Глава дванадесета

— Били, не мога да ги спра! — Погледнах го отчаяно. — Ти трябва да го направиш!

Той поклати глава.

— Прекалено съм пресушен. Отне ми цялата енергия, за да го дотъркалям до теб!

Направих нов опит и сграбчих топката между двете си ръце, но тя бе прекалено хлъзгава. Останах с убеждението, че повърхността й нямаше да ми позволи да я задържа, дори и ръцете ми да не бяха в кръв.

— По дяволите! Ако имах малко повече време…

Били ме погледна така, сякаш бях луда.

— Та ти си Пития! Имаш цялото време на света!

— Не мога да се пренеса! Опитах!

Вероятно това се дължеше на болката, но не знаех как да я преодолея. Може би това бе едно от нещата, на които обучаваха, как да се концентрираш, когато мозъкът ти е замъглен от загубата на кръв и чувстваш ръката си така, сякаш всеки момент ще я загубиш, а и нямаш никакво време, за да объркаш нещата. Наистина щях много, много да се радвам, ако бях получила този урок.

Но не бях, така че трябваше да се справя с това, което знаех. Спрях да се опитвам да задържа сферата безполезно и погледнах Били.

— Вземи енергия.

— Сега?!

— По дяволите, Били! Да, сега! Върни си силата и хвърли това нещо!

Били не загуби никакво време. Той се вмъкна под кожата ми, преди да бях спряла да говоря и аз усетих как взимаше от енергията ми. За разлика от обикновено, болеше. Може би, защото не бе останало много, което да дам, или защото Били бе забързал самия процес, може би поради всичко така или иначе щеше да боли. Но каквато и да бе причината, след няколко секунди, сърцето ми блъскаше в гърдите, ръцете ми трепереха и в действителност можех да помириша как животът ми се изцеждаше от мен. Мозъкът ми бе попаднал в колело на хамстер, лоша идея, лоша, идея, лоша идея, но нямаше нищо, което да направя; нямах сила, за да спра това. Чух как някой въздъхна, дълго свирещо изпускане на дъха, след което започнах да пропадам.

Приземих се на асфалта по времето, в което Били вдигна топката. Почти я изпусна първия път, тя почти се промъкна през прозрачните му ръце, но той я хвана в последната секунда. Хвърлянето приличаше много на нещо, което бих направила аз и дори не се приземи близо до смъртоносния център. Тя експлодира на ярд и нещо пред маговете с едва доловимо пуф и малък облак от смътно розово, сякаш изпълнен с пудра балон бе попаднал на камък. Въздухът като че ли се раздвижи леко, но маговете нямаха видими поражения.

— По дяволите!

Били изпсува точно, когато първият от новодошлите достигна Мирча. Той се обърна, лакътят му се срещна с лицето на мага и аз се зачудих защо щитовете на мага не бяха вдигнати, защо не бяха спрели атаката. След което неговата глава като че ли експлодира и ръката на Мирча удари вместо лице оцветен пясък.

— Лоши хора, тъмна магия — каза Били, изглеждайки впечатлен. Започнах да се чудя дали трябваше да се притеснявам за това че тонът му бе одобрителен.

Другите магове бяха спрели, замръзнали в различни пози на движение. Един от тях бягаше, хванат с единия крак във въздуха и собственият му монумент го накара да падне. Той експлодира на асфалта и Мирча се усмихна злобно. Той отиде до следващата човешка статуя, млад мъж с пясъчно руса коса, и го бутна с ръка. Магът закачи другия отзад и те двамата удариха земята и се разпаднаха на многоцветен прах. Те така се бяха смесили, че трудно можеше да се каже къде свършва единият и къде започваше другият.

Мирча приближи другия, докато гледах пясъка с цвета на плът, изливайки се от кожените тенис обувки. Порив на вятъра премина през паркинга и понесе малки парченца субстанция към страните ми. Не приличаха на пясък; не ги усещах като нищо познато.

