През Кордилерите

3. Край Лагуна де Карапа

Докато двамата вървяхме по брега, аз бях напълно убеден, че Йерно щеше да влезе в поставената му клопка. Изглежда Пена не хранеше същата увереност, понеже шепнешком ме попита:

— Мислите ли, че наистина ще ни последва?

— Да.

— Аз не съм напълно сигурен.

— А аз пък ни най-малко не се съмнявам.

— Но ако дойде, ще му кажем ли истинските си имена?

— Не. Отначало изобщо няма да му казваме каквито и да било имена. След всичко, каквото чу от нас, за него сигурно ще е лесно обяснимо, ако проявим подобна предпазливост. А дали после ще му кажете собственото си име, ще зависи от това, дали сред мбоковите се намира някой, който да ви познава отпреди, а следователно да знае и името ви. Я чуйте! Той върви по петите ни? Само не се обръщайте!

— Нищо не чувам.

— Но аз го чувам. Я да ускорим малко крачките си! Това ще го направи по-припрян.

Ускорихме хода си и резултатът не закъсня. Зад гърба ни се разнесе глас:

— Alto ahi — стойте!

Йерно подвикна тези думи полувисоко. Престорихме се сякаш нищо не сме чули и продължихме да вървим. Тогава човекът извика по-силно:

— Рагаг, сеньори — спрете де! Трябва да говоря с вас, а вие крачите така, че едва смогвам да ви следвам!

Светкавично се извърнахме и направихме страшно изплашени физиономии. Да, наистина беше тъй нареченият Зет, Йерно. Естествено с нищо не дадохме да се разбере, че го познаваме.

— Кой сте вие? Какво искате от нас? — попитах го с такъв тон, от който ясно си личеше, че съвсем не бях очаквал тук да срещна човек и на всичко отгоре да ме заговори.

— Веднага ще научите — отвърна той. — Но първо ми кажете, що за хора сте!

— Какво право имате да ни задавате този въпрос?

— Нямам право, но повод.

— И какъв е той?

Той ни огледа изпитателно, а ние придадохме възможно най-недоверчивия израз на лицата си.

— Не ме гледайте толкова подозрително! Мисля ви доброто — увери ни Йерно.

— Всеки може да го каже, но ние нямаме желание да завързваме познанства. Та нали сте от тези мерзавци, от които току-що се отървахме!

— О, не! Да не ме смятате за приятел на стария Десиерто? Тъкмо обратното — аз съм тук, защото не се числя към приятелите му.

— Ами! Я не ни занасяйте! Оставете ни на мира! Ела, приятелю! Нямам намерение пак да попадна в някой капан!

При тези думи хванах Пена за ръката и взех да го дърпам подир себе си. Йерно бързо ни последва, задържа ме и каза:

— Но, човече, изслушайте ме! Тук съм съвсем сам. Какъв капан мога да ви поставя? Уверявам ви, че ви мисля само доброто!

— Тъй! Хубаво правите, но за съжаление ние не искаме и да знаем за вашата добрина.

— Защо? Нима приличам на човек, от когото можете да се страхувате?

— Не, това не. Но дори и да беше така, ние не сме хора, които ще вземат да се изплашат, щом са двама срещу един. Обаче вие ни разпитвате за имената ни, без да ни кажете кой сте.

— Е, веднага ще научите. Казвам се… казвам се Диего Арболо.

Той се поколеба, преди да изговори това име, и същевременно се огледа наоколо. Едва след като погледът му падна върху едно близко дърво, Йерно изрече името Арболо, която дума всъщност означава дърво. И тъй, стана ми ясно, че споменатото име не беше неговото истинско име. По съвсем лесно разбираеми причини той не желаеше да узнаем как се казва.

— Значи Арболо! — отвърнах аз. — Ами какъв сте?

— Каскарилеро.

— А-а, тъй си и мислех! Все пак колега на стария отшелник!

— Но не и приятел, а конкурент! Едва ли някой друг му мисли злото повече от мен!

— Що се отнася до това, бих оспорил мнението ви. Поне ние двамата имаме пълно основание да му желаем всичко друго само не и доброто.

— Тогава сме съмишленици!

— Възможно е да мислим еднакво, ала не се познаваме. А нямаме никакво намерение да правим запознанства на това място. Веднъж направихме тази грешка в Гран Чако, но няма да я повторим. Не ни се плаща втори път данък на глупостта ни. Тъй че вървете накъдето желаете и ни оставете да правим каквото си искаме!

Отново се престорих, че се каня да си тръгна, ала той енергично ме задържа и нетърпеливо каза:

— Но вразумете се, сеньор! Заклевам ви се, че съм враг на Десиерто и неговите индианци. Последвах ви, защото искам да ви помогна. Без мен едва ли ще успеете да изпълните намеренията си.

— Какво знаете за намеренията ни?

— Много. Известни са ми с големи подробности.

— Охо! Ще имате ли добрината да ни кажете какви са плановете ни?

— Подслушах ви. Видях идването на Десиерто, който ви остави на брега и после се върна обратно. Вие се освободихте с труд от ремъците си и поведохте разговор тъкмо под дървото, на което се намирах.

— Били сте се покатерил на някое дърво? Защо, ако мога да попитам?

— Защото исках да огледам цялата Лагуна де Карала. Каня се да нападна селото.

— Да го нападнете ли? — попитах, като направих изумена физиономия. — Че как един-единствен човек ще може да нападне цяло индианско село?

— Щях да съм луд, ако си въобразявах подобно нещо. Но просто не съм сам тук.

— Така ли? Кой е с вас? — попитах го, оглеждайки се страхливо наоколо.

— Не се безпокойте! — усмихна се той съжалително. — Хората, за които говоря, не са чак толкова наблизо, както изглежда си мислите. Но дори и да бяха тук, пак нямаше защо да се страхувате от тях. По-скоро ще ви посрещнат с отворени обятия.

— Кои са те?

— Сигурно не бих отговорил на въпроса ви тъй бързо и откровено, ако не бях чул вашия разговор. А нали и със собствените си очи се убедих, че имате всички основания да си отмъстите на стария Десиерто. Ето защо най-искрено ще ви призная, че понастоящем съм предводител на отряд мбокови, които се намират недалеч оттук.

— Мбокови ли? Та те май са врагове на тобасите, нали?

— Дори смъртни врагове! Следователно изобщо няма защо да ходите чак до чиригуаносите за помощ, щом искате да си отмъстите на Десиерто.

— Да не би да искате да кажете, че мбоковите ще ни подкрепят?

— Точно така. Елате само смело с мен, за да се убедите със собствените си очи!

— Колко са на брой?

— Петдесет и осем.

— И защо дойдохте с тях при лагуната?

— За да нападнем тобасите.

— Петдесет и осем мбокови се канят да нападнат това селище? Мислите ли, че ще го повярваме?

— Е, всъщност имате право да се усъмните в моите сведения, понеже при обикновени обстоятелства петдесет и осем души не са достатъчни, за да доведат до успешен край подобно начинание, обаче ние знаем, че воините на тобасите са тръгнали на поход срещу чиригуаносите.

— Вярно е. Но е трябвало да допуснете и възможността при идването си да заварите върналите се вече тобаси.

— В такъв случай щяхме да изчакаме пристигането на останалите наши хора.

— Значи във вашия поход участват и други воини?

— Да, един многочислен отряд, който най-много след три дни ще е тук. Както научих от вас, чиригуаносите са отблъснали тобасите, нали?

— Да, така е.

— И сега чиригуаносите са поели към лагуната да си отмъстят?

— Да. Чухме го от Десиерто. Враговете им могат да пристигнат много скоро, може би още утре ще са тук.

— А-а, тогава не бива да се бавя, иначе ще ме изпреварят и ще отмъкнат каквото искаме да вземем. И така, вярвате ли ми вече?

Не му отговорих, а въпросително погледнах Пена. Той отвърна вместо мен:

— От думите ви личи, че не ни лъжете. Искахме да отидем при чиригуаносите, а после заедно с тях да се върнем пак при тази лагуна. Но тъй като вашите мбокови са много по-наблизо, то аз не бих имал нищо против да ви последваме, ако не ни откажете да хвърлите повече светлина по един за мен неясен въпрос.

— Какво имате предвид?

— Как като бял се съюзихте с мбоковите? Как успяхте дори да станете техен предводител?

— Дълги години съм работил като каскарилеро по техните земи, така че не само ме познават, но даже станах близък приятел на техния вожд Вененосо. Сега не е толкова важно каква е причината да съм тъй враждебно настроен към стария Десиерто, но имам да му го връщам тъпкано за различни неща, а мбоковите с радост се съгласиха да осъществят плановете ми. Все още ли ми нямате доверие?

— Вече съм задоволен. А ти?

Този въпрос бе отправен към мен. Затова отвърнах:

— Щом случаят тъй се е разпоредил, смятам, че можем да опитаме с мбоковите.

— Спокойно можете да опитате! — увери ни Йерно. — Повтарям ви, че ще сте добре дошли за моите червенокожи. Елате! Тук изгубихте достатъчно много време, а каквото имаме още да си кажем, можем да обсъдим и пътем.

— Хм-м! — обади се доволно Пена. — Кой можеше да го предположи! Смятахме, че ни очаква дълъг и труден поход, и то без да знаем как ще ни посрещнат чиригуаносите. А ето че сега тези грижи отпаднаха.

— Наистина можете да ги забравите. Виждате, че ме срещнахте за ваш късмет и ето защо смятам, че ще ми бъдете благодарни.

— Естествено, това се разбира от само себе си! Можете да се осланяте на нас.

— Така и ще направя и много скоро ще узная дали действително мога да разчитам на вашата признателност по начин, който да отговаря на очакванията ми. Тук теренът е твърде труден, за да водим разговор. Последвайте ме първо да излезем на открито!

Той ни поведе през гората, при което се натъкнахме на следите му, оставени при неговото идване. След като се добрахме до тревистата равнина и имахме възможност да вървим един до друг, Йерно отново поде разговора:

— Е, вече знаете името ми, а също и моите намерения. Сега ми кажете как се казвате и вие!

— Аз съм Ескоба! — отвърна Пена.

— А аз — Токаро — рекох аз. — Ние сме йербатероси.

— Как попаднахте в плен на стария Десиерто? Познавахте ли го отпреди?

— Не — отговори Пена. — Спуснахме се от планините, където по изключително щастлив начин открихме едно находище и…

— Находище ли? — бързо го прекъсна Йерно. — Тази дума не се използва, когато става въпрос за чай. Намерили сте нещо друго, нали?

— Нещо далеч по-хубаво! Злато, една цяла дебела жила.

— Бре да се не види! Не думайте!

— Да, цяла жила! Извадихме малък запас и после пак запълнихме дупката, за да експлоатираме находището по-късно. По пътя си се натъкнахме на отряд тобаси, към които се присъединихме…

— Постъпили сте глупаво! Голяма непредпазливост!

— Наистина! После се разкаяхме. Но на първо време се зарадвахме, че сме си намерили спътници и понеже индианците бяха от хората на Десиерто, повярвахме, че няма от какво да се боим. Все още не го бяхме виждали, но тъй като сме чували да разправят толкова хубави неща за него, предположихме, че при неговите червенокожи ще сме в безопасност.

— Каква глупост от ваша страна! — изсмя се Йерно. — Искате да кажете, понеже е известен като благочестив човек, а?

— Да.

— Точно те са от най-опасните! Но продължавайте!

— Разказът ми няма да е дълъг. Тобасите ни доведоха тук. Старият ни посреща много дружелюбно, ала щом чу, че сме открили злато, нареди на хората си да се нахвърлят върху нас и да ни затворят. Взеха ни всичко, дори и дрехите.

— Какво безсрамие! И златото ли ви взеха?

— Естествено. Искаше да ни принуди да му кажем къде е откритата от нас жила.

— Да не би да сте я издали?

— И през ум не ни е минало! Не знаем колко дълго сме стояли затворени, защото в онази дупка винаги бе тъмно и нямахме представа кога е ден и кога нощ. От време на време при нас идваше една старица. От нея научавахме новините. Така разбрахме, че тобасите са тръгнали на боен поход срещу чиригуаносите, но са били победени и почти до крак избити. Днес тук пристигна някакъв вестоносец, който успял да избяга. Той съобщи, че чиригуаносите са потеглили към лагуната и старият нареди незабавно да напуснат селото и всичко живо да се пренесе на островите.

— Това е вярно. Видях го с очите си. Но как така ви пусна да си вървите?

— И ние туй се питаме. За него беше по-добре да ни пречука. Може би това е някаква много изтънчена хитрост от негова страна.

— В какъв смисъл?

— Не сме му издали къде е златната жила. Възможно е да ни е освободил, за да узнае къде се намира, като изпрати по петите ни човек, който да ни следи и тайно да ни наблюдава.

Йерно неволно се огледа наоколо, за да види дали някой върви подир нас. После каза:

— Навярно няма да го направи, понеже не може да се лиши от нито един човек. Нали се нуждае от малкото си хора за защитата на острова. Казахте ли му откъде идвате и къде се каните да отидете?

— Да.

— Тогава по-вероятно е да е решил едва по-късно да изпрати там някого. Ала няма да му остане време, понеже още днес ще свършим с него.

— Слушайте, няма да го позволим, сеньор Арболо!

— Защо? Какво ви прихваща? Да не би да имате някаква причина да го вземете под закрилата си?

— Изобщо нямам такова намерение.

— Но не позволявате да го убием!

— Нямам нищо против смъртта му. Настоявам само вие да не го правите. Животът му принадлежи на нас двамата. Заклехме се да му отмъстим и ако наистина се съюзим с вас, ще трябва да ни обещаете, че старият Десиерто ще е единствено наш.

— С удоволствие ще ви обещая, но само при условие, че няма да искате нищо друго освен стария.

Ето че най-сетне стигнахме до отдавна очаквания от мен въпрос. Пена тайно ми смигна и отговори:

— Защо да искаме само него?

— Защото това е достатъчно за отмъщението ви.

— Всичко останало на вас ли ще се падне?

— Да, на мен и на моите червенокожи.

— Хм-м! Твърде големи претенции имате!

— О, не. Не забравяйте, че и да не ви бях срещнал тази нощ, щях да нападна селото и без друго всичко щеше да стане моя собственост. И освен това запомнете, че без мен и мбоковите изобщо няма да можете да си отмъстите, поне не тъй скоро!

— Възможно е! Но ако смятате, че тази нощ ще сложите ръка на всичко, страшно се лъжете. Няма да намерите тъкмо най-важното — торбите с пари на стария.

— А-а! Наистина ли има чак толкоз много пари? — попита Йерно и очите му алчно заблестяха.

— Страшно много. Но няма да ги откриете.

— Че къде ги държи?

— Хм-м! Нима трябва да знаете?

— Да. Това е условието ми, при което ще ви предам стария. Тъй като сте открили златна жила, едва ли ще ви трябват и тези пари.

— Хм-м! — промърмори Пена. После ме попита: — Ти какво ще кажеш? Без теб естествено не мога да сключа никакво споразумение.

— Постъпи както искаш — отвърнах му. — Съгласен съм с всичко каквото направиш.

— Също и ако кажа къде са парите?

— Да. Сеньор Арболо има пълно право. Не се нуждаем от парите. По-късно ще извадим златото от жилата. Важното е старият Десиерто да ни падне в ръцете и да му отмъстим.

— Споделям мнението ти. Но ми се струва, че трябва да поискаме да ни върнат поне каквото ни е отнел.

— Нямам нищо против да го получите! — бързо се намеси Йерно.

При това негово уверение по лицето му се плъзна съвсем лека подигравателна усмивка, която се опита да скрие. Естествено той си правеше сметката, че на първо време може да ни отстъпи малкото късчета злато, защото по-късно навярно цялата златна жила щеше да му падне в ръцете.

— Значи се споразумяхме! — заяви Пена.

— Да! А сега ми кажете къде са парите!

— На един остров. Ако от брега на лагуната се…

— Мълчи! — прекъснах го аз, защото бе на път да извърши непростима грешка. — Все още няма да му описваш мястото. Сеньор Арболо ще го узнае веднага щом заловим стария Десиерто.

Йерно ми хвърли скришом яростен поглед, който не беше трудно да забележа. Но той се овладя и с доста спокоен глас каза:

— Сеньор Токаро, изглежда храните някакво недоверие към мен. Защо приятелят ви не бива да говори?

— Защото съм свикнал да не броя парите на масата, преди поне да съм видял стоката.

— Вие сте много предпазлив човек!

— Налага се. Вие не ни познавате, а и ние вас — също. Вярваме на всичко, което казвате, ала все още не сме съвсем убедени, че вашите мбокови наистина ще ни посрещнат дружески. Ето защо ще си запазим тайните, докато получим доказателства за тяхното приятелство.

— Нямам нищо против! Кажете ми само едно: действително ли знаете къде са скрити парите на стария?

— Разбира се, готови сме да ви се закълнем в каквото пожелаете.

— Това ми стига, понеже със сигурност знам, че тази нощ ще ги получа.

— Значи твърдо сте решили да проведете нападението още днес?

— Без никакво съмнение! Иначе може да се очаква, че чиригуаносите ще ме изпреварят.

— Как смятате да нападнете селото?

— Ще го обсъдим заедно с вас след като разговарям с моите мбокови. Несъмнено мога да разчитам на съветите ви, нали?

— Да.

— Познавате ли селото?

— Много добре.

— Тогава съм убеден, че ще успеем.

— Освен ако после чиригуаносите не ни отнемат плячката.

— Ще се защитаваме!

— Но те сигурно ще превъзхождат по численост вашите петдесет и осем мбокови!

— Тях да, но не и другите наши хора, които ни следват по петите. Ще тръгнем с плячката си срещу тях да ги пресрещнем и тогава нека чиригуаносите дойдат и се опитат да ни я отнемат.

— Колко е голям отрядът, който очаквате?

— Неколкостотин души.

— Ръководени от своите главатари?

— Предвождани от кациките си, и то под върховното командване на един човек, чието име незабавно ще разсее всички ваши съмнения в пълния ни успех.

Веднага отгатнах кого имаше предвид — сендадора, и сърцето ми радостно заби. Въпреки това го попитах:

— Кой е този човек?

— Херонимо Сабуко.

Той ме погледна тържествуващо, понеже изглежда беше убеден, че ще бъда страшно изненадан или дори ще изпадна във възторг. Ала вместо това го попитах съвсем безразлично:

— Сабуко ли? Кой е той? Много хора се казват Сабуко.

— Но сред тях има само един-единствен, който е истински прочут. Никога ли не сте чували за сендадора?

— За него ли? Даже твърде често.

— Та той е Сабуко!

— А-а, значи сендадорът се казва Сабуко? Че нали първо някой трябва да ти го каже? И така, сендадорът води тези хора. Защо не е дошъл направо с вас?

— Защото не бяхме заедно. Беше заминал. Имаше си някаква малка работа нейде близо до Nuestro Senor Jesu Christo de la Horesta virgen. Известно ли ви е това място?

— Бил съм веднъж там.

— Натам се отправиха и мбоковите, за да го пресрещнат, и щом си свърши работата, ще дойдат насам. Приключи ли я по-бързо от очакваното, ще се появят тук толкоз по-скоро.

— Какво правят там?

— Нещо, което не ви интересува особено много. Може би ще научите по-късно. Заговорих за сендадора само за да ви убедя, че е невъзможно планът ни да не успее, понеже там, където този човек е в играта, просто няма как нещата да се изпортят. Обсъдихме най-важното. Нека вървим по-бързо, защото скоро ще падне нощта.

Слънцето беше залязло и започна бързо да се смрачава. Йерно ускори крачките си и естествено ние с радост го последвахме. Вече бе тъмна нощ, когато той най-сетне спря и посочвайки напред с ръка, каза:

— Виждате ли ей онова място пред нас, където е още по-тъмно, отколкото вляво или вдясно? Това са храсталаците, където са се скрили моите индианци.

— Защо не запалят огън? — попитах аз.

— Естествено от предпазливост. Докато все още не знаят какво е положението край лагуната, те не бива да рискуват, защото някой от тобасите като нищо случайно може да мине наблизо и да забележи светлината. Но понеже им нося известието, че няма защо да се страхуват от подобно нещо, сигурно ще запалят огън. Почакайте ме тук!

— Сами ли ще ни оставите?

