Последната тайна на Дома Господен

Луксор

— Какво е това? Какво намери?

Халифа се подпря на парапета на верандата. Гласът му беше нетърпелив, развълнуван.

— Рамка от велосипед, инспекторе.

— По дяволите! Сигурен ли си?

— Мисля, че хората ми ще познаят една рамка от велосипед, като видят такава.

— Мамка му!

Детективът изплю недопушената цигара, стъпка я и измърмори ядно нещо за тази последна фалшива аларма. Пред него дузина работници с омазани в кал джелаби превръщаха с туриите си грижливо поддържаните лехи с рози и безукорната морава около къщата на Дитер Хот в лунен пейзаж от ями, изкопи и купища от пръст и пясък. Копаеха вече три дни и три нощи, гурнауис фелахин, селски работници от селата на западния бряг на Нил, най-добрите копачи в цял Египет. Ако в градината имаше нещо заровено, само те щяха да го открият. Но не бяха намерили нищо, само две бетонни водопроводни тръби, изгнилите останки на стар шадуф, а сега и част от велосипед. Където и да беше скрил Дитер Хот Менората, тя определено не беше тук. Както дълбоко в себе си Халифа беше убеден от самото начало.

Погледна бъркотията уморен, обезверен, запали поредната цигара и махна на раиса на групата да даде на хората си почивка до края на деня и да си съберат инструментите. Обърна се и влезе обратно във вилата. Тук разрухата също беше пълна: половината дъски на пода бяха изкъртени, купища книги и всякакви хартии лежаха разпилени навсякъде, в бялата мазилка на стените и таваните зееха дупки — резултатът от тридневното все по-интензивно претърсване. Три дни напразно претърсване, защото и тук бе ударил на камък: никаква Менора, никакви намеци за местонахождението на Менората, дори никакво споменаване на проклетото нещо.

Сега застанал насред целия този хаос в коридора, с провиснала от устата цигара, Халифа призна, че е направил всичко възможно. Офисът на Янсен в хотел „Мена-Ра“ — игра с думата „менора“, чак сега го осъзнаваше, — бившият му дом в Александрия, даже синият мерцедес: всичко бе щателно претърсено и извади на бял свят точно мефееш хага — нищо. Единствената друга възможност — приятелката на Хот Инга Грац да беше укрила нещо, когато я беше разпитвал онази вечер, в момента не можеше да бъде проверена, защото няколко часа след като я беше оставил, старицата беше изпаднала в кома, от която според лекарите скоро нямаше да излезе, ако изобщо излезеше. Нямаше с кого повече да говорят, нямаше къде повече да търсят, не бяха оставили камък непреобърнат. Каквото и да беше сторил Хот с Менората, отговорите явно нямаше да бъдат намерени в Египет.

Остана във вилата още двайсет минути, бродеше безцелно от стая в стая, без да знае дали да изпитва облекчение, че е направил всичко, каквото му е било по силите, или разочарование, че не е постигнал повече. След това заключи къщата и тръгна към управлението, за да се обади на Бен Рои и да го уведоми, че търсенето не беше дало никакви резултати. От разговорите им през последните дни — резки, сковани, едносрични — беше ясно, че неговото разследване също не върви по-добре от това на Халифа. Времето и възможностите изтичаха, а Менората си оставаше все така неоткриваема.

Йерусалим

Докато крачеха из двора на Центъра за душевно здраве „Кфар Шаул“, покрай красивите му тераси с цветя и колажа от спретнато разположени каменни сгради, Лейла се изкушавате да направи някаква забележка за историята на това място, да попита Бен Рои дали знае, че по-старите сгради някога са били част от палестинското село Деир Ясин, станало през 1948-а сцена на жестоко клане от страна на израелски партизански групировки: двайсет и четирима мъже, жени и деца застреляни най-хладнокръвно. Но само един поглед към спътника й — със зачервени и подпухнали от недоспиване очи и постоянно свита уста от стреса и неприязънта — беше достатъчен, за да й подскаже, че информацията й няма да бъде оценена. Затова не каза нищо, само мълчаливо продължи нагоре.

Съвместно израелско-палестинско разследване — това й беше предложил, когато неочаквано я беше извел от килията преди три дни. Двамата щели да работят в екип, за да открият Менората, заедно с още някой си Халифа, който вършел каквото трябва в Египет, всичко било одобрено на официално ниво, всичко било свръхсекретно, всичко за доброто на всички. Искала ли? Щяла ли да помогне?

Естествено, беше изненадана. Но и подозрителна, макар че именно тя първа беше подхвърлила идеята за съвместно разследване (като и за секунда не си беше представяла, че ще се стигне до това). От маниакалния блясък в очите му, от не съвсем успешния му опит да говори спокойно и разумно; от всичко останало си личеше, че в това предложение има нещо повече от изложените намерения, някакъв прикрит план. Но тя беше заложила прекалено много, за да се откаже, и се беше съгласила незабавно и без да задава никакви въпроси.

Също толкова смайващо беше настояването му тя да се премести в неговия апартамент в западен Йерусалим. Всичките й алармени системи бяха завили на пожар, казваха й, че въпросното развитие на нещата няма нищо общо с това да работят на едно място, без да възникват подозрения, както твърдеше той, а по-скоро с желанието му да не я изпуска от поглед и да я следи във всяка една секунда. Но тя пак беше запазила безпокойството за себе си и беше се съгласила, че, да, при тези обстоятелства идеята е доста добра. Прие, че ако иска да остане по следите на Менората, ще трябва да играе по неговите правила. А и при тези високи залози тя също не искаше да го изпуска от поглед. Затова Бен Рои беше подписал заповедта й за освобождаване, беше я закарал до апартамента й да си вземе лаптопа и някакви дрехи — тя моментално видя, че в нейно отсъствие домът й е бил претърсен до основи, — а след това в неговия апартамент в Ромема, чийто хол бе превърнат в импровизиран офис. И оттогава досега стояха все там — цели три дни, напрегнати, неприятни, клаустрофобични. Всяка сутрин ставаха и веднага се захващаха за работа — телефонираха, пишеха имейли, ровеха из мрежата, преследваха всяка следа, за която се сетеха, и така цял ден и до късно нощем, живееха на кафе и сандвичи, а що се отнася до Бен Рои — на щедри порции водка. В малките часове на нощта тя се свличаше на дивана за няколко часа неспокоен сън, а той изчезваше в спалнята си, въпреки че явно не спеше много, защото няколкото пъти, когато се събуждаше от кошмарите си през нощта, го чуваше да крачи нагоре-надолу, да говори с някого по мобилния си телефон, а веднъж дори го откри в коридора, вперил поглед в нея с мъртвешки бледо лице и треперещи устни. На няколко пъти в началото беше направила опит да разчупи леда, да поведе някакъв разговор, да го пита за миналото му, за снимката на младата жена на полицата му за книги, каквото и да е; но той само беше изръмжавал, че тя е тук, за да помогне да намерят Менората, а не да му пише шибаната биография. Затова се беше отказала и вече само телефонираше, пишеше имейли, разследваше, опитваше се да не изпуска нишките в цялата тази коварна задушаваща атмосфера на взаимна неприязън и подозрения.

Посещението на Хот в Дахау — от самото начало това беше главната линия на разследването им. Нямаше почти никакво съмнение, че в донесения от него сандък е била Менората. Но къде я беше отнесъл след това? Защо беше взел шестимата концлагеристи? На тези въпроси трябваше да се намери отговор. Но поне засега не успяваха да го сторят. Специалисти по Дахау, специалисти по Третия райх, специалисти по „Аненербе“, специалисти по проследяване на заграбени нацистки съкровища, даже специалисти по германската транспортна структура по времето на Втората световна война — бяха се свързали с кого ли не, бяха питали и настоявали, но безрезултатно. Повечето дори не бяха чували за Хот; тези, които бяха, нямаха съвършено никаква представа защо е посетил Дахау и къде е отишъл след това. Беше се обадила отново на Магнус Топинг — да, много щяло дай бъде приятно следващия път, когато дойде в Англия, пак да вечеря с него, — отново на Жан-Мишел Дюпон, на половин дузина приятели и познати на Дюпон, всичко това напразно. Никой не знаеше нищо. Никой не беше в състояние да им помогне.

През трите дълги и тежки дни на разследването на бял свят излязоха само две нови парчета информация: марката на камиона, с който е дошъл Хот — „Опел Блиц“, тритонен, стандартен германски военен транспорт, и от архива на Яд Вашем — имената на шестимата концлагеристи, които Хот беше взел от Дахау: Янек Либерман, Аврам Брихтер, Ицхак Еделщайн, Ицхак Вайс, Ерик Блум, Марк Весер, първите четирима евреи, последните двама съответно комунист и хомосексуалист. Нито един от тях не се бе завърнал в лагера; пропаднаха всички опити да проследят съдбата им и да открият дали изобщо са оцелели през войната. Накратко, бяха стигнали до задънена улица.

Именно това беше причината след тези три дни най-накрая да излязат от апартамента на Бен Рои и да се запътят към „Кфар Шаул“. Защото единствената възможност, която им оставаше, бе в продължилото си цял живот издирване на Хот, Хана Шлегел също по някакъв начин да беше открила Менората. И на свой ред да беше предала тази информация на брат си Исак.

— Губим си скапаното време — мърмореше Бен Рои, докато караше към болницата. — Този тип не е проговарял от петнайсет години. Мозъкът му е като варено зеле.

Но това беше единствената останала им възможност.

Както се бяха уговорили по телефона, влязоха в северното крило на психогериатричния център, където ги посрещна доктор Гилда Нисим, същата, която беше ескортирала Бен Рои и при първото му посещение. Тя ги поздрави с неособено дружелюбно кимване, изгледа Лейла подозрително и ги поведе през стъклената врата по меко осветения коридор. Обувките им скърцаха по излъскания мраморен под, а климатиците над главите им изпълваха въздуха с призрачни шепнещи звуци. Когато стигнаха до стаята на Шлегел, лекарката им изнесе кратка лекция, осведоми ги, че след предишното посещение на Бен Рои пациентът й е бил извънредно разстроен, че няма да позволи повече да го тревожат по този начин и че разполагат с петнайсет минути и нито секунда повече. След това отвори вратата и отстъпи встрани. Бен Рои влезе; Лейла се поколеба, но го последва. Доктор Нисим понечи да отвори уста, може би за още някакви инструкции, но Бен Рои се обърна, изрече едно рязко „Благодаря“ и затвори вратата под носа й.

— Шибана интригантка — измърмори.

Стаята не беше променена от последното му посещение насам: леглото, масата, рисунките с пастел по стените и облеченият в пижама тънък като плашило Исак Шлегел в креслото до прозореца, вперил поглед във все същата книга с окъсана корица в скута си. Бен Рои взе един стол и седна пред него. Лейла остана права и заоглежда стените с многобройните рисунки на менората.

— Господин Шлегел, извинявам се, че ви безпокоя отново — започна детективът направо, — но трябва да ви попитам още нещо. За сестра ви Хана.

Опита се да звучи спокойно и дружелюбно, за да не изплаши стария човек. Не успя. В момента, когато чу гласа му, Шлегел отвори уплашено очи и започна да се люлее напред-назад на стола си, да стиска и да пуска гърба на книгата, да стене едва чуто. Бен Рои прехапа устни. Не беше в настроение за подобни неща.

— Не се страхувайте — каза и се насили да изобрази на лицето си съчувстваща усмивка. — Няма да ви направим нищо лошо. Просто трябва да говорим с вас. Няма да стоим много, обещавам ви.

Опитът му да го успокои отново постигна обратния ефект. Стоновете станаха по-силни, а люлеенето още по-отчетливо.

— Господин Шлегел, знам, че не ви е лесно, и съжалявам, че толкова ви разтревожих преди, но е извънредно…

Шлегел стисна ръката си в юмрук и я вдигна пред лицето си като боксьор, опитващ се да се предпази от серия удари, стоновете му преминаха във високочестотен вой, който изпълни стаята. Бен Рои направи раздразнена гримаса и сам сви ядно юмруци.

— Шлегел, вижте, знам, че…

— За бога! — Лейла се приближи и убийствено изгледа детектива, все едно му казваше: „Какво ти става, по дяволите?“, след което приклекна до стареца и взе единия му юмрук в дланите си. — Шшшт — прошепна нежно и помилва бледата прозрачна кожа. — Няма страшно. Няма страшно. Успокой се.

Почти веднага пристъпът утихна, люлеенето постепенно намаля и воят се превърна в ниско мъркане, като от хладилник или компютър.

— Ето така — тихо одобри тя и продължи да гали ръката на стария човек. — Няма нищо страшно. Всичко ще се оправи. Няма нищо страшно.

Бен Рои я наблюдаваше с известна неувереност, сякаш смутен и объркан от тази проява на нежност; сетне извади манерката си, облегна се и отпи бърза глътка. Лейла продължи да говори на стареца, да го успокоява, утешава, да му тананика старата приспивна песничка, с която баща й я слагаше да си ляга, когато беше малка, докато човекът най-накрая се успокои напълно и замъглените му сиви очи се сведоха към ръката й, която държеше неговата в скута му. Лейла му даде още половин минута, реши, че повече едва ли ще постигне, премести се и застана точно пред него с гръб към Бен Рои.

— Исак — каза нежно, почти като шепот, — трябва ни помощта ти. Ще ни помогнеш ли?

Зад нея Бен Рои изсумтя презрително. Тя не му обърна внимание, съсредоточила цялото си внимание върху съсухрената фигура пред себе си.

— Ще ни разкажеш ли за Менората, Исак? Ти си я видял, нали? Ти и Хана. В съборената крепост. Като на рисунките. Помниш ли? В Кастеломбре. Когато бяхте малки.

Шлегел просто продължи да гледа книгата си. Лъч ранна утринна светлина освети скелетоподобното му лице. От ноздрите му продължаваше да излиза тихо хъмкане.

— Исак, моля те — тя стисна ръката му в безмълвна молба да й проговори. — Опитваме се да намерим Менората. Да я опазим. Знаеш ли къде е? Знаеш ли какво е станало с нея?

Нищо.

Попита го още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, като през цялото време се опитваше да не дава воля на безсилието и яда си. И когато за пореден път не получи нито отговор, нито поне някакъв знак за разбиране и комуникация, въздъхна, свали ръката си от неговата и обори глава, признавайки, че Бен Рои е бил прав, че е било загуба на време.

— Жълто.

Не беше дори шепот; по-скоро леко раздвижване на въздуха около устните на Шлегел, което може и да беше, но може и да не беше някаква дума. Лейла вдигна глава с мисълта, че си е въобразила. Старецът продължаваше да се взира в книгата си.

— Жълто.

Този път думата беше по-силна, макар и все още толкова тиха, че едва се чу. Лейла усети как зад гърба й Бен Рои се напряга и се навежда напред.

Посегна и отново взе ръката на Шлегел.

— Кое е жълто, Исак? Какво искаш да кажеш.

Старецът бавно вдигна глава. Задържа погледа на Лейла за момент, очите му светнаха леко като ярка светлина, видяна през матирано стъкло. След това измъкна ръката си от нейната, вдигна я и насочи треперещ показалец нагоре и надясно към четирите рисунки, изобразяващи арката в Кастеломбре, и по средата петата, на която беше нарисувана седмораменната Менора.

— Жълто — прошепна за трети път и цялото му тяло потрепери от усилието, което му струваше думата.

— Какво значи „жълто“? — Бен Рои се беше приближил толкова, че коленете му се опираха в гърба на Лейла. — Менората ли е жълта?

Старецът продължи да сочи още дълго време, след което свали ръка и стисна здраво книгата.

— Гледайте жълтото.

Лейла се извърна леко и погледна въпросително Бен Рои, след което вдигна глава, погледна стареца право в лицето и отново хвана ръката му.

— Хана ли ти го каза, Исак? Хана ли ти каза това?

Шлегел мачкаше книгата, огъваше я, кривеше корицата й.

— Гледайте жълтото — повтори.

— Ама какво има предвид? — гласът на Бен Рои беше рязък, силен. — Кое жълто?

Шлегел не каза нищо, само продължи да мачка книгата.

— Жълтата рисунка ли? — настоя детективът. — Това ли иска да каже? Да гледаме жълтата рисунка? Рисунката на Менората ли?

Настъпи мълчание, след това се чу търкане на дърво по линолеум, защото Бен Рои премести стола си, стана, отиде до рисунката с Менората. Впери поглед в нея и затърси някакво скрито значение в простия, изрисуван с жълт пастел образ. Нищо. Свали рисунката от стената и погледна гърба й.

Чист. Хвърли поглед към Лейла, и тръгна из стаята да огледа останалите рисунки на менората. Свали ги всичките от стените, с все по-ядосани движения. Пак нищо. Шлегел само гледаше в скута си.

— Исак, моля те! — прошепна Лейла и обви ръцете му със своите. — Какво е имала предвид Хана? Какво е искала да ни кажеш? Моля те, Исак, помогни ни. Моля те!

Отнасяше се, усещаше го, потъваше обратно в себе си. Продължи да го умолява, да стиска ръцете му, да мачка нежно костеливите длани, като че ли така щеше да изкопчи от него последното парче информация. Но моментът беше отминал и тя изстена безсилно, подпря се на пети и, клатейки глава, се загледа в тавана.

Бен Рои удари стената с юмрук.

— Мамка му.

После, докато двамата вървяха в унило мълчание през двора на болницата и се чуваха само немелодичното чуруликане на птиците в боровете и кипарисите и някъде отляво далечното потракване на топчето за пинг-понг, Бен Рои се опита да се съсредоточи, да реши какъв ще бъде следващият им ход, как, по дяволите, да накара всичко да тръгне.

С изключение на някоя и друга открадната минута, през последните седемдесет и два часа почти не беше спал. Беше скапан, по-скапан, отколкото изобщо си беше мислил, че може да бъде, всичко в главата му беше толкова объркано и замъглено, че вече изобщо не беше сигурен какво, по дяволите, прави, нито защо го прави. Преди три дни всичко изглеждаше толкова ясно: статията, интервютата, афтършейвът — всичко съвпадаше, всичко се връзваше. Да я държи под око, да я наблюдава, да я чака да се пропука. Но тя не се беше пропукала — тя също беше прекалено умна, прекалено добре се владееше — и затова, противно на волята си започваше да се съмнява, да се чуди дали пък не грешеше (начинът, по който току-що се беше отнесла с Шлегел… можеше ли някой като нея…). Разбира се, спазмите в стомаха не преминаваха — Господи, и то какви спазми! — но можеше ли да им вярва?

Можеше ли да вярва на себе си? Не знаеше, вече просто не знаеше. И никога нямаше да узнае, освен ако не откриеха Менората. Тогава тя щеше…

— Сега какво ще правим?

— Хмм? — Бен Рои продължаваше да тъне в мислите си.

— Сега какво ще правим? — повтори Лейла.

Той тръсна глава и се опита да се върне в настоящето.

— Ще се молим онзи мухльо Халифа да открие нещо.

— Ами ако не открие.

— Тогава започваме пак да звъним на тоя и на оня. И ще звъним, докато не намерим каквото ни трябва.

Той забави крачка и я погледна, със зеници свити от подозрение и неприязън, преди отново да поеме надолу по хълма. Лейла вървеше по петите му. Излязоха от двора на болницата, качиха се в беемвето му и подкараха към главното шосе към централен Йерусалим. Малко преди да тръгнат, Лейла зърна за миг син сааб, паркиран в безистена пред някакъв античен гараж на ъгъла срещу болницата. Шофьорът се беше навел над волана и очевидно гледаше право към тях. Всичко стана само за част от секундата, те отминаха и продължиха към града.

Зад тях Ави Щайнер запали двигателя на сааба.

— Добре, значи отново са се раздвижили — измърмори в уоки-токито си. — Канфей Нешарим, на изток. Тръгвам след тях.

Даде на първа, включи се в движението и си проправи път между колите, докато се озова точно зад тях.

Луксор

В кабинета си Халифа дъвчеше парче ряпа от пакета туршия, който си беше купил по пътя от вилата на Хот. Въздъхна с неохота и набра мобилния номер на Бен Рои. Израелецът вдигна след четвъртото иззвъняване и както обикновено не се затрудни да любезничи.

— Е?

— Е?

— Нищо.

— Мамка му!

— А ти?

— На теб как ти звуча, да го еба?

