Победителят на невъзможното

Втори април.От днес нататък…

Таратар отиде в Института по физика и каза, че иска да покаже един прибор.

— Влезте в двеста и девета стая — посъветва го секретарката.

В стаята с този номер един млад сътрудник чукаше на пишеща машина. Масата му беше отрупана с книжа. Физикът погледна за миг към Таратар.

— Нося двигател… — започна Таратар.

— Ясно — каза физикът и посочи с пръст плаката.

Плакатът беше заел цялата стена, но Таратар не го забеляза веднага.

Плакатът гласеше: „Проекти на вечни двигатели не се разглеждат“.

— Цялата работа е там, че той работи — усмихна се Таратар.

Той извади от голямата си чанта кутията, от кутията — изобретението на Сироежкин. По незнайна причина лампичката все още светеше.

Физикът спря да пише, огледа внимателно изобретението.

— Ясно — каза вежливо той. — Ученически прибор. Въртиш ръчката и крушката свети.

— Вярно — зарадва се учителят. — Въртиш — и свети. Но тази лампичка свети вече три часа.

Сега сътрудникът се усмихна:

— Не може да бъде. Сега ще изгасне. Да почакаме няколко секунди. Седнете, моля.

Те седнаха до масата. Физикът с кимане посочи книжата.

— Проекти на вечни двигатели. Бездарно пилеене на свободното време. Но на всяко писмо трябва да се отговаря.

— Съчувствувам ви — съжали физика Таратар.

— Това е нищо. С някои има и по-тежки случаи — неопределено отговори физикът. — Пратки, вярно, не ни изпращат… Но вашият случай е най-лекият.

Събеседниците говориха още няколко минути за значението на откриването на електричеството, за Едисон, за това, че неотдавна на Марс с лазер запалили фар… Научният сътрудник явно нервничеше и поглеждаше ту часовника си, ту лампата. А лампата продължаваше да свети.

— Извинете, в тази ваша дяволия няма ли друг източник на електрически ток? — попита научният сътрудник.

— Както виждате, няма.

— Интересно… Почакайте, моля. Скоро ще се върна.

Той сложи внимателно двигателя в кутията и излезе.

Таратар четеше окачените по стените фотокопия на документи. Това бяха постановления на академии на науките в разни страни за задачите, които не се разглеждат от учените. Най-ранният документ, датиран от 1775 година, беше приет от Парижката академия: „От днес нататък да не се разглеждат представени решения на задачи за удвояване на куб, трисекция на ъгъл, квадратура на кръг, както и на машини, които трябва да осъществят вечно движение…“

Минаха столетия, а сътрудникът все още отговаря на писмата на напористите изобретатели…

Като се върна, физикът подаде кутията на Таратар:

— Извинете, как е малкото ви име?

— Семьон Николаевич.

— Семьон Николаевич, какъв сте по професия?

— Учител по математика.

— Прекрасно! — каза физикът. — От вас много се интересуват двама мои колеги. И те са математици. Ще ви заведа при тях, ако не възразявате… Колкото до прибора… Вие ли го конструирахте?…

— Мой ученик… Сироежкин.

— Способно момче — похвали го физикът. — Устройството на прибора е отдавна известно. Но той работи някак по нов начин. Цялата тайна, струва ни се, е в движещите се части.

— Така си и предполагах.

— Ние не можем да определим от какъв метал са направени. Съветваме ви да го покажете в института за твърди сплави.

— Зная, че в двигателя практически търкането е нищожно — отговори с достойнство Таратар. — Отговорете ми, моля ви, на един въпрос: този двигател може ли да се нарече вечен?

Физикът весело погледна учителя.

— От всички проекти, които съм прегледал, това е най-оригиналното устройство.

— Благодаря. Именно това исках да зная — каза Таратар.

Физикът заведе Таратар в стаята, в която работеха двамата научни сътрудници. Тук книжата бяха значително повече: дебели пакети, поставени по маси, столове, етажерки. До стената — натъпкани с писма чували.

Математиците се зарадваха, като разбраха, че гостът им е учител, поканиха Таратар да седне.

— Видите ли, Семьон Николаевич — каза единият от математиците, — ние сме в много тежко положение. Работата е там, че в настоящия момент ние сме фермисти.

— Фермисти ли? — повтори въпросително Таратар.

— Така се случи — обясни колегата му, — че математическото списание за ученици „Пи“ и още редица издания напечатаха статии за теоремата на Фермá. И ето… — Математикът красноречиво посочи чувалите. — Ако вие, уважаеми Семьон Николаевич, бихте се съгласили с вашите математици да ни помогнете да отговорим на тези писма…

— Моите са осмокласници — каза Таратар.

