Глава четвърта

За известно време Рейф ме гледаше притихнал, след което прочисти гърлото си.

— Може би има друг начин.

Чаках, но той просто стоеше там, устата му се движеше, но не излизаше никакъв звук.

— Слушам.

— Не мога да ти кажа — каза най-накрая той, звучейки победен. Очевидно заповедите на Мирча не можеха да се заобиколят толкова лесно.

Втренчих се в Били, който въздъхна и сви рамене. Той не харесваше обсебванията, но те му позволяваха да преминава през мислите на някого, събирайки случайна информация от тук и там. Съмнявах се в това, че Мирча е забранил на Рейф да мисли за това, каквото и да беше, което не искаше да се знае.

— Свали щитовете си — казах му — и мисли за това.

Рейф изглеждаше леко нервен, но тъй като Били се плъзна под кожата му няколко секунди по-късно, явно беше направил така, както пожелах. Огледах се наоколо, чудейки се какво щяха да кажат туристите, ако знаеха, че един дух беше напълно обсебил вампир на няколко крачки. В сравнение с това шоуто на Данте да изглеждаше малко скучно. Били излезе от другата страна на Рейф, изглеждайки така, сякаш ще откачи.

— О, по дяволите, не.

— Какво видя?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Лъжеш. — Не можех да повярвам. Били имаше много недостатъци, но той не лъжеше. Не и мен.

Челюстта му се затвори, а лешниковите му очи изглеждаха толкова непреклонни, когато ги погледнах.

— Ако го правя, то е за твое собствено добро!

Имаше, както се казваше в поверията, четири основни причини, дух да се появи пред смъртен: да обвинява, да предупреждава, да припомни и да съветва. Аз можех да добавя още няколко: да дразни, да пречи или, в случая на Били Джо, сериозно да вбесява.

— Аз ще отсъдя това! — казах му ядосано.

— И твоята присъда ще е страхотна, така ли?

— Моля, какво?

— Всеки път, когато се замесиш с вампири, става нещо лошо — Били вдигна три прозрачни пръста. — Томас. „О, Били, той е просто сладко момче от улицата, което се нуждае от дом.“ Сладко момче от улицата, което се оказа повелител под прикритие, който те предаде и почти не те уби! — Той свали един пръст. — Мирча. „О, Били, познавам го от цяла вечност, няма за какво да се притесняваш.“ Докато не хвърли тази проклета магия върху теб и не те въвлече в тези неща около Пития. — Друг пръст беше свит, оставяйки ме да се взирам в грубия жест. — Виждаш ли защо съм леко притеснен?

— Така или иначе съм забъркана! — напомних му стегнато.

— Няма да ти хареса.

— Вече не ми харесва! Просто ми кажи!

Барманът ме гледаше леко развеселено. Вероятно се чудеше защо крещя на бара.

— Твоят приятел е извършил няколко разследвания — каза Били, с очевидно нежелание. — И е чул слух. Но вероятно не е нищо повече от това. Хората спекулират за Кодекса от векове…

Рейф поклати глава и отново сграбчи гърлото си. Барманът започна бавно да се отдалечава. Усмихнах му се, но изражението в очите му подсказваше, че ни мислеше за смахнати. Щеше да ме обезпокои по-малко, ако не бях наполовина съгласна с него.

— Били!

Той въздъхна.

— Става въпрос за това, че Кодексът никога не е бил изгубен, а че маговете са го имали през цялото време, но са разпространили слуха, защото не са искали никой да го притежава.

— Чудесно — казах мрачно. — Всичко, от което се нуждая, е друг спор с Кръга.

— Кас — каза Били почти нежно. — Има повече от един.

Отне ми повече от момент да разбера какво имаше предвид, след това очите ми автоматично се плъзнаха към Рейф.

— Черният кръг също го имат? — прошепнах тихо.

