Полет 6

43

„Меридиън“ 6, в полет

00:18 ч

Джими Робъртс пристъпи на пътеката между седалките. Беше казал на Бренда да остане на мястото си. Бързо подмина предното кухненско помещение и влезе в първа класа, без да се притеснява дали може да влиза там. Мразеше да попада на места, където някой можеше да го накара да се почувства не на място или не добре дошъл, като пияница на градинско увеселение. Обикновено бягаше от такива места като от чума, но този път беше различно. Той, Бренда и всички на борда бяха наречени престъпници и това го плашеше.

Огромните кресла в първа класа внушаваха респект, но той си наложи да влезе. Забеляза доктора, който беше предвождал бунта, за който говореха по телевизията. Беше се навел над седалките отдясно и гледаше през прозореца в тъмното, а друг човек, когото познаваше от икономическа класа, правеше същото на задния ред и разговаряше с жената, която се беше представила като новата старша стюардеса.

— Докторе? Извинете — каза Джими, като пъхна и двете си ръце в джобовете.

Отблизо докторът не изглеждаше такъв великан, помисли си Джими. Беше му се сторил по-едър, докато фучеше из големия салон с мегафон в ръка.

Докторът се отдръпна от прозореца и се огледа с уморени очи и пребледняло лице. Изправи се, като погледна Джими в очите.

— Да?

— Казвам се Джими Робъртс. С жена ми току-що хванахме новините по Си Ен Ен, а говорителят разказваше за този полет и че всички пътници са похитители, а аз… ами, ние не сме, така че трябва да разбера… какво става тук, по дяволите.

— „Похитители?“ — повтори Брайън Логан.

— Аха! — Джими повтори думите на водещия, доколкото си ги спомняше.

Другият мъж, който беше гледал през прозореца, и старшата стюардеса също го чуха и се приближиха.

— Точно това ни уплаши с жена ми — продължи Джими. — Казаха, че ще ни арестуват и ще ни съдят за пиратство. Не знам за вас, но ние отзад нищо не сме направили. Просто спечелихме два самолетни билета.

Робърт Макнотън се изправи от седалката си и протегна ръка на Джими, докато се представяше.

— Радвам се да се запознаем, мистър Макнотън — отвърна Джими, като стисна ръката му.

— Не се притеснявайте за тези измислици, мистър Робъртс — каза англичанинът. — Единствените действия в този самолет, които са на границата на престъплението, са на пилота, а не на доктор Логан или моите. Може… да се наложи да поговорим с полицията, когато пристигнем, но ви уверявам, че никой няма да съди вас или съпругата ви.

— Но защо говорят такива неща? — попита Джими, като гледаше Робърт Макнотън в очите. — Чух какво казахте по уредбата. Особено вие, докторе. Според мен заявихте, че превземаме самолета.

— Просто — прекъсна го Робърт с вдигната ръка, — че вземаме нещата в свои ръце, тоест обясняваме на командира, че е длъжен да продължи към крайната си цел. Това със сигурност не е… не е…

— Вижте — добави Брайън Логан, — не можеш да отвлечеш самолет и да кажеш на пилота да кара към първоначалната си цел. Това е смешно. Командирът очевидно е пуснал тези обвинения по радиото, без никой от нас да има възможност да възрази, но всичко това са глупости.

— Надявам се — добави Джими. — Ние не сме летели много със самолети. Жена ми и аз.

Брайън кимна, но всъщност не чу последната забележка на Джими. Вместо това внимателно гледаше Робърт Макнотън, който беше замълчал и се почесваше по брадичката.

— Мистър Робъртс, нали? — попита Джени.

— Да, мис.

— Нека дойда с вас, за да успокоя жена ви.

— Ще съм ви благодарен — отвърна Джими, като остави Джени да го поведе назад през завесите.

Брайън се обърна към президента на „Инглиш Петролиум“.

— Какво има?

— От детските уста, или в случая устата на невинните, идват болезнени истини.

Брайън се подпря на съседната седалка и се взря изпитателно в по-възрастния мъж.

— Какво искаш да кажеш?

Робърт Макнотън въздъхна и се отпусна в креслото, като кротко сплете пръсти на корема си, вдигна очи към Брайън и поклати глава.

— Не ми е приятно да призная, докторе, но се опасявам, че нашият приятел може би е прав. Ти и аз се опитахме да поемем контрола върху самолета и независимо от мотивите ни това доста точно съвпада с основното определение за въздушно пиратство, въпреки исканията ни към командира.

— Не! Глупости!

— Аз не съм адвокат, разбира се, но постоянно се занимавам със законови проблеми и се опасявам, че е точно така. Естествено, това не означава, че някой ще възбуди дело, но…

— Но какво?

— Ами, като се има предвид фактът, че преди малко ти ме посъветва да се въздържам, а аз исках да разбия вратата на пилотската кабина, бих казал, че просто трябва да си траем и да се надяваме този глупак горе да ни върне в Лондон цели и невредими. Там ще се оправяме с полицията.

— Полицията?

Робърт наклони глава встрани, като изучаваше лицето на Брайън.

