Последната кралица на Индия

Втора глава

Сестричката ми се появи в разгара на летния мусон. Горещият порой шибаше селото ни, събираше се на езера насред нивите и наводняваше улиците толкова много, че дори децата на земеделците, свикнали отдавна с капризите на сезоните, започнаха да късат листа от дървото таро и да ги използват като чадъри. Гледах момчетата как сгъват гигантските листа над главите си и си мислех колко забавно би било да използваш едно такова листо като жив щит срещу стихиите. Цялата Барва Сагар се намираше под обсадата на дъжда и докато гледах през прозореца, си представях всяка дъждовна капка като миниатюрен войник, пристигащ с марш от небето в нашите поля.

— Какво правиш там? — подвикна баба ми, когато ме видя край прозореца.

Очакваше се да съм в кухнята и да следя огъня да не загасне.

— Водата продължава да се излива, дади джи. Аз просто…

Тя ме зашлеви през лицето и извика:

— Ти не знаеш ли какво става там, а?

— Да, знам. Мама джи ражда — отговорих и прехапах устни, за да не се издам, че треперя. „Джи“ е уважително обръщение в нашия език и ние го добавяме към името на всички по-възрастни от нас хора.

— Нека ти кажа нещо за раждането, бети, което може и да не откриеш в книгите, които синът ми чете заедно с теб!

Баба така и не беше в състояние да проумее защо баща ми ще си губи времето да дава образование на някаква си дъщеря. Днес, благодарение на британското управление, някои неща в нашата страна се промениха към по-добро — например забраниха убиването на малки момиченца. Но по времето, когато бях още дете, тази практика беше нещо съвсем обичайно, което сигурно ви подсказва колко са били ценени момичетата като мен. И до ден-днешен раждането на син се посреща с музика, танци и сладки, които се раздават на бедните. А при раждането на дъщеря върху къщата, в която това се е случило, се спуска тежкия покров на мълчанието, тъй като няма никаква причина за разговори, а какво остава — за празненства. В крайна сметка кой ще иска да отдаде почит на раждането на едно дете, което ще бъде принуден да храни, облича и образова само за да види как всичките му похарчени за тези цели пари се стопяват в мига, в който момичето се омъжи?

Това в никакъв случай не означава, че дъщерите никога не са обичани. Но за един баща раждането на дъщеря означава, че трябва да започне да спестява пари от мига, в който тя поеме първата си глътка въздух, тъй като само след девет-десет години ще има нужда от зестра. За майката пък раждането на дъщеря означава да обикне едно момиченце, което най-вероятно няма да зърне никога повече, след като съпругът му го отведе в своето село.

Подозирам, че когато съм се родила, баба ми е предложила да се прибегне до опиум — един от най-предпочитаните начини по нашите места да се отървеш от дъщеря. Когато съседите попитат какво се е случило с бебето, което предишния ден са чули да плаче, любимият отговор гласи, че са го взели вълците. Когато бях малка, вълците взеха толкова много момиченца в Барва Сагар, че сигурно голяма част от тези зверове отдавна са починали от преяждане.

Така че, когато баба ми заяви: „Нека ти кажа нещо за раждането, бети“, можете да бъдете сигурни, че намерението ѝ изобщо не беше да ме просветли по въпроса. Това просто беше нейният начин да ми втълпи през колко големи мъки е трябвало да премине майка ми, за да ме роди — мен, едно безполезно момиче. И докато светлината от прозореца обрамчваше високите скули и дългия, тънък врат на баба ми, аз си спомних за една птица, която съм виждала на езерото зад укреплението на Барва Сагар. Татко беше нарекъл тази птица лебед и ми беше обяснил, че най-специалното в нея била способността ѝ да се придвижва през водата, без да се намокри. По мое мнение точно това правеше и баба ми през целия си живот. Носеше се през къщата ни, без да бъде докосната от нищо около себе си — нито от моите сълзи, нито дори от виковете на майка ми от задната част на къщата.

