Полетът на дракона

— Още ли се съмняваш, Р’гул? — запита Ф’лар. Тонът му демонстрираше учудване от неразбраността на по-стария бронзов ездач.

Р’гул не отговори на заяждането на своя Водач на Уейра. Мъжествените му черти изразяваха упорство, и той стискаше здраво зъби, като че ли можеше да прегризе някакси превъзходството на Ф’лар.

— В небето на Перн не е имало Нишки повече от четиристотин Оборота. Вече ги няма!

— Тази възможност винаги съществува — съгласи се с приятелски тон Ф’лар. В махагоновите му очи обаче нямаше и следа от толерантност. Нито пък в начина му на поведение дори и намек за компромис.

Много прилича на Ф’лон, неговия старец, реши Р’гул. Повече, отколкото трябва да прилича един син. Винаги толкова уверен в себе си, винаги леко подигравателен към това, което вършеха и мислеха другите. Арогантен, това беше точната дума. А също и нахален, и недостатъчно грижлив по отношение на тази млада Стопанка на Уейра. Е, Р’гул я беше тренирал до степен да бъде една от най-добрите Стопанки от много години насам. Преди той да беше довършил обучението й, тя знаеше дума по дума всички Обучаващи Балади и Сагите. И след това глупавото дете се беше обърнало към Ф’лар. Нямаше достатъчно акъл, за да сподели начина на мислене на по-възрастния и по-опитен мъж. Без съмнение тя се чувствуваше задължена към Ф’лар, че я е открил по време на Търсенето.

— Обаче си съгласен, — казваше Ф’лар, — че когато слънцето застава на Скалата на Пръста в момента на изгрева, е достигнато зимното слънцестоене?

— Всеки глупак знае, че Скалата на Пръста е затова — изръмжа Ф’лар.

— Тогава защо, стари глупако, не си съгласен, че Скалата на Окото е поставена по отношение на Звездния камък така, че да обгражда Червената звезда, когато тя наближава Преминаване? — избухна К’нет.

Лицето на Р’гул почервеня, и той започна да се надига от стола, готов да създаде неприятности на тоя нахалник с жълто около човката.

— К’нет! — пробуча авторитетно гласът на Ф’лар. — Толкова ли ти е харесало да летиш по Игенския патрул, че искаш да го правиш още няколко седмици?

К’нет бързо седна обратно, изчервявайки се при напомнянето и заплахата.

— Знаеш, Р’гул, има неоспорими доказателства в полза на моите изводи — продължи Ф’лар с измамна мекота. — „Пръстът днес сочи към Око, що кърви…“

— Не ми цитирай стиховете, на които аз съм те учил като младеж — възкликна Р’гул разгорещено.

— Тогава имай вяра в това, което преподаваше! — отвърна остро Ф’лар. В очите му се мярна опасен блясък.

Р’гул се отпусна обратно на стола, стреснат от тази острота.

— Не можеш да откажеш, Р’гул, — продължи спокойно Ф’лар, — че преди половин час слънцето беше на върха на Пръста при изгрев и Червената Звезда беше в центъра на отвора на Скалата на Окото.

Другите драконови ездачи, както бронзови, така и кафяви, замърмориха помежду си и потвърдиха с кимане съгласието си с този феномен. В настроението се просмукваше неприемане на непрекъснатия протест на Р’гул срещу политиката на Ф’лар като Водач на Уейра. Дори старият С’лел, някога общопризнат поддръжник на Р’гул, сега следваше мнозинството.

— Не е имало Нишки вече повече от четиристотин Оборота. Вече няма нишки — промърмори Р’гул.

— Тогава, приятели мои, драконови ездачи, — каза Ф’лар бодро, — всичко, на което са ни учили, е лъжа. Драконите, както искат да вярват Господарите на Хранилищата, са паразити върху икономиката на Перн, анахронизми. И ние също.

Така че аз съм много далеч от идеята да ви държа тук въпреки гласа на съвестта ви. Имате моето разрешение да напуснете Уейра и да се заселите където пожелаете.

Някой прихна.

Р’гул беше твърде изненадан от ултиматума на Ф’лар, за да се обиди от подигравката. Да напусне Уейра? Този човек луд ли беше? Къде би могъл да отиде? Уейрът беше неговият живот. Поколения от предците му са били селекционирани специално за него. Всичките му предшественици по мъжка линия бяха драконови ездачи. Не всички бронзови, наистина, но впечатляващ процент. Бащата на собствената му дама беше на времето Водач на Уейра, както беше и той, Р’гул, преди Ф’ларовият Мнемет да полети с кралицата.

Но драконовите ездачи никога не напускаха Уейра. Е, напускаха го, ако бяха достатъчно непредпазливи, за да изгубят драконите си, като оня Литол от Руатското Хранилище. Но как можеше той да напусне Уейра с дракон?

Какво искаше Ф’лар от него? Не му ли беше достатъчно, че е Водач на Уейра на мястото на Р’гул? Не беше ли гордостта му задоволена от това, че беше блъфирал пред Господарите на Перн така умело, че те разпуснаха армията си когато бяха напълно готови да смажат Уейра и драконовите ездачи? Нужно ли му е да доминира всеки драконов ездач, тяло и дух? Р’гул зачака недоверчиво.

— Аз не вярвам, че сме паразити — наруши мълчанието Ф’лар с мек, убеждаващ глас. — Нито пък анахронизъм. И преди е имало дълги Интервали. Червената Звезда не винаги минава достатъчно близко, за да пръсне Нишки над Перн. И затова гениалните ни предци са поставили Скалата на Окото и Скалата на Пръста както те са сега… да показват кога ще има Преминаване. И още нещо. — Лицето му помръкна. — Имало е и други случаи, когато драконите почти са измирали… и Перн с тях заради скептици като теб. — Ф’лар се усмихна и се отпусна лениво в стола си. — Предпочитам да не ме запомнят като скептик. А как да запомним теб, Р’гул?

В Стаята на Съвета цареше напрежение. Р’гул усети, че някой диша тежко, и разбра, че това е самият той. Погледна към неумолимото лице на младия Водач на Уейра и разбра, че заплахата не е блъф. Той трябваше или да се подчини на Ф’лар напълно, въпреки дълбоко вкорененото си несъгласие, или да напусне Уейра.

И къде можеше да отиде, освен в някой от другите Уейрове, изоставени от години? И — мислите на Р’гул бяха безмилостни — не беше ли това достатъчно доказателство за свършека на Нишките? Пет празни Уейра? Не, в името на Яйцето на Фарант, той щеше да използува същия тип хитрост, както Ф’лар, и щеше да изчака своето време. Когато цял Перн се обърне срещу този арогантен глупак, той, Р’гул, ще бъде тук, за да спаси каквото може от руините.

— Драконовият ездач си стои в Уейра — каза Р’гул с цялото достойнство, което му беше останало.

— И приема политиката на сегашния Водач на Уейра? — Тонът на Ф’лар подсказваше, че това е по-скоро заповед, отколкото въпрос.

Р’гул кимна късо, сякаш за да не даде лъжлива клетва. Ф’лар продължи да го гледа, и Р’гул се учуди дали този човек може да чете мислите му така, както го прави неговият дракон. Той се насили да отвърне с невинен поглед. Щеше да дойде и неговото време. И той щеше да чака.

Давайки си вид, че приема капитулацията, Ф’лар се изправи и бързо разпредели патрулите за деня.

— Т’бор, ти ще наблюдаваш времето. Хвърляй по едно око на керваните с десятъка. Имаш ли сутрешния рапорт?

— Времето е добро… над целите Телгар и Керун… макар и малко студено — каза Т’бор с крива усмивка. — Керваните с данъка обаче се движат по добри павирани пътища, така че трябва скоро да пристигнат. Очите му премигаха при представата за пиршеството, което щеше да се състои при пристигането на припасите — настроение, споделяно от всички, ако се съди по физиономиите около масата.

Ф’лар кимна.

— С’лан и Д’нол, вие трябва да продължите настойчиво Търсенето за подходящи момчета. Трябва да са още юноши, разбира се, но не подминавай никой, в когото подозираш поне малко талант. Добре е да намерим и да представим за Впечатването момчета, възпитани в традициите на Уейра. — Ф’лар се усмихна само с едната половина на лицето си. — Но нямаме достатъчно в Долните Пещери. И нашата потентност е понамаляла. Така или иначе, драконите израстват по-бързо, отколкото ездачите им. Трябва да имаме повечко млади мъже, когато се излюпят яйцата на Рамот. Обиколете южните Хранилища, Иста, Мерат, Форт и Южен Бол, където децата възмъжават по-рано. Може да използувате предлога, че инспектирате Хранилищата за зеленина, за да поговорите с момчетата. И вземете със себе си огнен камък и преминете по няколко пъти с пламък над височините, които не са били опалвани… е… с драконови години. Огнедишащият звяр впечатлява младите и събужда възхищение.

Ф’лар внимателно погледна Р’гул, за да види как бившият Водач на Уейра приема заповедите. Р’гул беше категоричен противник на това да се търсят повече кандидати извън Уейра. На първо място той беше изтъкнал довода, че в Долните Пещери има осемнадесет момчета, някои от тях твърде малки, наистина, но Р’гул беше убеден, че Рамот няма да снесе повече от дузината яйца, която винаги беше снасяла Неморт. На второ място, Р’гул продължаваше да настоява да не се предприемат действия, които биха могли да настроят Господарите срещу Уейра.

Р’гул не протестира на глас, и Ф’лар продължи.

— К’нет, върни се към мините. Искам да се провери разположението на всяка една купчина огнен камък. Количествата — също. Р’гул, продължавай обучението на опознавателни точки с младите. Те трябва да са сигурни в насочването си. Ако се наложи да бъдат изпращани да пренасят съобщения или за снабдяване, може да се наложи да бъдат изпратени бързо, без време за излишни въпроси.

Ф’нор, Т’сум, — обърна се Ф’лар към собствените му кафяви ездачи, — вие днес ще сте чистачи. — Той се усмихна при вида на объркването им. — Ще започнете с Истенския Уейр. Разчистете Площадката на Излюпването и достатъчно леговища за двойно ято. И, Ф’нор, не оставяйте нито един Запис. Те си заслужава да бъдат пазени.

Това е всичко, драконови ездачи. Приятен полет. — С тези думи Ф’лар се надигна и тръгна от Стаята на Съвета към леговището на кралицата.

Рамот все още спеше. Бронята й блестеше — признак на здраве. Цветът й се беше задълбочил до оттенък на бронзово, сочейки напредналата й бременност. Докато той преминаваше покрай нея, върхът на дългата й опашка леко се размърда.

Напоследък всички дракони бяха неспокойни, помисли Ф’лар. Но когато разпитваше Мнемет, бронзовият дракон не можеше да даде обяснение. Събужда се и заспива отново, това е всичко. Ф’лар не можеше да зададе въпроса пряко, защото това щеше да провали целта му. Трябваше да се утешава (без особен успех) с мъгливото обяснение, че неспокойствието е някаква инстинктивна реакция.

Лесса я нямаше в спалнята. Липсваше и в банята. Ф’лар изпръхтя. Това момиче щеше да си смъкне кожата от постоянното къпане. Да, беше й омръзнало да живее мръсна в Руатското Хранилище, за да се прикрива, но къпане по два пъти на ден? Той вече започваше да се учудва дали това не е прикрита обида в неин стил лично към него. Ф’лар въздъхна. Това момиче. Никога ли нямаше да се обърне към него по свое собствено желание? Никога ли той нямаше да докосне тази нейна изкусно убягваща му вътрешна същност? Тя проявяваше повече топлина към полубрат му Ф’нор, дори към К’нет, най-младия от бронзовите ездачи, отколкото към него, който споделяше леглото й.

Той раздразнено дръпна завесата обратно на мястото й. Къде ли се беше измъкнала точно днес, когато за пръв път от седмици насам беше успял да изпрати всички ята навън от Уейра, специално за да може да я учи да преминава между?

Рамот скоро ще натежи твърде много от яйцата, за да е годна за такива действия. Той беше обещал на Стопанката, и смяташе да спази това обещание. Тя беше започнала да носи облеклото от уерова кожа като непрекъснато напомняне за неизпълнената дума. От случайни забележки, които тя беше изпуснала, той разбираше, че тя няма да чака още много дълго неговата помощ. А това тя да опита да го направи сама изобщо не го уреждаше.

Той отново пресече леговището на кралицата и погледна надолу по прохода, който водеше към Стаята на Записите. Тя често можеше да бъде намерена там да се рови в прашните кожи. И това беше още една тема, която изискваше скорошно разглеждане. Записите бяха остарели до степен да не могат да се разчитат. Странно, но по-ранните все още бяха в добро състояние и се четяха. Още едно забравено изкуство.

Това момиче! Той отметна гъстия си перчем назад в жест, който обикновено подсказваше, че той е ядосан или загрижен. Проходът беше мрачен, което значеше, че тя не може да е долу в Стаята на Записите.

— Мнемет — повика той мълчаливо бронзовия си дракон, топлещ се на слънцето на площадката пред леговището на кралицата, — какво прави това момиче?

Лесса, отвърна драконът, подчертавайки името на Стопанката с нарочна вежливост, разговаря с Манора. Облечена е за яздене, добави той след кратка пауза.

Ф’лар благодари на бронзовия саркастично и тръгна бързо надолу по прохода към изхода. На последния завой се блъсна силно в Лесса.

Не си ме питал къде е тя, отговори простичко Мнемет на вбесеното запитване на Ф’лар.

Лесса се олюля на петите си от силата на сблъскването. Хвърли поглед нагоре към него, устните й бяха свити от неудоволствие, очите й хвърляха мълнии.

— Защо не ми даде възможност да видя Червената Звезда през Скалата на Окото? — запита тя с нисък, ядосан глас.

Ф’лар подръпна косата си. Лесса в най-лошото си настроение допълваше идеално списъка на сутрешните му проблеми.

— На върха имаше прекалено много желаещи да я видят — отвърна той, твърдо решен да не й позволи да го ядоса днес. — Пък и ти вече вярваш.

— Щеше да ми бъде интересно да я видя — изсъска тя и се провря покрай него нагоре към леговището. — Дори само в качеството ми на Стопанка на Уейра и отговорник за Записите.

Той я хвана за ръка и усети тялото й да се напряга. Стисна зъби, желаейки сигурно за стотен път откакто Рамот излетя в първия си брачен полет, тя да не се беше оказала девица. Не се беше замислял да контролира своите разгорещени от драконовата любов емоции, и първият сексуален контакт на Лесса се беше оказал доста бурен. Беше се изненадал, че й е първият, като се има предвид, че годините на съзряването й бяха прекарани в работа сред лъстиви надзиратели и войници. Вероятно никой от тях не се беше погрижил да проникне зад завесата от парцали и покритието от мръсотия, които тя старателно поддържаше като маскировка. Оттогава той винаги се беше показал като вежлив и съобразителен любовник, но, ако не бяха включени Рамот и Мнемет, това спокойно можеше да се нарече изнасилване.

И въпреки това той знаеше, че някой ден, някак си, той ще я убеди да отговори с отворено сърце на неговите любовни актове. Той определено се гордееше с умението си, и беше в позицията на убеждаващия.

Сега той пое дълбоко дъх и бавно пусна ръката й.

— Добре, че носиш ездаческото облекло. Щом ятата излетят и Рамот се събуди, ще започна да те уча да преминаваш през между.

Блясъкът на радостта в очите й се забелязваше ясно дори в мрачния проход. Той я чу да поема рязко въздух.

— Не можем да го отлагаме още твърде много, или Рамот няма изобщо да бъде във форма за летене — продължи той приятелски.

— Наистина ли? — Гласът й беше тих и приглушен. Обичайната язвителна нотка липсваше. — Днес ли ще ни учиш? — Искаше му се да може да види лицето й ясно.

Веднъж или два пъти той беше уловил изражението на лицето й неприкрито, любещо и нежно. Би дал много, за да бъде този поглед обърнат към него. Трябваше да се радва обаче, напомни си той кисело, че тази открита любов беше насочена само към Рамот, а не към друг мъж.

— Да, моя скъпа Стопанко на Уейра. Наистина. Днес ще ви уча да преминавате през между. Дори само — и той се поклони със замах — да те опазя от това да пробваш сама.

Тихичкото й прихване му подсказа, че шегата е била прицелена точно.

— Точно сега обаче — каза той, сочейки й пътя нагоре към леговището, — бих се справил с малко храна. Качихме се горе, преди да закусим.

Те вече бяха навлезли в добре осветеното леговище, така че той не пропусна резкия поглед, който тя му хвърли през рамо. Нямаше така лесно да му прости това, че беше пропусната в групата за към Звездния камък тази сутрин, определено не и срещу подкупа с летенето между.

Колко различна беше вътрешната стая сега, когато Лесса беше Стопанка на Уейра, мислеше си Ф’лар, докато Лесса повика устройството за храна. По време на некомпетентното служене на Йора като Стопанка на Уейра, спалнята й беше затрупана с боклуци, непрани дрехи и немити чинии. Състоянието на Уейра и намалелият брой на драконите беше грешка на Йора в не по-малка степен, отколкото на Р’гул, тъй като тя непряко поощряваше мързела, небрежността и лакомията.