— Да, налага се. Моите хора несъмнено са много бдителни. Очите им са привикнали на тъмнината. Очакват само мен. А видят ли трима души, ще ни вземат за врагове и ще ни посрещнат с отровни стрели. Затова трябва да им се обадя и скоро ще се върна да ви взема.

Йерно се отдалечи.

— Жалко, че не сме заедно с него! — прошепна ми Пена. — Иначе можехме да чуем какво ще говорят и какви решения ще вземат. Но така е напълно възможно да решат за нас и най-лошото, без да подозираме каквото и да било.

— Тъй и тъй ще бъде нещо лошо. Навярно ще искат да ни пречукат, ама няма да им се удаде.

— Нима сте толкова сигурен?

— Да. Но ако преди малко ви бях оставил да се доизкажете, наистина с нас щеше да е свършено.

— Да се доизкажа ли? Кога?

— Ами когато Йерно ви попита за мястото, където Десиерто крие парите си.

— Не съм правил никаква грешка. Та нали изобщо не споменах за жилището в скалата?

— Вярно, ала се канехте да опишете на Зетя някакво място на острова, където уж можел да намери търсеното богатство.

— Но това не би било грешка, понеже те нямаше да открият каквото и да било. Дори нямаше да им остане време за търсене.

— Обаче какво щеше да стане с нас?

— Какво искате да кажете?

— И питате още? Нима не разбирате, че тъй нареченият сеньор Арболо хукна подир нас и ни взе със себе си само защото в разговора си под клоните на онова дърво споменахме, че знаем къде са парите на стария?

— Естествено, че разбирам. Той ще иска да му издадем мястото, за да ги вземе.

— Е добре, но нали щом му опишете някакво място, ние ставаме излишни и като нищо ще ни пречука?

— А-а! За това хич и не помислих.

— Тогава отсега нататък бъдете по-предпазлив!

— Не се безпокойте! Няма да кажа нито една излишна дума. Най-добре ще е да ви оставя вие да говорите.

— И аз така ви съветвам. И когато разговаряме ние двамата, обръщайте се към мен на «ти». Нали тъй започнахме, за да не би да се усъмни, че не сме чак толкова близки другари по неволя.

— Няма да допусна друга грешка. И най-малкото невнимание може да се окаже съдбоносно за нас. Наистина ли вярвате, че сендадорът ще дойде?

— Да.

— А аз не. Струва ми се, че е невъзможно да предприеме подобно пътуване до Палмар и същевременно да уговори похода срещу тобасите.

— Защо не? Нали не знаем какви планове са се зародили в главата му.

— Но каква ли работа може да е имал с абипоните, след като е дал среща на своите мбокови при Кръста?

— Абипоните е срещнал най-случайно и понеже е в дружески отношения с тях, е решил да ги използва за постигането на целите си. Че те не са неговите истински съюзници, става ясно от това, че след като сендадорът е напуснал кервана, тези индианци са сключили с керванджиите договор за добросъседски отношения.

— Значи смятате, че той не е срещнал случайно червенокожия, от когото е взел онзи нож?

— Да, тъй мисля. Мбоковите са изпратили въпросния човек напред, за да огледа околностите край Кръста и да разбере дали сендадорът вече е пристигнал. Така двамата са се срещнали. Разузнавачът се е върнал, за да заведе своите хора до гората, при която е трябвало да бъдем нападнати, а сендадорът е закачил бележката си на дървото и после е оставил онези ясно видими следи, за да ни подмами подир себе си. Но навярно истинско нападение не е било планирано. Всички неприятни последици дължим на враждебното поведение на Гомара.

Поговорихме така още доста време, докато най-сетне Зетят се зададе. Междувременно бяхме забелязали, че сред храсталаците се появи трепкащата светлина на огън. Именно тя ни помогна да различим приближаващия се силует на Йерно.

— Хей! — подвикна ни той полугласно още отдалеч. — Тук ли сте? Елате с мен!

Рядко съм изпадал в такова напрегнато очакване, както в тези мигове. Ако междувременно сендадорът беше пристигнал, бях твърдо решил дръзко да заложа всичко на една карта и да го пленя. Така щяхме да спечелим играта. Но за щастие или за нещастие не можах да изпълня намерението си, защото сендадорът никъде не се виждаше.

В обградената с храсталаци падина седяха или лежаха мбоковите, които бяхме вече виждали. Когато се приближихме до тях, никой не се помръдна от мястото си. Те ни зазяпаха нито враждебно, нито дружелюбно. Демонстративното им безразличие не беше добър знак за нас. По него си личеше, че не желаеха да проявяват към нас приятелски чувства, а изглежда им бе наредено да не показват и враждебност. Изпитателният поглед на Пена бързо обходи хората наоколо. Знаех защо. Той търсеше някоя позната физиономия. Разбрах резултата по доволното изражение на лицето му, както и по спокойствието, с което индианците посрещнаха погледа му. Ако някой от тях го беше разпознал, сигурно щеше да издаде изненадата си било като втренчеше очи в него, било чрез някое движение. А колко умно бе постъпил, така бързо да си изясни това положение, пролича незабавно, понеже Йерно се обади:

— Ето ги моите мбокови. Може би ще можете да разговаряте с тях. Разбира ли някой от вас езика им?

— Не — смело излъга Пена.

— За съжаление не знам нито дума — отвърнах аз в съответствие с истината. Ако се наложи да разговаряме, ще трябва да ви помолим да ни бъдете преводач.

— Така и ще стане. А сега сядайте и кажете дали сте гладни!

— Благодаря, но преди да ни качат в лодката, получихме храна от старата жена, за която вече стана дума. Ала се налага да ви помолим за нещо друго. Както виждате, не разполагаме с абсолютно никакви оръжия.

— Не ви и трябват, защото се намирате под наша закрила.

— Но нали навярно ще се наложи и ние да се бием, а?

— Не. Разполагаме с достатъчно хора и тъй ненадейно ще връхлетим неприятеля, че изобщо няма да намери време за съпротива — Ще пощадите ли тобасите, ако ви помолят за милост?

— Всички трябва да умрат. После ще има предостатъчно оръжия и за вас. Несъмнено в ръцете им са все още и вашите пушки и ножове.

Този негов отказ също бе едно доказателство, че нищо добро не ни очаква. Обаче това никак не ме разтревожи, понеже животът ни щеше да е в истинска опасност едва след като Йерно научеше на кое място старият Десиерто беше скрил парите си. И естествено… никога нямаше да го узнае.

Седнахме на мястото, което ни посочи — сред кръга от индианци, съвсем близо до огъня, тъй че от всички страни се видяхме обградени от мбоковите. Йерно искаше да сме му колкото бе възможно по-сигурно в ръцете. Щом се настанихме, той каза:

— Всъщност едно истинско съвещание, в което да участват всички, не може да има, понеже не владеете езика на моите хора. Тъй че ще ми кажете мнението си, а после ще го известя на мбоковите. Запознати ли сте с положението, в което ще заварим тобасите?

— Даже с най-големи подробности. Разпитахме старицата, а тя бе страшно бъбрива. Откакто ни измъкнаха от дупката, където стояхме затворени, измина доста време, преди да ни натоварят в лодката. Тъкмо тогава старият Десиерто издаде какви ли не заповеди, които чухме и ние.

— Бих казал, че е извършил голяма грешка, ако не знаех, че е извънредно умен и съобразителен човек. А това, че е издавал заповедите си пред вас, доказва, че ви смята за напълно безобидни хора. Изглежда не се отличавате с голяма войнственост. Сега вече разбрах защо толкова спокойно сте позволили да ви вземат всичко. Защо не се съпротивлявахте?

— Ами опитахме се — отвърнах аз самоуверено, — ала когато искахме да стреляме, пушките ни засякоха. Моят приятел просто беше забравил възпламенителния капсул, а пък моето петле бе хванало ръжда. Положих големи усилия да го запъна, но междувременно ме повалиха на земята!

— Ето, значи, що за хора сте! — изсмя се той. — Е, ами тогава съвсем не ви трябват оръжия. Сега знам много добре какво да мисля за вас. Я ми кажете какво е положението в селото край лагуната!

Той изрече тези думи с почти заповеднически тон. Беше ясно, че съвсем сме загубили уважението му. Отвърнах следното:

— Мога да ви го опиша съвсем точно. Всички жители напуснаха селото заедно с цялата си покъщнина.

— Значи няма какво да се вземе оттам, тъй ли?

— Абсолютно нищо. След пристигането на пратеника със злощастната вест тобасите запретнаха ръкави да пренесат цялото си имущество на островите.

— И животните ли?

— И тях.

— Страшно неприятно! Ами как ще се прехвърлим?

— Нищо по-лесно от това, тъй като на брега е завързана една лодка.

— Не го вярвам. Тези типове едва ли ще оставят някой плавателен съд. Нали така враговете им ще могат по-лесно да ги нападнат.

— Е, не я оставиха точно по тази причина — отвърнах аз не дотам умно. — Десиерто изпрати из околността няколко съгледвачи, за да му съобщят за появяването на неприятеля. Лодката на брега е за тях, защото нали иначе няма как да се доберат до острова.

— А-а, тъй значи! Разбирам. Ами как са се разпределили тобасите по различните острови?

— Мъжете се намират на големия остров, от който ни докараха с лодката до мястото, където се бяхте скрили на онова дърво. Жените и децата заедно със стадата и другото си имущество са пръснати по другите острови.

— Отлично! Така ще можем да обезвредим мъжете с един-единствен удар! Но за съжаление ще се изложим на опасността да ни забележат, а това е много лошо, понеже нямаме възможност да се прехвърлим всички наведнъж.

— Сеньор, ако пипате умната, не съществува никаква опасност. Чиригуаносите живеят на запад оттук и следователно ще се появят от запад. Ето защо тобасите се канят да се разположат на лагер откъм западната част на острова, за да успеят да забележат приближаването на враговете си колкото е възможно по-рано.

— Аха! Значи от другата страна, където са дърветата, няма жив човек, така ли?

— Точно така.

— Тогава можем да слизаме на тамошния бряг и да се крием между дърветата, докато се съберем всички.

— Това е твърде разумно. Изобщо не се бях сетил. Да, туй е най-доброто решение, понеже при дърветата ще сте на открито и спокойно ще можете да наблюдавате всичко. Значи така ще е много по-добре, отколкото ако се събирате в църквата, както го бях замислил.

— В църквата ли? Идеята ви съвсем не е лоша. Може ли да се влезе в нея?

— Да, защото там няма брава или катинар, а само някакво резе на вратата.

— Чудесно! При дърветата все пак някой може да ни забележи, преди там да се е събрал достатъчно силен отряд. Но в постройката никой няма да ни види. Мисля, че вече научих каквото ми бе необходимо и ще поговоря с хората си.

Той се обърна към индианците и им държа цяла реч. Те внимателно го слушаха като от време на време ни хвърляха презрителни погледи. Навярно им казваше, че сме не само глупаци, но и страхливци. После поведе разговор само с вождовете. Естествено аз нищо не разбирах. Но накрая той повтори няколко пъти една и съща дума, която ми направи впечатление. Звучеше като «хорно». Не бях срещал такава дума в испански. Дали нямаше нещо общо с немската дума «хорн», на която в испански отговаря «куерно»[20]? Във всеки случай тази дума имаше и за мен важно значение, понеже, когато я изговаряха, Пена тайно ми хвърляше многозначителни погледи. Но иначе той си седеше на мястото със съвършено безразлична физиономия. Колкото и внимателно да го наблюдаваше човек, нямаше да може да предположи, че моят спътник разбира всяка дума.

Най-сетне съвещанието с вождовете свърши и Йерно отново се обърна към нас двамата:

— Тъй като всеки миг може да се очакват пристигането на чиригуаносите, се налага да побързаме. Решихме да тръгнем още сега. Вие ще вървите сред моите хора!

Цялата орда се изправи на крака. Изгасиха огъня и после пристъпихме към изпълнението на втората половина от плана ни. Първата се бе увенчала с успех. Че по време на похода бяхме обградени от всички страни от мбоковите, за мен не беше признак на недоверие. Нас просто не ни смятаха за хора, които да са духовно надарени дотам, че в дадения случай да събудят подозрението им. Тъй като двамата с Пена крачехме рамо до рамо, той бе достатъчно близо до мен, за да можем от време на време шепнешком да разменяме по някоя и друга дума.

— Канят се да ни убият! — подшушна ми той на немски.

— Кога?

— Веднага щом намерят парите.

— Ами какво ще стане със златната мина, която казахме, че сме открили?

— Искат да ни изтръгнат тайната с мъчения.

— А какво означава онази дума «хорно»?

— Това е името на някакъв човек, пленен от мбоковите. Първоначално са искали да изнудят Десиерто да им даде за него откуп, но естествено при тези обстоятелства подобно нещо е излишно.

— За какво говорите? — попита Йерно. — Да нямате някакви тайни?

— Нали не бива да разговаряме на висок глас! — отвърнах му.

— По-добре мълчете!

За да не би все пак да събудим някакви подозрения, ние се разделихме и продължихме нататък на такова разстояние един от друг, че ако се наложеше да говорим, всеки да можеше да чуе думите ни. С всяка изминала минута положението ни ставаше все по-опасно. Беше достатъчно само едно съвсем леко одраскване с някоя отровна стрела и бяхме загубени.

Най-сетне се добрахме до гората от карапа и до брега на лагуната. Оттук нататък продължихме много бавно напред, понеже Йерно бе толкова изключително предпазлив, че не пожела да се осланя единствено на получените от мен сведения, а изпрати напред няколко съгледвачи. Тези хора не откриха нищо подозрително и се спряха едва когато стигнаха до дълбокия, вече пълен с вода, ров, който обграждаше цялото село. Йерно не намери нищо нередно в това, че тобасите са защитили по този начин домовете си поне на първо време срещу неприятелите, но все пак изпрати няколко души да отидат по дигата в селото, за да проверят дали действително е изоставено. Когато съгледвачите се върнаха, аз не разбрах съобщението им, но по-късно узнах от Пена, че са посетили няколко къщи и са ги заварили напълно опразнени. След това се запромъквахме към онова място на брега, където се намираше лодката. Зетя я огледа и разочаровано каза:

— Толкова малка! Ще побере най-много шест души. В такъв случай ще трябва да я използваме дванайсет пъти! Я потърсете да видим дали няма още някоя лодка!

В търсенето взехме участие и ние двамата с Пена, но, разбира се, напразно. Тази свобода на движение, която ни оставиха, бе едно доказателство, че ни имаха доверие. Междувременно Йерно пак се съветва с вождовете. Научихме резултата от разговора им след като Зетят ни попита:

— Умеете ли да гребете?

— Да — отвърнах зарадвано, защото вероятно заедно с тях щяхме да се прехвърлим на острова.

— А добре и сръчно ли гребете?

— Ако се наложи, можем и съвсем безшумно.

— Тогава най-напред ще отидем да разузнаем дали пътят, по който смятаме да минем, е безопасен. Но какво е това? Отсреща има някаква светлина!

— Сигурно Десиерто е наредил да запалят огън. Оттук не се вижда съвсем ясно, защото ни пречат храсталаците.

— Тогава той е нещо повече от глупак. Та нали така ни издава мястото, където се намира! Хайде, сега отиваме отсреща! Вие ще гребете. Аз и вождът ще ви придружаваме. Постарайте се да не вдигате никакъв шум!

С Пена се качихме в лодката и я отвързахме. След това ни последваха и другите двама. Обаче те не седнаха, а легнаха на дъното й. Ето какво значи бяха измислили! Ако отсреща забележеха лодката, аз и Пена трябваше да отнесем в телата си отровните стрели!

Разбира се, ние изобщо не бяхме изложени на подобна опасност. Стигнахме до острова откъм тъмната му страна, слязохме на брега, вързахме лодката и се промъкнахме до църквата. Вратата й лесно се отвори и ние влязохме вътре. Тобасите естествено се бяха изпокрили под пейките, тъй че докато Йерно крачеше около тях покрай стените, не успя да забележи нищо. Щом се върна при вратата, където го чакахме, ни каза тихо:

— Жив човек няма. Вие двамата оставате тук, и то заедно с мен. Като предводител мястото ми несъмнено е тук. Вождът ще се върне сам и едва когато изпрати насам всичките си хора, ще дойде пак с последната група.

Той даде същите инструкции и на индианеца, който веднага се отдалечи. А самият Йерно прекрачи прага, излезе навън и отправи поглед към огъня.

— Изглежда там има и жени — каза той. — Ще ми се да преброя хората в бивака.

— Искате да отидете там? — попитах го аз.

— Да. Ще се промъкна докъдето е възможно.

— Можете да го направите и по-удобно. Нека ви носят!

— Да ме носят ли? Да не сте луд? Че кой ще ме носи?

— Аз.

— Човече, вие наистина сте напълно откачен! Да ме носите! Много ми се ще да знам…

— Защо ви давам този съвет ли? — прекъснах го аз. — Предпочитам да ви покажа вместо да ви обяснявам. Ей така, по този начин…

Стиснах го с двете си ръце за гърлото и го издърпах в постройката. Той ритна няколко пъти с крака, а после се отпусна безмълвно и неподвижно на земята.

— Тук има ли хора? — полугласно попита Пена. — Ние сме, двамата приятели.

— Тук сме — отвърнаха му на завален испански. — Да се покажем ли?

— Да. Вържете този тип и му запушете устата!

Тобасите в миг се озоваха при нас. След като Йерно бе вързан и устата му затъкната, аз го вдигнах на рамо и го понесох към огъня. Щом хората чуха стъпките ми, всички извърнаха глави към мен.

— Ето го Йерно — казах аз и хвърлих тялото му на земята. — Вземете го сред вас. Не ми се ще да го оставям сам в църквата, защото той е най-хитрият и най-предприемчивият от всички и не е изключено да му хрумне мисълта да ни издаде със силно сумтене.

— Внимавайте да не ви видят! — предупреди ме Десиерто.

— Няма. Храстите ще ме прикриват.

— Тук много се тревожим. Как вървят нещата?

— Отлично. Много по-добре, отколкото предполагах. Оставете няколко души на пост. Ще ви довеждаме пленените хора от всяка група, защото смятам, че не е твърде уместно да ги държим в църквата.

Бързо се върнах при постройката, защото вече бе настъпило времето, когато трябваше да се появят първите петима. Както споменах, шестият щеше да върне обратно празната лодка.

Заехме местата си в църквата, където цареше пълен мрак. Скоро петимата дойдоха. Първият от тях попита нещо на своя език. Пена му отговори и те го помислиха за Йерно. Всички влязоха вътре и веднага усетиха как ръцете ни ги стиснаха за гърлото. След като ги обезвредихме, ги завлякохме при хората на Десиерто, на които той бе наредил да охраняват пленниците. Същото сполетя всяка една от групите и нито веднъж не се случи някой от мбоковите да прояви недоверие или да заподозре нещо.

Дори и вождът, пристигнал последен, прекрачи прага тъй спокойно и доверчиво, сякаш се намираше у дома си.

Цялата работа продължи малко повече от час. Когато съобщих на Десиерто, че трудната ни задача се е увенчала с успех, просто не му се вярваше. Едва след като със собствените си очи видя на земята вързаните мъже, той се убеди, че наистина всичко е свършило.

— Слава Богу! — въздъхна старият с облекчение. — Изживях голям страх, и то по-скоро за вас двамата, отколкото за нас. Как успяхте да се справите?

На първо време Пена му разказа всичко само в най-общи линии, а после добави:

— Но само не си въобразявайте, че опасността е отминала! Съществената и по-голяма опасност тепърва се задава. Самият сендадор е тръгнал насам, и то с един значително по-многоброен отряд. Йерно го каза.

— Благодаря на Провидението!

— Какво? Не се ли изплашихте?

— Напротив, зарадвах се. Най-сетне ще сложим край на безчинствата му.

— А може би сме твърде слаби за тази цел.

— О, не сме. След като видях какво дръзвате да направите и на какво сте способни, аз се чувствам достатъчно силен. Сеньор, трябва настоятелно да ви помоля за извинение. От вас двамата не очаквах нищо добро. Обидих ви. Аз…

— Ами! Я не говорете за това! — прекъснах го аз. — Най-напред имаме да вършим други, много по-належащи неща. Изпратете няколко съгледвачи, които навреме да забележат приближаването на сендадора. Но това може да почака и до утре. Преди всичко трябва да отведем пленниците на сигурно място. Има ли къде да ги оставим, без да се опасяваме, че могат да бъдат освободени?

