Полет 6

35

„Меридиън“ 6, в полет

22:35

Джени Бретсън вдигна микрофона към устата си. Синди я наблюдаваше уплашено. Над триста натъпкани, уморени и ядосани пътници вече ненавиждаха командира и екипажа. Общата атмосфера се влошаваше, а Брайън Логан беше катализаторът на омразата, докато вървеше напред-назад и отговаряше на въпроси за втория пилот, командира и загубата на съпругата си, убита от същата зла авиокомпания.

Джени си пое дълбоко въздух и се насили да набере кода на уредбата. Беше време за действие, но рискът, който се канеше да поеме, беше безпрецедентен и опасен. Шумът от оживелите колони предизвика обичайното раздвижване. Разговорите спряха и главите се обърнаха нагоре.

Драги пътници, моля за вниманието ви. Моля да ме изслушате.

Усети учестеното биене на сърцето си и си представи яростната реакция на „Меридиън“ през следващата седмица, когато чуят записа от пилотската кабина. „Дотук с кариерата ми в авиолиниите“ — помисли си тя.

Този екипаж е поет от нова старша стюардеса, това съм аз, и нещата ще тръгнат много по-добре. Казвам се Джени Бретсън. Като пасивен член на екипажа, просто пътувам до Кейптаун, но поради създалите се обстоятелства и начина, по който предишната старша стюардеса ви обиждаше, манипулираше и лъжеше още от първото закъснение в Лондон, най-сетне достигнах до заключението, че не мога повече да се примирявам с това. Вероятно ще бъда уволнена, но ще заместя мис Джаксън на поста й. Тя е невъзпитаната стюардеса, която някои от вас подгониха преди известно време.

В салона настана вълнение. Все повече очи директно се насочваха към нея, но никой не мърмореше или не се движеше в нейната посока.

Добре. Вижте… аз съм толкова отвратена, колкото и вие, и също толкова уплашена. Не разбирам какво се случи днес, не и по-добре от вас. Но ви моля да ми повярвате, когато твърдя, че вашите стюардеси не са виновни. Ние не сме ваши врагове. С изключение на Джуди Джаксън, разбира се. В действителност вашите стюардеси получиха нареждане от нея да не ви сервират вода, кафе и храна, освен ако тя не разреши, и бяха заплашени с уволнение, ако не се подчинят. Сега аз отговарям за пътниците и ние ще направим всичко възможно за вашия комфорт, като ви сервираме всички напитки, с които разполагаме, и всички закуски, които успеем да открием. И ще се опитаме да си възвърнем контрола върху този командир.

Вярно е, че никой от нас не разбира какво се случи с Гарт Абът, втория пилот, или причината, поради която бе оставен на пистата. Не разбираме действията на командира по време на този полет. Но аз имам една голяма, голяма молба към вас. Знам, че някои открито обсъждат възможността да проникнат в пилотската кабина. Моля ви… независимо колко сте ядосани… дори не си помисляйте да разбивате тази врата. Всички искаме да живеем, а схватката с единствения пилот на самолет във въздуха може да е фатална за всички ни, дори ако не споменаваме факта, че командирът все още по закон контролира този самолет и всеки опит за проникване в кабината би бил престъпление.

Имам и друга голяма молба. Моля ви, опитайте се да останете по местата си със закопчани предпазни колани. В замяна ви обещавам, че стюардесите няма да ви лъжат за нищо и ще направим каквото е по силите ни да се чувствате удобно, докато слезем от този самолет.

— Разбираме, че ни съчувстваш, Джени — извика един мъжки глас от дъното на салона. — Но на наша страна ли си?

Джени отново вдигна микрофона и се поколеба, преди да отговори, като обмисляше последствията от различните възможни отговори. Реши, че в крайна сметка е по-добре да се опита да бъде техен съюзник, за да ги успокои. Беше най-добрата възможност да въведе някакъв ред.

Поведението на командира не съответства на принципите на авиокомпанията ни. Така че да, с вас съм. Но сега трябва да бъдем много внимателни в действията си, защото ситуацията е много опасна. И все пак да, моят екипаж и аз сме на ваша страна.

Мъжът, който беше извикал, се изправи и започна бавно да ръкопляска, докато постепенно и други се присъединиха към него. В крайна сметка повечето от пътниците бяха на крака и аплодираха.