Черният Кръг беше група от тъмни магове, хора без скрупули за това как ще получат власт или за какво ще я използват. Те наскоро се съюзиха с някой свирепи вампири срещу Сребърния Кръг и Вампирския сенат, в една война, която заплашваше да погълне целия свръхестествен свят. До сега, успявах да стоя извън нея. И наистина исках да си остане по този начин.

Най-малкото Рейф успяваше да изглежда леко смутен.

— Опитвам се да спра да си създавам още врагове — казах ясно.

— И ако Мирча иска да нападне тази тъмна крепост, той има и нужните хора, за да го направи — отбеляза Били. — Със сигурност ние не сме му нужни.

Кимнах категорично. За първи път, Били беше казал нещо смислено. Рейф изглеждаше объркан, не можеше нито да чуе Били, нито да говори с него.

— Мирча има опитни хора… — започнах, само че Рейф ме прекъсна с развълнуван жест.

— Никой от тях няма да направи нищо — изграчи той, звучейки, сякаш почти се давеше.

Заобиколих бара, за да му взема вода.

— Защо? Искат той да умре ли?

— Не! — Той се огледа развълнувано, но неговия рев почти се изгуби в звука на барабаните и бръмчащите разговори. Той се надвеси над бара и сведе гласа си до шепот, толкова много, че аз трябваше почти да чета по устните му. — Може би има няколко, които негодуват срещу позициите си, които си мислят, че могат да бъдат по-добре някъде другаде, но повечето са достатъчно мъдри, за да го видят.

Той заглъхна.

— Да видят кое?

Рейф взе чашата, която му подадох, но не пи. Той я остави и започна да търка двете си ръце по бара с несъзнателно, отчаяно движение.

— Ако Тони си отиде, а Мирча умре, няма да има кой да ни защити. Семейството ще се разпокъса, всеки от нас ще бъде взет от друг господар, за да добави още сила към тях. И те няма да ни познават, Каси, няма да ги е грижа. Ще бъдем стока за тях, нищо повече. Неща, които да се използват и изхвърлят, ако се провалят.

Мислено се проклех за това, че не мислех за толкова напред. Разбира се, че смъртта на Мирча щеше да бъде повече от лична трагедия, неговата позиция на семеен патриарх потвърждаваше това. И щеше да бъде опустошително за хора като Рейф.

Той никога не бе имал особено респект към Тони, където професионалните убийци се ценяха като гении. Но поне знаеше правилата на домакинството и къде се вписва в йерархията. В едно ново семейство щеше да има постоянна борба за позиции, може би в продължение на десетилетия. А Рейф не беше войник. Може би нямаше да издържи достатъчно дълго, за да спечели ново място за себе си.

— Тогава защо семействата не му помогнат? — поисках да разбера. — Техните задници зависят от това, колкото и неговия!

— Защото Консулът им забрани! — прошепна Рейф. — Рискувам да си навлека гнева й, само защото съм тук!

Е, това обясняваше нервността му.

— Защо ще направи това? Тя се нуждае от Мирча жив! — Колкото и страшна да беше, Консулът не можеше да спечели войната сама. В крайна сметка Сенатът беше толкова силен, колкото бяха и членовете му, а вече бяха загубили една четвърт от тях в борба или предателство. Тя не можеше да си позволи да изгуби и Мирча.

— Тя каза, че всичко, което е можело да бъде направено, е направено и че ако се намесим, само ще влошим нещата. Но си мисля, че има много повече в това, от това, което е наяве. Ти си човекът, който се издирваме, и тя не иска да ти се помага.

— Но аз се опитвам да помогна!

Вдигането на проклятието щеше да ми бъде от полза толкова, колкото и Мирча, и ако имаше едно-единствено нещо, което бе важно за Консула, то това беше личният интерес.

— Знам това, Каси. Но тя не. Тя все още вярва, че си му бясна за поставянето на проклятието и може да опиташ да си отмъстиш някак си. Тя знае, че ти не си длъжна да му помагаш, веднъж умре ли той, проклятието е свалено.

