Последният оракул

8.

6 септември, 12:05

16 000 метра над Каспийско море

Два часа до кацането.

Грей гледаше през прозореца на самолета — „Глобъл Експрес XRS“ на канадския авиостроителен конгломерат „Бормарджър“. Денят Преваляше бързо, докато луксозният частен самолет пореше небето. От началото на полета им слънцето вече беше изгряло веднъж, изкатерило се беше високо над главите им, а сега започваше да се спуска някъде зад тях. Движеха се със свръхзвукова скорост и горивото едва щеше да им стигне. Накрая май щяха да летят на изпарения. Модифицираният корпоративен джет беше подарен на Сигма от милиардера Райдър Блант — финансист и един от големите играчи в самолетостроенето — като знак на признателност за минало сътрудничество. Двамата пилоти от военновъздушните сили на САЩ цедяха максималната мощност на двигателите, за да кацнат пътниците им в Индия следобед местно време.

Грей погледна към групата около масата от тиково дърво. Беше им отпуснал по шест часа сън, но въпреки това повечето изглеждаха изтощени. Столът на Ковалски още беше спуснат назад, а мъжагата хъркаше в тон с двигателите. Грей не виждаше причина да го буди. Колкото по-отпочинали бяха спътниците му, толкова по-добре.

Съсредоточила изцяло вниманието си върху отвореното на масата досие, новачката в малката група беше единствената, на която дългият полет сякаш не оказваше никакво влияние. Специалист по неврология и неврохимия, също като д-р Арчибалд Полк, тя беше логичният избор за тази операция сред кадрите на Сигма. Нищо чудно, че Пейнтър беше избрал именно нея.

Д-р Шей Росауро беше малко над среден ръст, кожата й грееше с цвета на канелено мокачино, а тъмнокехлибарените й очи със златисти петънца излъчваха плашеща със своята острота интелигентност. Черната й коса, дълга до раменете, беше прибрана назад със сгъната на лента черна кърпа. Служила беше във военновъздушните сили и ако се съдеше по досието й, сигурно и сама би могла да пилотира глобъл експреса. Дори беше с униформена риза в добавка към кафеникавите панталони, ботушите и широкия черен колан.

Грей не беше работил с нея досега, затова пък дамата май се познаваше с Ковалски. Когато го видя, реакцията й беше нееднозначна, при това със секунда-две закъснение. Ковалски от своя страна се ухили до уши, стисна я в мечешка прегръдка вместо „добър ден“, а после я подмина и се качи в самолета. Тя пък хвърли на Грей невярващ поглед. Един вид — това някакъв майтап ли е?

Сега, след като всички си бяха починали повече или по-малко, беше време да си сверят часовниците, особено по отношение на човека, с когото предстоеше да се срещнат.

— Елизабет, какво можеш да ни кажеш за д-р Хейдън Мастерсън? И защо баща ти е предпочел да работи именно с него, преподавател от университета в Бомбай?

Тя кимна, вдигна ръка да прикрие прозявката си, после нагласи решително очилата на носа си.

— Той всъщност е започнал научната си кариера в Оксфорд. Учил е психология и физиология, специализирал е техники за медитация и мозъчни функции. От трийсет години живее и работи в Индия, където изучава местните йоги и мистици.

— С други думи, научните му интереси са съвпадали с тези на баща ти.

Елизабет кимна.

— Познавам работата на Мастерсън — каза Росауро с известна изненада в гласа. — Той е изключителен специалист, но и малко нещо чудак, а и някои от теориите му са спорни. Беше сред първите, които застъпиха тезата за пластичността на човешкия мозък — теория, която навремето се възприе противоречиво, но днес никой не я подлага на съмнение.

— Какво имаш предвид под „пластичност“? — попита Грей.

— Ами допреди няколко години неврологията се основаваше на стария принцип, че човешкият мозък е организиран по такъв начин, че всеки участък служи за нещо конкретно. Едно място — една функция. През последните две десетилетия целта на невролозите беше да картографират мозъка, определяйки функцията на всяка от неговите зони. Къде се заражда речта, коя част от мозъка отговаря за чуването, благодарение на кои неврони имате усещане за лявата си ръка, коя зона контролира равновесието и така нататък.

Грей кимна.

— Едва напоследък стана ясно, че мозъкът всъщност не е организиран по този начин, че зоните и функциите не са разпределени веднъж и завинаги, а могат да се менят. С други думи, човешкият мозък е пластичен. Или гъвкав, ако щете. Именно тази преносимост на функциите обяснява защо много пациенти с прекаран инсулт успяват да възстановят функциите на парализираните си крайници, след като част от мозъка им е била на практика унищожена. Мозъкът съумява да създаде нови връзки, които да заобиколят увредения участък.

Елизабет кимна.

— Д-р Мастерсън разшири изследването си, като се насочи към индийските йоги. Чрез способностите им да контролират собствения си метаболизъм и кръвообращение искаше да докаже, че мозъкът е податлив не само на промяна, а и на обучение. Че пластичността му може да се направлява посредством волята.

Росауро се облегна назад.

— Възможностите за овладяване на естествената мозъчна пластичност откриват нови хоризонти пред невролозите. Приложната страна на тази теория би могла да помогне на хората с умствени затруднения, слепите биха могли да прогледнат, глухите да възстановят слуха си.

Грей си помисли за устройството, вградено в черепа. „Глухите да възстановят слуха си“. Устройството наистина приличаше на някакъв вид кохлеарен имплант.

Обърна се към Елизабет:

— Д-р Мастерсън каза ли кога е видял за последно баща ти?

— Каза само, че сме щели да говорим по-подробно, като се видим, но че първо искал да говори с хората, за които работел баща ми. Стори ми се уплашен. Нищо друго не можах да изкопча от него.

— За които е работел? — обади се Лука Херн, последният член на групата им, с натежал от умора цигански акцент. — Че това сме ние, нашият клан. Д-р Полк работеше за нас.

Грей се обърна към него. Ролята на циганите в историята с д-р Полк беше сред нещата, които смяташе да изясни, преди да са кацнали. Много въпроси бяха останали без отговор покрай спешното им бягство от обезопасената квартира. Защо Полк беше решил да се свърже не с друг, а именно с Лука? Някакъв вид параноя може би? Смятал е, че не може да се довери на никого другиго? Като се има предвид странната активност на някои американски правителствени служби след убийството му, може и да е имал основание.

— Как се свързахте с професора? — попита той.

— Той се обърна към нас преди две години. Искаше да вземе проби от определени членове на нашите кланове. Онези, които практикуват пен дукерин.

— Пен какво?

Ковалски отговори откъм стола си със спусната облегалка. Вече не хъркаше, но очите му си останаха затворени.

— Дукерин. Ясновидство. Сещаш се, гледане на ръка, гадаене по кристална топка, такива работи.

Лука кимна.

— Това е традиция сред нашия народ от векове, само, че д-р Полк не търсеше такива, дето правят хокаборо — големия номер.

— Демек измамници — добави Ковалски. — Панаирджии.

— Д-р Полк знаеше, че сред клановете има такива, които самите ние почитаме заради умението им в това изкуство. Малцината надарени. Истинските човихани. Тях търсеше той.

Елизабет поизправи гръб.

— Баща ми правеше същото и с йогите в Индия. Вземаше ДНК проби, търсеше някакъв общ белег.

Професорът беше издирвал редките случаи на йоги и мистици с документирани свръхнормални способности в областта на интуицията и инстинктите, спомни си Грей. Ясновидството и гледането на карти таро — запазена марка на циганите — се вписваха логично в този модел на проучвания. Тук обаче генетичният аспект беше нещо ново. И това го подсети за друг въпрос.

— Защо така внезапно е преминал от йоги към цигани? Къде е връзката?

Лука го изгледа, сякаш му се чудеше на ума.

— А откъде според теб идват ромските кланове?

Беше ред на Грей да изпадне в озадачение. Той всъщност не знаеше много за номадските цигански кланове, още по-малко за произхода им.

Лука забеляза объркването му.

— Всъщност малцина познават историята на нашия народ. Когато клановете ни се появили в Европа за пръв път, хората мислели, че идваме от Египет. — Вдигна ръка към смуглото си лице. — Заради тъмната кожа и очи. Думата „циганин“ идва от гръцкото „асиганос“, което означава „гадател“, но понякога ни наричат „гюпци“ или „егюпи“, тоест египтяни, и дори „арапи“ — от Арабия. Доскоро самите ние не бяхме сигурни в произхода си, но после лингвистите откриха, че ромският език има своите корени в санскрит.

— Езикът на древна Индия — каза Грей. Беше изненадан, но вече започваше да съзира връзката.

— Дошли сме от Индия. Там е амаро баро тем, древната ни родина. И по-точно северна Индия, районът на Пенджаб.

— Но защо сте мигрирали? — попита Елизабет. — Доколкото знам, Европа не ви е посрещнала с отворени обятия и дори днес не гледа на вас с добро око.

— Меко казано. Били сме преследвани, гонени, убивани. — Плам оцвети гласа му. — Нацистите са ни принуждавали да носим черен триъгълник и са избили стотици хиляди от нас. Бенгеско ниамсо! — Последното очевидно беше псувня по адрес на нацистите.

Елизабет отклони смутено поглед при тази демонстрация на гняв.

Лука поклати глава и продължи по-спокойно:

— За далечното ни минало се знае малко. Дори историците не могат да кажат със сигурност защо клановете са напуснали Индия. От стари документи знаем, че те са избягали от Индия някъде през десети век, прекосили Персия, стигнали до Византийската империя и продължили нататък. По онова време в северозападна Индия се водела война. Освен това вече била възприета строга кастова система. Хората на дъното, онези, които не попадали в никоя от кастите, били смятани за парии, за нищо. Сред тях били крадците, музикантите, опозорените войници, а също и маговете, онези, чиито способности са смятали за еретични от местните религии.

— Тоест вашите човихани — каза Грей.

Лука кимна.

— Животът станал непоносим, несигурен. Затова хората извън кастовата система се организирали в кланове и напуснали Индия, поели на запад към по-добронамерени земи. — Той изсумтя горчиво. — Каквито и досега не сме намерили.

— Да се спрем на д-р Полк — каза Грей, връщайки разговора в централното му русло. — Съгласихте ли се да помогнете на професора? Осигурихте ли му исканите проби?

— Да. Платихме с кръв. В замяна на неговата помощ.

Грей го изгледа вторачено.

— Помощ за какво?

Гласът на циганина припламна отново.

— За да намерим нещо, което ни е било отнето по най-бруталния начин. Самото сърце на нашия народ. Ние…

Самолетът потъна рязко. Чашите подскочиха във въздуха, Ковалски — също. Мъжагата отметна с изненадан вик одеялото си. Грей, със закопчан предпазен колан, усети как стомахът се качва в гърлото му. Самолетът губеше бързо височина.

Пилотът се обади по интеркома:

— Извинявайте за неудобството, народе. Силна турбуленция напред.

Целият самолет се разтресе.

— Сложете си коланите — продължи пилотът. — До един час ще сме кацнали. Между другото, получи се обаждане за вас, командир Пиърс. От директор Кроу. Сега ще ви свържа.

Грей даде знак на всички да заемат местата си. Ковалски беше вдигнал облегалката на своето и вече стягаше предпазния колан.

Грей завъртя своя стол с гръб към останалите, взе слушалката от страничната облегалка и я вдигна до ухото си.

— Командир Пиърс слуша.

— Грей, исках да те информирам какво откриха Лиза и Малкълм за прикрепеното към черепа устройство.

Докато слушаше обясненията на директора за микроелектроди и аутистични саванти, Грей зяпаше през прозореца. Слънцето залезе на запад, далеч зад устремения на изток самолет. Спомни си малкото лице на момичето, крехкото му телце, невинността му.

Поне то беше в безопасност.

Което повдигаше друг въпрос.

„Има ли и други като нея някъде там?“

12:22

Южен Урал

Монк тичаше с Пьотър на ръце покрай потока. Момчето се беше впило в него. Очите му още бяха изцъклени, личицето — мокро от пот и сълзи. Кишка бягаше напред след препускащата на четири крака Марта. Константин подтичваше редом с Монк.

— Откъде да знаем, че видението на Пьотър е вярно? — попита на пресекулки Монк. — Тигри? Може да е било просто кошмар или нещо такова.

По-голямото момче се извърна леко и повдигна вълнената си шапка. Притисна косата си назад и му показа лъскава метална пластина зад ухото.

— Ти не си единственият опериран — каза то и нахлупи отново шапката, после кимна към Пьотър. — Не е било сън, уверявам те.

Монк се мъчеше да проумее ситуацията. Константин вече му бе обяснил, че е бил спасен от потъващ туристически кораб, защото сестрата на Пьотър го нарисувала. В това просто нямаше смисъл.

Може пък той да сънуваше.

Константин продължи:

— В Менажерията има два сибирски тигъра. Аркадий и Захар. Понякога войниците ловуват с тях в гората глигани и лосове. Много са умни. Не е лесно да ги заблудиш.

— Близо ли са? — попита Монк.

Константин заговори на руски малкото момче.

Пьотър му отговори на същия език. В началото заваляше, после в гласа му се усети твърдост. Изглежда най-после излизаше от транса си.

Накрая Константин кимна.

— Не знае. Знае само, че идват. Усеща глада им.

Монк ускори крачка покрай потока, който скоро се вля в друг, по-голям. Громоленето на водата се чу, преди да видят руслото. Дълбоко и не твърде широко. Ако успееха някак да се прехвърлят на другия бряг…

Вой разцепи въздуха. Дойде отвисоко и зад тях, някъде от тясната долина. Не спираше, пронизителен като сирена. От звука Монк го заболяха зъбите и сякаш костите му завибрираха в унисон. Децата се проснаха на земята, покриха глави и се замятаха в агония. Марта вряскаше и обикаляше в кръг около тях.

Стиснал зъби, за да издържи отвратителния звук, Монк надникна измежду клоните на смърчовете. Нещо се приближаваше от далечния край на долината. Носеше се на червен парашут и приличаше на сигнална ракета, но беше кръгло и метално с големината на топка за бейзбол. Пронизителният вой идваше от него. Беше може би някакъв вид звукова ракета. Монк се покатери на един голям камък и видя още червени точки в далечината.

Скочи на пътеката.

Явно покриваха голям периметър на сляпо.

Трескав пукот изригна откъм отсрещния бряг на потока.

Кафеникава козина се мерна между храстите. Сърцето на Монк се стегна на топка в гърдите.

„Тигър“.

Само че не беше тигър, а две сърни, които изскочиха за миг на брега, после хукнаха в обратната посока. Монк преглътна с усилие и отиде при децата. Звуковият удар ги беше поразил тотално. Преследвачите познаваха добре свръхчувствителността на възприятията им и се опитваха да ги извадят от стоя.

Монк прихвана Пьотър със сакатата си ръка и го метна на рамо. Вдигна Кишка на крака, прихвана я през кръста и я помъкна със себе си. Натоварен така, той пристъпи към Константин с намерението да го срита, ако се наложи.

Не можеха да се бавят повече.

Марта се намеси. Пъхна глава под гърдите на момчето и преметна едната му ръка през гърба си. Поела с рамене тежестта му, тя се плъзна към реката долу. Краката на момчето се влачеха след нея.

Монк я последва с другите две деца. Макар и оглушен от звуковата ракета, ясно долавяше ужасените стонове на агонизиращото момче. Закуцука по-бързо и стигна речното русло.

Реката си беше издълбала канал със стръмни брегове и четирите й метра ширина изведнъж му се сториха необятни. Силният ромон на водата неутрализираше в някакъв степен звуковата агресия откъм въздуха.

Монк махна на Марта, за да привлече вниманието й, и посочи по течението на реката. Шимпанзето свърна в указаната посока. Продължиха нататък, следвайки лъкатушното русло. След няколко завоя стръмните брегове блокираха допълнително пронизителния вой.

Кишка първа дойде на себе си. Освободи се от ръката на Монк и тръгна сама, макар още да затискаше с ръце ушите си. Константин скоро последва примера й и тъкмо навреме — Марта беше останала без дъх и дори след като се освободи от товара, продължи напред на четири крака.

Макар да се отдалечаваха от сирените, Монк не преставаше да се озърта.

Очакваше всеки миг да зърне двойката изгладнели тигри.

Не видя, че Кишка е спряла и налетя отгоре й. Спъна се и падна тежко на колене, като изпусна Пьотър на земята.

Константин също беше спрял до сестра си, застинал на място заедно с Марта. Явно имаха и други причини да се боят освен преследвачите зад гърба си.

Пред тях на речния бряг стоеше голяма кафява мечка. Сигурно тежеше триста килограма и отгоре, с мокра от водата козина и очевидно изнервена от звуковата атака. Черните й очи оглеждаха групата им. После мечката се изправи на задните си крака, разтегна се до два и половина метра височина, настръхнала, ръмжаща, с пълен набор от страховити жълти зъби.

Руска мечка гризли. Символът на Майка Русия.

Животното се отпусна с рев на четири лапи и се затича право към тях.

06:03

Вашингтон

Старецът се събуди сред ослепителна светлина. От нея очите му се насълзиха, а в главата му нахлуха вълни от пулсираща болка. Простена и извърна глава настрани. Пригади му се и горчива жлъчка опари гърлото му. Преглътна с усилие и простена отново.

Примижа срещу светлината и откри, че е вързан за някакво легло. Завит беше с чаршаф, но усещаше, че отдолу е гол. Стаята беше бяла до непоносимост, стерилна, безжизнена. Без прозорци. Ако не се брои малкото прозорче с решетки на вратата. Която беше затворена.

На стол до леглото му седеше някой, с костюм, сакото — закачено на облегалката, ръкавите на ризата — навити. Краката — кръстосани, ръцете — събрани примерно в скута.

Мъжът се наведе напред.

— Добро утро, Юри.

Трент Макбрайд се усмихна студено насреща му.

Юри сведе поглед към гърдите си. Бяха го простреляли със стреличка с приспивателно, това помнеше. Огледа се, все още замаян и объркан.

— Дадохме ти стимулант, който да противодейства на успокоителното — каза Макбрайд. — Трябваш ни буден, защото имаме много за обсъждане.

— Как… я… — заекна на руски той с надебелял език.

Макбрайд въздъхна, посегна към нощното шкафче, където имаше чаша със сламка, и предложи на Юри да отпие.

Той не отказа. Хладната течност изгаряше като първокласна водка. Прогони сенките от мислите му и освободи залепналия му език.

— Трент, какви ги вършиш? — Юри подръпна каишите, които стягаха китките му към рамката на леглото.

— Попълвам празнините. — Макбрайд натисна копчето за интеркома до таблата на леглото. — Както вече споменах, ти не беше докрай откровен за детайлите на изследванията ви в Челябинск 88. Трябва да поправим това недоглеждане.

— Какво имаш предвид? — попита Юри с надеждата неведението му да прозвучи достоверно, но потрепващият глас го предаде. Явно не беше на нужната за подобно изпълнение висота.

— Хм — промърмори Трент. Наведе се и дръпна чаршафа, който покриваше тялото на Юри. — Предполагам, че ще е по-добре да приключим с неприятната част, така че след това да разговаряме спокойно като колеги.

Юри плъзна поглед по голото си тяло. Светлата му кожа беше покрита с миниатюрни вендузи, всяка голяма колкото монета, с електронни мъниста на върха, от които стърчаха тънки като косъм антенки. Редяха се в колона по краката му до слабините; по ръцете му — от върховете на пръстите до раменете. Гърдите му приличаха на шахматна дъска с пълен набор от лепкави фигурки.

Преди да е попитал за какво служат, вратата се отвори и влезе още един мъж — по-строен. Юри трудно си спомни името му, макар да се бяха запознали преди малко. Д-р Джеймс Чен. Бяха използвали неговия кабинет за срещата.

Звукоизолираната врата се затвори.

Чен тръгна към тях. Носеше отворен лаптоп.

— Всичко е калибрирано.

Докато мъжът се настаняваше, нагласявайки лаптопа върху нощното шкафче, Юри зърна за миг екрана на компютъра. Там имаше стилизирано изображение на човек, покрит с малки светещи кръгчета.

— Електроакупунктура — каза Макбрайд и махна към вендузите по тялото му. — Микроелектроди, вкарани в точките за акупунктура по основните меридиани. Не твърдя, че разбирам докрай принципа на действие. Това е по специалността на д-р Чен. Той постигна забележителен успех в облекчаване на болката, дотам, че теорията му позволява операции на бойното поле без обща анестезия. Великолепна работа, заради която всъщност го поканихме да се присъедини към Язоновците. Впоследствие аз го привлякох към нашето общо изследване заради оригиналния начин, по който използва микроелектродите. Същите микроелектроди, които сте използвали вие върху обектите на изследване.

Макбрайд перна с пръст една от антенките. Юри усети болка като от убождане.

— Установихме, че онова, което премахва болката при определени обстоятелства, при други може да я усили.

— Трент… недей… — удари го на молба Юри.

Макбрайд не му обърна внимание, а погледна към Чен и посочи две от вендузите, една близо до коляното на Юри, друга — до слабините му.

Чен взе електронна писалка и плъзна върха й по компютърния екран.

Кракът на Юри пламна от непоносима болка. Крясък раздра гърлото му. Все едно някой беше забил скалпел дълбоко в месото му и беше срязал крака от коляното до слабините. После болката изчезна също толкова бързо.

Юри погледна надолу, занемял от ужас. Очакваше види шуртяща кръв и димящо месо. Нищо подобно, съзря само бледата си кожа. Макбрайд махна отново към полето от малки вендузи.

— Можем да го направим отново между всеки две произволно избрани точки. Можем да те одерем жив, без косъм да падне от главата ти. Виртуална операция със съвсем реална болка.

— За… защо?

Макбрайд сведе поглед към него. Лицето му беше спокойно, но очите му горяха.

— Ще получа отговорите, които ми трябват, разбираш, нали? Да започнем с тайните ви относно децата.

— Аз не…

Макбрайд се обърна към Чен.

— Не! — извика Юри.

Макбрайд се наведе отново над него.

— Тогава стига с игричките. Конструирахме импланти като вашите без никакъв проблем. Схемите, които вашият екип ни даде, бяха детайлни и точни. Имплантите ви дори не могат да минат за изобретение, между другото. Просто подобрено ТМС устройство, нищо повече. Опитахме се да повторим вашите резултати, като използвахме две канадски деца, аутисти-саванти. Само че експериментите ни бяха… е, нека кажем разочароващи.

Юри изстина вътрешно. Значи американците бяха стигнали по-далеч, отколкото предполагаше дори параноичната Савина. Вече бяха разбрали, че ситуацията в Челябинск 88 е уникална.

— Така че — върна се на основния си въпрос Макбрайд — какво криете от нас?

Колебанието на Юри продължи твърде дълго. Огнен шиш прониза гърдите му. Мускулите му се свиха спазматично, гърбът му се изви в дъга. Изкрещя толкова силно, че от устата му не излезе и звук.

Дори когато болката престана, той продължи да се тресе като при посттравматичен шок. Усети вкус на кръв в устата си — беше си прехапал езика. Нямаше смисъл да се подлага на това. Какво, ако американците научеха? Вече така или иначе беше късно.

— ДНК — изломоти той. — Заради ДНК-то им е.

Макбрайд се наведе по-близо.

— В какъв смисъл?

Юри преглътна, после вдиша дълбоко.

— Тайната е в генетичния материал на обектите. Самите ние открихме това едва преди дванайсет години.

Юри обясни на пресекулки, насочван от въпросите на Макбрайд. Разказа как през 1959 — а открили струпване на изключителни таланти — цяла група ромски деца. Генетична линия, чието начало се губело някъде в праисторията на циганския народ. Човиханите. Клановете пазели тази кръвна линия в тайна и се опитали да я запазят чрез кръвосмешения, което довело до множество уродства. Разказа как руснаците откраднали това генетично наследство, за да го изследват и да го включат в собствените си проучвания върху парапсихологията.

— Само че нямаше нищо мистично — обясни Юри. — Децата бяха просто саванти… макар и изключителни, гениални саванти. Опитахме се да подсилим способностите им — първо чрез селектирано възпроизводство, после чрез биоинженерство. Но с течение на годините и с развитието на генетичните тестове най-сетне открихме какво прави тези деца уникални.

Макбрайд се наведе още по-близо.

— Аутизмът е резултат от външни фактори плюс вариращ брой от десет гена. Открихме, че най-способните ни саванти — нашите обекти клас „Омега“ — имат три специфични гена в генома си. Три генетични маркера. Когато са групирани в правилната последователност и е налице слаб до умерен аутизъм, това е гаранция за появата на удивителен талант.

— Който вие сте усилили допълнително — каза Макбрайд. — Създали сте идеалната сплав от генетика и биоинженерство.

Юри кимна.

— Гениално. Наистина гениално. И още едно доказателство, че направихме добре, като използвахме Арчибалд, за да подмамим навън една от вашите омеги. Сега става още по-важно да се доберем до момичето.

Юри се стресна. Тревога опъна допълнително нервите му.

— Саша не е при вас?

Макбрайд смръщи вежди и се облегна назад.

— Не, не е, но преди час определихме вероятното й местоположение. Освен това хората, които я държат, са пратили екип по стъпките на Арчибалд. За щастие ние взехме мерки да заличим окончателно дирите му.

— Кой… кой държи Саша?

— Искаш да знаеш, така ли? — Макбрайд сведе гневен поглед към него. Явно Юри го беше настъпил по болното място. — Ще ти покажа.

И даде знак на Чен.

„Не!“

Гърдите на Юри пламнаха от болка, виртуалният скалпел раздра кожата му в насечени линии, от точка в точка, описвайки ъгловат символ върху гърдите му. Буква, огнена гръцка буква.

„Сигма“

Макбрайд изръмжа през агонията на Юри:

— Скоро ще ги отстраним от играта, уверявам те.

14:04

Агра, Индия

Въпреки дълбокия интерес на баща си към тази страна, Елизабет никога не беше идвала в Индия и сега зяпаше любопитно през прозорците на таксито, което взеха от летището. Всички прозорци бяха свалени, но това не помагаше особено при температури от порядъка на четиридесет градуса по Целзий.

Колите пълзяха като охлюви през задръстването и надуваха яростно клаксони сред бъркотията от рикши, теглени по най-разнообразен начин — пешком, с велосипеди, а в една беше впрегната камила. Бяха толкова близо до съседното такси, също с отворени докрай прозорци, че Елизабет усещаше миризмата на тънката пура, която шофьорът стискаше между зъбите си. Димът се врязваше като нож в градския меланж от къри, боклуци и мас за готвене. Шофьорът на таксито до тях извика нещо и натисна ядно клаксона.

Звукът се сля с общия хаос, утежнен допълнително от музикалния акомпанимент на някакво тържество, което се вихреше недалеч пред тях. Пешеходци се тълпяха по тротоарите, пресичаха между пълзящите коли и въобще се бореха за жизнено пространство с велосипедите и мотоциклетите.

Елизабет усети, че дишането й се учестява, а белите й дробове се задръстват — но не от влагата и жегата, а от нечовешката блъсканица. Обикновено не страдаше от пристъпи на клаустрофобия, но шумът, безкрайната врява, виковете и движението на толкова много хора я затискаха като мокро одеяло. Ръцете й се свиха на юмруци върху коленете.

Накрая, с цената на почти продънен от натискане клаксон и изобилие от ругатни на висок глас, техният шофьор се намести в една пролука сред трафика и успя да завие. Озоваха се на по-широко шосе, което водеше право към сърцето на града.

Елизабет въздъхна облекчено.

— Най-накрая — възкликна до нея Ковалски, сякаш прочел мислите й. — Трябваше да вземем кола под наем. Ако карах аз, отдавна да сме пристигнали.

Бяха наблъскани като сардели в консерва, но едрият мъж се опитваше да не я притиска твърде, явно усетил ефекта, който гладът оказваше върху нервите й. Това, уви, не се харесваше особено на останалите, с които деляха задната седалка.

От другата страна на Ковалски седеше Шей Росауро и току го ръгаше с лакът за повече място. Лицето й лъщеше от пот. Докато чакаха в задръстването, беше махнала кърпата, вързана като диадема, и я бе сгънала на нещо като забрадка, втъкната зад ушите, с която прибра по-ефективно косата си.

Грей, който седеше отпред, се наведе към шофьора, той му кимна и Грей се облегна отново.

Последният член на компанията им също седеше отзад. Изражението на Лука Херн беше непроницаемо, но тъмните му очи не пропускаха нищо. Преди да слязат от самолета, бе прикрепил две ками в кании на китките си, готов за негостоприемно завръщане земята на своя народ.

Грей се завъртя към тях.

— След десет минути сме в хотела — извика той.

Таксито скоро стигна до края на шосето при река Ямуна. Водите й лъщяха като синя стомана под яркото слънце, а по бреговете й се редяха палми. Вляво се издигаше масивен форт от червен пясъчник с високи парапети и дебели стени. Таксито обаче пое надясно покрай реката.

Отново попаднаха в задръстване, но само след минути гледката вляво от тях се разшири в просторен парков комплекс от поляни, градини, езера и малки гори. Зеленият пояс обхващаше бреговете на реката, но истинското чудо сякаш се носеше над всичко това, облак от бял мрамор на фона на трептящо от жегата синьо небе.

Тадж Махал.

Мавзолеят беше инженерно и архитектурно чудо. В момента обаче приличаше повече на съновидение, грейнал и плаващ в небесата. Построен преди три века от моголския император Шах Джахан в чест на покойната му съпруга, за мнозина той беше символ на непреходната любов.

Но не там отиваха те.

Таксито отби встрани и спря пред пететажна бяла сграда с големи арковидни прозорци на всеки етаж — хотел „Деедар-е-Тадж“. Там щяха да се срещнат с д-р Хейдън Мастерсън — Ресторантът е на последния етаж — каза Елизабет и погледна часовника си. Закъсняваха с половин час.

Грей плати на шофьора и групата им се отправи покрай игрив, фонтан към фоайето на хотела, което за облекчение на всички се оказа с надут до дупка климатик.

— Ковалски — каза Грей и посочи към рецепцията, — с Лука имате грижа за стаите ни. Ние ще се качим директно горе. — И кимна към Елизабет и Росауро.

Ковалски въздъхна издълбоко, но после измърмори нещо за студен душ. Позадържа се край Елизабет, докато Грей тръгваше към асансьора.

— Добре ли си? — попита я под нос той.

— Аз ли?

— Ами такова… В таксито ми се стори малко… — не довърши той и сви рамене.

— От жегата… и донякъде от нерви, предполагам — каза тя и вдигна смутено очи към него.

— Имам най-доброто лекарство. — Той се наведе съзаклятнически и разтвори сакото си, колкото да й открие гледка към вътрешния джоб и двете пури, които стърчаха от него. — Кубински. От безмитния на летището.

Елизабет го стрелна с усмивка. В момента направо й идеше да го разцелува.

Преди да е казала каквото и да било, асансьорът, звънна зад нея. Грей й извика да побърза.

Ковалски се изправи и потупа сакото си. Намигна й, преди да се обърне. Направо й смигна. Кой смигаше в днешно време, за Бога? Въпреки това усмивката се задържа на устните й, докато вървеше към Грей и Росауро.

Грей й задържа вратата на асансьора, после влезе на свой ред и натисна бутона за последния етаж.

— Има ли още нещо, което трябва да знаем за д-р Мастерсън? — попита я той.

— За нищо на света не споменавайте „Манчестър Юнайтед“ — измърмори тя.

— Футболният отбор?

— Да, иначе няма да ти каже и дума за баща ми и работата му. Освен това не го притискай. Нека сам реши кога и за какво да говори.

Вратите на асансьора се отвориха и разкриха странна гледка. Голям ресторант заемаше покривното пространство, почти празен по това време на деня. На масите имаше ленени покривки и фин порцелан. Аромат на къри и чесън възбуждаше апетита.

