По-широко поле за борбата

1

След тръгването на Тисран не спах добре. Сигурно съм мастурбирал. Когато се събудих, всичко беше лепкаво, а пясъкът — влажен и студен. Направо ми беше писнало. Съжалявах, че Тисран не уби негъра. Съмваше се.

Намирах се на километри от най-близкото населено място. Станах и тръгнах. Какво друго да правя? Цигарите ми бяха мокри, но все още ставаха за пушене.

Като се върнах в Париж, намерих писмо от Дружеството на бившите възпитаници на инженерното ми училище, което съдържаше предложение да си купя хубави питиета и гъши дроб на изключителни цени за празниците. Казах си, че това писмо е било изпратено с недопустимо закъснение.

На другия ден не отидох на работа. Без конкретна причина — просто нямах желание. Клечах на мокета и разлиствах каталози за поръчки по пощата. В брошура на „Галери Лафайет“ намерих интересно описание на човешки същества, озаглавено „Актуалните“:

В петък и събота не правих нищо особено — да кажем, че разсъждавах, ако може изобщо да се даде име на това занимание. Помня, че си мислех за самоубийството, за парадоксалната му полезност. Да поставим шимпанзе в тясна клетка с бетонни прегради. Животното съвсем ще откачи, ще започне да се блъска в стените, ще си скубе космите, ще се хапе жестоко и в 73% от случаите чисто и просто ще се самоубие. А сега да направим отвор в някоя от стените и да го поставим с изглед към бездънна пропаст. Симпатичното четириръко животно, което е обект на нашите наблюдения, ще се приближи до ръба, ще погледне надолу, дълго ще стои до ръба, няколко пъти ще се връща до него, но обикновено никога няма да се хвърли в пропастта. И при всички случаи напълно ще се успокои.

Разсъждението ми за шимпанзетата продължи до късно през нощта на събота срещу неделя и накрая нахвърлих в основни линии анималистично повествование, озаглавено „Диалозите на шимпанзето и щъркела“, което всъщност представляваше политически памфлет с рядко срещан заряд. Пленено от ято щъркели, шимпанзето отначало е загрижено и разсеяно. Една сутрин обаче то събира смелост и настоява да се види с най-възрастния щъркел. Веднага го завеждат при него, то вдига пламенно ръце към небето и произнася следната отчаяна реч:

Най-старият щъркел просто отговаря с бавен и страховит глас: „Тат твам аси“5. Малко по-късно шимпанзето бива екзекутирано от ятото щъркели. Умира в страшни мъки, пронизано и скопено от острите им клюнове. Понеже е оспорило световния ред, шимпанзето трябва да умре. Действително това е разбираемо. Действително е така.

В неделя сутринта излязох да се поразходя из квартала. Купих си кифла със стафиди. Денят беше мек, но малко тъжен, както често са тъжни неделите в Париж, особено за човек, който не вярва в Бог.

2

На другия ден, понеделник, се върнах на работа, просто за всеки случай. Знаех, че моят началник-отдел е взел отпуск от Коледа до Нова година — вероятно за да отиде на ски в Алпите. Струваше ми се, че никой няма да е на работа, че никой няма да се чувства дори малко от малко свързан с мен и че денят ми ще премине в произволно тракане по някаква клавиатура. За съжаление, към единайсет и половина някакъв тип ме засича на косъм. Представя ми се като нов пряк началник. Нямам никакво желание да оспорвам думите му. Явно донякъде е запознат с моята работа, макар и доста мъгляво. Ето защо се стреми да установи контакт, да завърже отношения. Аз обаче не се поддавам на неговите опити.

В дванайсет часа почти от отчаяние отидох да обядвам с един специалист по продажбите и с една секретарка. Възнамерявах да пообщувам с тях, но не ми се удаде случай — те явно бяха решили да продължат някакъв стар разговор:

— За радиото в колата — започна специалистът по продажбите — в крайна сметка си взех двайсетватови тонколони. Десетватовите ми се струваха доста слаби, а трийсетватовите са много скъпи. Не си струва чак толкова за кола.

— Аз лично — отвърна секретарката — поръчах да ми монтират четири тонколони — две отпред и две отзад.

Специалистът по продажбите се усмихна закачливо. Това е то — всичко си продължава.

Прекарах следобеда в кабинета си в правене на разни неща — тоест на почти нищо. От време на време поглеждах в тефтера си по дати: беше 29 декември. Трябваше да отида някъде на 31-ви. Хората ходят някъде на 31-ви.

Вечерта набирам номера на „SOS приятелство“, но дава заето — винаги е така по време на празници. Към един часа през нощта вземам кутия грах и я мятам към огледалото в банята. То хубаво се разбива на парчета. Порязвам се, докато ги събирам, и започвам да кървя. Доволен съм. Точно това исках.