— Наистина ли тя вярва, че ще направя това? Да стоя там и да го гледам как умира?

Ръцете на Рейф стиснаха горната част на бара.

— Не знам какво би си помислила при нормални обстоятелства. Но тези не са нормални! Ние сме във война и тя се страхува да не го загуби. Дори повече, тя се страхува от силата ти. Страхът не е емоция, която тя често изпитва, но когато я изпита… има тенденцията да преувеличава. Може би, ако ти говориш с нея…

Стрелнах го с очи, но не си дадох труд да отговоря. Имах подозрението, че планът на Консула да премахне магията от Мирча, ще включва убийството на този, който му я е причинил. Който, благодарение на гореспоменатия хаос във времевата линия, бях аз.

— Мирча няма да умре — казах аз, опитвайки се да убедя себе си, така както и Рейф. — Той е член на Сената, не новосъздаден!

Рейф не отговори. Вместо това, той протегна ръка, отваряйки длан, за да разкрие тънкия платинен клипс за коса. Разпознах го незабавно. За разлика от повечето древни вампири, Мирча обикновено не се обличаше в дрехите от неговата младост. Аз го бях видяла в тях само веднъж и то беше заради политическо изказване. Той предпочиташе занижените, модерни облекла, с единствен знак за произхода му — дължината на косата му. Веднъж ми беше казал, че по неговото време само крепостните селяни и робите са имали къси коси и че той никога не е бил в състояние да преодолее предразсъдъците около това. Но дори и относно нея се придържаше към модерните тенденции, като я хващаше на врата си с клипс. Този клипс.

Аз стоях на две или три крачки, отчаяна, мъчейки се да не предизвикам видения. Просто си мислех за това, че Мирча е достатъчно силен, не можех да рискувам да го видя. Но този път, моята предпазливост не стори нищо добро. Вълна от картини нахлуха в мен, съкрушавайки ме.

Премигнах, за да се фокусирам, ушите ми звънтяха от внезапната тишина. Едва горящи свещи хвърляха отблясък от воднисто златна светлина около огромно легло, повдигнато на няколко крачки по-високо от останалата част на стаята. Останах с впечатлението, че обстановката беше приятна — тъмно дърво, меки килими и много тежки антики, но не можех да се фокусирам върху тях. Цялото ми внимание беше погълнато от тялото, лежащо върху смачканите чаршафи, порцеланова кожа върху тъмния шоколадов плат. Тъмносини сенки смекчаваха чистите, силни линии, оформяйки ги с фина красота, напълно различна от тази, която създаваше електричеството. Гледайки пламъците да пробягват върху златистите пръсти и продължението на мускулите на Мирча, най-накрая осъзнах съблазънта на свещите.

Той беше разкопчал ризата си, но тя все още беше върху него и бе всичко, което носеше. Беше полепнала по него, тънък бял плат, полупрозрачен от потта, с която беше напоена. Започна бърза поредица от изображения, нито едно, от които не помогна на баланса ми: зърната му бяха настръхнали, потрепващите мускули на корема му, гладки и разтворени бедра, очи от течен кехлибар.

Тялото му, вече стегнато от болка, изведнъж потрепери и се усука буйно. Гърбът му се изви в арка, издувайки гърдите му, огъвайки всеки мускул, докато не изглеждаше така, сякаш гръбнакът му ще се счупи. Пръстите му се изпъваха безпомощно върху влажните покривки, бедрата му потрепваха, сякаш току-що беше финиширал маратон. Главата му се изпъна върху матрака, челюстта му се сви, а сухожилията на врата му изпъкнаха силно. Вгледах се в него със сърцераздирателна болка, която ме накара да искам да го хвана и да го държа, ако това можеше да го опази в безопасност по някакъв начин. Вместо това да прокълне и двама ни. Крайниците му най-накрая се отпуснаха и той се просна по гръб, все още дишайки трудно, а тръпки пробягваха през него няколко дълги минути по-късно. Няколко кичура тъмна лъскава коса бяха полепнали по гърлото му. Само очите му и бледите сини вени под кожата му бяха запазили цвета си. Върху лицето му липсваше обичайната му любезна маска и той изглеждаше отчайващо гладен, почти подивял. Очите му бяха широко отворени, фокусирани върху тавана и той мърмореше нещо с дрезгав, неясен глас.