Халифа поклати глава и се зачуди способен ли е този мъж да състави изречение, в което да няма псувня. През целия си живот…

— Ходихте ли отново при близнака? — Опита се да говори възпитано и да не се замисля колко извънредно неприятен му е израелецът.

— Тъкмо приключихме с него.

— И?

— Шибана история. Той е зомби. Само седи, мачка си книгата и издава шантави звуци.

Отзад се дочу женски глас — сигурно на Лейла ал Мадани, — който попита Бен Рои какво си говорят, а израелецът отвърна с агресивното: „Хайде изчакай, ако обичаш!“

— И в къщата на Хот нямаше съвсем нищо, така ли? — гръмна отново по линията гласът на Бен Рои. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Преобърнахме всеки квадратен сантиметър.

— А градината?

— И нея.

— Ами…

— И колата. И хотела му. А александрийската полиция преобърна бившата му къща. Тук няма нищо, Бен Рои. В Египет няма нищо.

— Е, значи си пропуснал нещо.

— Не съм пропуснал. — Халифа стисна юмруци. — Тук няма нищо, казвам ти.

— Ами продължавай да търсиш.

— Ти май не ме слушаш. Тук няма нищо. Какво искаш от мен? Да прекопая целия Луксор ли?

— Ако трябва, ще го прекопаеш, да! Трябва да я намерим. Аз трябва да…

Израелецът млъкна внезапно, сякаш преглътна забележка, която възнамеряваше да направи. Настъпи кратко мълчание, след което заговори отново, този път малко по-спокойно, макар и с усилие.

— Знаеш какъв е залогът. Просто продължавай да търсиш.

Египтянинът безпомощно махна с ръка. Все едно говореше на стената. Измърмори със стиснати устни едно: „Добре, добре, ще видя какво мога да направя“ и се наведе напред, готов да затвори телефона.

— Между другото, каква беше книгата? — попита.

— Моля?

— Каза, че братът на Шлегел имал някаква книга.

Отново кратко мълчание. Въпросът явно притисна израелеца до стената. Последва приглушена размяна на реплики с Лейла. Следващото, което Халифа чу, толкова силно, че му се наложи да отдръпне слушалката от ухото си, беше свистене на гуми по асфалт, като от внезапно сменяща посоката си кола, придружено от гневен хор от клаксони.

— Бен Рои?

— Ще ти звънна! — изкрещя израелецът. А след това към Лейла: — Ти къде гледа ма…

Линията прекъсна.

Йерусалим

Младежът внимателно се промъкваше из строителния район, хванал тежък сак в дясната си ръка. От време на време спираше да провери дали някой не го следи, ненужна предпазливост, защото районът беше обезлюден поне от пет месеца насам, а и без това беше далеч от последните постройки на града, доста далеч от каквито и да било жилищни квартали. Подмина купчина циментови блокове, заобиколи лабиринт от рушащи се изкопи за основи, от които като пречупени от буря дръвчета стърчаха ръждясали прътове арматурно желязо, и накрая стигна до голям метален товарен контейнер точно в средата на строителната площадка. Вратата му беше заключена с тежък катинар. След като се огледа за пореден път, извади от сака яки клещи, сряза катинара, отвори вратата и влезе вътре. Вътре беше горещо и прашно, миришеше на кал и катран. В дъното имаше купчина мушама — единственото съдържание на контейнера, — той отиде до нея, внимателно скри сака отдолу, приглади мушамата, за да й върне първоначалната форма, излезе и заключи вратата с нов катинар. Огледа се за последно, извади от джоба си един-единствен ключ, клекна и го зарови в пясъка пред предния ляв ъгъл на контейнера. Изправи се и пое обратно през площадката. Ресните на талит катана му се вееха изпод ризата като мустачки на лоза, подхванати от бурен вятър.

Йерусалим

— Защо, да го еба, не сте ни казали досега?

— Защото не сте ме питали? — процеди доктор Гилда Нисим, крачейки пред тях по коридора към стаята на Исак Шлегел. — Може да съм психиатър, но това не означава, че мога да чета на хората мислите! И, ако обичате, си сдържайте езика!

Бен Рои отвори уста, очевидно, за да й се разкрещи. Някак успя да се овладее и само изръмжа ядосано. Лейла ускори крачка и настигна лекарката.

— И казвате, че сестра му му я дала точно преди да замине за Египет?

Нисим кимна рязко, очевидно също едва сдържаща гнева си.

— Госпожа Шлегел се отби тук на път за летището. Постоя с него петнайсет минути, даде му книгата и тръгна. Тогава я видяхме за последно. Оттогава не я е изпускал от ръце.

— Да еба мама му! — изръмжа тихо Бен Рои и изгледа кръвнишки тила на лекарката.

Стигнаха до стаята на Шлегел, но вместо да спрат пред нея, доктор Нисим ги поведе надолу по коридора и навън през поредица от стъклени врати в дъното на крилото, като им обясни, че по това време на деня пациентът й обичал да седи отвън на слънце. Изкачиха стъпалата на малък алпинеум, засаден с цъфтящ здравец и виолетови лавандулови храсти, а след това още нагоре по тясната белокаменна пътека към самия край на двора на болничния комплекс, където имаше полянка, обградена от борове, много тиха, много спокойна, въздухът беше наситен с благоуханието на иглолистните дървета и отвсякъде се виждаше потъналото в синкава мъгла море на горите по Юдейските възвишения. Нисим кимна към самотната фигура на каменната пейка в далечния край на поляната, изгледа Бен Рои заплашително над очилата си и се оттегли. Бен Рои и Лейла се приближиха до пейката. Детективът застана зад нея, а Лейла седна до стария човек. Както и предишните пъти ръцете му здраво стискаха книгата в скута му. Тя положи нежно ръка върху неговата.

— Здравей, Исак, пак съм аз. — Мълчание. — Може ли да ти видим книгата? Тази, дето Хана ти я е дала. Може ли да я погледнем? Става ли?

Притесняваше се, че сигурно няма да иска да им я покаже, че ще изпадне в паника от молбата й. Нищо такова. Старецът въздъхна леко, сякаш от облекчение, че най-накрая го бяха попитали. Бавно вдигна ръце и я остави да вземе книга от скута му. Бен Рои се наведе и проточи врат, за да види заглавието.

Книжлето беше тънко, с меки корици, много измачкано, със зелена обложка, на която беше нарисуван черен силует на бор. Отдолу, на английски, заглавието гласеше „Летни екскурзии в националния парк Берхтесгаден“. Лейла вдигна въпросителен поглед, към Бен Рои и прелисти книгата до съдържанието.

Бяха изброени десет маршрута и всеки си имаше име — „Пътеката Кьонигзее“, „Пътеката Вацман“, „Пътеката Вайс-Тане“, както и цветен код, явно съответстващ на цветните маркери по пътеките. Последният маршрут, „Пътеката Хохер Гол“ беше обозначен в жълто.

— Гледайте жълтото — прошепна Лейла и сърцето й заби лудо.

Бен Рои не каза нищо, само дойде и седна до нея. Тя започна трескаво да разлиства книгата, търсейки съответния раздел.

— „Пътеката Хохер Гол“ — обяви след малко и разтвори книгата на коленете си.

Също като останалите девет глави и тази започваше с елементарна черно-бяла скица, този път на планина с равно подножие и скалист продълговат хребет, издигащ се надясно, за да свърши при отвесна скала, върху която беше кацнало нещо, подобно на къщурка. Следваха някои основни факти за маршрута — дължина 19 км; време 5–6 часа; трудност — 3-та степен (от общо 5), — карта с мащаб, на която маршрутът беше отбелязан с криволичеща пунктирана линия, а след това и шест страници текст, описващи разходката в подробности, имаше карета с допълнителна информация за местната флора и фауна, историческите забележителности и така нататък. В последната третина на текста един абзац беше подчертан с червена химикалка:

Лейла и Бен Рои се спогледаха объркано, без да имат представа какво общо има това с Дитер Хот или с Менората. Лейла обърна страницата. Споменатото каре също беше подчертано с червено. Беше озаглавено: „Скелетите от Хохер Гол“. Отново се спогледаха и зачетоха.

Помълчаха докато осмислят тази информация, след което в един глас казаха:

— Концлагеристите от Дахау.

Бяха развълнувани, въодушевени. Лейла подаде книгата на Бен Рои, бръкна в чантата си, извади бележника си и трескаво запрелиства страниците му.

— Жан-Мишел Дюпон — измърмори. — Той спомена нещо за нацистите, как… — Намери търсената страница, прокара пръст по нея и зачете: — В края на войната нацистите или изнасят зад граница плячкосаните съкровища, или ги скриват в тайни убежища в самата Германия, обикновено в изоставени мини.

Погледна Бен Рои. За миг погледите им срещнаха, след което и двамата неистово се захванаха за работа. Лейла разтвори книгата и започна да записва подробностите за мината и местоположението й, почеркът й беше толкова нечетлив от вълнение, че в крайна сметка се принуди да откъсне страницата и да започне наново. Бен Рои се беше изправил и говореше бързо по мобилния си телефон, гласът му се усилваше и затихваше, докато крачеше нагоре и надолу по хълма, а лявата му ръка описваше полукръгове, сякаш искаше да ускори нещата.

След пет минути всичко беше уредено: два билета за полета от 11:15 от „Бен Гурион“ до Виена, след това свръзка до Залцбург — най-близкото летище до Берхтесгаден, където щеше да ги чака кола под наем. Ако някакво непредвидено забавяне не им попречеше, до късния следобед щяха да са в Германия.

— Дай да се размърдаме — каза Бен Рои и закрачи бързо надолу. — Ако изпуснем този полет, следващият е чак утре.

— Ами Халифа?

— Да го духа. Вече знаем къде е. Той не ни трябва.

Детективът изчезна по пътеката. Лейла се обърна към Шлегел, който през цялото време беше седял безмълвен и неподвижен, вперил поглед в гористите хълмове. Взе ръцете му в своите и положи книгата в тях.

— Благодаря ти, Исак — прошепна. — Няма да изоставим Хана. Обещавам ти.

Поколеба се, но след секунда се наведе и целуна стареца по бузата. Той й кимна едва доловимо и сякаш измърмори нещо, но прекалено тихо, за да го чуе Лейла — може би „сестра ми“, но не беше сигурна. Стисна ръката му, изправи се и последва Бен Рои. Двамата се затичаха към изхода на болничния комплекс и излязоха на улицата. Лейла все още стискаше смачканата на топка страница, която беше откъснала от бележника си, и когато стигнаха до колата, я хвърли в едно улично кошче за отпадъци, преди да се качи на дясната седалка.

На поста си отсреща Ави Щайнер ги проследи как тръгват и се включват в уличното движение. След това измърмори нещо в уоки-токито си, запали двигателя на сааба, излезе от безистена на гаража, сви зад ъгъла, спря до кошчето за боклук и излезе от колата.

Йерусалим

Хар Цион чакаше до телефона, когато той иззвъня. Гледаше през прозореца на апартамента си и втриваше балсам в голите си ръце и тяло. Наведе се, да го вдигне и леко се намръщи от болката — даже и с крема през последните месеци кожата му се опъваше все повече. Отговори с едно бързо „Кен“ и мълчаливо продължи да слуша гласа от другата страна на линията. Болезненото му изражение, когато се беше навел да вдигне телефона постепенно премина в съсредоточено, а след това в широко усмихнато.

— Подготви „Чесна“ — каза накрая. — И поговори, с когото трябва на летището, ще се наложи да им лепнем предавател, просто за да сме сигурни. Чакай ме долу след двайсет минути. О, да, Ави, идвам. Със сигурност идвам.

Остави телефона, сипа още балсам в шепата си и го размаза бавно по корема си, загледан в стария град долу, в куполите и кулите му и малко по-далеч, в едва видимия шарен правоъгълник на Западната стена. За миг, за много кратък миг си позволи да помечтае: армия, велика армия, цялата от Божи чеда, Израел обединен като юмрук, маршируващ покрай Стената, с Менората най-отпред, превзема хълма на Храма и разрушава арабските светилища. След това затегна капачката на тубата с балсам, отиде в спалнята и започна да се подготвя.

Луксор

— Е, помолете го, ако обичате, да ми се обади. На Халифа. Халифа! Ха-ли-фа. Да, разбира се, че знае… Моля? Да, спешно е! Много спешно. Моля? Добре, добре, благодаря, благодаря!

Халифа затръшна телефона. Постоя още малко на бюрото, разтри слепоочията си; след което се изправи, изхвърча от кабинета и влетя в друга стая малко по-надолу по коридора, където грабна от библиотеката на стената един атлас. Отнесе го на бюрото, прелисти бързо азбучника, отвори на страницата, която му трябваше, и започна да проследява с пръст ширината и дължината, докато намери място то, което търсеше: Залцбург. Запали цигара и се втренчи в страницата.

Беше говорил с Бен Рои само преди час. Бяха се разбрали, че ще чака израелецът да му се обади по телефона; след това, като не се обади и тъй като нямаше търпение да разбере какво са научили, ако изобщо са научили нещо от брата на Шлегел, звънна на мобилния му телефон. Заето. Беше изчакал още пет минути, след което се беше обадил отново. Пак заето. Звънна трети път, след още десет минути, но този път телефонът му беше изключен. Незнайно защо стомахът му се стегна в неясно предчувствие за неприятности, което с всяка изминала минута ставаше все по-силно, а телефонът все така продължаваше да стои изключен, докато накрая, убеден, че се е случило нещо лошо, не се свърза с полицейски участък „Давид“.

Както и при първото му общуване с израелската полицейска бюрокрация, премина стени от безхаберие и умишлени пречки, преди най-накрая да се добере до някаква секретарка, която на лош английски го осведоми, че детектив Бен Рои и негов колега понастоящем пътували към Австрия. За Залцбург. Защо и кога щели да се върнат, нямала представа, нито пък имала правото да разкрива подобна информация, дори да разполагала с нея. Искаше му се да я притисне, да настои да говори с някой началник, но щеше да му се наложи да обяснява защо толкова спешно иска да се свърже с детектива; а при положение че цялата тази проклета история с Менората трябваше да остане в тайна, не му оставаше никакъв избор, освен да отстъпи и да я помоли да предаде на Бен Рои да се свърже с него веднага щом осъществи контакт.

— Какво прави тоя, по дяволите? — измърмори на себе си, втренчен в отворения атлас. — Какво, по дяволите…

Вратата на кабинета се отвори и Мохамед Сария надникна вътре.

— Мохамед, не сега.

— Получих…

— Казах, не сега! Зает съм!

Каза го с по-остър тон, отколкото възнамеряваше, но вестта за отпътуването на Бен Рои го беше вбесила и не беше в настроение за шеги. Сария леко се обиди, но не каза нищо, само сви рамене, вдигна извинително ръце и затвори вратата. Халифа се поколеба дали да не го догони — никога не се беше държал грубо с помощника си, никога, — но беше прекалено ядосан и затова си допуши цигарата, изхвърли фаса през прозореца и зарови глава в дланите си.

Бяха открили нещо, това поне беше сигурно. Нещо важно. Нещо, което налагаше да се отиде чак до Австрия. За момент си помисли дали просто не се пали прекалено, дали няма някакво напълно невинно обяснение за мълчанието на Бен Рои, като например, че просто е забравил да се обади, развълнуван от откриването на нова следа, или пък, че мобилният му телефон е бил извън обхват и толкова е бързал за самолета, че не е имал време да спре и да звънне по обществен телефон.

Ама не. Колкото повече си мислеше и прехвърляше в главата си случилото се през последните дни, разговорите с Бен Рои, толкова повече се убеждаваше, че това не е никаква безобидна небрежност от страна на израелеца, а съвсем целенасочен ход в най-критичния момент, за да отстрани от картината него, Халифа. Защо? Лична неприязън? Защото Бен Рои не го харесваше? И искаше да си припише цялата заслуга за откриването на Менората? Или пък ставаше въпрос за някаква много по-голяма и коварна игра, някакъв по-мащабен заговор? Нямаше представа. Знаеше само, че израелецът не заслужава абсолютно никакво доверие.

Запали поредната цигара, забарабани с пръсти по бюрото, след това взе решение, вдигна телефона и набра личния мобилен номер, който Гулами онази вечер му беше дал за спешни случаи. Телефонът иззвъня пет път и се включи гласовата поща. Затвори и опита отново. Същото. Обади се в кабинета на Гулами. Министърът бил на среща с президента Мубарак, нямало да се освободи до края на деня и не трябвало да бъде безпокоен при никакви обстоятелства. Мамка му.

Стана, отиде до прозореца, нетърпеливо прокара кокалчетата си по черчевето, върна се на бюрото си, обади се на един познат в „Ал Ахрам“ и го попита как да се свърже със Саеб Марсуди. Познатият му го препрати към свой познат в Рамала, той от своя страна го насочи към друг познат в Йерусалим, който му даде обратно връзката в Рамала, оттам получи номера на някакъв офис в Газа, откъдето му казаха, че нямат представа къде е Марсуди. Мамка му, мамка му!

Звъня още на няколко места, не стигна доникъде и излезе в коридора да си плисне малко вода на лицето, за да се освежи. Докато подминаваше последната стая преди тоалетната, видя вътре през открехнатата врата Мохамед Сария, седнал и обядващ сам на бюрото си. Стана му съвестно заради поведението му преди малко и затова забави крачка и надникна през вратата.

— Мохамед?

Сария вдигна глава.

— Извинявай. Извинявай, че така ти се разкрещях. Напоследък ми е малко…

В отговор помощникът му безгрижно размаха стрък зелен лук.

— Извинен си.

— Не беше нещо важно, нали?

Сария захапа лука.

— За онази врата, дето ме беше попитал.

Халифа неразбиращо поклати глава.

— Не помниш ли, снимката, дето ми я даде, диапозитива? Онзи от вилата на Янсен?

След всичко, което му се беше струпало на главата, Халифа напълно беше забравил за него.

— Мохамед, виж, хайде да ми разкажеш друг път. Точно сега гробниците не са ми най-важната задача.

— Добре. Само че аз точно затова си помислих, че може да ти е интересно.

Халифа отново поклати глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами това не е гробница.

— Не е ли? А какво е тогава?

— Мина. В Германия. Солна мина, ако трябва да съм точен.

Халифа за момент остана на вратата, но след това против волята си влезе в стаята.

— Я разкажи.

Помощникът му натъпка остатъка от лука в устата си, наведе се, извади изпод бюрото си голяма картонена папка, взе от нея лист с формат А4, изписан целия с бележки, след него три големи снимки, а накрая и диапозитива, който му беше дал Халифа.

— Първо направих стандартни позитиви шестнайсет на десет — започна той и посочи диапозитива, — но както сам виждаш, на тях не си личи нищо. Чак когато накарах момчетата от фотолабораторията да направят свястно увеличение, открих нещо интересно.

Той поднесе първата от големите снимки. Беше същият проход, който Халифа помнеше: тъмен, заплашителен, издълбан в основата на висока отвесна сива скача. Но сега, точно над стряхата на входа забеляза грубовати букви, издълбани право в камъка, толкова бледи, че на диапозитива изобщо не си личаха. Наведе се и примижа, за да ги разчете.

— „Gluck Auf“ — прочете, затруднявайки се с произношението.

— Означава „късмет“ — обясни Сария. — На немски. Говорих с посолството им.

— И те идентифицираха гробницата само по това?

— Мината — поправи го Халифа. — Не, не я идентифицираха. Това очевидно е някакво обичайно миньорско пожелание. Из цяла Германия.

— Е, и?

— И ей така, за да съм сигурен, накарах момчетата от лабораторията да се съсредоточат върху цялата горна част на прохода и пак да увеличат картината, ама наистина да я увеличат, и… — Той вдигна следващата снимка. — Да забелязваш нещо?

Халифа огледа фотографията. Изглеждаше съвсем същата като първата, с изключение на нещо като дребна бяла издутина в горния десен ъгъл, точно под F-то в „GLUCK AUF“.

— Какво е това?

— Браво — ухили се Сария. — Ще стане детектив от теб.

Подаде му третата и последна фотография, много зърнеста, на съвсем малък отрязък от стряхата, с думата „AUF“ и точно под нея, размазано, но четливо, изписано с бяла боя на скалата, на площ не по-голяма от монета, обозначение SW16.

