Последната тайна на Дома Господен

Долината на царете, Луксор, Египет

— Тате, може ли вече да се прибираме? По телевизията ще дават „Алим ал Симсим“.

Инспектор Юсуф Ез ел Дин Халифа загаси цигарата си, въздъхна и погледна сина си Али, който стоеше пред него и си чоплеше носа. Слабият, жилав мъж с високи скули, гладко сресана коса и големи искрящи очи излъчваше тиха сила, подправена с хумор — сериозен мъж, който обичаше да се смее.

— Не всеки ден отварят специално за теб най-великия археологически обект в Египет, Али — сгълча той сина си.

— Ама аз съм идвал тука от училище — започна да мрънка момчето. — Два пъти. Госпожица Уадуд ни показа всичко.

— Хайде на бас, че не ви е показала гробницата на Рамзес II, която видяхме днес. Нито пък тази на Ейе и Ти.

— В нея нямаше нищо — оплака се Али. — Само прилепи и купища стари бинтове.

— Все пак имахме късмет, че ни пуснаха вътре — настоя баща му. — Затворена е за туристи, откакто са я открили през 1905 година. И за твое сведение тези стари бинтове са истинските, в които са били увити мумиите, така както крадците са ги оставили в древни времена, след като са ги свалили от телата.

Момчето вдигна поглед, без да изважда пръста от носа си. В очите му проблесна интерес.

— И защо са го направили?

— Ами — започна обяснението си Халифа, — когато жреците увивали мумиите, слагали между бинтовете украшения и скъпоценни амулети, а крадците искали да ги вземат.

Лицето на малкия светна.

— Изваждали ли са им и очите?

— Доколкото знам, не — засмя се Халифа. — Макар че понякога им отчупвали по някой пръст или ръка. Което ще направя и аз, ако не престанеш да си бъркаш в носа!

Той грабна ръката на детето и шеговито започна да подръпва пръстите й. Али се отскубна и избухна в смях.

— По-силен съм от теб, татко! — извика.

— Да бе — отвърна Халифа, стисна момчето през кръста и го обърна с главата надолу. — Не си и наполовина силен колкото мен.

Стояха насред Долината на царете, близо до входа на гробницата на Рамзес VI. Беше късен следобед и тълпите туристи, които задръстваха долината през деня, вече се бяха разотишли и районът бе неестествено празен. Наблизо група работници разчистваха отпадъците от археологически изкоп и припяваха монотонно, докато събираха парчетата натрошен варовик в найлонови чували; по-нататък група екскурзианти тъкмо влизаха в гробницата на Рамзес IX. Иначе беше безлюдно, ако не се брояха неколцината туристически полицаи, чистачът Ахмед и приютилите се в оскъдните сенки по склоновете двама продавачи на пощенски картички и безалкохолни напитки, които се озъртаха напрегнато с надеждата да припечелят още нещо в края на деня.

— Виж сега какво ще направим — каза Халифа, остави сина си на земята и разроши косата му. — Ще огледаме набързо Аменхотеп II и приключваме, става ли? Няма да е възпитано да си тръгнем, след като Саид си създаде толкова проблеми, за да ни намери ключа.

Докато говореше, откъм бараката на инспектора на петдесет метра от тях се разнесоха викове и една висока непохватна фигура се понесе към тях.

— Намерих го! — извика фигурата и размаха ключ. — Някой го беше оставил на друга кука.

Саид ибн Басат, заради яркорижата си коса по-известен като Джинджър, беше стар приятел на Халифа. Бяха се запознали отдавна в Университета на Кайро, където и двамата учеха древна история. Недоимъкът беше принудил Халифа да изостави следването и да постъпи на работа в полицията. От своя страна Саид се беше дипломирал с отличие и беше постъпил в Службата по антиките, където се беше издигнал до заместник-директор на Долината на царете. Въпреки че Халифа не би го признал пред никого, това беше животът, който би си избрал и той, ако нуждата не го беше отпратила в друга посока. Обичаше древното минало и щеше да даде всичко от себе си, цялото си време, за да работи с останките от стари времена. В никакъв случай не се сърдеше на приятеля си, разбира се. А за разлика от него Джинджър нямаше семейство, нещо, от което Халифа никога не би се отказал, дори за всички исторически паметници в Египет.

Тримата поеха през долината, подминаха гробниците на Рамзес III и Хоремхеб, завиха надясно и тръгнаха по пътеката към входа на гробницата на Аменхотеп II, която се намираше в дъното на каменно стълбище, зад заключена тежка желязна врата. Джинджър пъхна ключа в катинара.

— Докога ще стои затворена? — попита Халифа.

— Още само месец, месец и нещо. Реставраторите почти приключиха.

Али се шмугна между двамата, надигна се на пръсти и надникна в мрака зад решетката.

— Има ли съкровище?

— Боя се, че не — отвърна Джинджър, отмести момчето от вратата и отвори решетката. — Била е напълно ограбена още в древни времена.

Щракна електрическия ключ и лампите осветиха дълъг, слизащ бавно надолу коридор, издълбан в скалата, със стени и таван, по които все още личаха характерните бели вълни от следите на древното длето. Али се втурна надолу.

— Знаете ли какво щях да направя, ако бях цар на Египет? — викна момчето и гласът му отекна в тясното пространство на гробницата. — Щях да си направя тайна скрита стая и щях да сложа всичките си съкровища вътре, а след това щях в друга стая да сложа малко съкровища, за да подлъжа крадците. Като онзи човек, за когото ми разказа, татко. Хорибъл Инкиман.4

— Хор-анх-амон — с усмивка го поправи Халифа.

— Да. А след това щях да направя хитри капани, за да се хванат в тях всички крадци. И щях да ги натикам в затвора.

— Значи са щели да бъдат големи късметлии — засмя се Джинджър. — В древен Египет обичайното наказание за ограбване на гробници било отрязване на носа и изпращане в солните мини в Либия. Или това, или набиване на кол.

Той намигна на Халифа, двамата мъже се разсмяха и поеха по коридора след Али. Не бяха изминали и няколко метра, когато зад гърбовете им се чуха забързани стъпки. Някакъв задъхан мъж в джелаба се появи на входа на гробницата и силуетът му се очерта в яркия правоъгълник на следобедното небе.

— Има ли тук инспектор Халифа? — извика хрипливо, останал без дъх.

Детективът погледна приятеля си и пристъпи крачка назад към вратата.

— Аз съм.

— Трябва да дойдете бързо, от другата страна. Намериха…

Мъжът млъкна, за да си поеме дъх.

— Какво? — попита Халифа. — Какво намериха?

Мъжът го погледна с разширени очи.

— Труп!

Някъде отдолу, от дълбочината на шахтата долетя гласът на Али.

— Много яко! Може ли и аз да дойда, тате?

Бяха открили трупа в Малката, археологически обект в най-южния край на Тиванския масив, някога дворец на фараон Аменхотеп III, а сега обширно пусто място с изгладени от пясъка развалини, посещавани само от най-заклетите египтофили. Прашно полицейско „Деу“ чакаше Халифа пред сградата на управата. Той остави сина си с Джинджър, който обеща да го прибере вкъщи, качи се на дясната седалка и колата потегли. Възмутените писъци на Али отекнаха подире му.

— Тате, не искам да се прибирам у дома! Искам да видя трупа!

Пътят до Малката им отне двайсет минути. Полицаят, който шофираше, намусен млад мъж с лунички и лоши зъби, през цялото време не отлепи крак от педала, докато пътят се виеше надолу по хълмовете към равнината на Нил, за да поеме на юг покрай ръба на масива. Халифа гледаше през прозореца насажденията от захарна тръстика и молочия, пушеше цигара „Клеопатра“ и слушаше с половин ухо новините по очуканото радио в колата за ескалиращото насилие между израелци и палестинци — поредният самовзривил се атентатор, поредната израелска репресия, поредната смърт и нещастие.

— Тези скоро ще воюват — каза шофьорът.

— Те вече воюват — въздъхна Халифа, дръпна за последно от цигарата и изхвърли фаса през прозореца. — Воюват вече петдесет години.

Шофьорът взе пакетче дъвки от таблото, пъхна две в устата си и задъвка ожесточено.

— Мислиш ли, че някога може да има мир?

— Не и както вървят нещата. Внимавай, каруца.

Шофьорът свърна рязко, за да изпревари магарешката каруца, натоварена догоре с ожъната захарна тръстика, и влезе пред нея тъкмо навреме, за да избегне челния удар с идващия отсреща туристически автобус.

— Аллах да ме пази — измърмори детективът, вкопчен за таблото. — Аллах да се смили над мен.

Минаха покрай Деир ел Бахри, Рамзейона и разпилените останки от храма на Меренпта, преди накрая да стигнат до кръстовище, където единият път поемаше на изток към Нил, а другият — нагоре и на запад към древното работническо село при Деир ел Медина и Долината на цариците. Продължиха направо и слязоха от гладкия асфалт на прашния разбит път, който ги отведе покрай големия храм в Мединет Хабу към еднообразната камениста пустиня, покрита с отпадъци и бодливи оплетени кълба от камилски тръни. Продължиха още километър, криволичеха и подскачаха по пътя, от време на време минаваха покрай порутени останки от древни кирпичени стени, кафяви и безформени като разтопен шоколад, и най-после стигнаха до четири полицейски коли и линейка, паркирала до ръждясал телефонен стълб, а отзад и пета кола, прашен син мерцедес, спрял малко по-встрани от другите. Спирачките изсвириха и Халифа излезе от колата.

— Защо просто не си вземеш мобилен телефон — изръмжа Мохамед Сария, заместникът на Халифа, който се отдели от групата при линейката и дойде да го посрещне. — Цял час ми отне да те издиря.

— През което време аз имах удоволствието да посетя две от най-интересните гробници в Уади Бибан ел Мулук — отвърна Халифа. — Това е най-добрата причина, за която се сещам. Освен това от мобилните телефони се хваща рак.

Той си извади цигарите и запали.

— Е, какво имаме?

Сария раздразнено поклати глава.

— Труп. На мъж. Бял. Казва се Янсен. Пиет Янсен. — Бръкна в джоба на сакото си и извади полиетиленов плик със стар портфейл, който подаде на Халифа. — Египетски гражданин. Макар да не си личи от името. Собственик на хотел долу в Гезира. „Мена-Ра“.

— До езерото ли? Знам го.

Халифа извади портфейла от плика, огледа съдържанието му и забеляза личната карта на египетски гражданин.

— Роден през 1925-а. Сигурен ли си, че просто не е умрял от старост?

— Не и ако се съди по състоянието на тялото.

Детективът извади кредитна карта от „Банк Мист“ и пачка банкноти по двайсет египетски лири. В страничното отделение откри членска карта за Египетското градинарско общество, а зад нея изтъркана черно-бяла снимка на огромен, жесток на вид пес вълча порода. На гърба й имаше избелял надпис с молив „Арминий, 1930“. Той я погледа малко с усещането, че името му е познато отнякъде, но не се сети точно откъде, след което върна снимката на мястото й, пъхна портфейла обратно в плика и го подаде на заместника си.

— Съобщи ли на роднините му?

— Няма живи роднини. Свързахме се с хотела.

— Ами мерцедесът? Негов ли е?

Сария кимна.

— Намерихме ключовете в джоба му. — Полицаят извади втори плик, в който беше пъхната учудващо голяма връзка ключове. — Проверихме вътре. Нищо необичайно.

Отидоха до мерцедеса и надникнаха през прозореца. В колата — напукана кожена тапицерия, табло от полирано орехово дърво, ароматизатор, висящ от огледалото за обратно виждане — нямаше нищо друго, освен един брой на „Ал Ахрам“ отпреди два дни на дясната седалка и скъпа на вид камера „Никон“ на пода зад седалката на шофьора.

— Кой го откри? — попита Халифа.

— Някаква французойка. Излязла да снима развалините и случайно се натъкнала на тялото. — Сария разгърна бележника си и присви поглед към страниците. — Клодия Шамполион — прочете, кривейки с усилие устните си за непривичните съгласни. — Двайсет и девет годишна. Археоложка. Отседнала е ей там. — Той посочи пълния с дървета и ограден с тухлена стена двор малко по-нататък. Седалището на Френската археологическа мисия в Тива.

— Не е роднина на онзи Шамполион, така ли да разбирам? — попита Халифа.

— Ммм?

— Жан Франсоа Шамполион.

Физиономията на Сария издаваше объркване.

— Човекът, дешифрирал йероглифите — въздъхна Халифа в престорено отчаяние. — Всемогъщи Боже, Мохамед, ти нищо ли не знаеш за историята на страната си?

Заместникът му сви рамене.

— Французойката изглеждаше доста добре, това мога да кажа. Големи… нали разбираш… — Той направи жест с ръце. — Твърди.

Халифа поклати глава и дръпна от цигарата.

— Мохамед, ако полицейската работа се състоеше в точене на лиги по жени, вече щеше да си комисар. Разпита ли я?

Сария протегна тефтера си, за да покаже, че я е разпитал.

— И?

— Нищо. Не видяла нищо, не чула нищо. Просто намерила тялото, върнала се в мисията и позвънила на 122.

Халифа си допуши клеопатрата и стъпка фаса с тока на обувката си.

— Значите налага да го огледаме. Обади ли се на Ануар?

— Имал да довършва някаква канцеларска работа, след което щял да дойде. Каза да пазим трупа да не тръгне нанякъде.

Детективът изсумтя отегчено, свикнал с безвкусния хумор на патолога Ануар. Двамата поеха към обекта, под краката им хрущяха чирепи от натрошени съдове, осеяли околността като разпилени бисквити. Вдясно някакви деца седяха върху купчина от дребни камънаци, а едно от тях стискаше футболна топка. Хлапетата наблюдаваха полицаите, които претърсваха пустинята за веществени доказателства; отпред слънцето бавно потъваше зад облите куполи на манастира Деир ал Мухараб и светлината му бавно потъмняваше от бледожълта към наситено меднооранжева. Тук и там от пясъка стърчаха фрагменти от кирпичени стени, износени и жалки като първобитни твари, издигнали се от дълбините на пустинята. Освен тях почти нищо друго не подсказваше, че минават през някога най-великолепния комплекс от сгради в древен Египет.

— Направо не е за вярване, че е било дворец, нали? — въздъхна Халифа и забави крачка, за да вдигне от земята парче керамика със следи от светлосиня боя. — На времето си Аменхотеп III е управлявал половината от познатия свят. А сега…

Той повъртя отломката между пръстите си и потри пигмента с палец. Сария не каза нищо, само посочи с ръка, че трябва да завият надясно.

— Ей там. Точно зад онази стена.

Прекосиха малко пространство, павирано с тухли от кал, пропукани и изпочупени, както и през нещо, което някога трябва да е било внушителна порта, но от него бяха останали само две купчини камък с изтрити стъпала помежду им. От другата страна един полицай клечеше в оскъдната сянка на някаква стена. На няколко метра от него беше разстлан тежък брезент, под който се очертаваше тяло. Сария пристъпи, хвана покривалото и го дръпна назад.

— Аллах-у-акбар! — намръщи се Халифа. — Всемогъщи Боже!

Пред него лежеше труп на стар мъж, много стар, с немощно съсухрено тяло и набръчкана жълтеникава кожа, изпъстрена със старчески петна. Лежеше по лице, с едната ръка под тялото, а другата — просната настрани. Беше облечен в бежов костюм за сафари, а плешивата му, с изключение на няколкото мръснобели кичура, глава беше отметната назад и леко встрани, като на плувец, поемащ въздух, преди отново да се потопи във водата — неестествено положение, причинено от подаващия се от земята ръждив клин, забит право в лявото му око. Бузите, устните и брадичката му бяха покрити с плътна кора засъхнала кръв; точно над дясното му ухо зееше голяма плитка рана.

Халифа продължи изправен да гледа трупа, отбеляза наум прашните ръце и дрехи, разкъсания на коляното панталон, пясъка и мръсотията, набити в раната на главата, след което клекна и внимателно опипа основата на подаващия се от пясъка железен клин. Беше здраво забит в земята.

— От палатка ли е? — неуверено попита Сария.

Халифа поклати глава.

— Част от ограда на обект. Останала от някакви разкопки. Доколкото виждам, стои тук от години.

Изправи се, прогони с ръка мухите, които вече се събираха над трупа, и отиде на няколко метра встрани, където си личеше, че някой е стъпвал и ритал по пясъка. Забеляза поне три различни следи от стъпки, които можеше да са на полицаите, претърсващи района, но бе възможно и да не са. Клекна отново, извади носната си кърпичка и вдигна една остра отломка от кремък, изцапана с кръв.

— Май някой го е ударил по главата — обади се Сария. — А той е паднал върху желязото. Или е бил бутнат върху него.

Халифа повъртя камъка в ръката си, вторачен в червеникавокафявите петънца.

— Много странно, че нападателят е оставил пълен портфейл пари в джоба му. И ключовете от колата.

— Може някой да го е подплашил. Или пък не грабежът е бил мотив за убийството — предположи Сария.

Преди Халифа да успее да си даде мнението, откъм руините някой извика. На двеста метра встрани от тях полицай се беше качил на една пясъчна могила и размахваше ръце.

— Май е открил нещо — каза Сария.

Халифа остави кремъка там, откъдето го беше взел, и заедно със Сария пое към полицая. Когато стигнаха до него, той беше слязъл от могилата и стоеше до някаква порутена стена, в чиято основа върху напукана мазилка от кал беше изрисуван фриз от сини лотосови цветове, избелели, но все още ясно различими. В средата на фриза имаше празно място, където една тухла липсваше. Наблизо на земята лежаха брезентова раница, чук и длето, както и черен бастун със сребърна дръжка. Сария клекна до раницата и я отвори.

— Добре, добре, добре — измърмори и извади тухлата с рисуваната мазилка. — Лошо момче.

Той подаде тухлата на Халифа. Детективът не гледаше към него. Беше клекнал, за да вземе бастуна, и се взираше в дръжката му, върху която бяха гравирани миниатюрни розети и знаци анх.

— Сър?

Халифа не отговори.

— Сър? — повиши глас Сария.

— Извинявай, Мохамед. — Детективът остави бастуна и се обърна към заместника си. — Какво намери?

Сария му подаде тухлата от кал. Халифа огледа украсата й. През цялото време обаче погледът му се връщаше към бастуна и челото му се мръщеше, като че ли се опитваше да си спомни нещо.

— Какво има? — попита Сария.

— А, нищо. Нищо. Просто странно съвпадение.

Халифа пренебрежително поклати глава и се усмихна. Но даже в този момент в погледа му имаше частица неувереност, едва доловимо ехо от някаква далечна тревога.

От дясната им страна голям гарван кацна на стената, загледа се в тях, размаха криле и заграчи шумно.

Тел Авив, Израел

Младият мъж в полицейска униформа бързо мина през Парка на независимостта и излезе пред огромния бетонен многоъгълник на хотел „Хилтън“. Семейства и млади двойки се разхождаха в прохладната вечер, разговаряха, смееха се, но той не им обръщаше внимание. Погледът му беше прикован в сградата отпред. По челото му блестеше пот и устните му трепереха, докато нечуто си мърмореше молитви.

Стигна до входа на хотела и мина през фоайето. Двамата охранители му хвърлиха бегъл поглед, забелязаха униформата му и извърнаха очи. Той вдигна трепереща ръка, за да избърше потта от челото си, и в същия момент посегна под куртката и дръпна първия шнур, който поставяше експлозива в готовност. Ужас, ненавист, гадене, възторг — усети всичко това едновременно. Но над тях, обгръщащ всички емоции като последната матрьошка от комплекта, беше екстазът, подобната на транс еуфория, изгарящо блаженство като ярък бял пламък на самата граница на съзнанието. Мъст, слава, рай и вечност в ръцете на прекрасни хурии.

Аллах, благодаря ти, че избра мен. Благодаря ти, че ми позволи да стана оръдие на твоята разплата.

Той стигна до дъното на фоайето и влезе през двойната врата на голяма, изпълнена със светлини зала, където имаше сватбено празненство. Музиката и смехът го заляха като вълна; някакво момиченце притича до него и го попита дали иска да танцува. Той го отмести от пътя си и продължи напред към гостите, светът около него се разми и изпари като цветна мъгла. Някой го попита какво прави тук, дали има някакъв проблем, но той просто крачеше напред, мърмореше си и си мислеше за стария си дядо и малкия си братовчед, убити от израелски куршуми; за собствения си живот, празен, безсмислен, изпълнен със срам и безсилна ярост. В този момент се озова пред младоженците. С вик на ярост и радост посегна и дръпна втория шнур, освободи вихрушката от огън, светлина и метални сачми, която превърна него, младоженците и всички останали в радиус от три метра в кървава пара.

Точно по същото време се получиха три факса: един в йерусалимския офис на Световния еврейски конгрес, един в новинарския отдел на вестник „Хаарец“ и един в телавивската полиция. Всичките бяха изпратени от мобилна мрежа и съответно невъзможни за проследяване, и всичките съдържаха едно и също съобщение: бомбата беше работа на Ал Мулатам и на „Палестинското братство“; беше отговор на продължаващата ционистка окупация на палестинските земи; докато окупацията продължаваше, отговорността за жестокостите, причинени на палестинския народ, щяха да носят всички израелци без значение на каква възраст и от кой пол.

Луксор

Останаха в Малката почти до седем вечерта, до който час патологът Ануар още не беше пристигнал. Халифа реши, че повече не може да го чака, остави група полицаи да пазят местопрестъплението и заедно със Сария тръгна към хотела на мъртвеца.

— Доколкото го познавам, Ануар може да не се появи и до полунощ — изръмжа детективът. — По-добре да свършим нещо полезно.

Хотел „Мена-Ра“ заемаше видно място в сърцето на Гезира, голямо оживено село с магазини и наблъскани една до друга къщи на западния бряг на Нил, от другата страна на Храма в Луксор. До бялата двуетажна сграда се стигаше по тесен коларски път. Хотелът беше заобиколен от кирпичени къщурки, полепнали по крилата му като туфи кафяви гъби. Халифа и Сария пристигнаха след свечеряване и бяха посрещнати от слаба англичанка на средна възраст, която на чист арабски със силен акцент им се представи като Карла Шоу, управител на хотела. Тя поръча чай и ги поведе към покритата с чакъл тераса в задната част на сградата, където ги настани на плетени столове под надвисналата, отрупана с ароматни червени цветове корона на хибискус. Пред терасата имаше тясно продълговато езеро, черно и мрачно, с повърхност, набраздявана от ленивите вълни откъм плитчините на Нил, и обрасли с палми брегове, задръстени от понтони от употребявани пластмасови бутилки от минерална вода „Барака“. На другия му бряг през дърветата се виждаше изрисуваната на стената на някаква къща реклама на „Полети с балон Ход Ход Сюлейман“. Чуваше се кучешки лай, бръмчене на таксита и далечното ритмично боботене на напоителна помпа.

— Не се учудвам — поде жената, подви единия си обут в джинси крак под другия и запали цигара „Мерит“. — Той напоследък изобщо не беше добре. Мисля, че беше болен от рак, макар никога да не говореше за това.

Халифа също запали цигара и погледна Сария.

— Ще разберем повече след аутопсията — каза той, — но господин Янсен май… — Млъкна и дръпна от цигарата, защото се поколеба как да продължи. — Да речем, че около смъртта му има известни нередности — завърши накрая.

Жената го погледна и очите й леко се разшириха. Клепачите й бяха очертани с плътна черна линия, която подчертаваше изненаданото й изражение.

— Какво искате да кажете с нередности? Ако намеквате, че е…

— Още нищо не намеквам — предпазливо отвърна Халифа. — Тялото трябва да бъде изследвано подробно. Но в смъртта на господин Янсен има необичайни моменти и трябва да ви зададем някои въпроси. Напълно рутинни.

Жената всмукна дълбоко от цигарата си, а свободната й ръка посегна към обицата във форма на полумесец на лявото й ухо. Косата й беше неестествено черна, най-вероятно боядисана. Беше привлекателна, макар и малко повехнала.

— Питайте. Въпреки че не знам доколко ще ви бъда полезна. Пиет не разказваше много за себе си.

Халифа кимна на Сария, който извади тефтер и химикалка.

— Откога работите за господин Янсен?

