да мога „да прекарам празниците в семейна обстановка“. Има и елемент на човещина. Прекрасно.

Научавам също така — и тук е изненадата, — че няма само аз да провеждам тези обучения. Фирмата ни е решила да прати двама души. Така че ще действаме в тандем. В течение на двайсет и пет минути, сред тревожна тишина теоретикът подробно излага предимствата и недостатъците на обучението в тандем. В крайна сметка в последния момент се оказва, че предимствата май са повече.

Нямам представа кое е другото лице, което ще ме съпровожда. Вероятно някой, когото познавам. Във всеки случай никой не е сметнал за нужно да ме уведоми.

Умело възползвайки се от направена от него странична забележка, теоретикът изтъква, че било жалко, че въпросното друго лице (чиято самоличност до последно ще си остане загадка) не било тук и че никой не счел за уместно да го извика. Изяснявайки аргумента си, той дори имплицитно намеква, че при тези обстоятелства моето присъствие също не е нужно или поне не чак толкова. И аз съм на това мнение.

10 Степени на свобода според Ж.-И. Фрео

После се връщам в офиса на фирмата. Посрещат ме добре — явно съм си възвърнал позициите в дружеството.

Моят началник-отдел ме извиква настрани и ми разкрива важността на този договор. Знае, че съм сериозно момче. Казва няколко горчиво реалистични думи относно кражбата на колата ми. Това е един вид разговор по мъжки до автомата за топли напитки. Признавам този човек за голям специалист по управление на човешките ресурси. Вътрешно ликувам. Изглежда ми все по-красив.

По-късно следобед отивам на прощалния коктейл на Жан-Ив Фрео. „Напуска ни един ценен кадър — подчертава началник-отделът, — един опитен експерт.“ Сигурно в по-нататъшната си кариера ще постига поне същите успехи, както в досегашната — това било единственото зло, което му желаел. И да наминавал, щом му се приискало, да пийва по чашка със старите си приятели! „Първият трудов договор — свойски заключава той — е нещо, което не може да се забрави; почти като първата любов.“ В този миг се питам дали не се е почерпил малко повече.

Кратки ръкопляскания. Настъпва раздвижване около Ж.-Ив Фрео. Той бавно се върти около себе си с доволен вид. Познавам донякъде това момче. Постъпихме по едно и също време във фирмата преди три години, работихме в един кабинет. Веднъж говорихме за цивилизацията. Той казваше — и в известен смисъл си вярваше, — че повишаването на потока от информация в обществото само по себе си е нещо добро. Че свободата не е нищо друго освен възможност за установяване на разнообразни връзки между индивиди, проекти, органи, служби. Според него максималната свобода се състояла в максимален брой възможности за избор. Служейки си с метафора, заета от физиката на твърдото тяло, той наричаше тези възможности за избор „степени на свобода“.

Помня, че седяхме до централния компютър. Климатикът тихо бръмчеше. В известен смисъл колегата сравняваше обществото с мозък, а индивидите — с мозъчни клетки, за които наистина е желателно да изграждат максимум връзки помежду си. Но аналогията свършваше дотук. Защото той беше либерал, което ще рече противник на нещо толкова необходимо за един мозък — проект за обединение.

По-късно щях да науча, че личният му живот е изключително функционален. Живееше в гарсониера в петнайсети район. Отоплението влизало в наема. Той само спял там, защото всъщност много работел — и често в извънработно време четял списание „Микросистеми“. Що се отнасяше до самия него, прословутите степени на свобода се състояха в това, да избира вечерята си по Минител (беше абониран за тази нова за онова време услуга, която осигуряваше доставки по домовете на топли ястия в точно определен час и за относително кратък срок).

Обичах вечер да го гледам как си избира меню, използвайки Минитела в левия край на бюрото си. Закачах го за „розовия чат“, но в действителност бях убеден, че е девствен.

В известен смисъл беше щастлив. Напълно основателно се чувстваше като фактор на телематичната революция. Той действително възприемаше всяко нарастване на компютърната мощ, всяка крачка напред към глобализацията на мрежата като лична победа. Гласуваше за Социалистическата партия. И странно, но обожаваше Гоген.

11

Никога повече нямаше да видя Жан-Ив Фрео, а и защо ми е да го виждам? В крайна сметка не си бяхме симпатизирали. Така или иначе, в наши дни хората не се виждат отново кой знае колко дори когато връзката им е започнала доста ентусиазирано. Понякога се водят запъхтени разговори за общи аспекти на живота, пак понякога се случва някоя гореща прегръдка. Разбира се, разменят се телефонни номера, но по принцип хората рядко се обаждат. И дори когато се обаждат и се виждат, разочарованието и огорчението бързо изместват първоначалния ентусиазъм. Вярвайте ми, познавам живота — механизмът действа безотказно.

