Последният оракул

15.

7 септември, 05:05

Южен Урал

Монк придвижваше сала през блатото, макар че да натискаш пръта с една ръка не беше лесно. Не можеха да спрат обаче — преследването бе продължило през цялата нощ. Затова придържаше пръта в сгъвката на сакатата си ръка, а със здравата го забиваше в дъното, оттласкваше сала, изтегляше пръта и така до безкрай. Салът се плъзгаше тихо през наводнения терен.

Очите му отдавна се бяха нагодили към слабия светлик на луната, хванал беше цаката и на трудния за маневриране сал. На няколко пъти едва не ги сгащиха, но воят на надуваемата лодка и силният й прожектор го предупреждаваха навреме да потърси убежище в тръстиките. На тяхна страна беше и гъстата, ниска мъгла.

Въпреки това в една от критичните ситуации се измъкнаха буквално на косъм — Монк не прецени правилно бавното течение и салът се удари с трясък в някакво дърво. От надуваемата лодка чуха трясъка и се насочиха с вой към тях. Монк направи и невъзможното да скрие сала под провисналите клони на една върба, но ако онези извадеха късмет с прожектора, непременно щяха да ги открият.

Спасението им дойде от неочаквана посока.

Докато надуваемата лодка намаляваше скоростта си, обхождайки с лъча водата, Кишка сви ръце около устата си, пое дълбоко въздух и издаде характерния блеещ и жален звук на женски лос. Такива звуци бяха чували периодично през цялата нощ. Сега Монк си спомни как по-рано момичето беше демонстрирало таланта си да имитира до съвършенство песните и чуруликането на различни птици. Лъчът на прожектора продължи да обхожда водата още минута, после лодката продължи нататък.

Уви, не можеха да разчитат само на късмета. Още по-лошо, Монк си даваше сметка, че преследвачите бавно ги изтласкват към езерото Карачей и неговия радиоактивен саван. Надуваемата лодка кръстосваше сравнително безопасните участъци на блатото, а Монк и децата нямаха друг избор, освен да навлизат все по-навътре към езерото.

На всеки час той рискуваше да запали клечка кибрит, колкото да провери цвета на дозиметрите. Предупредителният розов оттенък беше потъмнял до яркочервено. Константин делово го бе информирал, че дванайсет часа при такава радиация са смъртоносни. И докато изтласкваше сала през гъстата супа от водорасли и снопове блатна трева, Монк все по-осезаемо чувстваше онзи особен сърбеж по кожата, който беше знак за бавно отравяне.

А децата бяха по-уязвими и от него.

Тримата спяха на пресекулки, сгушени до Марта. Напрежението и постоянният страх ги караха да подскачат при всеки по-силен звук, а блатото гъмжеше от нощни обитатели и звуци не липсваха. Накрая Марта пое по клоните на дърветата. И преди го беше правила, веднъж дори отклони преследвачите, подмамвайки ги с дюдюкането си в грешна посока — диверсия, която осигури на спътниците й цял час относително спокойствие.

Изобщо Марта беше една адски умна маймуна.

Дали беше достатъчно умна обаче, тепърва щяха да разберат — защото се очертаваше заплаха по-голяла и от радиационното отравяне.

Тъмното небе на изток изсветляваше с наближаването на зората. Без прикритието на нощта бързо щяха да ги открият. Единствената им надежда беше да се отърват навреме от опашката си.

А това означаваше да оставят следа, Като Хензел и Гретел в гората.

Константин и Кишка бяха махнали обвивките на протеиновите кубчета, бяха събрали празните шишета от вода, и докато Монк придвижваше сала през гъстата растителност, така че да остави ясна пътека след себе си, децата се редуваха да хвърлят дребни отпадъци във водата.

— Не прекалявайте — предупреди ги шепнешком Монк. — Гледайте да не са прекалено нагъсто.

През последния час беше търсил идеалното място в тъмното мочурище и накрая го беше намерил — дълъг, извит участък, обточен с гъст върбалак и потъмни групи от елши. Най-важно беше да уцелят момента. Щяха да имат само един шанс. До другия край на блатото имаше още поне три километра, зазоряваше се бързо и ако не поемеха риска, бяха обречени.

Най-малкият член на групата им, Пьотър, седеше в средата на сала, обвил с ръце коленете си. Люлееше се напред-назад с поглед, вперен в кърмата — човек би помислил, че гледа как приятелите му залагат стръвта, но Монк знаеше, че погледът му стига много по-далеч.

При края на извития воден участък той премести пръта пред сала и го заби дълбоко в тинестото дъно. Натисна с цяло тяло и салът спря. Тук щеше да се реши всичко.

Борсаков седеше до кормчията. Седалките стърчаха високо над плоския алуминиев корпус. Пред тях клечаха двама от войниците — единият отговаряше за прожектора при носа на лодката, другият стискаше готова за стрелба карабина.

След петте часа в блатото ушите на Борсаков бяха като изтръпнали от несекващия шум. Зад него двигателят ръмжеше, привеждайки в движение огромната перка. Счупеният метален предпазител над нея дрънчеше при всеки завой. Завихрената вода клатеше тръстиките и ниските клони.

Имаха само едни слушалки и те се падаха на кормчията. Едната му ръка не се отделяше от лоста за управление, другата — от дросела, с който контролираше мощността на двигателя. Миризмата на дим и дизелово гориво маскираше тежката воня на блатото. Движеха се бавно през плитък участък открита вода. Прожекторът облизваше тръстиките по краищата му.

Досега в лъча му бяха попадали лосове и диви прасета, орли бяха излитали панически от гнездата си, лодката бе минавала покрай бентове на бобри и през облаци от насекоми. Лъчът на прожектора им се бе отразявал в хилядите по-големи и по-малки очички на блатните обитатели.

Само от бегълците не бяха видели и следа.

А горивото им беше на привършване, така че…

Маймунски крясък надвика громоленето на двигателя. Дойде отдясно. Войниците при носа също го чуха. Прожекторът и карабината се обърнаха едновременно. Борсаков докосна кормчията по рамото и посочи.

Нещо едро се залюля в обсега на прожекторния лъч, прехвърли се през пролуката между две дървета и изчезна в гъстака. Борсаков знаеше, че е децата е изчезнало и едно от лабораторните животни. Шимпанзе.

Кормчията придвижи напред дросела и двигателят изрева по-силно. Лодката се стрелна на въздушната си възглавница към пролуката между дърветата, после бързо намали, стигнала гъстата растителност, която тук минаваше за „бряг“. Тръстиките бяха приведени, явно някой беше минал напряко към съседен канал.

Най-после…

Борсаков посочи напред.

От другата страна на пролуката се точеше тесен канал с върби по края и наполовина задръстен от водорасли. Лодката пое натам. Прожекторът се въртеше наляво-надясно, пронизвайки мрака. Другият войник, онзи с карабината, протегна ръка към водата и извади оттам празна пластмасова бутилка за вода.

Някой определено беше минал оттук.

Борсаков даде знак на кормчията да увеличи скоростта. Усещаше, че плячката им не може да е далеч. Тесният канал се виеше непрекъснато. Лодката следваше с висока скорост курса му, като завиваше ту наляво, ту надясно.

Прожекторът улови още боклуци във водата — хартийки и няколко шишета като първото. Твърде много всъщност. Нещо не беше в ред. Досега бегълците не бяха проявявали подобна непредпазливост. Изпълнен с подозрения, Борсаков стисна кормчията за рамото и му даде знак да намали.

Монк чу как звукът на двигателя утихва.

Клекнал заедно с децата, той видя как лодката се появява иззад последния завой на канала — бавно и с все по-намаляваща скорост.

Лошо.

Лъчът на прожектора пълзеше по водата право към тях. След миг щяха да попаднат в обсега му. Единствената им надежда…

… От тъмната горя вляво над лодката се стрелна тъмен силует. Скочи високо над витлата на ротора но не толкова, че да пропусне мишената си — от свитите на юмруци крака се изсипаха шепа тъмни предмети.

И попаднаха между витлата.

Едрокалибрените патрони от хижата.

Чу се серия от припуквания. Витлата срязаха външната обвивка на попадналите в ротора патрони и макар че това не ги възпламени, пръсна облак от дребни жилещи осколки.

Хората на лодката се разкрещяха, къде от изненада, къде от болка. Кацналият на високата си седалка кормчия се наведе рязко от страх, натисна с тяло дросела и двигателят ревна. Лодката подскочи напред като подплашен заек, още не излязла изцяло от завоя. Кормчията задърпа отчаяно лоста за управление.

Лъчът на прожектора разсече мрака и ги обля в светлината си. Монк видя как мъжът до кормчията надава вик и сочи към тях.

Твърде късно, приятел.

Двамата войници при носа политнаха внезапно назад и събориха спътниците си. После цялата плетеница от тела се удари в металния предпазител на ротора. Носът на лодката щръкна във въздуха и цялата конструкция започна да се преобръща.

Монк чу писък на агония и ужасяващо хрущене откъм витлата. Кръв и натрошени кости изригнаха от ротора… а после лодката се пльосна по корем във водата, откъм двигателя се издигна дим с миризма на дизел, моторът се задави и млъкна. Прожекторът светеше под мътната повърхност.

Монк извърна поглед. По-рано с помощта на децата беше сплел рибарското влакно от хижата в прозрачно въже, дебело колкото пръста му, а когато пристигнаха тук, го опъна напряко на канала. Именно то беше повалило двамата войника отпред и бе преобърнало нестабилната лодка.

Марта се появи между клоните над сала и скочи тежко на дъските. Пьотър се хвърли моментално в прегръдките й. Тя се отпусна на хълбок, изплезила език от умора. Въпреки това побърза да прегърне детето. Но очите й следяха Монк, оцъклени на лунната светлина.

Той й кимна благодарно, макар вътрешно да потръпна.

Планът беше преследвачите им да навлязат в канала, подмамени от оставените следи. Каскадьорското изпълнение на Марта имаше за цел да им отвлече вниманието, колкото да не забележат опънатото над водата въже.

И тя се беше справила отлично със задачата си.

Пьотър не я пускаше. Когато Монк им обясни плана си, детето беше седнало при Марта с патроните в шепа. Заговори й бавно на руски, но Монк подозираше, че комуникацията между двамата тече на много по-дълбоко ниво. Така или иначе, накрая Марта награби патроните между пръстите на краката си, покатери се на близкото дърво и изчезна.

Монк се зае отново с пръта и изведе сала им в съседен канал, където бавното течение ги понесе към далечния бряг. Макар капанът му да беше сработил, краят на изпитанието им се губеше в неясното бъдеще. Тепърва ги чакаха още по-големи опасности.

Не че имаха някакъв избор, мислеше си мрачно Монк.

От успеха им зависеше живота на милиони.

Той плъзна поглед по Марта и децата. За него, човекът без спомени от предишния си живот, те бяха Целият свят. Те бяха най-важните. Тях трябваше да опази с цената на всичко.

Докато насочваше сала по бавното течение, Монк се върна мислено към болезнения проблясък, споходил го на границата на съня, докато бяха в хижата.

„Вкусът на канела, допирът на меки устни…“

Какъв ли живот му бяха откраднали?

И щеше ли да си го върне някога?

12:04

Вашингтон

Минаваше полунощ, когато Кат затвори телефона. Стана от масата и погледна през прозореца към съседната болнична стая. Току-що беше говорила с директор Кроу и Шон Макнайт. Двамата бяха горе в кабинета на Пейнтър и водеха междуведомствена война от подземния бункер на Сигма. Борбата за надмощие между различните разузнавателни агенции се вихреше с пълни сили.

И всичко това заради момиченцето в съседната стая.

Кат беше предложила едно-две неща в качеството си на бивш агент от разузнаването, но повече от това не можеше да стори. Пейнтър и Макнайт трябваше с общи усилия да извият някак ръцете на Джон Мейпълторп.

Колкото до нея, знаеше къде може да е най-полезна в момента.

Тръгна към вратата на болничната стая, която се охраняваше от въоръжен пазач. До прозореца от еднопосочно стъкло спря и се загледа в стаята отвъд.

Подпряна на възглавници, Саша седеше в леглото с книжка за оцветяване в скута и кутия меки моливи отстрани. Рисуваше нещо въпреки интравенозната система, която все още беше включена в ръката й. Лицето й беше съсредоточено, но спокойно.

А после вдигна глава и погледна право към Кат. От другата страна стъклото беше огледално и детето не би могло да знае къде точно се намира тя. Но Кат изпита острото усещане, че момичето я вижда.

На стол до леглото седеше Юри. Благодарение на неговите умения детето беше оцеляло. Доволен от успеха и повален от умора, той седеше отпуснат с брадичка на гърдите и дремеше.

Кат се обърна и кимна на пазача. Той вече беше отключил вратата и я отвори пред нея. Кат влезе в стаята. Макбрайд не беше мръднал от стола си до вратата, освен за да отиде до тоалетната и да проведе няколко разговора по телефона — и в двата случая под охрана.

От другата страна на леглото стояха Лиза и Малкълм. Държаха папки с медицинска документация и сравняваха на глас резултати и стойности, които не говореха нищо на Кат.

Лиза вдигна глава и се усмихна.

— Възстановяването й е забележително — каза тя на Кат. — А лечението, на което я подложи д-р Раев, е достойно за дисертация.

— Не бих го нарекла лечение — възрази Кат и кимна към Юри. — По-скоро поддържаща терапия.

Усмивката на Лиза се стопи и тя обърна поглед към момичето.

— Така е.

Юри им беше обяснил какви са дългосрочните прогнози за състоянието на Саша. Имплантът съкращавал живота на пациентите. Бил като пламъка на свещ, който ги стапял отвътре. И колкото по-голям бил талантът, толкова по-горещ — пламъкът, и толкова по-бързи пораженията.

Кат го беше попитала колко според него ще живее детето. И отговорът му я беше смразил. „С талант като нейния, още четири до пет години най-много“.

Прогноза, която тя не искаше да приеме.

За разлика от нея Макбрайд сякаш намери тази новина за окуражаваща, дори заяви, че американските учени несъмнено ще открият начин да удвоят този срок. Дори и така обаче, Саша нямаше да доживее до двайсетия си рожден ден. Лиза продължи:

— Единствената й надежда е да се отстрани имплантът. Така ще загуби способностите си, но ще спечели още години живот.

— Години живот, да, но в какво състояние? — обади се иззад гърбовете им Макбрайд. — Освен че засилва таланта й на савант, имплантът значително облекчава симптомите на аутизма й. Махнете ли го, тя ще загуби всяка връзка е околния свят.

— По-добре, отколкото да е в гроба — каза Кат.

— Така ли? — възрази Макбрайд. — Коя сте вие да преценявате? Благодарение на импланта момичето води пълноценен живот, пък бил той и кратък. Много деца се раждат обречени, със заболявания като доживотна присъда. Левкемия, СПИН, вродени недъзи. Нима не е по-разумно да насочим усилията си към подобряване на живота им, вместо към удължаване на агонията им?

— Вие просто искате да я използвате — озъби му се Кат.

— И откога взаимната полза е нещо толкова лошо?

Кат му обърна гръб. Доводите му я вбесяваха и объркваха едновременно. Бяха чудовищни. Как изобщо можеше да теоретизира на такава тема? Особено когато на кантар беше животът на едно дете.

Саша се беше върнала към книжката за оцветяване. Тъмнозеленият молив се движеше бързо по страницата, ту тук, ту там, на пръв поглед без никаква система.

— Редно ли е да рисува точно сега? — попита Кат.

Юри се размърда на стола си.

— След криза е добре да изхвърли малко напрежение — измърмори той и се изкашля да прочисти гърлото си. — Като клапата на парен локомотив, ако щете. Стига имплантът да не е задействан дистанционно, спонтанната активност й действа успокояващо.

— Наистина изглежда доволна — призна Кат. Лицето на Саша излъчваше покой, дори нещо като усмивка повдигаше крайчетата на устните й. После детето изправи гръб и протегна ръка към Кат. Заговори на руски и я дръпна за ръкава.

Кат погледна към Юри.

Той й отвърна с уморена усмивка.

— Каза, че и ти трябва да си доволна.

Саша побутна книжката си към Кат, все едно я канеше да се включи в оцветяването. Кат се отпусна на един стол и взе книжката. Сведе поглед и се намръщи — детето не беше оцветявало, както мислеха всички. Намерило беше празна страница и сега там имаше рисунка, удивително прецизна и детайлна. Мъж направляваше дървен сал през тъмна гора, а на заден план бяха загатнати и други фигури.

Ръцете на Кат се разтрепериха. Мъжът на сала. Приличаше на Монк. Кат се взираше в рисунката и се мъчеше да намери обяснение. Защото не помнеше Монк някога да е управлявал сал. Откъде беше хрумнало на Саша да го нарисува точно на сал?

Саша изглежда долови силните й чувства. Усмивката й се стопи. Устните й потрепнаха, сякаш от страх че е направила нещо лошо. Погледна към Юри, после отново премести погледа си върху Кат. Сълзи напълниха очите й. Каза нещо на руски, тихо, уплашено и виновно.

Юри премести стола си по-близо и заговори утешително като дядо, който бърза да прогони страховете на внучето си. Кат се постара да овладее реакцията си — заради детето. Въпреки това сърцето й се блъскаше като полудяло. Добре помнеше как застина Юри, когато зърна предишната рисунка на Саша. Тогава за част от секундата й се бе сторило, че възрастният руснак е познал скицираното на листа лице, но това, разбира се, не беше възможно.

Макбрайд стана от стола си и се приближи към леглото. Явно му беше станало любопитно.

Кат не му обърна внимание. Не беше негова работа. Затова пък гледаше втренчено Юри. Руснакът срещна погледа й над главата на Саша. И неговото изражение изглеждаше виновно, също като на детето.

Защо ще…

Приглушена експлозия откъм горните нива разтърси подземния комплекс. Завиха сирени. Всички вдигнаха очи към тавана освен Кат, която скочи на крака. Закъсня с част от секундата.

Макбрайд се хвърли върху д-р Лиза Камингс и я сграбчи за русата плитка. После заотстъпва към стената, като я влачеше със себе си. Кат Брайънт посегна да го спре, но закъсня. Макбрайд опря гръб в единия ъгъл, към който нямаше пряка видимост нито от вратата, нито от прозореца.

Със свободната си ръка измъкна телефона си от джоба на сакото. Натисна някакво копче отстрани, при което горната част на апарата се отвори и разкри малко дуло на огнестрелно оръжие. Притисна силно дулото в гърлото на Лиза, отдолу нагоре, към черепа.

— Не мърдай — прошепна в ухото й той.

Замаскираните като мобилни телефони пистолети бяха последен писък на модата сред силите за сигурност, но устройството, което Мейпълторп му беше дал, бе истинско произведение на изкуството. Можеше дори да говори по него. А през обиска и скенера беше минало, без да предизвика и сянка на съмнение. Заредено с патрони двадесет и втори калибър, оръжието, уви, имаше и един недостатък — малкото амуниции.

— Имам пет патрона! — извика той на шокираната публика. — Първо ще убия лекарката… после детето!

Пазачът при вратата го беше взел на прицел, но Макбрайд държеше Лиза като щит между себе си и линията на куршумите.

— Хвърли оръжието! — извика той на пазача.

Мъжът остана на позиция, сякаш не го беше чул.

— Не е нужно да умират хора! — каза Макбрайд и кимна към тавана. — Искаме само детето. Така че свали пистолета, по дяволите!

Кат се изправи на крака. Едва не го беше спряла. Оттук нататък трябваше да я наблюдава по-внимателно. Тя от своя страна го фиксираше с поглед, сякаш разглеждаше интересна книга или нещо такова. Въпреки това даде знак на пазача да свали оръжието си.

— Пусни го и го ритни към мен! — нареди Макбрайд.

Пазачът погледна към Кат и тя кимна отново. Пистолетът се хлъзна към краката на Макбрайд.

Задачата му беше проста — да задържи детето, докато Мейпълторп и хората му пристигнат.

— Сега ще чакаме! — каза той. — И без резки движения, ако обичате, никой да не се прави на герой.

Когато експлозията разтърси подземния бункер Пейнтър инстинктивно обърна поглед към стенния монитор вляво от себе си. Големият екран предаваше картина в реално време от стаята на Саша.

Той скочи на крака. Сърцето му се качи в гърлото, зрението му се стесни от пристъп на ярост. Натисна слепешката бутон на клавиатурата. Към видеото се прибави и звук.

„И без резки движения, ако обичате, никой да не се прави на герой!“

Шон се изправи откъм другата страна на бюрото. Някъде от горните етажи се чуваше стрелба. Пейнтър прехвърли към монитора зад бюрото си картина от камерите на най-горното ниво. Откъсна поглед от Лиза, колкото да провери какво става на другия монитор. Коридорът беше пълен с дим. Мъже с шлемове и кевларни жилетки тичаха приведени с пушки в ръце.

— Гадното копеле премина всякакви граници — каза Шон.

Нямаше нужда да обяснява кого има предвид. Мейпълторп.

— Заради момичето са тук — изръмжа Шон.

От най-горното ниво на Сигма проехтя рупор: „ВСИЧКИ НА ПОДА! ПРИ НАЙ-МАЛКАТА СЪПРОТИВА ЩЕ СЕ СТРЕЛЯ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!“

Шон застана до Пейнтър.

— Няма начин да е получил разрешение за такова нещо. Иначе щяха да ни уведомят. Копелето действа на своя глава. — Шон се обърна към него. — Знаеш какво да правиш.

Пейнтър погледна отново към Лиза. Видя дулото, притиснато под брадичката й, същото нежно местенце, което обичаше да целува сутрин. Въпреки това кимна бавно. Съществуваше предварително подготвен сценарий за действие в случай на вражеска атака срещу централата на Сигма.

Преди това обаче трябваше да измъкне хората си от непосредствената опасност. Тази война беше между Пейнтър и Мейпълторп. Той взе слушалката на телефона.

— Брант.

— Сър! — Гласът на секретаря му прозвуча отсечено и в готовност.

— Обяви протокол Алфа.

— Слушам, сър.

Чу се нов звуков сигнал, който беше знак наличният персонал да се евакуира през най-близкия авариен изход. Мейпълторп искаше свободен път до момичето и за да защити хората си, Пейнтър смяташе да му го осигури.

Шон тръгна към вратата.

— Отивам горе. Ще се опитам да стигна до някакво споразумение, но ако не успея…

— Знам. — Пейнтър се обърна, отвори някакво чекмедже и извади оттам един зиг зауер Р220. — Вземи това.

Шон поклати глава.

— С оръжия няма да се измъкнем от тази каша — каза той и излезе.

Пейнтър сви пръсти около приклада на пистолета и впери поглед в екрана. Имаше още един последен Дълг към Сигма. Обърна се към компютъра и въведе кода на извънредния протокол, после притисна палец към пръстовия четец.

На компютърния монитор се появи червен квадрат върху синята схема на вентилационната система. Обратното броене беше зададено на петнайсет минути. Пейнтър удвои това време и го синхронизира с часовника си. Погледна към вратата, после към стенния екран. Имаше да свърши много неща за този половин час. И въпреки това…

Наведе се над клавиатурата и въведе последния код, който активираше системата. Обратното броене започна.

С пистолет в ръка, той хукна към вратата.

19:05

Южен Урал

Слънцето вече надничаше над околните планински върхове, когато Монк натисна силно пръта и вкара сала дълбоко сред тръстиките. Носът заора в разкаляна пръст. Най-накрая бяха стигнали до брега, нищо че не приличаше на такъв.

— Стойте тук — нареди той на децата.

Като пробваше с пръта твърдостта на земята пред сала, той се прехвърли на брега, после се върна да изведе Пьотър и Кишка на една обрасла с трева могилка встрани. Константин реши да скочи сам, но падна тромаво и се удари. Силната умора си казваше думата — личеше по тъмните кръгове под очите му и по усилието, с което момчето се изправи на крака. Дори Марта не се справи много добре — отблъсна се със задните си крака и се приземи на кълбо.

Монк им махна да тръгват. Още половин километър джапаха през локви и кал, но теренът се издигаше и земята под краката им ставаше все по-твърда. Върбите постепенно останаха зад гърба им, заменени от брези и смърчове. Появиха се дори зелени полянки, нашарени от дива тинтява и еделвайс.

Стигнаха до билото на едно възвишение и пред тях се откри широка гледка.

На километър и половина от тях — в подножието на поредното планинско възвишение, се виждаше градче или голямо село, пръснало се по двата бряга на пълноводен поток. Монк се взираше напрегнато. Мястото изглеждаше пусто и отдавна изоставено. Руини на каменни и дървени сгради клечаха по склоновете от двете страни на лъкатушен чакълест път. Край потока имаше стара мелница. Водното й колело лежеше строшено напреки на потока като мост. Повечето сгради се бяха сринали и обрасли с високи треви. Цялото село беше потънало в хвойнови храсти и иглолистна растителност.

— Старо миньорско градче — обясни Константин. После разгъна картата и плъзна пръст по нея. — Вече никой не живее тук. Не е безопасно.

— Още колко има до миньорската шахта? — попита Монк.

Момчето премери с палец по картата, после посочи потъналото в руини село.

— По-малко от километър оттатък градчето. Не е далеч.

След това плъзна поглед вдясно от руините и свъси вежди. Не беше нужно да казва каквото и да било. Скрит наполовина зад възвишението, голям воден басейн със зеленикаво-черен цвят се проточваше чак до хоризонта.

Езерото Карачей.

Монк провери значката си. Цветът й все така червенееше. А за да стигнат до градчето, трябваше да навлязат още по-навътре в радиационната сянка на езерото.

— Колко опасно е онова място? — попита той и кимна към градчето.

Константин сгъна картата и стана.

— Достатъчно, за да не спираме за пикник.

Монк обърна поглед към момчето в знак, че е оценил по достойнство опита му да се пошегува. Само дето никой от двамата не се засмя. Въпреки това Монк преметна ръка през раменете му, когато тръгнаха отново. Стисна го окуражително и получи в отговор глуповата усмивка. Което си беше рядък подвиг.

Пьотър и Кишка вървяха зад тях заедно с Марта.

Бяха стигнали дотук.

Път назад нямаше.

От близо километър разстояние Борсаков гледаше как мишените му се скриват зад поредния хребет. Като ругаеше мислено американеца, той коленичи до заседналия в разкаляния бряг сал и свали пушката от рамото си. Трябваше да почисти оръжието преди да продължи. От дългото плуване и газене през тинята пушката му беше пълна с вода и кал. Разглоби я и прегледа внимателно всяка част — дулото, патронника, затвора. После ги изплакна и подсуши грижливо. Накрая сглоби отново пушката. Тази рутинна и позната до болка дейност му помогна да проясни ума си.

Готов да продължи преследването, той стана и преметна пушката през рамо.

Единствен оцелял от корабокрушението и без радиостанция, Борсаков можеше да разчита единствено на себе си. Ръката на кормчията беше отрязана от витлата на ротора. При преобръщането си лодката беше смазала черепа на единия войник. Другия Борсаков беше намерил да се носи по лице във водата, удавен.

Единствено той беше оцелял, макар и с дълбока рана на прасеца, буквално до кокал. Беше пристегнал раната с ризата на един от мъртвите си другари. Без лекарска помощ най-вероятно щеше да получи инфекция заради мръсната вода в блатото и да му отрежат крака.

Но преди това имаше да свърши нещо. Да се откаже просто така беше немислимо. Борсаков потегли, куцукайки след плячката, като щадеше ранения си крак.

16.

7 септември, 08:11

Припят, Украйна

— Събуди се!

Грей чу думите, но в първия миг мозъкът му не успя да ги дешифрира. А после силен шамар прогони сънливостта му. В черепа му избухна светлина, после мястото й заеха неясни образи.

Лука се беше навел над него и го разтърсваше за раменете.

Грей се закашля, избута го назад и се надигна на лакът. Огледа се. Намираха се в голя бетонна килия с напукана боя по стените и червеникав от ръжда под. Единствената светлина идваше от зарешетено прозорче високо в стената. Под прозорчето, на тънък мухлясал сламеник и с провесена между коленете глава седеше Ковалски и пъшкаше изразително, сякаш всеки момент ще повърне.

Грей си пое дълбоко дъх, събра остатъците от самообладанието си и се замисли за последните събития. Помнеше как напуснаха на бърз ход клисурата под дулата на оръжия, после ги качиха на хеликоптер, а след кратък полет до някаква брулена от дъжда писта ги прехвърлиха на товарен самолет. Опипа врата си отстрани — нещо там го болеше. На борда на самолета ги бяха упоили.

Къде са ги откарали след това Грей нямаше идея.

— Елизабет… Росауро…? — попита дрезгаво той.

Лука поклати глава. Опря гръб на стената и се плъзна надолу.

— Не знам къде са. Може би в друга килия.

— А някаква идея къде сме ние?

Лука сви рамене. Ковалски изпъшка.

Грей се изправи на крака, изчака световъртежът да премине, после се приближи до прозорчето. Беше твърде високо, за да погледне през него без чужда помощ.

Ковалски вдигна глава и видя накъде гледа Грей.

— Пиърс, хич не си го и помисляй.

— Ставай — нареди му той. — И ми помогни.

Ковалски стана неохотно с ръка на стомаха и сплете пръсти в люлка.

— За к’во ме земаш? За личната си стълбичка?

— Стълбите се оплакват много по-малко от теб.

Грей се оттласна, стъпил с един крак върху импровизираната стъпенка, стигна долния ръб на прозорчето и с помощта на Ковалски успя да се хване здраво за решетките. Плъзна поглед по непознатия пейзаж отвън. Град, погълнат наполовина от гора. Мястото изглеждаше изоставено, като след бомбардировка. Малкото непропаднали покриви бяха обрасли с мъх, от прозорците бяха останали празни и разкривени черчевета, противопожарните стълби бяха ръждясали до неузнаваемост, в цепнатините на пропукания асфалт растяха бурени и цели храсти. От другата страна на улицата голямо избеляло табло съобщаваше за нещо като панаир, бяха нарисувани виенско колело и детски въртележки, а на преден план ухилено до уши семейство крачеше бодро към карнавалните атракции.

В далечината Грей зърна и самото виенско колело. Самотна реликва от минала слава. Кръвта му се смрази. Знаеше къде са. Изоставеният панаир се беше превърнал в емблема и символ на този град.

— Чернобил — измърмори той и скочи на пода.

Защо ги бяха довели тук?

После си спомни доклада от аутопсията на д-р Полк. Радиационната сигнатура говореше, че професорът е бил облъчен именно в Чернобил. Макар че по-нататъшните тестове, направени от Малкълм Дженингс, бяха поставили под въпрос това заключение.

Какво ставаше, по дяволите?

В течение на следващите десет минути Грей обикаля килията, пробва и вратата. Макар и с ръждясали панти, тя изглеждаше достатъчно здрава. Откъм другата й страна се долавяха звуци — провлачени стъпки, тиха кашлица. Най-вероятно пазач. Явно ги беше чул да говорят и беше съобщил където трябва по радиостанцията си, защото малко по-късно към килията им се приближиха тежки стъпки.

Стъпки на твърде много хора.

Грей отстъпи назад миг преди вратата да се отвори. С насочени пистолети вътре нахлуха войници в черно-сиви униформи и бързо оформиха шпалир за високия непознат мъж, който чакаше на прага. Лицето му не се различаваше много от чертите на нарисувания баща от рекламното табло навън. Лицето му беше ъгловато, като изсечено, грижливо подрязаната брада му стоеше добре. Беше с морскосин костюм и червена копринена вратовръзка, костюмът очевидно шит по поръчка, за да легне идеално на поддържаната му фигура. Изобщо всичко беше като по каталог, чак до…

— Хубави обувки — отбеляза Ковалски.

Мъжът сведе поглед към лъснатите си черни половинки и смръщи вежди при този неочакван комплимент към облеклото му.

— Еми така си е, к’во — добави с доза предизвикателство в гласа Ковалски.

Новодошлият премести погледа си върху Грей.

— Доброе утро, командир Пиърс. С вас трябва да поговорим за някои неща, а времето ни е малко, така че ако обичате, да ме последвате.

Грей не помръдна от мястото си.

— Не и докато не ми кажете къде са двете жени, които…

Мъжът махна отегчено с ръка.

— Елизабет Полк и д-р Шей Росауро. И двете са добре, уверявам ви. Всъщност те се радват на повече лукс от вас. Уви, нямахме много време да се подготвим. Последвайте ме моля.

Шестимата въоръжени войници отнеха до голяма степен любезността на поканата. Изведоха го в коридора и Грей огледа преценяващо мизансцена. От двете му страни се редяха килии — мястото явно е било затвор, сега изоставен. През отворените врати се виждаха ловки застояла вода, прекатурени и ръждясали кревати, купчини боклук в ъглите. В сравнение с тези килии тяхната изглеждаше направо луксозна.

Коридорът свърши при стаята на надзирателите. Оттам се откриваше гледка към обраслия с буренаци затворнически двор. Далеч, на границата на хоризонта, Грей различи високата вентилационна кула на чернобилския реактор.

Много по-близо изскърца стол, нервно някак.

Грей се обърна. В средата на стаята имаше маса. Зад нея седеше Мастерсън, с изправен гръб, целият в бяло — както винаги, отпочинал и със самодоволна физиономия. Грей с мъка потисна желанието си да скочи и да му скърши предателския врат. Само че му трябваха отговори, а съдействието изглеждаше най-обещаващата политика за момента.

Посочиха му стол от другата страна на масата и той седна. С почти опряно в тила му пистолетно дуло.

В стаята имаше и друг непознат. Непозната. И тя седеше на масата. Черната й коса обточваше смугло лице, неподвижно и търпеливо. И тя беше с костюм, черен, в същия стил като костюма на мъжа, който го беше взел от килията. Мъжът зае своето място на масата почти без да обръща внимание на Мастерсън.

Скръсти ръце и ги подпря на плота.

— Казвам се Николай Солоков, депутат. Вероятно сте чували за мен.

Грей не каза нищо, при което другият мъж изкриви разочаровано уста.

— Не сте, така ли? Е, това скоро ще се промени — каза той. После даде знак на слабата жена. Тя тръгна към Грей. Движенията й бяха едновременно вдървени и изящни. Отпусна се на едно коляно до стола му, кривна глава и посегна с ръката си. Преди да го е докоснала, вдигна въпросително вежда, все едно му иска разрешение.

Грей сви рамене. Тя повдигна внимателно ръката му и пъхна своята под нея с дланта нагоре. Върховете на пръстите й го гъделичкаха по китката. Очите й се вгледаха дълбоко в неговите.

— Вече разговаряхме с Елизабет Полк — каза Николай. — Дъщерята на д-р Полк ни информира за откритието ви в Индия. Невероятно наистина. Дори само тази информация оправдава транспортирането на цялата ви група до тук. Удивително е, че наследството ни стига чак до древна Гърция и прословутия Делфийски оракул.

Грей се изкашля.

— Вашето наследство?

Николай махна към жената.

— И на Елена. Всички ние сме от една и съща генетична линия.

Грей се сети за историята, разказана им от Лука.

— От изгубените цигански деца.

— Да. Д-р Мастерсън каза, че сте наясно с този злощастен, но неизбежен факт от миналото. Моят баща е бил едно от отвлечените деца. А ако не се лъжа, вие сте се запознали и с друг член на нашето голямо семейство. Малката Саша. Момиче със специален талант.

Грей знаеше за кого говори мъжът, но се постара изражението му да остане празно, все едно няма представа за какво иде реч.

Елена се обърна към Николай и каза нещо на руски.

Депутатът кимна.

— Значи наистина познавате Саша. И не си правете труда да лъжете, моля — каза той и кимна към жената до стола му. — Елена е силно… възприемчива, така да се каже. Способна е чрез докосване да определи температурата на кожата ви и скоростта, с която бие сърцето ви. Не й убягват също дишането и ширината на зениците. Всъщност нищо не й убягва. Тя е личният ми детектор на лъжата.

Николай посочи ухото си. Елена се обърна леко и раздели с ръка косата зад ухото си. Грей зърна познатата му вече пластинка от хирургическа стомана. Същият имплант като на момичето. Жената беше по-възрастен вариант на Саша, само че с различен талант.

— Тя е забележителна, уверявам ви — изръмжа Николай. В думите му прозвуча топлота и гордост, но и нещо по-мрачно на заден план.