— Вече почти три години. — Тя наклони леко глава и продължи да си играе с обицата. — Това е дълга история, но в основни линии дойдох тук на почивка, сприятелих се с местни хора, те ми казаха, че Пиет си търси управител за хотела — бил прекалено стар, за да върти всекидневната работа — и си помислих: „Защо не?“ Току-що се бях развела, нали разбирате. В Англия вече нямах нищо и никого.

— Той нямаше ли семейство?

— Мисля, че не.

— Никога ли не се е женил?

Жената дръпна за пореден път от цигарата си.

— Според мен Пиет не проявяваше особен интерес към жените.

Халифа и Сария се спогледаха.

— Мъже? — попита детективът.

Жената махна с ръка.

— Чувала съм, че обичал да посещава „Банана Айлънд“. Но никога не ми е казвал нищо, а и аз не съм го питала. Това си беше негова работа.

По чакъла се чуха стъпки и някакъв младеж се появи с три чаши чай и свещник. Остави ги на масата и изчезна. Халифа взе едната.

— Това име, Янсен, не е египетско — каза и отпи от чая.

— Мисля, че беше холандец. Дошъл в Египет преди петдесет-шейсет години. Не знам точно кога. Преди много време.

— Винаги ли е живял в Луксор?

— Купил хотела през седемдесетте, доколкото знам. След като се пенсионирал. Май преди това е живял в Александрия. Изобщо не говореше за миналото си. — Тя дръпна за последно от мерита и го загаси в месинговия пепелник във форма на скарабей. Отгоре изгряваха първите звезди, тлъсти и сини като светулки. — Между другото, той не живееше тук — добави, скръсти ръце зад главата си и бюстът й изпъкна през блузата. — В хотела. Имаше си къща на източния бряг. Близо до Карнак. Всяка сутрин пристигаше тук с колата.

Халифа се намръщи леко и кимна на помощника си да запише адреса.

— И кога за последно видяхте господин Янсен жив? — попита Сария, вперил поглед в мястото, където ризата на жената леко се отваряше и разкриваше част от розов сутиен.

— Към девет сутринта. Пристигна, както обикновено, в седем, работи нещо в кабинета и няколко часа след това излезе. Каза, че имал спешна работа.

— Не спомена ли каква? — попита Халифа.

— Не, но според мен тръгна към старините. Той май само с това се занимаваше през повечето време. Непрекъснато ги обикаляше. Знаеше за тях повече от експертите.

— До тялото му открихме някои неща. Бастун, раница — изброи Халифа.

— Сигурно са неговите. Не тръгваше на експедиция без тях. Бастунът е заради крака. Някаква стара травма. Катастрофа с кола, така мисля.

В далечния край на езерото се дочу плискане и една малка лодка се плъзна по водата. Един мъж гребеше, а друг стоеше на носа с мрежа в ръце, смътни и далечни силуети в сгъстяващата се тъмнина. Халифа допуши цигарата си и я загаси в пепелника.

— Господин Янсен имаше ли някакви врагове? Някой, който би желал да му причини зло?

Жената сви рамене.

— Не ми е известно. Но пак ви казвам, той почти не говореше за себе си. Нищо не разказваше.

— Някакви приятели? — попита Халифа. — Близки?

Поредното свиване на рамене.

— Доколкото знам, не и в Луксор. От време на време ходеше при някакво семейство в Кайро. Миналата седмица също беше там. Антон, май така се казваше мъжът. Антон, Андерс, нещо такова. Швейцарец. Или германец. Или холандец. — Тя вдигна ръце. — Съжалявам. Май не съм ви много от полза.

— Напротив — успокои я Халифа. — Помощта ви ни е извънредно полезна.

— Истината е, че Пиет си беше самотник. Личният му живот си беше личен. За три години така и не съм влизала в къщата му. Беше… направо потаен. Аз се занимавам с хотела и това е всичко. Нямахме почти нищо общо извън работата.

Младежът, който беше донесъл чая, се появи отново, наведе се и прошепна нещо на ухото на жената.

— Добре, Таиб — каза тя. — Ей сега идвам.

Управителката се обърна към Халифа.

— Инспекторе, съжалявам. Тази вечер имаме частно парти и трябва да се погрижа за вечерята.

— Разбира се. Мисля, че свършихме.

Тримата се изправиха, върнаха се във фоайето на хотела, голямо, издържано в бяло пространство, с рецепция в дъното и тясна стълба към горния етаж в ъгъла. Възрастен мъж в мръсна джелаба миеше пода и си тананикаше.

— В портфейла на господин Янсен имаше снимка — каза Халифа и спря, за да се полюбува на няколкото фотографии на Гадис на стената. — На куче.

— Арминий ли? — усмихна се жената. — Домашен любимец от детството му. Пиет непрекъснато говореше за него. Казваше, че бил единственият му истински приятел в живота. Единственият, на когото някога бил имал доверие. Говореше за него, като че ли беше човек. — Тя млъкна, след което добави: — Беше самотен, така си мисля. Нещастен. Измъчваха го много демони.

Те погледаха още малко фотосите — двама мъже, въртящи шадуф на брега на Нил; жени, продаващи зеленчуци от вътрешната страна на портата Баб Цуеба в ислямския квартал на Кайро, момченце с тарбуш усмихнало се на обектива, — след което минаха през входната врата и излязоха на улицата. Две деца претичаха, подкарали автомобилна гума.

— Още нещо — каза жената, тъкмо когато полицаите щяха да си тръгват. — Може да не е важно, но Пиет беше заклет антисемит.

Последната дума произнесе на английски. Халифа присви очи.

— Какво означава това?

— Не знам как се казва на арабски. Беше… ма хабиш елйехуди-еен. Не обичаше евреи.

Раменете на детектива се напрегнаха леко, почти недоловимо, сякаш го беше ударил слаб ток, не толкова, че да го заболи, но въпреки това неприятно.

— Да?

— Не знам какво повече да ви кажа. Пред мен не говореше нищо. Но няколко пъти съм го чувала да разговаря с други хора — гости на хотела, местни. Ужасни неща. Че концлагерите не си били свършили докрай работата. Че трябвало да хвърлят ядрена бомба по Израел. Искам да кажа, онова, което става там, ми е неприятно, като на всички хора, но чак пък толкова омраза. Отвратително. — Тя сви рамене и пак се заигра с обицата си. — Може би трябваше да поспоря с него, но пък той беше стар, а старите хора са си малко откачени. Освен това не исках да се скараме и да си загубя работата. Както ви казах, това може би няма никакво значение.

Халифа извади цигарите, запали и дръпна дълбоко.

— Може би. Но ви благодаря, че го споменахте. Ако има нещо, ще ви се обадим.

Той кимна за довиждане, обърна се и пое по улицата смръщен, пъхнал ръце в джобовете си. Сария го догони.

— Напълно съм съгласен — каза той. — За евреите.

Халифа го изгледа.

— Мислиш, че концлагерите са хубаво нещо, така ли?

— Мисля, че изобщо не ги е имало — изсумтя Сария. — Израелска пропаганда. Тази седмица го писаха и в „Ал Акбар“.

— И ти им вярваш?

Сария сви рамене.

— Колкото по-бързо се изличи Израел от картата, толкова по-добре — отвърна, заобикаляйки въпроса. — Онова, което правят с палестинците… непростимо е. Избиват жени и деца.

За миг на Халифа му се дощя да се скара с него, обаче размисли. Завиха по улицата и мълчаливо закрачиха покрай Нил. Зад гърбовете им отекваше напевът на мюезина, призоваващ вярващите на вечерна молитва.

Израел — пустинята край Мъртво море, близо до Йерихон

Мъжът крачеше напред и назад покрай хеликоптера, пушеше дебела пура и погледът му се стрелкаше от пустия неасфалтиран път отпред към часовника му и обратно. Беше тъмно, единствената светлина идваше от изгряващата луна в трета четвърт, която обливаше пустинята с жълтеникаво сияние. Беше много тихо и стъпките на мъжа отекваха неестествено шумно и сякаш пробиваха неподвижния нощен въздух. Беше прекалено тъмно, за да се разгледа добре фигурата му, но си личеше, че е среден на ръст и много слаб, с гърбав нос, бяла ярмулка на главата и сърповиден белег на лявата буза.

— Да имаш представа кога ще дойде? — долетя глас от кабината на хеликоптера.

— Скоро. Много скоро — отвърна мъжът.

Продължи да крачи, като потупваше нервно с длан по хълбока си, спираше от време на време и накланяше глава, за да чува по-добре. Изминаха пет минути, десет, след което нощният въздух донесе едва доловимото боботене на мотор, а после и хрущенето на чакъла под гумите на автомобил. Мъжът застана в средата на пътя. Колата със загасени фарове бавно изникна от безформените сенки, спря на десетина метра и шофьорът излезе. Посрещачът отиде при него и двамата заобиколиха колата. Шофьорът отвори багажника. Чу се стон и от там излезе мъж, като се подпираше на ръката на шофьора. В тъмнината личеше само, че е по-млад от пушача на пури, че косата му е гъста и черна и че около врата му е увита карирана куфия.

— Закъсня — каза по-възрастният мъж. — Разтревожих се.

Новодошлият дишаше дълбоко и се протягаше, за да раздвижи схванатото си тяло.

— Трябваше да внимавам. Ако моите хора разберат…

Прокара показалец през гърлото си, придружавайки жеста със съскащ звук като от нож, режещ месо. Пушачът кимна, сложи ръка на рамото му и го побутна към хеликоптера.

— Знам — отвърна тихо. — Ходим по въже.

— Надявам се да стигнем до отсрещната страна.

— Трябва да стигнем до отсрещната страна. За доброто на всички. Иначе…

Той безпомощно размаха пурата и двамата влязоха в хеликоптера. Воят на двигателите разтърси пустинята, перките се завъртяха и насякоха мрака.

Луксор

Двамата полицаи прекосиха Нил с ферибота, допотопен ръждясал кораб, който пореше водата сред облаци дизелов дим и непрекъснато надуваше сирената си. Сария дъвчеше пакет жълт нахут; Халифа гледаше осветения купол на Храма в Луксор, потънал в собствените си мисли, вдигнал до горе ципа на якето си от изкуствена кожа, за да се предпази от вечерния хлад. Слязоха на източния бряг и изкачиха стълбите, до Корниш, където Халифа помоли заместника си да му даде ключовете от къщата на мъртвеца.

— Сега ли ще ходиш там? — учуди се Сария.

— Ще поогледам. Да видя дали няма нещо… необичайно.

Сария присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Просто… необичайно. Хайде, дай ми ключовете.

Сария сви рамене, бръкна в джоба си и му връчи найлоновия плик с ключовете на Янсен. След това извади тефтера, откъсна страницата, на която беше записал адреса на Янсен, и също му я подаде.

— Да дойда ли с теб?

— Не, прибирай се — отвърна Халифа, погледна адреса, сгъна листчето и го прибра в джоба си. — Няма да се бавя. Просто искам да проверя нещо. Ще се видим утре в участъка.

Той тупна заместника си по рамото, побутна го надолу по улицата, обърна се и махна на минаващото такси. Колата спря, а дебелият шофьор с имма на главата и цигара в устата се пресегна и отвори задната врата.

— Закъде сте, инспекторе? — Подобно на повечето таксиметрови шофьори в Луксор познаваше Халифа лично, тъй като бе арестуван от него поне веднъж за каране с нередовни документи.

— За Карнак — отговори Халифа. — Карай надолу по Корниш. Ще ти кажа къде да спреш.

Потеглиха, минаха покрай хотел „Меркюр“, Луксорския музей, старата болница и Чикаго Хаус, промъкваха се през уличното движение и отминаваха сградите, които постепенно се превръщаха в порутени бараки, редуващи се с мръсни паркинги. На половин километър след като излязоха от северния край на града, Халифа каза на шофьора да спре срещу широкия, озеленен с лаврови дървета и евкалипти булевард, водещ надясно към осветения първи пилон на храма Карнак.

— Да ви изчакам ли? — попита шофьорът.

— Недей. Ще се прибера пеш.

Той бръкна в джоба за пари, но шофьорът махна с ръка.

— Забравете, инспекторе. Длъжник съм ви.

— От къде на къде, Махмуд? Като се видяхме за последно, те арестувах за изтекла застраховка.

— Вярно — призна шофьорът. — Но не си бях платил и пътния данък, така че се отървах леко.

Ухили се с неравните си кафяви зъби, подсвирна, потегли и изчезна, откъдето беше дошъл.

Халифа остана за момент загледан в Нил, чиято повърхност проблясваше под лунните лъчи като парче нагъната сива коприна, след което се обърна и пое към входа на храма.

Пътят до къщата на мъртвеца му отне десет минути. Тя се намираше в оградено пространство на двеста метра от северозападния ъгъл на храмовия комплекс, в края на изровен коларски път. Ниска едноетажна вила, заобиколена от висока решетеста ограда, скрита наполовина от палми и мимози, останала от дните преди Луксор да стане голям туристически център, когато единствените му посетители бяха археолози и богати европейци, дошли за зимата в мекия климат на Горен Египет. От близкия напоителен канал се вдигаше лека мъгла, която се стелеше в основата на къщата и й придаваше зловещ и призрачен вид, все едно се носеше над земята.

Халифа погледна през оградата към добре поддържаната градина, затворените с тежки капаци прозорци, табелите „KNAAS! MAMNU EL-DUKHUUL!“, „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ! НЕ ВЛИЗАЙ!“ разположени на равни интервали по оградата. Отиде при входната врата и натисна. Заключено. Извади от джоба си връзката ключове на мъртвеца и на лунната светлина започна да ги пробва един по един, докато намери нужния. Отвори и пристъпи на покритата с чакъл алея. Докато се изкачваше по стъпалата на къщата, някакво животно, котка или лисица, изскочи от сенките вдясно, бутна подпряно изправено гребло и изчезна в храстите до къщата.

— По дяволите! — изруга стреснато инспекторът.

Запали цигара и наново започна да опитва ключовете. Отвори трите тежки ключалки и влезе в тъмната къща. Напипа ключа на стената и светна лампата.

Намираше се в просторен хол с дървен под, педантично подреден, с четири фотьойла около кръгла месингова масичка за кафе в средата, поставка с телевизор и телефон, и голям шезлонг до стената вдясно. Тъмен коридор от отсрещната страна отвеждаше към останалата част от къщата.

Халифа огледа обстановката и отиде до лявата стена, където над полица за вестници и списания висеше голяма маслена картина, изобразяваща високи, покрити със сняг планински върхове. Огледа я възхитено — през живота си не беше виждал сняг, истински сняг, — след което се наведе и започна да рови вестниците и списанията. Имаше два броя на „Ал Ахрам“, списанието на Египетското градинарско общество и бюлетин от Египетския музей в Берлин. Най-отзад намери брой на „Таим“, на чиято корица имаше двама мъже, единият нисък, набит и брадат, а другият слаб, с орлова физиономия и крив белег от слепоочието почти до брадичката. Халифа издърпа списанието и прочете заглавието: „ХАР ЦИОН ИЛИ МИЛАН: КОЙ ПЪТ ЩЕ ИЗБЕРЕ ИЗРАЕЛ?“ от Лейла ал Мадани. Позна името на журналистката. Отгърна и прелисти до статията, в чието начало стоеше снимката на красива млада жена с къса черна коса и големи зелени очи. Погледа я известно време, привличаше го по някакъв особен начин, след което поклати глава, затвори списанието, остави го на полицата и се зае да изследва останалата част от къщата.

Имаше още пет стаи: две спални, баня и кабинет, и в дъното — голяма кухня. Всички те бяха безупречно, почти неестествено чисти и подредени, като че ли в тях не влизаше никой, а освен тежките капаци, на всички прозорци бяха монтирани месингови ключалки. Халифа ги опита една по една, без да търси нищо конкретно, просто искаше да си създаде усещане за мястото и за човека, който беше живял в него.

Зае се първо с кабинета, просторно помещение с две метални кантонерки в ъгъла и полици за книги от пода до тавана на две от стените, както и масивно бюро под прозореца. И двете кантонерки бяха заключени, но Халифа откри ключовете във връзката и ги отвори. В първата имаше папки-джобове, пълни с бизнес книжа и документи. Втората представляваше минибиблиотека от диапозитиви, стотици, всичките грижливо надписани и подредени в найлонови калъфи, изобразяващи, поне доколкото виждаше, почти всички значителни исторически обекти в Египет, от Тел ел Фараин на делтата на Нил до Уади Халфа в Северен Судан.

Халифа взе първите два попаднали му диапозитива, вдигна ги на светлината, присви очи и разпозна храма на Сети I в Абидос и каменните гробници в Бени Хасан в двора на Хонсу, Карнак. Втория диапозитив разглежда повече от минута, приближавайки го и отдалечавайки го от светлината, за да го хване по-добре на фокус. Дълбока бръчка проряза челото му, преди да го върне обратно в калъфа. След това затвори кантонерките, заключи ги и започна да преглежда книгите по етажерките.

Томовете бяха подредени по автори в азбучен ред и с изключение на няколкото речника и посветения на цветята и градинарството малък справочник, бяха само исторически трудове, някои научнопопулярни, повечето академични. Бързият преглед на гърбовете им разкри заглавия на латински, френски, английски, немски, арабски и — учудващо на фона на казаното от онази Шоу за отношението на Янсен към евреите — на иврит. Какъвто и да беше Янсен, ставаше ясно, че е извънредно начетен и образован.

— И как така някой като теб е станал съдържател на евтин хотел в Луксор? — измърмори на себе си Халифа. — Каква е твоята история, а, господин Янсен? И защо са всички тези мерки за сигурност? От какво се страхуваш? Какво се опитваш да скриеш?

Остана още малко в кабинета, огледа книгите и порови из чекмеджетата на бюрото, след което отиде в банята, а оттам и в двете спални, в първата, от които намери в нощното шкафче до леглото две списания — немски, порнографски, с малки момченца, позиращи голи на корицата. Погледа ги впечатлен и отвратен, след което ги хвърли обратно в чекмеджето и го затвори.

В кухнята отиде най-накрая. От нея се излизаше към още две помещения. Едното, подсигурено с две лостови ключалки и тежко стоманено резе, отвеждаше към дървена веранда в задната част на къщата. Зад втората врата, която също се наложи да отключи с ключ от връзката на мъртвия старец, откри стръмно стълбище, спускащо се в мрака. Той пое предпазливо по скърцащите под краката му дървени стъпала, тъмнината бързо го погълна и дезориентира и той се принуди да опипва студения камък с дясната си ръка, за да запази равновесие. На дъното пръстите му напипаха ключ и Халифа светна лампата.

Отне му секунда да осъзнае какво вижда, след което ахна от удивление.

— Господи!

Антики. Навсякъде антики. На дървени маси на подпори, поставени в средата на помещението, на полици по стените, в кашони и сандъци, подредени в ъглите. Стотици и стотици предмети, всеки в собствен полиетиленов калъф, всеки придружен от спретнат, написан на ръка етикет, описващ находката, къде и кога е била намерена, както и приблизителната й възраст.

— Та това си е жив музей — невярващо прошепна Халифа. — Негов личен музей.

За миг не можа да помръдне, след което отиде до най-близката маса и взе плик с миниатюрна дървена фигурка. „Шабти, KV39, пълнеж на източния коридор — гласеше съпътстващият етикет. — Дърво. Без текст и декорация. XVIII династия, вероятно Аменхотеп I (ок. 1525–1504 г. пр.Хр.). Открита на 03.03.1982.“ KV39 представляваше голяма, пълна с натрошен камък гробница в долината между два хълма над Долината на царете, смятана от мнозина за последната земна обител на фараона от Осемнайсетата династия Аменхотеп I. Тази гробница и до ден-днешен не беше обект на сериозни разкопки. Янсен явно беше провел в нея свои собствени.

Халифа остави фигурката и взе друг предмет. „Фрагмент от глазирана подова плочка, Амарна (Акхетатон), Северен дворец. Рисунка на папирусова тръстика в зелено, жълто и синьо. XVIII династия, управлението на Ехнатон (ок. 1353–1335 г. пр.Хр.). Намерен на 12.11.1963 г.“ Макар и счупено, парчето беше прекрасно, цветовете бяха богати и живи, изрисуваната папирусова тръстика беше леко приведена, сякаш подухвана от тих ветрец. И май находката отново беше изкопана от самия Янсен. Халифа я повъртя в ръце, поклати глава, остави я на мястото й и се зае да изследва подземието.

Колекцията беше изключителна, главозамайваща, резултат, ако се съдеше по придружаващите етикети, на петдесет години тайни — и незаконни — разкопки. Някои предмети — малък фаянсов хипопотам; красиво изрисуван остракон с Тиванската троица Амон, Мут и Хонсу — бяха извънредно ценни. Повечето обаче бяха или повредени, или толкова често срещани, че не струваха практически нищо. Водещият принцип явно беше натрупването не толкова на редки или красиви предмети, колкото простото удоволствие от изкопаването им, от възстановяването и подреждането на миниатюрни отломки от миналото. Халифа си помисли, че това е колекцията, която сам би желал да притежава. Колекция на любител на историята. На археолог.

В ъгъла в дъното откри малка и здрава желязна каса с диск и лост. Опита се да завърти лоста, но вратата по никакъв начин не пожела да се отвори и след около минута той се отказа и продължи да оглежда мазето.

По някое време си погледна часовника.

— По дяволите!

Беше обещал на жена си Зейнаб да се прибере до девет, за да прочете на децата приказка, а вече минаваше десет. Наруга се наум, хвърли последен поглед наоколо, пое обратно към стълбите и посегна да изключи осветлението. При това движение забеляза, че вратата, която се отваряше навътре, се беше затворила наполовина и се виждаше гърбът й. Там на една кука бе закачена широкопола зелена филцова шапка, от чиято периферия висяха дълги пера. Халифа се спря, след което бавно, сякаш неохотно изкачи стълбите, взе шапката и я огледа.

— Като птица на главата — измърмори с внезапно предрезгавял глас, сякаш нещо му беше заседнало в гърлото. — Интересна птичка.

Той продължи да се взира в шапката, след което внезапно удари гневно с юмрук вратата и я затвори.

— По дяволите — изсъска. — Трябва да е съвпадение! Трябва!

Йерусалим

Старият Йерусалим, този главозамайващ лабиринт от улици и площади, гробници и свещени места, сергии за подправки и магазини за сувенири, нощем е смълчан и пуст като град на призраци. Забързаните тълпи, които денем задръстват улиците му — особено тези в мюсюлманския квартал, където човек не може да се размине от купувачи, продавачи на плодове и щъкащи насам-натам деца, — бързо се оттичат след залез-слънце и оставят само потискащата гледка на затворени с кепенци витрини, улици тъмни и отекващи, като каменни вени, от които е източена всичката кръв. Малцината минувачи изглеждат мрачни, озъртат се нервно, крачат по-бързо и по-целенасочено отколкото денем, сякаш уплашени от призрачната пустота на квартала и от отровнооранжевата светлина на уличните лампи.

Беше почти три сутринта, когато Барух Хар Цион и двамата му спътници минаха през Яфската порта и поеха през този сумрачен свят в най-безлюдния час на нощта, когато дори бездомните котки са се скрили и острият звън на всеки час на градските църкви ти се струва заглушен от всеобхватната тишина. Хар Цион — нисък набит мъж, висок почти толкова, колкото и широк, с посивяваща коса, брада и квадратна челюст — държеше в облечените си в ръкавици ръце автомат „Узи“ и кожен сак. Спътниците му също бяха въоръжени с узита, единият слаб и бял като мляко, ресни на талит катан висяха изпод якето му, а другият висок и загорял, с остригана почти до кожата коса и як врат с изпъкващи сухожилия. И тримата носеха на главите си черни ярмулки.

— Ами камерите? — попита бледият и кимна в посока на наблюдателните монитори, монтирани на равни интервали по улицата.

— Забрави ги — отвърна Хар Цион и пренебрежително махна с ръка със сковано движение, сякаш стигащият почти до брадата му пуловер му беше малък. — Имам приятели в контролния център „Давид“. Ще изтрият записа.

— Ама какво ще стане, ако…

— Забрави ги — повтори Хар Цион, този път по-рязко. — Погрижил съм се за всичко.

Той изгледа мъжа с присвити гранитносиви очи, сякаш каза: „Ако ще се страхуваш, не ми трябваш тук“, и отново погледна пред себе си.