Джени им кимна, докато оставяше микрофона. С радост видя как почти всички седнаха на местата си и посегнаха към предпазните колани. Зачуди се дали командирът слуша от пилотската кабина. Фактът, че вече беше решила да се съюзи с пътниците и така да ги контролира заедно с останалите стюардеси, може би щеше да спаси кариерата й от неизбежния гняв на „Меридиън“. Но все пак бе поела голям риск. Не че имаше друг избор. Досега никой освен Брайън Логан не беше предвождал пътниците.

Джени видя как мъжът с напълно плешивата глава се навежда и гледа през прозореца. Той махна на Логан и докторът бързо се приближи, подминавайки няколко редици седалки.

— Обърнал е на север — обясни мъжът. — Сега кара на около десет градуса вляво от географския север.

— С други думи, обратно към Лондон — каза Брайън.

Мъжът кимна, после поклати глава и се огледа към останалите.

— Но може и да е всяко място по пътя. Може да ни закара по средата на Сахара. Всъщност може и да е Либия.

Логан се обърна и улови погледа на Джени, като посочи към прозореца и поклати глава. Тя видя, че устните му са гневно стиснати, и бързо му направи знак да дойде при нея.

Той се поколеба и се огледа, преди да се подчини.

— Влез тук — каза тя и посочи към завесите, които закриваха кухненското помещение от погледа на останалите.

— Защо? — попита Брайън с очевидно подозрение.

— Защото и двамата се опитваме да овладеем тази ситуация — отвърна тя, сякаш съвместните им действия бяха цел, която се бяха съгласили да следват.

После се обърна, без да чака отговор, разтвори завесите и отиде в дъното на кухненското помещение.

Логан я последва.

— Кучият син отново е променил курса, Джени — каза той. — Сега лети на север.

— Мислиш ли — отвърна тя, — че може би се опитва да се върне в Лондон?

Брайън Логан дишаше тежко, а дясната му ръка безсилно замахна във въздуха, докато се оглеждаше, преди отново да срещне погледа й.

— Не знам къде отива, но знам, че не можем да му вярваме и за миг.

— Но на борда няма други пилоти, а без него ще загинем. Така е, нали? — попита тя тихо, като го гледаше в очите и не му позволяваше да отклони погледа си.

Той се поколеба и кимна.

— Точно това ме побърква. Като заложници сме!

Джени посегна към лявата му ръка, нежно я докосна и обхвана рамото му с малката си длан, замаяна за момент от чувството на привличане, което изпитваше към него. Той се взря в нея и тя се зачуди дали той изпитва същото, но веднага прогони тази мисъл.

— Докторе… Брайън… докато все още сме във въздуха и летим към някое безопасно летище, не е ли по-добре да изчакаме? Страхувам се да не го уплашим и да изпадне в паника.

Той не направи опит да се отдръпне и тя усети как напрежението отслабва. Можеше да се разговаря с него. Тя трябваше да спечели доверието му, но този човек не беше недосегаем. „Слава богу“ — помисли си тя, когато той откъсна очи от нейните и погледна встрани.

— Не можем да оставим арогантното копеленце да ни избие всички.

— Но… но — възрази тя, като леко стисна ръката му, — ако се опитаме да овладеем самолета и нямаме никой с квалификация да управлява „Боинг 747“…

Остатъкът от изречението увисна във въздуха и тя потисна моментното си чувство за вина, тъй като маскираше лъжата с техническа подробност. Реално погледнато, Робърт Макнотън нямаше право да пилотира „Боинг 747“, но беше квалифициран за 737, така че познаваше големите самолети и системи. И все пак да го сложат на пилотското кресло трябваше да е само резервен план, ако всичко друго пропаднеше.

— Съгласна съм, че командирът е копеле и дори още по-зле, Брайън, но мисли практично! Ако… ако на борда имаше друг пилот, можеше да бъде различно, но не всеки може да управлява толкова голям самолет. Освен това горе има подсилена врата, а аз нямам ключ. Няма начин да влезеш, освен ако капитанът не разреши, а той е обучен никога да не я отваря, дори някой да заплашва екипажа му.

— Известно ми е! — изскърца със зъби той и затвори очи, а тревогата й нарасна.

Усещаше как гневът му отново се надига, а раздразнението му заплашва да кипне. Задърпа ръката му, за да го накара да се обърне към нея и да я погледне, но той не искаше. После внезапно се взря в нея предишното недоверие.

