Последната кралица на Индия

Трета глава

Виковете продължиха доста дълго, но след това изпратиха акушерката да доведе лекаря. Викащият, разбира се, беше баба ми, а ужасните думи, с които тя наричаше мама, ме накараха като никога да бъда благодарна на съдбата, че баща ми е глух.

И тъй като баба ми продължаваше да беснее, аз предпочетох да се скрия в стаята си. Легнах на леглото. Дъждът отново беше започнал да плющи, така че, ако се доближах до прозореца и се заслушах само в него, бях в състояние да се изолирам от звука на кошмарния ѝ глас.

— Сита? — на вратата ми се появи Авани. Беше късно и тя би трябвало вече да се е прибрала у дома си, но през последните три нощи беше избрала да остане с нас. — Помислих си, че не би имала нищо против една чаша топло мляко, нали?

Седнах на леглото си, преглътнах непоносимата болка в гърлото си и промърморих:

— Тя ще умре ли?

Авани прекоси стаята и приседна до мен.

— Не знам — прошепна и ми подаде млякото. Обаче аз не бях в състояние да сложа нищо в устата си.

— Какво е усещането ти? — не я оставих на мира аз. Впих изпитателно очи в изражението ѝ и забелязах, че долната ѝ устна потрепва.

— Че има бури, които могат да бъдат издържани — отговори тя, — а други просто поглъщат всичко по пътя си. Само боговете знаят от кой вид ще бъде тази сега.

— И какво ще правим?

— Ще си построим възможно най-издръжливия кораб! — отсече тя. — Баща ти поръча да доведат най-добрия лекар в Барва Сагар!

Ала най-издръжливият кораб беше отплавал твърде късно.

Няколко часа по-късно Авани ме събуди, за да ми съобщи, че детето се е родило.

— Момиченце — добави. — Красиво и здраво. Баща ти вече изпрати да доведат дойка. Но, Сита… — и не довърши. Не беше необходимо. Истината се четеше в очите ѝ така, сякаш четях книга.

Изстрелях се от стаята си и хукнах право към стаята на мама. Татко лежеше до нея на леглото, обгърнал нежно с ръце тялото ѝ.

— Мама джи! — изкрещях.

— Махай се оттук! — изсъска баба.

Но въпреки че не беше в състояние да я чуе, баща ми очевидно разбра и вдигна ръка, за да ми даде знак да остана.

Ако някога сте ставали свидетели на нещо неизразимо болезнено, сигурно знаете какво имам предвид, като ви казвам, че тогава сякаш всичко изведнъж спря — дъждът, който се лееше като порой отвън, виковете на новородената ми сестра в скута на акушерката. Майка ми лежеше бездиханна на леглото, а чаршафът, увит около нея, беше подгизнал от кръв. Погледнах към лицето ѝ. Как беше възможно някой толкова красив да си отиде толкова рано от този свят?!

— Мама джи? — прошепнах и видях, че очите на баща ми плувнаха в сълзи.

— Сита, майка ти е мъртва — обади се докторът. — Никога повече няма да се събуди.

Протегнах ръка и погалих бузата на мама, но кожата ѝ беше студена и аз бързо се дръпнах.

— Дойката ще пристигне утре, а дотогава за Ануджа ще се грижа аз! — отсече акушерката.

Това беше името, избрано от майка ми в случай, че се роди момиченце.

Акушерката се приближи до мен, сложи ръка на рамото ми и изрече вече по-тихо:

— Така върви светът, детето ми. Раждане и смърт. Самсара. Промяната е единственото постоянно нещо на този свят.

Сведох очи към мама, която изглеждаше толкова самотна там, на леглото, въпреки прегръдката на баща ми. Но как ще продължи животът в нашия дом без майка ми? Кой ще учи сестричката ми на нейните любими химни или как да украсява косата си с жасминови цветове?

— Но защо трябва да се променя към по-лошо? — отроних едва чуто.

Акушерката преглътна с мъка сълзите си и отвърна:

— Предстоят трудни дни за вашето семейство.

И се оказа напълно права — дните, които последваха, бяха кошмарни и безкрайно болезнени.

И въпреки това, когато от дистанцията на времето се връщам към този период, си давам сметка, че помня много малко неща. Вероятно това е начинът, по който собственият ни ум ни предпазва от събития, които са толкова опустошителни, че ако не успеем да ги забравим, губим разсъдъка си. Така както гущерът, когато е застрашен, се разделя с опашката си, за да разсее хищника и да успее да се спаси. А скръбта — за всеки, който някога я е преживявал — е точно като хищник. Открадва първо щастието ти, а после, ако ѝ позволиш, би могла да ти отнеме абсолютно всичко.

