27. Един странен любовен триъгълник

В петък вечер, преди да се появи лимузината, която трябваше да откара Хана на купона, тя стоеше в спалнята си и се въртеше пред огледалото, облечена в ярката си рокля „Нийв Лави“. Най-накрая бе постигнала идеалния втори размер, благодарение на една болнична система и няколко шева на лицето, заради които яденето на твърди храни беше твърде болезнено.

— Изглеждаш страхотно — чу се глас. — Само дето си една идея по-слаба.

Хана се обърна. Със своя черен вълнен костюм и тъмно лилава вратовръзка баща й приличаше на Джордж Клуни в „Бандата на Оушън“.

— Изобщо не съм чак толкова слаба — бързо отговори Хана, като се опита да скрие вълнението си. — Кейт е много по-слаба от мен.

Баща й се намръщи, може би заради споменаването на перфектната му, уравновесена и все пак невероятно зла тъй наречена доведена дъщеря.

— Какво правиш тук, всъщност? — попита го Хана.

— Майка ти ме пусна. — Той влезе в стаята на Хана и седна на леглото й. Тя трепна. Баща й не бе влизал тук, откакто се изнесе от дома им, точно когато тя навърши дванайсет. — Каза, че мога да се преоблека тук за твоето голямо парти.

— Ти ще дойдеш ли? — изписка Хана.

— Разрешаваш ли ми? — попита баща й.

— Ами… Така мисля. — Родителите на Спенсър щяха да дойдат, както и повечето учители и персонал на „Роузууд дей“. — Аз пък смятах, че искаш да се прибереш в Анаполис… при Кейт и Изабел. Все пак почти цяла седмица си бил далеч от тях. — Тя не можа да скрие горчивината в гласа си.

— Хана… — започна баща й. Тя се извърна. Внезапно почувства силен гняв заради това, че баща й е напуснал семейството им, че сега е тук, че може би обича Кейт повече от нея — както и заради ужасните белези по цялото й лице, а и спомените от събота вечер, които още не се бяха върнали. Усети, че очите й се насълзяват, което я ядоса още повече.

— Ела тук. — Баща й я прегърна със силните си ръце, а когато сложи глава на гърдите му, усети биенето на сърцето му. — Добре ли си? — попита той.

Отвън се чу автомобилен клаксон. Хана дръпна бамбуковите щори и видя лимузината, която Мона беше уредила, да я чака пред къщата. Чистачките й се движеха бясно наляво-надясно по предното стъкло заради проливния дъжд.

— Чувствам се чудесно — каза изведнъж тя и целият свят стана отново красив. Сложи маската на „Диор“ на лицето си. — Аз съм Хана Мерин и съм страхотна.

Баща й й подаде един огромен черен чадър за голф.

— Наистина си такава — кимна той. И за пръв път в живота си Хана реши, че може да му повярва.

* * *

С усещането, че са минали само няколко секунди, Хана се кипреше върху подплатената с копринени възглавнички платформа и се опитваше да задържи маската върху лицето си. Четирима красиви роби я вдигнаха на раменете си и започнаха бавно да се придвижват към шатрата в двора на роузуудския кънтри клуб, където щеше да се проведе купонът в нейна чест.

— Представяме ви… голямото завръщане в Роузууд… на великолепната Хана Мерин! — изкрещя Мона в микрофона. Тълпата изригна, а Хана размаха въодушевено ръце. Всичките й гости носеха маски, а Мона и Спенсър бяха трансформирали шатрата в Европейския салон на Голямото казино в Монте Карло в Монако. Тя имаше фалшиви мраморни стени, драматични фрески, рулетка и маси за игра на карти. Добре облечени красиви момчета обикаляха из залата и разнасяха подноси с най-различни хапки, обслужваха двата бара и работеха като крупиета на хазартните маси. Хана бе поискала да няма жени в обслужващия персонал.