— Ушите ми!

— Моля? — попита Джени, напълно объркана.

— Усещаш ли? Налягането се променя.

— Не, нищо не усещам.

Трима други мъже влязоха през завесите от икономическа класа.

— Ей, докторе! — извика първият. — Хиксън там отзад казва, че оня сега се опитва да отиде в Либия.

Брайън се завъртя, като се откъсна от хватката на Джени и не обърна внимание на твърдението му.

— Пукат ли ви ушите?

Мъжете се спогледаха и замряха, за да проверят ушите си. Един от тях сви рамене.

— Не зная…

Първият започна да кима енергично с широко отворени очи.

— О, да! Моите пукат. Какво означава това, докторе?

— Трябваше ли да изпълниш техниката Валсалва, за да ги прочистиш? — попита напрегнато Брайън.

— Вал… какво? — попита мъжът.

— Валсалва. Затваряш си устата, стисваш си носа и духаш, докато ушите ти се оправят.

Двамата мъже се спогледаха.

— Ами, не. Просто си пукат.

Брайън прекоси кухненското помещение и дръпна рязко завесата, като оглеждаше пътниците.

— И какво означава това? — попита другият мъж зад него.

Брайън се обърна към Джени, която стоеше смаяна от внезапното прекъсване на разговора.

— Добре, Джени, какво означава това наистина?

— Аз… не знам — отвърна тя, като трескаво обмисляше въпроса. — Сигурно се изкачва на по-голяма височина. Защо?

Брайън кимна към салона.

— Защото всички там отзад се опитват да си прочистят ушите, моите още пукат, а не чух двигателите да променят мощността.

— Тогава не знам — каза тя. — Но не се тревожи. Промяната на височината по време на полет е обичайна практика. Пилотите… Сигурна съм, че се опитва да намери по-спокоен коридор.

Брайън пусна завесата и се обърна към нея, като клатеше глава.

— Нямаше турбуленция.

— Е… тогава не знам.

— Лъжеш, нали? — попита рязко той.

— Не! — каза Джени и усети замайване, а собствените й уши отново изпукаха.

Брайън Логан посочи към тавана, докато бавно крачеше обратно към Джени.

— Той върти някакви номера с налягането, а ти се преструваш, че не знаеш.

Другите двама мъже отстъпиха встрани, за да го пропуснат, докато той застана пред нея с ръце на кръста.

— Какво ни прави, Джени? Кажи ми веднага!

Тя поклати глава, разперила ръце в тотално объркване.

— Не знам! Честно! И моите уши пукат. Или се изкачваме, или… или…

— Или какво? — изстреля Брайън, като дишаше все по-учестено.

Джени усети как собственото й дишане се ускорява, но не от уплаха. Нещо наистина не беше наред, но се променяше постепенно, така че не можеше да е бърза загуба на налягане.

— Чакай — каза тя и посочи към изхода.

Мина покрай него и разтвори завесата, за да погледне пътниците, както той беше направил. Видя, че повече от двайсет души вече спяха, но докато наблюдаваше, една възрастна жена от предните седалки внезапно люшна глава настрани и също заспа.

Джени пусна завесата, като усети как стомахът й се свива на топка от страх. Тя се заоглежда за някакви паднали кислородни маски.

„Кога се спускат? — запита се, а отговорът беше почти незабавен след десет години постоянно обучение. — На 3600 метра, разбира се. Когато височината в кабината достигне 3600 метра, маските се спускат автоматично. Но под 3600 можем да дишаме спокойно, така че щом не са паднали…“

Тя се обърна към Брайън и другите двама мъже.

— Някой от вас чувства ли замайване?

— Аха — отвърна един от мъжете. — Аз.

— И аз също, мисля — каза друг.

Брайън ги погледна, после се обърна към Джени.

— Сваля налягането, нали?

Тя кимна, бавно и колебливо. Реши, че няма смисъл да лъже. Щом ушите й пукаха, маските вероятно щяха да се спуснат всяка секунда.

— Може би, но щом маските не са паднали, трябва да сме под 3600 метра височина в кабината.

Тя бързо му обясни как действат.

— Щом няма маски, няма проблем. Може да усетим леко замайване, но той не може да ни накара да изгубим съзнание от кислороден глад, освен ако не вдигне много височината на салона. Седем хиляди метра например ще бъдат голям проблем, но дори тогава можем да изкараме около трийсет минути без маските и може би час, ако всички използват кислород. Разбира се, ако качи над 8400 метра, това е друга работа.