— Отначало реших, че някой просто е драскал по камъка. Но все пак го изпратих на посолството, ей така, ако случайно означава нещо. Те се свързали с някакви минни специалисти в Германия и тази сутрин ми се обадиха. Оказва се, че всъщност…

— Е част от система за номерация.

— Точно така. Използвана в някакъв град на име — той направи справка с изписания с бележки лист — Берхтесгаден. За идентификация на стари солни мини. Точно тази солна мина се нарича — той погледна отново листа — „Берг-Улмеверк“. Изоставена е от края на деветнайсети век. Даже ми пратиха по факса карта и някакви глупости за историята й. Страшно са организирани тези германци.

Разрови отново картонената папка, извади листата от факса и ги подаде на Халифа, който седна на ръба на бюрото му. Имаше няколко страници на немски — безполезни, тъй като не знаеше езика, — карта и снимка на планина. Не беше сигурен, но равното й скалисто подножие смътно напомняше маслената картина в хола на Хот. Гърдите му се стегнаха и усети прилив на адреналин.

— Този град, Бердер-не-знам-какво-си. Къде точно се намира?

— Берхтесгаден — поправи го заместникът му. — В Южна Германия. Близо до границата с Австрия.

След съвсем кратка пауза Халифа скочи и се затича към кабинета си. Атласът продължаваше да стои отворен на бюрото му. Той го грабна и очите му трескаво зашариха по страницата. Отне му точно пет секунди да намери каквото търсеше. Берхтесгаден. На по-малко от двайсет километра от Залцбург, където беше и най-близкото летище. Грабна телефона и набра пет цифри.

— Сър? Халифа е. Налага се да ви поискам разходи за пътни.

Писклив сърдит звук.

— Боя се, че малко повече, сър. — Прехапа устни. — До Австрия.

Звукът от другата страна се усили многократно.

Летище „Бен Гурион“

Докато си вземат паспортите, изминат шейсетте километра до летището и си проправят път до терминала за заминаващи, пътниците от техният полет до Виена вече се качваха на борда. Бен Рои си показа полицейската карта, за да минат бързо през първоначалните проверки за безопасност — първият и последен път, когато Лейла не бе подложена на обстоен и безкраен разпит, — и отидоха право пред гишето за чекиране. Минаването през втората проверка, на входа на чакалнята, се оказа по-трудно, защото един от полицаите на смяна настоя да отведе Лейла и да я претърси щателно, въпреки настояването на Бен Рои, че тя е под негова опека и не представлява заплаха. Когато най-после я пуснаха, по високоговорителите звучеше последното повикване за полета им.

— Гхабее! — нетърпеливо изсъска Лейла, докато й подаваха изцяло изсипания, преровен и натъпкан как да е сак. — Идиот!

Преметна го през рамо и пое след Бен Рои, който вече крачеше към портала. В този момент зърна скрит зад една колона, точно зад гишетата за паспортен контрол висок мускулест мъж, който гледаше право към нея. Погледите им се срещнаха за секунда, след което мъжът отстъпи назад и изчезна.

След като излезе отвън, Ави Щайнер отиде на паркинга и се настани на задната седалка на едно волво.

— Качиха се.

Хар Цион кимна, наведе се и тупна шофьора по рамото. Колата потегли от паркинга и се насочи към един охраняван портал в края на терминала, мина покрай няколко карго стоянки и спря пред хангар, пред чиито отворени врати беше изкарана черна „Чесна Ситейшън“. Четирима други мъже — високи, мускулести, с безизразни лица — вече ги чакаха до стълбичката. Всичките носеха на главите си черни ярмулки и държаха в ръце сакове. Хар Цион и Щайнер излязоха от колата и след безмълвно потвърждение, че всички са налице, шестимата изчезнаха във вътрешността на самолета, вратата му се затвори зад тях и двигателите заработиха.

Египет

Халифа вече беше изпуснал единствения за деня директен полет от Египет до Австрия, затова се наложи да вземе някакъв обиколен маршрут с прекачване до Залцбург през някоя друга европейска столица. След почти цял час телефонни разговори най-доброто, което намери, беше някакво мъчително пътуване през Рим и Инсбрук, което щеше да го откара на местоназначението му след полунощ. Дотогава Бен Рои със сигурност щеше да е стигнал до мината, да е направил каквото щеше да прави там, и да си е тръгнал. Вече почваше да си мисли, че просто си губи времето и че няма начин да догони израелеца, когато с последното обаждане най-после попадна на нужния му полет: туристически чартър от Луксор директно до Мюнхен, излитащ в 13:15. Мюнхен беше само на 130 километра от Берхтесгаден и въпреки че не беше идеалното решение, беше най-доброто при тези обстоятелства.

Едва успя да звънне на Зейнаб и да й каже, че отива на кратка командировка — „Нищо особено, утре по това време ще съм се прибрал“, — след което изхвърча към летището. Толкова бързо стана всичко, че едва на борда на самолета, докато той рулираше за излитане, му хрумна, че за пръв път през целия си живот ще излезе от родния си Египет.

Залцбург

Кацнаха във Виена в 15:30, а в Залцбург един час по-късно. Взеха колата под наем и поеха с пълна скорост по магистралата. Бен Рои шофираше, а Лейла четеше картата. Баварските Алпи надвисваха над главите им като порутени назъбени парапети на крепостни бойници, стръмни гористи склонове изскачаха непрекъснато и от двете страни. В подножието им нямаше сняг, но нагоре, там, където брезите, ясените, брястовете и хвойната отстъпваха на гъсталаците от смърчове и ели, всичко беше бяло, и макар да не казаха нищо, и двамата гледаха нагоре с все по-нарастващо безпокойство, че след като са дошли чак тук, крайната им цел може да се окаже недостъпна. Но на този етап не можеха да направят нищо и затова пътуваха в мълчание. След десетина километра слязоха от магистралата и поеха по някакво пълно със завои първокласно шосе директно за Берхтесгаден. От дясната им страна се виеше пенлива река, а мокрият асфалт се изнизваше като размотана магнитна лента.

Лейла забеляза, че Бен Рои непрекъснато поглежда в огледалото за обратно виждане, въпреки че по шосето нямаше нито една друга кола.

Мюнхен

Въпреки че самолетът кацна двайсет минути по-рано от разписанието, Халифа изгуби цялото това време, че и повече, на гишето за паспортна проверка, където дори с египетската си полицейска карта с усилия убеди служителката — едра вкисната жена с късо подстригана коса и най-огромния бюст, който беше виждал, — че не е нелегален имигрант, опитващ се да се промъкне в страната, за да цица от системата й за социално осигуряване (фактът, че билетът му нямаше фиксирана дата за връщане и че не говореше немски, само засилваше подозренията й). Когато най-после успя да я убеди, да си купи карта, да вземе наетия „Фолксваген Поло“, да се измъкне от летищния комплекс и да излезе на магистралата на изток, вече се свечеряваше и последните издихания на дневната светлина бавно се разтваряха в плътната, неопределена мъгла на здрача.

При други обстоятелства щеше да приеме нещата по-ведро, щеше да отдели време да огледа мястото, на което се е озовал. Пищните пасища; вълнистите, обрасли с гори хълмове; красивите села с църквите им с камбанарии като глави лук, спретнатите къщи с червени покриви — всичко това му беше толкова непознато, толкова съвършено различно от препечените от слънцето пустинни гледки на собствения му свят. Но тъй като преднината на Бен Рои вече беше много голяма, нямаше никакво време за подобни удоволствия, нито пък настроение да им се отдава. Вместо това, без изобщо да погледне пейзажа, премина в най-бързата най-лява лента на магистралата, натисна газта до дупка и се понесе през все по-плътния мрак, без да го интересуват мигащите над главата му знаци, обявяващи, че максималната разрешена скорост на магистралата е 130 километра в час.

Само веднъж през следващите няколко часа на магистралата си позволи да отклони желязното си внимание. Спря на някаква бензиностанция да зареди догоре и да си купи цигари, и тъкмо щеше да се качи обратно в колата, когато на затревената площ зад колонките видя малко петно сняг, не по-голямо от детско одеяло, последен остатък от доскоро голяма и дебела снежна покривка. През живота си не беше виждал сняг, нито го беше докосвал. Въпреки че чуваше как секундите тиктакат в главата му, не устоя, отиде до поляната, положи ръка върху грапавата ледена кора и я задържа така за миг, сякаш галеше някакво непознато животно, след което побърза да се качи в колата и отново да поеме с пълна скорост.

„Чакай само да кажа на Зейнаб — мислеше си с все още изтръпнала от студа ръка. — Изобщо няма да ми повярва. Сняг! Аллах-у-акбар!“

Берхтесгаден

Спряха на някакъв крайпътен магазин на около пет километра преди Берхтесгаден, за да купят фенери и топли дрехи, след което слязоха вляво от магистралата и поеха нагоре по хълмовете. Макар вече да се стъмваше, небето отгоре беше ясно, надупчено тук и там от първите звезди и с пълна луна с цвят на лед, която обливаше всичко наоколо в равно сребристо сияние, сякаш целият пейзаж беше излят от калай. От време на време групички от светлини бележеха изолирани села и ферми, а зад гърба им уличното осветление очертаваше в мрака основната магистрала Берхтесгаден-Залцбург. По пътя си не срещнаха никакви други коли и след като излязоха от село Оберау с алпийските му къщи с червени и зелени покриви, светът потъна в тъмнина, тишина и празнота, лишен от всякакви следи от човешко присъствие, с изключение на самия път и на поставените на всеки километър знаци, обявяващи, че пътуват по нещо, наречено Росфелд-Хохен-Рингщрасе.

— Сигурна ли си, че това е пътят? — попита Бен Рои и включи лампата в купето.

Лейла кимна и посочи на картата.

— Прави завой под Хохер Гол и отново тръгва надолу към Берхтесгаден. Според книгата на Шлегел началото на пътеката към мината е точно в най-високата точка. Трябва да се оглеждаме за някаква порутена сграда.

Израелецът изръмжа, хвърли пореден поглед в огледалото за обратно виждане, натисна спирачките, взе острия завой и отново ускори. Песъчинки изхвърчаха изпод колелата и се удряха в шасито, фаровете пробиваха дълбоки дупки в обгръщащата ги тъма.

Вече навсякъде имаше сняг, всичко беше покрито от девствена, блестяща бяла покривка: сняг по земята, сняг по дърветата, сняг, натрупан в еднометрови, подобни на захарен памук преспи от двете страни на пътя. Но самият път беше почистен и безпрепятствено продължаваше напред, пълен с остри завои, все по-нагоре и по-нагоре, острият скалист Хохер Гол надвисваше все по-заплашително отпред, докато накрая в продължение на километър пътят навлезе в борова гора и спря да се изкачва, за да започне след това отново да слиза надолу. В този момент, в най-външната точка на широк и плавен завой, фаровете на колата осветиха малка, почти затрупана от навятия сняг полуразрушена сграда на някаква поляна вляво от пътя. Намалиха скоростта, приближиха се до нея и Лейла посочи дървената табелка встрани от пътя с жълта стрелка, сочеща нагоре към гората.

— Пътеката Хохер Гол.

Спряха и излязоха. Огледаха се, тишината беше съвършена, дъхът им се кълбеше на облаци. Без повече да се бавят обуха ботушите, навлякоха зимните дрехи и ръкавици, запалиха фенерите и поеха през гората по онова, което в по-топло време трябваше да е нещо като пътека за туристически маршрут, но сега представляваше просто белееща се ивица от девствен сняг, криволичеща нагоре през гъсто разположените стволове на боровете.

Първите неколкостотин метра не бяха много трудни, пътеката се изкачваше бавно, краката им затъваха в снега само до глезените. Но наклонът постепенно се увеличи, снегът стана по-дълбок, първо до прасците им, след това до коленете, а на места и до бедрата, напредваха все по-бавно, трудно и изтощително. Студът хапеше, гъстата гора ги дезориентираше и все по-често се налагаше да спират, за да проверяват дали все още са на пътеката, която и за миг не се изправи, а криволичеше рязко наляво и надясно, сякаш умишлено се опитваше да ги заблуди. Ако не бяха жълтите стрелки, приковани през равни интервали по стволовете на дърветата, и ако не си даваха сметка, че нямат никакъв избор, освен да продължават нагоре, отдавна щяха да са изгубили всякакво усещане накъде са тръгнали.

В книгата на Исак Шлегел пишеше, че изкачването до мината продължава трийсет минути. Но при тези условия измина почти час и половина, преди да усетят, че земята под краката им най-после се изравнява, и преди, сякаш излизайки от тунел, да се озоват, покрити до кръста в сняг, на широко открито пространство в подножието на отвесна черна скала.

— Слава богу — изстена Лейла и задиша тежко.

Зад нея Бен Рои извади манерката от джоба си и между пристъпите на кашлица отпи поредица от големи глътки.

Дадоха си половин минута почивка, след което, все още задъхани, направиха няколко крачки напред, вдигнаха фенерите и зашариха с лъчите по скалата, докато откриха входа на мината — тъмен правоъгълник, препречен с наковани дъски, за да не влиза никой вътре. Спогледаха се, и двамата не успяха да различат израженията си иззад излизащите от устите им облаци, след което поеха към скалата, криволичейки между камъни и купчини сгурия, докато стигнаха до мината.

Три неособено силни ритника и малко дърпане бяха достатъчни, за да премахнат паянтовата дървена блокада на входа и да открият влажен зловещ коридор към вътрешността на планината, укрепен през равни интервали с дървени подпори, тесен, изпълнен с толкова плътен мрак, та Лейла имаше чувството, че може да сграбчи шепа от него и да я стисне в дланта си. За миг й се стори, че се връща в кошмара, който сънуваше всяка нощ — подземната килия, дебнещото животно, същата злокобна всеобхватна тъма, — преди звукът от стъпките на поелия из галерията Бен Рои да я върне към настоящето. Тръгна след него, стените сякаш искаха да я смачкат, сърцето й биеше лудо. Изминаха десетина метра, преди израелецът внезапно да спре и масивната му фигура да препречи целия коридор.

— Мамка му!

— Какво?

— Мамка му!

Пристъпи до него и присъедини лъча на фенера си към неговия. Комбинираният сноп светлина проби мрака отпред. Четирийсет метра по-напред галерията изведнъж свършваше, препречена от стена от масивни срутени скали на мястото, където таванът беше пропаднал.

— Мамка му! — повтори Бен Рои.

Берхтесгаден

Халифа стигна до Берхтесгаден от север, по пътя от Бад Райхенхал. В купето на колата вече не се дишаше от цигарен дим, пепелникът преливаше от фасове. Спря пред гарата в града, за да се консултира с картата си, и пое отново, хвърляйки бърз озадачен поглед към крачещите от отсрещната страна на улицата неколцина мъже по кожени шорти — Господи, в това време! — след което сви по моста над река Берхтесгаден Ахе и излезе от града нагоре към планината.

Според картата, която германците бяха пратили по факса на Сария, до мината „Берг-Улмеверк“ се стигаше по някаква пътека от туристически маршрут нагоре от Росфелд-Хохен-Рингщрасе, пътя, по който караше в момента. Но къде точно почваше тази пътека, беше ли изобщо отбелязана по някакъв начин, не ставаше ясно нито от изпратената по факса карта, нито от тази, която си беше купил на летището, и колкото по-нависоко се качваше и колкото по-дълбок ставаше снегът и по-гъсти боровите гори, толкова повече го обземаше тревога, че ако не се натъкне на голяма табела с надпис „ЗА МИНАТА — ОТТУК“, изобщо няма да намери проклетото място.

Всъщност, тъкмо започваше да се чуди дали да не се върне до най-близкото село и да потърси подробна информация, когато излезе от поредния завой в най-високата точка от пътя и фаровете му осветиха някаква порутена каменна постройка насред поляна вляво от шосето. Пред нея беше паркирана кола и следи от стъпки в снега водеха нагоре през гората. Бен Рои. Нямаше кой друг да е. Спря, изгаси двигателя и излезе навън.

Ако долу в ниското му се беше сторило студено, то онзи студ не беше нищо в сравнение със смразяващата ледена атмосфера, която го обгръщаше сега. Суровият планински въздух сякаш разкъсваше дрехите му и го караше да се чувства гол насред огромен хладилник. За миг студът буквално му изкара въздуха, все едно някой го беше ударил в корема, и дори когато се възстанови достатъчно, за да пъхне в устата си цигара и да я запали, зъбите му продължаваха да тракат толкова силно, че му беше трудно дори да дърпа тютюневия дим.

Заподскача на място, за да се постопли, след което отвори вратата на фолксвагена и напъха в джобовете на сакото си всичките книжа, които намери вътре — карти, документи за наема на колата, даже сервизната й книжка, — затръшна вратата, заключи я и пое през гората. Обувките му скърцаха в снега, боровете надвисваха над главата му като стени на огромна пещера.

Успяха да махнат няколко от по-малките камъни от върха на купчината под срутения таван с отчаяната надежда, че срутването може да е частично и че някак ще успеят да преминат в галерията отзад. Никакъв шанс. Зад по-малките камъни имаше по-големи, много по-големи, цели скални плочи. И на десет души с подходяща техника щеше да им е трудно да ги поместят. А те бяха само двама и не разполагаха с нищо друго, освен с голите си ръце. Беше загубена работа. Трудиха се още половин час, подпрели фенерите си на някаква стара тенекиена кофа на пода, след което се отказаха.

— Губим си времето — задъхано каза Лейла, цялата изпотена въпреки студа. — Няма как да минем оттатък. Няма.

Бен Рои не каза нищо, само се облегна на стената и задиша тежко. След това измърмори: „Мамка му!“, взе единия фенер и пое обратно към сивкавия правоъгълник на изхода от мината. Лейла постоя още малко, после взе втория фенер. В този момент лъчът му мина по пода и освети нещо като едва различим улей в камъка под краката й, не по-широк от няколко сантиметра и почти невидим под камънаците и пръстта, с които беше покрит подът. Насочи лъча надолу, намръщи се, след което клекна, хвана фенера с една ръка, а с другата започна да разчиства земята. Улеят се открои ясно, появиха се още улеи. Заразчиства по-усилено. Линиите явно бяха на успоредни двойки, едната по коридора от входа до срутването, другата правеше завой от мястото, където беше клекнала, и свършваше право в стената между две дървени подпори.

— Я ела да видиш това — извика, все още ровейки прахоляка.

Бен Рои вече беше стигнал до изхода. Спря и се обърна.

— Тук е имало релси — каза тя. — На пода. Влизали са в мината. Но има едно разклонение встрани.

Израелецът се поколеба, но се върна в шахтата, стигна до мястото, където беше коленичила, и лъчът на фенера му се присъедини към нейния, за да освети успоредните канали, отклоняващи се от основната ос на тунела. Огледа ги, след което се отдръпна и освети мястото в стената, където улеите изчезваха. Лейла направи същото. При по-близък оглед, въпреки че беше зацапана и неравна, точно там скалата очевидно не беше толкова плътна, колкото в останалата част от галерията, а и беше малко по-различна на вид. Бен Рои се приближи, прокара ръка по повърхността и я удари с юмрук.

— Това е бетон! — изсъска. — Тук е имало отвор. Някой го е преградил, за да изглежда като останалата част от тунела.

— Мислиш, че?…

Той не отговори, само удари още веднъж, този път по-силно. Лейла не беше сигурна, но й се стори, че долови слаб звук, като от кухина. На пода наблизо имаше някаква стара кирка без дръжка. Тя я взе и удари стената. Същият кух звук, но по-силен. Спогледаха се, Бен Рои грабна кирката, подаде й фенера си и започна да удря с инструмента. Един удар, два, три и в стената се появи пукнатина. Бен Рои хвана кирката по-удобно, отдръпна се, за да има замах, и поднови атаката. Пукнатината се разшири, удължи, от нея тръгнаха други, по-малки, като спици на колело, кухият звук с всеки удар ставаше все по-отчетлив, докато накрая голямо парче бетон се откърти и падна на пода, за да открие стена от плочи сгурия отзад. На нея с бяла боя бяха изписани думите MEIN EHRE…

— Heisst Treue — шепнешком довърши Лейла фразата, чиято останала част все още беше скрита зад бетонната замазка. Погледна към Бен Рои. — Девизът на СС.

— Ах ти, Хот, подло копеле такова — измърмори Бен Рои. — Подло нацистко копеле.

