Първи април.Обикновените гении

Жилищният блок се събуди на разсъмване.

В леката утринна мъгла той приличаше на спящо чудовище. Високо над земята светна розов прозорец и изгасна — сякаш намигна зорко око, наблюдаващо какво пролетно утро се е отворило. Приятен лек студец, сребриста слана по дърветата, изненадващо мек въздух.

Мълниите на светлините заиграха по стените. Светлините ставаха все повече, образуваха чудни дантели и ето вече целият жилищен блок се опаса с верига от електрически сигнали. Жилищният блок се съживи, въздъхна дълбоко. Зашумяха асансьорите — съвсем тихо, за себе си, за да не заглушат първата капка от покрива. Пролет!…

Отвори се един прозорец на високото и нечий звънък глас прекъсна спокойствието на утрото:

— Е-ей!… Слушайте всички!… Аз съм гений!

Улицата наостри уши от това нескромно признание. Изчезна капката.

А гласът упорито повтаряше:

— Гений! Гений!

Пискливо се обади още един прозорец:

— Гений съм аз!… Ура! Аз открих вечната истина…

Шумно се отвори една балконска врата и момчешки неукрепнал бас проехтя:

— Глу-по-сти! Аз съм най-силният в света…

Вятърът попречи да се разбере кой беше този най-силен в света. Той налетя изведнъж, прозвъня в ледените висулки на стрехата, омеси се и отнесе със себе си думите. Лека слънчева светлина позлати стените, мъглата се вдигна. Жилищният блок гасеше една след друга ненужните светлини и започна да изглежда обикновен жилищен блок, построен по всички правила на Питагоровата теорема.

От входа на блока излезе една ученичка с тежка чанта и, като огледа пустата улица, обърна се към жилищния блок и направи гримаса:

— Първи април е — на никого не вярвам! — И затича, а под краката й хрускаше крехката ледена корица.


Учителят по математика Таратар знаеше отлично кой ден е днес. По пътя за училището той си спомни един епизод от своя ученически живот. Преди половин век Семьон Таратар написа на дъската много дълго уравнение. Когато учителят, който решаваше уравнението, начерта графиката, класът се засмя: на дъската ясно се очерта фигурата на крокодил. Учителят, когото децата наричаха Крокодил Крокодилович, внимателно погледна младия математик и каза: „Не се обиждам. Това остроумно уравнение заслужава пет плюс:“ „Авторът на уравнението на Крокодила“ се чувствуваше неудобно…

Сега самият той е Таратар Таратарич — така го наричат помежду си учениците. Куп остроумни уравнения ще е нужен, за да се обрисува неговата възтежка фигура, натъпканата с книги стара чанта, очилата за късогледство. Всяка година за първи април Таратар дава задачи по желание на всеки клас: доказвайте каквото си искате… А на своя любим осми „Б“ каза: „Опитайте се да решите известните, но нерешени досега задачи…“ Той знае: веднага, още в междучасието, неговите математици ще почнат да атакуват Великата теорема на Фермá, недоказана вече над триста години. Разбира се, те няма да докажат теоремата, но затова пък по нов начин ще видят много истини…

„Ще ви покажа аз кой е Таратар Таратарич! — мислеше си усмихнат учителят, като си припомняше лицата на своите ученици. — Ще поставя на всички пет плюс, а после ще кажа, че е било шега…“

Той влезе в клас и веднага почувствува, че нещо се е случило. Учениците както винаги станаха и поздравиха учителя, с привичен жест той им разреши да седнат. Но въздухът в класа сякаш беше наелектризиран.

— Няма го Виктор Смирнов — забеляза гласно Таратар и погледна крадешком по редиците.

— Той закъснява — каза някой със саркастична нотка.

Учителят започна урока, без да обръща внимание на тайнствения намек за Смирнов.

— Преди повече от триста години френските математици Паскал и Фермá решили ей тъй, за забава да анализират играта със зарове и открили редица правила. — Таратар се усмихна, като си представи събитията, за които разказваше. — Както знаете, тези правила били развити в сложни игрови схеми, с които си служат и в наши дни… Аз не се интересувам с какви методи сте си служили вие, като сте готвили днешното си домашно, но сега ще видим резултатите… И така, кой е най-смелият?

— Аз! — прозвуча уверен юношески бас.

Макар Гусев с мъка излезе от чина. Чинът беше вече тесен за атлетическата фигура на спортиста. Той държеше тетрадка, свита на руло.