— Защо 8400? — попита Брайън.

Джени прехапа устни и го погледна, осъзнавайки, че му казва всичко. Но това беше основна авиационна физиология и тя си спомни за курса по летене на големи височини към ВВС, който беше изкарала веднъж по настояване на един приятел пилот на изтребител. Той знаеше, че тези знания ще й трябват, ако се кани да прекара голяма част от живота си на големи височини, и беше отвратен, че повечето стюардеси никога не получават такова обучение.

— Над 8400 — продължи тя — ще ни трябва кислород под налягане, специални маски и регулатори, каквито имат пилотите. Пътническите маски не подават кислород под налягане. Така че над 8400 метра ще изгубим съзнание за около минута. Нарича се дишане под налягане и период на полезно съзнание.

Трима пътници, двама мъже и една жена, влязоха през завесите и Брайън се обърна към тях.

— Има ли други пилоти при вас?

И тримата поклатиха глави.

— Питахме всички — отвърна жената. — В салона има двама любители, които са летели на едномоторни самолети, но те казаха, че нямат представа от управление на голям боинг.

Джени позна един от пътниците от полета Чикаго — Лондон. Мъжът беше в икономическа класа и се държеше спокойно, но я беше потърсил, за да се оплаче от отношението на чикагския й екипаж, и тя му беше помогнала да напише оплакване. Казваше се Браун, спомни си тя. Дан Браун.

— Ти каза на този глупак да лети към Кейптаун, нали? — попита Браун. — А сега той отново се опъва и лети на север.

— Да — отвърна Брайън. — Но имаме и друг проблем.

Той им разказа за спадащото налягане в салона.

— Значи трябва да се качим и да се изправим срещу него — допълни Дан Браун.

— Той твърди, че има пистолет и вратата е неразбиваема — отвърна Брайън, като неволно вдигна очи към тавана, задиша по-бързо и погледна Джени с обвинително изражение.

— Като че ли сме на доста повече от 3600 метра.

Джени отново погледна през завесата към първа класа, за да потвърди липсата на кислородни маски, преди да се обърне към него.

— Маските не са спуснати, така че не може да сме над 3600 метра. Може да се опита да приспи всички, но не вярвам, че ще се опита да ни докара до безсъзнание.

— Аз мога — каза Брайън. — Забравяш ли, че е същият човек, който остави втория си пилот да умре?

Джени погледна останалите и видя в очите им и паника, и гняв.

— Вече чувствам недостиг на кислород — каза Брайън. — Джени, сигурна ли си, че маските са автоматични?

— Да — отвърна тя, като трескаво обмисляше възможностите.

— Как действат? Какво ги захранва?

— Не знам. Електричество сигурно.

Брайън я изгледа в продължение на няколко дълги мига.

— Ако е на ток — обади се Дан Браун, — сигурно някъде има прекъсвач.

— Сигурно — каза Джени.

— Може би в пилотската кабина? — попита Брайън.

— Аз… не знам. Може би. Повечето неща на самолета се пускат от пилотската кабина, освен оборудването в кухните.

— Значи е това — каза Брайън, като дишаше тежко и се чувстваше отмалял. — Копелето е дръпнало прекъсвача, за да не могат да се спуснат маските.

Брайън се обърна към останалите.

— Ще намалява налягането в салона, докато всички припаднем от кислородна недостатъчност.

— Какво означава това? — попита Браун.

— Липса на кислород в кръвообращението. Води към объркване и загуба на съзнание. При по-голяма продължителност нанася увреждания на мозъка… и в крайна сметка мозъчна смърт.

Джени видя изуменото изражение на Браун. Брайън повиши глас, така че да го чуват и другите пътници, които се събираха наоколо.

— Това е планът му. Ще свали налягането в салона, докато всички изгубим съзнание, а вероятно дори не знае, че може да ни убие.

— Брайън — започна Джени, но той я прекъсна.

— Отзад имате преносими кислородни бутилки, нали?

— Да, но само няколко.

— Къде са? — попита той.

Джени поклати глава.

— Брайън, виж. Нека да му се обадим…

— Не! Няма време. Няма да ни изслуша, така че трябва да действаме незабавно.