Тогава той спря, стискайки с ръце мокрите завивки под него. Имаше тънък слой кръв върху устните му, където ги беше ухапал по време на пристъпа. Той я облиза и с остър поглед огледа стаята. Въпреки че всъщност не бях там, въпреки че той не можеше вероятно да ме види, изведнъж ме пронизаха чифт трескави, светещи очи.

— Каси.

Името ми беше изречено наполовина като ласка, наполовина като стон. Озовах се в началото на стъпалата, сякаш гласът му ме беше призовал. Не се паникьосах, виденията не бяха нещо необичайно за мен, но в това можех да общувам с нещо повече от образи. Можех да почувствам всичко: мокрите постели на леглото, с аромат на пчелен восък; тежките кафяви завеси на леглото, хванати в капана на меката сатенена връв и меките пискюли по периферията им, плъзгащи се леко по кокалчетата на пръстите ми. Никога преди това не се беше случвало във видение.

Внезапно ми хрумна, че може да съм се пренесла инцидентно, въпреки че не изглеждаше много вероятно. Откакто се превърнах в Пития, имах сила под мой контрол, а не обратното. Аз решавах къде да отида и кога. Започнах да отстъпвам, когато трепереща ръка се вдигна и плъзна по бедрото ми, трескава и топла по кожата ми. Разбира се, можех и да греша.

Косата на Мирча висеше заплетена, той изръмжа, а скулите му се откроиха под натъртената плът. Въпреки здравината на тялото му, той изглеждаше повехнал. Но очите му бяха същите — горящи, светещи, опасни. Силата в тях ми подсказа, че може би трябва да се страхувам поне мъничко, особено след като кожата ми започна да изтръпва, но не от страх.

Без предупреждение, краката ми ме подведоха. Почувствах се депресирана под топлото му тяло и дъхът му полепващ по всичко като наркотична мъгла. Можех почти да вкуся мускусния вкус от него, обгръщащ ме в нещо тъмно, сладко и диво. То разбърка мислите ми, докато мозъка ми се опитваше да разпознае всичко наведнъж: покривалата, свежите старомодни чаршафи, толкова фино изработени, че може би бяха дори от коприна, прашинки блестяха на светлината от свещите подобно на златен прах; няколко капки пот от косата на Мирча паднаха върху бузите ми подобно на сълзи; и тежестта на тялото му върху моето, хълбоците му се притискаха към моите, твърди и изпълнени с кръв.

Той пое настоятелно устата ми, устните и зъбите му бяха почти подивели. Той захапа долната ми устна, след което облиза белезите с бързо движение, което ме накара да остана без дъх за следващото ухапване. Той изръмжа, думите бяха безсмислени, но мислите пределно ясни: Моя.

Точно когато реших, че не ме интересува нищо друго на света, освен тази чувствена уста, той започна да изследва тялото ми с ръце, прокарвайки ги по хълбоците ми и корема, нагоре към гърдите и рамената ми до гърлото ми и после пак надолу. Всяко докосване ме изгаряше, всяко погалване на ръцете му крещеше „моя“, без да има нужда от думи.

Толкова дълго бях живяла с глада, който причиняваше заклинанието, че почти бях привикнала към него, почти забравила колко голямо е удоволствието да бъдеш докосвана от него. Пръстите му се стегнаха грубо, но едва забелязах това. Друго ухапване последва нежната, чувствена целувка. Моите очи бяха затворени, докато той ме белязваше с устни, зъби и ръце.