Все пак си спомням някои неща и едно от тях, естествено, е омразата към баба ми. Интересно защо в пиесите на Шекспир няма почти никакви баби. Ако тогава можех да взема писалка и да зачеркна тази жена завинаги от моя живот, с удоволствие бих го направила. Бях абсолютно убедена, че ако бяха извикали доктора навреме, още когато татко беше отишъл да изпрати леля до дома ѝ, майка ми нямаше да умре. Но баба ми беше избрала за нея смъртта и заради това бях твърдо решена никога повече да не ѝ проговоря или поне да говоря само в краен случай.

През дните непосредствено след смъртта на майка ми жителите на селото се изреждаха да изказват почитта си към нея, а баба ми изнасяше представление след представление. Повеждаше всяка новодошла жена бавно към стаята на майка ми, попивайки сълзите си с ръба на бялото си сари и всеки път, когато стигнеше до открития паланкин, където беше поставена мама, въздишаше дълбоко и измъчено. От нея можеше да излезе невероятна актриса!

Посетих мама само веднъж през трите дена, през които тялото ѝ преседя в къщата ни, а и защото се появи свещеникът, който трябваше да изготви хороскопа на новородената ми сестра, нейния джанам кундли. Хороскопът на човека определя почти всяка част от живота му. Какво кариера ще има, дали ще има късмет в бизнеса, даже за кого ще се ожени или омъжи. Последното е от изключителна важност, защото, ако двата джанам кундли на евентуалната двойка не се съгласуват, бракът няма да се състои, независимо колко държат на него младите или родителите им.

Когато Авани се появи в стаята ми, за да ми помогне да се облека за пристигането на свещеника, аз седях на леглото и четях „Крал Лир“. Тя се загледа в мен и по едно време изрече:

— Разбираш ли ги всичките тези думи?

Кимнах, защото смятах, че ги разбирам. Преди бях чела всяка отделна пиеса заедно с баща ми и той ми беше обяснил всичко. Беше ми написал дори кратко обобщение на съдържанието, така че, даже и да не разбирах всяка английска дума поотделно, бях напълно наясно какво се случва в пиесата и какво да очаквам по-нататък.

— В тази история тук кралят е предаден от двете си деца. Собствените си деца. Собственото си семейство! — изрекох и погледнах многозначително Авани, напълно уверена, че тя е достатъчно умна, за да схване какво искам да ѝ кажа.

— Знам, че си много гневна — изрече изненадващо тя, а преди да успея да отговоря каквото и да било, продължи: — Но трябва да знаеш нещо много важно за живота на баба си!

И после Авани ми каза нещо, което майка ми беше предпочела да пази в тайна от мен.

— Баба ти е родена в много заможно семейство. Слугите им са били много повече, отколкото тя е можела да брои. Само при обличането ѝ са ѝ помагали шест жени! Освен това е била много красива. Говори се, че по онова време мъжете често се промъквали в градината им само за да зърнат лицето ѝ.

Това вече го вярвах. Въпреки че подлостта и безчестието бяха втвърдили очите ѝ до две парченца оникс, баба си оставаше и до днес изумителна красавица.

— Когато се омъжила за дядо ти, семейството ѝ платило най-голямата зестра, която някога Барва Сагар било виждало — продължи Авани. — Всички очаквали този брак да бъде щастлив и успешен. И защо да очакват друго? Младоженците били млади, много богати, красиви и здрави. А после баба ти забременяла и родила момиченце. През следващите пет години се появили още две момиченца.

— Но татко няма никакви сестри! — намесих се изненадано аз.

Авани само кимна безмълвно и прошепна:

— Сигурно и тях са ги взели вълците.

И този тих отговор беше толкова кошмарен, че в продължение на няколко минути в стаята ми се възцари гробно мълчание. Не можех да си представя човек да гледа съвършеното личице на едно дете, а после да сложи в млякото му опиум. Струваше ми се твърде жестоко, дори и за безсърдечната ми баба.

Накрая се обадих:

— Татко знае ли за това?

— Да.

— Значи той е бил четвъртото дете, така ли?

— Не. При раждането на третото си дете сестрата на баба ти починала. Било момченце. Към този момент дядо ти вече се бил отчаял, че някога ще могат да имат син, така че, когато баба ти му предложила да осиновят племенника ѝ, той се съгласил. И тъй като съпругът на сестра ѝ предпочитал пиенето пред работата, осиновяването било добре дошло за всички заинтересовани страни.

Отново замълчах, докато се опитвах да осмисля всичко това. Значи баба ми не ми е баба, а моя пралеля. А истинската ми баба е мъртва! Започнах да си фантазирам каква можеше да бъде истинската ми баба — красива, търпелива, мила, добра. Значи ето защо дади джи не ме обичаше!

После Авани продължи:

— Два месеца след осиновяването обаче дядо ти се разболял и умрял. Така от обект на най-голяма завист баба ти се превърнала в обект на най-голямо съжаление.