— Да доведеш дете на този свят е най-опасното пътешествие, което трябва да извърви всяка жена — започна тя. — Сега майка ти е там с акушерката, но като нищо би могла да бъде и със свещеника. Когато аз раждах, се мъчих два дена. Знаеш ли какво означава това?

Това не беше въпрос. Това беше сигнал да поклатя глава, което и направих.

— Означава, че в продължение на цели два дена стоях без вода и без храна! Затвориха вратите и прозорците и аз се мъчих като животно, докато накрая не реших, че дори богинята Шакти ме е изоставила!

Разбрах, че това трябва да е истина, защото когато акушерката пристигна, я чух да инструктира баба ми да стори всичко възможно в стаята, където е майка ми, да не влиза нито въздух, нито светлина. Представих си майка ми затворена като в капан и сълзите замъглиха погледа ми.

— Слушаш ли ме? — извиси глас баба ми.

— Да, дади джи. Ама водата…

Тя проследи погледа ми към ведрото на огъня и подвикна:

— Е, защо стоиш още тук? Хайде, носи го!

Вдигнах врящото ведро от огнището и тръгнах след баба ми по коридора. Нашите варосани стени и измазани с кирпич подове може и да не бяха особено красиви, обаче имахме повече от две стаи и винаги сме разполагали с достатъчно храна.

Баба ми почука силно по вратата. Когато акушерката се появи, аз успях да зърна зад нея майка ми — беше покрита с толкова много пот, че сякаш пороят отвън беше успял да пробие и да падне само върху тялото ѝ, оставяйки всичко наоколо напълно сухо.

— Водата! — отсече акушерката.

Подадох ѝ ведрото с надеждата, че тя ще съобщи нещо за състоянието на мама, но старицата само грабна горещата вода и тресна вратата под носа ми. Е, може и да не е много възпитано да я наричам старица, защото тя беше на същата възраст като баба ми. Но ако трябва да бъда честна, двете си приличаха толкова, колкото си приличат котката и лъвът. Лицето на акушерката беше кръгло и меко, с дълбоки бръчки около устните и очите. Лицето на баба ми беше опънато и с много ъгли. Леля ми веднъж отбеляза, че аз съм била наследила тези ъгли. А после беше добавила: „Това е комплимент, Сита! Не прави такива физиономии! Именно остротата на лицето на дади джи е онова, което я прави толкова красива, дори и на шейсет и три! А ти имаш същите зашеметяващи черти на лицето като нея!“.

Двете с баба ми останахме неподвижни пред вратата, заслушани във виковете от другата страна, а накрая дади джи рече:

— Върви и кажи на баща си да доведе леля ти!

Работилницата на татко беше най-любимата ми стая в нашата къща. Имаше си четири прозореца, обърнати към оживените улици, а таваните бяха високи почти колкото нашето фикусово дърво на двора. В мига, в който се приближих, чух гласа на редовния сабдживала от улицата, бутащ количката си въпреки дъжда и изреждащ на висок глас имената на зеленчуците, които продаваше — лук, домати, краставици, бамя. Ако майка ми беше добре, в този момент със сигурност щеше да се пазари с него, скрита зад решетката на прозореца, за да съблюдава своята пурда.

Но сега тук седеше само татко, с гръб към вратата. Подът около него беше покрит със стърготини, които ми напомняха на портокалови корички, и цялата работилница ухаеше на тиково дърво. Когато баща ми дялаше изображението на някой бог, въздухът се изпълваше с благоухания — той запалваше една пръчица с аромат на сандалово дърво пред олтара, а после застилаше пода с дълга рогозка от юта, която беше работното му място за такива случаи. Но в дните, когато изпълняваше някоя обикновена поръчка за оръжие, помещението миришеше само на дърво и пръст.

Приближих се към него бавно, тъй като татко не обичаше да го изненадват. Сигурно с всички, изгубили слуха си, е така.

— Пита джи — изрекох, когато застанах пред него.