— Той е въоръжен — каза Джени. — Казах ти, схватката с единствения пилот в самолета е безумие, да не говорим, че никога няма да успееш да минеш през вратата. Чу тези хора. Няма други…

Тя замръзна, като си спомни квалификацията на Робърт Макнотън, и осъзна, че е дошло времето за това.

— Тук долу ще умрем, ако той успее — продължи Брайън.

Малкото кухненско помещение вече беше претъпкано с пътници, всички дишаха по-бързо от нормалното и изглеждаха все по-разтревожени.

Дясната ръка на Брайън здраво хвана рамото на Джени.

— Това е въпрос на живот и смърт! Сигурно височината на салона е над 5400 метра. Той може би не знае какво прави, но ако прекараме прекалено дълго в този самолет, ще останат само трупове.

— Какво искаш да кажеш, докторе? — попита един зачервен мъж, който беше влязъл последен.

— Помните ли играча на голф в самолета беглец? Пейн Стюарт?

Те кимнаха.

— Същото ще се случи и с нас.

Прозвуча сигналът на интеркома, Джени автоматично вдигна слушалката и чу познат глас:

— Джени? Ел припадна и всички се чувстваме много отмалели. Какво става? Маските не са спуснати, но чувството е като при бърза загуба на налягане.

— Извадете портативните бутилки и седнете. Разделете си маските — нареди Джени, като прекъсна връзката и набра кода на пилотската кабина.

Електронният сигнал прозвуча няколко пъти, но никой не отговори.

— Обаждаш му се, а той не вдига, нали? — попита Брайън.

Тя кимна и понечи да остави слушалката, но Брайън я взе от нея, набра кода на радиоуредбата, който беше запомнил, и вдигна микрофона към устата си:

— Командире? Ако ме чувате, говори Брайън Логан. Знаем какво се опитвате да направите с налягането. Спрете веднага и възстановете налягането в този самолет или ще разбием проклетата врата. Разбра ли ме, копеле? Веднага възстанови налягането!

Брайън се обърна и заговори по все още включената радиоуредба:

— Драги пътници, командирът иска да изпаднем в безсъзнание и затова намалява налягането в самолета. Ето какво става. С други думи, опитва се да ни убие.

Думите му отекнаха в просторните салони на боинга. Съобщението изплаши до смърт всички пътници на Полет 6 на „Меридиън“.

— Хайде да хванем кучия син — изръмжа един от мъжете.

Джени се обърна към него рязко, макар че дишаше ускорено.

— И после какво ще направите?

Вместо нея отговори Брайън, като внимателно сложи ръка на рамото й.

— Ако намерим прекъсвача, който е натиснал, ще възстановим веригата и ще спуснем маските.

— Почакайте минута! — каза тя. — Чакайте! Може би има и друг начин. Веднага се връщам.

Брайън погледна след нея, но веднага се обърна към останалите.

— Добре, всички се върнете в салона, отворете багажните отделения над седалките, намерете кислородните бутилки и ги донесете тук.

Дан Браун и четирима други пътници веднага се обърнаха и изчезнаха в пътническия салон.

Джени спря в дъното на първа класа, отвори едно багажно отделение, грабна кислородната бутилка и пакетираната маска от придържащата скоба с едната си ръка и се доближи до седалката на Робърт Макнотън. Тя приклекна до спящия мъж и го хвана за рамото. Той се размърда, но съвсем леко, и тя усети проблясък на паника, докато продължаваше да го разтърсва все по-силно.

Макнотън изведнъж се събуди.

— Да?

— Мистър Макнотън, аз съм Джени Бретсън.

— Да? — Той се изправи и разтърка очи. — Чувствам се доста странно.

— Вие казахте, че можете да пилотирате „Боинг 737“, нали?

Той я погледна и бавно кимна.

— Какво е станало?

— Все още нищо, но нямаме време. Той наистина се е побъркал горе.

Тя бързо му обясни положението.

— Ако успеят да отворят вратата на пилотската кабина и го обезвредят, вие сте единственият ни шанс.

— Да поема управлението ли имате предвид?

— Да, сър.

— Нали разбирате, че това ще бъде изтълкувано като акт на въздушно пиратство?

— Да, сър, разбирам. Но се опитвам да овладея ситуацията, а…

— Странен метод — отбеляза той, като все още търкаше едното си око.