Чувствата му резонираха през връзката ни толкова ясно, сякаш бяха изречени на глас и аз го усещах колко твърд е върху мен. Болеше от това, че все още бяхме разделени, когато заклинанието искаше да се слеем в едно. Това беше дълбока, опустошаваща болка подобно на глад, който се бе превърнал настървение, която бе преминала от спазъм в дълго, глождещо небитие. Никога не бях изпитвала подобен на този глад, за щастие, но веднага го разпознах. Гладът можеше да има толкова много форми.

Бях прекарала целия си съзнателен живот като възрастен, опитвайки се да го преодолея. Непрекъснато бягах от някого, от Тони или Сената, или Кръга, никога не се задържах продължително време на едно място, никога не опознавах хората, защото скоро щях да се преместя, изоставяйки ги. Научих се да не искам нищо, да не се опитвам да задържам нищо, защото ако свикнех с нещо, то след това щеше да ми е много по-трудно да си тръгна. Наблюдавах човек след човек с параноидни очи, държейки всички тях — потенциални приятели, врагове, любовници — на безопасно, болезнено разстояние. И през цялото това време гладът ми нарастваше за някой, който щеше да остане, за някой, когото щях да нарека мой.

А сега проклятието ми шепнеше толкова примамливо, че мога да притежавам всичко, което съм искала: Мирча, семейство, цял свят, който разбирах и който ме разбираше. Може и да бях човек, но не мислех като такъв. Не бях осъзнала какво значение имаше това допреди няколко седмици, когато се бях загубила в морето от човешка магия, която нямаше никакъв смисъл, в човешките правила, които не можех да следвам, в човешките свади, които накрая можеха да ме унищожат. Появи се внезапен силен копнеж за студена кожа, успокоителен глас и древни очи. За дома.

Но аз не притежавах нищо от това вече. Бях сама, помислих си горчиво, проследявайки с пръсти острите очертания на неговите скули. Единственото место, в което се чувствах у дома, бе това, в което не можех да отида.

Ръцете ми се заровиха в косите му, въпреки че мозъкът ми се опитваше да окачестви това като нещото, което винаги съм искала и никога нямаше да имам. Но обичайните ми прегради в момента не работеха. Нищо от мен не искаше да чува „после“ или „чакай“, или „прекалено е опасно“, не и когато тъмните кичури се плъзгаха между пръстите ми, увивайки се около китките ми подобно на копринени панделки, толкова нежно, колкото и изглеждаха, и толкова красиви, толкова невероятно красиви.

Изследвах тялото му, докато гладът и дълбоката нужда се бореха с предупрежденията. Толкова много исках това. Ръцете ми трепереха, когато ги прекарвах по извивките на бедрата му. Не беше достатъчно, а бе толкова много. Трябваше непременно да се махна оттам, но никога не съм искала по-силно да остана някъде.

Хванах ризата му и я смъкнах. Оголих широките му рамена, мускулите му се напрегнаха, когато ръцете ми ги помилваха, дланите ми се покриха с пот. Мога да имам това, убеждавах себе си, дори и за една минута, няколко откраднати секунди преди да направя най-умното нещо и да се махна оттам.

Проследих бицепса му до ключицата и силния му врат. Мирча бе изваян, ъглите му бяха смекчени от жилестите му мускули, класическо тяло на атлет. Стигнах до скулите му и проследих брадичката му, където мускулите му потрепваха, към устните, които се отвориха под моето докосване.

Езикът му се плъзна по пръстите ми по начина, по който гласът му галеше кожата ми, когато проследих извивката на сочната му долна устна. Очите ни се срещнаха и се почувствах така, сякаш мога да изгубя в този кехлибарен поглед за седмици, ако го позволя. Очаквах да ме целуне, но вместо това устните му намериха ключицата ми, докосвайки я леко, езикът му се спусна по костта, преди да се завърне и да започне да изследва кожата на гърлото ми.