— Как се казва твоята домашна работа, Гусев?

— За стереометрията на винените бъчви, имащи най-оптимална форма! — отговори Макар.

— Виж това да! — възхитено въздъхна някой. — От собствен опит ли?

— От опита на Йохан Кеплер — отвърна Гусев.

Учителят долови в гласа на Макар готовност за борба и го извика на дъската.

— Струва ми се, именно така се наричаше един от трудовете на Кеплер, в който той предугажда много от резултатите на интегралното смятане — каза Таратар.

Макар, който рисуваше с тебешир винена бъчва, се обърна зарадван.

— Точно така! Кеплер току-що се оженил… И то за дъщерята на един търговец на вино. — Макар раздели бъчвата на части и вече започна да пише формулите. (Одобрителен глъч зад гърба му потвърди, че на всички харесва коментарът към старинната задача.) — От единадесетте годеници с голяма мъка си избрал жена — продължи басово Макар. — Добре, ама търговецът на вино му казва: „Ти, макар и да си придворен императорски математик, я ми покажи каква е ползата от това, че си учен.“ — „Моля — отговаря Кеплер. — Аз мога да пресметна колко вино има във всяка твоя бъчва, без да погледна в нея…“ Напразно се смеете! Всичко това ние със Сироежкин прочетохме в биографията на Кеплер.

— Потвърждавам — каза от мястото си Сергей Сироежкин, — че Макар собственоръчно донесе една бъчва от сто литра и я разложи по два начина.

— Аз, разбира се, нямам намерение да се женя, но зная точно, че по метода на Кеплер е по-трудно да се доказва — призна си Макар под всеобщия смях. — Друго нещо са интегралите!

И той показа на дъската, където внезапно за всички обикновената бъчва възкреси една стара от преди четири века история.

Таратар гледаше бъчвата и Макар и не криеше радостта си.

— Блестящо потвърждение на редица победи на математиката — каза той. — Обърнете внимание на главния извод на Гусев: целият научен трактат на Кеплер, който за времето си бил откритие, се побра в една съвременна формула. Браво!

— Моля ви се — рече изчервилият се Макар. — У другите е по-добре.

— Нима? — Таратар се учуди. — Че кои са тези други?

На катедрата се посипаха тетрадки. Тетрадки с доказателства и изчисления на осми „Б“ клас. Тук имаше доказателства на много известни в математиката неравенства, на недоказуеми теореми за квадратурата на кръга и за делението на ъгъла на три равни части, изчисления за движението на материците, за масата на свръхзвездите, за продължителността на живота на елементарните частици, за точната скорост на светлината и за много други исторически и съвременни задачи. Само един математик може да разбере какво преживя в тези кратки минути учителят. Но Таратар, който прие на своята маса купчината математически ръкописи, не изгуби постоянния си оптимизъм. Нали сам той предизвика този взрив от внезапна енергия. Учителят успя само да забележи на ум, че между всички работи няма нищо, което да прилича на „уравнението на Крокодила“. Нима тези шеги са остарели?

Учениците предадоха работите си. Само пред Вова Каролков, съсед на Сергей Сироежкин, лежеше дебела тетрадка с кафява корица.

„Нима и това е за мене?“ — весело си помисли Таратар и попита Каролков:

— Е, а ти?

— Аз не бих искал… така изведнъж — каза побледнелият Каролков.

— Защо?

— Това е много ценна работа.

„Не току-тъй другарите му го наричат Професора“ — помисли си Таратар и каза:

— Кажи тогава по какъв проблем е, та всички да оценят значението й.

— Доказателство на теоремата на Фермá — каза съвсем тихо Професора.

На Таратар дожаля за способния ученик: докъде я докарал, просто се е съсипал от писане на масата. И за всичко е виновен той, учителят, със своите домашни по желание. Тях само ги остави на свобода, тези самолюбиви млади „фермисти“ — ден и нощ ще атакуват нерешимите задачи, докато си съсипят здравето. Че кой може да докаже теоремата на Фермá!

— А ти сутрин правиш ли гимнастика? — попита учителят Каролков.

Каролков погледна учителя си с такова изумление, сякаш му бе проговорил по марсиански.

— Това е доказателство на Великата теорема на Фермá — настоятелно повтори той.

Таратар взе тетрадката на Професора, бързо я прелисти. В очите му се замяркаха безкрайни виолетови формули, изпълнили цялата тетрадка. Професора пишеше с дребни, грижливо завъртени почти печатни букви.