Тримата закрачиха напред по стръмната улица „Давид“ в посока на еврейския квартал. Завиха вляво към сука, който се врязваше дълбоко в мюсюлманската част на града. От двете им страни се простираха покрити с кепенци витрини, сиви и еднакви, нашарени с арабски графити, разнообразявани тук и там с по някоя дума или фраза на английски: ФАТАХ, ХАМАС, ДА ГО ДУХАТ ЕВРЕИТЕ. Подминаха някакъв коптски5 свещеник, който бързаше за молитвата в Църквата на Божи гроб, както и двама пияни туристи, които се мъчеха да намерят пътя към пансиона си в лабиринта от тесни улици.

Камбана отброи часа, звукът й отекна глухо над покривите.

— Дано да ни видят — изръмжа мъжът с военната подстрижка и потупа узито си. — Това е нашият град. Да го духат арабите.

Хар Цион се усмихна, но не каза нищо, само им посочи да влязат в една тясна, обградена от високи стени алея. Минаха покрай двор, пълен с боклуци, покрай дървена врата, зад която се дочуваше телевизор, както и покрай портата на малка джамия, след което излязоха на безлюдната калдъръмена улица, перпендикулярна на тази, по която току-що бяха минали. Наляво улицата изчезваше от погледа под редицата ниски каменни арки, простиращи се чак до Западната стена; наляво завиваше нагоре в посока на Виа Долороса и Дамаската порта. На табелата отпред пишеше „УЛИЦА АЛ УАД“.

Хар Цион се огледа в двете посоки, клекна — все така сковано, сякаш нещо го ограничаваше, — отвори сака, извади два лоста, които подаде на спътниците си, и флакон с боя, който остави за себе си.

— Да почваме.

Заведе ги до една висока занемарена сграда — типична за стария град жилищна кооперация с фасада от дялан камък, дървена входна врата и зарешетени аркообразни прозорци със спуснати кепенци.

— Сигурен ли си, че е празна? — нервно попита бледият мъж.

Хар Цион отново го изгледа.

— Тук няма място за небиш, Шмули.

По-ниският мъж премигна и засрамено наведе глава.

— Да се залавяме за работа — подкани Хар Цион.

Той разклати флакона, тракането на топчетата вътре отекна по цялата улица, и започна да пръска, очертавайки седмораменен свещник на стената от двете страни на вратата. На места боята протече и в оскъдната светлина изглеждаше все едно огромен нокът се е впил в камъка и го е разкървавил. Двамата му спътници подпъхнаха лостовете между вратата и касата, образува се пролука от около пет сантиметра, с напън я разшириха допълнително и накрая ключалката поддаде с рязък звук. Мъжете огледаха пустата улица и пристъпиха в тъмната къща. Хар Цион довърши рисунката на втория светилник, взе кожения сак, влезе след тях и затвори вратата.

Бяха разбрали за къщата от един приятел в йерусалимската полиция. Стопаните й араби бяха заминали на умра и я бяха оставили празна — идеален обект за окупация. Хар Цион би предпочел някоя по-близо до Хълма на Храма, такава, която щеше да предизвика повече конфронтация, да засегне по-болезнено и по-обидно мюсюлманите, но за момента и тази вършеше работа.

Той бръкна в сака и извади масивен метален фенер, включи го и зашари наоколо с лъча. Намираха се в просторно, оскъдно мебелирано помещение, в чийто край имаше каменна стълба, а въздухът миришеше на полировка за мебели и цигарен дим. На някакъв плакат на стената над един диван имаше девет реда виещ се надпис на арабски, бял на зелен фон, стихове от Корана. Хар Цион задържа лъча на фенера върху плаката, след което пристъпи и го скъса.

— Ави, иди провери отзад. Аз ще се кача горе. Шмули, ти ела с мен.

Подаде втори фенер на ниско подстригания мъж и пое нагоре по стълбите със сака в ръка. Огледа стаите на втория етаж, а бледият му спътник го следваше по петите. На най-горния етаж отвори тежка метална врата и излезе на плоския покрив на сградата, където бяха опънати множество въжета за простиране, стърчаха телевизионни антени, сателитни чинии и соларни панели. Отпред се издигаха кубетата на Църквата на Божи гроб и внушителната камбанария на Църквата на Светия Спасител. Зад тях се простираше огромната площ на павирания Хълм на Храма, в чийто център грееше осветеният овален златен Купол на скалата.

— Защото ще се разпростреш надалеч наляво и надясно — измърмори Хар Цион — и потомците ти ще владеят народи и ще населят построени градове.

Колко често си беше представял този момент: през мрачните дни на гоненията в родната си Украйна; във военната болница, където изгарянията бяха толкова болезнени, та направо имаше чувството, че някой му изтръгва душата. През последните години бяха завзели земи навсякъде — в покрайнините на Назарет, до Хеброн, по брега на ивицата Газа — но това не означаваше нищо, щом Йерусалим не беше техен. Това, че земята Мория, където Авраам е щял да принесе в жертва единствения си син Исаак; където Яков беше сънувал стълбата към небето; където Соломон беше издигнал първия Свещен Храм… че най-вече това място трябваше да бъде в ръцете на мюсюлманите, му причиняваше направо физическа болка, като отворена рана.

А сега най-накрая щяха да си го възвърнат. Да си възстановят онова, което им се полагаше. Йерушалаим Златния, столицата на Ерец Израел Ха Шлема, родината на еврейския народ. Това беше всичко, което искаха. Да си имат родина. Но арабите и антисемитите им отричаха дори това право. Боклуци. Всичките. Хлебарки. Те трябваше да влязат в газовите камери.

Обърна се бавно, огледа обстановката, бръкна в сака и извади топ платно, от който висяха две въжета.

— Действай — каза и подаде платното на спътника си.

Мъжът отиде до ръба на покрива, коленичи и започна да връзва въжетата на два подаващи се от бетона железни кола. Хар Цион извади мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.

— Вътре сме — съобщи, когато отсреща му вдигнаха. — Пращай насам и останалите.

Затвори и прибра телефона в джоба си. В това време спътникът му завърза въжетата и пусна платното от покрива на сградата. То се разгъна с глухо шумолене и синьо-белият флаг с огромната звезда на Давид в средата се спусна пред каменната фасада като водопад.

— Слава на Бога — усмихна се той.

— Алилуя — отвърна Хар Цион.

Бежански лагер Каландия между Йерусалим и Рамала

Лейла ал Мадани прокара пръсти през късо подстриганата си черна коса и погледна младежа срещу себе си, облечен в старателно изгладен панталон и тениска с Купола на скалата.

— Идеята да убиваш жени и деца не те тревожи, така ли?

Младежът устоя на погледа й.

— Израелците тревожат ли се, когато убиват нашите жени и деца? Деир Ясин? Сабра и Шатила? Рафах? Това е война, госпожице Мадани, а на война стават лоши неща.

— Значи, ако някой от хората на Ал Мулатам се свърже с теб…

— Ще го приема за голяма чест. Да стана шахид, да се принеса в жертва за народа си, за моя Бог. Ще се сметна за късметлия.

Беше хубавец, с големи кафяви очи и пръсти на пианист, дълги и деликатни. Интервюираше го за статия, посветена на иманярството — млади палестинци, които окупацията на палестинските територии беше принизила до крадци и препродавачи на древни артефакти, за да свързват двата края. Както винаги при този тип интервюта, разговорът се беше отклонил към една по-широка дискусия за израелското военно потисничество, а оттам и към темата за тероризма.

— Погледни ме — каза младежът и поклати глава. — Виж това.

Той описа кръг с ръка, посочвайки евтиния тристаен апартамент, дюшеците, които служеха и за легла, и малката газова печка в ъгъла.

— Със семейството ми имахме лозе до Витлеем, двеста дунум. След това дойдоха ционистите и ни прогониха, остана ни само това. Аз съм инженер по образование, но не мога да работя, защото израелците ми анулираха разрешителното и сега продавам крадени антики, за да има какво да ядем. Да не мислиш, че ми е приятно? Да не мислиш, че имам някаква надежда за бъдещето? Повярвай, ако ми се удаде възможност да се принеса в жертва, ще я оползотворя веднага. Колкото повече народ избия, толкова по-добре. Жени, деца, няма значение. Всички са виновни. Ненавиждам ги. Всичките.

Той се усмихна горчиво и разкривената му физиономия извади на показ силата на омразата и отчаянието. Настъпи мълчание, нарушавано само от виковете на децата, които играеха на пътя пред къщата. След това Лейла затвори бележника си и го прибра обратно в дамската си чанта.

— Благодаря ти, Юнис.

Младежът сви рамене и не каза нищо повече.

Шофьорът й Камел я чакаше отвън. Излязоха от лагера, слаломирайки по разбития път, и поеха по главното шосе Рамала-Йерусалим, където се наредиха на опашката от коли пред пропускателния пункт за Каландия. Отляво чак до възвишенията се простираха еднообразните постройки на лагера, сиви и паянтови, наподобяващи поле от мъртъв корал; вдясно се виждаше пистата на летище „Атарот“, равна и безжизнена като плътна мръсножълта черта през пейзажа. Четирите колони от спрели коли пред тях се виеха като прашни ленти и се сливаха в една пред израелския пост на двеста метра отпред, където документите се проверяваха и колите се претърсваха. Това беше безсмислено упражнение — всеки, който нямаше необходимите документи, просто минаваше през пропускателния пункт пеша и чакаше някой да го качи от другата страна, но израелците настояваха да го правят, не толкова с цел безопасност, колкото да унижават палестинците и да им показват кой командва тука. Никой не се ебава с нас, това беше посланието. Ние сме шефовете.

— Косоминумхум кул ил-израелиеен — измърмори Лейла, отметна глава и впери поглед в тавана на колата. — Шибани израелци.

Двайсет минути по-късно опашката още не беше помръднала, затова Лейла отвори вратата на колата и излезе. Разходи се напред и назад, за да си раздвижи краката, след което отново се върна в колата, извади цифровия си фотоапарат „Никон DIX“ от калъфа, включи го и нагласи обектива.

— Внимавайте — предупреди я Камел, подпрял глава на волана в очакване опашката да се раздвижи. — Нали знаете какво стана миналия път, когато снимахте пропускателния пункт.

А можеше ли да забрави? Израелците бяха конфискували фотоапарата й, почти бяха разглобили колата на Камел и за капак бяха разсъблекли и Лейла, за да я претърсят.

— Ще внимавам. Имай ми вяра.

Голямото кафяво око се извърна към нея.

— Госпожице Мадани, вие сте най-малко заслужаващата вяра личност, която познавам. Лицето ви говори едно, но…

— Да, да, в очите ми винаги има нещо различно.

Тя го изгледа раздразнено, окачи апарата на врата си, обърна се и закрачи между спрелите редици към пропускателния пункт.

Вчера следобед бяха излезли рано от Йерусалим и бяха отишли в Рамала, за да отразят смъртта на някакъв палестински колаборационист, чието обезобразено тяло беше намерено във фонтана в центъра на града — идеален повод за по-обширна статия, посветена на колаборационистите, която пишеше за „Гардиън“. Разследването й беше отнело само два часа. Но докато бяха в Рамала, беше извършен още един самоубийствен атентат от групировката на Ал Мулатам, на някаква сватба в Тел Авив, и израелците бяха затворили целия Западен бряг, като не й оставиха друг избор, освен да преспи при своя бивша състудентка, докато въоръжени хеликоптери „Апачи АН–64“ кръжаха и съсипваха в Палестинската автономия малкото останали недоразрушени сгради от предишния набег.

Но престоят не бе напълно губене на време. Беше взела интервюто за посветената на иманярите статия, беше успяла да измоли интервю от Саеб Марсуди, един от лидерите на първата Интифада и изгряваща звезда в палестинската политика. Беше харизматичен мъж — млад, емоционален, красив, с гъста черна коса и карирана куфия около врата — който, както винаги, й беше дал някои добри цитати. Сега обаче трябваше на всяка цена да се прибере в Йерусалим. „Шаялей Давид“, „Воините на Давид“ май бяха завзели сграда в стария град, от което можеше да излезе добър материал; вече закъсняваше с цяла седмица с посветената на недохранването сред палестинските деца статия за „Ал Ахрам“. От всичко на света най й се щеше да се прибере в апартамента си и да вземе душ — израелската армия беше спряла водата в Рамала, така че не се беше мила от вчера сутринта. От ризата и джинсите й се разнасяше възкисела миризма.

Стигна на двайсет метра от пункта и спря. Бяха заповядали на камион, пълен с дини, да обърне и шофьорът крещеше и размахваше ръце пред един войник, който само го гледаше безстрастно през огледалните си слънчеви очила и от време на време измърморваше: „Ишмия“ — върни се. На излизане от Йерусалим също имаше опашка, макар и не толкова дълга, колкото от тази страна. Вляво стоеше блокирана линейка на Червения полумесец и червеният „буркан“ на покрива й се въртеше безпомощно.

Вече повече от десет години Лейла ал Мадани пишеше статии за подобни сцени и ги публикуваше както в арабски, така и в английски издания — от „Гардиън“ до „Ал Ахрам“, от „Палестиниан Таймс“ до „Ню интернешънълист“. След случилото се с баща й не й беше никак лесно да се наложи, особено в началото, след като се беше върнала от Англия и й се налагаше да се занимава с какви ли не гадости. Беше работила усилено, за да спечели доверието на хората, да се докаже, да покаже, че е истинска палестинка, и макар винаги да се намираха такива като Камел, които никога нямаше да й повярват докрай, в крайна сметка повечето я бяха приели, спечелени от безкомпромисния й глас в името на палестинската кауза. Асадика, така я наричаха сега — тази, която казва истината. Израелците не бяха чак толкова ентусиазирани. „Лъжкиня“, „антисемитка“, „терористка“ и „нахална кучка“ бяха само част от злобните епитети, с които се беше сдобила през годините. И то най-безобидните.

Извади дъвка от джоба си, лапна я и се зачуди дали да не отиде до пропускателния пункт, да си покаже журналистическата карта и да се опита да ускори малко нещата. Само щеше да си изгуби времето — с журналистическа карта или без нея, фактът, че беше палестинка, не се променяше. Погледа още малко опашката, обърна се и закрачи към колата, поклащайки уморено глава. Земята под краката й се разтресе от минаващите по другото платно на шосето два танка „Меркава“. Под дулата им се вееха синьо-бели израелски знамена.

— Косоминумхум кул ил-израелиеен — измърмори.

Луксор

Доктор Ибрахим Ануар, главен патолог в луксорската болница, имаше доста дразнещи навици, един, от които беше да не позволява на работата да му пречи на играта на домино. Страстта на Ануар към това, което наричаше „таблата на боговете“, през годините беше забавила немалко разследвания и същото се получи и сега с Янсен. Беше извършил първоначален оглед на тялото в Малката, след което го беше пратил с лодка до моргата в „Луксор Дженерал“. Вместо обаче да направи аутопсия още същата вечер, както се беше надявал Халифа, патологът я беше отложил, за да участва в състезанието по домино на отделението. Поради тази причина той се обади в полицейския участък чак на другия ден по обяд, за да осведоми Халифа, че резултатите са готови.

— Най-после — процеди детективът и ядно загаси петнайсетата си за деня цигара във вече преливащия пепелник. — Надявах се да ги получа още снощи.

— Всички хубави неща спохождат само търпеливите — захили се Ануар. — Интересен случай, между другото. Доста… подтикващ към размисъл. Както и да е, секретарката ми току-що напечата доклада. Мога да ти го пратя, а можеш и ти да дойдеш да си го вземеш. Както решиш.

— Идвам веднага — отвърна Халифа, защото знаеше, че ако остави на Ануар, може да получи доклада след дни. — Само ми кажи дали е злополука или убийство.

— О, определено е убийство. Адски гадно убийство, макар сигурно да не е такова, каквото очакваш.

— Какво означава това, по дяволите?

— Да речем просто, че случаят е сложен и има жило. Ела и ще разбереш всичко. Ще видиш, че съм дал най-доброто от себе си, Халифа. Наистина най-доброто.

Детективът въздъхна отегчено, каза на Ануар, че до двайсет минути е в болницата, и затвори.

Мохамед Сария влезе в кабинета.

— Проклет патолог. Истински позор за съсловието — изръмжа Халифа.

— Да не е приключил аутопсията?

— Преди малко. Да беше костенурка, нямаше да е толкова бавен. Отивам да взема доклада. При теб някакъв напредък?

Докато Халифа цяла сутрин беше чакал доклада на Ануар в кабинета си, Сария беше проверявал следите, които предишната вечер шефът му беше намерил в къщата на мъртвеца.

— Не особено голям — отвърна той и си седна на бюрото. — От банка „Мист“ ще изпратят копия от трансакциите му за последните четири тримесечия. Говорих с телефонната компания да ми даде извлечения от телефонните му сметки за същия период. Освен това успях да издиря чистачката.

— И?

— Научих най-добрата рецепта за молочия, направо не ме питай. Но за Янсен почти нищо. Ходела в къщата за по няколко часа два пъти седмично, чистела, пазарувала. Той си готвел сам. Никога не била влизала в мазето. Не й било позволено.

— А завещанието му? Говори ли с нотариуса?

Сария кимна.

— Със сигурност има завещание, защото нотариусът го е заверил. Но у него няма копие. Каза, че Янсен оставил едно за себе си и дал другото на някакъв приятел в Кайро.

Халифа въздъхна, стана и взе сакото си от облегалката на стола.

— Добре, поразпитай за миналото на Янсен, ако обичаш. От колко време живее в Египет, откъде е изобщо, какво е правил, докато е живял в Александрия. Всичко, каквото успееш да откриеш. Около този тип има нещо нередно. Усещам го.

Той си облече сакото и отиде до вратата. Сложи ръка на бравата и се обърна.

— Сигурно не си открил какво е това име Арминий.

— Всъщност открих — самодоволно отвърна Сария. — Проверих в интернет.

— И?

— Оказа се някакъв древен германски тип. Нещо като национален герой.

Халифа щракна с пръсти.

— Знаех си, че съм го чувал. Браво, Мохамед. Отлично.

Излезе от кабинета и закрачи по коридора с ръце в джобовете, чудейки се защо, по дяволите, един холандец ще си кръщава кучето на германски национален герой.

Верен на себе си, Ануар не си беше в кабинета, когато Халифа пристигна петнайсет минути по-късно. Някаква сестра в зелена униформа отиде да го търси, а детективът застана до прозореца и се загледа в двора долу, където няколко работници копаеха канавка през моравата и ритмичните удари на туриите им отекваха глухо. Дробовете му копнееха за цигара, но устоя на изкушението. Ануар беше върл противник на пушенето и колкото и да му беше неприятно, копнеещите за цигара дробове бяха за предпочитане пред поредната лекция на патолога в дух „Ако искаш да се тровиш, действай, само че някъде по-далеч от мен“. Вместо това си загриза ноктите, отвори прозореца, подпря лакти на перваза и се загледа в едно дете, което гонеше пеперуди на паркинга на болницата.

Нещо не беше наред. Повтаряше си, че е възможно да си въобразява, че съзира прекалено много неща, които може и да не са верни, но това нямаше значение. Всяка дребна подробност, всеки фрагмент от картината — бастунът на мъртвеца, омразата му към евреите, къщата до храма Карнак, странната перната шапка, — всичко само още повече засилваше безпокойството му и онова, което в началото беше просто колеблива неувереност, се беше превърнало в разяждаща паника дълбоко в стомаха му. Вярно, в началото на всяко разследване винаги го обземаше прилив на адреналин, трескава работа на мисълта, докато се опитваше да намери всички елементи на загадката и да ги подреди в стройни модели. Сега обаче беше различно, защото го тревожеше не толкова настоящото разследване, колкото едно отпреди много години, тъкмо когато беше постъпил в полицията. Убийство, първото, по което беше работил, ужасно и брутално престъпление. Шлегел. Така се казваше убитата жена. Хана Шлегел. Израелка. Еврейка. Отвратителен случай. А сега внезапно, отникъде… отзвуци. Нищо конкретно. Нищо, за което да се хване със сигурност. Просто съвпадения, мимолетни проблясъци в мрака на миналото. Бастун, антисемит, Карнак, пера — думите отекваха в съзнанието му като мантра и се забиваха в черепа му.

— Това е абсурд — измърмори на себе си, загриза нокътя на палеца си. — Това беше преди петнайсет години, за бога. Всичко свърши!

Още докато го казваше, разбра, че изобщо не е свършило. Точно обратното, имаше неприятното усещане, че нещо тепърва започва.

— Дяволите да те вземат, Янсен — изръмжа. — Дяволите да те вземат, че умря така.

— Напълно съм съгласен — обади се нечий глас зад гърба му. — Макар че, разбира се, ако не беше умрял, нямаше да имам удоволствието да разреша този случай вместо теб.

Халифа се обърна, подразнен от вмешателството в мислите му. Ануар стоеше на вратата с димяща чаша в ръка.

— Не те чух.

— Не се учудвам — каза патологът. — Беше се отнесъл нанякъде.

Той отпи от чашата, вдигна я и се загледа в жълтеникавата течност.

— Янсун — изрече с усмивка. — Най-добрият в Луксор. Една медицинска сестра ми го вари. Великолепна напитка. Много успокояваща. Трябва да я опиташ. — Той намигна на Халифа, отиде до бюрото си, седна и закрепи чашата в ъгъла, докато ровеше в купищата хартия пред себе си. — Къде ли съм го оставил? Само преди минута… аха, ето го! — Облегна се и измъкна тънка папка с изписани на машина листа. — Доклад за резултатите от аутопсията на господин Янсен — прочете заглавието на документа. — Поредният триумф на Ануар.

Ухили се на Халифа. Детективът посегна към джоба си за цигарите, несъзнателно движение, за което се усети, и за да го прикрие, сложи ръка на перваза на прозореца.

— Хайде казвай.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Ануар и се облегна. — Ще започна с това, че нашият човек е бил убит.

Халифа се наведе леко напред.

— Освен това ще ти кажа, че съм напълно убеден в самоличността на виновника. Подозирам, че той е действал при самозащита, въпреки че това по никакъв начин не омаловажава жестокостта на престъплението, нито пък факта, че Янсен е щял да умре от извънредно неприятна и болезнена смърт.

Патологът замълча, за да постигне драматичен ефект. Репетирал е, помисли си Халифа.

— Преди обаче да ти разкрия името на убиеца, мисля, че ще е полезно да си припомним точните обстоятелства, при които е бил намерен трупът на Янсен.

Халифа отвори уста да каже, че много добре помни обстоятелствата, но я затвори, защото от дългия си опит знаеше, че Ануар ще разкаже всичко както сам е решил и колкото и Халифа да се дразнеше, нямаше да промени нищо.

— Както кажеш — измърмори и отегчено махна с ръка.

— Благодаря. Мисля, че няма да те разочаровам. — Патологът отпи поредната бавна и щедра глътка от питието си и остави чашата. — И така — обобщи той, — местопрестъплението. Помниш, че тялото на нашия човек е било намерено с лице в пръстта и един сравнително труден за забелязване железен клин в лявото око. Освен масивните травми на зигоматичните, сфеноидните и лакрималните кости и на цялата лява част на мозъка — честно казано, церебралният му дял приличаше на пюре от патладжан — е пострадал и от сериозно разкъсване на кожата над черепа отдясно, точно над ухото, което очевидно е причинено от нещо друго, а не от клина. Освен това има и леко разкъсване на лявата длан — патологът протегна ръка, за да илюстрира заключението си — и на лявото коляно, както и област на обезцветяване и подпухване в основата на левия палец, точно под първата синовиална става. Сигурно не си забелязал всичко това, защото тази ръка се е намирала под тялото. Освен това под ноктите на същата ръка има следи от засъхнала кал. — Той пресуши чашата с янсун, оригна се леко, остави я и продължи: — На три метра от трупа е имало следи по повърхността на пустинята като от някаква схватка, както и камък със следи от кръв по ръбовете. На двеста метра по-нататък са били открити раницата на мъртвия и бастунът му, зад част от боядисана кирпичена стена, която той явно е бил започнал да разрушава. За тази цел е разклащал тухлите с чук и длето, след което ги е изваждал с ръка, а оттам и следите от кал под ноктите. — Ануар се подпря на лакти и плесна с ръце. — Достатъчно за местопрестъплението. Въпросът е как в действителност са свързани помежду си всички тези части от картината.