— Осмокласниците са готови да пожертвуват футбола заради теоремата на Фермá!…

— Сега в училището е последният срок — намръщен каза учителят, — най-важният… Но ще поговоря за вашето предложение с класа…

— От днес нататък!… — каза Таратар на класа и цитира какви задачи не се разглеждат вече повече от два века в академиите на науките във всички страни. — А вие карате стария си учител да тича по кабинетите на разни институти с „вечен двигател“!…

Той постави на шкафа прибора на Сироежкин. Лампичката продължаваше да свети.

— Кой желае да отговаря на писма на фермисти? — продължи Таратар.

Доброволци не се намериха.

— Ех вие, гении — каза Таратар.

Гениите гледаха учителя си с любопитство. Никога досега те не бяха го виждали толкова възбуден. Таратар ходеше из класната стая с широки крачки, говореше много високо и жестикулираше. Нито един гений не се решаваше в тези минути да му възрази.

— Решението на академиите не е просто каприз на академиците — гърмеше гласът на Таратар. — Неразрешимостта на проблеми от типа на вечния двигател е доказана в трудовете на математиците от деветнайсети век Абел и Галуа. И обърнете внимание как постъпват истинските математици: вместо да решават една мъничка задача, те създават цяла теория, която съдържа отговор на всички задачи от този род… Невъзможно — и точка! Колкото повече мисля за купищата ръкописи, които видях, толкова по-ясно разбирам, че техните автори са се полакомили за лек успех в математиката, а не че ги тегли самата математика. Математиката иска упорство, самоотрицание, непрестанен труд…

След тези думи Професора започна да се върти на чина и се изчерви. А Електроник неочаквано за всички издекламира:

— Великолепно! — подхвана Таратар. — Великолепно казано за мнимите числа. „Няма го“ — т.е. минус единица. Корен квадратен от минус единица. Какво значи това за един нематематик? Ребус — и толкова. А математикът Хлебников, авторът на тези стихове, е видял в него поезия…

Таратар се успокои и премина към урока.

— Запишете задачата — деловито каза той. — „Колко струва един грам светлина при стойност на електрическата енергия 4 копейки за киловатчас и коефициент на полезното действие на електрическия източник на светлина 10 процента?…“

— Десет милиона рубли — моментално отговори Електроник.

И гениите потвърдиха:

— Точно толкова: десет милиона.

— Нима сте решавали тази задача? — подозрително попита Таратар.

— Тя е много лесна — каза Макар Гусев.

— Е, щом и за Гусев е лесна, тогава какъв проблем желаете да разгледаме?

Осмокласниците бяха единодушни:

— За изкуственото животно! За кравата от тенджерата!… Изобретението на Смирнов…

Витка Смирнов сияеше като именник.

— Добре — съгласи се Таратар. — Кажи ни, Смирнов, какво искаше да докажеш със своя опит?

Смирнов бавно стана и с яркосините си очи погледна учителя.

— Изобщо мене ме интересува проблемът за произхода на живота на Земята — бавно каза Виктор.

Никой не се усмихна. В тишината прозвуча рязко въпросът на Професора:

— А защо точно крава?

— Разбира се, може да се отгледат най-различни животни: маймуна, кокошка, риба… — като помисли малко, съгласи се Виктор. — Ако погледнем от количествената страна, разликата като че ли не е голяма. Ето ви един пример: човекът и другите живи организми имат белтък от сто и четири аминокиселини. Те са разположени верижно в определен ред. Ако сравним верижките, казано по-просто, човек се отличава от маймуната само по една аминокиселина, от кокошката — по четиринайсет, от рибата — по двайсет и две. Моето излезе крава — значи, разликата е дванайсет аминокиселини. Разбира се, всичко това е съвсем схематично…

Децата зашумяха:

— Чудесно!… Нашият Витка е академик! Как можа да ги преброиш?…

— Не съм ги броил, а ги взех от източниците. Самичък намерих всичко — Смирнов въздъхна тежко. — Много трудно се работи без помощта на специалиста.

— Интересно е да се знае — пропищя гласчето на Кукушкина, — кой от нас е с разлика от една аминокиселина?…

— Впрочем разликата между човека и дрождите — беззлобно отговори Виктор — е само четиридесет и три аминокиселини.

— Та какво от това? — каза бързо Кукушкина.

— Това значи, че имаме общи предци.

Смехът прозвуча като аплодисменти, одобряващи смелия извод на изследователя.

— Всичко това е теория — въздъхна Смирнов. — А на практика не се знае още какво ще стане по-нататък. Кравата расте…

— Смирнов, кажи, моля ти се, какъв мислиш да станеш? — попита учителят.

— Биолог — каза Виктор.

— Пък аз мислех, че всички мои ученици ще станат математици. — Таратар гледаше замислено през прозореца.

— Аз ще стана лекар. — рече Кукушкина.

— Аз — астрофизик — каза Сироежкин.