— Но нали не е трябвало да извърши сати! — възкликнах. — Нали баща ѝ все пак я е прибрал обратно в дома си!

Авани отпусна ръце в скута си и с измъчен поглед прошепна:

— Това е много труден живот, Сита! Да нямаш нито приятели, нито пари, никой да не те обича! — говореше по-скоро за себе си.

— Аз те обичам, повярвай ми! — извиках и я притиснах до гърдите си колкото сили имах. Тя ухаеше на жасмин, точно като майка ми и изведнъж се изпълних с всепоглъщаща нужда да продължа да я прегръщам и да не я пускам. Но не след дълго с въздишка се откъснах от нея. Ако баба ми ни видеше, щеше да стане ужасно лошо. Защото Авани беше просто наша слугиня.

Тя изтри насъбралите се в очите ѝ сълзи с опакото на ръката си и прошепна:

— Сита, миличка, всеки ден се моля на Дурга ти никога да не разбереш какво е да преминеш от богатство към бедност! А за баба ти е било съкрушително, повярвай ми!

— Буда е бил хиндуистки принц — изтъкнах, но като че ли по-скоро напук. — Бил е кшатрия, също като нас, и е открил свободата, като е загърбил трона и богатството си и е приел да живее в бедност!

— Но това е негов личен избор, Сита! Освен това е бил мъж! Отлично знаеш, че мъжът може да променя живота си, колкото си иска! А жената може да променя само външността си!

С тези думи Авани се изправи и ми подаде едно бяло сари. Сега двете с нея щяхме да изглеждаме по един и същи начин. Само дето аз щях да нося бялото сари едва тринайсет дена след погребението на мама, а после пак щях да премина към цветните дрехи, а Авани до края на живота си щеше да бъде принудена да спазва забраната за носене на цветни неща.

Увих бялото сари около тялото си, а Авани го оправи така, че да пада на равномерни дипли чак до краката ми. Навън слънцето вече беше изгряло, а над оризищата крякаха ята птици. Беше непоносимо да осъзнаеш, че докато мама лежи на погребалното си ложе, животът все пак продължава. Това ме подсети за онази сцена от „Крал Лир“, в която кралят открива трупа на любимата си дъщеря. Пита боговете как е възможно конят, кучето, та даже презреният плъх да продължават да живеят, „а ти да лежиш бездиханна“. Песента на птиците отвън ми се струваше като предателство към паметта на майка ми. Не беше ли редно Господарят Брахма да ги накара да млъкнат от жалост?

Стоях до прозореца и съзерцавах оризищата пред мен. Свещеникът щеше да дойде не само за да състави хороскопа на сестра ми, но и за да благослови духа на майка ми, който вече се беше отправил към Сварга, където отиват душите преди следващото си прераждане. Опитах се да си я представя там, като дух, но тъй като тялото ѝ все още лежеше в съседната стая, не ми беше никак лесно.

Накрая се появи баба ми и поиска да знае защо Авани не ме е завела в нашата пуджа, където отправяхме ежедневните си молитви.

— Свещеникът вече пристигна! — изтъкна намусено.

— Сита не се чувства добре — поясни Авани.

— Никой от нас не се чувства добре! — отсече баба. — И ще станем още по-зле, ако това момиченце се окаже манглик!

Двете с Авани ахнахме едновременно.

Манглик е най-лошото, което може да бъде един човек. Ако свещеникът каже, че си манглик, значи си прокълнат! Последиците за хората с подобна присъда в хороскопа са много и разнообразни, а бракът става почти невъзможен. Повечето манглици обикновено се женят за други манглици, така че прокобите да могат взаимно да се унищожат.

Ала дори и баба ми не притежаваше властта да контролира звездите. Само свещеникът можеше да ги разчете.

Последвах я към нашата стая за пуджа, където свещеникът щеше да се помоли първо за напътствия от боговете, преди да се заеме с джанам кундли на сестра ми. Двете с Авани се настанихме една до друга на нови рогозки от юта. Сигурно татко ги беше купил сутринта. Тази мисъл ме накара да се огледам за него. Той седеше близо до свещеника пред нашия мандир — дървеният храм, в който бяха поставени дяланите от дърво изображения на нашите богове. Опитах се да привлека погледа му, но макар да гледаше към мен, той изобщо не ме виждаше. Беше някъде другаде. Свещеникът до него разговаряше с наскоро пристигналата у нас дойка относно сестра ми и за начина, по който се беше появила на този свят. В този момент аз за първи път имах възможността да огледам бебето както трябва. Сестра ми се оказа красиво бебе, приликата ѝ с майка ни се натрапваше от пръв поглед. Имаше същия малък нос, гъста черна коса и трапчинки на двете си бузи. Дойката я беше увила в голямо жълто платно. Усетих в гърдите си невероятна тежест — щеше ми се мама да е тази, която държи бебето.