Ако той, Ф’лар, беше няколко години по-възрастен, когато Ф’лон, баща му, беше загинал… Йора го отвращаваше, но когато драконите се вдигнеха във въздуха в брачен полет, състоянието на партньора не означаваше нищо.

Лесса взе от платформата поднос с хляб, сирене и чаши със стимулиращ клах. Сервира му сръчно.

— Ти също не си яла, нали? — запита той.

Тя енергично разтърси глава. Лентата, с която беше прихванала гъстата си, фина черна коса, се плъзна по раменете й. Това привързване беше твърде строго за слабичкото й лице, но но то не прикриваше нейната женственост, ако това беше намерението й, нито деликатните й черти. Ф’лар отново се учуди как толкова слабо тяло може да съдържа толкова много остра интелигентност и изобретателна… хитрост, да, това беше думата, хитрост. Ф’лар не правеше грешката, както някои други, да подценява възможностите й.

— Манора ме повика да освидетелствувам раждането на детето на Килара.

Ф’лар запази израза на вежлив интерес. Той знаеше отлично, че Лесса подозира, че детето е негово, и то можеше и да бъде, съгласи се той вътрешно, но се съмняваше в това. Килара беше една от десетте кандидатки от същото Търсене отпреди три години, което беше открило Лесса. Както и другите, които бяха оцелели по време на Впечатването, Килара беше сметнала определени аспекти от живота на Уейра за идеално подхождащи за нейния темперамент. Тя се прехвърляше от жилището на един ездач в това на друг. Беше съблазнила дори Ф’лар — и то определено не против волята му. Сега, като Водач на Уейра, той смяташе за по-разумно да не обръща внимание на усилията й да продължи връзката. Т’бор я беше сграбчил и й се беше радвал, докато не я върна в Долните Пещери в доста напреднала бременност.

Освен че притежаваше любовната страстност на зелен дракон, Килара имаше пъргав ум и беше амбициозна. От нея би излязла добра Стопанка на Уейра, така че Ф’лар беше възложил на Манора и Лесса да насадят тази идея в ума й. Като Стопанка на Уейра… на друг Уейр… силните й желания щяха да бъдат използувани за доброто на Перн. Тя не беше изучавала безмилостните уроци по сдържаност и търпение, през които беше минала Лесса, и нямаше нейния изврътлив ум. За щастие, тя изпитваше силно уважение към Лесса, и Ф’лар подозираше, че Лесса тайно насажда това чувство. В конкретния случай предпочиташе да се прави, че не го забелязва.

— Разкошно момченце — казваше Лесса.

Ф’лар отпи от клаха. Тя нямаше да може да го накара да потвърди каквато и да било отговорност.

След дълга пауза Лесса добави:

— Тя го е кръстила Т’кил.

Ф’лар подтисна усмивката си от неуспеха на Лесса да го накара да се издаде.

— Дискретно от нейна страна.

— Какво?

— Да — отговори Ф’лар вежливо. — Т’лар можеше да е объркващо, ако беше взела втората половина от името си като собствено. Т’кил, обаче, също сочи и бащата, и майката.

— Докато чаках Съвета да свърши — каза Лесса, след като си прочисти гърлото, — проверихме с Манора складовите пещери. Керваните с десятък, които Хранилищата бяха така добри да ни изпратят — гласът й беше остър — ще пристигнат до седмица. Скоро ще имаме хляб, годен за ядене — добави тя, правейки гримаса по посока на лепкавото сиво тесто, което се опитваше да преглътне заедно със сиренето.

— Приятна промяна — съгласи се Ф’лар.

Тя изчака малко.

— И Червената Звезда изпълни ли предписаното й от манускриптите?

Той кимна.

— И не бяха ли съмненията на Р’гул изгорени от просветляващия червен блясък?

— Ни най-малко — усмихна се Ф’лар, игнорирайки сарказъма й. — Ни най-малко, но вече няма да дава толкова гласност на критицизма си.

Тя преглътна бързо, за да може да продължи да говори.

— Направил си добре, че си пресякъл критицизма му — каза тя настоятелно, жестикулирайки с ножа като че ли го забива в нечие сърце. — Той никога няма да приеме ръководството ти доброволно.

— Имаме нужда от всеки бронзов ездач… а имаме само седем, знаеш това — напомни й той остро. — Р’гул е добър водач на ято. Той ще се успокои, когато Нишките започнат да падат. Просто има нужда от доказателство, за да изостави съмненията си.

— И Червената Звезда в Скалата на Окото не е доказателство? — Изразителните очи на Лесса се разшириха.

Вътрешно Ф’лар споделяше мнението на Лесса — че може би е по-добре да се отърве от свадливата упоритост на Р’гул. Но не можеше да се лиши от водач на ято. Не и когато се нуждаеше така силно от всеки ездач и дракон, както сега.

— Не му вярвам — добави тя мрачно и отпи от горещото питие. Сивите й очи бяха потъмнели над ръба на чашата. Както не ми вярва и на мен, мислеше си Ф’лар.

И, от една точка нататък, тя определено не му вярваше. Беше го демонстрирала открито, и, ако трябваше да бъде честен, не можеше да я обвинява за това. Тя не разбираше, че всяко действие на Ф’лар беше насочено към една цел… запазването и благополучието на драконите и жителите на Уейра, и оттам и запазването и благополучието на Перн. И за да постигне тази цел той имаше нужда от пълното й съдействие. Когато се обсъждаше работата с драконите в Уейра, тя подтискаше антипатията, която той знаеше, че тя изпитва към него. На събиранията тя го поддържаше от цяло сърце и убедително, но той винаги подозираше двоен смисъл в коментариите й и забелязваше преценяващ, подозрителен поглед в очите й. Той имаше нужда не само от нейната търпимост, но и от нейното съчувствие.

— Кажи ми — каза тя след дълго мълчание — преди Червената Звезда да бъде обрамчена от Скалата на Окото ли докосна слънцето Скалата на Пръста, или след това?

— Ако трябва да бъда честен, не съм напълно уверен, тъй като не го видях със собствените си очи… съвпадането трае само по няколко мига, но се предполага, че двете са едновременни.

Тя се намръщи горчиво.

— И за кого похаби момента? За Р’гул? Тя беше провокирана. Сърдитите й очи гледаха навсякъде, освен към него.

— Аз съм Водачът на Уейра — напомни й той кратко. Тя се държеше неразумно.

Лесса му хвърли дълъг, остър поглед, преди да привърши със закуската. Тя ядеше много малко, бързо и сръчно. В сравнение с Йора, тя за цял ден не изяждаше колкото едно болно дете. Но, разбира се, не беше възможно изобщо да се сравняват Йора и Лесса.

Той довърши собствената си закуска, разсеяно поставяйки двете чаши на подноса. Тя тихо стана и махна подноса.

— Веднага щом Уейрът се изпразни, тръгваме — каза той.

— Ти си мислиш така — Тя кимна към спящата кралица, виждаща се през отворения вход. — Ще трябва да изчакаме и Рамот.

— Не се ли пробужда тя вече? Опашката й се мята вече от час насам.

— Тя винаги го прави по това време на деня.

Ф’лар се наведе над масата, и веждите му се събраха замислено при вида на мятащата се спазматично от време на време покрита със злато опашка на кралицата.

— Мнемет също. Винаги при изгрев и рано сутрин. Като че ли те някак си свързват това време на деня с някаква опасност…

— Или изгряването на Червената Звезда? — вмъкна Лесса.

Някаква неуловима промяна в тона й накара Ф’лар да погледне бързо към нея. Това не беше гневът заради пропускането на сутрешния феномен. Очите й гледаха в нищото, лицето й се сбръчка бавно в смътно тревожна гримаса и между извитите й, добре очертани вежди се появиха тънички линии.

— Зората… времето, когато идват всички предвестия — промърмори тя.

— Какви предвестия? — попита той с окуражаващо спокойствие.

— Една сутрин… няколко дни преди… преди ти и Факс да пристигнете в Руата. Нещо ме пробуди… някакво усещане, като тежко притискане… усещане за някаква ужасна заплаха. — Тя млъкна. — Червената Звезда току-що изгряваше. — Пръстите на лявата й ръка се отвориха и затвориха, и тя конвулсивно сви рамене. Очите й се фокусираха на него.

— Ти и Факс дойдохте от североизток от Кром — каза тя остро. Ф’лар забеляза, че тя игнорира факта, че Червената Звезда също изгрява на север от точния изток.

— Наистина — усмихна се той към нея, спомняйки си чудесно тази сутрин. — Въпреки че, — той посочи с жест голямата пещера, за да подчертае думите си, — предпочитам да вярвам, че ти свърших добра работа този ден… с неудоволствие ли си го спомняш?

Погледът й беше студен и непроницаем.

— Опасността има много лица.

— Съгласен съм — отвърна миролюбиво той, твърдо решен да не се хване на тази въдица. — Някакво друго подобно събуждане? — запита той, сякаш в рамките на разговора.

Пълната тишина в стаята върна вниманието му към нея. Лицето й беше загубило всякакъв цвят.

— Денят, когато Факс нападна Руатското Хранилище. — Гласът й беше едва разбираем шепот. Очите й бяха разширени и неподвижни. Пръстите стискаха ръба на масата. Тя не каза нищо толкова дълго време, че Ф’лар се обезпокои. Това беше неочаквано силна реакция на обикновен въпрос.

— Разкажи ми — предложи той меко.

Тя заговори с лишен от емоции, безличен глас, сякаш рецитираше някоя от Баладите за Традициите или разказваше нещо, случило се на някой съвсем друг.

— Бях дете. На единадесет години. Събудих се една сутрин… — Гласът й пресекна. Очите й отново гледаха в нищото, сякаш съзерцавайки сцената, която се беше разиграла преди много време.

Ф’лар изпита неудържимото желание да я успокои. То го блъсна с пълна сила, въпреки че беше объркан от това необичайно нейно вълнение. Никога не беше предполагал че Лесса, особено пък тя, може да бъде толкова разтревожена от толкова стар страх.

Мнемет остро информира ездача си, че Лесса определено е здравата разтревожена. Достатъчно, за да събуди душевното й страдание Рамот. Драконът продължи с не толкова обвинителен тон, че Р’гул най-сетне е отлетял с учениците си. Драконът му, Хат, обаче бил здравата дезориентиран поради умственото състояние на Р’гул. Трябва ли Ф’лар да изкара от равновесие всеки в Уейра…

— Ох, я тихо! — измърмори Ф’лар под мустак.

— Защо? — запита Лесса с обикновения си глас.

— Нямах предвид теб, скъпа моя Стопанко — увери я той с радостна усмивка, сякаш подобната на транс интерлюдия не се беше случвала. — Мнемет е пълен със съвети напоследък.

— Какъвто ездачът, такъв и драконът — отвърна тя заядливо.

Рамот се прозина тежко. Лесса в миг скочи на крака и се спусна към драконицата. Фигурката й изглеждаше като джудже пред шестфутовата драконова глава.

Лицето й се изпълни с нежност и обич, докато тя гледаше в блестящите опалесциращи очи на Рамот. Ф’лар стисна зъби, ревнувайки, в името на първото Яйце, от чувствата на ездача към нейния дракон.

В ума си той дочу драконовия еквивалент на смях на Мнемет.

— Тя е гладна — информира Лесса Ф’лар. Отзвукът от любовта й към Рамот се таеше в меката линия на устата й, в добрината на сивите й очи.

— Тя винаги е гладна — отбеляза той и ги последва към изхода на леговището.

Мнемет отлетя учтиво настрани от скалния ръб, докато Лесса и Рамот излитаха. Те се плъзнаха надолу в Чашата на Уейра, над мъгливото езерце за къпане, към площадката за хранене на отсрещната страна на дългия овал, който представляваше основата на Бенденския Уейр. Набраздените, пресечени стени бяха изпъстрени с черните отвори на леговищата, изоставени по това време на деня от няколкото дракони, които иначе биха се пекли по скалните площадки на зимното слънце.

Когато Ф’лар се хвана за гладката бронзова шия на Мнемет, той се надяваше, че люпилото на Рамот ще е многобройно, изтривайки унижението от жалката дузина яйца, снасяни от Неморт последните няколко пъти.

Той нямаше особени съмнения в това, че нещата са по-добри, след забележителния брачен полет на Рамот с неговия Мнемет. Бронзовият дракон самодоволно добави своята увереност към тази на ездача си, и двамата погледнаха към кралицата собственически, докато тя извиваше криле, за да кацне. Тя беше най-малко два пъти по-голяма от Неморт, и крилете й бяха с половин крило по-дълги от тези на Мнемет, който беше най-големият от седемте бронзови дракона. Ф’лар се надяваше на Рамот, за да насели отново петте празни Уейра, както се надяваше на себе си и на Лесса, за да поднови гордостта и вярата на драконовите ездачи и на самия Перн. Той се надяваше единствено на това да му е останало достатъчно време, за да направи каквото беше необходимо. Червената Звезда се беше появила в отвора на Скалата на Окото. Скоро Нишките щяха да започнат да падат. Някъде, в някой от записите на другите Уейрове, беше информацията, от която той имаше нужда, за да бъде сигурен кога точно Нишките ще започнат да падат.

Мнемет се приземи. Ф’лар скочи от извитата шия, за да застане до Лесса. Тримата наблюдаваха как Рамот, сграбчила по едно животно във всяка от предните си лапи, се издигна на една скална площадка, на която да се нахрани.

— Няма ли никога да изчезне този неин апетит? — запита Лесса с остра тревога.

Като драконче Рамот се хранеше, за да расте. След като беше достигнала пълния си ръст, сега тя ядеше заради поколението си, и го вършеше изключително добросъвестно.

Ф’лар изхъмка и седна по ловджийски. Събра няколко отпаднали люспи и започна да ги хвърля хоризонтално по равната, суха почва, броейки облачетата прах като дете.

— Ще дойде време, когато тя няма да яде всичко, което й попадне — увери той Лесса. — Но тя е млада…

— …и се нуждае от сила — прекъсна го Лесса, подражавайки доста добре на педантичния тон на Р’гул.

Ф’лар погледна нагоре към нея, примижавайки срещу зимното слънце, което спускаше косите си лъчи към тях.

— Тя е отлично пораснало животно, особено в сравнение с Неморт. — Той изпръхтя презрително. — Всъщност, не е възможно да се сравняват. Погледни обаче тук — нареди той властно.

Той потупа изгладения пясък пред себе си и тя видя, че привидно безцелните му жестове са имали определена задача. С парче камък той начерта с бързи линии изображение.

— За да може един дракон да прелети между, той трябва да знае къде да отиде. И също и ти. — Той се ухили при вида на смаяното и вбесено нейно лице, когато тя го разбра. — Да, но зле премислените скокове могат да доведат до определени последици. Недобре визуализираните отправни точки често водят до оставане между. — Гласът му заглъхна зловещо и оскърбеният израз изчезна от лицето й. — Така че има определени отправни или разпознавателни точки, които задължително трябва да научат всички бъдещи ездачи. Това — той посочи първо към схемата и след това към истинския Звезден камък с неговите съпровождачи Скалата на Пръста и Скалата на Окото, на връх Бенден, — е първата отправна точка, която научава бъдещият ездач. Когато излетим нагоре, ще достигнеш на височина точно над Звездния камък, почти достатъчно, за да можеш да видиш дупката в Скалата на Окото. Запечатай тази картина ясно във вътрешното си зрение и я предай на Рамот. Тя винаги ще те доведе у дома.

— Разбирам. Но как да науча отправните точки на места, където никога не съм била?

Той й се усмихна.

— Зазубряш ги. Първо с помощта на твоя инструктор — и той почука с камъчето по гърдите си, — след това отиваш там, като нареждаш на твоя дракон да приеме визуализацията от нейния инструктор — и той посочи Мнемет. Бронзовият дракон наведе клинообразната си глава, докато едното око се фокусира върху неговия и на другарката му ездачи. След това издаде дълбок гръден звук на задоволство.

Лесса се разсмя към блестящото око, и в неочакван прилив на чувства потупа мекия нос.

Ф’лар прочисти гърлото си изненадано. Той знаеше, че Мнемет изпитва необикновена симпатия към Стопанката, но нямаше представа, че Лесса му се радва. И странно, беше раздразнен.

— Обаче — каза той, и гласът му прозвуча неестествено за самия него — ние непрекъснато прехвърляме младите ездачи от една отправна точка на друга по цял Перн, из всички Хранилища, така че те да могат да получат лични впечатления, на които да разчитат. Така че, за да прескачаш между, е необходимо само едно нещо: ясна картина на мястото, където искаш да стигнеш. И дракон! — Той се ухили. — Също така трябва винаги да планираш да пристигнеш над отправните си точки, високо във въздуха.

Лесса се намръщи.

— По-добре да пристигнеш високо над земята, — Ф’лар размаха ръка над главата си, — отколкото под нея, — и той плесна с длан в праха. Ударът вдигна предупредително облаче.

— Но ятата излетяха направо отвътре от Чашата, когато Господарите на Хранилищата бяха пристигнали — напомни му Лесса.

Ф’лар се усмихна на нейната съобразителност.