— Нима смятате, че тук не са ни сигурно в ръцете? Та нали наоколо е пълният с вода ров.

— Да, но не разполагате с достатъчно хора за охраната им, ако се наложи да се сражаваме със сендадора. А и не знаем какъв ще е изходът от битката. Надделее ли, макар и за кратко време, той ще освободи хората си.

— Тогава ще се наложи да ги пренесем на моята скала. Там има и други помещения, които изобщо не успях да ви покажа.

— Но как ще ги занесем горе? Та нали е невъзможно да се изкачваме с всеки един от тях по дървото!

— Това съвсем не е необходимо. Подготвен съм за издигането на по-големи товари догоре. За тази цел горе има нещо като «груа»[21], който може да вдигне няколко души наведнъж. Но аз само видях тези хора, без да съм разговарял с никого от тях. Няма ли да ги разпитаме?

— Поне засега не. Преди всичко да ги качим горе на скалата! А за да не разберат къде се намират, наредете да им закрият очите. Нека им извадят парцалите от устата, защото вече могат да викат и крещят колкото си искат, без да ни напакостят.

Десиерто издаде нужните заповеди. Няколко силни вика призоваха лодките от другите острови. Докараха и сала, с чиято помощ мбоковите можеха да бъдат пренесени много по-удобно.

Сред тобасите се беше възцарило много весело настроение. Пленниците бяха принудени да слушат такива хули и ругатни, каквито могат да измислят само южноамериканските индианци. Бях застанал доста настрани заедно с Пена, който ме попита:

— Няма ли и ние да отидем за малко при пленниците?

— Аз не, поне засега не. Нека изчакаме, докато ги откарат горе на скалата. Трябва сериозно да си поговоря с Йерно.

— За какво?

— За онзи Хорно, за когото вече стана дума. От колко време се намира в ръцете на мбоковите?

— Не говориха за това. Името бе споменато съвсем бегло. Вождът каза, че след като ограбели Десиерто, вече било безсмислено да му искат откуп за Хорно и можели да убият пленника.

— Прави ми впечатление, че са били доста сигурни в изплащането на откупа.

— Може би Хорно е някакъв роднина на Десиерто.

— Предполагам нещо друго. Този Хорно е немец и се казва Хорн. Именно той е онзи млад човек, когото подозират, че е избягал заедно с парите на стария.

— Мътните го взели! Откъде ви хрумна пък тази идея?

— Много лесно: на първо време ми стига немското име, както и това, че Десиерто е трябвало да плати откупа. Младият човек е бил принуден да мине през Гран Чако, бил е нападнат, ограбен и пленен. Както всеки знае, тукашните индианци предприемат големи и далечни походи, за да отвличат хора и после да изнудват близките им за откуп. Сигурно Хорн им е казал, че Десиерто ще го откупи. Може би дори е споменал за значителното богатство на стария и тогава, подстрекавани от сендадора и Йерно, мбоковите са предпочели да си присвоят цялото му състояние, отколкото да чакат някакъв си откуп.

— Хм-м! Звучи съвсем убедително. Естествено ще трябва незабавно да го съобщим на Десиерто!

— Не! Не бива да събуждаме в него надежда, която може би ще се окаже напразна. Най-напред ще разпитаме Йерно.

— Няма да ви отговори.

— Тогава ще му развържа езика с камшика!

— А-а, но нали винаги сте бил решително срещу всякакво насилие!

— И с пълно право. Обаче в случая става въпрос за едно изключение. Нима Йерно не се канеше да убие нас двамата? Не смяташе ли да откаже всякаква милост на тобасите? Нима ще пощадим такъв мерзавец само за да продължи да страда и да гине един свестен млад човек в ръцете на мбоковите, който, както чухме, дори ще бъде в крайна сметка и убит? Не, ако не признае, този тип ще бъде бит до безсъзнание! Щом го качат на скалата, веднага ще се заемем с него.

— Само ние двамата ли?

— Ние двамата и още двама индианци, които ще въртят камшика.

— Тогава елате! Ние сме кажи-речи последните хора, останали на острова.

Той беше прав. Пристигнахме на брега тъкмо навреме, за да се настаним криво-ляво в последната лодка, готова да отплава. Съвсем ни бяха забравили, нас, хората, които според мнението на Пена бяха играли главните роли тази вечер.

Брегът предлагаше почти феерична гледка. Бяха донесли факли. Всичко живо се беше стекло от островите, за да види пленниците, и всичко живо, мъже и жени, държеше по една горяща факла в ръка. Бяха развързали краката на мбоковите, за да могат да вървят, но лицата им, или по-скоро целите им глави, бяха закрити с рогозки от лико. Водеха ги воини на тобасите. Подир тях вървяха амазонките с оръжията си начело с Уника, която тази вечер виждах за пръв път, тъй като тя не беше стъпвала на главния остров. След нея важно крачеше барабанчикът и вдигаше невъобразим шум. На пъстри тълпи следваха жителите на селото. Те се смееха, крещяха, ликуваха. Беше невъобразима олелия, сред която никак не ми се искаше да изпитвам чувствата на пленниците, защото според обичаите на Гран Чако те безусловно бяха проиграли живота си.

Всички спряха от едната страна на скалата. Отгоре се разнесоха викове и беше спуснато дебело въже. Един подир друг с него връзваха пленниците, за да ги изтеглят горе. Не успях да видя къде изчезваха, понеже светлината от факлите не достигаше на такава височина. Ние двамата и в този момент стояхме по-настрани и отдалеч наблюдавахме събитията. После се отправихме към алгаробата, за да се изкатерим горе и да се опитаме да влезем вътре. Вратата беше отворена и ние прекрачихме прага й.

В преддверието имаше оставена лоена свещ. Във всяко следващо помещение, откъдето минахме, също забелязахме по една такава свещ. Най-напред трябваше да се преоблечем, което не ни отне повече от две-три минути. После продължихме нататък към големия склад за дървесна кора и там заварихме около дузина индианци заедно с Десиерто, които се занимаваха с пленниците.

В най-задната част на склада бяха освободили стената от отрупаните кори и така се беше разкрил скритият дотогава вход към дълго и ниско сводесто помещение, където се намираха множество бурета, изработени по всички правила на бъчварското изкуство. Между тях наслагаха пленниците, легнали на земята, след като отново им вързаха краката.

— Смятате ли, че тук са на сигурно място? — попита ме Десиерто с такова изражение па лицето, което съвсем ясно издаваше очакването му, че наличието на това ново помещение ще предизвика учудването мм.

— Напълно! — отвърнах му. — Оттук даже и сендадорът няма да ги измъкне.

— Не само че няма да ги измъкне, ами и него ще вкараме тук! След като се върнах с лодката от брега, където ви оставих, незабавно изпратих двама вестоносци, за да накарат нашите завръщащи се от похода воини да побързат. Надявам се да пристигнат тук преди сендадора. Но тогава тежко му!

— Ами ако той ги изпревари?

— Тогава пак ще си послужим с хитрост.

— С каква?

— Хм-м!

Той замислено заби поглед в земята, а самоувереният израз на лицето му се смени с израз на съмнение и несигурност.

— Хъмкането няма да ни помогне да заловим сендадора — казах аз.

— Известно ми е, господине, и затова ще предоставя на вас.

— Едва ли ще стане в момента. Чувствам се страшно изморен, както лесно можете да си представите. И двамата със сеньор Пена непременно трябва да поспим.

— Струва ми се щяхте да мм разкажете днешното приключение по-подробно от преди!

— Да го отложим за сутринта! Кой знае какви перипетии ще ни предложи утрешният ден и ние ще трябва да ги посрещнем добре отпочинали.

— Тогава идете да спите! Ами какво ще правим, ако сендадорът пристигне още през нощта?

— Това е невъзможно. А на зазоряване изпратете срещу него неколцина разузнавачи!

— Че откъде да знам от коя посока ще се появи!

— Ако вие не знаете, то аз знам. Сигурно ще дойде точно по дирята, оставена от мбоковите. Нека тя послужи като пътеуказател и за вашите съгледвачи. Но тези хора трябва да са боси и забележат ли неприятеля, веднага да се върнат по собствените си стъпки. Така няма да е възможно да се различат новите им следи от старите на мбоковите.

— Няма ли сега поне да разпитаме пленниците?

— От тях няма да научите нищо. Да почакаме до утре! Ако сериозно искате и през следващите дни да ви бъдем от полза, оставете ни да си починем!

— Е добре, няма повече да настоявам, и ще ви покажа стаята.

— Благодаря ви! Ще спим в тревата на градината ви, където ще намерим най-хубавото и най-удобно легло.

— Но, господине, как си го представяте? Как ще оставя да спят в тревата под открито небе двама немци, които са мои спасители? И на цялата си умора, на всичко отгоре още не сте яли!

— И не е необходимо. Искаме само да спим и нищо друго. След това ще има време и за всичко останало. Не забравяйте съгледвачите! Това е единственото, което трябва да ви втълпя в главата. А сега лека вещ!

Дръпнах Пена за ръката и той ме последва. Старият Десиерто понечи да тръгне подир нас сигурно за да продължи да ни прави приятелски укори, както и нови предложения, обаче аз го възпрях. Старият се беше променил напълно. Смъртната бледност, мъртвешкото вцепенение и строгостта бяха изчезнали и вместо тях лицето му излъчваше одухотвореност и жизнерадостност, а по страните му беше избила руменина.

Изпънахме се върху тревата в градината. Долу, край скалата, все още се чуваше барабанът. С неговите удари се смесваха пронизителните звуци на свирки и изнервящи маракаси. Стотици гласове пееха — кой както можеше и каквото си искаше. Кой би повярвал, че при подобна шумотевица човек може да заспи? Но едва бях сложил глава върху меката морава и очите ми се затвориха. Ала ето, че като на сън чух женски глас да вика:

— Сеньори, къде сте?

Пена промърмори нещо. И той бе вече заспал.

— Сеньори, сеньори! — отново се разнесе.

— A-al Навярно нас имат предвид, нали? — попита моят спътник.

— Предполагам. Това е гласът на Уника.

Девойката се приближаваше. Не ни се щеше да ни завари като скакалци в тревата и не й се обадихме, ала тя все пак ни откри. Пена продължи да лежи, преструвайки се на дълбоко заспал, но аз седнах, подадох й ръка и я попитах:

— Може би искате да ни кажете «лека нощ» сеньорита?

— Да, лека нощ и благодаря.

— Първото приемам, но второто не.

— А трябва! Вие ни спасихте, ала никой не ви обръща внимание! Чичо ми каза, че не сте пожелали да спите другаде, а единствено тук, и аз едва ли ще мога да променя решението ви, но преди да заспите, съм длъжна да ви изкажа благодарността си.

— Пак говорите за благодарност! Е, ще ви дам съвет как още днес можете най-сърдечно да ни благодарите — като ни назовете името, което чичо ви предпочете да премълчи.

— Господине, защо искате тъкмо това?

— Причината ще ви издам, щом се разсъмне. И така, моля ви, как се казва онзи неверен и неблагодарен немец или австриец? Тя се поколеба няколко секунди, преди тихо да отговори:

— Адолф Хорн. Но сега трябва да си вървя. Лека нощ!

Девойката се забърза към вратата.

— Чакайте, сеньорита, още нещо! — подвикнах подир нея.

— Нямам право да ви казвам нищо повече! — отвърна ми тя. — Лека нощ!

— Но аз и не искам това от вас, а сам ще ви съобщя нещо. Тя се спря.

— Какво е го, сеньор?

— Сеньор Адолфо Хорно е напълно невинен.

— Адолфо Хорно! Известно ви е как тук произнасят името му! Казвате, че бил невинен! Господи! Откъде знаете? Обяснете ми, бързо, бързо!

Тя отново се озова до мен.

— Не и сега, сеньорита — отвърнах аз. — Днес научих, че този доблестен млад човек е тръгнал на път за насам и се надявам съвсем скоро да го видите.

— Казвате го тъй студено, с такова безразличие! Сеньор, от кого го чухте?

— От… от… но моля ви, сеньорита, най-сетне трябва да спя!

— Вие да! Но аз няма да мога да заспя!

— Няма да ви навреди, защото вашият дух и в будно състояние ще бъде зает с нещо много приятно.

— Сеньор, принудена съм да се подчиня. Но дали ви е известно…

— Е, какво?

— …че изобщо не знаете как да се отнасяте с една млада сеньорита?

— За съжаление отдавна го знам, а сега ви моля да отидете при вашия чичо и да му кажете, че е бил много несправедлив към господин Хорн от Грац. Но нека не идва и той тук да ме разпитва. Лека нощ!

— Да, да. Прав сте. Чичо трябва незабавно да го научи. Лека нощ!

Този път тя наистина си отиде.

— Хм-м! — изръмжа Пена. Значи все пак е той!

— Естествено! Бях сигурен, че не е възможно да се лъжа.

— Тогава Господ да ти е на помощ, сеньор Йерно! Несъмнено утрешният ден няма да е най-хубавият в живота ти!

И аз си помислих същото, ала само след половин минута вече не мислех за нищо, защото бях заспал. Когато човек спи на открито богатият на кислород въздух е причината да се събужда много по-рано, и то значително по-укрепнал и по-ободрен, отколкото ако е спал в някоя стая. Слънцето все още не беше изгряло, когато отърсих росата от дрехите си и се изправих. Шумът от движенията ми събуди Пена и той скочи на крака.

— Добро утро! — поздрави ме той. — Наспахте ли се?

— Добро утро! Чувствам се съвсем свеж и бодър.

— Значи можем да се заловим с Йерно?

— Да, но нека първо вземем една баня. Елате!

— Нали ще събудим Десиерто!

— Няма. Ще се спуснем по въжето на крана.

Кранът стоеше на мястото си още от вечерта. Гредите му образуваха триъгълник, а от края на единия от ъглите, който стърчеше извън зида, продължаваше да виси дебелото въже. С помощта на един, колкото прост, толкова и целесъобразен механизъм кранът можеше както да се движи, така и да се разглобява и сглобява. Тук в тази пустош старият Десиерто действително бе успял да постигне и да създаде изключително много. По косо поставената греда се добрах до въжето и с негова помощ се спуснах долу. Пена ме последва. Когато стъпихме на земята, изглежда в него се породиха известни опасения.

— Ще се къпем ли? — попита той. — Та нали в лагуната гъмжи от крокодили!

— Забелязах едно място, където сигурно няма такива зверове. Само елате!

Малко по-нагоре от пристана с помощта на диги беше преграден басейн с формата на четириъгълник, който сигурно служеше на индианците за къпане. Там се освежихме в прохладната вода, а поело отидохме в селото, където изглежда с изключение на един-единствен човек всичко живо все още спеше. Този самотен индианец стоеше на прага на входната си врата и се оглеждаше да види какво ще е времето също като някой немски цивилизован еснаф, който всяко утро показва глава през прозореца, за да разбере дали ще грее слънце, или ще вали суграшица. Той беше от онези хора, които миналата вечер бяха устроили засадата в църквата и, макар завалено, можеше да говори малко испански. Това ми бе добре дошло. Казах му да доведа някой по-як свой другар и да дойдат с нас. Той отиде да изпълни нареждането ми и скоро се върна с един друг индианец. След като им обясних, че ще се изкачим горе на скалата, те ни последваха. Спрях се там, където въжето на крана докосваше земята и хвърлих на Пена въпросителен поглед. Той се усмихна, кимна ми, а аз хванах въжето и на ръце започнах да се изкачвам нагоре. Пена постъпи по същия начин. Подвикнахме на двамата червенокожи да ни последват и те се подчиниха. Щом стигнахме горе, аз се метнах върху косо поставената греда, за да се изпързалям по нея към градената. Пена се намираше съвсем близо зад мен. И ето че когато погледнахме надолу, пред очите ни се разкри изключително интересна гледка.

Първият индианец бе достигнал горе-долу средата на въжето, ала вторият бе преодолял едва четвъртината. И двамата не можеха да продължат, но се срамуваха да го признаят. Поглеждаха ту нагоре към нас, ту към земята, докато най-сетне силите напуснаха първия. Той профуча надолу по въжето и падна върху главата на другия с такава сила, че клетникът не успя да се задържи и с шумно пльосване двамата поздравиха милата майка земя, след което един-два пъти се преметнаха през глава. Общо взето южноамериканският индианец е лош катерач.

С Пена се намирахме вече от доста време в градината, когато най-сетне те се появиха. Бяха използвали обичайния път по алгаробата и с викове бяха събудили един човек от прислугата на стария. Ето че куцукайки, те се приближиха заедно с него. Представляваха гледка, която можеше само да ни развесели.

На зададения от мен въпрос отговориха, че Десиерто си е легнал едва призори, след като инструктирал и изпратил съгледвачите. После настоях да ни доведат Йерно в градината.

Тримата го домъкнаха с развързани вече крака. Той изглеждаше съвсем съсипан от безсънната нощ и не беше никак чудно, че изобщо не бе успял да мигне. Щом ни видя, лицето му придоби неописуемо изражение. Навярно вече му бе станало ясно каква игра сме играли, ала изглежда не можеше да схване и да си обясни как така този ден носехме далеч по-хубави дрехи.

— Буенос диас, добър ден, сеньор! — поздравих го аз. — Как спахте?

Черните му коварни очи ми хвърлиха поглед, изпълнен с безкрайна злоба. А после, скърцайки зъби, ми отвърна:

— Мерзавец! Като ти дойде времето, даже и дяволът ще ти обърне гръб!

— Което може само да ме радва! Но преди отново да си отворите устата, искам да ви обърна внимание на това, че обичам да се държа учтиво, а също тъй обичам и към мен хората да са учтиви. Заради самия вас се надявам да сте проумял, че тук си нямате работа нито със страхливци, нито пък с глупаци. Вашата хитрост и вашата логика загубиха позорно схватката с нашия здрав разум и навярно ще е добре за вас, ако ви посъветвам да смените тона. А сега ми кажете името си!

— Вчера го чухте.

— Но то не е Арболо.

— Щом съм ви го казал, значи е то! Не съм лъжец като вас двамата.

Ако си мислеше, че за трети път мълчаливо щяхме да понесем грубостта му, той се бе излъгал. Вярно, че конете ни бяха отнети, но не и камшиците, които висяха на нашите колани. Посегнах към пояса си, за да накажа този негодник, но камшикът на Пена изсвистя вече във въздуха и така удари мнимия Арболо през лицето, че той за малко щеше да падне по гръб.

— Ето ти отговорът ни, подлеце! — каза Пена съвсем спокойно. — За всеки нахален отговор убиец и разбойник като теб заслужава по един такъв удар. Запомни го! Аз съм Пена, немският каскарилеро. Може би си чувал името ми.

— Пена! — неволно се изплъзна от устата на Йерно. Явно той се изплаши, но после бързо се съвзе и продължи: — Нито ви познавам, нито съм чувал името ви. Напълно ми е безразлично кой сте!

— Няма да останете вечно безразличен — отвърнах му аз. — Искахте да нападнете тобасите и безмилостно да ги изколите. Искахте да убиете мен и Пена и…

— Кой ви го каза? — прекъсна ме той.

— Самият вие. Не сте единственият бял, който разбира езика на мбоковите! Знаем всяка дума от вчерашния ви разговор. Освен това не ви видяхме за пръв път едва вчера. Още преди време ви подслушахме и избързахме напред, за да уведомим стария Десиерто за плановете ви.

Той издаде съскащ звук, но иначе не каза нищо.

— Известихме го също за очакваното пристигане на вашия тъст — продължих аз.

— Тъст ли? Че да не би да имам тъст?

— Естествено, сендадорът.

— Та аз не съм женен.

— И все пак мбоковите ви наричат единствено Йерно. Не ставайте смешен! Но това не е толкова важно. По друга причина наредих да ви доведат тук. Познавате един млад човек на име Адолфо Хорно, нали?

Той трепна, но все пак отговори:

— Не.

— Та нали вчера говорихте за него с вожда на мбоковите?

— Това е лъжа!

— Човече, мерете си думите! Няма да търпим повече обиди! Чухме разговора ви. Искал сте да изнудвате стария Десиерто да ви плати откуп за споменатия сеньор Хорно. Но след победата ви над тобасите сте се канел да го убиете.

— Не е вярно.

— И не знаете къде е този човек, навярно изобщо не го познавате, а?

— Не.

— Просто ми става жал за вас. Аз искам да науча къде се намира той и следователно ще го науча. Ако не стане по един начин, ще стане по друг. Няма ли да ми кажете доброволно?