— Красива е, нали? — обади се до мен Авани. — Има цвета на кожата на баба ти, но очите ѝ са по-тъмни.

— Мисля, че прилича на мама! — отсякох предизвикателно аз.

Свещеникът зае мястото си в центъра на стаята и ние зачакахме в мълчание, докато той подготвяше пуджата. Пуджа означава молитва — като онези, които се казват и в църквите. За изпълнение на нашата церемония човек се нуждае от тамян, цветя, чисто масло и кръгла купа за стъкване на малък огън. Ако човек държи да бъде изчерпателен, би могъл да добави изрисувани маслени лампи и големи пиринчени звънци. С изключение на присъствието на свещеника и на огъня, тази пуджа за предстоящия хороскоп на сестра ми не се различаваше почти по нищо от онова, което семейството ни правеше всяка сутрин, когато, след задължителната баня, ние влизахме в молитвената ни стая, за да застанем пред изображенията на боговете закрилници на дома ни. С течение на годините научих, че католиците и хиндуистите имат доста подобни ритуали — католиците палят свещички пред статуите на своите светци и повтарят една мантра, която те наричат „Аве Мария“, а хиндуистите палят ароматна пръчица и повтарят мантрите си към боговете.

Една пуджа може да бъде продължителна и настойчива, но може да бъде също така кратка и простичка. През този следобед пуджата беше от дългите, а тъй като до края на молитвата на никого не беше разрешено да се храни, на мен ми се стори, че продължава цяла вечност. След като най-сетне млъкна, свещеникът се обърна към мен и ме попита:

— Виждала ли си тялото на майка си?

Поклатих глава.

— Детето трябва да види майка си, преди да отнесат тялото ѝ! — обяви тържествено той. — Кога е кремацията?

Тъй като татко не беше в състояние да отговори, вместо него заговори баба.

— Утре — рече. — Днес синът ми ще отиде, за да направи необходимите приготовления.

След това всички последвахме баба ми към свободната стая. Мама беше облечена в ново жълто сари, а носилката, върху която беше поставена, беше осветена от подредени в кръг маслени лампи. Жените от селото бяха разпръснали в краката ѝ невени, а когато свещеникът се приведе над нея, добави рози. След това намаза челото ѝ с крем от сандалово дърво и изпя още една мантра. Погледнах към баща ми, но очите му бяха фокусирани в някаква много далечна точка, като моряк, който от толкова дълго време е гледал само вода, че вече отдавна е изгубил надежда да зърне земя.

Свещеникът ми подаде оранжев карамфил. Беше мой ред да сложа цвете върху мама. Приближих се към носилката ѝ колкото ми беше възможно по-бавно. Тя изглеждаше студена и самотна. Преди, когато беше жива, много рядко я бях виждала да спи. Винаги беше в движение — дори краката ѝ да не се движеха, движеха се ръцете ѝ, както и, разбира се, устните, защото много обичаше да пее. Поставих цветето в ръцете ѝ, а после отстъпих и я зачаках да помръдне. Да, беше детинско от моя страна, но тогава вярвах, че ако се концентрирам достатъчно силно, Брахма ще се смили над мен и ще върне живота на мама. Ала нищо такова не се случи. И аз за пореден път се запитах с какво толкова бях разгневила боговете, че да ми отнемат мама.

Преместихме се в предната стая, за да ядем ориз и леща, а после свещеникът се зае с тълкуването на хороскопа на сестра ми, който се оказа благоприятен.

— Искам да знам още едно нещо — рече той тъкмо преди тръгване. На вратата бяхме само баба и аз. — Какво смята да прави синът ти с това момиче? — и сведе поглед към мен, а аз веднага извърнах очи, за да не ме помисли за безсрамна.

— Сега, когато станаха две, няма да имаме пари за зестра, ако това имате предвид — отговори баба ми.

— Тя вече е на осем, нали?

— На девет — поправи го баба ми.

— При това много красива. Но щом няма да имате пари за зестра…

— Ще я посветим на храма! — отсече баба ми. — Тя ще стане девадаси.

На времето нямах никаква представа какво точно е девадаси, освен че означава „слуга на бога“. И затова едва от днешна гледна точка съм в състояние да разбера ужаса, който тогава се изписа по лицето на свещеника, когато баба ми изрече това, тъй като девадаси не е много по-различно от проститутка. Много години по-късно попаднах на един английски превод на поема, написана през петнайсети век за девадасите, „тайните слугини на бога“:

Свещеникът се втренчи в баба ми и започна само да отваря и затваря уста, сякаш беше изгубил думите, които беше искал да каже. Накрая изрече тихо:

— Баща ѝ знае ли за това?