Нищо кой знае колко необичайно, като се изключи фактът, че целият ресторант бавно се въртеше, откривайки панорамна гледка към града, включително и към Тадж Махал.

Висок мъж се изправи иззад маса по външния, обточен с прозорци периметър на ресторанта. Вдигна ръка, после почука многозначително по часовника си.

Елизабет се усмихна и тръгна към него, стъпвайки на въртящата се платформа. В първия миг усещането беше неприятно и тя позабави стъпка, но после поведе останалите между празните маси. Няколко сервитьори със златисти ризи им кимнаха любезно за поздрав.

За последно беше виждала д-р Мастерсън преди няколко години. И сега, както тогава, той беше с бял костюм, официален в стила на колониалната традиция, с широкопола панамена шапка, оставена на съседната маса. Пак там беше подпрял и бастунчето си с извита ръкохватка от слонова кост с форма на бял жерав. Дългата му до раменете коса също бе побеляла, сякаш за да е в тон с всичко останало — факт, който по всяка вероятност му допадаше. Лицето му беше ръбато и почерняло до наситен бронзов цвят от слънцето — тен, който едва ли би избледнял независимо от обстоятелствата.

Елизабет представи спътниците си. Д-р Шей Росауро подчерта каква чест е за нея да се запознаят и успя да смекчи нескритото му раздразнение до нещо, което граничеше с любезност. Хейдън имаше слабост към жените, особено ако са дългокраки и стройни като д-р Росауро. Бащата на Елизабет веднъж бе намекнал за причината Мастерсън да предпочете Бомбайския университет пред Оксфорд или Кеймбридж. Някаква неприятна история с негова студентка.

Хейдън ги покани да седнат, като се погрижи д-р Росауро да е до него. Междувременно ресторантът се беше завъртял и сега пред погледа им се разкриваше изумителна гледка към Тадж Махал.

Хейдън забеляза интереса им.

— Мавзолеят на Мумтаз Махал, съпругата на Шах Джахан! — каза театрално той. — Любимата съпруга на императора изтръгнала от него четири обещания. — Започна да ги изрежда на пръсти. — Да й построи великолепна гробница, естествено. Второ, да се ожени отново след смъртта й. Това се казва съпруга, не мислите ли! Трето, винаги да се грижи за децата им. И последно, да посещава гробницата й всяка година в деня на смъртта й. Което той спазвал чинно чак до деня, когато го погребали в Тадж при любимата му съпруга.

— Истинска любов — отбеляза Росауро, загледана във великолепния мавзолей.

— Да, но какво е една любовна история без малко пролята кръв? — продължи Хейдън и я потупа по ръката. — Според легендата след завършването на мавзолея Джахан наредил да отрежат ръцете на всички занаятчии, които работили по него, за да остане Тадж Махал единствен по рода си.

От другата страна на Хейдън Грей се размърда на стола си — явно нямаше търпение да подхванат темата, заради която бяха пропътували половината земно кълбо. Елизабет го срита леко по глезена.

Погледите им се срещнаха.

„Не го притискай“ — опита се да му внуши тя.

Обръщаше глава към останалите събеседници, когато дясното ухо на Хейдън се пръсна сред облак кръв… сред остър звън като от счупен кристал.

Грей и Росауро реагираха моментално, за разлика от нея — тя само седеше вкаменена и зяпаше. Росауро издърпа Хейдън на пода; след част от секундата Грей се метна върху Елизабет и направи същото. Докато падаше към пода, тя зърна за миг малка дупка с гладки очертания в стъклената преграда зад Хейдън. Дупка, от която радиално пълзяха пукнатини.

Появиха се нови дупки с характерния акомпаниращ звън… после Елизабет се озова на пода, затисната от Грей.

— Не мърдай!

Тя прилепи гръб о пода, а ресторантът се разхвърча пред очите й. Автоматичните откоси идваха от високо, сигурно от покрива на съседна сграда. Кристални чаши се пръскаха на парчета. Един от сервитьорите се извъртя в неумел пирует и падна като покосен. По пода плисна кръв.

Грей и викаше да пълзи. Но Елизабет беше толкова ужасена, че не смееше да помръдне. Така де, ако останеше на място, снайперистът нямаше да я застреля. Грей побърза да я извади от това заблуждение.

— Иска да ни приклещи! — извика той на нея и на Хейдън, който изглежда също не изгаряше от желание да пълзи. — Да ни задържи тук!

Елизабет разбра какво има предвид Грей. Надигна се на ръце и колене. Трябваше да се махнат. Веднага. Преди да са ги сгащили останалите стрелци.

9.

6 септември, 13:01

Южен Урал

Мечката нападна и големият мъж бутна Пьотър надолу по стръмния речен бряг. Протегнал ръце напред, той падна лошо и се търколи. Пукаха клонки, нещо го одраска по врата. Пьотър се търкаляше неотвратимо към реката по настланата с хлъзгави борови иглички земя сред влажната папрат. Не можеше да плува. Водата го ужасяваше.

Викове се отделиха над басовия мечешки рев.

Приятелите му.

Константин и Кишка.

Коляното му се удари в камък и болката го прониза чак до мозъка. После падна по очи на самия бряг на реката. Водата клокочеше току до носа му.

Дръпна се назад, уплашен от отражението си в тъмната вода. Образът му се гърчеше и разливаше, слънчевата светлина затанцува отгоре му, разместена от силния повей, който раздвижи надвисналите над реката клонаци.

Пьотър замръзна, уловен в мъждукащия миг на ужас, там, над тъмната, шеметна вода.

Не беше усетил мечката, докато тя не се надигна пред тях. Сърцето й беше ожесточено от глада, но пронизителна сирена заглушиш ритмичния му пулс.

Ужасът на Пьотър набираше сила.

Не заради водата.

Нито заради мечката.

Светлина и мрак се вихреха под него. Олио върху вода.

Не беше мечката.

Не беше мечката.

Вече се задъхваше от страх.

Не мечката беше страшното.

Нещо друго…

13:02

Монк вдигна единственото си оръжие — раницата, за да посрещне засилилата се към него мечка. Беше блъснал Пьотър към водата, а Константин и Кишка — в шубрака от другата страна. Марта скочи на един нисък клон и се залюля след Пьотър.

Монк изрева и завъртя раницата високо над главата си.

Мечката се носеше право към него. Той метна силно раницата и скочи встрани. Твърде късно. Мечката блъсна краката му и го отвя като товарен влак, а раницата се плъзна без ефект по косматия й гръб.

Монк се удари в дънера на една лиственица и се свлече в основата му. Останал без въздух, той се надигна с усилие, вдигнал ръце да предпази лицето и главата си.

Но мечката не му обърна внимание, а продължи нататък по пътеката.

Монк докуцука обратно. На трийсет-четирийсет метра по-нататък мечката се нахвърли върху нещо — два неясни силуета, които дебнеха в шубрака. Високи вълци с дълги крака и озъбени муцуни. Мечката замахна с лапа и метна единия във въздуха. Другият скочи да я захапе за гърлото, но налетя на жълти зъби и яростен рев. Нададе вой, но продължи да се бори.

Монк мерна металната пластина на тила му. Ловна дружинка от подземния град. И по-точно — авангардът й. Сигурно имаше и други.

Монк подбра без бавене Константин и Кишка. Марта се появи, понесла Пьотър на гръб. Монк взе детето и посочи.

— Тичайте! — прошепна той.

Плюха си на петите. Ако по пътеката наближаваха още преследвачи, мечката щеше да ги забави. Предимство, от което трябваше да се възползват.

Монк хвърли поглед през рамо. Битката продължаваше сред ревове и вой. Мечката бе реагирала мълниеносно и със сляпо ожесточение, което граничеше с ярост. И преди ли си беше имала вземане-даване с тези вълци? Може би войниците бяха излизали на лов с тях по тези места? Или причината беше естествената й реакция срещу извращението над естеството? Като лъвица, която убива деформираното си лъвче, веднага след раждането.

Така или иначе, мечката им беше осигурила преднина.

Колко и докога обаче?

14:28

Агра, Индия

Грей подкара всички през опустошения ресторант. Без ясна цел непрекъснатата стрелба беше замряла до единични откоси, колкото да ги задържи на етажа.

Приклекнал ниско, Грей се насочи към противопожарния изход. Вратата към стълбището беше до асансьора. Него не можеха да използват. Който и да беше организирал засадата, със сигурност имаше хора във фоайето, които да следят централния вход и асансьорите. Извикаха ли асансьора, само щяха да предупредят постовите долу. И да се озоват в капан. Единственият начин беше да слязат по стълбите до друг етаж, да се вмъкнат в някоя стая и там да решат какво ще правят нататък.

Пътят им до стълбището бе затруднен заради въртенето на ресторанта, но именно то беше спасило живота на д-р Мастерсън. Първият куршум беше предназначен за тила му, но въртящата се платформа на ресторанта явно бе отклонила мерника на снайпериста и смъртоносният изстрел завърши като незначително нараняване.

Грей трябваше да признае, че старият професор се държи мъжки. След първоначалния шок се беше взел в ръце и действаше съвсем хладнокръвно. Притискаше ухото си с ленена салфетка, която вече се беше напоила с кръв. Освен това незнайно как бе съумял да грабне панамената шапка и да я нахлупи на главата си. Росауро се движеше на прибежки до него и носеше бастунчето му с дръжката от слонова кост.

Грей и Елизабет стигнаха до гардеробната на ресторанта, следвани на крачка от Росауро и Мастерсън.

— Стълбите — каза Грей.

— Разбрано.

Росауро прекоси на бегом фоайето пред гардероба и взе с плонж последните два метра до вратата на противопожарния изход. Измъкна в движение един полуавтоматичен зиг-зауер от наглезенния си кобур. Все така на колене, тя посегна нагоре, натисна дръжката и избута с рамо вратата колкото да покрие с пистолета пролуката и да огледа стълбището от другата страна.

Грей също ги чу. Ботуши по настланото с теракотени плочки стълбище. Много ботуши.

— Седем до десет — прецени Росауро.

Бяха закъснели.

— Задръж ги — нареди Грей и се претърколи до асансьора.

Изтълкувала погрешно намеренията му, Елизабет посегна към един от бутоните за повикване, но Грей хвана ръката й, преди да го е натиснала. Според таблото над вратите асансьорът още беше във фоайето долу. Със сигурност беше под наблюдение.

Грей притича до едно от сервизните помещения на ресторанта, огледа се набързо и награби купчина сгънати покривки плюс нож за месо. Върна се при асансьора и пъхна ножа между вратите. Натисна, отваряйки пролука колкото да пъхне пръсти и върха на ботуша си между вратите. После с един напън ги отвори докрай.

В същия миг се чу пистолетен изстрел… последван от вик на изненада и болка откъм стълбището. Започна престрелка, но Росауро имаше преимуществото на по-високата позиция. Колко време щеше да им осигури това, Грей не знаеше. Трябваше да побързат, иначе тя щеше да пострада.

Асансьорната шахта тънеше в мрак. Различи само два намаслени кабела. На едната стена имаше метална сервизна стълба.

Възможен изход, ако имаха време. Само че нямаха.

Грей подаде покривките на Мастерсън и Елизабет. Показа им как да ги увият около ръцете си.

— Не е трудно — успокои ги той и посочи кабелите. — Държите се здраво и контролирате скоростта с обувките си. И се опитайте да не вдигате шум, като стигнете до кабинката долу. Чакайте ни там.

Елизабет го погледна притеснено, а Мастерсън завъртя очи. Но стрелбата откъм стълбището не предразполагаше към спорове. Елизабет се престраши първа. Посегна с ръце — грубо увити с покривките — улови кабела и скочи. Извика неволно и се плъзна надолу в шахтата.

Мастерсън я последва, като преди това напъха бастунчето под колана на панталона си, все едно прибира меч в ножница. Беше висок и с дълги крайници, което улесняваше задачата му.

След миг и той пое надолу.

— Тръгвай! — извика Росауро към Грей, без да се обръща. Вместо това произведе още два бързи изстрела. — Аз съм след теб.

— Вратите на асансьора…

— Тръгвай, Пиърс!

Грей не беше толкова глупав, че да спори с жена… особено когато тя държи пистолет. Уви набързо ръцете си, скочи и се плъзна по кабела, като извика предупредително към Росауро.

Гласът му още ехтеше в затвореното пространство на шахтата, когато тя се появи на ръба горе, очертана на светлия фон. Прехвърли се на сервизната стълба, дръпна аварийната ръчка и вратите на асансьора се затвориха. Всичко потъна в мрак. Грей се хлъзгаше надолу, след миг усети как кабелът се разклаща под допълнителната тежест на Росауро.

Очите му бързо се нагодиха към тъмнината, а и през процепа между вратите на всеки етаж се процеждаше по малко светлина. Грей броеше съсредоточено етажите и скоро различи асансьорната кабина под себе си. Два силуета се бяха свили в единия ъгъл.

Малко пламъче прогони мрака долу.

Запалката на Елизабет.

Грей забави скоростта си и скочи леко върху кабинката.

След миг Росауро скочи до него.

Грей откри сервизния капак. Извади оръжието си и повдигна капака колкото да надникне отдолу. Кабинката беше празна, вратите — затворени. Обърна се към другите и им направи знак да останат на място.

Хванал ръба с една ръка, Грей скочи през отвора и се приземи със свити колене, за да омекоти шума. С другата ръка стискаше пистолета си. Посегна към бутона за отваряне на вратите. Откъм фоайето се чуваха викове и трополене. Стрелбата беше хвърлила задрямалия хотел в паника.

Още по-добре.

Можеха да се възползват от хаоса.

Грей натисна бутона и вратите започнаха да се отварят. Той се провря навън и се метна вляво и надолу, където имаше малко палмово дръвче във висока до кръста саксия.

Фоайето вреше и кипеше. Персоналът викаше ту на хинди, ту на английски.

На няколко крачки встрани имаше двама, които изглеждаха твърде спокойни и на всичкото отгоре със сака в нетърпимата жега. С ръце в джобовете. И слушалки в ушите, естествено.

Те също го забелязаха.

Но внезапната му поява ги свари неподготвени. Въпреки тълпата Грей трябваше да действа бързо. Една проточила се престрелка би застрашила живота на повече хора.

С вдигнат през палмовите листа пистолет, той натисна спусъка и повали първия с изстрел в главата. Завъртя се на пръсти и произведе още два изстрела в бърза последователност, за да компенсира липсата на точен мерник. Първият уцели другия в рамото и го завъртя назад. Вторият се заби в стената.

Мъжът стреля през джоба на сакото си, но Грей вече се беше проснал на земята и куршумът само го посипа с мазилка. Легнал на хълбок и с протегнати ръце, той стреля отново на сантиметри от пода. Глезенът на противника му се пръсна и той се стовари тежко по очи на мраморните плочи. Повече не помръдна.

Грей се обърна към асансьора и видя как вратите се затварят.

Хората във фоайето, окаменели за миг, сега се пръснаха с писъци във всички посоки.

Грей натисна бутона.

Нищо.

Погледна към таблото над асансьора. Някой го беше повикал.

И сега асансьорът се движеше нагоре.

Право към стрелците в ресторанта на последния етаж.

Клекнала върху кабинката, Елизабет усети как макарите на асансьора се завъртат. Кабинката се разклати леко и започна да се издига. Някой беше повикал асансьора.

— Mierda… — изпсува до нея Росауро.

Елизабет погледна нагоре в тъмната шахта.

— Какво ще правим? — попита тя. Пламъчето на запалката потрепваше в ръката й. Чувстваше се безпомощна, а ръцете й потрепваха издайнически.

— Вие ще останете тук — каза Росауро, наведе се и духна пламъчето. — На тъмно. И няма да издавате звук.

После приседна на ръба на отвора и се спусна в кабината.

— Затворете капака — каза тихо тя, вдигнала глава към тях. — Но не докрай. За всеки случай.

„За какъв случай?“

Въпреки това Елизабет направи каквото й беше казано. Затвори внимателно капака, като пъхна кутрето си в процепа. Последното, което видя, беше как Росауро вади оръжието си.

Грей изруга под нос и хукна към стълбите. Избута неколцина, които се случиха на пътя му и прескочи други двама, свити в подножието на стълбището, покрили с ръце главите си. Хукна нагоре през три стъпала, площадка след площадка, като спираше само колкото да се увери, че асансьорът продължава нагоре. Ако успееше да го изпревари и натиснеше бутона за повикване, щеше да го спре, преди да е стигнал покрива.

Изпусна го за една бройка на втория етаж и продължи на бегом към следващия.

Отгоре се чуха викове, гърлени и отсечени. Изглежда нападателите се спускаха надолу. Грей изскочи на третия етаж да погледне таблото на асансьора и се блъсна в стена — или по-скоро в неин еквивалент от човешко естество.

Ковалски стоеше пред асансьора с пръст на копчето.

— Грей! — каза той и разтърка стомаха си. — К’ви ги вършиш бе, човек?

Вратите се отвориха със звън на камбанка. Росауро изскочи от кабинката и навря пищова си в лицето на Ковалски.

— Хей! — извика той и отскочи крачка назад.

— Ти ли извика асансьора? — попита Грей.

— Ми да, отивах към ресторанта да видя за к’во е цялата врява.

Грей още не можеше да реши кое е най-ценното качество на Ковалски — глупостта или мързелът му.

— Всички вън! — извика той.

Росауро вече се беше задействала и помагаше на Елизабет и Мастерсън да се спуснат през сервизния отвор. Грей ги поведе назад към стълбището. Ковалски пое ариергарда.

Росауро се изравни с Грей, докато препускаха надолу по стълбите.

— Говореха на английски. Без британски акцент. Американци са.

Грей кимна.

Наемници, ако съдеше по вида на двамата във фоайето.

Сети се за мъжа, когото беше видял пред музея на американската история. С поименен бадж от агенцията за отбранително разузнаване. Мейпълторп. Някой е знаел, че ще бъдат тук.

Стигнаха до опустялото фоайе. Грей подкара спътниците си към отворената врата… но преди да са преполовили разстоянието, на пътя им се изпречи човек. С готова за стрелба тъпоноса карабина Д4 в ръце и дългоцевна М24 със снайперистки мерник на гърба.

Стрелецът от съседния покрив.

Цевта на карабината сочеше към носа на Мастерсън.

Този път снайперистът нямаше да пропусне.

А после главата му отскочи рязко назад и той се свлече на колене като марионетка с отрязани конци. Падна по лице и оръжията му издрънчаха на пода. От основата на скалпа му стърчеше лъскава метална дръжка на кама за хвърляне.

Лука стоеше до игривия фонтан зад трупа с нова кама в ръката. Грей изрита хлъзналата се карабина и Ковалски се наведе да я вземе. Лука изтича към тях и измъкна камата си от тила на убития.

— Благодаря — каза Грей.

— Бях излязъл да дръпна една цигара, когато стрелбата започна — обясни циганинът и махна към двора. — Стреляше се през улицата. Отидох там. Качвах се по стълбите, когато чух онзи да слиза, така че се скрих и го проследих до тук.

Грей го тупна одобрително по рамото. Беше спасил живота на всички им. После посочи вратата.

— Всички вън. Трябва да се махнем от тук. Бързо.

Затичаха към улицата.

— Това с „бързото“ може да се окаже проблем — отбеляза Ковалски. Стоеше прилепил плътно ръка до тялото си, скрил наполовина карабината с къса цев под сакото си.

Грей огледа улицата в двете посоки, надникна и към алеята за служебни доставки. Навсякъде беше пълно с таксита, рикши, каруци, камиони и коли.

Всичките неподвижни. Съвсем.

Хор от клаксони и музика цепеше въздуха ведно с какофония от песни. Надолу по улицата се вихреше празнично шествие. Врявата беше прикрила донякъде хаоса в хотела, но не докрай.

Чу се далечен вой на сирена. Градската полиция. Бяха получили съобщение за стрелбата. Чуваха се и викове откъм фоайето. Нападателите скоро щяха да ги настигнат.

Росауро се обърна към него.

— Какво ще пра…?

Пронизителен рев на мотоциклетни двигатели я прекъсна по средата на изречението. Грей се обърна. На няколко пресечки вляво от тях три черни мотора се промушваха на зигзаг през задръстването. Твърде бързо и твърде целенасочено. Не си даваха много труд да пазят пешеходците. Идваха право към хотела. По двама на мотор, тези отзад с пушки в ръцете. Още командоси.

Грей даде знак на хората си да се дръпнат в сервизната алея на хотела, която ги скриваше поне временно. Обърна се към Мастерсън и свали шапката от главата му.

— И сакото, ако обичате — нареди той, докато нахлупваше бялата шапка на собствената си глава.

— Какво сте намислили, сър? — попита Мастерсън, докато събличаше бялото си сако.

— Онзи снайперист се целеше във вас, д-р Мастерсън. Вие сте основната мишена.

— Пиърс… — каза предупредително Росауро.

Грей облече възширочкото сако.

— Смятам да заблудя онези с моторите — обясни той и посочи към пълната с превозни средства улица. С другата ръка посочи тясната уличка, на която се намираха.

— Вие тръгвате натам. Росауро, ти отговаряш за групата. Ще се срещнем във форта, който видяхме на влизане в града.

Росауро млъкна, обмисли плана, после кимна бързо.

— Аз идвам с теб — каза Ковалски. Пристъпи крачка напред и вдигна оръжието си. — Някой трябва да ти пази гърба.

Росауро кимна.

— Предпочитам той да дойде с теб. На мен ми стига, че ще трябва да вардя цивилните.

Грей нямаше време да спори. Малко мускули и огнева мощ нямаше да са му излишни.

— Хайде! — каза той.

— Г-н Пиърс!

Грей се обърна. Мастерсън му хвърли бастунчето си. Грей го улови — последен щрих към маскировката му.

— Само да не го изгубите! Дръжката му е оригинална изработка от осемнадесети век!

Грей излезе на бърз ход от уличката, следван от Ковалски. Затича, накуцвайки, като размахваше бастунчето и викаше с британски акцент:

— Някой да ми помогне! Опитват се да ме убият, за Бога!

Пое към шествието, подтичвайки между неподвижните коли и каруци. Моторите зад него набиха спирачки, стигнали до хотела… после двигателите им ревнаха на нова сметка.

Идваха след тях.

— Захапаха въдицата — измърмори зад него Ковалски.

06:33

Вашингтон

Почукване на вратата стресна Пейнтър. Почти беше задрямал на стола си с лакти на бюрото, провесил нос над купчината бележки и резултати от изследванията на Лиза и Малкълм. Преди известно време беше пратил Кат в медицинския център с изричната заповед да подремне на някое от свободните легла. След цяла нощ на крак май и той трябваше да направи същото.

Натисна бутона под плота на бюрото си и вратата се отвори. Очакваше да види Лиза или Малкълм. Не познал, той изправи изненадано гръб и стана на крака.

Влезе висок мъж с широки плещи и в син костюм. Пригладената му назад рижа коса побеляваше прогресивно.

— Шон?

Шон Макнайт беше директорът на АИОП и негов пряк началник. Пак той беше привлякъл Пейнтър в Сигма преди повече от десетилетие. По онова време Шон ръководеше отдела — първият директор на Сигма, превърнал идеята на Арчибалд Полк в реалност. Освен това — и по-важно — Шон му беше приятел.

Сега му махна да седне.

— Недей да ставаш заради мен, синко — каза той. — Точно на този стол нямам намерение да сядам отново.

Пейнтър се усмихна. В първия му ден като директор Шон му беше пратил кашонче с лекарства против стомашни киселини. Тогава Пейнтър си помисли, че подаръкът е майтапчийски. Уви, две години по-късно кашончето вече беше преполовено.

— Не знам защо, Шон, но си мисля, че твоята работа не ще да е по-лека.

— Днес особено не е. — Шон се отпусна на стол срещу бюрото му. — Пуснах проверка на мъжа, когото командир Пиърс е видял пред музея. Мейпълторп. Джон Мейпълторп.

— Значи баджът с името не е бил фалшив?

— Тъкмо напротив. Мейпълторп е шеф на отдел в агенцията по отбранително разузнаване. Отговаря за Руската федерация и бившите съветски републики.

Пейнтър си спомни първоначалното предположение на Малкълм за това къде Полк е получил смъртоносната доза радиация. В Чернобил. Какво общо имаше Мейпълторп с всичко това?

— Този тип има сериозни връзки в разузнавателните агенции — продължи Шон. — Носи му се славата на безскрупулен, способен на всякакви манипулации. Но също и на човек, който постига резултати. Ценна стока във Вашингтон, както сам знаеш.

— И по какъв начин е замесен в цялата история?

— Четох последния ти доклад. Знаеш всичко за разсекретения проект „Старгейт“. И че в средата на деветдесетте работата по него е била прекратена.

— Само на теория — каза Пейнтър. — Просто е потънал в дебрите на агенцията за отбранително разузнаване.

— Точно така. И преминал под ръководството на Мейпълторп. През деветдесет и шеста към него се обърнали двама руски учени, които ръководели тяхната версия на „Старгейт“. Закъсали с финансирането и търсели нови спомоществователи. И ние сме се съгласили да помогнем — за обща полза в един нов свят, където не граници делят враговете. Така или иначе, малка група язоновци били натоварени да работят съвместно с руснаците. Точно тогава проектът станал строго секретен. Буквално потънал. Само шепа хора знаели, че работата по него продължава.

— Докато Арчибалд не умря на прага ни — каза Пейнтър.

— Смятаме, че е искал да ги разкрие. Да донесе доказателства за дейността им.

— За жестокостите, вършени в името на науката.

— В името на националната сигурност по-скоро — поправи го Шон. — Което е от съществено значение, защото въпросните „съображения“ са смазката, която улеснява движението на тежката вашингтонска машина. Не подценявай Мейпълторп. Той добре познава играта. И още по-лошо — мисли се за патриот. И се е постарал да наложи този свой образ в разузнавателната общност. И у нас, и в чужбина.

Пейнтър поклати глава.

Шон продължи:

— Благодарение на връзките му сега всички разузнавателни агенции в страната търсят този ваш череп. За която абревиатура се сетиш — вътре е. ЦРУ, ФБР, Националната агенция за сигурност, Националната разузнавателна служба и така нататък. Бас държа, че е включил и цяла банда оттеглили се от активна дейност шпиони към Асоциацията на американските пенсионери.

Шон се поусмихна на собствената си шега, но не му се получи особено.

— Засега удържам ситуацията, но не знам докога. Арчибалд беше застрелян буквално на прага ви. Връзката му с Язоновците и със Сигма няма да остане дълго незабелязана. А след правителствената проверка на дейността ни миналата година само Бог знае колко класифицирани нишки водят дотук.

— И накъде биеш? — попита Пейнтър.

— Мисля, че е време черепът да се появи отново на бял свят. Вълците вече стесняват кръга. Мога да извадя черепа на светло чрез друга агенция, така че нищо да не го свързва със Сигма. — Шон срещна и задържа погледа на Пейнтър. — Но дори това ще ви осигури не повече от половин ден допълнително време с момичето. Ако Грей и екипът му не открият някакви отговори дотогава, вероятно ще трябва да се разделим и с нея.

— Това няма да го направя, Шон.

— Може да нямаш избор.

Пейнтър стана.

— Нека първо да ти я покажа. Искам да я видиш, да видиш какво са й направили. И после ми кажи как да предам детето в ръцете на Мейпълторп.

Не му убягна реакцията на Шон — идеята явно не му допадаше. Винаги е по-лесно да подпечаташ съдбата на непознат човек. Въпреки това шефът му кимна и се изправи. Шон не бягаше от трудностите. Именно затова Пейнтър го уважаваше толкова много.

— Хайде води ме при нея тогава — каза Шон.

Излязоха заедно от кабинета и слязоха две нива по-долу, където беше настанено детето.

Кат и Лиза стояха в дъното на коридора пред вратата на стаята. Кат не изглеждаше добре. Беше разстроена още откакто детето нарисува портрет на съпруга й Монк, но постепенно се бе успокоила. Сетила се беше, че е отворила портфейла си пред момичето, за да му покаже снимки на собствената си дъщеричка Пенелопе с надеждата да го спечели на своя страна. В портфейла й имаше и снимка на Монк.

„Обаче съм сигурна, че тя не я видя — беше казала Кат. — Е, почти сигурна“.

Единственото друго обяснение звучеше невероятно — детето е извлякло по някакъв начин образа от главата на Кат, образ на човек, близък до сърцето й.

Така или иначе тя се беше успокоила и дори беше приела да подремне малко. Изтощението само опъваше допълнително нервите й.

Забелязала появата им, Кат забърза към тях. Явно нямаше търпението да ги изчака.

— Директоре — започна задъхано тя в движение, — тъкмо щяхме да ви звъним. Детето пак вдигна висока температура. Трябва да направим нещо. Лиза смята… Лиза смята, че то умира.

14:35

Агра, Индия

Грей бързаше по улицата. Колкото повече наближаваше кръстовището, толкова по-страшно ставаше задръстването. Пешеходците се провираха в плътна тълпа между пълзящите превозни средства. Празничното шествие беше затворило централния път и трафикът се отклоняваше по съседните улици.

Клаксони трещяха, велосипедни звънци дрънчаха, хора крещяха и псуваха наред.

Зад тях ревът на мотоциклетите беше утихнал до пресеклив гърлен вой. Дори преследвачите им бяха затънали в това човешко блато. Въпреки това Грей вървеше с приведена ниско глава.

Ковалски си проби път до него, току под носа на един впрегнат в каруца кон.

— Имаме си и пешаци, между другото.

Грей хвърли поглед през рамо. Трите черни мотоциклета бавно изоставаха в мелето, но вече само с по един човек „на борда“. Останалите си пробиваха пешком път през тълпата. Двама се движеха по фланговете, третият цепеше по средата на пътя.

Трите заплахи се бяха умножили до шест.

— Задачата ни се усложнява — измърмори Грей. Скърпи набързо резервен план и обясни на Ковалски какво да направи и къде ще се срещнат след това. — Аз поемам горния етаж, ти — долния.

Едрият мъж клекна пред един камион и плъзна поглед по купчинките отпадъчен материал с естествен произход — конски, магарешки и камилски говна, осеяли щедро платното.

— И ’що точно аз да поема долния?

— Защото аз съм в бяло.

Ковалски поклати глава и се смъкна още по-ниско, с една ръка на асфалта. Така, къде на три, къде на четири крака, той пое назад към хотела.

Придържайки панамената шапка на главата си, Грей се метна на багажника на едно такси и затича отгоре му по посока на шествието. Ботушите му изтракаха като тимпани по тавана и предния капак на таксито… Оттам се прехвърли върху следващия автомобил в колоната и продължи в същия дух напред, с прескоци и катерене по пресечения терен от коли, таксита и каруци. Действията му дадоха нов повод за крясъци и размахани юмруци. Но в плътната колона от почти неподвижни превозни средства този „горен етаж“ се оказваше най-бързата лента.

Грей погледна през рамо. Преследвачите го бяха забелязали, точно по план, и за да не го изпуснат, тримата пешаци на свой ред бяха поели по горния етаж. Следваха го от три различни посоки, но пък този начин на придвижване не даваше възможност за точна стрелба — ако изобщо поемеха риска да размахат оръжия.

Ниско приведен и с помощта на изисканото бастунче Грей скачаше като жаба към шумното меле на празничното шествие. Идеята беше да отдалечи тримата пешаци от мотоциклетите.

Разделяй и владей.

Плъзна се по наклонения покрив на поредния пикап и обхвана с поглед лепкавото човешко море зад себе си. Море, в чиито води неподозирано се беше появила акула. Грей не виждаше Ковалски, а само делата му. Далеч назад водещият мотоциклет свърна покрай един камион и когато се изравни с кабината му, мотористът внезапно се изви назад и се разтресе. Чу се далечно тройно припукване, не по-различно от празничните фойерверки на шествието.