Грей се вгледа внимателно в него и откри, че нещо липсва.

— Тогава къде е вашият имплант?

Николай отвърна на погледа му с присвити очи Грей с удоволствие отбеляза сянката на раздразнение, прекосила лицето му. Явно беше уцелил слабо място. Мъжът прокара пръсти през косата си над дясното ухо.

— Боя се, че моят път лежи другаде.

Грей се замисли за значението на този факт. Щом няма имплант, няма и талант — явно при Николай природата си беше взела почивка. Въпреки това някой му беше осигурил висок политически пост в Русия. Защо? Каква игра се разиграваше тук и каква беше крайната цел?

Николай продължи:

— Да се върнем на Саша. При цялата бъркотия във Вашингтон е трудно да получим достоверна информация за местонахождението й. Именно по тази причина ви доведохме тук.

„Вместо да ни застреляте още в Индия като Аби Банджее“.

— Тревожим се за Саша и искаме да си я върнем. Така че първият ми въпрос е къде е тя и кой я държи?

Грей го погледна право в очите.

— Не знам.

Клекнала до него, Елена поклати глава.

— Хайде да опитаме още веднъж. Предпочитам да запазя добрия тон. Не забравяйте обаче, че четирима от приятелите ви са тук, при нас.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Грей. — Когато я видях за последно, за Саша се грижеха хора от моята организация.

Николай погледна към Елена, която кимна. Грей беше казал истината.

— Предполагам, че не работите за Джон Мейпълторп, иначе едва ли би организирал опита за покушение върху вас и д-р Мастерсън в хотела в Агра.

— Да. Тъкмо обратното всъщност — опитваме се да опазим детето от него.

— И добре правите. Този човек е крайно неблагонадежден. Е, значи бихме могли да преговаряме все пак. Особено сега, когато имаме какво да предложим в замяна.

— За какво всъщност ви е момичето? — попита Грей — Мястото й е тук. При семейството й. Ние можем да се грижим за нея много по-добре от всеки във вашата страна.

— Вероятно. Но това не отговаря на въпроса ми. За какво ви е нужна Саша? За какво може да ви послужи?

Николай го гледаше изпитателно. В очите му Грей долови прагматизъм и изобретателност в добавка към патологично самомнение, видя човек, който всячески се стреми към признание, навярно като компенсация за липсата на талант другаде.

И реши да се възползва от тази слабост.

— Имате ли план, който отива отвъд експлоатацията на деца като Саша?

Очите на депутата хвърлиха искри.

— Не подценявайте мащабите на нашето начинание. И не търсете в него лоши намерения. Целите ни са единствено хуманитарни и в името на всеобщото добруване. Използването на няколко деца е несравнимо по мащаби с жестокостите, които терзаят света ежедневно и на които никой не обръща внимание.

Зад разгорещената риторика Грей разпозна нуждата на депутата да оправдае сам пред себе си своите действия.

— И какво целите?

— Да променим курса на човешката история, ни повече, ни по-малко.

В този миг суетата на този тип грейна като слънце. Той дори изправи гръб и се наведе към Грей.

— На всеки няколко века се появява по една велика фигура, която рязко променя хода на историята, променя фундаменталния път на човечеството. Говоря за великите пророци. Буда, Мохамед, Исус Христос. Хора, чието мислене е толкова уникално, които виждат света по толкова различен начин, че самата им гледна точка повежда човечеството в нова посока. Откъде се появяват тези хора? Откъде идва уникалността на тяхното мислене?

Мастерсън се размърда, сякаш да разкърши схванатия си гръб.

Грей си спомни какво им беше казал професорът за аутизма и неговата роля в човешката история. И цитата, който беше използвал, за да илюстрира твърдението си. „Ако по някакъв начин аутизмът е бил заличен от човешкия генотип, хората още щяха да се събират около лагерен огън пред входа на пещерата“.

— Защо да чакаме произволната игра на генетичния зар? — попита Николай. — Щом уникалност от подобен мащаб може да бъде разпозната, отгледана и впрегната за всеобщото добруване, представете си новото просвещение, което може да доведе след себе си. Особено когато въпросната уникалност може да бъде подсилена до удивителни нива.

Николай спря погледа си върху Елена.

Грей започваше да се досеща за мащаба на замисления проект. Не ставаше въпрос за обикновена шпионска програма. Организацията на Николай искаше да поеме юздите на човешката история, използвайки изкуствено подобрени индивиди като впрегатни коне. Започна да се досеща и защо именно Николай е бил изтикан до сегашната си политическа позиция. Някой го беше превърнал в съвършения фигурант, подкрепян зад кулисите от група талантливи деца с импланти в главите. Опита се да си представи контрола над целия този талант в ръцете на един-единствен човек.

Представи си го и не успя да скрие ужаса си.

— И как смятате да…?

— Достатъчно! — излая Николай. — Сега, когато разбирате в някаква степен намеренията ни, вярвам разбирате и защо искаме да си върнем Саша. Тя е важна за нашата програма… и особено важна за мен.

Грей зърна нещо в очите му.

— За вас? Защо?

— Защо ли? — Той погледна втренчено Грей. — Защото тя е нещо повече от тестови обект, тя е моя дъщеря.

Ноктите на Елена се забиха в китката на Грей и тя се обърна рязко към Николай. Явно изявлението беше ново и за нея. Нищо чудно, че бяха довлекли Грей и хората му чак тук, в Чернобил.

— Преди денят да е свършил, ще знаеш на какво съм способен — каза Николай и се наведе още към Грей с пламнали от решителност очи. — Колкото до дъщеря ми — ще си я върна.

08:20

Южен Урал

Генерал-майор Савина Мартова стоеше в сърцето на операция Сатурн. Зад нея основният влак чакаше на релсите, потракваше и свистеше, миришеше на дим и нафта. Спрял беше на стотина метра от края на релсовия път при минен комплекс 337, изоставена уранова мина, надупчила с галериите си планината наоколо. МК 337 беше мястото, където настанените в Челябинск 88 затворници се бяха трудили по осемнайсет часа на ден в мрака, а радиацията бавно ги беше убивала.

Сега служеше като сметище на операция „Сатурн“, където изхвърляха счупено минно оборудване и скални отломки. За последните пет години малък екип миньори и експерти по взривове бяха напълнили догоре няколко стари шахти с камънака, изкопан от това място.

Операция „Сатурн“ заемаше малка изкуствена пещера встрани от релсовия път; Издълбаното с взривове помещение имаше размерите на хотелско фоайе, а покрай стените му се редяха напоени с машинно масло скелета. Пълно беше с миньорско оборудване — конвейерни ленти, хидравлични макари, каменотрошачки, водни помпи, маркучи, и всичко това отрупано около компактна сонда с волфрамово-карбиден свредел. По-голямата част щеше да остане тук или да бъде откарала със следващия влак.

Савина гледаше как малко багерче изсипва товара си от камъни и чакъл в една от откритите вагонетки. Влакът щеше да направи последен курс до МК 337.

Всичко се движеше по план.

Въпреки това ето я тук, стои с ръце на кръста и наблюдава лично операцията. Още не можеше да се успокои след разговора си с Николай. Момчето открай време си беше твърдоглаво и склонно към прибързани и драматични решения. Изобщо не трябваше да му казва за Саша, но откъде би могла да знае, че Николай ще постъпи толкова глупаво. Нали уж трябваше да запазва самообладание и безпристрастност по тези въпроси. Все още разполагаха с цели десет омеги, предостатъчно за новия им проект в Москва. Десетте бяха достатъчно силни, за да му поднесат света на тепсия, да тласнат човечеството към нов ренесанс, предвождан от една възродена руска империя. А бъдещият цар щеше да има не един, а цели десет Разпутиновци, които да го съветват. Десет гениални саванти, които с общите си усилия и с помощта на имплантите си можеха да огъват времето и пространството в името на своя предводител.

Толкова ли не можеше да го разбере Николай?

Какво значение имаше едно дете в сравнение с цел от подобен порядък?

Две, ако се броеше и синът на Николай, Пьотър. Само че талантът на момчето, макар и силен, не беше особено ценен. Каква полза от емпатията, когато ти предстои да изковеш цял един нов свят? Безполезна, вредна дори. С бягството си Пьотър ги беше лишил единствено от генетичния си потенциал. Значителна загуба, вярно, но не и непрежалима. А и все още имаше надежда да го върнат. За последно лейтенант Борсаков й беше докладвал, че навлиза в Асановите блата. През нощта трудно щяха да хванат дирите на бегълците, но слънцето вече беше изгряло и резултатите едва ли щяха да закъснеят. Така поне беше казала на Николай.

Макар че в крайна сметка това нямаше особено значение. И Николай рано или късно щеше да се примири.

Техник в бяла престилка, каска и респираторна маска се приближи към нея. Беше инженер от държавния рудодобивен институт в Санкт Петербург.

— Готови сме да тестваме диафрагмата.

Тя кимна. След този последен взрив теренът щеше да се евакуира. Последните два дни екипът й беше работил извънредно, за да се вмести в съкратения срок. Операцията на Николай беше предвидена за днес, а тази на Савина — за след две седмици. Но след предателството на Мейпълторп беше решено двете операции да се проведат едновременно. Пристигнеше ли съобщение за успеха на Николай, Савина щеше да даде зелена светлина и за своята част от плана.

— Някакви проблеми? — попита тя инженера. Макар да вървяха един до друг, гласът му едва се чуваше, приглушен от респираторната маска.

— Направихме пълна диагностика, проверихме за пореден път концентрацията на амониевия нитрат, извършихме последно замерване на свръхтовара с дълбокия радар и проверихме основно електрическата система. Чакаме заповедите ви да евакуираме терена и да отворим диафрагмата. Сега ще направим пробен запуск.

— Добре.

Савина последва мъжа под арката на скелето. Преносимата сонда вече беше откарана настрани. Мъже работеха в тясното пространство — по пода, по въжетата, сред оборудването. Савина вдигна поглед към тавана. Широка два метра шахта пробиваше скалата, под остър ъгъл нагоре, с монтирана по цялата й дължина и оводнявана с маркучи конвейерна лента. Сега конвейерът бездействаше и последната вода се източваше постепенно. В другия край на шахтата, почти на половин километър разстояние, прозираше светлина. Миниатюрни сенки се движеха на фона на светлината като мушици около лампа. Екипът по взривяването провеждаше последната си проверка.

Не пестяха усилията си и това определено се харесваше на Савина.

Повече от петдесет дупки — дебели колкото палеца й и метър дълбоки — бяха пробити в края на шахтата и натъпкани с експлозиви на основата на амониев нитрат. Дупките бяха пробити в разлом под езерото Карачей. Взривовете щяха да се възпламенят последователно, да отворят дупка в дъното на отровеното езеро и радиоактивният коктейл от стронций и цезий щеше да потече по шахтата.

— Насам, генерал-майоре. — Техникът й даде знак да се отстрани от центъра на пещерата.

В пода беше вкопан кръгъл шлюз с диаметър три метра. Беше се сдобила с него от морската корабостроителница в Мурманск. Не беше обикновен шлюз, а последен модел торпеден затвор, състоящ се от шест елемента дебела половин метър стомана, които се отваряха и затваряха на принципа на ирисовата диафрагма.

Савина се отдръпна от шлюза и тръгна към диагностичния лаптоп, който стоеше отворен на портативната маса. Техникът беше извикал инженерната схема на екрана. Бяха се събрали още хора да гледат.

Инженерът се обади по радиостанцията си, изслуша отговора и кимна на Савина.

— В контролната зала са готови. Десет секунди до запуск.

Савина скръсти ръце. Контролната зала беше в Челябинск 88 в едно от изоставените общежития от съветската ера. Представляваше малка стая, пълна с компютри, монитори и техници. След като евакуираха хората тук, районът щеше да се наблюдава от тридесет различни видеокамери.

Инженерът отброяваше секундите:

— Три… две… едно… нула.

Електрическо пращене се чу откъм торпедния затвор и металните елементи започнаха да се разтварят като блендата на телеобектив. С разширяването на отвора басовият рев на водата ставаше все по-осезаем. Савина пристъпи към шлюза и надникна през ръба. Вертикалната шахта се спускаше на двеста метра в скалата.

Инженерът застана до нея и насочи силен фенер към гърлото на миньорската шахта. Дълбоко долу нещо сребристо и подвижно отрази светлината. Голяма подземна река. Няколко такива пресичаха Урал, от високите върхове към скалните недра, побрали оттока от снежното топене. От другата страна на планината водата се оттичаше към Каспийско море, но тук подземните реки обираха излишната вода от редица свои надземни посестрими, най-вече Теча и Об, и се вливаха чак в далечния Арктически океан.

Савина се обърна и вдигна поглед към наклонената шахта, която водеше до разлома под езерото Карачей. Във водите на езерото имаше сто пъти повече стронций и цезий, отколкото беше изтекъл в Чернобил. А чернобилският токсичен облак беше обиколил планетата. Савина сведе отново поглед към вертикалната шахта и плискащата се подземна река долу.

За риска се знаеше отдавна. Геолозите добре познаваха разломите под Карачей. Беше само въпрос на време кога поредното земетресение ще разшири някоя от цепнатините и ще излее радиоактивния езерен коктейл в отточната подземна система на Уралските планини. Норвежки геофизици бяха изчислили, че такава катастрофа би унищожила живота в голяма част от Арктическия океан, един от последните девствени и незасегнати от човешката дейност райони на Земята. Оттам отровният облак щял да обхване половината планета, като най-засегната щяла да се окаже Северна Европа. Според най-консервативните преценки смъртността от първичната радиация и вторичните ракови заболявания щяла да надхвърли сто милиона души. А тази цифра най-вероятно щяла да се удвои и утрои в следствие на икономическия и екологически крах в първите години след катастрофата.

Савина местеше поглед между шахтата горе и реката долу. Рискът от подобна катастрофа съществуваше отдавна, но не вълнуваше почти никого. А беше нужно толкова малко — някой просто трябваше да подбутне природата.

И тогава светът щеше да пламне.

Дишането й се учести при мисълта за мащаба на предстоящото. Защото от радиационния пожар щеше да се роди една нова руска империя, като феникс от пепелта на собственото й атомно наследство.

Нищо не биваше да попречи на плановете й, нищо нямаше да я спре.

Беше прекарала живота си тук, в Зайчарника, беше вложила душата си в името на Отечеството. И след толкова много жертви, след толкова кръвопролития, какво беше останало от Русия? Пред очите й в рамките само на няколко десетилетия Отечеството се беше стопило до корумпирана и жалка сянка на прежното си величие. И сега, в края на живота си, Савина щеше да възроди надеждата. Това щеше да е нейната дан, нейният дар, и Николай щеше да развее знамето му.

Савина щеше да изпепели развалата и да създаде един нов свят.

— Генерал-майоре? Имате ли други въпроси?

Тя поклати глава и овладя вълнението си.

— Не, видях достатъчно.

Инженерът кимна и тръгна към една стоманена ръчка до масата с лаптопа. Приличаше на огромна ръчна спирачка. Мъжът натисна копчето, дръпна ръчката нагоре и я натисна с цяло тяло в противоположната посока. Диафрагмата се затвори рязко и запечата шахтата. Имаше още работа да се свърши, разбира се. Миньорите, спрели да видят как се отваря шлюзът, сега се върнаха към задачите си. Минаваха по затворената диафрагма, както го бяха правили хиляди пъти през последните две години, откакто бяха прокопали тази първа шахта.

Операция „Сатурн“ можеше да започне.

Савина се обърна и тръгна към чакащия влак. Тя също имаше работа — неща за довършване в Челябинск 88. Погледна часовника си. След час Николай би трябвало да потегли за церемонията в Чернобил. Въпреки последните си прибързани действия той все още държеше ситуацията под контрол. Със или без него, системите бяха инсталирани и щяха да свършат своята работа. Всичко беше наред. Нищо не можеше да ги спре.

Вратите на вагона се затвориха след нея и тя погледна през прозореца към сърцето на операция „Сатурн“. Замисли се за милионите, които щяха да умрат, но броят им беше толкова голям, че ги превръщаше в абстракция, в нещо, което можеш да осмислиш единствено като статистика. Савина обърна поглед напред, докато влакът набираше скорост към Зайчарника в Челябинск 88. Учителите и научният екип сигурно вече приключваха с подготовката за собствената си евакуация. Данните в компютрите се изтриваха, архивите потъваха в бумтящите пещи. И при децата вървеше подготовка — но не за евакуация. На тях им предстоеше едно последно пътуване с влак.

На всички с изключение на десетте, които щяха да останат с нея.

Савина си представи лицата на другите деца. Шестдесет и четири, включително и най-малките. Броят им беше твърде малък, за да го приемеш абстрактно. На повечето знаеше имената. И докато влакът тракаше в мрака към Зайчарника, Савина опря ръка на стената. Коленете й се подгънаха и я заля вълна от чувства. Тя не се опита да я спре. Вълната изпълни гърдите й, заприщи гърлото й. Няколко горещи сълзи потекоха по бузите й. В този рядък миг на усамотение Савина даде воля на чувствата си. Призна слабостта на човешката си природа и си позволи миг на печал.

Но само този миг.

Когато влакът започна да забавя, тя изтри лице, после си удари няколко леки шамара, колкото да дойде на себе си. Вдиша дълбоко, издиша, после пак. Връщане назад нямаше.

Необходимостта беше жесток господар.

И Савина нямаше друг избор, освен да прояви същата жестокост.

09:32

Припят, Украйна

Николай се качи в лимузината с Елена. Керван от луксозни автомобили се изтегляше от сцената пред хотел „Полисия“. Официални лица и политици потегляха с частните си кортежи. Още от полунощ новинарски екипи от целия свят разполагаха камерите си и подготвяха подвижните си станции — просторни ванове с щръкнали сателитни антени. От зазоряване знаменитости и разни особи от политическия и икономически елит се стичаха насам за интервюта, обиколки или просто за да издебнат своя миг в светлината на прожекторите.

В следващите часове светът щеше да следи отблизо запечатването на Чернобил, този последен акт, който трябваше да сложи край на старата атомна ера и да положи началото на нова визия за бъдещето, Николай обаче имаше свой собствен дневен ред.

Вратата на лимузината щракна и му осигури миг насаме с Елена — за пръв път от часове. Той се обърна към нея.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа за Саша и Пьотър.

Елена поклати едва доловимо глава — беше бясна. След разпита на американците не му беше казала и дума. Дори сега се отдръпна от него и впери поглед през прозореца на лимузината. Саша и Пьотър открай време й бяха особено близки. Чувствата й към тях надскачаха обичайната привързаност към другите деца. Помежду им съществуваше специална връзка, кръвна връзка. Саша и Пьотър бяха деца на по-голямата й сестра, Наташа, която беше починала при раждането.

— Знаеш каква е политиката на Зайчарника — продължи Николай, докато лимузината се изтегляше към шосето. — Актовете за раждане са секретни.

Това беше един от водещите принципи на Зайчарника още от създаването му. Кръвното родство се пазеше в тайна, с малки изключения. Децата знаеха кои са братята и сестрите им, за да не се стига до неволно кръвосмешение в бъдеще, но това беше всичко. Заплождането се контролираше и диктуваше от генетиците.

Само че Николай беше специален случай. Като син на основателката, той се беше сдобил с изфабрикувани документи и фамилна история още от Екатеринбург, където майка му го беше родила в местна болница и му беше осигурила фалшивото презиме Солоков. Първо мислела да го запише като Романов, но решила, че твърде много ще бие на очи. От самото начало готвела сина си за велики дела, а това му осигурило определени привилегии.

— Един ден се разрових в архивите на клиниката — каза той. — Беше ми любопитно дали имам свои деца. Така разбрах за Саша и Пьотър. Но ми забраниха да казвам на когото и да било.

Той посегна да сложи ръка на коляното й, но в последния миг се поколеба.

— Всъщност точно заради изключителния резултат в лицето на Саша и Пьотър майка ми одобри нашата връзка с теб. С надеждата че и тази генетична кръстоска ще се окаже също толкова успешна.

Елена упорито не го поглеждаше. В някакъв смисъл Николай се възхищаваше на студенината й, на завидния й самоконтрол. Искаше му се да я докосне, но предпочиташе да изчака позволението й.

— Хайде, милая моя, прости ми.

Тя не му обърна внимание.

Николай въздъхна и се обърна напред.

Загледа се през прозореца. Комплексът на чернобилската атомна централа бавно растеше пред погледа му. Вентилационната кула със сервизните скелета стърчеше високо в небето сред ниските бетонни сгради. От едната й страна се издигаше масивна ъгловата крипта от черна стомана и бетон. Изглеждаше влажна, сякаш се потеше. Нищо чудно, че наричаха конструкцията саркофаг. Приличаше на черна гробница, а в утробата й лежаха останките от четвърти реактор.

Николай беше виждал снимки от вътрешността — страховит миш-маш от обгорен цимент и разкривена стомана. В една от стаите имаше часовник — почернял и наполовина стопен, спрял завинаги в мига на експлозията. Сред руините под саркофага бяха погребани и над двеста тона уран и плутоний, по-голямата част под формата на втвърдена лава, образувала се от радиоактивния синтез на стопено гориво, бетон и две хиляди тона запалими вещества. Парчета от експлодиралото ядро можеха да открият навсякъде, някои се бяха забили във външните стени. В ниските нива на комплекса се беше оформила радиоактивна супа от просмукващата се дъждовна вода и слегналия се радиоактивен прах.

Едва ли някой се съмняваше в необходимостта от ново решение на проблема.

И отговорът се издигаше вляво.

Наричаха го с много имена — убежището, арката, новия саркофаг. Оформената като хангар арка се издигаше на височина колкото тридесет и седем етажна сграда. Тежеше над двадесет хиляди тона, широка беше триста метра и наполовина толкова дълга. Вътрешното й пространство беше толкова голямо, че инженерите не изключваха възможността за пораждане на облаци и валежи вътре в конструкцията. По вътрешната й повърхност бяха монтирани роботизирани подвижни кранове, които да разглобят стария саркофаг парче по парче, направлявани от техници, чиито контролни станции бяха на безопасно разстояние извън убежището.

Но нещата вече бяха задвижени.

Цялата широка арка лежеше върху добре смазани стоманени релси и дори в момента две огромни хидравлични машини я теглеха бавно по тях. Новият саркофаг беше най-голямата подвижна конструкция, строена някога от човека. И в единайсет часа тази сутрин убежището щеше да се придвижи над стария саркофаг, да го покрие изцяло, да бъде запечатано към съседните бетонни сгради и по този начин да затвори окончателно една от най-грозните страници на руската история, давайки същевременно надежда и знак за ново начало.

Нищо чудно, че събитие от такъв мащаб беше избрано за прелюдия на предстоящата международна среща от най-високо ниво. Среща, която така и нямаше да се състои.

Лимузината се отправи към трибуните, издигнати докрай южната страна на стария саркофаг. Високопоставените гости вече заемаха местата си. На сцената пред амфитеатралните трибуни бяха започнали речите, които щяха да завършат с общото официално американско-руско изявление, което по план трябваше да съвпадне с окончателното запечатване на Чернобил. Цялата поредица от събития беше съобразена до минута с придвижването на гигантската арка.

Същото важеше и за плана на Николай.

За миг го обзе страх. Същото беше изпитал и на новинарския подиум, докато даваше изявление с мисълта, че там някъде стрелецът се цели в него. Само дето тази сутрин рискът беше стократно по-голям.

Някой стисна отпуснатата му на седалката ръка. Николай се обърна и видя ръката на Елена върху своята. Тя още гледаше през прозореца, още беше ядосана — даваше му да разбере, че още не му е простила докрай. Ноктите й се забиха в дланта му като обещание, че по-късно ще си понесе наказанието.

Той се облегна назад, понасяйки безропотно все по силния натиск.

Болката му помогна да се съсредоточи.

Гигантската арка бавно наближаваше Чернобил.

Николай знаеше какво предстои.

И определено си заслужаваше наказанието.

10:04

Грей крачеше напред-назад из килията, когато чу нещо тежко да се удря във вратата. Ковалски се надигна, Лука се оттласна от стената.

— Сега пък к’во става, мамка му? — измърмори Ковалски.

Изстърга метална решетка и вратата се отвори. Някой прекрачи обутите в ботуши крака на проснатия по очи пазач.

— Бързо — каза мъжът и размаха бастунчето си с дръжка от слонова кост. — Трябва да се махаме оттук.

Грей зяпна невярващо.

Д-р Хейдън Мастерсън.

Дълбоко объркан, Грей не помръдна от мястото си. Не знаеше дали да удуши мръсника, или да му стисне ръката.

Мастерсън изглежда се досети за дилемата му.

— Командире, работя за МИ6.

— Британското разузнаване?

Онзи кимна с нетърпелива въздишка.

— Обясненията ще почакат. Трябва да тръгваме, веднага.

Мастерсън пое по коридора, другите го следваха по петите. Грей спря колкото да вземе оръжието на пазача — руски пистолет „Грач“. Пазачът беше в безсъзнание и със счупен нос. Бастунчето на Мастерсън май имаше и други приложения освен декоративните.

Грей настигна професора.

— Ти? — с подозрение в гласа възкликна той. — Ти си агент на МИ6?

Ковалски се обади нацупено иззад него:

— Не мяза баш на Джеймс Бонд, нали?

Мастерсън продължи да куцука по коридора, само хвърли поглед през рамо към Грей.

— Бивш агент, ако трябва да сме точни — каза той и сви рамене. — Нещо като пенсионер.

Грей остана нащрек, но не виждаше с каква друга освен очевидната цел можеше да ги е освободил Мастерсън.

Бившият агент на британското разузнаване продължи в скороговорка:

— Вербуваха ме след като завърших Оксфорд и ме пратиха в Индия по време на съветската окупация на Афганистан. Преди десет години се оттеглих от активна дейност, а после ми предложиха много пари да шпионирам Арчибалд и така се забърках в тази каша. Бързо разбрах, че руснаците стоят зад цялата история, така че се свързах с МИ6 и ги информирах как стоят нещата. Операцията получи гриф нисък приоритет. Никой не сметна, че работата на Арчибалд е заплаха за световната сигурност. Честно казано, аз бях на същото мнение. Поне докато не го отвлякоха и накрая не го убиха във Вашингтон. Опитах се да бия тревога в МИ6, но кой ти слуша стара кримка като мен. Не можех да стоя и да чакам. Наречете го вкоренен инстинкт, навик от доброто старо време. Усещах, че се готви нещо дяволски голямо. Така че след като изгубих Арчибалд, нямах друг избор, освен да използвам вас, за да ускоря нещата.

— Използвал ни бил — каза Ковалски. — Ония убиха Абе.

Мастерсън примижа.

— Опитах се да ги спра, но той беше твърде бърз с онзи свой бич. — Поклати тъжно глава. — Може пък тази игра наистина да е за младоци.

— Я чакай малко! — възкликна Ковалски, наредил някое и друго парченце от пъзела в главата си. — Ти и мене искаше да застреляш!

Грей махна с ръка.

— Онова беше театро.

Мастерсън кимна.

— Трябваше да изглежда убедително.

— Е, мене определено ме убеди, да знаеш! — възкликна с възмущение Ковалски.

— И слава Богу, че докарах нещата дотук. — Мастерсън се обърна към Грей. — Тъпото копеле се кани да свети маслото на половината световни лидери. Днес.

— Какво?

Мастерсън ги поведе към стълбищна клетка до старата стражева будка и сниши глас:

— Долу има още пазачи. Мен ме оставиха тук, на сигурно място. Затворник също като вас, макар и неофициално. Отивам да изведа Елизабет и д-р Росауро. — Той махна към продължението на коридора след стражевата будка. — С помощта на тази ваша снажна колежка току-виж сме се добрали до телефон, за да вдигнем тревога.

— Вземи и Лука — каза Грей. Колкото повече снижеше риска за цивилните в групата си, толкова по-добре. А и присъствието на циганина можеше да се окаже решаващият фактор, който да убеди Росауро, че Мастерсън е на тяхна страна.

Лука кимна в знак на съгласие.

— Добре. И той ще ми е от полза — каза Мастерсън. Измъкна руско военно уоки-токи от джоба на сакото си и го връчи на Грей, за да държат връзка. — А междувременно…

Грей довърши вместо него:

— Аз трябва да спра сенатор Солоков.

Мастерсън кимна.

— Имаш по-малко от час. Не знам какво е замислил, но е свързано с церемонията при саркофага.

— Каква церемония?

Мастерсън извади лист хартия от джоба си, разгъна го и го подаде на Грей.

— Ще похлупват стария чернобилски саркофаг — каза той и посочи листа. — С огромен стоманен хангар.

Докато Грей разглеждаше схемата, Мастерсън изреди високопоставените официални лица, които щяха да присъстват на събитието и обясни накратко какво представлява церемонията.

— Колкото до личните планове на Николай, разбрах само името. Операция „Уран“.

— Уран ли? Да не смятат да опикаят световните лидери? — изтърси Ковалски.

Грей не му обърна внимание, а тръгна към стълбището.

— Къде е Солоков сега?

— На път за Чернобил.

Докато се спускаше с Ковалски по стълбите, Грей мислеше за високата вентилационна шахта. Каквото и да беше намислил онзи тип, със сигурност включваше реактора. Името на операцията обаче… защо точно Уран? От часовете по военна история и стратегия в подготвителния курс към армейските рейнджъри знаеше, че това име е било употребявано и преди. Операция „Уран“ се е наричала руската офанзива по време на Втората световна война, която сложила край на най-кървавата битка в човешката история — битката за Сталинград.

Така че защо е избрал това име?

Нещо го притесняваше, гризеше го отвътре, но напрежението не му позволяваше да изплува. Двама пазачи охраняваха изхода на затвора пред тях. Обърнати с гръб към Грей.

Той вдигна откраднатия руски пистолет.

Притесненията щяха да почакат.

17.

7 септември, 10:07

Южен Урал

Монк крачеше по черния път през призрачното градче, чакълът хрущеше под краката му, а слънцето напичаше хладния въздух. Всичко наоколо беше обрасло с бурени и храсти до кръста, все едно газеха в зелена вода. Константин вървеше пред него, Пьотър и Кишка се влачеха отзад. Марта беше последна в редицата, почти невидима в зеленото море.

— В тукашната планина няма много въглища — обясняваше Константин и току се прозяваше. — Всички мини тук са за метални руди.

Монк разбираше, че хлапето е изтощено и уплашено до крайност. Лекцията на тих глас имаше за цел колкото да го държи буден, толкова и да снижи тревожността му.

— Кобалт, никел, волфрам, ванадий, боксит, платина…

Монк го остави да изрежда и съсредоточи вниманието си върху градчето. Сградите изглеждаха построени набързо, по-скоро сглобени от дървени плоскости, а покрай пътя бяха издигнати дървени тротоари. Минаха край миниатюрно училище с една-единствена класна стая — прозорците бяха устояли непокътнати на времето, а в стаята още имаше дървени чинове. Два стари зелени камиона от съветско време ръждясваха на банкета. Единствената тухлена сграда в селото имаше табела с надпис на фасадата. Беше на кирилица и Монк нямаше идея какво гласи, но ако се съдеше по рафтовете вътре, сградата най-вероятно е била магазин и поща едновременно. Отстрани имаше кръчма с прашни бутилки по лавиците.

Сякаш един ден хората просто са излезли от къщите си и не са се върнали повече.

Нямаше нужда да гадае за причината. От това сравнително високо място езерото Карачей се виждаше като на длан с калните си брегове — искреше бодро под слънцето, скрило от погледа токсичната си сърцевина. Монк сведе очи към значката на раницата си. Червеният цвят беше станал една идея по-наситен. А той го проверяваше през няколко минути.

Константин видя накъде гледа.

— Можем да останем тук още най-много час. Много е опасно. Трябва да се спуснем под земята.

Монк кимна и вдигна поглед. До входа на мината имаше още километър и повече. Вече различаваше стоманените сгради отпред и скелетите на крановете при по-голямата конструкция, залепена за скалната стена. От двете й страни имаше по едно голямо метално колело, с чиято помощ миньорите бяха издигали отломките от изкопните работи долу. Чакълът, с който беше настлан пътят, сигурно беше дошъл от същото място.

Монк ускори крачка.

Другата стабилна сграда в селото се появи след остър завой и стръмно нанагорнище. Триетажна мелница, най-високата сграда тук. Построена беше от дървени трупи, покривът беше от ламарина Водното й колело, зелено от мъхове и лишеи, се беше отчупило от подпорите си и лежеше напреко на потока. Явно придошлите води го бяха повалили преди години.

Вървяха натам, когато Кишка извика.

Монк се завъртя. Пьотър стоеше като истукан, очите му — разширени от ужас.

Монк затаи дъх.

„О, не… пак ли…“

Марта заподскача в кръг около момчето, доловила на свой ред тревогата му. И тя като Монк не знаеше къде се крие опасността и от коя посока може да ги връхлети… но и двамата знаеха какво беше усетило момчето.

Монк си спомни нападащия го тигър, онзи с нагризаното ухо.

„Захар“

Не разбираше как ги е проследило животното през блатото. Но пък тигрите бяха умели плувци. Явно беше преплувал заблатената низина, изпреварил беше плячката си и сега ги дебнеше от засада. Подобна хитрост определено беше по възможностите на Захар.

Монк оглеждаше трескаво високите треви и порутените сгради. Създанието можеше да е къде ли не. Космите по ръцете на Монк настръхнаха, сякаш тялото му усещаше погледа на котешките очи. Бяха на открито, далеч от всякакво убежище. Нямаха и оръжия, никакви. Бяха изгубили единствения си нож, когато Марта нападна Аркадий.

— Назад — каза Монк и посочи тухлената сграда. — Движете се бавно. Към магазина.

Въпреки големите си прозорци той изглеждаше най-подходящ за защита. А и по рафтовете можеше да намерят нещо, което да им послужи за оръжие.

Монк дръпна Пьотър до себе си. Момчето се тресеше. Петимата се изтеглиха в група обратно по пътеката, която бяха отъпкали в тревата.

Монк току поглеждаше назад, най-вече защото Пьотър правеше същото. Интуицията на момчето не беше за подценяване. Мелницата стърчеше от другата страна на потока при завоя към мината. Монк знаеше, че тигрите предпочитат най-високата позиция — канара, клон, скален корниз, изобщо високо място, от което да скочат върху плячката си.

Сякаш усетило, че са го разкрили, раираното животно се плъзна като сянка от един от крайните прозорци на третия етаж. Ако не се оглеждаше съсредоточено, Монк сигурно нямаше да го види. След миг тигърът изчезна във високата трева.

— Тичайте — извика Монк на Константин и Кишка и грабна Пьотър под мишница.

Двете деца пред него си плюха на петите, подгонени от страха и адреналина. Той хукна след тях. Марта тичаше до него.

Тежко изскърцване долетя иззад тях — тигърът беше скочил на водното колело, за да прекоси потока. Вратата на магазина беше отворена — само на трийсетина метра от тях. Шансът им висеше на косъм. Не му оставаше друго, освен да се моли за някакво складово помещение, голям фризер например, където да се барикадират.

Пукот на огнестрелно оръжие ужили страха му.

Чакъл се разхвърча сред белезникави искри на сантиметри от краката му.

Монк се метна настрани и се претърколи в тревата, притиснал Пьотър към гърдите си, за да го предпази. Продължи да се търкаля, докато не се озова зад ръждясалия корпус на единия от изоставените камиони.

Изстрелът беше дошъл от долната част на улицата.

Явно някой от руските войници ги беше последвал дотук.

Монк се обърна и видя Константин и Кишка да препускат като подплашени еленчета по дъсчения тротоар. След миг хлътнаха през вратата на магазина, Марта ги последва със скок. Нов изстрел и един от прозорците на сградата се пръсна. Но тримата вече бяха на сигурно място в магазина.

Монк се сви превит зад камиона. Нямаше как да стигне до тях, без да се открие за стрелеца.

Погледна нагоре по пътя.

От тигъра нямаше и следа. Тревата не помръдваше, не се чуваше и хрущене на чакъл под тежки лапи. Неочакваният изстрел явно беше стреснал котката колкото и тях. И сега тя чакаше и дебнеше някъде там.