Чух звука, когато друго тяло удари асфалта, усетих порива на вятъра, когато завихри натрошените парченца, но не можех да се фокусирам върху това. Шок, помислих си смътно. Знаех какво технически трябваше да изпитвам, но не бях сигурна, че го усещах. Цялото тяло ме болеше, но болката ме достигаше като ехо.

Втренчих се в купчината човешки останки и се зачудих какво им бе сторило заклинанието. Били говореше. Може би се опитваше да ми каже нещо, но не можех да го разбера. Може би той бе изсмукал всичко, помислих си смътно. Това ли оставаше от човек, когато му отнемеш влагата? Купчина ронлива, миришеща на химикали материя, която изглеждаше като човек, но не можеше да бъде, защото хората не се превръщаха в прах, когато ги докоснеш? Това бе грешно, невъзможно.

Подобно на мен, която бе простреляла човек в сърцето.

Някой коленичи до мен и сряза пластмасовата гривна. Можех да видя бели проблясъци през окървавената ми плът, но изглежда не бе засегната някоя вена. Въпреки това, болеше ужасно. Бях вдигната от нечия ръка, гърбът ми се опря в топли гърди, които дишаха прекалено бързо или може би това бях аз. Опитах се да забавя дишането си, но нищо не се случи, така че реших, че все пак не съм аз.

Силни ръце погалиха косата ми, разделяйки оплетените ми кичури. След това чух шепот в ухото си.

— Dulceata? Мога да излекувам това, но ще е по-добре, ако отидем в МАГИЯ. Там има лечители с повече сила, отколкото притежавам аз.

Мирча, помислих си. Той миришеше на дим, пот и кръв. Това бе странно; винаги го бях асоциирала със скъп парфюм. Погледнах надолу и видях черни следи и отпечатъци върху кожата си там, където той ме бе докоснал. Това също изглеждаше странно, въпреки че не можех да разбера защо.

— Кас, трябва да се махнем оттук! Той не може да те върне в МАГИЯ. — Били се появи пред лицето ми и това бе нормално. Защото той изглеждаше, както винаги.

— Не мога да се върна в МАГИЯ — казах, повтаряйки думите на Били и гласът ми прозвуча почти нормално. Странно.

— Това е лошо счупване, скъпа, а на китката има много кости. Няма да успея да оправя всичките перфектно.

Погледнах нагоре към лицето му. То бе мръсно и покрито с пот, а по лявата му буза имаше избледняващи следи с формата на диамант. Но нова кожа вече покриваше ожулените места, докато наблюдавах, при което старата отпадаше подобно на пепел, отвяна от порив на вятъра. А очите му бяха същите, блестящи от интелигентност, меки от загриженост, пълни с разбиране, прекрасни. Той беше добре. Мирча щеше да бъде окей. Облекчението бе толкова пробождащо, че за секунда ме заболя повече от китката.

Исках да кажа нещо, но имаше толкова много първични емоции, които бълбукаха прекалено близо до повърхността. Не мисля, че някой щеше да каже това, което си мислех. Дори и моята игра да бе към края си, аз харесвах мисълта, че неговата не беше. Това бе един вид бъдеще посредством заместник и можеше да не е достатъчно, но бе достатъчно добро. Така че вместо това погледнах към него, без да мигам, докато не можех да виждам нищо друго, освен едно размазано петно от бледност и тъмнина, цветовете преливаха един в друг поради някаква причина.

— Ще я излекувам тук — каза Мирча остро, поемайки китката ми с голямата си ръка.

Той изглеждаше странно, груб и трудно контролиращ се, нещо бушуваше под повърхността, ярост или безизходност или и двете. Явно другите също го виждаха, защото вампирите се опитваха да се държат хрисимо, а феята го гледаше с големи разтревожени очи. Франсоаз седеше на земята до нас, но изглеждаше някак си нерешителна, сякаш нямаше никаква идея какво да каже. Хрумна ми, че трябва да се зачудя какво правят всичките те тук, но след това Мирча направи нещо, което предизвика горещина по цялото протежение на ръката ми и внезапната липса на болка ме накара да затая дъх.