Мотоциклетът потъна в кипящото море ведно с водача си.

Ковалски все така не се виждаше никъде. Преследвачите не отделяха очи от основната си мишена — Мастерсън, тоест Грей — и за мъжагата беше още по-лесно да ги причака по ред на удобно място, да навре дулото на откраднатата карабина в тялото на минаващия покрай него моторист и да стреля от упор.

Акулата едва-що беше излязла на лов.

Грей обърна гръб на Ковалски и кървавите му занимания и продължи напред към хаоса и врявата на празничното шествие. Неизбродна маса от тела, които пееха, танцуваха, дюдюкаха, смееха се и крещяха. Музика прииждаше на вълни от рогове и цимбали. Празнуваха Джанмаштами — рождението на Кришна.

От високата си позиция по покривите на колите Грей виждаше групички, които танцуваха прословутата Рас Лила, традиционен манипурски танц, представящ ранните палави години на Кришна, когато си падал по доячки. Плътното множество беше изпъстрено и с човешки пирамиди от покачили се един върху друг младежи, които се пънеха да достигнат глинени гърнета, окачени високо над улицата. Гърнетата, наречени „дахи-ханди“, бяха пълни с масло и извара. Играта пресъздаваше детските подвизи на Кришна, когато той и приятелчетата му организирали набези срещу маслото на комшиите.

Отвсякъде звучеше традиционният насърчителен възглас:

— Говинда! Говинда!

Едно от имената на Кришна.

Грей напредваше по превозните средства към шествието. Придвижването му по горния етаж много скоро свърши — там, където централната пътна артерия беше затворена, а трафикът се отклоняваше встрани. Той скочи от капака на последното такси и хлътна в тълпата.

Погълнат от празничното множество, той бързо махна шапката и съблече бялото сако. Реши да запази бастунчето обаче — държеше го в едната ръка, а с другата притискаше пистолета си до бедрото, докато си пробиваше път през хората. Насочи се към тротоарчето по края на площада, обточен с дюкяни и сергии с лакомства, събрали свои миниатюрни тълпи от клиенти.

Според плана с Ковалски трябваше да се съберат при северозападния ъгъл на площада. Не можеха да продължат към срещата във форта, преди да са се отървали окончателно от опашката си. Грей стигна до сграда с противопожарен изход. Металната стълба беше издърпана до долу, а балконите гъмжаха от зяпачи. Той се изкатери до втория етаж, откъдето виждаше тълпата като на длан, и се заоглежда за Ковалски.

Него не видя, но веднага забеляза един от преследвачите си, който тъкмо скачаше от капака на камион в края на колоната от автомобили. Двамата му другари вече се бяха смесили с тълпата, но черните им каски ги издаваха от пръв поглед. Единият се наведе и вдигна от земята стъпкана и лекьосана бяла шапка. Погледна я ядосано, после я захвърли и се заоглежда объркано.

Грей се надяваше, че ще признаят безнадеждността на така развилата се ситуация и ще се откажат от преследването. Уви, нещата никога не се уреждаха толкова лесно.

Ковалски се вряза в тълпата. Сакото му приличаше на просешка дрипа, ръцете му бяха празни, а по едната му буза имаше кръв. Но най-лошото в случая беше ръстът му. Бедният стърчеше с глава и половина над мнозинството от празнуващите околовръст. Придвижваше се бавно през тълпата и се оглеждаше, заслонил с ръка очите си срещу яркото слънце. Само че този път не Ковалски беше акулата в морето.

Едната „каска“ посочи към него и даде знак на другарите си. Беше го познал. Тримата тръгнаха към него от различни посоки.

Лошо.

Грей се обърна, но балконът беше съвсем претъпкан, дори по стълбата бяха накацали хора. Нямаше начин да стигне навреме до мелето долу.

Той се завъртя напред, покатери се на парапета и скочи… право нагоре.

Дебел намаслен кабел беше опънат от горния балкон през площада. Грей протегна ръка и го закачи с дръжката на бастунчето. Инерцията го тласна напред, той залюля крака да набере още скорост и се хлъзна по кабела, в средата на който висеше поредното голямо глинено гърне „дахи-ханди“. Грей стискаше здраво бастуна с една ръка, а другата протегна право надолу.

Когато петите му минаха над една от черните каски, Грей стреля между краката си. Куршумът пръсна шлема като орехова черупка и повали мъжа на земята.

А после Грей се удари във върха на човешката пирамида, устремила се към глиненото гърне. Избута младежа най-горе и зае мястото му, но докато се мъчеше да запази равновесие, бастунът заподскача надолу по стената на пирамидата… заедно с пистолета му.

Грей погледна надолу и видя множество от зяпнали го лица.

Сред тях и двете оцелели „каски“.

Останал без оръжие, той стъпи здраво върху раменете на човека отдолу и вдигна ръце. Хвана дъното на голямото глинено гърне, откачи го от кабела и с една бърза молитва към Кришна го метна по по-близкия стрелец.

Молитвата му беше чута.

Тежкото гърне фрасна нещастника право в лицето, пръсна се на парчета и го заля с разтопено масло. Онзи се свлече като чувал с картофи.

Третият вдигна пистолета си и се прицели. Двата изстрела съвпаднаха с крясъците на пощурялата тълпа… но Грей вече беше другаде. Пирамидата под него се срина и куршумите свирнаха над главата му.

Полетът му свърши сред купчина размахани крайници.

Грей зараздава лакти наляво и надясно в опит да стъпи някак си на земята. Стрелецът тръгна към човешката купчина с пистолет в ръка. Преди да е стрелял обаче, нещо бяло се стрелна пред лицето му. Главата му отскочи рязко назад — бялото нещо се оказа дръжката от слонова кост на вездесъщото професорско бастунче, което Ковалски беше открил в тарапаната и използвал като бейзболна бухалка в последния момент.

Пръсна кръв и мъжът падна като отсечено дърво на паважа.

Ковалски грабна пистолета му и протегна бастунчето през плетеницата от крайници. Грей стисна дръжката и Ковалски го издърпа.

— Смърт чрез масло — отбеляза едрият мъж. — Доста оригинално, като си помислиш. А уж било вредно само заради холестерола.

Площадът около тях вреше панически. Хора бягаха във всички посоки. Униформени полицаи се мъчеха да газят напреко на човешкия поток. Грей и Ковалски, привели глави, се понесоха с тълпата, която скоро ги изведе на съседна улица.

Продължиха с бърз ход нататък и след няколко минути едрата червеникава снага на форта се появи пред тях, кацнала досами река Ямуна. Поеха към древното укрепление — крепостта Акбар — една от основните туристически атракции на града, която отстъпваше единствено на Тадж Махал.

Таксита, пикапи и лимузини изпълваха булеварда отпред.

— Пиърс! — извика някой.

Шей Росауро махаше, застанала до една от лимузините, истински кит — дълъг и бял. Грей тръгна натам. Лука стоеше до отворената врата. Мастерсън и Елизабет вече седяха вътре.

— Доста бие на очи, като си помислиш — отбеляза Грей, оглеждайки лимузината.

— Затова пък ще побере всички ни — обясни Росауро и се усмихна лукаво. — Пък и кой е казал, че не можем да се поглезим малко?

— Дамата не говори празни приказки — каза Ковалски и се отправи към предните места. — Ръцете ме сърбят да го подкарам това нещо.

— Не! — извикаха едновременно Грей и Росауро.

Ковалски се нацупи, завъртя се на пета и хлътна отзад. Росауро се качи след него.

Преди да последва примера им, Грей огледа тротоарите и улиците. Май никой не им обръщаше особено внимание. По всичко личеше, че са се отървали от опашката. Насочи поглед към реката.

Белият мрамор на мавзолея грееше под слънцето в далечината, спокоен и вечен, потънал в дрямка до искрящата вода.

Грей обърна гръб на Тадж Махал.

Само мъртвите спяха толкова спокойно.

Едва се беше качил в лимузината, когато Мастерсън ахна вбесено:

— Какво си направил с бастунчето ми, за Бога?

Грей се тръшна на широката седалка. Изящната дръжка от осемнайсети век беше цялата в кръв, а финият релеф бе издраскан непоправимо от близката си среща със стоманения кабел.

— Бастунчето е най-малкият ви проблем, професоре — каза Грей.

Мастерсън го изгледа ядно, докато лимузината се включваше в движението.

Грей посочи превързаното му ухо.

— Някой се опитва да ви убие. Въпросът, д-р Мастерсън, е защо.

10.

6 септември, 07:45

Вашингтон

— Рискове, това виждам аз — обясни Трент Макбрайд. — При това твърде много.

Юри го видя, че поглежда към него, но не реагира. Нека го убият. Нямаше значение. Седеше на удобен въртящ се стол. Позволиха му да се облече, след като махнаха електродите. Изтезанието се беше проточило още двайсетина минути. Юри не се опита да спести от истината. Разкрил беше много неща, още и още подробности за генетичната особеност на децата, тайната, която двамата със Савина бяха крили от американците.

Дори призна защо руснаците не бяха възразили срещу включването на д-р Арчибалд Полк. Той така или иначе се беше приближил твърде много до същината на генетичната тайна. Савина беше решила да му организира смъртоносна „злополука“ още докато той беше в Зайчарника. За да му затвори устата.

Но в тази игра на опасно надлъгване, нито той, нито Савина бяха допуснали, че личният приятел и колега на Полк ще уреди бягството му с единствената цел да изведе на открито някое от децата.

И Савина беше захапала стръвта. Не й пукаше особено, че Полк е избягал с черепа, който беше получил от Макбрайд. Причината да прати по петите му Юри и Саша беше информацията за генетичната тайна, която Полк бе изнесъл от Зайчарника. И така беше паднала право в капана на американците.

— Твърде много? — попита Мейпълторп с вдигната вежда. После поклати глава. Не изглеждаше притеснен. — Аз виждам само три. Момичето, черепът и пътуването на Полк до Индия. По последното вече се работи активно. А сред нашите среди се носи слух, че липсващият череп е на път мистериозно да се появи отново.

— Това пък как го постигна? — попита Макбрайд.

— Като загрееш водата достатъчно, на повърхността изплуват разни неща, нали знаеш.

— А момичето?

Юри се напрегна. Усети и погледа на Мейпълторп върху себе си. Знаеше, че още е жив само заради Саша. Мейпълторп се нуждаеше от него заради здравословното състояние на момичето и проблема, който се проявяваше при всичките им деца. Стресът на умствената стимулация се отразяваше върху здравето на обектите. Едва малцина доживяваха до двайсетата си година, а най-талантливите бяха и най-уязвими. Този проблем изискваше да се събират яйцеклетки и сперма, за да се запази жизнена най-силната генетична линия.

Мейпълторп въздъхна.

— Надявам се момичето да е при нас преди залез слънце… а може и по-рано.

„И пак ще сте закъснели“, помисли си Юри.

Колко наивни бяха тези американци, готови бяха да повярват, че изтръгнатата с изтезания информация по подразбиране е и пълна. Вярно, Юри не беше излъгал за нищо, но беше извършил друг грях — грехът на премълчаното. Макбрайд дори не знаеше какъв въпрос да му зададе, толкова сигурен беше в превъзходството си, така садистично разчиташе на властта чрез болка.

Юри седеше и ги слушаше със стоическо изражение. Опитали се бяха да го пречупят с изтезания, но той беше стар човек, свикнал да пази тайни. В крайна сметка само бяха подсилили решимостта му да посрещне предстоящото. През последните месеци го мъчеха съмнения относно плана на Савина.

Което си беше в реда на нещата.

Милиони щяха да умрат по ужасен начин.

В името на един нов свят.

Нов Ренесанс.

Юри се вгледа в самодоволната физиономия на Мейпълторп и самоуверения блясък в очите на Макбрайд.

И всичките му колебания изчезнаха.

Савина беше права.

Време беше да подпалят света.

14:55

Южен Урал

Генерал-майор Савина Мартова знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го с костите си — нетипична за нея тревожност, която не й даваше мира. Повече не можеше да чака в кабинета си. Трябваше й нещо, което да й вдъхне увереност.

Вдигнала портативната радиостанция до ухото си, тя поведе двама войници по тъмните и пусти улички на бетонния жилищен комплекс от времето на съветската ера, който заемаше половината площ на подземната пещера. Еднотипните панелни блокове били построени като общежития за затворниците, които работели в мините и рафинериите. Мъже, решили да заменят доживотни присъди в трудовите лагери срещу пет години работа тук. Никой от тях не доживял до петата година, разбира се. Повечето умрели от лъчева болест, преди да е изтекла първата.

Глупаво решение, но пък надеждата превръщаше в глупак и най-разумния човек. И всичко това тя беше получила в наследство. Ведно с поуката.

Хората я смятаха за жестока, но необходимостта рядко имаше друго лице. За децата се грижеха добре. Колкото до болката — и нея гледаха да им спестят според възможностите си.

Жестокост?

Плъзна поглед по празните дупки на прозорците наоколо — студени, тъмни, пълни с призраци.

Виждаше единствено необходимост.

Радиото изпука до ухото й — дано този път лейтенант Борсаков имаше новини. Досега заместникът й беше докладвал единствено за неуспехи. Издирването на децата сред околните планини още не даваше резултат. В началото потерята беше тръгнала по фалшива следа, отвела ги до захвърлената болнична роба.

— Намерихме две мъртви кучета — каза Борсаков. — До реката. Разкъсани. Явно ги е нападнала мечка. Но уловихме силна следа.

— А котките? — попита Савина в радиостанцията. Мълчанието отсреща се проточи.

— Лейтенант? — подкани го твърдо тя.

— Исках да уловя силна следа, преди да ги пусна. Иначе рискувахме кучетата.

Гласът му уж трябваше да прозвучи делово, но Савина усети напрежението зад думите му. Не за кучетата се притесняваше лейтенантът, а за децата.

Защо винаги тя трябваше да бъде твърдата?

Заговори отсечено:

— Вече разполагате със силна следа, нали така, лейтенант?

— Да, генерал-майор.

— Тогава не ме разочаровайте отново.

— Тъй вярно, генерал-майор.

Савина прекъсна връзката. Може бе думите й бяха прозвучали по-остро от необходимото, но през последния час беше получила обезпокоителни новини.

Работник по поддръжката от съседното градче Озьорск беше открил един от по-старите камиони на Зайчарника, използван първоначално за транспортиране на отпадъци от една фабрика за обогатяване на уран близо до брега на езеро Карачей. Вътре работникът беше намерил фалшив бадж със снимка на д-р Арчибалд Полк.

Това даваше отговор на загадката как бе успял да избяга професорът.

Някой му беше помогнал.

Оттам нататък беше лесно да се досети човек кой точно е бил помагачът. Д-р Трент Макбрайд беше най-вероятният кандидат. Каква игра бяха подхванали американците? А продължителната липса на новини от Юри най-вероятно означаваше, че той и момичето са били заловени. Нещо повече, бягството на професора може да е било организирано именно с тази цел.

В такъв случай Макбрайд заслужаваше уважение за усилията си.

Явно и той като нея разбираше естеството на необходимостта.

Защо изобщо се беше захванала с тези американци? По-добре никога да не се беше обръщала към тях. Но по онова време нямаше избор. В хаоса след разпадането на Съветския съюз нейният проект беше останал без никакво финансиране и сътрудничеството с американците беше единственият начин работата й да продължи.

Съединените щати осигуриха временно финансиране, защото търсеха нови начини да разширят достъпа си до разузнавателна информация, а нейният проект изглеждаше обещаващ в това отношение. Предлагаше и нещо друго, на което американското правителство не можеше да устои — възможност за „правдоподобно разграничение“, по подобие на финансираните от ЦРУ тайни лагери за изтезания в Европа. В новите реалности на последните десетилетия границите на приемливо поведение — както във военната, така и в научната област — силно се бяха размили.

„Не на родна почва“ беше новото американско кредо.

По онова време тя нямаше нищо против да се възползва от политическата конюнктура.

Загубата на Юри и детето беше неприятна, но не и фатална. Просто означаваше, че ще трябва да съкратят заложените срокове. Операцията с кодово име „Сатурн“ бе предвидено да започне седмица след действията на Николай в Чернобил. Сега двете щяха да стартират едновременно.

Утре.

Двете операции — „Уран“ и „Сатурн“ — бяха наречени на две стратегически офанзиви от времето на Втората световна война, когато съветските сили победили германците в битката за Сталинград, най-кървавата битка в човешката история. Близо два милиона загинали, включително и огромен брой цивилно население. Въпреки това поражението на германците при Сталинград се считаше за повратната точка на войната.

Величава победа за Отечеството.

И както тогава, така и сега операциите „Уран“ и „Сатурн“ щяха да освободят Русия и да променят курса на световната история.

И пак както тогава, нямаше да мине без жертви.

Необходимостта беше жесток господар.

Савина стигна далечната стена на пещерата. Там имаше тунел с дебели оловни врати, миниатюрна версия на тези при главния вход на Челябинск 88.

В тунела чакаше влак. Електрифициран релсов път свързваше Зайчарника със сърцето на операция „Сатурн“ от другата страна на езеро Карачей. Старият тунел минаваше под токсичното езеро и осигуряваше бърз транспорт между двете ключови точки без риск от облъчване въпреки смъртоносната радиационна супа от стронций 90 и цезий 137 на езерото.

Влакът я чакаше, готов да потегли.

Савина се качи в единия защитен с оловна облицовка вагон. Имаше само два такива — в началото и в края на влака. Останалите четири вагона бяха открити — товарни платформи за транспортиране на доставки, миньорско оборудване и скална маса.

Влакът потегли с ритмично трополене и бронираните врати отзад се затвориха. Тунелът потъна в мрак. Пътуването щеше да продължи пет минути. Докато влакът набираше скорост, Савина погледна нагоре и си представи тоновете вода, от които я делеше половинкилометров скален пласт.

Районът горе беше сърцето на съветската ураниева и плутониева промишленост. Изоставен сега в огромната си част, в годините на разцвета си комплексът включвал седем активни реактора за производство на плутоний и три фабрики за плутониева сепарация. До един управлявани зле и със символични мерки за безопасност. От 1948 — а насам от комплекса е изтекла пет пъти повече радиация от аварията при Чернобил и всички атмосферни ядрени опити по света взети заедно.

И половината от тази радиация все още се съхраняваше в езерото Карачей.

Радиационните нива по бреговете му се колебаеха около шестстотин рентгена на час. Шейсет минути там гарантираха смъртоносна доза.

Работникът от Озьорск беше намерил изоставения от д-р Арчибалд Полк камион на брега на езерото.

Поклати глава. Не е имало нужда да праща Юри й момичето след него. На практика той вече е бил мъртъв.

Напред се появиха светлинки.

Грееха с надеждата за едно по-добро бъдеще.

Сърцето на операция „Сатурн“.

15:15

— Какво планират? — възкликна Монк, забравил за собственото си нареждане да говорят тихо.

Вървяха покрай брега на реката вече час. Друга река, не онази, където бяха налетели на мечката. Нея я бяха прекосили, прескачайки от камък на камък, и бяха вървели по руслото й до мястото, където се вливаше в своя по-широка сестра, дълбоко в сянката на гъст боров лес. Монк на няколко пъти се беше консултирал с топографската карта. Изглежда следваха вододела, по който се оттичаха водите на източните планински склонове. Дъждовната вода и снежното топене по западните склонове на Урал се оттичаха към Каспийско море, но от тази страна всичко се събираше в просторен басейн от големи реки и стотици езера, които на свой ред се оттичаха — над и под земята — към Арктическия океан.

„Планът на руснаците…“

Възклицанието му беше породено от искрен шок.

Константин примижа стреснато.

— Извинявай — овладя гласа си Монк. Сякаш не знаеше, че в планината звуците се чуват надалеч. Нали именно той беше предупредил децата да шепнат. Сниши глас, макар да си даваше сметка, че напрежението още звънти в думите му. — Може да имам дупки в паметта, но пак ми е ясно, че онова, дето са го намислили, е чиста лудост.

— Няма начин да не успеят — възрази делово Константин. — Не е трудно. Обикновена стратегия. Ние… — той махна към Пьотър и Кишка, а после описа широк жест с ръка зад себе си, сякаш да обхване и другите деца в подземния комплекс — създавахме сценарии и модели, изчислявахме вероятните резултати, анализирахме статистически глобални данни, преценявахме екологичните последици и екстраполирахме крайния резултат. Така че изобщо не е лудост.

Монк слушаше момчето. Звучеше повече като компютър, отколкото като пубер. Но пък обикновените пубери нямаха стоманени пластини зад ухото си. Тук всички имаха такива. Дори Марта имаше голямо колкото нокът на палец парче хирургическа стомана в козината зад ухото си. През последния час Константин му беше демонстрирал умението си да изчислява наум. Не личеше упражнението да го уморява, дори напротив — сякаш му действаше успокояващо. Кишка пък му показа как различава птичите песни и ги имитира съвършено.

Само Пьотър изглежда се стесняваше да говори за способностите си.

— Той е емпат — обясни Константин. — Разчита емоциите на другите хора дори когато ги крият или демонстрират обратното. Една учителка каза, че бил като жив детектор на лъжата. Точно затова предпочита компанията на животни и повечето време стои в Менажерията. Той настоя да вземем Марта с нас.

Монк погледна към Пьотър и старото шимпанзе. Двамата бяха неразделни. Монк беше наблюдавал детето, начина му на общуване. Между него и Марта протичаше постоянна комуникация под формата на мълчаливи погледи, гримаси, жестове.

А после Пьотър изведнъж застина и спря. Марта направи същото. Момчето хукна към Константин и заговори бързо и уплашено, първо на руски, после на английски. Вдигна детските си очи към Монк с надежда за някакво чудодейно избавление.

— Те са тук — прошепна момчето.

Нямаше нужда да пита за какво говори Пьотър. Видно бе по суровия ужас в гласа му. Аркадий и Захар. Сибирските тигри.

— Тичайте! — каза Монк и всички се юрнаха покрай брега. Константин водеше колоната, сестра му Кишка припкаше като газела след него. Монк остави на голямото момче да избира пътя сред къпинаците, трънливите храсти и камъните по речния бряг. Самият той отговаряше за края на колоната. Трябваше да внимава. Сламеножълти смърчови иглички се спускаха на петна към брега, хлъзгави като лед под краката.

Пьотър се хлъзна на едно такова място и падна тежко по дупе. Марта го вдигна с косматата си ръка. Монк ги подкани да побързат. Константин и Кишка вече имаха значителна преднина.

Тичаха пет минути и усилието скоро започна да изцежда силите им. Дори адреналинът и страхът не можеха да ги поддържат безкрай. След още десет минути вече влачеха крака.

Групичката им се събра отново.

Все така не се чуваха звуци от преследване, нямаше пукот на счупени клонки и стъпкани шишарки. Нямаше и помен от тигрите.

Константин, задъхан и зачервен, изгледа ядосано Пьотър и му заговори строго на руски. Явно го гълчеше, задето е вдигнало фалшива тревога.

Монк му махна да спре.

— Не го обвинявай — успя да изрече той, като си поемаше жадно въздух.

Лицето на Пьотър се бе изкривило от обида, но ужасът му не беше намалял и грам.

Марта издаде тих звук и сръга Константин.

Кишка също смъмри брат си на руски.

Бяха обяснили на Монк, че Пьотър не умее да преценява добре разстоянията, разчитал безпогрешно единствено намерения. Можеха само да се надяват, че когато тигрите наистина се приближат…

… Пьотър се вдърви на място с изправен гръб, очите му се разшириха.

Отвори уста, но от страх не успя да издаде и звук.

Не че беше необходимо.

— Сега! — изкрещя Монк.

Всички се обърнаха като един и хукнаха право към бързото течение на реката, както се бяха уговорили. Монк грабна Пьотър, притисна го силно към гърдите си и скочи от брега. Чу още два плясъка — Константин и Кишка бяха скочили във водата няколко метра по-надолу.

Монк изскочи над леденостуденото течение. Пьотър го стискаше отчаяно за врата. Обърна глава и зърна Марта, която се катереше бързо по клоните на едно дърво.

А по-навътре в гората… движение… бързо движение… жълтеникава козина се мерна за миг…

Монк заплува към най-дълбокия и бърз участък на течението. С периферното си зрение видя как Марта се прехвърля от дърво на дърво в гъстата гора. Шимпанзетата не можеха да плуват, дори не можеха да се задържат над водата като хората. Затова Марта трябваше да поеме по друг път.

Горските сенки се пръснаха на парчета под натиска на огромен силует, приведен ниско над земята, с озъбена муцуна, с широки лапи и щръкнала право нагоре раирана опашка.

Тигърът изскочи на речния бряг, а оттам право към Монк.

Монк риташе трескаво с крака, влачен от тежестта на раницата и момчето. Пьотър го стискаше толкова силно, че беше на път да го задуши.

Тигърът летеше в скока си с широко разтворени крака и оголени черни нокти, озверял.

Колкото и бързо да плуваше Монк, нямаше как да му избяга.

Но течението беше на негова страна.

Тигърът цопна на няколко метра встрани от плячката си.

Монк се насочи към бързей между две големи скали. Водовъртежът го потопи дълбоко, после го изплю обратно на повърхността.

Пьотър се давеше и кашляше.

Монк се завъртя и видя тигъра да се мята в лапите на друг водовъртеж. Въпреки всеобщото мнение, че котките мразят водата, тигрите не бяха съвсем безпомощни във водна среда. Все пак животното заплува към брега. Котките предпочитаха да ловуват по друг начин.

Котките обичаха засадите.

Точно това бяха направили тигрите и сега — проследили ги бяха тихо през гората, докато те бягаха, предупредени от Пьотър. Момчето е било право. Следвайки древните си ловни инстинкти, тигрите ги бяха последвали и търпеливо бяха изчакали плячката да се умори, преди да нападнат. Те бяха спринтьори, а не маратонци. Избрали бяха най-подходящия момент за атаката си.

Вторият тигър се появи на брега. Обикаляше ядосано напред-назад. Първата котка излезе от реката, мокра до кости и изтръска подгизналата си козина.

Чак сега Монк можа да ги огледа добре. Макар и с все още силна мускулатура, двете котки изглеждаха недохранени. Козината им беше проскубана. И те като вълците имаха метални пластинки на тила. Единият беше с разкъсано ухо, спомен от стар ловен неуспех. Захар, според описанието на Константин. Били от едно котило и се различавали само по белега.

С общо плавно движение, сякаш в отговор на беззвучен сигнал, двата тигъра се обърнаха и хлътнаха в мрака.

Монк знаеше, че това не е краят.

Ловът едва започваше.

Обърна се и видя Константин и Кишка да изчезват зад един завой на реката. Заплува след тях. Телцето на Пьотър трепереше до гърдите му. Монк знаеше, че не трепери от студа, дори не и от страха си пред тигрите. Огромните му обезумели очи не бяха насочени към брега, а към бързата вода наоколо.

Какво го плашеше толкова?

15:35

Пьотър се беше впил в едрия мъж. Стискаше с ръце врата му, краката си беше увил около кръста му. Навсякъде около него течеше вода, изпълваше света. Усещаше я в устата си, в ушите си, подушваше зелено-сладникавата миризма на леш. А студът го хапеше до костите.

Той не можеше да плува.

Като Марта.

Отправи поглед към далечния бряг с надежда да зърне приятелката си.

Знаеше, че страхът й от водата идва от сърцето. Дълбоката вода беше смърт за нея. Беше усетил забързания й пулс, когато пресякоха реката по камъните по-рано през деня, видял беше стиснатите й челюсти, разширените и оцъклени очи.

Нейният страх беше и негов. Пьотър стисна още по-силно мъжа.

Но истинската сърцевина на Мартиния страх беше по-надълбоко от всяко море. Беше го разбрал още щом тя влезе в болничната стая и клекна до леглото му, а после сложи набръчканата си длан на чаршафите като покана за приятелство. Повечето смятаха, че е дошла да му даде утеха след първата му операция.

Но в онзи дълъг затаен миг, докато се взираше в карамелените й очи, Пьотър беше разбрал тайната й. Марта беше дошла да потърси утеха за себе си, да почерпи сили от него.

И от онзи миг страхът и обичта ги бяха свързали завинаги.

Те, както и една тъмна тайна.

16:28

Ню Делхи, Индия

— Знаете ли, че човек може да вижда в бъдещето? — попита д-р Хейдън Мастерсън, докато пишеше по клавиатурата на компютъра.

Грей вдигна очи от утайката на кафето си. Събрали се бяха в една от частните зали на „Делхи интернет кафе & видео“. Ковалски се беше облегнал на вратата от непрозрачно стъкло и имаше грижата да не ги прекъсват. И току подръпваше лепенката на брадичката си. Елизабет се беше погрижила за нараняванията му и сега подреждаше листовете, които плюеше лазерният принтер. Бяха само четиримата. Росауро и Лука бяха отишли да вземат нова кола под наем за следващата част от пътуването им.

Макар че Грей изобщо не беше сигурен накъде ще тръгнат.

Това зависеше от Мастерсън, а той не беше в разговорливо настроение. Откакто се измъкнаха от хотела, не беше казал и дума. Опитите им да го включат в разговора, да разберат защо според него е станал обект на опита за покушение, постигнаха обратния резултат.

Мълчеше като риба и сякаш не можеше да откъсне поглед от съсипаната дръжка на бастуна си. Очите му направо се бяха оцъклили — не от страх, а в резултат на дълбока концентрация.

Уловила погледа на Грей, Елизабет беше поклатила мълчаливо глава.

„Не го притискай“.

Така че бяха поели на север от Агра към столицата на Индия — Ню Делхи. По време на сто и четиридесетте километра път бяха сменили автомобила на два пъти.

Когато най-после наближиха пренаселения и шумен град, Мастерсън си беше отворил устата колкото да даде кратко указание — трябвал му достъп до компютър.

И се бяха озовали тук, в тясната задна стаичка на интернет-кафето. Без излишни приказки професорът влезе в частен адрес към уебсайта на Бомбайския университет с тройна парола за достъп.

— Проектът на Арчибалд — обясни пестеливо той, след което зададе на компютъра да принтира всичко. И отново потъна в мълчание чак до тайнствената си реплика за бъдещето и че човек можел да вижда в него.

— Какво имате предвид? — попита Грей.

Мастерсън избута стола си назад от бюрото с компютъра.

— Ами много хора не го знаят, но през последните две десетилетия беше научно доказано, че човек е в състояние да вижда в бъдещето. Е, съвсем малко напред — около три секунди, плюс-минус.

— Три секунди? — повтори след него Ковалски. — Голяма полза, няма що.

— Напротив — отвърна Мастерсън.

Грей изгледа намръщено Ковалски и се обърна отново към професора.

— Какво имате предвид, като казвате, че е „научно доказано“?

— Чували ли сте за проекта на ЦРУ „Старгейт“?

Грей и Елизабет се спогледаха.

— Д-р Полк е работил известно време по него.

— Друг учен по проекта, д-р Дийн Радин, извършил редица експерименти с доброволци. Свързал ги към детектори на лъжата, за да следи кожната проводимост, и започнал да им показва поредица от образи на екран. Разбъркани снимки, някои ужасни, други приятни. При снимките с насилие детекторът отчитал силна реакция, нещо като електронно „примижаване“. След няколко минути доброволците започнали да „примижават“ още преди на екрана да се появи неприятна снимка, като преднината е била в рамките на три секунди. Д-р Радин повторил експеримента и получил същите резултати. В университетите в Единбург и Корнел други учени, включително нобелови лауреати, провели подобни тестове и получили същите статистически данни.

Елизабет поклати невярващо глава.

— Как е възможно такова нещо?

Мастерсън сви рамене.