Той удари плочите, за да провери колко са здрави, след което хвана кирката и започна да чегърта около една от тях. Парчета от цимента, с който бяха скрепени, се посипаха по пода. Падаше лесно, само с по едно забиване на кирката и след не повече от минута първата плоча се отдели от останалите. Бен Рои остави кирката и ритна стената. Блокът се размърда, но остана на мястото си. Ритна го отново с всичка сила и този път плочата отлетя назад и изчезна със силен грохот, като изхвърчала тапа от шампанско. В стената се очерта тъмна правоъгълна кухина. Бен Рои взе фенера от Лейла, наведе се напред и го пъхна в дупката.

— Ой вей!

— Какво има?

— Ой вей!

— Какво?

Бен Рои се отдръпна и й отстъпи мястото си. Тя вдигна своя фенер, долепи лице до кухината и надникна от другата страна. Дъхът й се кълбеше и разсейваше в лъча на фенера. Видя друг тунел, по тесен от основния, под прав ъгъл спрямо него. Покрай стените му, осветявани за кратко и отново потъващи в мрака от движещия се лъч на фенера се виждаха десетки и десетки сандъци и кутии, някои метални, други дървени, някои малки, други големи, повечето, поне доколкото виждаше, подпечатани със свастика и емблемата с двойната светкавица на СС.

— Всемогъщи Боже — прошепна.

Гледа още половин минута зашеметена, след което изведнъж й стана неловко, че е с гръб към Бен Рои, и отново се обърна. Израелецът беше застанал точно зад нея, сграбчил ръждясало желязно длето, което сигурно беше намерил, докато тя беше надничала през отвора. Напрегна се, защото за миг си помисли, че ще я нападне. Но той просто й подаде длетото, наведе се и вдигна кирката, която беше оставил на пода.

— Дай да я съборим — каза.

За по-малко от пет минути разшириха отвора дотолкова, че да успеят да се промъкнат. Бен Рои влезе пръв в тунела отвъд. Шумът от неравномерното им дишане изпълваше цялата шахта, все едно се намираха в гигантски каменен бял дроб.

Насочиха фенерите си напред в безуспешен опит да разберат докъде стига коридорът, след което отидоха до най-близкия сандък и клекнаха пред него. Беше квадратен, метален, с капак на панти и черна рисунка на череп с кръстосани кости.

— Чара! — изръмжа Бен Рои. — Гадост!

В сандъка, увити в намаслена хартия, като пити сирене лежаха трийсетина блока пластичен експлозив. Погледаха ги известно време изнервено, след което преминаха към следващата кутия, дървена, продълговата. Върху капака й имаше лост с кози крак. Бен Рои го грабна, насили заключения капак, отвори го, махна пласта слама и пред очите му се разкри купчина лъскави карабини „Маузер“. Отделението в дъното на кутията беше претъпкано с пълни патронници.

— Цял арсенал — промълви Лейла. — Шибан арсенал.

Взеха една карабина и я огледаха — изглеждаше в идеално състояние, незасегната от шейсетте години престой в мината — оставиха я и продължиха навътре в тунела, като спираха да отворят някоя друга кутия или сандък. В повечето имаше оръжия и всякакви средства за унищожение. Но имаше и други неща. Една от кутиите беше натъпкана със стотици ордени „Железен кръст“, друга със спретнато подредени пачки банкноти, трета с прашни бутилки вино. Върху малък плосък сандък, подпрян на стената на двайсет метра от началото на тунела, беше прикрепена табелка, върху която на ръка беше написано: „1 Вермеер, 1 Брьогел, 2 Рембранд“.

В цялата тази зашеметяваща колекция обаче не откриваха и следа от Менората, затова продължиха напред, все по-навътре и навътре в планината, докато след около петдесетина метра тунелът сякаш се разшири и се изпълни с мрак, по-плътен дори от този, в който бяха вървели досега. Зашариха насам и натам с лъчите на фенерите си, опитаха се да разберат какво става и продължиха. След още двайсет метра стените на тунела внезапно изчезнаха и двамата се озоваха върху широка равна тераса, след която нямаше нищо.

— Това е пещера — каза Лейла, незнайно защо шепнешком.

Стигнаха до ръба на терасата, където откриха някаква примитивна елеваторна система, с която се стигаше до пода на пещерата отдолу — проста дървена платформа с парапети от двете страни, придвижваща се по монтираните в отвесната скала две вертикални релси. Опипаха я с крака, предпазливо, за да са сигурни, че дървото не е изгнило, стъпиха върху нея и насочиха фенерите си в празното пространство.

Всеобхватният мрак не позволяваше да се определят размерите на пещерата. Но когато лъчите едва докоснаха тавана и изобщо не достигнаха до отсрещната стена, стана ясно, че пещерата е голяма. Много голяма. Отдолу — на десет, петнайсет метра под краката им — се виждаха още сандъци. Много повече сандъци.

— Колко още има от тия шибани неща? — измърмори Бен Рои.

Огледаха с фенерите още може би минута, опитаха се да си съставят представа за пещерата, след което се заеха да търсят начин да пуснат елеватора. Към единия парапет беше прикрепена кутия за управление с ръчка, от която излизаше електрически кабел. Бен Рои дръпна ръчката. Нищо.

— Няма ток — каза.

Остави лоста, който продължаваше да стиска, наведе се през парапета и насочи фенера надолу, за да открие източника на електричество. По пода на пещерата се виеха други кабели, някои минаваха покрай сандъците, а един, най-дебелият — се издигаше по повърхността на скалата в близост до елеватора. Бен Рои го проследи с лъча на фенера до ръба на терасата, през каменния балкон и през ниския проход на няколко метра вляво от входа на тунела. Отидоха дотам и се вмъкнаха в ниското издълбано в скалата помещение, където кабелът влизаше в голям генератор, от който като изсъхнала ръка стърчеше ръждясала манивела.

— И мислиш, че още работи ли? — попита Лейла. — След всичките тези години?

— Има само един начин да проверим — промърмори Бен Рои и й подаде фенера си.

Хвана манивелата с две ръце и с усилие я завъртя на половин оборот. Нищо. Опита отново. Пак нищо. Изпъна рамене, клекна за по-добра опора и завъртя отново. Генераторът изхърка слабо и корпусът му потрепери.

— Хайде — изсъска Лейла.

Бен Рои отново завъртя манивелата и отново, и отново, и с всяко завъртане хъркането ставаше все по-силно и по-продължително, докато накрая на деветия опит машината изведнъж изрева и ярка, шокираща експлозия от светлина изпълни пещерата. Побързаха да се върнат на терасата.

— О, мамка му! — ахна Лейла.

Както вече бяха предположили, намираха се на естествен балкон в единия край на огромна като хангар пещера, трийсет метра висока, четирийсет широка и дълга седемдесет, със стени и таван от неравни оранжеви и сиви скали. Но не самата пещера ги изуми, а съдържанието й, защото ако в тунела имаше десетки кутии и сандъци, тук — озарени от ледената светлина на осем гигантски живачни лампи — кутиите и сандъците бяха стотици, редове след редове, колони след колони, купчини след купчини, подредени в стройни блокове, отделени с мрежа от проходи, самите те задръстени с какви ли не предмети и боклуци — статуи, карабини, картини, варели с машинно масло, даже и два стари мотоциклета. В дъното, покрило почти цялата стена, висеше огромно знаме — червено, бяло и черно със свастика в средата.

— О, мамка му! — повтори Лейла.

Качиха се на платформата, зад гърбовете им генераторът боботеше и ръмжеше. Ръцете им обаче стискаха здраво вече излишните фенери.

— Никога няма да я намерим — измърмори Лейла. — Невъзможно е. Ще ни отнеме дни, седмици.

Бен Рои не каза нищо, само продължи да оглежда пещерата. След десет секунди вдигна фенера си и посочи.

— Няма да ни отнеме седмици.

Отдолу по цялата дължина на пещерата, от елеватора до дъното минаваше широк централен проход, единствената що-годе празна част от пода. В дъното му, точно под нацисткото знаме, като че ли нарочно отделен настрана, стоеше един-единствен квадратен сандък, висок приблизително човешки ръст.

— Ето я — каза той.

— Да — прошепна Лейла. — Да.

Бен Рои вдигна лоста от пода на терасата и дръпна ръчката на елеватора. Чу се шумно прещракване, дървената платформа се разтресе и бавно и неравномерно, с ужасяващо скърцане започна да се спуска надолу. Спря на сантиметри от пода на пещерата. Слязоха и закрачиха по централния проход. Стъпките им по камъка бяха безшумни, купищата сандъци се извисяваха като стени от двете им страни, пещерата изглеждаше още по-огромна и внушителна тук долу. На половината път ръмженето на генератора изведнъж затихна и за няколко секунди всичко изгасна, преди моторът отново да оживее и пещерата отново да се облее в ледена светлина. Спряха, изчакаха да видят дали ще се случи отново, след което продължиха да вървят. Нацисткото знаме се издигаше пред тях още по-огромно, разстоянието до сандъка намаляваше, докато накрая стигнаха на два метра от него, задъхани и облени в пот. Бен Рои подаде лоста на Лейла.

— Път на дамите.

Тя се поколеба, защото забеляза колко се бяха разширили зениците му. Внезапно разбра, че каквото и да беше замислял през последните дни, развръзката наближаваше. Взе лоста, остави фенера си и пристъпи към сандъка.

— Моментът на истината — заяви и се насили да се усмихне.

— О, да — прошепна Бен Рои.

Задният ляв ъгъл на сандъка беше повреден, дървото беше нацепено и наранено. Лейла заобиколи сандъка, пъхна лоста в дупката и насили капака. Беше добре закован и й струваше доста усилия.

— Галия — каза Бен Рои.

— Моля?

— Казваше се Галия.

Тя напъха лоста малко по-навътре и го налегна с цялата си тежест.

— Кой се е казвал така?

— В моя хол. Снимката. На жената. Попита ме коя е тя. Казваше се Галия.

Тя го погледна. Какво й говореше, по дяволите?

— Добре — отвърна.

— Годеницата ми.

Капакът започна да поддава, гвоздеите скърцаха и стенеха, докато един по един излизаха от дървото. Тя мина от другата страна на сандъка и се озова с гръб към Бен Рои.

Продължи да напъва с лоста. Зад нея израелецът започна да премята фенера от едната си ръка в другата, без да откъсва очи от гърба й.

— Щяхме да се женим.

Оставаха само още няколко гвоздея. Изпод капака се виждаше пласт жълтеникава слама.

— На Тивериадското езеро. По изгрев-слънце. Там е прекрасно по това време на деня.

Лейла го погледна през рамо — защо, по дяволите, й говореше това? — след което се обърна отново към сандъка.

— Какво е станало? — попита. — Заряза ли те?

Фенерът остана в дясната ръка на Бен Рои.

— Уби я бомба.

Раменете на Лейла се напрегнаха.

— Седмица преди да се оженим. В Йерусалим. Площад „Хагар“. Ал Мулатам.

Чу се силно скърцане и последният гвоздей изскочи, капакът отскочи назад и шумно падна на пода. Тя почти не го забеляза. „Господи — мислеше си, — ето за какво било всичко. Убили шибаната му годеница. А сега…“

Усети как Бен Рои се приближава и вдига ръка. С бесен отчаян прилив на енергия се завъртя, замахна с лоста, опита се да го отблъсне и да се предпази. Но той беше подготвен за реакцията й, парира замаха и я удари странично по лицето с дръжката на фенера си. Лейла падна на пода.

— Повярвай ми — изрече задавена, зашеметена, объркана, когато усети коленете му върху гърба си. — Не съм…

Усети как отваря ципа на раницата й, ръката му напипва нещо вътре, след което дланта му я сграби под брадичката и вдигна главата й нагоре. Ръмжеше като животно.

— Аз се парфюмирам с „Манио“, мръсна арабска убийцо! — изплю той. — Разбираш ли? Аз си слагам „Манио“! А сега ми кажи къде е той. Казвай! Казвай, иначе ще ти строша шибания врат!

В крайна сметка изкачването до мината се оказа не чак толкова тежко, колкото Халифа си представяше, въпреки че беше трудно, особено последната отсечка, когато краката и ръцете му измръзнаха сериозно. Проправената от Бен Рои и Лейла пъртина го улесни. На всеки неколкостотин метра спираше да запали намачканите карти, документи, факсове и всякакви други хартии и да разтрива ръцете си над бързо изгарящия огън. Не че успяваше да се стопли, но поне не измръзна до смърт.

На върха, на края на гората спря за малко, за да си почине. Наоколо не се чуваше нищо друго, освен собственото му дишане и лекото проскърцване на замръзналите клони. Закрачи отново към мината. Докато прекосяваше откритото пространство пред входа, чу някакъв шум, нещо като приглушено боботене, толкова слабо, че отначало се усъмни, но с приближаването към мината то се усили все повече. Когато стигна до входа, вече беше ясно, че е далечно, но напълно отчетливо боботене на генератор.

Влезе в шахтата, спря и се ослуша. Шумът определено идваше отвътре, въпреки че не беше сигурен точно от коя посока. Проточи врат и премигна в мрака, но освен едва видимите в лунната светлина откъм входа част от стена и под точно пред него, не видя нищо друго, освен кадифена непробиваема чернота. Щракна запалката си, вдигна я пред себе си и тръгна по коридора. С всяка крачка шумът на генератора ставаше все по-отчетлив, а сърцето му биеше все по-лудо.

Измина двайсет метра и спря. Отпред имаше нещо, едва различимо, някаква смътна призрачна мъгла, увиснала във въздуха срещу дясната стена на тунела, нещо като блуждаещ огън. Халифа разтри очи, решил, че си въобразява, но продължи. Мъглата се уголеми и уплътни и след още няколко крачки осъзна, че вижда не някакво паранормално явление, а слаб отблясък от светлина, идваща от отвор в дясната стена на шахтата.

— Аллах-у-акбар! — промълви, като видя скритите в сенките кутии и сандъци и ярко осветената пещера в края на тунела.

Мина през отвора. В този момент чу нещо, което му заприлича на женски писък. Изправи се и се ослуша — да, ето пак, определено писък, — и продължи напред. След още два метра намери сандък, пълен с карабини. „Маузер“, същите, на които се беше обучавал в полицейското училище. Взе една, огледа я, вкара един пълнител, сложи втори в джоба си и продължи напред. Блясъкът в края на тунела ставаше все по-ярък, а боботенето на генератора все по-силно, докато накрая, примижал от ярката светлина, се озова на широката каменна платформа, на която Бен Рои и Лейла бяха стояли петнайсет минути по-рано.

В този момент генераторът спря за втори път, лампите премигнаха и изгаснаха и Халифа успя само за миг да зърне високия куполообразен таван, купищата кутии и сандъци и огромното нацистко знаме на стената в дъното. Застина на място дезориентиран, стоя така известно време, което му се стори цяла вечност, но всъщност продължи само няколко секунди, преди моторът отново да заработи. Точно толкова бързо, колкото бе нахлул в пещерата, мракът отстъпи пред яркия взрив от светлина. Халифа отиде до ръба на терасата, застана на едно коляно, вдигна карабината и започна да мести дулото й нагоре и надолу към морето от сандъци.

— Бен Рои!

Никакъв отговор.

— Бен Рои! Тука ли си?

Пак никакъв отговор. Тъкмо щеше да изкрещи трети път, когато с ръмжене на изскачащ от гората вълк израелецът внезапно ревна някъде отдолу:

— Халифа, тъпа путко! Какво правиш тук, да ти еба майката?

На около една трета от края на галерията нещо се раздвижи и Бен Рои се появи измежду два сандъка с автомат „Шмайзер“ в едната ръка и стиснал яката на Лейла в другата. Извлече я в средата на централния проход и я блъсна на колене. От носа й течеше кръв, а на лявата й скула се издуваше лилав оток като рождено петно.

„Животно такова“ — помисли си Халифа. — Мръсно еврейско животно.

Вдигна предпазителя на карабината и погледна през мерника.

— Бен Рои, хвърли оръжието!

Израелецът кривеше уста и се озърташе с налети с кръв очи. Имаше вид на напълно обезумял.

— Халифа, чуй ме!

— Бях на първо място по стрелба в класа си и съм се прицелил право между очите ти — изкрещя египтянинът и показалецът му се сви около спусъка. — Веднага хвърли оръжието.

— Изслушай ме, кретен такъв!

— Хвърли оръжието.

— Той идва! Не разбираш ли? Ал Мулатам. Идва насам. За Менората! Тя работи за него. Тя работи за него, да й еба майката!

— Бен Рои, няма да повтарям. Хвърли оръжието и се отдръпни!

— Да ти еба майката, Халифа — изкрещя израелецът. — Тя си призна. Работи за него. Той идва! Той уби Галия и сега идва насам!

Гласът му се беше извисил почти до писък.

„Полудял е — помисли си Халифа. — Получил е нервен срив.“

— Само хвърли оръжието и ще говорим — извика.

— Няма време, тъпако! Той идва! Ал Мулатам идва!

Бен Рои сграбчи Лейла за косата и опря дулото в тила й.

— Кажи му! Кажи му, каквото каза и на мен! — изкрещя.

— Остави я!

— Кажи му, кучко!

— Бен Рои!

— Как си вербувала атентаторите! Как цялата статия е измислица! Кажи му, мръсна, кръвожадна арабска курво!

Разтърсваше я като парцалена кукла и главата й се люшкаше на всички страни.

— Моля те! — изпищя тя.

Халифа усили натиска върху спусъка, оставаше му още частица от милиметъра. Изкрещя поредното предупреждение и след като израелецът въобще не реагира, стреля точно до левия му крак. Куршумът звънна в каменния под, отскочи от задната стена и рикошира някъде в сандъците. Бен Рои застина на място, дишайки неравномерно и отчаяно, очите му блестяха налудничаво. За миг просто остана така, след това с безсилно бясно ръмжене пусна косата на Лейла и отстъпи крачка назад, стиснал автомата. Халифа презареди маузера. Жената се свлече на пода.

— Слава богу. — Лейла се разкашля, хвана се за главата и се намръщи. Пое си няколко пъти дъх и погледна към Халифа.

— Той работи за Хар Цион — изграчи дрезгаво. — „Воините на Давид“. Те знаят за Менората. И са по петите ни.

Израелецът се разсмя диво, погледът му прескочи невярващо от Халифа към Лейла и обратно към Халифа.

— Глупости! Тя те лъже!

— Истина е! Видях ги. В Йерусалим. На летището. През цялото време им е предавал информация.

— Лъже, Халифа! Шибаната кучка лъже!

— Мамел е всички ни — продължи Лейла, изправи се с усилие на крака и се подпря на един сандък. — Мен, теб, всички. Той е от „Шаялей Давид“. Те идват за Менората. И ще започнат война.

— Не й вярвай!

— Трябва да се измъкнем оттук. Преди да е станало късно.

— Лъжлива арабска…

Бен Рои пристъпи към нея и вдигна шмайзера. Халифа отново стреля, куршумът пак рикошира и изчезна из купчините сандъци.

— Това е последно предупреждение, Бен Рои! — изкрещя и презареди. — Веднага хвърли автомата!

— Нямаш представа какво правиш! — изрева израелецът, пръскайки слюнки. — Халифа, моля те, повярвай ми. Наблюдавах я, проследих я. Тя работи за Ал Мулатам!

Говорът му вече преминаваше в бръщолевене. Със свръхчовешко усилие си наложи да говори по-бавно.

— Чуй ме — каза и няколко пъти пое дълбоко дъх в опит да се успокои. — Тя написа една статия. Преди година. Точно след като умря Галия. Беше интервю с Ал Мулатам. Пишеше, че миришел на афтършейв „Манио“. Била го познала. Но аз употребявам „Манио“, Халифа, а тя не го позна. Аз употребявам „Манио“ и тя ме попита какъв афтършейв съм си сложил. Не знаеше. Изобщо не го позна!

Халифа озадачено погледна Лейла, която вдигна вежди, все едно казваше: „И аз не разбирам“. Бен Рои забеляза размяната на погледи и ядосано завъртя глава.

— За бога, проумей! Всичко е било измислено. Тя го е измислила. Афтършейва, срещата, цялата шибана статия. Тя я е съчинила. За да заблуди хората. За да предпази истинския Ал Мулатам. Да предпази господаря си.

Речта му отново се ускоряваше. Опита се да се овладее, вдигна ръка и стисна менората на медальона си.

