Полетът на дракона

Ф’лар изпрати с поглед своя полубрат. Веждите му се бяха присвили от тревогата, която изпитваше.

— Какво може да е станало? — запита Лесса Водача на Уейра. — Още дори не сме казали на Ф’нор. Тъкмо свършвахме с обсъждането на идеята. — Ръката й се вдигна към собствената й буза. — И белегът от Нишката — аз го превързвах тази вечер — го няма. Няма го. Така че сигурно е изминало доста време. — Тя се отпусна на пейката.

— Той обаче се връща. Значи е отишъл, — отбеляза Ф’лар със сух глас. — И въпреки всичко ние вече знаем, че действията не са били особено успешни още преди да ги предприемем. И, знаейки това, ние сме го изпратили десет Оборота назад поради някаква причина. — Ф’лар спря замислено. — Следователно единствената ни възможност е да продължим експеримента.

— Но какво ли може да е не наред?

— Мисля, че зная, и че няма противодействие. — Той седна пред нея. Очите му срещнаха нейните. — Лесса, ти беше много зле, когато се върна от пътуването между времената до Руата онзи пръв път. Сега обаче мисля, че тук има нещо повече от шока да видиш хората на Факс да нападат родното ти Хранилище или да мислиш, че твоето завръщане може да е причината за това бедствие. Мисля, че е свързано с това да бъдеш в две времена едновременно. — Той отново млъкна, опитвайки се да разбере тази изключителна нова идея дори след като вече я беше изказал.

Лесса го изгледа с такова уважение, че той се чу как се разсмива разтревожено.

— Така или иначе, винаги е обезпокоително — продължи той — да мислиш да се върнеш и да видиш себе си като по-млад.

— Сигурно той има предвид точно това, когато говори за Килара — схвана Лесса, — относно нейното предупреждение да се върне назад и да види себе си… като дете. Ох, това проклето момиче! — Лесса беше вбесена от погълнатостта на Килара от себе си. — Проклето, егоистично същество. Тя ще развали всичко.

— Не още — напомни и Ф’лар. — Не забравяй, че въпреки че Ф’нор ни предупреди, че ситуацията в неговото време става непоносима, той не ни каза колко време е успял да престои. Но ти си забелязала, че белегът му е заздравял до положение да не се вижда — следователно може да са минали няколко Оборота. Дори само ако Придит е снесла само едно люпило с достатъчен брой, дори само ако четиридесетте на Рамот са порасли достатъчно, за да могат да се сражават в тридневен срок, ние сме постигнали нещо. Следователно, Стопанко на Уейра — и той забеляза как тя се изпъчи при споменаването на нейната титла — ние трябва да не обръщаме внимание на връщането на Ф’нор. Когато утре летите над Южния континент, изобщо не прави и намек за това! Разбираш ли ме?

Лесса кимна дълбоко, след което леко въздъхна.

— Не зная дали ми е радостно или разочаровано от това, че още преди да отлетим утре разбрах, че Южният континент ще може да поддържа Уейр. Нещо като въодушевление от чудото — каза тя объркано.

— Както и да е, — усмихна се Ф’лар със сардонична усмивка, — дотук сме намерили само част от отговорите на въпроси номер едно и две.

— Само че ще трябва да отговориш на въпрос номер четири веднага! — предложи Лесса. — Решително!

Те и двамата успяха да се опазят от каквито и да било намеци за предварителното му връщане, когато говореха с Ф’нор следващата сутрин. Ф’лар помоли кафявия Кант да изпрати ездача си в леговището на кралицата веднага щом той се събуди, и беше приятно изненадан да види Ф’нор почти на минутата. Дори ако кафявият ездач беше забелязал любопитното очакване в погледа на Лесса, когато тя спря очи на бинтованото му лице, той не го показа. Всъщност, в момента в който Ф’лар описа смелата идея да се проучи Южният континент с цел да се поставят там основите на Уейр десет години назад във времето, Ф’нор мигновено забрави за раните си.

— Ще отида с желание само ако изпратиш Т’бор заедно с Килара. Няма да чакам докато Н’тон и неговия бронзов станат достатъчно големи, за да летят с нея. Т’бор и тя са… — Ф’нор спря насред думата с гримаса по посока на Лесса. — Така де, те са толкова близки като двойка, колкото изобщо е възможно това. Не се оплаквам, че ми се… догажда, но има граници на това, което може да направи човек от лоялност към драконите.

Ф’лар едва успя да прикрие удивлението, което изпита при демонстрацията на нежелание на Ф’нор. Килара изпробваше чара си с всеки ездач, и тъй като Ф’нор не се беше оказал лесен за съблазняване, тя беше решила да успее при него.

— Надявам се, че два бронзови са достатъчно. Придит може да има свои собствени намерения когато дойде време за брачен полет.

— Няма как да се превърне кафяв дракон в бронзов! — възкликна Ф’нор с такова объркване, че Ф’лар повече не можеше да се сдържи.

— О, я стига! — Това прекъсна смеха на Лесса.

— Ама че двойка сте и вие! — изсъска Ф’лар, ставайки прав. — Ако ще тръгваме на юг, Стопанко на Уейра, по-добре да се стягаме. Особено ако е нужно да се даде на този хилещ се маниак шанса да се успокои преди да се съберат сериозните Господари. Отивам да взема провизии от Манора. Е, Лесса? Тръгваш ли с мен?

Приглушавайки смеха си, Лесса грабна кожената си дреха на ездач и го последва. Приключението поне започваше добре.

Носейки кана клах и чаша, Ф’лар се върна в Стаята на Съвета, чудейки се дали да каже на Господарите и на Водачите на гилдии за южната си идея или не. Способността на драконите да летят между различните времена така лесно, както и между различните места, още не беше широко известна. Господарите можеха да не разберат, че тя е била използувана предишния ден, за да бъдат изпреварени Нишките. Ако Ф’лар можеше да се увери по някакъв начин, че проектът му щеше да успее, това щеше да добави оптимистична нотка при срещата.

Нека картите с местата и времената на атаките на Нишките да се виждат добре, за успокояване на Господарите.

Посетителите не го накараха да чака дълго. Нито пък всички от тях можеха да прикрият страха и шока, които бяха изпитали сега, когато Нишките отново се спускаха от Червената Звезда, за да заплашат всичко живо на Перн. Срещата се очертаваше да бъде трудна, призна намусено Ф’лар. За момент изпита желание, което подтисна бързо, да беше отишъл с Ф’нор и Лесса да разучава Южния континент. Вместо това обаче той се наведе с демонстративно прилежание над картите пред него.

Скоро вече се очакваха още само двама, Мерон от Набол (когото той би предпочел да не кани, защото този човек обичаше да създава проблеми) и Литол от Руата. Ф’лар беше изпратил да повикат Литол последен, защото не искаше Лесса да го среща. Тя все още беше прекалено — и според него глупаво — чувствителна на тази тема, защото й се беше наложило да се откаже от правото си над Руатското Хранилище в полза на следсмъртния син на Гема. Литол, като Надзирател на Руата, трябваше да бъде на тази среща. Той беше също така и бивш драконов ездач, и завръщането му в Уейра щеше да бъде достатъчно болезнено и без Лесса да прибавя в чашата своята неприязън. Литол, с изключение на младия Ларад от Телгар, беше най-ценният съюзник на Уейра.

Пристигна С’лел. Една крачка след него вървеше Мерон. Беше бесен от тази покана, личеше си по походката, по погледа и по злобната му поза. Но той беше не по-малко любопитен, отколкото изобретателен. Кимна само на Ларад измежду всички Господари и седна на оставеното свободно за него място вляво от това на Ларад. Поведението на Мерон правеше очевиден факта, че това място беше прекалено близко до мястото на Ф’лар и че би могло да бъде с половин стая по-далече.

Водачът на Уейра прие поздрава на С’лел и му посочи да седне. Ф’лар беше обмислил внимателно как да подреди гостите в Стаята на Съвета, разреждайки ги между бронзови и кафяви ездачи. В иначе голямата пещера вече беше трудно да се придвижи човек, но беше трудно и да се измъкнат мечове, ако настроението се нагорещи.

Внезапно събралите се изшъткаха, и когато Ф’лар погледна към входа, видя как там беше спрял набитият и намусен бивш драконов ездач от Руата. Той бавно и почтително отдаде чест на Водача на Уейра. Ф’лар отвърна на поздрава и забеляза, че тикът на лявата буза на Литол е станал почти непрекъснат.

Очите на Литол, потъмнели от болка и вътрешно неспокойство, обиколиха стаята. Той кимна на ездачите от бившето му крило, на Ларад и на Зург, водача на някогашната му Гилдия на тъкачите. Местейки с труд краката си, той отиде до останалото празно място, промърморвайки привет към седящия отляво Т’сум.

Ф’лар стана.

— Благодаря ви за вашето пристигане, уважаеми Господари и Водачи на Гилдии. Нишките отново се появиха. Първата атака беше посрещната и унищожена във въздуха. Господарю Винсет — загриженият господар на Нерат погледна към него стреснато — изпратили сме патрул в нисък полет над джунглите, за да се увери, че няма заровили се Нишки.

Винсет преглътна нервно. Лицето му потъмня при мисълта какво могат да направят Нишките от тази плодородна, зелена област.

— Ще имаме нужда от твоите най-добри водачи в джунглата, за да помогнат…

— Да помогнат? Но нали казваш… че Нишките са били изгорени още във въздуха?

— Няма смисъл да се пропуска и най-малката вероятност — отговори Ф’лар, внушавайки, че патрулът е само форма на предпазливост вместо необходимостта, която той всъщност беше.

Винсет преглътна, оглеждайки тревожно стаята за признаци на симпатия, но не срещна такива. Всеки знаеше, че скоро ще бъде в неговото положение.

— Патрули ще минат също над Керун и над Иген — Ф’лар погледна първо към Господаря Корман, след това към Господаря Бангер, които кимнаха тежко. — Нека също така да ви успокоя, че в течение на следващите три дни и четири часа няма да има повече атаки. — Ф’лар тупна с ръка по съответната карта. — Нишките ще започнат да падат приблизително тук над Телгар, ще продължат на запад през най-южните части на Кром, които са планински, и след това през Руата и южният край на Набол.

— И откъде си толкова уверен в това?

Ф’лар разпозна подигравателния глас на Мерон от Набол.

— Нишките не падат като засяти от пиян фермер, Господарю Мерон — отговори Ф’лар. — Те падат в точно определен порядък. Атаките траят точно по шест часа. Интервалите между атаките ще намаляват през следващите няколко Оборота с приближаването на Червената Звезда. След това в течение на около четиридесет Оборота, докато Червената Звезда преминава зад и около нас, атаките ще са на четиринадесет часа, прекосявайки континентите по определен начин.

— Ти си мислиш така — изсъска Мерон, и наоколо се чу тихо мърморене в знак на съгласие.

— Така казват Обучаващите Балади — намеси се Ларад твърдо.

Мерон хвърли злобен поглед на господаря на Телгар и продължи:

— Спомням си едно друго от твоите предсказания, че Нишките било трябвало да започнат да падат точно след Слънцестоенето.

— Което и стана — прекъсна го Ф’лар. — Като черен прах над северните Хранилища. Би трябвало да благодарим на щастливата ни звезда за отсрочката, която ни беше дадена, понеже този Оборот имаше необичайно дълга и студена зима.

— Прах? — запита Несел от Кром. — Този прах са били Нишки? — Той беше роднина на Факс и под влиянието на Мерон; възрастен човек, който беше научил няколко урока от кървавите начини на действие на агресивния си сродник, но не беше имал хитростта да подобни или да промени наученото. — Моето Хранилище още се изтупва от него. Опасен ли е?

Ф’лар поклати глава съчувствено.

— От колко време черният прах пада над Хранилището ти? Седмици? Причинил ли е някаква вреда до момента?

Несел смръщи лице.

— Интересуват ме твоите карти, Водачо но Уейра — каза спокойно Ларад. — Ще ни дадат ли те точна справка колко често трябва да очакваме падане на Нишки над нашите Хранилища?

— Да. Също можете да имате предвид, че драконовите ездачи ще пристигат малко преди да започне падането — продължи Ф’лар. Ще са нужни обаче и някои допълнителни мерки от ваша страна, и именно затова свиквам този Съвет.

— Чакай малко — изръмжа Корман от Керун. — Искам едно копие на тези твои красиви карти за своя употреба. Искам да знам какво означават тези ивици и вълнисти линии. Искам…

— Разбира се, ще имаш свои собствени времеви таблици. Смятам да възложа на менестрела Робинтън — Ф’лар кимна с уважение към споменатия водач на Гилдия — да поеме грижата за копирането и да се погрижи всеки да разбира как се определя времето по тях.

Робинтън, висок и костелив мъж с набраздено и сиво като олово лице, се поклони дълбоко. По широките му устни пробяга лека усмивка при вида на пълните с надежда погледи, отправени към него от Господарите на Хранилищата. Неговите умения, подобно на тези на драконовите ездачи, бяха станали напоследък обект на много подигравки и тази нова почит го зарадва. Той имаше набито око за странното, и остро въображение. Положението, в което се беше оказал съмняващият се Перн, беше твърде иронично, за да не докосне вътрешното му чувство за справедливост. Сега той изрази радостта си чрез дълбок поклон и вежлива фраза.

— Наистина всички трябва да следят майстора. — Гласът му беше дълбок, думите — ясно артикулирани, без дори помен от провинциалното им замазване.

Ф’лар, който се готвеше да заговори отново, погледна остро към Робинтън, когато усети двойния смисъл на това едно изречение. Ларад също се извъртя към водача на менестрелите и бързо се изкашля.

— Трябва да имаме наши карти — намеси се той, изпреварвайки Мерон, който беше отворил уста, за да заговори. — Ще са ни нужни драконови ездачи, когато Нишките започнат да падат. Какви са тези допълнителни мерки? И защо са необходими?

Всички погледи отново бяха насочени към Ф’лар.

— Защото имаме само един Уейр там, където някога са летели шест.

— Но се носи слух, че Рамот е излюпила повече от четиридесет нови дракона — обади се някой от дъното на стаята. — И защо продължавате да Търсите още от нашите младежи?

— Четиридесет и един още непорасли дракона — каза Ф’лар. В себе си той се надяваше, че тази южна инициатива все пак ще свърши работа. В гласа на този човек имаше истински страх. — Те растат добре и бързо. Засега, докато Нишките не падат много често и Червената Звезда едва започва Преминаването си, един Уейр ще бъде достатъчен… ако имаме съдействието ви на земята. По традиция — той кимна тактично към Робинтън, официалният изразител на традициите — Хранилищата да отговарят само за жилищата си, които, разбира се, са добре защитени от огнените ями и голия камък. Сега обаче е пролет, и по високите места е оставена да расте спокойно буйна растителност. Посевите цъфтят в напояваните области. Всичко това представлява огромна площ, уязвима за Нишките, която един Уейр засега не е способен да патрулира без да изтощи напълно силите и на драконите, и на ездачите.

При тази спокойна декларация из стаята бързо се понесе изплашено и сърдито мърморене.

— Рамот скоро пак ще лети брачен полет — продължи Ф’лар, сякаш нищо не е чул. — Разбира се, друг път кралиците са започвали да снасят огромни люпила много Обороти преди критичното слънцестоене, а също и повече кралици. За нещастие, Йора беше стара и болна, а Неморт — несговорчива. Така че… — Той беше прекъснат.

— Вие, драконовите ездачи, с вашите големи и нафукани приказки ще докарате гибелта на всички нас!

— Обвинявайте сами себе си! — изгърмя гласът на Робинтън сред пискливите викове. — Разберете го до един. Уважавахте Уейра по-малко, отколкото бихте уважавали леговището на вашия уер-пазач — и дори това е слаба дума! Само че сега крадците са около вас, и вие пищите защото бедното влечуго е пред смърт от недохранване. Ще го набиете, така ли? Когато го затваряхте в дупката му, защото се опитваше да ви предупреди? Да ви накара да се подготвите срещу нашествениците? Всичко това лежи на вашата съвест, не на тази на Уейра и на драконовите ездачи, които с достойнство изпълняваха дълга си да опазят рода на драконите жив в течение на толкова стотици Обороти… въпреки вашите протести. Колко от вас — тонът му беше като кинжал — са били щедри на данък и уважение към драконите? Колко пъти моите менестрели са ми се оплаквали откакто станах водач на моята гилдия, че са ги били затова, че пеят старите песни, което е тяхно задължение? Драги ми Господари и Водачи на Гилдии, вие заслужавате единствено да цвърчите, затворени в каменните си Хранилища, и да оплаквате загиващите си на корен, преди да са цъфнали, посеви!