Той плъзна поглед по лицето ми за някакви признаци за неприятности, а после раменете му се отпуснаха. Остави настрани лъка, който дялаше, и ми поднесе дланта си.

— Баба каза да доведеш еша-маси — изписах върху мазолите на ръката му.

— Сега ли?

Кимнах.

Той се изправи и дървените стърготини се разлетяха от неговото дхоти като малки кафяви пеперуди. Чувала съм англичаните да наричат нашите дхоти поли, килтове — и може би донякъде си приличат. Но за разлика от мъжката шотландска пола, която те наричат килт, нашето дхоти е бяло и се носи без риза. Татко излезе от работилницата си, за да се преоблече с панталони и дълга памучна риза, която ние наричаме курта. Когато се върна, аз все така продължавах да съзерцавам недовършения лък, който той правеше.

— Барта — изрече той с много висок глас, с което ме осведоми, че този лък е за нашия съсед Парта. Когато нещо го притесняваше и тревожеше, татко можеше да говори, но сега, когато беше изгубил способността си да чува, не правеше никаква разлика между буквите „п“ и „б“.

И въпреки това аз го разбрах. Погледнах към лъка — който татко би могъл да изработва и за мен, ако бях момче — и очите ми се напълниха със сълзи.

— Страхуваш ли се? — написа баща ми.

— Ами ако пак е момиче? — написах аз.

— Тогава ще се считам за двойно благословен!

Трябваха му двайсет минути, докато стигне до къщата на леля ми в другия край на Барва Сагар, където тя живееше със съпруга си и двамата си синове, и после да се върнат в нашата. Гледах през решетката на прозореца как безмилостният дъжд продължаваше да шиба косо по улиците. В нивата на съседа даже на биволите им беше дошло в повече — горкичките се бяха скрили под дърветата, а опашките им висяха между краката им като мокри въжета.

После се появи носилката на леля ми. Носачите я отпуснаха внимателно на земята във вътрешния ни двор и повдигнаха завеските. В мига, в който пристъпи навън, тя скри лицето си от очите на чуждите мъже със своята дупата — или шал — метната върху главата ѝ. Татко я придружи веднага до нашата врата.

— Къде е дади джи? — попита леля, когато ги посрещнах. В този момент осъзнах колко си приличат с майка ми — дребни кости, малки устни. Всеки, който ги видеше заедно в една стая, веднага би познал, че са сестри.

— Акушерката имаше нужда от нея — отговорих. — Баба ми заръча да стоя тук и да те чакам.

— Надявам се, че не се е случило нищо лошо, нали? — прошепна тя. Но нямаше нужда да се тревожи. Татко и без това не би я чул. Хората често забравяха този факт.

— Не, не — тръснах глава.

Тя хукна напред по коридора. След две почуквания вратата се отвори и затвори.

Човек би си казал, че при толкова много хора у дома едновременно къщата би била весела. Ала наместо веселие аз усещах как в гърдите ми се надига странна тревожност, както когато долавяш първите пристъпи на треската. Татко сигурно се чувстваше по същия начин, защото се стрелна веднага по посока на работилницата си, макар нещо да ми подсказваше, че в този момент работата е последното, което му е на ума.

А аз останах в коридора, загледана в прислужницата ни Авани, която зареждаше пиринчените лампи със синапено олио. Пълнеше ги, а после ги запалваше и поставяше в малките каменни ниши в стените. Може и да изглежда странно скромно семейство като нашето да си има прислужница, но в онези години това не беше никак необичайно, както си е и до днес. Освен ако човек не е член на най-низшата каста, обикновено наема помощница за готвенето и чистенето. Колкото по-заможно е домакинството, толкова повече прислужници има. В нашия случай ние можехме да си позволим само една.