— Нищо не знам.

— Както желаете! Ще наредя да ви бичуват, докато ми издадете мястото.

— Само да посмеете! — избухна той. — Нямате право!

— Намираме се в Чако, значи имам това право. И тъй, ще признаете ли?

— Нищо не знам. Удряйте! Карате ме да ви се смея!

Вързаха го за едно дърво с гърдите към ствола. Двамата индианци взеха камшиците ни и редувайки се, ту единият, ту другият го заудряха с все сила. Извърнах глава и започнах да броя. След четирийсетия удар се обърнах да видя какво става. Йерно здраво бе стиснал зъби и ни гледаше с подигравателна усмивка. След шейсетия удар гърбът му представляваше кървава маса от разкъсана плът и парцали, ала въпреки всичко негодникът продължаваше да ни се хили злорадо, без да обели нито дума.

— Удряйте още! — извика Пена. — Бийте го, докато признае, пък ако ще и да пукне този пес!

— Не — обадих се аз. — Спрете!

Кой човек може да понесе подобна гледка!

При тези думи негодникът избухна в дрезгав смях и изкрещя:

— Я чуйте тази фуста! Не можел да гледа кръв! Бийте ме, бийте! Строшете ми кокалите! Изтръгнете ми червата! Но пак няма да узнаете къде е вашият Хорно!

— Но вие знаете, нали? — попитах аз.

— Да, знам — отвърна той. — Само за да ви покажа, че ви се присмивам, ще призная, че самият аз го залових. Но повече няма да чуете нито дума даже и ако късате месата ми с нажежени клещи?

— Няма нужда да си създаваме чак такъв труд. На колене ще ни молите да ви разрешим всичко да ни кажете, но ние няма да искаме да ви изслушаме.

— Да ви моля? На колене? Не, никога!

— Още днес, и то предиобед, ще ме молите в името на Бога да чуя от устата ви онова, което сега отказвате да ни съобщите.

— Няма да го направя, даже и да ме очакват всички мъки на ада?

— Ами! Така ще извикате желаните от нас думи, така ще ги изревете, че непременно да ги чуем. А сега го вържете иначе — седнал на тревата и с гръб към дървото. Вържете и главата му така, че да не може да я помръдне и на милиметър!

Докато двамата индианци изпълняваха последното ми указание, аз взех едно кухо парче от бамбука тагоара, намиращо се наблизо, което навярно бе използвано като малък съд за вода. Този кух цилиндър имаше диаметър от около десетина сантиметра. С върха на ножа си пробих дупчица на дъното му и после я запуших с дървено клинче така, че водата да може да се процежда бавно на отделни капки. Накарах слугата на Десиерто да напълни парчето бамбук с вода, а после го закрепихме на дървото точно над главата на Йерно. Така нагласих всичко, че на всеки четири секунди в средата на темето на Зетя да пада по една капка вода от височина около три лакти. След това с острия си ловджийски нож обръснах косата му на съответното място.

Йерно мълчаливо понесе цялата процедура сякаш беше само зрител. После въпреки болките, причинявани му от жестоко разранения гръб, той избухна в нечовешки смях и жлъчно извика:

— Сега пък ме бръснат и фризират! И така ли ще изтръгнете от мен признания? Вие всичките сте за лудница!

Дадох знак на индианците да се отдалечат и дръпнах Пена за ръката да ме последва до най-близката беседка.

— Но, драги приятелю — каза ми той, — всъщност що за номер сте замислил да правите? Не съм в състояние да го проумея.

— Не е никакъв номер, а една най-проста и естествена процедура, която ще принуди този човек да ми даде желания отговор.

— Нима капките вода ще постигнат онова, което не успя да направи боят?

— Да!

— Невероятно! Видяхте какво представлява гърбът на Йерно. Гледката е направо ужасна. И какъв бе резултатът? Той ни се изсмя и взе да ни се подиграва. Но не последва никакво признание. И се надявате тези нещастни водни капчици, дето ще му падат върху главата, да постигнат онова, което не постигнахме с разкървавения му гръб? Би било най-голямото чудо, каквото съм виждал досега!

— Ако искате да наречете чудо един съвсем естествен процес, нямам нищо против. Но я ми кажете, не сте ли чувал някога, че има хора, които понасят бой, без да им мигне окото?

— Да. Те са просто безчувствени към ударите.

— Точно така. Попитайте родители и учители, попитайте тъмничари и копорали, и то, ако последните са служили по времето, когато все още биеха във войската! Тогава ще научите, че съществуват лица или субекти, които изглежда изобщо не чувстват ударите и колкото повече и по-безмилостно ги бият, толкова по-силно се смеят. Може би Йерно спада тъкмо към хората, чиито нерви сякаш са направени от корабни въжета. Е, щом нервните им разклонения са толкова безчувствени и устойчиви, тогава ще трябва да се насочим към нервната централа, наречена мозък. Може би той ще се окаже по-чувствителен към болките.

— Нима смятате, че водните капки предизвикват чувството болка?

— Не, обаче непрекъснатото падане на капките на равни интервали върху едно и също място оказва такова въздействие, с което не може да се сравни никаква друга болка. Ако не бъде прекъснато навреме, подобно мъчение непременно довежда до умопомрачение. Не сте ли чувал, че американските робовладелци често са използвали това ужасно наказание спрямо непокорните негри?

— Не.

— Е, а аз съм бил свидетел на такива случки. Виждал съм негър и негърка, негова жена, да седят в тъй наречената «капеща колиба». И двамата бяха вързани така, че не можеха да помръднат нито малкото си пръстче, нито главите си, а капките падаха върху темето им на определени интервали. Ревяха като диви животни, а по устните им беше избила пяна. Бяха принудени да понесат това наказание, защото не пожелали доброволно да дадат децата си, продадени рано сутринта на един търговец. Направих приятелски упрек на плантатора, чиито гост бях и комуто бях направил голяма услуга, така че всъщност ми беше много задължен, но вместо благодарност той взе че нареди на надзирателя си да ме изгони, или по-точно, да ме изхвърли от плантацията.

— Какъв мерзавец! Такъв да ми падне… — Пена сви юмруци, а после продължи: — И вие най-спокойно си отидохте, тъй ли? Това никак не е в съответствие с обичайните ви схващания.

— Да, не е в съответствие с тях и затова през нощта тайно пак посетих плантацията и измъкнах оттам двойката негри. Там много добре разбрах какво ужасно въздействие имат водните капки. Няма да мине и час и вие ще можете да наблюдавате същото въздействие и при Йерно.

Тук разговорът ни бе прекъснат, понеже дойде Уника и ни донесе мате. Тя се канеше пак да започне с въпросите си от миналия ден, но й попречи старият Десиерто, който не беше могъл да спи и излезе навън да ни потърси.

Той се учуди, че вече бяхме докарали Йерно в градината и не успя веднага да схване в какво положение се намира негодникът.

— Всичко това го правим заради нашия сънародник, когото сте смятали за измамник и за човек, незаслужаващ никакво доверие — обясних му аз.

— Хорн ли имате предвид?

— Да. Виждате ли как изведнъж съвсем лесно можете да изговорите името му!

— Защото снощи Уника ми разказа, че според вас бил невинен и че бил на път за насам. Затова не можах да спя и идвам тъй рано при вас, за да ви помоля за обяснение. Сигурно много добре разбирате какво впечатление са направили думите ви на мен и на Уника. Кажете ми, наистина ли знаете нещо за него, или просто искахте да ни утешите или успокоите?

Изпълненият му с голямо напрежение поглед се беше впил в мен, а и красивата индианка ме гледаше така, сякаш искаше да прочете отговора по устните ми.

— Ако исках да ви успокоя, това несъмнено щеше да е напълно погрешно намерение — отвърнах аз. — Нали ми казахте, че моето известие не ви е позволило да мигнете. Не, ние действително открихме следите му при мбоковите.

— Мили Боже! Да не би да е при тях?

— Тъй предполагам. Изслушайте ме!

Разказах му най-напред за първоначалните си догадки, а после и за признанията на Йерно. Обясних му, че съм поставил Зетя под водните капки само за да узная къде да търсим Хорн. Едва бях изговорил последните си думи, когато Уника грабна ножа от колана ми и извика:

— Знае и не иска да ни каже ли? Ще го принудя! Ако не признае, незабавно ще забия този нож в сърцето му!

Тя понечи да се отдалечи. Задържах я, изтръгнах ножа от ръката й и казах.

— Чакайте! Няма да постигнете нищо или само съвсем малко. Засега той все още нищо няма да признае, а убиете ли го в гнева си, тогава ще стане още по-лошо за нас. Та нали още не сме сигурни дали споменатият от него Хорн е действително човекът, за когото говорим.

— Че кой друг може да е! — обади се Десиерто. — В тази страна съм от толкова дълги години, но с изключение на този един-единствен случай никога не съм чувал името Хорн. Нашият млад приятел е бил нападнат по пътя си насам и е бил отвлечен при мбоковите. Аз ще го спася. Те ще бъдат принудени да го пуснат, ако ще да се наложи да употребя всички възможни средства. Самият аз ще взема да поразпитам Йерно.

Старият бързо отиде при пленника. Уника незабавно го последва, а ние двамата също тръгнахме подир тях. Лицето на Зетя бе станало мъртвешки бледо, очите му бяха силно изпъкнали, а зъбите му бяха захапали долната устна.

— Куче! — кресна му Десиерто. Ти си пленил сеньор Хорно! Казвай къде е, иначе лошо ги се пише!

Йерно втренчи в него тъп поглед, но нищо не каза.

— Ще проговориш ли, или да наредя отново да те бичуват?

По лицето на пленника за миг се изписа нещо като подигравателна гримаса, сякаш искаше да ни каже, че вече веднъж от камшика не бе имало никаква полза и че пет пари не дава за нов бой. Ала този израз изчезна от чертите му също тъй бързо, както се и беше появил. Йерно се бореше вече с всички сили срещу неизбежното въздействие на водните капки. Но това се изплъзна от вниманието на Десиерто и той продължи:

— Мълчиш, така ли? Ще те накарам да проговориш. Сеньор, дайте ми камшика си!

Той се опита да издърпа от пояса на Пена бича, но аз му попречих и казах следното:

— Оставете! С бой няма да постигнете нищо. След броени минути този човек ще направи пълни признания. Не виждате ли как се бори срещу подлудяващата болка?

— Да, наистина е така — намеси се Пена на немски език, с който си бях послужил и аз, за да не ни разбере Йерно. — Или си мислите, че този тъп поглед се дължи само на боя, който му хвърлихме?

— Не. Я вижте капките избили по челото му! — обясних аз. — Те не идват от съда с вода, а са от болка и страх. Нали му казах, че ще ни моли в името на Бога да изслушаме признанието му и съм сигурен, че ще изляза прав.

— Колко време ще трябва още да чакаме? — осведоми се Десиерто.

— Както изглежда, ще издържи най-много четвърт час. После ще започне да ни вика, но ние няма да му обръщаме внимание. Нека разбере, че не сме хора, които току-тъй разрешават на човек като него да се подиграва с тях. И тъй, елате да се върнем в беседката!

Те ме последваха. Когато седнахме, старият Десиерто ни осведоми, че вече е изпратил съгледвачите, след като им е дал най-подробни инструкции. Но той бе много разсеян. Погледът му все бягаше към мястото, където беше Йерно. Нямаше съмнение, наистина бе силно обикнал младия немец. Уника също беше възбудена. Тя не бе способна да вземе участие в спокоен и разумен разговор и затова се отдалечи.

Заговорихме за събитията от миналия ден, както и за предстоящото развитие на нещата. Така измина повече от четвърт час. Не обръщах кой знае какво внимание на Йерно, понеже бях уверен във въздействието на приложеното от мен средство. Но ето че изведнъж Десиерто ме прекъсна по средата на започнатото изречение с думите:

— Я чуйте! Какво беше това?

Не бях доловил нищо, но наострих слух.

— Чувате ли го? — попита ме старият след кратко мълчание. — Прилича на далечния рев на ягуар Но е невъзможно, защото по това време тези животни не излизат на лов.

— Че беше рев, рев беше, но не далечен — отвърнах аз. Прозвуча тъй приглушено, понеже бе направен опит да се сдържи вика със сетните сили на белите дробове…

Млъкнах, тъй като същият звук се повтори. Наподобяваше прозявката на тигър или лъв. Пена и старият скочиха на крака Моят спътник се приближи до отвора в зида, погледна навън и каза:

— Десиерто е съвсем прав. Наистина е пума или ягуар, И го сега, в ранно утро! Тъй близо до селото!

— Не се самозаблуждавайте! — отвърнах аз. — Ако щете и дни да се взирате наоколо, пак няма да видите никакъв ягуар. Това не е животно, а Йерно. Я слушайте!

Ревът отново се разнесе. Прозвуча някак хъркащо, сякаш през нос или през здраво стиснати зъби.

— Йерно! — възкликна Пена. — Действително е той! Ето пак, чуйте! Съвсем ясно видях как помръдна устните си. Какъв звук само, какъв вик!

— О, това все още нищо не е! Ще чуете и съвсем други звуци.

— Може би сега всичко ще си признае!

— Трябва да направи признанието си обзет от смъртен страх. Преди това не може да се вярва на думите му. Убеден съм, че в този момент ще ни излъже. Засега неговата закоравялост и инат са по-големи от въздействието на средството ми. Той все още е в състояние логично да мисли. Следователно може да ни излъже, да ни измами и заблуди. Налага се да изчакаме, докато болките го сломят дотам, че изобщо да не е способен да мисли или по-скоро в съзнанието му да остане една-единствена мисъл — как да се избави от мъченията. Ако стоим кротко и тихо, гласът му ще ни служи като измервателен уред за повишаващото се въздействие на водните капки.

Думите ми може би ще прозвучат нечовешки, но в случая нямаше място за съжаление. Понякога има такива положение с които трябва да се съобразява дори и най-сантименталният и любвеобилен човек, ако не иска да навреди сам на себе си или пък на други хора. Бях убеден, че само смъртният страх, единствено тъй наречените адски мъки, ще са в състояние да изтръгнат от пленника ни признание, на което можехме да вярваме. Ненавременната проява на състрадание в случая щеше да е не само проява на слабост, но тя щеше да се окаже вредна и дори гибелна за Хорн.

Преустановихме разговора си и насочихме вниманието си към Йерно. Невъзможно е да се опишат издаваните от него звуци.

— Ужасно! — обади се Пена като потръпна. — Кой можеше да очаква подобно въздействие от мъничките водни капчици!

— Това е едва началото — отвърнах аз. — Все още не е започнал да ни вика. Чухте ли, ето сега!

Този път от устата на Йерно не се изтръгнаха неартикулирани нечовешки звуци Доловихме думата «сеньори».

— Вече ни вика — каза старият. — Пълното въздействие настъпи. Ще отидем ли при него?

— Не.

— Сеньор, сеньор! — прозвуча след минута-две. — Елате!

А след като изобщо не му обърнахме внимание и продължихме да седим, той извика:

— Сеньор Пена, сеньор Пена! Не ме ли чувате?

— Мен вика — обади се моят спътник. — Защо пък точно мен, а не вас?

— Навярно защото знае вашето име, но не и моето — отговорих аз.

— Сеньор Пена, Пена, Пена! — изкрещя Йерно вече много по-силно. — Елате де! Не издържам повече! всичко ще ви кажа, всичко!

От начина, по който бяха изревани тези думи, ме побиха студени тръпки. Старият Десиерто побърза да отиде при него, а ние двамата бавно го последвахме.

— Слава Богу! — извика изтерзаният пленник. — Дойдохте! Махнете тази проклета вода!

Но това не беше начинът, по който можеше да ме накара да изпълня желанието му. Ала старият Десиерто побутна бамбуковия съд настрана.

— Развържете ми ръцете! — продължи Йерно. — Трябва да опипам главата си, трябва!

— Да му изпълня ли желанието? — попита старият, като дори вече се наведе над пленника.

— Не — отвърнах аз и го бутнах настрани. — Нека първо признае всичко.

Лицето на Зетя бе станало пепелявосиво. Устните му бяха разкървавени от зъбите, а очните му ябълки — кръвясали до пръсване.

— Значи вие сте Сатаната! — обърна се той към мен, скърцайки със зъби. — Другите не желаят, но вие ги принуждавате да ме измъчват!

— Ами! Нима си въобразявате, че тъкмо по този начин ще ме накарате да бъда снизходителен? Както виждам, все още не сте омекнал толкова, колкото на мен ми се иска. Трябва ви още вода.

При тези думи върнах бамбуковия съд в предишното му положение, тъй че капките отново захапаха по главата му.

— Само не това! — изкрещя той. — Само не това пак! Махнете водата! Всичко ще призная, но махнете водата!

Десиерто отново бутна съда настрани и рече:

— Ще ви изпълня желанието, ала ми кажете къде е сеньор Хорно!

— При мбоковите край Рио Дорадо.

— Опишете ни мястото!

— Невъзможно е. Колкото и подробно да ви опиша пътя и мястото, пак няма да го намерите.

— Аха! А как се чувства?

— Много добре. Нищо лошо не му се с случило.

— Защо го нападнахте?

— За да получим откуп.

— Я за да вземете парите, които носеше у себе си, нали?

— Не. Той нямаше пари.

— Хм-м. Говори ли ви за мен?

— Всеки ден.

— И действително ли не сте го измъчвали?

— Не. Наистина там не му беше зле.

— Тогава ще ви избавя от тези мъки и ще наредя да ви отведат вътре при мбоковите.

Десиерто отново се накани да развърже Йерно, но аз му попречих и казах.

— Не вършете глупости! Този човек ви излъга!

— Казах истината! — изкрещя Йерно, като впи кръвясалите си очи в мен.

— Не, излъгахте! — потвърдих аз.

— Всяка моя дума е вярна!

— Тъй! Значи ние не можем да намерим пътя и мястото и следователно ще — имаме нужда от водач, а?

— Да. Аз ще ви заведа.

— И къде, казахте, се намирало мястото… край коя река?

— Край Рио Дорадо дел Вале.

— Е, тогава е ясно, че лъжете. Край тази река живеят индианци, които са враждебно настроени към вашите мбокови. Следователно хората ви едва ли ще вземат да крият пленниците си тъкмо в тази толкова несигурна местност. Искате да ни подлъжете да тръгнем да бродим дълги дни заедно с вас през най-дивите райони на Чако, като си мислите, че междувременно все ще ви се предложи удобен случай да ни офейкате. Но ние няма да допуснем да ни измамите. Ето ви пак малко вода!

Отново поставих бамбуковия съд в предишното му положение. Йерно яростно изрева и ме обсипа с проклятия и ругатни, които ми е невъзможно да предам. Аз обаче дръпнах Пена и Десиерто за ръката и ги накарах да се отдалечим.

— Елате, за да не слушаме крясъците му! Нека отидем при мбоковите и да им дадем храна и вода.

Още докато слизахме по стъпалата, дочухме Зетя да крещи с удвоена ярост. Заварихме Уника при пленените индианци. Тя вече вършеше онова, което се канехме да направим ние. Девойката вървеше от човек на човек и им даваше да ядат и пият, без да им развързват ръцете.

— Жалко, че не разбирам езика на мбоковите — казах аз. — Бих разпитал вожда им за Хорн.

— Но нали аз мога да го направя! — обади се Пена.

— Опитайте! Но не вършете грешки!

— Не се безпокойте! Знам какво да говоря.

Той завърза доста продължителен разговор с червенокожия. Отначало вождът явно не желаеше да си отвори устата, ала после изглежда му мина мисълта, че ще е по-добре да не ни предизвиква. Дори стана и приказлив. Когато най-сетне разговорът на двамата приключи, Пена се обърна към нас и с радостен и самоуверен тон ни каза:

— Повече нямаме нужда от Йерно! Проявих достатъчно находчивост и успях всичко да измъкна. Сеньор Хорно е затворен в избата на Nuestro Senor Jesu Christo de la floresta virgen.

— Глупости!

— Мислите, че не съм бил достатъчно проницателен и съм допуснал този индианец да ме измами?

— Нека не се караме! Нали я знаете гази изба, където бяхме обградили аригюиите.

— Разбира се!

— Възможно ли е тъкмо там да се намира пленник на мбоковите?

— Хм-м!

— Не проумявате ли защо вождът ви е изпратил за зелен хайвер точно в тази посока? Той знае, че сендадорът заедно с многоброен отряд мбокови е тръгнал оттам за насам. Негодникът иска да ни вкара право в ръцете на тези хора.