Монк клечеше зад камиона, хванат в капан между стрелеца и тигъра. И това не беше единствената опасност. Друга заплаха също ги дебнеше. Езерото Карачей искреше на слънцето от долната страна на градчето и излъчваше отрова. Дори да стоиш тук беше равносилно на сигурна смърт.

00:30

Вашингтон

Под непрестанния вой на алармата Юри стоеше до леглото на Саша и я прикриваше с тялото си от Макбрайд. Свръхчувствителното към силен шум и крясъци дете се беше сгушило в завивките и притискаше с длани ушите си. От другата страна на леглото Кат Брайънт се опитваше да успокои Саша, като я галеше по главицата. Зад нея стояха патологът Малкълм Дженингс и един от охраната.

Юри не изпускаше от поглед Макбрайд. Той беше само на няколко стъпки от него, приклекнал в ъгъла с гръб към стената, увил около ръката си русата плитка на заложницата си, д-р Лиза Камингс. Маскираният му като мобилен телефон пистолет беше опрян в гърлото й.

Ситуацията беше патова.

А Мейпълторп вече си пробиваше път насам със своите командоси. Кръвта на Юри възвираше от гняв при мисълта, че гадното копеле ще сложи мръсните си ръце върху Саша. Това не биваше да става.

Пристъпи към металната масичка за инструменти и взе спринцовка измежду флакончетата с медикаменти, с които бяха лекували Саша.

— Юри! — предупреди го остро Макбрайд.

Той отговори на руски. Знаеше, че Макбрайд го разбира.

— Няма да ви позволя да вземете Саша — каза той и заби иглата на спринцовката в торбичката на интравенозната й система.

Докато натискаше буталото, видя как Макбрайд насочва пистолета си към него. Спринцовката беше пълна с физиологичен разтвор — напълно безвреден за детето, но явно успешен като уловка. Юри се завъртя на пета и се метна право към ъгъла. В същия миг Лиза стовари токчето си върху крака на Макбрайд и заби глава в лицето му.

Пистолетът гръмна оглушително в тясното затворено пространство.

Улучен в рамото, Юри залитна, но болка почти не усети. Налетя върху Макбрайд, като изблъска Лиза встрани. После замахна към гърлото му и заби там другата спринцовка, която беше взел скришом от масичката. Заби я право в югуларната вена. Спринцовката съдържаше неразреден концентрат от медикаментозния коктейл на Саша. В този си вид той представляваше токсична смес от химиотерапевтици, епинефрин и стероиди.

Докато се боричкаха вкопчени, Макбрайд изпразни пълнителя на пистолета си в стомаха на Юри. Заглушените от тялото му изстрели прозвучаха като силно ръкопляскане, а усещането беше все едно някой го удря с юмруци в стомаха. Въпреки всичко Юри натисна докрай буталото на спринцовката и отровният коктейл пое право към сърцето на другия мъж.

Макбрайд изкрещя.

Юри се свлече на пода, като повлече и него. Знаеше какво чувства Макбрайд в момента — течен огън във вените си, непоносимо налягане в черепа, агонизиращо сърцебиене. Някой издърпа Юри и го претърколи на пода. Той зърна в движение Кат, която се беше проснала върху Саша, защитавайки я от стрелбата, обърнала главицата й настрани, за да не гледа.

До него Макбрайд се гърчеше в конвулсии, от устата му хвърчеше слюнка, обагрена в червено от прехапания език. Тялото щеше да оживее, но не и мозъкът. Лекарствата щяха да прогорят мозъка му и да превърнат Макбрайд в празна черупка.

Лиза се наведе над Юри.

— Помогнете ми!

Появиха се още ръце, нещо притискаше стомаха му. По пода потече кръв. Кат дотича и прихвана главата му. Той се закашля. Още кръв. Протегна ръка към жената, защото знаеше, че тя ще помогне.

— Саша… — прошепна той.

— Ще я защитим — каза Кат.

Юри поклати глава. Това вече го знаеше, не се съмняваше в сърцето й.

— Има още… още ребъонки.

Беше му трудно да се фокусира — както съзнанието, така и погледа си. Светът потъмня, а болката се претопи в студ.

Опита се да проговори, да й каже къде.

— Челя… инс… — Ръката му се плъзна по пода и изписа с пръст две цифри в собствената му кръв — 88, ръката й стисна силно неговата.

— Дръж се, Юри.

Би искал заради Саша, заради всички.

Мракът се сгъстяваше; гласовете заглъхваха като от края на дълъг тунел. С последния си дъх той й направи единствения подарък, с който разполагаше.

Надежда.

Стисна ръката на Кат и се напрегна да изрече последните си думи:

— Той е жив…

Зашеметена, Кат седеше с главата на Юри в скута си. Добре ли го беше чула? Сведе поглед към отворените му очи, вече безжизнени и помътнели. Последните му мигове бяха трескави, сякаш руснакът се стремеше към покаяние в самия край на живота си, дотам, че несъзнателно беше смесил двата езика. Кат беше учила руски, докато служеше във военноморското разузнаване, и смяташе, че е разбрала част от казаното.

Още ребъонки.

Още деца.

Като Саша.

Погледна към момичето в леглото. Малкълм стоеше на пост отстрани.

Юри беше казал още нещо след това, опитал се бе да напише нещо, но Кат не откри никакъв смисъл в думите, нито в драскулките. Не беше така с последното му изречение обаче.

Обърна се към Лиза.

Приятелката й беше коленичила в локвата кръв.

— Той ми спаси живота — измърмори тя и сложи ръка върху гърдите на Юри. Погълната от собственото си вълнение, Лиза едва ли беше чула последните думи на руснака.

От другата страна на русата лекарка лежеше Макбрайд. Конвулсиите му бяха престанали, очите му бяха отворени, погледът — неподвижен, безжизнен и помътнял като на мъртвеца в краката й, само дето неговите гърди се повдигаха и спадаха.

Кат седеше, неспособна да се изправи и да отдели погледа си от Саша и купчинката рисунки.

Последните думи на Юри кънтяха в главата й.

„Той е жив“.

Пръстите му бяха стиснали силно ръката й.

Сякаш посланието беше предназначено само и единствено за нея.

Знаеше кого е имал предвид, само че това беше невъзможно, нали?

Въпреки това последните му думи отприщиха нещо в сърцето й, подкладоха огън, който така и не беше изгаснал напълно. Дишането й се учести и с всеки дъх огънят набираше сила, прогонваше съмненията, хвърляше светлина в тъмните кътчета на сърцето й. В някакъв смисъл я беше страх да се освободи окончателно от тъмнината — сенките й носеха чувство за сигурност. Но тези нови пламъци, тях тя нямаше да угаси, за нищо на света.

И новият огън я изправи на крака.

Тя грабна пистолета, който пазачът беше оставил на пода по заповед на Макбрайд и заговори бързо, обръщайки се към всички в стаята:

— Тук не е безопасно. Трябва да потърсим изход… или поне място, където да се барикадираме.

Докато Лиза сваляше системата на момичето, погледът на Кат падна върху книжката за оцветяване, която още лежеше отворена на нощното шкафче. Отворена на рисунката със зелен молив — мъжът на сала.

Макар да беше невъзможно, Кат знаеше, че е истина.

Монк.

„Той е жив“.

10:07

Южен Урал

Американецът трябваше да е мъртъв.

Борсаков прокле наум пропуска си. Лежеше по корем в сенките на една миньорска барака с пушката пред себе си и буза опряна в приклада.

Бегълците го бяха изненадали с внезапната си маневра — вместо да избягат, бяха хукнали право към него. Наложило се бе да смени позицията си. На всичкото отгоре подозираше, че мерникът на пушката се е изместил от премеждията в блатото. Би трябвало да стреля пробно и да калибрира мерника, но не го беше направил, защото изстрелите щяха да предупредят бегълците за присъствието му.

Е, все пак ги беше сгащил в ъгъла, образно казано.

Шимпанзето и две от децата се бяха скрили в тухлената сграда. Американецът и момчето бяха зад камиона. Борсаков запълзя назад през тревата. Трябваше само да пресече улицата и американецът щеше да му легне отново на мушката.

И този път нямаше да пропусне.

Тръгна приведен през пътя, придържайки се към сенките, където това беше възможно. Стигна другия тротоар и клекна зад катурнат варел. Надзърна предпазливо с готово за стрелба оръжие.

Вече имаше пряка видимост към камиона.

Само че пръстите му се стегнаха около пушката в пристъп на гняв и объркване.

Зад камиона нямаше никой.

Американецът и момчето бяха изчезнали.

Пьотър се беше свил на топка под седалката в кабината на камиона. Монк го бе вдигнал и промушил през отворения наполовина прозорец, а после беше изчезнал между сградите зад камиона. Преди да тръгне, беше дал знак на детето да се свие под седалката и да не се показва. Скривалището му се оказа пълно с изсъхнали листа и буболечки. Пьотър обви с ръце коленете си.

Някъде в тъмните кътчета на мозъка му, където го беше страх да поглежда, се криеха спомени за друго подобно изпитание — спомени как е сврян натясно преследван, затаил дъх. В друг живот. Не неговия. Тогава наоколо е имало камък, а не ръждив метал.

Прескачайки между тогава и сега, той усети трънчета светлина да се появяват в мрака. Звезди в нощно небе. Взреше ли се по-дълго, светликът им се засилваше и те започваха да падат към него. Само дето нощното небе винаги го беше плашило. Затова се отдръпна и се върна към настоящето.

И изведнъж изпита силен глад. Но също като спомена отпреди малко, и този глад не беше негов. Нейде наблизо биеше голямо сърце и поглъщаше тъничкия пулс на Пьотър. Странни миризми изпълниха сетивата му — влажна трева, пипалцата на гореща кръв във въздуха, усещането за ръбат чакъл под краката. Тежко дишане, с обем многократно по-голям от неговите малки гърди. Миризмата на лова запали огън във вените му.

А после се появи още един мирис.

Нов.

Имаше още един ловец в околността.

Само че този мирис беше нещо повече от сърбеж в ноздрите.

С него дойде спомен за непоносима агония.

И гладът се смеси с ярост, от която космите настръхваха.

Пьотър се сви още повече, а голямото сърце тръгна напред, към него.

Монк тичаше зад къщите покрай пътя към долната част на улицата. Гърбът и гърдите му горяха, издрани до кръв от промушването между двете почти долепени дървени бараки. Беше оставил Пьотър в камиона, където тигърът не можеше да го достигне… това, уви, не важеше за стрелеца. Първата му задача беше да отдалечи стрелеца от децата, да го подмами в гонитба между сградите в долната част на улицата.

Собственото му оцеляване и елиминирането на войника щяха да почакат.

Монк тичаше приведен. Придържаше се близо до сградите и избягваше купчините сухи листа и строителен чакъл. Скоро стигна до първия остър завой, където пътят се спускаше рязко надолу. Заобиколи последната сграда и излезе на главната улица. Беше ли се отдалечил достатъчно?

Затаил дъх, той надникна зад ъгъла и огледа улицата. Ето ги тухлената сграда на магазина, ръждясалият камион и обраслият с бурени и висока трева път. Нищо не помръдваше. Откъм планината подухваше лек вятър и разклащаше тревата.

Но от стрелеца нямаше и следа.

Трябваше да е някъде там, навярно се промъкваше към децата. Ситуация със заложник беше абсолютно неприемлива, а точно до това щеше да се стигне, ако стрелецът успееше да грабне някое от хлапетата. Монк приклекна, готов да скочи. Трябваше да пресече на бегом улицата и да се скрие между сградите от по-ниската страна. Хрущенето на чакъла щеше да се чуе надалеч.

Но трябваше да е убедителен, ако искаше да подмами войника.

Монк си пое дълбоко дъх, изскочи от прикритието на бараката и хукна по чакъла.

— Тичайте! — изкрещя той и махна енергично на въображаемите деца. — Не спирайте!

Нека стрелецът си мисли, че всички деца са със…

… тряс…

Огън прониза бедрото му. Левият му крак се под гъна.

Той падна тежко, протегнал ръце да омекоти удара. Чакълът раздра кожата на дланта му и чуканчето на другата ръка. Остави инерцията да го търкулне надолу по улицата. Втори изстрел просвири остро през тревата над него.

Монк се прилепи към земята, надигнал глава, колкото да вижда през тревата. И видя как войникът се надига. Беше се крил нагоре по улицата, на половината път до тухлената сграда. И сега идваше право към Монк с готова за стрелба пушка.

Явно се беше досетил за плана му да заобиколи зад сградите и го беше чакал в засада.

Но войникът не беше единственият ловец тук.

Петдесетина метра нагоре по улицата тревата се раздели и V — образната диря се спусна към стрелеца като торпедо през вода.

Борсаков не даде външен израз на задоволството си, но тъмното чувство пееше в гърдите му. Беше свалил американеца, оставил го бе неподвижен и беззащитен. И сега щеше да сложи край на гонитбата, да отмъсти за другарите си на лодката. Нещо повече — американецът щеше да страда, о, да. Един куршум в коляното, а може и в рамото да го простреля, преди да го довърши.

Само че някъде зад него изхрущя чакъл, чакъл, който не той беше разместил. Тревата зашумя като от повей на силен вятър.

Но не беше вятър.

Разбра го веднага.

Завъртя се мълниеносно. Започна да стреля, преди да е завършил движението. Задържа спусъка — карабината се тресеше в ръцете му, описвайки широк откос автоматичен огън. Яростен котешки врясък се чу през пукота на куршумите. Захар изригна като снаряд от тревите и скочи право към него — широко разтворени крака, оголени черни нокти, раззината паст, пълна с извити жълти зъби.

Борсаков стреляше ли, стреляше. Кръв изригна на струи от раираната козина… но човекът знаеше, че няма начин да спре чудовището.

Тласкаха го ярост и болка, отмъщение и глад, жажда и настървение.

В лицето на този ужас от гърлото на Борсаков се изтръгна писък, гърлен и див, първичен крясък на смъртен страх.

А после тигърът го събори на земята.

Монк се понадигна. Тигърът разкъсваше тялото на войника пред очите му. Беше същото като вчера, когато мечката разкъса едрите вълци. Чу се влажен пукот на скършена кост и писъците на мъжа пресекнаха. Тигърът беше захапал гърлото и разтърсваше трупа на войника като парцалена кукла, само дето от парцалените кукли не хвърчаха пръски кръв.

Решил, че е видял достатъчно, и въпреки изгарящата болка в левия крак, Монк скочи право към тигъра.

Оръжието на войника бе изхвърчало настрани при сблъсъка с четиристотинкилограмовия звяр и сега лежеше на половината разстояние между Монк и тигъра. Пушката беше единственият им шанс да оцелеят.

Ниско ръмжене смрази кръвта му.

Захар го гледаше. И в черните му очи Монк прочете, че тигърът го е познал, познал е него — убиеца на брат му. Тигърът приклекна върху смазания труп на руснака, мускулите играеха, козината му беше настръхнала във всички посоки. Кръв се стичаше по гърдите и хълбоците на животното, загрозявайки пъстрите райета. Отдавна трябваше да е умряло от раните си, но бездънната ярост явно вършеше чудеса.

Монк се плъзна по колене, протегна се и грабна оръжието. Заплете се в каишката, докато се мъчеше да го насочи и едновременно да открие спусъка с една ръка.

Нямаше да успее навреме.

Задните крака на Захар се присвиха за скок…

… когато друг котешки врясък отекна надолу по улицата. Не беше силен, но звънна отчетливо с перфектна смесица от ярост и скръб. Същия писък Монк беше чул само преди няколко часа.

Предсмъртният вик на Аркадий, другия тигър.

Захар също го позна и скочи високо, обръщайки се във въздуха, приземи се приклекнал и с високо вдигната опашка. Огромната котка изсъска, не толкова от гняв, колкото от объркване.

Монк вдигна пушката и се прицели в металната пластина отзад на главата. После свали мерника си една идея по-надолу.

Само на крачки от него, Захар извиси глас в пронизителен вой на болка и скръб, сякаш да призове изгубения си брат.

Монк затаи дъх и натисна спусъка.

Откатът на карабината едва не му счупи челюстта.

Тигърът подскочи, после се срина в тревата.

Монк се отпусна на хълбок, като се подпираше на чукана си, и преметна тромаво пушката през рамо. Знаеше, че се е прицелил добре — изстрел на милосърдие в основата на черепа, който да прекрати мъките на животното. Провери собствената си рана. Куршумът беше разкъсал бедрото му, но бе излязъл чисто от другата страна.

Раната нямаше да го убие.

Пое си няколко пъти дълбоко въздух и се насили да стане.

На улицата долу се появиха Константин и Кишка. Монк знаеше, че дължи живота си на малкото момиче и удивителното му умение да имитира звуци. Чула веднъж вика на Аркадий, сега Кишка го беше повторила, усилвайки го през огънатото като рупор парче ламарина, което Константин тъкмо захвърляше в тревата отстрани.

Марта изскочи от магазина и хукна към камиона.

Щяха да вземат Пьотър и да продължат нататък. Накуцвайки, Монк плъзна поглед по миньорския комплекс над градчето. Чакаше ги трудно изкачване, но преди това той имаше да свърши още нещо. Приближи се до Захар и сложи ръка на окървавения му хълбок. Надяваше се сега тигърът да открие спокойствието, което не беше познавал в живота си тук.

— Хайде, приятел… иди да намериш брат си.

00:43

Вашингтон

Пейнтър тичаше по празния коридор към стълбите. Дрънчаха аларми, виеше и сирената на протокол Алфа. Евакуацията на комплекса беше към края си. Изходите водеха към един подземен паркинг в съседство. Пейнтър не се и съмняваше, че Мейпълторп е заложил свои хора на изходите, за да е сигурен, че детето няма да бъде изведено оттам. Но поне основният персонал щеше да се измъкне от подземния бетонен бункер.

Всички освен онези, които бяха попаднали в обсега на първоначалното нападение.

След като задейства резервния протокол за действие в извънредна ситуация, Пейнтър беше отскочил до комуникационното гнездо, за да прегледа постъпващите от камерите данни. Там откри, че външните комуникации са били прекъснати — доказателство, че някой е разполагал с подробни данни за командната структура, но поне вътрешните линии все още функционираха. Камерите на най-горния етаж му показаха как хората на Мейпълторп вземат заложници — десетина служители на Сигма, чиито китки бяха стегнати с пластмасови белезници зад гърба.

Можеше да е и по-лошо. В този късен час персоналът беше сведен до минимум. Доволен от видяното Пейнтър подготви необходимото, а когато приключи и с това, насочи вниманието си към опасността която го засягаше лично. Отвори рязко вратата към стълбището и едва не събори Кат Брайънт.

Кат носеше Саша на ръце.

Пейнтър смръщи вежди в опит да проумее това странно развитие на ситуацията.

Зад Кат видя Малкълм Дженингс и един пазач от охраната.

— Какво? Как? — заекна той.

Лиза се промуши покрай Малкълм и хукна по стълбите към Пейнтър. Цялата беше в кръв. Сърцето му се качи в гърлото, но въпреки многото кръв Лиза изглеждаше добре. Хвърли се на врата му и го прегърна силно. Трепереше от облекчение, което беше като ехо на неговото. А после се разделиха, превключили отново на работен режим.

— Какво стана? — попита той.

Кат обясни сбито основното и накрая каза:

— Идеята е да се евакуираме някак.

— Няма начин да се измъкнете със Саша — каза той. — Всички изходи без съмнение се охраняват.

— Какво да правим тогава? Пейнтър си погледна часовника.

— Е, с бягството си така или иначе ми улеснихте живота. — Той посочи надолу по стълбището, по което бяха дошли. — Отнесете Саша в съблекалнята на гимнастическия салон и се барикадирайте там. Всичките.

— А ти? — попита Кат.

Той целуна Лиза по бузата, обърна се към вратата и каза през рамо, преди да излезе:

— Имам да свърша още нещо, после ще дойда при вас.

— Внимавай — каза Лиза.

Кат извика след него:

— Директоре! Монк е жив!

Пейнтър спря, обърна се, но вратата на стълбището се затръшна.

„Какво?“

Нямаше време да пита за подробности. Щеше да го направи по-късно. Хукна назад по коридора и се върна там, откъдето беше тръгнал — в комуникационното гнездо. Забави крачка и подуши въздуха. Усещаше се слаба сладникава миризма — тук, а и в целия бункер, ако нещата вървяха по план.

Това беше първата фаза на програмата за извънредни ситуации — изпускането на газов катализатор във въздуха. Критичните нива се достигаха след минимум петнадесет минути. И макар че въздухът можеше да се диша без опасност за здравето още час-два, те не разполагаха с толкова време. След десет минути програмата щеше да запали искри и да предизвика пожар във всички нива на централното командване. Пожарът щеше да продължи само няколко секунди, подхранван от катализатора във въздуха и да обгори всички повърхности в бетонния бункер. След това щеше да се включи противопожарната система и да загаси пламъците моментално.

Пейнтър се зае да провери мониторите, които получаваха картина от всички нива.

Тръгна покрай редицата от екрани, докато не откри онзи, който търсеше. Мониторът показваше Мейпълторп и Шон Макнайт, застанали един до друг. Мейпълторп беше опрял пистолет в гърба на Шон. Зад тях група командоси изчезваха през отворената врата на стълбище.

Пейнтър включи аудиото от камерата.

— … Лудост — казваше Шон. — Не можеш да свое волничиш по този начин. Наистина ли вярваш, че подобно несъгласувано и неодобрено нападение над друга агенция ще ти се размине?

— Правил съм го и преди — изръмжа Мейпълторп — Номерът е резултатът да е по-голям от провинението.

— С други думи, целта оправдава средствата — изсумтя Шон. — Никога няма да ти се размине. Двама души са мъртви.

— Само толкова? Както казах, правил съм го и преди, неведнъж. И тук, и в чужбина.

Пейнтър реши, че е крайно време да се включи в разговора. Наведе се към микрофона, който предаваше звука през високоговорители на тяхното ниво.

— Мейпълторп!

Мъжът подскочи стреснато, но не свали, нито отклони пистолета си от гърба на Шон. Огледа се и видя камерата на стената. Възвърна самообладанието си и устните му се разтеглиха в подигравателна гримаса.

— А, директоре, значи не сте се евакуирали с хората си все пак. Браво. Хайде да приключваме тогава. Доведете момичето и никой друг няма да пострада.

Пейнтър каза в микрофона:

— Вече елиминирахме твоя човек, Мейпълторп. А момичето е скрито там, където няма да го намериш.

— Сериозно? — Мейпълторп подуши въздуха. — Виждам, че сте активирали извънредната програма на Сигма.

Тръпки побиха Пейнтър. Този тип явно се беше сдобил с нещо повече от основните параметри — добрал се бе и до най-секретните протоколи на Сигма. Шон го беше предупредил за Мейпълторп. Копелето беше пуснало пипалата си навсякъде като черен паяк, таяцуващ по паяжината на разузнаването. Зад мазнишките му, свръхучтиви маниери се криеше един много опасен човек.

— И ако не греша, сте нагласили таймера за един след полунощ — каза Мейпълторп, потвърждавайки достоверността на разузнавателната си информация. — Не успяхме да разшифроваме кодовете, с които да спрем програмата ви, но нещо ми подсказва, че няма и да се наложи. Заради двайсетината заложници, които държа горе. Двайсетина ваши служители, мъже и жени, със свои семейства и живот извън стените на подземния ви бункер. Не мисля, че притежавате необходимата твърдост, за да ги пожертвате, да подпечатате смъртната им присъда със собствената си ръка. Аз обаче… — Мейпълторп вдигна пистолета си към главата на Шон. — … нямам подобни задръжки.

И стреля. Гърмежът претовари микрофоните и комуникационното гнездо се изпълни с дигитален пукот и вой. Шон се свлече на колене, после падна на пода.

Гърдите на Пейнтър се стегнаха като в обръч, не можеше да си поеме дъх. Не вярваше на очите си. Струваше му се, че Шон ей сега ще стане и ще се отърси от шока. В същото време истината го прогори с пламък, нажежен до бяло като предстоящата огнена буря. Потресен от жестокостта и безочието на Мейпълторп, Пейнтър мълчеше, останал без думи.

За разлика от противника си.

Мейпълторп определено нямаше проблем с говоренето.

— Идваме за момичето, директоре — каза той. — И никой няма да ни спре.

18.

7 септември, 10:38

Припят, Украйна

Грей пристегна черния колан върху руската камуфлажна куртка и раздвижи пръсти в ботушите. Ковалски му метна и шапка — странен модел с козината навън. Откраднатата униформа му ставаше що-годе, но тази на Ковалски се пукаше по шевовете. Двамата руски войници, в момента само по бельо, допреди пет-шест минути стояха на пост пред затвора. Нападението ги беше сварило напълно неподготвени, което значително улесни задачата на Грей и партньора му — да ги обезвредят и да им вземат униформите.

— Хайде — каза Грей и се отправи към един мотоциклет.

— Трепач — възкликна Ковалски.

Грей го погледна през рамо — знаеше, че Ковалски не говори за него, нито за руските карабини AN-94, които вървяха в комплект с униформите.

Мъжагата оглеждаше доволно страничния кош на мотоциклета модел „ИМЗ-Урал“.

— Открай време ми се ще да се повозя на таквоз нещо — каза той и се метна в коша.

Грей нагласи карабината през рамото си и яхна мотоциклета.

Секунди по-късно двамата се изстреляха с мощен рев през портите на стария затвор и поеха по обраслите с буренак улици на Припят. Грей хвърли поглед на часовника си.

Двайсет минути.

Приведе се напред и даде газ през избелелия, ръждив град. Асфалтът беше износен и напукан, парчета стъкло хрущяха заплашително под гумите. Зад всеки завой налитаха на неочаквани препятствия — разядени от ръжда скелети на изоставени автомобили, обрасли с мъх вехти мебели, а на едно място дори и сюрреалистична купчина ударни инструменти.

Въпреки всичко това обаче Грей караше с главоломна скорост, толкова бързо, че на завоите гумата на коша се отделяше от земята, което пък караше Ковалски да надава въодушевени крясъци. От време на време подминаваха патрулиращи по улицата войници, които вдигаха ръка за поздрав; друг път Грей мерваше изпосталели лица да надничат през счупени прозорци — явно дори този призрачен град се беше сдобил със собствени клошари.

В покрайнините на Припят три сърни побягнаха с дълги скокове, подплашени от рева на мотоциклета, и Грей даде още газ право към хоризонта и стърчащата вентилационна кула на реактора. Отделни думи и части от изречения, подсилени от високоговорители, достигнаха до тях откъм трибуните дори през рева на мотоциклета. Според Мастерсън сенатор Николай Солоков беше планирал някакво нападение срещу гостите, събрали се тук по случай запечатването на чернобилския реактор.

Какъв беше планът обаче?

Какво се криеше зад операция „Уран“?

Докато се носеха с още по-висока скорост по прясно асфалтирания участък от пътя, Грей оглеждаше напрегнато приближаващата се грамада на чернобилския комплекс. Най-напред на очи се набиваше странната конструкция встрани, нещо като несъразмерно голям закръглен навес. Дъговидният стоманен хангар отразяваше слънчевата светлина като огледало.

И се движеше.

Лъчите на слънцето се плъзгаха по извитата му външна повърхност като олио по вода. Конструкцията пълзеше към чернобилския реактор. В голямата си част комплексът беше от сив бетон и варосани повърхности, но в единия му край изпъкваше голяма изгърбена конструкция, почерняла като изгнил зъб. Гробницата на четвърти реактор, масивният черен саркофаг. Пълзящият, отворен от едната си страна хангар трябваше да погълне стария саркофаг под високата си арка.

Докато скъсяваха бързо разстоянието, Грей обмисляше трескаво възможностите. Арчибалд Полк беше умрял от тежко радиационно отравяне, което най-вероятно бе получил именно тук. Каквото и да беше намислил Николай, то несъмнено включваше стария реактор. Това беше единственото логично предположение.

Мастерсън го беше предупредил, че охраната на мястото на събитието ще е на ниво, особено при толкова много официални лица. Трибуните бяха издигнати на няма и половин километър от реактора. Грей се колебаеше накъде да поеме — към тях или към реактора. Ами ако грешеше за него? Дали пък някъде под трибуните не беше заложена бомба?

Докато мотоциклетът летеше през откритата равнина между града и Чернобил, усилен от високоговорители глас възпяваше кухо и екливо ползата от ядреното сътрудничество в новите глобални реалности. Гласът му беше познат. Чувал го беше на живо при няколкото си посещения в Белия дом.

Говореше президентът на Съединените щати.

Грей включи и тази величина в уравнението. Секретните служби със сигурност бяха покрили района, прекарали го бяха през ситен гребен многократно, заложили бяха строг протокол на действие и противодействие. Агенти на Секретните служби със сигурност имаше и при реактора — за всеки случай.

Грей плъзна поглед по мравуняка от паркирани автомобили и ванове, по гората от сателитни антени, районът на трибуните беше заобиколен отвсякъде с подвижни заграждения, пропускателни пунктове и патрулираща охрана — пеша и в открити джипове. Макар дегизировката им да бе издържала дотук, едва ли щеше да ги вкара през загражденията. Нямаха нужните документи за самоличност, нито пропуски за събитието.

Докато претегляше възможностите си, а комплексът и новоиздигнатите трибуни бързо растяха пред него, Грей неволно се изпълни със страхопочитание пред самия мащаб на проекта. Гигантският стоманен хангар се плъзгаше бавно по релси, теглен от тежки хидравлични влекачи с размера на китове. Вече беше стопил разстоянието до мъртвия реактор и се приплъзваше над него, извил арката си високо в небето, лъскавата му стомана грееше ослепително под лъчите на слънцето, толкова висок, че Статуята на свободата можеше да стъпи на собствените си рамене и пак да не стигне до тавана му.

Дори Ковалски подсвирна одобрително, впечатлен от габаритите на плъзгащата се конструкция. После се наведе към Грей и извика:

— И какъв е планът, когато…?

Грей вдигна ръка в знак да замълчи. Нов глас се беше намесил в речта на президента. Този глас също му беше познат. Говореше на руски, после повтаряше казаното на английски заради интернационалната публика.

Гласът на сенатор Николай Солоков гърмеше по високоговорителите:

— Възразявам срещу тази перверзия! — крещеше той. — Събрали сме се тук и се тупаме по раменете, задето сме изтрили тази срамна страница от руската история — не, защото сме я скрили, все едно никога не я е имало, засмели сме я под стоманена черга. А онези, които загинаха по време на експлозията, и другите — стотиците хиляди, които умряха и тепърва ще умират от рак и левкемия, а хилядите бебета с вродени деформации и умствено изоставане? Кой ще говори от тяхно име?

Вече бяха достатъчно близо, за да виждат сцената, издигната пред амфитеатралните трибуни, но не и да различат лицата на хората. Не беше и нужно да напрягат очи, защото от двете страни на сцената бяха издигнати огромни екрани. Единият показваше руския президент, другият — американския. Двамата стояха на сцената, всеки зад своя катедра. Насред хаоса в центъра обаче се различаваше друга фигура. Николай Солоков. Служители от охраната се опитваха да смъкнат сенатора долу, други го бранеха, така че да продължи да говори. Ако се съдеше по всеобщото объркване, Николай се беше качил на сцената по своя инициатива, извън предварителния сценарий на събитието, явно с цел да засили драматизма на своя излъчван по хиляди телевизионни канали протест.

Встрани от мелето мъже в черно бяха обградили президента като жив щит.

Каквото и да бе намислил Николай, то вече беше започнало. Грей се прегърби още повече и даде газ. Мотоциклетът се стрелна по черния асфалт към трибуните.

Високоговорителите нададоха кратък пронизителен вой на микрофония, после отново се чу гласът на Солоков:

— Всички вие вярвате, че красив ковчег като този бележи края на едно изтерзано минало, но грешите — всичко това е само измама и нищо повече! Чудовището вече е избягало от клетката си! Без значение колко здрав е катинарът и колко яка стоманата, не можете да го върнете зад решетките. Единственият начин да сложим край на изтерзаното минало е като променим фундаментално отношението си, като водим откровена и трайна политика. Тази церемония е само една нелепост! Поза и нищо друго! Срам за всички ни!

Най-накрая охраната надви поддръжниците на сенатора. Изтръгнаха микрофона от ръцете му и го смъкнаха грубо от сцената.

Руският президент заговори на родния си език. Тонът му беше едновременно гневен и извинителен. Американският му колега даде знак на агентите да се отдръпнат — явно не искаше да изглежда изплашен от непредвидената телевизионна изява на откачения руски сенатор. Лека-полека речите се възобновиха.

Зад трибуните и сцената, арката все така бавно поглъщаше реактора.

Грей намали скоростта. Все още не беше решил — към трибуните ли да продължи, или към реактора? Замисли се за протеста на сенатора, драматичен от началото до края си. Всичко беше майсторски режисирано. Очевидно целта беше да се създаде благовиден предлог, под който сенаторът да не присъства на събитието, да бъде отведен. Къде обаче? Едва ли би оставил тази подробност на случайността. Не би рискувал собствената си безопасност. Който и да го беше смъкнал от сцената, несъмнено работеше за него и го бе отвел на сигурно място.

Оттатък шумната група на телевизионните ванове един зелен военен джип се отдалечаваше с висока скорост. Движеше се по черен път, успореден на високите по два метра и половина релси на гигантската арка. Отъпканите коловози се отклоняваха от реактора, завивайки в широка дъга към дъното на комплекса.

На задната седалка имаше човек с костюм.

Николай.

Грей погледна нагоре. Ослепителната стоманена конструкция вече беше покрила наполовина черния корпус на саркофага. Още петнайсетина минути и щеше да го погълне изцяло. Трибуните бяха на четиристотин метра от реактора.

Трябваше да реши най-после.

Представи си Николай Солоков, седнал зад бюрото в охранителната будка по време на разпита. От кройката на дрехите си до подбора на изразни средства той беше човек арогантен и самоуверен, човек с его, което можеше да се равнява единствено с нуждата му да контролира всичко около себе си. Опасен коктейл, който се излъчваше от него на вълни.

Николай несъмнено би искал да види онова, което щеше да последва.

Тогава защо се криеше зад реактора?

Освен ако…

Грей насочи мотоциклета встрани от прясно асфалтирания път и пое през полето, право към края на релсите с намерение да пресрещне джипа там.

— Пиърс! — изкрещя Ковалски. — Къде отиваме?

— Да спасим президента.

— Но трибуните са натам! — Ковалски посочи в обратната посока.

Грей не си направи труда да му отговори, зает да направлява мотоциклета през неравния терен. Ковалски стискаше здраво страничните дръжки на коша. Грей даде още газ с риск да обърне машината в някоя по-голяма бабуна. Кал и трева хвърчаха зад мотоциклета.

Пред тях джипът летеше успоредно на четиристотинте метра релсов път. Вече беше почти в края на паралелния участък. А Грей — на цяло футболно игрище разстояние от черния път. Ако успееше, щеше да е на косъм.

На всичкото отгоре ги бяха забелязали.

Някой сочеше към мотоциклета им. От разстояние двамата с Ковалски сигурно приличаха на руски войници, решили да си организират оф-роуд приключение. Кратко объркване в джипа, на друго не можела да се надяват.

— Ковалски?

— Какво?

— Ще можеш ли да уцелиш някоя от задните им гуми, когато навлязат в завоя?

— Ти да не си луд? — възкликна мъжагата, гласът му беше накъсан от тракане на зъби. В коша друсането явно се усещаше доста по-силно.

— Дръж се.

Грей зави и изведе мотоциклета на суха пясъчна ивица. Дъждовете бяха отмили горния слой на почвата и теренът тук беше значително по-равен и гладък.

— Стреляй! — извика той на Ковалски.

Едрият мъж вече беше освободил карабината си. Надигна се, запъна крака и гръб в ограничителите на коша и вдигна пушката на рамо. Грей го чу да мърка на оръжието:

— Хайде, татьовото, дай да не се излагаме.

Джипът беше стигнал края на релсите. Преди острия завой намали, но въпреки това едва не излетя от пътя.

Грей чу двоен пукот откъм коша. Руската AN-94 изстрелваше по два патрона с всяко натискане на спусъка. След част от секундата джипът внезапно се завъртя — шофьорът бе загубил контрол над машината, лявата задна гума димеше, раздрана на парцали. Джипът се хлъзна встрани и се натресе в бетонен стълб в края на релсите.