— Вярно е, но само най-опитните ездачи. Веднъж намерихме дракон и ездач погребани заедно в масивна скала. Те бяха… много млади. — Очите му угаснаха.

— Разбирам идеята — увери го тя настоятелно. След това добави, сочейки Рамот, която носеше поредната си плячка към скалната площадка: — Това й е петото.

— Тя ще ги отработи днес до едно, уверявам те — отбеляза Ф’лар. Той се надигна, изтупвайки коленете си с ездаческите си ръкавици. — Виж в какво настроение е.

Лесса го направи с беззвучно Нахрани ли се? Тя направи гримаса при възмутеното отхвърляне на идеята от Рамот.

Кралицата се плъзна надолу към една огромна птица и се издигна нагоре сред облак от сиви, кафяви и бели пера.

— Не е толкова гладна, колкото те кара да си мислиш, измамното същество — прихна Ф’лар и видя, че Лесса е стигнала до същия извод. В очите й проблясваше раздразнение.

— Когато свършиш с птицата, Рамот, ще започнем да учим как се лети между, ако нямаш нищо против — каза Лесса на глас, за да го чуе и Ф’лар. — Преди добрият ни Водач на Уейра да е решил нещо друго.

Рамот обърна глава от плячката си към двамата ездачи на ръба на площадката за хранене. Очите й пробляснаха и тя отново се наведе над трупа, но Лесса усещаше, че драконицата ще се подчини.

Високо във въздуха беше студено. Лесса се радваше, че ездаческото облекло е подплатено с пух, и че голямата златна шия, която тя беше обкрачила, я топли. Тя реши да не мисли за абсолютния студ на между, който беше изпитвала само веднъж. Тя погледна надясно и надолу, където планираше бронзовият Мнемет, и улови удивената му мисъл.

Ф’лар ми предаде да предам на Рамот да ти предаде да запечаташ здраво в ума си разположението на Звездния камък като място за прибиране у дома. След това, продължи приятелски Мнемет, ще отлетим долу до езерото. И след това ще се върнеш през между до точно тази точка. Разбираш ли ме?

Лесса усети, че се усмихва глупаво, предвкусвайки събитието, и кимна енергично. Колко много време се спестяваше, понеже тя можеше да разговаря с драконите направо! Рамот издаде дълбок, гърлен, гъргорещ звук, и Лесса я потупа успокояващо.

— Запомни ли картината добре, скъпа? — запита тя и Рамот отново изгъргори, вече с по-малко обида, тъй като усещаше радостта на Лесса.

Мнемет удари студения въздух с криле, зеленикавокафяви на слънчевата светлина, и грациозно зави надолу към езерото на платото под Бенденския Уейр. Линията на полета му премина много ниско над ръба на чашата на Уейра. От гледната точка на Лесса той сякаш щеше да се блъсне в него. Рамот последва пътя му и Лесса задържа дъх при вида на острите скали точно под върховете на крилете на Рамот.

Възхитително е, помисли си Лесса, двойно стимулирана от блаженството, което струеше обратно към нея от Рамот.

Мнемет спря над далечния край на езерото. Рамот също допланира дотам.

Мнемет изстреля към Лесса мисълта, че тя трябва да си представи точно мястото, където иска да попадне, и да насочи Рамот да пристигне там.

Лесса го изпълни. В следващия миг ги обви ужасяващият, проникващ до костите студ и чернота на между. Преди тя или Рамот да усетят каквото и да било повече от хапещото докосване на студа и непроницаемия мрак, те бяха над Звездния камък.

Лесса изкрещя в пристъп на върховен триумф.

Това е толкова просто. Рамот изглеждаше изненадана.

Мнемет се появи встрани и малко по-ниско от тях.

Сега ще се върнеш по същия път при езерото, нареди той, и преди мисълта му да привърши, Рамот потегли.

Мнемет се появи заедно с тях над езерото, излъчвайки своя и на Ф’лар гняв. Не визуализира целта преди потеглянето. Не мисли, че първият успешен опит те прави безпогрешна. Нямаш представа за опасностите, присъщи на между. Никога не забравяй да си представиш точката на пристигане.

Лесса погледна надолу към Ф’лар. Въпреки разстоянието от два размаха на криле, тя различаваше бесния гняв по лицето му и почти усещаше как ядът искри от очите му. И през гнева проникваше ужасен, смучещ страх за нея, който й подействува по-силно от гнева. За сигурността на Лесса ли, помисли си тя горчиво, или за тази на Рамот?

Следвай ни, предаваше Мнемет с по-спокоен тон, освежавайки в паметта си двете отправни точки, които си научила. Тази сутрин ще прескачаме от и към тях, постепенно учейки други точки около Бенден.

И това и правеха. Летяха чак до Бенденското Хранилище, сгушено под предпланините над Бенденската долина. Върхът на Уейра се виждаше оттам далече в обедното небе. Лесса не забравяше всеки път да визуализира старателно детайлна представа.

Това беше толкова чудесно и удивително, колкото тя само се беше надявала, сподели Лесса с Рамот. Рамот отвърна: да, определено е за предпочитане пред времеемките методи, които трябва да използуват другите, но тя не смята за кой знае колко вълнуващо да прескача между Бенденския Уейр и Бенденското Хранилище и обратно. Това е скучно.

Те отново се срещнаха с Мнемет над Звездния камък. Бронзовият дракон изпрати на Лесса съобщението, че това е била един много успешен първи урок. Ще упражняват утре прескачане на по-големи разстояния.

Утре, мислеше си Лесса мрачно, ще се появи нещо неотложно, или пък нашият презает Водач на Уейра ще реши, че днешният урок е достатъчен, за да смята обещанието си за изпълнено, и това ще бъде всичко.

Имаше един скок, който тя можеше да направи между, откъдето и да било на Перн, и без да пропусне целта си.

Тя си представи за Рамот Руата, видяна като от височините над Хранилището… за да изпълни това изискване. За да бъде педантично точна, Лесса проектира и схемата на ямите за огнен камък. Преди Факс да я беше нападнал и след това тя да я беше манипулирала към упадък, Руата беше толкова красива просперираща долина. Тя предаде на Рамот да прескача между.

Студът беше страховит и сякаш продължи много удари на сърцето. Лесса вече беше започнала да се бои, че някак си ги е изгубила между, когато те внезапно се появиха с експлозия във въздуха над Хранилището. Изпълни я въодушевление. По дяволите Ф’лар и цялата му излишна предпазливост! С Рамот тя можеше да прескочи където пожелае! Ето я характерната структура на набраздените от огнените ями височини на Руата. Беше точно преди изгрев, Гръдният проход между Кром и Руата, черни конуси срещу просветляващото сиво небе. Тя забеляза между другото липсата на Червената Звезда, която напоследък блестеше в утринното небе. И, пак между другото, усети разлика във въздуха. Мразовит, да, но не зимен… въздухът съдържаше влажната прохлада на ранна пролет.

Изненадана, тя хвърли поглед надолу, учудвайки се да ли не е сбъркала по някакъв начин въпреки цялата си предпазливост. Но не, това беше Руатското Хранилище. Кулата, вътрешният двор, широкото авеню, водещо надолу към работилниците, бяха точно както трябваше да бъдат. Струйки дим от далечни камини подсказваха, че хората се готвят за деня.

Рамот улови тенора на несигурността й и започна да настоява за обяснение.

Това е Руата, отговори Лесса решително. Не може да бъде друго място. Обиколи височините. Ето виж, това са редиците ями, които ти показах…

Лесса зяпна. Внезапният студ в областта на стомаха парализира мускулите й.

Отдолу в бавно разпръскващия се предизгревен сумрак се виждаха фигурите на много мъже, прехвърлящи се през гребена на височините откъм хълмовете зад Руата, мъже, прокрадващи се тихо и незабележимо като престъпници.

Тя нареди на Рамот да се задържа колкото се може повече на едно място във въздуха, за да не привлече вниманието им нагоре. Драконицата се учуди, но се подчини.

Кой ли можеше да атакува Руата? Изглеждаше невероятно. В края на краищата, Литол беше бивш драконов ездач и вече беше отблъснал една атака безмилостно. Възможно ли беше някой да мисли за агресия между Хранилищата сега, когато Ф’лар беше Водач на Уейра? И кой Господар на Хранилище би бил толкова глупав, че да започне война за територии през зимата?

Не, не през зимата. Въздухът определено беше пролетен.

Хората се промъкваха покрай ямите към ръба на склона. Внезапно Лесса забеляза, че те спускат въжени стълби по склона на хълма, надолу към отворените прозорци на Вътрешното Хранилище.

Внезапно тя се притисна към Рамот, сигурна в това какво е видяла.

Това беше нашественикът Факс, мъртъв от вече почти три Оборота — Факс и неговите хора, както започваха атаката си срещу Руата преди тринадесет Оборота.

Да, на Кулата имаше пазач. Лицето му се виждаше като бяло петно, обърнато към висините на склона, наблюдавайки. Беше си получил подкупа, за да пази тишина тази сутрин.

Но уер-пазачът, обучен да вдига тревога при всяко нашествие — защо той не свиреше своето предупреждение? Защо мълчеше?

Защото, информира Рамот ездачката си със спокойна логика, той усеща твоето присъствие, а също и моето, така че как може Хранилището да е в опасност?

Не! Не! изстена Лесса. Какво мога да направя сега? Как мога да ги събудя? Къде е момичето, което съм била? Спях, и след това се събудих. Спомням си. Изскочих от стаята си. Бях толкова изплашена. Слязох по стълбите и почти паднах. Знаех, че трябва да се скрия в леговището на уер-пазача… Знаех…

Лесса се улови за шията на Рамот, докато миналите действия и тайни придобиваха опустошителна яснота.

Тя сама се беше предупредила, точно както и нейното присъствие с драконовата кралица беше спряло уер-пазача да не вдигне тревога. Докато тя гледаше, вцепенена и изгубила дар слово, видя как дребничка фигура в сива роба, която можеше да бъде само самата нея като момиченце, изскочи от вратата на Голямата Зала, претича неуверено по студените каменни стъпала надолу към двора, и изчезна в смърдящата дупка на уер-пазача. Отдалече се дочу писъкът на ужасно объркване.

В момента, когато малката Лесса достигна това съмнително убежище, войниците на Факс се смъкнаха през отворените прозоречни капаци и започнаха да избиват спящото й семейство.

— Обратно… обратно към Звездния камък! — извика Лесса. Пред разширените й и неподвижни от ужаса очи премина образът на насочващите скали, не само като отправна точка за Рамот, но и като опора за разума й срещу надигащата се лудост.

Острият студ й подействува освежаващо. А след това те се появиха над спокойния, тих, зимен Уейр, сякаш никога не бяха посещавали по този странен начин Руата.

Ф’лар и Мнемет не се виждаха никъде.

Рамот обаче изобщо не беше впечатлена от преживяното. Тя просто беше отишла където й беше казано и не разбираше особено добре защо отиването където й е казано беше шокирало Лесса така остро. Тя предположи пред ездачката си, че Мнемет сигурно ги е последвал към Руата, така че ако Лесса й даде правилните отправни белези, тя ще я достави на място. Грижливото отношение на Рамот беше успокояващо.

Лесса внимателно изобрази за Рамот не детския спомен за идиличната, отдавна изчезнала Руата, а по-скорошните й спомени за Хранилището, сиво, запуснато, при изгрев, с Червената Звезда на хоризонта.

И те отново се появиха там, планирайки над долината. Хранилището беше под и вдясно от тях. Тревата растеше необезпокоявана по височините, покривайки ямите за огнен камък и тухлените зидарии. Сцената показваше целия упадък, който тя беше подтикнала в усилията си да лиши Факс от всякаква печалба от покоряването на Руатското Хранилище.

Но, докато тя гледаше, смътно разтревожена, видя как от кухнята се измъква една фигура. Видя как уер-пазачът се измъква от леговището си и следва облечената в парцали фигура през целия двор докъдето му позволява веригата. Видя как тази фигура се изкачва на кулата, поглежда на изток, след това на североизток. Това все още не беше Руата от днес и сега! Умът на Лесса се завъртя в объркване. Този път се беше върнала назад да посети самата себе си отпреди три Оборота, да види как покритата с мръсотия кухненска работничка планира отмъщението си срещу Факс.

Тя усети абсолютния студ на между, когато Рамот се прехвърли обратно, появявайки се отново над Звездния камък. Лесса трепереше, погледът й трескаво попиваше успокояващата гледка на Чашата на Уейра в надежда, че не се е върнала отново назад във времето и този път. Мнемет внезапно се появи във въздуха няколко дължини под и встрани от Рамот. Лесса го посрещна с вик на огромно облекчение.

Обратно в леговището си! Безмилостният гняв в тона на Мнемет беше напълно неприкрит. Лесса беше твърде разстроена, за да отговори с каквото и да било друго освен с пълно подчинение. Рамот бързо се плъзна към тяхната площадка, освобождавайки я бързо, за да може да кацне Мнемет.

Гневът на лицето на Ф’лар, когато той скочи от шията на Мнемет и тръгна към Лесса, й върна яснотата на ума моментално. Тя не се и помръдна да го избегне, когато той я хвана за раменете и я разтърси силно.

— Как посмя да рискуваш себе си и Рамот? Защо трябва да ми се налагаш при всяка възможност? Разбираш ли какво щеше да стане с цял Перн, ако бяхме изгубили Рамот? Къде беше отишла? — Той пръскаше слюнки от гняв, подчертавайки всеки въпрос, който изхвръкваше от устата му, с разтърсване, което раздрусваше главата й.

— Руата — успя да каже тя, опитвайки се да се задържи изправено. Посегна да се улови за ръцете му, но той я разтърси отново.

— Руата? Ние бяхме там. Теб те нямаше. Къде беше отишла?

— Руата! — извика Лесса по-високо, опитвайки се да се хване за него, тъй като той продължаваше да я тръска извън равновесие. Не можеше да подреди мислите си, докато той я размяташе наоколо.

Тя беше в Руата, каза твърдо Мнемет.

Бяхме там два пъти, допълни Рамот.

Когато по-спокойните думи на драконите проникнаха през беса на Ф’лар, той спря да разтърсва Лесса. Тя увисна неподвижно в хватката му. Ръцете й слабо се опитваха да се задържат за неговите, очите й бяха затворени, лицето й беше посивяло. Той я вдигна на ръце и бързо закрачи навътре в леговището на кралицата. Драконите го последваха. Той я постави на леглото, увивайки я плътно в кожената завивка. След това повика през сервизния канал дежурния готвач да изпрати горещ клах.

— Добре де, какво стана? — запита той.

Тя не гледаше към него, но той успя да улови за миг погледа й на преследван човек. Тя мигаше непрекъснато, като че ли желаеше да изтрие от паметта си това, което току-що беше видяла.

Най-сетне тя се овладя в някаква степен и каза с нисък, изморен глас:

— Наистина бях в Руата. Само че… бях назад в Руата.

— Назад в Руата ли? — повтори Ф’лар глупаво. Значението на думите за момент му убягна.

Точно така, съгласи се Мнемет и изпрати в ума на Ф’лар двете сцени, които беше измъкнал от паметта на Рамот.

Поразен от важността на визуализацията, Ф’лар усети, че се отпуска бавно на ръба на леглото.

— Ти си пътувала между времена?

Тя кимна бавно. Ужасът започваше да изчезва от очите й.

— Между времена? — мърмореше Ф’лар. — Чудя се…

Умът му запрехвърля възможностите. Това можеше да промени доста сериозно шансовете за оцеляване на Уейра в негова полза. Не му хрумваше как точно да използува тази изключителна способност, но тя трябваше да бъде предимство за драконовите ездачи.

Обслужващото устройство загрохоти. Той взе каната от платформата и наля две купички.

Ръцете на Лесса трепереха толкова силно, че тя не можеше да поднесе своята купичка към устните си. Ф’лар я задържа вместо нея, чудейки се дали пътуването между времена винаги причинява този тип шок. Ако това беше така, той надали щеше да е особено предимство. Ако тя се беше изплашила достатъчно за днес, може би нямаше да се отнася толкова подигравателно към заповедите му следващия път, което щеше да бъде в негова полза.

От мястото си пред леговището Мнемет изсъска мнението си по въпроса. Ф’лар го игнорира.

Лесса сега буквално се тресеше. Той я обхвана с ръка, притискайки завивката към слабичкото й тяло. След това поднесе купичката към устните й, давайки й да пие насила. Усети, че треперенето поотслабна. Тя правеше дълги, бавни, дълбоки вдишвания между глътките, предназначени да й помогнат да се овладее. В момента, когато я усети да се напряга под ръката му, той я отпусна. Учудваше се дали Лесса изобщо някога е имала някого, към когото да се обърне. След като Факс беше нападнал семейното й Хранилище — определено никой. Тя беше била тогава само единадесетгодишна, съвсем дете. Нима омразата и отмъстителността бяха единствените емоции, в които се беше упражнявало растящото момиче?

Тя отпусна купичката, обгръщайки я с длани внимателно, като че ли й се струваше, че тя съдържа нещо невероятно важно.

— Сега. Кажи ми — нареди той с равен глас.

Тя пое дълго и дълбоко въздух и започна да говори. Ръцете й стиснаха по-здраво купичката. Вътрешното й объркване не беше намаляло; по-скоро беше взето под контрол.