Зъби ме одраскаха, почувствах точно къде ще ме захапе вампира, но не изпитах страх. Откъсната, отпусната, без гравитация, но неизпитваща страх. Той се отдръпна лекичко, езикът му се плъзгаше леко и ефирно точно над пулса ми и отново почувствах зъби. Те не бяха притъпени като на човек, а остри като бръснач, напомняйки ми с какво нещо бях в леглото. Но въпреки това не се притеснявах. Защото Мирча никога не би ме ухапал. Той засмука кожата над югуларната вена, достатъчно силно, за да го усетя и не я пусна. Усещането бе леко, без болка, но пулсът ми препускаше срещу устните му и се появи клаустрофобична болка, когато преглътнах.

— Мирча — започнах аз и усетих как зъбите му се плъзнаха по кожата ми. За миг сърцето ми замръзна в гърдите ми, разкъсвано между това да продължи своя ритъм или да спре завинаги. Но аз не можех да се концентрирам върху това какво можеше да означава една малка грешка в контрола, защото болката незабавно бе последвана от вълна от чиста нужда. Той притискаше хълбоците ни, докато зъбите му проникваха по-надълбоко, силната агония се разби от проблясъците на неописуемо удоволствие, всичко се замъгли от сюрреалистичната вълна на удоволствие, което нарастваше с всяко движение на тялото му. Започнах да издавам звуци — високо, приглушено скимтене и леки издихания, които изобщо не звучаха като мен. Извих се, когато Мирча започна да се храни, усещането ме разкъсваше и сякаш можех да го чуя. Изглежда то освободи някаква част от мен, която бях сдържала прекалено дълго време, сякаш някакъв ластик бе опънат извън своите граници. И най-накрая той се скъса, а аз го усетих с костите си. Правилността на всичко това ме остави без дъх, бучейки във вените ми, казвайки ми, че мястото ми е тук и само тук. Задъхах се от удивление, неописуемо напрежение се оттече от мен, когато се отпуснах в прегръдката на Мирча.

Можех да усетя как кръвта ми кипи, гореща и жива, и пулсираща. Опитах се да го отблъсна, но вместо това ръцете ми откриха раменете му, придърпвайки го по-близо. Мирча зарови едната си ръка в косата ми, а с другата ме придърпа към себе си и ние се сляхме…

А след това се озовах на морския бряг, синьо-зелената вода докосваше пръстите ми, а аз бях наполовина заровена в пясъка.

Огледах се наоколо диво, дезориентирана, очаквайки някой да ме нападне отнякъде. Претърколих се и се сниших върху пясъка, опитвайки се да се превърна в колкото се може по-малка мишена и моментално бях заслепена от слънцето. Замръзнах, тъй като бях сигурна, че някой ще използва това предимство, за да се промъкне към мен, но нищо не се случи. Премигвах няколко секунди, докато си проясня погледа, но всичко, което можех да видя, бе слънцето, небето и пясъка — и на върха на един скалист хълм малък храм, бавно разпадащ се на парченца.

Нищо не се случваше. След миг сърцето ми спря да се опитва да изскочи от гърдите ми и дишането ми се нормализира. Лежах там и наблюдавах как ято малки кафяви птички влизаха и излизаха от покрива на храма, където явно имаха гнездо. С изключение на вълните, които се заливаха глезените ми, нищо друго не се движеше.

Най-накрая седнах и след като нищо не ме атакува, се изправих. Една част от адреналина се бе отекъл от мозъка ми и вече можех да мисля отново, така че вече знаех кой трябва да срещна. Съществото, което преди бе притежавало моята сила, вече ми се бе показвало в друга подобна ситуация. Изглежда, че му беше забавно, посещенията му да се осъществяват във възможно най-абсурдните ситуации.