Ковалски извика възторжено и погали оръжието.

— Благодаря ти, миличко!

По-нататъшните му хвалебствени излияния бяха прекъснати без време, когато мотоциклетът стигна края на пясъчната ивица и отново пое по неравен терен. С хвърчащи изпод гумите камъчета, машината им се стрелна напред и след секунди излезе на пътя.

Руският джип не беше помръднал след сблъсъка едната му страна бе хлътнала, смазвайки до смърт войника на седалката до шофьора. Останалите трима бяха избягали от катастрофиралата кола към лабиринта от бетонни заграждения и ниски метални бараки, които изпълваха пространството между двете релси.

Грей тъкмо бе взел завоя, когато откъм трибуните долетя вълна от силни ръкопляскания и възторжени викове. Церемонията наближаваше своята кулминация. Шумът беше толкова силен, че изстрелите почти се загубиха в него. Предната гума на мотоциклета се пръсна, но Грей беше очаквал атаката и предвидливо бе насочил машината така, че катастрофиралият джип да остане между тях и бегълците. Наби спирачка и скочи от мотоциклета.

Ковалски се измъкна от коша и двамата клекнаха зад джипа.

Още куршуми рикошираха от смазаната машина.

Грей надникна иззад задната броня. Мерна човек в костюм да се отдалечава на бегом между масивните релси от бетон и стомана, които се издигаха от двете страни — почти на три метра височина.

Николай Солоков тичаше като спринтьор на триста метра — в случая те го водеха до задния край на плъзгащата се арка. Грей се опита да стреля по него, но в бронята на джипа се заби куршум, на сантиметри от ухото му. Преди да се дръпне, зърна димящ пистолет в ръцете на чернокоса жена.

Елена.

Грей се скри зад джипа, като псуваше наум.

Ковалски извика — куршум беше одраскал рамото му. Жената и войникът ги бяха хванали в капан. Грей си погледна часовника. Десет минути.

Николай чу стрелбата зад себе си. Инстинктите го пришпорваха да затича още по-бързо по пистата между издигнатите релси, но беше изкълчил левия си глезен при катастрофата. Не му оставаше друго, освен да разчита на Елена.

Двама работници вървяха зад плъзгащия се стоманен бункер. Масивната конструкция се придвижваше бавно по релсите с трийсетина сантиметра в минута, теглена от тежки хидравлични влекачи.

Сервизен люк с размерите на гаражна врата осигуряваше достъп до вътрешността на хангара. Той беше и основната причина Николай да се отдели от другите. Не можеше да стои пред отворената врата, когато операция „Уран“ започнеше.

Закуцука възможно най-бързо по настланата с пресован чакъл писта между релсите. Трябваше да мине през люка, да прекоси вътрешността на хангара и да излезе от другата му страна преди запечатването.

Дори той не можеше да спре операция „Уран“.

Можеше само да се махне от пътя й.

Планът беше формулиран още през хиляда деветстотин деветдесет и девета, когато започна проектът по изграждането на новия саркофаг, който да стабилизира и покрие стария. Инженерните проучвания отдавна показваха, че старата крипта може да се срине всеки момент, оставяйки на открито двеста тона Радиоактивен уран. Части от стария саркофаг вече се ронеха. В корпуса му се бяха образували миниатюрни пукнатини и дупчици. Затова първата фаза на проекта предвиждаше стабилизирането на старата крипта — запечатване на пробойните, укрепване на носещите колони и обезопасяване на вентилационна та кула. Всичко това беше направено, докато масивната арка на новото убежище се строеше на четиристотин метра от мястото на укрепителните работи.

Въпросните ремонтни дейности приключиха още през деветдесет и девета, както и други неща покрай тях, тайни неща. След разпадането на Съветския съюз корупция обхвана всички нива на държавата. Срещу сравнително скромна сума в новите укрепващи колони бяха поставени четири взривителни заряда. Заряди, които бяха кротували до вчера. Снощи един от хората на Николай беше пратил сигнал, който да активира таймерите на детонаторите, така че взривовете да съвпаднат по време с края на церемонията — с мига, в който новият саркофаг ще покрие докрай стария. Нямаше начин таймерите да бъдат спрени.

Точно две минути преди хангарът да бъде запечатан, бомбите щяха да се взривят. Никой нямаше да ги чуе дори. Щеше да се разнесе само трясъкът на бетон, а после от корпуса на стария саркофаг щеше да се срине цял участък — онзи, който гледаше към трибуните. В продължение на цели две минути трибуните щяха да се къпят в огромни количества радиация преди убежището да измине последните сантиметри до бетонната стена зад саркофага и да се самозапечата окончателно. Облъчването нямаше да е достатъчно, за да предизвика смърт на място. Всъщност присъстващите нямаше да почувстват нищо особено. Но за тези две минути всички наоколо щяха да получат смъртоносна доза радиация.

И до няколко седмици щяха да са мъртви.

Сред тях президентът и министър-председателят на Русия и чуждестранни политици от най-висок ранг — от Европейския съюз, от Северна и Южна Америка. При успех мисията на Николай щеше да хвърли в хаос правителствата на водещите държави по света, а когато радиационната зараза на другата операция — тази, която майка му ръководеше от Челябинск 88, придобиеше глобални размери, светът щеше да изпита остра нужда от силен глас, от човек, който отдавна е предупреждавал за опасността от точно такава катастрофа, но не е имало кой да го чуе.

И хората щяха да се обърнат към единствения оцелял от операция „Уран“.

А през идните месеци — с помощта на тайната си секта от саванти — Николай щеше да демонстрира забележителна далновидност и безпогрешна интуиция.

И от руините на предстоящата катастрофа бързо щеше да се издигне до върховете на властта в Русия, а оттам влиянието му щеше да се разпростре върху целия свят. Руската империя щеше да се въздигне от радиоактивната пепел и да поведе света в нова посока.

Именно тази мисъл го тласкаше напред сега.

Докуцука до двамата мъже, които вървяха след стоманената арка. Извади пистолет от джоба си. Два изстрела в главата. Почти от упор. Работниците се свлякоха върху чакъла. Наличието на очевидци беше недопустимо.

Николай се вмъкна в отворения сервизен люк в задната стена на хангара. Стъпките му ехтяха в тунела — стоманените стени на убежището бяха дебели дванайсет метра и люкът беше по-скоро тунел през метала.

След десетина крачки Николай се озова в сърцето на арката.

Въпреки отчаянието си той зяпна невярващо, изумен от размерите на това затворено пространство. Стоманената арка се издигаше на сто метра над него и беше два пъти и половина по-широка. Не съществуваше дума, която да опише великанските й размери. Като звезди в нощно небе, стотици лампи осветяваха неизбродната сърцевина, монтирани по протежение на стоманеното скеле, което обточваше вътрешността на арката. Лабиринт от жълти релси кръстосваше тавана високо горе. Гигантски роботизирани кранове чакаха неподвижни, готови да разрушат стария саркофаг. Гигантски куки с размерите на корабни котви и тежки стоманени щипци висяха от водачи прикрепени към релсите.

Николай се отърси от мига на благоговение и побърза да натисне големия червен бутон, който затваряше сервизния люк. Отворът зад него започна да се затваря, капакът се спускаше бавно, задвижван от сложна хидравлична система.

Според първоначалния план двамата с Елена трябваше да се скрият в контролен павилион навън. Павилионът, от който се насочваха дистанционно крановете и водачите във вътрешността на хангара, се намираше близо до срещуположния спрямо експлозивите край на арката и имаше дебела оловна обшивка, която да защити техниците от евентуално изтичане на радиация. А и отдалечеността му от мястото на взривовете щеше да намали допълнително опасността за него и Елена.

Николай трябваше да стигне до този павилион, а трябваше и да защити някак Елена, която бе останала на открито в края на релсите. Макар и извън обсега на пряката радиационна вълна, тя можеше да попадне в разсеяното лъчение, проникващо през отворения сервизен люк. Дозата едва ли щеше да я убие, но можеше да навреди сериозно на способността й да роди здрави деца.

Така че Николай затвори люка, за да защити бъдещото си генетично наследство. Трябваше да си признае обаче, че решението му беше продиктувано и от друг фактор — жената не му беше безразлична. Майка му би сметнала подобни нежни чувства за проява на слабост, но той не можеше да отрече гласа на сърцето си.

Затвори шлюза след себе си и продължи напред.

— Елена! — извика Грей иззад джипа. — Трябва да ни помогнеш!

Отговор не последва. Поне не от Елена.

— Пиърс, с приказки няма да се измъкнеш от тия говна, уверявам те — каза Ковалски, който клечеше на няколко крачки от него. Кръв сълзеше от плитката рана на рамото му и избиваше през материята на якето. — Оная кучка е луда. Само не разбирам защо на най-добрите стрелци непременно трябва да им хлопа дъската.

— Не мисля, че е луда — измърмори Грей. Поне се надяваше да не е.

Не му беше убягнала реакцията й при новината, че Саша е биологично дете на Николай. Реакция, в която се преплитаха шок и искрена загриженост. Имаше някаква връзка между Елена и момичето, нещо по-силно от обичайната привързаност между хора с еднаква съдба.

Не му оставаше друго, освен да разчита, че е прав.

— Саша дойде при мен! — извика Грей. — Сама ме намери. Не случайно ни прати тук.

Мълчанието се проточи. А после Елена най-после проговори:

— Как? Как по-точно ви е насочила Саша?

Изпитваше го.

Грей си пое дълбоко дъх. Вдигна пушката си във въздуха и я хвърли настрани.

— Пиърс… — изръмжа Ковалски. — Ако си мислиш, че ще си хвърля пушкалото, значи си луд колкото нея.

Грей се изправи.

Видя как пушката на руския войник се обръща към него. За щастие Елена също стана, извика нещо и го спря, преди да е натиснал спусъка. Явно Грей я беше заинтригувал достатъчно с думите си за Саша. От другата страна на пътя Елена и войникът се бяха окопали зад истинска крепост от бетонни стълбове Тя държеше пистолета си насочен към него.

Грей отговори на зададения преди малко въпрос:

— Как ни е насочила Саша? С рисунки. Най-напред доведе циганите до прага ми. После нарисува картина на Тадж Махал, която ни заведе в Индия. Там открихме истинското ви наследство и история. Сама се запитай защо. Саша е специална, нали така?

Елена само го гледаше с непроницаемите си тъмни очи.

Грей прие това за потвърждение и продължи нататък с надежда жената да чуе истината в думите му.

— Защо ни прати в Индия? Защо изобщо ни забърка в тази история? И защо сега? Трябва да има причина. Според мен Саша — съзнателно или не — се опитва да спре онова, което вие сте замислили.

Елена продължаваше да не реагира на думите му, но пък Грей още беше жив, така че…

— Саша ни тласна по пътя, който ни отведе до вашите корени — от Делфийския оракул през циганските кланове, та до ден днешен. Мисля, че кръвната ви линия не е възникнала току-така, без причина. Може би съществува велико пророчество, което още не се е сбъднало.

— Какво пророчество? — попита Елена.

В гласа й се прокрадна страх, сякаш знаеше какво има предвид Грей и това я плашеше до смърт. Дали пък в психиката им не беше запечатан някакъв кошмар? Грей си помисли за мозайките, които бяха открили по стените на гръцкия храм в Пенджаб. Особено последната, онази с огнената фигура, издигаща се сред кълба дим от омфалоса. Той реши да рискува и набързо описа какво са открили, като завърши с думите:

— Фигурата приличаше на момче с очи от пламък.

Пистолетът в ръката на Елена започна да трепери… макар и не толкова, че да се отклони от целта си. Грей я чу да изрича някакво име, нещо като „Питър“.

— Кой е Питър? — попита Грей.

— Пьотър — поправи го тя. — Братчето на Саша. Понякога има кошмари. Събужда се с писъци и казва, че очите му горят. Но… но…

— Какво? — настоя Грей, заинтригуван въпреки натиска на изтичащото време.

— Когато той се буди, се будим и ние, всички. И за част от секундата виждаме как Пьотър гори. — Тя поклати глава. — Само че неговият талант е емпатията, съпричастието. Много е силен. Обяснявахме си кошмарите му с някакъв страничен ефект на дарбата му, който се излъчва и към нас. Нещо като емпатично ехо.

— Ехото не е било само от Пьотър — изрече на глас мислите си Грей. — Било е ехо, идващо от самото начало.

„Къде свършваше обаче?“

Грей погледна изпитателно към Елена.

— Не вярвам, че дълбоко в себе си одобряваш онова, което ще се случи. Саша категорично не го иска. Тя ме доведе тук. Ако искаше планът на Николай да проработи, просто трябваше да си замълчи. Но не го направи. Доведе ме при теб, Елена. При теб. Сега, в този момент. От теб зависи да помогнеш на Саша или Да унищожиш започнатото от нея. Изборът е твой.

Решението й дойде мълниеносно, сякаш по инстинкт. Завъртя се на пета и стреля. Руският войник се строполи мъртъв на земята.

Грей тръгна бързо към нея.

— Как да спрем операция „Уран“?

— Никак — отвърна тя. Изглеждаше леко замаяна, сигурно от внезапната смяна на ролите или просто се събуждаше от дълъг сън.

Елена даде пистолета си на Грей, сякаш разбираше къде трябва да отиде той. И той тръгна по пистата между релсите. Щом тя не знаеше как да спрат операция „Уран“, може би Николай щеше да знае.

— Трябва да побързаш — каза тя. — Аз… може би имам начин да помогна.

Обърна се и погледна към задната част на комплекса, накъдето се бяха отправили с Николай преди намесата на Грей и Ковалски.

Грей посочи мотоциклета. Макар и със спукана предна гума, пак щеше да е по-бързо отколкото пеша.

— Ковалски, помогни й.

— Ама тя ме простреля.

Грей нямаше време да спори с него. Обърна се и хукна през гората от бетонни стълбове. Пътят се отвори пред него между високите релси. В другия край на пистата Николай вече се беше прехвърлил през голямата врата в металната стена на арката и изчезваше в мрака.

Грей тичаше с всички сили.

Оставаха шест минути.

А после видя как черният отвор в стоманената стена започва да се стеснява. Вратата се затваряше.

Избягали бяха от затвора, но какво щяха да правят сега?

Елизабет подтичваше след Росауро, а Лука вървеше най-отзад и пазеше с пистолета си гърбовете им. Мастерсън куцукаше с помощта на бастунчето си и се мъчеше да не изостава от Елизабет, която го придържаше за лакътя като допълнителна опора.

Първата им задача беше да намерят телефон и да вдигнат тревога. Само че целият град изглеждаше изоставен и пълен с призраци. Брези издигаха снагите си сред разбития уличен паваж, бурени растяха навсякъде, сградите бяха покрити с мъхове и лишеи. Как щяха да намерят работещ телефон тук?

— Следващата пресечка! — изхъхри Мастерсън и размаха бастунчето, прехвърлил тежестта си върху здравия крак. — Вляво. Хотел „Полисия“ би трябвало да е в края на улицата.

Идеята беше негова. Явно хотелът е бил реновиран за галавечерята предния ден, а тази сутрин е бил отправна точка за поканените на церемонията.

Как стоеше въпросът с неканените гости обаче?

Докато се измъкваха от затвора, Елизабет беше зърнала Грей и Ковалски да се отдалечават с главоломна скорост, яхнали смешен мотоциклет. Надяваше се, че са добре и че ще успеят някак да спрат онзи мръсник. Самата тя се чувстваше ужасно — главата я болеше, очите й сълзяха от взиране. Напрежението и страхът й идваха в повече.

— Съжалявам, Елизабет — промълви Мастерсън, като с мъка си поемаше дъх.

Тя хвърли поглед към него. Знаеше, че извинението му не е само заради опасното приключение, в което беше забъркал нея и спътниците й.

— Наистина не знаех, че баща ти е в опасност — обясни той. — Мислех, че интересът на руснаците към работата му е обикновен индустриален шпионаж, че просто искат да откраднат това-онова от изследванията му. Не съм си и помислял, че може да пострада, камо ли да умре заради това.

Макар да разбираше обстоятелствата, ръководили действията на професора в миналото, и да си даваше сметка за международната заплаха в момента, Елизабет не намираше в сърцето си сили да му прости. Нито заради баща си, нито задето ги беше забъркал в тази история без тяхно съгласие. Писнало й беше от тайни — и от неговите, и от тези на баща й.

Тъкмо наближаваха пресечката, когато от един вход излязоха двама руски войници. Единият хвърли догоряла цигара на земята и я смачка с крак. Другият вдигна пушката си и излая на руски:

— Как тебя зовут?

— Оставете на мен — прошепна им Мастерсън и даде знак на Росауро и Лука да свалят оръжията си.

После нагласи бялата си шапка и се облегна тежко на бастуна си. Изкуцука най-отпред и извика на руски:

— Доброе утро!

И продължи без никакво запъване, явно владееше езика добре. Елизабет разбра само две думи — „Лондон Таймс“. Мастерсън се опитваше да ги представи като специални пратеници на вестника.

Войникът свали оръжието си.

— Вие сте англичанци.

Мастерсън кимна, изобразил широка и леко смутена усмивка на лицето си.

— Говорите английски. Чудесно. Загубихме се и не знаем как да стигнем до хотел „Полисия“. Дали не бихте били така добри да ни заведете там?

Ако се съдеше по усилно набръчканите им чела, войниците май не го бяха разбрали докрай. Мастерсън използваше слабото им познаване на английския език, за да ги обърка и отклони от подробностите на съшитото си с бели конци прикритие. Ако не друго, войникът с пушката поне беше схванал накъде са тръгнали.

— Гостиница „Полисия“? — попита той.

— Да! Браво. Бихте ли ни завели там?

Войниците си размениха няколко бързи фрази на руски. Накрая единият сви рамене, а другият кимна и се обърна.

В същия миг някъде зад тях мотоциклетен двигател раздра тишината на призрачния град. Мотор с мигаща синя лампа и страничен кош изскочи на улицата откъм затвора, понесъл двама войници с кожени шапки. Е, дотук с късмета ни, горчиво си помисли Елизабет. Двамата на мотора крещяха на руски към тях.

И войниците, които щяха да ги водят в хотела, застинаха насред крачка.

— Загазихме — каза Мастерсън и бутна Елизабет към улицата. — Бягай!

Росауро се завъртя на пета и изрита по-близкия войник в лицето. Чу се пукот на счупена кост и мъжът залитна тромаво назад. Другият вдигна оръжието си, но Лука го изпревари. От рамото на войника бликна кръв, инерцията на куршума го завъртя, все едно го е ритнало муле, но оръжието оживя в ръцете му и стакатото на автоматична стрелба се плисна към тях в полукръг.

Мастерсън се обърна да прикрие Елизабет с тялото си, а Лука и Росауро се проснаха на земята. Професорът връхлетя отгоре й и я събори на колене. Пистолетът на Лука изтрещя отново и автоматичната стрелба секна.

Мастерсън се плъзна настрани и се свлече на пътя. Елизабет беше усетила куршумите, които разкъсаха тялото му. Той се търколи по гръб. Под него кръвта се събираше на локва.

— Хейдън!

Той й махна да върви, като все така стискаше бастуна си.

— Бягай!

Мотоциклетът ревеше по улицата към тях.

Росауро я издърпа на крака.

Лука стреля по мотоциклета, но машината свърна и намери прикритие зад някакви изоставени коли. Войникът в коша отвърна на стрелбата и куршумите се забиха в паважа до краката им.

— Съжалявам, Елизабет — повтори Мастерсън. На устните му изби кървава пяна.

— Хейдън… — Тя вдигна ръка пред устата си, неспособна да намери думи, с които да му благодари и прости.

Ала той изглежда го прочете в очите й, защото кимна едва доловимо и спокойна усмивка разведри за миг лицето му.

— Върви… — изрече с последни сили той и очите му се затвориха.

Росауро я повлече по улицата към следващата пресечка. Лука продължи да стреля в движение… а после пистолетът му замлъкна, останал без патрони. Стрелбата откъм мотоциклета все така ги гонеше по петите.

Росауро тичаше покрай сградите и насърчаваше с викове спътниците си, докато един ръждясал камион не ги прикри временно от куршумите.

— Зад ъгъла! — извика тя.

Само че нямаше как да стигнат дотам.

Мотоциклетът изрева отново зад тях — бързо щеше да ги догони сега, когато стрелбата откъм бегълците беше секнала.

Елизабет погледна през рамо. Докато мотоциклетът лавираше между труповете по улицата, Мастерсън се претърколи с последни сили и мушна бастуна си в предните спици. Яката дървесина се сцепи, а мотоциклетът се изправи на предната си гума и се преобърна. Плъзна се по неравния паваж, като хвърляше искри и оставяше кървава диря след себе си.

— Бързо! — пришпори ги Росауро.

Ревът на мотоциклетния двигател навярно беше прикрил стрелбата, но така или иначе трябваше да се махнат оттук по най-бързия начин. Стигнаха до завоя и продължиха по пресечката. На триста-четиристотин метра По-нататък се издигаше голям хотел, прясно боядисан и ярко осветен. Няколко лъскави черни лимузини бяха паркирани до бордюра.

Забързаха натам. Лука захвърли празния пистолет и всички се постараха да пооправят и изтупат дрехите си от прахта. Когато наближиха хотела, забавиха крачка и поеха спокойно към входа. Никой не ги спря. Хотелът беше почти празен — двама от шофьорите на лимузините седяха във фоайето, а на рецепцията се размотаваха няколко служители. Изглежда всички други бяха отишли на церемонията. Росауро тръгна към рецепцията.

— Мога ли да използвам някакъв телефон? Ние сме… от „Ню Йорк Таймс“.

— В пресцентъра… ей там — каза на колеблив английски омърлушеният млад мъж и посочи към една врата в дъното на фоайето.

— Спасибо — благодари му Росауро.

Поведе ги към вратата. Пресцентърът беше квадратно помещение с тесен плот покрай стените. В средата на залата имаше голяма маса с всички необходими офис консумативи — пакети хартия, тефтери, химикалки, телбодове. Но погледът на Елизабет се спря върху двайсетината черни телефона, подредени в редица на плота при стената.

Росауро отиде при най-близкия, вдигна слушалката и кимна доволно — телефонът работеше. Тя започна да набира и каза:

— Ще предупредя централното командване. Те ще вдигнат тревога и с малко късмет евакуацията ще започне навреме.

Елизабет се тръсна на един стол. В очертаващото се временно затишие тялото й реши да напомни за себе си. Побиха я тръпки, а после започна да се тресе. Цялата. Не можеше да спре. Смъртта на Мастерсън… смъртта на Мастерсън бе пречупила нещо в нея, беше отворила пробойна. И сега сълзите потекоха на воля — изливаха скръбта й за професора, за баща й също.

Росауро набра последната цифра и зачака. Между веждите й бавно се вдълба бръчка на недоумение.

— Какво има? — попита Лука. Тя поклати смутено глава.

— Никой не отговаря.

00:50

Вашингтон

Пейнтър почука леко на вратата на съблекалнята и я отвори предпазливо. Посрещна го насочен в лицето пистолет. Кат свали оръжието и се отпусна облекчено.

— Как са всички? — попита той и влезе след нея.

— Засега добре.

Охранител на Сигма зае мястото й при вратата. Кат поведе Пейнтър към централното помещение, пълно с пейки и метални шкафчета. В дъното имаше вход към душовете и сауната.

Кат тръгна по една от страничните пътеки. Пейнтър я последва и видя Малкълм на една от пейките. Лиза седеше на пода, прегърнала Саша през раменете. Момичето вдигна към него големите си сини очи и се залюля леко напред-назад. После видя Кат и видимо се отпусна.

Лиза стана. Беше сменила престилката си и от кръвта нямаше и помен. Кат се наведе, вдигна Саша и седна на пейката, като нагласи детето в скута си. После прошепна нещо в ухото й, нещо, което накара момичето да се усмихне.

Лиза прегърна за миг Пейнтър, после вдигна очи към него.

— Какво има? — прошепна разтревожено тя.

Той смяташе, че се прикрива добре, но как да скриеш докрай толкова гняв и мъка?

— Шон — промълви той.

Кат и Малкълм погледнаха към него. Пейнтър си пое дълбоко дъх.

— Онзи мръсник го уби. — Още чуваше изстрела, воя на претоварените високоговорители. Още виждаше как приятелят му пада на пода.

— О, Боже… — ахна Лиза и се притисна към него.

— А сега слиза насам. Претърсва комплекса за момичето — каза Пейнтър и си погледна часовника.

Кат се досети първа:

— Извънредният протокол?

— Остават четири минути. — Молеше се да не е пропуснал нещо. Въздухът вече тежеше от сладникавата миризма на катализатора.

— А ако се наложи да защитаваме това помещение? — попита Кат — Изстрелите могат ли да възпламенят въздуха?

Пейнтър поклати глава — Съединението действа като аерозолиран С4. Нужна е силна електрическа искра, за да се възпламени, а не обикновена.

Лиза не се отделяше от него.

— Какво ще правим?

Пейнтър им даде знак да стават. Решен беше да ги защити на всяка цена. Повече жертви не би могъл да понесе. Уви, възможностите му бяха на изчерпване.

— Ще се скрием.

Мейпълторп вървеше след отряда командоси по коридора.

Прибягвал бе до услугите на същата група много пъти в миналото — наемнически отряд, включващ бивши членове на британските специални военновъздушни сили и южноафриканските бригади със специално предназначение. Те бяха ръженът, с който разместваше фигурките върху световната политическа карта. Готови бяха на всичко — покушения, отвличания, изтезания, изнасилвания. Това бяха хората, които привеждаха в действие всяка негова секретна операция.

А най-ценното им качество беше способността им да изчезват без следа след края на всяка мисия.

Страната оцеляваше благодарение на корави мъже като тях. Защото отиваха там, където други не смееха да пристъпят.

Водачът стигна до една врата в дъното на коридора. Съблекалня, ако се съдеше по табелката. Войникът вдигна свита в юмрук ръка. В другата държеше електронен следотърсач.

Трент Макбрайд беше докладвал, че предавателният микрочип на момичето все още функционира. Нямаше къде да я скрият. Уловили бяха сигнала й на това ниво.

Командосът го погледна въпросително — чакаше заповед да действат.

Мейпълторп му махна да продължава, после си погледна часовника. Извънредният протокол щеше да се задейства след три минути. Искаше да приберат и евакуират момичето преди това, в случай че Пейнтър Кроу реши да не отмени огнената буря. Ако действаха достатъчно бързо, не би трябвало да има проблем. В другия край на коридора имаше авариен изход към подземен гараж.

Войниците пред него разбиха вратата и нахълтаха приведени в помещението. Мейпълторп ги последва и затвори след себе си. Войниците си разменяха кратки кодирани реплики, докато се развръщаха да покрият редиците от пейки и шкафчета.

Мейпълторп тръгна след командоса с проследяващото устройство и двамата войници, които го прикриваха по фланговете. Водачът тичаше приведен между шкафчетата, вдигнал ръка пред себе си. Накрая стигна до източника на сигнала и посочи.

В последвалата тишина Мейпълторп чу тихо скимтене иззад вратата на едно от металните шкафчета.

„Най-после“.

Вратата беше заключена с малък катинар, но един от другите войници извади компактна резачка за болтове и след миг катинарът издрънча на пода.

Мейпълторп махна нетърпеливо. Времето им изтичаше.

— По-бързо!

Водещият командос отвори вратата на гардеробчето. Мейпълторп зърна цифров диктофон, радиопредавател… и свързан към вратата пистолет-тазер.

Капан.

Завъртя се и си плю на петите.

Зад него пистолетът стреля. Чу се силен пукот на електричество.

Мейпълторп изпищя, чул характерния всмукващ звук на възпламеняващ се газ. Застигна го гореща вълна, после въздухът се подпали. Огнената топка го подхвана и го захвърли по пътеката между гардеробчетата. Дрехите му се овъглиха за миг. Огън изпълни дробовете му, скалпът му изгоря до кост. Ударната вълна го запрати в стената и той се срина, загубил всяка прилика с човешко същество — запалена факла от чиста агония.

Търколи се отчаяно. Горя цяла вечност… докато мракът не го отнесе.

Един етаж по-надолу, в съблекалнята на гимнастическия салон, Пейнтър слушаше писъците, долитащи от лазарета точно над тях. Беше нагласил капана горе, сигурен, че Мейпълторп ще тръгне по електронната следа на микрочипа. Заложил беше един от радиопредавателите „Кобра“, които бяха използвали, за да отвлекат хеликоптерите от обезопасената квартира. Както и преди, беше нагласил устройството да имитира сигнала на момичето.

Като малък Пейнтър често ходеше на лов с баща си в резервата „Машантукет“, племенните земи на неговия народ. Още тогава умееше да залага капани и да подвежда плячката. Днес беше направил същото Мейпълторп и хората му бяха налетели на фалшивата следа като молци на пламък.

И също като молци бяха изгорели.

Пейнтър не чувстваше угризения заради стореното. Шон Макнайт още му беше пред очите — как се срива безжизнено на пода. Други двама служители на Сигма също бяха загинали. Пейнтър погледна часовника си. Минутната стрелка премина дванайсет. Току-що беше станало един през нощта — часът, заложен в извънредния протокол.

Той затаи дъх, но не се случи нищо.

По-рано, след като зареди протокола, беше изтичал до центъра за машинен контрол и бе обезвредил ръчно електронната система за подаване на искра. Планът му изискваше комплексът да се изпълни с катализаторния газ, но за другото Мейпълторп беше прав — Пейнтър не можеше да обрече на мъчителна смърт пленените от командосите свои колеги, дори и за да защити момичето. Затова беше заложил капана, локализирайки огнената буря до едно-единствено помещение и подмамвайки Мейпълторп и отряда му натам.

Сега, когато голяма част от войниците бяха обезвредени, а водачът им — мъртъв, останалите най-вероятно щяха да се оттеглят, без да създават проблеми.

Лиза се облегна на него.

— Има ли опасност огънят да се разпространи?

Отговорът дойде незабавно. Противопожарната система се задейства и от тавана се заизливаха щедри количества вода и пяна.

— Свърши ли се? — попита тя.

Пейнтър кимна.

— Тук да.

Другаде обаче играта още продължаваше.

10:53

Припят, Украйна

Грей тичаше към затварящата се стоманена врата в задния край на гигантския хангар. Стъпките му отекваха по пистата между високите релси. Мина покрай труповете на двама застреляни в главата работници.

Пулсът гърмеше в ушите му, но не успяваше да заглуши докрай аплодисментите откъм далечните трибуни — за миг го обзе абсурдното усещане, че е атлет, който спринтира към финиша в състезание на четиристотин метра, а публиката на стадиона го насърчава с викове и ръкопляскания. Само че в това състезание животът на публиката зависеше от това дали той ще пресече финиша навреме.

С последен напън на мускули, сърце и дробове, Грей стигна до люка и се метна по корем под спускащата се врата. Само дето не беше врата като врата, а стоманен сегмент с дебелина десетина метра. Грей лазеше трескаво напред, а стоманата се спускаше неумолимо към него. Обзе го паника. Дращеше с ръце и риташе с крака под стоманената тежест, която вече облизваше дрехите му.

Най-после стигна ръба и се претърколи през него. Не губи време в разглеждане на забележителности — хвърли само един поглед наоколо си, колкото да вземе мерките на гигантската, висока колкото десететажна сграда пещера от стомана с безкрайни скелета покрай стените, похлупила масивна конструкция от бетон и почернял метал. Позорно известният саркофаг, надгробната плоча на четвърти реактор. Хангарът го беше покрил почти изцяло. В другия край се издигаше бетонна стена. Стоманеният хангар всеки Момент щеше да се придвижи до нея и да запечата окончателно стария саркофаг.

Засега обаче арка от слънчева светлина обточваше саркофага като огнена дъга. Единствената пролука към външния свят, която се смаляваше пред погледа на Грей.

Нечий глас долиташе отляво, извън хангара. Говореше на руски, гордо и бойко, усилен от високоговорителите при трибуните. Чуваше се и постоянното фоново громолене на хидравличните влекачи, които теглеха хангара на метри от последната му спирка.

А после вдясно изтрещя пистолет.

Грей си спомни мъртвите работници вън.

Николай оставяше след себе си пътека от трупове.

Хукна по посока на изстрела, като лавираше ниско приведен между листове строителна стомана, купчини натрошен бетон и един изоставен мотокар. Въздухът миришеше на машинно масло и ръжда. Грей наближи ъгъла на саркофага и освободи пистолета от колана си.

Надникна зад ъгъла — Николай се отдалечаваше с накуцване към стесняващата се светла ивица. Оставаха му двайсетина метра. Грей се прицели.

— Николай! — извика той.

Другият мъж се стресна, подскочи и се обърна рязко.

— Не мърдай! — извика Грей.

Николай се огледа трескаво за миг, после се обърна отново и побягна. Грей не смееше да стреля, защото рискуваше да го убие. А не можеше да го убие, преди да е разбрал какво точно има да става. Но нямаше избор. Прицели се внимателно и стреля. Здравият крак на Николай се сгъна под него и той се срина на земята.

Грей хукна натам, но хора като Николай не се издигаха до върховете на властта без железен самоконтрол в моменти на стрес. Сенаторът се търколи зад куп стоманени греди и на свой ред откри стрелба, която принуди Грей да се метне встрани зад палета с дървен материал.

— Чортп! Родился через жопу! — изпсува го на руски Николай. Гласът му прозвуча пискливо, на крачка от истерията. После сенаторът изкрещя към Грей: — Де можем да останем тук, сволоч! Имаме по-малко от три минути.

Зад купчината стоманени греди светлата ивица между масивната бетонна стена и плъзгащия се хангар бързо се стесняваше. Пролуката се беше свила до метър-метър и двайсет. Нищо чудно, че Николай бързаше толкова.

— Тогава ми кажи как да спра операция „Уран“! — извика му Грей.

— Никой не може да я спре! Автоматична е и задейства ли се веднъж — край. Можем само да се махнем оттук… веднага!

— Кажи ми какво си направил.

— Добре! Заряди с детонатор! Заложени са в колоните от другата страна на саркофага. Те ще отворят пробойна в стената и ще изложат всичко живо от онази страна на смъртоносна доза лъчение. Нищо не може да се направи. Трябва да се махаме, веднага!

Грей се опита да осмисли чутото, да намери решение. Дори да изтичаше вън и да се разкрещеше, щеше да е късно.

— Не е нужно и ние да умираме — продължи Николай. — Светът се нуждае от нова посока. От силни мъже. Като мен. Като теб. Целта на нашата група е Да възродим човечеството, да изковем един нов ренесанс.

Грей си спомни какво му беше казал сенаторът по-рано, онова за нуждата от нов пророк на световната сцена. Значи така го беше замислил — да потопи света в хаос, а после да предложи решение, насочван от гения на деца-саванти с изкуствено подсилени умения.

— Дори да умрем тук — продължаваше Николай, — с нищо няма да променим нещата. Това не е краят. Вече са в ход планове, които не могат да бъдат спрени Смъртта ни няма да помогне на никого. Присъедини се към нас. Хора като теб могат да ни бъдат от полза Истината беше, че Грей не виждаше как би могъл да спре предстоящото.

Стените зад Николай все така се приближаваха една към друга.

— Две минути! — изкрещя той към Грей. — Оттатък пролуката има обшит с олово контролен павилион. Все още имаме шанс да се измъкнем, ако тръгнем веднага!

Николай се размърда зад скривалището си — явно обмисляше дали да не рискува и да хукне към изхода. Но с един изкълчен и един ранен крак това си беше равносилно на сигурна смърт.

От друга страна, оставането тук не предвещаваше нищо по-добро.

Накрая той захвърли пистолета си и пристъпи на открито. С лице към Грей, разперил ръце встрани от тялото си, провлачил ранения си крак.

— Ако това е единственият начин да оцелея, така да е!

Грей изруга под нос. Неспособен да предотврати смъртта на толкова хора, можеше поне да задържи убиеца им. Грей пристъпи на открито с насочен към другия мъж пистолет.

В същия миг равномерното громолене на хидравличните помпи се извиси до пронизителен вой. Със стон на двайсет хиляди тона стомана гигантската арка се разтресе.

Сега пък какво?