— На Рамот и на мен ни доскуча от упражненията за начинаещи ездачи — започна тя откровено.

Ф’лар разбра мрачно, че въпреки че приключението й може би я е научило да бъде по-внимателна, то ни най-малко не я е изплашило до степен да я направи послушна. Той се съмняваше, че каквото и да е би могло да го стори.

— Дадох й изображението на Руата, така че да можем да отидем през между там. — Тя не гледаше към него, но профилът й беше ясно очертан на фона на тъмната кожа, окачена на стената. — Руата, която познавах толкова добре — и без да искам ни изпратих назад във времето в деня, когато Факс нападна.

Шокът й вече беше разбираем за него.

— И…? — подкани я той. Гласът му беше внимателно поддържан неутрален.

— И видях себе си… — Гласът й секна. След това тя продължи с усилие: — Бях визуализирала за Рамот подреждането на ямите за огнен камък и ъгъла на Хранилището като от позицията на някой, който гледа от ямите надолу към вътрешния двор. И ние се появихме там. Беше точно по изгрев — тя вирна глава с конвулсивен жест — и Червената Звезда я нямаше в небето. — Тя му хвърли бърз, защищаващ се поглед, като че ли очакваше от него да оспори този детайл. — И видях как хора се промъкват през ямите и спускат въжени стълби към горните прозорци на Хранилището. Видях пазача на Кулата да гледа. Просто да гледа. — Тя стисна зъби при споменаването на предателството, и очите й проблеснаха зловещо. И видях себе си как тичам от Залата в леговището на уер-пазача. И знаеш ли защо — гласът й утихна до горчив шепот — уер-пазачът не събуди Хранилището?

— Защо?

— Защото в небето имаше дракон, и на него бях аз, Лесса от Руата. — Тя запрати купичката настрани, сякаш искаше да отхвърли и наученото. — Защото аз бях там, уер-пазачът не събуди Хранилището, смятайки нашествието за нещо редовно, с един от Рода на дракон в небето. Така че аз — тялото й се вдърви, дланите се свиха в юмруци с такава сила, че ставите на пръстите побеляха — аз бях причината за избиването на моето семейство. Не Факс! Ако не бях действувала днес като залисана глупачка, нямаше да бъда там с Рамот и уер-пазачът…

В гласа й се беше появила нотка на истерично самообвинение. Той й удари няколко плесници по бузите и я сграбчи, за да я разтърси.

Безжизненият й поглед и трагедията, изписана на лицето й, го стреснаха. Възмущението му от нейното своенравие изчезна. Непокорната независимост на ума и духа й го привличаше също толкова, колкото и странната й мрачна красота. Колкото и да бяха вбесяващи различните й номера, те бяха твърде важна част от нейната цялост, за да могат да бъдат ликвидирани. Неукротимата й воля беше получила днес ужасен шок, и беше добре самочувствието й да бъде бързо възстановено.

— И да не беше така, Лесса, — каза той настоятелно, — Факс пак щеше да избие семейството ти. Той беше планирал всичко много внимателно, включително до насрочване на атаката за сутрин, когато страж на Кулата ще бъде някой, който може да бъде подкупен. Спомни си също че беше сутрин, и че уер-пазачът, като нощно животно, сляпо на дневната светлина, се освобождава от отговорност сутринта и че той знае това. Твоето присъствие, колкото и зловредно да ти изглежда, не е било в никакъв случай решаващият фактор. То обаче, трябва да насоча вниманието ти към този много важен факт, е причината ти да бъдеш спасена, като е предупредило малката Лесса. Разбираш ли това?

— Можех да извикам — мърмореше тя, но блясъкът на лудостта беше изчезнал от очите й и по устните й имаше слаб оттенък от нормалния им цвят.

— Ако смяташ да се бичуваш пред всички за вината си, можеш да почнеш веднага — каза нарочно грубо той.

Рамот се намеси с мисъл, че тъй като те двете са били там предишния път, когато хората на Факс са се готвели да нападнат, това вече се е било случило, и как може да бъде променено? Действието е било неизбежно както тогава, така и днес. Та как иначе Лесса би оживяла, за да пристигне в Уейра и да Впечата Рамот при излюпването?

Мнемет предаде съобщението на Рамот старателно, до имитиране на егоцентричните нюанси в него. Ф’лар погледна остро към Лесса, за да види ефекта на суровото наблюдение на Рамот.

— Много в стила на Рамот е да има последната дума — отбеляза тя. Старият й заядлив хумор се възвръщаше.

Ф’лар усети как мускулите на шията и раменете му се отпускат. Тя ще се оправи, реши той, но може би беше по-добре да я накара да разкаже всичко сега, за да насочи целия този опит в правилна насока.

— Казваш, че си била там два пъти? — наведе се той отново към леглото, гледайки я втренчено. — Кога беше вторият път?

— Не ти ли хрумва случайно? — запита тя саркастично.

— Не — излъга той.

— Кога иначе, освен онази сутрин, когато се събудих при изгрев, усещайки, че Червената Звезда носи зло за мен?… Три дни преди ти и Факс да дойдете от североизток.

— Изглежда, — отбеляза той сухо, — че предчувствието ти и в двата случая е усещало самата теб.

Тя кимна.

— Имала ли си и други такива предусещания… или може би трябва да кажа самопредупреждения?

Тя потрепери, но му отговори с по-голяма доза от стария си дух:

— Не, но ако трябва да имам, ще идеш ти. Аз не искам.

Ф’лар се ухили зловещо.

— Бих искала първо да зная — добави тя — защо и как е възможно това.

— Никога не съм срещал да го споменават където и да било — отговори той спокойно. — Разбира се, щом ти си го направила… и ти без съмнение си го направила, — увери я той бързо, виждайки възмутения й протест, — то очевидно може да бъде направено. Казваш, че си мислела за Руата, но си мислела за нея както тя е била именно този ден. Ден, който определено си запомнила. Мислела си за пролетта, преди изгрев, без Червената Звезда, — да, спомням си, че ти спомена за това, — така че сигурно човек трябва да си спомни белезите, характерни за определен ден, за да се върне между времената към миналото.

Тя кимна бавно и замислено.

— Точно същия начин си използувала и втория път, за да попаднеш в Руата отпреди три Оборота. И, разбира се, също е било пролет.

Той потри ръце, след това ги постави на коленете си със съчувствено потупване и се изправи на крака.

— Сега се връщам — каза той и излезе от стаята, игнорирайки зле артикулирания й предупредителен вик.

Рамот се беше свила в леговището си, когато Ф’лар мина покрай нея. Той забеляза, че цветът й си е останал добър въпреки изцеждането на енергията й от сутрешните упражнения. Тя хвърли поглед към него. Многофасетното й око вече беше покрито от вътрешния защитен клепач.

Мнемет очакваше ездача си на скалния ръб. Излетя в момента, в който Ф’лар скочи на шията му, и се изви в широки кръгове нагоре над Звездния камък.

Искаш да пробваш трика на Лесса, каза Мнемет, без да се вълнува особено от мисълта за евентуалния експеримент.

Ф’лар потупа голямата извита шия въодушевено. Разбираш ли как е станало това с Рамот и Лесса?

Така добре, както и всеки друг би могъл, отвърна Мнемет с нещо като свиване на рамене. Кога имаш предвид?

Преди този момент Ф’лар нямаше каквато и да било идея. Сега мислите му безпогрешно го върнаха назад към летния ден, когато Р’гуловият бронзов Хат беше летял в брачен полет с гротескната Неморт, и Р’гул беше станал Водач на Уейра на мястото на загиналия му баща, Ф’лон.

Студът на между беше единственият белег, че те са се прехвърлили; все още летяха над Звездния камък. Ф’лар се учуди дали не са пропуснали някакъв важен за прехвърлянето елемент. След това забеляза, че слънцето е в друга част на небето и че въздухът беше по лятному топъл и свеж. Уейрът под тях беше празен. Нямаше дракони, които да се пекат по скалните площадки, нямаше жени, заети с работата си в Чашата. Върху сетивата му се стовариха звуци: пресипнал, рязък смях, викове, писъци, и мек напяващ звук, който се извисяваше над шумотевицата.

След това откъм спалните за млади ездачи в Долните Пещери се появиха две фигури — юноша и млад бронзов дракон. Ръката на момчето лежеше отпуснато около шията на звяра. Впечатлението, което те създаваха у летящите наблюдатели, беше на пълно отчаяние. Двамата спряха край езерото. Момчето се втренчи в спокойната синя вода, след това погледна нагоре към леговището на кралицата.

Ф’лар позна в това момче себе си и го изпълни състрадание към това по-младо свое его. Ако само можеше да увери това момче, така подтиснато от тъгата, така изпълнено със страдание, че един ден то ще стане Водач на Уейра…

Внезапно, стреснат от собствените си мисли, той нареди на Мнемет да се прехвърли обратно. Усети страховития студ на между като плесник по лицето, заменен почти внезапно, когато те се измъкнаха от между, от студа на обикновената зима.

Мнемет бавно се спусна към леговището на кралицата, така потресен, както и Ф’лар, от това, което те бяха видели.

— Не разбирам защо настояваш Ф’нор да рови тези идиотски неща от Исленския Уейр — възкликна Лесса раздразнено. — Те съдържат единствено банални бележки колко мерки зърно са били използувани, за да се опече хлябът за съответния ден.

Ф’лар премести погледа си нагоре към нея от Записите, които изучаваше. Той въздъхна и се облегна назад с протягане, от което костите му пропукаха.

— А някога мислех — каза Лесса с печален израз на изразителното си, тясно лице, — че тези безценни Записи ще съдържат събрани на едно място всички легенди за дракони и цялата човешка мъдрост. Или съм била подведена да го вярвам — добави тя остро.

Ф’лар прихна.

— Те ги съдържат, но трябва първо да ги разровиш.

Лесса смръщи нос.

— Пфу. Миришат, като че ли имаме тук… и единственото подходящо действие би било да ги погребем отново.

— Това е още едно нещо, което се надявам да намеря… старата консервираща техника, която опазва кожите от втвърдяване и вмирисване.

— Така или иначе е глупаво да използуваме кожи за записване. Трябва да има нещо по-добро. Станали сме, скъпи ми Водачо на Уейра, напълно закостенели.

Докато Ф’лар потвърждаваше с изръмжаване, че приема заяждането й, тя го гледаше нетърпеливо. Внезапно подскочи, подгонена от някое от бързотечните й настроения.

— Добре де, няма да го намериш. Няма да откриеш фактите, които търсиш. Защото знам какво всъщност търсиш, и то не е записано!

— Би ли обяснила какво имаш предвид?

— Време е да спрем да крием доста бруталната истина от самите себе си.

— Която е?

— Нашата неизречена вяра, че Червената Звезда е опасност, и че Нишките ще дойдат! Ние си изсмукахме това от пръстите, и след това се върнахме назад между времената към особено критични точки от нашите животи, и усилихме тази вяра в по-младите си личности. И за теб, това беше когато ти беше избран от съдбата — гласът й караше думата да звучи подигравателно — да станеш един ден Водач на Уейра.

— Възможно ли е — продължи тя презрително — нашият ултраконсервативен Р’гул да е бил прав? Че е нямало Нишки в течение на четиристотин години просто защото няма повече? И причината да нямаме вече толкова дракони да е, че драконите усещат, че вече не са необходими на Перн? Че ние сме и анахронизми, и паразити?

Ф’лар не знаеше колко дълго е седял, гледайки нагоре към горчивата гримаса на лицето й, или колко време му отне да намери отговори на бодливите й въпроси.

— Всичко е възможно, Стопанко на Уейра — чу се той да отговаря спокойно. — Включително малко вероятния факт едно единадесетгодишно дете, изплашено до смърт, да планира отмъщение срещу убиеца на семейството й и, въпреки нищожните си шансове, да успее.

Тя неволно пристъпи напред, смаяна от неочакваната му контраофанзива. Слушаше внимателно.

— Аз предпочитам да вярвам, — продължи той неумолимо, — че животът е нещо повече от отглеждане на дракони и участие в пролетните игри. Това не ми е достатъчно. И съм успявал да накарам другите да погледнат напред, оттатък личните си интереси и удобство. Давал съм им предназначение, дисциплина. Всеки един, и драконов ездач, и жител на Хранилище, печели от това.

Не търся в тези Записи подсигуровка. Търся твърди факти.

Мога да докажа, Стопанко на Уейра, че е имало Нишки. Мога да докажа, че е имало Интервали, през които Уейровете са западали. Мога да докажа, че ако виждаш Червената Звезда точно центрирана в Окото на Скалата в момента на зимното слънцестоене, Червената Звезда ще премине достатъчно близо до Перн, за да поръси Нишките. Тъй като мога да докажа тези факти, аз вярвам, че Перн е в опасност. Аз вярвам — не юношата отпреди петнадесет Оборота. Ф’лар, бронзовият ездач, Водачът на Уейра, вярва!

Той забеляза отразени в очите й мъгливи съмнения, но усещаше, че аргументите му започват да я убеждават.

— Ти се почувствува задължена да ми повярваш вече веднъж — продължи той с по-мек глас, — когато ти казах, че можеш да бъдеш Стопанка на Уейра. Ти ми повярва, и… — той посочи с жест пещерата наоколо, като символ на положение…

Тя се усмихна със слаба, лишена от хумор усмивка.

— Това беше така, защото никога не бях планирала какво ще живея живота си, след като Факс легне мъртъв в краката ми. Разбира се, чудесно е да бъдеш Впечатана с Рамот, но — тя леко се намръщи — въпреки всичко това вече не ми е достатъчно. Затова толкова исках да се науча да летя и…

— …и така започна този спор отначало — довърши вместо нея Ф’лар с иронична усмивка.

Той се наведе над масата предупредително.

— Вярвай заедно с мен, Лесса, докато не получиш повод да не ми вярваш. Уважавам твоите съмнения. В това да се съмняваш няма нищо лошо. Понякога то води до по-силна вяра. Но ми вярвай до пролетта. Ако Нишките не започнат да падат дотогава… — Той потрепера фаталистично.

Тя го изгледа един дълъг момент, след което наклони глава бавно в знак на съгласие.

Той се опита да прикрие облекчението, което изпита при нейното решение. Лесса, както беше забелязал Факс, беше безжалостен противник и предвидлив защитник. И освен това тя беше Стопанка на Уейра, абсолютно необходима за плановете му.

— Нека сега се върнем към обмислянето на дреболиите. Виждаш ли, те ми говорят за мястото, времето и продължителността на нашествията на Нишките — ухили се той към нея уверяващо. — А това са фактите, които трябва да имам, за да мога да съставя временна диаграма.

— Временна диаграма? Но ти каза, че не знаеш точното време.

— Е, не чак точно до секундата, когато Нишките ще паднат. Например когато времето се задържи необичайно студено за това време на годината, Нишките просто стават чупливи и се разпадат на прах. Тогава са безвредни. Но когато въздухът е топъл, те са жизнеспособни и… смъртоносни. — Той сви юмруци, поставяйки единия над и малко встрани от другия. — Десният ми юмрук е Червената Звезда, левият е Перн. Червената Звезда се върти много бързо и в противоположната на нашата посока. Освен това, тя се люлее хаотично.

— Откъде знаеш това?

— От диаграма на стената на Площадката на Излюпването на Форт Уейр. Знаеш, това е най-първият Уейр.

Лесса се усмихна кисело.

— Знам.

— И така, когато Звездата преминава достатъчно близо, нишките отлитат от въртенето й, и падат върху нас на атаки, които продължават по шест часа и между тях минават приблизително по четиринадесет часа.

— Атаките продължават по шест часа?

Той кимна тежко.

— Когато Червената Звезда е най-близо до нас. Точно сега тя започва Преминаването си.

Тя се намръщи.

Той се разрови из листовете кожа по масата и нещо падна на каменния под с металическо изтракване.

Лесса се наведе да го надигне от любопитство, обръщайки тънкия металически лист от всички страни.

— Какво е това? — прекара тя леко изучаващ пръст по неправилното изображение от едната страна.

— Не зная. Ф’нор го донесе от Форт Уейр. Беше заковано на едно от ковчежетата, в които бяха поставени Записите. Взел го заедно с тях, мислейки, че може да е важно. Казва, че имало и друга плочка като тази, точно под диаграмата на Червената Звезда на стената на Площадката на Излюпването.

— Първата й част е ясна: „Бащата на бащата на майка ми, що отиде завинаги между, каза че туй е ключът към загадката, и то му дойде на ум дорде почиваше, и каза следното нещо: АРРЕМИУС? ЕВРИКА! МИКОРИЗА…“ Разбира се, тази част няма и капка смисъл — изсумтя Лесса. — Това дори не е на Пернски език — тези думи са просто бърборене…

— Разглеждах я, Лесса — отговори Ф’лар, като хвърли отново поглед към плочката и я наклони към себе си, за да потвърди изводите си. — Единственият начин да отидеш завинаги между е да умреш, нали? Хората не летят сами, това е очевидно. Така че това е предсмъртно видение, грижливо записано от правнук, който също не е могъл да го напише много добре. „Почивам“ в смисъл на „умирам“! — Той се усмихна снизходително. — А колкото до останалото, след глупостите — както повечето предсмъртни видения, то „обяснява“ това, което всички отдавна са знаели. Чети нататък.