— Мътните го взели!

— А сега кажете на вашия скъп вожд, че криво си е направил сметката!

— Наистина ще му го кажа, и то по не съвсем учтив начин!

Пена отново се обърна към индианеца, заговори го с гневен тон и дори здравата го ритна.

Отправихме се към една от предните стаи, където Уника ни беше приготвила закуска. Тя се състоеше от печено месо и прясно изпечени царевични питки. Десиерто седна при нас, но изобщо не яде. Когато го попитах защо не се храни, той ми отговори:

— Дневно ям най-много веднъж, но често гладувам и по няколко дни. Дори ежегодно съм определил две седмици, когато не слагам нищо в уста и живея единствено от вода.

— И защо?

— За наказание.

Бях очаквал подобен отговор и отвърнах:

— А имате ли правото сам да си налагате подобно наказание?

— Това е не само мое право, а и мой дълг. За мен никое наказание не може да е достатъчно сурово! Вие просто не знаете какво голямо престъпление тегне на съвестта ми. Сигурно ще бъдете много изненадан от обзавеждането на най-предната стая. Това помещение ми служи като място за наказание и покаяние. Там гладувам и жадувам, там мръзна и се бичувам. Злодеянието ми е твърде тежко. Едва ли можете да се досетите какво е то.

— Така ли? Струва ми се, че сте убиец.

— Господи! — възкликна той. — Кой ви го каза?

— Моите очи и моят разум. Но да не говорим повече за това!

— О, напротив! Нека поговорим! Ние сме съотечественици. Вие ми разказахте за себе си, тъй че трябва да знаете що за човек съм и аз.

— Вече знам. Вие сте фармацевт.

— Какво? Аптекар? Господине, от вас човек нищо не може да скрие!

— Ами! Всеки, който само пет минути по-внимателно се огледа тук наоколо, веднага ще се убеди, че съм отгатнал истината.

— Аптекар! Истина е. И убиец! И това също е истина, господине! Не ви ли е страх от мен? Не ви ли отвращавам?

— И през ум не ми минава! Бог не ме е назначил за съдия на когото и да било от моите ближни. Възможно е и да съм по-голям грешник от вас, а по силата на разкаянието изобщо не мога да се сравнявам с вас.

— Вие явно нямате представа за тежестта на престъплението ми! Напълно съзнателно убих човек!

— Но при самоотбрана, нали?

— Може би това да е единственото извинение, което бих могъл да имам. Но все пак не ми е възможно да докажа, че е било при самоотбрана. Нито на някой друг, нито на самия себе си. Позволете ми да ви разкажа как се случи!

— По-добре оставете! Така само ненужно се вълнувате. Бъркате в стари рани.

— Нека ме боли! Заслужил съм го. Запознат ли сте с историята на Шлезвиг-Холщайн?

— Да.

— А чувал ли сте как се отнасяха датчаните към населението на Шлезвиг-Холщайн с немско самосъзнание?

— Знам стотици подобни истории.

— Тогава изслушайте ме! Бях аптекар в малко градче. Измежду датското население бях единственият човек с истинско немско самосъзнание. А това ви говори много, ако не ви казва и всичко. Няма да споменавам за ужасния гнет, за малките и големи страдания, които бях принуден да понасям, без да имам право да протестирам. Постепенно толкова се озлобих, че ме завладя чувството, сякаш цялото ми същество се състои един стаено от жлъч и омраза. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно усещах, че така не може дълго да продължава, без да се случи някое нещастие. И ето избухна споменатата война и започна разквартируването на датските войници. Естествено бях дамгосан като враждебно настроен елемент и върху плещите ми се стовари двоен и троен товар. От горе до долу домът ми гъмжеше от датски войници, които се разпореждаха както си искаха и се отнасяха с мен така, сякаш бях някой канибал. Струваше ми много усилия да запазя за себе си една малка стаичка. Просто не можех да я отстъпя, понеже там лежеше моята обичана, смъртно болна жена, единствената близка душа, която ме разбираше и споделяше с мен страданията. В резултат на непрестанните мъки и напрежението тя беше получила тежко нервно разстройство и аз трябваше да я пазя от всякакви тревоги и вълнения, ако исках да имам поне малка надежда, че ще успея да спася живота й. По едно време дойде някакъв датски военен лекар заедно със слугата си и ми поиска да му дам квартира. Опитах се да му докажа, че в дома ми няма повече място, молих и умолявах — напразно. Той прегледа жена ми и заяви, че само симулирала заболяване. Изпратих да доведат санитарния офицер с чин капитан, за да го помоля да каже тежката си дума, но ме извикаха в аптеката, където се забавих доста дълго, тъй че ми бе невъзможно да наглеждам жена си. Най-сетне свърших работата си и можех да си поема дъх. Когато се озовах в коридора, откъм двора чух тихо ридание и бързо излязох навън. Там бе навалял сняг почти до колене и от кучешкия студ ноздрите ми се слепнаха. Навън намерих жена си. Тя лежеше върху старото одеяло, на което обикновено се настаняваше кучето. Дюшеците и завивките й си бяха поделили войниците. Съблякох палтото си, хвърлих го върху нея и се наканих да се изкача горе, за да видя кой се е настанил в стаята й. Тя не бе в състояние да говори и въпросите ми останаха без отговор. Ала след като разбра, че искам да се отдалеча, тя ме задържа и ме прегърна. Така постоях няколко минути при нея, докато усетих, че в прегръдките си държа труп.

Старият Десиерто млъкна. Изправи се на крака и няколко минути се разхожда насам-натам, за да овладее обзелото го вълнение. После продължи:

— Излишно е да ви описвам чувствата си. Намирах се в такова състояние, което се определяше от смесилите се в мен безумна ярост и пълно отчаяние. Втурнах се нагоре по стълбите, рязко отворих вратата и видях лекаря, легнал на канапето с мръсни ботуши на краката, а на масата — разтворена моята пълна кутия с пури. Не знам какво му казах. Сигурно са били само няколко думи, защото от гняв почти бях загубил способността си да говоря. Офицерът скочи на крака, удари ме с юмрук в лицето така, че ми причерня пред очите, ритна вратата да се отвори и след като ме блъсна, аз паднах надолу по стълбите. Той остана прав горе и ми се надсмя. Тогава ме напусна и последният остатък от разсъдък. Буквално полетях нагоре по стъпалата. И сам не знаех какво точно искам да направя, но го видях как извади сабята си. Светкавично посегнах, изтръгнах оръжието и пронизах с него цялото му тяло. Когато рухна на пода, без да гъкне, сякаш кръвта ми се омръзна. За щастие в момента войниците не бяха наоколо. Грабнах набързо малко пари, изскочих на двора, вдигнах мъртвата на ръце и я занесох при нашата чистачка, която идваше у нас от време на време да работи. Дадох й пари и я помолих да се погрижи за погребението на жена ми. После избягах.

Начинът, по който Десиерто разказваше, ми направи дълбоко впечатление. Макар и насечено, думите изскачаха бързо и припряно от устата му. Говореше с втренчен в ъгъла поглед, сякаш отново преживяваше всичко и сякаш сам бе очевидец и свидетел на собствените си дела. Ние не го прекъсвахме. Той продължи:

— Три дни се крих в гората. Преминаващи наблизо хора чух да говорят за злодеянието. Бяха вдигнали войската на крак да ме търси и залови. След третия ден през нощта се осмелих да вляза в църковния двор. Намерих гроба. Беше плитък и едва-едва затрупан с пръст. Бяха заровили жена ми като престъпничка, като самоубийца. Започнах да се моля, но не довърших молитвата си. Бяха предположили, че ще дойда да видя гроба и бяха оставили един войник на пост в двора на църквата. Той ме забеляза и стреля по мен, ала не ме улучи. Побягнах и успях да се спася. В моята родина потърсих един приятел, за когото знаех, че няма да ме издаде. Той ми услужи с пари да замина за Америка.

Десиерто отново направи пауза и аз го попитах:

— Нямате ли роднини или деца?

— Не, и това бе голямо щастие за мен. Но убитият от мен военен лекар беше баща на четири деца и на всичко отгоре е трябвало да храни своя баща, както и тъща си.

— И сте го знаел?

— Не. Узнах го по време на бягството си. Прочетох го в един вестник, където бе поместена обява за издирването ми.

— Това е значи престъплението, за което толкова се разкайвате, така ли?

— Да, това е!

— А не си ли казахте, че имате няколко извинителни причини?

— Помислих си го. Но нито една от тях не е основателна.

— Той е извадил сабята си, заплашил ви е. А вие изобщо не сте имал намерение да го убиете.

— Но го убих. Отнесох със себе си страшната картина на проснатото пред мен тяло със забита в него сабя и този кошмар не ме е напуснал дори за секунда през целия ми живот. Явява ми се ден и нощ. Чувам хиляди гласове да викат: «Убиец, убиец, убиец!» Който пролее човешка кръв, трябва да заплати със собствената си кръв. Е, успях да го избегна, ала изстрадах една повече от хилядократна смърт, понеже всеки ден умирам по малко. След години дойдох тук и жив се погребах в самотата на тази пустош, за да се отдам на покаяние и изкупление. Станах учител и баща на тобасите. Върших добрини, за да заличи Бог поне една малка част от голямата ми вина. Направих всичко, което бе по силите ми, за да намаля вината си и в отечеството отвъд океана. Бях запомнил името и местожителството на убития и каквото успявах да спестя, го изпращах на неговите роднини, изгубили чрез ръката ми човека, който ги изхранваше.

Пена слушаше разказа на Десиерто с още по-голям интерес и от мен. Изражението на лицето му, както и движенията му издаваха необикновена възбуда. Той ту заравяше пръсти в косата си, ту разтриваше носа си, ту се почесваше по една или друга част от тялото си. Накратко казано, всичко по него говореше за съвсем необикновено съчувствие и съпреживяване. А при последните думи на стария Пена не успя да се сдържи и попита:

— Какво? Изпращали сте пари?

— Да.

— Навярно продължавате да ги изпращате и до ден-днешен.

— Да. Длъжен съм да гледам на себе си като на човек, който трябва да издържа онова семейство.

— И по какъв начин прехвърляте парите?

— Изпращам ги от Буенос Айрес. Всяка година, когато отида в Сантяго, превеждам парите чрез банката. При тези думи Пена скочи на крака и извика:

— В името на всички светии, тъй си и мислех! Господин… господин… Винтер… нали така ви е името?

— Да, Алфред Винтер.

— Е, добре, господин Винтер, спестете си тези пари! Няма защо да плащате.

— Не ви разбирам.

— Изразих се достатъчно ясно! Не е необходимо да плащате. Вие не сте убиец!

Той така изкрещя срещу стария, сякаш искаше да го изяде.

Десиерто пък втренчи поглед в него и нищо не продума. Само поклати глава.

— Можете да клатите глава колкото си искате! — продължи Пена. — Но е така както ви казвам. Не сте го убил!

— Нали го пронизах със сабята!

— Възможно! Ала не е умрял.

— Но го пишеше във вестника!

— Дрън-дрън, вестника! За какво ли не използват печатарското мастило! Били са печатани такива неща, от които човек забравя да си затвори устата от смайване.

Той изрече всичко това като някой стар мърморко, какъвто изобщо не беше. В очите му искреше скрита радост и явно използваше тази престорена грубост само за да не изплюе веднага цялата истина. И понеже старият продължаваше безмълвно да го гледа, Пена продължи:

— После връщал ли сте се някога в Шлезвиг-Холщайн?

— Не.

— Или да сте се осведомявал за онова семейство?

— Също не.

— Иди, че го разбери! Що за човек сте всъщност? Всяка година изпращате цял куп пари на хора, които изобщо не познавате и за които даже не знаете дали са живи, или не?!

— Сигурно все имат някакви живи наследници и аз смятам, че съм длъжен да се грижа за издръжката им.

— Издържайте когото си искате, само не и тези хора!

— Но нали за убийството се писа и в обявата за издирването ми, и във вестника!

— Само в началото! Защото тъй се знаеше! А вие сте чел единствено това съобщение, понеже бързо офейкахте. Да бяхте хвърлил поглед и в някой от по-късно излезлите вестници! Но стига толкова! Познавам онзи човек, казва се Делменборг!

— Господи! — възкликна старият като потрепери.

— Да, да! — продължи каскарилерото, кимайки победоносно с глава. — Харалд Делменборг! Тъй ли е името му?

— Да, да… та… така е!

— И е от Ханстед, разположен на западното крайбрежие на Ютландия. Вярно ли е и това?

— Вярно… вярно е! — отвърна Десиерто някак занесено.

— Хубаво! Значи относно лицето сме на едно и също мнение. Струва ми се, че ще се разберем и за цялата работа. Известен ли ви е датският остров Санкт Томас от Антилите, там, на север?

— Да.

— Много добре! Когато навремето се сбогувах с моя приятел, ей този сеньор тук, когото бях срещнал в Мексико, аз се отправих към Санкт Томас. Защо, в случая е съвсем маловажно. Там се натъкнах на един млад човек, пройдоха, който казваше, че е лекар, но нямаше никакви пациенти и въпреки това си живееше весело и безгрижно. Името му бе Кнут Делменборг. Сприятели се с мен, понеже беше чул, че съм златотърсач, и вярваше, че съм открил богата бонанса. Няколко пъти бяхме заедно. Веднъж обърнахме доста чашки и накрая милият Кнут се наряза до козирката и ми разказа преживяванията си.

— Продължавайте, продължавайте! — извика Десиерто, задъхан от вълнение, когато Пена млъкна за малко.

— Какво да продължавам! Не остана кой знае колко за разказване. Нататък историята я знаете и вие. Баща му бил намушкан от някакъв аптекар и останал да лежи три-четири дни между живота и смъртта. Но после връхлетелият го тетанус отстъпил. Важни органи не били увредени или били съвсем слабо засегнати, тъй че не след дълго раненият оздравял и се върнал в родното си място, а това ще рече в Ханстед. Търсенето на «убиеца» било преустановено. Правосъдието се задоволило с конфискуване на имуществото му.

Старият буквално се хвърли към Пена, сграбчи ръцете му и разтреперан, със заекване го попита:

— Господин Пена, истината ли ми казвате?

— Ако не е вярна всяка моя дума, ви разрешавам и мен да пронижете с каквото си пожелаете — със сабя, с роял или с някое канапе!

— Не се лъжете? Наистина ли имате предвид онзи Харалд Делменборг от Ханстед?

— Него и никой друг! Представете си смайването му, когато след две години жена му изведнъж получава хиляда долара със забележката, че парите са изпратени от убиеца, който до смъртта си щял всяка година да превежда колкото може по-голяма сума! С помощта на тези пари синът следвал, ама нищо не изучил. Навярно е тръгнал по криви пътища и баща му го е изпратил в колонията, за да го поочука животът. Там се срещнахме с него.

— Ще ми се закълнете ли, че ми казвате истината, че не сте си измислил цялата история само за да ме направите щастлив?

— Всъщност този ваш въпрос би трябвало да ме разгневи, но в момента случайно съм в добро настроение, тъй че няма да взема да ви намушкам с нещо остро като наказание за тази обида.

С просълзени очи старият Десиерто изтича извън стаята. Тогава лицето на Пена изведнъж се промени. По израза му си пролича колко е трогнат и развълнуван. С тих потреперващ глас той ме попита:

— Какво ще кажете?

— Божиите пътища са неведоми. Не го ли разбирате?

— Би трябвало да съм нещо много повече от сляп и глух, ако не го разбирах! Де да можех да предположа как стоят нещата, докато прекарвах онази седмица на Санкт Томас! Знаете ли къде отиде старият?

— Сигурно е в стаята си за молитви и покаяние.

— Да, сега той трябва да си поговори не с мен, а с Бога. Вечерта на живота му ще бъде светла и лека. А аз вече знам защо една могъща ръка ме доведе чак тук, до Лагуна де Карана. Няма ли пак да отидем при Йерно да видим какво прави?

— Да, елате!

Все още не бяхме напуснали стаята, когато се появи Уника и каза:

— Сеньори, за Бога, елате в градината! Йерно се е побъркал! Преди малко свърших работата си с пленниците и излязох навън, но ми беше невъзможно да остана там. А долу край скалата са се събрали всички жители на селото, за да слушат гласа му. Никой не може да си обясни какво означава този рев и вой.

Завтекохме се към градината. Бяхме, отсъствали по-продължително, отколкото си бях наумил. Още докато крачехме през складовото помещение, дочухме гласа на негодника. Звучеше тъй, сякаш някой душеше бик. Щом се появихме от дървената къщичка над стълбите, той ни забеляза и закрещя срещу нас с такъв глас, който наистина бе нечовешки:

— Сеньори, елате, елате!

Хванах Пена за ръката. Йерно видя това и изрева:

— Не се бавете! Знам защо се спряхте. Трябва да ви помоля в името на Бога! Съгласен съм, съгласен съм! Умолявам ви в името на Бога, на небето и на всички свети, избавете ме от тези мъки, от това изтезание!

— Сега можем да отидем — казах аз. — Вече се намира в очакваното от мен състояние.

Как изглеждаше само този човек! Лицето му бе придобило цвета на попивателна. Очите му бяха изскочили от орбитите си, но челото и страните му се стичаха едри кажи пот, а от устата му излизаше гъста кървава пяна.

— Бързо, бързо! — молеше се той. — Не ви различавам ясно. Виждам ви целите в червено, понеже очите ми са налети с кръв. Но все пак забелязах, че вие сте сеньорът, който ще ме изслуша, ако го помоля в името на Бога да чуе признанията ми.

Побиха ме тръпки. С голямо удоволствие бих го освободил незабавно, но се овладях и със спокоен тон отговорих:

— Ще ви изслушам, ала едва след като се убедя, че казвате истината.

— Истината ще кажа, ще я кажа! Бързо, бързо, махнете водата!

— Първо ми издайте къде се намира сеньор Хорно!

— Той е при Лагуна де Бамбу на Ислета дел Сиркуло[22].

— Сам ли е?

— При него е и един търговец от Гоя на име Пардуна заедно със сина си.

— Пак заради откуп ли?

— Да.

— Там има ли някакво село на мбоковите?

— Даже две.

— Колко воини са се събрали при лагуната?

— Само четирийсет.

— Колко път има дотам?

В този момент Пена сложи длан върху рамото ми и на немски ми каза:

— Не го измъчвайте повече. Бил съм край Лагуна де Бамбу при мбоковите, известен ми е Ислета дел Сиркуло и лесно ще ви заведа дотам. Този път Йерно казва истината.

— И аз така мисля, но все пак внимателно ще проверя всичко.

Бутнах настрани съда, в който почти не беше останала вода, и накарах Пена да ме последва. Крясъците на Йерно се бяха превърнали в сърцераздирателни вопли и степания.

— Накъде ме водите? — попита Пена.

— При вожда.

— Пак ли ще трябва да разговарям с него?

— Не. Навярно повторно ще се оставите да ви прати за зелен хайвер. Не, сега ще играете ролята на преводач. Но няма нито да пропускате, нито да добавяте, нито пък да променяте дори и една-единствена дума.

— Нима това е чак толкоз съществено?

— Да. И то не само думите. Най-важното е да наблюдавам израза на лицето му. Трябва да разбера при коя дума ще се промени.

Уника беше в складовото помещение. Тя не се бе решила да дойде с нас в градината. Иначе толкова силните й нерви все пак се оказаха не дотам здрави, за да издържат на рева и крясъците на Йерно.

— Каза ли ви най-сетне? — попита ни тя припряно.

— Да. Но все пак ми се ще да проверя дали отново не ни е излъгал. На такъв човек никога не можеш да му имаш доверие. Донесете ни една свещ и ни заведете при вожда!

— И него ли искате да разпитате?

— Ще го разпитам и ще го наблюдавам. Второто е по-важно.

Тя взе в ръка една свещ, за да ни осветява пътя, и отвори вратата. Влязохме в помещението с бъчвите, между които лежаха пленниците. Потърсихме вожда Ел Вененосо. Също като останалите и той бе с вързани ръце и крака. Развързах ремъците му така, че да може да си служи с крайниците, и се обърнах към Пена:

— А сега му превеждайте всичко, каквото ви кажа, но както вече споменах, нека това става възможно най-точно. Особено наблегнете на онези думи, на които ще наблегна и аз. И така, най-напред му предайте следното: «Вождът на мбоковите на име Вененосо е известен като много храбър мъж.»