Той стана.

— „Няма да паднат никакви Нишки. Това е зимна приказка на менестрелите“ — изскърца той, имитирайки безпогрешно Несел. — „Тези драконови ездачи отмъкват реколтата и децата ни“ — продължи той със стегнат, подстрекателен тенор, който приличаше точно на Мероновия. — Но сега истината е горчива като страха на смел мъж и трудна за преглъщане като плодовете на бодил. Заради всичко това, което сте им причинили, заслужавате драконовите ездачи да ви оставят на Нишките да изсмучат костите ви.

— Битра, Лемос и аз — взе думата с вдигната войнствено тъпа брадичка Райд, жилестият Господар на Бенден, — винаги сме изпълнявали дълга си към Уейра.

Робинтън се завъртя към него. Очите му искряха, докато той изгледа продължително говорилия.

— Да, изпълнявали сте го. От всичките големи Хранилища само вие трите сте били лоялни. Но вие, останалите — гласът му се извиси възмутено — аз, като говорител на моята гилдия зная до последната ви костичка вашето мнение по въпроса за драконите. Чух още първия шепот за вашето намерение да се надигнете срещу Уейра. — Той се разсмя хрипливо и посочи с дългия си пръст към Винсет. — Къде щеше да бъдеш ти днес, драги ми Господарю Винсет, ако Уейрът не беше ви отпратил да се влачите обратно, с надеждата, че вашите дами ще ви бъдат върнати? Всички вие — обвиняващият му пръст посочи подред всички Господари, които бяха участвували в споменатото безплодно усилие, — се надигнахте срещу Уейра именно защото „вече… няма… Нишки!“

Той постави юмруци на страните си и огледа събранието. На Ф’лар му се искаше да го поздрави. Не беше трудно да се види защо този човек беше водач на менестрелите, и Ф’лар беше благодарен, че той е на страната на Уейра.

— И сега, в този ключов момент, вие имате невероятното намерение да протестирате срещу мерките, които предлага Уейрът? — От мекия глас на Робинтън сега буквално капеха ирония и учудване. — Слушайте внимателно какво ви казва Водачът на Уейра и му спестете недостойните си зложелателства! — Той изсъска тези думи както баща би се скарал на сгрешило дете. — Ако не ме лъже паметта, — продължи той със спокоен разговорен тон, обръщайки се към Ф’лар, — вие търсехте нашето съдействие, уважаеми Ф’лар? С какво можем да ви помогнем?

Ф’лар се изкашля набързо.

— Ще искам Хранилищата да наблюдават собствените си полета и гори, ако е възможно и по време на атака, но във всички случаи задължително след като Нишките са отминали. Всички Нишки, които може да паднат и да се заровят, трябва да бъдат открити, отбелязани и унищожени. Колкото по-бързо бъдат намерени, толкова по-лесно е да се отървем от тях.

— Нямаме време да копаем ями за огън навсякъде… ще изгубим половината си посевна площ — възкликна Несел.

— Има и други начини, използувани през старите времена, които нашият Главен ковач сигурно ще знае — Ф’лар посочи с уважение към Фандарел, който беше най-точният прототип на ковач, съществувал някога.

Водачът на ковачите беше по-висок с няколко инча от всички останали мъже в Стаята на Съвета. Масивните му рамене и огромните мускулести ръце притискаха най-близките му съседи, въпреки че той внимаваше да не избутва когото и да било. Той се надигна като гигантско дърво, превърнато в човек. Палците му, подобни на животински рогове, бяха пъхнати в широкия колан, който препасваше средата на туловището му. Гласът му, направо нежен, като се имат предвид Оборотите над димящите пещи и наковалните, беше лек и несигурен баритон в сравнение с великолепния изговор на Робинтън.

— Тогава е имало машини, доколкото ни е известно — заговори той със спокоен, замислен тон. — Баща ми, да, именно той ми разказваше за тях като за една от особеностите на нашето умение. В Залата може да има схеми. Може и да няма. Такива неща не се запазват на кожи за дълго. — Той хвърли кос поглед под рунтавите си вежди към водача на кожарите.

— Сега трябва да се грижим за запазването на собствените си кожи — отбеляза Ф’лар, за да изпревари разгарянето на спор между Гилдиите.

Фандарел избоботи нещо гърлено по такъв начин, че Ф’лар не беше сигурен дали звукът беше смеха му или израз на съгласие.

— Ще обмисля това. И другарите ми по гилдия също ще го обмислят — увери Фандарел Водача на Уейра. — Да се изгорят Нишките в земята, без да се навреди на почвата, може да не е лесно. Има, вярно е, разни течности, които изгарят и овъгляват. Ние използуваме киселина, за да гравираме изображения върху остриета и метални орнаменти. В Гилдията я наричаме агенотър. Има също и черната тежка вода, която лежи на повърхността на басейните в Иген и Бол. Тя гори дълго и с много топлина. И ако, както казваш ти, студените зими могат да разтрошават Нишките на прах, може би лед от най-студените северни земи може да замрази и разтроши заровилите се Нишки. Проблемът обаче е да докараме всичко това там, където са паднали Нишките, защото те надали ще ни направят честта да паднат там, където ни се иска на нас… — Той изкриви лице в гримаса.

Ф’лар го погледна изненадан. Разбираше ли този човек какъв хумор съдържат думите му? Не, той говореше с искрена загриженост. Водачът на ковачите се почеса по главата. Грубите му пръсти изтръгваха добре чуващо се стържене от жилавата, втвърдена от топлината коса.

— Хубав проблем. Хубав проблем — замислено отрони той, без да показва особен страх. — Ще помисля над него наистина здравата. — Той седна и масивната скамейка изскърца под тежестта му.

Водачът на Фермерите вдигна ръка, привличайки вниманието.

— Когато станах водач на гилдията си, ми попадна някаква справка за пясъчните червеи от Иген. Те някога са били използувани като защита…

— Никога не съм чувал Иген да е дал каквото и да било полезно освен пясък и горещина — отбеляза саркастично някой.

— Всяка идея е добре дошла — каза остро Ф’лар, опитвайки се да идентифицира нахалника. — Ако обичаш, Водачо на Гилдията, намери тази справка. Господарю Бангер от Иген, намери ми малко такива червеи!

Бангер, удивен от това, че пустинното му Хранилище внезапно придобива важно значение, кимна енергично.

— Докато открием по-ефикасни начини да унищожаваме Нишките, всички жители на Хранилищата трябва да бъдат организирани в наземни групи по време на атака, за да откриват и отбелязват къде са паднали Нишки, и да запалват в дупките огнен камък. Не искам всеки един да пострада, но знаем колко бързо се заравят Нишките надълбоко, и че не бива да бъде оставена да се размножава нито една. Вие ще изгубите повече — той съчувствено отправи жест към Господарите на Хранилищата — отколкото който и да е друг. Пазете не само себе си, защото заровилата се в границите на едно владение Нишка лесно ще порасте през тази граница в съседното владение. Мобилизирайте всеки мъж, жена и дете, както от фермите, така и от работилниците. Направете го веднага.

Стаята на Съвета беше изпълнена с напрежение и изумено разбиране, докато не стана да говори Зург, водачът на Тъкачите.

— И моята гилдия има какво да предложи… иначе не би било честно, след като имаме работа с тъкане всеки един ден от нашия живот… и уважаваме древните методи. — Гласът на Зург беше слаб и сух, и очите му в дълбоките си, набраздени гнезда, непрекъснато прескачаха от едно лице на друго.

— В Руатското Хранилище видях веднъж на една стена… къде ли е тази драперия сега, никой не знае. — Той погледна лукаво към Мерон от Набол, след това към Барген от Високите склонове, който беше се преборил там за титлата на Факс. — Беше стара като рода на драконите и показваше, освен всичко друго, вървящ човек, носещ на гръб някаква странна раница. Той държеше в ръка странен, дълъг колкото меч предмет, от който излизаха езици огън… великолепно втъкани с оранжевочервен цвят, който вече не познаваме… насочени към земята. Над него, разбира се, имаше плътно ято от дракони, повечето бронзови… и този истински драконово бронзов оттенък също сме го забравили… Така че помня това произведение по-скоро с това, което вече сме изгубили, отколкото с това какво изобразяваше то.

— Хвъргачка на огън? — пробоботи ковачът. — Хвъргачка на огън? — повтори той с отслабващ глас. — Хвъргачка на огън, — мърмореше той замислено. Веждите му бяха свити в титанично усилие. — Хвъргачка за какъв огън? Трябва да се обмисли. — Той наведе глава и престана да говори, толкова увлечен от обмислянето си, че престана да се интересува от дискусията.

— Да, добри ми Зург, всяка от професиите е имала много трикове, изгубени през отминалите векове — коментира иронично Ф’лар. Ако искаме да продължим да живеем, това познание трябва да бъде съживено… и то бързо. Особено бих се радвал да открием драперията, за която говори Майстор Зург.

Ф’лар изгледа многозначително тези Господари, които се бяха карали за седемте Хранилища на Факс след смъртта му.

— Тя може да ви компенсира всичко, което губите с лишаването си от нея. Предлагам тя да се появи в Руата. Или в залите на работилниците на Зург или Фандарел. Което е най-удобно.

Дочу се известно шумолене на раздвижени крака, но никой не потвърди, че я притежава.

— След това би могла да бъде върната на сина на Факс, който сега е Господар на Руата. — добави Ф’лар, донякъде удивен от тази си великодушна справедливост.

Литол късо изпръхтя и огледа стаята. Ф’лар предполагаше, че той е удивен, и изпитваше известно съжаление за осиротелия Иаксом, отглеждан от толкова мрачен, макар и честен надзирател.

— Ако ни разрешите, Господарю Водач на Уейра, — намеси се Робинтън, — ние можем всички да спечелим, което се доказва и от вашите карти, ако се поразровим в собствените си Записи. — Той внезапно се усмихна с неочаквано загрижена усмивка. — Забелязвам, че съм позагубил почитта на хората, тъй като ние, Менестрелите, сме позабравили непопулярните балади и сме неглижирали някои от по-дългите Обучаващи Балади и Саги… поради липса на слушатели, а понякога и заради желанието ни да си опазим гърбовете.

Ф’лар приглуши смеха си с кашляне. Този човек беше гений.

— Трябва да видя тази Руатска драперия — избоботи внезапно Фандарел.

— Сигурен съм, че тя много скоро ще бъде в ръцете ти — увери го Ф’лар с повече убеденост, отколкото изпитваше в момента. — Уважаеми Господари, имаме много неща за правене. Сега, след като вече разбирате какво имаме срещу себе си, оставям във вашите ръце като водачи на отделните Хранилища и гилдии да организирате хората си по най-добрия начин. Водачи на Гилдии, насочете най-добрите си умове към решаването на нашите проблеми, прегледайте всички записи, които може да се окажат полезни за делото ни. Господари на Телгар, Кром, Руата и Набол, ще бъда с вас след три дни. Нерат, Керун и Иген, на ваше разположение съм, ако имате нужда от помощ за унищожаването на заровили се Нишки във вашите владения. Докато още имаме тук на разположение водача на Миньорите, кажете му своите нужди. Как е твоята гилдия?

— Радваме се, че търговията ни върви така добре — изкряка водачът на Миньорите.

Едва тогава Ф’лар забеляза как Ф’нор обикаля в сенките на прохода, опитвайки се да привлече погледа му. Кафявият ездач беше ухилен до уши, и отдалече си личеше, че бъка от новини.

Ф’лар се учуди как те са могли да се върнат толкова бързо от Южния континент, след това забеляза, че Ф’нор (отново) е почернял. Кимна леко с глава, подсказвайки на Ф’нор да отиде в спалните помещения и да изчака.

— Господари и Водачи на Гилдии, ще имате по един млад ездач на разположение за пренасяне на съобщения и за транспорт. А сега приятна сутрин.

Той излезе от Стаята на Съвета, претича по прохода нагоре към леговището на кралицата и се мушна между все още люлеещите се завеси, заварвайки Ф’нор да си налива чаша вино.

— Успяхме! — изкрещя Ф’нор, когато Водачът на Уейра влезе. — И не мога да схвана как успя да разбереш, че трябва да изпратиш точно тридесет и двама кандидати! Мислех, че обиждаш нашата благородна Придит. Но за четири дни тя снесе точно тридесет и две яйца. Всичко, което можах да направя, беше да се удържа да не поема насам, докато не се появи и последното яйце.

Ф’лар отвърна със сърдечен поздрав, облекчен от мисълта, че това вървящо на зле предприятие ще донесе поне тази полза. Сега всичко, което трябваше да направи той, беше да определи колко дълго е бил Ф’нор на юг преди неговата спешна визита тази нощ. Защото по усмихнатото и добре загоряло лице на Ф’нор липсваха следи на загриженост или изтощение.

— Няма ли яйце на кралица? — попита с надежда Ф’лар. С тридесет и две при първия експеримент те може би можеха да изпратят назад втора кралица и да пробват отново.

Лицето на Ф’нор се удължи.

— Не, въпреки че бях сигурен, че ще има. Но пък има четиринадесет бронзови. Тук Придит надмина Рамот — добави той гордо.

— Наистина. Как върви иначе Уейрът?

Ф’нор се намръщи, разтърсвайки глава във вътрешно объркване.

— Килара… е, добре, тя е проблем. Постоянно ни създава грижи. Т’бор изкарва с нея трудно, и е толкова чувствителен, че всеки спазва дистанция от него. — Ф’нор се отпусна малко. — Младият Н’тон става отличен водач на ято, и неговият бронзов може да надлети Т’боровия Орт, когато Придит излети на следващия си брачен полет. Не че искам Килара да е с Н’тон… или който и да било.

— Някакви проблеми със снабдяването?

Ф’нор гръмко се изсмя.

— Ако ти не беше толкова настоятелен, че не трябва да контактуваме с теб тук, бихме могли да ви снабдяваме с плодове и пресни зеленчуци, които са по-добри от всичко на север. Ядем, както се полага на драконови ездачи! Ф’лар, трябва да обсъдим идеята там да се построи снабдителен Уейр. След това никога няма да има нужда да се грижим за кервани с десятък и…

— Като му дойде времето. Хайде сега обратно. Знаеш, че тези посещения трябва да са кратки.

— Вярно е — съгласи се Ф’нор. — Е, не е чак толкова зле. Този път ме няма наоколо така или иначе.

— Вярно е, — съгласи се Ф’лар, — но гледай да не се объркаш и да не пристигнеш докато си още тук.

— Хммм? О, да, точно така. Забравих, че времето пълзи за нас и бърза за вас. Добре, няма да се връщам пак докато Придит не снесе второто люпило.

С радостно „довиждане“ Ф’нор излезе от стаята. Ф’лар гледаше след него замислено, докато се връщаше обратно към Стаята на Съвета. Тридесет и два нови дракона, четиринадесет от тях бронзови, изглеждаха немалка печалба. Май рискът си струваше. Или може би той ще нарасне още?

Някой се изкашля нарочно. Ф’лар вдигна поглед. Под арката, която водеше към Стаята на Съвета, стоеше Робинтън.

— Преди да мога да откопирам и да обяснявам на останалите тези карти, Водачо на Уейра, аз самият трябва да ги разбирам напълно. Позволих си да остана след другите.

— Ти си приятен събеседник, Водачо на Менестрелите.

— Защищаваш благородна кауза, Водачо на Уейра. — Очите на Робинтън проблеснаха зловещо. — Молех се в името на Първото Яйце да получа възможност да говоря пред толкова благородна аудитория.

— Чаша вино първо?

— Бенденските лози са обект на завист из цял Перн.

— Ако някой има палат, подходящ за толкова деликатен аромат.

— Той внимателно се отглежда от знаещите.

Ф’лар се чудеше кога човекът ще престане да си играе на думи. Имаше си и други грижи освен изучаването на времевите таблици.