— „Огнедишащи драконови гущери, за да унищожат спорите. Q.E.D.1“

— И тук нищо ясно. Очевидно това е примитивна гордост с това, че той е бил драконов ездач, който обаче дори не е знаел точната дума за Нишките. — Ф’лар сви рамене изразително.

Лесса намокри върха на пръста си, за да провери дали изображенията пускат боята си. Металът беше достатъчно бляскав, за да бъде добро огледало, ако не бяха линиите по него. Изображенията обаче останаха ясни и прецизни.

— Примитивни или не, те са имали толкова устойчив начин за записване на предсказанията си, че той е по-добър от добре запазени кожи — измърмори тя.

— Добре запазени глупости — каза Ф’лар, обръщайки се отново към кожите, които проверяваше за някаква разбираема информация.

— Зле записана балада? — зачуди се Лесса, след което остави плочката настрани. — Дори не е оформена както трябва.

Ф’лар бутна напред карта, на която имаше припокриващи се хоризонтални ивици, наложени върху проекцията на континентите на Перн.

— Ето това — каза той — показва сериите на атаки, а тази — той извади втора карта с вертикални ивици — дава часовите пояси. От тях се вижда, че с четиринадесетчасовите прекъсвания между атаките само определени части от Перн попадат под дадена атака. Една от причините за разположението на Уейровете.

— Шест пълни Уейра, — промърмори тя, — близо три хиляди дракона.

— Статистиките са ми известни — отговори той с безизразен глас. — Това означава, че нито един Уейр не е бил претоварен на върха на атаките, не че трябва да има на разположение три хиляди животни. С тези временни диаграми ще можем да се справим докато порастат първите люпила на Рамот.

Тя го изгледа отрезвително.

— Имаш доста вяра във възможностите на една кралица.

Той нетърпеливо пропусна забележката.

— Имам също доста вяра, без значение какво е твоето мнение, в това, че събитията, описани в Записите, започват да се повтарят.

— Ха!

— Нямам предвид колко мерки зърно отиват на ден за хляб, Лесса — натърти той, повишавайки тон. — Имам предвид такива неща като времето, за което това и това ято е било изпращано на патрул, колко е продължавал този патрул, и колко ездачи са пострадали. Плодовитостта на кралиците по време на Преминаване и Интервалите между такива Преминавания. Да, всичко това. От всичко, което разбрах оттук, — посочи той многозначително най-близката купчина прашни, вонящи кожи, — Неморт трябваше да е летяла брачен полет по два пъти на Оборот през последните десет. Дори ако беше снасяла само обидната си дузина яйца, сега щяхме да имаме двеста и четиридесет животни повече… Не ме прекъсвай. Но имахме за Стопанка на Уейра Йора и за Водач на Уейра Р’гул, и авторитетът ни по цялата планета беше пострадал жестоко през дългия четиристотин Оборота интервал. Е, добре, Рамот няма да снесе някаква мижава дузина яйца, и сред тях ще има яйце на кралица, помни ми думите. Тя ще лети често в брачен полет и ще снася по много яйца. Докато дойде време Червената Звезда да минава най-близо до нас и атаките станат най-чести, ние ще сме готови.

Тя го изгледа с очи, разширени от недоверие.

— От потомството на Рамот?

— От потомството на Рамот и на кралиците, чиито яйца ще снесе тя. Спомни си, Записите казват, че Фарант е снасяла по шестдесет яйца наведнъж, включително няколко на кралици.

Лесса можеше само да клати глава учудено.

— Ивица сребро в небето над Хранилищата ясно. Топлината ни подканя, времето полита бясно — цитира й Ф’лар.

— До снасянето на яйцата има цели седмици, а и те трябва да се излюпят след това…

— Била ли си на Площадката на Излюпването наскоро? Вземи си ботушите. Със сандали може да си изгориш краката.

Тя реагира с гърлен звук. Той отново седна, външно учуден на неверието й.

— А след това трябва да се направи Впечатването и да се изчака, докато ездачите… — продължи тя.

— Защо мислиш, че исках по-големи момчета? Драконите порастват много по-бързо от ездачите си.

— Тогава в системата има някаква грешка.

Той присви леко очи, размахвайки стилото към нея.

— Драконовата традиция е започнала като ръководство… но идва време, когато човек става твърде привързан към традицията, твърде… как го каза ти?… Закостенял? Да, традиция е да се използуват родените в Уейра, тъй като е удобно. И защото чувствителността към драконите е по-силна, когато и бащата, и майката са родени в Уейра. Това обаче не значи, че родените в Уейра са най-добрите. Ти, например…

— В Руатския род има кръв от Уейровете — каза тя гордо.

— Определено. Вземи например младия Натон: той е от занаятчиите от Набол, но Ф’нор ми казва, че той може да накара Кант да го разбере.

— О, това не е особено трудно — вмъкна тя.

— Какво имаш предвид? — подскочи Ф’лар при това изречение.

И двамата бяха прекъснати от тънък, пронизващ вой. Ф’лар се заслуша внимателно за момент и след това сви рамене, ухилвайки се.

— Някоя от зелените отново я преследват.

— И това е едно друго нещо, което тези твои всезнаещи Записи и не споменават. Защо само златните дракони могат да имат поколение?

Ф’лар не си направи труда да подтисне похотливото изхилване.

— Ами например огненият камък подтиска репродуктивните възможности. Ако никога не го дъвчеха, някои от зелените биха могли също да снасят яйца, но и в най-добрия случай те дават само дребни животни, а ние имаме нужда от големи. И още нещо, — изхилването се изниза отново, докато той продължаваше обяснението, усмихнат заядливо, — ако зелените можеха да дават поколение, то, като се има предвид любвеобилността им и броя, с който разполагаме, щяхме да бъдем затрупани с дракони за нула време.

Към първия вой се присъедини втори, след това отекна ниско напяване, като че ли подето от скалите на самия Уейр.

Изненадата по лицето на Ф’лар бързо се смени с изумление, и той хукна нагоре по прохода.

— Какво става? — запита Лесса, грабвайки наметката си, за да го последва. — Какво означава това?

Отекващото навсякъде напяване достигаше почти оглушителна сила в резониращата зала-леговище на кралицата. Лесса забеляза, че Рамот я няма. Тя чу как ботушите на Ф’лар тропат по прохода към скалния отвор, остро та-та-та, насичащо литаврения боботещ тон. Воят беше станал толкова тънък, че вече беше невъзможно да бъде чут, но продължаваше да дразни нервите. Смутена и изплашена, Лесса последва Ф’лар към изхода.

Когато тя достигна отвора, Чашата на Уейра гъмжеше от летящи дракони, носещи се към високия отвор на Пещерата на Излюпването. Жители на Уейра, ездачи, жени, деца, всички крещящи от въодушевление, се лееха през дъното на Чашата към долния отвор на Пещерата.

Тя мярна Ф’лар как изскача през изхода, и изкрещя да я чака. Нямаше начин да я е чул през тупурдията.

Кипнала заради дългите стълбища, по които трябваше първо да се спусне, а след това да се изкачи отново на противоположния край на Чашата до Площадката на Излюпването, Лесса разбра, че тя, Стопанката на Уейра, ще бъде там последна.

Защо Рамот беше решила да държи в тайна снасянето на яйцата? Не беше ли тя достатъчно близка до своята другарка по Уейр, за да иска тя да бъде с нея?

Драконите знаят какво да правят, информира я спокойно Рамот.

Можеше да ми кажеш, простена Лесса, чувствувайки се много пренебрегната.

Значи, докато Ф’лар си мечтаеше непрекъснато за огромни люпила и три хиляди животни, това вбесяващо драконово чадо го осъществяваше!

Настроението на Лесса не се подобри особено от това, че трябваше да си припомни една друга забележка на Ф’лар — за състоянието на Площадката на Излюпването. В момента, в който влезе в обхващащата сякаш цялата планина пещера, тя усети топлината през подметките на сандалите си. Всички се бяха струпали в широк кръг около далечния край на пещерата. И всички пристъпваха от крак на крак. И, както Лесса бързо забеляза, това само намаляваше вероятността тя изобщо да види какво е направила Рамот.

— Пуснете ме да мина! — нареди тя безапелационно, потупвайки по гърбовете двама високи ездачи.

Те послушно й отвориха проход, и тя се промъкна, без да поглежда настрани към лицата на въодушевените жители на Уейра. Беше бясна: объркана, обидена и знаеше, че изглежда смешно, тъй като горещият пясък я принуждаваше да върви с подрипващо ситнене.

Изведнъж тя спря, изумена и зяпнала масата яйца, и забрави всякакви там баналности като например опарени крака.

Рамот се беше обвила около люпилото, и изглеждаше извънредно доволна от себе си. Тя непрекъснато местеше защищаващо крило над яйцата, откриваше ги и ги прикриваше, и беше трудно да се преброят.

Никой няма да ги открадне, глупаче, спри да се протягаш — посъветва я Лесса, опитвайки се да им хване броя.

Рамот покорно сви крилете си. За да облекчи майчината си тревожност обаче, тя разтърси глава над купчината петнисти, лъскави яйца, като оглеждаше пещерата наоколо. Раздвоеният й език се мяркаше напред-назад.

През пещерата премина огромна въздишка, подобна на повей на вятъра. Защото сега, когато крилете на Рамот вече не прикриваха гледката, се виждаше как сред петнистите яйца лежи блестящо златно яйце. Яйце на кралица!

— Яйце на кралица! — Викът се изтръгна едновременно от петдесетина гърла. Пещерата на Излюпването заехтя от поздравления, писъци, крясъци и викове на блаженство.

Някой улови Лесса и я завъртя наоколо в изблик на чувства. Целувка се лепна близо до устата й. Тя не можа отново да стъпи на краката си, преди да я прегърне здраво някой друг — вероятно това беше Манора — и след това да бъде потупвана и побутвана в многобройни поздравления, докато накрая не бе въвлечена в нещо като танц между това да избягва празнуващите и да облекчава растящия дискомфорт на стъпалата си.

Тя се промъкна между бушуващите веселяци, хукна през пещерата към Рамот и внезапно спря пред яйцата. Те сякаш пулсираха. Черупките им изглеждаха меки. Тя би се заклела, че бяха твърди в деня, когато Впечата Рамот. Искаше да докосне едно, за да се увери, но не смееше.

Може, увери я Рамот успокояващо и докосна нежно рамото й с език.

Яйцето беше меко на докосване и Лесса бързо отдръпна ръка, уплашена да не му навреди с нещо.

Топлината ще ги втвърди, каза Рамот.

— Рамот, толкова се гордея с теб! — въздъхна Лесса, гледайки с възхищение нагоре в големите очи, където искряха дъги от гордост. — Ти си най-чудесната кралица, която някога е съществувала. Вярвам, че ще напълниш с дракони всички Уейрове. Вярвам, че ще го направиш.

Рамот наклони глава царствено. След това започна да я движи наляво-надясно над яйцата, защитавайки ги от въображаема опасност. Внезапно започна да съска, надигна се от пясъка и размаха силно криле, след което отново се отпусна на земята, за да снесе още едно яйце.

Жителите на Уейра, несвикнали с горещината на пясъка, започнаха да напускат Площадката на Излюпването, след като бяха показали уважението си към новото златно яйце. За да се снесат яйцата докрай бяха нужни няколко дни, така че нямаше смисъл да се чака. Около златното яйце вече лежаха още седем, и седем вече снесени яйца беше добър белег за общото количество. Облози се сключваха и губеха още докато Рамот снасяше деветото пъстро яйце.

— Точно както предсказах, яйце на кралица, в името на майката на всички ни — каза гласът на Ф’лар в ухото на Лесса. — И бих се обзаложил, че ще има поне десет бронзови.

Тя погледна нагоре към него, напълно в хармония със своя Водач на Уейра в този момент. Усещаше сега и Мнемет, застанал гордо на един каменен ръб, гледащ доволно към любовницата си. Лесса импулсивно постави ръка на рамото на Ф’лар.

— Ф’лар, сега вече ти вярвам.

— Чак сега ли? — закачи я Ф’лар, но усмивката му беше весела, а очите му — горди.

Заповедите на Ф’лар през следващите месеци предизвикаха безкрайни дискусии и мърморене сред жителите на Уейра. Но за Лесса те изглеждаха просто логично продължение на техните разговори след като Рамот беше привършила със снасянето на обнадеждаващото количество от четиридесет и едно яйца.

Ф’лар нарушаваше традициите наляво и надясно, настъпвайки безмилостно по консервативните мазоли не само Р’гул.

Поради упоритото си отвращение от износените доктрини, срещу които самата тя беше се настроила докато Р’гул беше Водач на Уейра, и поради уважение към интелигиентността на Ф’лар, Лесса го поддържаше напълно. Тя можеше и да не спази даденото по-рано обещание, че ще му вярва до пролетта, ако не беше видяла как предсказанията му се сбъдват едно след друго. И нещо повече, те бяха базирани не на предчувствия, в които тя вече не вярваше след това, което научи от летенето между времената, а на записани факти.

Веднага щом черупките на яйцата се втвърдиха и Рамот търколи настрани от петнистите специалното яйце на кралица, за да се полагат за него повече внимание и грижи, Ф’лар доведе кандидатите за ездачи на Площадката на Излюпването. По традиция кандидатите виждаха яйцата за пръв път в деня на Впечатването. Към този прецедент Ф’лар добави и друг: много малко от шестдесет и няколкото бяха израснали в Уейра, и повечето от тях наближаваха двайсетте. Кандидатите трябваше да свикнат с яйцата, да ги пипнат, да ги помилват, да свикват с мисълта, че от тези яйца ще се излюпят млади дракони, нетърпеливо чакащи да бъдат Впечатани. Ф’лар смяташе, че такава практика може да намали нещастните случаи по време на Впечатването, когато момчетата бяха просто твърде изплашени, за да се сетят да се махнат от пътя на тромавите дракончета.

Ф’лар също помоли Лесса да убеди Рамот да пусне Килара близо до скъпоценното й златно яйце. Килара с готовност отби детето си и прекарваше часове заедно с Лесса като нейна учителка край златното яйце. Въпреки хлабавата връзка на Килара с Т’бор, тя открито демонстрираше предпочитание към Ф’лар. Затова и Лесса се нагърби с неприятната задача да изпълни плана на Ф’лар за Килара — това щеше да означава преместването й заедно с новоизлюпената кралица във Форт Уейр.

Използуването от Ф’лар на родени в Хранилищата имаше и допълнителна цел. Малко преди самото Излюпване и Впечатването назначеният за Надзирател на Руата Литол изпрати ново съобщение.

— Този човек определено изпитва удоволствие да ни праща лоши новини — отбеляза Лесса, когато Ф’лар й предаде свитъка от обработена кожа.

— Мрачен мъж — съгласи се Ф’нор. Именно той беше донесъл съобщението. — Жал ми е за момчето, ще му се наложи да живее с такъв песимист.

Лесса се намръщи към кафявия ездач. Тя все още изпитваше неприятно чувство при споменаването на сина на Гема, сега Господар на нейното наследствено Хранилище. Но… тъй като тя беше причинила непредумишлено смъртта на майка му и тъй като не можеше да бъде едновременно Стопанка на Уейра и Господарка на Хранилището едновременно, то нямаше нищо лошо в това Иаксом, синът на Гема, да бъде Господар на Руата.

— Аз обаче съм благодарен за предупреждението му — каза Ф’лар. — Подозирах, че Мерон пак ще ни създава проблеми.

— Очите му бягат като на Факс — отбеляза Лесса.

— Бягат или не, той е опасен — отвърна Ф’лар. — И не мога да го оставя да разпространява слухове, че ние нарочно избираме хора от господарска кръв, за да отслабим силата на Родовете.

— Тук във всеки случай има повече синове на занаятчии, отколкото на същински жители на Хранилищата — изръмжа Ф’нор.

— Няма да ми хареса, ако той започне да разпитва защо Нишките не са се появили — каза мрачно Лесса.

Ф’лар сви рамене.

— Ще се появят, когато му дойде времето. Бъди благодарна, че времето продължава да е студено. Ще съм загрижен ако то се затопли, а Нишките продължават да не падат. — Той се усмихна към Лесса като интимно напомняне за нейното обещание.

Ф’нор набързо прочисти гърлото си и се загледа настрани.

— Обаче — продължи Водачът на Уейра бързо — мога да направя нещо срещу останалите клевети.

И така, когато яйцата вече бяха готови да се излюпят, той наруши една друга стара традиция и изпрати ездачи да съберат бащите на младите кандидати от работилниците и Хранилищата.

Голямата Пещера на Излюпването изглеждаше почти пълна, когато хората от Хранилищата и от Уейра се скупчиха по скалните балкони над Площадката на Излюпването. Този път, забеляза Лесса, аурата на страха липсваше. Наистина, младите кандидати бяха напрегнати, но не и вцепенени от ужас от вида на клатещите се и разпукващи се яйца. Когато непохватните дракончета пристъпваха напред неловко — на Лесса й се струваше, че те умишлено оглеждат младите лица наоколо, сякаш избираха бъдещ другар — младежите или отстъпваха настрани, или нетърпеливо се приближаваха, когато някое мъркащо драконче правеше своя избор. Впечатването мина бързо и без инциденти. И скоро, твърде скоро според Лесса, триумфиращата процесия от спъващи се дракончета и горди нови ездачи се придвижи хаотично от Площадката на Впечатването към новите си жилища.