За пореден път, сякаш не принадлежеше на тялото му, ръката на Халифа посегна към цигарите. И той пак я отклони в последния момент, като я пъхна в джоба на панталона си.

— Кажи.

— Ще ти кажа. Дай да огледаме поотделно всяко парче от мозайката. Първо, металният кол. Нараняванията, които е причинил, естествено са смъртоносни. Но не това е била причината за смъртта. Янсен така или иначе е щял да умре и няма значение, че е паднал на него.

Халифа присви очи. Заинтригува се въпреки волята си.

— Продължавай.

— Нараняването на черепа също е подвеждащо. То определено е било причинено от окървавения камък. Но в никакъв случай не е било опасно за живота, даже за старец като Янсен. Костта отдолу не е счупена и няма сериозни натъртвания. Неприятна разкъсна рана и нищо повече.

— Щом не е умрял нито от удара по главата, нито от клина, който му е направил мозъка на каша, от какво, по дяволите, е умрял?

— От инфаркт на миокарда.

— Моля?

— От инфаркт. Човекът е получил масивна коронарна тромбоза и последвало спиране на сърцето. Много е възможно да е бил мъртъв, преди да се наниже на клина.

Халифа пристъпи към него.

— И какво се опитваш да ми кажеш? Че някой го е халосал с камък по главата и сърцето му не е издържало ли?

Патологът се ухили доволно.

— Никой не го е халосал с камък по главата. Раната е била случайност.

— Но ти каза, че е бил убит!

— Убит е бил.

— Е, как тогава?

— Бил е отровен.

Халифа ядно удари стената с юмрук.

— Ануар, какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Точно такива. Убиецът на Пиет Янсен го е отровил и тази отрова пряко или косвено е причинила инфаркта, който впоследствие го е убил. Не знам как по-ясно да ти го кажа. Какво точно не разбираш?

Халифа скръцна със зъби, твърдо решен да не се поддава на провокиращия го със снизходителния си тон Ануар.

— И кой точно е този загадъчен отровител? — попита, сдържайки раздразнението си. — Каза, че знаеш кой е.

— О, знам — ухили се Ануар. — Със сигурност знам. — За пореден път замълча за драматичен ефект, след което се наведе и протегна ръка с дланта нагоре. Сви я в юмрук, изпъна показалеца и рязко го сви към себе си. — Името на злодея е господин Акараб — обяви надуто. Повтори странното движение, забивайки пръста си в дланта.

— Акараб ли? — учудено повтори Халифа. — Да нямаш предвид…

Патологът се усмихна.

— Точно това имам предвид. Нашият приятел Янсен е бил ужилен от акараб. Скорпион. — Той сви пръста си още веднъж, наподобявайки опашка на скорпион, след което се облегна и се разсмя гръмко. — Казах ти, че тая история има жило! — изрева. — Ще видиш какво ще стане, като разкажа на момчетата. Приказката за затворника в Малката! Ха, ха, ха!

— Много смешно — изръмжа Халифа, но без да иска се усмихна. — Предполагам, че подпухването под палеца е…

— Мястото, където е бил ужилен — изрече останалият без дъх от кискане Ануар. — Ако се съди по цвета и размера на това подпухване, ужилването е било здраво. От възрастен скорпион. Невероятно болезнено.

Той стана и без да спира да се хили, отиде до мивката в ъгъла на стаята, пусна студената вода и си наля да пие.

— Предположенията ми са следните. Янсен отива в Малката, за да отмъкне няколко украсени кирпичени тухли. Разхлабва една с чука и длетото, бръква с ръка в процепа, за да извади тухлата, и бум! Бива ухапан от господин Скорпион. Тъй като го боли прекалено много, за да мисли за раницата и бастуна си, поема със залитане към колата, сигурно за да отиде с нея да потърси помощ. След неколкостотин метра шокът предизвиква масивен инфаркт, Янсен пада, като междувременно си ожулва ръката и коляното и си разбива главата на камъка, въпреки че е възможно да е получил инфаркта, след като е паднал. И в двата случая се е влачил известно разстояние по земята, след което някак е успял да се изправи, извървял е няколко метра, после отново е паднал, този път с око върху клина. Чао-чао, господин Янсен.

Халифа обмисли казаното от Ануар. Подразни се от лекотата, с която Ануар беше разрешил случая. Но и изпита облекчение. Щом нямаше убийство, значи нямаше да има и разследване и въпреки че си заслужаваше да се огледат добре антиките в мазето на Янсен, май нямаше да е нужно да се рови надълбоко в миналото му. Което беше добре, защото ако трябваше да е честен пред себе си, Халифа се ужасяваше от мисълта какво може да открие в това минало.

— Е, добре — тежко въздъхна детективът, — това поне изяснява нещата.

— Определено — кимна Ануар, изпи чашата вода, върна се на бюрото си, взе доклада и му го подаде. — Всичко е тук заедно с някои други наблюдения, които може да ти се сторят интересни.

Халифа прехвърли страниците.

— Какви наблюдения?

— А, общи медицински неща. Имал е доста напреднал рак на простатата, например. Сигурно и без това са му оставали само няколко месеца. И на лявото му коляно има доста белези, което вероятно обяснява бастуна. Освен това е излъгал за възрастта си. Поне когато си е вадил лична карта.

Халифа го погледна въпросително.

— Признавам, не съм специалист в тази област, но според личната си карта е роден през 1925-а, което означава, че трябва да е към осемдесетгодишен. Но ако се съди по състоянието на зъбите и венците му, е поне с десет години по-стар. Това всъщност не променя нищо, но реших, че си струва да се отбележи.

Халифа обмисли твърдението, след което кимна, пъхна доклада в джоба на сакото си и пое към вратата.

— Браво, Ануар — изрече през рамо. — Впечатлен съм, колкото и да ми е неприятно да го кажа.

Посегна към дръжката и вече излизаше в коридора, когато гласът на Ануар го застигна.

— Още нещо любопитно.

Халифа се обърна.

— Не си дадох труд да го спомена в бележките, не ми се стори да има отношение към нищо, но нашият човек е страдал от синдактилизъм на краката.

Детективът се върна крачка назад с объркана физиономия.

— Какво означава това?

— В основни линии е срастване по рождение на фалангите на пръстите. Много рядко състояние. Казано по-просто, имал е ципи между пръстите на краката. Като…

— Жаба.

Халифа беше пребледнял като платно.

— Какво ти е? — попита Ануар. — Изглеждаш като че ли си видял призрак.

— Видях — прошепна детективът. — Казва се Хана Шлегел и съм извършил нещо ужасно. Наистина ужасно.

Йерусалим

Следобедът преваляше, когато Лейла най-накрая се прибра в Йерусалим. Камел я остави в долния край на улица „Наблус“ и с хладно кимване на главата продължи нататък, като изчезна зад ъгъла с улица „Сюлейман“. Беше започнало да вали — хладен и тих дъжд, сипещ се от небето като разлюляна завеса, който намокри косата и сакото й, изливаше се беззвучно върху покривите и паважа. Над хълма Скопус на изток се виждаха кръпки синьо небе, но отгоре небето беше сиво и тежко, надвиснало над града като огромен стоманен капак.

Лейла си купи от една сергия на улицата пет-шест прясно изпечени безквасни хлебчета и пое нагоре по хълма покрай входа на гроба в градината, хотел „Йерусалим“ и опашката от мрачни палестинци, чакащи пред тежката метална ограда на израелското министерство на вътрешните работи да подновят разрешителните си за пребиваване. Накрая сви в един тесен безистен между пекарна за хляб и магазин за плодове и зеленчуци точно срещу високия дувар на „Екол Библик“. В безистена седеше възрастен мъж с износен сив костюм и куфия, подпрян на бастуна си, загледан в дъжда.

— Салам алейкум, Фатхи — поздрави тя.

Старецът вдигна поглед, присви очи и вдигна за поздрав изкривената си от артрита ръка.

— Разтревожихме се за теб. — Човекът се разкашля. — Чудехме се дали не са те арестували.

Лейла се засмя.

— Израелците не смеят да ме арестуват. Атаф как е?

Старецът сви рамене, а сбръчканите му пръсти потупаха дръжката на бастуна.

— Днес я заболя гърбът и затова си е в леглото. Искаш ли чай?

Лейла поклати глава.

— Искам да се изкъпя, а след това имам работа. Може би по-късно. Кажи на Атаф да ми се обади, ако трябва нещо да се напазарува.

Тя мина покрай стареца, влезе във входа, изкачи двата етажа каменно стълбище до апартамента си, който заемаше най-горния етаж на сградата. Беше семпъл, с високи тавани, хладен, с две спални, едната, от които й служеше за кабинет, голям хол, малка кухня и баня в дъното, а от банята — тясно стълбище от бетон, което водеше към плоския покрив с изглед към Дамаската порта и разбърканата шахматна дъска на стария град. Живееше тук вече почти пет години, беше го наела от местен бизнесмен, чиито родители Фатхи и Атаф обитаваха приземния етаж и се грижеха за сградата. С парите, които изкарваше като журналистка на свободна практика, можеше да си позволи нещо по-луксозно — в квартала „Шейх Джарах“ например, с шикозните му апартаменти и оградените с дувари къщи. Умишлено обаче беше решила да остане тук долу, в сърцето на източен Йерусалим, сред блъсканицата, шума и мръсотията. Това беше послание: Аз не съм от онези журналисти, дето получават от вас каквото искат, а след това се оттеглят в безопасността на „Хилтън“ или на Американската колония. Аз съм една от вас. Палестинка. Жестът беше дребен, но необходим. Налагаше се непрекъснато да се доказва, да поддържа фасадата.

Хвърли нещата си на дивана — който заедно с малката маса, телевизора и две вехти кресла представляваше цялата мебелировка в хола, — грабна бутилка минерална вода „Евиан“ от хладилника и отиде в кабинета. Лампичката на телефонния секретар светеше, тя глътна малко вода, отиде в дъното на стаята, седна зад бюрото, вдигна поглед както винаги към голямата снимка в рамка на стената — баща й в бяла лекарска престилка и слушалка на врата. Беше любимата й снимка, единствената, която беше запазила след смъртта му, и гърлото й се стегна за миг, преди да сведе поглед и да натисне бутона на телефонния секретар.

Имаше единайсет съобщения. Едно беше от „Гардиън“, с което й напомняха за статията за палестинските колаборационисти; друго от Том Робъртс от британското консулство, който през последните шест месеца безуспешно се опитваше да я сваля; бе се обадила и приятелката й Нуха, питаше я иска ли по-късно да се видят на по едно в хотел „Йерусалим“; кореспондентът на „Ройтерс“ Сам Роджърсън пък я предупреждаваше за завзетата от „Воините на Давид“ къща в стария град, за която тя вече беше чула в Рамала. Останалите бяха или обиди, или заплахи за убийство. „Отвратителна, мръсна, лъжлива, лапаща курове курва.“ „Наблюдаваме те и един ден ще дойдем и ще ти пуснем куршум в главата. След като сме те изнасилили, разбира се.“ „Ще ти наврем нож в мръсната арабска путка и ще те разпорим, мръсна лъжлива кучко!“ „Смърт на арабите! Израел! Израел!“

Ако се съдеше по акцента, както обикновено повечето обаждания бяха или от израелци, или от американци. Редовно си сменяше телефонния номер, но само след ден или два те винаги откриваха новия и обажданията продължаваха с нова сила. Преди години, когато започна да пише, това я потискаше. Вече беше свикнала дотолкова, че изобщо не й правеха впечатление; повече я беше страх от редакторите, които си искаха статиите. Само нощем в тишината и самотата бронята й се пропукваше и ужасът от това, с което се беше захванала, стигаше до съзнанието й. Нощите понякога бяха страшни. Много страшни.

Прослуша съобщенията, изтри ги, включи мобилния си телефон да се зарежда, звънна на Нуха, за да се уговорят за вечерта, и на свои познати, за да разбере подробности за окупираната къща в стария град. Беше написала няколко статии за първите години на „Шаялей Давид“ и наскоро беше получила поръчка от „Ню Йорк Ривю“ да направи задълбочен профил на водача им, родения в Съветския съюз заселник Барух Хар Цион. Настоящата окупация беше добър повод за това и Лейла се зачуди дали веднага да не тръгне към стария град. Реши, че няколко часа повече едва ли ще имат някакво значение, допи водата, отиде в спалнята и се съблече.

Пусна силно горещата вода и дълго търка със сапуна стройното си тяло, отметна глава и подложи лицето си под силната струя, стенейки от удоволствие, докато топлите капчици отмиваха мръсотията и потта от кожата й. Пусна само студена вода, постоя половин минута под ледения душ, спря го, облече си хавлията и отиде в кабинета си, седна на бюрото и включи лаптопа си „Епъл“.

През следващите два часа довърши започнатата предишните дни статия за недохранването сред палестинските деца и започна другата за палестинските колаборационисти, която искаше „Гардиън“. От време на време се консултираше със стенографските си записки, но пишеше най-вече по памет, пръстите й танцуваха по клавиатурата, образите и звуците в главата й без никакво усилие се превръщаха в думи на екрана.

Журналистиката й се удаваше толкова лесно, че беше наистина любопитно как не се беше оказала нито първия, нито втория й избор на кариера. Като тийнейджърка, преди да убият баща й, си представяше, че ще стане лекарка като него и ще работи в бежанските лагери в Газа и на Западния бряг. След това в университета „Беир Зеит“, където учеше съвременна арабска история, се беше заиграла с идеята да се впусне в политиката. В крайна сметка обаче реши, че журналистиката е най-добрата възможност да изпълни онова, което бе избрала за своя мисия в живота.

След като се дипломира, си намери работа в палестинския всекидневник „Ал Айям“, където тогавашният главен редактор, прегърбеният пушач Низар Сюлейман, я беше взел под крилото си и бе отнесъл доста ругатни и неприязън, тъй като историята на семейството й беше добре известна. Първата й статия, посветена на палестинските индоктринационни лагери, където шестгодишни деца изучаваха антиизраелски песни и технологията на коктейлите „Молотов“ (много вазелин по ръба на бутилката, това беше ключът, за да полепне горящият бензин по жертвата), беше претърпяла шестнайсет редакции, преди Сюлейман неохотно да се съгласи да я публикува. Толкова се беше отчаяла, че още в същия момент беше поискала да напусне. Но той беше отказал дай подпише заповедта — „Ако се откажеш сега, ще те изхвърля като мръсно коте!“ — а втората й статия за прогонването от израелците на коренните бедуински племена в пустинята Негев мина само през пет редакции. Третата, за палестинците, които, притиснати от безработица, строяха къщи за еврейски заселници, бе препечатана в три други вестника и й спечели първата журналистическа награда.

Оттогава нататък славата й неизменно растеше. Смесеният й произход — от майка англичанка и баща палестинец, дълбокото познаване на палестинския свят, а и съвършеното владеене на арабски, иврит, английски и френски, й дадоха летящ старт в много други издания и тя получи покани за работа и от „Гардиън“, и от „Ню Йорк Таймс“ (отхвърли и двете). Продължи да работи в „Ал Айям“ още четири години, след което премина на свободна практика и започна да пише за всичко — от използването на мъчения от страна на израелските служби за сигурност до проектите за отглеждане на спанак в Долна Галилея, и си спечели репутация на убедена журналистка с мисия и на яростна и ограничена антисемитка — в зависимост от гледната точка.

Пристрастието беше основният аргумент на критиците й: че винаги представя само едната гледна точка; че дава гласност на страдащите палестинци, но не и на израелските мирни граждани; че описва ужасите на бежанските лагери, но не и невинните жертви на колите бомби и атентаторите самоубийци. Обвиненията не бяха съвсем справедливи. През всички тези години беше писала и за израелските мирни жертви, както и за жестоката корупция и потъпкването на човешките права от страна на Палестинската автономия. Истината обаче беше, че този конфликт не можеше да се обсъжда неутрално. Колкото и да се опитваше човек да намери баланс, в крайна сметка не можеше да не заеме страна. И освен това миналото не й позволяваше и капка съчувствие към израелците.

Написа около хиляда думи от статията за колаборационистите, изпрати на имейла на „Ал Ахрам“ в Кайро статията за недохранването и изключи компютъра си. През последните дни не беше спала като хората и клепачите й тежаха. Но годините журналистически разследвания с непредвидимите си часове и притискащите крайни срокове я бяха привикнали към умората и освен това й се щеше да слезе в стария град и да провери каква е тази окупация. Затова се облече набързо, изяде една ябълка, взе бележника и фотоапарата си, прекоси апартамента и отвори входната врата. Фатхи тъкмо се качваше към нея, дишащ тежко, стиснал в едната си ръка бастуна, а в другата пощенски плик.

— Дойде за теб тази сутрин. Забравих да ти кажа. Извинявай.

Той й подаде плика. Нямаше нито марки, нито адрес, само името й, изписано с кървавочервено мастило, с решителни и стегнати букви, като войници, очакващи заповеди.

— Кой го достави? — попита тя.

— Някакво хлапе — отвърна старецът, обърна се и пое обратно надолу. — Не го познавам. Просто дойде, попита тук ли живееш, подаде ми го и избяга.

— Палестинче ли?

— Естествено, че палестинче. В тая част на града не се мяркат много еврейчета.

Той махна с ръка, за да подчертае абсурдността на въпроса и изчезна на долния етаж.

Лейла повъртя плика в ръце, огледа го, опипа го за взривно устройство или друго опасно съдържание. Прецени, че е безопасен, върна се в апартамента си, остави го на бюрото, отвори го внимателно и извади два закрепени заедно листа хартия, горният изписан със същия готически шрифт, както и плика, а долният — ксерокопие формат А4 на нещо, което приличаше на някакъв документ. Огледа набързо документа и се зае с придружаващото, написано на английски писмо.

Подпис липсваше.

Тя прочете писмото още два пъти, след което отново огледа ксерокопието. Приличаше на писмо, старо, ако се съдеше по шрифта, много старо. Беше написано с латински букви, но беше напълно неразбираемо, защото вместо от отделни думи и изречения се състоеше от непрекъсната последователност от букви, които нямаха вид да са на какъвто и да било език, колкото и да ги оглеждаше.

В дъното, с малко по-едри букви и встрани от останалото бяха изписани инициалите ГР, които й говореха точно толкова, колкото и неразбираемият низ от букви отгоре.

Тя огледа объркана още веднъж ксерокопието, след което се върна на придружаващото писмо. Интервюто, което се споменаваше, беше излязло в печата преди малко повече от година. Беше привлякло доста внимание, защото за пръв път някой повдигаше завесата на тайнствеността, с която беше обвит палестинският терорист Ал Мулатам, след като се беше съгласил да говори пред публика. Особен интерес бяха проявили израелските служби за сигурност, които бяха конфискували бележника и лаптопа й и я бяха задържали за продължителен разпит. Но информацията, която изкопчиха от нея, не им бе от голяма полза — както беше обяснила и в статията, интервюто се бе състояло на тайно място и тя през цялото време бе с превръзка на очите — и сега подозираше, че това любопитно писмо и ксерокопието представляваха доста нескопосан опит на Шин Бет да разбере дали тя знае нещо повече за местонахождението на терористичния лидер. Нямаше да е първият им опит да я вербуват и дискредитират. Преди няколко години с нея се беше свързал мъж, който се представяше за палестински активист и който беше поискал от нея да използва статута си на журналист, за да прекара оръжие през пропускателния пункт Ерез на ивицата Газа — толкова прозрачен опит за провокация, че тя се беше разсмяла гръмко и беше отвърнала на иврит, че е съгласна, стига Ами Авалон да я заведе след това на вечеря.

Да, писмото определено беше някаква измама на службите за сигурност. Или пък доста сложна дебелашка шега. И в двата случая не си струваше времето. Тя погледна копието за последен път, хвърли го заедно с придружаващото го писмо в кошчето за боклук и излезе от апартамента.

Луксор

— Ти си мечтател, Халифа! Винаги си бил и винаги ще бъдеш! Жалък мечтател!

Главен инспектор Абдул ибн Хасани стовари месестия си юмрук върху бюрото, изправи се и отиде до прозореца, където се загледа ядосано в първия пилон на Луксорския храм и скупчената около обелиска на Рамзес II група туристи, които слушаха какво им говори екскурзоводът.

Главният инспектор, широкоплещест дебел мъж с рошави вежди и сплескан боксьорски нос, беше известен както с лошия си нрав, така и със суетността си, като злобата му намираше проява, както в момента, в крещенето, почервенялото лице и пулсиращата вена под лявото око, а суетата — в най-различните средства за разкрасяване, последното, от които бе изкусно фризирана перука, кацнала на плешивото му теме като купчина оплетени нилски водорасли. Беше се разместила леко от удрянето по бюрото и инспекторът се престори, че се почесва, за да я намести, внимателно, след което се наведе леко наляво, за да се огледа в огледалото на стената.

— Абсурд! — изръмжа. — За бога, човече, това беше преди цели двайсет години.

— Петнайсет.

— Петнайсет, двайсет — все тая! Прекалено отдавна, за да се занимаваме с него, това искам да кажа. Прекалено много време отделяш, за да се ровиш в миналото. Не е лошо от време на време да поглеждаш и в настоящето.

Той се обърна към Халифа с намръщена физиономия, изкуствена колкото перуката. При друг случай детективът едвам щеше да се сдържи да не се разсмее, но днес дори не забелязваше перуката, толкова погълнат беше от онова, което се опитваше да каже.

— Но, сър…

— Настоящето! — изрева Хасани, скръсти ръце и застана под портрета на президента Хосни Мубарак, стойка, която неизменно заемаше, когато се канеше да държи реч. — Нашата работа е в настоящето, Халифа. Тук и сега. Престъпления се извършват всеки ден, всеки час от деня и именно върху тях трябва да се съсредоточим, не върху разни работи, дето са станали преди десетилетия. Работи, които тогава са били решени, бих добавил!

Челото му се смръщи, сякаш не беше много сигурен в смисъла на последното изречение. Мръщенето изчезна почти мигновено, Хасани се наду и насочи показалец към Халифа, който седеше на нисък стол пред бюрото на главния инспектор.

— Винаги това ти е бил проблемът, Халифа. Сто пъти съм го повтарял и пак ще го кажа — става дума за пълната ти неспособност да се съсредоточаваш върху настоящето. Прекалено много време висиш из музеите, от това ти идва проблемът. Тутанкамон това, Ехнамон онова…

— Ехнатон — поправи го Халифа.

— Ето пак! На кого изобщо му пука! Миналото е свършено, приключено и няма никакво значение. Днешният ден е важен.

Страстта на Халифа към древното минало беше неизменен повод за конфронтация между двамата, също и фактът, че той беше един от малкото офицери в участъка, които не се стряскаха от Хасани. Халифа така и не разбра защо началникът хранеше такава неприязън, дори отвращение към историята, макар да подозираше, че се дължи на пълното му невежество по въпроса, което го поставяше в неблагоприятна позиция, когато разговорът поемеше в подобна насока. Каквато и да беше причината, именно този факт изваждаше Хасани, когато искаше да унижи Халифа, като че ли полицейската работата и интересът към националното историческо наследство бяха две несъвместими неща.

— На тях им харесва! — продължаваше да набира инерция Хасани. — На сводниците, на крадците и на измамниците. Харесва им да си пилеем времето за случаи, приключен преди петнайсет години, и да ги оставим на мира да си сводничат, крадат и… — Хасани млъкна, за да намери правилната дума. — Измамничат! — изкрещя накрая. — Да, да, харесва им! А ние ставаме за посмешище!

Вената под лявото му око пулсираше по-яростно отвсякога, като тлъст зелен червей, гърчещ се под кожата му. Халифа си извади цигарите, наведе се, запали и прикова поглед в пода.

— Има вероятност правосъдието да е било сериозно поругано — каза тихо и дръпна жадно от цигарата си, закопнял за яснотата на мисълта, която му даваше никотинът. — Не е сигурно, но е много възможно. И независимо дали е станало преди петнайсет или преди трийсет години, аз смятам, че е наш дълг да го разследваме.