— Нямам представа. Но експериментът бил разширен — изследвали комарджии. Тествали ги, докато играят карти. И при тях се проявил същия модел — реагирали секунди преди картата да бъде обърната. Позитивна реакция, когато картата била в тяхна полза и негативна в противния случай. Това толкова заинтригувало един физик от Кеймбридж, също нобелов лауреат между другото, че решил да задълбочи експеримента, като свърже обектите към скенери за магнитно-ядрен резонанс, за да следи мозъчната им активност. Открил, че източникът на предчувствията изглежда се намира вътре в мозъка. Та този нобелов лауреат — подчертавам го, за да е ясно, че не става въпрос за някой откачен ентусиаст лаик — стигнал до заключението, че обикновените хора са в състояние да виждат бъдещето с няколко секунди напред.

— Удивително — каза Елизабет.

Мастерсън я изгледа продължително.

— Точно това тласкаше баща ви напред — нежно каза той накрая. — Искаше да разбере как и защо е възможно. Щом обикновените хора могат да виждат с три секунди напред, не може ли тази преднина да се увеличи? Часове, дни, седмици, години дори? За физиците подобна идея не е немислима. Самият Алберт Айнщайн е казал, че разликата между миналото и бъдещето е само една „закостеняла и упорита илюзия“. Времето е само поредното измерение, също като разстоянието. Всички ние без проблем поглеждаме напред и назад по кой да е път. Защо да не поглеждаме и по оста на времето?

Грей си помисли за Странното момиче. За скицираното с въглен изображение на Тадж Махал. Ако човек може да вижда през времето, както твърдеше д-р Мастерсън, защо да не вижда и на големи разстояния? Директор Кроу беше споменал нещо за успехите на ЦРУ в проекта за дистанционно наблюдение, спомни си той.

— Нужно било — продължи Мастерсън — само да се открият онези редки индивиди, които могат да виждат по-надалеч от останалите. И да бъдат проучени.

„Експлоатирани, по-скоро“ — поправи го наум Грей, като си мислеше за момичето.

Елизабет извади и последния лист от принтера. Сложи го в купчината при другите и ги даде на Мастерсън.

— И моят баща е… търсел е такива редки индивиди, така ли?

— Не точно, мила моя — отвърна загадъчно професорът.

Елизабет свъси объркано вежди. Мастерсън я потупа по ръката.

— Твоят баща ги намери. Грей само дето не подскочи на стола си.

— Какво?

Почукване на вратата прекъсна професора, преди да е обяснил. Ковалски се размърда, провери кой е, после отвори.

Росауро подаде глава и връчи на Грей тежка връзка автомобилни ключове.

— Тук приключихте ли? — попита тя.

— Не — отвърна кратко Грей.

Мастерсън мина покрай него, награбил купчина принтирани листове.

— Да, приключихме.

Грей завъртя очи и махна на останалите.

— Хайде.

Тръгна след професора, като мислено го стискаше за гушата.

Ковалски му пошушна в ухото:

— Има да ти връща, това е — каза той и кимна към бастуна, който Мастерсън стискаше под другата си мишница. — Задето му съсипа любимото бастунче.

Излязоха от интернет-кафето и завариха Лука Херн да се подпира на високопроходим джип с цвят на мед — мерцедес-бенц G55. Приличаше повече на танк, отколкото на автомобил.

Росауро заобиколи към предните места и още в движение вдигна ръка да предотврати очакваните възражения.

— Добре де, набива се на очи. Знам. Обаче не знаех нито къде отиваме, нито каква скорост може да ни притрябва.

Ковалски се ухили до уши.

— Или колко хонди ще се наложи да прегазим.

— С четириколесно задвижване е, има почти петстотин коня под капака си… и… и… — Тя сви рамене и изплю камъчето: — Така де, хареса ми.

Ковалски тръгна на свой ред да обикаля колата.

— О, да, о, да. Отсега нататък Росауро отговаря за избора на транспорт!

Грей въздъхна и пристъпи към д-р Мастерсън.

— Е, сега накъде?

Професорът разлистваше купчината листове и махна с бастунчето си на север, без да крие обзелото го раздразнение. Грей зачака някакви подробности, но така и не ги получи.

Думите на Елизабет прозвучаха предупредително в главата му: „Не го притискай…“

Той вдигна рамене и махна към джипа. Нямаше време за излишни спорове. И така се бяха задържали твърде дълго на едно място. Предпочиташе да са в движение, дори да не знае накъде точно се движат. Ако някой се беше сетил да вкара търсач в уебсайта на Бомбайския университет, сигурно вече бяха засекли местоположението им.

— Качвайте се — нареди той.

Ковалски протегна ръка за ключовете.

Грей обаче ги хвърли демонстративно на Росауро.

— Много си гаден, да знаеш — озъби му се мъжагата.

17:06

Елизабет не можеше да чака повече. Обърна се към д-р Мастерсън напук, на собственото си предупреждение:

— Хейдън, стига игрички. Какво имаше предвид, като каза, че баща ми е „намерил“ онези хора?

— Точно каквото казах, скъпа моя.

Професорът седеше на средната редица седалки между Елизабет и Грей. Вече десет минути разлистваше принтираните листове и току отбелязваше по нещо с химикалката си. Росауро погледна през рамо към тях откъм шофьорското място. Ковалски се цупеше на седалката до нея, скръстил ръце пред гърдите си.

Лука се размърда зад тях и се наведе напред да не изпусне нещо.

Хейдън обясни:

— Последните десет години баща ти събираше и сравняваше ДНК проби от най-обещаващите йоги и мистици на Индия. Пропътува цялата страна. Събра огромно количество данни, обработи ги и класифицира генетичните кодове. Накрая създаде статистически модел, който анализира връзката между менталните способности и генните вариации.

— Изследвал е и хората на Лука — каза Елизабет.

Циганинът изсумтя утвърдително.

— Защото произхождат от района на Пенджаб — каза Хейдън.

— И защо е важно това? — попита Грей.

— Нека ви покажа. — Професорът запрелиства отново купчината, накрая откри търсения лист и го измъкна. — Баща ти, Елизабет, беше истински гений, когото колегите му силно подценяваха. Той успя да определи три гена, които се срещат при индивидите с най-изявени способности. Както повечето научни пробиви, и неговото откритие дойде като резултат от равни дози гениалност и късмет. Стигнал до въпросните три гена, след като установил, че много от най-талантливите индивиди показват симптоми на различен по степен аутизъм.

— Аутизъм ли? — попита Елизабет. — Защо аутизъм?

— Защото това умствено заболяване или състояние, или недостиг, ако щете, което затруднява в различна степен социалното функциониране на засегнатите, често води и до някои удивителни способности, които граничат с гениалното. — Хейдън я потупа по коляното. — Знаеш ли, че много от ключовите фигури в човешката история са показвали признаци на аутизъм?

Елизабет поклати глава.

Мастерсън започна да изброява на пръсти:

— В сферата на изкуството говорим за Микеланджело, Джейн Остин, Емили Дикинсън, също Бетовен и Моцарт. В науката — Томас Едисон, Алберт Айнщайн и Исак Нютон. В политиката — Томас Джеферсън. Дори за Нострадамус се смята, че е страдал от умерена форма на аутизъм.

— Нострадамус? — попита Грей. — Френският астролог?

Хейдън кимна.

— Хора като тях са променяли историята, оказали са положително влияние върху човечеството като цяло, служели са като движеща сила напред. Арчибалд си имаше един любим цитат. От д-р Темпъл Грандин, болна от аутизъм писателка. „Ако по някакъв начин аутизмът е бил заличен от човешкия генотип, хората още щяха да се събират около лагерен огън пред входа на пещерата“. Самият аз вярвам, че е била права.

— А баща ми?

— Той беше убеден в това. Вярваше, че съществува пряка връзка между аутизма и собствените му изследвания върху интуицията и предчувствията.

— И открил ли е тази връзка? — попита Грей.

Професорът въздъхна.

— Макар да не знаем точната причина за появата на аутизма, повечето учени смятат, че има десет гена, които са потенциално свързани с това състояние. Арчибалд пусна тези десет гена през своя статистически модел и откри, че три от тях са общи за всичките му обекти с висок потенциал. Точно този пробив беше търсил. Оставаше му само да проследи географски с помощта на трите генетични маркера честотата на проявата им сред населението. И състави карта.

Професорът подаде на Елизабет листа, който беше отделил от купчината. Карта на Индия със стотици точици.

Елизабет я разгледа, после я подаде на Грей.

Хейдън обясни:

— Всяка точка обозначава индивид, който има генетичния маркер. Ако се вгледате по-внимателно, ще откриете, че големите струпвания на точки са около големите градове като Делхи и Бомбай. Което е логично, разбира се, защото там живеят много хора.

— А тук горе? — попита Грей и посочи северния край на картата.

Елизабет знаеше какво има предвид Грей. Голям брой точки — всъщност най-голямото струпване — бяха именно там, на север, където нямаше обозначение на голям град.

— Именно. Арчибалд си задаваше същия въпрос. — Хейдън взе картата и посочи струпването на север. — Последните три години от живота си посвети на този район. Опитваше се да разбере на какво се дължи тази забележителна честота.

— Какво има там? — попита Елизабет.

— Това е Пенджаб. — Отговорът дойде иззад нея. От Лука Херн. — Прародината на ромите.

— Така е. Затова Арчибалд насочи вниманието си към циганските кланове в Европа и САЩ. Смяташе, че богатата циганска традиция в предсказанията и ясновидството неслучайно е възникнала на същото място, за да се разпространи след това в Европа и отвъд. Идеята му беше да провери дали генетичният маркер ще се установи и сред циганите.

— И? — Въпросът на Елизабет беше отправен едновременно към Хейдън и Лука.

Отговори й Хейдън:

— Да, но не в очакваните концентрации. Баща ти остана разочарован.

Лука изсумтя откъм задната седалка. Елизабет се обърна към него.

— Какво?

— Има си причина — отвърна той.

Грей се завъртя на свой ред.

— Какво имаш предвид?

— Точно заради това наехме д-р Полк.

Елизабет си помисли, че водачът на циганския клан така и не беше навлязъл в подробности по този въпрос. Бяха подхванали темата в самолета, но не успяха да я довършат.

— Както вече ви казах, д-р Полк искаше да вземе кръвни проби от най-надарените ни човихани. Не панаирджиите, а истинските ясновидци. Само че сред нас имаше малцина, които да отговарят на този критерий.

— Защо?

— Защото сърцето на нашия народ е било откраднато.

Бавно и с натежал глас Лука подхвана историята на една дълбоко пазена от народа му тайна, тайна на стотици години. Тайната била свързана с един от клановете, най-почитания сред всички. За този клан било забранено да се говори пред „гадже“, външни хора. Кланът не се смесвал с другите кланове, които се грижели да остане скрит и защитен. Той бил истинският източник на циганската традиция в ясновидството. В много редки случаи някои от онези човихани отивали да живеят в друг клан, за да споделят таланта си, да си вземат мъж или жена. Но най-често живеели отделно и в изолация. А после, преди петдесет години, кланът бил разкрит. Всички мъже и жени били избити, заклани и погребани в плитък гроб в замръзналата земя.

Тук думите на Лука се вгорчиха още повече:

— Само дето в онзи масов гроб не били открити детски кости.

Елизабет разбра какво имаше предвид Лука.

— Някой ги е отвел.

— Така и не разбрахме кой… но не спряхме да търсим и да разпитваме. Надявахме се, че д-р Полк с новия си начин на проследяване — чрез ДНК — ще може да улови отдавна изстиналата следа.

— И успя ли? — попита Елизабет. Лука поклати глава.

— Поне на нас не е казвал такова нещо. Макар че преди няколко месеца се обади със странна молба. Искаше да научи повече за статута ни на „недосегаеми“ в Индия. Сещате се — хората извън кастовата система, нещо като парии.

Елизабет всъщност не се сещаше, нямаше представа за какво говори Лука. Погледна към Хейдън, но той сви рамене. Въпреки това й се стори; че лицето му застина са миг, а очите му леко се присвиват. Професорът знаеше нещо.

Но вместо да обясни, той отбеляза малко кръстче върху картата.

— Какво е това? — попита Елизабет.

Кръстчето беше в центъра на струпването от точки в района Пенджаб.

— Това е следващата ни спирка, ако искаме отговори.

— И къде по-точно отиваме? — настоя Грей.

— Отиваме там, където изчезна Арчибалд.

11.

6 септември, 17:38

Припят, Украйна

Николай вървеше през увеселителния парк на призрачния град.

Стари жълти колички за картинг тънеха в локви зловонна зеленикава вода и високи до кръста бурени, Покривът им отдавна беше пропаднал и само металната конструкция ръждясваше над локвите. Малко По-нататък на фона на ниското следобедно слънце тъмнееше гигантското виенско колело. Седалките с жълти сенници се полюляваха лениво върху ръждясалия му скелет. Символ и паметник на опустошението, предизвикано от чернобилската авария.

Николай продължи нататък.

Увеселителният парк бил построен в чест на Първи май, празника на труда, през далечната 1986 година. Но градът не доживял откриването му — седмица по-рано Припят, дом на четиридесет и осем хиляди работници и техните семейства, загинал под смъртоносното було на радиацията. Построеният през седемдесетте години град бил образец на съветската архитектура и градоустройство — там били Театърът на енергетиците и великолепният хотел „Полисия“, имало модерна болница и десетки училища.

Сега от театъра бяха останали руини. Брези растяха по покрива на хотела. Училищата представляваха купища строителни отломки, сред които се валяха мухлясали учебници, стари кукли и дървени блокчета за игра. В една от стаите Николай беше видял купища стари противогази, захвърлени като скалпове на мъртъвци. От процъфтяващия някога град бяха останали счупени прозорци, сринати стени, стари креватни рамки и ронеща се мазилка. Дървета и бурени растяха на воля и поглъщаха съграденото от човека. Сега тук идваха само туристи на обиколка из призрачния град — срещу четиристотин долара на човек.

А причината за всичко това…

Николай заслони с ръка очи и се вгледа напред. Буца с неясни очертания се открояваше в далечината на три, три и половина километра от града.

Чернобилската атомна централа.

Експлозията в четвърти реактор беше изхвърлила токсичен облак, който обви целия свят. Тук обаче заповедта за евакуация се забавила с тридесет часа. Гората около Припят почервеняла от радиоактивния прах. Хората я смитали от балконите и верандите си, докато само на три километра от града горели плутониеви пожари.

Николай поклати глава, най-вече заради следващия го репортерски екип, който подготвяше репортаж за вечерните новини. Николай вървеше през увеселителния парк. Предупредили го бяха да се придържа към новата асфалтова алея, която пресичаше руините на изоставения град. Извън нея, в мочурището на градската пустош, радиационните нива рязко се повишавали. Най-опасните места бяха обозначени с триъгълни жълти знаци. Новата асфалтова алея бе направена за удобство на потока от знаменитости, официални лица и журналисти, които се стичаха към Чернобил заради инсталацията на новия стоманен саркофаг върху разпадащата се бетонна черупка на стария.

Довечера хотел „Полисия“ щеше да си върне за кратко част от прежното великолепие. Балната зала беше ремонтирана набързо, изпразнена и почистена за провеждането на официалния коктейл. Дори брезите по покрива бяха отсечени.

Чуждестранните гости трябваше да бъдат посрещнати подобаващо все пак. Очакваха се представители на почти всички държави, дори шепа холивудски звезди. Тази вечер Припят щеше да грейне — пъстро галапредставление в центъра на радиационната пустош.

Щяха да присъстват президентът и министър-председателят на Русия, както и немалко членове на горната и долната палата на Федералното събрание. Мнозина вече бяха пристигнали и правеха пълни с клишета изявления за волята за промяна и реформи в опит да извлекат политически дивиденти от това монументално събитие.

Но никой не беше по-гръмогласен и патетичен в призивите си за истинска промяна от депутата Николай Солоков. А след таз сутрешния опит за покушение срещу него той се беше озовал в самия център на медийното внимание.

Следен от камерите, Николай излезе от асфалтовата алея и тръгна към една близка стена. Там с черно на светлия фон бяха очертани силуетите на две деца, които си играят с камионче. Говореше се, че някакъв луд французин прекарал месеци в Припят. Негови рисунки — сенки в оттенъци на черното — можеха да се видят из целия град, натрапчиви и затрогващи, призраци на загиналите деца.

Собствената му сянка — Елена, остана на асфалта. Беше избрала тази конкретна рисунка като най-въздействащата, но по-рано през деня беше проверила с дозиметър района, за да е сигурна, че нивата на радиация са в границите на поносимото.

Тази вечер всичко опираше до театрален майсторлък.

Николай се подпря на стената. Плъзна пръсти по детските силуети. После вдигна ръка и разтърка бавно челото си. Елена се беше погрижила да капне малко амоняк върху ръкава на сакото му. От силната миризма очите му се насълзиха.

Той се обърна към камерите, без да отдръпва ръка от лицето на едното призрачно дете.

— Ето затова трябва да се променим — каза той и обхвана с жест града. — Кой би могъл да погледне този мъртъв пейзаж и да отрече, че нашата велика страна трябва да направи решителната крачка към една нова ера? Трябва да оставим всичко това зад гърба си… но да запазим завинаги спомена.

Изтри бузата си и стисна решително челюсти — няколко сълзи щяха да бъдат от полза, но не биваше да изглежда слаб. Гласът му се извиси гневно към микрофоните:

— Вижте този град! Природата поглъща унищоженото от човека. Някои нарекоха това място Райската градина на Чернобил. И наистина, градът е погълнат от хубава гора. Пеят птички. Сърни се разхождат по улиците. Но нека не забравяме, че се върна и друго. Вълците.

Отправи поглед към хоризонта.

— Не позволявайте красотата тук да ви заблуди. Сега Припят може да прилича на градина, но тази градина е радиоактивна. Всички ние минахме през две военни бариери, за да влезем в трийсеткилометровата забранена зона около Чернобил. Всички ние минахме покрай двете хиляди транспортни средства, с чиято помощ са били потушени радиоактивните пожари на реактора. Пожарни, хеликоптери, линейки — които все още излъчват толкова много радиация, че никой не смее да ги доближи. Всички ние носим дозиметрови значки, които да следят радиацията. Така че не се заблуждавайте. Природата се е върнала, но ще носи белега на катастрофата поколения наред. Изглежда здрава и жизнена, но не е. Това тук не е прераждане. Това тук е само една фалшива надежда. За да постигнем истинско прераждане, трябва да насочим поглед в нови посоки, към нови цели, към един нов ренесанс.

Замълча и се обърна отново към детските силуети на стената. Поклати глава.

Противното би било немислимо — тъжно завърши той. Някой изръкопляска откъм алеята. Обърнал гръб на камерите, Николай се усмихна. Докато операторите запечатваха решителната му поза, собствената му сянка погълна силуетите на децата. Той изчака така още миг, после тръгна обратно към асфалта.

Пое назад към хотела. Елена вървеше след него. Зад поредния завой Николай видя хотел „Полисия“ и раздвижването отпред. Дълга черна лимузина спря пред централния вход, обградена от флотилия бронирани седани. Мъже в черни костюми се изсипаха от придружаващите автомобили и оформиха плътен кордон. Новопристигналата знаменитост слезе от лимузината и вдигна ръка за поздрав.

Прожектори и светкавици се насочиха мълниеносно съм новодошлия и осветиха като в ореол профила му. Никой не можеше да сбърка този силует. Президентът на Съединените американски щати. Пристигнал да подкрепи жизненоважния ядрен пакт между Русия и САЩ.

Основната причина за козметичното разчистване на Припят беше визитата на подобни височайши особи. За да не попадне в сянката на американския президент, Николай изчака новодошлите да влязат във фоайето на хотела. Щом пътят се разчисти отново, той пое напред.

Всичко вървеше по план.

Погледна към чернобилската атомна централа, очертана от косите лъчи на залязващото слънце.

По това време утре щяха да празнуват раждането на един нов свят.

17:49

Южен Урал

Монк стоеше на билото и местеше поглед по заоблените възвишения. Слънцето залязваше и низините помежду им тънеха в дълбоки сенки.

— И трябва да минем оттук? — попита той. — Няма начин да заобиколим?

Константин сгъна картата.

— Да, иначе трябва да изминем стотици километри и да изгубим дни. Ако пресечем напряко, до мината от другата страна на Карачей има само двайсетина километра.

Монк сведе поглед към мочурливата долина. Реката, по чието течение се бяха спуснали, стигаше до това било и се изливаше в широката долина под тях. Както и много други големи и малки потоци. Под косите лъчи на слънцето водопадите и естествените водни каскади грееха като реки от живак. Ала потъналата в сенките на ниските възвишения долина далеч не вдъхваше оптимизъм с наводнените си гори и обширните кръпки открити черни блата, обточени с високи треви и тръстика. Пътят през долината щеше да е труден, а след залез слънце лесно можеха да се изгубят.

Монк въздъхна издълбоко. Нямаха друг избор — трябваше да минат през блатото. Обърна се към Кишка и Пьотър. Децата седяха на един повален дънер и приличаха на полуудавени котета. Бяха изминали близо километър, носени от бързите речни води, докато студът не ги принуди да излязат на брега. На другия бряг, разбира се — водата би трябвало да прекъсне следата им, а и със спускането си по планинските склонове реката ставаше все по-широка. Останалите на отсрещния бряг тигри трябваше да преплуват бързата и широка река, за да уловят отново дирята им.

През последните два часа Пьотър мълчеше и очевидно се тревожеше заради Марта. Но поне не показваше признаци на паника — явно тигрите не бяха наблизо или поне той не ги усещаше.

Когато излязоха от водата, Монк накара всички да съблекат дрехите си, да ги изстискат, колкото могат, и пак да ги облекат. А последвалият двучасов преход в най-горещото време на деня беше свършил останалото. Но сега пак щяха да се намокрят, а слънцето се скриваше. Чакаше ги студена нощ.

Само че Константин беше прав. Трябваше да продължат. Не можеха да останат тук, в гората на високото, където тигрите бяха в стихията си. Мочурището поне предлагаше някаква защита.

Монк пое надолу по стръмния наклон, като подбираше най-лекия път. Помагаше на Пьотър, а Константин стискаше за ръка сестра си. Двете по-малки деца бяха на ръба на изтощението. Малобройната им групичка бързо потъна в хладните сенки и от топлината на слънцето остана само спомен.

Тук дърветата бяха по-големи, основно борове и брези. Но покрай лабиринта от вливащи се в блатото потоци и ручеи тук-там се редяха върби, свели тъжно рамене и потопили вейки във водата.

Монк вървеше напред, проправяйки пътека. Ниската растителност представляваше гъста маса от хвойна и къпинак. Но колкото по-кално ставаше под краката им, толкова по-редки ставаха храстите. Скоро прескачаха от туфа мъх към следващата, което не беше трудно, защото тук мъхът очевидно се чувствате добре. Мекият зелен килим покриваше оголените скали и се катереше по светлите стволове на брезите сякаш в опит да ги всмуче под земята.

Движеха се все по-бавно, буквално „затънали“ в тинята между все по-обширните кръпки застояла вода.

Пронизителен вик накара Монк да вдигне очи. Орел се плъзна ниско над дърветата, с криле широки колкото разперените ръце на възрастен човек.

Орел, излязъл на лов.

Което само подсети Монк за опасностите, които дебнеха зад тях.

Ускори крачка. Като никога теренът тук изглежда понасяше на малките. Леките им телца почти не раздвижваха гъстата кал, докато Монк трябваше да внимава на всяка крачка, иначе рискуваше да остане без ботуши.

Напредваха едва-едва и за час изминаха не повече от километър. Монк често виждаше змии да се разбягват пред тях, а веднъж мерна и лисица, която хукна по една могилка и бързо изчезна от погледа. Напрягаше слух за всеки звук. Чуваше, че нещо се движи през блатото. Отчупено разклонение на рог говореше за наличието на популация от елени.

Преди да се усетят, вече газеха до глезените във вода и се движеха на зигзаг от остров на остров. Студеният въздух миришеше на влага, водорасли и плесен. Насекоми жужаха непрестанно и гласовете им се сливаха в бял шум, с който свикнаха бързо. Слънцето се спускаше зад планинските възвишения и в блатото под плътния балдахин на боровете ставаше все по-тъмно.

Монк вече не крачеше, а газеше.

Константин се изравни с него. Все още стискаше сестра си за ръка. Момичето буквално вървеше и спеше.

Пьотър се беше залепил за Монк. Държеше го за ръката, а когато стигнеха до по-дълбок участък, Монк го вдигаше на раменете си.

Момчето изведнъж стисна силно ръката му. Нещо чупеше клони и се движеше право към тях.

„О, не…“

Монк изкрещя, защото знаеше какво идва.

— Тичайте! Бързо!

Вдигна детето, което се бореше и викаше. Константин зацапа напред с високо вдигнати колене, влачейки Кишка след себе си. Левият крак на Монк затъна до средата на прасеца. Опита се да го издърпа, но напразно. Все едно беше стъпил в цимент.

Звукът на кършещи се клони приближаваше стремглаво. Монк хвърли Пьотър пред себе си и се обърна да посрещне атаката. Чу как детето цопна във водата. Но вместо да избяга, Пьотър тръгна назад към него.

— Не! Пьотър, бягай!

Но момчето го подмина миг преди нещо голямо да изскочи от клоните и да цопне тежко във водата. Момчето и нещото се прегърнаха в пристъп на искрена радост.

Марта.

Монк напразно се мъчеше да овладее пулса си.

— Пьотър, следващия път… гледай да ме предупредиш, моля те — промърмори той и се зае да измъкне крака си от гъстата кал.

Шимпанзето прегърна Пьотър и го вдигна над плитката вода. Константин и Кишка зацапаха назад към тях. Марта пусна внимателно Пьотър и прегърна по ред другите две деца. После пристъпи към Монк, разперила широко ръце. Той се наведе и на свой ред беше прегърнат. Тялото й беше горещо, дъхът й прогори ухото му. Монк усети тремора на изтощение в старите й кости. Прегърна я крепко, като си мислеше колко разстояние е трябвало да измине старото шимпанзе, за да се събере отново с тях.

Докато се изправяше обаче, се зачуди как всъщност ги е намерила Марта. Че ги е настигнала, беше разбираемо — докато те газеха в калта и тинята, тя се беше придвижвала от клон на клон и така беше стопила разстоянието. Как обаче ги беше открила?

Монк се взря в тъмнеещия гъстак.

А щом тя ги беше проследила…

— Хайде, движение — каза той и махна към сърцето на мочурището.

Отново в пълен състав, те поеха през заблатената местност. Завръщането на Марта ободри децата, но тежкият терен скоро помрачи настроението на всички. Константин се влачеше най-отпред. Пьотър гледаше да е близо до Монк, а Марта се придвижваше основно по дърветата, прехвърляше се от клон на клон и пръстите на краката й току забърсваха водата.

Слънцето бавно изчезна зад планинските възвишения и ги потопи в почти непрогледен мрак. Монк едва различаваше Константин на няколко крачки пред себе си. Сова избуха някъде вляво да посрещне нощта с проточения си кух призив.

Константин извика към тях откъм гъст върбалак. В гласа му прозвуча напрежение:

— Изба!

Монк не знаеше значението на руската дума, но тя определено му прозвуча зловещо. Забърза след момчето и откри, че водата става по-плитка.

Мушна се под балдахина от върбови клонки и видя поредното островче. Само че това не беше пусто като другите. Върху ниската могилка клечеше миниатюрна барака на ниски подпори. Построена беше от сурови трупи, покривът й бе обрасъл с гъст мъх. Единственият прозорец тъмнееше. Нямаше признаци на живот. От комина не излизаше пушек.

Константин ги чакаше сред високата тръстика в началото на островчето.

Монк стигна до него.

Високото момче посочи:

— Ловна хижа. Има ги из цялата планина.

— Ще ида да проверя — каза Монк. — Ти стой тук.

Прекоси островчето и тръгна да обикаля бараката. Беше много малка, с комин от зидани камъни. Тревата стигаше до кръста му. Нямаше признаци някой да идвал тук скоро, от години дори. Прозорецът беше с капаци, зарезени отвътре. Имаше и малък кей, но без лодки. Само една плоскодънка — нещо като сал със заострен нос — беше изтеглена сред тръстиките до кейчето. Салът беше наполовина обрасъл с мъх, но с малко късмет може би щеше да им свърши работа.

Монк се върна при хижата и пробва да отвори вратата. Не беше заключена, но дъските се бяха издули и се наложи да я дръпне силно няколко пъти, преди тя да се отвори неохотно със скърцане на ръждясали панти. Вътрешността й беше тъмна и миришеше на мухъл. Но поне беше сухо. Имаше само едно помещение. Подът беше от чамови дъски с разпръсната отгоре слама. Мебелировката се състоеше от малка маса и четири стола. Покрай едната стена от край до край се редяха грубо сковани шкафове, но нямаше нищо, което да прилича на кухня. Явно храната се приготвяше в огнището, където бяха струпани няколко метални тенджери и тигани. Имаше и купчина сухи дърва за огрев.

Супер.

Монк застана на прага и махна на децата да идват.

При други обстоятелства не би губил време тук, но всички имаха нужда от почивка и особено малките. Прозорецът беше плътно затворен с капаци и Монк Реши, че могат да си позволят малък огън. Добре би било да изсушат дрехите и обувките си и да изкарат на топло най-студената част от нощта. А после, сухи и отпочинали, можеха да продължат нататък още преди зазоряване, а с малко късмет — да използват и сала.

Константин му помогна да накладе огън, а другите две деца седнаха на пода, сгушени в Марта. Константин намери кибритени клечки в намаслена кутия и старите сухи подпалки пламнаха веднага. Огънят се разгоря бързо, като пукаше и пращеше. Димът се устреми към отвора на комина.

Докато Монк слагаше нова цепеница в огъня, Константин се зае да провери съдържанието на шкафовете. Откри риболовни такъми, ръждясал фенер с плискащ се на дъното му керосин, тежка ловна кама и полупразна кутия с патрони за пушка. Но не и пушка, уви. В едно от чекмеджетата момчето видя няколко омачкани и пожълтели списания с голи жени, които Монк побърза да конфискува, а после им намери и приложение като подпалки. На най-горния рафт в шкафа имаше нещо наистина полезно — четири силно избелели юргана, сгънати и увити в чаршаф.

Докато им раздаваше юрганите, Константин посочи раницата, която Монк беше оставил до вратата. Монк погледна натам. Момчето сочеше към портативния радиационен монитор във форма на значка. Значката вече не беше бяла, а розовееше, макар и слабо.

— Радиация — измърмори Монк.

Константин кимна.

— Преработвателната фабрика, която е отровила езеро Карачей. — Той махна на североизток. — Оттам радиацията е проникнала и в почвата.

Заразявайки подпочвените води, осъзна Монк. И къде се оттичаше всичката вода в тукашните планини? Монк погледна към затворения прозорец и си представи блатото отвън.

Поклати глава.

А си беше въобразявал, че проблемите му се изчерпват с някой и друг човекояден тигър.

19:04

Пьотър седеше гол-голеничък пред огъня, увит с дебелия юрган. Обувките им бяха наредени пред огнището, а дрехите им висяха на импровизиран простор от рибарско влакно. Влакното беше толкова тънко, че панталонът и ризата му сякаш се носеха във въздуха.

Танцът на припукващите пламъци му беше приятен, но димът — не. Кълбеше се към комина, сякаш беше нещо живо, родено от огъня.

Потрепери и се примъкна по-близо до ярките пламъци.

Старшата сестра в училище обичаше да им разказва за Баба Яга — как живеела вдън гората в къщичка от трупи, която се движела на кокоши крака и търсела деца, които да изяде. Пьотър се замисли за подпорите на хижата, които беше видял на идване. Ами ако това беше къщичката на Баба Яга, забила острите си нокти в земята, за да не се виждат?