Младата кралица разтроши черупката си и безпогрешно тръгна към Килара, застанала уверено върху горещия пясък. Наблюдаващите животни ръмжаха одобрително.

— Всичко свърши прекалено бързо — каза същата вечер Лесса на Ф’лар с разочарован глас.

Той се разсмя снизходително, позволявайки си едно от редките си вечерни отпускания, след като още една стъпка беше минала както беше планирано. Хората от Хранилищата бяха отнесени у дома, изумени, смаяни и най-вече впечатлени от Уейра и от неговия Водач.

— Защото този път ти само гледаше — отбеляза той, отмятайки назад кичур от нейната коса. Пречеше му да вижда профила й. След което прихна отново.

— Ще забележиш, че Натон…

— Н’тон — поправи го тя.

— Добре, Н’тон. Впечата бронзов.

— Точно както ти предсказа. — Гласът й прозвуча малко рязко.

— И Килара е Стопанка на Уейра за Придит.

Лесса се въздържа от коментар и направи всичко възможно, за да игнорира смеха му.

— Чудя се кой ли от бронзовите ще лети с нея, — измърмори той меко.

— Най-добре ще е да е Т’боровият Орт — каза Лесса, опитвайки се да бъде сдържана.

Той й отвърна по единствения начин, достоен за мъдър мъж.

Лесса внезапно се събуди с главоболие. Погледът й беше замъглен, устата й — суха. За момент в ума й проблесна споменът за ужасен кошмар и бързо й се изплъзна. Тя отметна коси от лицето си и с изненада разбра, че е силно изпотена.

— Ф’лар? — повика го тя с неуверен глас. Очевидно беше станал рано.

— Ф’лар? — повика тя отново, този път по-силно.

Идва, информира я Мнемет. Лесса усети, че драконът тъкмо се приземява пред отвора. Тя докосна съзнанието на Рамот и откри, че и кралицата е била разтревожена от безформени, плашещи сънища. Драконицата се пробуди за момент и след това отново потъна в по-дълбок сън.

Смутена от неясните си страхове, Лесса стана и се облече, пропускайки банята за първи път откакто беше пристигнала в Уейра.

Викна през отвора надолу да изпратят закуска, след това сплете косата си с ловки пръсти, докато чакаше.

Подносът се появи на платформата на лифта точно в момента, когато Ф’лар влезе. Вървейки, той гледаше през рамо към Рамот.

— Какво я е налегнало?

— Усеща моите кошмари. Събудих се в студена пот.

— Ти спеше напълно спокойно, когато излязох да определя патрулите. Знаеш, при тази скорост, с която дракончетата растат, те вече са способни на ограничени полети. Те само ядат и спят, и това…

— …е от което драконите растат — довърши Лесса вместо него и отпи замислено от вдигащия пара горещ клах. — Смяташ да си особено предпазлив с процедурите по обучението им, нали?

— Имаш предвид, за да предотвратя неволен полет между времената ли? Определено да — увери я той. — Не бих искал подгонени от скуката млади ездачи да се появяват и изчезват тук-там безотговорно. — Той я изгледа дълго и остро.

— Добре де, това, че нямаше кой да ме учи да летя достатъчно рано не беше моя грешка — отвърна тя с нежния глас, който използуваше когато беше особено зла. — Ако непрекъснато ме тренираха от деня на Впечатването до деня на първия ми полет, никога нямаше да открия този трик.

— И това е вярно — каза той сериозно.

— Знаеш, Ф’лар, щом аз го открих, значи и други трябва да са имали тази възможност, и някой друг би могъл също да го открие. Ако вече не го е открил.

Ф’лар отпи, правейки гримаса, когато клахът опари езика му.

— Не знам как да го разбера по дискретен начин. Трябва да сме глупаци, за да мислим, че сме първите, които са го открили. В края на краищата, това е вродена способност на драконите, иначе ти никога нямаше да успееш да го направиш.

Тя се намръщи, въздъхна кратко и сви рамене.

— Карай — окуражи я той.

— Ами не е ли възможно нашето убеждение в заплахата, идваща от Нишките, да идва от някой от нас, върнал се назад от време, когато Нишките наистина падат? Имам предвид…

— Мое мило момиче, и двамата сме анализирали всяка съмнителна мисъл и действие — дори твоя сън тази сутрин те разтревожи, въпреки че той без съмнение се дължи на всичкото това вино, което ти изпи миналата нощ — докато не сме достигнали до степен да не можем да разпознаем едно истинско предчувствие дори ако то влезе в стаята и ни удари шамар.

— Не мога да се освободя от мисълта, че тази способност да се пътува между времената е от особено важно значение — каза тя съчувствено.

— Това, моя скъпа Стопанко на Уейра, е истинско предчувствие.

— Но защо?

— Не „защо“ — поправи я той тайнствено. — „Кога“. Някъде в ума му помръдваше някаква безформена идея. Той се опита да я изчовърка на светло, където можеше да я разнищва. Мнемет го предупреди, че Ф’нор влиза в пещерата.

— Какво става с теб? — попита Ф’лар своя полубрат. Ф’нор кашляше задавено и плюеше. Лицето му се беше зачервило от усилието.

— Прах… — изхърка той, тупайки гърдите и ръкавите си с ездаческите ръкавици. — Пълно с прах, но няма Нишки. — той описа широка дъга с ръка, мърдайки пръсти описателно. След това изтупа тесните си уерови панталони, пуфтейки при вида на облаците черен прах, който се отделяше.

Ф’лар усети всеки мускул в тялото му да се напряга, докато гледаше как прахът се сляга на пода.

— Откъде пристигаш толкова прашен? — запита той.

Ф’нор го изгледа изненадано.

— Патрулът за наблюдение на времето над Тилек. Напоследък целият север е изтормозен от прашни бури. Но сега идвам за… — Той спря насред думата, стреснат от напрегнатата неподвижност на Ф’лар, и запита с озадачен глас:

— Какво толкова значи този прах?

Ф’лар се завъртя на ток и хукна по стълбите към Стаята на Записите. Лесса тичаше по петите му. Ф’нор ги последва със закъснение.

— Тилек, казваш? — изстреля Ф’лар към заместника си по ято и бързо разчисти масата от боклуците, за да постави на нея четири карти. — От колко време продължават тези бури? И защо не си рапортувал за тях досега?

— Да рапортувам за прашни бури? Ти искаше да бъдеш известяван за топли въздушни маси.

— От колко време продължават тези прашни бури? — Гласът на Ф’лар пукаше.

— Около седмица.

— Колко точно?

— Преди шест дни първата буря беше забелязана в Горен Тилек. Съобщават за тях от Битра, Горен Телгар, Кром и Високите склонове — рапортува Ф’нор напрегнато.

Той погледна с надежда към Лесса, но тя също гледаше в четирите необикновени карти. Той се опита да види защо върху континентите на Перн са наложени хоризонтални и вертикални ивици, но смисълът им остана неясен за него.

Ф’лар бързо нахвърляше бележки, бутвайки настрана първо една, а после и друга карта.

— Твърде заети, за да мислят бързо, да виждат ясно, да разбират — изръмжа Водачът на Уейра сам на себе си, хвърляйки ядосано стилото настрана.

— Ти наистина спомена само топлите въздушни маси — чу се Ф’нор да казва стеснително, осъзнавайки, че по някакъв начин е объркал своя Водач на Уейра.

Ф’лар разтърси глава нетърпеливо.

— Грешката не е твоя, Ф’нор. Моя е. Трябваше да те попитам. Знаех, че имаме късмет че времето се задържа толкова студено. — Той постави длани на раменете на Ф’нор, гледайки го право в очите. — Нишките са падали — съобщи той тежко. — Падали са в студения въздух и са замръзвали на частици, за да бъдат разнесени от вятъра — Ф’лар имитира мърдането на пръсти на Ф’нор — като черен прах.

— Ронещ се прах, черен прах — цитира Лесса. — В „Баладата за полета на Морета“ целият припев е за черния прах.

— Нямам нужда да ми се напомня за Морета точно сега — избоботи Ф’лар, надвесен над картите. — Тя е могла да говори с всеки дракон в Уейровете.

— Но и аз мога да го правя! — протестира Лесса.

Бавно, като че ли не можеше да повярва на ушите си, Ф’лар се обърна с лице към нея.

— Какво каза току-що?

— Казах, че мога да разговарям с всеки дракон в Уейра.

Втренчен в нея, мигащ в пълно объркване, Ф’лар се отпусна на плота на масата.

— От колко време — успя да изрече той — притежаваш тази способност?

Нещо в тона и в маниерите му накара Лесса да се изчерви и да започне да заеква като сбъркал млад ездач.

— Аз… Аз винаги съм можела да го правя. Като се започне с уер-пазача на Руата. — Тя посочи неволно на запад към Руата. — Разговарях и с Мнемет в Руата. И… когато дойдох тук, можех… — Гласът й пресекна под обвинителния поглед в студените, неподвижни очи на Ф’лар. Обвинителен, и дори по-лошо — подигравателен.

— Мислех, че си се съгласила да ми вярваш и да ми помагаш.

— Наистина съжалявам, Ф’лар. Никога не ми е хрумвало, че това може да бъде от каквато и да е полза за когото и да било, но…

Ф’лар внезапно скочи на крака. Очите му блестяха от раздразнение.

— Нещото, което никога не можах да измисля беше как да насочвам ятата и да поддържам контакта им с Уейра по време на атака, как да им изпращам подкрепления и огнен камък когато им е нужно. А ти… ти просто си си седяла тук, криейки злобно…

— НЕ СЪМ злобна! — изпищя тя в лицето му. — Казах, че съжалявам. Наистина. Но ти имаш гадния, нафукан навик да не приемаш други да ти се бъркат. Откъде да знам, че и ти не можеш да вършиш същото? Ти си Ф’лар, Водачът на Уейра, може да можеш всичко. Само че си също толкова лош, както и Р’гул, защото никога не ми казваш и половината от нещата, които ми е нужно да зная…

Ф’лар се пресегна и я заразтърсва, докато сърдитият й глас не секна.

— Достатъчно. Не можем повече да си губим времето, карайки се като деца. — След това очите му внезапно се разшириха и устата зяпна. — Изгубено време? Това е то.

— Ще прескачаме между времена? — пое дъх Лесса.

— Между времена!

Ф’нор беше напълно объркан.

— За какво говорите вие двамата?

— Нишките са започнали да падат по изгрев слънце над Нерат — каза Ф’нор. Очите му пламтяха, стойката му беше решителна.

Ф’нор усети, че стомахът му се свива от тази вест. По изгрев над Нерат? Значи джунглите ще бъдат унищожени. Той усещаше как при мисълта за опасността в тялото му потича поток от адреналин.

— Така че ние отиваме там назад, между времената, за да бъдем там когато Нишките са започнали да падат, преди два часа. Ф’нор, драконите могат да отидат не само където ние им посочим, но и когато.

— Къде? Кога? — повтори Ф’нор, объркан. — Това може да бъде опасно.

— Да, но днес то ще спаси Нерат. Сега, Лесса, — разтърси я Ф’лар отново, този път от гордост и вълнение, — вдигни всички дракони, млади, стари, всички, които могат да летят. Предай им да се натоварят до край с торби огнен камък. Не зная дали можеш да говориш с тях през времето…

— Сънят ми тази сутрин…

— Може би. Но веднага събуди Уейра. — Той се обърна към Ф’нор. — Ако Нишките падат… ако са падали над Нерат сутринта, те точно сега ще падат над Иста и Керун., защото те са в тази времева схема. Вземи две ята към Керун. Събуди всички от равнината. Прати ги да запалят огньовете в ямите за огнен камък. Вземи няколко млади ездачи с теб и ги изпрати към Иген и Иста. Тези Хранилища не са в такава непосредствена опасност като Керун. Ще те подкрепя веднага, щом мога. И… накарай Кант да поддържа връзка с Лесса.

Ф’лар тупна брат си по рамото и го изпрати да действува. Кафявият ездач беше твърде свикнал да се подчинява, за да спори.

— Мнемет казва, че Р’гул е дежурен офицер и иска да знае… — започна Лесса.

— Хайде, момиче! — каза Ф’лар. Очите му блестяха от задоволство. Той грабна картите си и я избута нагоре по стълбите.

Те пристигнаха в пещерата точно в момента, когато влязоха Р’гул и Т’сум. Р’гул мърмореше нещо относно тази необичайна тревога.

— Хат ми предаде да рапортувам — оплака се той. — Щом и собственият ми дракон…

— Р’гул, Т’сум, вдигнете ятата си. Натоварете ги с толкова огнен камък, колкото могат да носят, и ги стройте над Звездния камък. Ще дойда до няколко минути. Отиваме в Нерат по изгрев.

— Нерат? Аз съм дежурен офицер, не патрул…

— Това не е патрул — прекъсна го Ф’лар.

— Но, сър, — намеси се Т’сум с изумени очи, — изгревът над Нерат беше преди два часа, също като нашия.

— Именно тогава и ще отидем, кафяви ездачи. Оказа се, че драконите могат да пътуват между не само различни места, но и различни времена. Нишките се падали по изгрев над Нерат. Ние отиваме назад, между времената, да ги изгорим в небето.

Ф’лар не обърна внимание на заекващите молби на Р’гул за обяснение. Т’сум обаче награби торби с огнен камък и хукна обратно към отвора, където го чакаше неговият Мунт.

— Давай, стари глупако! — раздразнено кресна Лесса на Р’гул. — Нишките са тук. Ти беше сбъркал. Сега бъди драконов ездач! Или отиди между и си остани там!

Рамот, събудена от тревогата, побутна Р’гул с двуметровата си глава, и бившият Водач на Уейра излезе от моментния си шок. Без нито дума той последва Т’сум надолу по прохода.

Ф’лар беше навлякъл тежкото си уерово наметало и нахлузваше ботушите си за езда.

— Лесса, бъди сигурна, че си изпратила съобщения до всички Хранилища. Сега, тази атака ще спре след около четири часа. Така че най на запад тя ще достигне само до Иста. Но искам всяко Хранилище и всяка работилница предупредени.

Тя кимна. Очите й бяха фиксирани на лицето му, за да не пропусне нито дума.

— За щастие, Звездата едва започва Преминаването си, така че няма защо да се тревожим за атака през следващите няколко дни. Ще определя кога ще е следващата, когато се върна.

А сега изпрати Манора да организира жените. Ще имаме нужда от ведра мехлем. Драконите ще трябва да бъдат овързани с въжета, а това боли. И, най-важното, ако нещо стане не както трябва, ще трябва да чакаш докато някой от бронзовите не стане на поне една година, за да лети с Рамот…

— Единствено Мнемет ще лети с Рамот — изкрещя тя. Очите й хвърляха искри.

Ф’лар я притисна силно до себе си. Устата му се впи в нейната, като че ли искаше да вземе цялата й сладост и сила със себе си. След това я пусна толкова внезапно, че тя се препъна назад към наведената глава на Рамот. Тя се опря за момент на драконицата, не само за да запази равновесие, но и за духовна подкрепа.

Искаш да кажеш, ако Мнемет успее да ме хване, добави Рамот надуто.

Докато Ф’лар тичаше надолу към отвора на леговището и торбите с огнен камък го удряха по краката, той внезапно изпита чувство на благодарност заради скучните наблюдаващи патрули над всяко Хранилище и кътче на Перн. Той си представяше Нерат ясно, сякаш беше пред очите му. Буквално виждаше многоцветните виещи се цветя, които бяха забележителността на джунглите по това време на годината. Сякаш изрязаните от слонова кост цветчета щяха да блестят в първите слънчеви лъчи като драконови очи сред високите, широколистни дървета.

Мнемет го очакваше нетърпеливо с очи, блестящи от задоволство, свит на скалния ръб. Ф’лар се покатери на бронзовата шия.

Уейрът гъмжеше от криле от всички цветове, бръмчеше от викове и команди. Атмосферата беше наелектризирана, но Ф’лар не усещаше паника в подредеността на това объркване. Дракони и хора се измъкваха от отворите на пещерите. Жените бързаха по дъното на Чашата от една Долна Пещера към друга. Играещите покрай езерото деца бяха изпратени да събират дърва за огън. Младите ездачи, наблюдавани от стария С’ган, се подреждаха край помещенията си. Ф’лар погледна нагоре към върха и одобри стройните редици на ятата, подредени там в плътен полетен ред. Докато той гледаше, се оформи още едно ято. Разпозна кафявия Кант с Ф’нор на шията му точно в момента, когато ятото изведнъж изчезна.

Той нареди на Мнемет да излети. Въздухът беше студен и носеше усещане за влага. Късен сняг? Сега му беше времето, сега или никога.