На другия ден отивам на работа още в осем. Новият ми пряк началник вече е там. Тоя глупак да не е спал в офиса? Над пространството между високите сгради се рее мръсна, видимо неприятна мъгла. Неоновите лампи в кабинетите, в които шетат чистачките от фирма „Коматек“, светват и угасват една след друга, създавайки усещането за живот в забавен каданс. Прекият ми началник ме черпи с кафе — явно не се е отказал да спечели доверието ми. Имам глупостта да приема, при което в следващите минути получавам една по-скоро деликатна задача: да открия грешките в един пакет, наскоро продаден на Министерството на промишлеността. Изглежда, вътре имало грешки. Проверявам цели два часа, без обаче да открия нито една. Е, вярно, че не полагам голямо старание.

Към десет часа научаваме за смъртта на Тисран. Обажда се някой от семейството му и една секретарка веднага разтръбява новината на целия персонал. Щели сме да получим писмено известие по-късно. Не мога да повярвам — това твърде много прилича на допълнителен елемент от кошмар. Но не, истина е.

Малко по-късно преди обяд ми се обажда Катрин Льошардоа. Няма конкретен повод. „Може би ще се видим пак…“ — казва тя. Аз обаче бих се учудил.

Към обед излязох. От книжарницата на площадката пред сградата си купих карта №80 на „Мишлен“ (на маршрута Родез — Алби — Ним). Върнах се в кабинета си и я разгледах внимателно. Към седемнайсет часа ми се яви следното заключение: трябваше да отида в Сен-Сирг-ан-Монтан. Името се простираше, прекрасно изолирано, сред гори и обозначени с триъгълничета върхове. Нямаше никакво населено място в радиус от трийсет километра. Усещах, че съм пред прага на епохално откритие, че ме чака откровение свише там, между 31 декември и 1 януари, точно в мига, в който годината се превърта. Оставих бележка на бюрото си: „Наложи се да си тръгна по-рано поради транспортната стачка“. След кратък размисъл оставих друга бележка с печатни букви: „БОЛЕН СЪМ“. И се прибрах вкъщи не без затруднения. Започналата сутринта стачка доста се бе разраснала — вече нямаше метро, само няколко заблудени автобуса.

Лионската гара в Париж беше практически в обсада. Полицейски патрули бяха разделили главната чакалня на зони и сновяха по пероните. Говореше се, че бойни групи от „по-твърди“ стачници решили да спрат напълно движението. Влакът ми обаче се оказа почти празен, а пътуването — съвсем спокойно.

На гара „Пераш“ в Лион беше разгърнато впечатляващо множество от автобуси за Морзин, Ла Клюза, Куршевел, Вал д’Изер… За департамент Ардеш — нищо подобно. Взех такси по посока към гара „Пар Дийо“, където прекарах четвърт час в досадно прелистване на развалено електронно табло, за да открия най-накрая, че на другата сутрин в шест и четирийсет и пет заминава автобусът за Обна. Беше дванайсет и половина през нощта. Реших да прекарам тези няколко часа в автогара „Пар Дийо“. Явно не беше добра идея. Над автогарата се издига супермодерна сграда от стомана и стъкло на четири-пет етажа, свързани с никелирани ескалатори, които се задействат веднага щом някой се приближи. Навсякъде само луксозни магазини (парфюмерия, висша мода, играчки…) с абсурдно агресивни витрини. В никой от тях не се продава нищо практично. Почти навсякъде видеоекрани излъчват клипове и реклами. И разбира се, като постоянен звуков фон — класацията на 50-те най-нови хита. През нощта банда хулигани и полуклошари превземат сградата. Кирливи и злобни, брутални, съвършено тъпи същества, които живеят в кръв, омраза и в собствените си изпражнения. Трупат се там, в нощта, като едри мухи лайнарки, около пустите луксозни витрини. Ходят на тумби, тъй като самотата в тези среди е почти фатална. Стоят пред видеоекраните и поглъщат без никаква реакция рекламните клипове. Понякога се карат, вадят ножове. От време на време някой бива намерен мъртъв на сутринта, заклан от себеподобните си.

Цяла нощ бродих сред тези същества. Въобще не ме беше страх. Дори най-предизвикателно изтеглих от един банкомат всичките пари от банковата си карта. Хиляда и четиристотин франка в брой. Хубава плячка. Те ме гледаха, гледаха ме продължително, но никой не се опита да ме заговори или дори да се доближи на по-малко от три метра до мен.

Към шест сутринта се отказах от плана си; следобед хванах обратно влака стрела.

Нощта на 31 декември няма да бъде лека. Чувствам как някакви неща се трошат у мен като стени от стъкло. Крача напред-назад в плен на ярост, на потребност да действам, но нищо не мога да направя, защото всички опити ми се струват предварително обречени на неуспех. Провал, навсякъде провал. Единствено самоубийството блести най-отгоре, непостижимо.

Към полунощ усещам нещо като глухо раздиране — в мен се случва нещо болезнено. Вече нищо не разбирам.

На първи януари — значително подобрение. Състоянието ми е близко до затъпяването. Не е чак толкова зле.

Следобед си вземам час при психиатър. Има една система за спешни психиатрични консултации чрез Минител — набирате в колко часа ви е най-удобно и те ви намират лекар. Много практично.