Една от малките кафяви птици заподскача върху пясъка, крачетата й оставаха неясни отпечатъци в пясъка, които водата бързо запълваше. Тя отново отиваше на влажния пясък, когато вълната се отдръпваше, търсейки нещо за ядене, което е останало, след което избягваше отново по-навътре в плажа, когато следващата вълна прииждаше. Най-накрая се умори от играта и заподскача към мен, търсейки милостиня. Премигнах и когато погледнах отново, на пясъка до мен почиваше един очарователен блондин в прекалено къса туника. За секунда си помислих, че е размазал малката птичка, но след това осъзнах истината.

— Всичко това съм аз, Херофил — каза той, посочвайки наоколо. — Вълните и пясъкът и, разбира се, слънцето, въпреки че ми е по-удобно да общувам в тази форма.

— Моето име е Касандра! — изсъсках.

Той ми даде името на втората Пития в Делхи, в неговия древен храм по време на първата ни среща. Беше един вид предполагаемо царско име, но не се чувствах комфортно да го използвам, когато дори не знаех как да се представя. Без да споменавам това, че като име, беше пълен отврат.

— Къде беше? — поисках да разбера. — Обеща, че ще ме обучиш. Не мисля, че това означаваше да ме зарежеш в продължение на седмица! Знаеш ли колко близо бях до това да зарежа всичко!

— Да. Ето защо те измъкнах от там. — Той вдигна поглед от играта си с парче водорасло. За разлика от последния път, когато го видях, той не изглеждаше така, сякаш е покрит със златен прах. Но аз все още не можех да видя лицето му, което беше просто овал светлина. Беше толкова величествено, колкото и странно, сякаш говорех на огромна лампа.

— Не можеш да продължиш по този начин. Нещо трябва да бъде сторено срещу проклятието — то е разсейване.

— Разсейване? — Можех да измисля доста начини, по които да го опиша, но това нямаше да бъде в списъка. — Мирча умира и вероятно аз ще бъда следващата.

— Не и ако откриеш Кодекса. Отговорът, който търсим, е там.

— Знам това! Това, което не знам, е къде е и как да го открия. Всяка следа, която имаме ни довежда до смъртен край, буквално, според последния случай! Или не обърна внимание вчера?

Той завърши с оплитането на водораслите и ги сложи на китката ми, в нещо подобно на гривна.

— Ако беше лесно, нямаше да е тест.

— Не се нуждая от повече тестове. Нуждая се от помощ!

— Помощта, от която се нуждаеш, вече я има!

— Тогава предполагам, че съм я изпуснала.

— Ще откриеш това, от което имаш нужда, когато ти потрябва. Това ще е може би най-големия ти подарък, Herophile. Да привличаш хората към себе си.

— Да, само където всички изглежда, че искат да ме видят мъртва.

Той се засмя, сякаш моята неизбежна смърт беше най-веселото нещо, което бе чул цял ден.

— Обещах ти да те обуча. Много добре, ето я и първата ти задача. Открий Кодекса и вдигни проклятието, преди да причини повече усложнения.

— И ако не мога?

— Вярвам ти.

— Явно си само ти.

— Ще успееш, сигурен съм. А ако не… — сви рамене небрежно — не заслужаваш позицията си.

И тогава се върнах, придържайки се за силни, голи рамене, а пръстите му се плъзгаха по запотената ми кожа. Дори и когато някой използваше резките видения, които идваха и си отиваха, беше един вид стресиращо. Особено след като Мирча все още се хранеше беше невероятно. Никога не се бях чувствала толкова свързана с някого, толкова упоена и исках да продължи вечно. Явно само това правеше, осъзнах след момент. Въпреки факта, че сърцето ми биеше в ушите и малки светлинки плуваха пред очите, а дъха ми излизаше на пресекулки, той не спираше.

— Пусни ме, Мирча — казах толкова ясно, колкото може, въпреки забитите в гърлото ми зъби. Нищо не се случи, освен по-стегната му хватка около бедрото ми, трескаво гореща, дори и през материята. — Мирча! Освен ако не плануваш да ме убиеш, ме пусни!