— Спомням си една балада, която бях изоставил, когато станах водач на моята гилдия, тъй като не можеше да бъде обяснена — каза той с израз на благоразумие след като одобрително се наслади на виното. — Песента не е приятна нито като мелодия, нито като думи. Менестрелите развиват известно чувство към това какво ще бъде прието и какво ще бъде отхвърлено… със сила — намръщи се той на спомените си. — Реших, че тази балада е неприятна както на певците, така и на слушателите, и я извадих от употреба. Сега, подобно на онази драперия, тя има нужда да бъде открита отново.

След смъртта му инструментът на С’ган беше окачен на стената на Стаята на Съвета докато не бъде избран нов Менестрел на Уейра. Китарата беше много стара. Дървото й беше изтъняло. Главният менестрел я пое с възхищение, подръпвайки лекичко струните, за да чуе тона им, и повдигна вежди при приятния глас на инструмента.

Той дръпна дисонансен акорд. Ф’лар се учуди дали инструментът се е разстроил или певецът по някаква случайност е закачил погрешна струна. Но Робинтън повтори странния дискорд, след което изпя неправилен тъжен тон, който смущаваше още повече, отколкото първите ноти.

— Казах ти, че песента не е приятна. И се чудя дали не знаеш отговорите на въпросите, които задава тя. Защото аз напоследък много пъти съм се чудил над загадките й.

След това той внезапно премина към певчески тон.

Отекна и последният печален тон.

— Разбира се, ти се досещаш, че песента е била записана за пръв път в нашите анали преди около четиристотин Оборота — каза тихо Робинтън, държейки внимателно китарата. — Червената Звезда току-що е била излязла от Преминаването си. Хората са усетили изключително болезнено внезапното изчезване на населението на пет Уейра и са били много загрижени. О, да, сигурно по това време те са имали обяснение… може би и повече от едно, но никое… нито едно… не е записано. — Робинтън наблегна на паузата.

— И аз не намерих нищо записано — отвърна Ф’лар. — В интерес на истината, имам тук всички Записи, донесени от другите Уейрове… за да мога да съставя точните времеви таблици за атаките. И тези Записи от другите Уейрове просто свършват… — Ф’лар направи отсичащ жест с ръка. — В Записите на Бенден няма никакво споменаване на болести, смърт, огън, бедствия — нито една дума обяснение за внезапното прекъсване на обичайните връзки между Уейровете. Бенденските Записи продължават безгрижно, но само за Бенден. Има някакъв запис, който се отнася за масово изчезване… започването на патрул из цял Перн, не само за непосредствените отговорности на Бенден. И това е всичко.

— Странно — замисли се Робинтън. — След като опасността от Червената Звезда вече е отминала, драконите и ездачите може да са преминали между, за да облекчат натоварването на Хранилищата. Но аз просто не мога да повярвам такова нещо. Записите на нашата Гилдия споменават, че реколтата е била лоша и че е имало няколко природни бедствия… освен Нишките. Мъжете могат да бъдат благородни, и драконовите ездачи най-много от всички, но масово самоубийство? Просто не мога да приема такова обяснение… не и за драконови ездачи.

— Моите благодарности — каза Ф’лар с лека ирония.

— Няма нужда — отвърна Робинтън с благородно кимване.

Ф’лар прихна одобрително.

— Виждам, че сме станали не само твърде закостенели, но и твърде привързани към Уейра.

Робинтън пресуши чашата си и я загледа жално, докато Ф’лар не я напълни отново.

— Е, вашата изолация си имаше някаква цел, вие си знаете каква, и ти се справи великолепно с този бунт на Господарите. Щях да се задуша от смях! — отбеляза Робинтън с широка усмивка. — Да им откраднеш жените за времето, необходимо за дракон да си поеме дъх! — Той отново се изсмя, след което внезапно стана сериозен и погледна Ф’лар право в очите.

— Достатъчно съм свикнал да усещам това, което човек не казва на глас, така че подозирам, че на този Съвет ти недоизказа много неща. Можеш да бъдеш напълно уверен в дискретността ми… и… в моята и на моята нещастна гилдия поддръжка от цяло сърце. Простичко казано, как ние, менестрелите, можем да ти помогнем? — изтръгна той от китарата бодър марш. — Да ускорим пулса на хората с балади за минала слава и успехи? — Мелодията, изтръгваща се изпод мяркащите се пръсти, внезапно се промени на горд, целенасочен ритъм. — Да подготвим техните физически и духовни сили за трудности?

— Ако всички твои менестрели можеха да развълнуват хората като теб, не бих имал никакви грижи, с които още около петстотин дракона да не могат да се справят на минутата.

— О, тогава въпреки смелите ти думи и разграфени карти, ситуацията е — дисонансно издрънчаване на китарата подчерта последните му думи — по-отчаяна, отколкото ти предвидливо не ни съобщи.

— Може би.

— Тези хвъргачки на огън, които си припомни старият Зург и които Фандарел трябва да възстанови… ще повишат ли те шансовете ни?

Ф’лар замислено изгледа проницателния менестрел и бързо взе решение.

— Дори пясъчните червеи от Иген биха ни помогнали, но с въртенето на Перн и приближаването на Червената Звезда атаките ще стават все по-чести, а ние имаме само седемдесет и два нови дракона в добавка към тези, които имахме вчера. Един вече е мъртъв, а няколко няма да могат да летят няколко седмици.

— Седемдесет и два? — прекъсна го остро Робинтън. — Рамот излюпи само четиридесет, и те все още са твърде млади, за да могат да дъвчат огнен камък.

Ф’лар разказа за експедицията на Ф’нор и Лесса, която протичаше в момента. След това разказа за новата поява и предупреждението на Ф’нор, както и за факта, че експериментът е бил частично успешен, с излюпването на тридесет и два нови дракона от първото люпило на Придит. Тук Робинтън отново го прекъсна.

— Как може Ф’нор вече да се е върнал, когато още не си разбрал от него и Лесса, че на Южния континент ще има подходящо за Уейр място?

— Драконите могат да се придвижват между различните времена така, както и между различните места. Те отиват толкова лесно когато трябва, колкото и където трябва.

Очите на Робинтън се разшириха, докато той се справяше с тази изумителна новина.

— Именно така изпреварихме атаката при Нерат вчера сутринта. Върнахме се два часа назад между времената, за да посрещнем Нишките докато те падаха.

— Наистина ли можете да се връщате назад? Колко назад?

— Не зная. Докато я обучавах да лети с Рамот, Лесса неволно се върна към Руатското Хранилище тринадесет Оборота назад, към сутринта, когато хората на Факс я нападнаха от околните височини. Когато тя се върна в настоящето, аз опитах да прескоча между времената около десет Оборота назад. За драконите е много просто да се придвижват между времена и места, но като че ли се отразява много зле на ездачите. Вчера, когато се върнахме от Нерат и трябваше да тръгваме за Керун, имах чувството, че са ме проснали по гръб в Игенската пустиня и са ме оставили да се изсуша до костите. — Ф’лар поклати глава. — Очевидно сме успели да изпратим Килара, Придит и останалите десет Оборота назад, защото Ф’нор вече ми съобщи, че е изкарал там няколко Оборота. Изтощението на хората обаче се засилва непрекъснато. Но дори и седемдесет и два възрастни дракона също ще са от полза.

— Изпрати ездач напред във времето, за да видиш дали ще бъдат достатъчни — предложи Робинтън в желанието си да помогне. — Ще ти спести грижите за известен период.

— Не зная как да стигна във време, което още не е настъпило. Знаеш, че ездачът трябва да даде на дракона си отправна точка. Как можеш да направиш справка за време, което още не е минало?

— Имаш въображение. Представи си го.

— И може би ще изгубя дракон, когато нямам нито един излишен. Не, трябва да продължа… тъй като очевидно съм успял, съдейки по връщанията на Ф’нор… както съм решил да започна. Което ми напомня, че трябва да наредя да си стягат багажа. След това ще разгледаме времевите карти заедно.

Обаче едва преди вечерята, която яде заедно с Водача на Уейра, Водачът на Менестрелите беше сигурен, че разбира свободно картите и че може да започне да ги копира.

Докато Рамот и Кант пренасяха Лесса и Ф’нор нагоре към Звездния камък, те видяха първите от Господарите на Хранилищата и от Водачите на Гилдиите да пристигат на Съвета.

Те бяха решили, че ще стигнат най-лесно до Южния континент отпреди десет Оборота, като първо се върнат десет години назад към Уейра отпреди десет Оборота, който Ф’нор помнеше. След това щяха да се преместят между местата до точка над морето, близо до брега на изоставения Южен континент, толкова близо до него колкото Записите можеха да им дадат отправна точка.

Ф’нор накара Кант да си припомни определен ден преди десет Оборота, а Рамот получи отправната точка от кафявия дракон. Ужасяващият студ на между прекъсна дишането на Лесса, и когато тя видя отново за момент нормалния живот на Уейра, изпита голямо облекчение, преди драконите да ги прехвърлят между местата над развълнуваното море.

Пред тях, преливайки в пурпур в облачния и мрачен ден, се простираше Южният континент. Лесса усещаше как несигурността от прехода във времето се заменя от нова тревога. Рамот се плъзгаше напред с големи удари на крилете си, насочена към далечния бряг. Кант галантно се опитваше да поддържа същата скорост.

Той е само един кафяв дракон, скара се Лесса на златната кралица.

Щом лети с мен, ще трябва да си поразмърда крилете, отвърна Рамот хладно.

Лесса се усмихна, мислейки си тайничко, че Рамот все още е засегната от това, че не й се е разрешавало да лети с другарите от люпилото си. Известен период от време мъжките щяха да имат проблеми с нея.

Те най-напред видяха ято уерови птици и разбраха, че на континента ще трябва да има някаква растителност. Уеровите птици се хранят със зеленина, макар и да могат да изкарат само на случайни личинки и корени, ако е необходимо.

Лесса помоли Кант да предаде въпросите на ездача си. Ако Южният континент е бил изсмукан до гола скала от Нишките, как се е прихванала нова растителност? И откъде идват тези уерови птици?

Някога да си виждала шушулките да се разтварят и семената да биват отнесени от вятъра? Някога да си забелязвала, че уеровите птици отлитат на юг след есенното слънцестоене?

Да, но…

Да, но!

Но самата почва там е била унищожена от Нишките!

За по-малко от четиристотин Оборота дори обгорените планински гребени на нашия континент започват да се раззеленяват напролет, предаде Ф’нор през Кант, така че не е трудно да се предположи, че и Южният континент е могъл да се върне към живот.

Дори със скоростта, наложена от Рамот, беше необходимо време, за да достигнат назъбената брегова линия с нейните заплашителни хълмове, отразяващи сивия сумрак в острите си камъни. Лесса се намръщи вътрешно, но помоли Рамот да се издигнат по-нависоко, за да може да види над скалните гребени. От тази височина всичко изглеждаше сиво и пусто.

Внезапно слънцето проби облачния слой и сивото се разтвори в плътно зелени и кафяви наситени цветове, живото зелено на буйна тропическа гора и кафявото на могъщи стволове на дървета и лози. Триумфалният вик на Лесса, урато на Ф’нор и пиринчените гласове на драконите се сляха в едно. Уеровите птици, изплашени от необичайния звук, се надигнаха с крясъци за опасност от гнездата си.

Оттатък брега земята се издигаше в джунгли и тревисти плата, подобни на среден Бол. Въпреки че търсиха цяла сутрин, те не успяха да намерят подходящи скали, където да бъде подслонен новият Уейр. Лесса се чудеше дали това е спомогнало за неуспеха на начинанието.

Обезкуражени, те кацнаха на една висока площадка близо до малко езеро. Времето беше топло, но не подтискащо горещо, и докато Ф’нор и Лесса обядваха, двата дракона се плискаха освежаващо във водата.

Лесса се чувствуваше зле и хлябът и месото не й се струваха особено апетитни. Тя забеляза, че и Ф’нор е неспокоен и постоянно хвърля тайно погледи около езерото и към границата на джунглата.

— Какво всъщност очакваме? Уеровите птици не стрелят, и дивите уерове никога не биха се приближили до дракон. Докато дойде Червената Звезда има още десет години, така че не може да има каквито и да било Нишки.

Ф’нор сви рамене, правейки физиономия като на овца, докато подхвърляше недояденото парче хляб обратно в кутията за храна.

— Сигурно просто мястото ни се струва твърде празно — предположи той, оглеждайки се наоколо. Забеляза узрял плод, увиснал от лунноцветна лоза.

— Ето това там ми изглежда познато и годно за ядене, и надали ще има вкус на пълна с прах уста.

Той се покатери тромаво и откъсна оранжевочервения плод.

— Мирише чудесно, прилича на зрял, изглежда зрял — декларира той и ловко разряза плода. Усмихнато подаде първото парче на Лесса, отрязвайки друго за себе си. След това го вдигна предизвикателно.

— Нека хапнем и умрем заедно!

Единственото, което тя можеше да направи, беше да се разсмее и да му върне поздрава. Те отхапаха от сочното месо на плода едновременно. От ъгълчетата на устата й покапа сладък сок, и Лесса бързо облиза устните си, за да улови и последната капка от великолепната течност.

— Ще умрем щастливи… или поне аз — извика Ф’нор, отрязвайки още от плода.

И двамата получиха известна доза сигурност от експеримента, и събраха сили да продължат да обсъждат дискомфорта си.

— Мисля, — предположи Ф’нор, — че това се дължи на липсата на върхове и пещери и на спокойната красота на това място, на увереността, че тук няма други хора или животни, освен нас.

Лесса кимна в знак на съгласие.

— Рамот, Кант, ще се разтревожите ли, ако нямате Уейр?

Не винаги сме живели в пещери, отговори Рамот някак си високомерно, докато се плискаше в езерото. Вълните достигаха нагоре по брега почти до мястото, където Лесса и Ф’нор бяха седнали върху съборен дънер. Слънцето тук е топло и приятно, водата освежава. Бих се радвала да съм тук, но не ми е писано да дойда.

— Не е в настроение — прошепна Лесса на Ф’нор. — Остави ги тогава на Придит, скъпа! — успокояващо се обърна тя към златната кралица. — Ти си и Уейрът, и всичко!

Рамот се гмурна под водата, изпускайки пяна вместо отговор.

Кант потвърди, че той изобщо няма нищо против да живее без Уейр. Сухата земя би била по-топла от камъка за спане, след като се вдлъбне достатъчно под формата на тялото му. Не, той не би се оплакал от липсата на пещера, докато има какво да яде.

— Ще трябва да докараме животни — обмисляше Ф’нор. — Достатъчно, за да се гледа стабилно стадо. Разбира се, и уеровите птици тук са огромни. Между другото, мисля, че това плато няма изходи. Няма да има нужда да ограждаме животните, въпреки че ще е по-добре да проверя. Иначе това плато с езерце и достатъчно свободно място за Хранилища изглежда идеално. Просто излез навън и си откъсни закуската от дървото.

— Може би ще е добре да изберем тези, които не са израснали в Хранилищата — добави Лесса. — Те няма да се чувствуват толкова зле далеч от защитните хълмове и сигурността на камъка. — Тя кратко се изсмя. — Робиня съм на навиците си в по-голяма степен, отколкото предполагах. Всичките тези открити места, пусти и тихи, ми изглеждат… непристойни. — Тя деликатно сви рамене, оглеждайки широката открита равнина зад езерото.

— Плодовити и красиви — поправи я Ф’нор, подскачайки, за да събере повече от оранжевочервените плодове. — Това ми се струва необикновено вкусно. Не мога да си спомня каквото и да било толкова сладко и сочно от Нерат, но въпреки това това е същият вид.

— Безспорно по-добро от това, което получава Уейрът. Подозирам, че Нерат заделя първо за себе си и най-накрая за Уейра.

И двамата започнаха да се тъпчат лакомо.

По-нататъшният оглед показа, че платото е изолирано и че е достатъчно, за да изхрани огромно стадо от животни за храна на драконите. То свършваше с остър пад от няколко драконови височини над плътната джунгла от едната страна и с надвиснал над морето бряг от другата. Дърветата щяха да осигурят материал за жилища на населението на Уейра. Рамот и Кант упорито настояваха, че драконите ще бъдат напълно доволни и от плътния покров на джунглата. Тъй като тази част от континента беше подобна по климат на Горен Нерат, нямаше да има нито убийствени горещини, нито неприятни студове.

Ако обаче Лесса се радваше, че си тръгва, то на Ф’нор му се искаше да остане още.