Подобно на повечето момичета, нашата прислужница Авани е била омъжена малко след навършване на десетата ѝ година — достатъчно млада, за да може свекърва ѝ да я оформи по свой вкус. Съпругът ѝ, който беше с петнайсет години по-стар от нея, бил проявил добрината да ѝ позволи да остане при родното си семейство, докато навърши възрастта за раждане на деца. Но три години по-късно, когато Авани заминала да живее в къщата на свекъра си, съпругът ѝ внезапно се разболял и умрял. И до ден-днешен в Индия, въпреки британското управление, съществува един кошмарен обичай, наречен сати. Предполагам, че бих могла да ви обясня откъде произхожда този обичай и как нашата богиня Сати издигнала погребалната си клада със собствените си ръце и влязла доброволно в пламъците заради своя съпруг повелителя Шива само за да се прероди като втората му съпруга Парвати — но това надали би могло да оправдае въпросната практика, тъй като тя е свързана не толкова с богинята Сати, колкото с проблема на нежеланите жени. Поради това и до днес във всеки град на Индия може да бъде видяна поне по една жена, която се качва по стълбичката на погребалната клада на съпруга си. Отказът да извършиш сати, като изгориш в пламъците до мъртвия си съпруг, лепва петното на позора върху цялото ти семейство. А още по-голямо безчестие носи подобен акт на дома на свекъра ти.

Фактът, че и свекърът на Авани, и собственият ѝ баща били против изпълнението на сати, бил крайно необичайно явление, особено в онези години. От само себе си се подразбирало, естествено, че тя никога повече няма да се омъжи и никога повече няма да вкуси от радостите на семейния живот, но поне я оставили жива.

Което обаче не означава, че беше успяла да избегне напълно жестоката съдба.

Много години по-късно научих от татко, че нито едно от семействата в Барва Сагар не желаело да приеме Авани в дома си освен нашето. Това всъщност е единственият благороден акт, извършен от баба, за който съм чувала — може би защото и тя на времето е била спасена от пламъците, когато овдовяла. Защото къде би могла да отиде една нежелана жена, когато семейството ѝ отказва да я приеме? Къде би могла да работи, след като никоя къща не желае да я наеме?

Тогава обаче нямах никаква представа за тези неща. Просто знаех, че ми харесва да гледам как Авани работи — как тъмната ѝ плитка се люшка насам-натам, докато пали лампите, и как кожата ѝ се сдобива с наситен кехлибарен блясък под светлината на пламъците. Тя беше женствена по начин, какъвто според мен аз никога нямаше да мога да бъда, и притежаваше знанията на по-възрастния човек, които тогава, когато бях дете, ми изглеждаха недостижими.

— Смяташ ли, че ще продължи още дълго? — попитах.

Тя свали надолу буркана със синапено олио, който носеше, замисли се и накрая отговори:

— Не знам. Никога не съм имала собствени деца.

Тогава възпитанието изискваше да кимна безмълвно и да си отида в стаята, обаче аз бях само на девет и често страдах от пълна липса на такт.

— И защо? Дади джи казва, че всяка жена иска деца! — извиках безсърдечно.

Авани отпусна тъжно лице и изрече:

— Защото съпругът ми имаше нещастието преди шест години да умре!

Знаех, че тя носи бялото сари на вдовица също като баба ми, но, честно казано, никога до този момент не ми беше хрумвало, че за да има деца, жената трябва да има и съпруг.

Авани очевидно долови смущението ми, защото прекоси коридора и хвана ръката ми.

— Не се тревожи! — рече успокоително. Под златистата светлина на лампите тя ми заприлича на Лакшми, богинята на богатството и красотата. — Скоро всичко ще свърши.

Ала виковете на майка ми продължиха цели два дена. Към втората нощ леля беше привикана обратно у дома от съпруга си — била стояла предостатъчно време с нас.

— Сита — каза ми тя на прага, преди да си тръгне. Гласът ѝ беше нисък, като дъждовните облаци, свесили се над нас. — Трябва да се грижиш много за майка си! Прави всичко, което ти казва акушерката! Без въпроси!