Моят доктор се казва Непот. Живее в шести парижки район — като редица психиатри, струва ми се. Пристигам при него в 19,30 часа. Има вид точно на психиатър — направо зашеметяващо. Библиотеката му е безупречно подредена, в нея няма нито африканска маска, нито оригинално издание на „Sexus“. Значи, не е психоаналитик. Но затова пък явно е абониран за списание „Синапс“. Всичко това ми се струва добра поличба.

Епизодът с проваленото пътуване до Ардеш видимо го заинтригува. Като се поразрови, успя да ме накара да призная, че родителите ми са родом от този департамент. И се впусна по тази следа — според него съм търсел „ориентири на идентичността“. Всичките ми пътувания — смело обобщава той — били „търсения на идентичност“. Възможно е, но все пак нещо ме съмнява. Например командировките очевидно са ми наложени от друг. Но не искам да споря. Той си има теория — добре. В крайна сметка винаги е по-добре да имаш теория.

Странно, но след това ме пита за работата ми. Нещо ми убягва — не успявам да придам реално значение на въпроса му. Залогът очевидно не е в това.

Той се изяснява, като ми говори за предоставената от работата „възможност за социални взаимоотношения“. Избухвам в смях за негово леко учудване. Дава ми нов час за понеделник.

На другия ден се обаждам във фирмата и им съобщавам, че „болестта май ме е повторила“. На тях като че ли изобщо не им пука.

Уикенд без нищо особено. Спя много. Учудвам се, че съм само на трийсет години — чувствам се много по-стар.

3

Първият инцидент се случи следващия понеделник към четиринайсет часа. Видях отдалече как един колега идва при мен и се почувствах малко тъжен. С него бяхме в добри отношения, беше мил човек, твърде нещастен. Знам, че беше разведен, че живее сам с дъщеря си, и то доста отдавна. Знаех също, че пие много. Нямах никакво желание да го намесвам в тази история.

Приближи се до мен, поздрави ме и поиска да му дам информация за някакъв софтуер, който сигурно съм познавал. Разплаках се. Той веднага отстъпи назад, стъписан и леко уплашен. Дори мисля, че се извини. Наистина нямаше защо да се извинява горкият.

Очевидно е трябвало да си тръгна още тогава — бяхме сами в кабинета, нямаше свидетели, всичко можеше да се уреди по относително подобаващ начин.

Вторият инцидент се случи около час по-късно. Този път кабинетът беше пълен с хора. Влезе една девойка, огледа неодобрително присъстващите и накрая избра да се обърне точно към мен, за да ми каже, че много съм пушел, че било непоносимо, че изобщо не ми пукало за другите. В отговор й зашлевих два шамара. Тя ме изгледа, също стъписана. Очевидно не беше свикнала — подозирам, че не са я шляпали достатъчно като малка. За миг се запитах дали и тя няма да ми удари плесница. Бях сигурен, че ако ме плесне, веднага ще се разрева.

След кратка пауза тя казва „е…“ с глупаво увиснала челюст. Сега вече всички са се обърнали към нас. Настъпва гробна тишина. Обръщам се и изстрелвам напосоки със силен глас: „Имам час при психиатър!“. И излизам. Краят на един специалист.

Впрочем беше вярно — наистина имах час при психиатър, но дотогава оставаха още три часа. Прекарах ги в заведение за бързо хранене, като късах на ситно картонената кутия на моя хамбургер. Без определен метод, така че резултатът се оказа разочароващ. Най-обикновено накъсване.

Когато разказах малките си фантазии на лекаря, той ми даде едноседмичен отпуск по болест. Дори ме попита дали не искам да отида за кратко в специализирано заведение. Отговорих, че не искам, защото ме е страх от лудите.

След седмица отново отивам при него. Нямам кой знае какво да му кажа. Въпреки това произнасям няколко изречения. Макар че гледам наопаки какво записва в тетрадката си със спирала, все пак разпознавам думите „идеаторно забавяне“. Ха-ха. Значи, според него се превръщам в идиот. Това си е хипотеза.

От време на време поглежда към часовника си (жълто-червена каишка, позлатен правоъгълен циферблат) — явно не го интересувам особено. Питам се дали не крие в чекмеджето си револвер за буйстващи пациенти. След половин час произнася няколко изречения от общ характер относно периодите на спад, продължава отпуска ми по болест и аргументира дозировката на лекарствата ми. Разкрива ми също така, че състоянието ми си имало название: депресия. Значи, официално съм в депресия. Формулировката ми се струва сполучлива. Не че се чувствам в ниското — по-скоро светът край мен ми се струва нависоко.

На другата сутрин отивам във фирмата — моят началник-отдел пожелава да ме види, за да „направим равносметка“. Както очаквах, той е хванал силен тен при престоя си във Вал д’Изер, но различавам няколко фини бръчици в ъгълчето на очите му — вече не е така красив, както в спомена ми. Не знам, разочарован съм.

Още в самото начало го уведомявам, че съм в депресия. Той поема удара и веднага се съвзема. После разговорът тече приятно цели трийсет минути, но знам, че занапред между нас ще се издига невидима стена. Той вече няма да ме счита за равен с него или за възможен наследник. За него аз дори вече не съществувам — изпаднал съм в немилост. Така или иначе, знам, че ще ме уволнят веднага щом изтекат законните два месеца отпуск по болест. Така правят винаги в случай на депресия — разполагам с конкретни примери.