— Можем да се върнем през времето и пространството обратно, — настоя накрая Лесса, — така че да бъдем в Уейра за късния следобяд. Господарите сигурно ще са си тръгнали дотогава.

Ф’нор се съгласи, и Лесса се подготви за прехода между. Та се чудеше защо преходът между към друго време я тревожеше повече, отколкото към друго място, а нямаше какъвто и да било ефект върху драконите. Рамот, усещайки депресията на Лесса, измърка окуражаващо.

Дългата-предълга нощ на страховития студ на между места и времена внезапно завърши в слънчевата светлина над Уейра.

Някак си изненадана, Лесса видя как вързопи и торби се търкалят пред Долните Пещери, докато драконовите ездачи наблюдават товаренето на животните им.

— Какво става? — възкликна Ф’нор.

— О, просто Ф’лар предвиждаше успех — увери го Лесса бойко.

Мнемет, който наблюдаваше суматохата от скалната площадка пред леговището на кралицата, изпрати на пътешествениците поздрави и съобщението, че Ф’лар иска те да отидат при него веднага, щом се върнат.

Намериха го прегърбен, както обикновено, над някои от най-старите и най-трудни за разчитане Записи, които беше донесъл в Стаята на Записите.

— Е? — запита той, приветствувайки ги с широка усмивка.

— Зелен, цъфтящ и годен за живот — съобщи Лесса, наблюдавайки го съсредоточено. Той знаеше и още нещо. Е, тя се надяваше той да внимава какво говори. Ф’нор не беше глупак, а това предварително познание беше опасно.

— Именно това се надявах толкова много да чуя — продължи спокойно Ф’лар. — Разкажете ми подробностите за това какво сте видели и открили. Добре ще е да се запълнят празните места по картата.

Лесса остави Ф’нор да разкаже повечето неща. Ф’лар го слушаше с искрено внимание, водейки си бележки.

— Започнахме да подготвяме нещата тук и да предупреждаваме ездачите, че ще дойдат с теб, за в случай, че експедицията излезе успешна — каза той, когато Ф’нор привърши с отчета. — Помни, имаме само три дни в това време, за които да започнем мисията ви десет Оборота назад. Ние нямаме нито една излишна минута. И трябва да имаме много повече възрастни дракони, готови да летят над Телгар след три дни. Така че въпреки че за вас ще са изминали десет Оборота, тук ще са изтекли само три дена. Лесса, идеята ти, че израслите във фермите ще понесат по-добре нещата изглежда добра. За щастие, сегашното ни Търсене за кандидати за ездачи на драконите, които Придит ще излюпи, ще бъде главно сред фермите и работилниците. Тук нямаме проблеми. И повечето от тридесет и двамата са малко над десетгодишни.

— Тридесет и двама? — възкликна Ф’нор. — Трябва да имаме поне петдесет. Дракончетата трябва да имат някакъв избор, дори ако кандидатите свикнат с яйцата преди излюпването им.

Ф’лар сви рамене безразлично.

— Изпрати обратно за повече. Ти ще имаш време, не го забравяй. — Той изхъмка, сякаш смяташе да добави нещо, но се беше отказал от него.

Ф’нор нямаше време да продължи обсъждането с Водача на Уейра, тъй като Ф’лар мигновено изстреля серия допълнителни инструкции.

Ф’нор трябваше да вземе ездачите от своето ято, за да помогне в тренирането на младите ездачи. Щяха да вземат също четиридесетте млади дракона от първото люпило на Рамот, Килара с нейната кралица Придит и Т’бор с неговия бронзов Пиант. Младият бронзов дракон на Н’тон може би също щеше да бъде готов да лети в брачен полет, когато Придит станеше готова, така че младата кралица щеше да има поне двама бронзови на разположение.

— Ами ако бяхме намерили континента опустошен? — запита Ф’нор, все още удивен от увереността на Ф’лар. — Какво щяхме да правим тогава?

— О, щяхме да ги изпратим назад например във Високите склонове — отговори твърде бодро Ф’лар, но бързо продължи. — Би трябвало да изпратя и още бронзови, но имам нужда от всекиго тук за търсенето на паднали Нишки над Керун и Нерат. Вече са намерили няколко паднали в Нерат. Предадоха ми, че Винсет е на ръба на инфаркта от страх.

Лесса отправи кратък коментар към споменатия Господар на Хранилище.

— Какво стана тази сутрин на срещата? — запита Ф’нор, припомняйки си я.

— Няма никакво значение. Тази вечер ще трябва да започнеш прехвърлянето между, Ф’нор.

Лесса изгледа Водача на Уейра внимателно и продължително и реши, че ще трябва да разбере точно какво е станало много скоро.

— Би ли ми нахвърлила няколко отправни точки, Лесса? — запита Ф’лар.

В очите му имаше ясна молба, когато й подаваше чистата кожа и стилото. Той не искаше тя да задава каквито и да било въпроси, които биха предупредили Ф’нор. Тя въздъхна и взе инструмента за рисуване.

Тя рисуваше бързо, Ф’нор също добави един-два детайла, и скоро пред тях вече лежеше прилична карта на платото, което бяха избрали. След това внезапно очите й изгубиха фокус и тя усети световъртеж.

— Лесса? — Ф’лар се наведе над нея.

— Всичко се… движи… върти се… — Тя рухна заднешком в ръцете му.

Ф’лар надигна лекото й тяло на ръце и размени разтревожени погледи със своя полубрат.

— Как се чувствуваш? — запита Водачът на Уейра Ф’нор.

— Уморен, но нищо повече от това — увери го кафявият ездач, докато викаше по сервизния проход да дойде Манора и да изпратят горещ клах. Без съмнение той имаше нужда от това.

Ф’лар постави Стопанката на Уейра на леглото и я зави внимателно.

— Това не ми харесва — мърмореше той, спомняйки си бързо какво му беше споменал Ф’нор за проблемите с Килара, които той просто нямаше как да знае как ще свършат. Защо при Лесса нещата трябваше да напредват толкова бързо?

— Скачането през времето кара човек да се чувствува… — Ф’нор спря за момент, търсейки точните думи — Не напълно… цял. Ти отиде между времената да се сражаваш при Нерат вчера…

— Сражавах се, но нито ти, нито Лесса сте се сражавали когато и да било днес — напомни му Ф’лар. — Сигурно има някакво вътрешно… умствено… душевно потрисане просто от преминаването между времената. Виж, Ф’нор, бих искал само ти да идваш обратно, след като веднъж вече стигнете до Южния Уейр. Ще го заповядам и ще накарам Рамот да забрани на драконите. По този начин никой ездач няма да си науми да се връща обратно дори ако му се прииска. Тук има някакъв фактор, който може да е по-сериозен, отколкото предполагаме. Нека да не поемаме ненужни рискове.

— Съгласен съм.

— И една друга подробност, Ф’нор. Подбирай внимателно кога точно ще се връщаш, за да ме видиш. Не бива да прескачаш между в което и да било време, когато ти си тук. Не мога дори да си представя какво би станало, ако се сблъскаш със себе си по прохода, и не искам да те загубя.

В рядък за него израз на чувства, Ф’нор здраво стисна рамото на своя полубрат.

— Помни, Ф’нор. Бях тук цяла сутрин и ти не си се връщал обратно от първото пътешествие чак до средата на следобеда. И помни също че ние имаме само три дни. Вие имате десет Оборота.

Ф’нор излезе, пропускайки Манора да влезе в стаята.

Жената не можа да открие каквато и да била очевидна причина за състоянието на Лесса, и те накрая решиха, че може би се дължи просто на преумората: вчерашното изтощение, когато Лесса трябваше да предава съобщенията между драконите и ездачите, последвано от огромния скок между времената днес.

Когато Ф’лар излезе, за да пожелае на пътешествениците на юг приятен път, Лесса спеше нормален сън. Лицето й беше бледо, но дишаше спокойно.

Ф’лар накара Мнемет да предаде на Рамот забраната, която той искаше кралицата да запечати във всички дракони, отиващи на пътешествието. Рамот се подчини, но предаде като забележка на бронзовия дракон, който пък я предаде на Ф’лар, че всички отиват на какви ли не приключения, докато тя, кралицата на Уейра, трябва да си седи у дома.

Едва натоварените дракони изчезнаха един по един от небето над Звездния камък, и младият ездач, придаден към Нератското Хранилище като вестоносец пристигна в Уейра. Лицето му беше побеляло от страх.

— Водачо на Уейра, намерени са много нови заровили се Нишки, и не могат да бъдат изгорени само с огън. Господарят Винсет ви чака.

Ф’лар можеше много добре да си представи какво прави Винсет в момента.

— Седни и вечеряй, момчето ми, преди да тръгнеш обратно. Ей сега тръгвам.

Докато вървеше към спалнята, той чу как Рамот издава дълбок гърлен звук. Беше се излегнала да си почива.

Лесса все още спеше. Едната й длан беше свита под бузата, тъмната й коса висеше от ръба на леглото. Тя изглеждаше деликатна като дете и много скъпа за него. Ф’лар се усмихна вътрешно. Значи тя ревнуваше от вчерашните намерения на Килара. Той беше приятно поласкан. Лесса никога нямаше да научи от него, че Килара, въпреки откритата си красота и чувствена натура не го привличаше и на една десета колкото непредсказуемата, мрачна и деликатна Лесса. Дори упоритото й твърдоглавие и острият и зъл хумор добавяха вкус на връзката им. С нежност, която никога не би показал, ако тя беше будна, Ф’лар се наведе и я целуна по устните. Тя се размърда и се усмихна, въздишайки леко насън.

Връщайки се с нежелание към задълженията си, Ф’лар я остави така. Докато преминаваше покрай кралицата, Рамот надигна голямата си клинообразна глава. Многофасетните й очи ярко фосфоресцираха, докато тя оглеждаше Водача на Уейра.

— Мнемет, предай, ако обичаш, на Рамот да влезе във връзка с дракончето в работилницата на Фандарел. Бих искал Водачът на ковачите да дойде с мен в Нерат. Искам да видя какво може да направи неговият агенотър на Нишките.

Рамот кимна, когато бронзовият дракон й предаде съобщението.

Направено е, и зеленият дракон идва веднага щом смогне, съобщи Мнемет на ездача си. Това разговаряне е по-лесно да се прави когато Лесса е будна, измърмори той.

Ф’лар се съгласи безпрекословно. Вчера, по време на битката, това беше голямо предимство, и се очертаваше да бъде все по-полезно.

Може би щеше да бъде по-добре ако тя се беше опитала да говори през времето с Ф’нор… но не, Ф’нор се връщаше обратно.

Ф’лар влезе в Стаята на Съвета, все още не губещ надежда, че някъде из неразчитаемите части на старите Записи ще бъде скрито това, от което той толкова отчаяно се нуждаеше. Тази игра трябваше да има някакъв изход. Ако не южната им идея, то нещо друго. Но все нещо!

Не само телосложението, но и самообладанието на Фандарел беше желязно. Той гледаше с пълно спокойствие оголеното кълбо Нишки, които се гърчеха и преплитаха отвратително.

— Стотици и хиляди само в това заравяне — редеше Господарят Винсет от Нерат с истеричен тон и размахваше хаотично ръце към плантацията от млади дървета, в която беше открита Нишката. — Тези фиданки продължават да изсъхват, докато вие стоите и гледате. Направете нещо! Още колко млади дървета ще погинат само на това поле? Още колко Нишки са се изплъзнали от драконовия огън вчера? Къде е драконът, за да ги изгори? Защо само стоите и гледате?

Ф’лар и Фандарел не му обръщаха никакво внимание. И двамата бяха и удивени, и отвратени от първата си гледка на подземния стадий на древния им враг. Въпреки паническите проклятия на Винсет, това беше единствената Нишка на този склон. Ф’лар не смееше да си представи колко ли още са се изплъзнали вчера на драконите и са достигнали до топлата и плодородна почва на Нерат. Ако бяха имали достатъчно време, за да поставят наблюдатели, които да следят падането на моталата Нишки… Разбира се, те можеха да поправят тази грешка при Телгар, Кром и Руата след три дни. Но това не беше достатъчно. Не беше достатъчно.

Фандарел направи жест към двамата ковачи, които го съпровождаха. Те носеха странно съоръжение: голям метален цилиндър, към който беше прикрепена тръбичка с разширение накрая. На другия край на цилиндъра имаше друга къса тръбичка, свързана с къс цилиндър с бутало в него. Единият ковач работеше енергично с буталото, докато другият, борейки се с треперенето на ръцете, насочи края с разширението към заровилата се Нишка. След като помпиерът кимна, другият завъртя малка ръчка на разширението, насочвайки го внимателно към Нишката, надалеч от себе си. От разширения край пръснаха капчици и заваляха в дупката. В момента, в който те докоснаха Нишките, от тях се заиздига пара. След малко от бледите гърчещи се влакна беше останала само черна димяща маса. Фандарел отпрати ковачите и още дълго стоя над изкопа. Накрая избоботи нещо и намери една дълга пръчка, с която разбута и надигна остатъците. Нито една Нишка не мърдаше.

— Хъм, — изръмжа той с очевидно задоволство. — Надали обаче можем да си позволим да разкопаваме всяка една заровила се. Имам нужда от друга.

Заедно с непрекъснато мънкащия и размахващ ръце Винсет те бяха съпроводени от водачите в джунглата до друга, неразбутана заровила се Нишка на брега на джунглата. Нишките се бяха заровили в земята до огромно дърво, което вече се накланяше.

Фандарел направи с пръчката си малка дупка в разровената земя и махна на ковачите си. Помпиерът енергично се зае със своята задача, а пръскачът нагласи тръбичката и я пъхна в дупката. Фандарел даде знак да започват и преброи бавно до десет, преди да им каже да престанат. От мъничката дупка струеше дим.

След като изчака малко, Фандарел нареди на хората от джунглата да копаят, като ги предупреди да внимават да не се доближават до агенотерната течност. Когато Нишките бяха открити, киселината беше вече свършила работата си, оставяйки само напълно овъглена маса от влакна.

Фандарел изкриви лице и се почеса по главата в знак на неудовлетвореност.

— И така отнема твърде много време. По-добре да се хващат, докато са още на повърхността — пробоботи водачът на ковачите.

— По-добре да се уловят още във въздуха — дърдореше Господарят Винсет. — И какво ще направи цялата тази гадост на младите ми градини? Какво ще остави от тях?

Фандарел се завъртя, сякаш забелязваше изплашения Винсет за пръв път.

— Дребосъко, това, с което пръскате дърветата си напролет, е разреден агенотер. Вярно е, че това поле ще бъде изгорено в течение на няколко години, но поне не е пълно с Нишки. Щеше да бъде по-добре, ако можехме да разпръснем киселината високо във въздуха. Тогава тя щеше да падне долу и да се разреди до безвредност — и да помогне за опрашването по отличен начин. — Той се замисли, почесвайки се със скърцане по главата. — Младите дракони биха могли да вдигнат пръскачите във въздуха… Хммм… Една възможност, но апаратът все още е твърде обемист. — Той обърна гръб на изненадания Господар на Хранилището и запита Ф’лар дали драперията се е намерила.

— Още не мога да открия как да накарам тръбата да изхвърля пламък. Сглобих този механизъм от това, което правим за фермерите-овощари.

— Все още очаквам новости за нея — отвърна Ф’лар, — но този твой спрей е ефективен. Заровилите се Нишки са мъртви.

— И пясъчните червеи са ефективни, но не са напълно ефикасни — избоботи неудовлетвореният Фандарел. Той внезапно махна на помощниците си и се отдалечи в настъпващата тъмнина към драконите.

В Уейра очакваше завръщането им Робинтън. Външното му спокойствие едва прикриваше вътрешното въодушевление. Той дипломатично се поинтересува от работата на Фандарел. Ковачът изръмжа и сви рамене.

— Цялата ми гилдия работи.

— Водачът на Ковачите е твърде скромен — намеси се Ф’лар. — Той вече направи гениално устройство, което пръска агенотер върху заровилите се Нишки и ги превръща в овъглена маса.

— Не е ефикасно. Харесва ми идеята за хвъргачката на огън — каза ковачът. Очите на безизразното му лице блещукаха. — Хвъргачка на огън — повтори той с отвлечен поглед. След това разтърси глава така, че вратът му запука.