Ятата на Р’гул и Т’бор се разгърнаха от лявата му страна, тези на Т’сум и Д’нол — от дясната. Той отбеляза, че всеки дракон е добре натоварен с торби. След това предаде на Мнемет визуализация на на ранната пролетна джунгла в Нерат, точно преди изгрев. Виещите се цветя блестяха в полумрака, вълните се разбиваха в брега на Голямата плитчина…

Той усети палещия студ на между. А с него — и пробождането на съмнението. Беше ли той лекомислен, изпращайки може би всички тях на смърт между времената в този опит да изпревари Нишките при Нерат?

И след това те се появиха там, в сумрачната светлина, която предвещава деня. Обгърна ги сочната миризма на плодове на джунглата. А също и топлина, и това ги плашеше. Той погледна нагоре и леко на север. Пулсирайки зло, Червената Звезда спускаше лъчите си над тях.

Хората бяха разбрали какво беше станало, и гласовете им се надигаха в изумление. Мнемет предаде на Ф’лар, че драконите са леко изненадани от реакцията на ездачите им.

— Чуйте ме, драконови ездачи, — извика Ф’лар. Гласът му беше писклив и напрегнат от усилието да бъде чут от всички. Той изчака, докато хората се приближат колкото се може по-близо. Каза на Мнемет да предаде информацията на всеки дракон, след което обясни какво е станало и защо. Никой не му отговори, но между настръхналите ята бяха разменени много нервни погледи.

Той бързо нареди на драконовите ездачи да се пръснат в подобна на купчина формация, спазвайки дистанция от пет разтега на криле нагоре и надолу.

Слънцето изгряваше.

Носени косо от вятъра над морето, подобни на все повече сгъстяваща се мъгла, падаха Нишките, тихи, красиви и измамни. Тези прекосили космоса спори бяха сребристосиви, развиващи се от твърдите замръзнали овали в груби конци, когато проникваха в топлата атмосферна обвивка на Перн. Без дори и помен от разум, те бяха запратени от голата им планета към Перн като ужасяващ дъжд, който търсеше органична материя, за да расте, хранейки се от нея. Всяка Нишка, попаднала на плодородна почва, би се заровила дълбоко, излъчвайки хиляди други в топлата пръст, докато я превърне в покрита с черен прах пустиня. Южният континент на Перн вече беше изсмукан до сухо. Истинските паразити на Перн бяха именно Нишките.

Приглушеният рев от гърлата на осемдесет мъже и дракони разцепи сутрешния въздух над зелените хълмове на Нерат. Сякаш Нишките можеха да чуят това предизвикателство, помисли за момент Ф’лар.

Драконите обърнаха като един клинообразните си глави към своите ездачи за огнен камък. Големите челюсти раздробиха буците, парчетата бяха погълнати и беше поискан още. Вътре в животните киселините разяждаха минерала и освобождаваха отровните фосфинови газове. Когато драконът изригнеше газ, той щеше да се запали от допира си с въздуха с изпепеляващ пламък, и да изгори падащите Нишки. Както в небето, така и върху земята.

Инстинктът на драконите заработи в момента, когато Нишките започнаха да падат над бреговете на Нерат.

Колкото и голямо да беше уважението, което Ф’лар винаги беше изпитвал към бронзовия си другар, през следващите няколко часа то достигна нови висоти. Разпращайки вихри с големите си криле, Мнемет посрещаше падащото зло с огненото си дихание. Димът, понесен назад от вятъра, задавяше Ф’лар, докато той не се досети да се свие от едната страна на бронзовата шия. Драконът нададе вой, когато една Нишка докосна върха на крилото му. В миг Ф’лар и той се озоваха в между, студено, успокоително и черно. Замръзналата Нишка се отчупи. Мигом те се оказаха обратно в реалността, за да посрещнат новите Нишки.

Ф’лар виждаше около себе си как дракони изчезват и се появяват от между, издишвайки огън, изгаряйки, изпепелявайки. Докато атаката продължаваше и те се носеха над Нерат, Ф’лар започна да разбира схемата на инстинктивните драконови движения на избягване и атака. А също и тези на Нишките. Защото, в противоположност на всичко, което беше прочел в Записите, Нишките падаха на парцали. Не както би валял дъжд, на постоянни непрекъснати струи, а като снежинки, тук, отгоре, там, внезапно политайки на една страна. Никога плавно, въпреки проточеността, която предполагаше тяхното име.

Можеш да видиш как над теб пада парцалче. Твоят дракон ще се надигне, изригвайки огън. Ще изпиташ силната радост от гледката на сгърчващата се Нишка. Понякога парцалчето пада между ездачите. Тогава един от драконите изпраща сигнал, че ще го последва и, изригвайки огън, ще го атакува и изгори.

Постепенно драконовите ездачи се изместваха все по на запад над джунглите, толкова гъсти, толкова примамливо зелени. Ф’лар не искаше да мисли какво би станало, ако дори само една жива Нишка успее да се зарови в тази зелена страна. Трябваше да изпрати обратно нисколетящ патрул, за да претърсят всяка педя от повърхността. Една Нишка, само една Нишка можеше да затвори белите очи и на последното виещо се цвете.

Някъде отляво изпищя дракон. Преди той да успее да разбере кое е животното, то вече се беше прехвърлило между. Ф’лар чуваше и други болезнени викове, не само от драконите, но и от хората. Той притисна с ръце ушите си и се концентрира върху сегашните момент и място, както го правеха драконите. Ще си спомня ли Мнемет тези пронизващи викове по-късно? На Ф’лар му се искаше да може да ги забрави веднага.

Той, Ф’лар, бронзовият ездач, внезапно се почувствува излишен. Драконите бяха тези, които водеха тази битка. Ти окуражаваш звяра си, успокояваш го, когато го опари Нишка, но зависиш от неговия инстинкт и бързина.

Течен огън се стрелна през бузата на Ф’лар. Към него се прибави парене като от киселина в рамото, и от устните му се откъсна изненадан вик на агония. Мнемет моментално се оказа в благодарното между. Драконовият ездач започна да удря бясно по Нишките и ги усети как се втвърдяват на острия студ на между и се отчупват. Отвратен, той тупна силно по още парещите рани. Отново във влажния въздух на Нерат болката сякаш отслабна. Мнемет измърка успокояващо и се спусна към парцалче, изригвайки огън.

Шокиран от факта, че беше мислил само за себе си, Ф’лар бързо разгледа рамото на дракона за белези от опарване.

Аз се дръпвам много бързо, увери го Мнемет и се плъзна настрани от опасно близко кълбо Нишки. Един кафяв дракон ги последва надолу и ги изгори до пепел.

Може би след мигове, а може би след стотици часове Ф’лар погледна надолу и с изненада видя осветеното от слънцето море. Нишките сега падаха безвредно в солените води. Нерат се простираше от дясната му страна, на изток, скалистият му връх извиваше в западна посока.

Всеки мускул на Ф’лар болеше от умора. В радостта от неистовата битка той беше забравил кървавите белези по бузата и рамото си. Сега, докато той и Мнемет се плъзгаха бавно, раните боляха и пареха.

Той издигна Мнемет нагоре, и след като достигнаха достатъчна височина, започнаха да планират. Не се виждаха падащи на земята Нишки. Под него драконите се подреждаха, на високо и току над земята, търсейки знаци за закопаване, внимавайки за внезапно накланящи се дървета или разбутана растителност.

— Обратно към Уейра — нареди той на Мнемет с тежка въздишка. Чу как бронзовият предава командата дори в момента, когато преминаха между. Беше толкова уморен, че дори не визуализира къде — още по-малко пък кога — отиват, надявайки се на инстинкта на Мнемет да го заведе у дома през пространството и времето.

Протегнала врат към Звездния камък на връх Бенден, Лесса наблюдаваше от скалния отвор, докато четирите ята не изчезнаха от погледа й.

Въздъхвайки дълбоко, за да подтисне вътрешните си страхове, тя хукна надолу по стъпалата към дъното на Чашата на Уейра. Тя забеляза, че някой пали огън до езерото, и че Манора разпределя нейните жени наоколо. Гласът й беше ясен и спокоен.

Старият С’ган беше строил младежите. Тя забеляза завистливите очи на най-новите драконови ездачи през прозорците на помещенията им. Те щяха да имат достатъчно време, за да яздят огнедишащи дракони. Още ги деляха Обороти от това, за което Ф’лар беше намекнал.

Тя сви рамене, когато се запъти към младежите, но се насили да им се усмихне. Предаде им заповедите за тях и ги изпрати да предупредят Хранилищата, предавайки бързо на всеки дракон да бъде сигурен, че ездачът му е дал ясна отправна точка. Хранилищата скоро щяха да забръмчат като разтревожени мравуняци.

Кант й предаде, че над Керун има Нишки, които падат на Керунската страна на залива Нерат. Той й предаде, че Ф’нор смята, че неговите две ята няма да са достатъчни, за да защитят поречието.

Лесса спря за момент, опитвайки се да прецени колко ята вече са излетели.

Ятото на К’нет все още е тук, информира я Рамот. На Върха.

Тя погледна нагоре и видя бронзовият Пиант да разперва криле в отговор. Предаде му да се прехвърли в Керун, близо до Нератския залив. Цялото ято се издигна покорно и изчезна.

Тя се обърна с въздишка да каже нещо на Манора, когато напорът на вятъра и отвратителното зловоние почти я премазаха. Въздухът над Уейра беше пълен с дракони. Тя беше готова да запита Пиант защо не е тръгнал към Керун, когато забеляза, че животните са много повече от К’нетовите двадесет.

Но ти изчезна преди малко, извика тя, когато видя туловището на Мнемет, невъзможно за сбъркване с когото и да било.

За нас това беше преди два часа, каза Мнемет. Тонът му излъчваше такава умора, че Лесса затвори очи в знак на симпатия.

Някои от драконите се спускаха бързо. По неловкостта им си личеше, че са ранени.

Жените грабнаха като една делвите с целебно мазило и чисти парцали и замахаха към ранените. Обезболяващият балсам щедро се лееше по белезите, които напомняха черно-червена одрана кожа.

Без значение колко тежко е ранен, всеки ездач се грижеше първо за животното си.

Лесса продължаваше да следи Мнемет, сигурна, че Ф’лар не би сдържал огромния бронзов дракон да планира така, ако беше ранен. Тя помагаше на Т’сум да се погрижи за жестоко прободеното дясно крило на Мунт, когато забеляза, че небето над Звездния камък е празно.

Лесса се насили да привърши с Мунт, преди да потърси бронзовия дракон и неговия ездач. Когато ги намери, тя видя как Килара маже мехлем на бузата и рамото на Ф’лар. Тя решително се приближаваше към тази двойка, газейки по пясъка, когато до нея достигна острата молба на Кант. Главата на Мнемет се отметна назад — той също беше уловил мисълта на кафявия.

— Ф’лар, Кант казва, че имат нужда от помощ — извика Лесса. След това дори не забеляза, че Килара се измъкна настрани в заетата тълпа.

Ф’лар не беше ранен тежко. Тя се увери старателно в това. Килара вече беше обработила проклетите изгаряния, които обаче изглеждаха плитки. Някой му беше намерил друг кожух, за да замени парцалите от опърления от Нишката. Той се намръщи. Лицето му се изкриви от болката при раздвижването на ранената буза. След това набързо отпи малко клах.

Мнемет, колко са останали боеспособни? Не, няма нужда, просто им предай да излитат с пълен товар огнен камък.

— Добре ли си? — запита го Лесса, опитвайки се да задържи ръката му. Той не можеше просто да тръгне ей така, нали?

Той се усмихна уморено към нея, притисна празната паничка в ръцете й и и бързо ги стисна пътем. След това се покатери на шията на Мнемет. Някой му подаде тежък товар торби.

Сини, зелени, кафяви и бронзови дракони се издигнаха от Чашата на Уейра, подреждайки се бързо. След миг малко повече от шестдесет дракона планираха над Уейра, там, където само преди няколко минути имаше осемдесет.

Толкова малко дракони. Толкова малко ездачи. Как можеха да се справят с толкова тежка задача?

Кант предаде, че Ф’нор има нужда от още огнен камък.

Тя се огледа тревожно. Още не се беше върнал никой от изпратените като вестоносци млади ездачи. Зад нея печално промърка дракон и тя се обърна, но това беше само младата Придит, препъваща се в посока площадката за хранене, побутвайки игриво Килара, докато двете вървяха заедно. Единствените други дракони бяха ранени, или… погледът й падна върху стария С’ган, излизащ от помещенията на младите ездачи.

— С’ган, можете ли да занесете с Тагат още огнен камък на Ф’нор при Керун?

— Разбира се — увери я старият син ездач. Той изпъчи гърди и очите му проблеснаха гордо. Тя не беше мислила да го изпраща където и да е, но той беше проживял живота си, подготвяйки се за тази опасност. Не биваше да бъде лишаван от шанс.

Тя се усмихна одобрително на готовността му, докато те товареха тежките торби на шията на Тагат. Старият син дракон изпръхтя и направи няколко танцови стъпки, като че ли те двамата отново бяха млади и силни. Тя им предаде отправната точка, която Кант беше визуализирал за нея. След това ги изпрати с поглед, докато не изчезнаха над Звездния камък.

Не е честно. Цялото удоволствие е само за тях, каза Рамот свадливо. Лесса я забеляза да се пече на слънце на скалната площадка пред леговището, изтупвайки огромните си криле.

— Сдъвчеш ли огнен камък, веднага ставаш равна на глупавите зелени — каза Лесса остро на другарката си по Уейр. Тя беше вътрешно учудена от раздразненото оплакване на кралицата.

След това Лесса обиколи ранените. Грациозната зелена красавица на Б’фол виеше и подмяташе глава, неспособна да свие крилото си, което беше простъргано до оголване на хрущяла. Тя щеше да бъде вън от строя няколко седмици, но това беше най-тежката рана сред драконите. Лесса бързо отклони поглед от болката в загрижените очи на Б’фол.

Докато обикаляше, тя забеляза, че ранените мъже са повече от ранените животни. Двама от ятото на Р’гул бяха получили сериозни травми на главата. Един можеше напълно да изгуби окото си. Манора му беше дала наркотична течност до упояване. Ръката на друг беше изгорена до костта. Въпреки че повечето от раните бяха дребни, общият им брой стресна Лесса. Колко ли още щяха да бъдат осакатени над Керун?

От сто седемдесет и два дракона петнадесет бяха извън строя, някои обаче само за ден или два.

Внезапно на Лесса й хрумна една идея. Ако Н’тон наистина беше яздил Кант, може би той би могъл да язди по време на следващата атака животното на някой ранен ездач, тъй като ранените ездачи бяха повече от ранените дракони. Ф’лар нарушаваше традициите, както му хрумнеше. Ето още една, която трябваше да бъде пренебрегната — ако драконът се съгласи.

Като се има предвид, че Н’тон не беше единственият млад ездач, способен да се прехвърли на друг дракон, колко полезна би била подобна гъвкавост в рамките на по-дълго време! Ф’лар беше казал, че нападенията отначало няма да бъдат толкова чести, тъй като Червената Звезда едва започва дългото си петдесет оборота циклично Преминаване над Перн. Колко често означаваше „често“? Той знаеше, но го нямаше тук.

В края на краищата, той беше прав тази сутрин относно появата на нишките над Нерат, така че уморителното му ровене в старите Записи се беше оказало полезно.

Не, не беше точно така. Той беше забравил да предупреди хората си да следят за черен прах освен за затопляне на времето. Тъй като беше поправил нещата чрез това пътуване между времето, тя щеше благородно да му прости тази малка грешка. Но той имаше вбесяващия навик да отгатва правилно.

Лесса отново се поправи. Той не отгатваше. Той изучаваше. Мислеше, и след това използуваше добрия здрав разум. Като например да определи кога и къде ще падат Нишките по написаното в тези вонящи Записи. Лесса започна да чувствува повече оптимизъм за тяхното бъдеще.

Ако сега той просто успееше да научи ездачите да вярват на безпогрешния инстинкт на драконите в боя, това щеше да намали броя на нещастните случаи.

Нечий писък прониза въздуха и ушите на Лесса в мига, когато един син дракон се появи над Звездния камък.

— Рамот! — изкрещя Лесса инстинктивно, без да знае защо. Кралицата беше във въздуха преди да е заглъхнало ехото от командата й. Наклоненият на една страна син дракон очевидно беше тежко пострадал. Той се опитваше да намали скоростта си, но едното му крило отказваше да му се подчинява. Ездачът му се беше плъзнал напред над едното рамо, държейки се едва-едва за шията на дракона с една ръка.

Лесса гледаше изплашена с ръце на устата. Единственият звук в Чашата беше плясъкът на могъщите криле на Рамот. Кралицата бързо се изпречи на пътя на падащия син дракон, подпирайки го с крило откъм осакатената страна.

Зрителите хлъцнаха, когато ездачът се приплъзна, изпусна хватката си и падна… тупвайки на широките рамене на Рамот.

Синият дракон падна като камък. Рамот внимателно спря до него, навеждайки се ниско, за да позволи на хората от Уейра да свалят нейния пътник.

Това беше С’ган.

Лесса усети стомахът й да се свива на топка, когато видя в какво са превърнали Нишките лицето на стария менестрел. Тя клекна край него и пое главата му в скута си. Хората се събраха наоколо в тих, изпълнен с уважение кръг.