Блъснах го толкова силно, колкото можех, без да мисля какво щеше да причини движението на гърлото ми, просто исках да го махна. Ръцете ми бяха под неудобен ъгъл върху раменете му, а силата ми не можеше да се мери с неговата, но явно нещо от действието ми помогна. Той спря. Можех да усетя колебанието му, воюващо с причината, каквато и да беше тя, заради която ме пусна, и за един дълъг момент, наистина не знаех кое щеше да победи. Тогава бавно, сякаш се движеше под вода, той се отблъсна назад, а зъбите му бавно излязоха от гърлото ми.

— Каси… — той ме погледна зашеметен, а гласа му беше груб и заглъхваше леко в края на думите. — Помислих си, че беше сън.

Погледнах го зашеметена.

— Мисля си, че може би съм.

Той се взря в мен, преглъщайки трудно, а трескавия блясък в очите му стана дори още по-ярък, също като някой пристрастен, който е претърпял корекция.

— Тогава сънищата ми се подобряват.

Целунах го, едно бързо преплитане на езиците ни, на топлината и мекотата.

— Работим върху решението.

— Знам. — Той спря и се огледа в стаята, сякаш очакваше да види нещо или някого. Когато не откри нищо друго, тръпка премина през него, когато се отдалечаваше.

— Знаеш? Как?

Единственият отговор беше потръпването на мускулите му под ръцете ми. Той затвори очи, блокирайки изгледа към лицето ми.

— Трябва да вървиш, Каси.

Беше добър съвет, но нямаше смисъл Мирча да ми го дава. Знаех защо правя най-доброто, за да избегна проклятието, но той нямаше причина за това. Това щеше да го измъкне от настоящите му мъки и да му спечели нов ценен слуга. Нямаше нито един недостатък.

— Не искаш да завършиш проклятието? — попитах бавно, сигурна, че пропускам нещо.

— Не. — Той стисна чаршафите с юмруци, достатъчно силно, че кокалчетата му побеляха. — Искам да си тръгнеш!

— Не разбирам — докоснах раменете му, без да мисля, моят собствен разсъдък, все още повлиян от заклинанието, и той отскочи, сякаш го бях зашлевила. Отстъпи далеч от мен, към другата страна на леглото и седна там с лице към стената.

— Върви, Каси! Моля те.

— Добре, всичко е наред. — Определено ставаше нещо странно, но нямах достатъчно време, за да разбера. Чу се гръм като от пистолет и скочих, но осъзнах, че никой не стреля по мен. Ръката, с която Мирча бе обгърнал огромния орнамент на леглото се пречупи на две, като клонка. По време на следващия удар на сърцето му, вече летях, стаята бе погълната от тъмнината зад мен. Премигнах трудно, опитвайки се да проясня зрението си и тогава видях, че отново съм в бара. Барманът внезапно подскочи при вида ми и избяга в задната стая.

Гледах безизразно зад него, след това зърнах бегло себе си в огледалото зад бутилирания алкохол. То отразяваше дивите ми очи, зачервените бузи и подутите ми от целувка устни. Сложих ръка на врата си и тя стана червена. Вгледах се в кръвта по дланта ми, опитвайки се да кажа нещо. Провалих се.

Рейф ми подаде кърпичка и аз я притиснах към гърлото си, целувката от Мирча вероятно все още личеше по устните ми. Вече липсата на докосването му, беше породило жестока болка зад ребрата ми, сякаш беше оставил отпечатъците си на нещо дълбоко под кожата ми.

— Сега разбираш ли? — попита тихо Рейф.

Кимнах бавно. Това не е било видение. Несъзнателно се преместих от страната на Мирча. И ако изгубех отново така контрол, колко лошо можеше да стане за него? Проклятието нямаше да го убие, осъзнах, щеше да го подлуди. И да спре да се храни така, рано или късно всеки човек ще плати цената.

Дори със собствения си живот.

Загрузка...