— Не можеш ли да останеш още една нощ, еша-маси? — проплаках.

— Съжалявам, Сита! — сведе глава тя с насълзени очи. Не искаше да си тръгва. — Ако мога, другата седмица пак ще дойда.

Татко тръгна до паланкина ѝ. Щеше да я изпроводи чак до другия край на Барва Сагар. Проследих ги с поглед как заминават, а когато се изгубиха от очите ми, усетих присъствието на баба ми зад гърба си така, както човек долавя присъствието на освирепяло животно. Тя ме сграбчи за рамото и изсъска:

— Веднага влизай в стаята на майка си и да не си излязла оттам, докато детето не се появи!

Ако ме беше накарала да направя нещо друго, каквото и да е, само не това, с радост щях да се подчиня. Но само от мисълта да вляза в онова тъмно задушно пространство се задъхах така, сякаш някой беше седнал върху гърдите ми.

— Но ако там стане нещо, дади джи? — извиках. — Ти няма ли да дойдеш?

Лицето на баба ми изглеждаше като издялано от тиково дърво. Веднъж споделих тази мисъл с баща ми, но вместо да ми се скара, той се разсмя. А после му казах, че лицето на мама ми прилича на кедър, защото дървесината на кедъра е по-мека и по-лесна за дялане. А него самия виждах като кипарис. При последното сравнение баща ми доста се озадачи, защото знаеше, че никога не съм виждала кипарис с очите си. Напомних му за „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир и допълних:

— Там Кремио казва, че съхранява най-ценните си неща в ракли от кипарис. Е, за мен ти си най-ценното в живота ми!

Татко ме беше изгледал втрещено — сякаш казаното от мен беше особено оригинално.

В деня след този разговор намерих на леглото си книга. Сигурно беше струвала цяло състояние, защото върху корицата ѝ беше изрисувана Сарасвати, нашата богиня на изкуствата, и всяка страница си имаше красива рамка от цветя. Но освен това бяха празни.

— Разбира се, че ще са празни, Сита! — беше написал баща ми и край очите му се бяха появили бръчици от смях. — Защото са за теб!

Не разбирах.

— За да записваш мислите си, паунче! В Англия наричат това „дневник“ — изписа той по дланта ми. — А ти си много умно малко момиченце!

Надали щях да бъда толкова шокирана, ако ми беше довел слон и ми беше казал, че очаква от мен да го обуча.

— Може би никой друг освен децата ти няма да прочете написаното от теб — беше продължил татко, — но ти си истински калакаар, Сита!

На хинди това означава „човек на изкуството“. Това беше най-големият комплимент, който татко ми беше правил някога.

Именно за това си мислех, докато вървях към стаята на майка ми. Но каква полза имаше от това да си калакаар? Та аз нямах никакви житейски умения от вида на тези на акушерката или дори на баща ми! Още докато чуках на вратата, вече усещах вонята на пот.

— Къде е баба ти? — извика акушерката в мига, в който отвори вратата.

— Заръча ми да не излизам от тази стая, докато детето не се роди — рекох.

Бръчките между веждите на акушерката станаха още по-дълбоки, но не каза нищо. А аз затворих вратата и се приближих към маминия чарпай — дървено легло, покрито с гъсто наредени въжета. Тя протегна ръка към мен, но когато я хванах, майка ми нямаше сили дори да стисне пръстите ми.

— Сита — прошепна едва чуто. Красивото ѝ лице беше сбръчкано, а върху влажната ѝ от потта кожа беше метнато само едно тънко бяло одеяло. — Бебето не иска да идва. Къде е баба ти?

Акушерката ме погледна, от което разбрах, че трябва да си мълча и да я оставя тя да говори.

— Отиде до храма — рече. — А ти се концентрирай върху напъните.