Макар че ремъците му бяха махнати, Вененосо остана да лежи в предишното си положение. Изглежда беше решил да играе ролята на ням. Когато Пена бавно му преведе малкото мои думи, той сякаш се зарадва на това особено въведение, понеже обърна глава към нас, макар че изобщо не ни отговори. Аз продължих:

— Вождът на мбоковите е също и богат човек.

Тези думи му се видяха толкова странни за положението, в което се намираше, че се надигна и седна, ала въпреки всичко не си отвори устата. Отново подех:

— Понеже искам да разговарям с един толкова храбър и богат воин, реших да му покажа уважението си като наредих да го развържат. И сега на него му подобава да стане и да се изправи пред нас в целия си ръст.

Вождът веднага скочи на крака. Хванах Уника за ръката и я дръпнах да застане така, че пламъкът на свещта добре да освети цялото му лице. Накарах Пена да каже следното:

— Вождът е богат човек, защото ограбва белите и иска откуп за пленниците си. Но алчността за пари е враг на храбростта. Тя замъглява погледа, отслабва слуха и размътва разума. Ето защо храбрият индиански предводител бе надхитрен и победен от нас.

Ел Вененосо скръсти ръце на гърди, метна ми гневен поглед, но не наруши мълчанието си.

— Изглежда алчността е виновна и затова, че вождът е онемял. Или не смее да проговори, понеже го е страх от нас?

— Не се страхувам — отговори той най-сетне.

— И от смъртта ли не се боиш?

— Не. Всички хора са осъдени да умрат!

— Да, но никой няма да предпочете да умре от ужасна смърт.

— Ще ни измъчвате ли?

— Да.

Южноамериканските индианци съвсем не са толкова безчувствени към болки както червенокожите от Съединените щати. Това веднага си пролича и в този случай, тъй като Вененосо бързо отговори:

— Недейте!

— Но вие ни бяхте определили зла участ.

— Не е вярно!

— Не лъжи! Искахте всички ни да избиете! Самият Йерно ни го каза още докато ни смяташе за съюзници.

— Тогава ви е излъгал.

— Значи съм се заблуждавал. Мислех вожда за храбър мъж, но както чувам, от страх той лъже и приписва същото на други хора. Тогава ще се видя принуден да го презирам. Освен това научих, че той самия не се бие срещу бледоликите, а кара другите да ги нападат и да ги водят при него. Това е подло. Впрочем и сам вождът е лъжец!

— Аз не лъжа!

— Ами!

— Докажи го!

— Казал си, че сеньор Хорно е затворен в избата на Nuestro Senor Jesu Christo de la floresta virgen.

— И наистина е така.

— Не е, това е лъжа. Ние знаем къде се намира. Решили сте да поискате от стария Десиерто откуп за него, но в случай, че планираното нападение успееше, цялото имущество на стария щеше да ви падне в ръцете и тогава щяхте да убиете Хорно. Ще го отречеш ли?

Вождът сведе поглед и не отговори.

— Какъв откуп искаш за него?

Вененосо веднага вдигна очи. Изпитателният му поглед бе изпълнен с надежда. Щом като му предлагах откуп, положението му не можеше да е чак толкова опасно.

— Колко предлагаш? — попита той. — Десиерто е богат и обича сеньор Хорно. Сигурно ще даде много!

— Значи признаваш, че сеньорът се намира при вас. И тъй, кажи ми колко искаш за него?

Той посочи една сума, която пресметната в наши пари правеше около двайсет хиляди марки. Усмихнах се весело и рекох:

— Мислех си, че ще поискате повече.

— Значи си доволен от гази цена, така ли?

— Много е добра, стига да се споразумеем.

— Та ние се споразумяхме. Аз я поисках, а на тебе не ти се видя прекалено висока.

— Така е, ала забравяш, че ти и хората ти също сте пленени. Не желаем да ви убиваме, а ще ви разрешим да се откупите.

Вождът пак се изплаши и бързо извика:

— Да се откупим ли? Че къде се е чуло и видяло от пленен индианец да се иска откуп!

— Признавам, че е необичайно. Пък и аз не ви плених, за да печеля пари, но тъй като искаш да ти платим за твоя пленник, то и ние ще постъпим по същия начин.

— Колко искате?

— Горе-долу колкото и ти.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Сеньор Хорно не е вожд, а най-обикновен човек. Затова съм убеден, че всеки твой воин струва колкото него.

Ел Вененосо издаде някакъв неясен звук. Аз продължих:

— И така, за всеки твой червенокож ще платиш толкова, колкото ние трябва да платим за сеньор Хорно. Обаче като вожд ти имаш десетократно по-голяма цена от някой обикновен човек, тъй че ще трябва да платиш за себе си десеторно по-голяма сума.

— Това е прекалено много!

— Не е, понеже самият ти определи цената!

— Но ние нямаме толкова пари!

— Нали имате животни и стоки.

— Пак няма да стигнат!

— О, ще стигнат. Казах ти, че си богат човек, а ти изобщо не ми възрази. След като определих искането си според твоята мярка, вече е твърде късно да се опъваш.

— Ако действително желаеш да получиш толкова много, ние не сме в състояние да се откупим. Какво ще правите тогава с нас?

— Ще трябва да умрете.

— В такъв случай и сеньор Хорно ще бъде убит.

— Няма да успеете да го сторите, защото ще го измъкнем. Ние знаем къде се намира — при Лагуна де Бамбу.

Внимателно го наблюдавах и ясно видях как той трепна. Тъй като нищо не каза, го попитах:

— Познах нали?

— Не.

— Пазят го само четирийсет души, с които набързо ще се справим!

— Дори и да ги избиете, пак няма да… — изплъзна се от устата му в обзелия го гняв.

Но вождът веднага млъкна, понеже разбра, че бе казал твърде много и че думите му всъщност бяха равни на признание.

— Защо не продължиш?

— Защото не е нужно да знаеш какво исках да кажа.

— Но вече го знам. Ти мислиш, че дори и да победим онези четирийсет воини, пак няма да намерим сеньор Хорно, нали?

— Да — призна той.

— Но се лъжеш. Съвсем сигурно ще го намерим. Той е при търговеца Пардуна и сина му от Гоя!

Ел Вененосо изригна няколко думи, за които Пена ми обясни, че са цветисти ругатни, а после ме попита:

— Какво знаеш за този търговец и сина му?

— Че заедно със сеньор Хорно се намират на Ислета дел Сиркуло.

— Ти си всезнаещ! — изкрещя той, понеже разбра, че цялата му тайна е издадена.

— Йерно ми каза всичко — отвърнах аз, тъй като щеше да ми е добре дошло, ако двамата се скараха и започнеха да се мразят.

— Той ли? Невъзможно!

— Наредих да го доведат при мен, за да го разпитам и той призна всичко.

— Значи едновременно е и глупак, и подлец! — като побеснял извика индианецът, свивайки юмруци. — Щях да го удуша, ако беше пред мен.

— Преди това той трябваше да изтърпи големи мъки, което сам може да ти разкаже, когато отново го докарат тук. Съвсем същите мъчения и болки ви очакват и всички вас, ако не се държите така, че да останем доволни. Сега вече знаем как стоят нещата. Пена, вържете го пак!

Щом Пена му преведе и последните ми думи, индианецът извика:

— Няма да позволя отново да ме вържете!

И още докато говореше, той направи един скок, за да прелети покрай мен и да се добере до вратата. При дадените обстоятелства всяко бягство бе абсолютно немислимо, но въпреки това, откакто му бяха свалили ремъците, аз не го изпусках из очи. Бързо му подложих крак. Той се спъна в него и падна на земята. Вярно, че мигновено отново скочи, но с лявата си ръка го сграбчих за врата, повалих го пак на пода и коленичих върху гърба му така, че Пена лесно да може да го върже.

— Правилно постъпихте! — извика някой от прага на вратата зад гърба ни. — Не пускайте този тип да излезе от помещението! Не бива да разбере къде се намира.

Човекът говореше на немски. Беше гласът на стария Десиерто и все пак сякаш не беше той. Но след като се приближихме до него със свещта и можахме да различим лицето му, видяхме, че въпреки всичко бе старият.

Той беше захвърлил расото си и високата му кльощава фигура бе облечена в дрехите на каскарилеро. Не липсваше дори широкополата шапка. В колана му бяха затъкнати пистолети и нож.

— Навярно не ме познахте, а? — засмя се той. — Да, наистина изведнъж станах съвсем друг човек — както вътрешно, тъй и външно. Но елате да отидем в градината, където е по-светло!

Той затвори вратата с резето и ние т о последвахме навън на открито. Там Десиерто се спря и каза:

— Сеньор Пена, трябва ли да ви държа дълга реч? Мисля, че не е необходимо, макар сърцето ми да прелива от огромна радост. Но бъдете сигурен, че ще ви покажа благодарността си. На първо време само така!

Той притисна Пена до гърдите си и го целуна по бузата. На мен сърдечно стисна и двете ръце, а после каза на Уника, която не можеше да си обясни необикновената веселост на стария:

— Радвай се заедно с мен, понеже всичките ми страдания свършиха! Отново мога да дишам, без да ме измъчват грижи и терзания, и това го дължа на тези двама мъже, По-късно ще ти разкажа всичко, сега нямаме никакво време. Безкрайно съм щастлив и затова нека и другите бъдат избавени от мъките си. Да развържем Йерно! Нека пак го доведат в сводестото помещение, където ще превържа раните на гърба му.

— Какво решавате да правим с мбоковите?

— Според тукашните обичаи те са проиграли живота си. Но понеже днес толкова ме ощастливихте, ще проявя милосърдие. Нека първо видим как ще успеем да се справим със сендадора и с неговия отряд. А сега да вървим при Йерно!

— Не бързайте толкова! Няма да му се случи нищо лошо, ала имам още един разговор с него.

— За какво?

— Веднага ще научите. Елате!

Естествено зетят на сендадора все още седеше вързан за дървото. Външният му вид се беше подобрил. Лицето му си бе възвърнало обичайния цвят, а очите му не бяха тъй изпъкнали, както допреда малко. Той не беше вече онзи побеснял от болки човек, а от мъките изглеждаше съвсем отпаднал. Когато се приближихме, изпълненият му със страх поглед се спря върху мен. Въпреки проявената от него низост и подлост, сърцето ме заболя. Независимо от това отново върнах бамбуковия съд в предишното положение, тъй че малкото останала в него вода пак закапа по главата му. Макар и вързан, той така подскочи, сякаш бе получил удар с боздуган по черепа си и ужасено изрева:

— Небеса! Пак ли! Какво съм направил? Милост, милост!

— Още не сме свършили — отвърнах му аз.

— Какво друго искате от мен! Махнете тази сатанинска вода! Няма нужда да ме насилвате и мъчите. Доброволно ще ви кажа всичко. Убийте ме или ме изтезавайте до смърт, ако ви кажа макар една-единствена невярна дума! Но само махнете водата, махнете я, махнете я!

Побутнах съда настрани и го подканих:

— Тогава най-напред ми кажете дали ще продължите да отричате, че сте зет на сендадора!

Лесно се виждаше, че цялата му съпротивителна сила е напълно сломена. Стихът му от водните капки бе направо неописуем.

— Не, не отричам, негов зет съм — отговори той.

— Къде е всъщност главното свърталище на вашия тъст?

— Именно при Лагуна де Бамбу.

— Бил ли сте някога заедно с него горе на Пампа де Салинас?

— Никога.

— Но знаете, че от време на време той се изкачва дотам, нали?

— Да.

— Много добре знаете, че ще отиде до Кръста на «de la flo-resta virgen» и имате твърдата уговорка да ви последва дотук, нали?

— Сигурно ще дойде. Вярно, че денят не може да се определи съвсем точно. Възможно е да пристигне и още днес.

— Но часът е уговорен, а?

— Да. Сендадорът много добре знае пътя и местностите и ще дойде вечерта.

— Как смятате да се присъедините към него?

Йерно позабави отговора си. Докато задавах въпросите си, ръката ми държеше съда с водата. В този момент отново го бутнах да застане над главата му.

— Махнете го, махнете го! — изрева гой. — Веднага ще ви кажа всичко!

— Е, тогава по-бързо! — посъветвах го аз, като пак отстраних водата.

— Не ни ли срещне на връщане до мястото, където вчера ни видяхте да бивакуваме, той ще предположи, че сме излезли победители и там ще чака от нас вестоносец, който ще му изпратим от селото.

— За да дойде после до самото село, така ли?

— Да. Какво друго искате да знаете?

— Нищо.

— И вярвате ли ми?

— Да. Сега разбрахте колко бързо човек може да се промени. Вашата язвителност се изпари. Една малка водна капчица се оказа по-могъща от цялата ви сила. Такива капки някога ще падат и върху съвестта ви — бъдете сигурен в това! Блазе ви, ако и тогава се намери някой човек, който да отстрани водата на отмъщението от главата ви!

Йерно въздъхна дълбоко. Колко ли силни са били болките, че страхът от тях го бе накарал да предаде своя тъст! Не се нуждаех от други сведения, но ако имах намерение да продължа да го разпитвам, бях убеден, че щеше да ми разкрие абсолютно всичко.

Развързахме го. Десиерто и Пена го отведоха. Той се олюляваше като пиян и затова трябваше да го подкрепят от двете му страни. С Уника се отправих бавно към беседката, откъдето можеше да се вижда почти цялата лагуна. Все още не бяхме стигнали до малката къщица, когато отдалеч се разнесе протяжно пронизително изсвиркване, което много приличаше на свирката на локомотив.

— Господи! — възкликна Уника. — Воините ни се връщат!

— Техният сигнал ли беше това?

— Да. Такъв звук издава голямата сигнална свирка, направена от чичо ми, за да можем да се разбираме от големи разстояния, Слушайте!

Сигналът прозвуча повторно, а после долу в селото се надигна многогласен ликуващ рев, който бързо взе да се отдалечава.

— Втурнали са се да посрещат завръщащите се воини — обясни ми Уника.

— Не трябва ли и вие да сте с тях?

— Всъщност да, но тъй като вие…

— Моля ви — прекъснах я. — Кралицата трябва да е при своите хора. Вървете незабавно!

— Само ако ме придружите!

— Добре. Тръгнете по вашия обичаен път. Аз ще се спусна по въжето на крана.

— Господине, това е безразсъдно! — предупреди ме тя загрижено.

— О, не е. Днес го правих вече два пъти. Не се страхувайте за мен!

Тя тръгна, а аз по вече описания начин на ръце се плъзнах по въжето долу на земята и там я изчаках. После бързо поехме към водата, където видяхме, че буквално всичко живо беше на крак. Даже малки дечица се олюляваха като патета и колкото им позволяваха крачетата бързаха по брега, крещейки нещо едно на друго или надавайки ликуващи писъци. Продължихме все по-на-татък покрай водата, обаче не ни се удаде да изпреварим нито един възрастен. Естествено като дама и кралица Уника не можеше да се затича подир всички останали. След десетина минути неописуем шум, който се приближаваше срещу нас, а после забелязахме победоносно завръщащите се войни. За моя голяма радост те до един бяха на коне. У мен се породи надеждата най-после отново да се сдобия с кон.

Щом ни видяха, ликуването незабавно се удвои, а шествието спря да изчака кралицата. Тъй като вървях до нея, и аз бях ощастливен с почестите и овациите на хората.

Един възрастен, войн както ми обясни Уника главатарят на селото, слезе от седлото и другите последваха примера му. Той пристъпи към кралицата и й държа доста дълга реч, от която не разбрах нито дума. После и тя държа реч като почти викаше, за да могат да я чуят всички.

Несъмнено той направи доклада си пред кралицата, а тя пък им разказа случилото се по време на отсъствието им. Изглежда спомена и моя милост, понеже няколко пъти очите на воините се обърнаха към мен. След края на речта й ни доведоха два коня. Възседнаха ги и шествието отново потегли. Начело крачеше дълъг като върлина дангалак, който с двете си ръце носеше още по-дълго бамбуково стебло. Това бе «сигналният рог». Редом с него вървеше неизбежният барабанчик. Зад тях идваха всички «филхармонично» наредени хорица с най-различни музикални инструменти.

Подир тази група яздехме двамата с кралицата, а по петите ни следваха конниците, придружавани от двете си страни от мравуняк цивилни поданици на нейно величество.

Но ето че тръбача източи устните си напред, образувайки кръгъл отвор, през който можеше да се провре и детска глава, долепи уста до също толкова големия отвор на бамбуковото стебло и го наду с всички сили. От него излезе такъв звук, който би обърнал в бърз бяг и цяло стадо слонове и сигурно можеше да се чуе на почти един час път. Останалата част от оркестъра се включи незабавно така, че ми се изправиха косите. Ала «тръбачът» свали бамбука от устата си, пое дълбоко дъх, обърна се и ме погледна, за да види какво впечатление е направило бамбуковото изпълнение на чувствителната ми душа. Усмихнато му кимнах, а това толкова го възхити, че незабавно устата му образува вече споменатия кратер и така започна да надува «рога», че ми се стори да виждам как трите природни елемента се смесват и извиват в буен танц в четвъртия елемент — а именно въздуха. Четири-пет такива тръбача сигурно биха сринали и дебел зид. Към него се присъединиха невероятните крясъци, писъци и ревове на останалите. Под тази невиждана музика и тези «песни» ние стигнахме селото и спряхме на «пазарния площад», където ни очакваха старият Десиерто и Пена.

Всички ездачи скочиха от седлата и застанаха до главите на конете си в стройни редици. Настъпи тишина и вождът се възползва от тази небивала благосклонност на съдбата, за да направи пред стария своя военен доклад, Щом свърши, Десиерто ми извика:

— Господине, голяма и пълна победа! На чиригуаносите е нанесен такъв удар, че сигурно няма да ни безпокоят повече от десет години. Воините, които виждате тук, не са дори и половината от цялата изпратена войска. Другите са изостанали далеч назад заедно със стадата и различните неща, паднали в ръцете ни като плячка. Ще обявя че днес ще се състои голямо пиршество в чест на победата.

Той така и направи, след което се надигна истински ураган, или по-скоро един непрекъснато въртящ се около оста си смерч от ликуващи гласове. Но над всички и над всичко ехтеше «сигналния рог», което аз най-добре можех да установя, понеже любезният музикант бе застанал точно до мен, за да ми даде възможност от първа ръка да се насладя на неговото вълшебно музикално изкуство. Той така надуваше и духаше в бамбуковата тръба, че бузите му щяха да се пръснат, при което не ме изпускаше из очи. Аз непрекъснато му кимах в знак на одобрително възхищение.

Човекът разбра, че в мое лице е намерил музикално сродна душа и зарадван от това, изпадна в такъв екстаз, че накрая бях принуден да му обърна гръб от страх, че от невижданото усилие ще вземе да се издуе като балон и заедно с тръбата да се понесе нагоре и да се изгуби в облаците. За щастие вниманието ми скоро бе привлечено на друга страна. Неколцина мъже си пробиха път през тълпата до Десиерто, комуто изглежда докладваха нещо. После той се приближи до мен и ме уведоми:

— Господине, току-що се върнаха съгледвачите. Изпращането им не е било напразно. Забелязали са мбоковите.

— Къде?

— След като вървели около шест часа, видели приближаващия се неприятел. Бързо се прикрили зад няколко храста, за да го наблюдават. Мбоковите били спешени. След тях имало само неколцина ездачи.

— Това са нашите коне, които отвлякоха. Дано си ги вземем обратно. За съжаление сигурно вашите съгледвачи не са дръзнали да се промъкнат чак до там, че да видят и онова, което ме интересува.

— Какво искате да знаете?

— Дали между индианците е имало и бели.

— Забелязали са един бял.

— Как е изглеждал?

— Висок и слаб.

— Тогава е бил сендадорът и аз съм много доволен. Този път сигурно няма да ми избяга!

— Какво ще правим?

— Виждам, че по численост не сме съвсем равностойни на мбоковите, но затова пък ги превъзхождаме с оръжията си.

— Несъмнено. Моята първа грижа беше да снабдя с пушки червенокожите си приятели. Те бият на четири-пет пъти по-голямо разстояние и от най-добрите лъкове. Действително ли смятате, че мбоковите ще лагеруват на онова място, където вчера Йерно ви е завел?

— Така мисля.

— И там ли ще ги нападнем?

— Да, на зазоряване, за да можем да ги виждаме. В тъмнината мнозина ще успеят да се измъкнат. Може би и самият сендадор.