— Разследвам я. От онази статия насам. Цяла година. Всеки един атентатор, Халифа. Всеки шибан самоубиец на Ал Мулатам — тя ги е интервюирала до един. До един. Той ги вербува така. Чрез нея. Тя ги интервюира, убеждава се, че са подходящи, след което му дава имената им. Ето така става всичко. Това е системата. И тя участва в нея.

— Той е луд.

— Обясни ти, тогава! — кресна й Бен Рои. Очите му бяха толкова диви и разширени, че направо щяха да изхвръкнат от орбитите си. — Обясни тогава как така си интервюирала всеки един от атентаторите на Ал Мулатам?

— Ще обясня! — заяви тя, заклати безпомощно глава и също извиси глас. — Съвпадение, някой ми прави постановка… не знам! Всичкото това вече го изтърпях от Шин Бет, след като написах статията.

— Имаше в себе си предавател, да й еба майката! — Бен Рои бръкна в джоба си, извади малък метален предмет с размери на цигарена кутия и триумфално го размаха във въздуха.

— Беше в раницата й, Халифа! Той ни следва. Ал Мулатам. Ал Мулатам е по петите ни!

— Претърсиха ми чантата на летището — възрази Лейла.

— Няма начин. Няма как да съм минала с такова нещо.

— А тогава как? Как?

— Не знам! — тя вдигна ръка към главата си, внезапно объркана и дезориентирана. — Някой трябва да ми го е подхвърлил. Не знам!

— Мръсна лъжкиня! — изръмжа израелецът, вече без изобщо да си дава труд да звучи спокойно и разумно. — Не вярвай на нито една нейна дума, Халифа. Играе театър. Тя работи за Ал Мулатам. Винаги е работила за Ал Мулатам. Тя е убийца! Тя уби моята Галия!

— Ако го питаш него, ние всичките сме убийци? — изкрещя Лейла извън себе си. — Всички палестинци, всички араби. Ал Мулатам убил годеницата му и всички сме виновни. Ето затова ни е продал на Хар Цион.

— Лъжеш, кучко!

— Той е по петите ни!

— Не й вярвай, Халифа! Това е една мръсна лъжкиня…

Трети изстрел накара и двамата да млъкнат. Куршумът се заби на безопасно място в купчина брезент, пещерата отекна от резкия изстрел на карабината. Лейла се свлече до един сандък. Бен Рои остана прав с отпуснати ръце. И двамата гледаха към терасата, без да помръдват, като обвиняеми в съдебна зала, очакващи присъдата си. Халифа прехапа устни, тръсна глава, за да прогони стеклата се в окото му капка пот, и се опита да проясни мислите си. Лейла беше права относно Бен Рои, в това не се съмняваше. Но в погледа на израелеца имаше нещо, в начина, по който се защитаваше…

Мохамед Гемал, ето на кого му напомняше, на Мохамед Гемал по време на разпита за Шлегел преди толкова много години — същата отчаяна ярост, същите трескави, широко отворени очи, същите възражения, че е невинен. Оказа се, че Гемал беше говорил истината. Но Бен Рои… Думите на баща му отекнаха някъде в дъното на съзнанието му: „Пази се от тях, Юсуф. Винаги се пази от евреите.“

Тръсна поредната капка пот, изви очи от Лейла към Бен Рои, сетне отново към Лейла и презареди карабината.

— Хвърли оръжието, Бен Рои.

— Не!

— Хвърли го и падни на колене!

— Ти не знаеш какво правиш! Изобщо не знаеш какво правиш, тъп арабин…

Четвъртият куршум отскочи от каменния под на по-малко от два сантиметра от десния крак на Бен Рои. Израелецът погледна надолу, нагоре, настрани, очите му проблеснаха като капки разтопена стомана, устата му се изкриви от ярост, сякаш цялата долна част на лицето му щеше всеки момент да се свлече от костите; след това с пронизителен животински вой на отчаяние и безсилие захвърли шмайзера и падна на колене. Лейла побърза да отиде и да вземе оръжието, след което го насочи към корема му.

— Тези „Воини на Давид“ — извика Халифа, — колко още остава, докато…

Млъкна насред изречението, прекъснат от студения допир на дуло в основата на врата.

— Мисля, че това е отговорът на въпроса ти. Веднага пусни оръжието и вдигни ръце.

За част от секундата Халифа си помисли да изкрещи някакво предупреждение към Лейла. Идеята беше самоубийствена и я отхвърли, преди дори да се беше оформила ясно в главата му. Остави маузера на земята и сключи ръце на врата си. Дулото се отдръпна и нечия груба ръка изви неговата зад гърба му, изправи го на крака и го обърна.

Бяха шестима, включително този, който му извиваше ръката — яки, корави, безизразни, всичките облечени със скиорски якета и, не съвсем на място, с черни шапчици на главите. Петима бяха въоръжени с узита. Шестият, най-възрастният и очевидно този, който беше проговорил — нисък и набит мъж с ръкавици и бледо брадато лице, — държеше пистолет „Хеклер и Кох“. С кристалната яснота на мисълта, която само страхът поражда, Халифа го позна моментално от снимката на корицата на списание „Таим“ в хола на Пиет Янсен: Барух Хар Цион.

„Ти си мръсно копеле, Бен Рои — помисли си. — Мръсно лъжливо еврейско копеле.“

Размениха си думи на непознат за него език, явно иврит.

Един от групата отиде до ръба на терасата, а този, който държеше Халифа, го обърна така, че отново да вижда морето от сандъци. Лейла вече беше разбрала, че горе става нещо и с мъртвешки бледо лице се беше свила до един от сандъците, без обаче да изпуска от прицел Бен Рои, който лежеше по лице на пода. За миг Халифа се разтревожи, че израелците ще започнат да стрелят, но те просто гледаха надолу към нея с каменни лица, насочили автоматите, докато единият от групата — висок мъж с военна подстрижка, който явно беше вторият в йерархията след Хар Цион — не отиде до ръба на каменния балкон и не погледна надолу към елеватора.

Последва нова приглушена размяна на реплики, след която мъжът преметна узито през рамо, коленичи, пусна се заднишком и запълзя надолу по едната вертикална релса на елеватора. След трийсет секунди машината забръмча и мъжът бавно се появи върху платформата, все едно левитираше. Когато се изравни с терасата, изключи мотора. Хар Цион кимна и всички се качиха отгоре й, Халифа все още с извита ръка и с дуло на узи, притиснато в ухото. Хар Цион кимна отново и платформата бавно се спусна до пода на пещерата.

Легналият на земята Бен Рои се опитваше да извие глава и да види какво става; Лейла беше застанала в средата на прохода и беше вдигнала автомата, като да им препречи пътя. Докато се приближаваха към нея, Халифа се опита да й привлече вниманието, да й предаде без думи да не прави излишни движения и да не върши никакви глупости, но тя не сваляше поглед от Хар Цион.

За миг двамата застанаха, вперили погледи един в друг, неговият сив и твърд като гранит, нейният изумруденозелен и трескав. На устните й имаше леко предизвикателна усмивка. След това кимна, подаде оръжието си на един от хората на Хар Цион, избърса с ръкав окървавения си нос и отстъпи настрана.

— Да бяхте се забавили още малко.

Беше толкова неочаквано, че на Халифа му отне секунди да осъзнае какво става. Но когато проумя, челюстта му провисна от шока. Легналият на пода Бен Рои, който кривеше глава под неестествен ъгъл, за да види през рамото си какво става, явно също не разбра моментално случващото се. Погледът му се стрелкаше насам и натам и лицето му премина през цяла галерия от изражения, преди да се спре на гримаса от ужасено неверие.

— О, Боже — прошепна, като притисна чело към студения каменен под. — О, Боже, моля те, не!

За момент никой не помръдна и всичко застина като на стопкадър; след това много бавно Бен Рои се надигна на колене, изправи се зашеметен, като боксьор, надигащ се от ринга след нокдаун. Лейла отстъпи и застана до израелците, погледът й за миг отскочи към Халифа, а по страните й изби лека червенина — от срам или от някаква съвсем друга емоция, на египтянина не му беше ясно. Бен Рои сякаш вече изобщо не я забелязваше, вперил поглед само в Хар Цион.

— Палестинците просто не са чак толкова умни — измърмори, със свито от едва потискана ярост гърло. — Начинът, по който оперира „Братството“, е прекалено усъвършенстван за ренегатската палестинска общност. Движещата сила трябва да е външна.

Халифа все още не проумяваше напълно какво става.

— Нищо не разбирам — промълви и погледна първо Бен Рои, след това Лейла, после Хар Цион и пак Бен Рои. От лицето на последния се беше изцедила и последната капка кръв, кожата му беше прозрачна и мръснобяла като изцапан алабастър.

— Нали ти казах, Халифа. Тя работи за Ал Мулатам. Вербува убийците му, пише измислени статии за него, точно както ти казах. Пропуснал съм само едно нещо. — Бен Рои стисна юмруци, без да сваля поглед от Хар Цион. — Оказва се, че Ал Мулатам е убивал собствените си сънародници.

На египтянина отново му бяха нужни секунди, за да осмисли казаното.

— Да нямаш предвид?…

Бен Рои трепереше неудържимо.

— Той е Ал Мулатам. Той е човекът, който им заповядва. Араби атентатори. Израелец господар. Избива собствените си хора. Собствените синора!

Халифа го погледна ужасен и пещерата сякаш се стовари отгоре му. Настъпи мигновено мълчание, след което с ужасяващ животински вой на омраза и ярост Бен Рои се хвърли напред. Беше силен мъж, но му тежаха килограмите, беше изтощен и срещу него имаше професионалисти. Преди изобщо да доближи целта си, двама от хората на Хар Цион пристъпиха напред и с хладнокръвна, почти хореографска точност го спряха — единият го удари с приклада на узито в стомаха и го преви надве, другият мина зад гърба му, изви ръцете му и го изправи насила. Халифа се напрегна и стисна юмруци, но с притиснатото до ухото му дуло не можеше да направи нищо. Лейла беше забила поглед в земята и червенината по лицето и врата й стана още по-гъста.

— Защо? — задави се Бен Рои в хватката на сънародника си. — В името Господне, защо?

Хар Цион размърда рамене в опит да облекчи болезнено стегната си кожа, която започваше да го сърби все по-силно под якето.

— За да спася народа си — отвърна. За разлика от гласа на Бен Рои, неговият беше хладен, отмерен и безизразен.

— Като го избиваш ли?

— Като му докажа веднъж и завинаги, че никога не може да има мир с арабите. Че целта им е и винаги е била да ни унищожат, че за да оцелеем, нямаме друг избор, освен да ги изличим напълно.

Бен Рои се опита да се изтръгне от хватката, не успя и плю в неговата посока.

— Ти я уби! Ти я уби, мръсно животно такова!

Хар Цион отново разкърши рамене. Лицето му не изразяваше нищо.

— Ако съществуваше друг път, с удоволствие щях да поема по него. Но няма друг път. Нашият народ трябва да види арабите в истинския им образ.

— „Хамас“ не ти ли стигат за тая работа? — изкрещя Бен Рои. — Ами „Ислямски джихад“?

— За съжаление, не.

— За съжаление?

— Да, за съжаление — Интонацията на Хар Цион изведнъж се втвърди и в погледа му проблесна първият признак на някаква емоция. — За съжаление, защото колкото и евреи да избиват арабите, ние все се опитваме да се самозаблуждаваме, че ако преговаряме, ако отстъпим малко, всичко ще е наред и всичко ще се оправи, че ще ни оставят да отглеждаме децата си в мир и безопасност.

— Ти си луд!

— Не — отсече Хар Цион, вече видимо ядосан. — Луди са тези, които говорят за компромиси и оттегляне, те са луди! Именно компромисите запалиха пещите в Аушвиц, а оттеглянето изкопа масовите гробове в Бабий яр. А сега сме на път да сторим същата грешка, грешката, която винаги сме правили, година след година, век след век, кардиналната грешка на еврейския народ: да повярват дори за миг, че на гоим някога изобщо може да им се има доверие, че те искат да бъдат наши приятели, че имат някакви други помисли, освен да ни подкарат към газовите камери и да ни изтрият от лицето на земята!

Беше повишил глас и думите излитаха от устата му като куршуми от дулото на пистолет.

— Не ни трябват никакви мирни процеси! Споразумения, съглашения, пътни карти, конференции — никакви такива. Ако искаме да оцелеем, ни е нужно едно-единствено нещо и то е яростта. Същата ярост, която е била насочена срещу нас през цялата дълга черна нощ на нашата история. Тя и само тя ще ни защити, ще ни даде силата да оцелеем. И именно това бе задачата на Ал Мулатам. Ето затова го сътворихме. Затова съществува.

Млъкна. Високото му бледо чело беше покрито с капки пот, тялото му потръпваше от сърбящата кожа, болката вече ставаше непоносима, както винаги, когато пропуснеше да се намаже с балсам в нужното време. Бен Рои го гледаше, вече, без да се бори с тези, които го държаха, с празни и насълзени очи, а устата му се отваряше и затваряше, сякаш не можеше да открие думи, подходящи да изразят дълбочината на омразата му.

— Мосер — прошепна накрая. — Родеф.

Хар Цион присви устни. Изгледа детектива и махна на мъжа с военната подстрижка, който се приближи и без дори видимо да се засили, заби юмрук в долната част на корема на Бен Рои, само на няколко сантиметра над слабините му.

— Аллах-у-акбар — промълви Халифа и потръпна, стиснал безпомощно юмруци.

Бен Рои изстена нечовешки и се свлече с омекнали крака. Вдигнаха го отново, удариха го отново, този път в горната част на гърдите, точно под гърлото, и го оставиха да се свлече първо на колене, а след това и на лакти. От устата му потече тънка струя повръщано.

— Тук има само един предател и това си ти — надвеси се над него Хар Цион, възвърнал предишния си хладен и отмерен монотонен глас. — Ти и, съдейки по това, което съм чувал за нея, твоята годеница. Има хора, за чиято смърт съжалявам, но нейната не е една от тях.

Бен Рои промълви нещо и се опита да го удари, но беше омаломощен от побоя и в замаха му нямаше никаква сила. Хар Цион отново даде сигнал и мъжът с подстрижката изрита Бен Рои в главата, разцепи ухото му и го запрати в един сандък.

— Престанете! — изкрещя Халифа, вече неспособен да се сдържа, забравил допряното до главата му узи и отвратен до дъното на душата си от онова, което виждаше.

Хар Цион се обърна бавно, сковано. Погледна египтянина с тежък и неприятен поглед и каза нещо на иврит. Дулото на узито се отдалечи и Халифа изведнъж се озова полузадушен в хватка през гърлото. На пода Бен Рои беше успял да седне. От разпраното му ухо се лееше кръв.

— Пусни го, Хар Цион — изрече дрезгаво. — Той няма нищо общо.

Хар Цион изсумтя презрително.

— Чувате ли? Обвинява нас, задето защитаваме собствения си народ, а се моли за приятеля си арабин. Това лайно може да е всичко, но, вярвайте ми, не е евреин.

Той кимна на мъжа с късата коса, който отново вдигна крак и го стовари в слабините на Бен Рои. Детективът се сви в агония. След това мъжът отиде до египтянина и без дори да забави движенията си, заби юмрук право в слънчевия сплит на Халифа. Ударът бе нанесен с контролираната професионална точност на хирург, разрязващ труп. Халифа го бяха удряли и преди, много пъти — половината от детството си сякаш прекара в юмручни схватки й в задните улици на Гиза, където израсна — но никога така. Юмрукът сякаш потъна наполовина в коремната му кухина, размаза всичките му органи и изкара въздуха от дробовете му. В съзнанието му се завъртя объркан калейдоскоп от мисли и образи — Зейнаб, петното сняг на бензиностанцията, странният синеок мъж в синагогата в Кайро — преди внезапно и съвсем неочаквано, само за миг, мъглата на болката да се разсее и да се озове право пред погледа на Лейла ал Мадани.

— Лей? — прошепна. — Защо?

Дори тя да отговори, той не я чу, защото моментът на проясняване отмина толкова бързо, колкото беше настъпил. Съзнанието му се замъгли, главата му се отметна назад и всичко потъна в мрак.

Не беше сигурен колко време е бил в безсъзнание, но трябва да е било доста, защото когато се свести, двама израелци го влачеха по централния проход, а краката му подскачаха безпомощно по каменния под („Съсипват ми хубавите обувки!“ — беше първата му несвързана мисъл). Бен Рои куцаше отпред с дуло на узи в тила, вратът и якето му бяха изцапани със спечена кръв от скъсаното му ухо; Хар Цион и Лейла вече стояха в дъното на пещерата и наблюдаваха как мъжът с късата коса разбива предната стена на сандъка с Менората с лост. Дървото се разцепи и разкри дебел пласт слама, през който стърчаха хипнотизиращи парчета злато.

Като забелязаха, че е дошъл в съзнание, израелците изправиха Халифа на крака и грубо го подпряха на една от купчините с кутии. Прилоша му и всичко наоколо се завъртя и замъгли, преди отново да дойде на фокус. Бен Рои беше до него и за момент погледите им се срещнаха и задържаха, и двамата кимнаха едва доловимо, за да отбележат присъствието на другия, да предадат, че са добре, преди отново да се отклонят и съсредоточат в ставащото отпред.

Настъпи тишина, атмосферата осезателно натежа от очакване; Хар Цион и помощникът му пристъпиха и започнаха да махат защитния пласт слама. Телата им пречеха на Халифа да вижда и затова само от време на време зърваше части от предмета, който разкриваха — извито рамо, ъгъл на постамент, отблясъци на злато, — и едва когато го разкриха изцяло и се отдръпнаха от двете му страни, успя да го види както трябва.

Естествено, беше я виждал и преди — на снимките от сейфа на Дитер Хот. Но те бяха черно-бели и изобщо не бяха запечатали пълното, спиращо дъха великолепие на шедьовъра, който гледаше сега. Беше висок почти колкото човешки ръст, постаментът му представляваше два осмоъгълника един върху друг, от центъра като от някаква изкусно украсена саксия се издигаше вертикално стъбло, с шест извити нагоре рамена, три от лявата страна и три от дясната, подредени едно над друго, увенчани, както и стволът, с кандила във формата на малки цимбали. Такава беше основната форма на светилника. Но имаше и нещо повече, много повече. Раменете бяха украсени по най-изящен начин с цветни пъпки, с луковички и чашки на бадемови цветове, покрай основата бяха изковани великолепни релефни плодове, листа, гроздове и цветя, толкова правдоподобни, че направо можеше да доловиш аромата им. Златото имаше тъмен, почти червен оттенък; в симетрията имаше толкова съвършен баланс, толкова плавно и непринудено равновесие, сякаш Менората не бе изработена от метал, а беше нещо живо, нещо, което растеше, дишаше и в което бликаха жизнени сокове. Изтощен до краен предел, умиращ от болка, вероятно само с няколко минути живот пред себе си, Халифа въпреки това бе обзет от благоговение и само поклащаше глава пред неземната красота на светилника. Реакцията на израелците беше още по-бурна. Бен Рои не спираше да повтаря: „Ой вей“; каменната физиономия на Хар Цион омекна до почти детински захлас.

— Рече Бог да бъде светлина — прошепна той. — И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо.

Само един човек не изглеждаше трогнат от предмета и това беше Лейла. Тя стоеше малко встрани от всички останали, барикадирала се вътре в себе си, без да показва каквато и да била емоция, ако не се брояха едва забележимите петна, които все още червенееха на бузите й, начинът, по който неволно свиваше и разпускаше юмруци. За един кратък миг погледът й се спря върху Халифа, но веднага се извърна, защото не можа да издържи на неговия.

Изминаха минути, всички продължаваха да се взират в Менората, чиято красота, вместо да избледнее, задето вече беше позната, всъщност нарастваше, докато пълното великолепие и изящество на украсата й ставаха все по-очевидни. В крайна сметка магията разруши мъжът с военната подстрижка.

— Трябва да я изнесем. — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо като камък, паднал в спокойно езеро.

За момент Хар Цион не отговори, само продължи да я гледа с просълзени очи. След това кимна и махна на трима от хората си. Те преметнаха автоматите си през вратовете, хванаха Менората, преброиха — ехат, щаим, шалош — и посегнаха да я повдигнат. Бяха много мускулести и яки, но не им стигнаха силите. Едва когато към тях се присъедини и четвърти, успяха да я вдигнат на раменете си с изкривени от усилието лица и подгъващи се крака.