В рамките на тези правила той се държи доста добре, опитва се да намери оправдание за моето състояние. По едно време казва:

— В нашата професия понякога сме подложени на ужасно напрежение…

— Е, не чак толкова — отвръщам аз.

Той се сепва като от сън и слага край на разговора. Прави едно последно усилие и ме изпраща до вратата, като обаче се държи на безопасно разстояние от два метра, сякаш се бои да не се издрайфам ненадейно отгоре му. „Е, почивайте си, колкото време е необходимо“ — заключава той.

Излизам. Вече съм свободен човек.

4 Изповедта на Жан-Пиер Бюве

От следващите седмици ми е останал споменът за бавно сгромолясване, прекъсвано от ужасни фази. Не се виждах с никой друг освен с психиатъра. Щом паднеше нощта, излизах за цигари и нарязан хляб без кора. Една събота вечер обаче ми се обади Жан-Пиер Бюве. Изглеждаше напрегнат.

— Как е? Още ли си кюре? — попитах аз, за да разтопя ледовете.

— Трябва да се видим.

— Да, бихме могли…

— Веднага, ако е възможно.

Никога не бях стъпвал у тях — знаех само, че живее във Витри. Блокът му беше добре поддържан. Двама арабски младежи ме проследиха с поглед, единият се изхрачи точно когато минавах край тях. Добре поне, че не ми се изплю в лицето.

Наемът за апартамента му се плащаше от епархията или нещо такова. Сринат психически, той гледаше предаването „Адска вечер“ с навъсено изражение. Явно беше обърнал доста бири, докато ме е чакал.

— Охоо — добродушно рекох аз.

— Казвал съм ти, че Витри не е лесна енория — още по-зле е, отколкото можеш да си представиш. Откакто съм дошъл тук, се опитвам да сформирам групи от млади хора. Така и не се отзова нито един младеж. От три месеца не съм правил кръщене. На неделната меса идват не повече от петима души: четири африканки и една стара бретонка. Мисля, че беше на осемдесет и две години. Бивша служителка на железниците. Била овдовяла доста отдавна. Децата й вече не й ходели на гости, дори не им знаеше адреса. Една неделя не я видях на месата. Отидох у тях, живееше в държавно жилище ей там… (той направи неопределено движение с кена в ръка и наръси мокета с няколко капки бира). От съседите й научих, че била нападната и я закарали в болницата, но се отървала само с леки счупвания. Отидох да я видя. Фрактурите щяха да зараснат бавно, разбира се, но нямаше опасност за живота й. Когато отидох отново след седмица, беше починала. Поисках обяснения, но лекарите отказаха да ми дадат. Вече я бяха кремирали — никой от семейството не дошъл. Сигурен съм, че би искала църковно погребение. Не ми беше казвала, никога не говореше за смъртта, но съм сигурен, че би искала да бъде погребана според обичая.

Той отпи глътка бира и продължи:

— След три дена ме посети Патрисия.

Той направи многозначителна пауза. Погледнах към телевизора, чийто звук беше изключен. Една певица с прашки от черно ламе беше наобиколена от питони и дори от анаконди. После отново насочих погледа си към Бюве, като се опитах да придобия приветливо изражение. Той продължи:

— Искаше да се изповяда, но не знаеше как — не й беше ясна процедурата. Патрисия беше медицинска сестра в отделението, където закарали старицата. Без да иска, чула разговор между лекарите. Не искали да оставят старата да заема легло през месеците, необходими за нейното възстановяване — казали, че била ненужно бреме. Тогава решили да й бият „литичен коктейл“ — смес от високи дози транквиланти, която води до бърза и лека смърт. Съвещавали се не повече от две минути, след което шефът на отделението помолил Патрисия да направи инжекцията. Тя я направила още същата нощ. За пръв път извършвала евтаназия, но това често се случвало на колегите й. Жената починала бързо, в съня си. Оттогава Патрисия не можела да спи — все й се присънвала старицата.

— И ти какво направи?

— Ходих в митрополията. Там вече бяха запознати с въпроса. В тази болница явно има много случаи на евтаназия. Никой не е подавал оплакване. Така или иначе, досега всички дела са завършвали с оправдателни присъди.

Той млъкна, допи си бирата на един дъх и отвори друга бутилка, след което продължи доста смело:

— В продължение на месец се виждах с Патрисия практически всяка нощ. Не знам какво ми стана. От семинарията насам не бях имал изкушения. Тя беше толкова мила, толкова наивна. Нищо не знаеше за религията, беше много любопитна да научи разни работи. Не разбираше защо на свещениците е забранено да правят секс, питаше дали водят полов живот, дали мастурбират. Отговарях на всичките й въпроси без никакво стеснение. През този период много се молех, непрекъснато четях Евангелието. Нямах усещането, че правя нещо лошо. Усещах, че Христос ме разбира, че е с мен.

Той отново замълча. По телевизията течеше реклама на „Рено Клио“ — колата изглеждаше доста удобна.