— Тогава имаме много врече и няма защо да помрачаваме радостта си от победата.

— О, не, моля ви! Непременно трябва да се сложи край на това ликуване! Не изключвам възможността веднага с пристигането си на мястото на срещата мбоковите да изпратят един или няколко съгледвачи, които тайно да се промъкнат до селото. Може би и самият сендадор да се нагърби с тази задача. В такъв случай тук трябва да цари пълна тишина и спокойствие, за да не узнае неприятелят как стоят нещата. При това тук в селото не бива да се мяркат други хора освен воините. Всички останали трябва още сега, през деня, да се прехвърлят на островите, да се прикрият там и да се държат тъй кротко, че никой да не може да ги забележи. Също и всички коне ще бъдат отведени там.

— Конете ли? Мисля, че много ще ни трябват, за да преследваме врага.

— Изобщо няма да има никакво преследване. Подхванем ли правилно нещата, никой няма да успее да избяга.

— Какво разбирате под «правилно подхващане на нещата»?

— Щом се смрачи, ще отида на разузнаване, за да видя дали мбоковите са пристигнали. Ако е така, малко по-късно ще тръгнем да обградим лагера им. После ще изчакаме докато се зазори. Ще заемем позиция на такова разстояние, че отровните стрели да не могат да ни достигат, а нашите куршуми да поразяват целта си. След това ми се ще да видя как сендадорът ще ни избяга.

— Сигурно ще предприеме масирана атака, за да направят пробив. Веригата на нашите хора ще е твърде разтеглена, така че неприятелите вероятно ще успеят да си пробият път.

— Ами! Теренът, върху който ще трябва да се разпръснем, не е голям. Ще образуваме една окръжност с диаметър не по-голям от хиляда крачки. Впрочем хората ни няма да са пръснати във верига, а на отделни по-малки групи. Разстоянията между отрядите ще могат да бъдат обсипвани с куршуми и от двете страни, така че ако неприятелят се опита да направи пробив, на което и да било място от нашия кръг, само за минута воините от съседните групи ще се притекат и куршумите им ще пометат врага. А до пробив изобщо няма да се стигне, ако незабавно застрелваме всеки неприятел, подал се макар и за секунда иззад прикриващите го храсталаци. Що за стрелци са вашите индианци?

— Много съм доволен от тях. Всеки добре познава пушката си.

— В такъв случай съм спокоен, стига да разполагате с достатъчно муниции.

— Имате колкото щете. Запасени сме за месеци с всичко необходимо.

— Тогава сигурно ще успеем. Най-важното е да обградим лагера на мбоковите, без да ни забележат. После всичко останало ще е лесно. Никой не бива да ни избяга!

— Но нали и мбоковите имат пушки — онези, които са взели от спътниците ви!

— Те са само няколко, а е твърде съмнително, че тези индианци умеят да си служат с пушки. И тъй, изпълнете указанията ми, и то колкото е възможно по-бързо! А аз заедно с Пена ще тръгна към откритата пампа, за да видим дали ще ни се удаде да забележим приближаващия се неприятел.

Извиках Пена. Изкачихме се на скалата да вземем оръжията си, а после се отправихме към предполагаемия бивак на мбоковите, без повече да се интересуваме от царящата в селото суетня. Бяхме събули ботушите си, за да не би от следите ни евентуални съгледвачи да разберат, че тук има и бели. Когато пред очите ни се изпречиха храсталаците, ние започнахме да се приближаваме към тях изключително предпазливо. Но се оказа, че в този случай това е било напразно, понеже там нямаше жива душа. Решихме да продължим нататък.

Следите, оставени миналия ден от мбоковите, бяха все още толкова ясни, че само един северноамерикански прериен ловец би могъл да ги различи от нашите нови отпечатъци. Затова не беше нужно да се мъчим да ги заличаваме. Впрочем, дори и да забележеше дирята ни, очакваният от нас неприятел сам щеше да се лиши от всяка възможност да я проследи до изходната й точка, защото той бе пресметнал да се придвижва с такава скорост, че едва с настъпването на нощта да пристигне на мястото за лагеруване.

Открихме мбоковите, когато до залез слънце оставаха около три часа, тъкмо толкова време, колкото им бе необходимо, за да стигнат до уговореното място. Не ни бе възможно да ги преброим, понеже се придвижваха един подир друг в индианска нишка. Начело бяха конниците, следвани от пешеходците, и то така, че често взаимно се закриваха.

Наблюдавах ги с бинокъла на стария Десиерто, който бях взел със себе си и затова с голяма сигурност можех да предположа че неприятелят не ни е видял. Незабавно се върнахме обратно до бивака, а после продължихме и още нататък до едно място, откъдето с бинокъла имахме добра възможност да го държим под око. Там легнахме на земята и зачакахме появяването на мбоковите. След около половин час те пристигнаха. Вече се бе доста смрачило, ала все пак видяхме как индианците свърнаха към храсталаците и изчезнаха сред тях.

— Значи ще се скрият точно там, където предполагахме — обади се Пена. — Какво ще правим сега? Ще се върнем ли в селото?

— Само единият от нас. Другият трябва да остане тук, за да разбере дали сендадорът незабавно ще изпрати съгледвачи към Лагуната. Тъмнината ще улесни наблюдаването им. Ако беше светло евентуалните съгледвачи щяха да са принудени да тръгнат по заобиколен път, за да не ги открием. Но сега те могат да поемат право към целта кое го ще рече по правата линия, преминава близо край вас. Ако лежим тихо и напрягаме слух, непременно ще чуем стъпките на всеки, който се промъкне дори на неколкостотин крачки оттук. Аз ще остана, а вие идете при стария Винтер и го уведомете, че мбоковите са пристигнали и му кажете да дойде с хората си.

— А-а, благодаря! Предпочитам аз да остана тук. Във всички случаи ще с по-добре вие да отидете в селото и да се погрижите придвижването на тобасите да стане както трябва. Възможно е да допусна грешка и после ще слушам упреците ви.

— Както желаете! Но при условие, че много внимавате!

— Това се разбира от само себе си.

— Хубаво! Но какво ще предприемете, ако чуете някой да минава покрай вас?

— Ще се промъкна подир него и ще се опитам да го заловя.

— Не, няма да постъпвате така, а тайно ще го проследите, за да можете после да ни кажете в коя посока е поел и къде се намира.

— Но в такъв случай е възможно той да ви забележи, когато идвате насам, и да уведоми хората си!

— Съмнявам се, че ще успее. Ако се озове толкова близо до нас, че да ни види, и ако ни посочите къде се намира, аз ще се погрижа да го обезвредя. А ако не ми се удаде, е, нека тогава се върне при храсталаците. Преди да разкаже на своите видяното и преди съвещанието им да е решило какво да предприемат, ние ще сме ги обградили. Най-важното е да не допуснете да ви забележат, преди да сме се приготвили да пристъпим към действие. А в случай, че се отдалечите оттук, ще трябва много добре да запаметите това място, за да можете пак да го намерите. Объркате ли се ще има да ви чакаме напразно, без да знаем как стоят нещата.

— Е, е, драги приятелю, все ще имам достатъчно чувство за ориентация, та да успея да се оправя! Вървете, без да се тревожите за мен! Сигурно няма да допусна грешка. Разчитайте на това!

Отново обух ботушите си, понеже вече бе съвсем безразлично как ще изглежда дирята ни и закрачих колкото можех по-бързо към селото, където очакваха завръщането ни с голямо нетърпение.

Винтер се бе оказал достатъчно предвидлив, за да приготви хората си за тръгване, тъй че не губехме никакво време да ги събираме или да правим някакви други приготовления. Указанията, които трябваше да им дам, също не ни забавиха особено. На първо време им казах само, че ще вървя начело, а другите ще ме следват в индианска нишка, като избягват всякакъв шум. Едва ли можеше да се очаква нападение на селото, докато отсъствахме, понеже се канехме да обградим неприятеля, но въпреки всичко оставихме известен брой хора, които бяха достатъчни да го защитават срещу мбоковите до завръщането ни.

Тъй като с доста голяма сигурност предполагах, че евентуалният съгледвач ще се опита да се добере до селото по права линия, аз свърнах вляво от нея, поведох тобасите най-напред по брега на лагуната, а после описах дъга на север, за да се върна при Пена именно от тази посока. Така сигурно щяхме да избегнем възможната среща със съгледвача.

Никак не е лесно в нощна тъма и в напълно равнинна местност да намериш определено място, което с нищо не се отличава от околността, защото там няма нито дърво, нито храст или каквото и да било друго, за да послужи като отличителен знак. Ала в човека, скитал се дълги години из прериите, се развива, ако ми е позволено така да го нарека, един вид инстинкт за ориентиране, който много рядко го изоставя в беда. Същото бе и с мен. Стигнах до определеното място с такава точност и сигурност сякаш беше светъл ден. А когато се наведох, за да опипам земята с върховете на пръстите си, ясно усетих отпечатъците, оставени от мен и Пена. Само че него го нямаше.

— Значи е забелязал някой съгледвач и тайно го е последвал — обади се старият Десиерто. — Ще чакаме ли, докато се върне?

— Не — отговорих аз. — Нека само някой от вашите хора остане тук и ако Пена се върне, да му каже, че вече сме дошли, а после да го доведе при нас. Да вървим нататък!

След като Винтер нареди на един индианец да чака Пена, ние безшумно продължихме пътя си, докато най-сетне ми се стори, че сме достатъчно близо до храсталаците. Тогава наредих да спрем. Не беше трудно да направя изчисленията си, понеже много добре познавах местността. Около малката горичка трябваше да образуваме голям кръг, чийто диаметър да е приблизително осемстотин крачки и следователно самата окръжност да възлиза на около две хиляди и петстотин крачки. Последван от индианците, тръгнах да обхождам кръга и на всяка дванайсета крачка оставях по един воин с указанието да стреля по всеки непознат, който се опита да си пробие път през нашата верига било в едната, било в другата посока. След като по този начин обиколих цялата горичка и отново се озовах на мястото, откъдето бях тръгнал, всички тобаси бяха разпределени. Извън кръга останахме само ние двамата с Десиерто в случай, че беше необходимо да се притечем на помощ към която и да било точка от нашата верига. Веднага щом заехме тази позиция, откъм селото се разнесоха два изстрела, последвани бързо един подир друг.

— По дяволите! — обади се Винтер. — Някой стреля там. Да не би докато ние обграждаме безлюдната горичка, междувременно мбоковите да са стигнали до селото, за да го нападнат?

— И дума не може да става — отвърнах му аз. — Нали сендадорът очаква пратеник от мбоковите, за които сигурно смята, че са победили. А те лежат пленени в онова помещение в скалата. Най-много да е изпратил някой съгледвач и той да се е натъкнал на Пена.

— Но нали забранихте на Пена да се разправя с евентуалните разузнавачи?

— Така е, но човек никога не бива стопроцентово да разчита на другите. Налага се спокойно да изчакаме развоя на събитията. Но я обиколете хората ни и им втълпете да насочат вниманието си не само напред към храсталаците, но и в обратната посока. Нека стрелят по всеки, който се опита да се приближи откъм външната страна на веригата и не спре или не им отговори, когато му извикат.

— Но нали виковете и изстрелите ще издадат на мбоковите, че сме тук?!

— Няма значение. Вече сме ги обградили. Нека разберат, че сме тук.

Той се отдалечи. Измина може би около четвърт час. После се върна и ми съобщи, че хората му са бдителни и всеки стои на своя пост. Още докато разговаряхме, дочух стъпки, които се приближаваха откъм селото. Те бяха припрени и шумни, следователно човекът много бързаше. Явно нищо не подозираше за присъствието ни и смяташе, че няма причина да бъде предпазлив.

— Да не би да е Пена? — попита старият.

— Не, защото той би стъпвал съвсем тихо. Сигурно е съгледвачът. Елате! Ще се опитаме да го заловим.

Тръгнахме да пресрещнем въпросния човек. Той бързо приближаваше. Ето че скоро пред нас изплува силуетът му. Бях оставил ръцете си свободни, за да го сграбча, но за съжаление забравих да предупредя стария да не говори. Веднага щом съзря човека, Десиерто извика:

— Quien vive — кой е там?

Макар и само за миг-два съгледвачът се стъписа, но после светкавично направи скок встрани. Въпреки тъмнината успях да го позная и се втурнах към него, ала закъснях. Той изчезна. Хукнах надясно подир него, защото и той бе поел в тази посока. Но изглежда незабавно я беше сменил, понеже никъде не го видях. Спрях на място и напрегнато се ослушах, но не можах да доловя ни най-малкия шум.

— Внимавайте! — извиках със силен глас, за да ме чуят всички наши хора. — Сендадорът е тук! Опитва се да стигне до горичката. Не го пропускайте, а го застреляйте!

Колкото и да държах за живота на този човек, все пак беше по-добре да го убием, отколкото да му позволим отново да се присъедини към мбоковите, защото иначе те щяха да останат без водач и нямаше да ни окажат толкова силна съпротива. Едва що бяха заглъхнали последните ми думи, когато нейде малко встрани от мен долових как приглушен гневен глас изсъска следното:

— Хиляди дяволи! Проклетият немец!

Беше сендадорът. Значи той бе проявил достатъчно разум да легне на земята, вместо да хукне да бяга и шумните му стъпки да ми издадат накъде ще се отправи. Беше ме познал по гласа и от изненада и ярост, забравяйки всяка предпазливост, бе изпуснал гневното възклицание. Естествено мигновено се извърнах към посоката, откъдето се разнесоха тези думи, но това не стана тайно и безшумно и за малко тази непредпазливост да ми струва живота, защото едва бях направил две-три крачки, когато на около петнайсетина метра пред мен проблесна пламъче и имах усещането сякаш някой се опита да мушне длан между лявата ми ръка и тялото. Изстрелът ми издаде къде се бе притаил сендадорът. Спрях се, вдигнах карабината «Хенри», прицелих се и стрелях точно натам, където го бях забелязал. Отговори ми силен подигравателен смях. Той бе достатъчно хитър, за да смени мястото си веднага след като бе натиснал спусъка.

Аз също изтичах на десетина метра встрани, за да не би да ме улучи вторият му куршум. Там се спрях и напрегнато се ослушах. Не долових никакъв шум. Негодникът ми беше избягал. Върнах се при стария Десиерто, който, изпаднал в силна възбуда, ме попита:

— Наистина ли беше сендадорът?

— Да. Не е пожелал да изпрати никого другиго до селото и сам е отишъл на разузнаване.

— Тогава е дваж по-жалко, че ни избяга. Той стреля по вас. Ранен ли сте?

— Не. Струва ми се куршумът му закачи само кожения ми елек.

— Но вие отвърнахте на изстрела му. Може би сте се целил по-добре от него, а?

— Не. Навярно сте чули как ми се изсмя. С този човек нямам никакъв късмет. Когато си мисля, че ми е вече сигурно в ръцете, той винаги ми се изплъзва и… я слушайте!

— Quien va alii — кой идва? — проехтя силният глас на един от нашите индианци.

Съдейки по звука, човекът, който извика, съвсем не се намираше далеч от нас. Веднага след това неговата пушка изгърмя.

— Quien vive! — разнесе се малко по-късно от другаде и незабавно последва изстрел. И още един.

— Иска да се промъкне — каза старият. — Опита се на други две места.

— И е бил достатъчно предвидлив пак да зареди оръжието си. Той също стреля по поста. Сигурно ще има и други изстрели, защото сендадорът ще продължи да се натъква на наши хора, докато най-сетне разбере, че горичката е обградена.

Предположението ми се потвърди. Твърде скоро откъм една по-отдалечена местност доловихме силен вик, последван от нов изстрел. После дочухме крачки зад гърба си. Индианецът, когото бяхме оставили, доведе Пена. Моят спътник не дочака да го заговорим, а припряно попита:

— Тук няколко пъти се стреля. Улучихте ли сендадора?

— Значи знаете, че е наоколо? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Естествено! Нали го видях на някакви си три-четири крачки от мен!

— Чухме гърмежите. Кой стреля пръв?

— Аз, разбира се.

— Тъй! Само не виждам откъде се разбира. Нали ви помолих да не вдигате шум!

— Да, в случай че се натъкнех на някой червенокож съгледвач. Но за сендадора не сте ми казал нито дума!

— Наистина можех да се сетя, че той ще предпочете сам да тръгне към селото, ала това не ви извинява. На никаква цена не биваше да стреляте.

— Даже и ако сендадорът ми се изпречеше на пътя ли? Да не стрелям и тогава, би било страхотна глупост! Той е главата на мбоковите, а умре ли главата, свършено е и с тялото.

В този миг отвъд горичката се разнесе изстрел. Следователно и там сендадорът се опитваше да пробие веригата ни.

— Този човек има невероятен късмет! — обади се Десиерто. — Толкова куршуми се изстреляха по него и нито един не го улучи!

— Последният може да го е улучил.

— Да се надяваме!

— Хм-м! — промърмори Пена. — Защо изобщо сте наредил да стрелят по него? Можехте да направите нещо по-умно!

— Какво?

— Като не му позволявате да мине между постовете вие буквално го гоните оттук вместо да се стремите да го заловите. Ако го бяхте оставили най-спокойно да се промъкне през веригата ви, сега щеше да е сред своите индианци и по-късно щеше да се види принуден да се предаде заедно с тях. Нима не го проумявате, премъдри човече?

Пена беше прав и аз веднага най-искрено го признах. Опитах се да поправя грешката си като незабавно накарах Десиерто и пристигналия заедно с Пена индианец да обходят всички постове на тобасите и да им дадат съответните инструкции.

Докато те вършеха тази работа, ние с Пена седнахме на земята, за да се заемем с единственото нещо, което ни беше останало — да чакаме.

И двамата мълчахме. Страшно много се ядосвах на допуснатата от мен грешка. Наистина, ако бяхме оставили сендадора спокойно да се промъкне при своите, той вече щеше да е затворен вътре в нашия кръг и едва ли щеше да успее да се измъкне. Вярно, че той бе единственият човек, който имаше качества, способни да осуетят успешното провеждане на плана ни. През нощта сендадорът сигурно нямаше да стои със скръстени ръце и щеше да направи опит за пробив, който несъмнено нямаше да завърши сполучливо за всички, ала неизбежно бе неколцина да избягат. Убеден бях, че той ще е сред тези няколко души. При това щеше да се стигне до схватки и кръвопролитие, тъй че засега ми оставаше поне удовлетворението, че грешката ми бе предотвратила подобни неприятни сцени. Но за съжаление оказа се, че тя съвсем не е единствената ми грешка. Изглежда през онази нощ бях изгубил способността си трезво да разсъждавам. Иначе би трябвало да се досетя, че над самия мен би надвиснала голяма опасност.

Сендадорът обикаляше в тъмнината около нашата верига от постове. Той беше видял къде се намирам. Знаех, че ме смята за най-опасния си противник и беше много близо до ума, че ще се опита да се промъкне до мен, за да ме обезвреди. Ала за беда подобна мисъл изобщо не ми хрумна.

Двамата с Пена седяхме мълчаливо един срещу друг, заети с мислите и чувствата си и напрегнато се вслушвахме в нощта, за да можем да доловим и най-слабите звуци. И ето по едно време ми се стори, че долових съвсем лек шум — сякаш някой бе прекарал длан по твърдата земя, при което се бяха отърколили няколко ситни камъчета или пък по-едри песъчинки.

— Стойте съвсем тихо! — прошепнах на Пена. — Струва ми се, че някой пълзи към нас.

— Кой? — попита ме той също тъй тихо. — Да не е сендадорът?

— Възможно е, дори е вероятно. Да се ослушаме!

Легнах и долепих ухо до земята. И тогава долових споменатия вече шум още по-ясно. Той се приближаваше, но не успях да установя от коя страна. Щом толкова тихо шумолене достигаше до такъв изострен слух като моя, можех да предположа, че причинителят му се намира само на няколко крачки от нас. Вече бях сигурен, че ни заплашва опасност. Без да се изправям, пропълзях до самия Пена и му прошепнах в ухото:

— Подайте ми ръка! После бързо скачаме на крака и изтичваме двайсетина метра надясно. Съвсем наблизо има човек. Едно… две… три!

При «три» ние светкавично се изправихме и се затичахме. Бях хванал ръката на Пена, за да не се изгубим един друг. Но след неочаквано рязко дръпване я изпуснаха а после чух зад гърба си гласа на моя спътник:

— По дяволите! Какво… какво… ах!