— Все още не. Но това е най-разумната крачка при наличието на две момичета, без нито един наследник.

И тогава свещеникът я изгледа по начин, който по-късно щеше да се превърне за мен в голяма утеха, когато бях в състояние да се върна мислено към тези събития и да ги видя доста по-ясно. Оказваше се, че аз не бях единствената, прозряла нечовешката жестокост на жената, която наричах своя баба.

По-късно същият следобед баща ми ме откри в градината, докато плетях диви цветя на венец така, както ме беше учила майка ми. Седна на тревата до мен и ме зачака да му поднеса ръката си, но аз нямах какво да му кажа. Накрая той сам я взе и написа върху дланта ми:

— Някой ден, когато ние с дади джи си заминем, само ти ще можеш да разказваш на Ануджа каква е била майка ѝ.

Очите ми моментално се насълзиха, но си давах сметка, че сега не му беше времето да плача.

— Имаш ли още празни страници в дневника, който ти подарих?

Кимнах.

— Вероятно би могла да започнеш да записваш всички прекрасни неща за майка си, които си спомняш. Преди да си ги забравила.

Все още пишех заръчания от него списък, когато той излезе заедно със съседа ни Шиваджи да уреди кремацията на майка ми. Видях от прозореца на моята стая как двамата вървяха заедно през оризищата. Всеки, който ги видеше заедно, би си помислил, че все още са войници. Вероятно беше нещо в начина, по който ходеха или както изглеждаха — високи, мускулести мъже с рамене като на биволи. Леля казваше, че в Барва Сагар нямало нищо по-голямо от Шиваджи. Аз нямаше как да знам дали това е истина, но със сигурност можех да го повярвам за мустаците му — намазани с восък и извити в двата края. С дългата си тъмна коса Шиваджи ми приличаше на герой от „Хиляда и една нощ“.

— Обличай се! — заповяда баба ми до вратата, макар изобщо да не я бях чула как я отваря. — Тръгваме!

Преди смъртта на мама вълнението от излизането извън нашата къща би ме накарало моментално да попитам къде отиваме, но сега просто се изправих и обух сандалите си. А за преобличане в цветно сари изобщо не можеше да става въпрос.

Срещнахме се при вратата на къщата. Затворената носилка вече беше пристигнала и тя ме изчака да се кача първа, влезе след мен и бързо дръпна завесата. Никога не съм обичала да стоя в тъмни, затворени пространства, но нямаше никакъв друг начин, по който бихме могли да пътуваме. Жените не трябваше да бъдат нито виждани, нито чувани, затова живеехме като сенки зад стените на домовете си.

Ако се возех с когото и да било другиго, щях да надникна тайничко иззад завесата, за да видя какво става на улицата. Но бидейки с баба ми, седях сгушена в ъгъла на дървената носилка, питайки се къде ли отиваме.

— Изправи се на мястото си и да не си посмяла да си отвориш устата, когато пристигнем!

Когато не казах нищо, баба ми се вбеси.

— Слушай какво, може да си мислиш, че синът ми те обича, но недей да бъркаш чувството за дълг с любов!

Помислих си, че този съвет би трябвало да го даде по-скоро на себе си, защото бях сигурна, че татко няма как да обича една толкова жестока жена като нея, но предпочетох да запазя мълчание, което вбеси дади джи още повече.

— Надявам се, че ме слушаш, бети, защото никога повече няма да повторя онова, което сега ще ти кажа! В теб няма нищо специално или различно! И ти ще живееш, ще плачеш и ще страдаш така, както страда всяка жена на този свят! А там, където отиваме, умът няма да ти бъде много полезен! — довърши заплашително.

Не каза нищо повече, а аз пък изобщо не се опитах да проумея какво е искала да каже. Но и да си беше направила труда да ми обясни, тогава бях твърде малка, за да го разбера.

Но когато чух дълбокия рев на тръбите, веднага разбрах къде се намираме. Нищо на този свят не би могло да се сравни със звуците на един храм — мощният звук на тръбите, ромоленето на фонтаните, песента на звънчетата.

— Храмът на Анапурна! — изкрещя един от носачите на паланкина и ние бяхме свалени на земята.

Когато излязох навън, видях, че се намираме в двор с много високи зидове, а наоколо още десетина други жени плащаха на своите носачи за преноса дотук. Баба ми плати на нашите от кесия, която носеше втъкната в пояса на бялото си сари. После оставихме сандалите си на гладкия мраморен под и изкачихме петнайсетте стъпала до храма на Анапурна. Никога досега не бях идвала в този храм, така че всичко ми изглеждаше непознато и ново. Не само изящните бронзови лампи, които осветяваха пътя ни до портите, въпреки че беше ден, а и гигантските метални гърнета, в които растеше свещеното растение тулси. Някой очевидно беше похарчил значителна сума пари, за да осигури добрата поддръжка на храма. Мраморните стъпала бяха чисти, а в скъпите висящи кандилници с изображението на богинята Анапурна горяха скъпи благоухания.