Изгледа подозрително дима.

А Баба Яга нямаше ли си и невидими слуги?

Плъзна поглед из стаята. Нямаше хвърчащи предмети като в приказката. Но пък пламъците хвърляха игриви сенки навсякъде, така че беше трудно да се прецени. Премести се още по-близо до топлината на огъня, но къдравият дим все така привличаше погледа му.

Заклати се леко напред-назад. Ритмичното движение винаги го успокояваше. Марта седна до него и го придърпа към себе си. Той се сгуши в прегръдката й. Силната й ръка го притисна още по-близо.

„Не се страхувай“.

Но той се страхуваше. Страхът пълзеше по вътрешната страна на черепа му като хиляди малки паячета. Не откъсваше очи от пушека, защото знаеше, че точно там се крие опасността — димът се къдреше през комина и, сигурно щеше да предупреди Баба Яга, че в къщата й има деца.

Сърцето му заби бързо-бързо в гърдите.

Вещицата идваше.

Усещаше я.

Очите му се разшириха, вперени в пушека. Опитваше се да съзре опасността.

Марта бърбореше утешително в ухото му, но напразно. Баба Яга идваше, за да ги изяде. Грозеше ги опасност. Деца в опасност. Огънят изпука и го стресна. И тогава разбра.

Не деца.

Дете.

И не едно от тях.

А друго.

Пьотър се взря напрегнато в дима, разбутвайки мрака, за да стигне до истината. И в къдрите на дима видя кой беше в опасност.

Неговата сестра.

Саша.

11:07

Вашингтон

— ДИК синдром — обясни Лиза край леглото на момичето.

Кат се опитваше да разбере. Стоеше, притиснала ръце към стомаха си, вперила поглед в тъничкото дете, което се беше изгубило в нощницата, чаршафите и възглавниците на болничното легло. Кабели се точеха изпод чаршафите към медицинската апаратура покрай едната стена, която следеше кръвното налягане и сърдечната дейност на детето. Вливаха му система с физиологичен разтвор и лекарства. Въпреки това само за няколко часа бледата кожа на момичето беше придобила сивкав оттенък, а устните му посиняваха.

— Дисеминирана интраваскуларна коагулация — преведе Лиза, което не помогна особено. Със същия успех можеше да й говори на латински.

Монк щеше да знае за какво става въпрос, помисли си Кат. Нали имаше медицинско образование. Побърза да прогони тази мисъл от главата си — и без това още не беше дошла на себе си, след като видя рисунката на детето. То несъмнено я беше нарисувало за Кат. Между двете им се беше породило нещо, някаква връзка. Кат го беше доловила в очите й, докато й четеше. През повечето време малката изглеждаше отнесена и некомуникативна, но на няколко пъти беше вдигнала очи към нея. И в тях Кат беше съзряла светлинка — най-вече доверие, но и още нещо, сякаш двете се познаваха отдавна. Коктейл, който беше разтопил сърцето й. Кат си даваше сметка, че като млада майка, инстинктите и хормоните й са във върхова точка, а емоционалното й състояние е нестабилно заради скорошната загуба на съпруга й.

— Какво означава това? — попита Пейнтър.

Стоеше до Лиза от другата страна на леглото. Току-що се беше върнал с новини от Грей. Той и екипът му били нападнати и в момента пътували към северните райони на Индия. Пейнтър веднага разпоредил разследване кой може да стои зад атаката — опитът за покушение над д-р Мастерсън със сигурност не бил съвпадение и организаторът му е знаел, че Грей ще се срещне с него в Индия. Въпреки спешния характер на разследването, директорът беше отделил време да слезе в лазарета и да чуе доклада на Лиза.

Преди малко бяха излезли резултатите от кръвните тестове.

Преди Лиза да е отговорила на въпроса му, в стаята влезе Шон Макнайт. Беше свалил сакото и вратовръзката си, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. След доклада на Грей се беше обадил тук-там. Пейнтър се обърна към него с вдигната въпросително вежда, но Шон махна на Лиза да продължи и се отпусна тежко на един стол до леглото. Беше стоял при детето през последния час и дори сега сложи несъзнателно ръка на чаршафа. Двамата с Кат си бяха поговорили доста. Шон имаше две внучета.

Лиза се изкашля и каза:

— ДИК синдромът е патологичен процес, при който кръвта започва да образува миниатюрни съсиреци във всички системи и органи. Това скоро изчерпва съсирващите фактори на организма и води до вътрешно кървене. Причините са разнообразни, но ДИК обикновено възниква като вторичен проблем в резултат на друго заболяване. Ухапване от змия, рак, тежки изгаряния, шок. Една от най-често срещаните причини е менингитът и по-точно септичното възпаление на мозъка. Което, като се има предвид високата температура и…

Лиза махна към устройството, имплантирано в черепа на детето, и сви притеснено устни.

— Всички изследвания потвърждават диагнозата. Намалени тромбоцити, повишено ниво на FDP — това са остатъчните вещества след разтварянето на съсиреци в кръвния поток, удълженото време на кървене. Сигурна съм в диагнозата. Вливаме й антитромбин и дротрекогин алфа. Това би трябвало да я стабилизира временно, но за да решим окончателно проблема, трябва да лекуваме първичното заболяване, което е предизвикало ДИК. Проблемът е, че не знаем какво е то. Детето не е септично. Кръвните тестове и анализите на гръбначномозъчната течност са отрицателни. Може да е вирусно, но според мен си имаме работа с нещо друго, нещо, за което дори не подозираме и което е свързано с импланта. Кат си пое дълбоко дъх.

— А без да знаем това…

Лиза скръсти ръце също като Кат.

— Състоянието й се влошава. Вливанията ще ни спечелят малко време, но трябва да разберем къде е истинският проблем. Лекарският черен хумор е родил и друг прочит на съкращението ДИК — „Дъртата идва с косата“.

Кат се обърна към Пейнтър.

— Трябва да направим нещо.

Той кимна и погледна към Шон.

— Нямаме избор. Трябват ни отговори. Ако имахме време, сигурно и сами бихме открили първопричината за състоянието на детето. Истината е, че има хора, които знаят повече, запознати са с тази специфична биотехнология и са осведомени на какво поточно е било подложено момичето.

Шон въздъхна.

— Ще трябва да действаме много внимателно. Явно Шон и Пейнтър вече бяха обсъждали този въпрос, помисли си Кат.

— Какво сте намислили?

— Ако искаме да спасим това дете — започна Пейнтър и сведе поглед към крехкото момиче, — ще трябва да си легнем с врага.

23:38

Трент Макбрайд крачеше по дългия пуст коридор. Тази част на „Уолтър Рийд“ беше затворена за ремонт. Болничните стаи от двете страни на коридора бяха в ужасно състояние, с мухъл по стените и ронеща се мазилка, но не те го интересуваха, а психиатричното отделение със строг режим в дъното на коридора. Там стените бяха на циментена замазка, прозорците имаха решетки, а вратите бяха стоманени с малки зарешетени отвори.

Трент стигна до последната килия. Пред вратата имаше пазач. За всеки случай. Пазачът отстъпи встрани и подаде на Трент връзка ключове.

Той ги взе и погледна през малкото прозорче. Юри лежеше облечен в леглото. Трент отключи вратата и Юри се надигна. Изглеждаше ненормално жизнен за годините си — явно караше на силни коктейли от андрогени и други забавящи стареенето хормони. Руснаците бяха луди на тая тема — дай им да експериментират с лекарства.

Отвори широко вратата.

— Време е да свършим малко работа, Юри.

Мъжът стана и го изгледа гневно.

— Саша?

— Ще видим.

Юри тръгна към вратата. В изражението му се четеше твърде много решителност и Трент изведнъж се изпълни с подозрения. Вместо да се пречупи от изтезанията, този тип май беше почерпил допълнителна сила, също като меч, който става все по-як под ударите на чука; Може пък силите на стареца да не се дължаха единствено на инжекции в задника.

Но изпълнен с решителност или не, Юри му беше в ръцете.

Въпреки това Трент даде знак на въоръжения пазач да ги придружи. Близо метър и деветдесет висок и два пъти по-тежък от руснака, той не смяташе, че има нужда от ескорт. Допреди малко поне. Нещо в очите на Юри не му вдъхваше доверие.

Тръгнаха назад по коридора.

— Къде отиваме? — попита Юри.

„Да забием един последен пирон в ковчега на Арчибалд Полк“, отвърна наум той. Трент беше дирижирал смъртта на стария си приятел, а сега планираше да сложи край и на едно от най-успешните му начинания — тайната организация, чиято концепция Арчибалд беше създал, докато работеше за Язоновците.

Екип от учени-убийци.

В основата си — язоновци с автомати.

И след като уби професора, сега Трент трябваше да унищожи и неговата рожба. За да продължи собствената му работа, Сигма трябваше умре.

12.

6 септември, 19:36

Пенджаб, Индия

Докато слънцето потъваше зад хоризонта, Грей неохотно призна, че Росауро не е сбъркала с избора на превозно средство. На седалката до шофьора той се подпираше с ръка на тавана в напразен опит да омекоти поне малко друсането, докато джипът им подскачаше по разкаляния и набразден с дълбоки коловози черен път. Бяха минали през последния що-годе голям град преди час и оттогава пътуваха през затънтена провинция.

Ферми за отглеждане на добитък, ниви със захарна тръстика и мангови овощни градини шаренееха като кръпки по вълнистия терен. Мастерсън беше обяснил, че Пенджаб е житницата на Индия, където се отглеждала основната част от пшеницата, просото и оризът на страната.

— И някой трябва да обработва всичко това — беше казал той, докато даваше указания от задната седалка.

Ковалски и Елизабет седяха при него. Лука се ширеше сам на най-задната седалка и си точеше камите.

— При разклонението завий вляво — нареди Мастерсън.

Росауро завъртя волана и джипът прецапа през пълна с вода канавка, която приличаше повече на поток. Самият път беше изровен на много места от водата, която се стичаше по склоновете. На персийски „пенджаб“ означаваше „земята на петте реки“, пак те бяха и една от основните причини за плодородието на района.

Грей огледа смрачаващото се небе. Ниски облаци се търкаляха до хоризонта. Скоро щеше да завали.

— Все нагоре — каза Мастерсън. — Оттатък онзи хълм там.

Джипът нададе рев по нанагорнището, вдигайки ветрила от кал зад себе си. От билото на хълма се откриваше малка долина с форма на купа и възвишения по края. Потънало в мрак село лежеше на дъното й — скупчени една до друга каменни къщи и пръстени бараки с покриви от палмови листа. Два огъня хвърляха отблясъци в началото на градчето. Мъже стояха около тях и ги ръчкаха с дълги пръти. Горяха боклук. Волска каруца чакаше до единия огън, натоварена догоре с отпадъци. Волът се размърда неспокойно, когато джипът наближи по нанадолнището.

— Другото лице на Индия — каза Мастерсън. — Над три-четвърти от населението й все още живее в селските райони. Тук обаче ще се срещнете с най-долната прослойка на кастовата система. „Хариджан“, както ги е прекръстил Ганди, което означава „божии хора“, макар че и до днес презрително ги наричат „далит“ или „ачута“, което се превежда буквално като „недосегаеми“, но в смисъл, че нямат право да „досягат“, да докосват останалите хора. Нещо като парии.

Грей забеляза, че Лука е прибрал камите си и слуша внимателно. „Недосегаеми“. Може би хората тук бяха от един корен с неговите кланове.

Осветени от пламъците, мъже от селото се събираха със сърпове и тояги, разтревожени от появата на странниците.

— Какви са тези хора? — попита Грей. Искаше да знае с кого си има работа.

— За да ти отговоря на този въпрос — каза Мастерсън, — първо трябва да проумееш тукашната кастова система. Според легендите всички основни „варни“ — или класи от хора — са възникнали от едно богоподобно същество. Брамините — това са свещениците и учителите — са произлезли от устата на съществото. Управниците и войниците — от ръцете му. Търговците — от бедрата му. Краката са свързани с работниците. Всяка каста си има своя собствена социална йерархия, която в голямата си част е заложена още в текстове отпреди две хиляди години, известни като „Законите на Ману“, които казват какво можеш и какво не можеш да правиш.

— А тези недосегаеми, за които спомена? — попита Грей, който не сваляше поглед от сбиращите се мъже и младежи.

— Смята се, че петата варна не води произхода си от въпросното велико същество. На тях се гледало като на аутсайдери, твърде нечисти, за да живеят заедно с другите. Това били хората, които се занимавали с обработка на животински кожи, с кръв, екскременти, дори с телата на мъртвите. За тях нямало място в домовете на по-висшите касти, нито в храмовете, дори не им позволявали да се хранят със същите прибори. Даже сенките им не бивало да докосват човек от по-висша каста. Нарушиш ли някое от тези правила, можело да те пребият, изнасилят, убият.

Елизабет се наведе напред.

— И никой не се опитва да сложи край на това безобразие?

Мастерсън изсумтя.

— Индийската конституция инкриминира подобна дискриминация, но старите порядки още са живи, особено в селските райони. Петнайсет процента от населението все още попада в групата на недосегаемите. Нищо не може да се направи. Дете, родено в семейство на недосегаеми, си остава такова завинаги. Тези хора стават жертва на хилядолетни религиозни закони, които ги отхвърлят като низши създания, Ако трябва да сме честни обаче, както вече казах — все някой трябва да обработва нивите.

Грей си помисли за обширните пасища, обработваема земя и овощни градини.

Мастерсън продължи:

— Недосегаемите са робска класа, която е част от обществената структура. И макар да има известно подобрение, най-вече в големите градове, селските райони все така имат нужда от работна ръка — и тук кастовата система сработва идеално. Села като това са били опожарявани само защото жителите им са си позволили да настояват за по-високи надници и подобри условия на труд. На това се дължи и подозрението, с което ни посрещат сега.

И той кимна към въоръжената със селскостопански сечива група по посрещането.

— Мили Боже — възкликна Елизабет.

— Бог няма нищо общо с това — горчиво каза Мастерсън. — Всичко е въпрос на икономика. Твоят баща беше пламенен защитник на тези хора. Дотам, че в последно време трудно си осигуряваше съдействието на йоги и брамински мистици.

— Заради отношението си към недосегаемите? — попита тя.

— Заради това… както и защото търсеше източника на генетичния маркер именно сред тях. Когато мълвата се разнесе, много врати се затвориха за него. В Индия традициите все още са много по-силни от науката и просвещението. Всъщност, когато Арчибалд изчезна, реших, че са го убили именно по тази причина.

Грей даде знак на Росауро да спре в края на осветения от огньовете участък.

— А това село? Тук ли е бил видян за последно д-р Полк?

Мастерсън кимна.

— При последния ни телефонен разговор Арчибалд беше крайно развълнуван. Направил беше някакво откритие и нямаше търпение да ми разкаже за него… обаче така и не се чухме повече. Но пък той понякога правеше така, изчезваше с месеци в някой затънтен селски край и обикаляше от село в село. В махали и паланки без имена, където хората от по-висшите касти не стъпват. Но времето си минаваше и аз започнах да си мисля най-лошото.

— А тези хора? — попита отново Грей. — Имаме ли основание да се боим от тях?

— Тъкмо обратното. — Мастерсън отвори вратата от своята страна и се измъкна от джипа с помощта на бастунчето.

Грей слезе след него. Останалите врати на джипа също се отвориха и пътниците се изсипаха на открито.

— Не се отдалечавайте от джипа — предупреди ги той. Мастерсън тръгна към огъня, следван по петите от Грей. Извика нещо на хинди. Грей знаеше някоя и друга дума на езика покрай собствените си занимания с индийската религия и философия, но не толкова, че да разбере казаното. Мастерсън изглежда питаше за някого и местеше поглед от лице на лице.

Мъжете все така стояха като настръхнала от оръжия преградна стена.

Волът измуча жално, сякаш доловил напрежението.

Накрая Мастерсън спря между двете клади. Миризмата беше задушлива и зловонна — смес от пържен дроб и горящи гуми. Грей едвам се сдържаше да не си запуши носа. Мастерсън махна назад към джипа и каза още нещо. Грей различи името на Арчибалд Полк, последвано от „бетее“.

Думата на хинди за „дъщеря“.

Мъжете обърнаха като по команда глави към Елизабет и сведоха оръжията си. А после изведнъж се разприказваха. Сочеха я. Човешката стена се раздели гостоприемно. Две момчета хукнаха по тясна уличка между две каменни къщи, надавайки радостни възгласи.

Мастерсън се обърна към Грей.

— Недосегаемите в този район се отнасят с особена почит към Арчибалд. Сигурен бях, че дъщеря му ще бъде посрещната с отворени обятия. Тук нищо не ни заплашва.

— С изключение на дизентерията — обади се Ковалски зад тях.

Елизабет го сръга в ребрата.

Грей ги поведе към селото. Измъчваше го неясното предчувствие, че разстроеният стомах няма да е единственият им проблем.

20:02

Елизабет мина между двете клади. Потъналото в мрак село се разбуждаше. Някой заудря призивно по импровизиран барабан. Пресрещна ги жена, прикрила наполовина лицето си със сари, и им даде знак да я последват към центъра на селото.

Докато жената се обръщаше, Елизабет зърна за миг увисналата и покрита с белези плът под тънкия плат. Мастерсън забеляза потреса й.

Тя се наведе към него.

— Какво се е случило с тази жена?

Професорът отговори тихо:

— Баща ти ми спомена за нея. Хванали сина й да лови риба в селското езеро на по-висша каста. Тя отишла да го прибере, но заловили и нея. Селяните пребили детето, а нея залели с киселина. Загубила едното си око и половината лице.

Елизабет усети как кръвта й изстива.

— Какъв ужас.

— Ако питаш нея, ще ти каже, че е извадила късмет. Защото е можело и да я изнасилят.

Елизабет тръгна след жената. Стомахът й се обръщаше от мисълта за причинената й жестокост, но в същото време я изпълваше уважение и дори страхопочитание пред силата на духа, позволила й да оцелее въпреки всичко.

Жената ги преведе през лабиринт от криви улички до центъра на селото. Там също гореше голям огън. Около няколко дървени маси до кладенец с помпа се събираха хора. Жените бързаха да забършат масите от нападалите листа, други носеха ядене. Малки деца тичаха като отвързани, боси и повечето само по гащички.

Кажи-речи всеки втори мъж скланяше глава пред Елизабет, а някои се покланяха от кръста. Явно наистина бяха уважавали баща й. А тя бе имала съвсем смътна представа за заниманията му тук.

Мастерсън посочи към тях с бастунчето си.

— Арчибалд направи много за тукашните села. Разобличи местни доброволчески отряди, които тероризираха хората, и извоюва разпускането им, дори уреди по-високи надници на селяните, по-добро медицинско обслужване и образование. И още по-важно, отнасяше се към тях с уважение.

— Нямах представа — промълви тя.

— И си спечели доверието им. Районът се превърна в център на генетичното му проучване.

— Защо точно тук? — попита Грей, който вървеше от другата страна на професора.

— Защото след като състави картата, която ви показах, Арчибалд се зае да картографира детайлно и самия Пенджаб. Генетичните данни сочели към този подрайон, но според мен имаше и нещо друго.

Елизабет се намръщи.

— Какво?

— Не съм сигурен. Интересът му към тези места се появи преди около две години. Точно тогава преустанови тестуването в други области на страната и се съсредоточи върху този район. — Професорът хвърли поглед назад към Лука. — И върху циганите.

Елизабет се върна мислено две години назад. По онова време тъкмо приключваше докторантурата си в Джорджтаун. Почти не поддържаше връзка с баща си. Редките им разговори по телефона обикновено бяха кратки и неловки. Ако знаеше с какво се е занимавал отвъд чисто научния си проект, сигурно би реагирала различно.

Стигнаха до площадчето, където ги посрещнаха с усмивки и настойчиви покани. Масите вече бяха отрупани с храна — тънки царевични питки, купички ориз с подправки, варени зеленчуци, дребни сливи и големи фурми, паници със суроватка — семпла храна, но от сърце. Коленичила жена разбъркваше гъста яхния от леща върху огнище с форма на конска подкова. Дъщеря й се появи с кофа с кравешка тор, с която да подхранят огъня отдолу.

Ковалски застана до Елизабет.

— Не е точно като в „Макдоналдс“.

— Може би защото тук почитат кравите като свещени животни.

— Че то и аз ги почитам. Особено на грил с печени картофи.

Тя се усмихна. Този ужасен човек май винаги успяваше да я разсмее, помисли си. И изведнъж си даде сметка, че телата им почти се докосват. Побърза да отстъпи крачка встрани.

Междувременно се бяха сдобили и с музикален съпровод — един от селяните дърпаше струните на цитра, друг му акомпанираше с хармоника, трети блъскаше на нещо като тъпан.

Висок мъж пристъпи към тях. Изглеждаше в средата на трийсетте, с късо подстригана коса и смугла кожа. Беше облечен в традиционна „доти курта“ — правоъгълно парче плат, увито около кръста, с дължина до глезените, риза с дълги ръкави и закопчана туника отгоре. На главата си носеше бродирана плетена шапка, която се наричаше „куфи“. Поклони се ниско и заговори на английски с отчетлив британски акцент:

— Аз съм Аби Банджее, но за мен ще е чест, ако ми викате Абе. Ние индийците имаме една поговорка — „Ат итхи дево бхава“. Това означава, че за нас гостите са като богове. Което с още по-голяма сила се отнася за дъщерята на професор Арчибалд Полк, мой близък приятел. — Той ги покани с жест на масата. — Моля заповядайте.

Гостите се възползваха от поканата, но усмивката бързо изчезна от лицето на Абе, когато разбра за кончината на баща й.

— Не знаех — тихо каза той с разкривено от болка лице. — Това е непрежалима загуба. Моля да приемете съболезнованията ми, госпожице Полк.

Тя кимна унило.

— За последно е бил видян тук, във вашето село — обади се Грей и кимна към Мастерсън. — Казал е на професора, че тръгва насам.

Мастерсън се изкашля.

— Надявахме се от вас да разберем накъде е потеглил след това Арчибалд.

— Знаех си аз, че не трябваше да тръгва сам — каза мъжът и поклати глава. — Но той бързаше.

— Къде е отишъл? — попита Грей.

— Изобщо не трябваше да го водим там. Онова място е прокълнато.

Елизабет посегна и го докосна по ръката.

— Ако знаете нещо… каквото и да било…

Абе преглътна шумно и бръкна във вътрешен джоб на туниката си. Извади малка платнена кесийка, в която нещо дрънчеше.

— Всичко започна, когато показах това на баща ви. — Той развърза кесийката и изсипа съдържанието й на масата. — От време на време намираме такива, като орем нивите.

Стари зацапани монети, почти черни от годините, се пръснаха по масата. Една се търкулна към Елизабет. Тя я затисна с длан и я взе. Огледа я, като изтри с палец част от мръсотията… и след миг разбра какво държи в ръцете си.

Издраскано, но все още различимо женско лице я гледаше от монетата. Беше обточено с гърчещи се змийски тела. Горгоната на име Медуза. Което можеше да означава само едно.

— Древногръцка монета — възкликна невярващо тя. — И казвате, че сте ги намерили тук, във вашите ниви?

Абе кимна.

— Невероятно. — Елизабет обърна монетата към светлината на огъня. — Гърците наистина са владели за кратко Пенджаб. Заедно с персийците, арабите, моголите и афганците. Дори Александър Велики е водил голяма битка в тези земи.

Грей взе друга от монетите. Изражението му помръкна. Гледа я още миг, после я подаде на Елизабет.

— Виж това.

Елизабет я взе. Погледна я и пръстите й се разтрепериха. На монетата се мъдреше релефно изображение на гръцки храм. И не какъв да е храм. Елизабет се взираше в трите колони и тъмния вход. И главната буква „Е“ на прага.

— Това е храмът в Делфи — промълви тя.

— Прилича на монетата, която баща ти е взел от музея.

Елизабет се мъчеше да проумее връзката, но мислите й се разбягваха, сякаш мозъкът й внезапно беше дал на късо.

— Кога… кога за пръв път показахте тези монети на баща ми?

Абе смръщи вежди.

— Не съм сигурен. Преди около две години може би. Той ми каза да ги скрия някъде на сигурно място, но тъй като сега е мъртъв, а вие сте негова дъщеря…

Но Елизабет почти не го чуваше. Преди две години. По времето, когато баща й беше уредил стажа й в Делфийския музей. Досещаше се, че държи в ръцете си монетата, на която дължи работата си там. Твърде зает с делата си тук, той е искал тя да се заеме с делфийската загадка. Гняв припламна в сърцето й, но тя навреме си спомни за селяните наоколо и и какво бяха видели те от баща й. Може би не му е давало сърце да си тръгне, да ги изостави.

Но можеше да й каже нещо все пак.

Освен ако… е мълчал, за да я защити?

Тя поклати глава, объркана от многото въпроси без отговор. Какво ставаше тук? Обърна монетата с надеждата да намери някакъв отговор. Повърхността й тъмнееше, а едва различимият символ не изглеждаше гръцки.

Абе забеляза обърканото й изражение. Посочи монетата, която явно познаваше добре.

— Това е колелото на чакрите. Древен индуски символ.

„И какво прави върху гръцка монета?“, зачуди се тя.

— Може ли да погледна? — попита Лука. Заобиколи и се наведе над рамото й. Тялото му застина, а пръстите му побеляха върху ръба на масата.

— Този… този символ. Той е и на ромското знаме.

— Какво? — попита Елизабет.

Лука се изправи, челото му беше набръчкано от объркване.

— Избрали са го, защото на санскрит „чакра“ означава „колело“. Смята се, че символизира колело на циганска каруца и оттам номадските ни традиции, а в същото време изразява почит към индийските ни корени. Но открай време има слухове, че символът крие и по-дълбоко значение, свързано с древната история на нашите кланове.

Докато другите коментираха значението на това съвпадение, Елизабет разглеждаше мълчаливо монетата и една догадка бавно се избистряше в главата й.

Грей се наведе към нея, явно съзрял нещо на лицето й.

— Какво има?

Тя обърна глава да срещне погледа му. Вдигна монетата и посочи релефното изображение на храма.

— Баща ми използва връзките си, за да ми уреди стажа в Делфи, както вече ви казах. Сега излиза, че го е направил малко след като е намерил тази монета. — Обърна монетата откъм страната с колелото. — По същото време е започнал да проучва циганите и тяхната връзка с Индия. Две страни на монетата, две линии на проучване.

Елизабет се вгледа в ръба на монетата.

— Но какво се крие между двете? Какво ги свързва?

Обърна се към Аби Банджее. Той не им беше казал всичко.

— Къде отиде баща ми? — остро попита тя.

Отвърна й вик. Някакъв местен мъж тичаше откъм външните клади. Музиката замлъкна… но не и далечното громолене, като тежък барабанен ритъм, който объркваше пулса на сърцето й.

Грей скочи на крака.

Елизабет също стана и погледна объркано към хълмовете. Опитваше се да разбере откъде идва шумът, но той сякаш идваше отвсякъде… А после три светлинки пробиха облачното небе.

Хеликоптери.

— Всички в джипа! Бързо! — извика Грей.

Абе закрещя заповеди на хинди. Мъже и жени се юрнаха във всички посоки. Тълпата повлече Елизабет и я отдели от другите. Тя се буташе в мелето, изгубила ориентация, и напразно се опитваше да настигне своите хора.

Хеликоптерите се спуснаха над селото като гмуркащи се ястреби, после се разделиха за обход. Вдигнала поглед към небето, Елизабет се спъна, но нечия яка ръка я улови навреме. Ковалски я грабна през кръста, пусна я да стъпи на крака и я задърпа напред.

— Хайде, сладурано.

И се вряза в мелето като канара по нанадолнище.

Хеликоптерите застинаха неподвижно по границите на селото. Въжета се спуснаха през отворените им люкове. Краищата им още не бяха стигнали земята, когато тъмни силуети се плъзнаха по тях — с шлемове, оръжие и всичко останало.

Нямаше начин да стигнат навреме до джипа.

20:38

Припят, Украйна

Николай щракна капачето на мобилния си телефон. „Един проблем по-малко“, помисли си той. Пое по коридора към балната зала. Музика се носеше на талази — популярна руска мелодийка от деветнайсети век. „Снегурочка“.

Николай плъзна длан по елегантните линии на смокинга си. Другите предпочитаха съвременни дизайнери, но той беше избрал лично облеклото си в Милано — едноредно кашмирено сако „Бриони“ с остър ревер и шал яка. Беше класическо и елегантно, по подобие на смокингите, носени от Уиндзорския херцог през трийсетте и четирийсетте години на двайсети век. Имаше отлежал вид, който Николай беше осъвременил точно колкото трябва, заменяйки традиционната папийонка — което не отиваше на грижливо подрязаната му брада — с копринена вратовръзка и диамантена игла от руско сребро.

Със съзнанието, че изглежда великолепно, той влезе в балната зала.

Нови мраморни подове лъщяха под светлината на дузина кристални полюлеи „Бакара“, дарени от компанията производител по повод събитието. Празен дансинг в средата и маси околовръст. Само че истинските танци вече бяха започнали. Гостите се движеха бавно и спираха да поприказват, теглени от водовъртежите на политическата стихия, даваха мило и драго да уловят нужния поглед, да получат съпричастна усмивка, да си откраднат миг насаме с когото трябва и да уговорят шепнешком някоя сделка.

Най-големите водовъртежи бяха около руския министър-председател и американския президент. Всеки от тях набираше подкрепа за своята идея относно санкциите срещу новите ядрени заплахи. Важна среща по въпроса беше насрочена в Санкт Петербург след Церемонията тук. Запечатването на Чернобил щеше да е символичното начало на срещата.

Николай гледаше двамата и морето от хора около тях. Смяташе и сам да нагази в тези води. А с растящата му популярност като поборник за ядрената реформа, морето само щеше да се разтвори пред него.

Редно беше поне да се здрависа с двамата мъже, които планираше да убие.

Но преди да нагази в морето, Николай отиде при Елена. Тя стоеше до един от високите прозорци. Тежка коприна обвиваше както прозорците, така и жената. Тя изглеждаше великолепно в черната рокля, която се стичаше като масло по стройната й фигура — приличаше на възкръснала звезда от стара холивудска премиера. Държеше чаша с шампанско в едната си ръка, но сякаш съвсем беше забравила за нея. Гледаше мрака навън.

Николай застана до нея.

Отвъд руините на града близо до хоризонта блещукаха светлинки. Бригади от работници щяха да се трудят цялата нощ, за да издигнат зрителските трибуни и да направят последна проверка на системите, преди новият саркофаг да бъде инсталиран върху старата бетонна черупка, захлупила чернобилската централа. Всичко трябваше да мине гладко. Целят свят щеше да наблюдава събитието.

Той я докосна по ръката.

Елена не се стресна — вече беше видяла отражението му в стъклото на прозореца.

Личният му Распутин в сластна женска форма.

— Почти на финала сме — каза той и се наведе към ухото й.

Взривовете вече бяха поставени където трябва. Нищо не можеше да ги спре.

20:40

Пенджаб, Индия

Стрелбата започна, преди Грей да е стигнал края на селото. Викове и писъци цепеха въздуха. В небето трещяха хеликоптерите. Той опря гръб в някаква каменна стена. Джипът чакаше от другата страна на кладите.

Войник в черна униформа притича през откритото пространство с карабина на рамо. Колегите му сигурно вече заемаха позиции около селцето, затваряйки обръча. Скоро щяха да тръгнат напред през лабиринта от улички, убивайки всеки срещнат.

Грей знаеше, че единственият начин да помогне на селяните, беше да отведе хората си оттук, а с тях и нападателите. Трябваше да се измъкнат, преди клането да започне.