Погледнах надолу и видях как раната ми се затваря и малки странни неща се движеха под кожата ми. Костите ми заздравяваха, помислих си бегло, и това не беше приятно, но въпреки това не ме болеше и внезапно дори можех да мисля малко по-ясно. Можех да усетя как кръвта ми бушува във вените и как кожата ми се стяга и зачервява, но липсваше отпуснатост, липсваше болка.

Мирча бе прехапал устната си, докато проследяваше сухожилията и мускулите на ръката ми, преоформяйки ги с пръсти, сякаш бяха скалпел. Той едва докосна ръката ми, но аз потреперих. Толкова просто докосване не би трябвало да е толкова могъщо.

Мирча не забеляза това. Очите му бяха широко отворени и по-блестящи от който и да е друг път, възбудата от битката все още потрепваше в тях подобно на електричество. Той бе толкова съсредоточен и изглеждаше странно подмладен и когато най-накрая повдигна глава, за да ми каже, че е свършил, аз го сграбчих за ризата и го целунах грубо. Не бе особено трудно. Езиците ни се преплетоха и в нас забушува адреналинът. Не ми пукаше. Юмруците ми се впиха в ризата му, мачкайки фината коприна, и изглежда, че не можех да ги накарам да го пуснат. А аз се нуждаех от тях, защото не можех да го ударя без тях, а аз наистина, наистина исках да го ударя. Внезапно ме обзе ярост. Защото той почти бе умрял, по дяволите, а аз не бях в състояние да направя нищо и той почти бе умрял.

Мирча не възрази, не се опита да ме отблъсне; вместо това той ме притегли по-близо, достатъчно близо, за да чуя как бие сърцето му, достатъчно близо, за да усетя дъха му. Той прие предизвикателството на целувката, забави я, докато тя не се превърна в топлина, сладост и неизбежност. Ръцете му галеха гърба ми и косата ми, прокарвайки си път през къдриците и аз потреперих. Никога не си бях представяла, че някой може да целува така, извиняващо се, но явно той можеше. Нямах представа защо той можеше да се извинява, но чувствах, че така е правилно. Сякаш той съжаляваше за това, че така ме е изплашил.

Той не целуваше честно, изведнъж спря да целува; започна отново, после пак се отдръпна и аз си помислих, че ще умра от неудовлетворение. Чувствах се така, сякаш крещя, но нямах достатъчно въздух, който да пилея и точно когато си помислих, че ще полудея, той най-накрая издаде тих, хищнически звук и пое устата ми. И внезапно всичко се превърна в жадувана, стенеща нужда, нарастваща между нас подобно на пара. Можех да усетя как реагира проклятието, леки тръпки, зараждащи се под кожата, симптоми на предстоящата експлозия. И не ми пукаше. Някак си никога не бях забелязвала разтегливата сила на тялото му, на тези ръце, жилави и силни и страстно нежни. Топлината, излъчваща се от него, се завихри из тялото ми. Исках това. Исках всичко.

И тогава той се отдръпна, изглеждайки шокиран и някак си леко подивял, сякаш не бе издържал на битката. Погледнах го, с разбърканата коса и мръсно лице, и поисках да го целуна отново. И не поради някаква принуда, а защото той вече ми бе познат, защото исках повече от топлината, която бълбукаше под кожата ми, където той ме докоснеше.

Но не можех. Този Мирча бе две седмици назад във времето. За него заклинанието току-що се пробуждаше. Но колкото повече контакти имахме, толкова по-бързо то щеше да набира сила. А да отблъсквам моя Мирча беше като ад.

Отскочих назад, а той не ме спря. Но неговият изумен поглед се прехвърли от мен към Франсоаз и Радела.

— Искаш ли нещо да ми кажеш, скъпа?