Джени внезапно се изправи, като се олюля и бавно осъзна истината в думите му. „Господи, какви ги мисля?“

— Стойте тук. Ще се върна — каза Джени и остави кислородната бутилка до седалката му.

Влезе в кухнята и видя Брайън Логан, който държеше друга портативна бутилка и подаваше маската в кръг на хората наоколо.

— Добре, Джени. Качваме се горе. Каква беше спешната задача? — попита я, като посочи към първа класа.

Тя пренебрегна въпроса и си наложи да грабне интеркома. Отне й три опита да набере правилно номера на пилотската кабина. Пръстите й не работеха както трябва, а раздразнението й преминаваше през мъгла от растящо замайване. Този път Фил Найт отговори на второто позвъняване.

— Да? — каза командирът с глас, заглушен от нещо, което очевидно беше кислородна маска.

— А… капитане? — започна тя, като се задъхваше, докато Брайън не постави кислородната маска между устата й и микрофона.

Тя си пое дълбоко въздух няколко пъти, като се чудеше защо цветовете около нея изведнъж станаха толкова ярки. После бутна маската встрани.

— Капитане, тук е Джени Бретсън, от екипажа ви.

— О, стюардеса от моя екипаж? Чух съобщението ти, Бретсън. Ти си уволнена. Чувала ли си термина „бунт“?

— Командире, трябва да възстановите налягането. Те знаят какво правите и ако не престанете, тази тълпа ще се качи при вас и няма нищо, с което да ги спра.

— Всеки, който започне да блъска по вратата на пилотската кабина, ще получи куршум в гърдите. Това им кажи.

Тя пренебрегна заплахата.

— Ще убиете някои от пътниците, капитане. Тук долу вече започнаха да припадат. Не можете да направите това.

— Разбира се, че мога, по дяволите! — отсече той.

Тя отново се задъха. В салона ставаше все по-студено, докато Джени се опитваше да измисли какво да му възрази, за да го убеди. Тя усети как гневът нараства в нея и гласът й изведнъж стана страшен, когато почти изкрещя в микрофона:

— Чуй ме, по дяволите! Опитвам се да овладея положението тук долу!

Струпаните около нея пътници леко се отдръпнаха, стреснати от яростта в думите й. Тя отново усети вълна от замайване, когато се принуди да заговори с нормален тон:

— Капитане, моля ви! Правя всичко възможно, но губя контрол върху тези хора, а те ще се качат при вас, ако не ги слушате. Трябва да знаете и още нещо.

— И какво е то? — изсумтя Фил в отговор.

— На борда има друг пилот на „Боинг“, който е готов да ви замени, ако не ги чуете.

Тя чу многозначително изщракване от другата страна на линията и в същия момент осъзна внезапната тишина около себе си.

— Намерила си друг пилот? — попита невярващо Брайън. — Кой е той?

Тя вдигна очи, като се чудеше какво да отговори, но в същия момент Робърт Макнотън пристъпи в кухненското помещение, като носеше кислородната бутилка и маската.

— Опасявам се, че става въпрос за мен — каза той. — И ако се съди по хората, които припадат навсякъде около нас, бих казал, че не разполагаме с много време.

Брайън погледна Макнотън, който отново си пое дълбоко кислород от бутилката и я подаде на Джени.

— Височината в салона сигурно е вече над 6000 метра. Тя казва, че над 8400 метра с нас е свършено.

— Вярно е — потвърди Робърт. — Да тръгваме.

Брайън бързо погледна към Джени.

— Имаш ли ключ от пилотската кабина?

Тя поклати глава.

— Вече не. След Световния търговски център се свърши с ключовете. Трябва той да те пусне и отпечатъкът от ръката ти трябва да бъде разпознат от… едно нещо там горе.

— Тогава ще я разбием, независимо колко време ще ни отнеме. Веднага щом се уверим, че няма пистолет. — Брайън кимна към Макнотън. — Влизаш ти, сядаш в дясното кресло и оправяш нещата, докато ние извлечем този задник от лявото.

— Склонен съм да се съглася — отвърна Робърт.

— Това е лудост! — възкликна Джени, като местеше поглед от единия към другия. — Представете си, че изключи автопилота, когато влезете? Какво ще правите тогава?

— В такъв случай — каза Робърт Макнотън — ще имам само няколко секунди на разположение.

— Ние и сега имаме броени секунди — каза Брайън. — Всички други да останат тук.