— Миналия понеделник Патрисия ми съобщи, че се запознала с друго момче. В една дискотека, „Метрополис“. Каза ми, че повече няма да се виждаме, но била доволна, че сме били заедно. Харесвало й да сменя момчетата — тя е само на двайсет години. Харесвала ме, нищо повече. Възбуждала я мисълта да спи с кюре, било й забавно. Но на никого нямало да казва — обеща ми.

Този път тишината продължи повече от две минути. Чудех се какво би казал един психолог на мое място. Вероятно нищо. Накрая ми хрумна странна идея.

— Вземи се изповядай.

— Утре ще водя месата. Няма да успея. Не мисля, че ще успея. Не усещам присъствието.

— Какво присъствие?

После не говорихме кой знае колко. От време на време произнасях изрази от рода на „хайде, хайде…“, а той продължаваше да жули бири една след друга. Явно нищо не можех да направя за него. Накрая си поръчах такси.

Когато си тръгвах, той ми каза: „До скоро виждане…“. Не съм убеден — определено ми се струва, че никога повече няма да се видим.

Вкъщи е студено. Помня, че по-рано вечерта, точно преди да изляза, счупих един прозорец с юмрук. Странно, но на ръката ми нищо й няма — никаква следа от порязване.

Все пак си лягам и заспивам. Кошмарите ще дойдат по-късно през нощта. Отначало не приличат на кошмари и дори са приятни.

Рея се над катедралата в Шартър. Имам мистично видение, свързано с нея. Тя като че ли крие и представлява някаква тайна — върховна тайна. През това време монахини се събират на групи в градинките до страничните входове. Посрещат старци и дори агонизиращи, като им обясняват, че ще разкрия една тайна.

Аз обаче вървя по коридорите на болница. Някакъв човек ми е определил среща, но не е дошъл. Налага се да чакам известно време в хладилен хангар, след което поемам по друг коридор. Все така го няма човека, който би могъл да ме измъкне от болницата. Тогава се озовавам на някаква изложба. Патрик Льороа от Министерството на земеделието е организирал всичко. Изрязал е глави на хора от илюстровани вестници, налепил ги е по някакви си картинки (изобразяващи например флората от триас) и продава фигурките си скъпо и прескъпо. Струва ми се, че иска да си купя една от него. Изглежда доволен от себе си и почти застрашителен.

После отново се рея над Шартърската катедрала. Невероятен студ. Абсолютно сам съм. Крилата ми ме носят добре.

Приближавам се до кулите, но вече нищо не различавам. Тези кули са огромни, черни, злокобни, изработени са от черен мрамор, който пръска груби отблясъци.

В мрамора са инкрустирани фигурки с крещящи цветове, в които избухват ужасите на органичния живот.

Падам, падам между кулите. Лицето ми, което ще се разбие, се покрива с ивици кръв точно по местата на разпадане. Носът ми е зейнала дупка, през която изтича като гной органичната материя.

А сега съм в пустата Шампанска низина. Навсякъде хвърчат снежинки заедно с листове от илюстрован вестник с агресивно едри букви. Датира някъде от 1900 година.

Репортер ли съм, или журналист? Явно съм едно от двете, защото стилът на статиите ми е познат. Написани са с този тон на жестоко оплакване, присъщ на анархистите и сюрреалистите.

Октави Леонсе, деветдесет и две годишна, е била намерена убита в хамбара си. Малка ферма във Вогезите. Сестра й Леонтин Леонсе, осемдесет и седем годишна, с най-голямо удоволствие показва трупа на журналистите. Оръжията на престъплението ясно се виждат: трион за дърва и свредел. И двете, разбира се, са изцапани с кръв.

А престъпленията не спират. Все стари жени, живеещи изолирано в своите ферми. Всеки път убиецът, млад и неуловим, оставя работните си инструменти на показ: кога длето, кога градинарски ножици, кога просто ръчен трион.

И всичко това е вълшебно, авантюристично, анархистично.

Събуждам се. Студено е. Отново заспивам.

Всеки път пред тези окървавени инструменти усещам до най-малките подробности страданията на жертвата. Не след дълго получавам ерекция. На масата до леглото ми има ножица. Идеята се налага от само себе си: да си отрежа члена. Представям си ножицата в ръката ми, кратката съпротива на плътта и изведнъж кървавото чуканче, вероятният припадък.

Парчето на мокета. Лепнещо от кръв.

Събуждам се отново към единайсет. Имам две ножици — по една във всяка стая. Събирам ги и ги поставям под няколко книги. Това е усилие на волята, вероятно недостатъчно. Желанието упорства, нараства и се преобразува. Този път планът ми е да взема ножица, да я забия в очите си и да ги изтръгна. По-специално лявото око, на място, което познавам добре, там, където изглежда най-вдлъбнато в орбитата.

После гълтам успокоителни и всичко се оправя. Всичко се оправя.

5 Венера и Марс

След тази нощ ми се стори уместно да преразгледам предложението на доктор Непот относно престоя в специализирано заведение. Той сърдечно ме поздрави за това решение. Според него този път водел право към пълното ми възстановяване. Фактът, че инициативата идвала от мен, бил особено благоприятен — започвал съм да се ангажирам с процеса на своето излекуване. Било добре, даже много добре.