— Какви са ти доказателствата? — изкрещя Хасани. — Какви са ти доказателствата, човече? Знам, че фактите никога не са ти пречили на теориите за конспирация, но ми е нужно нещо повече от „може би“.

— Както ви казах, няма нищо определено…

— Съвсем нищо, нали?

— Има сходства.

— Между жена ми и хипопотама също има сходства, но това не означава, че тя по цял ден се къпе в лайната си и яде палмови листа!

— Прекалено много сходства, за да е съвпадение — отказа да се предаде Халифа. — Пиет Янсен има нещо общо с убийството на Хана Шлегел. Знам го. Знам го! — Усети, че сам повишава глас, стисна коляното си с ръка и дръпна дълбоко от цигарата, за да си възвърне самообладанието. — Вижте какво — продължи бавно и отчетливо. — Хана Шлегел е била убита в Карнак. Янсен е живеел близо до Карнак.

— Както и хиляди други хора — изсумтя Хасани. — Пък и пет хиляди души всеки ден посещават това място. Какво се опитваш да кажеш? Че всички те имат нещо общо ли?

Халифа пренебрегна въпроса и продължи:

— Украсата от анхове и розети на дръжката на бастуна съвпада с белезите по лицето и черепа на Шлегел. Тези белези така и не бяха взети под внимание.

Хасани пренебрежително махна с ръка.

— Съществуват хиляди предмети с подобна украса. Десетки хиляди. Слаби са ти доводите, Халифа. Дотук прекалено слаби.

Детективът и този път не обърна внимание на началника си.

— Шлегел е била израелска еврейка. Янсен е мразел евреите.

— За бога, Халифа! След онова, което сториха с палестинците, всички в Египет мразят шибаните евреи. Какво да направим? Да доведем за разпит цялото население ли?

Халифа пак отказа да бъде отклонен от темата.

— Пазачът в Карнак каза, че е видял от местопрестъплението да се отдалечава човек с нещо странно на главата. „Като странна птица“ — така го описа. В къщата на Янсен намерих на вратата на мазето шапка, която отговаря на това описание. Шапка с провиснали от нея пера.

Хасани избухна в презрителен смях.

— С всяка минута ставаш все по-абсурден. Този пазач, ако си спомням добре, беше полусляп и не виждаше и собствените си ръце, да не говорим на петдесет метра пред себе си. Хващаш се за сламки, Халифа! Или пък за пера. Странна птица. Нещо не си в час, човече!

Халифа дръпна за последно от цигарата си, наведе се и я загаси в пепелника на края на бюрото.

— Има още нещо.

— О, я да чуем — изрева Хасани и плесна с ръце. — Не съм се смял така от цяла вечност.

Халифа се облегна.

— Преди да умре, Шлегел е успяла да изрече две думи: „Тот“, което е името на древноегипетския бог на писмеността и мъдростта…

— Да, да. Знам! — изгледа го заплашително Хасани.

— И „цфардеях“, което на иврит означава „жаба“.

Хасани присви очи.

— Е, и?

— Янсен по рождение е имал ципи на краката. Като жаба.

Говореше бързо, за да изпревари поредните подигравки.

За негова изненада Хасани не каза нищо, само отиде пак до прозореца и се загледа навън с гръб към Халифа, стиснал ръце встрани от тялото, като че ли носеше невидими куфари.

— Знам, че поотделно всички тези неща не означават много — продължи Халифа в опит да използва мълчанието на шефа си, — но взети заедно подтикват към размисъл. Съвпаденията стават прекалено много. И дори всичко да е случайност, остава въпросът за антиките в мазето на Янсен. Той е измамник. Сигурен съм. Усещам го. Трябва да го разследваме.

Хасани стискаше юмруци толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Настъпи продължително мълчание, след което той се обърна към Халифа.

— Повече няма да губим време със случая — изрече бавно и настойчиво и едва сдържаната ярост в гласа му беше по-заплашителна от крещенето. — Ясно ли е? Този човек е мъртъв и в каквото и да е бил забъркан, каквото и да е извършил, всичко е приключило. Не можем да направим нищо.

Халифа го погледна невярващо.

— Ами Мохамед Гемал? Възможно е да е бил осъден невинен човек.

— Гемал също е мъртъв. И за него не можем да направим нищо.

— Семейството му е живо. Дължим им…

— Гемал бе признат за виновен от законен съд, за бога. Направи самопризнания, че е обрал старицата.

— Но не и че я е убил. Това го отрича докрай.

— Та той се самоуби, по дяволите. Какво по-убедително самопризнание искаш? — Хасани пристъпи още една крачка. — Този човек беше виновен, Халифа! Виновен като дявол! Той го знаеше и ние го знаехме. Всички ние!

Очите му се бяха разширили от ярост. Но в тях имаше и нещо друго. Някакво отчаяние и дори страх. Нещо, което Халифа досега не беше виждал. Детективът запали поредната цигара.

— Аз не го знаех.

— Моля? Какво каза?

— Според мен Гемал не беше виновен. Тогава се съмнявах. Съмнявам се и до ден-днешен, а сега повече отвсякога. Мохамед Гемал може и да е обрал Хана Шлегел, но не я е убил. Знаех го още тогава, но за мой вечен срам не ми достигна смелост да го кажа. Мисля, че дълбоко в себе си всички го знаехме — вие, аз, началник Махфуз…

Хасани пристъпи и удари с юмрук по бюрото. Купчина документи се разпиля по пода.

— Достатъчно, Халифа! Достатъчно, чуваш ли? — Цялото му тяло трепереше, в ъглите на устата му се беше образувала пяна от слюнка. — Твоите психологически проблеми са си твоя работа, но аз имам на главата цял полицейски участък и няма да отворя едно дело с петнайсетгодишна давност само защото някакъв безгръбначен идиот страда от пристъп на съвест. Нямаш никакви доказателства, нищо, което да предполага, че Мохамед Гемал не е убил Хана Шлегел, освен собствените ти мисли, които, ако се съди по приказките ти за пера и жаби, са далеч от нормалното състояние.

Хасани забрави, че е с перука и яростно се почеса по главата. Изкуствената коса се свлече на челото му. Той изръмжа ядно и я запрати в другия край на стаята, стовари се на стола си и задиша тежко.

— Халифа, остави този случай — каза внезапно уморено и тихо. — Разбираш ли? За доброто на всички. Мохамед Гемал уби Хана Шлегел, Янсен умря при нещастен случай и между двамата няма връзка. Няма да отворя този случай.

Очите му премигнаха, неиздържали на погледа на Халифа.

— Сега отиваш в Зимния дворец, където някаква хауагая си мисли, че някой й е откраднал бижутата. Отиваш и разследваш случая. Забрави за Янсен и поне веднъж в живота си свърши някаква свястна полицейска работа.

Той стисна зъби и размести купчината книжа пред себе си. Халифа осъзна, че няма смисъл да продължава спора. Изправи се и тръгна към вратата.

— Ключовете — изръмжа Хасани. — Няма да ти позволя да си пъхаш носа в нещата на Янсен зад гърба ми.

Халифа се обърна, извади ключовете на Янсен от джоба си и ги подхвърли на Хасани, който ги улови с една ръка.

— Халифа, внимавай. Ясно ли е? Не смей да вършиш нищо, на своя глава.

Детективът се поколеба, след което отвори вратата и излезе в коридора.

Йерусалим

Лейла не можеше да мине през Дамаската порта в стария град с импозантната й двойна арка, почернелите й от времето плочи, тълпата от просяци и продавачи на плодове, без да си спомни първия път, когато беше дошла тук с родителите си на петгодишна възраст.

— Лейла, виж — гордо беше казал баща й, клекнал до нея, галейки дългата й до кръста черна коса. — Ал Куидс! Най-красивият град на света. Нашият град. Виж колко са ярки камъните на утринната светлина; помириши заатара и прясно изпечения хляб, чуй мюезина и виковете на продавачите на тамар хинди. Помни тези неща, Лейла, пази ги в себе си. Защото ако израелците постигнат своето, всички ще бъдем прогонени и Ал Куидс ще стане само нещо, за което ще четем в учебниците по история.

Лейла го беше прегърнала покровителствено.

— Няма да им позволя, татко! Ще се бия с тях. Не ме е страх — беше извикала.

Баща й се беше разсмял, беше я вдигнал и я беше притиснал силно към гръдния си кош, плосък и твърд като мрамор.

— Моята малка войничка! Непобедимата Лейла! Каква дъщеря си имам!

Тримата бяха обиколили града покрай стените, които тогава я бяха поразили като неизмеримо огромни и заплашителни, като надвиснала приливна вълна от камък. След това бяха минали през Дамаската порта и бяха влезли в забързания лабиринт на улиците вътре. Бяха пили кока-кола в някакво малко улично кафене, а баща й беше пушил шиша и беше разговарял оживено с група възрастни мъже, след което бяха поели надолу по улица „Ал Уад“ към Харам ал Шариф, от време на време спираха, за да й посочи той някоя пекарна, откъдето си беше купувал сладкиши като малък, площад, където беше играл футбол, една стара смокиня, чиито плодове беше брал.

— Не за ядене — беше обяснил. — Бяха прекалено твърди и горчиви. Замеряхме се с тях. Веднъж ме удариха право по носа. Трябваше да чуеш как изпука! Целия се олях с кръв!

При този спомен се беше разсмял и Лейла също се беше разсмяла и му беше казала колко е смешен, въпреки че историята я беше ужасила, самата мисъл, че баща й е пострадал. Толкова го обичаше, толкова искаше да му достави удоволствие, да му покаже, че не е слаба и не я е страх, че е силна като него — смела, истинска палестинка.

От смокинята бяха завили нагоре към плетеницата от тесни стари улички и накрая биха стигнали до едно място, където сградите и от двете страни надвисваха над главите им и образуваха нещо като тунел. Група израелски войници, застанали точно на входа, ги бяха изгледали подозрително.

— Видя ли как ни гледат — беше въздъхнал баща й. — Карат ни да се чувстваме като крадци в собствената си къща.

Беше я хванал за ръка и я беше повел към една ниска дървена порта, увенчана с изящна каменна арка, украсена с гроздове и виещи се лози. Бронзовата плочка на вратата обявяваше, че това е Алдер Коен Мемориал Йешива; на каменната колона отдясно беше прикрепена мецуца.

— Нашата къща — тъжно беше казал баща й и беше докоснал вратата. — Нашата хубава къща.

Семейството му — нейното семейство — беше избягало по време на боевете през юни 1967-а, напускайки града само с най-ценните семейни притежания, и беше намерило подслон в лагера Акуабат Джабр в покрайнините на Йерихон, на четирийсет километра от Йерусалим. Очакваше се това да е временна мярка и се върнаха веднага след края на боевете. Но къщата вече беше завзета от израелци и не им помогнаха никакви оплаквания до новата управа на града. Оттогава живееха като бежанци.

— Роден съм тук — беше казал баща й и беше прокарал с обич ръка по грапавото дърво и каменната арка. — Баща ми също. И неговият баща, и бащата на баща му. Четиринайсет поколения. Триста години. И всичко свърши, ей така.

Беше щракнал с пръсти. Тя беше вдигнала поглед и беше видяла сълзите в големите му кафяви очи.

— Няма страшно, татко — беше отвърнала и го беше прегърнала здраво, за да влее цялата си сила и обич в стройното му твърдо тяло. — Един ден ще си я получиш. И ще живеем тук заедно. Всичко ще се оправи.

Той се беше навел и беше отъркал лицето си в дългата й черна коса.

— Иска ми се, миличка — беше прошепнал. — Но не всички приказки имат щастлив край. Особено за нашия народ. Ще разбереш, когато пораснеш.

Тези и други спомени витаеха в главата й сега, когато минаваше през тъмния завой на портата към павирания наклон на улица „Ал У ад“.

Друг път тази част от града гъмжеше от народ, имаше многоцветни сергии, на които се продаваха цветя, плодове и подправки, тълпи от купувачи щъкаха във всички посоки, момчета се провираха между минувачите с дървени табли с месо или отпадъци. Но днес всичко беше необичайно тихо — несъмнено заради напредъка на „Воините на Давид“ навътре в града. Двама старци седяха под гофрирания сенник на едно изоставено кафене; отляво някаква селянка клечеше пред затворения с кепенци вход, разположила пред себе си самотна пирамида от лимони, заровила лице в сбръчканите си кафяви ръце. Друга жива душа нямаше, ако не се брояха израелските военни и полицаи: трима млади наборници се въртяха около купчина торби с пясък; отряд на граничната полиция със зелени барети беше насядал по стъпалата на кафенето; неколцина редовни полицаи патрулираха пред портата, маскировъчните им сини униформи се сливаха с мрака и главите, ръцете и краката им сякаш потъваха в тъмна дупка там, където трябваше да са телата им.

Лейла показа журналистическата си карта на единия от тях, хубаво момиче, което можеше и да е модел, ако не беше полицайка, и попита дали може да отиде до окупираната къща.

— По-надолу улицата е блокирана — отвърна момичето и неодобрително погледна картата. — Попитайте там.

Лейла кимна и продължи навътре, мина покрай австрийското общежитие, покрай Виа Долороса, покрай смокинята, която баща й беше показал преди толкова много години — дървото сякаш изобщо не беше се променило за всичкото това време. По някое време отпред се чуха крясъци и броят на военните и полицаите рязко нарасна. Виждаха се разпръснати групи шебаб, палестински младежи, някои с черно-белите ленти за глава на „Фатах“, други носеха червено-зелено-черно-бялото палестинско знаме, групи, събиращи се в тълпа, а тълпата в блъсканица. Тясната улица ечеше от песните им, гора от юмруци пулсираше във въздуха. Израелските войници охраняваха всички пресечки и пречеха на протеста да се разпространи навътре из града, безизразните лица на наемниците контрастираха с изкривените от гняв и предизвикателство лица на протестиращите. По паважа се виждаха пепел и остатъци от обгорен картон там, където бяха палили импровизирани огньове; израелските камери за наблюдение висяха с разбити обективи от стените като скелети на мъртви животни.

Лейла си проби път през множеството, което с всяка крачка ставаше все по-непроходимо, и в един момент й се стори, че няма да мръдне повече напред, но за неин късмет я видя един младеж, когото преди няколко месеца беше интервюирала за посветената си на движението „Младежки Фатах“ статия. Той я поздрави, самоназначи се за неин водач и й проби път през масата от тела, докато не стигнаха бариерите, с които израелците бяха преградили улицата. Освен палестинци тук имаше и малобройна група от израелското движение „Мир сега“ и една от тях — възрастна жена с плетена шапка, й подвикна.

— Надявам се да напишеш за тези копелета, Лейла! Те ще започнат война.

— Те точно това искат — изкрещя един мъж до нея. — Ще ни избият всичките! Вън заселниците! Искаме мир! Мир сега!

Той се наведе и размаха юмрук към тежковъоръжените гранични полицаи от другата страна на бариерата. Зад тях пред окупираната къща се беше събрало множество от журналисти и телевизионни екипи, повечето с каски и бронирани жилетки. По-надолу беше издигната втора бариера, която препречваше пътя на тълпа хареди евреи и привърженици на дясното крило, дошли да демонстрират подкрепата си за заселниците. Един от тях носеше плакат с надпис „КАХАН БЕШЕ ПРАВ!“, друг — транспарант, прогласяващ „ВЪН АРАБСКИТЕ УБИЙЦИ ОТ ЕВРЕЙСКАТА ЗЕМЯ“.

Лейла показа журналистическата си карта на един от войниците на бариерата и след като се консултира с началника си, той я пусна. Тя си проби път през журналистите и се озова до шкембест брадат мъж с очила с тънки рамки и пластмасова предпазна каска.

— Великата Лейла ал Мадани най-накрая ни удостои с присъствието си — изсумтя той, но шумът на тълпата го заглуши. — Чудех се кога ще се появиш.

Онц Шенкер беше политически кореспондент на „Йерусалим Пост“. На първата им среща Лейла беше метнала по него чаша вода, защото беше направил обидна забележка за палестинските жени, и оттогава насам тонът на общуването им беше все същият. Спазваха хладна любезност, но не можеха да се понасят.

— Гледай си каската, Шенкер — изръмжа тя.

— И на теб ще ти се доще каска, когато арабските ти приятелчета започнат да мятат камъни и бутилки — сопна й се той.

Като доказателство една бутилка долетя откъм групата на протестиращите палестинци и се разби на паважа на няколко метра вдясно от него.

— Нали ти казах — изкрещя той. — Но по теб няма да хвърлят нищо, нали шибана Асадика. Те се целят само по истинските журналисти!

Лейла отвори уста, за да отвърне на обидата, но размисли и само му показа среден пръст и продължи да си пробива път. Джералд Кесел от Си Ен Ен се мъчеше да снима сред целия хаос; отляво израелската гранична полиция беше вдигнала бариерите и изблъскваше назад по улицата протестиращите палестинци. Крясъците станаха още по-силни. Излетя граната със сълзотворен газ. Захвърчаха още бутилки.

Лейла за миг застана на място, за да огледа обстановката, след което свали фотоапарата си от рамото и започна да снима — снимаше изрисуваните със спрей светилници от двете страни на входната врата — емблемата на „Воините на Давид“, провесеното пред фасадата израелско знаме, войниците по покривите на съседните къщи, разположени там, за да попречат на местните жители да щурмуват сградата отгоре. Тъкмо се беше обърнала надясно, за да снима протестиращите, които подкрепяха окупаторите, когато тълпата около нея изведнъж се сгъсти и се люшна напред.

Вратата на окупираната къща се беше отворила. Настъпи тишина, насред която ниската квадратна фигура на Барух Хар Цион излезе на улицата, придружена от телохранителя му с военната прическа Ави Щайнер. Поддръжниците на окупаторите се разкрещяха радостно и нестройно подхванаха „Хатиква“, израелския национален химн. Палестинците и протестиращите за мир, които вече бяха изблъскани на неколкостотин метра надолу по улицата и не виждаха какво става, започнаха да чукат по бариерите и да пеят собствената си песен „Моя родино, моя родино“. Щайнер грубо отблъскваше струпалите се в полукръг журналисти. Светкавиците премигваха като стробоскоп.

Погледът на Хар Цион за миг срещна този на Лейла, след което се отклони. Въпросите го обсипваха като картечен огън, но той не им обръщаше внимание и само обръщаше глава насам и натам с лека усмивка. Накрая вдигна ръка в знак, че иска тишина. Въпросите затихнаха и групата се люшна напред още няколко сантиметра, пред ционисткия водач изникна гора от микрофони и диктофони.

— Има една стара еврейска пословица — патетично започна Хар Цион на английски със силен акцент, с дрезгав и нисък глас, сякаш се срутваха скали. — Хамечадеш хетуво хечал йом тамид маасех хереишит. Господ обновява света всеки ден. Вчера тази земя беше в ръцете на нашите врагове. Днес я връщаме на законните й притежатели, на еврейския народ. Това е велик ден. Исторически ден. Ден, който няма да бъде забравен. И повярвайте ми, дами и господа, предстоят още много такива дни.

Луксор

Даже след петнайсет години Халифа помнеше случая „Шлегел“ все едно беше вчера.

Тялото й бе открито от местен човек, Мохамед Ибрахим Гемал, в двора на Хонсу, в една тъмна, сенчеста, рядко посещавана сграда в югоизточния край на комплекса на храма Карнак. Шестдесетгодишна, израелка, еврейка, неомъжена, според доклада от аутопсията удряна жестоко по главата и лицето с тъп инструмент от неопределен вид. Освен че беше раздробило челюстта й и беше счупило черепа й на три места, неизвестното оръжие беше оставило странни следи по кожата й — знаци анх, редуващи се с миниатюрни розети, вероятно някаква украса по повърхността на оръжието.

Въпреки жестоките наранявания, когато Гемал я открил, Шлегел още била жива. Той твърдеше, че макар и цялата окървавена и почти в безсъзнание, тя прошепнала две думи, Тот и цфардеях, като ги повторила няколко пъти, преди да изпадне в кома, от която така и не беше излязла. Нямаше други свидетели, които да подкрепят твърденията му, и нямаше никакви свидетели на самото убийство, ако не се броеше възрастният пазач, който твърдеше, че чул приглушени писъци от вътрешността на храма и бил зърнал бягаща от местопрестъплението фигура, която куцала силно и имала на главата „нещо като странна птица“. Тъй като мъжът беше стар и полусляп, и освен това беше известно, че обича да си пийва, докато е на работа, никой не беше обърнал сериозно внимание на твърденията му.

Тогавашният началник на луксорската полиция, главен инспектор Ехаб Али Махфуз, се беше заел лично с разследването на случая, подпомаган от заместника си инспектор Абдул ибн Хасани. Халифа, когото току-що бяха преместили в Луксор от родната му Гиза, също бе назначен в разследващия екип. Тогава беше двайсет и четири годишен и това беше първото убийство, което разследваше.

Още от самото начало разследването се беше съсредоточило върху два възможни мотива за убийството. Очевидният, предпочетен и от Махфуз, беше грабежът, тъй като портфейлът и часовникът на жената липсваха. Втората, по-малко вероятна възможност, която обаче не можеше да бъде изключена, беше нападение на фундаменталисти. Само месец преди това деветима израелци бяха застреляни в екскурзионен автобус на пътя между Кайро и Исмаилия.

Халифа, най-неопитният и най-младшият член на екипа, още от самото начало се съмняваше и в двете версии. Ако мотивът беше грабеж, защо нападателят не беше взел медальона със златната звезда на Давид на жената? А ако бяха фундаменталисти, защо не бяха поели отговорност за деянието си, както винаги ставаше след подобен род нападения?

В случая имаше и други озадачаващи несъответствия. Шлегел беше пристигнала в Египет от Тел Авив предишния ден, беше пътувала сама и беше долетяла право в Луксор, където беше отседнала в „Мина Палас“, евтин хотел на Корниш ел Нил. Според управителя на хотела останала в стаята си от момента на настаняването до три и половина следобед в деня на смъртта си, когато го помолила да й повика такси до Карнак. Не носела почти никакъв багаж и билетът й за връщане в Израел бил за същата вечер. Каквато и да е била причината да дойде в Луксор, тя едва ли е била туристическа ваканция.

Беше звъняла поне веднъж от телефона в стаята си вечерта, когато беше пристигнала — камериерката я чула да говори, когато донесла хавлии и сапун. А в чантата до трупа й бяха открили голям, наскоро наточен кухненски нож, все едно се беше приготвила да упражни насилие над някого или пък да се защити, в случай че някой я нападне.

Колкото повече размишляваше Халифа над случая, толкова повече се убеждаваше, че той няма нищо общо нито с грабеж, нито с фундаментализъм. Сигурен беше, че ключът се крие в телефонното обаждане. С кого беше говорила Шлегел? Какво беше говорила? Беше изискал разпечатка от телефонната централа на хотела, но за лош късмет точно тази вечер телефонната централа не беше отчитала разговорите, а преди да намери време да поиска справка от египетската телефонна компания за разговорите на цялата сграда, разследването беше поело в неочаквана посока: в къщата на Мохамед Гемал бе намерен часовникът на Шлегел.

Гемал беше добре известен на луксорската полиция. Закоравял дребен престъпник със списък от присъди, дълъг два лакътя, от нападение и побой — за което беше излежал три години в Ал Уади ал Гадид — до кражби на коли и доставка на канабис (шест месеца в Абу Заабал). По времето на убийството бил на работа като нелицензиран екскурзовод и твърдеше, че бил чист от години твърдение, което главен инспектор Махфуз моментално беше отхвърлил. „Веднъж престъпник, винаги престъпник — беше казал. — Леопардът не си мени петната и лайна като Гемал не стават ангели за един ден.“

Халифа беше присъствал на разпила на Гемал. Изключително неприятна работа, брутална — Махфуз и Хасани направо бяха пребили заподозрения. Отначало той отричаше каквото и да било за часовника. След двайсет минути шамари и юмручни удари се пречупи и призна, че да, бил го взел, глупава необмислена постъпка. Имал дългове, разбирате ли, всеки момент щели да изхвърлят семейството му от къщата, дъщеря му била болна. Но ожесточено отричаше да е убивал Шлегел и да е вземал портфейла й, и продължи да отрича дори след още двата дни жесток побой. Когато разпитът приключи, пикаеше кръв и очите му бяха толкова подпухнали, че почти не виждаше. И продължаваше да твърди, че е невинен.