Диджеят пусна новата песен на „Уайт Страйпс“ и всички скочиха да танцуват. Една слаба бяла ръка хвана Хана за лакътя. Мона разбута тълпата и я прегърна силно.

— Харесва ли ти? — извика Мона иззад безизразната си маска, която наподобяваше Ханиния шедьовър на „Диор“.

— Естествено — Хана се плесна по бедрото. — Направо се влюбих в хазартните маси. Някой спечели ли нещо?

— Печелят прекрасна вечер с прекрасно момиче — с теб, Хана! — извика Спенсър, изниквайки зад тях. Мона хвана и нея за ръката и трите заподскачаха от радост. Със своята черна сатенена трапецовидна рокля и сладки обувчици със заоблен връх, Спенсър приличаше на руса Одри Хепбърн. Когато Спенсър прегърна Мона през раменете, сърцето на Хана подскочи. Не че искаше да благодари за нещо на А., но неговите съобщения бяха накарали Мона да приеме бившите приятелки на Хана. Предишния ден в един от промеждутъците на тяхната игра с напиване „Манди Мур“, Мона беше казала на Хана: „Знаеш ли, Спенсър е много готина. Мисля, че можем да я допуснем в нашия кръг.“ Хана беше чакала векове да чуе Мона да каже нещо такова.

— Изглеждаш страхотно — прошепна някой в ухото на Хана. Зад нея стоеше едно момче, облечено с прилепнали панталони на тънки райета, бяла риза с дълги ръкави, подходящ елек на тънки райета и маска на птица с дълга човка. Под нея се подаваше издайническата платиненоруса коса на Лукас. Когато той протегна ръка и потупа нейната, Хана усети как сърцето й започва да бие лудо. Тя задържа ръката му за миг, стисна я и я пусна преди някой да ги види. — Купонът е страхотен! — каза Лукас.

— Благодаря, нищо особено не е — обади се Мона. После сбута Хана. — Въпреки че не знам, Хан. Смяташ ли, че това ужасно нещо, което Лукас е сложил на главата си, може да се счита за маска?

Хана погледна към Мона с желанието да види лицето й под маската, но приятелката й погледна над рамото на Лукас, като се престори, че е заинтригувана от нещо, което става на масата за блек джек.

— Хана, може ли да поговорим за малко? — попита Лукас. — Насаме?

Мона говореше с един от сервитьорите.

— Ами, добре — смотолеви Хана.

Лукас я заведе на едно уединено местенце и свали маската си. Хана се опита да успокои торнадото от нерви, което бушуваше в стомаха й, като избягваше да гледа розовите, подканящи към целувка устни на Лукас.

— Мога ли да сваля и твоята? — попита той.

Хана се огледа, за да се убеди, че наистина са сами и че никой няма да види оголеното й, белязано лице, след което му позволи да й свали маската. Лукас я целуна нежно по белезите.

— Липсваше ми — прошепна той.

— Минаха само два часа, откакто се видяхме — изкикоти се Хана.

Лукас се усмихна дяволито.

— Стори ми се, че е било преди страшно много време.

Те продължиха да се целуват още няколко минути и се сгушиха в един фотьойл, без да обръщат внимание на какофонията от шумове. Тогава през прозрачните завеси на шатрата Хана чу някой да вика името й.

— Хана? — Това беше гласът на Мона. — Хан? Къде си?

Хана се разтревожи.

— Трябва да се върна там. — Тя вдигна маската на Лукас за носа и му я подаде. — А ти трябва да си сложиш това.

Лукас сви рамене.

— С нея и без друго е горещо. Мисля да не я слагам.

Хана пристегна вървите на своята маска.

— Това е маскарад, Лукас. Ако Мона види, че си свалил маската, наистина ще те изгони.

Лукас я погледна с леден поглед.

— Винаги ли правиш каквото ти казва Мона?

Хана се напрегна.

— Не.

— Добре. Така и трябва да бъде.