Ковалски прекрачи мъртвия войник и застана до Елена пред контролния панел. След като Грей беше хукнал пешком, Елена подкара мотоциклета като надрусан до козирката професионален състезател.

Ковалски така беше стискал страничните дръжки на коша, че пръстите му още трепереха. Изминали бяха за нула време разстоянието да задната страна на стоманената арка, оттам продължиха към бетонен бункер, от който излизаха дебели кабели.

Контролният център на хидравличните влекачи.

Последва ожесточена, но краткотрайна престрелка.

Ковалски се бе опитал да помогне, но Елена се въртеше като балерина с картечница в ръцете. Танцуваше и връткаше пируети през дъжда от куршуми, сякаш предусещаше посоката на всеки изстрел. Свали четирима войници. Ковалски се отчете само с един.

„От хората на Николай“ — беше казала тя след като престрелката свърши.

А после влязоха в бункера и Елена се хвана на работа. Приведена над контролното табло, тя придвижи хидравликата към червената линия с идеята да затвори по-бързо хангара.

През прозореца на бункера се виждаше един от масивните двигатели — бълваше дим и изглеждаше на косъм да избухне. На един от екраните пък примигваха предупредителни червени светлинки.

Тази работа не изглеждаше добре.

Ковалски се дръпна назад и плъзна поглед по редицата от екрани. Предаваха в реално време от вътрешността на хангара. На монитора в средата се виждаха две дребни фигурки.

Грей и руснакът.

Камерата показваше нещо, което Грей не можеше да види.

„Ох, мамка му“.

— Елена! — извика той. — Я виж дали ще можеш да помогнеш тука!

Обърна се навреме, за да види как жената се свлича, сякаш краката й внезапно са омекнали. Посегна и успя да я прихване през кръста. Ръката му под тъмното й сако подгизна в нещо горещо. Той разтвори сакото и видя, че цялата й лява страна е в кръв. Изглежда танцът й не е бил чак толкова безупречен.

— Що не каза нещо? — попита той с болка в гласа.

Тя махна към мониторите.

— Покажи ми.

Грей не можеше да си обясни внезапната промяна в скоростта, с която се приплъзваше хангарът. Инерция от двайсет хиляди тона не се ускоряваше лесно но нямаше съмнение, че сега арката се движи по-бързо, а воят на хидравличните двигатели потвърждаваше впечатлението му.

— Не! — извика Николай.

Грей си даде сметка, че истерията в гласа на другия мъж има двойно основание — страх, че прозорецът за бягство се стеснява още повече, и смесица от гняв и неверие, защото ако хангарът се запечаташе по-рано от предвиденото, плановете му отиваха по дяволите.

— Тръгвай! — каза Грей, насочил пистолета си към руснака.

Николай свали протегнатите си ръце… и Грей видя онова, което досега беше останало скрито зад купчината стоманени греди заедно с едната ръка на сенатора.

Втори пистолет.

Който се насочи към корема му и гръмна.

Той съумя да се извие странично, но куршумът все пак прогори ивица напреко на стомаха му. Насочи оръжието си и стреля. Уви, мерникът му се беше изместил от неочакваното нападение и куршумът рикошира в пода. Още по-лошо, затворът на пистолета му се отвори автоматично.

Празен.

Същото не можеше да се каже за оръжието на Николай.

Руснакът насочи пистолета си към Грей.

Съсредоточен в непосредствените си действия, Николай не забеляза движението по тавана на дъговидния хангар. Масивен жълт плъзгач се придвижи над тях и пусна огромната си кука.

Свистенето от полета й надолу най-сетне привлече вниманието на Николай. Той вдигна очи миг преди тежката стоманена кука, голяма колкото корабна котва, да се стовари върху купчината греди до него. Понечи да отскочи встрани, но сблъсъкът беше толкова силен, че половината греди се сринаха и затиснаха краката му.

Пистолетът му се хързулна по бетонния под.

— Помогни ми! — изпъшка той, отчаян, паникьосан.

Нямаше време.

Стесняващата се пролука между стоманената арка и бетонната стена беше не повече от петдесетина сантиметра широка. Грей прескочи сриналата се купчина греди и хукна към изхода.

Беше на крачка от слънчевия процеп, когато Николай изкрещя зад него:

— Не си спечелил, сволоч нещастна! Тепърва ще умрат милиони!

Грей нямаше време да го разпитва. Напъха се в процепа и продължи да се промушва трескаво през десетината и повече метра тунел — бетон от едната му страна, плътна стомана от другата. Изви се странично, но тунелът сякаш нямаше край, стените го притискаха, решени да го смажат помежду си.

Той си пое дълбоко въздух за последно, а после го издиша докрай, за да смали обема на гръдния си кош. Промуши се през последните метър-два, измъкна се навън, пое жадно въздух и се срина на ръце и колене.

Все едно се беше родил за втори път.

С периферното се зрение видя как някой се мушва в процепа, от който той току-що се беше измъкнал.

Обърна се и извика ужасено:

— Елена! Недей! Няма да успееш!

Скочи на крака и се хвърли след нея, но тя вече се беше навряла дълбоко в пролуката, по-навътре, отколкото можеше да стигне той. Движеше се бързо тънкото й тяло се отдалечаваше все повече и повече.

Грей се надяваше да стигне невредима до другия край на прохода, макар че и там я чакаше сигурна смърт. И едва сега забеляза размазаната ивица кръв по стоманената стена на стесняващата се пролука.

Някой изръмжа зад него. Ковалски.

— Къде е Елена?

Грей се взираше напрегнато в пролуката, докато не видя жената да се изхлузва от другия й край. После поклати глава.

Ковалски местеше глуповато поглед по гигантската снага на хангара.

— Заряза ме там. След като пусна котвата върху тъпото копеле. Рече, че идвала да помогне.

Грей се извърна.

— Сигурно точно това е имала предвид.

Николай лежеше по гръб, краката му бяха смазани под половин тон стоманени греди. През мъглата на болката чу нечии стъпки да бързат към нето. Обърна глава и видя Елена.

Очите му се присвиха от болка, по-силна от тази в натрошените кости.

— О, милая моя, какво правиш тук?

Тя се отпусна на пода до него. Ризата й беше напоена с кръв.

— Любов моя… — прошепна той с болка и загриженост едновременно. Вдигна ръка и тя се сгуши в прегръдките му. Той я притисна към гърдите си и я залюля нежно, докато последните слънчеви лъчи се стапяха.

Оглушително стържене на стомана в бетон оповести запечатването на арката като финален акорд на погребален марш. Секунда-две по-късно се чу взрив и громолене — далечната страна на стария саркофаг се беше сринала. Запалителните заряди бяха изпълнили задачата си, но убежището вече се беше затворило, спасявайки живота на хората отвън.

Николай обаче не беше сред късметлиите.

Той вдигна поглед към осветения купол. Вътрешните повърхности на хангара бяха покрити с дебел слой поликарбонат, който да отрази радиацията й да намали допълнително пропускливостта на стоманата.

Не че имаше значение, но вдигна капачето на дозиметърната значка, закачена за джобчето на сакото му. Сутринта повърхността й беше бяла. Сега беше черна като катран.

Пусна капачето и посегна да прегърне Елена и с другата си ръка.

— Защо? — попита.

Много въпроси се съдържаха в тази едничка дума. Защо го беше предала Елена? Тя трябва да е била — това беше единственото логично обяснение. И защо се беше върнала при него?

Елена не отговори. Той надигна глава и видя стъкления блясък на очите й.

Мъртва.

Както и той всъщност.

Жив мъртвец.

Знаеше какъв край го очаква. Проучил беше основно пораженията, които радиационното облъчване нанасяше върху човешкия организъм — от професионален интерес. Смъртта му щеше да е не само мъчителна, но и унизителна.

Притисна Елена по-близо до себе си и усети как от ръката й се изхлузва нещо и пада на бедрото му. Пресегна се и стисна последния й подарък.

Пистолетът му.

Явно го беше взела от пода.

Затова беше дошла.

Да се сбогува и да му предложи алтернативен изход, начин да избяга заедно с нея.

Той се сгуши в Елена и целуна за последно студените й устни.

— Ти мое солнишко…

И тя наистина беше неговото слънчице.

Притисна я до себе си, после вдигна пистолета към устните си.

И избяга.

19.

7 септември, 11:00

Южен Урал

Преметнал пушката през рамо, Монк изкатери последния стръмен и остър завой на пътя. Право пред него минният комплекс клечеше пред гранитна скална стена. Ламаринените бараки и старият генератор отдавна бяха ръждясали. От покривите висеше ръжда на парцали, прозорците бяха изпочупени или заковани с дъски, навсякъде се валяха ръждясали инструменти — лопати, кирки, колички, повечето корозирали до неузнаваемост.

Покрай скалната стена се редяха високи купчини натрошен камънак. Сред купчините се издигаше сервизната кула с товарачните си стрели и рамена, макарите и асансьорните клетки за издигане и товарене на рудата.

Монк куцукаше, щадейки превързания си набързо крак, и се чудеше откъде знае толкова много за минното дело. Дали пък семейството му не се е занимавало със…

В главата му изведнъж избухна калейдоскоп от образи: възрастен мъж в работен комбинезон, целият покрит с прах… същият мъж в ковчег… някаква жена плаче…

Болка като от електрически удар сложи край на шеметния прилив от спомени.

Той примижа и поведе децата и Марта през лабиринта от конвейерни ленти, стари вагонетки и отпадъчни шахти. Чифт релси водеше към зейнал отвор в скалната стена. Главният вход на мината, целта на тяхното изпълнено с премеждия пътуване.

Монк хвърли поглед през рамо.

Езерото Карачей синееше в ниското. Монк се опита да прецени размерите му — на места три километра широко в тази си част и поне три пъти по-дълго. Плъзна поглед по гористите възвишения от другата му страна — някъде там беше започнало пътешествието им.

— Трябва да побързаме — напомни му Константин.

Монк кимна. Константин вървеше между двете по-малки деца, Марта се влачеше след тях. Той ги поведе към отвора.

Наближиха и пред тях се разкри нов проблем. Голяма дървена бариера, стъкмена от свързани с хоросан дървени трупи, преграждаше входа на шахтата от пода до тавана.

По състоянието на външните сгради и съоръжения личеше, че никой не е стъпвал тук от години. Само че пред дървената бариера имаше купчинка фасове и празни бутилки от водка. Скорошни следи от ботуши бяха разровили песъчливата земя. Мината долу явно не беше толкова изоставена, колкото изглеждаше на пръв поглед. Някой беше идвал тук, при това скоро.

Монк погледна зад себе си. Не видя скорошни следи от гуми, така че който и да е бил тук, явно си беше тръгнал по друг начин. Константин вече му беше обяснил как.

Подземен релсов път минавал под езерото от недрата на миньорски комплекс 337 до Челябинск 88. И онези, които имали работа в мината, обикновено излизали от другата страна.

Монк се надяваше, че никой не очаква посетители през задния вход.

Приближи се до стоманената врата, вградена в бариерата.

— И какво да правим? — попита той. — Да почукаме?

Константин се намръщи и застана пред вратата.

Вдигна резето и бутна. Вратата се отвори свободно. Монк свали бързо пушката от рамото си и я насочи към отвора.

— Друг път предупреждавай, преди да правиш такива работи! — прошепна той.

— Тук не идва никой — каза Константин. — Много е опасно. Затова и не заключват. Входът е задънен, за да не влизат мечки и вълци.

— Както и някой и друг заблудил се тигър — измърмори под нос Монк.

Константин свали раницата си, отвори я и измъкна единственото им фенерче. Даде го на Монк, който преметна отново пушката на рамото си.

Привел глава под ниския горен праг на вратата, Монк пристъпи в главния тунел на мината и включи фенерчето. Тежки дървени греди поддържаха стените и тавана на дългия пробив в планинските недра. Стоманените релси се губеха в далечината, отвъд обсега на светлия лъч. Близо да бариерата две стари вагонетки клечаха на релсите.

Обхождайки с лъча стените, Монк различи отвори на разклонения. Сигурно целият скален масив околовръст беше надупчен от малки и големи шахти. Нищо чудно, че миньорите, които се трудеха сега в подземния лабиринт, излизаха от време на време да подишат чист въздух на слънце, пък било то и в сянката на отровното езеро.

Тръгнаха напред и Монк попита:

— И сега накъде?

Константин мълчеше.

Монк се обърна към него.

Момчето сви рамене.

— Не знам. Знам само, че е някъде долу.

Монк въздъхна. Е, и това беше някаква посока. С фенерчето в ръка, той пое надолу в мрака.

Толкова много усмихнати лица, помисли си Савина. По-големите деца бъбреха развълнувано, а по-малките тичаха насам-натам в несъзнателен опит да се освободят от излишната нервна енергия. Съвсем различни от най-малките — онези под петгодишна възраст, които още си нямаха импланти и стояха тихи и отнесени като учебникарски пример за различните степени на нелекуван аутизъм. „Бебетата“ седяха мълчаливо и зяпаха втренчено, измъчвани от различни по естество и интензитет тикове.

Четирима учители се мъчеха да организират шейсетината си повереници.

— Не се отделяйте от групите си!

Влакът чакаше от другата страна на подсилените врати в дъното на Челябинск 88. Чакаше, за да отведе децата на кратко развлекателно пътуване. От време на време им позволяваха това разнообразие, но този път пътуването щеше да е еднопосочно. Влакът нямаше да се върне — последната му спирка щеше да е в сърцето на операция „Сатурн“.

Зад Савина старите работнически общежития от съветско време се взираха в децата с кухите си очи. Учителите също изглеждаха измъчени въпреки бодрите си гласове и окуражителни думи.

— Всички ли си взехте лекарството? — извика една жена с вид на матрона.

Лекарството беше седатив, комбиниран с радиочувствително съединение. Колкото и да бяха превъзбудени сега, само след час децата щяха да се унесат в дисасоциативна дрямка. Така щеше да се избегне врявата когато зарядите в другия край на тунела избухнеха, отбелязвайки началото на операция „Сатурн“. Първият излив на езерна вода в тунела и придружаващото го лъчение щяха да трансформират радиочувствителното вещество в кръвообращението на децата в смъртоносен невротоксин, който да ги убие моментално.

Бяха обмисляли варианта дали да не ги евтаназират със смъртоносна инжекция, но така убийството би придобило твърде личен характер, непосилен и за най-професионалното отношение. Да не говорим, че след това всичките малки трупчета трябваше да бъдат натоварени и транспортирани до ядрото на операция „Сатурн“. Идеята беше натрупващата се със седмици радиация — докато езерото се изпразни — да унищожи труповете й да денатурира ДНК-то им до степен на неразпознаваемост. Не че някой би посмял да стигне до тях, разбира се. Радиационните нива в тунела щяха да бъдат толкова високи, че поне десет години би било невъзможно да се влезе в него.

Така че накрая стигнаха до този план, който по всеобщо мнение беше ефикасен, милостив и осигуряваше на децата едно последно приятно преживяване.

Въпреки това Савина стоеше с ръце на гърба, стиснала пръсти до побеляване — иначе току-виж хукне да сваля децата от влака.

Но десет беше спасила.

И трябваше да си го напомня постоянно за утеха.

Десетте най-добри.

Те бяха останали в общежитието зад нея, където се намираше и контролният център на операция „Сатурн“. След като приключеха тук, щяха да отведат десетте омеги в новия комплекс — в Москва. Време беше проектът да напусне подземния мрак и да излезе на светло.

Проектът, който Савина щеше да остави като наследство след себе си.

Това, естествено, си имаше цена.

Смях и весели подвиквания съпровождаха последните деца. Спореха кой да се вози в откритите вагонетки и кой да е в първия и последния вагон. Само две-три от по-големите се чудеха на глас защо никой от възрастните няма да тръгне с тях, но дори и те звучаха по-скоро развълнувано, отколкото тревожно.

Когато и последните деца се качиха, влакът изсъска, хидравличните спирачки въздъхнаха и композицията навлезе с електрически пукот в тунела. Смях и викове се понесоха на вълни към изпращачите. След миг бронираните врати се затвориха бавно и от щастливите гласове остана само спомен.

Четиримата учители си тръгнаха. Мълчаливо. Не се поглеждаха дори. Само една пълна жена с престилка до глезените вдигна утешително ръка на минаване покрай Савина, но после побърза да я свали, явно решила, че идеята не е добра.

— Не беше нужно да идваш — измърмори жената.

Савина й обърна мълчаливо гръб, защото нямаше вяра на гласа си.

„Напротив… трябваше да дойда“.

11:16

Припят, Украйна

Грей седеше отзад в лимузината. Зад волана беше Росауро, Лука седеше до нея. Изхвърчаха покрай първото КПП на излизане от града. Чернобилската забранена зона се простираше в радиус от трийсет километра около атомния комплекс и имаше два контролно-пропускателни пункта — един на десетия и още един на трийсетия километър.

Грей искаше да преминат втората бариера преди някой да е усетил, че има проблем с реактора. Скоро щяха да открият труповете и целият град щеше да бъде поставен под блокада.

По-рано, докато с Ковалски се връщаха през полето към Припят, Грей се беше обадил на Росауро по уоки-токито, което му беше дал Мастерсън. Росауро му докладва, че не е успяла да се свърже с командването на Сигма. Той я инструктира да продължи с опитите си. Докато се върнат при хотела, комуникационните линии с Вашингтон вече се бяха възстановили. Росауро си бе присвоила една от лимузините. Както и мобилния телефон на шофьора.

Сега Грей стискаше апарата и чакаше обаждане от директор Кроу. Пейнтър си имаше предостатъчно грижи във Вашингтон, но поне Мейпълторп беше извън сметките и нищо не заплашваше Саша.

Ковалски и Елизабет седяха до него на задната седалка. Партньорът му се беше съблякъл до кръста и Елизабет почистваше огнестрелната рана на рамото му.

— Стига си се въртял!

— Ами боли ме бе.

— Това е само йод, за Бога.

— Е, и? Щипе та се къса, мама му…

Млъкна насред ругатнята под смръщения поглед на Елизабет.

Грей трябваше да му го признае. Ако не беше той, сега щеше да лежи мъртъв в хангара. Вярно, че Елена беше насочила и пуснала половинтонната стоманена кука, но именно Ковалски бе забелязал навреме опасността и така му беше спасил кожата.

Не че тя беше преминала.

Грей се обърна и плъзна поглед по релефа на меките възвишения, изпъстрени с брезови горички. Пулсът му още беше ускорен. В главата му се блъскаха стотици различни сценарии. Добре беше, че се отдалечаваха от Чернобил, лошо беше, че не знаеше накъде са тръгнали.

Последните думи на Николай не му даваха мира:

„Не си спечелил… тепърва ще умрат милиони“.

Какво беше имал предвид? Явно не ставаше въпрос за празна заплаха, това поне беше сигурно. Още нещо предстоеше да се случи. Дори името, което Николай беше избрал за операцията си, глождеше Грей от самото начало. Операция „Уран“. Име, останало в историята покрай съветската победа над германците през Втората световна. Но победата им не беше извоювана благодарение само на тази операция, а чрез съвършено приведен в изпълнение тандем от военни стратегии. Тандем от две операции — „Уран“ и малко след нея „Сатурн“.

Грей подозираше, че именно за това беше намекнал Николай, докато той бягаше от хангара. Насрочена беше втора операция, но къде и от какво естество?

Телефонът най-после иззвъня.

Грей отвори капачето и вдигна апарата до ухото си.

— Директор Кроу?

— Как се справяте? — попита Пейнтър.

— Добре, предвид обстоятелствата.

— Уредил съм ви транспорт. На няколко километра извън забранената зона има частна писта, където са кацнали самолетите на високопоставените гости, пристигнали за церемонията. От британското разузнаване предложиха да използваме един от техните самолети. Явно им се ще да компенсират отчасти грешката си с Мастерсън — ако бяха обърнали повече внимание на информацията, която им е свел… Както и да е. Между другото, вече вдигнах тревога. Вестта за неуспешната атака при Чернобил се разнася като горски пожар по разузнавателните канали. От съображения за сигурност вече организират евакуация, но поне засега вие имате преднина пред хаоса.

— Добре — каза Грей, давайки си сметка, че спокойният глас на директора е обрал най-лошата част от тревогите му. Хубаво беше да знае, че не е сам в кашата.

— Изглежда доста ти се е струпало днес, командире.

— Както и на теб… Но според мен това не е краят.

— В какъв смисъл?

Грей му обясни накратко за казаното от сенатора и за собствените си подозрения.

— Задръж така — прекъсна го Пейнтър. — Кат Брайънт и Малкълм Дженингс са при мен. Пускам те на високоговорител.

Грей повтори и продължи нататък, излагайки теорията си за втора операция, която ще причини много повече жертви.

Ковалски го слушаше напрегнато, докато Елизабет превързваше раната му.

— Кажи им за челиците — повиши глас той.

Грей го изгледа смръщено. На път към хангара Елена се опитала да предупреди Ковалски за нещо, преди да се мушне в пролуката между стените, но бившият моряк очевидно не я беше разбрал.

— Сещаш се — настоя Ковалски. — За осемдесет и осемте челяци.

Гласът на Кат се чу слабо от телефона:

— Какво каза той?

— Едва ли е разбрал пра…

— „Челя-инс“ ли каза?

— Не бе, челяци! Като чиляк, ама в множествено число и малко завъртяно.

Ковалски кимна доволно. Грей поклати мислено глава. Не можеше да повярва, че води този разговор.

Настъпи кратко объркване, докато Пейнтър, Кат и Малкълм обсъждаха нещо в другия край на линията. Грей не схвана всичко. Чу Кат да казва нещо за числото осемдесет осем, изписано с кръв.

Гласът на Малкълм се чу по-силно. Звучеше развълнуван, насочен към Грей и Кат едновременно:

— Възможно ли е и двамата да сте чули думата „Челябинск“?

— Челябинск? — попита Грей на глас.

Ковалски подскочи на седалката и закима трескаво с глава.

Грей завъртя очи.

— Възможно било.

Кат потвърди на свой ред.

Малкълм заговори бързо, което при него беше знак за силно вълнение:

— Попаднах на това име, но покрай хаоса тук не му обърнах внимание.

— Казвай — подкани го Пейнтър.

— Ами, тялото на д-р Полк. Радиационната сигнатура на пробите от белите му дробове съвпадаше със специфичното изотопно съдържание на урана и плутония, използвани в Чернобил. Но както вече знаете, следващите тестове не бяха толкова убедителни и ме накараха да се усъмня в първоначалната си преценка. Данните бяха странни, сякаш професорът е получил облъчване от няколко източника на радиация, макар най-силният да си оставаше горивната смес от Чернобил.

— Накъде биеш с всичко това? — попита Кат.

— Пуснах резултатите на д-р Полк в базата данни на Международната агенция за атомна енергия и оттам изскочи съвпадението със сигнатурата на Чернобил. Но има едно място в света, което е толкова замърсено, че дори не може да му се определи сигнатура. И това място е Челябинск. Намира се в централна Русия. Най-големите уранови мини и производство на плутоний по съветско време били съсредоточени именно в този район на Урал. В продължение на пет десетилетия районът бил под най-строга охрана, забранена зона от най-забранените. Ограниченията били вдигнати едва преди две години. — Тук Малкълм замълча за повече драматизъм. — Именно в Челябинск било добивано и съхранявано горивото за чернобилската атомна централа. Грей изправи гръб.

— И смяташ, че там е бил облъчен д-р Полк? Не при самия реактор, а на мястото, където се е произвеждало горивото? В Челябинск?

— Да. А и този номер, осемдесет и осем. Съветите построили неизвестен брой подземни миньорски градчета в Урал. Вместо с имена тези градчета били известни според пощенския си код. Челябинск четиридесет, Челябинск седемдесет и пет.

„И Челябинск 88“.

Пулсът на Грей отново се ускори. Вече знаеше къде трябва да отидат. Разполагаше дори с пощенския код на мястото.

Пейнтър също го беше разбрал.

— Ще уведомя британското разузнаване, че дестинацията на полета ти се променя. Смятам, че за малко повече от час ще успеят да ви доставят в Урал.

Грей искрено се надяваше, че времето ще им стигне.

„Милиони ще умрат“.

Междувременно лимузината беше стигнала до второто КПП. Докато един отегчен на вид войник им махаше да продължават, Пейнтър каза по телефона:

— Уви, за толкова кратко време няма как да ти осигуря наземно подкрепление на мястото, командире.

И докато лимузината напускаше забранената зона, Грей каза:

— Мисля, че въпросът ни така или иначе е на път да се уреди, шефе.

От двете страни на шосето, в плитките канавки и заравнени отбивки, бяха паркирали камиони. Поне десетина на брой, всичките стари модели. В каросериите и претъпканите кабини седяха мъже.

На предната седалка Лука се наведе към Росауро и заговори бързо. Тя намали скоростта, а Лука се показа през прозореца и махна с ръка.

Жестът беше повече от ясен.

„Последвайте ни“.

И докато лимузината ускоряваше отново напред, камионите се изтеглиха на шосето и поеха в колона след тях. Подобно на директор Кроу, Лука Херн беше вдигнал тревога по своите си канали — използвал бе телефоните в хотела по времето, когато в Сигма не вдигаше никой.

Грей си спомни какво беше казал Лука за своя народ — „ние сме навсякъде“. И сега го беше доказал на практика.

Зад лимузината се придвижваше малка циганска армия.

11:38

Южен Урал

Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече се убеждаваше Монк, че мината е изоставена. Не се чуваше ехо на гласове, нито грохот на далечни машини. И макар това да го успокои за непосредствената им сигурност, му се стори и някак притеснително. Тишината го изнервяше, сякаш цялото това място бе затаило дъх в очакване на нещо голямо.

Монк се спускаше по стръмния входен тунел, стиснал зъби заради болката в ранения крак. Нямаха карта, така че волю-неволю трябваше да следват дирята на човека, оставил фасовете и празните бутилки при входа на мината. А дирята се различаваше лесно. По песъчливия под следите от ботуши се бяха запазили непокътнати. Сигурно имаше и по-лек обходен маршрут, но техният миньор бе предпочел да се върне по прекия въпреки стръмните участъци.

И макар сега мястото да изглеждаше изоставено налице бяха множество следи от предишна дейност — зарязани купчини руден отпадък до шахтите, лъскаво ново оборудване, подпряно на стените, дори хладилна чанта, пълна до половината с вода, в която плуваха кутийки бира.

Константин и сестра му вървяха отзад, а Пьотър беше като залепен за Монк. Детето стрелкаше с огромни очи тъмните проходи и ръчичката му трепереше от сподавен страх в неговата. Плашеха го не тесните пространства, а тъмнината, особено когато Монк изключваше от време на време фенерчето, за да провери дали отнякъде не прозира издайническа светлина. Тогава Пьотър се впиваше с две ръце в него.

Марта също се движеше близо до момчето, но дори и нейната загриженост отстъпваше на треперлив страх в миговете на пълна тъмнина, сякаш шимпанзето споделяше ужаса на Пьотър.

Най-после стигнаха до дъното на стръмната галерия и се озоваха в друг дълъг тунел с релси и неподвижна конвейерна лента. Докато оглеждаше следите от ботуши, Монк долови едва забележимо изсветляване в дъното на тунела. Клекна, придърпа Пьотър плътно със сакатата си ръка и изключи фенерчето.

Мракът се спусна отгоре им като саван. Но в далечния край на тунела определено прозираше светлина.

Константин се примъкна до него.

— Повече няма да включваме фенерчето — прошепна Монк и го подаде на момчето. Ако грешеше и мястото не беше напълно изоставено, колкото изглеждаше на пръв поглед, по-добре беше да не известяват появата си с ярък лъч светлина.

Монк свали от рамото си пушката, която беше конфискувал от мъртвия руски стрелец.

— Тихо — предупреди той децата.

После тръгна бавно по тунела. Вървеше покрай релсовия път, за да не хрущи под стъпките му чакълът между траверсите. Децата го следваха. Марта се придвижваше майсторски по една от релсите. Монк напрягаше слух за далечни гласове, за шум от нечие присъствие, но чуваше само познатото ехо на падащи капки. Звукът се засилваше равномерно със спускането им в недрата на мината, сякаш да им напомня за близостта на отровното езеро.

От известно време се усещаше и засилваща се миризма, смес от машинно масло, мазут и дизел. Но когато стигнаха до завоя, Монк усети и друг мирис сред миш-маша от промишлени аромати. Той беше гаден и някак органичен.

Монк свърна предпазливо зад завоя и откри, че проходът свършва в централна камера, издълбана с взривове в масивната скала. Беше стотина пъти по-малка от Челябинск 88, но въпреки това се издигаше на височината на триетажна сграда, а площта й беше колкото половин футболно игрище.

В по-голямата си част изкуствената пещера беше пълна с оборудване и купчини строителен материал — навит на макари кабел, струпани дървени греди, разглобено наполовина скеле и купчини камънак. В каросерията на един от камионите беше монтирана висока сонда. Изобщо мястото изглеждаше евакуирано по спешност. Цареше хаос — като онзи, който настъпва, когато някой внезапно реши да тръгне на почивка и нахвърля багажа си как да е в караваната.

Поне осветлението бяха оставили включено.

Няколко натриеви лампи светеха в другия край на помещението.

— Внимавайте — каза Монк. Даде знак на децата да останат на мястото си, да внимават и да се скрият някъде, ако се наложи.

Самият той продължи напред, ниско приведен и с готова за стрелба пушка в ръката. Прекоси на зигзаг мястото, затаил дъх, като внимаваше къде стъпва. В другия край откри високи бронирани врати, затворени и отразяващи светлината на лампите. Изглеждаха по-нови от минните съоръжения. Вдясно от вратите имаше малка будка с размерите на караулна. През отворената й врата се виждаха няколко тъмни монитора, клавиатура и контролно табло с множество ключове.

Нямаше никого вътре.

Монк си даде сметка, че пушката потрепва в ръката му. Беше уморен и напрегнат до крайност. Пое си дълбоко дъх и установи, че тук миризмата на гнилоч е много по-силна. Зад куп оборудване вляво се виждаше локва черен мазут. Монк надзърна предпазливо зад ъгъла.

Не беше мазут. Беше кръв.

Откри и източника на миризмата. Купчина трупове до задната стена, някои с миньорски дрехи, други с бели лабораторни престилки. Стената зад тях беше оплискана с кръв.

Разстреляни като при екзекуция.

Някой се беше погрижил да разчисти къщата.

Константин изпълзя на открито зад него. Монк се обърна и поклати глава, после посочи контролната будка. Не искаше децата да виждат труповете. Погледна към Пьотър и Кишка и им даде знак да останат по местата си.

Константин го настигна при бронираните врати.

— И преди съм идвал тук — каза момчето. — Понякога ни позволяваха да се повозим на влака. Онова там е контролната подстанция.

— Покажи ми — каза Монк.

Константин вече му беше обяснил какво е намислила генерал-майор Савина Мартова и какво представлява така наречената операция „Сатурн“. Каквото имаше да става, щеше да стане зад тези врати.

Двамата влязоха в тясната будка и Константин плъзна поглед по контролното табло с означения на кирилица. Тръпки побиха Монк — имаше чувството, че чува как мозъкът на детето щрака със скорост далеч над нормалната. Не бяха минали и няколко секунди, когато ръцете на Константин затанцуваха по контролното табло с увереността на човек, който познава процедурите до най-малката подробност.

Докато той местеше превключвателите, Монк го попита:

— Как разбра за операция „Сатурн“?

Момчето му хвърли смутен поглед.

— Моят талант са бързите изчисления и вторичният анализ. Често работех в компютърната лаборатория на Зайчарника — каза то и вдигна рамене.

Монк се досети за останалото. Може да превърнеш едно дете в гений, но то пак си остава момче — любопитно, непослушно, с бунтарски дух.

— Хакнал си файловете.

Константин сви отново рамене.

— Преди седмица Саша — това е сестрата на Пьотър — ми даде една своя рисунка. Даде ми я посред нощ — когато всички се бяхме събудили от поредния кошмар на Пьотър.

— Каква рисунка?

— На влака. Спрял зад тези врати, с много деца вътре, всичките мъртви и горят. Така че… така че на следващия ден аз разбих кодовете и влязох във файловете на операцията. Разбрах какво са намислили и кога трябва да стане. Не знаех какво да правя. На кого да се доверя. Саша тръгна с д-р Раев за Америка, така че аз говорих с Пьотър. — Константин поклати глава. — Нямам идея откъде е разбрал той… и дали изобщо е „разбрал“… но така или иначе знаеше — довърши момчето и вдигна поглед към Монк.

Макар и да нямаше ясна представа за какво говори детето, Монк все пак кимна.

— Какво е разбрал Пьотър? — попита той.

— Ами той е силен емпат. Сигурен беше, че ти ще ни помогнеш. Знаеше дори името ти. Каза, че Саша му го прошепнала насън. Двамата са много странни, и много силни също.

Монк долови следа от страх в гласа на момчето. Константин дори хвърли неспокоен поглед към Пьотър, после се залови отново с таблото.

— И тогава дойдохме да те измъкнем от болницата.

С преместването на един последен превключвател редицата от монитори над контролното табло се събуди. Картината беше черно-бяла, образите — от различни ъгли на малка пещера, опасана със скеле. В пода беше вкопана голяма стоманена диафрагма.

Сърцето на операция „Сатурн“.

Някакво движение привлече вниманието на Монк към екрана в средата. Мониторът показваше влак, спрял в края на малката пещера. Откритите вагонетки за руда бяха пълни с деца. Някои бяха слезли и пристъпяха объркано. Други се смееха и закачаха помежду си.

Константин стисна ръкава на Монк.

— Те… те вече са тук.

Савина седеше в ярко осветената контролна зала. С нея имаше двама техници, а компютърната система провеждаше последна диагностика. Залата се намираше в пригоден за целта бункер в мазето на едно от изоставените общежития. Прозорци нямаше. Информацията им за външния свят идваше от седем окачени на стената монитори. Картината се препращаше от камери в тунела и оперативния терен.

Савина задържа още миг погледа си върху спрелия влак, после стана. Не можеше да си намери място. Старата болка в гърба се обади отново. Покрай последните приготовления съвсем беше забравила за инжекцията си със стероиди. Обърна гръб на монитора с влака. Не защото гледката й причиняваше болка — което си беше вярно — а заради внезапния пристъп на силна тревожност.

Погледна часовника си. Минаваше единайсет и половина, а още нямаше вест от Николай. Излезе от контролната зала, за да не я виждат техниците как кърши ръце. Жестът издаваше женска слабост и тя положи усилия да се овладее. Отправи се към стълбите и тръгна към горния етаж. Без конкретна причина, просто за да прави нещо.

По каналите на разузнавателната общност вече беше плъзнал слух за „инцидент“ в Чернобил. За изтичане на радиация. За трупове. В момента евакуираха хората там. Но ако Николай беше успял, евакуацията нямаше да спаси никого. Може би синът й беше попаднал в създалия се хаос и затова се бавеше с уговореното обаждане. Нейната част от плана щеше да започне след четиридесет и пет минути, но преди това трябваше да получи потвърждение от него.

Качваше се по стълбите и си представяше как се радва Николай на успеха си, най-вероятно в компанията на сладката Елена. Типично за него — първо да празнува, а после да се хване на работа. Ядът измести за кратко тревогата й.

Тя изкачи стълбите и се озова на нивото над контролната зала, което беше преустроено в жилищно помещение за техниците — имаше спални, фитнес и голяма обща стая с дивани и маси за хранене. Сега тук бяха само децата. Десетте. Знаеше имената на всички.

Обърнаха се да я погледнат — едновременно, като птиче ято, което завива в полет. Савина усети как я побиват тръпки. Даваше си сметка колко са различни, чужди дори. Омегите бяха саванти, чийто изумителен талант прехвърляше границата на физическото и обитаваше царство, до което тя нямаше достъп.

Борис, тринайсетгодишен и с толкова сини очи, че изглеждаха покрити със скреж, я гледаше така, сякаш я претегля на кантар. Неговият талант беше фотографската памет в комплект с нечовешка способност за възпроизвеждане на всякакъв вид данни. Момчето помнеше дори собственото си раждане.

— Защо не ни позволиха да отидем с другите? — попита той.

Останалите закимаха с глави. Савина преглътна, преди да отговори.

— Вие ще тръгнете по друг път. Приготвихте ли си багажа?