И така, явих се в „Рюей-Малмезон“ с писмената му препоръка в ръка. Имаше парк, а пациентите се хранеха заедно. Честно казано, на първо време не можех да поглъщам твърда храна — веднага я повръщах с болезнено хълцане. Струваше ми се, че ще избълвам и зъбите си заедно с храната. Наложи се да ме сложат на системи.

Главният лекар от колумбийски произход не ми беше от голяма полза. С невъзмутимата сериозност на невротиците излагах категорични аргументи срещу моето оцеляване. И най-малкият от тях ми изглеждаше способен да ме доведе до непосредствено самоубийство. Лекарят се правеше, че слуша, или поне мълчеше — най-много от време на време да потисне лека прозявка. Едва след няколко седмици прозрях истината: говорех твърде тихо; познанията му по френски език бяха твърде повърхностни; в действителност не разбираше и дума от моите приказки.

За сметка на това асистиращата го психоложка — малко по-възрастна и с по-скромен социален произход — ми оказа ценна помощ. Вярно, че пишеше дисертация за тревожния страх и естествено, се нуждаеше от материал. Използваше магнетофон „Радиола“. Всеки път искаше разрешение да го включи. Аз, разбира се, й разрешавах. Харесваха ми напуканите й ръце, изгризаните й нокти, когато натискаше копчето за запис, въпреки че винаги съм мразел студентките по психология. Малки мръсници — такова ми е мнението за тях. Но тази по-възрастна жена, която си представях с ръце, потопени в леген с пране, и с увито в тюрбан лице, почти ми вдъхваше доверие.

Само че отношенията ни отначало не бяха лесни. Тя ме упрекваше, че съм използвал много общи, прекалено социологически понятия. Според нея не било интересно — трябвало, напротив, да се включвам по-активно, да се опитам да се „съсредоточа върху самия себе си“.

— Ама вече ми е писнало от мен… — възразявах аз.

— Като психолог не мога да приема такива думи или да ги насърча по какъвто и да е начин. Говорейки научно за обществото, вие изграждате бариера, зад която се защитавате. На мен се пада задачата да разруша тази бариера, за да можем да работим върху личните ви проблеми.

Този разговор между глухи продължи малко повече от два месеца. Мисля, че всъщност й бях симпатичен. Спомням си една сутрин — пролетта тъкмо вече бе дошла и през прозореца се виждаше как птиците подскачат по ливадата. Психоложката имаше свеж, спокоен вид. Отначало говорихме накратко за дозирането на моите лекарства, след което тя ме попита прямо, спонтанно, много неочаквано: „Всъщност защо сте толкова нещастен?“. Тази откровеност беше доста необичайна. Тогава аз също направих нещо необичайно — подадох й кратък текст, който бях написал предната нощ, за да не скучая поради безсънието.

— Предпочитам да чуя отговора ви… — каза тя.

— Прочетете текста все пак.

Тя определено беше в добро настроение. Взе листа, който й подадох, и прочете следните изречения:

Вдигнах очи и я погледнах. Имаше леко учуден вид. В крайна сметка реши да се пробва да каже нещо: „Интересно е това с огледалото…“. Сигурно беше чела нещо от Фройд или в списанието за комикси „Мики Парад“. Правеше каквото може — беше любезна. Накрая събра смелост и добави:

— Но бих предпочела да ми говорите пряко за вашите проблеми. Още веднъж, вие сте прекалено абстрактен.

— Може би. Но не разбирам конкретно как хората успяват да живеят. Имам чувството, че всички би трябвало да са нещастни. Разбирате ли, живеем в толкова прост свят. Има една мъжка система, основана върху надмощието, парите и страха — нека я наречем Марс. Има и една женска система, почиваща върху съблазняването и секса — да я наречем Венера. Това е всичко. Нима е възможно да се живее и вярва, че няма нищо друго? Заедно с реалистите от края на XIX век Мопасан е вярвал, че няма нищо друго, и това го е довело до пълна лудост.

— Вие смесвате всичко. Лудостта на Мопасан е само класически стадий от развитието на сифилиса. Всяко нормално човешко същество приема двете системи, за които говорите.

— Не. Мопасан е полудял, защото е имал изострено съзнание за материята, небитието и смъртта — и за нищо друго. В това отношение той е приличал на нашите съвременници и поради това е правел абсолютно разграничение между индивидуалното си съществуване и останалия свят. Днес това е единственият начин, по който можем да мислим света. Например куршум от „Магнум 45“ може да изсвисти покрай лицето ми и да се забие в стената зад мен — аз ще остана невредим. Другият вариант е куршумът да порази плътта ми и тогава страданието ми ще е значително: лицето ми ще бъде обезобразено, а може би и окото ми ще се пръсне. Тогава ще бъда обезобразен и едноок и ще пораждам отвращение у хората. По-общо казано, всички ние сме подложени на остаряване и смърт. Представата за остаряването и смъртта е непоносима за човешкия индивид. В нашите цивилизации тя се развива приоритетно и необусловено, постепенно изпълва полето на съзнанието и не оставя място за нищо друго. Така лека-полека се появява убеждението, че светът е ограничен. Дори желанието изчезва — остават само горчивината, завистта и страхът. Най-вече горчивината. Никоя цивилизация, никоя епоха не е съумявала да развие у своите подвластни горчивина в такива размери. От тази гледна точка живеем в безподобно време. Ако трябва да сведа до една дума психическото състояние на съвремието, това несъмнено ще бъде горчивина.