— А ти как мислеше, че ще свърши цялата работа, докторе? Признавам, че лично аз не мислех, когато реагирах като някой буен генерал. По-скоро си представях как предаваме пилота на властите на летището, но сега съм доста притеснен, че може да се случи обратното.

— Ти… нали не твърдиш сериозно, че аз… или ние… или който и да било… е извършил престъпление?

— Прости ми, докторе, но точно това твърдя.

Джуди Джаксън се събуди и леко подскочи, когато си спомни къде е… и защо. Тя внимателно се огледа, но никой друг не беше влизал в пилотската кабина, докато спеше. Бяха само тя и командира срещу всички останали пътници, както и екипажа. Джени Бретсън се беше погрижила за това.

Джуди почти усещаше как празното място на втория пилот й се подиграва, напомняйки й, че кошмарът продължава. Разгневени пътници, необяснимо кацане по средата на престрелка и най-срамните моменти в кариерата й — всичко това се смеси в страшен коктейл.

Въпреки че беше казала на командира, че се страхува за собствения си живот, тълпата, която я беше подгонила към пилотската кабина, я плашеше по-малко от унижението от собственото й поведение.

Тя усети как се изчервява при спомена за страхливото си бягство. Този път нямаше подходящо и незабавно извинение за грешката, която е направила. Този път нямаше място за оправдания, не можеше да обясни станалото дори на себе си. Стюардесата Джуди се бе оказала статуетка от стъкло, която се бе разбила пред яростта и омразата.

Тя се изправи, протегна ръка и потупа командира по дясното рамо. Той се обърна.

— Да?

— Извинявай — каза тя, като се почуди защо започва с извинение. — Къде сме? Не знам колко време съм спала.

— Тъкмо минаваме над северния бряг на Африка. Остават ни по-малко от три часа до Лондон.

— Какво ще правим, капитане? — попита тя. — Когато стигнем в Лондон, искам да кажа?

— Предполагам, че ще арестуват всички в самолета, а ние ще трябва да отидем в полицията и да напишем доклад.

Джуди рязко издиша, като се опита да си представи подобен арест.

— Имаме над триста пътници. Могат ли да ги арестуват всичките?

Фил Найт сви рамене.

— Знам само това, което повтаряше Логан — че говори от името на всички, а освен това пътниците те гониха дотук, а някои от тях се опитваха да разбият тази врата. Така че бих казал „да“, триста или повече ареста.

— Не всички бяха замесени обаче.

— Ще трябва те да се оправят. Поне Логан ще получи смъртна присъда за отвличане.

— Не знам какъв е законът… — започна тя, но замълча, увлечена в мислите си.

— Те ще очакват да свидетелстваш какво си видяла за сблъсъка между Логан и Гарт Абът.

— Да свидетелствам?

— Ти каза, че със сигурност си видяла как той пребива Абът в електронния отсек.

— Да.

— Съвсем сигурна ли си, че беше Абът, а не някой друг, който се опитва да влезе?

— Да.

Фил се извърна, за да я погледне в очите, недоволен от едносричните отговори.

— Джуди?

— Да! — повтори тя отбранително.

— Преди малко Логан ми каза, че е удрял по някакви войници и че Абът вече е бил паднал на пистата. Знаеш ли, че си единствената свидетелка на станалото?

— Знам какво видях.

Той се поколеба, без да откъсва очи от нейните. Тя беше отместила поглед наляво и гледаше през прозореца.

— Аз ти се доверих. Вече съобщих на компанията и бог знае още на кого. Не казах „Джуди ми каза“, просто го повторих като факт.

Той чу как коланът й изщраква. Джуди скочи на крака и застана пред вратата. Фил виждаше, че цялото й тяло трепери, но челюстите й са здраво стиснати, а очите й горят.

— По дяволите! По дяволите! Казах ти какво видях. Защо ме измъчваш, глупак такъв?

— Не те мъча, Джуди, просто…

— Този кучи син няма да се измъкне току-така!

— Имаш предвид, защото не ти се подчини ли?

— Да! Не. Не, искам да кажа… след като е променил версията си, или… какво съм видяла. Знам какво видях! Той уби втория пилот.

— Добре, добре. Сега се успокой. Седни.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя, като се обърна да погледне през шпионката на вратата, а после отново към него. — Ще ме пуснеш ли пак вътре?

— Да. По обичайната процедура.

Тя отново се залепи на шпионката, после преглътна с усилие и хвърли поглед през рамо.

— Аз… мисля, че всичко е наред.

— Излизай — каза той. — Проверих екрана. Чисто е. Аз ще трябва да направя същото, когато свършиш.

Чувството за хумор беше последното нещо в ума му, но реакцията на Джуди Джаксън при мисълта да остане сама в пилотската кабина, докато той е навън, почти го накара да се засмее. Тя учестено закима, после внимателно отвори вратата на тоалетната, преди да дръпне тази на пилотската кабина.

Вниманието на Фил беше привлечено от мигащата червена светлина на таблото. През последните два часа постоянно се включваше и той я изгасяше, без да се замисля, като проверяваше температурата на двигателя и се опитваше да не му обръща внимание.