Протегна ръка назад към Росауро.

— Ключовете.

Те се озоваха в ръката му, а жената го уведоми мрачно:

— Ковалски и Елизабет ги няма.

Грей погледна назад. Така и не беше забелязал липсата им, зает да тича презглава по кривите улички.

— Намери ги — нареди й той. — Тръгвай.

Тя кимна, и хукна назад.

Грей погледна Лука в очите.

— Пази професора. Скрийте се някъде. Циганинът кимна. Две ками лъщяха в ръцете му. Грей не можеше да чака повече.

Приведен ниско, той напусна прикритието на стената и пое на бегом през откритото пространство.

Елизабет тичаше с Ковалски по криволичеща уличка. От едната страна минаваше канавка, пълна с нещо зловонно.

— Канавката — каза задъхано тя. — Трябва да води извън селото.

Ковалски кимна и свърна зад следващия завой. Стискаше пистолет в едната си месеста лапа, Елизабет подтичваше до него.

— Имаш ли и друг пистолет? — попита тя.

— Можеш ли да стреляш?

— По летящи глинени мишени. В колежа.

— Няма голяма разлика. Само дето тукашните издават повече звуци.

Бръкна под якето си, измъкна малка берета от колана на гърба си и я тикна слепешката в ръцете й.

Пръстите й се свиха плътно около дръжката, сякаш да почерпят сила от студената стомана.

Хукнаха напред. Уличката беше празна, но по външния периметър на селото се водеше престрелка — селяните защитаваха домовете и живота си.

Един от хеликоптерите мина ниско над тях. Завихреният от перките му въздух подгони листа и боклуци по уличката. Двамата хлътнаха в някаква пръстена колиба. Елизабет мерна две деца, свити зад нисък креват.

След като хеликоптерът отмина, Ковалски я дръпна към вратата, а после я избута бързо назад. Войник в черно профуча покрай отвора. Явно битката се беше преместила в самото село. Ковалски надникна през вратата, махна й и я изведе отново навън.

— Ще тръгнем към хълмовете — каза той.

Завиха още два пъти на бегом и излязоха на прав участък към хълмовете. Трупове се валяха по улицата и кръвта се стичаше в канавката. Поне едно от телата беше с черна камуфлажна униформа. Ковалски забърза напред, придържайки се към стените от едната страна. Държеше пистолета си в готовност.

Залп автоматична стрелба изкънтя откъм покрайнините.

Как щяха да минат оттам?

Ковалски спря при трупа на войника. Наведе се й дръпна шлема.

Нещо като дегизировка, помисли си Елизабет. Хитро.

Само че когато Ковалски дръпна шлема, главата на войника се отдели заедно с него. Шокиран и ужасен, той отскочи назад и се блъсна в Елизабет. Тя загуби равновесие и двамата тупнаха на земята.

Тъмна сянка се появи зад тях.

Друг войник.

Елизабет вдигна пистолета си и стреля напосоки. Куршумите рикошираха със звън в паважа, пропускайки целта, но поне принудиха мъжа в черно да отстъпи зад ъгъла. Пищовът на Ковалски гръмна като оръдие в тясната уличка. Елизабет хвърли поглед през рамо и видя още двама войници в края на улицата.

Бяха обкръжени, а численото превъзходство не беше на тяхна страна.

Грей изскочи от уличката и хукна през открития участък. Метна се към волската каруца, която още стоеше на мястото си до кладите горящ боклук. Плъзгайки се по корем, той се изравни с един от огньовете. Прикрит от каруцата, посегна към кладата. Щом изстрелите и хеликоптерите не бяха в състояние да подплашат вола, значи се налагаше Грей да му запали огън под опашката.

Буквално.

Издърпа парче горяща гума от края на кладата и го метна върху мазната купчина отпадъци в каруцата. Пламъците прихванаха бързо. Стиснал горящ клон в ръката си, Грей изпълзя под каруцата й сръчка вола отзад.

Животното изрева и ритна със задните си крака, като едва не преобърна каруцата. Грей се хвана за предната ос миг преди волът да отпраши с жално мучене право към хълмовете. Каруцата подскачаше бясно и ръсеше след себе си горящи боклуци.

Подмятан отдолу, Грей стискаше здраво предната ос и внимаваше да не попадне под тежките колела.

Волът и каруцата стигнаха до изровен от водата естествен канал в подножието на хълмовете.

Грей се пусна и потъна в рядката кал.

Каруцата продължи към хълмовете като огнен метеор с неясна дестинация. Грей се надяваше боклучавите фойерверки да задържат вниманието на онези в хеликоптерите.

Останал на тъмно, той се придвижваше, къде с плуване, къде с пълзене, по канала, който завиваше покрай селото. Озова се от обратната страна на джипа и изчака най-близкия хеликоптер да се отдалечи… После изскочи от калта и хукна приведен към мерцедеса.

Трябваше да се вмъкне в джипа по най-бързия начин. Щом отвореше вратата, светлинките в купето щяха да се включат. С ключовете в ръка, той си пое дълбоко дъх.

Повече не можеше да чака.

Притисната в завардената от войници уличка, Елизабет се оглеждаше трескаво за някакъв изход. И намери един. Отворен прозорец. На крачка от тях.

Сръга Ковалски и го посочи.

— Тръгвай! — изръмжа той.

Елизабет се метна през отвора. Притиснала пистолета към гърдите си, тя направи опит да се претърколи при падането, както беше виждала да правят по филмите. Не й се получи. Стаята беше празна, гол пръстен под и нищо друго. Ковалски влетя след нея през прозореца и тя едва успя да се отмести навреме. Куршуми го следваха по петите. Тежки стъпки затрополиха към тях и от двата края на улицата.

— Вратата — извика тя.

Нисък отвор срещу прозореца извеждаше към друга уличка. Двамата изскочиха навън… и налетяха на други четирима войници. Изненадата беше всеобща. Но преди някой да се опомни и стреля, върху войниците заваля остра стомана. Елизабет и Ковалски отстъпиха заедно назад. Един от мъжете насочи пистолета си към нападателите, но въздухът се разцепи и стомана отсече ръката му. Друг се свлече на колене със зейнало гърло.

За нула време и четиримата срещнаха смъртта си.

Елизабет вдигна поглед към спасителите — трима мъже.

Абе и двама негови съселяни.

Оръжията им бяха характерни за този район и уникални по своя вид. „Уруми“. Прословутите индийски бич-мечове. Състояха се от удобна ръкохватка с прикрепени към нея четири гъвкави остриета, всяко широко по два сантиметра и дълго метър и половина, но толкова тънко, че стоманата се гънеше като камшик. Баща й й беше показвал демонстрации на бойното изкуство, познато под името „каларипаяту“. С едно завъртане на китката остриетата се развиваха и нанасяха поражения много по-тежки от всеки обикновен меч.

— Елате! — каза Абе. — Приятелите ви са ей там.

Поведе ги назад към селото. Вървяха по обиколен път през периферията. Абе замахваше от време на време с меча си, дори преди да е свърнал зад поредния завой. Ударът ослепяваше и осакатяваше противника, а след това той и хората му изскачаха да довършат започнатото.

Очите на Ковалски святкаха в мрака при вида на клането.

— С оръжие като т’ва нищо чудно, че им викат „недосегаеми“. Непременно трябва да се сдобия с една от тия чудесии.

При поредния завой Абе заметна бича си… после дръпна бързо ръка назад. Вик на изненада прозвуча иззад ъгъла.

— Много съжалявам — каза Абе.

Появи се Росауро. Притискаше с ръка бузата си. Между пръстите й се процеждаше кръв. Но когато видя Елизабет и Ковалски, очите й се разшириха.

— Слава на Бога, че ви намерих — каза тя. — Бързо!

И всички хукнаха в група след нея.

След серия от завои кладите се появиха в края на уличката. Клекнал между две пръстени колиби, Лука им махна да побързат. Елизабет видя професора, сгушен в дълбоките сенки.

Къде беше Грей?

Сякаш чул въпроса й, мощен двигател се събуди с рев откъм горящите клади.

— Имайте готовност! — изсъска им Росауро. По лицето й се стичаше кръв.

„Готовност за какво?“

Грей включи на скорост и натисна докрай педала на газта. Четириколесното задвижване изстреля джипа напред. Един от задните прозорци се пръсна на парчета и колата залитна. Изстрел между двете боклукчийски клади.

Хеликоптер се появи ниско отпред. Не беше въоръжен с картечна установка, но от страничната врата висеше някой и стискаше карабина.

Грей скочи на спирачките. Куршуми вдигнаха фонтани от кал на сантиметри от предната броня. Той включи на задна скорост, даде газ и джипът описа полукръг около задницата си с рев на петстотин коня под капака.

Завъртял докрай волана, Грей даде още газ и джипът се люшна, изправен на задните си гуми. След миг предните се стовариха обратно на земята, Грей насочи задницата на тежката машина към уличката и натисна бутона за отваряне на задния люк. Таблото примигна предупредително, когато хидравличната система се задейства. Джипът се натресе между двете клади и във въздуха се разхвърчаха горящи боклуци.

Грей натисна спирачките и едва не подкоси Росауро, която тичаше към него начело на останалите. Метна се през отворения заден люк и се прехвърли на средната седалка, за да направи място за другите. Джипът се разклати от внезапния наплив на пътници. Грей мерна позната бръсната глава. Явно бяха намерили Ковалски.

И Елизабет.

Която в момента май се бореше за въздух под тежката снага на бившия моряк.

Росауро извика иззад него:

— Тръгвай!

Грей настъпи газта и натисна бутона за затваряне на люка.

Два хеликоптера се насочваха към него от различни посоки. Куршуми риеха калта в прави редици.

Грей въртеше трескаво волана и водеше джипа на зигзаг.

Хеликоптерите го следяха неотлъчно.

Масирана стрелба изригна на нова сметка откъм селото зад тях… насочена към летящите машини. Впечатляващ преграден огън, подправен дори с пламтящи трасиращи куршуми. Явно селяните бяха конфискували някое и друго автоматично пушкало от врага.

Един от снайперистите в хеликоптерите падна, прожекторът му се пръсна и угасна.

Другата машина смени рязко посоката. Грей се промъкна покрай градушката от куршуми и пое към хълмовете на максимална скорост. Беше изключил фаровете и се ориентираше по пламтящите боклуци, които волът беше оставил след себе си, с надеждата че избраната от животното пътека ще се окаже проходима и за техния джип.

Огньовете в селото останаха зад гърба им и скоро джипът потъна в мрака между хълмовете. Последваха ги два хеликоптера с кръстосващи терена прожектори. Третият се сниши в края на селото и въжета провиснаха под корема му — останал беше да прибере закъснелите.

Росауро се наведе напред.

— Руснаци са! — каза тя.

— Руснаци?

— Така мисля. Командосите стреляха с AN — 94. Руски военни карабини.

Грей вдигна поглед към огледалото за задно виждане и мерна разтревожената физиономия на Мастерсън. Първо американски наемници, а сега руснаци… Още колко щяха да се включат в надпреварата за главата на този тип? За момента обаче въпросите трябваше да почакат.

В огледалата виждаше, че хеликоптерите зад тях скъсяват дистанцията. Беше успял да изведе хората си от селото и да примами врага. Въпросът беше какво да прави сега?

— В подножието на следващия хълм завий надясно! — извика някой зад него с британски акцент. Грей погледна през рамо и видя, че си имат пътник без билет.

Аби Банджее.

Росауро обясни:

— Каза, че знае как да се отървем от опашката!

Джипът стигна края на нанадолнището и вдигна ветрило от вода, нагазвайки в някакъв ручей. Грей направи остър завой надясно и продължи през калта в ниското.

— След оградата — вляво! — изкрещя Абе.

„Каква ограда?“

Грей се наведе напред. Без фарове не виждаше нищо. Трябваше му светлина…

Хеликоптер мина над тях с грейнал прожектор. Не беше точно светлината, за която се молеше Грей, но… Така или иначе, сега вече видя каменната ограда, за която беше споменал индиецът. За жалост онези в хеликоптера видяха тях. Ярка светлина окъпа джипа.

Стрелбата не закъсня — безброй куршуми надупчиха калта на сантиметри от задницата на колата.

Гонен по петите, Грей стигна края на оградата и зави наляво. Въпреки четириколесното задвижване и мощния двигател, задницата поднесе в рядката кал. Но след миг гумите зацепиха, джипът се измъкна от хватката на водата и се стрелна нагоре по късо възвишение.

Хеликоптерът заобиколи в широка дъга. Но подвижният прожектор не ги изпусна и за миг.

Джипът се изстреля през хребета на възвишението и за момент остана във въздуха, а после гравитацията го дръпна с такава сила, че на Грей му изтракаха зъбите. Откъм купето се разнесоха викове.

Надясно в подножието на хълма, сред сивкавия фон на пейзажа тъмнееше голямо черно море. Но не беше езеро, а обширна гора.

— Мангова градина! — каза Абе. — Много стара. Много стари овошки. Семейството ми работи тук от поколения.

Грей насочи джипа към тъмната овощна градина.

Светлината на прожектора ги следваше, както и стрелбата, но Грей водеше машината на зигзаг и нито един куршум не ги застигна.

С оглушителен рев на двигателя джипът навлезе сред манговите дървета — високи и в прави редици. Клоните надвисваха в плътен балдахин, който разсея лъча на прожектора. Тъмнината ги обгърна и Грей намали скоростта. За всеки случай свърна перпендикулярно няколко пъти, колкото да се отклони от първоначалната си посока. Ритмичният грохот на хеликоптерните ротори заглъхна. Грей продължи бавно напред като избягал затворник, през тъмен царевичак.

— Колко е голяма овощната градина? — попита той. Искаше да прецени доколко надеждно е прикритието им сред дърветата.

— Над десет хиляди акра.

Доста голям царевичак.

С отминаването на непосредствената опасност хората му се настаниха по-удобно отзад.

Росауро се наведе към него през седалката.

— Абе настоя да дойде с нас и по друга причина.

— И каква е тя?

Росауро вдигна монета пред лицето му. Беше гръцката монета с колелото на чакрите от обратната страна. Росауро посочи храма.

— Твърди, че знае къде е това.

Грей погледна в огледалото за задно виждане. Аби Банджее беше седнал най-отзад при Лука. И въпреки тъмнината ужасът, сгърчил лицето му, се различаваше ясно. Грей си спомни какво беше казал индиецът, когато го попитаха накъде е тръгнал Арчибалд Полк при последната им среща. Преди да изчезне.

„Прокълнатото място“.

13.

6 септември, 22:26

Южен Урал

Монк беше поел поста.

Със сухи дрехи, поотпочинал и стоплен край огнището, той обикаляше из хижата. Стъпваше внимател13 но и се стараеше да не вдига шум. Обул беше кубинките си, макар и с развързани връзки. Накарал беше децата да се облекат и да си сложат обувките, преди да се свият под юрганите. Ако се наложеше да се изнасят под тревога, по-добре беше да не губят време с такива неща.

Константин и Кишка се бяха сгушили един до друг, всеки увит с юргана си. Заспали изглеждаха по-малки, особено Константин. Изостреното внимание и зрелите речеви конструкции го правеха да изглежда по-голям. Сега обаче, като го гледаше отпуснат в съня, Монк си даде сметка, че момчето едва ли е на повече от дванайсет години.

Подмина ги и продължи още по-внимателно. Вече беше запомнил кои дъски скърцат най-силно и се стремеше да ги избягва. Пьотър лежеше на топка в обятията на старото шимпанзе. Марта седеше на пода с провиснала към гърдите глава и дишаше дълбоко в съня си. Малко по-рано Пьотър беше изпаднал в нов пристъп на паника, този път заради сестра си. Монк не се съмняваше в инстинкта на детето, което вярваше, че нещо ужасно грози близначката му, но оттук нищо не можеха да направят. Мина цял час в опити да успокоят малкия, без особен успех. Но преходът толкова го беше изтощил, че накрая умората го надви и той заспа в прегръдките на Марта.

Колкото и предпазливо да стъпваше Монк, маймуната току вдигаше глава. Влажните й топли очи се плъзваха по него, после клепачите й се затваряха и тя отново отпускаше надолу глава.

„Продължавай да го пазиш, Марта“.

Поне едно същество обичаше тези деца.

Монк се върна на мястото си до вратата. Беше обърнал масата настрани пред нея и се отпусна с въздишка на стола отпред.

Заслуша се в звуците на нощното блато — гъргорене на вода, квакане на жаби, цвъртене на щурци и мекото бухане на някоя излязла на лов сова. Малко по-рано се беше стреснал от шума на нещо голямо което се движеше близо до хижата, но тревогата му се оказа напразна. Бърз поглед през капаците му разкри окалян глиган, който ровеше земята наблизо.

Монк остави животното да си рови — можеше да го използва като един вид допълнителна алармена система с бивни. Но глиганът скоро си тръгна.

Еднообразният шум на блатото го унесе и скоро главата му клюмна напред. Щеше да затвори очи само за няколко минутки.

„… Пак закъсняваш, Монк! Размърдай се!“

Той вдигна рязко глава и се цапна в преобърнатата маса. Болка прониза черепа му — не от удара в дървото, а някъде издълбоко. За миг усети… усети топъл вкус на канела, както и лек повей, сякаш някой беше прошепнал близо до устните му. Уханието го изпълни и го разбуди.

После бързо изчезна.

Просто сън…

Но Монк знаеше, че не е само това. Изправи гръб, докато болката затихваше. Вдигна ръка и опипа шевовете зад ухото си.

„Кой съм аз?“

Константин му беше обяснил за потънал туристически кораб, за тежка мрежа и как го били извадили от водата. На кораба ли беше работил? Или е бил от пътниците? Никакъв отговор не намираше в паметта си, само мрак.

Монк плъзна поглед из стаята и видя две очи да го гледат. Пьотър не беше помръднал. Само го гледаше. Сигурно беше събудил детето, когато си фрасна главата в масата.

Или го беше събудило нещо друго.

Монк задържа погледа му. Очите му бяха като бездънен кладенец от тъга, твърде дълбок за толкова малко дете. Това плашеше Монк. Защото освен тъгата и страха, от Пьотър се излъчваше отчаяние, за каквото нямаше място в очите на никое дете. Момчето потръпна и Марта се събуди.

Шимпанзето издаде тих звук и погледна през рамо към Монк.

Той стана и отиде при тях. Детското лице лъщеше под светлината на огъня. Лъщеше неестествено. Монк сложи ръка на челото му.

Направо гореше.

Само това му липсваше сега — болно дете.

Още колко по-сложно можеше да стане всичко, по дяволите?

Сякаш в отговор на неизречения му въпрос, писък на голяма котка разцепи нощния покой. Близо. Започна като гърлено ръмжене, после набра сила и височина. Ужасен звук, пронизителен, от който ти се смръзваше кръвта.

Отговори му втори врясък — от другата страна на хижата.

Константин и Кишка скочиха на крака.

Не ги бяха усетили.

Монк не беше чул приближаването на котките. Дори Пьотър беше останал в неведение. Сигурно от високата температура или просто от умора. Монк се беше надявал, че момчето ще ги усети навреме.

Хижата нямаше да ги предпази. При кратката си среща с тигрите край реката Монк беше преценил, че те тежат поне по триста килограма, от които огромната част се падаше на жили и мускули. Можеха да си пробият път през вратата или покрива за секунди. Засега обаче котките само обикаляха, ръмжаха и преценяваха ситуацията.

Константин изказа и друго неприятно предположение. Дори тигрите да не нападнеха хижата, след тях със сигурност щяха да дойдат и двукраки ловци. С други думи, не можеха да останат тук.

Притиснати до стената, те се хванаха на работа.

Монк извади от колана си ловджийския нож, който бяха намерили в хижата, и стисна между зъбите си костената му дръжка. После отиде при каменното огнище и извади пламтяща главня от огъня. С помощта на ножа по-рано вечерта беше отрязал еднометров клон от чворестия бор пред хижата. Смолата беше силно възпламенима и превръщаше клона в идеална факла.

Обиколи стаята, като вдигаше факлата към тръстиковия покрив. Отдавна неподменян, той беше сух като прахан. За всеки случай Монк беше излял керосина от лампата върху няколко парцала и ги беше натикал под подпорните тавански греди.

Огънят се разпространи бързо.

Котките отвън преминаха в по-високи октави.

В това време Константин вдигна две дъски от чамовото дюшеме. Монк вече беше извадил старите пирони с ножа, разхлабвайки дъските. Заради късите подпори под хижата имаше открито във всички посоки пространство, достатъчно за да пропълзиш. Е, достатъчно за децата и Марта поне. Монк се надяваше, че ще е твърде ниско за тигрите.

Кишка махна резето на прозоречния капак срещу вратата и го отвори.

В същото време Монк изрита масата, която запречваше вратата.

Махна на децата да слизат през дупката — димът вече се стелеше по тавана и жегата ставаше неприятна.

Марта помогна на Пьотър да се мушне под дъските. Кишка беше следващата. Преди да ги последва, Константин кимна на Монк — в рамките на няколко минути момчето отново беше отстъпило място на мрачния и решителен младеж — и му каза сериозно:

— Внимавай.

С кама между зъбите, Монк му кимна на свои ред.

Константин се мушна през отвора и изчезна.

Задачата на Монк беше да отвлече вниманието на котките. Пламналият покрив и димът би трябвало да ги объркат донякъде. За останалото щеше да се погрижи той. С факлата в ръка Монк преброи до десет… после изрита с всички сили издутата врата. Дъските изскърцаха и вратата се отвори широко.

На няма и три метра разстояние клечеше тигър. Стреснатото животно се сви и изсъска заплашително. Едната му лапа раздра въздуха по посока на Монк.

Котешкият еквивалент на „майната ти“.

Монк зяпна за миг, удивен от размера на животното. Четири метра дълго, че и отгоре. Пламъците от покрива се отразяваха в очите му. Обточената в черно муцуна се отвори, розов език се гънеше зад редица дълги зъби.

Монк замахна с факлата и описа пламтяща дъга. Сърцето му препускаше в праисторически ритъм, спомен от времето, когато предците му са се криели в тъмни пещери.

Точно по план, трясъкът на вратата беше привлякъл вниманието и на втората котка. Тя се появи като стрела иззад ъгъла вляво, ниско над земята, размазано петно от раирана козина и тежки лапи. Монк бутна факлата си в муцуната на връхлитащия го тигър.

Замириса на опърлена козина, котката изврещя и се метна встрани.

Монк зърна отхапаното ухо — значи този беше Захар.

Аркадий нададе вой и се хвърли да защити брат си.

Монк разбра, че котката ще стигне до него независимо от факлата.

Затова се засили и я метна като копие. Факлата разцепи въздуха и удари тигъра право в зейналата паст. Котката се изстреля нагоре, като плюеше и се гърчеше във въздуха.

Монк извади ножа от устата си, завъртя се на пета и се хвърли обратно в хижата. Докато се обръщаше с периферното си зрение видя как Захар се засилва право към него.

Затаил дъх от ужас, Монк притича през задименото помещение. Също като сълзотворен газ, горещината и парливият пушек го ослепиха. Осланяше се единствено на инстинкта си. Отвореният прозорец се намираше точно срещу вратата. Като примигваше да прогони сълзите, той съзря по-тъмен квадрат на неясния фон.

Метна се право натам, протегнал ръце пред себе си.

Добре се беше ориентирал… поне докато тигърът не закачи с нокти единия крачол на панталона му. Платът се скъса, но съприкосновението промени траекторията на тялото му. Рамото му закачи рамката на прозореца и от болката ръката му изтръпна до пръстите. Въпреки това инерцията го изхвърли през прозореца. Той падна тежко и остана без въздух. Ножът излетя от пръстите му и падна някъде във високата тръстика.

Захар се удари в стената зад него в неведение за мишата дупка, през която се беше измъкнал Монк. От удара цялата хижа се разтресе, а пламъците затанцуваха още по-високо. Вой на безумна ярост подгони Монк и той скочи бързо на крака.

Залитна, стъпи стабилно, после хукна презглава към водата. Но онова първо залитане подпечата съдбата му.

14:20

Вашингтон

— Става въпрос за форма на менингит — призна д-р Юри Раев.

Пейнтър седеше на масата, лице в лице с по-възрастния руски учен. Раев седеше между Джон Мейпълторп, когото Пейнтър позна от досието на Шон Макнайт… и един изненадващ гост, д-р Трент Макбрайд, уж липсващия колега на Арчибалд Полк.

Явно се беше намерил.

Пейнтър имаше стотици въпроси към този човек, но срещата им тук, в ресторант „Кепитъл Грил“ на Пенсилвания авеню беше резултат от сложни преговори по разузнавателни канали. Предметът и обхватът на разговора бяха договорени предварително. Както и забранените теми. Като темата за д-р Полк, например. Поне засега. Единствената тема на разговор щеше да бъде здравето на момичето.

Затова Пейнтър си беше довел свои експерти. От неговата страна на масата седяха Лиза и Малкълм. Двамата имаха нужните медицински познания и опит, за да преценят правдивостта на предложената информация.

Руснакът не изглеждаше спокоен. И изобщо не приличаше на чудовището, което си беше представял Пейнтър, докато договаряше срещата. Напротив, с омачкания си тъмен костюм приличаше на нечий търпелив дядо, макар че в очите му на моменти се долавяше страхът на преследван човек. Очевидна беше и тревогата му за момичето. Бръчките по лицето му се вдълбаха сякаш още повече, докато преглеждаше медицинския картон, който Лиза плъзна по масата. Пейнтър подозираше, че единствената причина да им съдейства беше искреният му страх за живота на детето.

— Влошаването й се дължи на импланта — продължи Юри. — Не знаем докрай защо това е така. Микроелектродите на устройството представляват въглеродно-платинени нановлакна. По наши наблюдения, колкото повече използва таланта си един обект, толкова по-бързо се влошава състоянието му. Саша рисува ли, откакто е при вас?

Пейнтър си помисли за всичките й трескави скици — обезопасената квартира, Тадж Махал, Монк. Кимна бавно.

— Какво точно прави, когато рисува?

Мейпълторп вдигна ръка. В гласа му имаше нещо мазно, сякаш да улесни заобикалянето на истината.

— Знаете, че това е извън предмета на тази дискусия. Не насилвайте късмета си, директор Кроу.

Юри отговори въпреки възражението на Мейпълторп, което се стори доста интересно на Пейнтър.

— Тя е изключителен савант, гениална е — каза той, пренебрегвайки гневните погледи от двете си страни.

— Естествената й дарба комбинира остра пространствена динамика с художнически талант и когато бъдат подсилени изкуствено, тези способности граничат със…

— Достатъчно — излая Мейпълторп. — Или слагаме край на разговора и си тръгваме веднага. А вие можете да ни изпратите трупа на момичето, когато умре.

Лицето на Юри потъмня, но той усмири гнева си и млъкна.

Лиза върна разговора към първоначалната му тема:

— Защо упражняването на дарбата ускорява влошаването на Саша?

Юри отговори тихо, с натежал от чувство за вина глас:

— При стимулация в интерфейса между органичното и неорганичното се появява теч.

Малкълм се размърда.

— Теч?

Какво имате предвид?

— Според нашите учени от краищата на микроелектродите се отделят наночастици, които контаминират гръбначно-мозъчната течност.

Беше ред на Лиза да се размърда.

— Нищо чудно, че посевките ни дадоха отрицателен резултат. Менингитът не е бил бактериален или вирусен, а резултат от замърсяване с частици от външен произход.

Юри кимна.

— И за да я излекуваме, трябва да обезвредим замърсяването? — попита тя.

Юри кимна.

— Да. Отне ни години, докато разработим система от превантивни мерки. В основата си тя включва модифицирана версия на химиотерапевтик, който се използва при лечението на рак на пикочния мехур. Цисплатинум. Моноатомната платина свързва отделилите се наночастици и спомага изхвърлянето им от организма. За да се определи точният състав на коктейла от медикаменти, необходими за успеха на подобно лечение, трябва да прегледам момичето и да имам непосредствен достъп до последните и кръвни тестове.

Пейнтър забеляза реакцията на Макбрайд. Ако се съдеше по стиснатите му устни, този тип никак не одобряваше факта, че зависи по някакъв начин от д-р Раев. Но ако руснакът казваше истината, то знанията и опитът му бяха жизненоважни за оцеляването на Саша.

Лиза сложи ръка върху коляното му под масата. Дългата ленена покривка скри движението. Седяха в малката зала на „Кепитал Грил“ — уютен неутрален терен, известен с множеството сделки, сключени на фона на ленени покривки и фин порцелан. Бяха запазили частната трапезария за себе си, но и останалата част от ресторанта беше забележимо празна. Последното най-вероятно беше дело на Мейпълторп като допълнителна мярка за сигурност.

Пръстите на Лиза се свиха около коляното му, в знак че вярва на казаното от д-р Раев. Колкото до отношенията между руснака и двамата му придружители, те определено изглеждаха обтегнати. Имаше ли начин да използва това в своя полза?

— Разполагаме с лекарствата от списъка на д-р Раев — каза Макбрайд. — Ако прехвърлите момичето в болница, можем веднага да започнем лечението. Да речем във Военномедицински център „Уолтър Рийд“.

Пейнтър поклати глава.

„Ще ти се, приятел“.

Лиза го подкрепи гласно:

— Твърде е крехка, за да я местим. И така едва държим ДИК синдрома й под контрол. Всеки допълнителен стрес може да я дестабилизира фатално.

— Тогава аз трябва да отида при нея — каза Юри. Пейнтър знаеше, че преговорите рано или късно ще стигнат до този щекотлив момент. Детето беше като горещ картоф — и от политическа, и от научна гледна точка. Беше го оставил на грижите на Кат и Шон. Шон от своя страна, като директор на АИОП, упражняваше предпазлив натиск зад кулисите. Преговорите тук бяха само върхът на политическия айсберг.

Пейнтър нямаше друг избор освен да заведе Юри при момичето, създавайки по този начин пробив в системата за сигурност на Сигма — за жалост Мейпълторп също беше наясно с това. А ако се съдеше по реакциите им и очевидното напрежение между тях, Мейпълторп никога не би позволил Юри да тръгне сам.

— Склонен съм да допусна още един човек, който да придружи д-р Раев — каза Пейнтър.

Мейпълторп грешно разбра изложеното ограничение.

— Знаем къде се намира щабквартирата на Сигма, ако това ви е притеснението. Под Замъка Смитсониън.

Макар че това едва ли би трябвало да е изненада за Пейнтър, стомахът му се сви на топка. Мейпълторп беше пуснал пипалата си из цялата разузнавателна мрежа на Вашингтон. Шон го беше предупредил, че този тип бързо ще изрови кой е замесен в историята и къде се намира техният център. Въпреки цялата си политическа мощ обаче Мейпълторп нямаше как да получи достъп до вътрешното светилище на Сигма. Което не му пречеше да опитва отново и отново, разбира се. Зад кулисите. Задачата на Шон беше да опази портите им здраво заключени.

Пейнтър запази безизразно изражение.

— Така или иначе, д-р Раев може да дойде само с един придружител — каза той, като местеше поглед между двамата мъже.

Макбрайд вдигна ръка.

— Аз ще отида. Мога да му бъда от полза.

Д-р Раев май не беше съгласен с последното, ако се съдеше по това как завъртя очи.

Мейпълторп погледна с раздразнение Пейнтър, после бавно кимна.

— Но ще искаме отплата за сътрудничеството си — каза той.

— Каква?

— Можете да задържите момичето — но оттук насетне ще ни осигурите свободен достъп до нея след като се възстанови. Тя е ресурс, от който няма да се откажем. На карта е заложена сигурността на страната.

— Не ми развявайте националния флаг — каза Пейнтър. — Сътрудничеството ви в проекта, чийто резултат е това момиче, излиза извън всички определения за човешко достойнство.