— А аз — изпитател! — Макар се чукна с юмрук по яката гръд.

— Следователно аз съм се лъгал — сухо каза Таратар.

И всички почувствуваха в думите му голяма мъка. Никой не можеше да гледа спокойно тъжния Таратар. По-добре Таратар да беше гневен!

— Че защо да сте се излъгали, Семьон Николаевич! — подхвана звънко Сергей Сироежкин. — Вие сами казвахте, че математиката е език на всички науки. Ние не се отказваме от математиката. Ние само си избираме специалност.

— Древните са казвали: числата управляват света. И винаги са се намирали хора, които са вярвали свято в това… — Учителят започна да говори тихо, но с всяка дума гласът му ставаше все по-силен и всички се успокоиха. Таратар защищаваше делото на своя живот, привеждаше примери за беззаветното служене на математиката.

Лобачевски цял живот размишлявал върху природата на геометрията и стигнал до гениалното откритие, което направи преврат в представите на неговите съвременници за устройството на Вселената. Теоретикът Гьодел безуспешно се опитвал да обобщи цялата математика, но затова пък извел системата на логически неразрешимите теореми. Физикът Дирак открил нова елементарна частица — позитрона — на върха на писеца, в безсмисления и излишен на пръв поглед корен на своите математически уравнения.

— Когато Дирак разказвал за това на студентите си през време на лекцията, целият сияел и наричал математиката прекрасна — продължаваше с въодушевление Таратар. — А вие казвате — „изпитател“… Изпитател на какво? Да, именно тебе питам, Гусев, защото виждам някакъв шлем на главата ти…

Макар беше сложил на главата си каска на мотоциклетист.

Той стана от чина, изправи се цял — строен, красив, истински мотоциклетист с каска и спортен костюм.

— Извинете, Семьон Николаевич. Имам едно изобретение… Наистина, не е мое, а на Мая Светлова от училището на химиците. Тя мрази химията, тя е гений на физиката. Сега ще видите.

И Макар ловко измъкна от чина един бляскав квадрат.

Отначало всички помислиха, че това е метален лист — много добре отразяваше светлината. После видяха, че листът послушно се прегъва в ръцете на Макар и дори се свива на тръбичка.

— Антигравитационно килимче — обясни Макар, като показваше изобретението. И наистина: листът, като всяко килимче, беше направен от преплетени ивици. — Името му, мисля, е чисто женско, но не аз съм авторът. Мая го нарича „а-килимче“. И тъй да е!… А щом има „а-килимче“…

При тези думи Гусев се хвана за а-килимчето и моментално полетя нагоре. В класа чуха как каската му се прасна в бетонната плоча на тавана. Но от Макар — ни вик, ни стон. Виси във въздуха, хванат за килимчето, и пита отгоре: „Е, как ви се струва?“ Хитър изпитател: сложил здрава мотоциклетна каска!

— Гусев, слизай! — извика високо учителят.

— Сега… Не мога да намеря контактите. — Гусев се държеше за а-килимчето с една ръка, а с другата шареше по тавана. — Ой, дръжте ме! — завика колкото му глас държи изпитателят.

Гусев лежеше на пода. Върху мощните му гърди стоеше килимчето, изплетено от метални пластинки.

Таратар изпревари всички. Той помогна на Макар да стане, вдигна от пода килимчето, сложи го в чантата си.

— Така ще е по-добре, по-безопасно — каза той на Гусев.

Макар разтриваше натъртения си гръб и измърмори:

— Да не объркате контактите. Семьон Николаевич, Аз още не съм се оправил с това изобретение.

— Добре, ще се разберем — отговори Таратар. — Заедно с учителя по физика. Краката здрави ли са?

— Здрави… Внимавайте, Семьон Николаевич. На вашите години не бива да падате от тавана.

— От днес нататък! — изкрещя Таратар, като се обърна към класа. — Никакви опити, изобретения и така нататък!… От днес нататък — страшно повтори той — никакво новаторство без мое разрешение!

Таратар наистина беше ядосан. Само това липсваше — учениците му да падат от тавана! Ами ако Гусев си беше счупил крака? Как учителят щеше да обясни на родителите му, че тока се е случило именно в час по математика? Пък и на кого са нужни изобщо такива преживявания!… Стига с тия рисковани изобретения! Той, учителят, ще се оправи с всичко сам.

Опасното килимче Таратар отнесе със себе си.

В суматохата никой не забеляза как един ученик отиде до шкафа, където се пазеха ръкописите, и взе една дебела тетрадка с кафява корица. „Теоремата на Фермá“ отново беше у Професора.

Двигателят на Сироежкин си остана на най-горната лавица на шкафа. За него скоро всички забравиха, включително и Сергей. Лампичката свети няколко дни, после изгоря. Но двигателят работеше…