— Тръгвам. — кимна той кратко на менестрела и на Водача на Уейра и ги остави сами.

— Харесва ми ангажираността на този човек с идеята — отбеляза Робинтън. Въпреки учудването му от ексцентричното поведение на ковача, в гласа му се усещаше ясна нотка на уважение. — Трябва да хвана чираците си да стъкмят една достойна Сага за Ковача. Разбирам, че южният ти замисъл — продължи той, обръщайки се към Ф’лар, — е бил тържествено открит.

Ф’лар кимна без особен ентусиазъм.

— Нараснали ли са съмненията ти?

— Пътуването между времената се заплаща — потвърди Ф’лар, поглеждайки с тревога към спалнята.

— Болна ли е Стопанката на Уейра?

— Спи, но днешното пътешествие я изтощи. Нужен ни е друг, по-малко опасен отговор! — стовари Ф’лар юмрук върху длан.

— Имам наум нещо, което надали е истинският отговор — продължи Робинтън оживено, — но вероятно е друга част от мозайката. Намерих един запис. Преди четиристотин Оборота тогавашният Главен менестрел е бил повикан във Форт Уейр малко след като Червената Звезда се е отдръпнала от Перн във вечерното небе.

— Запис? И какво означава той?

— Ами атаките на Нишките току-що са били привършили, и Водачът на Менестрелите е бил повикан една късна вечер във Форт Уейр. Необичайна покана. Обаче, — Робинтън подчерта различието, като насочи дългия си пръст с мазол на върха към Ф’лар, — по-нататък липсват каквито и да било споменавания за тази визита. А трябва да е имало, защото такива повиквания винаги имат определен смисъл. Всички такива срещи биват записвани, но за тази няма каквото и да било обяснение. Записът е бил прибран от Водача на менестрелите няколко седмици по-късно, и не е останало каквото и да било споменаване, че той е напускал жилището си. А след около десет месеца Песента на Въпроса е била прибавена към задължителните Обучаващи Балади.

— Смяташ, че тези две събития са свързани с изоставянето на петте Уейра ли?

— Да, но не мога да обясня защо. Просто имам чувството, че тези събития — посещението, изчезванията, Песента на Въпроса — са свързани.

Ф’лар напълни чашите на двамата.

— Аз също проверявах Записите, търсейки някакви указания. — Той сви рамене. — Всичко трябва да е било нормално чак до момента, в който те са изчезнали. Има записи за пристигнали кервани с десятък, за разпределяни запаси, списъци на ранени дракони и на ездачи, връщащи се към патрулиране. И след това записите внезапно прекъсват напълно, остава да действува само Бенденския Уейр.

— И защо е бил избран точно този Уейр от шестте? — настоя Робинтън. — Островът Иста би бил по-добър избор, ако трябваше да се остави само един Уейр. Бенден, който е толкова на север, трудно би изкарал четиристотин Оборота.

— Бенден е високо и изолиран. Може би болест, която е поразила останалите, но е била спряна преди да достигне до Бенден?

— Без никакво обяснение или споменаване? Не може всички ездачи, дракони и хора от Уейра да са паднали мъртви в един миг и дори да не са останали разлагащи се под слънцето трупове.

— Тогава нека се запитаме защо е бил повикан менестрелът? Дали не е бил инструктиран да създаде Обучаваща Балада, която да разказва за това изчезване?

— Добре де, — изхъмка Робинтън, — тя определено не е била предназначена да ни успокои, не и с тази мелодия, ако, разбира се, това изобщо може да бъде наречено мелодия, а аз не мога да го нарека така, нито пък отговаря на въпросите ни! Напротив, тя поставя нови.

— За да им отговорим ли? — предложи меко Ф’лар.

— Аха. — Очите на Робинтън блестяха. — На които ние трябва да отговорим, тъй като това е трудна за забравяне песен. Което значи, че тя е била предназначена да бъде запомнена. Въпросите са важни, Ф’лар!

— Кои въпроси са важни — запита Лесса, която беше влязла тихичко.

И двамата мъже скочиха на крака. Ф’лар с необичайна грижливост подаде стол на Лесса и й наля чаша вино.

— Не съм тръгнала да се разпадам на части — каза тя саркастично, почти обидена от излишъка на вежливост. След това се усмихна на Ф’лар, за да му даде възможност да усети жилото на думите й. — Поспах малко и сега се чувствувам много по-добре. Какво обсъждахте вие двамата толкова оживено?

Ф’лар бързо описа какво обсъждат с Водача на Менестрелите. Когато спомена Песента на Въпроса, Лесса се намръщи.

— И аз не мога да я забравя лесно. Което, както са ми казвали, — тя направи гримаса, припомняйки си омразните уроци на Р’гул, — означава, че тя е важна. Но защо? Та тя само задава въпроси.

След това тя внезапно примига и очите й се разшириха от изумление.

— Изчезнали някъде… напред! — изкрещя тя и подскочи. — Това е то! Всички Уейрове са отишли… напред. Но кога?

Ф’лар се обърна към нея, забравил дар слово.

— Те са пристигнали напред в нашето време! Пет Уейра пълни с дракони! — повтори тя с изумен глас.

— Не, това е невъзможно — противопостави се Ф’лар.

— Защо? — запита въодушевеният Робинтън. — Нима това не разрешава проблема, с който сме се сблъскали сега? Нуждата от бойни дракони? Не обяснява ли това защо те са тръгнали толкова внезапно, без да оставят каквото и да било обяснение освен Песента на Въпроса?

Ф’лар бутна назад тежкия кичур коса, който висеше пред очите му.

— Това би обяснило действията им, когато са тръгвали, — потвърди той, — тъй като не е бивало да оставят каквито и да било следи, показващи къде са отишли, иначе това би провалило целия замисъл. Точно както аз не можех да кажа на Ф’нор, че зная, че южният Уейр ще има проблеми. Но как те са стигнали където — или когато са дошли? Това е истинският проблем — как може да се дадат на дракон сигурни отправни точки във време, което още не е настъпило.

— Някой оттук трябва да се върне назад, за да им даде правилните отправни точки — отвърна Лесса с напълно спокоен глас.

— Ти си луда, Лесса — изкрещя Ф’лар. На лицето му беше изписана тревога. — Знаеш какво стана с теб днес. Как можеш изобщо да мислиш да се върнеш в някога, което не можеш дори да си представиш? Към време отпреди четиристотин Оборота? Връщането само десет Оборота назад те остави зашеметена и почти болна.

— Няма ли да си струва? — запита го тя. Погледът й беше мрачен. — Не го ли заслужава Перн?

Ф’лар я сграбчи за раменете и я разтърси. Очите му бяха побелели от страх.

— Дори и Перн не си струва да изгубим теб, или Рамот. Лесса, Лесса, да не си посмяла да не ми се подчиниш! — Гласът му заглъхна до напрегнат, леден шепот, треперещ от гняв.

— О, може да има и начини за решаване на този проблем, които за момента да са извън нашите възможности, Стопанко на Уейра — находчиво се намеси Робинтън. — Кой знае какво ще ни донесе утре? Това определено не е нещо, което човек може да направи, без предварително да го обмисли до най-малките подробности.

Лесса не се опита да се измъкне от здравата като клещи хватка на Ф’лар за раменете й, докато хвърляше поглед към Робинтън.

— Вино? — предложи водачът на менестрелите, наливайки чаша и за нея. Подмолното му действие разчупи вцепенението на Ф’лар и Лесса.

— Рамот не се страхува да опита — каза Лесса. Устните й бяха свити в решителна линия.

Ф’лар хвърли бесен поглед към златната кралица, която наблюдаваше хората. Шията й беше извита почти до раменната става на голямото й крило.

— Рамот е млада — изръмжа Ф’лар и след това улови едновременно с Лесса сухото подмятане на Мнемет.

Тя отметна глава назад и звънът на смеха й отекна в сводестата зала.

— И аз изпитвам остра нужда от добра шега — отбеляза Робинтън настойчиво.

— Мнемет каза на Ф’лар, че той не е бил млад и пак не се е боял да опита. Това било просто една по-дълга стъпка — обясни Лесса, бършейки сълзи от очите си.

Ф’лар погледна намусено към прохода, на края на който Мнемет стоеше на станалия му като дом скален ръб.

Идва натоварен дракон, предупреди бронзовият дракон всички в Уейра. Младият Б’рант носи Литол на кафявия Фант.

— И той ли ще донесе нови лоши новини? — запита Лесса тъжно.

— За Литол е достатъчно тежко да язди чужд дракон или изобщо да идва тук, Лесса от Руата. Не усилвай страданията му нито на косъм с детинщините си — каза остро Ф’лар.

Лесса наведе очи, бясна, че Ф’лар й говори по такъв начин в присъствието на Робинтън.

Литол прекрачи в леговището на кралицата, носейки единия край на голям навит парцал. Младият Б’рант се препъваше под тежестта на другия, изпотен от усилието. Литол се поклони с уважение пред Рамот и подкани с жест младия кафяв ездач да му помогне да размотаят товара си. Когато огромната драперия беше развита, Ф’лар разбра защо майстор Зург беше я запомнил. Цветовете, въпреки че бяха древни, оставаха свежи и ярки. Изобразеното обаче беше дори още по-интересно.

— Мнемет, изпрати да повикат Фандарел. Ето го моделът, от който той се нуждае за неговата хвъргачка на огън — каза Ф’лар.

— Тази драперия е от Руата — извика възмутено Лесса. — Спомням си я от детството ми. Висеше в Голямата Зала, и беше най-ценената собственост на моя Род. Къде е била? — Очите й хвърляха искри.

— Уважаема леди, сега тя е върната където трябва да бъде — отвърна Литол флегматично, избягвайки погледа й. — Работа на истински майстор — продължи той, докосвайки тежката тъкан така, сякаш беше свещена. — Такива цветове, такива втъкавания. Отишъл е поне един живот време, за да се нагласи станът, и всички сили на гилдията, за да бъде довършена тя, или аз не разбирам нищо от истинското майсторство.

Ф’лар тръгна покрай ръба на огромния гоблен. Искаше му се той да беше окачен на стената, за да може да покаже правилната перспектива на героичната сцена. Горната половина на драперията беше доминирана от летяща формация от три ята дракони. Те изригваха пламък, пикирайки към сиви падащи валма Нишки в блестящото небе. Небе с точно това безупречно есенно синьо, което не може да се види при по-топло време, реши Ф’лар. Тревата върху ниските части на хълмовете беше изобразена пожълтяла от мразовитите нощи. Могъщите скали подсказваха, че пейзажът е от Руата. Затова ли драперията беше висяла в Голямата зала на Руата? В долната част се виждаха хора, напуснали защитата на Хранилището, изрязано в склона. Те носеха на гръб странните цилиндри, за които говореше Зург. Тръбите в техните ръце изригваха брилянтни езици пламък на дълги струи, насочени към гърчещите се Нишки, които се опитваха да се заровят в почвата.

Лесса възкликна изненадано и тръгна направо по драперията, вглеждайки се във втъканите очертания на Хранилището, в отворената широко масивна врата. Детайлите на бронзовите й орнаменти бяха старателно изобразени с фини конци.

— Струва ми се, че това е изображението на вратата на Руатското Хранилище — отбеляза Ф’лар.

— Тя е… и не е тя — отвърна Лесса с озадачен глас.

Литол хвърли поглед първо към нея, след това към втъканата врата.

— Вярно е. Не е тя и е тя, и аз излязох от тази врата преди по-малко от час. — Той се вгледа внимателно във вратата пред стъпалата му.

— Така или иначе, ето ги изображенията, които Фандарел искаше да види — каза Ф’лар с облекчение, докато гледаше хвъргачките на огън.

Ф’лар не можеше да разбере предварително дали ковачът ще може да направи работещ модел по това изображение навреме, за да им помогне след три дни. Но ако Фандарел не можеше, то никой не можеше.

Водачът на Ковачите се отнасяше направо светотатствено към драперията. Той легна върху нея и зарови нос в канавата, докато раглеждаше детайлите. След това избоботи, изхъмка и замърмори, седнал с кръстосани крака, за да я откопира едно към едно.

— Правено е било. Може да се направи. Трябва да се направи — мърмореше тихо той.

Лесса поръча клах, хляб и месо, когато разбра от младия Б’рант, че нито той, нито Литол са яли каквото и да било. Тя сервира на всички мъже по иронично-подигравателен начин. Ф’лар си отдъхна от мисълта за грижата за Литол. Лесса настоя дори пред Фандарел, дребничка фигура пред чудовищния мъж, да се махне от драперията и да хапне и пийне, преди да се заеме отново с мърморенето и чертаенето.

Фандарел накрая реши, че е направил достатъчно скици, и се оттегли, за да бъде превозен отново до работилницата си.

— Няма смисъл да го питаме кога ще се върне. Твърде дълбоко е замислен, за да ни чуе — коментира Ф’лар развеселено.

— Ако нямате нищо против, аз също ще помоля да ме извините — усмихна се грациозно Лесса към четиримата останали около масата. — Уважаеми Надзирателю Литол, младият Б’рант сигурно скоро също ще трябва да бъде извинен. Той е наполовина заспал.

— Ни най-малко не съм, Стопанко на Уейра — увери я бързо Б’рант и старателно изобрази бодрост.

Лесса почти се разсмя, докато вървеше към помещението за спане. Ф’лар се загледа замислено след нея.

— Нямам много вяра на Стопанката на Уейра, когато тя използува този особено послушен тон — каза той бавно.

— Така или иначе, всички трябва да си тръгваме — предложи Робинтън, ставайки от масата.

— Рамот е млада, но не е толкова глупава — промърмори Ф’лар, след като останалите си тръгнаха.

Рамот спеше, без да обръща внимание на загрижеността му. Той се опита да потърси увереност от Мнемет, но без резултат. Бронзовият дракон дремеше на своята площадка.

— Просто искам да видя тази драперия обратно на стената в Руата — настоя Лесса пред Ф’лар на следващия ден. — Искам тя да отиде където й е мястото.

Те бяха отишли да видят ранените, и вече имаха един аргумент срещу това Ф’лар да изпрати Н’тон заедно с останалите от южната експедиция. Лесса искаше той да се опита да язди чужд дракон. Ф’лар предпочиташе той да се научи да води свое ято на юг, имайки на разположение достатъчно Обороти, за да възмъжее. Той беше напомнил на Лесса с надеждата, че това може да намали желанието й да се върне четиристотин Оборота назад, за завръщанията на Ф’нор, и беше наблегнал твърдо на проблемите, които тя вече беше изпитала.

Тя се беше замислила дълбоко, въпреки че не беше казала нищо.

По тази причина когато Фандарел съобщи, че вече е готов да покаже на Ф’лар новия механизъм, Водачът на Уейра сметна за достатъчно безопасно да разреши на Лесса триумфа от връщането на откраднатата драперия в Руата. Тя отиде да приготви гоблена да бъде навит и прикрепен към гърба на Рамот.

Той наблюдаваше как Рамот се издигна със силни махове на широките си криле нагоре към Звездния камък преди да се прехвърли през между към Руата. Едва тогава на площадката се появи Р’гул, съобщавайки, че огромен керван с огнен камък навлиза в Тунела. Имаше и други неща за вършене, така че вече наближи обяд преди той да може да отиде и да види грубата и все още недостатъчно ефективна огнехвъргачка на Фандарел… огънят излизаше от отвора на тръбата без каквото и да било налягане. Вече беше късен следобед, когато той отново се върна в Уейра.

Р’гул мрачно съобщи, че Ф’нор го е търсил, и то два пъти.

— Два пъти?

— Два пъти, както казах. Не искаше да остави съобщенията за теб на мен. — Р’гул определено беше обиден от отказа на Ф’лар.

Когато Лесса не пристигна и за вечеря, Ф’лар изпрати ездач до Руата да провери дали тя наистина е донесла драперията. Тя била разръшкала и подгонила цялото Хранилище, докато гобленът не бил окачен както трябва. След това в продължение на няколко часа седяла и го гледала, измервайки от време на време дължината му с крачки.

След това те излетели с Рамот в небето над Голямата кула и изчезнали. Литол беше предположил, както и всеки друг в Руата, че тя се е върнала в Бенденския Уейр.

— Мнемет — повика го Ф’лар, когато вестителят беше свършил съобщението, — къде са те сега?

Отговорът на Мнемет се забави доста.