— Ние само осигурихме финансирането, научните ни експерти се включиха едва накрая. Проектът отдавна беше станал факт. И ако не бяхме „сътрудничили“, както се изразихте вие, страната ни можеше да се озове в състояние на висок риск.

— Направо не е за вярване! Пресичайки граница като тази, вие вредите на всички ни. Що за нация се опитваме да предпазим — нация, която подпомага жестокостите, довели до съществуването на такова дете?

— Възможно ли е да си чак толкова наивен, Кроу? Светът навън е друг, коренно променен.

— Нищо подобно. Все същата планета обикаля около все същото слънце. Единствената промяна е в нашите реакции и в това кои граници сме склонни да пресечем. Все още сме в състояние да спрем това.

Мейпълторп го изгледа гневно. На Пейнтър не убягна решимостта в очите му. Този човек наистина вярваше, че действията му са продиктувани от необходимост, и не виждаше нищо нередно в тях. И най-разумните аргументи се разбиваха във фанатизма му като в стена. Пейнтър се зачуди откъде ли идва тази непоклатима увереност — дали беше само патриотизъм или един вид защитен пашкул от догми, за да се предпази от мисълта за извършените жестокости, от престъпленията, които не би могъл да оправдае по друг начин.

Така или иначе, бяха стигнали до задънена улица.

— Споразумяхме ли се? — попита Мейпълторп. — В противен случай ние си измиваме ръцете. Има и други деца, в края на краищата.

Пейнтър не сваляше поглед от противника си. Ако искаше да спаси детето, трябваше да играе по свирката на Мейпълторп. А не би могъл да подпише смъртната присъда на Саша. С политическите последствия щеше да се оправя по-късно.

Кимна бавно.

— Кога ще имате готовност?

Отговори му Макбрайд:

— Ще ни трябва един час да вземем медикаментите на д-р Раев.

— Ще ви чакаме — каза Пейнтър и стана, слагайки край на срещата.

Мейпълторп стана на свой ред и протегна ръка, сякаш току-що бяха сключили сделка за недвижим имот. А може и да бяха, Пейнтър беше на път да продаде част от душата си.

Но понеже нямаше друг избор, той стисна протегнатата му ръка.

Дланта на Мейпълторп беше студена и суха, ръкостискането му — силно и уверено.

Дълбоко в себе си Пейнтър завидя на тази непоклатима убеденост в собствената правота. От друга страна се питаше дали Мейпълторп спи спокойно. Докато излизаха от изискания ресторант, друга мисъл прикова вниманието му. Нещо, което Мейпълторп беше казал уж между другото.

„Има и други деца, в края на краищата“.

За какво говореше той, по дяволите?

22:42

Южен Урал

Трябваше да се махне оттук.

Монк хукна към водата. Откъм пламтящата хижа зад него изврещя тигър.

Захар.

Опитваше се да изскочи през прозореца.

Монк затича по-бързо.

Вече различаваше малкия сал във водата. По-рано вечерта го беше извлякъл от тръстиките. След като изстърга голяма част от мъха, откри, че салът още е в движение. За жалост нямаше гребла, така че Монк сряза една млада фиданка, окастри я и така си осигури дълъг прът за избутване.

Навътре във водата Константин стоеше при кърмата и натискаше с всичка сила импровизирания прът. Салът се отдалечаваше на тласъци. Е, поне децата се бяха измъкнали.

Планът беше да изпълзят изпод хижата, докато Монк се занимава с котките. Салът ги чакаше на метър от брега. Трябваше да скочат на него, да се отблъснат и да се придвижат към по-дълбоките води.

Междувременно Монк трябваше да ги настигне — само че бягството му от хижата не беше протекло съвсем според очакванията.

Забавянето даде време на втория тигър — Аркадий — да заобиколи пламтящата хижа и да се спусне след Монк.

Чуваше гневно съскане и тропот на тежки лапи зад себе си. Тичаше с всички сили към брега. Останал без оръжие, можеше да се надява единствено на бързината си.

Задъхан до болка, той буквално летеше напред.

Пейзажът се килна леко пред напрегнатото му зрение.

Ниското ръмжене се чуваше все по-силно.

Огромните подскоци го настигаха.

Не му стигаше въздух.

Сърцето биеше оглушително в ушите му.

По-остро съскане… тигърът се готвеше да скочи.

Проблясък на вода.

Твърде далеч.

Нямаше смисъл. Монк се обърна и падна, плъзна се по задник.

Котката се набра за скок, но…

… от високите тръстики изскочи тъмна сянка и удари котката в хълбока. Монк зърна блясък на сребро. После сянката прескочи тигъра, падна на земята, хукна презглава към гъстия върбалак наблизо и изчезна от погледа.

Марта.

Шимпанзето не беше тръгнало с децата.

Ударен насред скока си, Аркадий беше паднал по хълбок на земята. Сега се изправи на лапи, а Монк запълзя заднишком на четири крака. Тигърът залитна и издаде дрезгав, задавен звук.

Нещо черно течеше по шията на животното и заличаваше шарките му.

Кръв.

Малко под челюстта му стърчеше дръжката на нож.

Ловджийският нож от хижата.

Монк го беше изпуснал, когато падна през прозореца.

Шимпанзето го беше намерило и с негова помощ му бе спасило живота.

Монк си спомни — един бог знаеше как, но си спомни, — че шимпанзетата умеят да си служат със сечива. Измъквали термити от термитниците им с помощта на вейки. А със заострени клонки принуждавали онези миниатюрни африкански маймунки, галагосите, да излязат от дупките си в дървесните стволове.

А Марта не беше обикновено шимпанзе.

Аркадий трепереше силно, в гърлото му клокочеше кръв.

На дрезгавия му вик отвърна друг.

Захар изрева с ярост, от която кръвта на Монк се вледени.

Той се размърда и хукна към водата. Стигна разкаляния бряг и се метна по корем в плиткото. Заора с крака и нагази към по-дълбоките води.

Воят на Захар сякаш беше събрал цялата ярост на света.

Монк навлезе с газене и цапане достатъчно навътре, за да потъне изцяло. Студът отми паниката му, но дори и под водата още чуваше зверския вой. Сдържайки дъха си, заплува към дълбокото.

Когато дробовете му запариха непоносимо, изплува тихо над водата.

Като движеше крака колкото да не потъне, той погледна назад към хижата. Пламъците танцуваха високо сред мрака. Тъмен на огнения фон, Захар обикаляше около брат си. Другият тигър не помръдваше.

Монк чу Марта да се придвижва по клоните. Проточи врат и я видя да се спуска с тежък скок на сала. Който беше само на десетина метра от него.

Той преплува разстоянието и се издърпа с последни сили на дъските. Просна се по гръб, останал без дъх.

Вляво от него Марта лежеше свита на кълбо по хълбок и се клатеше лекичко. Тих стон излезе от гърлото й. Пьотър се хвърли отгоре й, галеше я, утешаваше я.

Монк се повдигна на лакът, погледна към хижата, после към Марта.

Докато Захар продължаваше да надава яростни писъци, той протегна ръка и положи длан върху рамото на шимпанзето. Тялото на Марта потрепваше, свито в универсалната поза на дълбока скръб.

„Нямахме друг избор“ — опита се да й внуши с мислите си той.

Аркадий е бил подложен на изтезания и извращения, докаран е бил до състояние на лудост. От божие създание котката се беше превърнала в чудовище.

И смъртта й беше по-скоро благословия, милост.

Само че Марта продължаваше да трепери.

Да убиваш е трудна работа.

Щръкнал на кърмата, Константин натисна отново дългия прът и салът се устреми към сърцето на блатото.

Монк седна. Нещо привлече погледа му. Преди да се прибере в хижата за нощта, беше струпал раниците на сала. Сега погледът му попадна върху значката, която висеше от ципа на една от тях. Радиационният дозиметър.

Виждаше се ясно в отразената светлина на пожара.

Бледорозовият цвят беше потъмнял.

А с него помръкваха и надеждите им.

16:31

Вашингтон

Юри нагласи капката на системата. Пръстите му трепереха. Не можеше да откъсне поглед от Саша, изгубена сред одеялата и чаршафите на болничното легло. Детето беше по-зле от очакваното.

Изруга наум Макбрайд и Мейпълторп, заради който беше изгубил цял час. Един час, който беше прекарал заключен в сградата на ФБР, докато онези двамата вършеха кой знае какво, вместо да е тук и да започне лечението на Саша. В края на онзи изгубен час Макбрайд се върна с всички лекарства, които Юри държеше в хотелската си стая.

След това бяха прекосили пеша мола към Замъка Смитсониън. Там вече ги чакаха. Ескортираха ги с частен асансьор някъде под земята, където ги претърсиха, сканираха и им вързаха очите. Воден за ръка като малко дете, Юри скоро изгуби ориентация в подземния лабиринт на комплекса. Накрая влязоха в някаква стая, вратата се затвори зад тях и се чу щракването на заключващ механизъм.

Едва тогава махнаха превръзката от очите му.

Намираше се в малка болнична стая. По-голямата част от едната стена беше заета от огледало, без съмнение — еднопосочно стъкло. Двама души стояха на пост до детето — висока тъмнокоса жена, която се представи като Кат Брайънт, и д-р Лиза Камингс, с която се беше запознал в ресторанта. Лиза му подаде папка с медицинска документация.

— На вашите услуги сме — заяви тя. — Кажете ни какво трябва да се направи.

И Юри се хвана на работа. Изчете документацията, прегледа последните резултати от биохимията. Минаха още десетина минути, докато изчисли дозите. Макбрайд се опита да помогне, като надничаше над рамото му.

Юри го изгледа ядосано.

— Махни ми се от главата.

Американците не познаваха сложната алхимия, нужна за поддържането на децата и Юри не смяташе да променя това. А методът беше твърде сложен, за да го изтръгнат от него чрез изтезания. Но за да помогне на Саша, трябваше да остави онзи да гледа. Само да се оправеше веднъж детето обаче…

Кат, застанала зад него, прекъсна мислите му:

— Тя ще се оправи ли?

Юри почука с нокът по тръбичката на системата. Доволен от корекцията, той се обърна към жената. Тя го гледаше съсредоточено. Прибраната й на плитка коса откриваше лицето и врязаните следи от тревога в ъгълчетата на очите и устата.

Юри въздъхна и й каза истината:

— Направих всичко възможно. Ще трябва да следим на всеки час бъбречната функция и концентрацията на урината. Това ще ни даде някаква представа как вървят нещата, но едва след пет-шест часа ще знаем дали ще оцелее.

При последните думи гласът му се пречупи и той се извърна, за да скрие тази проява на слабост. Но вместо да си осигури относително усамотение, попадна на студения и пресметлив поглед на Макбрайд. Едрият американец седеше на стол до вратата, преметнал самодоволно крак върху крак.

— Можем само да чакаме — измърмори Юри и погледна към стола до леглото. Там беше оставена отворена детска книжка.

Кат посегна да я вземе.

— Почетох й малко — каза тя.

Юри кимна. По време на полета към Щатите беше чел на Саша руски приказки, а тя го слушаше, облегнала глава на рамото му. Споменът извика усмивка на устните му. Обучени бяха да не се привързват към децата, но Саша беше специална.

Ръката му се плъзна по чаршафите към пръстчето, което се показваше навън. С прикрепена към него щипка и кабел към монитора на кръвното налягане.

Юри погали тънкото пръстче, бледо и деликатно като на порцеланова кукла.

Накрая седна и се облегна назад. Чакането щеше да бъде дълго. Макбрайд тактуваше с крак по пода. Машините гъргореха и бибипкаха. След няколко минути д-р Камингс излезе от стаята, за да обсъди ситуацията с техния патолог. Кат седна на стол от другата страна на леглото.

Докато първият час се точеше бавно, Юри забеляза купчинка листове на нощното шкафче. Ъгълчето на един от тях привлече вниманието му. Беше плътно защриховано с черен маркер. Дори и ъгълчето беше достатъчно, за да разпознае почерка на Саша. Той взе купчинката и запрехвърля листовете. Рисунките не му говореха нищо. От последния лист обаче го гледаше познато лице. Юри застина от изненада на стола си.

Скица на затворника, когото държаха в Челябинск 88.

Юри се опита да прикрие интереса си. Макбрайд не знаеше нищо за залавянето на американеца. Не му бяха казали. Въпреки всичко реакцията му не остана незабелязана.

— Това е съпругът ми — обади се Кат от другата страна на леглото. — Саша го нарисува. Сигурно е видяла снимката, която държа в портфейла си.

Юри кимна бавно и покри рисунката с друг лист.

„Нейният съпруг?“

— Как мислите, защо го направи? — попита Кат. В погледа й се четеше напрежение. — Защо нарисува портрета му?

Юри сведе поглед към момичето. Сърцето му препускаше, зрението му се стесни. Именно рисунките на Саша бяха спасили живота на този човек. А сега той стоеше в една стая със съпругата му. Това не можеше да е плод на случайност, беше извън обсега на статистическата вероятност. Какво ставаше тук?

— Д-р Раев? — настоя жената.

Необходимостта да отговори му беше спестена по най-неочакван начин. Клепачите на Саша потрепнаха, после очите й се отвориха и той потъна в сините им дълбини. Юри придърпа стола си по-близо. Жената стана.

Саша очевидно беше замаяна, погледът й бе разфокусиран. Въпреки това сърцевидното й личице се обърна към Юри.

— Унки Пепе…?

Името.

Кръвта се качи в главата му, запулсира в ушите и потече ледена през вените му. Озова се в тъмния кораб на студена църква, застанал пред дете, което стиска парцалена кукла до каменен олтар и гледа нагоре към него със същите сини очи.

Същите думи. Същото обвинение.

„Унки Пепе…“

Фамилиарното обръщение към Йозеф Менгеле, Касапина от Аушвиц.

Той хвана ръката на Саша — толкова непохватно, че щипката на монитора за кръвно налягане падна от пръста й.

„Не — обеща й мълчаливо. — Никога повече“.

Сълзи замъглиха зрението му.

Тънките пръстчета се свиха немощно около неговите. Клепачите й изпърхаха.

— Папа… Папа Юри…?

— Да — промълви той. — Тук съм, миличка. Няма да те оставя.

Устните й се размърдаха, докато потъваше обратно в съня. Пръстите й се отпуснаха върху чаршафа.

— Марта… Марта я е страх…

23:50

Южен Урал

Тялото още беше топло, но не и кръвта.

Смъртта беше настъпила преди час или там някъде.

Лейтенант Борсаков дръпна ръката си от хълбока на мъртвия тигър. Посегна към главата, хвана едното ухо и го повдигна. Не беше по-различно от другото. Значи беше Аркадий.

Пусна ухото и стана.

В другата си ръка стискаше, пистолет „Яригин“. Нелошо оръжие, но в момента му се искаше да разполага с нещо по-мощно от деветмилиметровите патрони. Огледа се за Захар. От тигъра нямаше и следа.

Старата изба зад него димеше и догаряше.

Впечатлен от бягството на преследваните, Борсаков се върна при надуваемата лодка. Там го чакаха кормчията и двама войници, които го прикриваха с автоматите си. Прожекторът на приспособената за придвижване в заблатени води лодка пронизваше мрака. Огромната перка при кърмата й се въртеше бавно, а двигателят мъркаше на бавни обороти.

Борсаков се качи на борда и даде знак да продължат през потъналото в тъмнина блато. Двигателят нададе вой, перката се завъртя бясно и лодката бързо се отдалечи от нажежените руини на ловджийската хижа. Преследването щеше да е по-лесно, ако можеха да използват инфрачервените очила за нощно виждане, само че някой се беше промъкнал в склада — предния ден и бе повредил ограничената им наличност от този ловен аксесоар.

Или американецът, или децата.

Знаели са, че ще ги преследват.

— Не трябва ли да докладваме на генерал-майор Мартова? — попита заместникът му и посегна към портативната радиостанция.

Борсаков поклати глава.

Генерал-майорът не обичаше лоши новини.

Надуваемата лодка летеше през блатото.

Щеше да се обади, след като убиеха американеца.

Борсаков хвърли поглед назад към островчето, към догарящите отломки на хижата и към мъртвия тигър. Замисли се за американеца, който продължаваше да се измъква под носа му.

Кой беше този тип? И къде се беше научил на такива неща?

18:02

Вашингтон

Трент Макбрайд вдигна телефонната слушалка до ухото си. Позволили му бяха да използва стационарен телефон, за да се обади в офиса на Мейпълторп. Трент не се съмняваше, че разговорът се записва.

Но той трябваше да докладва и подслушването нямаше да го спре.

Размени няколко несъществени реплики с Мейпълторп, след което каза:

— Изглежда, че момичето може и да прескочи трапа.

Смъртта й би наложила сериозни промени в плановете им.

— Много добре — отвърна Мейпълторп. Последва дълга и многозначителна пауза, преди да продължи: — Кога ще се знае със сигурност?

Трент погледна часовника си и пресметна колко време ще му бъде необходимо.

— Със сигурност — шест часа — каза той.

„Посреднощ“.

Координацията щеше да е малко по-сложна, но пък тогава щяха да разполагат с всичко. Мейпълторп изръмжа доволно.

— Значи новината наистина е добра.

14.

6 СЕПТЕМВРИ, 23:04

Пенджаб, Индия

— По-нататък не може — каза Аби Банджее.

Грей не оспори преценката му. Джипът беше затънал до калниците в размекнатата пръст. Уморен до смърт и с обтегнати до скъсване нерви, Грей изведе мерцедеса до едно по-високо и каменисто място.

Вече два часа дъждът се лееше като из ведро. Що за облаци можеха да изсипят толкова вода, по дяволите? Манговата овощна градина отдавна беше останала зад тях и вече петдесетина километра се движеха през пресечен терен, гъсто залесен и див, с по-стръмни възвишения. А от проливния дъжд ручейчетата се разляха и водата изпълни всички по-ниски места. Сякаш целият свят ронеше крокодилски сълзи.

Но поне се бяха отървали от хеликоптерите. Дъждът снижаваше критично видимостта и преследвачите се отказаха от гонитбата, след като изгубиха плячката си сред хилядите акри овощни насаждения. Абе познаваше отлично земята тук и ги беше извел от градината през една дълбока долина, която ги изплю сред тази негостоприемна дивотия.

„Тук никой не идва — беше обяснил Абе. — Земята не става за обработване“.

Меко казано, ако питаха Грей.

— Не е далеч — увери ги индиецът, когато Грей наби спирачки. — Остава по-малко от километър. Но ще трябва да вървим пеша.

Грей скри джипа под надвисналите клони на едно голямо дърво. Изключи двигателя и плъзна поглед по камънаците наоколо, мислейки си за храма върху гръцката монета. Според Абе тук някъде имало подобна постройка. Точно натам се бил запътил д-р Полк преди да изчезне. Само шепа от местните селяни знаели за мястото. За недосегаемите то било свещено, вдъхвало им едновременно благоговение и страх.

Защо беше тръгнал насам д-р Полк? С какво храмът го е заинтригувал толкова?

Вода се лееше по предното стъкло и замазваше гледката.

— Дали да не изчакаме дъждът да спре? — предложи Мастерсън.

Грей си погледна часовника. Наближаваше полунощ. Не искаше утрото да ги завари тук, нито в близката околност. Хеликоптерите щяха да подновят лова още на зазоряване, а огромният джип се виждаше отдалеч сред хълмовете. Грей вече беше изключил GPS устройството на мерцедеса — смяташе, че именно с негова помощ руснаците са ги проследили от Делхи.

Натрупали се бяха много въпроси без отговор, но едно нещо той знаеше със сигурност. Ако ще тръгват по последните стъпки на д-р Полк, най-добре беше да го направят сега.

Обърна се към пътниците отзад.

— С Абе тръгваме веднага. Останалите можете да останете в джипа.

Елизабет вдигна ръка.

— Аз също ще дойда. Ако наистина наоколо има изгубен храм, може да ви бъда от полза.

Ковалски кимна.

— Където отива тя, там съм и аз.

Елизабет го стрелна с поглед, който претърпя бърза метаморфоза от остро раздразнение към нещо значително по-колебливо.

— Не бива да се разделяме — каза Росауро и взе раницата си.

Лука кимна.

Мастерсън завъртя театрално очи.

— Е, явно всички ще се измокрим до кости.

И така те се изсипаха един след друг от джипа под проливния дъжд. Само след няколко крачки Грей усети, че подгизва. Дрехите му натежаха сякаш с десет килограма.

Ковалски псуваше и току поглеждаше с копнеж назад към джипа, но тръгна без възражения по петите на Елизабет.

— Насам — каза Абе и посочи към нацепено скално възвишение, което се издигаше на неравни тераси, обрасли с дървета. Дебели корени се гърчеха по пясъчника като чворестото лице на старец, обветрено от вятър и дъжд. Светкавица разцепи небето и гърмът я последва със символично закъснение.

Бурята набираше сила.

Уморен до смърт, Грей изпитваше все по-сериозни съмнения за плана си. Откакто бяха напуснали Делхи, нямаше връзка със Сигма. Бяха се простили със сателитния си телефон още при нападението в хотела, а мобилният с предплатена карта, който беше купил в Делхи, нямаше обхват в този отдалечен район.

С други думи, можеха да разчитат единствено на себе си. И макар че Грей обикновено предпочиташе да работи при минимален надзор, който да не ограничава излишно свободата му на действие, сега трябваше да се съобразява със сигурността на цивилните в групата си.

Абе се отправи към тясна клисура в скалното възвишение. В средата й клокочеше поток, натежал и пълноводен от планинския отток. Покрай единия му бряг се нижеше пътечка, притисната от високи скали.

Грей вървеше след Абе към нея. В клисурата ветровете утихнаха, дори дъждът сякаш намаля. Затова пък по скалните стени се лееше вода. Клокоченето на уловения в клисурата поток набираше сила.

Вървяха в колона по един.

Клисурата се гърчеше на зигзаг, все по-тясна и по-дълбока с навлизането си във високите планински възвишения.

Абе разказваше в движение:

— Понякога, по време на гонения, нашите хора се крият тук. От прадядо си съм чувал за чистки, при които цели сила били сривани със земята. Късметлиите, които успеели да избягат навреме, се криели тук.

„Нищо чудно, че недосегаемите, пазят мястото в тайна“, помисли си Грей.

— Но тези стени не гарантират защита — добави загадъчно Абе. — Не завинаги, във всеки случай.

Грей го погледна изпод вежди, но индиецът беше стигнал до разклонение, където клисурата се разделяше на две. Абе прокара ръка по едната стена, сякаш да провери нещо… после продължи по лявото разклонение.

Грей плъзна пръсти по същото място. В стената имаше издълбан надпис, едва различим през дъжда.

Елизабет огледа съсредоточено тъмните очертания в стената.

— Харапски — каза с изненада тя и се огледа. — Явно сме в покрайнините на Индуската долина. Някога тук е имало велика цивилизация.

Мастерсън кимна в знак на съгласие.

— Харапите живели по поречието на река Инд преди пет хиляди години и оставили след себе си руините на големи градове и забележителни храмове. Има ги из целия район. Подозирам, че младият ни индийски приятел бърка някоя стара харапска руина с храма върху странната монета.

Грей продължи напред.

— Има само един начин да разберем.

След още два завоя клисурата изведнъж се разшири в кръгла падина. От далечната й страна се лееше водопад и пълнеше вир, който пък захранваше потока, покрай който бяха вървели на идване.

Абе спря и обхвана с жест падината.

— Пристигнахме.

Грей смръщи вежди. Клисурата беше празна… а после блесна светкавица и огря падината. Сребристата светлина окъпа скалите и се отрази във вира.

Скалните стени наоколо бяха издълбани терасовидно и по всички „етажи“ имаше скални домове. От дъното на падината чак до върха на скалните стени високо горе. Повечето каменни постройки се бяха сринали изцяло или частично с течение на времето от някои бяха останали само купчини камъни и чакъл. Приличаха донякъде на скалните обиталища на индианците анасази, помисли си Грей. Но архитектурният стил тук не беше характерен нито за индианци, нито за индийци.

Грей пристъпи напред и се завъртя бавно. Фасадите на сградите бяха от бял мрамор, който светлееше отчетливо на тъмния скален фон. Сравнително мекият пясъчник на скалата отдавна беше обрулен и изгладен от вековните атаки на природните стихии. Постройките сякаш израстваха от самата скала, а белият мрамор навяваше мисли за фосилизирани скелети.

Макар и заличени в някаква степен от скалната ерозия, основните архитектурни елементи на мраморните сгради бяха повече от очевидни. Ниски триъгълни покриви, кацнали върху завити колони. Релефни изображения и скулптури, загладени от вековете, красяха фронтони и корнизи.

Произходът на архитектурата не подлежеше на съмнение.

— Гръцко е — изрече с благоговение Елизабет. Оглеждаше се трескаво, забравила за стичащата се по лицето й вода. — Гръцки храмов комплекс. Скрит тук, в средата на нищото.

Мастерсън застана до нея. Държеше подгизналата си шапка в ръка, а пръстите на другата прекара по мократа си бяла коса.

— Направо удивително. Арчибалд, стари глупако, можеше да ми кажеш…

Грей също беше зяпнал от удивление, което прогони без следа умората му. Елизабет посочи.

— Това тук е храм тип „ин антис“, от най-семплите гръцки архитектурни конструкции. Ей там пък има храм от по-късна ера, с колонада само отпред. А вижте онази заоблена фасада от колони. Вероятно маркира „толос“, кръгъл храм, вкопан в скалата.

Докато тя говореше, Грей се загледа в една конструкция в дъното на падината. Сърцето му заби по-бързо. Храмът се издигаше на едно от средните нива по височина на стената. В подножието му се валяха големи камъни, отломки от отчупил се участък на скалния корниз. Дъждовната вода се лееше през пукнатината над храма и се стичаше по фасадата му, създавайки илюзия за ефирност и вълшебство.

Но нямаше начин да сбъркаш конструкцията.

Шест колони поддържаха триъгълен покрив с тъмен вход по средата.

— Точно като на монетата — каза Росауро, забелязала накъде гледа Грей.

Абе се отправи към високия храм.

— Това не е всичко.

Напрегнат от пристъп на остро любопитство, Грей тръгна след него, повличайки и остатъка от подгизналата им група.

Когато стигнаха купчината камъни, Абе заобиколи от едната страна и им махна да го последват. После пое по купчината и бавно се заизкачва все по-нагоре. Изглежда знаеше пътека през камънака.

Последваха го в колона по един.

Елизабет и Мастерсън продължиха разговора си в движение.

— Според теб защо са построили храмов комплекс тук? И то толкова странен комплекс?

— Очевидно са искали да го скрият — отвърна Мастерсън. — А мястото е идеално за тази цел. Виждал съм подобни скални обиталища, построени от харапите по-навътре в долината на Инд. Може би тукашните строители са използвали стар харапски комплекс и са го преустроили по свой вкус.

— Възможно е. Има стотици примери за надстройване върху останки от предишни цивилизации.

Грей ги слушаше с половин ухо, загледан в храма Оттук се виждаше, че тъмните сенки по мраморните колони всъщност са стари опушени следи от факли. Различаваха се и по-дребни детайли. Пукнатини загрозяваха фасадата, а голямо парче от фронтона се беше отчупило.

Грей подозираше, че щетите не са били нанесени единствено от времето. Имаше признаци, че на това място се е водила древна битка.

Абе скочи от най-горния камък и се покатери между две колони. Грей ускори крачка, промуши се на свой ред между колоните и стъпи на пода на храма. Ако не друго, поне най-сетне се беше отървал от дъжда. Шестте подпорни колони бяха на метър от основната сграда, оформяйки нещо като малка веранда.

Отстъпи, за да направи място на другите. Ковалски и Лука помогнаха на Елизабет и Мастерсън. Росауро се изкатери последна, приведена под тежестта на раницата. Когато всички се събраха под колонадата, Грей тръгна към вратата, но видя, че Абе се навежда да коленичи за кратка молитва. Изчака го, усетил, че обратното би било равносилно на обидно незачитане.

Абе стана и му кимна.

Грей извади малко фенерче и го включи. Прекрачи пръв прага. Лъчът на фенерчето шареше из тъмната вътрешност.

Помещението беше голямо и оформено като съвършен квадрат със страна от шест-седем метра и пак толкова високо. Покрай стените се редяха колони, някои отчупени частично, от други бяха останали само купчини камънак. В средата на пода беше издълбано огнище, почерняло от дебел слой стари въглени. Вляво и вдясно арковидни отвори водеха към съседни помещения, като параклиси в църква.

Нещо беше натрупано в по-малките странични помещения. Грей отиде да погледне, докато спътниците му влизаха един по един в храма. Абе стоеше настрани, скръстил нервно ръце пред гърдите си. Не понечи да тръгне след Грей.

И когато насочи фенерчето си, Грей разбра неохотата на индиеца. Стаята беше пълна с кости, наредели като дърва за огрев, със стотици черепи в най-горния слой. Човешки, без изключение. Ако се съдеше по вида и цвета им, бяха тук от векове.

Грей си помисли за опушените следи от факли по колоните отпред.

Абе се обади зад него:

— Сред народа ми се разказват легенди, от баща на син и от майка на дъщеря. Легенди за голяма битка, която се е водила тук преди хиляда години. Когато предците ни открили това място, то било пълно с кости. В знак на почит към мъртвите, костите им били прибрани в храмовете. — Той махна към падината отвън. — Кости тук колкото искаш.

Грей обърна гръб на страничното помещение. Някой беше открил хората тук и ги беше избил. Спомни си загадъчните думи на Абе от по-рано.

„Тези стени не гарантират защита. Не завинаги във всеки случай“.

Участта на първоначалните обитатели е била предупреждение за народа на Абе. Мястото предлагаше скривалище, но човек не можеше да избяга от света завинаги.

Грей тръгна към другото интересно нещо в храма.

Също като фасадата, и то беше изобразено върху странната монета, довела ги тук.

Приближи се до задната стена и плъзна лъча на фенерчето си по повърхността й. В белия мрамор бяха вложени черни като катран каменни блокчета, които оформяха познат символ, цели шест метра в диаметър.

— Колелото на чакрите — възкликна изумена Елизабет. Извади малък фотоапарат и се зае да направи снимки. — Като на монетата.

Лука прокара ръка по стената. Грей се досещаше за посоката на мислите му. „Това ли е древният символ, от който води началото си емблемата върху ромския флаг?“ Дали и Арчибалд Полк си е задавал същия въпрос?

Ковалски въздъхна отегчено. Явно храмът не беше успял да го впечатли.

— Какво разочарование — каза той.

— Глупости — смъмри го Елизабет. — Това е археологическо и антропологическо откритие от най-висш порядък.

Той сви рамене.

— Хубаво де, и какво? Къде са златото и скъпоценностите?

Колкото и да му беше неприятно, този път Грей беше съгласен с Ковалски. Отстъпи няколко крачки назад и описа пълен кръг с лъча на фенерчето. Нещо наистина липсваше, макар не точно злато или скъпоценни камъни.

Росауро застана до него.

— Нещо не е наред ли?

— Нещо не е тук — измърмори той.

— Какво?

Другите чуха разменените реплики в тишината на затвореното пространство и обърнаха глави към тях.

Грей описа още един кръг с фенерчето.

— На монетата… имаше и едно главно Е, нали така? Гръцката буква епсилон.

— Ами да — каза Елизабет.

Грей изтри с ръкав дъждовните капки от лицето си. — Всичко друго от монетата е тук — храмовата фасада, колелото на чакрите — така че къде е гръцката буква?

— Просто дребен детайл — обади се Мастерсън. — Какво значение има?