Щайнер насочи оръжието си към Халифа и Бен Рои, и цялата група започна да се оттегля по прохода, спирайки от време на време, за да могат четиримата носачи да си поемат дъх. Стигнаха до другия край на пещерата и натовариха светилника на платформата, която проскърца под тежестта му.

Израелците също се качиха, Лейла се присъедини към тях, ръчката бе дръпната и двамата детективи останаха на дъното на пещерата, докато платформата бавно се издигаше пред очите им. Елеваторът измина три метра и спря. Няколко дула се насочиха към лицата им.

— Време е да се разделим, господа — извика Хар Цион, изкривил устни в тържествуваща усмивка. — Ние, по Божия промисъл, ще започнем да градим наново Храма и ще сложим началото на нова златна епоха за нашия народ. Вие…

Той ги погледна и разкърши рамене, за да облекчи задушаващата ризница от изгорена кожа, в която беше затворено тялото му. След това даде знак на хората си да открият огън.

— Не!

Гласът на Лейла отекна пронизително в пещерата.

— Не! — повтори тя. И отново. — Не!

Хората на Хар Цион погледнаха водача си, но той не им даде знак, нито да стрелят, нито да свалят автоматите, затова останаха така, с пръсти върху спусъците. Под тях на пода на пещерата Бен Рои и Халифа се спогледаха.

— Не! — изкрещя за трети път Лейла, отчаяно, почти истерично, свивайки и разпускайки юмруци. Искаше да каже нещо и преди, когато пребиваха двамата мъже, но не можа, дотолкова се задушаваше от срама и самоомразата. Но сега не можеше да се спре, почти не си даваше сметка какво казва, просто осъзнаваше, че цялото й съществуване някак се е свело до този момент и въпреки всичко, въпреки годините лъжи и предателство, не можеше да остане безмълвна, когато пред нея хладнокръвно застрелваха двама души. Безсмислена реакция, на фона на всички убити през годините по нейна вина, на фона на всичката неизличима кръв по ръцете й. Никога нямаше да има изкупление за онова, което беше сторила. Нито пък тя го търсеше. Знаеше само, че докато беше стояла и гледала лицата на двамата детективи — пребледнели, примирени, — гласът на баща й изведнъж беше отекнал в главата й ясен като камбана, по-силен отвсякога. Думите, които беше изрекъл в нощта на смъртта си:

„Не мога да оставя човек да умре в калта като куче, Лейла. Какъвто и да е той.“

И веднага щом беше чула тези думи, бе изпитала дивия, невъздържан копнеж да се увери, че някъде дълбоко в нея все още е останало нещо от баща й, някаква последна малка диря от неговата прекрасна светлина. Че все още беше негова дъщеря, колкото и тъмен да беше направила света за себе си.

Приближи се до парапета на елеватора и за миг срещна погледа на Халифа, преди да се обърне към израелците и слабото й тяло да се изправи пред дулата на автоматите.

— Ти спечели — изкрещя на Хар Цион. — Не разбираш ли? Ти спечели, за бога. Остави ги. Поне веднъж спри да убиваш и ги остави.

Настъпи мълчание, генераторът боботеше, Менората блестеше под светлината на живачните лампи. Тогава Хар Цион много бавно кимна.

— Права е. Време е спрем с убийствата.

Лейла се отпусна малко. Но веднага се напрегна отново, защото забеляза разлялата се по лицето на Хар Цион студена усмивка.

— Или поне с част от убийствата. Тези — той махна към Халифа и Бен Рои, — техният живот не означава нищо. Но мисля, че Ал Мулатам изслужи времето си. Както отбеляза госпожица Ал Мадани, ние спечелихме. С Менората на наша страна няма да има кой да попречи на каузата ни. Една последна равносметка и ще можем изцяло да се разделим с „Палестинското братство“. И с целия му апарат. С целия му апарат.

Докато изричаше последната фраза, погледна ниско подстригания си помощник и едновременно с това наклони глава към Лейла. Мъжът кимна, че е разбрал, и с шокиращо спокойствие пристъпи и тежко блъсна Лейла в дясната гърда. Тя излетя от платформата, размахала ръце и крака. За миг сякаш застина във въздуха, като увиснала от тавана на пещерата на невидимо въже; след това бавно се запремята надолу и падна на пода с ужасяващ глух звук.

— Благодаря ви, госпожице Ал Мадани — извика Хар Цион. — Държавата Израел ще ви бъде вечно признателна за усилията. Макар и арабка, вие наистина заслужихте титлата Ешет Хайил. Жена на честта.

Веднага разбра, че гръбнакът й е счупен, както вероятно и много други неща, но тъй като не усещаше нищо от врата надолу, нямаше как да бъде сигурна. Нямаше никакво значение. Така или иначе, много скоро щеше да умре. И нямаше нищо против.

Странно, но сякаш за да компенсират това, че вече не усещаше тялото си, останалите й сетива изведнъж се изостриха до крайна степен. Ноздрите й потръпнаха от плътната смолиста миризма на боровите дъски, от които бяха сковани сандъците; слухът й почти неестествено чу звуци, които при нормални обстоятелства не би доловил. Но най-странна от всичко бе придобитата й внезапна свръхестествена способност, без дори да си мърда главата, да вижда по четири или пет неща наведнъж. Виждаше Хар Цион, който се смееше заедно със сподвижниците си горе на елеватора; вляво от себе си видя Бен Рои, изненадващо шокиран, като се имаше предвид колко много беше искал да й се случи нещо такова; виждаше коленичилия до нея Халифа, който държеше ръката й — как, по дяволите, беше стигнал толкова бързо? Виждаше дори собственото си лице, сякаш се гледаше отгоре, с устни, извити в едва доловима усмивка, в която нямаше капка хумор или задоволство, а само безкрайна, отчайваща самота, която не намираше друг начин за изява.

Винаги беше знаела, че ще свърши така. Още когато се върна от Англия преди толкова много години и започна да работи като информатор за Хар Цион и Израелското военно разузнаване. Точните обстоятелства бяха изненадващи — огромна пещера, пълна с плячкосани от нацистите съкровища, за бога! — но насилствената й смърт не беше. Винаги я беше приемала за неизбежна. Честно казано, дори се учудваше, че доживя и толкова.

До нея Халифа говореше нещо, но тя не чуваше гласа му, което беше странно, защото чуваше много други едва доловими звуци. Ала не й беше нужно да го чува, защото разчиташе въпроса по устните му. Беше само от една дума, повтаряше я отново и отново, същият въпрос, който й беше задал и по-рано.

Лей? Защо?

Какво можеше да му каже? Всъщност, нищо. Щеше й се да може да му обясни. Наистина. Поне един човек да знае. Предсмъртна изповед и тъй нататък. Но как би могла? Как изобщо би могъл той да разбере? Че беше направила всичко не заради някоя от обичайните причини, заради които хората стават предатели — пари, принуда, идеология. Не, беше поела по този път, защото в нощта на петнайсетия й рожден ден, на едно мръсно сметище в края на бежанския лагер Джабалия, под изпълненото със звезди небе и далечния вой на диви кучета беше гледала как най-любимият й човек на света, прекрасният й, смел, човеколюбив баща, най-великият мъж, живял някога, бива пребит до смърт с бейзболна бухалка. От собствените му сънародници. Наблюдаван от други свои сънародници. Затова се беше свързала с Хар Цион и му беше предложила да работи за него. Затова беше минала през цялата история с Ал Мулатам; затова, в мига, когато разбра за Менората, се беше обадила на Хар Цион от Църквата на Божи гроб и беше направила всичко по силите си, за да попадне свещеният светилник в неговите ръце. Защото хора от нейния народ бяха убили единствения човек, когото някога беше обичала истински, и защото от този момент нататък ги беше намразила, всичките, беше се заклела, че дори с цената на живота си ще ги накара да си платят, да страдат за това, до последния палестинец. Това беше причината. Това беше отговорът. Но как да обясни? Как да го накара да разбере? Как да предаде дори частица от нещастието и болката, ненавистта и мъката, които я бяха обсебили през всички тези години? Не можеше. Не беше възможно. Беше непосилно. Така беше и така щеше да бъде, винаги. Беше просто толкова отчаяно самотна.

Погледна лицето на Халифа — мило лице, смело, красиво; в много отношения приличаше на баща й — и се опита да стисне ръката му. В същия миг, с интересната дарба на едновременното виждане, придобита явно от падането, видя отгоре как Хар Цион е изпънал ръка и е насочил пистолета си право в главата й. Давай, помисли си, направи го. Време е. Поне се опитах да сторя едно добро дело, преди края. Едно нещо, с което татко ми би се гордял.

„О, Господи, моят татко. О, Господи, горкият ми татко.“

И прозвуча изстрелът.

Главата й подскочи и се килна на една страна и точно над лявата й вежда цъфна гладка черна дупка, по бузата й се стече струя кръв, която се събра на земята в лепкава локва с размер на чиния. За миг Халифа се стресна прекалено много, за да помръдне, ръката й се отпусна безжизнено в неговата, ехото от изстрела отскочи гневно и многократно из пещерата; след това поклати глава, остави внимателно ръката й, изправи се, отстъпи назад до Бен Рои и двамата вдигнаха очи към дулата на автоматите.

Трябваше да го е страх. Повече, отколкото го беше страх сега, като се имаше предвид какво щеше да последва. Дали защото побоят беше изцедил и последната му капка сила, или пък защото смъртта беше толкова неизбежна, че тялото му просто не виждаше причина да се бори. Изпитваше учудващо спокойствие. Единствената му истинска тревога беше за Зейнаб и децата. Това и фактът, че едва ли щеше да получи подходящо мюсюлманско погребение. Но пък беше сигурен, че Аллах ще разбере. Аллах разбираше всичко. Нали затова беше… ами, Аллах.

Погледна към Бен Рои и погледите им се срещнаха. Имаше други хора, с които предпочиташе да умре. Но дали пък не беше прекалено несправедлив към човека? Грубиян, да. Арогантен, враждебен. Не личност, която би си избрал за приятел. Но беше добро ченге и явно беше вникнал много добре в нещата. И кой знае, ако някой беше убил собствената му жена ей така, без никакъв смисъл, може би и той, Халифа, щеше да е същият. Никой не знаеше. Опита се да промълви нещо, да се извини, да признае, че решението му да повярва на Лейла, а не на Бен Рои бе продиктувано не от обективна преценка на ситуацията, а от сляп предразсъдък, от факта, че просто не можа да се насили да повярва на един евреин, а не на една от своите. Но не намери думите и затова не каза нищо. Гледаха се още малко, след което си кимнаха, обърнаха погледи към елеватора, свиха юмруци и зачакаха куршумите.

Настъпи мрак.

За един кратък объркан момент Халифа си помисли, че е умрял. Но почти веднага, от крясъците на хората на Хар Цион, осъзна, че генераторът отново е спрял и че светлината е угаснала. Беше толкова неочаквано и дезориентиращо, че дори не реагира и остана като вкопан в земята. Инстинктите на Бен Рои се събудиха първи, той сграбчи Халифа за яката и го изхвърли от линията на куршумите. Част от секундата по-късно узитата затракаха и разкъсаха тъмнината с червени и бели огнени следи, куршумите се сипеха по пода и рикошираха в сандъците с ритмичния пукот на пробивано дърво. Детективите се препънаха, паднаха на земята, успяха някак да се изправят отново и със залитане стигнаха до скалата точно под платформата на елеватора. Чуха се още крясъци и стрелбата утихна точно толкова внезапно, колкото беше започнала. Халифа и Бен Рои застинаха на място и напрегнаха очи в мрака.

Когато беше спирал предишните пъти, генераторът беше тръгвал почти веднага; този път остана безжизнен. Разнесе се шепот, някой запали фенер, след това още един, после се чуха скърцане и плясък, сякаш някой се изкачваше по вертикалната релса на елеватора, най-вероятно за да се опита да накара генератора да заработи отново. Лъч от фенер осветяваше пътя на изкачващия се; друг започна да шари нагоре и надолу по купищата сандъци пред тях в напразен опит да ги намери в мрака. Възможността да са се скрили точно под краката им очевидно не беше хрумнала на хората на Хар Цион. Поне не още.

— Трябва да се махнем — прошепна Бен Рои, свил длани до ухото на Халифа, толкова тихо, че едва го чу. — Трябва да се скрием между сандъците.

Халифа стисна ръката му, за да покаже, че е разбрал. Виковете отгоре показаха, че този, който се качваше, беше стигнал до балкона и отиваше към помещението с генератора.

— Трябва да се махнем — отново изсъска Бен Рои. — Нямаме време.

Изминаха двайсет секунди, през които двамата трескаво се опитваха да измислят подходящ план за действие, като много добре си даваха сметка, че в мига, в който излязат изпод платформата, ще бъдат или чути, или заловени от шарещия лъч на фенерите. Накрая, напълно отчаян, Халифа бръкна в джоба си, извади резервния пълнител с петте патрона за маузера и го притисна до ръката на Бен Рои. Израелецът моментално схвана мисълта му.

— Хвърляй наляво — прошепна. — Тръгваме направо. Хвани ме за ръка.

— Какво?

— За да не се изгубим, идиот такъв.

Отгоре се чу шумно стържене. Хората на Хар Цион се опитваха да пуснат генератора. В същия момент лъчът на фенера се отклони от сандъците и започна да шари по пода пред елеватора. За миг се задържа върху трупа на Лейла, после запълзя назад към скривалището им. Беше въпрос на секунди да ги забележат. Халифа сграбчи Бен Рои за ръбата, замахна с другата и с всичка сила запокити пълнителя към стената на пещерата. Той остана във въздуха непоносимо дълго време, лъчът на фенера вече облизваше върховете на обувките им, когато най-после издрънча шумно на земята.

Ефектът беше светкавичен. Лъчът полетя в същата посока и отгоре се чу тропотът на израелците, които се преместиха в лявата част на платформата, последван от оглушителна стрелба. В същия момент Халифа и Бен Рои се затичаха хванати за ръце право напред в мрака към това, което предполагаха — за което се надяваха — да е централният проход, потръпващи на всяка крачка от мисълта, че всеки момент ще се блъснат в някой сандък или друго препятствие. Успяха някак да спазят курса, движени от страха и адреналина, пробягаха почти половината дължина на пещерата, забавиха ход, пуснаха си ръцете и заопипваха пътя си през един от тесните проходи между купчините сандъци, спъвайки се непрекъснато в струпаните там какви ли не предмети. Зад тях стрелбата постепенно утихна и спря.

Останаха на място, дишайки тежко, обгърнати от мрака като от черен кадифен саван. Не се чуваше нищо друго, освен стърженето на манивелата на генератора и гласовете на израелците, отначало тихи, но след това все по-нервни. Бен Рои проточи врат и се заслуша.

— Мамка му — прошепна.

— Какво става.

— Пожар.

— Какво?

— Стрелбата. Подпалила е сандъците.

Още докато го изричаше, ноздрите им доловиха първия лек мирис на горящо дърво.

— Това място е шибан барутен погреб — изръмжа Бен Рои. — И ще избухне!

Халифа го знаеше и без да му се казва. Беше видял пещерата със собствените си очи: варели петрол, сандъци с муниции, експлозиви, купища сухо дърво.

— Мамка му! — изруга. — Мамка му!

Щракна запалката си, прикри огънчето й с шепи и трескаво затърси наоколо нещо, каквото и да е, с което да си пробият път навън от пещерата. Хората на Хар Цион вече крещяха, паникьосани. Огънят явно се усилваше и разрастваше.

— Хайде! — изръмжа Бен Рои. — Трябва ни оръжие!

— Наоколо няма!

Халифа продължи по прохода, вече без изобщо да го е грижа, че могат да го чуят, размахвайки запалката си напред и назад. Видя картини, скулптури, нещо подобно на огромен канделабър. Но никакви оръжия и вече започваше да се отчайва, когато най-после, след като отмести някаква пълна с банкноти торба, откри метална кутия, в която се оказаха дванайсет чисто нови автомата „Шмайзер“. В съседната кутия имаше патрони.

— Хамду-лиллах — измърмори.

Грабна един автомат и заедно с няколко пълнителя го подаде на Бен Рои. Сам взе друг и тъкмо го проверяваше и свикваше с непознатия механизъм, когато се чу внезапна продължителна стрелба. Хвърлиха се на земята, тъй като предположиха, че е насочена към тях, но от тревожните крясъци на израелците разбраха, че всъщност е експлодирал сандък с муниции.

— Всичко ще изригне като шибан вулкан! — изсъска Бен Рои.

Станаха и започнаха да се промъкват през прохода. Все по-плътна оранжева корона изпълваше далечната дясна част на пещерата. Когато стигнаха до централния проход, се чу гръмка експлозия — варел с петрол, предположи Халифа, а може би няколко варела, — последвана почти незабавно от рева на генератора, който най-после заработи. Ледената светлина обля пещерата и намести всичко на рязък и ярък фокус. Хората на Хар Цион се развикаха облекчено, елеваторът продължи с дрънчене и скърцане бавния си възход към терасата. Бен Рои надникна в прохода и веднага се отдръпна.

— На половината път са — прошепна. — Има един горе на терасата. Аз вземам него. На три. Хайде.

Прицелиха се.

— Едно… две…

Нова гръмка експлозия, която разтресе цялата пещера.

— Три!

Втурнаха се през прохода.

Пожарът беше по-лош, отколкото Халифа очакваше. Само за няколко минути беше погълнал цял блок от сандъци в дясната част и с ужасяващ съсък и вой пълзеше на всички страни. Огнени езици облизваха стените на пещерата; горящи боклуци хвърчаха из въздуха като някакви изродени светулки. Мръсен облак сив дим се виеше бавно към тавана на пещерата.

Видя всичко това за част от секундата, преди да падне на коляно и да открие огън с шмайзера. Зад него Бен Рои правеше същото, обсипвайки далечния край на пещерата с неспирен дъжд от куршуми.

Атаката завари Хар Цион и хората му неподготвени. Бен Рои успя да убие този на терасата, Халифа застреля още двама на платформата, като единият от тях падна върху ръчката за управление и обърна посоката на движение. Елеваторът спря, след което с гневен машинен стон започна да се спуска. Менората стоеше безучастна в центъра, разрастващият се пожар хвърляше ярки отблясъци върху златните й рамена.

Преднината им обаче не трая дълго. След първоначалния момент на объркване останалите трима израелци — Хар Цион, Щайнер и още един — се хвърлиха на пода на платформата и безмилостно отвърнаха на огъня. Наложи се Халифа да се отдръпне от прохода и да се скрие между сандъците. Бен Рои удържа още малко, но също се хвърли в едно от разклоненията на централния проход.

— Не им позволявай да докопат ръчката! — изкрещя.

Един от израелците вече се опитваше да направи точно това. Хар Цион и Щайнер го прикриваха, докато той се претърколи по платформата и се опита да избута от пулта трупа на колегата си. Халифа се показа и изстреля цял залп по него, но много бързо бе прогонен обратно в укритието си. Бен Рои постигна по-голям успех, претърколи се и изстреля цял пълнител право в израелеца, чието тяло подскочи във въздуха и се строполи в основата на Менората.

Елеваторът вече почти беше стигнал пода на пещерата. С последно отчаяно усилие да обърне посоката му Щайнер изпразни пълнителя на узито си по централния проход и изкрещя нещо на Хар Цион. Хар Цион го прикри с хеклера си, а Щайнер пропълзя по платформата, сграбчи трупа, с нечовешко усилие го захвърли настрани, хвана ръчката и обърна посоката. Елеваторът спря, остана на място, сякаш да си поеме дъх, раздруса се и започна да се издига.

Хар Цион изкрещя тържествуващо, но бързо млъкна, защото патроните в пистолета му свършиха. На човек с нормална свобода на движенията щеше да му отнеме само няколко секунди да извади нов пълнител и да презареди, но опънатата и болезнена кожа му пречеше. Изкрещя нещо, Щайнер му извика в отговор, че също са му свършили патроните, и в този кратък момент на объркване Бен Рои видя своя шанс.