— Теоремата на Фермá е доказана за шестстотин частни случаи — бавно каза Таратар. — Математиците от цял свят са се отказали да я решават. Нима ти успя да намериш съвсем нов пример?

— Тук не става дума за пример. Тук е решението на цялата теорема!

Професора седна на мястото си като победител.

Таратар претегли на ръка дебелата тетрадка. „Малко ли доказателства са правени за тия триста години на недоказуемата теорема! Ето още един донкихотовски опит — може би дори и оригинален…“

— Предварително те поздравявам. — Мустаците на Таратар хитро трепнаха. — Макар че Фермá не ни е оставил никакви доказателства, в къщи ще проверя твоята работа.

— Фермá не е счел за нужно да пише решението, тъй като то е много дълго — напомни Професора.

И нито един гений не е намерил досега отговор.

— Та какво от това? — Професора вдигна рамене. — Аз съм този гений, който намери отговора.

Таратар чакаше класът да прихне в смях, но кой знае защо беше тихо. Той огледа класа. Всички бяха премного сериозни.

Таратар се разтревожи: какво става с тях?…

— Може би ще се съглася с тебе, когато проверя — предположи Таратар.

— Разбира се — спокойно отговори Професора. Чак сега той започна постепенно да порозовява: първо запламтя едното му ухо, после другото. Изглежда, че съвестта спускаше математика от недостъпните научни върхове на обикновения училищен чин, като внимателно го държеше за уши.

— Че какво лошо има тук! — намеси се Макар Гусев. — Щом е доказал…

И пак никой не се засмя.

— Вярно, Таратар Таратарич… извинете, Семьон Николаевич! — подхвана Сироежкин и скочи от място. — Ако искате да знаете, не само Професора мисли така! Не се учудвайте, моля ви се, но тук всички са гении!… Обикновени гении… Ето вижте. — И той извади от чина картонена кутийка, на която беше отпечатан чифт обувки на фабрика „Лъч“. От кутията Сироежкин извади мъничък прибор. Лампичка от джобно фенерче, миниатюрна турбина, ръчка. Конструкторът покани учителя:

— Завъртете, ако обичате.

Таратар внимателно завъртя ръчката. Лампичката светна.

— Настолна електроцентрала — каза одобрително Таратар. — Изящно направена. Но това вече е сюрприз за учителя по физика.

— Вечен двигател! — каза високо Сироежкин.

— Извинете — измърмори навъсен Таратар, — вечни двигатели, както е доказала науката, не може да има.

— Моля ви се — ето го! — Сироежкин с величествен жест посочи изобретението.

— Просто тук механическата енергия преминава в електрическа… — каза учителят.

— Правилно! — съгласи се щастливият изобретател. — Дори много просто една енергия преминава в друга. Вие само завъртяхте ръчката, а лампичката ще свети ден-два…

Таратар погледна прибора. Лампичката наистина светеше — само от едно леко завъртване на дръжката. Такъв „двигател“ Таратар никога досега не беше виждал.

— Ти твърдиш, че в твоя прибор няма никакъв източник на ток — рече учителят. — Значи и ти си гений?

— Разбира се!

Таратар се разходи из класната стая и късогледо премижаваше очи. „Какво става тук? Може би това е заговор?… Или ми се присънва?…“ Той огледа внимателно редиците и за миг погледът му се спря върху едно сериозно лице. Електроник винаги казва истината, той няма да позволи да се плещят глупости…

— Колко трудно е да си учител на гении — каза тихо Таратар. — Тук споменаха Кеплер. Учител на великия Кеплер е бил знаменитият астроном Тихо Брахе, който е изучавал планетата Марс… Пиер Фермá… Май че негови учители можем да наречем всички старогръцки математици… А на вас — Таратар. (Изглежда, той успя да върне обикновеното настроение в класа. Гениите се усмихваха.) Как мислиш ти, Електроник, твоят приятел Сироежкин наистина ли е изобретил вечен двигател?

Всички впериха погледи в Електроник. Той отговори спокойно:

— Името не е съвсем точно. Но този двигател практически е без търкане… — И Електроник започна да изрежда формулите на новото изобретение.

— По-просто казано, вечен двигател — прекъсна приятеля си Сироежкин и посочи светещата лампичка.

— Ура за Сироежкин! — извика Макар Гусев. — Гений номер две.