Плитката на майка ми беше метната върху възглавницата ѝ. Приличаше на дълга черна змия, увиваща се около нея, за да я задуши. Аз останах край леглото ѝ и изпълнявах всички нареждания на акушерката. Когато имаше нужда от топла вода, аз ѝ давах. Когато искаше помощ, за да натърка корема на мама с масло от иглика, аз ѝ помагах. Но когато дишането на мама стана по-учестено и акушерката се обърна към мен и ми каза: „Върви да извикаш баба си“, аз се поколебах.

— Веднага! — извика тя. — Това дете няма да дойде на бял свят без доктор!

Обърнах се и хукнах към нашата стая пуджа, където държим олтара си и статуите на боговете. Мислех си, че ще открия баба ми там да се моли. Но я намерих в кухнята, където тя си седеше преспокойно и похапваше чапата.

— Дади джи, акушерката поръча да отидеш!

Баба ми остави чапатата на масата и изрече:

— Аз какво ти казах, а?!

— Че трябва да изляза оттам само когато детето се роди. Ама, дади джи, акушерката казва, че бебето не може да дойде на този свят без доктор!

Очите на баба ми се разшириха и тя най-неочаквано скочи. Изми ръцете си в купа с лимонова вода, а после хукна по коридора и отвори вратата. Щом влезе вътре, веднага покри нос със сарито си. Миризмата беше задушаваща.

— Шримати — обърна се уважително акушерката към баба ми. На английски това означава приблизително „мадам“. — Твоята снаха има отчаяна нужда от лекар! Аз не мога да сторя нищо повече, за да ѝ помогна!

Очите на мама бяха затворени и единственият звук в стаята беше от тежкото ѝ дишане.

— Ние няма да позволим това дете да бъде изродено от мъж! — отсече баба ми.

— Но твоята снаха ще умре без лекар, а заедно с нея ще умре и детето! Отивам да го доведа веднага, преди да е станало твърде късно! — извика притеснена акушерката.

Обаче баба ми продължи да стои непоклатима и безчувствена като дърво.

— Синът ми никога няма да опозори дома си, като позволи друг мъж да докосне съпругата му! — отсече.

— Дади джи! — изведнъж изпаднах в истерия аз. — Грешиш! Знам, че пита джи не би искал…

— Вън!

— Моля те! Пита джи ще се върне и ще видиш, че…

— Не ме карай да грабвам пръчката, момиче!

Но трябва да ви кажа, че точно в този момент изобщо не ме интересуваше. Какво значеше един бой с пръчка, ако майка ми умреше? Обърнах се към акушерката, но тя беше свела глава от срам, че ѝ се е наложило да стане свидетел на подобна сцена. После избягах от стаята. И за първи път през живота си — от къщата. И на улицата. Нямах никаква представа по какви пътища беше тръгнал баща ми, за да отведе леля при съпруга ѝ и синовете ѝ в другия край на Барва Сагар, но хукнах така, сякаш ме беше подгонил демонът Равана. Едва когато стигнах едно разклонение на пътя, осъзнах, че идеята ми не е била никак добра. Първо на първо, татко ме беше предупредил, че не е никак необичайно бродещите по улиците деца да изчезнат. И второ на второ, сигурно не е необходимо да ви казвам какво би могло да се случи на едно момиче посред нощ.

Заковах се на място и се огледах. Пълната луна посребряваше нивите на нашия съсед. Високите стъбла на ориза се полюшваха от вятъра. Дори и да започнех да пищя, къщата на съседа ни беше толкова далече, че никой нямаше да ме чуе. Какво изобщо си бях мислела, когато хукнах така безотговорно навън? Сърцето ми заби толкова силно, че когато чух нечии сандали да хрущят по чакъла, приближавайки по пътя към мен, се зачудих дали този звук е реален, или не е само в главата ми. Просто застинах и се вцепених от ужас.

— Сита!

— Пита джи! — хукнах към баща ми и започнах да нареждам на глас, в ужаса си напълно забравила, че той е глух. Скоро обаче се усетих, хванах ръката му и започнах да пиша: — Дади джи отказва да доведе доктора! Мама джи умира!