Лицето на Манора беше както винаги спокойно, но в очите й имаше сълзи. Тя коленичи и постави ръка на сърцето на стария ездач. Когато погледна към Лесса, в очите й проблясна загриженост и тя бавно поклати глава. След това, стиснала устни в тънка линия, започна да нанася успокояващ балсам върху раните.

— Твърде беззъб от старостта, за да издишва огън, и твърде стар, за да отскочи бързо между — промърмори С’ган, мятайки глава от страна на страна. — Твърде стар. Но „Драконовите ездачи трябва да летят когато Нишки от небето валят“… Гласът му пресекна във въздишка и очите му се затвориха.

Лесса и Манора се погледнаха една друга с мъка. Тишината беше прекъсната от ужасяваща, раздираща слуха нота. Тагат се издигна във въздуха със страховит скок. Очите на С’ган се отвориха бавно, безжизнени. Дишането на Лесса се накъса, докато тя гледаше синия дракон, опитвайки се да отрече неизбежното, докато Тагат изчезна във въздуха.

Нисък вой се понесе през Уейра като накъсания, самотен глас на свистящия вятър. Драконите отдаваха чест.

— Вече… няма ли го? — запита Лесса, въпреки че знаеше отговора.

Манора кимна бавно. По бузите й течаха сълзи, когато посегна да затвори мъртвите очи на С’ган.

Лесса бавно стана, посочвайки на няколко от жените да махнат тялото на стария ездач. След това избърса несъзнателно окървавените си ръце от дрехите, опитвайки се да се концентрира върху следващата задача.

Въпреки всичко обаче умът й непрекъснато се връщаше към това, което беше станало току-що. Един драконов ездач беше загинал. Драконът му също. Нишките вече бяха отнесли една двойка. Колко още щяха да умрат през този жесток Оборот? Колко дълго можеше да оцелее Уейрът? Дори след като четиридесетте на Рамот порастат, и тези, които скоро тя щеше да снесе, и тези на нейните дъщери-кралици?

Лесса се отдалечи от останалите, за да подтисне безпокойството и да облекчи мъката си. Видя как Рамот се извива и се плъзва нагоре, за да се приземи на Върха. Щеше ли някой близък ден Лесса да види тези златни криле набраздени в червено и черно от Нишките? Щеше ли Рамот… да изчезне?

Не, нямаше. Поне не докато Лесса е жива.

Преди много време Ф’лар й беше казал, че тя трябва да се научи да вижда по-надалеч от тесните граници на Руатското Хранилище и личното отмъщение. И, както обикновено, беше прав. Като негова Стопанка на Уейра тя беше научила и още нещо — че животът е нещо повече от отглеждане на дракони и Пролетни Игри. Животът е опит да направиш нещо невъзможно — да успееш, или да умреш, знаейки, че си опитал!

Лесса разбра, че най-сетне тя е приела докрай своята роля: като Стопанка на Уейра и като другарка да помага на Ф’лар да се грижи за хората и събитията за много Обороти напред — да подсигури Перн срещу Нишките.

Лесса изпъчи рамене и вдигна високо глава.

Старият С’ган беше имал правото да опита.

Както и беше предсказал Ф’лар, атаката свърши късно следобед, и уморените дракони и ездачи бяха посрещнати от високото тръбене на Рамот от Върха.

След като Лесса се увери, че Ф’лар не е получил други наранявания, че тези на Ф’нор са повърхностни и че Манора е натоварила Килара със задачи в кухнята, тя се нае да организира грижата за ранените и покоя за натъжените.

Когато се спусна сумракът, над Уейра настана тежка тишина — тишината на умове и тела твърде уморени, или твърде измъчени от болка, за да могат да разговарят. Собствените думи на Лесса й звучаха като светотатство, докато тя съставяше списъка на ранените мъже и животни. Двадесет и осем ездачи или дракони бяха вън от строя за следващото сражение с Нишките. С’ган беше единственият фатален случай, но при Керун имаше още четири сериозно ранени дракона и седем тежко ранени мъже, някои от които щяха да са неспособни да действуват с месеци.

Лесса прекоси Чашата в посока леговището на Рамот, нежелаеща, но решена да предаде на Ф’лар тази смущаваща новина.

Тя очакваше да го намери в спалнята, но тя беше празна. Рамот вече спеше, докато Лесса премина покрай нея към Стаята на Съвета — също празна. Озадачена и малко разтревожена, Лесса почти пробяга пътя до Стаята на Записите, за да намери Ф’лар да се рови с измъчено лице в плесенясалите кожи.

— Какво правиш тук? — запита тя сърдито. — Трябва да спиш сега.

— И ти също — отвърна той, учуден.

— Помагах на Манора да се оправи с ранените…

— Всеки с работата си. — Но той се надигна от масата, разтривайки врата си и раздвижвайки раненото рамо, за да отпусне вцепенените мускули.

— Не можех да заспя, — призна той, — така че си помислих какви отговори мога да изровя от Записите.

— Още отговори? На какво? — извика Лесса, раздразнена от това. Като че ли Записите изобщо даваха някога отговор на каквото и да било. Очевидно огромната отговорност на защитата на Перн срещу Нишките почваше да дава отражението си върху Водача на Уейра. В края на краищата, налице беше и стресът от първата битка, да не говорим за изтощението да се пътува между времената, за да стигне до Нерат, изпреварвайки Нишките.

Ф’лар се усмихна и покани с жест Лесса да седне до него на стенната скамейка.

— Имам нужда от отговора на извънредно актуалния въпрос как един отслабен Уейр би могъл да се справи с бойните задачи на шест.

Лесса се помъчи да се противопостави на паниката, която се надигна като студена вълна отвътре в нея.

— Ами твоите времеви диаграми ще имат грижата за това — отговори тя внимателно. — Ще имаш възможността да запазиш силата ни в дракони докато новите четиридесет станат готови да се присъединят.

Ф’лар вдигна вежда подигравателно.

— Хайде да бъдем честни помежду си, Лесса.

— И преди е имало Дълги Интервали — възпротиви се тя. — И след като Перн е могъл да оцелее след тях, значи отново ще може.

— Преди винаги е имало шест Уейра. И около двадесет Оборота преди Червената Звезда да започне Преминаването си, кралиците са започвали да снасят огромни люпила. Всички кралици, не само една вярна златна Рамот. Ох, как само проклинам Йора! — Той се надигна и закрачи напред-назад, раздразнено бутвайки настрана кичур черна коса, който падаше над очите му.

Лесса беше раздвоена между желанието да го успокои и смучещия, задавящ страх, свил се във вътрешностите й, който й пречеше да мисли за каквото и да било.

— Преди не се съмняваше толкова много…

Той се завъртя към нея.

— Не, докато не преживях истинска среща с Нишките и не си изградих представа за реалния размер на загубите. Това показва, че шансът не е на наша страна. Дори ако успеем да придадем други ездачи към здравите дракони, ще ни е трудно да поддържаме продължително време едновременно ефективна въздушна и наземна сили. — Той забеляза озадачената й гримаса. — Нерат утре трябва да бъде претърсен на крак. Трябва да съм последният глупак, за да се надявам, че сме успели да хванем и изгорим всяка една Нишка във въздуха.

— Накарай жителите на Хранилищата да го направят. Не може просто да си седят на топло във Вътрешните Хранилища и да разчитат ние да направим всичко. Ако те не бяха такива скъперници и глупаци…

Той прекъсна оплакването й с рязък жест.

— Те ще си свършат своята работа докрай — увери я. — Свиквам утре пълен Съвет, заедно с всички Господари на Хранилища и Водачи на Гилдии. Но не е достатъчно само да се маркира къде са паднали Нишките. Как можеш да унищожиш някоя от тях, ако се е заровила дълбоко под повърхността? Драконовият огън върши работа във въздуха и на повърхността, но не и на три фута дълбочина.

— Ох, не съм мислил за това. Но огнените ями…

— …ги има само по височините и около жилищата на хора, но не и по поречието на Керун и в зелените джунгли на Нерат.

Това съображение наистина беше неприятно. Тя изхихика печално.

— Беше твърде късогледо от моя страна да мисля, че нашите дракони са достатъчни на бедния Перн, за да се разправи с Нишките. Но все пак… — тя сви рамене изразително.

— Има и други методи, — каза Ф’лар, — или поне е имало. Трябва да е имало. Често попадам на споменаването, че Хранилищата са организирали наземни групи и че те са били въоръжени с огън. Никога обаче не се споменава какъв точно, толкова добре е било известно. — Той вдигна ръце в знак на отвращение и седна тежко на скамейката. — Дори петстотин дракона не биха могли да изгорят всички Нишки, които паднаха днес. Но въпреки всичко те са успявали да поддържат Перн чист от Нишките.

— Перн да, но не беше ли изгубен Южният континент? Или целият Перн им е бил твърде много?

— Никой не се е грижил за Южния континент в течение на стотици хиляди Обороти — отсече Ф’лар.

— Той съществува на картите — напомни му Лесса.

Той изхъмка с отвращение към Записите, разбутвайки пазещите тайните си купчини по дългата маса.

— Някъде трябва да има отговор. Някъде тук.

В гласа му имаше нотка на отчаяние, намек за това, че той обвиняваше себе си, че не е открил тези убягващи факти.

— Половината от тези неща не биха могли да бъдат прочетени дори от човека, който ги е написал — остро каза Лесса. — Освен това, именно твоите собствени идеи досега са ни помагали най-много. Ти състави времевите таблици, и виж колко полезни се оказаха те сега.

— Пак ли ставам твърде закостенял, а? — запита той. В ъгълчето на устата му играеше полуусмивка.

— Без съмнение — увери го тя с повече убеденост, отколкото изпитваше. — И двамата знаем, че Записите са пълни с най-невероятни пропуски.

— Добре казано, Лесса. Тогава нека забравим тези лъжливи и остарели концепции и измислим наши собствени решения. Първо, имаме нужда от повече дракони. Второ, имаме нужда от тях веднага. Трето, имаме нужда от нещо също толкова ефективно като огнедишащ дракон, което да унищожава заровилите се Нишки.

— Четвърто, имаме нужда от сън, иначе няма да можем да мислим за каквото и да било — добави тя с обичайната си рязкост.

Ф’лар се разсмя и я прегърна.

— Само това ти е в ума, нали? — пошегува се той, докато ръцете му я галеха жадно.

Тя безуспешно се опита да го отблъсне и да се измъкне. Беше забележително любвеобилен за ранен и уморен мъж. Едно наум по отношение на Килара. Представи си презумпцията на тази жена, докато е превързвала раните му.

— В списъка на отговорностите ми като Стопанка на Уейра влиза грижата за теб като Водач на Уейра.

— Но прекарваш времето си със сини ездачи и ме оставяш на нежните грижи на Килара.

— Нямаш вид на човек, който се оплаква от това.

Ф’лар отметна назад глава и прихна.

— Да отворя ли Форт Уейр и да изпратя Килара там? — иронизира я той.

— Бих искала Килара да е на Обороти път оттук! — изсъска Лесса, раздразнена до мозъка на костите си.

Челюстта на Ф’лар увисна и очите му се разшириха. Той скочи на крака с изумен вик:

— Ти го каза!

— Какво съм казала?

— На Обороти оттук! Това е то. Ще изпратим Килара назад, между времената, заедно с нейната кралица и новите ездачи. — Ф’лар въодушевено крачеше из стаята, докато Лесса се опитваше да проследи мисълта му. — Не, най-добре да се изпрати с тях и поне един от по-старите бронзови. Също и Ф’нор… Не, бих искал Ф’нор да е на моите услуги. Дискретно, разбира се…

— Да изпратиш Килара назад… къде? Кога? — прекъсна го Лесса.

— Добър въпрос. — Ф’лар измъкна една от вездесъщите карти. — Много добър въпрос. Къде бихме могли да ги изпратим, без да причиним аномалия, като ги намерим в един от другите Уейрове? Високите склонове са отдалечени. Не, ние намерихме там пепел от огньове, знаеш, още топла, без никаква информация за това кой и защо ги е запалил. И ако ги бяхме изпратили назад, те щяха да са готови за днес, а те не бяха. Също те не могат да бъдат на две места едновременно… — Той разтърси глава, объркан от парадоксите.

Очите на Лесса бяха привлечени от празните очертания на зарязания Южен континент.

— Изпрати ги там — предложи тя весело, посочвайки с пръст.

— Там няма нищо.

— Ще си занесат от каквото имат нужда. Трябва да има вода — Нишките не могат да я изпият. Ще им пренасяме от каквото имат нужда, сено за животните, зърно…

Веждите на Ф’лар се събраха в концентрация, очите му замислено проблясваха. Подтиснатостта и унинието отпреди няколко мига бяха забравени.

— Там преди десет Оборота няма да има Нишки. И е нямало почти четиристотин. Десет Оборота ще дадат време на Придит да израсте и да снесе няколко люпила. Може би и още кралици.

След това той се намръщи и поклати глава, обзет от съмнения.

— Само че там няма Уейр. Няма Пещера на Излюпването, няма…

— Откъде знаеш? — прекъсна го Лесса, твърде зарадвана от многото предимства на този проект, за да се откаже от него така лесно. — Записите не споменават за Южния континент, но те не споменават за много неща. Откъде да знаем дали той не е отново зелен, след като от последното падане на Нишките са изминали почти четиристотин Оборота? Знаем, че Нишките не издържат дълго, ако наоколо няма нещо органично, с което да се хранят, и след като веднъж са изконсумирали всичко, те изсъхват и се разпадат.

Ф’лар я погледна с уважение.

— И защо никой не се е досетил за всичко това преди?

— Твърде закостенели — размаха Лесса пръст към него. — Освен това, не е имало нужда да мислят по въпроса.

— Нуждата… или може би ревността?… пробива и най-дебелата черупка. — Усмивката на лицето му издаваше чисто злорадство, и Лесса отскочи, когато той посегна към нея.

— Доброто на Уейра — натърти тя.

— Утре ще ви изпратя с Ф’нор да огледате. Само че честно, защото идеята е твоя.

Лесса замръзна.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Уверен съм, че мога да поверя проекта в твоите извънредно умели и заинтересовани ръце. — Той се разсмя и я прегърна, притискайки я до здравата страна на лицето си. На устните му играеше усмивка, очите му искряха. — Трябва да се правя на безмилостен Водач на Уейра и да удържам Господарите на Хранилищата да не затворят Вътрешните им врати. Надявам се също — той вдигна глава с лека гримаса — че някой от Водачите на Гилдиите ще знае как да се справим с третия проблем — със заровилите се Нишки.

— Но…

— Тази разходка ще помогне за това Рамот да не се нервира повече. — Той притисна слабичкото тяло на момичето още по-здраво до себе си. Вниманието му беше изцяло обърнато към нейното странно, деликатно лице. — Лесса, ти си четвъртият ми проблем.

Той се наведе, за да я целуне. Внезапно обаче по прохода се раздаде звук от бързи стъпки и Ф’лар я пусна, изсумтявайки раздразнено.

— В този час? — измърмори той, готов да насоли нахалника унищожително. — Кой си ти?

— Ф’лар? — това беше гласът на Ф’нор, разтревожен, хрипкав.

Един поглед към лицето на Ф’лар подсказа на Лесса, че дори неговият полубрат би отнесъл калая, и това по някакъв абсурден начин я зарадва. Но в мига, когато Ф’нор нахлу в стаята, както Водачът на Уейра, така и неговата Стопанка бяха като вкаменени на местата си. В кафявия ездач имаше нещо странно. И докато той бърбореше несвързаното си съобщение, Лесса внезапно разбра каква е разликата. Той беше почернял! Не носеше превръзки и на бузата му нямаше и помен от раната, причинена от Нишките, за която тя се беше грижила тази вечер!

— Ф’лар, не става! Не можеш да бъдеш жив в две времена едновременно! — редеше безизразно Ф’лар. Той се препъна и се подпря на стената, улавяйки се за една скална изпъкналост, за да се задържи прав. Под очите му имаше черни кръгове, добре видими въпреки тена. — Не зная колко дълго можем да издържим още така. Всички сме засегнати. Някои дни е по-добре, други — по-зле.

— Не разбирам.

— Драконите ти са екстра — увери Ф’нор Водача на Уейра с горчив смях. — На тях това не им пречи. Всичко им е наред. Но ездачите им… всички хора от Уейра… сме като сенки, полуживи, като ездачи без дракони, част от нас изгубена завинаги. Освен Килара. — Лицето му беше изкривено от силна неприязън. — Всичко, което желае тя, е да се върне назад и да се види. Боя се, че егоманията на тази жена ще ни унищожи до човек.

Очите му внезапно изгубиха фокус и той силно се олюля. След това клепачите му се разтвориха широко и устата му зяпна.

— Не издържам повече. Вече съм тук. Твърде близо. Прави нещата два пъти по-лоши. Но трябваше да те предупредя. Обещавам ти, Ф’лар, ще стоим, докато издържаме, но това няма да е още много дълго… няма да е достатъчно дълго, но поне опитахме. Поне опитахме!

Преди Ф’лар да успее да се помръдне, кафявият ездач се завъртя и побягна, превит надве, от стаята.

— Но той още не е тръгнал! — зяпна Лесса. — Той дори още не е тръгнал!