— Не е дребен — възрази Елизабет. — Някой си е направил труда да пресъздаде тук делфийския храмов комплекс. Онова, дето го видяхме вън… храмът „ин антис“ е с формата на делфийските съкровищници, кръглият толос много прилича на храма, построен в Делфи в чест на Атина. А това тук… И фасадата, и вътрешното разположение повтарят едно към едно храма на Оракула. А епсилонът е бил един от централните декоративни елементи в оригиналния храм.

Грей си спомни своя разговор с Пейнтър за това как делфийският епсилон станал символ на пророчески култ и като такъв се запазил в изкуството и архитектурата до ден днешен.

Лука пристъпи напред.

— Може би знам още нещо за тази буква.

Грей се обърна към водача на циганския клан.

— Нали ви разказах за децата, които ни бяха откраднати — продължи той. — Онези от моите хора, които първи се натъкнали на опожарения лагер, разказваха за някаква каменна църква. Вратата била разбита, но върху изпотрошените дъски още се крепяла голяма бронзова буква „Е“. Никой не знаел какво означава. Единствените, които знаели, били заровени в масовия гроб до лагера. Тайната умряла заедно с тях. Може би става въпрос за същото „Е“?

„«Е» като знак за човиханите — помисли си Грей. — Циганските предсказатели. Поредният пророчески култ“.

— Всичко това добре — прекъсна мислите му Мастерсън, при когото умората май вземаше връх над научния ентусиазъм. — Но не виждам какво значение има щом „Е“ — то така или иначе не е тук.

— Може и да няма — призна Грей, но всъщност не вярваше в това. Обърна се към Абе. — Кога показа за пръв път това място на д-р Полк?

Той сви рамене.

— За пръв път доведох д-р Полк тук преди година. Той разгледа, записа си някои неща и после си тръгнахме.

Елизабет сведе натъжено очи.

— А на мен не каза нищо за откритието си.

— Защото уважаваше нашите тайни — сериозно каза Абе. — Той беше добър човек.

Грей се вгледа в лицето на Мастерсън и киселото му изражение. Професорът се беше ентусиазирал от откритието, но след като първоначалният шок отмина и се оказа, че находката няма нищо общо със собствените му проучвания, интересът му бързо спадна. Дали и д-р Полк бе реагирал така? Откритието имаше изключителна археологическа стойност, но Полк се беше съобразил с желанието на недосегаемите да го запази в тайна — може би най-вече защото не е открил връзка със собствената си работа.

Тогава откъде е дошло внезапното му желание да се върне тук точно преди да изчезне? Изглежда все пак е открил някаква връзка, макар и със закъснение, нещо, което свързваше храмовия комплекс с неговите проучвания.

Грей се обърна към Абе.

— Какво породи внезапното желание на д-р Полк да се върне тук? Спомняш ли си нещо необичайно?

Индиецът поклати глава.

— Дойде в селото. Както много пъти преди това. Говорихме си за предстоящите избори — кандидат от недосегаемите се бореше за кметско място. Бях намерил нова монета и му я показах, но той ме помоли отново да види онази с храма. Погледна я без особен интерес, дори я завъртя като пумпал на масата, докато говореше. А после очите му изведнъж се разшириха и той скочи. Поиска незабавно да го доведа тук, но аз бях зает с разни неща около изборите. Предложих му да почака, докато се върна…

Индиецът млъкна насред изречението и Елизабет довърши вместо него:

— Баща ми не беше търпелив човек.

Мастерсън кимна.

— В същия ден ми се обади — онзи разговор, за който ви споменах. Говореше бързо и доста несвързано, каза, че е открил нещо, което щяло да промени из основи разбирането ни за човешкия мозък веднага щом станело всеобщо достояние.

Грей усети гъдела на една мисъл и се обърна към Росауро.

— Я дай да погледна пак онази монета.

Тя му я подаде.

Грей я завъртя в пръстите си — храм от едната страна, колелото на чакрите от другата.

— Елизабет, ти спомена, че баща ти е уредил стажа ти в Делфи, за да провери чрез теб дали тамошният храм е свързан по някакъв начин с неговите изследвания. Интересува ме какво в крайна сметка е научил д-р Полк от теб за историята на Делфи.

— Само основните неща — обясни тя. — Той всъщност не се интересуваше толкова от историята на храма, колкото от етиленовите газове, открити близо до него. Искаше да научи подробности за ритуалите на пророчицата, вероятно с идеята да обоснове физиологически проявите на интуицията й.

— Щом не се е интересувал от историята на храма откъде е разбрал за значението на гръцката буква епсилон?

— Аз му изпратих статия на тази тема.

— Кога?

— Приблизително месец преди той да… — Елизабет не довърши, само очите й се разшириха изведнъж.

Грей кимна. Коленичи на мраморния под и остави фенерчето до краката си. После изправи монетата на ръбчето й и я завъртя като пумпал под лъча на фенерчето.

Наведе се и впери поглед в нея.

Въртящата се монета приличаше на сребрист глобус със смътни очертания. Главното „Е“ се явяваше сърцевината на въртящия се глобус. Грей долавяше наситения символизъм на този факт. Пейнтър беше споменал, че корените на „Е“ — то може би идват още от най-ранните поклонници, които боготворели Майката Земя, Гея. И ето че сега буквата се кипреше в центъра на сребристата сфера, така както Гея беше в центъра на физическия свят. Но буквата символизираше и друго — интуитивния потенциал на човека, който извираше от сърцевината на човешкото тяло, с други думи — от мозъка.

Грей даде почивка на собствения си мозък с надеждата, че подсъзнанието му само ще стигне до правилния извод.

Какво беше осъзнал така внезапно Арчибалд Полк?

Монетата се въртеше — сребриста загадка, скрила в себе си древна тайна.

Но какво…?

И тогава Грей разбра.

Посегна и затисна монетата върху мрамора.

„Разбира се!“

23:35

Припят, Украйна

— Американците държат Саша — остро каза Николай, едва влязъл в спалнята. Беше гол под разтворения халат, но гневът го топлеше.

Елена лежеше просната върху кувертюрата на леглото, гола. Единият и крак беше свит в коляното, едната й ръка — протегната настрани. Чакаше го. Бяха се върнали от галавечерята и сега се намираха в хотела извън Забранената зона, в която много от знаменитостите бяха отседнали преди голямото събитие утре.

Последния половин час Николай беше говорил по кодиран сателитен телефон, уточнявайки и последните детайли по подготовката. От разговора с майка си научи и последната неприятна новина. Благодарение на връзките си с бивши агенти на КГБ, тя беше научила за слуховете, разбунили вашингтонската разузнавателна общност. Столицата на САЩ вече дванайсет часа била в състояние на необявена тревога, свързана с издирването на някакво момиче. Всичко сочело, че въпросното момиче е Саша. А после се възцарило гробно мълчание. Дори от Юри нямало ни вест, ни кост. А това, както добре знаеха и Николай, и майка му, можеше да означава само едно.

Някой беше намерил детето.

И Николай смяташе, че знае кой.

Пръстите му се свиха в юмрук.

Най-вероятно беше същата организация, която възпрепятстваше действията му в Индия, ровеше се в изследването на д-р Полк и възкресяваше нещо, което трябваше да приключи със смъртта на професора. Последният му опит да покрие тази следа също се беше провалил. Но сега излизаше, че това може да се окаже от полза.

След провала беше провел само един разговор, съвсем кратък.

Изглежда екипът в Индия беше надушил тайна който д-р Полк не беше споделил с никого. Нещо, тясно свързано с проучванията му и от изключителна важност. Нещо, свързано с децата. Какво обаче?

Елена се размърда и се повдигна на лакът. В гласа й прозвуча тревога:

— Какво смяташ да направиш за малката Саша?

Николай знаеше, че децата имат силна емоционална връзка помежду си. Отрасли заедно в Зайчарника, по-големите често възприемаха родителска роля по отношение на по-малките. Елена беше особено привързана към малката Саша и нейното братче.

Двамата бяха важни и за Николай.

Тръсна се на леглото и тя се сгуши до него, притеснена и гневна. Едната й ръка се плъзна под робата и го погали по бедрото. Кожата й беше гореща, трескава. Беше я оставил да чака твърде много.

Дългите й нокти изведнъж се забиха дълбоко в бедрото му.

Вдигна поглед към него. В очите й гореше огън, който чакаше знак, за да се излее. Капчици кръв се стекоха по вътрешната страна на бедрото му, възбуждащи като връхчето на жаден език.

Безпрекословна твърдост звънна в гласа на Елена. Глас изискващ, заповеден, нетърпящ възражения.

— Нищо лошо не трябва да се случи с малката Саша. Пръстите й се свиха отново и болка се стрелна към слабините му.

Той простена и обеща:

— Вече се работи по въпроса. Сега ни трябва само…

Ноктите запълзяха нагоре по бедрото му заедно с болката.

— … нещо, което да предложим в замяна.

23:45

Пенджаб, Индия

Под грохота на гръмотевици и в пресекливия светлик на обливащите вътрешността на храма светкавици, Елизабет тръгна след Грей към огромното колело на чакрите върху стената в дъното. Той положи длан върху стената. Откакто беше завъртял монетата, се държеше като обсебен.

Явно беше стигнал до някакъв извод, но какъв?

Грей каза, загледан нагоре:

— От заниманията си с индийска философия знам, че в центъра на всяко колело с чакри обикновено има санскритска буква, символизираща един от енергийните центрове. „Муладхара“, чакрата в основата на гръбнака. „Манипура“, в областта на слънчевия сплит. „Анахата“ — сърцето. — Той продължаваше да гледа нагоре. — А тук няма нищо. Празно е.

— Като на монетата — предпазливо подхвърли Елизабет, понеже нямаше представа накъде води разговорът.

— Именно. — Грей й подаде монетата. — Но виж другата й страна. Представи си, че можеш да погледнеш през центъра на колелото, все едно е прозрачен. Какво има от обратната страна?

Елизабет заобръща монетата ту от едната, ту от другата страна. Главното „Е“ се намираше в самия център на храма, на същото място, където се падаше оста на колелото от другата страна.

— „Е“ — то — измърмори тя.

— „Е“ — то е от обратната страна на колелото — каза Грей и се обърна към Мастерсън. — Мога ли да взема за малко бастуна ви?

Професорът му го даде с неохота. Грей отстъпи крачка назад, протегна ръка и натисна с върха на бастуна крайчеца на централния кръг от черен мрамор. Мускулите му се издуха и след миг малкият кръг се измести и се завъртя около вертикална ос като клапан на тръба.

— Таен вход — възкликна Мастерсън.

Грей махна на Ковалски.

— Помогни ми да се кача.

Ковалски се приближи, смъкна се на коляно и Сплете пръсти в люлка. Грей стъпи върху ръцете му и се повдигна достатъчно, за да избута още малко балансираната метална плоча и да разшири отвора. Долният ръб на тайната врата беше на три метра от пода. С помощта на Ковалски Грей се провря през отвора.

— Има стълбище! — извика той, след като краката му изчезнаха в мрака отвъд. — Води надолу! Изсечено е в скалата от тази страна!

Елизабет не можеше да си намери място. Отиде при Ковалски и го сръга.

— Помогни ми.

Понечи да стъпи на коляното му, но той я грабна през кръста и я вдигна нагоре. Тя изписка изненадано. Ама че силен беше този тип. Хвана се за ръба на отвора и слепешката потърси опора с крак, за да се изтласка.

— Хей, това е носът ми — изхъхри Ковалски.

— Извинявай.

Той хвана глезена й и го намести на рамото си. Елизабет се отблъсна и с лекота се провря през дупката. Грей чакаше няколко стъпала по-надолу и местеше лъча на фенерчето по стените. Всички повърхности бяха покрити с релефни символи, истински взрив от форми и букви.

— И това е на харапски — каза тя, като изтупваше панталоните си.

— Виж това — каза Грей. Завъртя фенерчето и насочи лъча му към обратната страна на черната мраморна клапа. Голямо главно „Е“ беше вдълбано дълбоко в камъка.

Значи е бил прав.

Елизабет измъкна фотоапарата си и направи няколко снимки, докато Росауро и Лука се провираха един след друг през отвора.

Грей погледна навън.

— Д-р Мастерсън?

Елизабет мерна професора, който стоеше настрани.

— Такива упражнения не са за стари хора като мен — каза той, видимо изтощен, и тръгна назад, като накуцваше и се подпираше на бастуна си. — Ще чакам тук да ми кажете какво сте открили.

— Аз също ще остана — добави Абе, но в неговия глас се долавяше повече страх, отколкото умора. Откакто бяха навлезли в храмовия комплекс, индиецът ставаше все по-нервен, помисли си Елизабет.

Грей извика от отвора:

— Ковалски, ти също остани. В случай, че загазим.

— Нямам нищо против — отвърна той. — И без това едва ли бих се проврял през тая тясна дупка.

После премести очи върху Елизабет. Кимна й като мълчаливо предупреждение да внимава.

Отново изтрещя гръм и вибрациите се усетиха в скалата наоколо им.

— Да вървим — каза Грей.

Тръгна пръв надолу, осветявайки пътя с фенерчето. Елизабет вървеше след него, следвана от Росауро и Лука. Пръстите й се плъзгаха по стената. Харапските надписи продължаваха по протежение на стълбището. Древният език така и не беше разчетен, най-вече заради малкото оцелели надписи. Археолозите все още търсеха Розетския камък на този език, някакъв ключ, с чиято помощ да разбият древния шифър.

Елизабет плъзна поглед по стените. „Може би това тук ще свърши работа“.

От вълнение сърцето й препускаше в гърдите. Направо беше чудно, че никой друг не чуваше ударите му.

Паралелно с удивлението й я терзаеха и други мисли — представяше си как баща й е вървял по същите стъпки. Сигурно и неговото сърце е реагирало бурно, също като нейното. И в този момент я изпълни чувство на странна близост, каквато не бяха споделяли в реалния живот. И нямаше шанс това да се случи. Гърлото й се сви пред прилива на силни емоции.

Стълбището не беше дълго и свършваше пред малка камера, изсечена в пясъчника. В далечния й край клокочеше вода. Естествен извор се изливаше от дупка в стената на височината на коляното, течеше в пукнатина на пода и изчезваше при отсрещната стена.

— Харапски пещерен извор — каза Елизабет. — Понеже живели по поречието на река Инд, харапите били истински майстори в напояването и канализирането на водата.

Грей обиколи камерата с лъча на фенерчето си. Помещението беше с приблизително кръгла форма. В скалния под беше изсечено още едно колело на чакрите. Само че центърът му не беше празен. Там имаше голям камък с форма на яйце.

— Копие на омфалоса — каза Елизабет.

Наобиколиха го. Камъкът стигаше до кръста й и беше два пъти по-голям от делфийския. Външната повърхност на купола беше гравирана с дървета и листа.

Елизабет преглътна шумно и се огледа.

— Някой е пресъздал оригиналния адитум, вътрешното светилище на Оракула, където тя правела своите пророчества.

Елизабет пристъпи към прекатурен бронзов стол.

— Ето го и триподът. Същият като онзи, на който сядала Пророчицата.

— Или пророчиците — поправи я Грей и направи няколко крачки встрани. Вдигна фенерчето си и освети още катурнати столове.

Общо пет.

Елизабет направи няколко снимки. Що за място беше това? И защо го бяха построили тук?

Росауро извика откъм стената и намести раницата на гърба си.

— Елате да видите това — каза тя.

Лука също стоеше край стената. Стоеше с вдигната към повърхността ръка, но без да я докосва. Дори в сенките Елизабет вида, че ръката му трепери.

Отиде при Росауро. Потъмняла от времето мозайка покриваше стената. Няколко плочки се бяха отлепили и лежаха на пода. Някои участъци от мозайката бяха забърсани, другаде вековните слоеве мухъл и мръсотия стояха непокътнати. Който и да я беше почистил, направил го беше набързо. Елизабет си представи как баща й бърше с парцал мозайката, за да види какво се крие под тъмния налеп.

Сега беше неин ред да разгледа изображението.

От пода до тавана беше изобразен обсаден планински храм.

— Парнас — измърмори Елизабет. — Атакуван от римляните. Мозайката показва превземането на Делфийския храм.

Следващият участък разкриваше стая, не по-различна от камерата, в която се намираха сега, чак до омфалоса в средата… само че на мозайката камъкът беше изобразен в напречното си сечение. Скрити под купола му се криеха малко момиче и млада жена, сгушени една в друга, докато един римски войник претърсваше помещението.

Елизабет хвърли поглед към камъка зад себе си.

„Не е възможно…“

Продължи покрай стената. Следващият участък от мозайката показваше керван от коне, магарета и каруци. Начело вървяха същата стройна жена и детето. Дългият керван се изкачваше по планински склон. В последната каруца бяха впрегнати два огнени жребеца, които явно символизираха конете, теглили в небето слънчевата колесница на Аполон. Само че тези коне не теглеха слънцето. В каруцата беше качен същият камък, който бе защитил жената и детето. Делфийският омфалос.

Елизабет се обърна и застана пред камъка. Трепереше като лист.

— Това не е копие — прошепна тя. — Това е оригиналният омфалос. Онзи, за който знаем от Плутарх и Сократ.

— Виж и това — каза Росауро и дръпна Елизабет да й покаже следващата сцена.

Тя изобразяваше клисурата, обляна със слънчева светлина и жизнерадостна, с накацали по скалните стени гръцки храмове. Адитумът също беше изобразен, но вместо една седнала на триножник пророчица, тук пророчиците бяха пет. Седяха в кръг около омфалоса, който димеше като вулкан през дупката в центъра си. Димът оформяше силуета на малко момче с разперени ръце. Очите му бяха като въглени, а от дланите му изскачаше пламък.

Каква беше ролята на момчето — символ на пророчествата по принцип, или означаваше нещо по-конкретно?

Така или иначе, Елизабет не можеше да се освободи от усещането, че огнените му очи я следят неотлъчно.

Грей застана зад нея, разгледал на свой ред мозаечните изображения. Махна с ръка, обхващайки с жест разказа по картинки.

— Последната пророчица, детето, явно е била изведено в безопасност след падането на храма. Пазителите и поддръжниците на гръцкия храм успели тайно да избягат от римските гонения и се установили тук, построили цял комплекс върху харапските руини и останали скрити.

Елизабет си спомни разказа на Абе за това място.

— Живели в безопасност тук седемстотин години, навярно поддържали тайни контакти с местните племена. И след толкова много поколения гърците, бавно били претопени в индийската култура.

— А после станали жертва на религиозно преследване и на налагащата се индийска кастова система — каза Грей. — Всичките онези кости. Хората тук са били подложени на заколение.

Лука се обади откъм края на стената:

— И са избягали отново — каза той.

Отидоха при него. Той стоеше на крачка от клокочещия извор. Тук изображението не беше мозайка, а дело на неук художник, който е трябвало да рисува бързо. Рисунката беше направена с черна боя и показваше атаката срещу храмовия комплекс. Хора бягаха във всички посоки, но една по-голяма група беше успяла да се спаси в керван от високи фургони с големи колела. Фигурките се смаляваха с перспективата, отправени незнайно къде.

Лука посочи с благоговение фургоните. Гласът му пресекваше от вълнение:

— Това е моят народ — каза той. — Ромите. Ето откъде сме дошли. Тук са нашите корени.

Грей отстъпи назад. Плъзна поглед по стената с изопнато лице.

Гръцките пазители избягали с последното дете и омфалоса, скрили се в тази долина и седем столетия били под влиянието на индийската култура; а после същата тази култура ги прогонила и те отново поели на път, но под ново име.

Цигани.

Грей махна с ръка към стената.

— Тази история изглежда разказва и за генетична линия, която е успяла да се запази през времето. Първо в Гърция, после тук, а накрая бог знае къде. Генетична линия, предопределяща талант от изключително естество.

— Затова скитаме непрекъснато — каза Лука, който сякаш не можеше да отдели погледа си от кервана. — Както каза индиецът, никое място не е сигурно завинаги. Затова сме в непрекъснато движение, с надеждата да опазим тайната, скрита в сърцето на нашите кланове.

— Докато не ви я откраднаха — каза Грей.

— Тайна, която води началото си от Делфи — добави Елизабет.

Замисли се за детето във Вашингтон. Възможно ли бе то наистина да е потомък на последната пророчица от Делфи?

Росауро пристъпи към фреската и посочи другите фигури, които бягаха в различни посоки от обсадения комплекс.

— Тези бегълци — обърна се тя към Елизабет. — Сигурно заради тях баща ти е открил толкова генетични следи в този район, затова тук има голямо струпване, особено сред нисшите касти. Именно тук бегълците са били асимилирани от местното население.

Докато те говореха, Грей мина още веднъж покрай стената, разглеждайки по-внимателно изображенията. Спря се пред последната мозайка, тази с огненото момче.

— Тук долу има някакъв надпис — каза той. Елизабет се приближи. Наистина имаше надпис на три реда. Най-отгоре се редяха красиви харапски символи, вторият беше на санскрит, а последният ред — на гръцки. Под надписите имаше още едно колело на чакрите.

— Не мога да разчета харапските йероглифи — каза тя. — Никой не може. А надписите на санскрит и гръцки се четат само в началото, останалото се е изтрило. В груб превод означава „светът ще гори…“ — Тя направи няколко снимки, най-много на огненото момче. — Останалото не се чете.

Грей се наведе по-ниско и докосна колелото на чакрите под последния надпис.

— Колелото явно е важно. Иначе нямаше да го изтипосват навсякъде.

Стана и се обърна към голямото колело, вдълбано в пода. Омфалосът беше в центъра му. Елизабет се досещаше какво се върти в главата на Грей. „Ако колелото на чакрите е важно, то онова, което лежи в центъра му, следва да е още по-важно“. Грей тръгна към омфалоса с присвити очи. Така и не го бяха огледали подробно.

— Баща ти беше скрил черепа вътре в омфалоса, онзи в Природонаучния музей. Може би си е имал причина за това.

Грей се покатери върху каменния купол.

— Внимавай — изписка Елизабет от страх, че с действията си ще застраши ценния артефакт. Направи кръг около камъка и видя, че по долния ръб се точи надпис на три езика като онзи при мозайката — харапски, санскрит и гръцки.

Отново направи снимки.

Кацнал върху омфалоса, Грей насочи лъча на фенерчето си през дупката в центъра към кухината вътре.

— Виждаш ли нещо? — попита Елизабет.

— Злато… във формата на два орела.

Елизабет, затаи дъх.

— С гръб един към друг ли са?

Грей погледна към нея и каза:

— Да.

— Значи е друг изгубен делфийски артефакт. Орлите на Зевс. Според митологията Зевс пратил орлите от раменете си в две противоположни посоки, за да открият центъра на света. И те кацнали в Делфи, Който оттогава се смята за пъпа на света.

— Не се съмнявам, че баща ти също ги е видял. Грей пъхна ръка в отвора. — Може би неслучайно са скрити тук, може причината да е същата, накарала баща ти да скрие черепа вътре в омфалоса.

Докато Грей бърникаше в кухия камък, Елизабет обикаляше, вперила поглед в надписите, които се мъчеше да преведе.

— Май ще мога да ги достигна… — изпъшка Грей.

Елизабет си мърмореше под нос, като проследяваше с пръст всяка буква.

— „Алчността и богохулството погубват всички“. Елизабет млъкна й застина.

„О, не!“

— Хванах го — каза Грей, пъхнал ръката си почти до рамото.

Елизабет скочи на крака.

— Недей!

Грей се стресна и изгуби равновесие.

Нещо издрънча силно вътре в камъка, после целият под се разтресе. Чу се нисък рев, някъде откъм задната стена на камерата, който скоро набра сила като товарен влак, носещ се право към тях.

Всички застинаха за миг, после Грей посочи към стълбището.

— Всички вън! — изкрещя той.

Твърде късно.

От дупката на извора изригна водна струя със силата на пожарникарски маркуч — колона от вода под налягане, дебела повече от половин метър. Пукнатини плъзнаха по цялата стена, радиално от отвора.

„Изкуствено създаден порой“.

Водата се удари в отсрещната стена и се разля обратно в камерата, поваляйки всички със силата си.

Елизабет загуби ориентация, ужасена от покачващата се ледена вода. Грей я стисна над лакътя и я повлече към стълбището.

— Капан… — Изломоти тя и се закашля. — Задейства се с натискане! Баща ми… опитал се е да ни предупреди…

Грей викаше:

— Навън! Навън!

Елизабет изкатери първите няколко стъпала на четири крака. Зад нея Грей измъкна Лука от водата и го бутна към стълбището. Водата вече стигаше до бедрата на Елизабет и се покачваше бързо. Грей още стоеше в подножието на стълбите и оглеждаше трескаво малката пещера.

Елизабет знаеше защо.

Къде се беше дянала Росауро?

Грей я беше изгубил от поглед. От всички тях Росауро беше най-близо до извора, когато се задейства капанът. Сега се завихряше водовъртеж, който отразяваше лъча на фенерчето му. Грей не различаваше нищо под повърхността. Водата вече се беше качила до кръста му, но това не би попречило на Росауро да се изправи, а дори да беше изгубила съзнание, тялото й би трябвало да изплува и да разкрие местоположението й.

Освен ако…

Грей се обърна към Лука и протегна ръка.

— Камата ти!

Камата се появи като по магия в ръката на циганина, който тикна дръжката в дланта на Грей. Той пък му подхвърли фенерчето.

— Гледай лъчът да е под водата! — извика и се гмурна в покачващото се езеро.

Течението го грабна и го завъртя покрай стените. Грей се остави на водата да го изхвърли до отсрещната стена. Скоро усети силата на водния поток и разбра, че е я е достигнал. Завъртя се и се отблъсна към отсрещната стена.

В съзнание или не, само едно нещо можеше да държи Росауро под водата.

Налягане.

Грей се гмурна там, където водата от извора се беше оттичала кротко, преди да пощурее. В смътната светлина на фенерчето различи мятащ се силует при отточния отвор. Течението буквално беше всмукало Росауро, едната й ръка бе потънала до рамото в канала. Грей беше чувал за удавили се хора, засмукани от отточните системи на плувни басейни. А тук силата на водата беше стотици пъти по-голяма.

Стисна свободната й ръка и се издърпа надолу към нея. После запъна крака от двете страни на отвора. Росауро вдигна очи към него. Дори на мъждивата светлина Грей видя дивата паника, изкривила лицето й.

Грей замахна с кинжала. Водата вече му беше отнела един колега и той нямаше намерение да губи втори по същия начин. Острието сряза каишките на раницата на Росауро, която беше всмукана наполовина в каменното гърло заедно с ръката й. След като я освободи от каишките, Грей я прихвана под мишниците и напъна с ръце и крака.

В първия миг не можа да помръдне жената. После раницата потъна няколко сантиметра навътре в канала, освободи вакуума и Грей успя да издърпа Росауро. Политна назад, както я беше прегърнал, и остави на течението да ги отнесе към светлината и стълбището.

Между водата и тавана беше останало трийсетина сантиметра разстояние.

Отекна стържещ бумтеж на трошащи се скали. Течението изведнъж ги заподмята по-силно — стената в дъното беше поддала.

Грей се хвърли напред, Оттласна се от дъното към наводненото стълбище и останал без дъх, изскочи от водата право в ръцете на Лука. Циганинът помогна на Грей да извлекат Росауро по стълбите. Тя кашляме и се давеше. От устата и изригваше вода при всеки напън, но помежду им успяваше да глътне по малко въздух.

Малко, но достатъчно, за да изграчи псувня на испански, която би опърлила и космите в ушите на Ковалски. Зад тях водата стигна до тавана и ги подгони по петите.

— Време е да се махнем оттук — каза Грей. Издърпа Росауро на крака и махна на Елизабет и Лука да излизат. Коленете на Росауро се подгъваха, но подгонена от водата, тя събра достатъчно сили да се затича без чужда помощ. Лявата си ръка държеше свита в лакътя и притисната към гърдите — щадеше я. Вероятно беше разтегнала някое сухожилие в каменното гърло.

Тичаха по стълбите, преследвани от врящата и трещяща вода.

Елизабет първа стигна до кръглата дупка в стената, промуши се с краката напред, увисна на ръце и тупна от другата страна.

— Давай! — извика Грей на Лука, който се поколеба за миг.

Лука се подчини и изчезна през отвора.

Грей помогна на Росауро да се промуши през дупката в черния мрамор. Тя увисна на здравата си ръка, после скочи. Грей я последва с минимална преднина пред водата, която вече заливаше последното стъпало.

Той отскочи встрани и дръпна пръстите си миг преди вълната да достигне вратата и да я затръшне, запечатвайки прохода. Грей се приземи на пода и погледна нагоре. Мраморната врата беше монтирана под ъгъл и се въртеше само в едната посока. Водното налягане я държеше затворена.

Автозапечатване.

Обръщайки се, Грей чу в клисурата навън да ехти рев. Блесна светкавица. Вряща бяла вода помиташе дъното на падината. Клисурата също се наводняваше, но този път причината беше естествена, а не резултат от необмислената постъпка на Грей.

Той обхвана с преценяващ поглед количеството препускаща през клисурата вода.

Нищо чудно, че сградите са били построени нависоко по терасираните скални стени.

После Грей осъзна още нещо.

Лука също го беше забелязал, ако се съдеше по тихия му въпрос:

— Къде са се дянали всички?

Сякаш чул въпроса му, Мастерсън се появи при вратата, като се подпираше на бастуна си. Явно беше чакал при колонадата отпред. Сигурно е държал под око прииждащите води заедно с другите.

— Слава Богу — каза професорът. — Много се забавихте долу. Какво открихте?

Елизабет пристъпи въодушевено напред.

— Намерихме отговорите, вече всичко е ясно! Направо не е за вярване.

— Сериозно?

Иззад Мастерсън изскочиха някакви хора.

Други нахлуха в помещението откъм страничните камери. Всички бяха в черно и с готови за стрелба карабини.

Руските командоси.

— Ще трябва да ми разкажеш всичко — продължи Мастерсън. — За разлика от баща ти, който отказа.

Избутаха Ковалски на прага с ръце на главата. Дясната му вежда беше сцепена и по лицето му се стичаше кръв. Двама войници го сръгаха да падне на колене.

— Убиха Абе — изръмжа бившият моряк. — Застреляха го като куче.

Мастерсън сви рамене.

— Какво толкова? Той беше недосегаем. В Индия и с кучетата се отнасят по-добре.

Войниците ги обградиха.

Елизабет зяпаше професора сащисана, онемяла. Но когато си възвърна говора, в думите й гореше огън от възмущение и потрес:

— Ти си бил! Ти си предал баща ми!

— Нямах избор, Елизабет. Той се приближи твърде много до истината.

Грей изстина. Вече разбираше естеството на играта и ролята на играчите. На Мастерсън е било платено да държи под око д-р Полк и да докладва на шефовете си за работата му… А когато бащата на Елизабет се е приближил твърде много до истината, е трябвало да бъде изваден от играта.

Кой стоеше зад всичко това?

Разпознал ледената ярост в очите му, Мастерсън отстъпи крачка назад, макар че Грей беше безсилен. Професорът размаха бастунчето си.

— Командир Пиърс, изглежда, че поне засега вие и другите сте ни необходими живи. Не и едрият приятел тук обаче.

И той посочи с бастуна си Ковалски.

— Убийте го.

Очите на Ковалски се разшириха. Грей се хвърли напред, но три дула се забиха в гърдите му.

Елизабет изкрещя:

— Моля те, Хейдън, не! Умолявам те!

Грей разчете бурните емоции зад думите й, същото направи и Мастерсън.

Професорът премести поглед от Елизабет към Ковалски… после завъртя очи.

— Добре. Само защото съм задължен на баща ти. Но при първия знак за неподчинение от когото и да било, започваме да стреляме.

Мастерсън погледна към Грей.

— Искахте да знаете къде е отишъл Арчибалд? — попита той, обърна се и тръгна към изхода. — Следващия път внимавайте какво си пожелавате.