Халифа беше присъствал на всичко това отвратен до дъното на душата си, но прекалено наплашен, за да надигне глас, наплашен, че това един ден може да провали току-що започналата му кариера в полицията. По-лошото беше, че още от началото беше сигурен, че Гемал казва истината. Имаше нещо в отчаяната ярост, с която крещеше, че не е убил жената, в отказа му да признае дори под ударите на Хасани, смазващи го със силата на парен чук. Това беше убедило Халифа, че, точно както казва, е намерил Шлегел, след като е била нападната. Човекът може да беше крадец, но със сигурност не беше убиец.

Ала Махфуз беше останал непреклонен. А Халифа не беше казал нищо. Нито по време на разпита, нито когато изпратиха Гемал на съд, нито когато го осъдиха на двайсет и пет години каторга в кариерите в Тива, нито когато четири месеца след присъдата беше отнел живота си, като се беше обесил на решетката на килията си с въже за простиране.

В последвалите години се беше опитвал да оправдае мълчанието си, да си казва, че Гемал така или иначе не беше стока, че е бил закоравял закононарушител, че без значение справедлива или не, присъдата му е била заслужена. Истината обаче беше, че благодарение на собственото му малодушие един невинен човек бе получил присъда за нещо, което не беше извършил, и една жена беше умряла, а убиецът й беше избегнал правосъдието. И сега това малодушие се беше върнало и го преследваше. Както дълбоко в себе си винаги беше знаел, че ще стане.

Йерусалим

За поддръжниците си — а те с всеки ден се увеличаваха — Барух Хар Цион беше новият Давид, избраният от Господ воин, борещ се срещу въпиющите несправедливости, за да отведе народа си в Обетованата земя. Безкомпромисен, безстрашен, изпитан в битките, той беше живо въплъщение на щаркер — твърд като скала еврейски герой, който помага на себе си, на народа си и на своя Господ, и не храни никакви скрупули за средствата, с които постига целите си.

Роден като Борис Зеговски в едно селце в Южна Украйна, той беше дошъл в Израел през 1970 година на шестнайсетгодишна възраст, след като заедно с по-малкия си брат беше избягал от Съветския съюз, беше прекосил пеша половин Европа и се беше появил в израелското посолство във Виена, настоявайки, че негово право като евреин е да направи алиях. За Хар Цион пътешествието се оказа колкото поклонение, толкова и бягство, пътуване към митичната земя, която даваше не просто убежище от подмолния антисемитизъм в родната му страна, но и физически израз на завета на Господ с неговия избран народ.

Остатъка от живота си беше посветил на защитата и разширяването на тази земя, първо като войник в ИСО, където служи с отличие в елитния полк „Сайерет Маткал“; а по-нататък, след като оживя с ужасни изгаряния, когато в Южен Ливан хъмвито му се натъкна на противотанкова мина, премина във военното разузнаване и оглави звеното, което вербуваше и контролираше палестински информатори. Абсолютната и непоклатима преданост към израелската кауза го определяше изцяло като личност, преданост, която намираше външен израз както в извънредно героични постъпки — беше награждаван два пъти с медал за храброст, — така и в извънредно брутални деяния. През 1982-ра беше получил официално мъмрене, задето беше залял ливанско момиче с бензин и беше заповядал на хората си да я запалят, ако не разкрие местонахождението на скривалището за оръжия на „Хизбула“ (тя го беше разкрила). По време на службата си във военното разузнаване го бяха пратили на военен съд заради твърдения, че е разрешил групово изнасилване на палестински жени като начин да ги склони към сътрудничество (всички обвинения бяха оттеглени, след като основната свидетелка на обвинението беше загинала при загадъчна автомобилна катастрофа).

И това беше само върхът на айсберга. Приказките за насилие, бруталност и заплахи го следваха навсякъде — нещо, което вместо да го тревожи, явно го изпълваше с гордост повече от наградите за храброст. „Хубаво е да ти се възхищават, но още по-хубаво е да се страхуват от теб“ — бяха го чули да казва веднъж.

Яростен противник на мирните споразумения от Осло — на всякакви мирни споразумения, включващи отстъпване и на един квадратен сантиметър израелска библейска земя, — в средата на 90-те Хар Цион беше напуснал военното разузнаване и беше навлязъл в политиката, като първо се беше съюзил с войнстващата заселническа организация „Гуш Емуним“, след което се беше отделил от нея, за да се присъедини към още по-войнстващата „Шаялей Давид“. Последната му кампания за окупация и заселване на арабски земи първоначално бе пренебрегната като творение на луд човек. С появата на Ал Мулатам и „Палестинското братство“ обаче твърдолинейното му послание — че няма да има спасение от атентаторите камикадзе, докато цялата земя на Ерец Израел не се насели само от евреи и всички палестинци не бъдат прогонени отвъд границата в Йордания — беше започнало да придобива все по-голяма популярност. Митингите му събираха все по-многобройни тълпи, а благотворителните му вечери — все по-известни гости. На изборите през 2000-та беше спечелил място в Кнесета и в определени кръгове за него вече се говореше сериозно като за бъдещия израелски лидер. „Ако Барух Хар Цион някога стане министър-председател, това ще е краят на тази страна“ — беше отбелязал веднъж умереният израелски политик Йехуда Милан. „Ако Барух Хар Цион някога стане министър-председател, това ще е краят на юцим като Йехуда Милан“ — беше отвърнал Хар Цион.

Тази автобиография се превъртя през главата на Лейла, докато гледаше в очите мъжа пред себе си, с облечените му в ръкавици ръце, посивяваща коса, бледо и брадясало квадратно лице като покрит с мъх гранитен куб. Наоколо репортерите продължаваха да крещят въпросите си и да размахват диктофони.

— Господин Хар Цион, приемате ли, че с окупацията на тази къща нарушавате закона?

— Вярвате ли, че е възможно някакво споразумение между израелци и палестинци?

— Бихте ли коментирали твърденията, че постъпките ви имат мълчаливото одобрение на министър-председателя Шарон?

— Вярно ли е, че искате да унищожите Купола на скалата и отново да изградите на негово място Храма?

Хар Цион отговаряше на въпросите един по един, прибрал сковано ръце до тялото си, повтарящ отново и отново с ниския си дрезгав глас, че това не е нито окупация, нито заселване, а по-скоро освобождение, възвръщане на земята, принадлежаща на евреите по божествено право, и продължи така двайсет минути, след което даде знак, че няма какво повече да каже, и се обърна, за да влезе в къщата. Точно в този момент Лейла пристъпи напред и изкрещя подире му:

— През последните три години членовете на „Шаялей Давид“ тровиха палестински кладенци, рушиха палестински напоителни системи, изсичаха палестински овощни градини. Трима членове на вашата организация бяха изпратени поотделно в затвора за убийства на мирни палестински граждани, включително заради случая, когато единайсетгодишно момче бе пребито до смърт с дръжка на кирка. Самият вие одобрихте деянията на Барух Голдщайн и на Игал Амир. Дали не сте просто израелският Ал Мулатам, господин Хар Цион?

Хар Цион застина на място, след което се обърна бавно към журналистите, намери с поглед лицето на Лейла и прикова очи в нейните. Погледът му беше тежък и гневен, въпреки че в него проблесна и още нещо, почти веселие, сякаш двамата играеха някаква известна само на тях игра.

— Бихте ли обяснили, госпожице Ал Мадани — изплю той името й, все едно му горчеше, — защо, когато арабин убие двайсет мирни граждани, той бива наричан жертва, а когато един евреин защитава себе си и семейството си, бива заклеймяван като убиец?

Лейла безстрашно издържа на погледа му.

— Значи подкрепяте непровокираните убийства на мирни палестински граждани?

— Подкрепям правото на моя народ да живее в мир и безопасност на земята, която му е била дадена от Господ.

— Даже ако това означава системен тероризъм?

Хар Цион се намръщи. Останалите журналисти ги гледаха внезапно замлъкнали, погълнати от дуела им.

— В този регион на света има само едни терористи и те не са евреите. Макар това да не става ясно на хората, които се информират само от вашите статии.

— Вие не наричате убийството на дете тероризъм?

— Наричам го нещастен случай по време на война, госпожице Ал Мадани. Но не ние започнахме тази война. — Той замълча за миг, без да сваля поглед от нея. — Макар да е сигурно, че ние ще я приключим.

Хар Цион се обърна и влезе в къщата.

— Кучка — изсъска един от последователите му вътре. — Някой трябва да я застреля.

Хар Цион се усмихна.

— Сигурно. Но още е рано. Даже тя може да ни е от полза.

Луксор

Халифа обичаше руините на храма в Карнак, особено на свечеряване, когато тълпите оредяваха и залязващото слънце обливаше целия комплекс с меко златисто сияние. „Ипут Исут“, така го бяха наричали древните — „най-почитаното място“, и Халифа разбираше защо, тъй като тук наистина имаше някаква магия, град в руини, увиснал по средата между небето и земята. Идването тук винаги го успокояваше и разведряваше, като че го пренасяше в друго време и на друго място, и всичките му неприятности оставаха назад.

Но не и днес. Днес монументалните статуи и покритите с йероглифи стени го оставяха равнодушен. Почти не ги забелязваше, толкова погълнат бе от мислите си. Мина през първите и вторите пилони и влезе в гората от колони на голямата хипостилна зала, без дори да хвърли поглед около себе си.

Беше почти пет следобед. По заповед на началник Хасани беше изгубил почти целия си ден в Зимния дворец да се занимава с някаква възрастна английска туристка, която беше заявила, че са й откраднали бижутата. Двамата със Сария в продължение на три часа разпитваха целия персонал на хотела, преди старицата най-после да си спомни, че изобщо не си е взела накитите в Египет. „Дъщеря ми каза да ги оставя, за да не ми ги откраднат. Нали разбирате, в арабските държави…“

След като свърши, се върна в участъка, където стоя сам зад бюрото си, пуши цигара от цигара, драска в бележника си и мисли за Пиет Янсен и Хана Шлегел и срещата с началник Хасани, прехвърляйки отново и отново събитията в ума си. След час стана и отиде в архива в мазето, за да извади папката по случая „Шлегел“. Знаеше, че трябва да го остави на мира, но просто не можеше да се спре. В архива обаче го посрещна поредната мистерия. Папката я нямаше никъде. Госпожица Зафули, възрастна стара мома, която пазеше миналите случаи на управлението, откакто Халифа си спомняше — откакто изобщо някой си спомняше, — беше претърсила цялото мазе, но безуспешно. Досието беше изчезнало.

— Не мога да си го обясня — беше измърморила тя. — Просто не мога да си го обясня.

Халифа излезе от архива по-разтревожен отвсякога и без дори да се замисля, хвана такси до Карнак, не толкова, за да си разведри мислите, защото това бе мястото, където Хана Шлегел е била убита, а оттам и защото бе някаква фокусираща точка за всичките му съмнения и тревоги.

Мина през голямата хипостилна зала, колоните й във форма на папирусови тръстики надвисваха над главата му като дънери на секвои, и излезе през портата в южната стена. Наближаваше краят на работното време и туристическата полиция вече подкарваше посетителите към основния изход. Един полицай се приближи към Халифа, размахвайки показалец, но детективът му показа картата си и му позволиха да продължи.

Защо Хасани беше толкова непреклонен Халифа да не се рови в случая „Шлегел“? Това беше въпросът, който не му излизаше от ума. Тук имаше нещо нередно. Ужасно нередно. И опитите да открие какво щяха да му навлекат неприятности. Много неприятности. Но просто не можеше иначе.

— По дяволите — измърмори, стъпка фаса с пета и веднага запали друга цигара. — По дяволите, по дяволите.

Пое към югоизточния край на комплекса по пътеката между подобните на гигантски парчета от мозайка покрити с йероглифи блокове от пясъчник, и стигна до дългата правоъгълна сграда встрани от комплекса. Дворът на Хонсу. За миг забави крачка и погледна монументалните стени от изронен от времето пясъчник, сърцето му изведнъж ускори ритъма си и детективът влезе през една странична врата.

Вътре беше хладно и сумрачно, много тихо, много спокойно и един-единствен сноп светлина от отсрещната врата падаше върху каменния под като струя разтопено злато. Отляво се излизаше към обградения с колони преден двор; отдясно се отиваше в друг двор, в далечния край, на който се намираше проходът към основното светилище на храма. Самият той стоеше в тясна хипостилна зала в центъра на сградата, с две редици от по четири колони във форма на папирусова тръстика. Именно под третата колона вляво беше открито тялото на Хана Шлегел.

Изчака очите му да привикнат с мрака и тръгна напред. Въпреки че през изминалите години неведнъж беше идвал в Карнак, всеки път умишлено избягваше тази част от комплекса и сега, докато прекосяваше залата, почти очакваше да види петна лепкава кръв и тебеширени очертания на човешко тяло по каменните плочи. Но тук нищо не говореше, че някога е било извършено насилие; нямаше кръв, нямаше тебешир, никакви следи, освен ако усещането не се криеше в камъните, които сякаш притежаваха някакво първично съзнание, пасивно знание. „Били сме свидетели на много неща — сякаш казваха, — и добри и лоши. Но няма да продумаме нито за едните, нито за другите.“

Халифа стигна до третата колона, клекна и си спомни момента, когато за пръв път видя трупа на жената. Неясно защо цялостното състояние на тялото го беше потресло по-малко от някои странични подробности: зелените долни гащи на жертвата, които се виждаха, защото полата се беше вдигнала над кръста й; редицата от мравки, маршируващи през босия й десен крак; неравномерният белег, криволичещ през корема й като линия от молив, начертана от пиян човек; и най-вече странната татуировка на левия й бицепс — триъгълник, последван от пет цифри, избеляло сини като жилки на скъпо миризливо сирене. Еврейска му работа, беше обяснил началник Махфуз. Някакъв религиозен белег или нещо подобно. Като печатите, дето ги слагат по месото, за да е ясно откъде идва. Примерът шокира Халифа, като че ли жертвата беше някакво анонимно месо, хвърлено върху масата на касапина. Като печатите по месото. Отвратително.

Той прокара ръка по пода, дланта му предизвика сух съскащ звук при допира до прашния пясъчник, след това се изправи и вдигна очи към стената зад колоната, на която беше издълбан древен релеф, изобразяващ фараона Рамзес XI, подложен на пречистване от боговете Хор и Тот, последният изобразен с човешко тяло, увенчано от глава на ибис.

„Тот“ и „цфардеях“, това беше казала Шлегел точно преди да умре. Цфардеях, беше сигурен в това, се отнасяше за деформираните крака на Янсен. Но какво общо имаше Тот? Възможно ли беше в предсмъртния си делириум просто да е изрекла какво вижда над себе си? Ибисът Тот, последният образ, върху който бяха попаднали очите й. Или имаше някакво друго, по-дълбоко значение, нещо по-смислено?

Дръпна от цигарата си, потри слепоочия и се зарови още по-дълбоко в паметта си, изваждайки от нея всичко, което можеше да си спомни за този бог. Мъдрост, писменост, смятане и медицина — това бяха запазените области на Тот. И магия, защото според египетската митология именно той беше измислил заклинанията, дали възможност на богиня Изида да повика убития си съпруг и брат Озирис обратно към живота. Какво още? Беше писарят и вестителят на боговете, създател на йероглифите, автор на свещените закони на Египет, летописец на вечните присъди над всяко сърце на починал човек. Беше свързан с луната — често го изобразяваха с лунен диск над главата — и главният център на култа към него се намираше в Хермополис в Среден Египет, където, освен с всички останали имена беше познат и като сърцето на Ра, Измерителят на времето и Господарят на думите на Бог. Сребърната му баржа прекарваше душите на мъртвите през нощното небе. Съпруга му беше Сешат, Господарката на книгите, библиотекарката на боговете.

Във всичко това имаше много възможни връзки, много начини за интерпретация на името на Тот като кодирано обвинение против Пиет Янсен. В крайна сметка Янсен беше интелигентен и начетен; говореше много езици и имаше голяма библиотека. Ако древните египтяни се бяха интересували от астрология, Тот почти сигурно щеше да бъде нейният бог.

Но въпреки всички тези сходства, Халифа продължаваше да има усещането, че нещо му се губи; че изобщо не стига до същността на онова, което се беше опитала да разкрие Хана Шлегел. Беше имала предвид нещо определено и Халифа не можеше да го разбере. Просто не го проумяваше.

Допуши клеопатрата и стъпка фаса. Хасани може би беше прав, помисли си. Може би той си въобразяваше и се опитваше да натика квадратен клин в кръгъл отвор. А дори да не беше така, какво можеше да направи? Да проведе разследване зад гърба на началника си и да застраши цялата си кариера? И за какво? В крайна сметка Шлегел беше само една дърта…

В другия край на храма отекнаха стъпки. Халифа си помисли, че сигурно е пазачът. Но когато стъпките се приближиха, разбра, че са прекалено леки за мъж. Изминаха пет секунди, десет, след което една жена в джелаба суда влезе в залата откъм южния й край с китка диви цветя в ръка и черен шал, който покриваше почти цялото й лице. Слънцето вече беше залязло и в сгъстяващия се мрак тя не забеляза Халифа, който се беше отдръпнал в сенките зад колоната. Жената пристъпи до мястото, където беше умряла Хана Шлегел, отметна шала си, клекна и постави цветята на пода. Халифа пристъпи напред.

— Здравей, Нут.

Тя се обърна стреснато.

— Моля те, не се страхувай — той вдигна ръце, за да й покаже, че не иска да й стори нищо лошо. — Не исках да те плаша.

— Халифа — прошепна тя. Настъпи кратко мълчание. — Човекът, който уби мъжа ми. Един от всичките.

Беше се променила, откакто я беше видял за последен път в съдебната зала в деня, когато прочетоха присъдата на Мохамед Гемал. Тогава беше млада и хубава. Сега беше друг човек, изхабен, уморен, — с лице като стара дървесина.

— Защо ме следиш? — попита тя.

— Не съм те следил. Просто…

Халифа млъкна, тъй като и на себе си не можеше да обясни защо беше дошъл в храма. Тя го погледа още малко, след което отново се зае да подрежда цветята по пода около колоната. В двора кацна бяла чапла и започна да кълве прахоляка.

— Понякога идвам тук — каза след малко жената, повече на себе си, отколкото на Халифа, размествайки стеблата със сбръчканите си пръсти. — Мохамед няма гроб като хората. Просто го хвърлиха в една яма до затвора. Много ми е далеч да ходя до Кайро. Затова идвам тук. Не знам защо. Сигурно… защото той един вид умря тука.

Гласът й беше спокоен, необвиняващ, което накара Халифа да се почувства още по-зле. Той се размърда неспокойно и запремята някаква монета в джоба си.

— Оставям ги и за онази стара жена — продължи тя. — Вината не е нейна, нали? Тя не обвини Мохамед.

Подредбата на цветята я удовлетвори и тя се изправи, за да си ходи. Халифа пристъпи още една крачка към нея.

— Как са децата? — побърза да я попита, внезапно разтревожен, че разговорът може да приключи.

Жената сви рамене.

— Мансур започна работа като механик. Абдул току-що завърши училище. Фатма се омъжи и чака бебе. Премести се в Армант. Мъжът й работи във фабриката за бастуни.

— Ами ти? Ти…

— Дали съм се омъжила отново ли? — Тя го погледна уморено. — Мохамед е моят съпруг. Може да не беше добър човек, но все още е мой съпруг.

Бялата чапла стигна до входа и влезе в залата, като въртеше глава насам и натам. Тънките й като куки крака се издигаха и стъпваха със сдържаната ритмична деликатност на балерина. Стигна на метър от жената и продължи по пътя си.

— Той не го е направил, знаете го — каза тихо Нут. — Беше взел часовника, което е лошо. Много лошо. Но не е убивал жената. И не й е взимал портфейла. Не й е взимал портфейла.

Халифа се взираше в пода.

— Знам. Съжалявам…

Тя проследи с поглед чаплата, която крачеше между колоните.

— Ти беше единственият свестен сред тях — прошепна тя. — Единственият, който можеше да му помогне. Но…

Въздъхна и се обърна да си ходи. Направи няколко крачки и пак го погледна.

— Парите ми помогнаха. Не могат да ми го върнат, но ми помогнаха. Благодаря ти.

Халифа я погледна объркано.

— Аз не… какви пари?

— Парите, които ни изпращаше. Знам, че си ти. Ти беше единственият свестен.

— Не съм… какви пари? Нищо не разбирам.

Тя погледна през рамо сгъстяващите се сенки в дъното на залата, очите й бяха сухи и празни — очите на човек, изгубил всякаква надежда.

— Всяка година. Точно преди Еид ел Адха. Идват с писмо. Без бележка, без име, без нищо. Триста египетски лири в банкноти по сто. Винаги в банкноти по сто. За пръв път дойдоха, след като Мохамед се самоуби, и идват досега. Всяка година. С тях успях да изуча децата, с тях оцеляхме. Знам, че си ти. Въпреки всичко си свестен човек.

Тя го погледна, обърна се и излезе от храма.

Йерусалим

На път за дома си от стария град Лейла се отби в хотел „Йерусалим“, за да пийне и хапне с приятелката си Нуха.

Красива сграда в отомански стил близо до долния край на улица „Наблус“, собственост на палестинци и управляван от палестинци, с хладни каменни помещения и тераса с асма, хотелът беше част от живота й, откакто се помнеше. Тук се беше запознала с редактора на „Ал Айям“ Низар Сюлейман, който пръв й беше дал работа като журналистка; тук беше намирала информация за някои от най-добрите си статии; тук беше изгубила девствеността си (на деветнайсет години с един френски журналист, който пушеше цигара от цигара, сковано и недотам приятно изживяване, след което се чувстваше омърсена и объркана). И, разбира се, именно в хотел „Йерусалим“ се бяха запознали родителите й и, ако се вярваше на майка й, тук беше зачената и самата Лейла.

— Онази вечер имаше ужасна буря — разказваше след това майка и. — Гръмотевици, светкавици, дъжд като из ведро. Целият свят щеше сякаш да се сгромоляса всеки момент. Понякога си мисля, че затова си такава.

— Каква, мамо?

Майка й се беше усмихнала и не бе казала нищо повече.

Родителите й бяха необичайна двойка — обичащо забавленията момиче от най-обикновено семейство от средната класа от Кеймбридж и десет години по-възрастният мълчалив лекар, посветил всяка секунда от живота си на грижата и благополучието на сънародниците си палестинци.

Бяха се запознали през 1972-ра на сватбата на общ приятел. Александра Бейл, както се казвала тогава майка й, току-що била завършила университета и работела като учителка на доброволни начала в девическото училище в източен Йерусалим, без да има особено ясна представа какво ще прави оттук нататък с живота си. Мохамед Фейсал ал Мадани живеел в ивицата Газа, където имал лечебница в бежанския лагер Джабалия, и по четиринайсет часа на ден, седем дни в седмицата се грижел за населението на лагера.

— Очите му ме плениха — спомняше си майката на Лейла. — Бяха толкова тъмни, толкова тъжни. Като кладенец с черна вода.

Въпреки или може би заради толкова различния си произход, двамата се бяха влюбили от пръв поглед, бащата на Лейла — покорен от красотата на младата жена и веселия й характер, майка й хипнотизирана от безмълвната сила на по-възрастния мъж. Бяха започнали да се виждат веднага след това и шест месеца по-късно за ужас на родителите на Александра се бяха оженили, наслаждавайки се на една медена нощ в хотел „Йерусалим“, преди да се установят в претъпканата като зайчарник ивица Газа. Лейла се родила на шести октомври 1973-а, в деня, когато избухнала Войната през Рамазана.

— Един ден това дете ще извърши велики дела — беше предсказал баща й, гордо взел на ръце новородената си дъщеря, която сам беше изродил. — Нейното бъдеще и това на народа ни са неразривно свързани. Един ден всеки палестинец ще знае името на Лейла Ханан ал Мадани.