Отначало тя нищо не отговори. Замисли се за няколко секунди, след което ме попита:

— Откога датират последните ви полови сношения?

— Отпреди малко повече от две години.

— Аха! — възкликна тя почти триумфално. — Виждате ли? При това положение как искате да обичате живота?…

— А вие бихте ли приели да правите секс с мен?

Тя се смути, дори ми се стори, че леко се изчерви. Беше четирийсетгодишна, слаба и доста похабена, но онази сутрин наистина ми изглеждаше очарователна. Съхранил съм много нежен спомен от този миг. Тя се усмихна пресилено и направо ми се стори, че ще каже „да“. Но в крайна сметка се окопити.

— Не ми е това работата. Като психолог ролята ми е да ви приведа в състояние да започнете процедури по съблазняване, за да можете отново да имате нормални взаимоотношения с млади жени.

За следващите сеанси тя помоли да бъде заместена от колега мъж.

Почти по същото време започнах да се интересувам от събратята си по несгода. Сред тях нямаше много яростни типове — най-вече депресивни и тревожни. Мисля, че това беше нарочно. Хората, които познават този вид състояния, бързо се отказват да се правят на хитри. Като цяло си лежат по цял ден благодарение на успокоителните. От време на време се въртят по коридора, изпушват четири-пет цигари една след друга и се връщат в леглото. Храненето обаче се извършва колективно. Дежурната сестра казваше: „Сипвайте си“. Не се чуваше никаква друга дума. Всеки си дъвчеше храната. Понякога някой от сътрапезниците изпадаше в криза и започваше да се тресе или да стене. Тогава се прибираше в стаята си и толкова. Постепенно ми хрумна, че всички тези хора (мъже и жени) изобщо не бяха разстроени — просто им липсваше любов. Техните жестове, пози, мимики издаваха крещяща жажда от физически контакт и от милувки, но естествено, това не беше възможно. Ето защо стенеха, викаха, деряха се с нокти, а по време на престоя ми имаше и един успешен опит за кастрация.

Седмиците минаваха и все повече се убеждавах, че съм там, за да изпълня предварително начертан план — почти както в Евангелието Христос изпълнява предреченото от пророците. Същевременно се оформяше интуитивното усещане, че този престой е само първият от поредицата все по-продължителни интернирания във все по-непристъпни и строги психиатрични заведения. Тази перспектива дълбоко ме натъжаваше.

От време на време виждах психоложката по коридорите, но не завързвахме истински разговор — отношенията ни бяха придобили твърде формален характер. Каза ми, че дисертацията й за тревожния страх напредвала — трябвало да се яви на изпити през юни.

Та, значи, днес вероятно имам смътно присъствие в една докторска дисертация сред други конкретни случаи. Това впечатление, че съм елемент от досие, ме успокоява. Представям си томчето, залепената му корица, леко тъжната му обложка. Бавно се сплесквам между страниците, размазвам се.

Излязох от клиниката на 26 май. Помня слънцето, жегата, атмосферата на свобода по улиците. Беше непоносимо.

Пак на 26 май съм бил заченат, късно следобед. Сношението се извършило в хола, върху псевдопакистански килим. В мига, когато баща ми проникнал в майка ми на задна прашка, тя имала злополучната идея да протегне ръка и да го погали по тестикулите, което ускорило еякулацията. Тя изпитала удоволствие, но не и истински оргазъм. Малко след това яли студено пиле. Това било преди трийсет и две години. По онова време все още се намирали истински пилета.

Що се отнася до живота ми след излизането от клиниката, не следвах точни разпореждания — трябваше само да се явявам веднъж седмично. Колкото до останалото, занапред следваше сам да се грижа за себе си.

6 Сен-Сирг-ан-Монтан

На 20 юни същата година станах в шест часа и включих транзистора или по-скоро радио „Носталгия“. Звучеше песен на Марсел Амон, в която се пееше за някакъв мургав мексиканец — лека, безгрижна, глуповата; точно каквато ми трябваше. Измих се, слушайки радиото, после събрах някои свои вещи. Бях решил да отида в Сен-Сирг-ан-Монтан или поне да опитам пак.

Преди тръгване дояждам всички хранителни продукти вкъщи. Трудничко е, защото не съм гладен. Добре, че няма кой знае какво: четири сухара и консерва сардини в олио. Не ми е ясно защо постъпвам така — очевидно е, че това са дълготрайни продукти. Но отдавна съм престанал да виждам смисъл в моите действия — да кажем, че вече не виждам смисъл много често. През останалото време съм, малко или много, в положение на наблюдател.