Тъй като в нашата религия има триста и трийсет милиона богове, надали ще се изненадате да научите, че аз никога не бях чувала за Анапурна. Когато хората чуят тази бройка, сигурно си казват, че индийците на всяка крачка си измислят богове. Но в хиндуистката религия всъщност има само един бог — Господарят Брахма, а всички останали богове и богини са различни проявления на самия Брахма. Например Дурга е богинята воин, покровителка на женската сила. Тя символизира способността на Брахма да отвръща достойно на всяко предизвикателство. Или пък Шива, Унищожителят — той илюстрира силата на Брахма както да дава, така и да взема. Истината е, че в ежедневието ни фигурират само няколко богове и богини и това са тези, към които всяка сутрин отправяме молитвите си за закрила и подкрепа — Дурга, Рама, Лакшми, Кришна, Буда, Сарасвати, Ганеш. Само шепа индийци биха могли да ви кажат имената на повече от десетина или най-много двайсет проявления на Брахма.

Когато стигнахме върха на стълбището, аз се поклоних така, както правеха всички около мен, а после се заковах на място, за да се вгледам за няколко секунди в златистото лице на Анапурна, увенчано с жълти и оранжеви карамфили.

— Не сме дошли тук за молитва! — сопна се баба ми. — Не забравяй какво ти казах! Затваряй си устата!

Погледнах вляво от мен и видях висок, кльощав свещеник, който се носеше към нас. Беше облечен по много особен начин, с черни и бели мъниста около врата и плътни нанизи от същите около китките и глезените. Но най-голямо впечатление ми направи друго — необичайната корона от листа от нийм върху главата му. Осъзнах, че съм се вторачила в тях, макар да си давах сметка, че би трябвало да извърна очи. Той притисна длани в уважителния жест на намасте и едва тогава забелязах колко млад беше всъщност. На не повече от двайсет-двайсет и пет.

— Шримати, вие се върнахте — рече. Звучеше изненадано, макар и не толкова, колкото бях изненадана аз. Нямах никаква представа, че баба ми е идвала и преди в този храм. Но дните след смъртта на майка ми бяха минали като в някаква мъгла — беше напълно възможно тя да е излизала от къщата ни, без изобщо да забележа.

— А това би трябвало да е момичето — продължи свещеникът. Имаше нещо крайно притеснително в начина, по който усмивката му си остана на мястото си, докато очите му ме оглеждаха от горе до долу. — Слабичка е.

— Така е, но е само на девет.

Той кимна замислено, но после започна да ме обикаля и спря едва когато се озовахме отново очи в очи.

— Много е красива. С лице като вашето. Човек би си помислил, че ще си намери добър съпруг. Защо баща ѝ се съгласява на подобна крачка?

— Няма значение защо. Колко е готова да плати богинята?

Той повдигна вежди и отговори:

— Зависи. Девствена ли е?

— Разбира се! Отгледана е в моя дом!

В този момент покрай нас минаха група жени и кискайки се, се поклониха много ниско на свещеника. Стъклените им гривни пееха на ръцете им и бяха облечени в най-изящните сарита, които някога бях виждала — коприна, обшита със сложни фигури от сребърни и златни мъниста. Платът прошумоля, докато минаваха покрай нас, и на мен ми се прииска да протегна ръка и да ги докосна.

— Три хиляди рупии — изрече свещеникът, след като жените отминаха.

— Нали си давате сметка, че тя не е някакъв си далит! Това дете е кшатрия!

— Ако беше далит, сега с вас нямаше да разговаряме. Този храм обслужва най-богатите мъже в Барва Сагар!

— А момиче като това ще ви доведе мъже чак от Джанси! Мислите си, че не знам какъв вид мъже плащат за момиче, което говори не само хинди, но и английски, а? Та нейни клиенти ще бъдат дори британските войници!

Не можех да си представя откъде накъде ще имам клиенти. Може би храмът имаше нужда от мен като преводач? Баба ми каза, че това било място, където умът нямало много да ми трябва, така че кое би било по-досадно от това да превеждаш писма на разни войници?

— Пет хиляди и толкова!

— Петнайсет хиляди!

Усмивката на мъжа се стопи.

— Шримати, очевидно забравяте, че се намираме в Барва Сагар, а не в Джанси!

— А вие забравяте, че мога като нищо да я посветя на храма на Дурга малко по-надолу!