Още от самото начало много обичаше баща си. Обичаше го с преданост толкова силна, че на моменти граничеше с болезненост. Докато останалите спомени от ранното й детство бяха накъсани и объркани, смътни образи на хора, места и звуци, чувствата към баща й запазваха ярка и ненамаляваща яснота. Естествено, обичаше и майка си — рошавата й рижа коса, засмените й очи, начина, по който внезапно започваше да пее или танцува, разсмивайки до припадък малката Лейла. Но любовта към майка й беше спокойна, топла, проста, като пролетното слънце, като едва доловима милувка. Любовта към баща й беше нещо изцяло неистово и много по-първично, изгаряща като бял огън обич, всепоглъщаща и обсебваща, определящата емоция на съществуването й, пред която всички останали чувства бледнееха.

Беше толкова добър, толкова красив и търпелив, умен и силен. Винаги беше на нейно разположение, винаги я караше да се чувства спокойна и сигурна. Когато израелските танкове боботеха нощем по улиците, тя изтичваше при него и той я прегръщаше, милваше меката й като коприна коса и й пееше стари арабски приспивни песнички с плътния си малко фалшив глас. Когато другите деца я дразнеха заради бялата й кожа и зелените й очи и я наричаха мелез и низша раса, той я качваше на коленете си, избърсваше сълзите й и й обясняваше, че съучениците й завиждат, защото е толкова хубава и толкова интелигентна.

— Ти си най-красивото момиче на света, мъничката ми Лейла. Никога не го забравяй. А аз съм най-щастливият човек на света, защото ти си моя дъщеря.

Когато порасна, чувствата й към него само се усилиха. Като малка го обичаше просто защото й беше баща, всемогъща личност, която й пееше песнички, четеше й приказки и изобретяваше чудесни играчки от парцали и парчета дърво. С времето обаче мирогледът й се разшири и започна да го цени в един много по-широк смисъл, не само като родител, но и като човек: безкористен, мотивиран, смел човек, посветил живота си на другите. Понякога отиваше при него в лечебницата — едно-единствено помещение с варосани стени и гол циментов под, сядаше в двора отпред, докато се събираха пациентите, които искаха да видят „ел доктор“, и си мислеше какъв изключителен човек е той, колко умен е и какви магически сили притежава, щом успява да върне здравето на всички тези хора. „Той е най-добрият човек на света — беше написала в дневника, който си водеше тогава, — защото винаги помага на другите хора, никога не го е страх и може да прави много неща. Освен това даде безплатно лекарства на старата госпожа Фалуи, защото тя няма никакви пари, и това беше много хубаво.“

Ако с възрастта любовта й беше нараствала и се беше задълбочавала и всеки нов ден сякаш показваше някаква нова черта на баща й, която да обожава и почита, то със същата сила растеше и желанието й да го закриля. С интуитивния емоционален радар на детството още отрано беше доловила, че въпреки сърдечната си бяла усмивка и начина, по който се смееше и шегуваше с нея, той беше един нещастен човек, понесъл бремето не само на работата си, която го изцеждаше до последно и го състаряваше, но и на безнадеждността на окупацията, на позора на безсилието да гледа как пред очите му отнемат земята изпод краката му парче по парче и да няма сила да стори нищо.

— Баща ти е горд човек — каза веднъж майка й. — Много го боли да вижда народа си да страда така. Това го натъжава ужасно.

От момента, в който осъзна тази болка, Лейла си постави за цел в живота да помогне на баща си. Като малка съчиняваше пиеси, рисуваше картинки и пишеше разкази, в които красиви лекари спасяваха прекрасни принцеси от злите израелски войници с автомати Ml6 (такова беше детството й на палестинка — научи какви оръжия носят израелците, преди дори да се научи да познава страната си на картата). По-късно, когато навлезе в юношеската възраст, започна да му помага в лечебницата, правеше му чай, приемаше и изпращаше пациентите, вършеше различна работа, даже изпълняваше някои прости медицински дейности.

— Защо си станал лекар? — попита го веднъж, когато цялото семейство се беше събрало на обяд.

Беше се замислил продължително.

— Защото това е най-добрият начин, по който мога да служа на народа си.

— Никога ли не си искал да се биеш с израелците? Да ги убиваш?

Той беше взел ръката й.

— Ако израелците някога застрашат любимите ми хора, тогава ще се бия. Ще се бия до последна капка кръв. Но не вярвам, че насилието е начинът, момичето ми, колкото и да ненавиждам онова, което ни сториха израелците. Аз спасявам живот, не го отнемам.

Това се случи в следобеда на петнайсетия й рожден ден. Същата вечер Лейла стана свидетел как човекът, когото обичаше най-много на света, най-добрият човек, когото познаваше, бе извлечен от колата си и пребит до смърт с бейзболна бухалка.

Разбира се, бяха обядвали в хотел „Йерусалим“.

Приятелката й Нуха вече я чакаше на една маса на предната тераса, забила поглед в „Хералд Трибюн“. Беше пухкава жена с втвърдена от лака за коса прическа, малко по-възрастна от Лейла, с очила с тънки рамки и извънредно тясна тениска с надпис „ПРАВО НА ПАЛЕСТИНЦИТЕ ЗА ВРЪЩАНЕ: НЯМА ЗАВРЪЩАНЕ, НЯМА МИР“. Лейла се приближи зад гърба й и я целуна по бузата. Нуха се огледа, стисна й ръката, подкани я да седне и й подаде вестника.

— Видя ли тази гадост?

Сочеше статията, озаглавена „САЩ ЗАКЛЕЙМЯВАТ ДОСТАВКИТЕ НА ОРЪЖИЕ ЗА ПАЛЕСТИНЦИТЕ“. На съседната страница имаше друга статия: „КОНГРЕСЪТ ОДОБРЯВА 1 МИЛИАРД ДОЛАРА ЗА ОРЪЖЕЙНИ ДОСТАВКИ ЗА ИЗРАЕЛ“.

— Гадни лицемерни копелета! Звучи като дебелашка шега. Искаш ли бира?

Лейла кимна и Нуха махна на бармана Сами.

— Е, какво става долу? — попита и кимна в посока на стария град.

Лейла сви рамене.

— Напрегната атмосфера, както и сама се досещаш. Хар Цион даде пресконференция, обичайните простотии за Господ и Авраам, и как всеки, който критикувал Израел, бил антисемит и мразел евреите. Но има дар слово, не може да му се отрече.

— И Хитлер е имал — изсумтя Нуха и запали едно марлборо. — Ще ги изгонят ли?

— Да бе, да — изсумтя Лейла. — А Шарон ще стане примабалетист в „Болшой театър“. Естествено, че няма да ги изгонят.

От една съседна маса долетя смях. На нея се хранеха мъже и жени, които приличаха на скандинавци — най-вероятно служители на неправителствени организации или нисши дипломати. Отвън израелски военен джип „Исузу“ бавно мина с ръмжене по улицата като някаква гигантска бронирана костенурка. Сами донесе две чаши „Тайбе“ и чиния маслини.

— Чухте ли за бомбата? — попита ги, докато сервираше и палеше свещ в средата на масата.

— О, Боже — ахна Нуха. — Още една ли? Къде?

— В Хайфа. Дадоха го по телевизията.

— Ал Мулатам ли?

— Май да. Двама убити.

Лейла поклати глава.

— Тези двамата с Хар Цион ще започнат Трета световна война.

Нуха взе чашата си и отпи щедра глътка.

— Знаеш ми мнението — каза, остави чашата и дръпна от цигарата си. — Според мен двамата работят заедно. Погледни нещата от тази гледна точка: колкото повече хора убива Ал Мулатам, толкова повече подкрепа получава Хар Цион. Колкото повече подкрепа получава Хар Цион, толкова повече оправдания има Ал Мулатам да убива. Те си помагат един на друг.

— Знаеш ли, че може да си права — разсмя се Лейла. — Може да напиша статия.

— Е, малката, само не забравяй от кого си го чула най-напред. Знам ви вас журналистите. Най-сензационният материал в кариерата ти и ще си припишеш всички заслуги.

Лейла отново се разсмя. Но докато устата й се смееше, погледът й изведнъж се отнесе другаде. „Най-сензационният материал в кариерата ви.“ Къде го беше чула напоследък? Отне й няколко секунди да се сети, че беше в писмото, което беше получила днес следобед. Как беше? „Разполагам с информация, която би могла да се окаже безценна за него в борбата му ционистките потисници, и много бих желал да вляза във връзка с него. Вярвам, че можете да ми помогнете. В замяна ви предлагам материал, който би могъл да се окаже най-сензационният във вече впечатляващата ви кариера.“ Нещо такова. Беше го помислила за дебелашка шега или за провокация на Шин Бет и продължаваше да си мисли, че това е най-вероятното обяснение. Но сега, след като бяха изминали няколко часа…

— Инициалите ГР говорят ли ти нещо? — внезапно попита Лейла.

— Моля?

— ГР. Говорят ли ти нещо тези инициали?

Приятелката й се замисли малко.

— Грег Рикман? Онзи от „Спасете децата“, дето те сваля?

Лейла поклати глава.

— Не ме сваля. И става въпрос за някой от доста далечното минало.

Нуха я погледна неразбиращо.

— Забрави — каза след малко Лейла, вдигна чашата си и отпи. — Няма значение. Ти как си?

Приятелката й работеше в организация, която наблюдаваше конфискациите на арабски земи около Йерусалим, и не й беше нужна втора покана, за да се впусне в дълъг разказ за някакъв възрастен фермер, чиято маслинова гора току-що била изкоренена от израелските военни булдозери. Лейла се опитваше да я слуша, но мислите й бяха другаде. Писмото, Ал Мулатам, баща й, този последен обяд, който се беше състоял тук, в хотел „Йерусалим“. Беше толкова щастлив следобед, само тя и родителите й, тримата се смееха, разговаряха, разказваха си разни неща. И само след няколко часа той беше мъртъв.

— О, Господи, моят татко! — беше изпищяла и косата й се беше разпиляла в кръвта му. — О, Господи, горкият ми татко!

И от тази вечер нататък беше тръгнало всичко.

Йерусалим

В къщата заедно с тях имаше равин, слаб и мълчалив млад човек, подобно на толкова други военизирани заселници роден и израснал в Америка, с козя брадичка и силни очила, които уголемяваха очите му дотолкова, че сякаш изпълваха цялото му лице. След като се стъмни, той събра всички в дневната и им прочете проповед. Избра за параша, или тема на проповедта си, глава 17 от Битие, стих 8 „И ще дам на тебе и на твоите потомци след тебе на земята, по която странствуваш, цяла Ханаанска земя, за вечно владение, и ще им бъда Бог.“

Хар Цион слушаше заедно с другите, кимаше и се усмихваше, докато равинът ги уверяваше, че тук те вършат истинската Божия работа, свещен поход, на който бъдещите поколения щяха да гледат със същата гордост и признателност, каквато самите те изпитваха към еврейските герои от миналото. Обичаше Петокнижието да се обсъжда по този начин, да се усеща част от този сложен и красив гоблен — историята на еврейския народ. Като малък, след като майка му почина, а баща му бавно полудя, двамата с брат му Вениамин бяха изпратени в държавно сиропиталище, където часове наред си припомняха всички стари сказания и мечтаеха един ден да посетят земята на патриарсите и да я спасят от враговете на Израил също като Иисус Навий, Давид и великия Юда Макавей. За тях тези сказания бяха също толкова реални, колкото и тогавашният им живот, отделна действителност, в която се потапяха, за да избягат от всекидневния студ, глад и тормоз заради това, че бяха евреи.

— Петокнижието и Мишнах, и Талмудът, това са истинските неща — беше казал веднъж баща им. — Всичко останало е само илюзия.

Беше набожен човек, техният абба. В известен смисъл прекалено набожен. Скриваше се зад религиозните си книги винаги когато трябваше да се погрижи за семейството си. Задължението да свързва двата края беше легнало върху майка им, която по цели нощи шиеше, за да изкара пари да ги храни и облича и да има дърва за огъня. Но майка им беше умряла и вместо да поеме отговорностите си, баща им просто беше потънал още по-дълбоко в науките си, по цели дни четеше и си говореше сам, от време на време изпадаше в необуздани пристъпи на екстаз и им казваше, че е видял на небето великия светилник и че наближава денят на възмездието, докато накрая го отведоха и двамата с брат му бяха настанени в дом за малолетни, където и най-малкото споменаване на юдейството водеше до най-жестоки последици.

Да, помисли си Хар Цион, човек може да бъде прекалено набожен. Не искаше да бъде на мястото на хората, посветили живота си на халакха, равините и матмидим, и талмид хакхамим. В известен смисъл им завиждаше за способността им да се оттеглят от физическия свят и да съществуват единствено в този на вярата и духа. Но този свят не беше за него. Колкото да беше фрум, той беше човек на действието. Точно затова с брат му бяха избягали от сиропиталището и бяха дошли в Израел; точно затова беше постъпил в армията и се беше бил с арабите; точно затова седеше тук сега. Защото ако миналото му го беше научило на нещо, то беше, че сама по себе си вярата не е достатъчна. Трябваха и действия; да се изправиш и да се защитиш в реалния свят. На всяка цена да се придържаш към Петокнижието. Но винаги да си сигурен, че в другата си ръка държиш „Узи“.

Равинът завърши проповедта си и групата се разпръсна, жените отидоха в кухнята, за да приготвят вечеря, а мъжете — да охраняват къщата или да се заемат с четене на Талмуда. Хар Цион излезе на покрива, където проведе два разговора по мобилния си телефон, първият с един американски спонсор на организацията, който го поздрави за окупацията, а вторият със свой познат в кабинета, който му каза, че бил истински трън в задника, но че ако не се стигнело до изблици на извънредно насилие, правителството нямало да си помръдне пръста да ги изгони оттам.

— Във времена като тези трябва да се държим един за друг, Барух — каза му човекът от правителството. — Въпреки че ще има сериозен международен натиск, най-вече от Европа и от ООН.

— Майната им — отговори Хар Цион. — Те не правят нищо. Никога не са правили. Червеи такива.

Затвори й постоя загледан на изток към хълма Скопус и Университета по иврит. Арабски автобус бавно изкачи стръмната улица „Бен Адая“, пухтейки с ауспуха си. Хар Цион се прибра в къщата, слезе по стълбите, влезе в една стая на втория етаж и затвори вратата.

Двамата с Ави щяха да излязат по-късно, само нещата отвън да се успокояха малко, за да се измъкнат без много неприятности. Така ставаше при тези акции: поставяше началото, организираше нещата и осигуряваше максимална охрана, след което оставяше работата на други, които да ръководят същинското заселване, ликвидирането на всички следи от предишните собственици и подмяната им с нова еврейска идентичност. За него имаше по-важна и неотложна работа — интервюта, срещи, работата му в Кнесета, Ал Мулатам.

Превъртя ключа в ключалката, отиде до кепенците, за да провери дали са плътно затворени, след което бавно и сковано започна да си сваля дрехите. На отсрещната стена имаше потъмняло и напукано огледало. Хар Цион се съблече гол, застана пред него и се вгледа в отражението си. От врата надолу кожата му бе като съшита от червени, кафяви и розови кръпки, лъскави като стъкло, без никакви косми, наподобяващи по-скоро пластмаса, отколкото истинска кожа. Огледа се от горе до долу с леко изненадано изражение, сякаш след петнайсет години и сто операции по присаждане на кожа още не можеше да повярва на какво прилича.

Противотанкова мина, Южен Ливан. Това беше причината. Груба работа, импровизирана. Повечето пъти дори не избухваха. Хъмвито им беше стъпило отгоре й и се беше взривило, поглъщайки всички вътре в изпепеляващо кълбо от огън.

— Никаква надежда — бяха казали военните лекари, когато им го докараха. — Мъртъв е.

Но той не беше мъртъв. Беше оцелял, вкопчвайки се в живота с отчаяна решителност, като човек, увиснал на ноктите си на ръба на пропаст. Болката беше невероятна, седмици наред, месеци, болка, спрямо която всяка друга болка беше изтънчено удоволствие, болка, която го разкъсваше клетка по клетка, атом по атом, докато не оставаше нищо друго, освен болка; той беше болка, същество, образувано от най-интензивна първична агония в най-чистата й форма. Но беше издържал, крепен от непоклатимото убеждение, че Господ иска от него да оцелее. И от яростта. Не за онова, което се беше случило с него, въпреки че то беше достатъчно лошо, а заради по-малкия му брат, заради любимия му Вениамин, който беше заедно с него в хъмвито и който беше загинал при взрива. Мъртъв, смелият Вениамин.

Продължи да се взира в огледалото едновременно отвратен и очарован от разликата между тъканта на главата и лицето му, която по някакво чудо беше избегнала пораженията на огъня, и шарения лъскав калейдоскоп на всичко отдолу. След това изръмжа, взе туба с крем от масата, изстиска малко на дланта си и започна да го втрива в кръпките по ръцете и тялото си.

Налагаше се да извършва този ритуал по пет пъти дневно. Кожата трябва да се поддържа влажна, така му бяха казали лекарите. Мека и еластична. Иначе щеше да се стегне около тялото му като усмирителна ризница и да се сцепи при всяко рязко или силно движение. Затова се наложи да се откаже от активната служба и да приеме кабинетна работа във военното разузнаване. Защото ритуалът не можеше да бъде отлаган; и един пропуснат сеанс щеше да накара кожата му буквално да се разпори по шевовете.

Втри бадемовобялата течност в раменете, гърдите и корема си, премина надолу към пениса и тестисите, спаружени плодове, висящи от покритата с белези кожа, представлявала някога слабините му. „Имате ли деца?“ — бяха го попитали лекарите. Когато отвърна отрицателно, те тъжно бяха поклатили глави. Вече нямаше шанс. Всичко вътре беше съсипано. Беше празен. Неспособен да създаде живот. Бяха убили не само брат му, но и децата му. Бъдещето му. Бъдещето, за което толкова често бяха мечтали с жена му Мириам.

Вениамин, собствените му деца, собствената му плът, а преди три години и Мириам, от рак — всичко му бе отнето, обелено като кора от дърво, след което не остана нищо друго, освен вярата, яростта и страната. Израел. Сега той беше неговото семейство. И отмъщението. Зовът му за мъст срещу арабите и гоим, и антисемитите по целия свят. И той щеше да даде всичко от себе си, за да оцелее Израел.

Приключи с мазането, остави балсама и погледна в огледалото. Можеше да се изплашиш, помисли си, но все още си силен. Ние можеше да се изплашим, но все още сме силни. Ва’авареха ме’варакеча. Ще благословя тези, които те благославят, а тези, които те проклинат, ще прокълна.

Хар Цион кимна, обърна се и започна да се облича.

Йерусалим

Много бяха тези „само ако“, които можеха да спасят живота на баща й: само ако не бяха отишли до Йерусалим за петнайсетия й рожден ден; само ако се бяха прибрали по-рано; само ако не се бяха отклонили към лагера; само ако бяха захвърлили израелския войник някъде другаде. И най-вече, само ако баща й не беше толкова добър човек. В крайна сметка това го беше убило, с не по-малка сила от ударите на бейзболната бухалка — това, че се грижеше за другите хора, че беше човешко същество, което не можеше да не помага. Някой друг би обърнал гръб и би останал жив. Но баща й не постъпваше така и затова бе убит.

Бяха намерили войника на тротоара в покрайнините на бежанския лагер Джабалия късно вечерта. Прибираха се от обяда по случай петнайсетия й рожден ден в хотел „Йерусалим“ и бяха заобиколили основния пропускателен пункт Ерез — град Газа, за да вземат нещо от лечебницата на баща й в центъра на лагера. Фаровете на автомобила бяха попаднали върху някаква фигура в тъмнината, намалиха скоростта и откриха, че е на полугол младеж в безсъзнание с толкова жестоко пребито лице, че направо не приличаше на човек. Баща й спря, излезе и се наведе над него.

— Жив ли е? — попита майка й.

Баща й кимна.

— Израелец ли е?

Още едно кимване.

— Господи.

По това време първата Интифада беше в разгара си и антиизраелските настроения бяха силни, особено в тенджерата под налягане, каквато представляваше ивицата Газа, тъкмо там предишния декември бяха избухнали първите бунтове. Как и кога се беше озовал този войник на тротоара, не беше ясно. Ясно беше, че да му се помогне в този момент и на това място, щеше да бъде извънредно опасно. Палестинците мразеха своите, които помагаха на израелците, толкова, колкото мразеха самите израелци. Даже повече.

— Остави го — каза Лейла. — На евреите не им пука за нас. Защо ние трябва да правим нещо за тях?

Баща й поклати глава.

— Аз съм лекар, Лейла. Не мога да оставя човек да умре в калта като куче. Какъвто и да е той.

Затова бяха внесли войника в колата си и го бяха откарали в лечебницата, където баща й направи всичко възможно да почисти раните му и да го превърже. По някое време младежът дойде в съзнание и започна да стене и да се дърпа.

— Лейла, моля те, хвани му ръката — нареди баща й. — Опитай се да го успокоиш.

Тя направи каквото й беше казал. За пръв път в живота си докосваше израелец.

След като баща й го закърпи, доколкото можа, увиха войника в одеяло, качиха го обратно в колата и излязоха от лагера с намерението да го оставят близо до някой от израелските пропускателни пунктове, с които беше осеяно главното шосе. Но не бяха изминали и сто метра, когато за техен ужас сякаш отникъде изскочиха две коли, които се насочиха към тях и ги изблъскаха встрани от пътя.

— Бог да ни е на помощ — прошепна майката на Лейла. — Бог да ни е на помощ.

Кои бяха тези хора, към коя фракция принадлежаха, откъде толкова бързо бяха разбрали за благородната постъпка на баща й, Лейла така и не знаеше до ден-днешен. Помнеше само, че изведнъж около колата се струпаха страшно много хора с лица, скрити зад черни куфии, пистолетния изстрел, когато застреляха израелеца право през прозореца на колата, а след това как изкараха баща й на улицата с крясъци „Радар! А’мее!“ — „Предател! Колаборационист!“ Майка й се беше опитала да излезе, но бяха блъскали вратата в главата й и тя изпадна в безсъзнание. Бяха пребили баща й, жестоко, безпощадно, в събралата се да гледа тълпа имаше много негови пациенти и нито един не направи опит да му помогне, нито един не издаде и звук на протест. След това заключиха ръцете му с белезници зад гърба и го извлякоха на пясъчното бунище край лагера. Тя ги беше последвала плачеща, крещяща, молеща за живота на баща си, но без резултат. Те го събориха на земята, някой извади бейзболна бухалка и с ужасяващ звук я стовари върху тила на баща й, който падна по лице на земята. Последваха още три удара, черепът му се пръсна като диня, и изведнъж, както се бяха появили, мъжете изчезнаха и я оставиха да пропълзи и да прегърне потрошеното тяло на баща си, дългата й черна коса се накваси в кръвта му, воят на диви кучета отекваше в далечината.

— О, Господи, моят татко! О, Господи, горкият ми татко!

Лейла никога не беше говорила с никого за събитията от онази вечер, даже и с майка си. На другия ден след погребението на баща си взе ножица и си отряза косата, не можеше да понесе чувството, че кръвта му продължава да лепне по нея, макар че я ми много пъти. Два дни по-късно двете с майка й си събраха нещата, напуснаха Палестина завинаги и се върнаха в Англия, където останаха да живеят при бабата и дядото на Лейла, които притежаваха голяма къща в едно село близо до Кеймбридж. Живя там допреди четири години, когато за ужас на майка си реши да се върне в Палестина.

— Защо? — беше се разплакала майка й. — Лейла, за бога! След всичко, което се случи? След това, което направиха? Как можеш?

Не можа да й обясни, каза само, че искала нещата да си дойдат на мястото и да си разчисти сметките. Което в известен смисъл правеше и до ден-днешен.

Луксор

Едва когато се прибра у дома същата вечер, Халифа си спомни, че щяха да имат гости.

— Ще дойдат всеки момент! — засуети се жена му Зейнаб, когато той влезе през входната врата. Беше понесла табла с торши и бабагануш и изчезна в хола на малкия им претъпкан апартамент. — Къде ходиш досега?

— В Карнак. По работа — отвърна Халифа и запали цигара.

Чу се тракане на чинии и Зейнаб се появи, взе цигарата от устата му, целуна го бързо по устните и пъхна обратно цигарата. Беше облякла бродиран памучен кафтан, с незакопчани три горни копчета, които загатваха за щедрия й бюст, и беше сплела дългата си абаносовочерна коса в плитка, която се спускаше чак до кръста й.

— Прекрасна си — каза той.