На вратата се почука. Отвориха се и двете крила и влезе закъснелият Смирнов. Влезе той много странно, с едното рамо напред, притиснал към корема си голяма алуминиева тенджера. Децата от първия чин се спуснаха да му помогнат. Витка Смирнов стисна здраво тенджерата и каза задъхано:

— Почакайте, момчета… Аз сам… Ценно изобретение!

— Смирнов, каква е тази бака? — попита Таратар.

— Това не е бака. — Виктор Смирнов остави внимателно товара си на масата, избърса потта от челото си и чистосърдечно се усмихна. — Извинете, Семьон Николаевич… Трябваше да почакам, докато всички излязат от къщи. Това е тенджера. В нея мама вари сладко. Та докато тенджерата е свободна, рекох да я използувам за един опит.

— А какъв проблем може да се свари в такава тенджера? — пошегува се Таратар.

— Ето. Гледайте!

Смирнов вдигна капака и всички скочиха от местата си, наобиколиха учителската маса.

В тенджерата лежеше крава, голяма колкото котка. Същинска мъничка крава с рога и опашка.

— Не знаех, че се увличаш по играчки — каза учителят.

— Каква ти играчка! — обиди се Смирнов, дори се начупи. — Това е истинска крава. Тоест, разбира се, изкуствена.

Кравата изви глава и погледна децата.

— Ой — каза изплашено Таня Сорокина, — тя преживя! Кравата едва доловимо мърдаше челюсти. Тя лениво дъвчеше нещо, както дъвчат всички крави по света.

— С ръце не я пипайте — предупреди изобретателят. — Опитът не е довършен.


Посипаха се въпроси:

— На колко месеца е?

— Колко тежи?

— Защо е толкова мъничка?

— Какво е?

— Как е направена?

Смирнов изслуша въпросите.

— Всъщност, да. Отговарям изведнъж на всички — каза той. — Ще разрешите ли, Семьон Николаевич?… Вие виждате изкуствено животно. Модел от типа на кравите. Отгледана от мене в ей тази тенджера. Как е отгледана, това е друг въпрос… Възраст — три седмици и нещо. Храни се изключително с царевична свила… Казах май всичко. Това е то моята домашна работа, Семьон Николаевич.

Таратар гледаше слисано тенджерата.

— Смирнов, аз не съм ви давал за домашно отглеждане на животни… Аз не съм биолог.

— Да, разбира се, Семьон Николаевич — успокои го Виктор. — Кравата я отгледах просто ей тъй, за себе си. А на вас донесох математическия си дневник.

Той извади от поясока си смачкана тетрадка, подаде я на класния си ръководител.

— Гений номер три — делово каза Гусев.

— Ти какво така номерираш всички? — намръщи се Сироежкин. — А самият ти какъв си?

— Самият аз такова изобретение съм замислил, че всички ще ахнете — обеща Макар.

Смирнов захлупи тенджерата с капака и я улови за дръжките.

— Ще я отнеса в къщи. Докато мама не се е върнала. От конспиративни съображения — обясни той, — опитът се прави под леглото.

— Да, да — кимна Таратар. — Деца, помогнете му, моля ви.

Осмокласниците наобиколиха тенджерата, изведоха изобретателя.


Учителят нареждаше тетрадките в шкафа и четеше заглавията: „За стереометрията на винените бъчви“, „За движението на материците“, „Теоремата на Фермá“. Той беше в прекрасно настроение, много доволен от резултатите. Колко работа му отвори любимият клас! Ще трябва да прекара всичките си свободни часове, за да проверява тетрадките на осмокласниците…

Как се наричат помежду си те?

„Обикновени гении…“

Смелостта и дори известна дързост в творчеството са приемливи, но виж скромност на тези гении явно им липсва…

На масата, изглежда въпреки всички закони на науката, светеше фенерчето. Таратар обиколи няколко пъти около нея. Каква ще да е тази работа? Какъв двигател е измислил Сироежкин? Таратар не искаше да се съветва с другите учители. И така в училището се носят легенди за неговия клас, за Електроник, за Реси. Само това му липсва още — историята за „вечния двигател“.

И все пак консултация беше необходима.

Таратар сложи двигателя в кутията, постави го в чантата си.

— Обикновени гении — мърмореше си той, — намислили да си правят шеги с обикновен математик. Но има една висша инстанция — експериментът. Така казваше моят учител, а той, както отдавна вече съм се убедил, беше мъдрец.

Загрузка...