Те само я гледаха. Излишно беше да отговарят. Естествено, че са си приготвили багажа. Въпросът й показваше до каква степен губи контрол над нервите си. Тези десет деца бяха силата, която щеше да изстреля Отечеството в нова ера. И дълбоко в себе си Савина знаеше, че силата им е нещо, което тя не е в състояние да проумее докрай.

— Тръгваме след час — каза им тя.

Десетте чифта сини очи продължаваха да я гледат втренчено.

Зад нея се чуха стъпки. Тя се обърна и видя един от техниците.

— Генерал-майоре — каза той, — появи се проблем с бронираните врати в другия край на тунела. Какво ще наредите?

Тя кимна доволна, че има нещо, върху което да съсредоточи мислите си.

Тръгна след техника към стълбите. Макар и с гръб към децата, още усещаше погледите им — следяха я студени и безстрастни. Ускори крачка, за да избяга от тях.

— Отвори вратите! — извика Монк към Константин.

Момчето кимна от контролната будка. Чу се вой на електрически двигатели и тежки стоманени макари задвижиха вратите в противоположни посоки. Процепът в средата се разширяваше бързо. Константин изтича задъхан при него.

— Пет минути — предупреди го момчето.

Монк кимна. Константин беше изключил системата от дигитални камери в тунела, задавайки протокол за диагностика и рестартиране. Така умното хлапе му беше осигурило петминутна пролука. Пет минути, в които да евакуират децата от влака преди камерите да заработят отново.

Повече от това не можеха да направят. Контролната станция майка беше в другия край на тунела. Разкриеха ли диверсията им, от станцията майка просто щяха да прекъснат захранването към будката на Константин.

Така че или това, или нищо.

Монк не изчака вратите да се отворят докрай — промуши се през пролуката, следван от Константин. Марта също тръгна с тях. Вярното шимпанзе хъхреше от изтощение, но това не му попречи да изпревари Монк.

Старото момиче разбираше, че няма време за губене.

Влакът чакаше на стотина метра от тях.

Монк затича натам, накуцвайки заради ранения си крак. Константин се развика на руски. Махаше с ръце и крещеше на децата да слязат от влака и да тичат към отворените бронирани врати.

— Важното е да слязат — каза му Монк. — Трябва да тръгна възможно най-бързо.

Монк тичаше и подрънкваше. През раменете му вече висяха две карабини, всяка с магазин от по шестдесет патрона. Константин му беше обяснил как да подкара ръчно влака. Не изглеждаше трудно.

„Качваш се на първия вагон и преместваш ръчката нагоре“.

Монк тичаше от едната страна на влака, Константин — от другата.

— Всички да слязат! — викна Монк. — Скачайте!

Константин повтори нарежданията му на руски.

Въпреки това настана хаос, макар и за кратко. Някои викаха, други плачеха. Ръце посягаха да го пипнат, телца се блъскаха в него. Но децата бяха свикнали да изпълняват заповеди. Скоро водовъртежът се канализира и децата поеха по тунела към вратите.

Сега, когато никой не му се пречкаше в краката, Монк бързо стигна до края на композицията. Скочи през вратата в закрития вагон и изтича до предния му край. Там имаше тясна седалка с две ръчки отстрани — червена и зелена. Зелената беше за потегляне. Червената — за спирачките. Малко табло показваше параметрите на движение и волтажа.

Монк нямаше време за подробности. Подаде глава през прозореца.

— Константин!

Гласът на момчето стигна до него:

— Чисто е! Тръгвай!

Дотук добре.

Монк премести зелената ръчка напред. Изпука електричество и в мрака се посипаха искри. Влакът се люшна напред, после потегли плавно по релсите.

Четири минути.

Трябваше да закара влака в другия край на тунела, преди камерите да се включат. Задачата на Константин беше да изкара децата и да затвори бронираните врати. Монк му бе обяснил как да заклещи зъбните колела, така че те да не могат да се отворят повече.

Константин имаше още една задача.

Монк беше намерил две миньорски радиостанции. Стигнеше ли до вратите в другия край на тунела, щеше да се свърже с момчето и то да ги отвори. Ако всичко вървеше по план, предимството на изненадата щеше да е на страната на Монк… както и двете заредени до дупка карабини. Мисията му изглеждаше самоубийствена, но имаше ли друг избор? Засега децата бяха в безопасност, но ако операция „Сатурн“ успееше, колко милиони щяха да загинат? Нямаше друг избор, освен да щурмува с огън и жупел централната контролна зала.

Първоначалната му идея беше да саботира пещерата с мините, но когато я сподели с Константин, той поклати уплашено глава. Зарядите — цели петдесет — били свързани с радиодетонатори, обясни му момчето. Дори да съумеел някак да пролази по стръмната петстотинметрова шахта за четири минути, и най-малката грешка в обезвреждането на експлозивите можела да ги задейства.

Така бяха стигнали до сегашния си план.

Влакът се носеше с тракане по тъмния тунел. Голи крушки висяха на интервали по тавана и хвърляха локвички светлина. Първият вагон също си имаше лампа, нещо като фар, който осветяваше релсите отпред. Докато влакът набираше скорост, Монк забеляза километричните маркери отстрани. Според Константин тунелът беше дълъг четири километра.

Монк откри, че е затаил дъх и брои наум. Изброи Цяла минута, преди да мерне цифрата 2 на стената вдясно.

Половината път.

В най-добрия случай щяха да му останат по-малко от трийсет секунди.

Не беше върхът, но не беше и за изхвърляне.

А после светлините угаснаха, сякаш Господ беше плеснал с ръце.

Монк усети въздишката на влака под краката си, сякаш машината изразяваше съпричастието си към неговото отчаяние. С прекъснато захранване, влакът забави и спря в катранения мрак.

А някъде зад Монк, в края на композицията, едно дете изпищя ужасено. Той изтръпна. Познаваше този глас.

Пьотър.

Савина гледаше редицата тъмни монитори в контролната зала. Поклати глава. Само преди минути един от техниците я беше повикал заради засечка в системата, нещо свързано с бронираните врати в далечния край на тунела. Когато слезе тук, камерите вече бяха угаснали, а контролиращият ги компютър провеждаше рутинна диагностика, която никой не му беше наредил.

Подозрение вдърви гръбнака й. Нещо не беше наред. Вместо да седи и да гледа безучастно, тя заложи на предпазливостта и изключи захранването към целия тунел.

— МК триста тридесет и седем — каза тя. — В минния комплекс там има подстанция.

Единият от техниците — електроинженер — кимна в потвърждение.

— И ако си спомням правилно, в контролната будка е монтирана камера. За да сте в контакт с техниците там.

Мъжът кимна отново… после очите му се разшириха.

— И захранването й не е свързано с това на тунела. Нормална предпазна мярка, която да гарантира комуникацията между станциите дори когато захранването прекъсне заради авария.

— Дай образ от онази камера — нареди Савина и почука с пръст по един от мониторите.

Инженерът затрака бързо по клавиатурата. След няколко секунди на екрана се появи едрозърнеста чернобяла картина. Камерата беше малка и с ниска разделителна способност, предназначена за служебни нужди и монтирана под ъгъл над контролното табло в будката, за да хваща добре техника, който е на смяна там.

Савина се наведе към екрана. Камерата улавяше и част от вратата на будката. Сега вратата беше отворена, а през нея в пещерата се виждаха деца. Много деца. Децата от влака.

Савина се мъчеше да разбере какво е станало, когато едно по-голямо момче влезе в обхвата на камерата. Беше високо, тъмнокосо, с дълго и ъгловато лице. Ръцете й се стиснаха в юмруци. Савина познаваше това момче.

Константин.

Какво ставаше, по дяволите?

Покрай всичко случило се от сутринта, не й беше останало време да провери докъде е стигнал лейтенант Борсаков в преследването на американеца и тримата малки бегълци. Сега гледаше как Константин маха с ръка и говори нещо на тълпата от деца. Борсаков явно се беше провалил.

Но какво правеха бегълците в мината?

Савина огледа множеството за американеца и другите две деца. Особено за едното — онова, което искаше да си върне.

Пьотър крещеше, задушен от чернотата. Очите му се бяха ококорили в търсене на някакъв проблясък. Марта го люлееше нежно в силните си ръце. Възползвайки се от хаоса в другия край на тунела, двамата се бяха скрили в последния вагон.

Пьотър знаеше, че трябва да остане с мъжа.

Но мракът…

Не му стигаше въздух, давеше се в черното море. Клатеше се трескаво напред-назад въпреки опитите на Марта да го удържи. Кошмарът му се сбъдваше. Често го беше сънувал — как сянката му се надига и го поглъща, изяжда го, докато не остане само мрак. Единственият начин да се защити беше да се подпали сам, да изгори като факла в мрака, срещу мрака… а после се събуждаше с писъци.

Другите деца казваха, че го виждали насън, виждали го да гори. Първо си беше помислил, че му се подиграват, но след като кошмарът се повтори и потрети, децата започнаха да го гледат странно, избягваха го и рядко го включваха в игрите си. Учителите пък се ядосаха. Караха му се, забраниха му да яде кексчета с мед, казваха, че разстройвал другите деца до такава степен, че дни наред всички се проваляли на тестовете. Виняха го, че ги плаши.

Кошмарът плашеше и него, вледеняваше го от страх… при това беше само сън. За разлика от мрака сега, който беше съвсем истински.

Изпаднал в дива паника, Пьотър се опита да избяга от тъмнината, но тя беше навсякъде. Той търсеше светлина там, където я нямаше. Дори и тази пътека го ужасяваше, но беше по-добра от задушаващото черно.

От материята на мрака се родиха трънчета светлина като надупчено с нажежени игли черно платно, призовани от силата на неговия ужас. Отначало няколко, а после още и още. Пьотър гледаше нагоре към звездната картина, която растеше и тласкаше мрака назад.

Но той знаеше истината. Това не бяха звезди.

Умът му се напрягаше, а сърцето му пърхаше като уловена птичка. Взираше се нагоре, звездите ставаха по-ярки, по-големи, по-наблизо. Знаеше, че трябва да отклони поглед. Но очите му се отваряха все повече… както и мракът вътре в него. Мракът също се стремеше към светлината, виеше от тъмната си яма, побеснял от глад.

Звездите падаха все по-бързо, отначало няколко, после се присъединиха и други. От всички посоки, право към него.

Пьотър чу виковете и усети туптящите сърца. Те го изпълниха със светлината си. Падна назад, а нощното небе се срина върху него и подпали самата му същност.

Някъде отдалеч чу предупредителен крясък на шимпанзе.

Защото Марта знаеше тайната му.

Защото в онези мигове след кошмарите, когато се събуждаше с писъци… в онези мигове имаше не само страх, а и екстаз.

Нещо определено не беше наред с децата.

След като прекъсна захранването, Савина продължи да наблюдава картината, предавана от камерата в МК337. Дори и без звук беше ясно, че децата са все така превъзбудени, въртят се хаотично, някои плачат, други са изпаднали в шок и гледат втренчено в пространството. Единствен Константин бе запазил самообладание. Движеше се сред децата, като ту влизаше в обсега на камерата, ту излизаше.

Савина се взираше, търсейки Пьотър в мелето.

Вярно, че разполагаше с десет омеги, но ако момчето беше там…

А после едно от децата в обсега на камерата се срина на пода. Момичето до него се обърна да види какво става и също падна като подкосено. Последваха ги и други деца. Едно изпаднало в паника момче хукна нанякъде… после и то се озова на земята.

Техникът инженер също забеляза това.

— Това от невротоксина ли е? — попита той.

Савина гледаше и мълчеше. Не беше сигурна. Радиочувствителното вещество оставаше инертно, освен ако не влезе в досег с високи дози радиация. Показанията на МК337 никога не бяха достигали такива стойности. В същия миг Константин се появи на екрана. Носеше някакво момиче — отпуснато като мъртво в ръцете му. Сестра му Кишка. Той погледна право към камерата. В очите му се четеше неподправен ужас.

И тогава Савина видя — все едно някой изключи отведнъж светлината в очите му. Страхът се стопи в безизразност и Константин рухна на пода.

Не беше от невротоксина.

Константин и Кишка не бяха пили от лекарството.

От горното ниво се чу тупване. После още едно и още едно.

Савина погледна нагоре.

„О, не…“

Обърна се и хукна към стълбите. Вземаше стъпалата по две наведнъж. Гърбът й се схвана, остра болка прониза сърцето й. Тя влетя в стаята, където я чакаха десетте омеги.

Всички бяха в безсъзнание, някои на пода, други по столовете си с провиснали глави и отпуснати крайници. Савина се спусна към Борис, коленичи до него и сложи пръсти на шията му. Напипа пулс, макар и слаб.

Още беше жив.

Претърколи го и повдигна полупритворените му клепачи. Зениците на момчето бяха силно разширени и не реагираха на светлина.

Савина се изправи и огледа стаята.

Какво, за Бога, ставаше тук?

20.

7 септември, 02:17

Вашингтон

Пейнтър бързаше по коридора. Сякаш не му стигаха другите проблеми, а сега и това.

Целият команден бункер беше в режим на блокада след нападението. Както беше очаквал, след огнена20 та смърт на Мейпълторп малцината оцелели командоси се бяха изпарили като духове в нощта. Пейнтър обаче беше решил да ги открие до последния човек, да изрови всеки канал и свръзка, които бяха осигурили на Мейпълторп ресурсите и информацията за организирането на това нападение.

Междувременно трябваше да възстанови реда.

Спешен екип в минимален състав вече беше привикан обратно в комплекса. Ранените бяха транспортирани до местни болници. Мъртвите още не бяха пипани — Пейнтър държеше всичко да си остане непокътнато, докато не пристигне екипът му от криминалисти. Задачата им тази нощ не беше от приятните. Макар вентилационната система да работеше на пълна мощност, за да изчисти катализатора от въздуха, нищо не можеше да премахне миризмата на овъглена плът.

И сякаш не му стигаше работата по разчистването и привеждането на щабквартирата в нормален работен вид, непрекъснато постъпваха повиквания от различните клонове на разузнавателната общност — както за случилото се тук, така и за неуспешния терористичен акт в Чернобил. Повечето от тях Пейнтър отказваше да приеме. Нямаше време за разбори, нито да мери политическото си „достойнство“ с този и онзи. Единственият кратък разговор, който проведе, беше с един благодарен президент. Пейнтър се възползва от признателността му с молба да използва влиянието си, за да го отърве от всички останали.

Защото бяха изправени пред ново нападение.

Ситуация с най-висок приоритет.

И понеже последният възникнал проблем беше свързан с въпросната ситуация, той се зае с него лично и незабавно. Стигна до медицинското ниво и влезе в една от самостоятелните стаи. Лиза и Кат стояха от двете страни на леглото.

В него лежеше Саша. Лиза прикрепваше към слепоочието й вендузата на електроенцефалографа.

— Влошила се е отново, така ли? — попита Пейнтър.

— Това е нещо ново — отговори Лиза. — Няма температура.

Кат стоеше до леглото, скръстила ръце пред гърдите си и свъсила тревожно чело.

— Четях й — надявах се да заспи след всичко преживяно. Слушаше ме. А после изведнъж седна в леглото, обърна се към ей онзи празен ъгъл на стаята и извика името „Пьотър“, после се строполи като мъртва назад.

— Пьотър? Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Юри спомена, че има брат близнак на име Пьотър. Сигурно е било халюцинация.

Докато течеше разговорът, Лиза се беше заела с настройката на медицинското оборудване. Саша беше свързана към ЕЕГ и ЕКГ апарати, които следяха неврологичната и сърдечната й дейност.

— Активен ли е имплантът й? — попита Пейнтър и кимна към Саша.

— Не — отговори Лиза. — Малкълм провери. Беше тук, но си тръгна, за да се обади тук-там. Нещо обаче определено е активно. Електроенцефалограмата й показва големи колебания в латералната изпъкналост на темпоралния лоб. Особено вдясно, където се намира имплантът. Прилича на епилептичен припадък, само дето сърдечната й дейност е силно забавена, а кръвното й спадна до критични стойности. Сякаш ресурсите на цялото й тяло са пренасочени към обслужването на един-единствен орган.

— Мозъкът — каза Пейнтър.

— Именно. Всичко друго кара на резервни мощности.

— Но с каква цел?

Лиза поклати глава.

— Нямам представа. Ще направя още няколко теста, но ако детето продължава да не реагира, виждам само едно възможно решение.

— Какво? — попита Кат.

— Макар имплантът й да не е активен в момента, отклоненията в ЕЕГ-то й са концентрирани около него. Смятам, че невроелектродите в импланта допринасят за състоянието й. Електрическата активност в този дял на мозъка й е изключително висока — все едно електродите в главата й действат като гръмоотводи. Ако не овладеем някак невралната й активност, нищо чудно мозъкът й да се изпече.

Кат пребледня при последните думи.

— Спомена за решение.

Лиза въздъхна. Каквото и да й беше хрумнало, явно никак не й харесваше.

— Може да се наложи да отстраним импланта. Малкълм затова излезе — да говори с един неврохирург в „Джордж Вашингтон“.

Пейнтър се приближи до Кат и я прегърна през раменете. Знаеше колко се е привързала към детето. Бяха дали не една и две жертви, за да го защитят. И да го изгубят след всичко това…

— Ще направим всичко възможно — обеща й той.

Кат кимна.

Пейджърът, закачен на колана му, избипка. Пейнтър свали ръка от раменете на Кат и погледна номера, изписан на екранчето. Търсеха го от руското посолство. Това беше разговор, който трябваше да приеме. По план Грей щеше да кацне в Челябинск след няколко минути.

Когато вдигна отново поглед, Лиза му махна с ръка да върви.

— Ще ти се обадя, ако има промяна — каза тя с уморена усмивка.

Пейнтър тръгна към вратата… а после изведнъж се сети за нещо, нещо, което бе отложил за по-спокоен момент, но така и не му беше останало време. Погледна към Кат, свъсил въпросително вежди.

— По-рано ти каза нещо, но не знам дали съм те чул добре.

Кат вдигна поглед към него.

— Наистина ли каза, че Монк е жив?

12:20

Южен Урал

Монк се придвижваше странично покрай влака в непрогледния мрак. Плъзгаше сакатата си ръка по вагоните, а другата държеше протегната напред, за да не си фрасне главата в някое неочаквано препятствие. Като се спъваше в стърчащи траверси и по-големите камъни в чакълената настилка, той се придвижваше бавно към края на композицията.

Преди малко, тъкмо когато слизаше от влака, Пьотър спря да крещи. Ей така, изведнъж. И тишината, която последва, беше още по-лоша, защото пораждаше чувство за неподвижност и безжизненост, която можеше да се конкурира единствено с пълния мрак наоколо. Сърцето му се беше качило в гърлото и блъскаше като полудяло.

Стигна до следващата открита вагонетка, прехвърли се през ръба и размаха ръка в празното пространство.

— Пьотър?

Гласът му прозвуча неестествено силен, а ехото го разнесе по тунела. Монк не знаеше къде е момчето и дори дали още е във влака. Не му оставаше друго, освен да продължи към края на композицията и да провери всеки вагон.

Скочи обратно на земята и тръгна към следващия. Протегна дясната си ръка напред и я размаха като метла… когато нещо го сграбчи за китката.

Извика, уплашен до смърт. Топли, сухи пръсти се увиха около неговите. Той дръпна инстинктивно ръката си, но пръстите не го пускаха. А после чу характерен тих звук.

— Марта! — Монк клекна и я прегърна тромаво в мрака.

Тя отвърна на прегръдката му, притисна буза в неговата и изпухтя облекчено. Цялото й тяло трепереше. Той усети ритъма на сърцето й — забързан и тежък. Тя се отскубна от прегръдката, но не пусна ръката му. Вместо това го затегли напред.

Монк се изправи и тръгна след нея. Знаеше къде го води. При Пьотър. Скоро стигнаха до последния вагон. За разлика от откритите вагонетки в средата на композицията, този беше закрит.

Марта скочи през отворената врата.

Монк се качи след нея. Старото шимпанзе се обърна да го изчака, после го поведе към ъгъла в дъното. Там намериха Пьотър, проснат по гръб на пода.

Монк плъзна ръце по телцето му в мрака.

— Пьотър?

Момчето не реагира.

Гръдният му кош обаче се вдигаше и спадаше. Монк плъзна пръсти по лицето му. Ранен ли беше? Паднал или нещо такова? Кожата му беше гореща на допир. А после мъничката ръка трепна като изгубено птиче, откри пръстите на Монк… и ги стисна здраво.

— Пьотър, слава Богу! — Монк го вдигна и приседна на седалката с детето в скута. — Намерих те. Няма страшно, успокой се.

Тънки ръчички се увиха около врата му. Детето буквално гореше, толкова, че Монк усещаше горещината през дрехите си.

Пьотър прошепна в ухото му:

— Тръгвай…

Ледени тръпки полазиха по гръбнака на Монк. Тембърът и тонът на гласа прозвучаха съвсем различно от нормалния неуверен фалцет на детето. Може да беше заради мрака или пък заради силния му страх. Само че телцето му не трепереше уплашено. А едничката дума беше прозвучала повече като заповед, отколкото като молба.

Не беше лошо като идея обаче. Монк стана с детето на ръце. Пьотър му се стори по-тежък, но пък той отдавна беше преминал границата на изтощението и умората гризеше костите му на крачка от припадъка. Марта го поведе назад към вратата. Монк скочи и едва не си изкълчи глезена. С детето на ръце, той забърза обратно към началото на влака. Едната пушка беше с него, но другата беше оставил в първия вагон.

Когато стигнаха там, Монк попита:

— Ще можеш ли да…

Преди да е довършил въпроса си, Пьотър се измъкна от ръцете му и стъпи на крака.

— Остани тук. — Монк се качи бързо във вагона, грабна втората карабина и я преметна през рамото си.

Върна се при Пьотър. Детето го хвана за ръка. Монк издиша продължително. А сега накъде? Влакът беше спрял по средата на тунела. Можеха или да се върнат при Константин и другите деца, или да продължат напред. Но ако искаха да спрат онази луда жена — колкото и нищожни да бяха шансовете им понастоящем, — нямаше смисъл да се връщат назад.

Изглежда Пьотър беше стигнал до същия извод. Момчето го поведе в избраната посока. Към Челябинск 88.

С две карабини на гърба и в компанията на едно хлапе и едно шимпанзе, Монк крачеше в непрогледния мрак на тунела. Бяха описали пълен кръг и се връщаха у дома. Как ли щяха да ги посрещнат там обаче?

Лекарят поклати глава.

— Съжалявам, генерал-майоре. Нямам представа какво им има на децата. Досега никога не са изпадали в подобна кататония.

Савина плъзна поглед из стаята. Две медицински сестри и двама войници бяха помогнали да положат децата на пода, наредени като отсечени дървесни трупи. Донесли от съседните стаи възглавници й одеяла. Тук бяха и двама лекари — д-р Петров беше невролог, а д-р Ростропович — специалист по биоинженерство.

Наметнал елече от стригана овча кожа, д-р Петров стоеше с юмруци на кръста. Медиците се евакуираха, когато Савина прати да ги извикат по спешност. Голяма колона от камиони и пикапи вече чакаха готови да потеглят.

— Няма как да разбера какво е станало без пълно медицинско оборудване — каза той. — А вече натоварихме…

— Да. Знам. Ще трябва да изчакаме, докато пристигнем в московския комплекс. Можем ли да транспортираме децата без опасност за живота им?

— Смятам, че да.

Савина впери поглед в лекаря. Отговорът му беше прозвучал твърде колебливо. Той кимна по-убедено.

— Стабилни са. Можем да ги преместим.

— Заемете се тогава.

— Да, генерал-майоре.

След като прехвърли тази отговорност на медицинския екип, Савина пое обратно към контролната зала в мазето. През цялото време беше поддържала контакт с връзките си в руското разузнаване и армията. Информационното затъмнение около Чернобил изглежда най-после се вдигаше. Носеха се какви ли не противоречиви слухове и догадки за случилото се на церемонията — от ядрен взрив до неуспешно терористично нападение на чеченски бунтовници. Единствената потвърдена информация беше за изтичане на радиация, макар че как и колко оставаше неясно.

А и защо продължаваше да мълчи Николай?

Тревогата подклаждаше допълнително лютия й нрав.

А сега и тази странна история с децата.

Трябваше да се абстрахира от хаоса и да се заеме с непосредствената си задача. Каквото и да беше станало в Чернобил, операция „Сатурн“ щеше да продължи. Дори Николай да се беше провалил, тя нямаше да допусне такова нещо в своята част от плана. Сама по себе си, нейната мисия щеше да разстрои световната икономика, да предизвика смъртта на милиони, да покрие половината планета с радиоактивен облак. Евентуалният провал на Николай щеше да затрудни задачата им, но с помощта на децата все още можеха да успеят.

Савина фокусира мислите си върху задачата, отърси се от объркването и се изпълни със студената безчувственост на решимостта. Знаеше какво трябва да направи.

Влезе в подземната зала и завари екраните все така тъмни, с изключение на зърнестата картина от МК 337. Камерата там показваше познат образ — проснати на земята детски телца. Никаква промяна.

Обърна се към двамата техници.

— Защо другите камери не работят?

Главният инженер стана от стола си.

— Диагностиката приключи преди малко. Чакахме заповедите ви да възобновим захранването.

Тя въздъхна и притисна с пръсти слепоочията си. Всички ли трябваше да води за ръчичка? Махна към контролното табло.

— Направете го.

Макар че й идеше да се разкрещи на глупака, тя съумя да запази самообладание. Истината беше, че след като лично изключи захранването, не бе оставила изрични разпореждания относно възстановяването му.

За да избегне бъдещи недоразумения, Савина посочи екрана, който показваше МК 337.

— Нека захранването към подстанцията остане изключено. Не искам там да работи нищо освен камерата. — Достатъчно изненади се бяха появили откъм минен комплекс №337.

Двамата техници се заеха със задачата и след миг по таблото грейнаха светлинки, а на тъмните екрани се появиха образи от тунела и ядрото на планираната операция. Всичко изглеждаше наред… с едно ужасно изключение.

Влака го нямаше в края на релсовия път.

Савина посочи екраните.

— Включете последователно камерите в тунела. Намерете ми влака.

Ръцете на техника заиграха по клавиатурата на главния компютър и на екрана се появи серия от моментни изображения. Зави й се свят от бързата им смяна. А после някъде в средата на тунела се появи влакът. Клечеше неподвижно на релсите. Савина се приведе към монитора и се вгледа внимателно в закритите и откритите вагони. Не забеляза движение. Може би някой, се криеше в закритите вагони, но това й се струваше малко вероятно.

— Продължете нататък по тунела — нареди тя.

Заредиха се още дигитални образи. На един от тях Савина мерна движение.

— Спри!

Монтирана на стената лампа осветяваше мъждиво тази част от тунела. На разстояние приблизително двеста-двеста и петдесет метра от бронираните врати. И ето че от мрака се появиха фигури, рязко очертани в светлината на лампата.

Пръстите на Савина стиснаха до болка ръба на контролното табло.

Американецът… хванал дете за ръка.

След още няколко крачки Савина позна момчето.

Пьотър.

Тя се изправи и премести погледа си върху зърнестия образ от МК 337. Децата лежаха все така неподвижни. Защо Пьотър беше буден и в движение?

— Генерал-майоре? — обади се инженерът.

Савина мислеше трескаво, но обяснението й убягваше. Тръсна глава. Сякаш усетили, че някой ги наблюдава, американецът и момчето спряха под лампата. Мъжът хвърли поглед назад и очите му се присвиха в объркване.

Захранването се възстанови и лампите в тунела светнаха, следователно камерите също работеха. Без особена причина или възможност да се крие, Монк продължи още малко напред към най-близката лампа. И едва тогава осъзна, че нещо не е наред.

Или по-скоро, че липсва.

Погледна зад себе си. Марта я нямаше. Смятал беше, че ги е последвала в тъмното. Но пък тя се движеше толкова тихо. Присви очи, вглеждайки се гърлото на тунела. Нямаше и следа от шимпанзето. Във влака ли беше останала? Монк погледна и напред с идеята, че може да ги е изпреварила, за да разузнае обстановката например. Но тунелът свършваше с високи бронирани врати на двеста-триста крачки пред тях.

Марта не се виждаше никъде.

А после тонколонките над вратите изпращяха внезапно и еклив глас каза на английски:

— Продължете напред! Доведи момчето до вратите, ако искаш да живееш.

Монк стоеше окаменял. Нямаше идея какво да прави оттук-нататък.

12:35

Киштим, Русия

В кабинката на стар фермерски камион, Грей беше в челото на колоната, която мина през портите на самолетната писта и пое по двулентовото шосе към планините. Стени от високи борове и смърчове растяха покрай пътя, превръщайки го в зелен коридор.

Грей погледна в огледалото за задно виждане. Малкото планинско градче Киштим се смаляваше зад тях, потъвайки в гъстата гора. Градчето се намираше на източните уралски склонове, само на тринайсет километра от Челябинск 88 — целта на тяхното пътуване. Като целия тукашен район, и Киштим пазеше осезаеми спомени от ядрена катастрофа и радиоактивно замърсяване. Намираше се от подветрената страна на друг атомен комплекс с официалното название Челябинск 40, по-известен като Маяк. Само дето Челябинск 40 далеч не беше грейнал маяк, ознаменуващ руската ядрена безопасност. През 1957 — а вследствие на грешка в охлаждането един от резервоарите за отпадъчно гориво гръмнал и разпръснал осемдесет тона радиоактивен материал над околността. Евакуирани били стотици хиляди хора. Съветите бяха опазили тайната за инцидента чак до 1980 година. Шосето зави и Киштим изчезна по подобие на голяма част от руската ядрена история.

Грей се намести по-удобно на седалката. Пътят минаваше по мост с боядисани в яркочервено перила.

Предупреждение. Мостът минаваше над дълбока река, някогашна граница на територията с ограничен достъп. Шосето продължаваше нагоре в планината, завой след завой.

Зад Грей се движеха дузина камиони с различни марки и модели, но всичките стари и кални. Грей делеше предната седалка с Лука и шофьора, които си говореха на ромски. Лука посочи напред и шофьорът кимна.

— Наближаваме — обърна се към него Лука. — Пратили са хора напред да наблюдават входа. Докладват за значителна активност. Много коли и камиони се изтеглят надолу по склоновете.

Грей се намръщи. Описаното от Лука му приличаше на евакуация. Дали не бяха закъснели?

В каросерията на камиона клечаха четирима мъже, наполовина прикрити с одеяла. Грей беше останал впечатлен от арсенала, скрит заедно с тях под одеялата — сандъци с карабини, десетки пистолети, гранатомети дори.

Лука му бе обяснил, че на черния пазар в Русия можело да се купи всякакво оръжие. Малката войска, мобилизирана от местни цигански кланове, ги беше посрещнала в Киштим и се бе присъединила към хората, които Лука доведе от Украйна. Грей трябваше да му го признае — ако спешно ти потрябва опълчение, Лука Херн е твоят човек.

Ковалски и Росауро бяха в камионите отзад. Елизабет беше останала на сигурно място в самолета под охраната на трима войници от британските специални служби.

Най-важното сега беше да не губят време. Бързината беше от съществено значение за успеха на плана им — да щурмуват подземния комплекс, да го овладеят и да сложат край на каквато там операция беше задвижена. Естеството на операция „Сатурн“ си оставаше неизвестно. Но фактът, че се намира в сърцето на съветската ядрена промишленост, на място, пълно с уранови мини и фабрики за производство на плутоний, говореше за някаква радиоактивна заплаха.

Последните думи на сенатор Николай Солоков не му излизаха от главата.

„Тепърва ще умрат милиони“.

Сенаторът беше роден на сто-сто и петдесет километра оттук, в град Екатеринбург, беше показало проучването на Грей. Пак тук беше избран и за народен представител, което означаваше, че познава добре района и неговите тайни. Ако човек искаше да организира тайно ядрена катастрофа, това място би било идеално за целта.

Какво точно бяха планирали обаче?

В това време Елизабет крачеше напред-назад из самолета, скръстила ръце пред гърдите си и навела глава в дълбок размисъл. Страхуваше се за другите, особено след като разбра какво смятат да правят. И какво трябва да спрат.

„Милиони ще умрат“.

Каква лудост.

Не можеше да си намери място от тревога и страх. На масата имаше отворен лаптоп. Опитала се бе да поработи, да разсее с нещо мислите си. Свързала беше дигиталния си фотоапарат към лаптопа и в момента снимките се прехвърляха. Професор Мастерсън беше взел апарата й със себе си, когато руснаците ги отвлякоха, а след бягството им от затвора в Припят й го върна.

Снимките се появяваха в бърза поредица на екрана в процеса на прехвърлянето.

Една привлече вниманието й — снимка на омфалоса в средата на колелото с чакрите. Въпреки всичките й тревоги в момента, сърцето й отново потръпна от вълнение при мисълта, че онзи камък е оригиналният делфийски артефакт. Вече от две десетилетия учените знаеха, че по-малкият камък в музея е копие, но за съдбата на оригинала не беше известно нищо. Някои учени изказваха хипотезата, че последователи на оракулския култ са оцелели след разрушаването на храма и са отнесли оригиналния омфалос, за да издигнат около него новия си таен храм.

Елизабет спря пред лаптопа. Извика на голям екран фотографията и впери поглед в нея. В снимката, която доказваше тази хипотеза. А после я облада внезапно прозрение и тя се тръсна като подкосена на стола. Спомни си релефа от вътрешната страна на копието в музея — извит в дъга надпис на санскрит.

Текстът беше древна молитва към Сарасвати, хиндуистката богиня на мъдростта и тайното познание. Не се знаеше кой и защо е изработил този надпис. Но пък древни „графити“ на една религия върху артефакт от друга се срещаха сравнително често.

Въпреки това Елизабет започваше да се досеща за истината. Дали пък копието на омфалоса не е било оставено като един вид километричен камък? Знак, който бележи пътя? Прегледа набързо другите снимки и се спря на онази със стенната мозайка, изобразяваща дете и млада жена, които се крият от римски войник под купола на омфалоса. Надписът на санскрит гласеше: „Нея, що няма ни начало, ни край, ни граница, нека богинята Сарасвати я пази“. Надписът като нищо можеше да се отнася за последната пророчица, молитва към богинята да защити кръвната и линия. Богинята Сарасвати, от друга страна, обитавала според легендите някаква свещена река. Много изследователи смятаха, че митичната река всъщност е реката Инд. Там гръцките бегълци бяха съградили новия си дом.

Може би някой е оставил това загадъчно послание като ключ, следа, подсказка. За да бъде открита истината. Така както я бяха разкрили Елизабет и баща й.

Елизабет извика отново изображението на оригиналния омфалос. Беше направила няколко снимки, включително и на тройния надпис върху камъка, който предупреждаваше за капана — на харапски, санскрит и гръцки. Снимката с надписа изпълни екрана.

Друг троен надпис имаше и върху стените на пещерата. Под фигурата на момчето с огнените очи. Елизабет отвори и тази снимка. Надписът на харапски бе непокътнат, но половината от санскритския и гръцкия текст беше заличена от времето. Различаваха се само отделни символи.

Елизабет прочете началото.

„Светът ще изгори…“

Недовършеното изречение подсили рязко тревогата й, защото се вписваше по странен начин в онова, което Грей и другите се опитваха да предотвратят. Гледаше втренчено образа на момчето, издигащо се в пламъци и дим от омфалоса. Отново я побиха тръпки. Трябваше да разбере как свършва посланието. Уви, единственият непокътнат текст беше на харапски, език, който учените още не бяха успели да разчетат. Нерешим пъзел от думи.

Освен ако…

Елизабет подскочи на стола, после се наведе към екрана, забравила тревогите си. Местеше поглед между двете отворени на монитора снимки. Започваше да проумява значението на онова, което виждаха очите й. А очите й виждаха текст на харапски, преведен на гръцки и на санскрит. Преведен! Дишането й се ускори. От екрана на лаптопа я гледаше не друго, а началото на дигитален Розетски камък, ключ към разчитането на изгубения език.

Върна се към прекъснатия пасаж под горящото момче. Гледаше, сравняваше, отвори снимки и на надписа върху стената на стълбището. И скоро започна да различава общи елементи.

Дали би могла да го преведе?

Хвана се на работа с усещането, че е на път да открие нещо важно.