Хана перна един от пискюлите на възглавничката. После отново погледна към Лукас.

— Какво искаш да ти кажа, Лукас? Тя е най-добрата ми приятелка.

— Мона още ли не ти е казала какво ти причини? — избухна Лукас. — На партито за рождения й ден.

Хана се изправи ядосана.

— Казах ти, че това няма значение.

Той сведе поглед.

— Тревожа се за теб, Хана. Мисля, че на нея не й пука. Мисля, че не й пука за никого. Не оставяй това просто така. Накарай я да ти каже истината. Мисля, че имаш правото да я знаеш.

Хана го изгледа твърдо и продължително. Очите на Лукас блестяха и горната му устна леко потрепваше. На врата му имаше пурпурна смучка от предишната им среща. На Хана й се прииска да протегне ръка и да я докосне.

Без да каже нищо повече, тя дръпна завесата и се втурна на дансинга. Братът на Ариа, Майк, демонстрираше на някакво момиче от квакерското училище своя най-добър стриптийз. Андрю Кембъл и неговите другарчетата зубрачи обсъждаха броенето на карти в блекджека. Хана се усмихна, когато видя баща си да разговаря с треньорката на мажоретките, една жена, която двете с Мона наричаха Скалата, защото много приличаше на професионален кечист.

Тя най-накрая откри Мона да седи в едно от сепаретата. Ерик Кан, по-големият брат на Ноъл, се бе опънал до нея и й шепнеше нещо на ухото. Мона забеляза Хана и се изправи.

— Слава Богу, че се отърва от тоя загубеняк Лукас — изпъшка тя. — Какво толкова се е заувъртал около теб?

Хана се почеса по шевовете под маската и сърцето й изведнъж заби лудо. В края на краищата трябваше да пита Мона. Искаше да знае със сигурност.

— Лукас каза, че не трябва да ти вярвам. — Тя се засмя пресилено. — Твърди, че имало нещо, което не ми казваш, сякаш би могло да има такова нещо. — Тя завъртя очи. — Будалка ме. Това е такава глупост.

Мона кръстоса крака и въздъхна.

— Мисля, че знам за какво говори.

Хана преглътна тежко. В залата изведнъж замириса силно на тамян и прясно окосена трева. На масата за блек джек избухнаха ръкопляскания; някой беше спечелил. Мона се приближи към нея и заговори в ухото й.

— Никога не съм ти го разказвала, но двамата с Лукас бяхме гаджета през лятото между седми и осми клас. С мен се целуна за пръв път. Зарязах го, когато двете с теб станахме приятелки. След това той ми се обади, ами… около шест пъти. Според мен още не го е преодолял.

Хана се облегна назад, зашеметена. Чувстваше се така, сякаш се вози на една от онези въртележки с люлки в увеселителните паркове, които внезапно спират и сменят посоката си.

— Двамата с Лукас… сте били гаджета?

Мона сведе поглед и измъкна кичур златна коса изпод маската си.

— Съжалявам, че не съм ти го казала досега. Това е просто… Лукас е загубеняк, Хан. Не исках да си спомням, че и аз бях такава.

Хана поглади косата си, като си припомни разговора, който водиха двамата с Лукас, докато летяха с балона. Тя му беше разказала всичко, а лицето му бе толкова невинно и открито. Представи си колко настървено се целуваха и се сети за тихите звуци, които той издаваше, когато тя го галеше по врата.

— Значи той се опитва да се сприятели с мен и ми говори лоши неща за теб… за да си отмъсти, че си го зарязала? — заекна Хана.

— Така мисля — съгласи се тъжно Мона. — Точно той е този, на когото не трябва да вярваш, Хана.