Когато влизам в купето, все пак си давам сметка, че откачам. Но се настанявам, без да обръщам внимание на тази мисъл. На гарата в Лангон вземам колело под наем. Бях се обадил предварително — много добре бях организирал всичко. И тъй, качвам се на колелото и веднага осъзнавам абсурдността на своя план: от десет години не съм карал колело, Сен-Сирг е на четирийсет километра, пътят дотам е планински, а аз съм в състояние да измина най-много два километра по равен терен. Изгубил съм всякаква способност, а и всякакво желание да полагам физически усилия.

Пътят се оказва постоянно, но донякъде абстрактно мъчение, ако мога да се изразя така. Районът е изцяло пуст. Навлизам все по-навътре в планината. Страдам. Драматично съм надценил физическата си сила. Но вече не виждам много добре крайната цел на това пътешествие, тя бавно се разпада, докато се изкачвам по тези ненужни склонове, и все пак упорствам, без дори да гледам пейзажа.

По средата на особено труден наклон, докато се задъхвам като задушено канарче, виждам табела: „Внимание! Опасни взривове!“. Но нещо не мога да повярвам — кой би тръгнал да ме взривява?

Намирам обяснението малко по-късно — всъщност това е кариера и целта е да се взривяват само канари. Това ми допада повече.

Теренът става по-равен. Вдигам глава. Вдясно от пътя има хълм от отломки, нещо средно между прах и дребен чакъл. Наклонената повърхност е сива, с геометрична, абсолютна гладкост. Много привлекателна. Уверен съм, че ако стъпя на нея, веднага ще затъна с няколко метра.

От време на време спирам край пътя, изпушвам една цигара, поплаквам си и пак тръгвам. Иска ми се да съм умрял. Но „има път за изминаване и той трябва да бъде изминат“.

Пристигам в Сен-Сирг в състояние на жалко изтощение и отсядам в хотел „Горско ухание“. След известна почивка отивам да пия бира на бара в хотела. Хората от това село изглеждат приветливи, симпатични. Казват ми „добър ден“.

Надявам се, че никой няма да ме заговори по-конкретно, да ме попита дали съм турист, откъде идвам така с колело, дали ми харесва техният край и прочее. Но за щастие, това не се случва.

Пространството ми за маневриране в живота е станало крайно ограничено. Все още виждам много възможности, но разликите между тях са само козметични.

Вечерята с нищо няма да ми помогне, макар междувременно да съм глътнал три хапчета „Терциан“. Обаче си стоя на масата сам, поръчал съм си гастрономическо меню. Съвършено вкусно. Дори виното е добро. Плача, докато се храня, издавайки слаби стенания.

По-късно в стаята си се опитвам да заспя, но за пореден път напразно. Тъжна мозъчна рутина. Нощта като че ли е застинала. Представите се ронят с нарастваща пестеливост. Цели минути се взирам в кувертюрата.

Към четири сутринта обаче нощта се променя. Нещо у мен трепти и се мъчи да излезе. Дори самото естество на това пътуване започва да се променя и в ума ми се превръща в нещо решаващо, почти героично.

На 21 юни, към седем часа, ставам, закусвам и отивам с колелото в Мазаската гора. Хубавата снощна вечеря ми е дала нови сили — напредвам между боровете плавно, без усилия.

Времето е великолепно, меко, пролетно. Мазаската гора е много красива и ми действа дълбоко успокояващо. Тя е истинска селска гора: има малки стръмни пътища, полянки, слънце, което се провира навсякъде. Ливадите са пълни с жълти нарциси. Добре ми е, щастлив съм, няма хора. Тук нещо изглежда възможно. Струва ми се, че съм на стартово положение.

Изведнъж всичко изчезва. Голям психически шамар ме връща дълбоко в мен. И започвам да се самоизучавам, да се самоиронизирам, но същевременно се изпълвам със себеуважение. Колко съм способен — докрай — на импозантни психически представи! Колко ясна все още е представата ми за света! Богатството на това, което ще умре у мен, е направо разкошно. Нямам причина да се срамувам от себе си — поне съм се опитал.

Излягам се на слънчева ливада. И сега ме боли, изпънат на тази толкова нежна ливада, сред този толкова успокояващо дружелюбен пейзаж. Всичко, което е можело да бъде източник на участие, на удоволствие, на невинна сетивна хармония, е станало извор на страдание и нещастие. Същевременно усещам с впечатляваща отчетливост възможността за радост. От години крача редом с призрак, който прилича на мен и който живее в теоретичен рай, в тясна връзка със света. Дълго съм си въобразявал, че съм длъжен да се присъединя към него. Ала не — всичко е свършено.

Навлизам малко по-навътре в гората. Отвъд този хълм, казва картата, се намират изворите на река Ардеш. Вече не ме интересува, но все пак продължавам. И дори вече не знам къде са изворите — сега всичко си прилича. Пейзажът е все по-нежен, дружелюбен, радостен — чак ме заболява кожата от него. Намирам се насред пропастта. Усещам кожата си като граница, а външния свят — като нещо смазващо. Впечатлението за отделеност е тотално. Вече съм затворник в самия себе си. Върховното сливане няма да се състои — целта на живота е пропусната. Часът е два следобед.