12:45

Генерал-майор Савина Мартова оглеждаше противника си. Не сваляше поглед от монитора. Американецът стоеше като истукан в светлината на лампата. Савина вдигна микрофона към устата си.

— Тръгни към вратите веднага! — излая остро тя.

Ако се съдеше по това как подскочи при думите й, мъжът явно я беше чул — значи високоговорителите при бронираните врати работеха нормално.

— Генерал-майоре — каза инженерът. — Има спешно обаждане за вас от торпедната база в Архангелск.

Савина посегна назад и взе слушалката. Една от свръзките й работеше в базата.

— Мартова слуша.

— Генерал-майоре, от Украйна пристига крайно смущаваща информация. Изглежда депутат Николай Солоков е мъртъв.

Савина си пое рязко дъх. Остатъка от напиращите реакции успя да овладее. Въпреки това гърлото й се сви. Свръзката й в Архангелск не знаеше, че Николай е неин син, а само че са близки и че депутат Солоков подкрепя дейността й в Челябинск 88.

Мъжът от другата страна на линията продължи:

— Подробностите около инцидента остават неясни. Само слухове. Според някои е бил убит от терористи, други пък казват, че самият той е имал пръст в случилото се там. Единствената сигурна и потвърдена информация е тази за смъртта му. Трупът му и този на неговата асистентка се виждали на камери от вътрешността на запечатаната арка. Бил е застрелян в главата. Нивата на радиация все още са твърде високи, за да бъде извадено тялото, но по въпроса се работи. Не знам дали…

Мъжът продължи да говори, но Савина вече не го слушаше. Сълзи пълнеха очите й. Наклони глава назад, за да не прелеят. Когато свръзката й завърши доклада си, тя благодари за информацията и затвори.

После се извърна леко с гръб към инженера и техника.

Николай беше мъртъв.

Единственият й син.

На подсъзнателно ниво вече се беше досещала за истината. През последния час я бе затиснало отчаяние, от което не успяваше да отърси. Имала беше и затруднения в дишането.

„Николай…“

— Генерал-майоре? — тихо я повика инженерът.

Тактичността му успя само да я вбеси. Тя се обърна и впери поглед в екрана. Американецът още не беше помръднал. И сякаш мъката й беше масло, объркването се оказа пламъкът, който я възпламени. Гняв изпълни гърдите й. Американецът я разиграваше цял ден, а сега се бе осмелил да застане на прага й.

Стига толкова.

Сълзите изсъхнаха в огъня на гнева. Синът й беше мъртъв, но тя имаше й друга рожба — мечта, която щеше да се въздигне от пепелищата. Родствените връзки не бяха единственият начин да оставиш нещо след себе си. Тя щеше да довърши онова, което беше убило сина й. А после щеше да намери друг, който да заеме мястото му. Щеше да й отнеме време, но какво от това? Светът й беше отнел сина. Но тя разполагаше със средството да отвърне на удара.

В гласа й прозвуча ярост, от която инженерът подскочи на мястото си.

— Достатъчно! — Савина посочи двата екрана вляво. Те предаваха картина от сърцето на операция „Сатурн“. Единият показваше шахтата с взривовете; другият — диафрагмата в пода. — Готови за запуск на „Сатурн“! По моя команда!

Инженерът и техникът се надвесиха над клавиатурите си и затракаха трескаво.

Савина се взираше в мъжа на екрана. Щом той не искаше да й доведе Пьотър, тя щеше да му подпали задника. Да видим къде щеше да избяга тогава.

— Имаме зелена светлина навсякъде — отсечено докладва инженерът. — Чакаме заповед.

— Пускай!

Савина си пое дълбоко дъх, вперила поглед в двата екрана. Единият се изпълни с ярка светлина. Чуха се приглушени от разстоянието експлозии. Камерата улавяше образа на падащи камъни, а после по шахтата ливна гъста кал и закри всичко останало. Другият екран показваше как диафрагмата на шлюза се отваря гладко пред прииждащия поток от камъни и кал. След миг се изля и очакваният дебел стълб черна вода. Изчисленията на инженера се оказаха перфектни. Водната колона се изливаше право в отворената паст на диафрагмата.

Започна се.

Светът беше убил сина й. Но другата й рожба щеше да живее. Макар да беше дала старт на операцията, водена от гняв, в който поравно се смесваха надежда и жажда за възмездие, в решимостта й се прокрадваше един по-тъмен мотив, който тя не можеше да отрече. Докато водата се изливаше пред очите й, Савина можеше да мисли само за едно — как ще накара светът да си плати заради онова, което й беше отнел днес.

А после насочи вниманието си обратно към американеца.

Веднъж пусната на свобода, жаждата й за мъст имаше нужда от нова мишена.

Савина още не беше приключила.

Монк се надигна от земята. Главата му още звънтеше от експлозията. В затвореното пространство звукът го бе цапардосал по ушите като пляскане на гигантски ръце. Едва беше успял да прикрие Пьотър с тялото си.

Сега помогна на момчето да се изправи. През звъна в главата си долавяше далечен басов рев откъм потъналия в мрак тунел, рев като от гърлото на ядосан дракон. Де да беше дракон, помисли си Монк.

Знаеше какво чува — рев на вода.

Тонове вода.

Знаеше и какво означава всичко това — експлозията и подземният водопад. Означаваше, че се е провалил. Операция „Сатурн“ беше започнала и тонове токсична супа се изливаха в земните недра.

Високоговорителят при бронираните врати изврещя отново.

— Хвърли оръжието си! — нареди женският глас със смесица от огън и лед, студена решимост, примесена с гняв. — Доведи момчето при вратата. И те съветвам да побързаш. Радиационните нива се качват бързо. Имате по-малко от пет минути преди облъчването да стане смъртоносно.

Монк нямаше избор. Отърси се от карабините и ги остави да паднат с дрънчене до релсите. Пьотър сграбчи ръкава на сакатата му ръка.

Двамата хукнаха през последните двеста метра, надбягвайки се с растящата радиация. Бронираните врати се отвориха бавно пред тях. От другата им страна ги чакаше кордон от петима войници с готово за стрелба оръжие.

Комитетът по посрещането.

Пьотър го дърпаше напред, сякаш знаеше нещо, за което Монк нямаше и представа. Болката в ранения крак го стрелкаше с шишове при всяка стъпка. Дробовете му изнемогваха и свиреха всеки път, когато си поемеше дъх. Монк сведе поглед към кръста си. Дозиметърната значка още беше закачена на колана му и подскачаше при всяка крачка. Беше кърваво червена и потъмняваше с всеки изминат метър.

Така че въпреки болката в крака Монк ускори крачка.

Накрая двамата хукнаха към вратата.

Вече бяха близо до изхода, когато силна експлозия изтрещя като гръм по време на буря. Идваше от посоката на Челябинск 88. Монк забави изненадано крачка, но Пьотър го дръпна настоятелно да продължат.

Войниците, стреснати не по-малко от него, се завъртяха. Единият се хвърли на земята от страх.

Пьотър се насочи към образувалата се пролука. Прескочи войника, а със свободната си ръка измъкна пистолета от кобура на съседа му. После се изви в движение и плесна оръжието в дланта на Монк.

Като отрепетирано. Пистолетът просто легна в дланта му. Без да се замисля, Монк се завъртя на пета и стреля от упор в кордона от войници, задвижван от превърнали се в условен рефлекс умения, незасегнати от изтриването на паметта му.

Изпразни патронника и повали всичките петима.

После метна пистолета настрана. Пьотър се стрелна и взе друг. Даде го на Монк, стисна отново ръкава му и двамата хукнаха напред.

Пещерата се тресеше от нови експлозии. Мъже крещяха, а изоставените общежития бълваха дим. Монк мерна в движение свистящата диря на огнехвъргачка или гранатомет. Торпедото се заби в поредната сграда. Бетон и стъкла се посипаха по войниците долу.

Някой щурмуваше базата.

Кой обаче?

Грей подкара камиона по бетонната рампа и изхвърча през масивните врати. Докато летяха със самолета, беше прочел това-онова за подземните градчета от съветски тип. Навремето властите редовно пращали оркестри да забавляват работниците, долу имало открити естради и театри. Въпреки това размерът на подземната каверна го свари неподготвен.

Както и хаосът.

Шест камиона бяха осъществили началото на щурма.

„Колкото да им вземем страха“ — беше казал Лука.

Грей не си беше направил труда да спори. В края на краищата, войската си беше на Лука.

Неговата задача беше друга.

Камионът му се изстреля през пелена от дим. Гранати се забиваха в пететажните блокчета и сриваха цели участъци от панелния градеж. Лука се беше прехвърлил в каросерията на камиона и сега стреляше с гранатомет на рамо. Още два камиона се движеха по фланговете им. Единия караше Ковалски, другия — Росауро.

След като и техните камиони минаха през устието на тунела, циганите блокираха изхода, запречвайки го с други два, натоварени догоре с дървен материал. Двайсетина човека охраняваха барикадата, така че никой да не се измъкне.

Грей беше впечатлен от стратегията им — както сега, така и на идване.

По пътя от летището всички превозни средства в околността изглеждаха съвсем нормално, нищо по-различно от обичайния провинциален трафик по лъкатушните планински шосета и черни пътища. А после, явно по предварително уговорен и координиран сигнал, мирната на вид околност се юрна в синхронизиран щурм срещу планината. От натоварените със сено каруци щръкнаха пушки. Конете бяха разпрегнати мълниеносно от фургоните си и поеха в тръс по пресечения терен с въоръжени ездачи на гърбовете. От задните люкове на цистерни за мляко изхвръкнаха мотоциклети и поеха с рев по странични пътища. Внезапната трансформация блокира района в рамките на броени минути.

Онези, които бяха напуснали вече подземния комплекс, налетяха на крайпътни засади, возилата им бяха принудени да свърнат в канавките, а те бяха обезоръжени и вързани. Докато Грей стигне входа в планинския склон, шестте камиона от острието на атаката вече громоляха в тунела, провлачили диря от пушек и огнестрелни залпове.

Грей не се бе поколебал и секунда, защото време за губене нямаше. Трябваше да стигнат до командния център на операция „Сатурн“ и да я спрат.

Хората на Лука също помогнаха. Като всяка свястна войска циганите бяха събрали информация, преди да атакуват. По пътя насам някакъв тип с дълъг до глезените черен шлифер застана по средата на шосето и размаха ръце пред камиона на Лука. Двама мъже в лабораторни престилки стояха на колене в канавката край пътя с вързани на гърба ръце и с опрени в слепоочията дула на пушки. Циганите не си поплюваха. От друга страна, именно руснаци бяха изклали сънародниците им от високопланинското селце и бяха отвлекли децата.

Тази война я бяха започнали руснаците, а сега циганите бяха решени да я довършат.

Мъжът с шлифера даде на Лука начертана на ръка карта, оплескана с кръв. Лука я връчи на Грей. Картата представляваше груба схема на Челябинск 88 с кръгче около контролния център на операция „Сатурн“ — в бункер под една от жилищните сгради в пещерата.

С тази цел на ум, Грей подкара камиона по шосето към обсадения комплекс от жилищни сгради в далечния издигнат край на гигантската подземна каверна. Първоначалната атака, макар изненадваща и драматична, бе задръстила пътя с отломки. Едно от блокчетата се беше сринало напълно, преграждайки централното шосе.

Стрелбата от каросериите не спираше. Другаде циганите слизаха от камионите и се готвеха за офанзива пеша.

Грей наби спирачки на метри от сбиращите се мъже и слезе от камиона. Ковалски и Росауро направиха същото. Лука скочи от каросерията и извика нещо на цигански. Мъжете му отговориха. След като си размениха няколко реплики, Лука се върна при Грей и приклекна до него зад един от камионите.

— Руснаците са се прибрали в общежитията и колкото по-навътре навлизаме, толкова по ожесточена е съпротивата им.

Грей знаеше защо.

— Изтеглят силите си, за да защитят контролния център. Сигурно всеки момент ще стартират „Сатурн“, ако не са го направили вече. Не можем да чакаме.

Лука вдигна ръка да го прекъсне и погледна назад към сбиращите се пешаци.

— Имам един човек… а, ето го.

Дребна фигура тичаше приведена към тях. Беше със сивкави дрехи и черна шапка. Двамата с Лука си зашепнаха бързо на цигански.

— Това е Плъха — представи Лука новодошлия.

— Хубаво име — измърмори Ковалски.

— Той е следотърсач. Умее да намира пътечки, които никой не би се сетил да охранява. Казва, че имал нещо на ум, но групата трябвало да е малка. Пет, най-много шест човека. — Лука плъзна поглед по малобройната им компания. — Само ние, може би. Ва?

— Ва — съгласи се Ковалски и погледна към Грей за потвърждение.

— Другите ще имат грижата руснаците да не скучаят — добави Лука и махна към камионите и пешаците.

— Ние върви тогава? — попита Плъха на завален английски.

— Ва — отговори Грей, с което си спечели широка усмивка и плясване по гърба от мъжа с колоритния прякор.

Провериха за последно оръжията си — пушки и пистолети — после поеха след дребния мъж към една купчина отломки. Грей не виждаше откъде биха могли да се промушат. В същото време Лука даде знак на пешаците. Остро, пресекливо изсвирване се разнесе из пълната с дим пещера.

Плъха махна на малкия отряд и ги поведе под килнат остатък от някаква стена. Грей се наведе и установи, че късият проход води до прозорче в мазето на най-близката жилищна сграда.

Докато следваха бавно водача си, той чу вик да се надига зад тях:

— Опре рома!

И като пламък в суха трева бойният вик се разля из пещерата.

Стрелбата и гранатометният огън набраха нова сила.

Грей се промушваше напред и се молеше да не са закъснели.

Савина се спусна бързо по стълбите и влезе в бункера. Не обръщаше внимание на схванатия си гръб, на острите болки в краката и на задъхващото се сърце в гърдите й. Още при първите гърмежи на нападението беше наредила бронираните врати към тунела да бъдат затворени и запечатани.

Горе бяха останали да я чакат петима от най-силните войници, повикани от д-р Петров. Планът беше да се измъкнат с пет от децата, които войниците щяха да носят на гръб. Само пет. Не можеше да вземе и десетте. Единственият им шанс беше да действат бързо и ефикасно. Американският пленник неволно й беше дал идеята — той и децата бяха избягали през един от сервизните тунели. Те щяха да направят същото.

Но преди това Савина имаше да свърши още нещо.

Влезе в бункера и завари инженера и техника да трошат контролното табло. Вече бяха изтрили с магнит всичко от харддисковете, а повреждането на контролните уреди щеше да гарантира сигурността на операция „Сатурн“.

— Всичко ли изключихте?

Инженерът кимна енергично с глава.

— Само гений може да го възстанови, при това с цената на седмици труд.

— Браво. — Савина вдигна пистолета си и простреля инженера в челото. Техникът се опита да избяга, но тя се обърна и го повали в подножието на стълбите с куршум във врата. Мъжът се сгърчи. Давеше се в собствената си кръв.

Савина не можеше да поеме риска тези двамата да бъдат заловени. Под дулото на оръжие, току-виж успели да поправят онова, което току-що бяха разглобили.

А това не биваше да се допуска.

Като последна предпазна мярка, тя откачи една противопожарна брадвичка от стената отзад и се върна при компютрите. За минута-две смля двата компютъра и таблото, после опря брадвата на пода и се облегна изтощена на дръжката й. Плъзна поглед по редицата от екрани. Те все още показваха картина от различни камери. Замисли се дали да не натроши и мониторите, но гърбът толкова я болеше, че едва ли би могла да вдигне отново брадвата.

А и имаше ли значение, като си помислиш?

Пусна брадвата на пода и се вгледа в централния монитор. Изливаща се черна колона от отровна вода.

Нека видят какво е сътворила.

Усмихна се, предвкусвайки този последен удар срещу враговете си, после се обърна и тръгна към стълбите.

Нека гледат как светът умира.

Никой не можеше да я спре.

21.

7 септември, 13:03

Южен Урал

Пьотър водеше мъжа за ръкава на ризата. Двамата тичаха през хаоса. Войници крещяха, стъкло се пръскаше, пушки гърмяха, пламъци извиваха снаги, димът беше навсякъде. Но за Пьотър това не беше хаос.

Той дръпна Монк в един тъмен вход миг преди някакъв войник да изскочи зад ъгъла, да се огледа изпитателно и да продължи нататък. Пьотър поведе Монк по коридора, после нагоре по някакви стълби, оттам през един прозорец, а накрая се изкатериха по купчина отломки към съседната сграда.

— Пьотър, къде отиваме?

Той не му отговори, не можеше да му отговори.

Стигнаха до друг коридор и момчето спря. Мислите му се протегнаха напред, търсеха, избираха сред стотици възможности. Стотици сърца мъждукаха като малки клади, потрепваха от страх, гняв, паника, малодушие, злоба. Пьотър научаваше какво ще направи всеки от тях, преди те сами да са го осъзнали. Такъв му беше талантът, само дето сега имаше и друго, много повече.

Защото Пьотър си имаше тайна.

През последните години, когато се будеше с писъци от кошмарите и стряскаше другите деца с видения за тела в пламъци, лошото представяне на съучениците му в последващите дни не беше случайно. Учителите смятаха, че е заради стреса, който той им причиняваше с кошмарите си, но грешаха. Талантът на Пьотър беше да разчита сърца. Наричаше се емпатия. Но той си имаше и една тайна, за която разговаряше само с Марта.

Нещо, което беше разбрал от сънищата си.

Той можеше да разчита сърца, вярно, но можеше и друго. Можеше да ги краде. Не от страх се представяха зле другите деца на тестовете, а защото бяха изгубили нещо. Няколко минути след края на поредния кошмар Пьотър можеше да направи всичко. Можеше да умножава големи числа като Константин, да познае дали един човек лъже само по звука на гласа му като Елена, да провижда в скрити места като сестра си, и още много, много неща. Неща, които го изпълваха като огън.

Представи си звездите, които се изливат в него с писъци, за да нахранят и изпълнят вътрешната му празнота. В сънищата си винаги се събуждаше, преди да ги е погълнал изцяло. Не и днес. Днес Пьотър вървеше в един сън, от който никога нямаше да се събуди. Знаеше, че е прекосил невидима линия, но знаеше също, че не е имал избор. Да гори винаги е било неговото предназначение.

Пьотър се вгледа в хаоса с огнен поглед, който не беше само негов. И през десетки очи съзря модел в хаоса. Макар че не можеше да вижда бъдещето — или поне не повече от няколко секунди напред в него — слухът му попиваше всеки звук, зрението му поглъщаше всеки трепет на пламък или сянка, сърцето му провиждаше дълбоко в мотивите на всеки човек да пристъпи тук или там, да завие зад ъгъла или не, да стреля или да бяга. А пък с частица от способностите на сестра му, сетивата му достигаха дори отвъд това.

И сред хаоса се оформи пътека.

Пътека, по която можеше да тръгне.

Поведе Монк по коридора.

Посочи наляво… и Монк застреля войника, който се появи там секунда по-късно. Американецът се учеше бързо — да се доверява на инстинктите му, да го следва, да стреля по команда. Превръщаше се в негов придатък.

И така двамата навлязоха в модела.

Движени от повелята на чист инстинкт.

Защото сега Пьотър беше точно това — инстинкт, насочван от десетки таланти.

Беше толкова лесно за разбиране, толкова ясно. Инстинктът е подсъзнателната дейност на мозъка по интерпретирането на милионите едва доловими промени в заобикалящия ни свят. Мозъкът поема цялата тази хаотична информация, открива модел в нея и тялото реагира съответно. Изглежда като вълшебство, но си е проста биология.

Пьотър правеше същото — само че умножено по сто.

Протягаше сетивата си и разчиташе сърца, мотивации, траектории, разстояния, звуци, гласове, посоки, ритъм, дим, горещина… и още, и още. Милионите детайли го изпълваха и минаваха през ситата на десетките умове, които споделяше. В хаоса се отваряха модели и той знаеше накъде ще го отведе всяка следваща стъпка.

— Къде отиваме? — попита отново Монк.

„Там, където ти трябва да отидеш“ — отговори му наум Пьотър.

После го поведе надолу по стълбите и го дръпна да залегне миг преди над главите им да изтрещи пушечен изстрел. От там двамата пролазиха под редица метални чинове, докато войниците претърсваха наоколо, после се спуснаха по друго стълбище до дълъг подземен коридор, от който се разклоняваха проходи и лабиринт от помещения.

Пьотър ускори крачка.

Макар да съзираше модел в хаоса, бъдещето му убягваше. Танцуваше все по-бързо по нишките на инстинкта, а натискът на вековете го притискаше все по-осезаемо. Времето им изтичаше.

Тревогата и объркването на американеца също растяха — изглежда и той долавяше същото.

— Къде ме…?

А после в хаоса се включи нов глас — идваше от другия край на коридора, изтънял от изненада. Пьотър разчете пулса на новото сърце. Сетне прозвуча едно име, прозвуча така, сякаш изреклият го изобщо не вярваше на очите си.

— Монк!

Грей едва не го застреля. Зави зад ъгъла и видя двама души да тичат към него, единият — с насочено оръжие. Ако не беше дребната фигурка на момчето, със сигурност щеше да стреля.

Вместо това замръзна, потресен до дъното на душата си.

За разлика от приятеля му. Пистолетът гръмна. Нещо удари Грей в рамото и го отхвърли назад. Болка се плисна по цялото му тяло.

Ковалски го прихвана, преди да е паднал, и изкрещя с цяло гърло:

— Монк, задник такъв! Какви ги вършиш бе!

Монк забави крачка, най-вече защото детето го дръпна да спре. На лицето му се изписа искрено и тотално объркване.

— Кои… сте вие?

Ковалски продължаваше да се пеняви:

— Кои сме ли? Проклетите ти приятели, ето кои сме!

Грей се изправи на крака. Лявото му рамо гореше.

— Монк, не ни ли познаваш?

Монк опипа един зачервен и подут хирургически шев зад ухото си.

— Ами… в интерес на истината, не.

Грей тръгна неуверено към него. Виеше му се свят от множеството въпроси, които, се блъскаха с лакти в главата му, от неспособността да повярва на очевидното. Посттравматична амнезия? Или му бяха направили нещо? И как изобщо беше попаднал Монк тук? Всъщност всичко това нямаше значение. Той прегърна силно приятеля си въпреки болката в рамото. Куршумът само го беше облизал, но Грей с готовност би се съгласил и на огнестрелна рана в корема, ако така щеше да върне Монк в живота си. Стисна го още по-силно в прегръдките си.

— Знаех си… знаех си… — шепнеше трескаво той. Сълзи напълниха очите му и преляха. — Господи Боже мой, жив си.

Ковалски изръмжа:

— Няма да е жив още дълго, ако не си плюем на петите.

Прав беше. Грей пусна Монк, но после бързо го хвана за лакътя, сякаш го беше страх да не изчезне отново. Монк ги огледа по ред.

— Вижте — каза той и посочи наоколо. — Малко помощ няма да ми е излишна. Трябва да спра едно нещо.

— Операция „Сатурн“ — каза Грей.

Монк го изгледа от глава до пети, после кимна.

— Точно. Това момче може да… Монк се завъртя изведнъж.

— Къде е Пьотър?

Грей разбираше объркването му. Момчето беше изчезнало.

13:15

Киштим, Русия

Елизабет се взираше в образа на компютърния екран. Образът на стенната мозайка от храма в Индия. Пет фигури седяха на трикраки столчета около омфалоса. От дупката в средата на каменния купол се къдреше дим, а над него се издигаше огнено момче, потънало наполовина в пушеците.

Ала не само димът го издигаше.

До лакътя на Елизабет бяха струпани листове с изписани редове на харапски, санскрит и гръцки. Разполагаше и със снимките на надписите от стената и омфалоса. Не беше съвсем сигурна в превода си.

„Светът ще изгори…“

Вгледа се отново в мозайката. Пет жени, отпуснати на столчетата като в транс, но всяка беше вдигнала ръка към обгърнатото в дим момче. Отначало беше сметнала, че жестът символизира призоваване, но вече знаеше, че не е така. Жените не призоваваха момчето, те го подкрепяха.

Сведе поглед към края на фразата, чийто превод беше завършила току-що.

„Светът ще изгори… освен ако многото не станат един“.

Беше предупреждение. Мозайката обясняваше какво трябва да се случи, за да не пламне светът. От главата й не излизаше предположението на Грей, че каквато и операция да се готвеше в тези планини, жертвите й щяха да са милиони и смъртта им най-вероятно ще е следствие от някаква ядрена или радиационна катастрофа.

Елизабет си представи гъбата на ядрен взрив.

Димът на мозайката изглеждаше горе-долу по същия начин.

„… освен ако многото не станат един“.

Плъзна маркера към долната част на образа, под новопреведеното предупреждение. Погледът й се спря на символа там.

Колелото на чакрите.

Венчелистчетата се стремяха към центъра — като цвете. Колелото на чакрите съдържаше същото предупреждение. Многото листенца водеха към центъра.

„Многото да станат един“.

Вгледа се отново в петте жени, които поддържаха момчето високо помежду си.

Увереността й растеше — както за точността на превода, така и за значимостта на посланието. Полазиха я тръпки на силен страх. Трябваше да каже на някого. Стана и отиде при сателитния телефон, който Грей й беше оставил с инструкции да се обади на директор Кроу, ако възникне някакъв проблем.

Все пак се поколеба. Ами ако грешеше? Ами ако обърка допълнително нещата? Замисли се дали да не замълчи за откритието си. Но после си спомни за баща си и неговите тайни. И за Мастерсън. Писнало й беше от тайни и полуистини, от неизречени неща.

Стига толкова.

Нямаше да повтори бащините си грешки.

С мисълта, че откритието й е важно, тя взе слушалката и набра номера, който Грей й беше оставил.

15:18

Вашингтон

Подготвяха детето за операция. Пейнтър стоеше с Кат Брайънт в стаята за наблюдение, отделена с голямо стъкло от малката операционна зала в подземния бункер на Сигма. Покритото със стерилни кърпи оборудване чакаше реда си за деликатната операция — ултразвукови аспиратори, лазерни скалпели, стереотактически локализатори. Подноси със стоманени инструменти и свредели с различен размер се редяха по масите. Лиза, Малкълм и екипът неврохирурзи от университетската болница „Джордж Вашингтон“ довършваха приготовленията си в операционната.

В центъра на всичко това лежеше Саша, покрита с тънък хирургически чаршаф. Виждаше се само едната страна на главата й — обръсната, намазана с плътен слой оранжев антисептик и стегната в здрава стоманена рамка, свързана към сканиращо устройство. В центъра на операционното поле стоманената платка на импланта й отразяваше светлината.

Кат, бледа и притеснена до болка, стоеше с ръка на стъклото.

В рамките на последния час серия от електроенцефалограми и томографии показаха прогресиращо мозъчно увреждане при детето. Каквото и да се случваше в главата на Саша, то бавно изгаряше мозъка й. Така се стигна до решението имплантът да бъде отстранен, докато пациентката все още е в състояние да издържи операцията. Защото по всичко личеше, че именно той е в центъра на бурята.

Лиза го беше оприличила на „гръмоотвод“.

Единственият начин да спасят детето, беше да отстранят импланта. Неврохирургът беше проучил всички снимки от скенера и рентгена и смяташе, че устройството може да се премахне без голям риск за пациентката. Процедурата щяла да бъде деликатна, но не и отвъд възможностите му.

Това беше първата добра новина за цялата нощ.

Телефонът иззвъня в джоба на Пейнтър. Той се изкуши да не отговори, но все пак извади апаратчето и погледна кой го търси. Повикването беше от Киштим, Русия. Обърна се с гръб към стъклото, отвори капачето на телефона и натисна бутона за приемане.

— Пейнтър Кроу слуша.

— Директоре — каза женски глас. Беше Елизабет Полк и не криеше облекчението си. — Грей ми остави този номер.

Пейнтър долови тревога зад облекчението.

— Какво има, Елизабет?

— Не съм много сигурна. Става въпрос за нещо, което открих, преведох и… така де, ето какво…

И започна да му излага хипотезата си, страховете си и какво според нея е посланието, закодирано в древната мозайка.

— Пророчиците са изобразени отпуснати на столчетата си, сякаш са упоени, изтощени и дори в безсъзнание. Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение. Знам, че звучи налудничаво, но ми се струва, че има връзка с днешните събития.

Докато Елизабет говореше, Пейнтър се беше обърнал с лице към прозореца между стаята за наблюдение и операционната зала. Думите на г-ца Полк се забиха като пирони в главата му.

„Отпуснати, упоени, в безсъзнание…“

Все едно описваше състоянието на Саша.

А после си спомни казаното от Кат, че момичето извикало името на брат си преди да припадне.

„Единствената причина за съществуването им е била да подкрепят онзи, който е можел да спаси света от унищожение“.

Пейнтър видя как хирургът посяга към скалпела, готов да започне операцията.

Не.

Хукна към вратата.

Кат извика след него:

— Какво има?

Нямаше време да й обяснява. Нахлу в стерилната подготвителна зона и оттам в операционната.

— Спрете! Никой да не мърда!

13:14

— Генерал-майоре, по-добре слезте в бункера — предупреди я войникът. Беше с една глава по-висок от нея, истинска грамада от мускули. — Ние ще ги задържим тук.

Друг войник се мъчеше да издърпа пищящия д-р Петров от коридора в стаята. Кракът му беше прострелян в коляното. Кръв бликаше като гейзер от раната. Други войници тичаха, помъкнали деца на гърбовете си. Групичката им беше отстъпила към апартамента, бягайки пред огъващия се руски фронт. Едрият войник посочи към стълбището.

— Моля ви, генерал-майоре. Ще ги задържим възможно най-дълго.

— Децата… — каза Савина със съзнанието, че планът й отива по дяволите. Нямаше да позволи на никого да открадне онова, което беше създала. — Застреляйте ги.

Очите на мъжа се разшириха, но той беше войник и след миг на колебание кимна отсечено.

Савина пое по стълбите. Не можеше да гледа. В края на стълбището се спъна. Краката вече не я държаха. Вратата на стаята беше от десетсантиметрова стомана. Щеше да се барикадира вътре и да изчака края на битката. Екраните светеха през отворената врата. На този в средата водната колона все така изливаше отровата си в земята. Ако не друго, поне щеше да се утешава с гледката, докато чака вътре.

Горе се чуха изстрели.

Децата…

Савина потръпна и тръгна към стаята.

Но от сенките се изстъпи някой и застана на пътя й.

Момче.

Пьотър.

Той стоеше на прага и гледаше нагоре към силуета на жената. Силует от сенки и мрак в подножието на тъмните стълби. Не я виждаше ясно, но знаеше коя е. Съсредоточи се върху пламъка на сърцето й.

— Пьотър — извика му тя с трепетна нотка на надежда в гласа си.

Пристъпи към него, той вдигна ръце и посегна — не с тяло, а с пламналия си дух. Хвана в шепи пламъка на сърцето й и го задържа като изплашена птичка. А после стисна нежно, за да го угаси.

Жената се свлече с вик на колене, притиснала ръка към гърдите си.

— Пьотър, какво пра…

Надеждата се изроди в ужас и тя изкрещя.

Само че Пьотър още не беше приключил.

Емпатичният му талант имаше и друго свойство. Винаги бе долавял с лекота чувствата на другите, но със силата на стотината зад себе си, сега можеше да направи повече.

И докато сто чифта очи гледаха през неговите, той започна да тегли от другите деца — извличаше болката от скалпела, мъката от самотата, студенината от лошите грижи, срама от тайните изнасилвания нощем. Пресегна се още по-назад, към едно синеоко дете в тъмна църква, вдигнало поглед към приближаващите се мъж и жена. Пьотър открадна този страх от недалечното минало и го заби като кинжал в сърцето й.

Жената нададе писък, изви се назад, сгърчена конвулсивно в лапите на болка без край.

И макар болката, срамът и всичко останало да бяха предназначени за нея, те протичаха през него и огънят им го изгаряше отвътре. Горещи сълзи потекоха по бузите му заради изгубената невинност на толкова много деца, сред които и неговата.

Не обърна внимание на вдигащия се към него пистолет.

Жената се опитваше слепешката да убие онова, което я изтезаваше.

Той всъщност правеше същото.

Пистолетът гръмна в тишината.

Пьотър политна назад, когато пламъкът на жената внезапно изтля в шепите му. И докато той преплиташе крака, тя се срина на пода, а половината й лице липсваше. Момчето вдигна очи и видя Монк да тича по стълбите с димящ пистолет в ръка.

Той прескочи жената и го награби в мечешка прегръдка.

— Пьотър!

Монк вдигна детето и прокара ръка по вдървеното му телце. Не изглеждаше ранено, макар кожата му да гореше като от силна треска. Притисна го към гърдите си.

Другите тичаха по стълбите зад него.

Кратката престрелка беше сломила съпротивата на войниците горе. И тъкмо навреме, защото по всичко личеше, че руснаците са се готвели да разстрелят група изпаднали в безсъзнание деца.

Ако се бяха забавили още половин минута…

Циганите бяха останали горе да обезопасят района и да наглеждат децата. Поне засега не ги заплашваше нищо.

— Това ли е мястото? — попита Грей.

С момчето на ръце, Монк влезе при другите в бункера. Контролното табло пушеше от дълбоки прорези в далите на късо кабели. Клавиатурите бяха смазани. Под краката на хората хрущеше стъкло. Всичко беше на сол, с изключение на редица стенни екрани.

Монк посочи този в средата — образът там му беше познат. Сърцето на операция „Сатурн“. Само дето сега от една дупка в тавана се изливаше вода и потъваше в шлюз на пода.

— Вече е започнало — унило каза той. — Закъсняхме.

На съседния екран се виждаше миньорският комплекс, където бяха останали Константин и другите деца. Хлапетата лежаха на пода като марионетки с отрязани конци. Образът беше толкова зърнест, че не ставаше ясно дали са живи или не. Дали пък радиацията не беше стигнала някак до тях?

Обзе го дълбоко отчаяние.

Докато Грей вадеше сателитния телефон, Монк се вгледа в другите двама — Ковалски и Росауро. Напрегна се да извика някакъв спомен, дори най-беглия. Нищо. Кои бяха тези хора? Ако наистина му бяха приятели, не трябваше ли лицата им да предизвикат някаква реакция у него?

Докато той оглеждаше новодошлите, Пьотър протегна ръчичка към централния екран и долепи дланта си до него.

— Какво прави? — попита Грей с телефона на ухо. Монк се отърси от мислите си и погледна към детето.

— Пьотър?

Момчето се взираше съсредоточено в картината на монитора.

Ковалски избоботи вляво от тях:

— Хей! Ама онзи влак се движи!

Монк погледна към екрана. Влакът наистина се движеше по релсите и хвърляше електрически искри. Явно в тунела все още имаше захранване, върху което те, уви, нямаха контрол.

— Т’ва детето ли го прави бе? — попита Ковалски. — Движи го с мислите си?

Монк затаи дъх, после бавно издиша.

— Не — каза той, спомнил си нещо, и се вгледа в бавно отдалечаващия се влак. — Там има някой друг.

— Кой? — попита Грей.

Опрял длан в екрана и на предела на силите си, Пьотър прехвърли сетивата си в тунела. Задвижван от откраднати таланти, стоманата и бетонът не бяха пречка за него. Гласовете наоколо му заглъхнаха и той се гмурна в тъмния тунел към едничкото грейнало сърце, останало вътре, онова голямо сърце, което той винаги беше обичал.

Намери я да се крие във влака, клечеше и се люлееше напред-назад. Беше се скрила от камерите, защото той я беше помолил. Тя беше част от модела. Точно сега обаче всичко това нямаше значение. Болеше го и болката беше по-силна отвсякога. Имаше неотложна нужда от нея, затова посегна към старото й сърце, обхвана нежно пламъка и й прати всичката си обич и нужда.

Тя разбра, че Пьотър е там и издаде тих звук към празния въздух. В тъмния тунел двамата се сляха, споделяйки чувствата си на ниво, непознато за никой друг.

Това беше една от тайните им.

Пьотър бе разбрал истината още първия път, когато се хванаха за ръце. Знаеше защо децата обичаха Марта толкова много, търсеха я за утеха, за да поплачат в ръцете й или просто да се сгушат в прегръдките й.