Хана се изправи. Спомни си как Лукас й беше казал колко е красива и колко добре се беше почувствала тогава. Как четеше нейния блог, докато сестрите й сменяха системата. Как, след като я целуна в болничното легло, сърцето й половин час не можа да се укроти — тя наблюдаваше тупкането му на монитора. Хана му бе разказала за проблемите с храната. За Кейт. За приятелството си с Али. За А.! Защо той никога не й бе признал за Мона?

Лукас седеше на друг диван и разговаряше с Андрю Кембъл. Хана се запъти право към него, но Мона я настигна и я хвана за ръката.

— После ще се разправяме с това. Защо сега просто не го изхвърля оттук? Ти трябва да се наслаждаваш на голямата си нощ.

Хана отмести Мона. Тя хвана Лукас за гърба на елечето. Когато той се обърна, изглеждаше наистина щастлив да я види и й се усмихна възторжено.

— Мона ми разказа за теб — изсъска Хана, като сложи ръце на хълбоците си. — Двамата сте били гаджета.

Лукас сви устни. Той примигна няколко пъти, отвори уста и веднага я затвори.

— Ох.

— Заради това е всичко, нали? — настоятелно попита тя. — Затова искаш да я намразя.

— Разбира се, че не. — Лукас я погледна със смръщени вежди. — Не беше нищо сериозно.

— Да бе — изсъска Хана.

— Хана не обича момчета, които я лъжат — добави Мона, която се появи зад гърба й.

Лукас отвори изненадано уста. Постепенно се изчерви от врата до бузите.

— Но може би обича момичета, които лъжат, а?

Мона скръсти ръце на гърдите си.

— За нищо не съм излъгала, Лукас.

— Така ли? Защо тогава не си разказала на Хана какво всъщност се случи на твоето парти?

— Това няма никакво значение — извика Хана.

— Естествено, че й казах! — извика едновременно с нея Мона.

Лукас погледна към Хана, като лицето му все повече почервеняваше.

— Тя ти причини нещо ужасно.

Мона се пъхна между двамата.

— Той просто ревнува.

— Тя те унизи — продължи Лукас. — А аз дойдох и те измъкнах оттам.

— Хана. — Мона хвана Хана за ръката. — Това е просто недоразумение.

Диджеят пусна песен на Лекси. Хана не беше слушала често тази песен и в първия момент не беше сигурна къде я бе чула за последно. Тогава изведнъж се сети. Лекси бе специалният музикален гост на рождения ден на Мона.

Този спомен изведнъж запали клада в съзнанието на Хана. Спомни си как върви, облечена в тясна рокля с цвят на шампанско, и как се опитва да влезе в Планетариума, без да разпори тоалета си. Видя как Мона й се присмива и как тя пада на колене и лакти върху твърдия мраморен под. Чу се един дълъг, болезнен звук рррт, когато роклята й най-накрая не издържа. Всички я бяха заобиколили и се смееха. Мона се смееше най-силно от всички.

Устата на Хана под маската зяпна от изненада и очите й се разшириха. Не. Това не можеше да бъде истина. Спомените й бяха объркани от инцидента. А дори и да беше истина, какво значение имаше вече? Тя погледна към чисто новата си златна гривна с красива закопчалка във формата на пеперуда. Мона я беше купила като подарък по случай излизането й от болницата. Подари й я точно след като получи от А. онази подигравателна картичка за рождения ден. „Не искам никога повече да се караме“ — беше казала Мона, след като Хана повдигна капака на кутийката.

Лукас я гледаше очаквателно. Мона бе сложила ръце на хълбоците си. Хана завърза връзките на маската си още по-здраво.

— Ти просто ревнуваш — каза тя на Лукас, като прегърна Мона през кръста. — Ние сме най-добри приятелки и винаги ще бъдем.

Лицето на Лукас се сгърчи.

— Добре. — Той се обърна и хукна към вратата.

— Ама че задръстеняк — каза Мона, като плъзна ръка по лакътя на Хана.

— Да — каза Хана толкова тихо, че се съмняваше Мона да я е чула.

Загрузка...