Изрева на Халифа да го последва, изскочи от прикритието си, залитна за миг, когато някъде зад него поредната експлозия разтърси цялата пещера, но продължи, без да спира да стреля. Първите му изстрели попаднаха някъде вдясно, без да улучат никого. Същото се случи с втория откос, който се заби високо в скалата над елеватора. Но третият попадна в целта, разкъса врата и тялото на Щайнер и го отхвърли към едната от вертикалните релси на елеватора. За миг той остана там прав, от устата му бликна кръв, на лицето му се изписа лека изненада, след което тялото му се свлече, преобърна се и попадна между колелата на задвижващия механизъм. Чу се скърцане, сякаш моторът се опитваше да преодолее препятствието, колелата дъвчеха и мелеха трупа, но в един момент машината не издържа и експлодира сред облак от искри. Елеваторът спря на метър и половина от пода.

Хар Цион продължаваше отчаяния си опит да презареди пистолета, крещеше агонизиращ от болката, защото мумифицираната му кожа се разкъсваше под дрехите му. Бен Рои видя безсилието му, забави крачка и спря. Приближи до него, вдигна шмайзера и притисна дулото в главата на Хар Цион, забравил за бушуващите наоколо стихийни пламъци.

— Това е за Галия — прошепна.

Махна пръст от спусъка част от секундата, преди да стреля. Беше мечтал за този миг толкова дълго, всеки божи ден през последната година — да насочи оръжие към главата на човека, който уби годеницата му, да го смаже на пихтия, в каквато бяха превърнали Галия. Но когато се стигна до мига, в който дулото беше на мястото си и трябваше само да помръдне пръст, не можа да го стори. Не и така хладнокръвно. Прехапа устни, насили се да стреля, да се отдаде на ненавистта, но пак не се получи: самотният тих глас в него — нейният глас — отново му каза, че не е редно, че не е добре, че вместо да го излекува, това някак още повече ще го нарани. Хар Цион долови колебанието му.

— Помогни ми — изстена дрезгаво и изви глава да го погледне. — Прави с мен каквото искаш отвън, само ми помогни да спася Менората.

Бен Рои го погледна разтреперан, лицето му се обливаше в пот от жегата на разрастващия се пожар. Изръмжа безсилно и свали автомата. Хар Цион се задави от болка и веднага направи усилие да стане.

— Трябва да я издигнем. Ще ни трябва кабел или въже. Къде е арабинът?

Бен Рои се огледа. Мислеше си, че Халифа го е последвал, когато се спусна към елеватора. Египтянинът наистина се беше опитал да стори точно това. Но когато беше изскочил от прикритието си, мощна експлозия — същата, която едва не беше повалила Бен Рои — беше стоварила отгоре му десетина сандъка и сега лежеше в безсъзнание по средата на централния проход с лице към земята и крака, затиснати от голям сандък. Бен Рои изтича при него, отмести сандъка и коленичи.

Първо си помисли, че е мъртъв. Но напипа пулс и без изобщо да се замисля дали няма нещо счупено, грубо метна египтянина на рамо и забърза към елеватора, давейки се от дима. Хар Цион беше намерил въже и го беше завързал за ствола на Менората.

— Ще я изнесем и ще се върнем за него — каза. — Помогни ми.

Бен Рои поклати глава.

— Първо ще изнеса него.

— Не, трябва да спасим Менората!

— Първо ще изнеса него — повтори Бен Рои, вдигна Халифа на платформата, качи се отгоре й и отново вдигна египтянина на раменете си. В този момент в тила му се заби дуло на пистолет.

— Презаредих — изръмжа Хар Цион. — Пусни го веднага.

Настъпи кратка пауза, поредният варел с петрол експлодира в дъното на пещерата, огнен гейзер се издигна почти до тавана и погълна, и изпепели нацисткото знаме. Бен Рои отмести пистолета на Хар Цион и пристъпи към по-близката релса на елеватора. Хар Цион вдигна пистолета и изстреля един куршум във въздуха.

— Остави го! — изкрещя. — Не разбираш ли? Трябва да спасим светилника. Остави го и ми помогни!

— Ако ме убиеш, никога няма да излезеш — изкрещя му Бен Рои, оглеждайки релсата. — Ще го изнеса и ще се върна.

— Не! — изпищя Хар Цион и стреля още веднъж. — Трябва да я спасим веднага! Веднага! Не разбираш ли?

Детективът не му обърна внимание, прекрачи кървавия труп на Щайнер, сграбчи един от хоризонталните метални пръти, разположени между релсите като стълба, и започна да се изкачва. Тялото на Халифа висеше на раменете му като гигантска парцалена кукла. Зад него Хар Цион крещеше и размахваше пистолета.

— Трябва да я спасим! Не разбираш ли? Това е твоята вяра! Твоята вяра!

Бен Рои продължаваше, напълно съсредоточен в трудната си задача, хващаше се за следващия прът, пристъпваше с изпъкнали от напрежението очи, горящи въглени го засипваха като порой и изгаряха ръцете и лицето му. Първата четвърт от изкачването мина сравнително добре, но на половината път тежестта сякаш го затисна, остри болки пронизаха мускулите на ръцете и краката му и изцедиха последните му сили. Опита се да мисли за Галия, за семейството си, за Ал Пачино — за каквото и да е, само не за агонията на крайниците си, да излъже тялото си, че не е толкова изцедено, колкото беше. Успя да се довлече до белега за третата четвърт, на три метра от ръба, но тук спря и разбра, че няма да успее да продължи, че в резервоара няма и капка бензин, дори и за да се върне долу.

„Ще се наложи да го пусна — помисли си. Ръцете му трепереха от усилието да се държат за прътите, а краката му се подгъваха. — Ще се наложи да го пусна, иначе ще падна.“

Защо точно в този момент на крайно отчаяние започна да рецитира шемата, нямаше представа. Даже не си даваше сметка, че го прави, докато не се усети, че е казал първите строфи. Просто се беше издигнала някъде дълбоко от душата му, като вода от доскоро пресъхнал и бликнал наново извор. Преди Галия да умре, я рецитираше всеки ден. През последната година не беше излязла от устните му нито веднъж. Но сега отново я мълвеше, великата молитва на еврейския народ, на неговия народ, прокламацията на вярата му в Бог.

Гласът му се усили, мълвенето се превърна в напев, а напевът в песен, точно както го беше учил старият равин Гишман в часовете по иврит преди толкова много години.

Както пееше, усети живота да се завръща в крайниците му, отначало бавно, след това по-мощно силата се вля на талази в тялото му, и без дори да осъзнава какво прави, вече беше изкачил още едно стъпало, и още едно, и още едно, докато изведнъж се озова на ръба и се затича — буквално се затича — по първия тунел обратно към външния свят. Стигна до дупката в стената, промъкна се и пое по основната шахта. Халифа подскачаше на раменете му, зад гърба му отекваха експлозии и така, докато накрая залитна през входа на мината и излезе в нощта. Снегът изхрущя под краката му. Звездното небе сияеше над него.

Остана така и си пое дъх — сладък студен и чист въздух след изпълнената с дим пещера, — след което пренесе Халифа през малката каменна площадка и го остави на земята до нея. Той изстена и измърмори нещо, но Бен Рои нямаше време, само разтри лицето му с шепа сняг, обърна се и побягна обратно към мината.

Когато отново стигна до каменната тераса, пожарът бушуваше из цялата пещера, огнени езици се издигаха, накъдето и да погледнеше, поглъщаха купчини сандъци, лижеха стените и тавана. В негово отсъствие Хар Цион някак беше успял да се изкачи на терасата и да остави там свободния край на въжето, след което незнайно защо беше слязъл отново. Сега стоеше върху платформата на елеватора като на остров сред огненото море, и диво се оглеждаше към бързо приближаващата се стена от пламъци. Бен Рои го повика.

— Опитах се да я вдигна сам, но е много тежка — изкрещя Хар Цион, щом чу гласа на детектива. — Почни да дърпаш! Аз трябва да я повдигна отдолу.

Бен Рои закри лице от жегата, която вече беше почти непоносима, сграбчи въжето, отстъпи назад и сантиметър по сантиметър започна да издига Менората. В това време Хар Цион подхвана основата й и започна да я бута. Когато разстоянието стана достатъчно, застана под нея, подпря я с раменете си и започна да изкачва стълбата на елеватора, прът по прът, виещ от болка, докато под якето кожата му се късаше като хартиена салфетка, ручеи кръв бликаха от ръцете и краката му и се стичаха в ръкавиците и обувките.

— О, Боже — изпищя, — моля те, Боже!

Издигнаха Менората на три метра от пода, но в този момент поредната експлозия изпрати в лицето на Бен Рои талаз от нажежен въздух и го събори. Въжето се изплъзна от безпомощните му пръсти и Менората се стовари отново на платформата.

— Ой вей — прошепна.

Под него Хар Цион лежеше проснат под ствола на светилника, гледаше го иззад разклоненията й като иззад затворническа решетка, от ъгъла на устата му се стичаше кръв, но със сигурност беше жив, защото устните му мърдаха, а облечените му в ръкавици ръце се свиваха и разпускаха около най-външните извити клони на Менората. Пламъците бяха подхванали платформата. Бен Рои само ужасено гледаше как бавно се надигат и я поглъщат, как Менората се деформира и огъва от температурата, рамената й се разкривяват във всички посоки, а златото сякаш се свлича от нея като белеща се кожа, за да разкрие отдолу нещо мътно и черно, докато най-накрая цялото нещо се стопи, слегна се и се втечни върху агонизиращото тяло на Хар Цион.

Гледа го, докато свърши, след това, вече неиздържащ на топлината, се обърна и влезе обратно в тунела. В този момент поредната мощна експлозия разтърси пещерата отзад, взривовете постепенно се сляха в единствен оглушителен рев. Плътна вълна от огън помете коридора и го подгони. Бен Рои се затича, гмурна се през дупката в стената, втурна се по основната шахта и излетя като куршум от входа на мината. Едва успя да стигне до Халифа и да го завлече в далечната част на площадката, когато като експресен влак, излизащ от тунел, огнената стихия изригна от входа на мината и стигна чак до поляната, блъсна се в дърветата по края й и ги подпали. Адът сякаш продължи вечно, земята се тресеше, отвсякъде валяха камъни и пръст, преди накрая стихията да утихне, огненият език бавно да се оттегли и да затрепка колебливо около взривения вход на мината.

Халифа беше дошъл в съзнание в края на площадката. Протегна ръка и хвана тази на Бен Рои.

— Благодаря ти — изтръгнаха се дрезгави думи от гърлото му. — Благодаря ти.

Израелецът клатеше глава и размахваше ръце, сякаш плуваше в басейн.

— Беше оловна — прошепна. — Беше направена от олово. Отгоре злато, отдолу олово.

Изсумтя, напълни шепата си със сняг и го поднесе към разкъсаното си ухо.

— Еврейска му работа, а? Никога не пропускат възможност да спестят пари.

Решиха, че е добре да се измъкнат от Германия възможно най-бързо. Бен Рои звънна на този и онзи по телефона, не можа да намери полет до Израел, но пък осигури до Кайро — чартър от Залцбург, директен, излитащ в шест сутринта. Запази билети.

— Оттам ще направя връзка към „Бен Гурион“. По-добре, отколкото да се размотавам тук.

Шофираха заедно до летището, оставиха колите, изкъпаха се, поспаха няколко часа и излетяха по разписание. В момента, когато самолетът се озова във въздуха, Бен Рои заспа. Халифа се опита да направи същото, но беше толкова преуморен, че не успя, само седеше, отпиваше от кафето си и се взираше през прозореца към бледата руменина на изток, която бавно обхвана цялото небе, пооранжевя и в един момент хоризонтът пламна.

Нещо го глождеше. А нямаше какво. Събитията от предишната нощ бяха довели целия случай „Шлегел“ до толкова окончателна развръзка, колкото изобщо би могло да има някое разследване. Въпреки това не можеше да се отърси от човъркащото усещане — даже не усещане, по-скоро смътно мъждукане някъде в дъното на съзнанието му, — че е останало нещо недовършено, някакъв последен дребен детайл, който да допълни картината, и едва тогава тя да бъде наречена завършена.

Допи си кафето, пребори се с копнежа да отиде да запали цигара в тоалетната и погледна разстилащата се зора. Мислите му кръжаха несвързано над всичко, което се беше случило през последните няколко седмици, прелитаха без посока през хаоса от хора, места и случки, преди накрая да спрат обратно в Долината на царете, където беше започнало всичко. Джинджър, Аменхотеп II, малкият Али, дърдорещ за фараони и съкровища и капани за наивници. Какво беше изтърсил? Хорибъл Инкиман. Усмихна се. Хорибъл Инкиман! Безценно попадение.

— Ще обичате ли кафе?

Стюардесата се беше навела към него с кана в ръка. Той й подаде чашата си, облегна се и подхвана веригата на мислите си от същото място.

Хорибъл Инкиман. Хор-анх-амун. Везир на фараона Тутмос II. Бяха открили гробницата му само преди няколко месеца, в Сакара, с напълно непокътната погребална камера, натъпкана до тавана с прекрасна смайваща колекция от погребални принадлежности, включително великолепен саркофаг от пясъчник. Дори само това я правеше една от най-важните находки през последните години. Но уникалното в случая беше не това, а че под основната камера археолозите се бяха натъкнали на грижливо замаскирана допълнителна камера, в която колекцията от артефакти беше още по-изумителна, там имаше още по-впечатляващ саркофаг, този път с действителното тяло на собственика на гробницата. Оказа се, че горното помещение просто е било маскировка, съвършена имитация за заблуда на евентуалните грабители, които да решат, че са се докопали до главната плячка, докато всъщност въпросната плячка е скрита точно под краката им. Изключително.

Задуха горещото си кафе и се загледа през илюминатора — вече цялото небе представляваше бляскава равнина от червено и златно — мислите му закръжиха отново, преди да се спрат на странната среща в стария град на Кайро, в синагогата „Бен Езра“. Как се казваше онзи човек? Шобу Ха Ор? Шобу? Не, Шому. Шомир. Точно така. Шомир Ха Ор. Странен мъж, необикновен. Държеше се, все едно го беше очаквал, удивителен беше начинът, по който му беше разказал всичко за менората в синагогата.

„Въпреки че като всяка репродукция е само сянка в сравнение с оригинала… Тя е била много красива. Седем вейки, чашки като миндалови цветове, цялата изкована от един-единствен блок чисто злато — най-красивото нещо на света.“

Можеше с чиста съвест да свидетелства, че е истина. Беше красива. Прекрасно произведение на изкуството, та макар и от олово под позлатата.

„Във Вавилон, така ни казва пророчеството. Във Вавилон ще се намери истинската Менора, в дома на Абнер.“

Стюардесите започнаха да поднасят закуската. Питаха пътниците топла закуска ли искат или континентална.

Вавилон. Един-единствен блок чисто Плато.

Нещо го глождеше.

Хор-анх-амун. Фалшива камера. За заблуда на грабителите.

Наистина го глождеше.

Количката със закуските се изравни с неговото кресло и жената започна да сервира. Бен Рои се събуди и поиска топла закуска. Халифа избра континентална.

— Шомир Ха Ор.

— Какво?

— Името Шомир Ха Ор? Означава ли нещо на иврит? — попита Халифа.

Бен Рои отваряше станиола на кутията си с храна и разопаковаше пластмасовите прибори.

— Пазител на светлината. Пазител, защитник, нещо такова. Защо?

Египтянинът не отговори, само се втренчи в подноса си. Допреди малко умираше от глад. Сега апетитът му се беше изпарил като дим.

Кайро

Приземиха се малко след единайсет. Утрото беше ясно и топло, небето синееше и тлъстото слънце плуваше в центъра му като буца лой.

Бен Рои искаше веднага да хване полет за Йерусалим, но такъв нямаше до вечерта, затова се съгласи да се качи заедно с Халифа в таксито до града, където щеше да отиде в израелското посолство, да се изкъпе, да се преоблече в чисти дрехи и да намери лекар, който да прегледа ухото му. Халифа даде на шофьора напътствия на арабски и потеглиха.

По пътя не говориха, само гледаха през прозорците бързо обгръщащия ги метрополис. Стигнаха до Нил, завиха на юг по Корниш, изминаха още няколко километра и отново се отдалечиха от реката, навлязоха в гъмжилото на града, провряха се през хаотичното улично движение и след поредния завой излязоха на широка безлюдна улица със спирка на метрото и някакво оградено пространство с дървета и църкви от отсрещната страна.

Бен Рои никога не беше идвал в Кайро, но беше съвсем сигурен, че това не е израелското посолство. Раздразнен попита Халифа какво става.

— Просто трябва да проверя нещо — отвърна египтянинът и слезе от таксито. — Две минутки, не повече. Мисля, че и ти трябва да дойдеш.

Бен Рои се намръщи и изръмжа, но Халифа беше много настойчив, затова накрая също слезе от таксито, без да спира да мърмори. Платиха на шофьора, пресякоха улицата, и като се спуснаха по каменните стъпала, влязоха в ограденото пространство и се озоваха на тясната калдъръмена улица между високите стени от червени и жълти тухли. Беше много тихо и много спокойно, атмосферата беше плътна и влажна.

— Какво е това място, по дяволите? — попита Бен Рои и се огледа.

— Нарича се Маср ал Куадима. — Халифа си извади цигарите и запали. — Старото Кайро. Най-древната част от града. Части от нея датират още от римско време. — Той вдиша цигарения дим. — Но сега си спомням, че тогава май се е казвала другояче. — Халифа хвърли бегъл кос поглед на Бен Рои. — Наричала се е Вавилон. Вавилон в Египет.

Израелецът вдигна вежди, сякаш да попита: „Това трябва ли да ми е интересно?“ Халифа не отговори, само забучи клеопатрата в устата си, махна с ръка и го поведе по улицата. Минаваха покрай безистени и затворени с капаци прозорци, но не срещнаха други хора, нито пък чуваха нещо друго, освен собствените си стъпки, и само веднъж — някаква песен, тиха и безплътна. Улицата сви надясно, наляво и отново надясно, и излезе пред откритото, заобиколено от дървета пространство пред синагогата „Бен Езра“.

Израелецът отново попита какво става и Халифа отново не му отговори, само захвърли цигарата и подкани Бен Рои да влезе в сградата. Поспряха за момент на входа, загледани в мраморния амвон, дървените галерии, изящно украсените стени и таван, и закрачиха напред. Стигнаха до заобиколения от двете страни с месингови менори висок дървен олтар в дъното на синагогата.

— Добре дошъл, Юсуф. Сигурен бях, че ще се върнеш.

Както и предишния път, Халифа беше сигурен, че в синагогата не беше имало жива душа. Но, както и предишния път, високият белокос мъж, седеше в сенките под галерията. Той вдигна ръка за поздрав, вгледа се за миг в двамата мъже, стана и дойде при тях. Халифа представи спътника си.

— Ариех Бен Рои. От израелската полиция.

Мъжът кимна сякаш беше очаквал подобен отговор и погледът му се спря върху менората на врата на Бен Рои. Халифа запристъпя смутено от крак на крак. Сега, след като вече беше тук, не беше съвсем сигурен как да изрази на глас онова, което си мислеше. Даже вече не беше сигурен какво точно си мисли. Мъжът явно разбра притеснението му, защото пристъпи и сложи ръка на рамото му.

— Била е донесена преди много, много време — каза тихо. — Преди седемдесет поколения. Първосвещеникът Матей е наредил да бъде пренесена. Когато е разбрал, че Свещеният град ще падне в ръцете на римляните.

Халифа премигна.

— Ами?…

— Другата ли? — Мъжът отново разбра какво си мисли Халифа, още преди самият той да си даде сметка. — Отлял я е Елиезер златарят. За да заблуди враговете ни. Оригиналът е бил изпратен в Египет заедно с моя далечен прадядо, за да изчака тук по-добри времена. И оттогава насам семейството ни я пази.

Бен Рои озадачен отвори уста и отново я затвори. Настъпи продължително мълчание.

— Никога ли не сте казвали на никого? — попита накрая Халифа.

Старецът сви рамене.

— Не му беше времето.

— А сега е, така ли?

— О, да. Сега времето настъпи. Предзнаменованията се сбъднаха.

За учудване на Халифа очите му бяха пълни със сълзи — от радост, не от тъга. Мъжът погледна детектива, след което много бавно се обърна към най-близката менора, протегна ръка и докосна едно от рамената с върха на пръстите си.

— Три предзнаменования ще те водят — изрече бавно с внезапно далечен глас, все едно говореше някъде от много далеч в пространството и времето. — Първо, ще дойде най-младият от дванайсетимата и в ръката си ще държи сокол; второ, един син на Измаил и един син на Исаак ще се изправят заедно като приятели в Дома Господен; трето, лъвът и пастирът ще бъдат едно и около врата им ще има светилник. Когато тези неща се сбъднат, тогава ще е дошло времето.