Това постепенно изличаване на човешките взаимоотношения донякъде създава проблеми на романа. Ами да — как да сътвориш разказ за буйни страсти, които траят дълги години и понякога засягат няколко поколения? Далече сме от „Брулени хълмове“ — това е най-малкото, което може да се каже. Романът като форма не е замислен за описване на безразличието или на небитието — би трябвало да се намери някаква по-плоска, по-сбита и по-мрачна конструкция.

Ако човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, това, разбира се, е поради въпросното мултиплициране на степените на свобода, чийто ентусиазиран пророк беше Жан-Ив Фрео. Сигурен съм, че самият той не бе имал никакви връзки с никого — намираше се в състояние на крайна свобода. Не влагам нищо язвително в тези думи. Както вече казах, този човек беше щастлив. Което обаче не означава, че му завиждам за това щастие.

Видът мислители програмисти, към който принадлежеше Жан-Ив Фрео, не е толкова рядък, колкото може да ни се стори. Във всяка средно голяма фирма има по един такъв, по-рядко двама. Освен това повечето хора неопределено допускат, че всяка връзка, и по-специално всяко човешко взаимоотношение, се свежда до обмен на информация (разбира се, ако в понятието „информация“ включим посланията, които не са от неутрално естество, сиреч подразбират възнаграждение или наказание). При тези условия мислителят програмист бързо се превръща в мислител на обществения напредък. Начинът му на говорене често е блестящ и поради това убедителен. Тук може да се включи дори и емоционалното измерение.

На другия ден — пак по повод на прощален коктейл, само че този път в Министерството на земеделието — имах случай да говоря с теоретика, съпроводен както обикновено от Катрин Льошардоа. Той никога не се беше срещал с Жан-Ив Фрео и надали щеше да го срещне. Но при една среща си представям, че интелектуалният обмен би бил любезен, но и по-извисен. Двамата сигурно биха постигнали консенсус по някои ценности като свободата, прозрачността и необходимостта от установяване на система на повсеместни трансакции, обхващащи всички обществени дейности.

Целта на това задушевно събиране беше да се отпразнува пенсионирането на шейсетина годишен човечец с посивели коси и големи очила. Колегите му бяха събрали пари, за да му подарят въдица — японски модел, много ефикасен, с трискоростен спининг и променлива амплитуда само чрез натискане с пръст, — но той все още не знаеше. Стоеше на видно място до бутилките шампанско. Всички един по един отиваха при него, за да го потупат приятелски или да си спомнят някакво общо преживяване.

После началникът на отдел „Програмни проучвания“ взе думата. „Незавидна участ е — започна той — да се вмести в няколко изречения една трийсетгодишна кариера, изцяло отдадена на селскостопанското програмиране. Луи Лендон — припомни той — преживя епичните години на компютризацията. Перфокартите! Спирането на тока! Магнитните барабани!“ При всяко възклицание енергично разперваше ръце, сякаш за да прикани присъстващите да оставят въображението си да полети към този отминал период.

Човечецът, за когото се отнасяше изказването, слушаше с лукаво изражение и хапеше мустака си по не особено приятен начин, но като цяло се държеше прилично.

„Луи Лендон — пламенно завърши началник-отделът — остави свой отпечатък върху селскостопанското програмиране. Без него компютърната система на Министерството на земеделието нямаше да бъде точно такава, каквато е днес. А това никой от сегашните му и дори бъдещи колеги (тук гласът му леко потрепери) не би могъл да забрави напълно.“

Последваха бурни ръкопляскания, които продължиха около трийсет секунди. Младо момиче, избрано сред най-непорочните, връчи въдицата на бъдещия пенсионер. Той срамежливо я размаха. Това беше сигнал за втурване към бюфета. Началник-отделът се доближи до Луи Лендон и го отведе настрана с бавна стъпка и с ръка на рамото, за да размени с него няколко по-нежни и лични думи.