Не мога да ги чуя, каза той накрая. Мисловният му глас беше толкова мек и изпълнен със загриженост, колкото това изобщо бе възможно за дракон.

Ф’лар стисна масата с ръце, гледайки към празното леговище на кралицата. Вътре в себе си, през беса, той отлично разбираше къде е отишла Лесса.

Под тях беше Голямата кула на Руата. Лесса наклони Рамот малко наляво, игнорирайки острите коментари на кралицата. Знаеше, че тя също е въодушевена.

Точно така, скъпа, това е точно ъгълът, от който драперията показва вратата на Хранилището. Само че когато са я тъкали, никой не е строил извити прагове и не е довършвал вратата. Нямало ги е и Кулата, вътрешния двор, проходът. Тя потупа учудващо меката кожа на извитата шия, опитвайки се да скрие собственото си напрежение, нервност и безпокойство пред това, което се готвеше да опита.

Тя си каза, че има много съображения в полза на това тя да действува по този начин. Началната фраза на баладата, „Изчезнали някъде напред“ определено намекваше за между времената. И драперията й даваше необходимата отправна точка за скока между различните „когато“. Ох, колко беше благодарна тя на тъкача, който беше изтъкал тази врата. Трябваше да си спомни да му каже колко добре се е справил. Надяваше се да бъде способна да го направи. Достатъчно мислене по въпроса. Разбира се, че щеше да бъде способна да го направи. Та не бяха ли изчезнали Уейровете? Знаейки, че са отишли напред във времето, знаейки как да се върне обратно и да ги доведе, очевидно тя щеше да успее да се върне и да ги води. Беше много просто, и само тя и Рамот можеха да го направят. Защото го бяха направили вече.

Тя отново се разсмя нервно и пое няколко дълбоки, треперещи вдишвания.

— Всичко е наред, моя златна любов — мърмореше тя. — Имаш отправната точка. Знаеш къде искам да отида. Вземи ме между, Рамот, между четиристотин Оборота.

Студът беше страховит, още по-пронизващ, отколкото тя си беше представяла. И въпреки това той не беше физически студ. Това беше осъзнаването на отсъствието на всичко. Няма светлина. Няма звук. Няма допир. Докато те планираха все по-дълго и по-дълго в това нищо, Лесса беше залята от пълна паника, която заплашваше да завладее разума й. Тя знаеше, че седи на шията на Рамот, но не можеше да усети голямото животно под бедрата си, под дланите си. Тя се опита несъзнателно да извика и отвори уста… нищо… никакъв звук в ушите й. Дори не усещаше дланите, които знаеше, че е вдигнала към бузите си.

Тук съм, чу тя Рамот да казва в ума й. Заедно сме. И това успокояване беше всичко, което я пазеше от загуба на разума през тази ужасяваща безкрайност от непреминаващо, безвременно нищо.

Някой беше запазил достатъчно здрав разум, за да повика Робинтън. Водачът на менестрелите намери Ф’лар седнал на масата със смъртнобледо лице и очи, втренчени в празното леговище. Влизането и спокойният глас на менестрела измъкнаха Ф’лар от шокираното състояние. Той отпрати останалите с прибързано махване на ръка.

— Няма я вече. Тя се е опитала да се върне четиристотин Оборота назад — каза Ф’лар с напрегнат, твърд глас.

Главният менестрел се отпусна на стола срещу Водача на Уейра.

— Тя отнесе драперията в Руата — продължи Ф’лар със същия задавен глас. — Казах й за връщанията на Ф’нор. Казах й колко опасно е това. Тя не спори особено дълго, и помислих, че пътуването между времената може да я е изплашило, ако изобщо нещо може да изплаши Лесса. — Той удари масата с безчувствен юмрук. — Трябваше да я заподозра. Когато мисли, че е права, тя не спира да обмисли и обсъди нещата. Тя просто действува!

— Но тя не е глупава — напомни му бавно Робинтън. — Никога не би прескачала между времена без да има отправна точка. Би ли го направила?

— „Изчезнали някъде напред“ — това е единствената отправна точка, която имаме!

— Изчакай един момент — предупреди го Робинтън и щракна с пръсти. — Предишната нощ, когато тя разглеждаше драперията, беше особено заинтересувана от вратата на Хранилището. Спомняш ли си, обсъждаше я с Литол.

Ф’лар вече беше на средата на пътя навън.

— Идвай, човече, трябва да стигнем до Руата.

Литол запали всички светилници в Хранилището, за да могат Ф’лар и Робинтън да разгледат драперията добре.

— Тя прекара целия следобяд просто да я гледа — каза Надзирателят, клатейки глава. — Сигурни ли сте, че е опитала този невероятен скок?

— Трябва да го е направила. Мнемет не може да чуе нито намек за нея или Рамот откъдето и да е. А казва, че улавя ехо от Кант, който е на много Обороти оттук, и на Южния континент. — Ф’лар закрачи отстрани до драперията. — Какво може да има в тази врата, Литол? Мисли, човече!

— Почти същата е както сега, само дето прагът не е извит и ги няма вътрешния двор и Кулата…

— Това е то. В името на Първото Яйце, колко просто е всичко. Зург казваше, че тази драперия е стара. Лесса трябва да е решила, че е на четиристотин Оборота, и да я е използувала като отправна точка, за да прескочи между времената.

— Ами тогава тя е там и е в безопасност — извика Робинтън, отпускайки се с облекчение на един стол.

— О, не, певецо. Това не е толкова просто — измърмори Ф’лар и Робинтън улови подтиснатия му поглед и отчаянието, отразено на лицето на Литол.

— Каква е работата?

— Между няма нищо — каза Ф’лар с мъртъв глас. — За да пропътуваш между две места е нужно толкова време, колкото за човек да се изкашля три пъти. За да пропътуваш между четиристотин Оборота… — Гласът му заглъхна.

В болящите я уши се появиха гласове, първо като бучене, после затихнаха, изгубвайки напълно звук. Тя потрепери, когато въртящо гадене я завъртя заедно с леглото, което тя усещаше под себе си, все по-бързо и по-бързо. Тя се улови за страните на леглото, главата й беше пронизана от болка, излъчваща се като че ли точно от центъра на черепа й. Тя запищя както от непоносимата болка, така и от ужасяващата, въртяща, премятаща, падаща липса на твърда опора. И въпреки всичко някаква плашеща необходимост я караше да се опитва да изкара някак си съобщението, което беше дошла да предаде. Понякога усещаше как Рамот се опитва да я достигне в този огромен поглъщащ мрак, който я обвиваше. Тя се опитваше да се улови за ума на Рамот, надявайки се, че златната кралица ще я изведе навън от това мъчително нищо. След това се отпускаше, изтощена, за да бъде откъсната отново от безсъзнанието от отчаяната нужда да предаде нещо.

Най-сетне тя усети мека, гладка длан върху ръката си, след това топла и с остър вкус течност в устата си. Тя я прекара около езика си, и течността потъна в разраненото й гърло. Последва пристъп на кашлица, който я остави отслабнала и жадно поемаща си въздух. След това се опита да отвори очите си. Изображенията пред тях не се кривеха и въртяха.

— Кои… сте… вие? — успя да изхърка тя.

— О, моя скъпа Лесса…

— Така ли се казвам? — запита тя объркано.

— Така ни предаде твоята Рамот — й беше казано. — Аз съм Мардра от Форт Уейр.

— Ох, Ф’лар така ще ми се сърди — оплака се Лесса, докато паметта й се връщаше като лавина. — Той ще ме разтърсва и разтърсва. Той винаги ме разтърсва, когато не му се подчинявам. Но бях права. Бях права. Мардра?… Ох, това… отвратително… нищо. — Тя усети, че потъва в сън, без да може да му устои. За щастие, леглото под нея вече не се люлееше.

Стаята, слабо осветена от настенни светилници, и приличаше, и не приличаше на собствената й стая в Бенденския Уейр. Лесса лежеше неподвижно, опитвайки се да определи в какво е разликата. О, да, стените на стаята бяха много гладки. Беше и по-голяма, с висок и сводест таван. Когато очите й привикнаха към слабата светлина и тя можа да различи детайлите по обзавеждането, забеляза, че то е по-фино изработено.

— О, значи вече сте се събудили, мистериозна леди — каза някакъв мъж. През разтворената завеса от външната пещера навлизаше светлина. Лесса по-скоро усети, отколкото видя присъствието и на други хора оттатък завесата.

Под ръката на мъжа премина една жена и се приближи до леглото.

— Помня те. Ти се Мардра — каза изненадано Лесса.

— Точно така, а това е Т’тон, Водач на Форт Уейр.

Т’тон поставяше още светилници в прикаченото на стената кошче, поглеждайки през рамо към Лесса дали светлината не й е неприятна.

— Рамот! — възкликна Лесса, сядайки в леглото, разбрала чак сега, че умът, който беше докоснала в леговището, не беше този на Рамот.

— Ох, тази Рамот! — разсмя се Мардра, развеселена, но и леко объркана. — Ще изяде всичко в Уейра до троха. Дори на моята Лорант се наложи да повика на помощ другите кралици, за да може да я удържи.

— Щръкнала е на Звездните камъни, като че ли са лично нейни, и непрекъснато пищи — добави Т’тон не толкова приятелски. След това внезапно наклони глава на една страна. — Ха. Спряла е.

— Можете да дойдете, нали? — избърбори Лесса.

— Да дойдем? Къде да дойдем, скъпа? — запита объркано Мардра. — Ти непрекъснато бълнуваше за нашето „идване“, за приближаващи се Нишки, за Червена Звезда, застанала в отвора на Скалата на Окото, и… скъпа, не разбираш ли, че вече два месеца откакто Преминаването завърши?

— Не, не, тепърва започва. Затова се върнах назад, между времената…

— Назад? Между времената? — възкликна Т’тон, като се приближи до леглото и се вгледа внимателно в Лесса.

— Може ли да пийна малко клах? Знам, че не говоря много смислено, и че не съм напълно будна. Но не съм нито луда, нито все още болна, и това е доста сложно нещо.

— Да, наистина — отбеляза Т’тон с измамно спокойствие. Но повика през сервизния отвор да изпратят клах, и придърпа един стол до леглото й, сядайки до нея.

— Разбира се, че не си луда — успокои я Мардра, хвърляйки поглед към другаря си по Уейр. — Щеше ли иначе да язди кралица?

Т’тон трябваше да се съгласи с това. Лесса изчака клахът да дойде. Когато той пристигна, тя отпи благодарно от стимулиращата й топлина.

След това пое дълбоко въздух и започна да говори. Разказа им за Дългия Интервал между опасните преминавания на Червената Звезда, за това как самотният Уейр беше изгубил авторитета и името си, как Йора беше западнала и изгубила контрол върху нейната кралица Неморт, така че когато Червената Звезда се приближи, нямаше внезапно нарастване на люпилата. Как тя беше Впечатала Рамот и беше станала Стопанка на Бенденския Уейр. Как Ф’лар беше надхитрил разбунтувалите се Господари на Хранилищата на следващия ден след първия брачен полет на Рамот и беше установил твърд контрол над Уейра и Перн, за да ги подготви за Нишките, които знаеше, че идват. Тя разказваше на все по-притихналите си слушатели за първите си опити да лети с Рамот и как беше се върнала, без да иска, назад във времето в деня, когато Факс беше нападнал Руатското Хранилище.

— Нападнал… Хранилището на моя род? — извика поразената Мардра.

— Руата е дала на Уейровете много известни Стопанки — каза Лесса с лека усмивка, при вида на която Т’тон избухна в смях.

— Без съмнение тя е от Руата — увери той Мардра.

Тя им разказа за ситуацията, в която се бяха оказали драконовите ездачи, недостатъчно на брой, за да се справят с атаките на Нишките. За Песента на Въпроса и за голямата драперия.

— Каква драперия? — извика Мардра, вдигнала стреснато ръце към бузите си. — Опиши ми я!

И когато Лесса го направи, тя видя най-сетне доверие върху лицата им.

— Моят баща наскоро е поръчал драперия с точно такава сцена. Каза ми за това на другия ден, защото последната битка с Нишките се е водила над Руата. — Невярваща на себе си, Мардра се обърна към Т’тон, който вече не изглеждаше весел. — Тя трябва наистина да е направила каквото казва. Как иначе би могла да знае за драперията?

— Можеш също да попиташ твоята кралица, а и моята — предложи Лесса.

— Вече ти вярваме напълно, скъпа — каза Мардра искрено, — но това е напълно невероятно пътешествие.

— Надали бих го направила отново — каза Лесса, — след като вече знам какво представлява.

— Да, този шок прави прескачането напред между времената доста сериозен проблем, ако на твоя Ф’лар му е нужна ефективна бойна сила — отбеляза Т’тон.

— Ще дойдете ли? Нали ще дойдете?

— Определено има голяма вероятност да дойдем — каза сериозно Т’тон, и внезапно лицето му се разтвори в леко крива усмивка. — Казваш, че сме напуснали Уейровете — изоставили сме ги на практика, и не сме оставили каквото и да било обяснение. Отишли сме някъде… всъщност някога, тъй като сега все още сме тук…

Те всички внезапно млъкнаха, тъй като едновременно се досетиха за една и съща възможност. Уейровете бяха оставени празни, но Лесса нямаше как да докаже, че пет от тях са се появили отново в нейното време.

— Трябва да има начин. Трябва да има начин. — мърмореше замислено Лесса. — И нямаме време за губене. Нито минута!

Т’тон избоботи в пристъп на смях:

— На този край на историята има напълно достатъчно време, скъпа.

След това те я оставиха да си почива, по-загрижени и от самата нея за това, че беше лежала болна няколко седмици, бълнувайки в писъци, че пада и че не вижда, не чува, не усеща нищо. Казаха й, че Рамот също е страдала от страховитото нищо на продължителния престой между, появявайки се над Руата като бледожълта сянка на предишната златиста кралица.

Господарят на Руатското Хранилище, бащата на Мардра, беше изумен и объркан от появата на ездач в безсъзнание и на побледняла кралица в каменния му двор. Естествено, и за щастие, той беше повикал на помощ дъщеря си от Форт Уейр. Лесса и Рамот бяха транспортирани до Уейра, и Господарят на Руата беше запазил мълчание по въпроса.

Когато Лесса се почувствува достатъчно силна, Т’тон свика Съвета на Водачите на Уейрове. Колкото и странно да беше, нямаше нито един против това да се тръгне… ако можеше да се реши проблемът на времевия шок и да се намерят отправни точки по пътя. Лесса бързо разбра защо драконовите ездачи са толкова нетърпеливи да потеглят на път. Повечето от тях бяха родени по време на атаките на Нишките. Вече бяха изминали почти четири месеца скучни всекидневни патрули и им беше доскучало от монотонността. Тренировъчните Игри бяха блед заместител на истинските битки, в които всички те бяха участвували. Хранилищата, които до скоро не можеха да намерят начин да изкажат пълното си уважение към драконовите ездачи, започваха да проявяват равнодушие към тях. Водачите на Уейрове виждаха, че такива инциденти зачестяват с изчезването на страха, предизвикан от Нишките. Това беше морално разложение, пагубно като убийствена болест в Уейра и Хранилищата. Алтернативата, която предлагаше молбата на Лесса, беше по-добра, отколкото бавното западане в собственото им време.

В Бенден само Водачът на Уейра беше известен за тези събирания. Понеже Бенден беше единственият Уейр във времето на Лесса, той трябваше да остане неинформиран и недокоснат, докато не дойде нейното време. Нито пък можеше да се спомене каквото и да било за присъствието на Лесса, тъй като и то беше неизвестно в нейното време.

Тя настоя те да повикат Водача на Менестрелите, тъй като в нейните Записи пишеше, че е бил повикан. Но когато той я помоли да му каже Песента на Въпроса, тя се усмихна и отказа.

— Ще я напишеш, или наследникът ти ще я напише, когато Уейровете бъдат намерени изоставени — каза му тя. — Тя трябва да е твое дело, не мое повторение.

— Трудна задача е да знаеш, че трябва да напишеш песен, която да даде след четиристотин Оборота ценни познания.

— Бъди само уверен — предупреди го тя, — че това е Обучаваща Балада. Тя не бива да бъде забравяна, защото поставя въпроси, на които аз ще трябва да отговоря.

И когато той започна да се подсмива, тя разбра, че вече му е дала идея.