Той се обърна и бързо пое към стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Робърт Макнотън го следваше, а Джени се стараеше да не изостава. Двама от останалите мъже тръгнаха след тях, но забавиха ход; единият седна на най-долното стъпало, за да си поеме дъх, а другият просто се люшна напред и падна в безсъзнание на пода. Брайън достигна най-горното стъпало и се обърна, като с изумление видя Робърт Макнотън спрял по средата на пътя.

— Кислородът! — извика Брайън, като направи знак на по-възрастния мъж да си сложи маската и да включи бутилката. — Сложи си маската!

Макнотън изглеждаше все по-объркан, а дясната му ръка безцелно местеше маската напред-назад пред лицето му.

Джени се приближи зад гърба му.

— Аз… ще го направя — каза тя и дръпна уреда от ръката му.

Включи регулатора и дълбоко си пое въздух няколко пъти, преди да постави маската на лицето му. Брайън видя как Макнотън бавно се съвзема и протяга ръка към Джени, за да я издърпа нагоре. Сърцето му заби учестено, когато осъзна, че почти нямаха време. Той достигна вратата на пилотската кабина и силно замахна със стоманената кислородна бутилка, за да я стовари върху дръжката на вратата. Тя не помръдна, но той чу стреснати гласове отвътре и се наведе встрани, като почти очакваше куршумите да разкъсат металната повърхност.

Нищо.

Той отново блъсна дръжката с бутилката. Никакъв ефект. Въпреки усилията му нямаше дори вдлъбнатина.

Големият самолет внезапно подскочи и се завъртя наляво, а движението хвърли Брайън в противоположната посока. Той се блъсна във вратата на тоалетната и падна на пода. Погледна назад навреме, за да види как Джени се хвана за нещо. Завъртането продължаваше и боингът се накланяше все по-наляво.

Робърт беше изгубил опора още преди да достигне малкия коридор, който водеше към пилотската кабина. Брайън видя като в забавен кадър как размахва ръце във въздуха и се накланя наляво, преди да се блъсне с глава в стената. Кислородната бутилка се изтърколи встрани, а маската се откачи от лицето му.

Джени се плъзна към Макнотън, напипа кислородната маска и си я сложи.

Отвъд прозорците на боинга нямаше нищо освен мрак, но на Брайън му се стори, че се обръщат надолу с главата. Въпреки това Джени и Робърт Макнотън останаха на пода, докато въртенето продължаваше. Тя се опита да го събуди, като го разтърсваше, но без резултат. После обърна към Брайън, като клатеше глава. Махна маската от лицето си, за да извика:

— Припадна! Няма кой да пилотира!

Радиоуредбата се включи и гласът на командира отекна в помещението.

Добре… по дяволите… който и да блъска по вратата на пилотската кабина, разберете, че ще правя толкова резки маневри, колкото е необходимо, за да не ви позволя да влезете… а ако отново трябва да обърна самолета, той може да се разцепи… и всички ще умрем. Никой няма да влезе в тази кабина, затова се отдръпнете! Разбрахте ли ме? Вече прекалихте! Логан, това се отнася до теб и всички, които са навън.

Брайън усети, че заспива, което не беше логично. Беше си сложил маската и дишаше чист кислород, но умът му беше замъглен, а и Джени не се справяше по-добре на пет метра от него. Той отново замахна с бутилката към вратата въпреки предупреждението, но бутилката беше станала ненормално тежка и той случайно погледна към малкия циферблат, като с почти хладно любопитство се почуди защо стрелката вече е на червено.

Опита се да диша по-дълбоко. Кислородът продължаваше да идва, но не беше достатъчен и той потрепери от внезапна ледена тръпка по гърба си. Не можеше да се съсредоточи, но това сякаш нямаше значение. Какво се опитваше да направи?

„Пилотската кабина! Да, трябва да… вляза!“ — помисли си той.

Това беше целта му, но му беше трудно да формулира думите в съзнанието си. Имаше нещо за някаква бутилка, но беше забравил какво. Брайън се отпусна на пода и се подпря на стената. Чувстваше се доста добре. Отпуснат.

„Няма проблеми, приятел! Кой казваше така?“ — помисли си.

Вратата. Някаква врата някъде. Трябваше отново да замахне с тази тежка бутилка към някаква врата.

Но първо, реши той, нямаше да му навреди да подремне.