Теоретикът избра точно този момент, за да ми пошушне, че Лендон все пак принадлежи на друго поколение в програмирането. Като програмист нямал реален метод, а действал малко интуитивно — винаги му било трудно да се приспособи към принципите на функционалния анализ. За него понятията от метода „Мьориз“ до голяма степен останали само на книга. Всъщност наложило се всички разработени от него програми да бъдат пренаписани. От две години вече не му възлагали нищо съществено — в известен смисъл го държали в девета глуха. „Разбира се — разпалено добави моят събеседник, — тук съвсем не говорим за личните му качества. Просто нещата се променят, нормално е.“

След като запрати Луи Лендон в дебрите на миналото, теоретикът вече можеше да се отдаде на любимата си тема. Според него въвеждането и придвижването на информацията трябвало да претърпят същите промени като производството и движението на стоките: преход от занаятчийски към индустриален стадий. „В областта на въвеждането на информация — горчиво отбеляза той — все още сме далече от безпогрешността. Претрупаността и неточността често са закон. Недостатъчно развитите мрежи за разпространение на информация си остават неточни и анахронични (Например — гневно изтъкна той — телефонните оператори продължават да разпространяват указатели на хартиен носител!).“ Слава богу, младите искали все повече и по-надеждна информация. Слава богу, те ставали все по-взискателни спрямо времето за отговор. Но все още ни чакал дълъг път, докато стигнем до съвършено информирано, съвършено прозрачно и комуникиращо общество.

Разви и други идеи. Катрин Льошардоа не се откъсваше от него. От време на време се намесваше, потвърждавайки: „Да, това е важно“. Имаше червило по устата и син грим по очите. Полата й достигаше до средата на бедрата, а чорапогащникът й беше черен. Внезапно си казах, че навярно си купува пликчета, може би дори прашки. Шумът от говора в помещението се позасили. Представих си я как избира в „Галери Лафайет“ яркочервени бразилски дантелени прашки. Обзе ме прилив на болезнено съчувствие.

В този миг до теоретика се приближи някакъв негов колега. Двамата леко се извърнаха и се почерпиха с хавански пури „Панатела“. Двамата с Катрин Льошардоа останахме лице в лице. Последва неловко мълчание. По едно време тя намери изход и заговори за хармонизирането на работните процедури между фирмата за услуги и Министерството, сиреч между нас двамата. Беше се приближила още към мен — между телата ни имаше разстояние от трийсет сантиметра, не повече. По едно време, сигурно неволно, леко стисна с пръсти ревера на сакото ми.

Не изпитвах никакво влечение към Катрин Льошардоа. Въобще не ми се искаше да я шибам. Тя ме гледаше усмихнато, пиеше пенливо вино, опитваше се да бъде смела, но аз си знаех — така й се искаше да бъде нашибана. Онази дупка между краката й сигурно й се струваше толкова ненужна. Един кур винаги може да бъде отрязан, но как да забравиш празнотата на влагалището? Положението й ми се струваше отчайващо, а вратовръзката започваше леко да ми стяга. След третата чаша едва не й предложих да си тръгнем заедно, да се изчукаме в някой кабинет, на бюрото или на мокета, все едно; чувствах се готов да извърша необходимите действия. Но си замълчах. А и не мисля, че тя би приела. Или пък трябваше най-напред да я хвана през кръста, да й кажа, че е хубава, да я целуна нежно по устата. Определено нямаше изход. Извиних се набързо и отидох да повръщам в тоалетните.

Когато се върнах, теоретикът се беше върнал при нея и тя го слушаше покорно. В крайна сметка бе успяла да си възвърне самоконтрола — може би така беше по-добре за нея.

12

Този коктейл в чест на пенсионирането на служителя се оказа жалък апогей на отношенията ми с Министерството на земеделието. Бях събрал всички необходими сведения за курса по подготовка. Нямаше да ни се налага повече да се виждаме. Оставаше ми седмица до отпътуването за Руан.

Тъжна седмица. Беше краят на ноември — месец, който обикновено се признава от всички за тъжен. Струваше ми се нормално, при отсъствие на по-осезаеми събития, промените в климата да заемат известно място в моя живот. Впрочем говори се, че старците вече дори не могат да говорят за нещо друго.

Толкова малко съм живял, та съм склонен да си въобразявам, че няма да умра. Струва ми се неправдоподобно човешкият живот да бъде толкова незначителен — представяме си, щем не щем, че нещо рано или късно ще се случи. Груба грешка. Животът може да бъде едновременно кух и кратък. Дните се изнизват плачевно, без следа или спомен, и после изведнъж секват.

Понякога съм си мислил също, че ще успея да се задържа по-трайно в някакъв отнесен живот. Че скуката, относително безболезнена, ще ми позволи да продължавам да върша обичайните неща от ежедневието. Отново грешка. Продължителната скука е нещо неудържимо — рано или късно, се превръща в доста по-мъчително усещане за несъмнена болка. Точно това се случва с мен.

Може би, казвам си, тази командировка в провинцията ще ме пренастрои, сигурно в отрицателен смисъл, но ще ме пренастрои — ще причини поне някакво преобразувание, някакъв трус.