Погледнах Франсоаз, но тя ми даде едно от онези френски повдигания на рамена, което никога не бих могла да интерпретирам. Супер. Погледнах отново Мирча и преглътнах.

— Не се чувствам добре — казах му аз откровено. — Можем ли да говорим по-късно?

След една почти незабележима пауза Мирча кимна. Той се изправи, все още гледайки ме, докато издаваше заповеди, които накараха вампирите, появили се твърде късно, да тичат насам-натам подобно на уплашени мравки. Седнах на земята и го загледах, чудейки се какво правеха, докато не видях, че един от тях държеше нещо подобно на индустриална вакуумна помпа. Той започна да изсмуква останките от маговете, които бяха ударени от магическото заклинание. Други го последваха, хвърляйки обувки и други останки в голяма найлонова торба.

Вече никъде не ме болеше, но все още се чувствах изтощена и някак си отдалечена от всичко. Мирча явно беше използвал внушение, вампирският еквивалент на махмурлук. Не мислех, че бе добра идея да се опитам точно сега да пренеса отново.

Друг вампир започна да се опитва да раздели други две изсушени тела. Те бяха толкова стари, че костите им се отчупиха лесно, трошливи като солети. Издадоха хрущящ звук, когато вампирът ги хвърли в торбата. Гледах ги, лекият проблясък на внушението замъгляваше реакцията ми. Знаех, че те би трябвало да са убити от заклинанието, използвано от мен, но в момента това не ми се виждаше важно. Вампирът успя да напъха и двамата в торбата и то без да я скъса.

Един друг вампир започна внезапно да крещи, тъй като се бе подпалил, докато се беше опитвал да загаси Пинтото. Мирча изглеждаше отвратен, но се втурна да помогне. Вероятно щеше да го направи, дори и този да не бе един от хората му. Той бе сенатор и трябваше да се придържа към главното правило на Сената: винаги разчиствай кашата си.

Усетих леко мъждукане на болка в китката си, което вероятно ми подсказваше, че внушението започваше да губи силата си и следователно не бе лоша идея да потърся някъде аспирин. Но не помръднах. Свлякох се там и наблюдавах неща, които никога нямаше да покажат в някой филм, защото не бяха особено вълнуващи. Това бяха просто хора, които си вършеха работата. След екшъна идваше моментът за угасяване на пожарите, разчистване на улиците и уведомяване на семействата, че някой няма да се прибере вкъщи. Само че това последното нямаше да се случи тук. Никой не знаеше кои са тъмните магове или къде да ги намери. Ако мъжът, който бях убила имаше семейство, щяха да узнаят, че нещо лошо се е случило, едва когато той не се прибереше вкъщи.

Мисълта ме удари подобно на малък, много остър нож, плъзнат право между ребрата ми. Всички парчета, за които не бях говорила, за които не бях мислила, нахлуха изведнъж в мен. И за минута видях друга сцена. Мак, приятел на Приткин и за кратко време мой, ме бе последвал във Феерия и бе умрял там, за да ме защити. Все още имах кошмари относно това, мозъкът ми ми показваше сюрреалистични картини на ръцете му, които бяха притиснати от дънера на дървото, кората обелена от него и течността, процеждаща се между пръстите му. Тя потече по китките му и го парализира, докато заливаше тялото му, като накрая кожата му, косата, всичко бе покрито със същата монотонна, еднообразна сивота. Подобно на було. Обикновено се будех цялата обляна в пот, сърцето ми биеше лудо, когато сивотата покриваше лицето му.

И тогава не бе останало нищо човешко.

Не бе се случило точно така, но не можех да се оплаквам заради това, че мозъкът ми бе редактирал някои неща; реалността бе още по-лоша. Беше ми писнало да бъда някой, който хората искаха да убият. Бях се заклела, че повече няма да се случи нещо подобно и тази вечер доказваше това. Човек бе умрял и аз го бях направила. Убих го.

Загрузка...