Настъпи ново мълчание, думите му сякаш увиснаха в неподвижния хладен въздух на синагогата. Мъжът се обърна и сапфирените му очи светнаха.

— Твоето идване сбъдна първото предзнаменование — усмихна се той на Халифа. — Защото най-младият от синовете на Яков е бил Йосиф, или на арабски език — Юсуф. И ти донесе със себе си сокол. Второто предзнаменование — той протегна ръце, като да прегърне двамата детективи — го изпълнихте и двамата. Защото от Измаил мюсюлманите водят своя произход, а от брат му Исаак произлизат евреите. Мюсюлманин и евреин един до друг в Дома Господен. Колкото до третото предзнаменование…

Той наклони глава и кимна към медальона на Бен Рои.

— Лъв? — попита Халифа с внезапно надебелял и непознат за самия него глас. — Пастир?

Мъжът не каза нищо, само продължи да гледа Бен Рои.

— Името ми — промълви израелецът. — На иврит Ариех означава лъв. Рои е пастир. Слушай, какво, по дяволите, става тук?

Мъжът се усмихна още по-широко и възкликна радостно.

— Нека ти покажа, приятелю. Нека ви покажа и на двамата. Седемдесет поколения, и най-после дойде времето да бъде разкрита.

Той ги хвана под ръка и ги поведе към дъното на синагогата. Извади ключ и отвори ниска врата в дървената облицовка на стената.

— Нашата синагога е построена в края на девети век, върху руините на стара коптска църква — обясни и ги побутна надолу по стълбището към просторното, застлано с каменни плочи подземие, в което нямаше нищо друго, освен купчина сгъваеми дървени столове и в средата на помещението голямо прокъсано чердже. — Тя на свой ред е била построена върху руините на още по-стара сграда, издигната още по римско време. Когато предците ми за пръв път дошли тук, тази сграда била дом на водача на еврейската общност във Вавилон, много мъдър и свят мъж. На име Абнер.

Той отиде до черджето, наведе се и хвана ъгъла му.

— Сега от първата сграда вече не е останало нищо, освен една съвсем малка част — изба, много дълбока, в която някога се е съхранявало вино. Тя е оцеляла недокосната, докато вековете бавно са отминавали и сградите са идвали и са си отивали.

Отмести черджето и под него се показа каменна плоча с халка в средата, по-голяма от обкръжаващите я плочи, по-гладка, някак си по-стара, много по-стара. Отмести я с помощта на детективите. Разкри се дупка с изтъркани, водещи още по-надолу каменни стъпала. Халифа не беше сигурен, но му се стори, че долови проблясък на светлина отдолу.

— Хайде. Тя ви чака.

Поведе ги по стъпалата към тесен дъгообразен проход с укрепен с греди таван и прашни тухлени стени. Светлината вече се различаваше ясно, наситено топло сияние, излъчващо се иззад ъгъла в дъното на прохода. Тръгнаха към него.

С всяка крачка сиянието ставаше все по-ярко. Ноздрите им доловиха леко ухание, едва забележимо и въпреки това странно упойващо. Зави им се свят. Стигнаха до края на прохода, завиха зад ъгъла и застинаха на място.

— О, Боже — задави се Бен Рои.

Намираха се пред издълбан в голата скала дълбок свод с неравни стени и таван, чиято вътрешност бе изпълнена с най-топлата, най-сладостната, най-прелестната светлина, която Халифа беше виждал. В дъното стоеше източникът на тази светлина, седемраменна Менора, със седем трептящи пламъка на всяка лампа, съвсем същата като тази, която бяха намерили в мината и едновременно с това съвършено различна, с безкрайно по-богато и по-притегателно въздействие, формата й бе безкрайно по-лека и по-грациозна, с украса толкова деликатна и жива, че пред нея истинските цветя, листа и плодове щяха да изглеждат само като безвкусни имитации.

Детективите се спогледаха и отново се обърнаха към светилника. Последваха белобрадия мъж, който ги поведе напред, докато застанаха точно пред него. Златната светлина ги заля като река, навлезе в очите им, нахлу и в най-отдалечените ъгълчета на телата им, изпълни ги.

— Непрекъснато ли поддържате огъня? — попита едва чуто Бен Рои.

— Лампите не са докосвани, откакто Менората е била донесена тук. Били са запалени тогава и са останали така до ден-днешен. Фитилите им никога не са догаряли, маслото им никога не е свършвало.

Мъжете поклатиха глава, смаяни от това чудо, приближиха се още няколко сантиметра и се загледаха в пламъците. Не приличаха на никой друг пламък, виждан досега от Халифа. Бяха изтъкани от всички цветове на дъгата и дори повече, цветове, за които Халифа дори не знаеше, че съществуват, цветове толкова чисти, толкова съвършени, толкова хипнотизиращи, че всеки друг цвят след тях изглеждаше непоносимо безцветен и монохромен. Привлякоха го, обгърнаха го и се извиха в спирала покрай него, помилваха лицето му сякаш мина през ефирна завеса, която изведнъж се отдръпна и разкри огромни открити пространства, пространства, в които присъстваха — и никога не успя да си обясни как така — всички хора, които някога беше познавал, всяко място, където беше ходил, всичко, което някога беше правил: целият му живот бе на длан пред него, съвършено ясен, съвършено реален. Ето баща му и майка му, брат му Али, дипломирането му в полицейското училище, денят, когато петгодишен беше избягал от къщи и се беше изкачил чак на върха на Хеопсовата пирамида. И точно в средата на всичко, най-ясни и ярки от всички, смеещи се и махащи, все едно ги виждаше през прозореца, Зейнаб и децата.

— Виждам Галия.

Халифа се обърна. За негов ужас Бен Рои беше протегнал ръка и я беше пъхнал право в един от пламъците.

Понечи да дръпне израелеца, но белокосият мъж го спря.

— Светлината на Господ не може да нарани онези, които в сърцето си са истински праведни — каза тихо. — Остави го.

Бен Рои се усмихваше, пламъкът се уголеми и обхвана цялата му ръка, обви я в ярко сияние от златна светлина.

— Милвам косата й — шепнеше Бен Рои, — лицето й. Тя е тук. Галия е тук.

Разсмя се, пръстите му се движеха напред и назад в пламъка, сякаш галеха кожата на любим човек, продължи така още много време, след което лицето му изведнъж се сгърчи и от гърдите му се изтръгна разтърсващо ридание. Още едно, още едно, още едно, всяко все по-жестоко от предишното, цялото му тяло се сгърчи от силата на скръбта. Отдръпна ръката си, сви се, хвана се с две ръце за главата, но конвулсиите ставаха все по-силни, докато накрая не падна колене и не се разплака неудържимо, сълзите се изливаха от него като сринал стената си язовир и така, докато не го изпразниха докрай.

— Толкова я обичах — повтаряше. — О, Господи, толкова я обичах.

Египтянинът не каза нищо, само го прегърна, светлината на Менората ги обви като ярко наметало, приближи ги един до друг, свърза ги в едно. Старецът се усмихна, обърна се и излезе от избата.

Когато най-после се качиха в синагогата, мъжът не се виждаше никъде. Повикаха го по име, но не получиха отговор. Повъртяха се още малко и излязоха навън.

Бяха пристигнали по обяд. Но сега, съвсем необяснимо, отново денят беше на зазоряване, сякаш конвейерът на времето се беше приплъзнал, беше избързал и беше нарушил нормалния ритъм на денонощния цикъл. Загледаха се на изток в розовите и зелени вихри на небето над рошавите глави на Мукатамските възвишения, повървяха малко и седнаха на някаква пейка под короната на огромен индийски лавър. В този момент към тях се приближи момченце в бяла джелаба с поднос с две чаши чай в ръцете. Очите му бяха сини и ярки като сапфири.

— Дядо каза да ви дам това, като излезете — каза и протегна подноса. — Каза, че ви чака в синагогата, когато сте готови.

Поеха чашите и момчето си отиде. Халифа запали цигара и впери поглед в последните звезди на небето отгоре. Мълчаха дълго.

— И какво ще правим? — попита накрая.

До него Бен Рои се беше навел напред и духаше чая си да изстине.

— Ще правим добри неща — измърмори. — Ще се опитаме да е различно.

— Хмм?

— Това беше последното, което Галия ми каза. Преди да умре. Да правя добри неща. Да бъде различно. Имахме си такава фраза. — Той вдигна поглед към Халифа и отново го сведе. — Не съм го казвал на никого.

Египтянинът се усмихна и отпи от чая си. Беше много сладък и много силен, прозрачен, червеникавокафяв, почти рубинен на цвят — точно както го обичаше.

— Ще има неприятности — продължи след малко Бен Рои и отпи от чашата си. — Ако хората разберат, че е намерена.

При това състояние на нещата. Има и други като Хар Цион. И други като Ал Мулатам.

Халифа дръпна от цигарата си. Върхът на слънцето тъкмо се показваше над хълмовете като тънък яркочервен сърп.

— Прекалено е… могъща — продължи Бен Рои. — Прекалено… специална. Ако се върне… Просто не мисля, че сме готови за нея. Нещата и без това са достатъчно усложнени.

Остави чашата и скръсти ръце. Двойка пчелояди изхвърчаха от клоните, кацнаха на земята и зачукаха с големите си клюнове. Двамата мъже се спогледаха, кимнаха и разбраха, че си мислят едно и също.

— Съгласен? — попита Бен Рои.

— Съгласен. — Халифа допуши цигарата си и стъпка фаса.

— Аз ще се обадя на Милан. Ще му кажа, че е на безопасно място. Той няма да разпитва повече.

— Можеш ли да му имаш доверие?

— На Йехуда ли? — Бен Рои се усмихна. — Да, мога да му имам доверие. Точно затова още в началото му казах за Менората. Той е добър човек. Като дъщеря си.

— Каква дъщеря?

— Мисля, че ти казах. Сигурен съм, че ти казах.

— Какво да си ми казал?

Израелецът прокара пръсти през косата си.

— Йехуда Милан е баща на Галия.

Тревожеха се, че решението им ще разстрои стареца. Но когато го откриха и го споделиха, той само кимна и се усмихна с присъщата си загадъчна усмивка.

— Нашата задача е да пазим Менората и когато дойде времето, да разкрием местонахождението й — каза тихо. — Това направихме. Не се очаква нищо повече, нито от нас, нито от вас.

Чу се тропот на крачета и момченцето влезе тичешком в синагогата, и застана до дядо си. Старецът го прегърна през раменете.

— Сега какво ще правите? — попита Халифа.

— Сега? — Старецът сви рамене. — Ние се грижим за това място, то е домът ни. Това няма да се промени. Нищо няма да се промени.

— Ами светилникът?

— Ще си остане, където е. Докато Господ не повели да бъде преместен. Докато кандилата му горят, на света винаги ще има светлина, колкото и мрачни да изглеждат нещата.

Момчето го дръпна за робата, надигна се на пръсти и прошепна нещо в ухото му. Мъжът се засмя и го целуна по челото.

— Помоли да ви съобщя, че когато умра и си отида и той стане пазител, и двамата ще сте добре дошли да виждате светилника, когато пожелаете.

Детективите се усмихнаха.

— Бог с вас, приятели мои. Светлината на Менората вече е във вас. Не я оставяйте да изгасне.

Той задържа погледите им за миг и двамата изпитаха странно усещане за безтегловност, сякаш се носеха във въздуха. След това кимна, хвана момченцето за ръката, двамата се обърнаха, навлязоха в сенките под дървената галерия на синагогата и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.

Докато излизаха от синагогата, Бен-Рои внезапно вдигна ръка и се пипна по главата.

— Ухото ми е здраво — изуми се.

Кайро

— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии през Асуан за Луксор.

Беше шест вечерта и Халифа най-после беше на път за дома. Щеше да хване по-ранен полет, но когато се обади на Зейнаб, тя настоя, че след като така и така е в Кайро, може да намери време да види някои от приятелите им. Затова беше закусил в „Гропи“ на „Мидан Талаат“ със старите им приятели Тауфик и Наруал, след което беше прекарал деня в Музея на антиките със скъпия си наставник, стария професор Ал Хабиби — завърнал се съвсем наскоро от лекциите си в Европа — и завърши пак в „Гропи“ с приятеля си от детство Дебелия Абдул Уасами, който, верен на прякора си, беше изял шест еклера, три парчета басбуса и огромен резен напоен с мед катиф („Ще приключа дотук — беше заявил скромно. — Канени сме на вечеря и не искам да си развалям апетита.“)

Сега обаче си отиваше у дома.

— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии.

От другата страна на бариерите последните няколко пътници излизаха през стъклената врата и се качваха на автобуса, който щеше да ги откара до самолета. Обърна се и огледа залата за заминаващи за Бен Рои, който си беше купил билет за полета от осем вечерта от международния терминал и беше казал, че ще дойде тук, за да се сбогуват. Беше тъпкано с туристи, включително голяма група англичанки, всичките неясно защо с еднакви сомбрера на главите. Никаква следа от израелеца. Изчака още минута, но след като обявиха полета му за пореден път, закрачи към гишетата за проверка.

— Халифа!

Израелецът си пробиваше път през стадото англичанки, понесъл две огромни найлонови торби. Египтянинът отиде да го посрещне.

— Вече реших, че няма да дойдеш.

— Едвам открих шибания терминал.

Бен Рои остави торбите на земята, прокара ръка през обляното си в пот чело, извади сребристата си манерка, разви капачката и отпи щедра глътка. Когато я свали от устните си, забеляза леко укоризнения поглед на Халифа.

— Гледай си работата — изръмжа. — Вътре има от оня хибискусен бълвоч. Как му викахте?

— Каркаде ли?

— Същото. Много освежаващо. Реших, че е време, нали разбираш… да промия малко системата.

Въпреки че фразата не му бе позната, Халифа схвана смисъла и се усмихна. Настъпи моментът на раздялата, но нито единият, нито другият се сещаха какво да кажат. Халифа сведе поглед към торбите и чак сега забеляза съдържанието им.

— Книжки за оцветяване? — учуди се.

— Какво? А, да. Помотах се малко из града и ги видях на намалена цена. За онази учителка, дето се запознах с нея, преподава в училище, в което палестинчета и израелчета учат заедно, а нямат пари… — Израелецът изведнъж млъкна сконфузено. — Както и да е, реших, че ще са й от полза — измърмори.

Халифа кимна.

— Сигурно е красива, тази учителка.

— Красива е. Има ей толкова дълга коса… — Бен Рои отново млъкна и се намръщи, сякаш го бяха подвели да каже нещо, което не искаше. — Да ти го начукам, Халифа.

В тона му нямаше злоба, а мръщенето беше подправено с искрица веселост. Високоговорителите гръмнаха отново.

— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии. Моля всички нерегистрирали се пътници да се явят незабавно на изхода.

— Това е за мен.

Замълчаха, и двамата все още търсещи правилните думи, пристъпващи нервно от крак на крак. Тогава Бен Рои протегна ръка.

— Ма-салаам, сахиб. Довиждане приятелю.

Халифа се разсмя.

— Май ми беше споменал, че не знаеш и дума арабски.

— Попитах един човек в посолството. — Бен Рои сви рамене. — Реших, нали разбираш, че ще е любезно и така нататък.

Халифа кимна, също протегна ръка и хвана тази на израелеца.

— Шалом, хавер. Довиждане приятелю.

Беше ред на Бен Рои да се разсмее.

— Май и ти беше казал, че не знаеш и дума на иврит.

— Погледнах в речника. Реших, че ще е… любезно и така нататък.

Двамата задържаха ръцете си, без да свалят поглед един от друг, след което се пуснаха, повториха думите за сбогуване, обърнаха се и тръгнаха в противоположни посоки. Халифа тъкмо минаваше през бариерата, когато чу виковете зад себе си.

— Чакай! Чакай!

Върна се няколко крачки.

— Някой ден ще си забравя някъде и тиквата — измърмори Бен Рои, ровейки в една от чантите. Извади малък пакет и го подаде на Халифа. — За жена ти и децата. Халва. Националният ни сладкиш. Взех го от посолството.

Египтянинът понечи да откаже, но Бен Рои махна с ръка, бръкна в джоба си и извади друго пакетче, много по-малко, с размерите на кибритена кутия, увито в кафява хартия.

— А това е за теб. Една дреболия.

Халифа отново отказа и отново израелецът не му обърна внимание. Просто го пъхна в джоба на сакото на египтянина. Погледнаха се, напрегнати, сякаш и двамата искаха да направят нещо, но изобщо не бяха сигурни дали е уместно. След това едновременно махнаха с ръце, пристъпиха и се прегърнаха. Бен Рои обхвана по-дребния мъж като мечка.

— Пак ще се видим, нахален мюсюлмански путьо такъв.

Халифа се усмихна, притиснал лице до масивния гръден кош на израелеца.

— Точно така, арогантно еврейско копеле такова.

Останаха така още секунда, след което се разделиха и поеха по пътя си. И двамата не се обърнаха повече.

По-късно, когато самолетът излетя и го понесе на юг обратно към дома и семейството му, единственото място, където искаше да бъде, Халифа бръкна в джоба си и извади пакетчето, което му беше дал Бен Рои. Огледа го, зачуди се какво ли има в него и внимателно разви хартията. Беше малка пластмасова кутийка. Вътре в легло от плюш лежеше сребърната менора, която Бен Рои носеше на врата си. Халифа я взе в дланта си, усмихна се, стисна я в шепа, подпря глава на илюминатора и се загледа в тънката панделка на Нил отдолу, миниатюрна синя вена, която в добри и лоши времена носеше живот и надежда на иначе мъртвата пустиня.

Йерусалим

Тълпата беше огромна, поне седем ХИЛЯДИ души, набутани един до друг по петте метра тротоари от двете страни на улица „Султан Сюлейман“, сгъчкани рамо до рамо по полукръга от каменни стъпала към Дамаската порта — мъже и жени, стари и млади, израелци и палестинци, някои понесли запалени свещи, други лозунги и плакати, трети снимки в черни рамки на любими хора, загинали в насилието между двата народа. Всички гледаха надолу към импровизираната сцена пред портата, където двама души — единия с бяла ярмулка на главата, а другият с карирана куфия — стояха един до друг пред един-единствен микрофон. От време на време избухваха аплодисменти, но като цяло тълпата мълчеше и слушаше какво говорят.

Именно в центъра на това множество Юнис Абу Джиш бавно си пробиваше път, облякъл под дрехите си жилетка с експлозиви, с посивяло и плувнало в пот лице. Както го бяха инструктирали, беше отишъл на обществения телефон на ъгъла на „Абу Талеб“ и „Ибн Халдун“, където хората на Ал Мулатам му бяха дали последните заповеди: да прибере жилетката от изоставената строителна площадка, да отиде при Дамаската порта, да се приближи възможно най-много до сцената и да дръпне шнура на детонатора.

— Аллах-у-акбар — мълвеше, докато си пробиваше път, внимателно, за да не се взриви преждевременно. — Аллах-у-акбар, Аллах-у-акбар, Аллах-у-акбар.

Отпред двамата мъже се редуваха да говорят пред микрофона, навеждаха се и се изправяха.

— … край на насилието… отстъпки в името на мира… омраза или надежда… последният ни шанс…

Дочуваше гласовете им като насън, толкова погълнат бе от собствените си мисли. Стигна до края на стъпалата, мина покрай еспланадата пред портата, приближи до сцената и зае позиция в средата пред нея, точно под ораторите.

— … безусловно изтегляне от Западния бряг и ивицата Газа… признаване на правото на Израел на съществуване… изоставяне на правото на завръщане… компенсация за бежанците… Йерусалим наша обща столица… уважение и разбирателство.

— Аллах-у-акбар, Аллах-у-акбар, Аллах-у-акбар.

Болен, замаян, ужасен, той бръкна в джоба на сакото си и напипа първия шнур — за поставяне на експлозивите в готовност, дръпна го и заопипва за втория.

— … един нов свят… заедно като приятели… надежда вместо отчаяние… светлина вместо мрак…

— Аллах-у-акбар, Аллах-у-акбар, Аллах-у-акбар.

Дръпна леко. Спря. Дръпна отново. Застина на място. И остана така, стиснал детонатора, а над главата му двамата мъже се прегърнаха и цялата тълпа запя…