Обсъжданията как да се стигне толкова далече без да има сензорна депривация ставаха все по-нагорещени. Имаше повече конструктивни, но и непрактични идеи как да се намерят отправни точки из този път. Петте Уейра не бяха ходили напред във времето, и Лесса с единствения си гигантски скок назад не беше спирала, за да подбере такива точки.

— Казваш, че скок между десет Оборота не причинява особени проблеми? — запита Т’тон Лесса на една от срещите, на които се събираха Водачите на Уейрове и Главният менестрел, за да обсъждат този преход.

— Никакви. Той отнема… ами около два пъти повече време, отколкото обикновен скок между места.

— Но прескачането на четиристотин Оборота ти причини неприятности. Хмммм. Може би прескоци от по двадесет-двадесет и пет Оборота ще бъдат достатъчно безопасни.

Това предложение срещна добър прием, докато не взе думата предпазливият водач на Иста, Д’рам:

— Не съм Хранилищен плъх, но тук има една възможност, която не сме обмислили. Откъде можем да знаем, че сме направили този скок? Прескачането между е въпрос и на късмет. Често се случва някой да изчезне. А и Лесса пристигна тук едва жива.

— Добра бележка, Д’рам, — съгласи се оживено Т’тон, — но смятам, че имаме достатъчно доказателства, че сме — отишли сме — ще отидем — напред. Всички белези съвпадат с това. Самото оставане на Уейровете празни я е изпратило назад, за да ни моли за помощ…

— Съгласен съм, съгласен съм — прекъсна го Д’рам сериозно. — Имам предвид, че не сме сигурни дали сме достигнали времето на Лесса. Това още не е станало. Откъде да знаем, че ще стане?

Т’тон не беше единственият, който се мъчеше да открие отговор на този въпрос. Внезапно той стовари ръце с дланите надолу върху масата.

— В името на Яйцето, или ще умрем бавно, без да направим нищо, или ще умрем бързо, опитвайки се да успеем. Вече имам впечатления от спокойния живот, който трябва да водят драконовите ездачи, след като отмине Червената Звезда, чак докато не отидем между на стари години. Признавам си, че почти съжалявам, че Червената Звезда се отдалечава от нас във вечерното небе. Предлагам да сграбчим риска с две ръце и да го разтърсим, докато не успеем или не се провалим. Ние сме драконови ездачи, нали? Създадени, за да се борим с Нишките. Нека тръгваме на бой… след четиристотин Оборота!

Вкамененото лице на Лесса се отпусна. Тя разбираше, че е възможна и хрумналата на Д’рам мисъл, и това беше събудило в сърцето й горчив страх. Да рискува себе си беше нейна си работа, но да рискува тези стотици хора и ездачи, и жителите на Уейра, които щяха да последват ездачите?

Отекналите думи на Т’тон приключиха завинаги дискусията по този въпрос.

— А аз мисля — проряза виковете на съгласие въодушевеният глас на Главния менестрел — че знам кои ще бъдат отправните точки. — На лицето му блестеше усмивка на изненада и радост. — Двадесет или двадесет хиляди Оборота, имате водач! И Т’тон го назова. Когато Червената Звезда се отдалечава в небето…

По-късно, когато те пресметнаха орбитата на Червената Звезда, те разбраха колко лесно е това решение, и се посмяха над факта, че древният им враг сега ще бъде техен водач.

На върха на Форт Уейр, както и на всички Уейрове, имаше големи камъни. Те бяха така поставени, че по определено време на годината маркираха приближаването и отдръпването на Червената Звезда, докато тя се движеше по неправилния си двеста Оборота дълъг курс около тяхното слънце. Чрез консултиране със Записите, които освен всичко друго съдържаха и разположенията на Червената Звезда, не беше трудно да се планират скокове между от по двадесет и пет Оборота за всеки Уейр. Беше решено, че живеещите във всеки Уейр ще прескачат между в собствения си Уейр, тъй като без съмнение щеше да има инциденти, ако почти хиляда и осемстотин натоварени животни се насочеха към една и съща точка.

Всеки миг вече се струваше на Лесса твърде дълъг и твърде далечен от собственото й време. Тя беше прекарала един месец далеч от Ф’лар и той й липсваше повече, отколкото тя беше смятала за възможно. Беше загрижена и дали Рамот няма да излети на брачен полет без Мнемет. В интерес на истината, тук имаше достатъчно бронзови дракони и бронзови ездачи, готови да участвуват в него, но Лесса не се интересуваше от тях.

Т’тон и Мардра запълваха времето й с безбройни подробности по организирането на отпътуването, така че в Уейровете да не останат никакви данни за него, освен драперията и Песента на Въпроса.

И един ден Лесса нареди на Рамот да се издигне в небето с облекчение, близо до сълзи, за да заеме мястото си до Звездния Камък на Форт Уейр, близо до Т’тон и Мардра. В петте Уейра ятата бяха подредени в големи формации, готови да тръгнат на път през времето.

И когато всеки един Водач на Уейра рапортува на Лесса, че всички са готови, и че отправните точки, определени от движението на Червената Звезда, чакат в представата им, именно тази пратеничка от бъдещето подаде командата за прескачане между.

Вече бяха направили единадесет скока между. Бронзовите дракони на Водачите на Уейрове разговаряха с Лесса всеки път, когато спираха за кратко между скоковете. От над хиляда и осемстотинте дракона само четири не бяха пристигнали, и това бяха стари животни. Всичките пет Уейра се съгласиха да спрат за бързо хапване и горещ клах преди последния скок, който щеше да бъде само дванадесет Оборота.

— По-лесно е да се прескочат двадесет и пет оборота, отколкото дванадесет — коментира Т’тон, когато Мардра сервира клаха. Той хвърли поглед към Червената Звезда, техният проблясващ през изгрева, верен водач. — Тя не променя позицията си толкова много. Разчитам на теб, Лесса, да ни дадеш допълнителни отправни точки.

— Искам да ни върна в Руата преди Ф’лар да открие какво съм направила. — Тя потрепера, когато погледна нагоре към Червената Звезда, и бързо отпи от горещото питие. — Виждала съм Звездата такава точно веднъж… не, два пъти… преди, в Руата. — Тя спря поглед върху Т’тон. Гърлото й се сви, когато си припомни онази сутрин: денят, когато тя беше решила, че Червената Звезда е заплаха за нея, три дни след което Факс и Ф’лар се бяха появили в Руатското Хранилище, Факс беше умрял от ножа на Ф’лар, и тя беше отишла в Бенденския Уейр. Внезапно й се зави свят и тя се усети слаба и странно неспокойна. Не беше изпитвала подобно нещо, когато спираха между останалите скокове.

— Добре ли си, Лесса? — попита загрижено Мардра. — Побеляла си. Трепериш. — Тя обхвана с ръка Лесса и погледна загрижено към Т’тон.

— Преди дванадесет Оборота бях в Руата — промърмори Лесса, улавяйки се за ръката на Мардра. — Бях в Руата два пъти. Да тръгваме бързо. Твърде много пъти съм тази сутрин. Трябва да се върна обратно. Трябва да се върна обратно при Ф’лар. Той ще бъде толкова сърдит.

Истеричната нотка в гласа й стресна както Мардра, така и Т’тон. Последният веднага заповяда огньовете да бъдат изгасени, всички да се качват на драконите и да се готвят за последния скок напред.

Размътеният ум на Лесса предаде отправните точки на драконите на другите Водачи на Уейрове: Руата във вечерен полумрак, Голямата кула, вътрешния двор, пролетния въздух…

Седнали от двете му страни, Литол и Робинтън накараха Ф’лар да яде, наливайки го умишлено с вино. Някъде вътре в себе си Ф’лар знаеше, че той трябва да продължи, но усилието беше смазващо, и вече нямаше желание. Това, че те все още имаха Придит и Килара, за да продължат драконовия род, не беше успокоение. И той все още се бавеше да изпрати някого да повика Ф’нор, неспособен да посрещне признанието, което това означаваше. С изпращането за Придит и Килара той потвърждаваше факта, че Рамот и Лесса вече няма да се върнат.

Лесса, Лесса, крещеше той наум непрекъснато, проклинайки я в един момент за безсмисленото й, неразумно поведение, обичайки я в следващия за това, че беше се опитала да осъществи толкова невероятно начинание.

— Казах, Ф’лар, че в момента се нуждаеш от сън повече, отколкото от вино — проникна гласът на Робинтън през пелената, която го обгръщаше.

Ф’лар погледна към него с объркан израз на лицето. След това разбра, че се опитва да вдигне каната за вино, която Робинтън здраво държеше притисната към масата.

— Какво казваш?

— Ела. Ще ти правя компания в Бенден. Всъщност, нищо не би могло да ме убеди да те изоставя в момента. Човече, ти остаря с години в течение на часове.

— Не е ли естествено? — изкрещя Ф’лар, ставайки на крака. Безсилният му гняв беше готов да се излее върху най-близката цел, в случая Робинтън.

Очите на менестрела бяха пълни със състрадание, когато той улови здраво ръцете на Ф’лар.

— Човече, дори Водачът на менестрелите не може да намери думи, с които да изрази симпатията и уважението, които изпитва към теб. Но ти трябва да спиш. Трябва да изкараш утре, а в други ден трябва да се биеш. Драконовите ездачи трябва да имат водач… — Гласът му пресекна. — Утре трябва да изпратиш да повикат Ф’нор… и Придит.

Ф’нор се завъртя на ток и закрачи към омразната врата на Голямата зала на Руата.

Език мой, воля дай на радостта,

За драконите ти разнасяй песента.

Пред тях се издигаше Голямата кула на Руата. Високите стени на Външния двор ясно се виждаха в помръкващата светлина.

Сирената запищя с пълна сила, едва чута през оглушителния грохот при появяването на драконите, подредени в пълен боен ред, ято след ято, навсякъде из долината.

Вратата на Хранилището се отвори и ивица светлина се простря върху дворния паваж.

Лесса нареди на Рамот да се спусне близо до кулата и скочи от шията й, тичайки с всички сили да посрещне хората, които се изсипаха от отворената врата. Тя забеляза набитата фигура на Литол. Високо над главата му беше вдигнат фенер. Тя толкова се зарадва, че го вижда, че напълно забрави неприязънта, която изпитваше към Надзирателя.

— Прехвърли последния скок с два дни, Лесса — извика той, когато се приближи достатъчно, за да може да бъде чут през шума на кацащите дракони.

— Прехвърлих? Как съм могла? — наведе глава тя.

Т’тон и Мардра спряха до нея.

— Няма нужда да се ядосваш — увери я Литол и хвана ръцете й в своите. Очите му танцуваха и той наистина се усмихваше. — Просто си прескочила деня. Върни се между назад, преди два дни. Това е всичко. — Усмивката му се разшири при нейното объркване. — Всичко е наред — повтори той, стискайки дланите й. — Улови същия час, Големия двор, всичко, само визуализирай Ф’лар, Робинтън и мен в двора. Постави Мнемет на Голямата кула и един син дракон на стената. Тръгвай!

Мнемет? — запита Рамот Лесса, нетърпелива да види другаря си по Уейр. Тя наведе голямата си глава и в огромните й очи проблеснаха искри.

— Не разбирам — оплака се Лесса. Мардра плъзна успокояваща ръка около раменете й.

— Но аз разбирам, аз разбирам, повярвай ми! — помоли я Литол, тупайки я несръчно по рамото и хвърляйки поглед към Т’тон с молба за помощ. — Всичко е точно както го беше казал Ф’нор. Не можеш да бъдеш в едно и също време на няколко места, без да изпиташ голямо натоварване, и когато спряхте преди дванадесет Оборота, то буквално щеше да разкъса Лесса на парчета.

— Ти знаеш всичко това? — възкликна Т’тон.

— Разбира се. Просто се върнете два дни назад. Виждате, знам, че сте го направили. Тогава, разбира се, ще бъда изненадан, но не и сега, тази нощ. Зная, че сте се появили преди два дни. Тръгвайте. Стига сме спорили. Ф’лар беше изгубил и ума, и дума от грижи за теб.

— Той ще ме разтърсва — изплака Лесса като малко момиченце.

— Лесса! — Т’тон я хвана за ръката и я отведе обратно при Рамот, която се наведе, за да може ездачката й да се качи.

Т’тон пое напълно командуването и накара неговия Фидрант да предаде заповедта за връщане към отправните точки, които беше дал Литол, прибавяйки чрез Рамот описание на хората и на Мнемет.

Студът между върна самоконтрола на Лесса, въпреки че грешката й беше засегнала зле самочувствието й. Сега под тях беше отново Руата. Драконите доволно се подредиха във великолепна гледка. И долу, на фона на светлината от Залата, стояха Литол, високата фигура на Робинтън и… Ф’лар.

Гласът на Мнемет ги посрещна като тръба, и Рамот не можа да стовари Лесса достатъчно бързо, за да отиде да преплете шии с другаря си.

Лесса стоеше където я беше стоварила Рамот, неспособна да направи нито крачка. Знаеше, че Мардра и Т’тон са до нея, но виждаше само Ф’лар, тичащ през двора към нея. Но не можеше да помръдне.

Той я сграбчи и прегърна толкова здраво, че тя нито за миг не се усъмни в радостта му от нейното завръщане.

— Лесса, Лесса — повтаряше накъсано гласът му в ухото й. Той притисна лице към нейното, прегръщайки я така силно, че тя не можеше да диша. Цялото ми внимателно поддържано безразличие беше изчезнало. Той я целуваше, галеше, прегръщаше и целуваше отново с груба настоятелност. След това внезапно я постави на крака и я хвана за раменете. — Лесса, ако още веднъж… каза той, подчертавайки всяка дума със свиване на пръсти, след което спря, забелязал кръга ухилени странници около тях.

— Казах ви, че ще ме разтърсва — говореше Лесса, бършейки сълзите от лицето си. — Но, Ф’лар, аз ги доведох, всичките… всичките освен Бенденския Уейр. Именно затова са изоставени петте Уейра. Аз ги доведох.

Ф’лар се огледа, погледна зад хората, за да види драконите, кацащи в Долината, по височините, навсякъде, накъдето той се обърнеше. Имаше сини, зелени, кафяви и бронзови дракони, и цяло ято златни кралици.

— Довела си Уейровете? — запита той изумен.

— Да, това са Мардра и Т’тон от Форт Уейр, Д’рам и…

Той я спря с лекичко тръсване, бутвайки я настрана, за да може да види и поздрави новодошлите.

— По-благодарен съм ви, отколкото можете да си представите — каза той и спря, неспособен да продължи. Искаше да им каже твърде много.

Т’тон пристъпи напред, подавайки ръка, която Ф’лар стисна здраво.

— Водим хиляда и осемстотин дракона, седемнадесет кралици, и всичко, необходимо, за снабдяването на нашите Уейра.

— Носят също и огнехвъргачки — намеси се Лесса въодушевено.

— Но… да дойдете… да се опитате… — промърмори изуменият и възхитен Ф’лар.

Т’тон, Д’рам и останалите прихнаха.

— Твоята Лесса ни показа пътя…

— …и ни водеше Червената Звезда — добави тя.

— Ние сме драконови ездачи, — продължи сериозно Т’тон, — както и ти, Ф’лар от Бенден. Казано ни беше, че тук трябва да се води бой с Нишките, и това е работа за драконовите ездачи… във всяко едно време!

Още докато петте Уейра се разполагаха из Руатската долина, Ф’нор беше принуден да докара напред във времето хората от южния Уейр. Всички те бяха достигнали до границата на издръжливостта на прекарването във време на двоен живот, и благодарно се намъкнаха обратно в стаите, които бяха опразнили преди два дни и десет Оборота.

Р’гул, без изобщо да подозира за скоковете на Лесса назад, приветствува Ф’лар и неговата Стопанка на Уейра при завръщането им в Бенден с новината за появата на Ф’нор със седемдесет и два нови дракона и добавката, че той лично се съмнява дали някой от ездачите ще бъде в състояние да води бой.

— Никога през целия си живот не съм виждал толкова изтощени хора, — навиваше Р’гул, — не мога да си представя какво може да е станало с тях, при всичкото това слънце и храна и всичко което поискат, и без капка отговорност.

Ф’лар и Лесса обмениха погледи.

— Добре, южният Уейр трябва да бъде поддържан, Р’гул. Помисли над това.