„Проклетият четвърти двигател!“

Беше извор на всичките му проблеми, а Абът очевидно бе имал право. Постоянното предупреждение за пожар, което продължаваше да получава, очевидно беше фалшиво. Четвърти двигател си работеше нормално, както и другите три, като сякаш се подиграваше с всичките му решения и правеше загубата на Гарт още по-безсмислена.

Присъствието на сложната дигитална черна кутия в опашката на „Боинг“ беше нещо, което всички пилоти приемаха за даденост, но сега Фил си помисли с отвращение за нея. Всяко светване на тази червена светлина бе записано. Фил осъзна, че дясната ръка го сърби да дръпне лоста за четвърти двигател, но успя да се овладее. Нямаше смисъл.

Джени Бретсън и останалите стюардеси бяха раздали последните бутилки вода и пакетирани закуски, заедно с всеки аспирин или тайленол, който бяха успели да намерят, на хората с главоболие от промяната на налягането. Трима пътници показваха симптоми на неразположение от декомпресията и имаха сърбеж в лактите, а една жена не спираше да се чеше по ръката — симптом, както знаеше Джени, на лека форма на кислородна недостатъчност. Но въпреки това за нейно изумление всичките триста пътници на възраст от една до осемдесет години се бяха успокоили под постоянните грижи на нейния екипаж.

Джени включи уредбата и заговори с нежен глас:

Приятели, знам, че доста от вас са толкова уморени, колкото и аз. Може ли да вдигнат ръка всички, които биха искали да загася светлината в салона? Ще бъде по-лесно, ако се опитате да поспите, а освен това ще имате и светлините за четене…

Повече от половината ръце се вдигнаха във въздуха.

Благодаря. От тези, които не вдигнаха ръка, има ли някой с наистина сериозни възражения, ако послушам мнозинството и ги загася?

Никакви ръце. „Добре — помисли си тя. — Ако издържим още няколко часа, всичко ще свърши.“

Добре. Загасвам ги. Благодаря ви.

Тя се обърна и завъртя съответните ключове, после за момент се облегна на стената, за да затвори очи и да възвърне част от силите си. Трябваше й нов прилив на енергия, но той не идваше.

В дъното на боинга Джими Робъртс беше вдигнал и прибрал облегалката за ръцете, която го разделяше от Бренда и бе изключил телевизора. Бренда беше приела обяснението, че няма да имат проблеми със закона. Джени, стюардесата, която се беше върнала със съпруга й, беше толкова мила и сериозна и Бренда й бе повярвала. Сега спокойно спеше и Джими я държеше в прегръдките си, а умът му бавно осъзнаваше присъствието на тих шум, който не можеше да определи: много тих непостоянен шум, подобен на радиосмущения, който идваше някъде зад него. Като радиостанцията, която използваше в гаража в Мидланд. Шум от смущения, гласове, още шум. Тих, едва доловим, но достатъчно дразнещ любопитството му, за да не го остави да заспи. Имаше сериозна нужда да се освободи от натрупаното напрежение, след като беше прекарал седнал толкова много часове. От бездействието го сърбяха мускулите.

Той погледна надолу към жена си и започна бавно и внимателно да я отмества наляво, като подложи една възглавница под главата й на рамката на прозореца. Тя спеше невероятно дълбоко, когато бяха заедно. Той се шегуваше, че и товарен влак няма да я събуди, ако мине през спалнята им. Джими я зави с допълнителното одеяло и се наведе, за да я целуне леко, после тихо разкопча колана си и излезе на пътеката. Забеляза едно момче на седалката до прозореца три редици назад. Съседното място беше свободно и Джими виждаше достатъчно в мъждивата светлина, за да определи, че момчето е на около петнайсет години. Беше се надвесило над копчетата на едно малко радио, пъхнало слушалка в ухото си — източникът на слабите звуци, които бе доловил Джими. Момчето вдигна очи.

Джими се усмихна и посочи радиото.

— Какво имаш там?

— Нищо особено, полицейски скенер.

— Може ли да седна?

— Да — отвърна момчето, докато Джими се наместваше до него.

— Хващаш полицейски обаждания чак тук, горе?

— Всъщност не… предимно самолетни неща, а някои дори не ги разбирам.

— Може ли да послушам?

— Разбира се. — Момчето издърпа кабела на слушалката от радиото и намали звука.

От колонката изпращя мъжки глас, който нареди на някого да завие надясно и получи бърз отговор.

— Какво беше това? — попита Джими.

— Не знам. Сега съм го настроил на авиационните честоти и то минава през целия спектър. Мисля, че това е контролна кула или нещо подобно и звучи на испански.

Друг глас, който определено говореше на американски английски, прекъсна шума:

„Меридиън“ шест, „Меридиън“ шест, тук е флотът в бойна готовност, отговорете на едно-двайсет-едно-точка-пет. „Меридиън“ шест, тук е флотът в бойна готовност. Веднага се обадете на едно-двайсет-едно-точка-пет.

— Чакай малко… — започна Джими, но момчето вече кимаше.

— Аха. Това е нашият полет, но командирът не отговаря. Викат го вече няколко минути.