Тя притежаваше талант, за който големите не подозираха. Имаше силна емпатична дарба, също като Пьотър. Двамата бяха сродни души. Той пазеше нейната тайна, тя пазеше неговата.

Но това не беше единствената им тайна.

Имаше още една, по-тъмна, обвита в ужас, разкриваща се по начин, който никой от тях не разбираше, но в който никой от тях не се съмняваше. От мига, в който се срещнаха, двамата знаеха, че ще умрат заедно.

Грей гледаше как влакът набира скорост към сърцето на операция „Сатурн“. Монк му беше обяснил накратко за какво става дума.

— Да, но кой кара влака? — попита сега той. — Можем ли да се свържем с него?

Монк все така държеше момчето, което не отделяше пръстчетата си от екрана.

— Мисля, че Пьотър вече е там. А той знае как да управлява влака.

— Добре де, но кой е във влака?

— Един приятел.

Влакът се появи в края на екрана, който предаваше картина от сърцето на операция „Сатурн“, и наби спирачки. Тъмен силует изскочи от първия вагон и пое през пещерата.

— Т’ва маймуна ли е бе? — възкликна Ковалски и отстъпи назад.

— Човекоподобно — поправи го с въздишка Росауро, сякаш й беше писнало да го поправя непрекъснато. — Шимпанзе.

— Това е Марта — каза Монк.

Грей чу болката в гласа му. Радиацията в пещерата сигурно беше убийствена. Дребната фигура се движеше бавно, подхлъзваше се, помагаше си несръчно с предните крака — радиацията вече я убиваше.

— Какво се опитва да направи? — попита Грей.

— Опитва се да спаси всички ни — отговори Монк.

Пьотър остана с Марта. Придърпа нейния пламък близо до своя, не толкова, че да го погълне, но достатъчно, за да подхранва силите й, да я насочва, да знае Марта, че не е сама. Тази близост му позволяваше и да надзърта през очите й, да чете чрез нейните по-остри сетива.

Видя ревящия воден стълб. Усещаше как радиацията пие силите на Марта. Въздухът миришеше на гниеща риба — плашеше до смърт и двама им. Той и потокът от тъмна вода, който познаваха от споделените си кошмари.

По-смъртоносен от всяка река.

Но заедно, двамата се изправиха пред него.

Марта заобиколи зейналата дупка, която поглъщаше жадно водата. Трябваше да сложат край на това.

Имаше само един начин.

Пьотър знаеше и го каза на Марта. Константин му бе обяснил подробно как работи всичко тук — казал му беше за взривните заряди, за радиопредавателите, за гигантския торпеден затвор с форма на ирис.

Казал му беше и за ръчката.

Марта нямаше нужда от помощ. Погледът й се спря на стоманения прът зад една от машините. Ръчката можеше да затвори торпедния шлюз и да спре притока на отровата към земните недра. Пьотър усети тихите звуци на страх, които напираха в гърлото й. Усети ги под собствените си ребра.

„Можеш да го направиш, Марта…“

Тя се бореше, кожата й гореше, козината й падаше като борови иглички, кокалчетата на ръцете й се покриваха с мехури при допира с пръските вода по скалния под.

Пьотър вдъхна сила в пламъка на сърцето й.

Марта посегна към ръчката. Беше дръпната до долу, почти опираше в пода. Трябваше да я вдигнат до вертикална позиция. Марта пъхна рамото си под стоманения прът, подхвана го с двете си ръце й напрегна крака.

Ръчката не помръдна.

Пьотър усещаше напрежението в гърба й, в краката й, в сърцето й; усещаше смъртта, напираща към нея откъм радиоактивния воден стълб.

Пламъкът й потрепна в шепите му.

„Марта…“

Ала ръчката не помръдваше.

Монк гледаше как Марта се бори с ръчката. Беше твърде слаба. Проклетият прът не помръдваше. Дишането на Пьотър се затрудни — момчето споделяше страха и болката на старото шимпанзе.

— Защо не помръдва? — попита Грей.

— Хайде, маймуно проклета! — изкрещя Ковалски. Монк се приведе по-близо и на свой ред сложи длан на екрана. Опита се да си спомни какво беше видял в пещерата, когато самият той притича оттам. И докато стискаше напрегнато очи, остра болка като от токов удар прониза главата му. Примигнаха образи от друго време и място.

„… мъж, покрит с въглищен прах… шеметно спускане с вагонетка за руда… широка бяла усмивка разцепва напластеното с прах лице… браво, моето момче!… точно като татко…“

И изчезнаха.

Монк се напрегна да задържи нещо, но точно като сън преди събуждане, споменът започна да изтлява, да се сипе като пясък през пръстите. Защо точно този спомен беше изскочил на повърхността? Дали защото в него бе заровено нещо важно?

И докато споменът избледняваше, Монк мерна за миг онзи покрит с въглищен прах мъж да забавя скоростта на вагонетката, като стисва…

— Ръчната спирачка! — ахна той.

Върна се трескаво към малкото, което беше видял на минаване през пещерата. Представи си ръчката. В края й имаше ръкохватка — за по-голямо удобство.

Обърна се към Пьотър. Наведе се и прошепна в малкото горещо ухо:

— Марта трябва да хване края на лоста. И да стисне ръкохватката. Тогава ще вдигне лесно пръта.

Пьотър не трепна, не реагира, сякаш не го беше чул. А може би наистина не можеше да го чуе. По някакъв начин Монк трябваше да привлече вниманието му.

Сякаш разбрала объркването му, жената Росауро застана до него.

— Как общуват помежду си? Чрез телепатия ли?

— Не, по-скоро чрез емнатия. Споделят емоции. И преди съм ги виждал да го правят. Макар и не от такова разстояние.

— Тогава ще трябва да стигнеш до него по същия начин.

Монк я изгледа, сякаш е луда.

— Росауро е специалист по неврология — вметна Грей. — По-добре я послушай.

Жената заговори бавно:

— Същността на емпатията са усещанията, включително и осезанието. Може би ще успееш да стигнеш до него по същия начин. Трябва ти нещо, което го успокоява. Нещо, което да ти отвори пътека.

Монк си представи Пьотър и Марта. Те непрекъснато се докосваха, търкаха глави, побутваха се. Имаше едно нещо обаче, което даряваше на детето силно чувство за сигурност и спокойствие.

Монк прихвана внимателно Пьотър и уви ръцете си около него така, както го правеше Марта. Сърцето на детето препускаше бясно под дланта му. Като го люлееше съвсем леко, Монк се наведе, духна нежно в ухото му и му прошепна какво трябва да направи.

Вложи в думите цялото си сърце.

„Стисни ръчната спирачка…“

Пьотър беше неотлъчно да Марта, докато тя се бореше с ръчката… а после усети позната топлина да приижда зад него. Погледна през рамо и видя едно силно сърце с нажежен до бяло пламък. Взря се в сърцето и колкото чу, толкова и усети какво да направи.

Обърна се към Марта и й предаде посланието.

Но приятелката му трепереше в треска, силите я напускаха.

„Моля те…“

Тя издаде тих уплашен звук, но една от големите й ръце се плъзна нагоре по ръчката и напипа ръкохватката в края. Дългите пръсти се сключиха около нея и стиснаха. А после Марта напрегна отново цялото си тяло в пореден опит да вдигне ръчката нагоре.

Този път лостът помръдна, но все още беше твърде тежък за нея. Като се тресеше цялата, тя го избута мъчително бавно, докато той не застана във вертикална позиция. Нещо изщрака гръмовно.

И се чу стържене на тежък механизъм. Изтощена до смърт, Марта се строполи на земята.

— Успя! — каза Грей.

На екрана дупката в пода започна да се затваря, диафрагмата се свиваше и водният стълб се разплиска. Сега, когато затварящият се шлюз не можеше да поеме целия дебит на оттока, водата се разля по пода и нивото й бързо започна да се покачва.

След миг течението отнесе маймуната към тунела. Очевидно изтощена и получила тежко облъчване, тя все пак се изправи на крака и се изкатери върху първия вагон. И докато черната вода се надигаше наоколо й, тичаше напред-назад по покрива в пристъп на отчаяна паника.

Сърцето на Грей се сви мъчително.

— Извадете проклетата маймуна оттам, за Бога! — изрева Ковалски и удари с юмрук по изтърбушеното контролно табло.

Но не можеха да сторят нищо. Вратите бяха блокирани, а затвореният от две страни тунел бързо се пълнеше с вода. Дори да отвореха някак вратите, радиоактивното лъчение щеше да убие всички. А шимпанзето така или иначе вече беше получило смъртоносна доза радиация.

Росауро обърна гръб на екрана и покри с ръка устата си.

Накрая старото шимпанзе седна на покрива на вагона и обви коленете си с ръце. Започна да се клати напред-назад. Знаеше какво ще стане.

Монк стисна момчето в прегръдките си, а по бузата му се търкулна сълза.

Момчето се клатеше в ръцете му в пълен синхрон с Марта.

Пьотър остана с Марта, докато водата се покачваше. Сърцето й се давеше в страх. Открай време знаеше, че черната вода ще я убие. Сега той я прегръщаше крепко, така, както тя го беше подкрепяла безброй пъти преди. Обви около нея топлите си ръце и я притисна силно. Двамата се залюляха за последно, две сърца в един пламък.

Марта знаеше тайната му, както той — нейната.

Издаде тих звук и опря буза в неговата.

„Пьотър…“

„Обичам те, Марта…“

И докато водата прииждаше да погълне приятелката му, Пьотър се взря в тъмното море, което го изпълваше, огряно от седемдесет и седем ярки светлинки, вихрещи се около по-силния пламък на собственото му сърце. Един от учителите им беше обяснил как планетите обикаляли около своето слънце, хванати в капан от гравитацията му.

Сега вече Пьотър разбираше какво е имал предвид.

Знаел бе, че погълне ли ги веднъж, повече не ще може да ги пусне. Това сега не беше кошмар, в който да открадне само зрънца от таланта им. Беше преминал границата, от която нямаше връщане. И ето че откраднатите светлинки започваха да избледняват. Той изсмукваше огъня им, изяждаше приятелите си, сестра си.

Имаше само един начин да ги освободи.

И това беше другата причина да остане с Марта.

Имаше нужда от нея.

„Пьотър… не…“

„Трябва да го направиш…“

Усети как ръцете й посягат внимателно към ярката светлина в неговото тъмно море. Дългите й топли пръсти обвиха сърцето му.

„Пьотър…“

Но Марта разбираше. Имаше само един начин другите да оцелеят. Бяха хванати в капана на орбитите си и щяха да изгорят в неговия пламък. Единственият начин да ги освободи беше да отстрани слънцето, което ги държеше. Тогава звездите щяха да се разлетят свободно и да се върнат там, където им е мястото.

Затова Марта сви шепи. Стисна нежно, после малко по-силно, докато черната вода се надигаше. Съсредоточена върху него, беше забравила за страха си. Люлееха се заедно и той сключи пръсти около нейните да я окуражи, макар болката да беше ужасна.

И после, миг преди светлината му да угасне напълно, Пьотър се пресегна към една от звездите в тъмното море, която грееше малко по-силно от останалите.

„Саша“ — прошепна той и каза на сестра си една тайна.

Момчето се отпусна внезапно в ръцете му. Ръчичката му се плъзна безжизнено по екрана. В същия миг водата отнесе тялото на Марта от покрива на вагона и го запрати в тъмното гърло на тунела.

Монк положи детето на пода.

— Пьотър?

Момчето гледаше невиждащо в тавана с разширени зеници. Монк потърси трескаво пулс и го напипа едва доловим отстрани на шията. Гърдите на детето си вдигаха и спадаха.

От горния етаж се чуха тихи викове и плач. Другите деца. Идваха на себе си — в стая, пълна с трупове.

Грей посочи.

— Росауро, Ковалски, вървете горе и им помогнете! Монк вдигна поглед към зърнестата картина от другия край на тунела. И там децата идваха на себе си, някои вече бяха станали на крака. Константин тъкмо помагаше на Кишка да седне. Явно бяха добре.

— Как е момчето? — попита Грей.

Монк седна на пода и сложи лекото телце в скута си. Пьотър дишаше, сърцето му изпомпваше кръв, но Монк се взираше в празните очи и знаеше, че си е отишъл.

„Пьотър… защо?“

Грей клекна до него и сложи ръка на рамото му.

— Може да е от шока. Може би след време…

Монк оцени надеждата, която му се предлагаше, но знаеше, че е напразна. Беше усетил как детето си отива, докато го притискаше към гърдите си. Погледът му се върна на екрана с множеството разбуждащи се хлапета. И Монк разбра, че Пьотър е жертвал живота си, за да живеят те, братята и сестрите му.

Грей седна до него, за да не е сам в бдението си.

Този непознат изглеждаше добър човек и в краткото скръбно затишие близостта му даде на Монк чувство на уют и доверие. Определено не беше спомен. Беше просто усещане, че в присъствието на този човек може да свали гарда си без страх.

Затова не се засрами, когато тежки сълзи потекоха по лицето му. Плачеше и люлееше за последно детето, от което беше останала само празна черупка.

22.

28 септември, 16:21

Вашигтон

Пейнтър вървеше между палатките и фургоните, задръстили Националния мол. Циганският катун се беше ширнал на воля по моравите на комплекса. Палатките бяха смесица от традиционни шатри, издигнати от забити в земята пръти с метнато отгоре им платно, и съвременни варианти, пресни-пресни от магазина за спортни стоки. Фургоните също бяха различни, от прости каруци до цели домове с димящи комини върху високи колелета в ярки цветове.

Цигани от цял свят бяха пристигнали на този невиждан събор. Конете стояха спънати в импровизирани заграждения, децата търчаха и викаха, музиката прииждаше отвсякъде, отекваше смях. И всеки ден пристигаха още.

Президентът беше насрочил официална благодарствена церемония за края на седмицата. Нищо не може да ти осигури нечие щедро гостоприемство така, както фактът, че си спасил живот. Особено ако междувременно си спасил и света.

Пейнтър си пробиваше път през хаоса от врещящи деца и лаещи кучета. Алеите бяха пълни с туристи, които се тълпяха пред разпънатите сергии, за да купят някоя дрънкулка или да им гледат на ръка, други просто зяпаха веселата врява. Пейнтър потърси с поглед паметника на Вашингтон, за да се ориентира, и продължи напред.

Зави зад един ъгъл и пред него се отвори празно пространство около един от най-големите и най-ярко украсени фургони. Дървените му врати бяха отворени. Вътрешността му изглеждаше уютна, с легло на два етажа и лакирани шкафчета в червено и жълто. Имаше дори малка печка с дървена резбована лавица отгоре.

На стъпалата пред фургона седяха Лука и Грей, потънали в разговор. Ръката на командира още беше стегната в шина. На няколко крачки встрани Шей Росауро мяташе ками с група цигани. Прицели се, метна и камата й се заби в центъра на мишената, събаряйки забития на милиметри от центъра нож. Ако се съдеше по жалните възклицания на опонентите й, тя явно ги биеше здравата.

Пейнтър се изненада да види и други свои познати близо до фургона — Елизабет и Ковалски. От няколко седмици Елизабет работеше с ромски историци и индийски археолози върху наводнения гръцки храмов комплекс в Индия, но явно се беше върнала, за да присъства на церемонията.

Пейнтър обърна глава надясно и погледът му попадна върху огромния плакат, опънат през фасадата на Природонаучния музей. Изобразяваше гръцки планински храм с голяма буква епсилон в центъра и оповестяваше предстоящата изложба на артефакти, свързани с Делфийския оракул. При целия медиен шум около археологическото откритие през последните седмици, билетите бяха изкупени за месеци напред — много от тях от пристигналите за церемонията цигани, които нямаха търпение да научат нещо повече за произхода на своите кланове.

Лука забеляза Пейнтър и стана. Беше с шалвари, пристегнати с широк колан отгоре и черни боти отдолу, а върху бродираната си риза с дълги ръкави носеше късо елече.

— А, директор Кроу! Добре дошъл!

Пейнтър кимна почтително на ромския лидер.

— Найс туке — благодари му той на цигански. Грей също се изправи. Като Ковалски и той беше облечен с дънки и леко сако. През последните дни май всички бяха свикнали да се отбиват тук. Първите две седмици след успешно приключилата операция се бяха проточили сякаш безкрайно, посветени на погребения и тъжни срещи. Пейнтър и Лиза идваха тук почти всяка вечер. Разхождаха се прегърнати из лагера и мълчаха, заслушани в песните и смеха на събралите се за вечеря на открито семейства. Това пламенно и ярко напомняне за пълнотата на живота беше като балсам за душата на Пейнтър. А песните, седенките около огъня и другарството го връщаха към спомени от собственото му детство, от незабравимите племенни тържества в резервата Машантукет. Беше почти като да се завърнеш у дома…

Ала днешното събиране беше от по-официален характер.

Тръгнаха към скована от дъски маса в съседство. Наблизо пасяха два тежки впрегатни коня.

Седнаха и Грей подкара по същество:

— Как мина срещата?

На свой ред Лука го фиксира с поглед.

Пейнтър се връщаше от среща с представители на Държавния департамент, руското посолство и няколко организации за защита на детето. Предмет на дискусията беше статутът на седемдесет и седем деца. Интересът към тях идваше от твърде много посоки.

— Руснаците с радост ни прехвърлиха отговорността — започна Пейнтър. — Имат си достатъчно проблеми и без това. Последните радиологични замервания на съвместния ядрен екип показват, че частичният отток на езеро Карачей в подпочвените води, макар и катастрофален за местната екология — населението ще трябва да се евакуира в голям радиус около мястото на оттока — изглежда няма да причини непоправими щети в глобален мащаб. Шлюзът е бил затворен навреме.

Грей се поотпусна.

— А децата?

Пейнтър беше ходил в болницата сутринта. Цяло крило на университетската болница „Джордж Вашингтон“ беше отделено за транспортираните от Русия деца. През последните седмици екип от опитни невролози се бе посветил на сложната задача да отстрани имплантите им. Както им беше обяснил по-рано главният неврохирург на болницата, операцията била деликатна, но не и непосилна. Последният невръстен пациент се беше отървал от импланта си преди два дни. Всички се възстановяваха добре.

— Тестовете показват, че децата са запазили в малка степен талантите си — каза Пейнтър. — И като казвам „малка“, имам предвид нищожна в сравнение с предишните им способности. Онова, което се е случило с тях, докато бяха в безсъзнание, изглежда е унищожило основите на неврологичната структура, отговорна за специфичната им гениалност. В същото време промяната изглежда е смекчила проявите на аутизъм. Децата показват забележително подобрение. Въпреки всичко, който и да поеме отговорността за осиновяването им, ще трябва да се примири с постоянно наблюдение от страна на специалисти, които да следят здравния им статус, да правят регулярни оценки както на таланта на децата, така и на общото им психическо здраве.

Пейнтър погледна към Лука. Циганинът изглеждаше спокоен, само в очите му грееше надежда. Накрая Пейнтър се усмихна.

— Но по един въпрос всички бяха на едно мнение — че децата трябва да бъдат върнати на своя народ и да бъдат осиновени от цигански семейства.

— Да! — извика Лука и удари с юмрук по масата. Бурната му реакция стресна един от конете и голямото животно тръсна глава, цвилейки недоволно.

Пейнтър продължи по същество и близо половин час излага детайлите по споразумението, които успяха да отрезвят донякъде циганина, но не и да угасят искрите в очите му. Накрая всички станаха и се пръснаха.

Ковалски тръгна с Елизабет.

— Ти сега като се прибра — изломоти под нос той и плъзна ръка по голото си теме. — Искаш ли да… може пък двамата да…

Грей примижа болезнено при тези родилни мъки и кимна на Пейнтър да се дръпнат встрани.

— Мъка ми става, като ги гледам — прошепна му той.

— Какво има, Джо? — попита Елизабет, вдигнала въпросително вежди.

Ковалски заекна, изруга под мустак, после изпъчи гърди.

— Искаш ли да излезем на среща?

„Адски оригинално“ — помисли си Пейнтър и потисна усмивката си.

Елизабет вдигна рамене и поведе Ковалски настрана.

— Имаш предвид на втора среща, нали?

Челото на Ковалски се набръчка като хармоника.

— Защото според мен да те стрелят, отвличат, облъчват с радиация и накрая да спасиш света се брои поне за първа среща.

Ковалски се препъна в собствените си крака, които изглежда срещаха същите затруднения като мозъка му в момента.

— Значи си съгласна?

Елизабет кимна.

— Стига пурите да са от теб.

Ковалски се ухили до уши.

— Имам цяла кутия със… ох, мамка му! — Спря и се втренчи в обувките си. Левият му крак беше заорал право в купчина конски тор. — Бяха ми нови-новенички!

Елизабет го хвана под ръка и го дръпна.

— Ще се измие.

— Ами ти не разбираш! Кожата е ръчно полирана със…

Двамата се смесиха с тълпата. Грей поклати глава.

— Ковалски си има гадже. Мисля, че куковото лято току-що изгря на хоризонта.

С Пейнтър тръгнаха към Замъка Смитсониън. И двамата бяха заринати с работа. В Сигма все още цареше хаос, както структурно, така и по отношение на мястото й в общия политически контекст.

Бяха изгубили ключови хора по време на първоначалната атака, а заради огнената буря цяло крило от подземния комплекс оставаше затворено. Ремонтът и проверките на инфраструктурата още не бяха приключили.

Политическата каша беше още по-голяма. Успели бяха да заловят невролога д-р Джеймс Чен, един от Язоновците, работил с Мейпълторп и Макбрайд. Подложен на непрестанни разпити, той им помагаше да изкоренят плевелите в Министерството на отбраната, да отделят корумпираните Язоновци от останалите учени, които си гледаха работата съвестно и в рамките на закона. Историята с Мейпълторп беше друго нещо. Приживе пипалата му бяха стигали до всички вашингтонски разузнавателни агенции. Оставаше неясно дали е действал на своя глава, или във Вашингтон все още има хора, подкрепяли и подпомагали безумните му планове. В резултат, агенциите бяха заели отбранителна позиция и се надпреварваха да се сочат взаимно с пръст.

Някои стигаха дотам, че да обвиняват Сигма за кашата.

С други думи, над организацията им кръжаха лешояди, но пък Пейнтър имаше подкрепата на един благодарен президент. Имаше да се свърши още доста работа, но рано или късно — по-скоро рано — нещата щяха да дойдат по местата си. Утре Пейнтър имаше уговорена среща със заместника на Шон Макнайт, новия временно изпълняващ длъжността директор на АИОП. Президентът беше предложил поста на него, но Пейнтър отказа. Ръководството на Сигма имаше нужда от приемственост. Организацията беше рожба на Арчибалд Полк и Шон Макнайт и Пейнтър не можеше да я изостави.

Хвърли поглед към Грей.

— Предполагам, че утре цял ден ще си в болницата.

Грей кимна.

— Не искам Кат да остава сама.

Операцията на Монк Кокалис беше насрочена за шест сутринта. От изследването с магнитен резонанс беше станало ясно какво са му сторили в Русия, но нямаше гаранции, че увреждането ще може да се отстрани. Руснаците бяха свързали микрочип към базолатералната амигдала на Монк. Невролозите смятаха, че чипът е причинил и впоследствие поддържал състояние, познато като „флуидна амнезия“. Върху тази техника вече имало проучвания и експерименти — амнезията се предизвиквала изкуствено с помощта на различни вещества, най-вече с пропранолол като бета-блокер, за да се заличат силни травматични спомени. Руснаците бяха използвали Монк за морско свинче, изпробвайки биотехнологичен метод вместо медикаментозен.

Операцията беше отложена, докато свърши антирадиационното му лечение. През това време невролозите си бяха блъскали главите над неговия случай, но все още не можеха да кажат дали паметта му ще се върне някога — особено предвид на другите находки от магнитния резонанс. За да инсталират чипа, руснаците бяха премахнали малка част от мозъчната кора на Монк.

Пейнтър си спомни ужаса, с който Грей беше посрещнал новината. Командирът първо занемя, а после каза сащисано: „Първо ръката му, а сега и част от мозъка… белят го като лук това момче“.

— Има ли някакви признаци, че разпознава Кат? — попита Пейнтър.

Грей поклати глава.

— Лекарите не я пускат при него. Казват, че докато чипът е в главата му, всеки допълнителен стрес върху паметта — като емоционално натоварване от среща с жена му например — може да причини повече вреда, отколкото полза.

— Но все пак е влизала при него.

Грей кимна.

— Нямаше как. Влезе в стаята с група сестри. Монк разговаря с тях, но появата на Кат не предизвика никаква по-специална реакция. Абсолютно никаква. Тя много се разстрои. Толкова беше щастлива, че Монк е жив, а ето че той дори не може да я познае.

— Тогава не ни остава друго, освен да се надяваме на най-доброто.

29 септември, 18:21

Университетска болница „Джордж Вашингтон“

Мъжът се събуди в стая с твърде ярко осветление. Толкова ярко, че очите му смъдяха, а главата му пулсираше болезнено. Последва гадене и световъртеж. Той преглътна с мъка няколко пъти и стисна очи с надеждата да се ориентира къде е горе и къде — долу, после отвори малко едното.

Стройна жена в синя болнична престилка го потупа по ръката.

— Готово, г-н Кокалис. Дишайте спокойно — каза тя, после се извърна. — Този път май наистина идва на себе си.

Световъртежът намаля чувствително. Барабанният ритъм в главата му утихна до усещане за неприятна тежест. Мъжът установи, че се намира в болнична стая, после спомените заприиждаха на пресекулки. Операцията. Вдигна ръка и видя централния източник, през който му вливаха система с бистър физиологичен разтвор. На стойката беше закачена и банка кръв. До леглото му бръмчеше медицинска апаратура и примигваха монитори.

Опита се да помръдне глава, но вратът го заболя рязко. Бяха му сложили нещо като шапчица и от нея излизаше тръба.

Заредиха се лекари, които влизаха в стаята, светеха с фенерчета в очите му, караха го да изпълнява прости двигателни команди, даваха му кубчета лед, за да проверят, способността му да преглъща, и изобщо тестваха по всякакъв начин функционирането на централната му нервна система. След десетина минути се изнесоха, като обсъждаха случая му на глас. В стаята останаха само двама души — при долната табла на леглото му.

Монк позна мъжа.

— Грей… — изрече дрезгаво той. Гърлото още го болеше от ендотрахиалната тръба.

Очите на мъжа светнаха.

Монк знаеше на какво се надяват всички, на какво се надяваше той, затова побърза да поклати глава. Спомените му за Грей датираха от хаоса в Русия. Другият посетител беше поразително красива жена с дънки и широка блуза, със спусната по раменете кестенява коса. Зелените й очи го следяха настоятелно в търсене на отговор. Но Монк не знаеше дори въпроса.

Грей я докосна по лакътя.

— Може би е твърде рано, Кат. Знаеш. Лекарите казаха, че може да минат месеци.

Жената се извърна леко встрани и изтри очите си.

— Знам — каза тя, но думата прозвуча повече като стон.

С изострени от отминаващото гадене сетива, Монк долови някакъв аромат във въздуха, познато ухание, едновременно мускусно и ведро. Уханието не повлече спомен със себе си, но дишането на Монк се учести. Нещо… имаше нещо във…

— Да го оставим да си почива — каза Грей и поведе жената. — Ще дойдем пак утре сутринта. Денят беше дълъг. И без това е време да я прибереш.

Грей кимна към една синя лятна количка зад тях. В количката спеше увито в одеялце дете с мека шапчица на главата и нацупени устни като напъпила роза.

Погледът на Монк залепна за детето. Трескави образи избухнаха от нищото.

„… малки пръстчета, увити около пръста му… върви по дълъг тъмен коридор, уморен, и люлее малкото същество на ръце… малки ритащи крачета, докато сменя памперса…“

Отрязъци. Нищо свързано. Но за разлика от преди, този път нямаше болка, само успокоителна светлина, която не изчезна.

И от сиянието той изкопчи нещо свое.

— Тя е… името й е… — Двамата се обърнаха към количката. — Пенелопе.

Жената се обърна към него. Цялото й тяло се разтресе и сълзи на щастие потекоха по бузите й.

— Монк…

Заобиколи леглото и се хвърли на гърдите му. После вдигна глава и го целуна нежно, косата й обграждаше лицето му като палатка.

И той си спомни.

„Вкус на канела, меки устни…“

Още не знаеше как се казва тя, но в гърдите му се надигна вълна на любов, от която очите му се насълзиха. Можеше и никога да не си спомни сам името й, но едно нещо знаеше със сигурност — ако зависеше от него, би посветил остатъка на живота си да я опознае отново.

19:01

Грей вървеше по болничния коридор, оставил Кат и Монк насаме. Искаше да се отбие при още един пациент, докато е тук. Зави към детското отделение и показа картата ри на въоръжения мъж от охраната при входа на крилото.

Продължи по коридора, подминавайки първите врати. По стените бяха нарисувани балони и герои от анимационни филмчета. Размина се с високо момче в болнична пижама. До него вървеше по-малко момиче. Главите и на двамата бяха обръснати от едната страна. Говореха си развълнувано на руски.

Изглежда всички деца се възстановяваха от изпитанието.

Всички освен едно.

Грей пое по друг дълъг коридор и тръгна към самостоятелната стая в дъното. Вратата беше отворена. Отвътре се чуваха гласове.

Грей почука тихо и влезе. В стаята имаше легло и малък кът за игра с жълта пластмасова маса и детски столчета. Д-р Лиза Камингс стоеше права в стаята и отбелязваше нещо в болничния картон. От присъствието на Лиза имаше двойна полза — с медицинското си образование тя помагаше на хирурзите и лекарите, като в същото време държеше Пейнтър в течение на нещата.

Саша седеше на масата и рисуваше. Беше с розова шапчица на обръснатата глава.

— Господин Грей! — извика тя, скочи като зайче от стола си, изприпка при него и обви с ръце крака му.

Той я потупа по рамото.

Също като него и Саша идваше често тук да види брат си.

Пьотър седеше в инвалидна количка до прозореца, вперил поглед в здрача навън. Седеше като манекен на витрина. С неестествено изправен гръб, неподвижен, нереагиращ.

— Някаква промяна? — попита Грей и кимна към картона в ръцете на Лиза.

— Всъщност има известен напредък. Вече приема храна с лъжичка. Бебешка храна. Все едно се е вдетинил. Лекарите се надяват, че с времето мозъкът му ще се синхронизира с тялото.

Грей се надяваше да са прави. Момчето беше спасило света, жертвайки себе си.

— Грей, сложи го да легне и ще те оставим малко насаме с него.

Грей кимна.

— Хайде, Саша, да се връщаме в твоята стая.

— Чакай! — Саша пусна крака на Грей и изтича при Пьотър.

— Кажи му лека нощ и да тръгваме — настоя Лиза.

Саша целуна брат си по бузата, после изприпка обратно при Грей и вдигна ръце.

Грей коленичи, целуна я и подаде на свой ред бузата си. Тя му лепна бърза целувка, после сграбчи мекото на ухото му. Наведе се близо и прошепна:

— Пьотър не е там — обяви съзаклятнически. — Има друг някой в главата му. Но аз пак си го обичам.

Студени тръпки полазиха по гръбнака на Грей. Изглежда Саша беше чула какво си говорят лекарите. Прогнозите им не бяха добри. Дори да се върнеше в някаква степен към нормалния живот, Пьотър никога нямаше да е същото момче.

Грей потърка утешително ръката й, но не каза нищо, защото не искаше да я залъгва с празни надежди. По добре да се нагоди към реалностите по своя си начин.

— Саша — подкани я отново Лиза.

— Чакай! — Саша хукна отново, този път към масичката. — Имам нещо за господин Грей. — И разрови купчинката листове.

Грей зачака, все така на едно коляно.

— Май наистина не й се ляга — каза с усмивка Лиза. Момичето се върна бегом с откъснат от книжката й за оцветяване лист. Вдигна го към Грей и каза гордо:

— Ето.

Грей погледна рисунката. Клоун. Саша го беше оцветила идеално, дори беше добавила някой и друг нюанс от себе си, така че сега клоунът изглеждаше едновременно и тъжен, и леко зловещ. Явно беше запазила част от таланта си на художник.

Саша се наведе отново към ухото му.

— Ти ще умреш.

Грей се стресна не на шега от казаното, макар че в думите на детето нямаше заплаха, а тонът му беше прозвучал съвсем делово, сякаш говореше за времето. Навярно Саша търсеше несъзнателно начин да се справи с идеята за смъртта. Беше се нагледала на смърт, а сега и братчето й висеше на границата между света на живите и на умрелите.

Грей не знаеше какво да каже. Но със сигурност нямаше да я лъже. Изправи се, но не свали ръка от рамото й.

— Всички умираме рано или късно, Саша. Така стоят нещата.

Тя въздъхна театрално като всяко дете, което възрастните вбесяват със своята липса на съобразителност.

— Не, глупчо. — Тя посочи рисунката. — Трябва да внимаваш с това! Затова ти я нарисувах!…

Лиза посочи вратата.

— Достатъчно, Саша. Време е за лягане.

— Чакай!

— Не.

Детето изкриви лице в трагична гримаса и остави Лиза да го повлече към вратата, като махаше енергично на Грей.

След като излязоха, Грей отиде при Пьотър. Обичаше да седи с момчето, да му напомня с присъствието си, че хората не са го забравили, че саможертвата му ще се помни. Идваше и заради Монк. Между двамата се беше породило нещо специално и Грей се чувстваше задължен да прави компания на Пьотър вместо приятеля си.

Но най-важното, посещенията му тук бяха като балсам за собственото му сърце. Когато седеше с момчето, го обземаше странно спокойствие, за което нямаше логично обяснение. Освен ако някаква част от емпатичната аура на детето не се беше запазила.

Седна и се замисли за всичко, което се беше случило. Спомни си как Пьотър беше издърпал Монк зад ъгъла в онзи подземен коридор — когато Монк го простреля в рамото, без да подозира кой стои насреща му. Сега вече Грей знаеше какво е станало. Сестрата на Пьотър беше спасила живота на Монк с рисунките си и неволно го беше изтръгнала от живота на семейството и приятелите му. После Пьотър го беше върнал, както се връща гаечен ключ, взет назаем от кутията с инструменти на съседа.

Всичко, което се беше случило… Грей знаеше, че не е било късмет, нито дори съвпадение. Гледаше Пьотър и си мислеше за Саша.

Всичко е било планирано.

Спомни си и плана на Николай Солоков — да манипулира савантите и с тяхна помощ да сътвори следващия велик световен пророк. Следващият Буда или Мохамед, или Христос дори. Беше подхвърлил хрумването си на Монк, когато двамата се засякоха в стаята на Пьотър.

Монк го изслуша и кимна мълчаливо към момчето.

„Може би руснаците са постигнали по-голям успех, отколкото са можели да си представят“.

Така или иначе, като други велики хора, Пьотър беше платил окончателната цена. Сега никога нямаше да узнаят истината. И може би така беше по-добре.

Грей въздъхна и се отърси от обзелата го меланхолия. Сведе поглед към листа от книжката за оцветяване в ръката си. Явно сега, освен всичко останало, трябваше да е нащрек и за зловещи клоуни. Сгъна лисата на две и видя, че Саша е рисувала на гърба.

Разгъна листа, обърна го и впери невярващо поглед в рисунката.

Малък китайски дракон, нарисуван с черен молив, с чисти линии и точни детайли.

Кръвта се смрази във вените му. Ръката му се вдигна сякаш по своя воля. На врата си носеше верижка, а на верижката висеше сребърен медальон със същия този дракон, подарък от една убийца, обещание и проклятие едновременно.

Грей погледна към вратата. Възможно ли беше Саша да е видяла медальона? Винаги го носеше под ризата. Сведе поглед към рисунката с вътрешното убеждение, че откъдето и да е почерпило детето идеята си за дракона, не е било от неговия медальон.

Рисунката беше предупреждение, но не за клоуни. А после си даде сметка, че когато му беше дала листа, Саша сочеше отдолу-нагоре. От нейната гледна точка се е виждала обратната страна на листа, където нямаше никакви клоуни.

Детето беше имало предвид дракона.

И в тишината на стаята Грей потръпна от усещане за надвиснала заплаха. Устните му оформиха името, което вървеше с нея.

— Сейчан.