Двамата се вторачиха един в друг, но свещеникът не знаеше нещо много важно — че баба ми можеше да бъде непоклатима като скала. Накрая той въздъхна дълбоко и изрече:

— Тринайсет! Но това е най-голямата сума, която някога сме плащали за девадаси!

И това беше един от шепата случаи, в които видях усмивката на баба ми да достига до очите ѝ. После тя ме сграбчи за ръката и закрачи обратно.

— Но къде отивате? — извиси жалостиво глас свещеникът. — Нали имахме сделка?

— Детето изгуби майка си, а погребението е утре. Ще се върна с нея следващата седмица.

— Ама…

Баба ми се обърна и отсече:

— Знам, че нямате търпение, но ви уверявам, че след като ми дадете парите, аз ще ви дам момичето! Но не по-рано от другата седмица!

Свещеникът сведе очи към мен и ме погледна. Уверявам ви, че и на сто години да стана, пак няма да забравя този поглед. Ако някога сте имали възможността да посетите някоя зоологическа градина, няма начин да не сте видели как хранят лъвовете — и онова свирепо, необуздано изражение в очите им. Е, точно такова изражение имаше в очите на свещеника, когато си тръгвахме. Нито един мъж на този свят преди или след този момент не беше посмял да ме погледне по този начин, а по целия път обратно към нас се опитвах да си отговоря на въпроса защо този поглед ме беше обезпокоил толкова много.

Когато закритата носилка спря отново в нашия двор, баба ми опря буза в моята така, че усетих дъха ѝ в ухото си и изсъска:

— Днес не сме ходили никъде, разбра ли?! Ще изненадаме баща ти с добрите новини следващата седмица!

Но когато тази вечер татко се прибра вкъщи, изглеждаше толкова изтощен, че забраната да говоря ме накара да се чувствам като предател. Нямам представа как баба ми беше успяла да убеди дойката и Авани да си държат устите затворени за нашето пътешествие, но беше постигнала своето. В крайна сметка работата им, та защо не и животът им бяха в нейните ръце. Само особено глупава жена би застрашила положението си чрез бъбрене за някакво пътуване до храма. А за мен беше още по-трудно. Не можех да спра да мисля за кльощавия свещеник с неговата абсурдна корона от листа, който ме обикаляше като котарак. Какво очакваше от мен този човек? И защо онези жени се кискаха, когато отминаваха?

Ето такива въпроси не ми дадоха възможност да мигна цяла нощ.

В живота на една индийска жена има само шепа случаи, в които ѝ е разрешено да наруши своята пурда. И един от тях бяха погребенията. На следващата вечер цялото ни семейство, заедно с приятелите ни се събрахме на брега на река Синдх. Огромно черно петно върху пясъка бележеше мястото, където преди са се издигали други погребални клади, а сега няколко мъже се заеха да издигнат следващата. Чувала съм жени да казват, че ако нарушат своята пурда, се изпълват с ужас и срам. Но сега, въпреки че се намирах на погребението на собствената си майка и тялото ми се тресеше от скръб, тук, край реката аз усещах едновременно с това едно всепоглъщащо чувство на свобода. Докато наблюдавах как гъските се издигаха в небето и се подреждаха в прословутото си клиновидно ято, очертаващо се ярко на фона на пурпурния сумрак, аз се запитах: „Това ли е да си мъж?“. Лек ветрец подръпна плитката ми и аз затворих очи, опитвайки се да си представя, че всеки ден от живота си разполагам с подобна свобода.

Но когато погребалната клада беше издигната и завършена, аз изведнъж се почувствах хладна и незначителна като песъчинките под краката ми. Разплаках се, когато свещеникът започна да гласи тялото на майка ми с крака на юг, така че духът ѝ да не се обърка и да тръгне право в посоката на мъртвите. И когато огънят пламна и се разгоря, аз се запитах дали баба ми щеше да се осмели да ме заведе в онзи храм, ако майка ми беше жива? Нещо дълбоко в мен ми подсказваше, че отговорът е „не“.

Татко ме прегърна през раменете. Знаех, че в момента ме наблюдава, обаче бях твърде разстроена, за да погледна в очите му и да зърна там отразена собствената си мъка, затова си останах така, свела глава към земята. Издигащите се все по-високо пламъци загряваха лицето ми и изсушаваха стичащите се сълзи. Татко ми поднесе дланта си, но аз нямах какво да му напиша. В момента през съзнанието ми се нижеха твърде много образи и картини: мъжът с короната от листа на нийм, жените в красивите сарита, храмът с меките купчинки кункума — прах, приготвен от изсушена куркума, с който поклонниците мажеха челата си в знак на преклонение пред боговете. Опитах се да върна мислите си обратно към майка ми и в ума ми изникнаха две картини — тя в градината, беряща тулси (наричан от някои свещен босилек) за домашния олтар, и тя с онази малка жълто-кафява четчица, с която сутрин оформяше очната си линия. А после тези две картини отново бяха изместени от образите от храма и в гърдите ми се надигна неистов ужас.