— А ти изглеждаш ужасно — отвърна му тя с усмивка. — Иди и се избръсни, докато свърша с Бата. И гледай да не събудиш бебето. Едвам го приспах.

Тя го целуна отново, този път по бузата и изчезна обратно в кухнята.

— Али къде е? — подвикна той след нея.

— Ще спи при един приятел. И си сложи чиста риза, моля те. Яката ти е черна.

Халифа отиде в банята, разкопча си ризата и застана пред огледалото на мивката. Огледа се. Зейнаб беше права — изглеждаше ужасно. Очите му бяха подпухнали и зачервени, скулите му стърчаха като ребрата на недохранено магаре, а кожата му имаше нездравия сивкав цвят на заблатен канал. Изхвърли цигарата през прозореца, наплиска си лицето с вода, вдигна отново глава и се погледна в очите.

— Какво ще правиш, а? — попита отражението си. — Какво ще правиш?

Погледа се още малко, поклати глава, сякаш видяното не му харесваше, обръсна се набързо и отиде в спалнята, за да си сложи одеколон и да облече чиста риза. Тъкмо закопчаваше последното копче и се навеждаше да целуне неколкомесечния Юсуф, когато се позвъни.

— Дойдохме! — прогърмя гласът на баджанака му Хосни иззад вратата.

Халифа въздъхна.

— С каквото и да се занимаваш като пораснеш, обещай да не ставаш като вуйчо си — прошепна на бебето и потри нос в мекото му гладко челце.

— Ей, отваряйте! — продължаваше да гърми гласът. — Какво правите там вътре? Или да не питам!

Дочу се хрипливият кикот на съпругата на Хосни — Сама, по-голямата сестра на Зейнаб, — която се разсмя на шегата на мъжа си, той пък я пускаше всеки път, когато вратата не се отвореше на секундата, след като е позвънил.

— Бог да ни е на помощ — измърмори Халифа и излезе в коридора, за да посрещне гостите.

Бяха общо шестима: Халифа, Зейнаб, Сама, Хосни и двама приятели на Зейнаб от Кайро — Науал, дребна и мълчалива жена, която преподаваше класически арабски в университета в Кайро, и Тауфик, търговец на машрабия, когото всички наричаха Очилата, заради неестествено големите му кръгли очи. Седнаха около малката маса в хола. Дъщерята на Халифа Бата поднасяше яденето. Беше й приятно, защото така се чувстваше голяма. Беше облечена като майка си в бродиран кафтан и беше сплела дългата си черна коса на една плитка.

— Бата, да ти кажа, всеки път като те видя, все по-хубава ставаш — каза Сама, докато момичето нареждаше купички с пилешка супа. — И кафтанът ти е просто прекрасен. Купила съм същия на Ама. Триста лири, представяш ли си!

За разлика от Бата дъщерята на Сам и Хосни беше ниска, дебела и изключително мързелива, недостатъци, които майка й полагаше всички усилия да прикрие, като винаги й купуваше по-скъпи дрехи.

— Същата е като теб, когато беше на нейната възраст — усмихна се Науал на Зейнаб. — Бас държа, че всички момчета тичат подире ти, така ли е, Бата?

— Да бях малко по-млад и аз щях да хукна след тебе — разсмя се и Таусрик. — Направо щях да си счупя краката!

Бата се засмя срамежливо и излезе от стаята.

— Започвайте да й търсите съпруг — изсумтя Хосни и засърба супата си.

— За бога! — възмути се Зейнаб. — Че тя е само на четиринайсет!

— За тези неща никога не е прекалено рано да се мисли. Предварително планиране — това е ключът. Винаги гледайте в бъдещето. Да вземем например готварските мазнини. — Хосни работеше в бизнеса с готварски мазнини и никога не пропускаше възможността да насочи разговора към тази тема. — Миналата година след осемнайсетмесечно внимателно проучване пуснахме слънчогледовото ни масло. И познайте какво? Осем процента ръст на продажбите и награда за най-добро местно масло. Такива успехи не се постигат, без човек да гледа напред.

Той изсърба поредната лъжица супа.

— Получихме грамота и за ореховото масло. Направо се разграбва от магазините!

Всички демонстрираха учтив интерес, довършиха супата си и преминаха към основното ястие: агнешко торли с бакла, бамя, ориз и картофи. Разговорът премина към общи приятели, оттам към последното футболно дерби в Кайро между „Замелак“ и „Ал Ахли“, а след това и към политиката. Хосни и Науал се впуснаха в разгорещен дебат за продължаващата война на САЩ срещу тероризма.

— И какво се опитваш да ми кажеш — викаше Хосни. — Че не е трябвало да правят нищо след единайсети септември ли?

— Казвам, че преди да бомбардират други държави, трябва да си оправят нещата в собствената къща. Защо, когато някоя друга страна подкрепя тероризма, я нападат, а когато Америка го прави, това е външна политика?

Халифа не се включи в разговора, хранеше се, понякога вмъкваше по някоя забележка, но през повечето време беше погълнат от собствените си мисли. Трупът в Малката, колекцията от антики на Янсен, скандалът, който му вдигна Хасани, странната среща в Карнак — всички тези неща се преплитаха в мислите му като отражения от зала с огледала. И зад тях неизменна като сценичен декор, един и същ дори когато сцените се променяха, изпъкваше необичайната татуировка на ръката на жената — триъгълник и пет цифри. Като печатите по месото, за да се знае откъде идва.

— Още агнешко?

Гласът на Зейнаб го сепна. Държеше тенджерата с торли.

— Моля? О, не, благодаря ти.

— А ти какво мислиш за него, Юсуф?

— Моля?

— Къде витаеш? — засмя се Науал. — За гробници и йероглифи ли си мислиш?

— Или пък за женски дупета! — разхили се Хосни и жена му го плесна силно по ръката.

— За Ал Мулатам — каза Тауфик. — Какво мислиш за камикадзетата?

Халифа отпи малко кока-кола. Като вярващ мюсюлманин не употребяваше алкохол. Отмести стола си назад и запали цигара.

— Мисля, че всеки, който хладнокръвно убива мирни хора, е отвратителен.

— Израелците хладнокръвно убиват палестинци и на никого не му пука. Виж какво стана оня ден. Две деца бяха убити от израелски хеликоптер — каза Науал.

— Това не е оправдание — отвърна Халифа. — Какъв е смисълът да отмъщаваш, като убиваш още деца?

— А как иначе да си отстояват правата? — възпротиви се Тауфик. — Изправени са срещу най-мощната армия в целия Близък изток и четвъртата по мощ в света. Как иначе да си отстояват правата? Съгласен съм, че е ужасно, но какъв избор имат, след като систематично ги тероризират от петдесет години насам?

— Като че ли пък Палестинската автономия спазва човешките права — намеси се Зейнаб. — Или пък у нас ги спазват.

— Не е в това работата — разпали се Тауфик. — Работата е в това, че хората няма да тръгнат ей така да си връзват експлозиви по гърдите и да се взривяват. Правят го, защото са отчаяни.

— Не защитавам израелците — каза Халифа и поднесе клечка кибрит към цигарата на Науал. — Просто мисля… ами, както каза Зейнаб, това не помага на никого.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не ти става поне малко приятно, като чуеш за поредната бомба? — попита го Тауфик. — Че част от теб не си мисли, че така им се пада.

Халифа впери поглед в масата. Димът от цигарата му се къдреше на спирали към тавана. Преди да отговори, се намеси Сама.

— Аз ще ви кажа, че не е лошо да хапнем пудинг! Зейнаб, ум али ли надушвам? Отивам да помогна на Бата да го разсипе по чиниите. Страхотна вечеря си сготвила!

Легнаха си чак след полунощ. Зейнаб заспа веднага. Халифа се въртя в леглото, слуша дишането на малкия Юсуф в кошчето, гледа отраженията от фаровете на преминаващите под прозореца коли, брои ударите на сърцето си.

След двайсет минути стана и отиде в хола, където щракна един ключ на стената. Миниатюрният фонтан в средата на помещението оживя. Щракна втори ключ, нанизът от цветни лампи покрай басейнчето на фонтана озари водата. Седна на пода с гръб до стената и разтърка очи. Беше направил фонтана сам, за да освежи поне малко иначе скучния им апартамент. Не беше най-майсторското произведение на света — помпата не работеше като хората, плочките, с които беше облицовано дъното, леко се разминаваха — но играта на светлините и ритмичният ромон на водата му действаха много успокояващо.

Седя дълго, след което се пресегна вдясно от себе си и пусна малкия касетофон на дървената маса. Пеещият за любов и раздяла богат плътен глас на Ум Култум го обгърна.

Долови движение. Зейнаб излезе от спалнята е подпухнали от съня очи. Дългите й стройни крака се подаваха изпод една от старите му ризи, която ползваше за нощница. Тя се наведе и го целуна по челото. Ризата се разтвори и леко откри окосмяването между краката й. Жена му седна, положи глава на рамото му и тъмната й коса се разпиля по гърдите му като черен водопад.

— Не ти беше приятно тази вечер, нали? — попита го сънено.

— Напротив. Беше ми…

— Скучно. Виждаше се по погледа ти. Познавам те, Юсуф.

Той я погали по косата.

— Извинявай. Много неща са ми на главата.

— В работата ли?

Той кимна. Беше му приятно да усеща гърдите й до ръката си.

— Искаш ли да поговорим?

Той сви рамене и не каза нищо. Сребърният глас на Ум Култум се изви между тях.

— Знаеш ли какво ми напомня тази песен? — попита Зейнаб, погали ръката му и прокара пръст по белега, където като малък го беше ухапало куче. — За онзи път, когато отидохме в Гебел ел Силсила. Ти хвана риба за обяд, а после плувахме в Нил. Помниш ли?

Халифа се усмихна.

— Как да не помня? Ти заклещи крака си в един плевел и си помисли, че те е захапал крокодил.

— А ти се хвърли в калта и си съсипа най-хубавия панталон. Такива псувни не бях чувала през живота си!

Той се разсмя и я целуна по бузата. Тя го придърпа към себе си и го прегърна през кръста.

— Юсуф, какво става? Тази вечер беше толкова умислен. И миналата вечер. Какво те тревожи?

Той замълча, загледан в бляскавите пръски на фонтана, облегна се на стената и впери поглед в пукнатината на тавана.

— Направих нещо ужасно, Зейнаб — прошепна накрая. — И не знам как да го поправя. По-точно знам, но ме е страх.

— Ти не можеш да направиш нищо лошо, Юсуф — промълви тя, пусна го и погали лицето му. — Ти си добър човек. Аз го знам, децата го знаят, Господ го знае.

— Не, не съм. Аз съм слаб и страхлив и ви предадох. Предадох себе си.

Вдигна ръце и разтри слепоочията си. Настъпи продължително мълчание, нарушавано само от касетофона и тихият ромон на фонтана. Халифа заговори, отначало бавно, след това все по-бързо, докато изля всичко, което му тежеше: Пиет Янсен, Хана Шлегел, Мохамед Гемал, срещата в Карнак, всичко. Зейнаб го слушаше, без да го прекъсва, ръцете й галеха лицето и врата му, топлият й дъх милваше рамото му.

— Тогава ме достраша да кажа каквото и да било — каза, след като свърши. — Вях млад, току-що бях започнал работа в управлението, не исках да клатя лодката. Оставих ги да осъдят невинен човек, защото не ми стискаше да го защитя. А сега… пак ме е страх. Страх ме е какво ще стане, ако започна да ровя. В този случай има нещо много лошо, Зейнаб. Усещам го. И не знам дали си струва да си рискувам работата за…

Той млъкна и поклати глава.

— За какво? За такъв като Мохамед Гемал ли?

— Ами, да, и това… и, както каза Хасани. Янсен е мъртъв. На практика няма никакво значение какво ще открием.

Тя го погледна в очите.

— Има и нещо друго. Виждам го. Усещам го. Какво е то, Юсуф?

— Нищо, Зейнаб. Нищо… — Той сви колене и подпря чело върху тях. — Тя беше израелка. Еврейка. Виж ги какво правят с арабите. Питам се дали си струва. Струва ли си да си навличам всички тия неприятности заради една еврейка?

Думите се откъснаха от устата му неволно, но след като ги изрече, осъзна, че именно това го измъчваше през цялото време; не само сега, но и преди петнайсет години, когато беше наблюдавал как Хасани и Махфуз пребиват Мохамед Гемал. Че да надигне глас, ще означава не само да рискува кариерата си заради някакъв долен престъпник, но и заради човек от националност и вяра, които бе възпитан да презира. Срамуваше се от предразсъдъците си, срамуваше се истински, защото винаги се беше опитвал да бъде толерантен, да съди за хората по постъпките им, а не по произхода, националността и вероизповеданието им. Но не му беше лесно. Още от съвсем малък го бяха учили, че израелците са лоши хора, че евреите искат да обсебят света, че са жесток, арогантен и алчен народ, причинил немислими жестокости на техните братя мюсюлмани.

„Те са зли — неведнъж беше казвал баща му. — Всичките. Прогонват хората от земите им и си ги присвояват. Убиват жени и деца. Искат да унищожат уммата. Пази се от тях, Юсуф. Винаги се пази от евреите.“

Когато порасна и кръгозорът му се разшири, естествено разбра, че нещата не са черно-бели, както му ги представяха. Не всички евреи подкрепяха потисничеството над палестинците; да си израелец, не те превръщаше автоматично в чудовище; самите евреи бяха преживели ужасни страдания като народ. Но въпреки това смекчаване на възгледите, така и не можа да се отърси от предразсъдъците, втълпявани му още от детството.

Когато темата се засягаше в разговорите с приятели и колеги, се опитваше да заема умерена позиция, както тази вечер. Но дълбоко в себе си, в кътчетата на душата си, които само той познаваше, старото тесногръдие беше живо, тъмно петно, което така и не можеше да изличи. Не се гордееше с него. Знаеше, че го принизява като личност, но не можеше да се избави от него, както не можеше да се избави и от костния си мозък. То беше диктувало постъпките му преди петнайсет години и очевидно ги диктуваше и сега.

— Тази вечер, когато Тауфик ме попита дали не ми става поне малко приятно, като чуя за поредната бомба в Израел, дали част от мен не си мисли, че така им се пада — ами, истината е, че е прав, Зейнаб — каза тихо. — Знам, че не трябва да го казвам, но е така. Нищо не мога да направя. — Той поклати глава от срам, че й признава такива неща, от това, че е разкрил толкова от тайните на душата си. — Като си помисля за този случай, имам чувството, че съм двама души в едно тяло. Единият знае, че е била извършена ужасна несправедливост, че една жена е била убита и че за убийството й е бил обвинен не този, който трябва, че е мой дълг да открия истината. Но на другия изобщо не му пука. Какво от това, че някой е пребил до смърт някаква дърта еврейка? Защо да си навличам неприятности? Мразя се, за това, но нищо не мога да направя.

Зейнаб се отдръпна леко, бадемовите й очи се присвиха и по лицето й премина сянка.

— Понякога всички си мислим лоши неща — изрече успокоително. — Но по-важни са постъпките ни.

— Точно това се опитвам да кажа, Зейнаб. Не знам дали съм способен да постъпя както трябва. Мислите ми… дърпат ме назад. На теб ти е лесно. Израснала си в интелигентно и начетено семейство. Родителите ти са пътували, видели са нещо от света. Не си израснала с тези предразсъдъци. Но когато от бебе ти повтарят, че евреите и израелците са лоши, че наш дълг като мюсюлмани е да ги мразим, че ако не ги убиваме ние, те ще ни убият — не е лесно. Тук — той вдигна ръка и се почука по главата — знам, че това е невярно. И тук също. — Той докосна сърцето си. — Но тук — ръката му се премести на корема — ето тук дълбоко не мога да спра да ги мразя. Както не мога да контролирам емоциите си. Това ме плаши.

Зейнаб го погали по главата. Той усещаше топлината на бедрото й до своето. Настъпи продължително мълчание.

— Помниш ли баба ми? — попита тя накрая, без да спира да масажира врата и раменете му. — Баба Джамила.

Халифа се усмихна. Социалната пропаст между семействата им беше огромна, нейното — на заможен бизнесмен от лъскав квартал на Кайро, а неговото — на неук работник от бедните предградия на Гиза. Баба Джамила беше единствената, на която й беше приятно да общува с него, и когато им ходеха на гости, винаги го настаняваше до себе си и го разпитваше за интереса му към египетската история, тема, по която беше удивително добре информирана. Когато почина преди няколко години, му стана толкова мъчно, сякаш беше починала собствената му майка.

— Разбира се, че я помня.

— Тя веднъж ми каза нещо, преди много, много години, още като бях малка. Вече не си спомням повода, но никога няма да забравя думите. „Винаги тръгвай срещу това, от което се страхуваш, Зейнаб. И винаги търси онова, което не разбираш. Защото така ще пораснеш и ще станеш по-добър човек.“ Никога не съм ти казвала какво да правиш в работата си, Юсуф, но в случая мисля, че точно така трябва да постъпиш.

— Как? — Халифа въздъхна. — Не мога просто да проведа разследване зад гърба на Хасани.

Тя взе ръката му, вдигна я до устните си и я целуна.

— Не знам, Юсуф. Знам само, че този случай по някакъв начин ти е пратен като изпитание и че не трябва да му обръщаш гръб.

— Може си навлека страшно много неприятности.

— Заедно ще ги преодолеем. Както винаги.

Той я погледна. Беше толкова красива, толкова силна.

— Никой мъж не може да иска по-добра жена.

— И никоя жена не може да иска по-добър мъж. Обичам те, Юсуф.

Двамата се погледнаха, приближиха се един към друг, целунаха се, отначало нежно, а после страстно, гърдите й се притиснаха към него, а бедрото й се прехвърли върху неговото.

— Помниш ли какво направихме тогава в Гебел ел Силсила — прошепна тя на ухото му, — след като ти падна в калта и се наложи да си свалиш панталона, за да го изпереш?

Той не отговори, стана, взе жена си на ръце, отнесе я в спалнята и остави Ум Култум да пее в хола.

Йерусалим

Лейла се прозя, остави списанието, стана и отиде в малката си кухня. Беше два и половина през нощта и освен хъркането на Фатхи, донасящо се някъде от вътрешността на сградата, светът беше замрял напълно. Тя сложи чайника на котлона, свари си силно черно кафе, върна се в хола и отпи от чашата.

Беше се прибрала преди час, след като заедно с Нуха бяха унищожили две бутилки вино и няколко коняка. Беше си взела студен душ, за да си проясни главата, беше изпила няколко чаши вода и беше отишла в кабинета, за да извади от кошчето мистериозното писмо със странния кървавочервен шрифт и прикаченото копие.

Беше огледала отново копието и беше отишла до картотеката си, за да извади изрезката с цитираното в писмото интервю. То беше излязло в списание „Обзървър“ под заглавието „ЗАБУЛЕНИЯТ РАЗБУДЕН — ИЗВЪНРЕДНО ИНТЕРВЮ С НАЙ-ОПАСНИЯ ЧОВЕК В БЛИЗКИЯ ИЗТОК“. Беше извадила изрезката, беше я отнесла в хола и я беше зачела.

Някъде отвън изтрака капак на кофа за боклук. Лейла разтри очи, стана и отиде до прозореца, за да погледне навън. Двама мъже товареха прясно изпечен хляб в микробус; малко по-надолу по хълма, пред израелското министерство на вътрешните работи вече се беше образувала опашка от хора, надяващи се напразно да подновят разрешителните за пребиваване в града. Още малко по-нататък, от другата страна на улицата пред входа на гроба в градината беше паркирало очукано бяло беемве с жълти израелски номера, в което много трудно се забелязваше нечий силует зад волана. Не за пръв път виждаше тази кола и макар да беше възможно това да е служител от Шин Бет, наблюдаващ опашката от палестинци, глождеше я натрапчивото подозрение, че човекът зад волана всъщност гледа право в прозорците на нейния апартамент. Тя го наблюдава известно време, по-скоро заинтригувана, отколкото притеснена, след което тръсна глава, върна се на дивана и продължи да чете статията.

Изчете набързо следващата част — в която основно се цитираха оправданията на Ал Мулатам за атентатите и призивите му те да продължат, „докато земята на Палестина почервенее от кръвта на израелските деца“ — и забави темпото на последните няколко абзаца, които всеки път я караха да потръпва.

Тя остави статията и отново взе странното писмо. Прочете го за пореден път и смръщи вежди. В него определено имаше нещо, нещо… предизвикателно. Беше обаче прекалено уморена, за да се занимава с него, затова го остави заедно със статията на бюрото в кабинета и си легна. Заспа в секундата, в която положи глава на възглавницата, но преди да заспи, последното, което отекна в съзнанието й като далечен гръмотевичен тътен в мрачна зимна нощ, бяха инициалите ГР.

Египет, Синайският полуостров, близо до границата с Израел

Мистерия. Само за това се сещаше старецът. Като много други неща в пустинята. Светлини, където не трябваше да ги има, неясни силуети, които идваха и си отиваха в мрака, спретнато обзаведена стая в средата на пустошта. От седемдесет години насам за пръв път виждаше нещо подобно. Много голяма мистерия.

Всичко беше започнало преди година, когато той дойде да потърси една изгубена коза в плитките криволичещи долини близо до границата с Израел. Нощта беше паднала и тъкмо се канеше да се откаже, когато изкачи билото на един скалист склон и забеляза под себе си някаква мъждукаща светлина в изоставената сграда на един военен пост. В тази част на пустинята от десетилетия нямаше никакви войници и изобщо никакви хора, освен някой и друг бедуин като него самия, а и той само минаваше оттук, защото мястото беше пусто и безлюдно, негостоприемно дори за свикналите със суровия пустинен живот. Но сега имаше светлина там, където досега цареше мрак, мяркаха се и хора, смътни сенки в ниската каменна постройка.

Беше пропълзял додолу, забравил за козата. Беше се приближил до сградата и се беше надигнал на пръсти, за да надникне през прозореца. Вътре на светлината на една самотна бензинова лампа разговаряха двама мъже, единият с пура в устата, голям белег на дясната буза и бяла шапчица, каквато носеха йехуди-еен; другият по-млад, красив, с гъста черна коса и карирана куфия, свалена на раменете. Бяха се надвесили над една сгъваема походна маса, разглеждаха някаква карта, говореха на непознат за него език и чертаеха с пръсти маршрути по разгънатата хартия. Вдясно от тях до стената бяха подредени един до друг два удобни фотьойла; на другата маса имаше термос и полупразна чиния със сандвичи.

Гледа ги няколко минути, но след това се уплаши, че ще го забележат, отдалечи се увит плътно в шала си, защото му стана студено, клекна зад една скала и зачака да види какво ще стане. По някое време се дочуха гневни крясъци; малко след това младият мъж излезе и се изпика на стената.

Остана там цяла нощ, гледа и слуша до студените часове преди зората, когато двамата мъже излязоха в нощта и минаха зад сградата. Преброи до петдесет и ги последва, криволичейки покрай скалите, без да намалява разстоянието, докато стигна до една висока канара тъкмо навреме, за да види как големият хеликоптер се издига във въздуха. Вдигнатата от него вихрушка го обви в задушаващ облак от прах. Летателното средство увисна за миг на няколко метра над земята и отлетя към посивяващия хоризонт на изток.

От тогава насам често виждаше загадъчните хора. Понякога идваха веднъж или два пъти седмично; друг път от едно посещение до следващото минаваха цели два месеца. Но винаги идваха посред нощ и винаги си тръгваха преди зазоряване, все едно ги беше страх от разобличаващата светлина на деня. Разказа за тях на други бедуини, но те му се присмяха, че мозъкът му бил омекнал от силното слънце, и той повече не продума пред никого, което му харесваше, защото му допадаше идеята, че знае неизвестна никому другиго тайна.

— Един ден ще станеш участник във велики събития — беше му казала на времето баба му, още когато беше малък и не бяха дошли йехуди-еен, и не беше започнала войната. — Събития, които ще променят света.

Сега клечеше зад скалата, взираше се в призрачната мъждива светлина, слушаше гласовете на мъжете и вече знаеше какво бе имала предвид. И беше щастлив, защото дълбоко в себе си винаги беше чувствал, че в живота му трябва да има и нещо друго, освен пасенето на стадо мършави пустинни кози.