— Аз съм драконов ездач, не отговорник на жените — изръмжа старият ездач. — Ще ми е нужно нещо повече от пътешествия във времето, за да ме смачка като тези тук.

— О, те ще се съвземат за нула време — каза Лесса и се изкикоти при вида на пълното неодобрение на Р’гул.

— Ще им се наложи, ако ще трябва да посрещнем утре Нишките — тръсна раздразнено Р’гул.

— Вече нямаме такива проблеми — увери го Ф’лар спокойно.

— Нямаме проблеми? Само със сто четиридесет и четири дракона?

— Двеста и шестнадесет — поправи го категорично Лесса.

Игнорирайки я, Р’гул попита:

— Разполага ли вече Главният ковач с хвъргачки на огън, които да работят?

— Да, с колкото искаш — увери го Ф’лар, усмихнат широко.

Петте Уейра бяха донесли и екипировката си. Фандарел буквално я смъкна от гърбовете им, и без съмнение всяка пещ и наковалня на континента щеше да бъде готова да изработи нови по образците до сутринта. Т’тон беше казал на Ф’лар, че в неговото време всяко Хранилище е разполагало с преносими огнехвъргачки за всеки от наземните отряди. В течение на Дългия Интервал обаче те или са били използувани като материал от ковачите или са били изгубени като непонятни съоръжения. Д’рам беше особено заинтересуван от Фандареловата пръскачка на агенотер смятайки я за по-добра от огнехвъргачките, тъй като можеше да служи и за пръскане на растения.

— Добре, — съгласи се мрачно Р’гул, — една-две хвъргачки на огън биха били от полза в следващите няколко дни след утре.

— Намерихме нещо друго, което ще помогне много по-добре — отбеляза Лесса, след което бързо се шмугна в спалното помещение.

Звуците, които се чуваха през завесата, бяха или смях, или ридания, и Р’гул се мръщеше и на двете. Това момиче просто беше твърде младо, за да бъде Стопанка на Уейра в такова време. Нито капка стабилност.

— Не е ли разбрала досега колко критична е нашата ситуация? Дори с подкрепленията от Ф’нор? Ако те изобщо са в състояние да летят — запита ядосано Р’гул. — Не биваше изобщо да й позволяваш да напуска Уейра.

Ф’лар игнорира тази фраза и започна да си налива чаша вино.

— Някога ти ме убеждаваше, че наличието на пет празни Уейра на Перн поддържа твоята теория, че вече няма да има повече Нишки.

Р’гул се прокашля, мислейки, че извиненията — ако Водачът на Уейра изобщо смяташе да ги поднесе — надали биха били ефективни срещу Нишките.

— Тази теория имаше своите достойнства — продължи Ф’лар, наливайки вино и за Р’гул. — Само че такива, каквито ти предполагаше. Петте Уейра са празни, защото те… те дойдоха тук.

Р’гул, надигнал вече чашата към устните си, зяпна Ф’лар. Този човек беше също прекалено млад за отговорността, която носеше. Но… той като че ли наистина вярваше в това, което говореше.

— И да вярваш, и да не вярваш, Р’гул — а до не повече от ден ще повярваш — петте Уейра вече не са празни. Те са тука, по местата си, в нашето време. И те ще се присъединят към нас, хиляда и осемстотин дракона вдругиден при Телгар, с огнепръскачки и предостатъчно боен опит.

Един дълъг момент Р’гул гледаше съжалително бедния си събеседник. След това внимателно остави чашата и излезе от стаята. Не желаеше да бъде обект на нечия лудост. По-добре щеше да бъде да планира как да си върне водачеството, ако трябваше да се бият вдругиден.

Следващата сутрин обаче, когато видя групата големи бронзови дракони, носещи Водачите на Уейрове и тези на ята на сбирката, Р’гул изпадна в тихо опиянение.

Лесса си размени поздрави с приятелите си и след това, приятно усмихната, напусна стаята под предлог, че трябва да храни Рамот. Ф’лар погледна след нея замислено, след което отиде да посрещне Робинтън и Фандарел, които бяха помолили да бъдат допуснати на срещата. Нито един от двамата не каза особено много, но и не пропусна нито дума. Голямата глава на Фандарел се въртеше от говорещ към говорещ и дълбоко хлътналите очи от време на време мигаха. Робинтън седеше със замечтана усмивка, върховно поласкан от посетилите го предшественици.

Ф’лар бързо беше разубеден от идеята да се откаже от позицията си като Водач на Бенденския Уейр поради неопитността си.

— Справил си се достатъчно добре при Нерат и Керун. Наистина добре — каза Т’тон.

— И ти наричаш двадесет и осем хора и дракони, извадени от строя, добро водачество?

— За първа битка, когато всеки ездач е зелен като новоизлюпен? Не, човече, ти беше навреме при Нерат, както и да си стигнал там, — Т’тон се усмихна иронично към Ф’лар, — което и трябва да прави драконовият ездач. Не, това беше добър полет, бих казал. Наистина добър полет. — Другите четирима Водачи на Уейрове обявиха пълно съгласие с този комплимент. — Само че Уейрът ти не е достатъчно силен, така че ще ти придадем достатъчно ездачи от непълните ни ята, докато не го стегнеш до пълната му сила. Ох, как обичат кралиците тези времена! — Усмивката му се разшири, за да подскаже, че и бронзовите ездачи също ги обичат.

Ф’лар върна усмивката, мислейки, че Рамот вече е почти готова за друг брачен полет, и този път Лесса… ох, това момиче изглеждаше твърде измамно невинно. По-добре да я наблюдава отблизо.

— Сега — говореше Т’тон, — оставяме на Фандареловата работилница всички огнехвъргачки, които донесохме, така че наземните отряди да могат да бъдат въоръжени утре.

— Да, и моите благодарности — избоботи Фандарел. — Ще направим нови за уреченото време и ще ви върнем вашите скоро.

— Не забравяй да пригодиш пръскачката на агенотер за работа във въздуха — добави Д’рам.

— Уговаряме се — огледа Т’тон бързо останалите ездачи, — всички Уейрове да се срещнем в пълна сила три часа след изгрева над Телгар, за да последваме атаката на Нишките през Кром. Между другото, Ф’лар, тези твои карти, които ни показа Робинтън, са великолепни. Никога не сме имали такива.

— Тогава откъде сте знаели кога къде ще има атака?

Т’тон сви рамене.

— Те идваха толкова редовно, че още когато бях млад ездач, един вид знаех кога ще започне поредната. Но така е много, много по-добре.

— По-ефикасно — добави Фандарел одобрително.

— Вдругиден, когато всички Уейрове се появят над Телгар, ще можем да поискаме каквито припаси са необходими, за да запасим празните Уейрове — ухили се Т’тон. — Както в старите времена, ще изстискваме още десятък от Хранилищата. — Той потърка ръце в очакване. — Както в старите времена.

— Имаме на разположение южния Уейр — предложи Ф’нор. — В това време сме го напуснали вече от шест години, а животните са останали. Те ще са се размножили, и ще имаме предостатъчно плодове и зърно.

— Бих се радвал да видя, че южната експедиция продължава — отбеляза Ф’лар, кимайки окуражително към Ф’нор.

— Да, и да продължим да държим там Килара, ако обичате — добави Ф’нор предупредително. Очите му хвърляха искри от раздразнение.

Те обсъдиха изпращането за спешно запасяване за новозаселените Уейрове, след което се присъединиха към срещата.

— Малко дразнещо е да откриеш, че Уейрът, който си оставил предишния ден, се е превърнал в прашен скелет — каза Т’тон, докато надигаха чашите с Робинтън. — Жените от Долните Пещери бяха малко раздразнени — прихна той.

— Ние почиствахме тези кухни — отвърна възмутено Ф’нор. Добрата почивка през нощта в истинско време беше прогонила голяма част от умората му.

Т’тон се прокашля.

— Ако питаш Мардра, никой мъж не може да изчисти каквото и да било.

— Мислиш ли, че ще бъдеш в състояние да яздиш утре, Ф’нор? — запита Ф’лар загрижено. Той отлично виждаше умората, изписана на лицето на неговия полубрат, въпреки подобрението през тази нощ. Но тези напрегнати Обороти бяха се оказали нужни, и не бяха останали напразни дори след пристигането за един миг на хиляда и осемстотин дракона от миналото. Когато Ф’лар беше изпратил Ф’нор десет години назад във времето, за да може да развъди драконите, от които те така се нуждаеха, още не знаеха за съществуването на Песента на Въпроса или на драперията.

— Не бих пропуснал този полет дори ако съм без дракон — декларира Ф’нор твърдо.

— Което ми напомня, — отбеляза Ф’лар, — че утре при Телгар ще ни е нужна Лесса. Тя може да разговаря с всеки дракон, ако разбирате — обясни той, почти извинявайки се, на Т’тон и Д’рам.

— О, знаем — увери го Т’тон. — И Мардра няма нищо против. Виждайки неразбиращото изражение на Ф’лар, той прибави: — Като главна Стопанка на Уейр, Мардра, разбира се, води ятото на кралиците.

Изражението на Ф’лар стана още по-неразбиращо.

— Ятото на кралиците?

— Разбира се — Т’тон и Д’рам размениха въпросителни погледи, виждайки изненадата на Ф’лар. — Нали не пазите вашите кралици от бой?

— Нашите кралици? Т’тон, ние в Бенден сме имали само една кралица по едно и също време толкова много поколения, че много тук отричат легендите за кралици, участвуващи в битките, като долна ерес!

Т’тон изглеждаше опечален.

— До този момент не бях разбрал колко малък е броят ви. — Но ентусиазмът отново го завладя. — Както и да е, кралиците са много полезни с огнехвъргачките. Те откриват валма, които другите ездачи пропускат. Летят ниско, под основните ята. Това е една от причините, поради които Д’рам е толкова заинтересуван от пръскачката на агенотер. Не причинява опадане на косите на жителите на Хранилищата и е много по-добра на каменист терен.

— Искаш да кажеш, че вие позволявате на вашите кралици да летят… срещу Нишките? — Ф’лар игнорира факта, че Ф’нор, а и Т’тон се усмихват.

— Да им позволяваме? — удиви се Д’рам. — Та можеш ли да ги спреш? Не си ли знаете Баладите?

— „Полетът на Морета“?

— Точно така.

Ф’нор се разсмя на глас, виждайки израза на лицето на Ф’лар, докато той раздразнено бутваше висящия перчем настрани от очите си. След това се усмихна срамежливо.

— Благодаря. Това ми дава една идея.

Той изпрати Водачите на Уейрове до техните дракони, махна приятелски на Фандарел и Робинтън, по-весел, отколкото мислеше, че ще бъде на сутринта преди втората битка. След това запита Мнемет къде ли е Лесса.

Къпе се, отвърна бронзовият дракон.

Ф’лар хвърли поглед към празното леговище на кралицата.

О, Рамот е на Върха, както обикновено. Мнемет изглеждаше обиден.

Ф’лар чу как плискащите звуци в банята внезапно престанаха, и викна да изпратят горещ клах. Смяташе да се отпусне малко.

— Добре ли мина срещата? — запита Лесса със сладък глас, след като се появи от банята с хавлия, увита плътно около тялото й.

— Великолепно. Разбира се, Лесса, ти знаеш, че ще си нужна при Телгар.

Тя го изгледа внимателно за момент преди да се усмихне отново.

— Аз съм единствената Стопанка на Уейр, която може да говори с който и да е дракон — отвърна тя лукаво.

— Вярно е — потвърди Ф’лар безгрижно. — И вече не си единствената ездачка на кралица в Бенден…

— Мразя те! — изсъска Лесса, неспособна да убегне на Ф’лар, когато той притисна обвитото в хавлията тяло към себе си.

— Дори когато ти кажа, че Фандарел има огнехвъргачка за теб, така че можеш да се присъединиш към ятото на кралиците?

Тя спря да се върти в ръцете му и го изгледа, недоволна от това, че се беше досетил какво мисли.

— И че Килара ще бъде направена Стопанка на Южния Уейр… в това време? Като Водач на Уейра, имам нужда от мир и спокойствие между битките…

Хавлията падна на пода, когато тя отвърна на целувката му с такава енергия, сякаш беше предизвикана от драконите.

Подредени над връх Бенден, малко по-малко от три часа след разсъмване, двеста и шестнадесет дракона изчакваха, докато Ф’лар, покачен на шията на бронзовия Мнемет, проверяваше редиците им.

Под тях, в Чашата, бяха събрани всички жители на Уейра и някои от ранените в първата битка. Всички, освен Лесса и Рамот. Те бяха отишли във Форт Уейр, където се събираше ятото на кралиците. Ф’лар все още не можеше да подтисне напълно искрицата загриженост за това, че Лесса и Рамот също ще участвуват в боя. Остатък, даваше си сметка той, от дните, когато Перн беше имал само една кралица. Ако Лесса можеше да прескочи четиристотин Оборота назад между времената и да доведе обратно със себе си пет Уейра, то тя щеше да може да се погрижи за себе си и за своята кралица срещу Нишките.

Той се увери, че всеки ездач е добре натоварен с торби огнен камък, че всеки дракон има добър цвят, особено тези от Южния Уейр. Разбира се, драконите бяха добре, но лицата на ездачите все още носеха белези от темпоралното обвързване, което бяха понесли. Той се бавеше, а Нишките щяха да започнат да падат от небето над Телгар.

Най-сетне той издаде заповед за преминаване между. Те се появиха над южната част на самото Телгарско Хранилище, и не бяха първите пристигнали. На запад, на север, и да, вече и на изток пристигаха нови и нови ята, докато целият хоризонт не беше изпъстрен с големите V-та на няколко хиляди драконови криле. Той слабо чу камбаната от кулата на Телгарското Хранилище, когато от земята забелязаха неочакваното количество дракони.

— Къде е тя? — запита Ф’лар Мнемет. — Ще се нуждаем от присъствието й, за да препредава заповедите…

Идва, прекъсна го Мнемет.

Точно над Телгарското Хранилище се появи ново ято. Дори от това разстояние Ф’лар можеше да забележи разликата: златните дракони блестяха на ярката сутрешна слънчева светлина.

През редиците на драконите се понесе одобрително напяване, и въпреки полетните си грижи Ф’лар се усмихна с горда снизходителност пред блестящото зрелище.

Едва тогава източните ята се устремиха в небето, когато драконите инстинктивно усетиха присъствието на древния си враг.

Мнемет вдигна глава и се присъедини към тръбния грохот на бойния вик. След това обърна назад глава, когато стотици други животни се обърнаха, за да получат огнен камък от ездачите си. Стотици големи челюсти сдъвкаха камъка и го погълнаха. Стомашните им киселини превръщаха сухия камък в горящи газове, запалващи се при контакт с кислород.

Нишки! Ф’лар вече ги виждаше ясно на фона на пролетното небе. Пулсът му се учести, не от страх, а от безмилостна радост. Сърцето му биеше неравномерно. Мнемет поиска още огнен камък и започна да набира скорост с могъщи удари на крилете си във въздуха, подготвяйки се да се хвърли напред, когато бъде изкомандуван.

Водещият Уейр вече бълваше езици от оранжевочервен пламък в бледосиньото небе. Драконите изчезваха и се появяваха отново, изригваха огън и нападаха.

Големите златни кралици се впуснаха в бръснещ полет над хълмовете, за да уловят каквото е било пропуснато.

След това Ф’лар подаде команда за набиране на височина, за да бъдат посрещнати Нишките по средата на безплодното им спускане. И когато Мнемет се понесе напред, Ф’лар размаха юмрук заплашително към примигващата Червена Звезда.

— Един ден — изкрещя той — ние няма да седим тук като овце, очаквайки нападенията ти. Ние ще те нападнем, там, където се въртиш, и ще изгорим всичко върху теб, на твоя територия.

В името на Яйцето, каза си той, ако ние можем да се върнем четиристотин Оборота назад и през морета и планини за едно мигване на окото, то какво би било пътуването от един свят до друг, ако не просто една по-различна стъпка?

Валма отпред, предупреди го Мнемет.

И когато бронзовият дракон издиша огън, Ф’лар притисна крака около масивния врат. Майко на всички нас, той беше щастлив, че сега, от всички възможни времена, той, Ф’лар, ездачът на бронзовия Мнемет, беше драконов ездач на Перн!