Забелязвайки, че дланта на баща ми си стоеше все така протегната към мен, аз я грабнах светкавично и написах:

— Моля те, не ме изпращай да работя в храма!

— Какъв храм?

— Където вчера ме води дади джи. Но аз не искам да работя за войници! Моля те, пита джи, позволи ми да остана с теб!

Татко погледна през горящата клада на мама към баба ми и когато очите ѝ срещнаха моите, разбрах, че тя се е сетила какво бях направила току-що.

Нямаше никакво значение, че всичките ни съседи се бяха събрали в нашия двор или че половината жители на Барва Сагар бяха по улиците. Никога досега в къщата ни не беше имало такъв грандиозен скандал. Стените буквално се тресяха от рева на баща ми и писъците на баба ми и двамата напълно нечленоразделни от ярост. Аз се скрих в стаята си, а малко по-късно при мен дойде леля.

— Тя наистина ли те заведе в храма, Сита? — попита леля.

— Да — кимнах. — Свещеникът каза, че ще ѝ плати тринайсет хиляди рупии. Ти знаеш ли какво би могло да означава това?

Леля ми само кимна със затворени очи, но нищо не ми обясни. Независимо дали искахме или не, продължихме да слушаме скандала, докато накрая вратата ми внезапно не се отвори и при нас не влетя татко. Посочи към дневника ми и аз веднага го грабнах и му го подадох, макар да нямах никаква представа дали аз трябваше да пиша нещо в него, или той се канеше да пише.

Миг по-късно се появи баба ми и татко взе една писалка от бюрото ми. На празна страница от дневника ми написа: „Нека всички присъстващи в тази стая ми бъдат свидетели, че ако някога с мен се случи нещо, нито една от моите дъщери {m underline}никога и за нищо на света{m} — подчерта последните думи — няма да стане девадаси! Не разполагаме с достатъчно пари за зестра, за да осигурим подходящи съпрузи и на двете. Затова от утре аз започвам да тренирам Сита за постъпване в Дурга дал!“.

И тъй като баба ми не можеше нито да чете, нито да пише, тя се обърна към леля ми за помощ. Когато чу какво е написал баща ми, ахна и извика:

— Но Дурга дал е най-елитната група жени в цялото кралство! Досега нито една жена от Барва Сагар не е успяла да стане дургаваси! И въпреки това ти искаш Сита да стане една от жените, които не само охраняват рани, но и я забавляват?!

Ноздрите на баща ми се разшириха. Може и да не беше чул думите ѝ, но отлично схващаше смисъла им.

— За тази роля се избират едва десет жени, при това само най-красивите и най-умните! — продължи тя, после пое писалката от ръката на баща ми, подаде я на леля и добави: — Питай го какво ще стане, ако тя се провали? Хайде, питай го!

Леля написа въпроса със ситния си, изящен почерк.

— Тя няма да се провали! — отговори писмено баща ми. — Разполага с мен, както и с нашия съсед Шиваджи. Ние ще я обучим добре!

В мига, в който леля прочете отговора, бузите на баба ми пламнаха.

— От три години не са провеждали изпити за нови членове! Значи не разполагате с достатъчно време за тази цел — инструктира тя леля ми да напише. — Защо не се замислиш за нова съпруга? За жена, която би могла да отгледа бебето и да дари това семейство с наследник?

Татко отговори:

— Докато Сита не стане член на Дурга дал, аз няма дори да си помисля за втора съпруга! Заклевам се!

И остави писалката. Решението му беше окончателно.

От този момент нататък баба ми започна да се преструва, че аз не съществувам. И тъй като не можеше да пише, поради което общуването ѝ с баща ми ставаше само с най-груби сигнали, изведнъж в къщата ни се възцари мъртвешка тишина. Бих искала да ви кажа, че това е било идеално за мен и че ми е давало много повече свобода отпреди, но както всеки, запознат с напрегната обстановка, знае, ситуацията изискваше да ходиш буквално на пръсти.

Сутрин, когато Авани идваше при мен, за да ми помогне да се облека, вече не се смеехме. Баба ми ѝ беше казала, че аз съм безсрамно дете и макар да не знам дали Авани ѝ беше повярвала или не, от някогашната близост между нас нямаше и следа. Но докато я гледах как се отнася с Ануджа и каква нежност демонстрира към сестра ми, постепенно осъзнах, че ако бях по-малка, по-податлива на чуждо влияние и не толкова безсрамна, нещата може би щяха да бъдат различни. Постепенно обаче свикнах дотолкова с постоянната тишина в нашия дом, че се превърнах в замръзнал поток — твърд и непроницаем отвън, кипящ от живот отвътре.