Спрях и внимателно се заслушах.

— Куче! — продължи Пена. — Няма да ми избягаш. Здраво съм те хванал. Ще те задържа и… ау, о!

Последните междуметия издаваха силна болка.

— Дръжте го здраво! — извиках аз. — Идвам!

И ето че отново извърших грешка, дори непростима глупост.

Със силните си викове обърнах вниманието на нашия противник, че на Пена му идва помощ. Изобщо не биваше да се обаждам. Мигновено изминах обратно крачките, които ни деляха.

Точно пред мен от земята се надигна някакъв силует. Посегнах и бързо го сграбчих за гърлото.

— Небеса! — изхъхри човекът на немски. — Та това съм аз, мен хванахте…

И така, бях заловил Пена. Естествено веднага го пуснах. Недалеч от нас се разнесе гласът на сендадора:

— Засега не успях! Но ще ми паднеш в ръцете, гаден немски пес!

Светкавично вдигнах карабината «Хенри» и стрелях пет-шест пъти към мястото, където се намираше негодникът. Но изглежда този ден той беше неуязвим за куршумите ни, понеже не се чу никакъв звук, който би могъл да ни наведе на предположението, че аз съм го улучил.

— Мътните го взели! — запроклина Пена. — Ама че вечер! Абсолютно никак не ни върви, а на всичко отгоре собственият ти другар се опитва да те удуши. Защо ме сграбчихте тъкмо мен?

— Защото видях вас, а не него!

— Мен сте видял! Нима това може да е причина да ми стиснете врата тъй, сякаш е варен макарон?! Ако винаги когато ме видите се опитвате да ме удушите, тогава лошо ми се пише!

— В бързината и тъмнината не ви познах. Защо си издърпахте ръката?

— Аз ли? Изобщо не съм имал такова намерение. Но докато ме влачехте подир себе си, се препънах в сендадора, който лежеше точно на пътя ни.

— Е, това наистина е лош късмет!

— Да. Но същевременно имах и голямо щастие, понеже изглежда и негодникът беше не по-малко изплашен. Поне пропусна да ме сграбчи веднага.

— Но пък вие побързахте да го заловите, нали?

— Да. Стиснах го за врата с всичките си десет пръста, ала какво да правя като не съм роден удушвач като вас. Сендадорът успя да си поеме дъх и на свой ред също започна да ме души, което, разбира се, не ме изплаши кой знае колко.

— Странно, че не си е послужил с някакво оръжие!

— О, после си послужи! Забелязах как посегна към пояса си. Опитах се да задържа ръката му, но той успя да я измъкне от юмрука ми, и то заедно с ножа си. Принуден бях да го пусна, понеже ми се стори, че ми сряза всичките пръсти. Това стана тъкмо в мига, когато извикахте. За щастие той се изплаши и побърза да офейка.

— Е, никак не ни върви и туйто! Де да го бяхте задържал поне още две-три секунди!

— Да го задържа? С отрязаните си пръсти? Я ако обичате ми покажете как става това!

— Отрязани ли са? Е, не вярвам да е чак толкова лошо.

Той внимателно огледа пръстите си и после каза:

— Не са, пръстите ми са си още на мястото и даже нито един не е ранен, но цялата ми длан е срязана. Дано старият се върне час по-скоро. Преди спомена за някакво чудодейно индианско лечебно средство за рани, което начаса спирало всяко кръвотечение. Той го взе със себе си, нали ни предстоеше сражение.

Старият Десиерто бе чул силните ни викове и побърза да се върне. Когато се появи и той се ядоса не по-малко от нас на благосклонността, проявявана този ден от щастието към сендадора. После свали от рамото си своята кожена торба, извади от нея всичко необходимо за лекуването на рани, превърза ръката на Пена, а след това ние се отдалечихме, за да потърсим някое друго подходящо място. Така щяхме да затрудним сендадора отново да ни открие.

Опиташе ли се отсега нататък пак да си пробие път между постовете ни, той сигурно щеше да успее, понеже старият беше наредил да го пропуснат и после веднага да ни съобщят. Но минаваше час след час, а никой не идваше да ни докладва подобно нещо. Наближи полунощ и лунният сърп изгря, заливайки с бледата си светлина цялата околност. Това ни даде възможност да виждаме горичката в средата на кръга ни като тъмна неясна маса.

Колкото и слаба да бе за друго лунната светлина, за нашите цели бе напълно достатъчна. За нас беше изгодна, а за мбоковите — гибелна. Първо, тя пречеше на сендадора отново да се промъкне тайно до нас и второ, което бе най-важното, ни издаваше всички приготовления на индианците.

Както и бяхме предвидили, изстрелите ги накараха да станат по-предпазливи. Те също разставиха постове в кръг около горичката, и то така, че тези хора се намираха приблизително по средата между нас и техния лагер. И ето че след изгряването на луната тобасите забелязаха неприятеля и незабавно започнаха да стрелят по предните му постове.

Скоро стана ясно, че нашите индианци никак не са лоши стрелци, понеже куршумите им улучваха целта. Много мбокови паднаха убити. Други бяха ранени и заедно с останалите невредими воини побързаха да се втурнат към горичката, за да се прикрият на сигурно място зад храсталаците и дърветата.

Малко по-късно забелязахме, че двама по двама започнаха да се осмеляват да излизат на открито. Запълзяха по земята към своите убити и тежко ранени, за да ги приберат в лагера. Тобасите стреляха и по тези хора, без ние да им попречим. Това може би изглежда безсърдечно и не дотам хуманно, ала в нашето положение преди всичко трябваше да покажем на мбоковите, че нямаме никакво намерение да се шегуваме. С прекалената си суровост в този момент по-късно щяхме да успеем да предотвратим далеч по-сериозни кръвопролития.

Естествено нашите врагове ни виждаха също тъй добре, както и ние тях. Те нямаше как да не забележат, че са обградени. Дори имаха възможност да преброят хората ни и можеше да се очаква да се опитат да си пробият път с масирано нападение. Но нощта измина, без да се случи нищо подобно. Зазори се и настъпи денят. Тогава сметнах вече играта за спечелена.

Бяхме взели с нас далекогледа и с негова помощ можехме да наблюдаваме какво става вътре в горичката. В самия й край бяха разположени постовете, които имаха за задача да следят действията ни. Както изглеждаше, зад тях останалите се бяха събрали на съвещание. Можеше да се очаква, че скоро щяхме да разберем резултата от него.

След известно време забелязахме, че започнаха да оседлават малкото коне, с които разполагаха. Явно се готвеха да тръгват.

Мбоковите си мислеха, че не можем да виждаме какво правят в горичката. Изобщо не знаеха, че имаме бинокъл.

Най-важното в момента беше да успея да видя към коя страна на горичката щяха да се оттеглят, защото несъмнено в същата посока щеше да последва и опитът за пробив. С Десиерто и Пена уговорихме няколко знаци, с които можехме да си съобщаваме най-необходимото. После изпратих единия от тях да от иде наляво, а другият — надясно. След като изминаха приблизително по една трета от окръжността, образувана от нашите постове, те се спряха. Така разделихме кръга на три и макар че в средата му се издигаше горичката, имахме възможност да се виждаме един друг и да си разменяме уговорените знаци, Нашите тобаси получиха заповед да не стрелят по конете, които щяха да ни трябват, а по ездачите, и изобщо да натискат спусъка едва тогава, когато са сигурни, че ще улучат целта. Уговорихме се също, че всеки втори човек от незастрашената страна ще се притече на помощ на другарите си, застанали откъм страната на пробива. Но другите непременно трябваше да останат по местата си.

Впрочем никак не се страхувах за нашите индианци Те бяха твърдо уверени, че ще победят, и тази увереност им придаваше такова спокойствие, чиято стойност ми бе добре известна.

Бях застанал откъм страната на селото и бях сигурен, че тук всичко щеше да остане спокойно. Едва ли на мбоковите щеше да им хрумне да бягат в тази посока. И действително съвсем скоро ги видях да се събират в противоположната част на горичката. Следователно искала да направят опит да се измъкнат на изток.

Като вдигнах високо над главата си пушката, аз дадох на стария и на Пена съответния знак и видях как те уведомиха най-близкостоящите хора, а те предадоха съобщението по-нататък. И така тобасите бяха подготвени да посрещнат неприятеля.

Мбоковите се намираха вече толкова навътре в източната част на горичката, че не ми бе възможно да ги наблюдавам. Но и не беше необходимо, понеже в този миг нападението им започна. То бе оповестено с ужасен рев. После чухме изстрелите Разнесоха се откъм срещуположната на нас страна отвъд горичката, тъй че не можехме да виждаме какво става там. Но всеки знаеше какво трябва да прави. Веднага щом доловихме първите изстрели, определените хора се втурнаха наляво и надясно до местата, откъдето куршумите им можеха да достигнат мбоковите.

Оттук нататък не се чуваха повече отделни изстрели, защото те се сляха във всеобща трескава пукотевица, която не трая по-дълго от две минути. После получих чувството, че храсталаците, в които бяха отблъснати мбоковите, сякаш взеха да се огъват под яростните им крясъци. Но и нашите тобаси им отвърнаха с такъв победоносен рев, който звучеше не по-малко страховито.

Хората, изпратени на помощ от моя участък, се завърнаха и с гордост заразказваха колко лесно спечелили победата. Естествено те не допуснали неприятеля да напредне толкова, че отровните му стрели да могат да ги достигнат, а го посрещнали с такъв дъжд от куршуми, че нападението било спряно още в самото му начало. После врагът се оттеглил като взел своите убити и ранени.

За мбоковите това беше урок, който трябваше да ги направи по-отстъпчиви. Ето защо изпратих при тях един тобас, владеещ езика им, за да ги подкани да се предадат. Поради липсата на клон или някаква пръчка, той взе бяла кърпа в ръка и като я размахваше бавно се отправи към горичката. Видях го как се спря и чух думите, които подвикна на мбоковите. Отговориха му отделни гласове. След това се надигна буря от крясъци и към него полетяха множество стрели, но за щастие, без да го достигнат. Когато се завърна при нас, той ни каза, че му отговорили следното: ако сме имали желание, да сме се опитали да нападнем лагера им. Сигурно нямало да се решим да навлезем в обсега на стрелите им, а от куршумите ни нямало защо да се боят.

Пена и Винтер се бяха приближили, за да чуят разказа на парламентьора. В този момент първият от тях се обади:

— Ще им отговорим ли по начин, който заслужават?

— Да — казах аз. — Те искаха да ни избият, защо тогава ние да ги щадим? Улучим ли неколцина, така всъщност ще спаси останалите, понеже ще ги принудим да се предадат. Нека свием кръга още повече, но така, че все пак стрелите им да не могат да ни достигат. И тогава хората ни да стрелят по всеки, който им се мерне пред очите.

Указанията ми бяха изпълнени. Приближихме се още малко до горичката и скоро се разнесе пукотът на отделни изстрели, насочени към мяркащите се между крайните храсталаци мбокови. Доста от куршумите улучиха целта си, което можехме да разберем от избухващите всеки път гневни крясъци.

За да принудим мбоковите по-скоро да се предадат, отново изпратих при тях парламентьора, за да ги накара да насочат вниманието си към мен. Думите му пак бяха посрещнати със силни викове и стрели, които не достигнаха до него, ала все пак индианците явно разбраха и последваха съвета му — видях как се струпаха към онази част от горичката, срещу която се намирах.

Тогава започнах бавно да отстъпвам заднешком, отдалечавайки се все повече от лагера им. Много добре знаех доколко мога да разчитам на тежкия си мечкоубиец и се спрях на такова разстояние, от което не само индианците, но и доста бели не биха сметнали за възможно куршум да стигне до горичката.

Първо погледнах през бинокъла и си набелязах едно място, където се бе насъбрала доста гъста тълпа мбокови, за да следят действията ми. После размахах пушката високо над главата си, набързо се прицелих, натиснах спусъка и веднага пак хвърлих поглед през далекогледа.

На въпросното място цареше голямо объркване. Очевидно куршумът ми беше засегнал не само един човек. Видях на земята легнали хора и други да се надвесват над тях. Мнозина тичаха насам-натам и всички крещяха ужасени.

Повторно вдигнах пушката си, прицелих се и им изпратих и другия куршум. Ревовете на мбоковите се удвоиха, а това бе сигурен признак, че пак бях улучил. След като се върнах на предишното си място, старият Десиерто каза:

— Страхотна пушка! Не смятах, че е възможно от такова разстояние да се улучи целта!

— Ами! Улучвал съм я и при далеч по-трудни обстоятелства. Стрелях право в гъстата тълпа и все някого трябваше да улуча. Постигнах целта си, понеже тези типове вече сигурно са се убедили, че няма къде да се скрият от куршумите ни. Надявам се съвсем скоро да се предадат.

— И аз мисля така. Да поговоря ли с тях?

— Самият вие? Излагате се на голяма опасност да ви улучи някоя стрела.

— Никой няма да дръзне да стреля по мен! Познавам тези червенокожи. Въпреки отровните им стрели ще отида даже в самата горичка.

— Я по-добре се откажете! Може да означава сигурната ви смърт.

— О, не. Щом нося ей това нещо със себе си, за мен няма никаква опасност.

Той потупа по кожената си торба и измъкна от нея навитото на руло расо.

— Взех го именно за тази цел — продължи той. — Всички индианци на Гран Чако имат от мен такъв респект, че ако нося расото, никой от тях няма да дръзне да посегне на мен. Така че не се безпокойте! Много добре знам какво правя.

— Е, в такъв случай няма да ви противореча. Но какви условия ще им поставите?

— Вие какво ще ме посъветвате?

— Проявете милосърдие! Достатъчно кръв бе пролята от тяхна страна, докато нашите хора не загубиха и капка. Освен това те са просто подлъгани.

— Давам ви пълно право и от вчера изобщо съм станал съвсем друг човек. Нямам представа какво ще ми отговорят и следователно не знам какво ще кажа и какво ще поискам от тях. Но няма да бъда прекалено суров.

Той наметна расото си, остави всичките си оръжия и с до-степенна походка се отправи към лагера. Ако до този момент се бях страхувал за него, опасенията ми напълно изчезнаха след като видях с какво спокойствие тобасите наблюдаваха как техният предводител и върховен вожд се приближава към враговете им. Мбоковите се държаха съвсем кротко. Никой от тях не пристъпи напред с някакви враждебни намерения. Не се чу никакъв глас даже и когато старият изчезна зад храсталаците.

Изглежда всички мбокови се насъбраха около него, колкото и внимателно да наблюдавах мястото през бинокъла, не можах да забележа някой да стои сам настрана, а до един се скупчиха около Десиерто, образувайки плътен кръг.

Чакахме много дълго. Измина час и после още половин. Май сетне кръгът се разтвори и старият се завърна при нас, ала не беше сам. Придружаваха го шестима индианци. Единият от тях изглежда бе кацик, а останалите петима — доста възрастни мъже, които идваха с него като съветници. Когато се приближиха, Десиерто ни каза на испански:

— Този храбър вожд на мбоковите желае да зададе на сеньорите няколко въпроса. Поведението му ще се определи от получените отговори.

След тези думи той седна на земята. Пена и аз се настанихме от двете му страни. Заедно с придружителите си мбковът зае място точно срещу нас. Първо ни хвърли остър и изпитателен поглед, а после, за моя изненада, ни заговори на доста сносен испански:

— Вие сте от страната, наречена Алемания, нали?

— Да — отговорих аз.

— Това ме радва, понеже аз уважавам тази страна и нейното население.

— Да не би да познавате някои немци?

Изглежда въпросът ми не му беше дотам удобен, защото той се направи, че не го е чул и продължи:

— В Алемания има храбри, умни и набожни хора. Както вече видях и вие сте смел човек. А сега ми кажете дали сте също набожен и умен!

— Спестете ни отговора като сам проверите дали сме такива, или не.

— Набожният човек не убива своите братя.

— Но може би своите врагове!

— Умният мъж превръща враговете в приятели!

— Ако те нямат нищо против!

— Това зависи от условията, които им поставиш. А знаете ни, че набожните и умни хора никога не лъжат?

— Знаем го. Обичате ли истината?

— Обичаме я и винаги я казваме.

— Значи ще узная каквото ме интересува. Познаваме ли вожда на мбоковите Ел Вененосо?

— Да.

— Къде се намира със своите петдесет и осем воини?

— Те са наши пленници.

— Всичките ли са индианци?

— Между тях има един бял, когото сигурно познавате по-добре и от мен. Наричат го Ел Йерно и е зет на сендадора.

— Колко от тях са ранени?

— Нито един, защото ти победихме с хитрост.

— Каква?

— Подмамихме ги на един остров, където ги заловихме и вързахме.

— Какво решение взехте за съдбата на Ел Вененосо и хората му?

— Мислехме да им върнем свободата и да им простим за злите намерения. Но тъй като дойдохте и вие, за да ни нападнете и избиете, се налага да вземем решението тези хора да споделят съдбата, която сам изберете за вас и вашите хора.

Известно време той гледа замислено пред себе си, а после попита:

— Познавате ли Ел Сендадор?

— Знам го този негодник.

— Ние винаги сме го смятали за добър човек и сме негови приятели.

— Тогава страшно сте се лъгали и сте приятели на един много голям злодей.

— Същото ни каза и старият Десиерто, ала просто не му повярвахме, понеже сендадорът никога не ни е лъгал и мамил.

— Тогава към вас е бил по-почтен и по-верен, отколкото към други хора, макар че ми е невъзможно да го похваля за «верността», която прояви днес. Той направо ви заряза. Това ли наричате вярност и преданост?

— Сигурно сте му попречили да се върне при нас. Чухме много изстрели, а също и гласа му. Да не сте го убили или пленили?

— Нито едното, нито другото. Избяга — отвърнах най-искрено, макар че навярно щеше да е по-добре, ако го бях оставил в неизвестност. Този човек не ми харесваше. Неговото по начало безлично и безизразно лице издаваше в момента притворство и лукавство. Изглежда искаше да ни разпита и получените сведения да използва за собствената си изгода. Продължих като му зададох въпроса.

— А защо дойдохте да нападнете тобасите? Нима сте техни смъртни врагове?

— Не сме — отвърна той, знаейки много добре, че евентуалният положителен отговор на въпроса ми само би влошил положението му. — Те са наши приятели.

— Но кой напада и избива приятелите си?

— Сендадорът ни подлъга — извини се той.

— Е, ами тогава веднага можете да разберете, че познанството с този човек ви носи само беди. Близки ли сте с него?

— От време на време идва при нас. Друго не ни е известно.

— Къде е тайното му постоянно убежище в Гран Чако?

— Никога не ни е казвал. Той се скита навсякъде.

— Чувал съм, че въпросното място се намира при вас!

— Излъгали са ви.

— Хм-м! Кога дойде последния път сендадорът при вас?

— От няколко седмици сме заедно.

— А откъде идвате сега?

— Право от нашите села.

— Той там ли ви посети?

— Да.

— Чух, че преди няколко дни при Nuestro Senor Jesu Christo сендадорът е нападнал група бели.

— Не е вярно, защото от няколко седмици се намира при нас.

— И все пак хората говорят, че съвсем наскоро бил в Палмар!

— Тогава страшно се заблуждават.

— Белите, които се канел да нападне при Кръста, са го изпреварили и пленили, ала после той успял да избяга, защото един от тях му помогнал. По-късно за благодарност сендадорът все пак ги нападнал и с изключение на двама мъже ги пленил.

— Разказът ви звучи така, че ми е невъзможно да го повярвам.

— Тогава значи не знаете и накъде е отвел пленниците, а?

— Не.

— Чух, че ги оставил при мбоковите.

— Би трябвало да го знам, защото съм върховният кацик на всичките села на мбоковите. Изобщо не вземаме, бели пленници. Ние сме най-добрите приятели на белите и никога не сме държали при нас нито един бял в плен.

— Наистина ли?

— Никога! — отвърна той като се помъчи да си придаде възможно по-искрено изражение на лицето.

— А при вас не е ли и някой си Пардуня от Гоя заедно със сина си?

— Не.

— Или може би познавате един бял на име Адолфо Хорно?

— Никога не съм го виждал.

— И все пак, както разправят, се намирал при вас!

— Вече го чух и от стария Десиерто, но това е най-голямата лъжа каквато може да има.

— Зетят на сендадора го бил пленил и довел при вас.

— Кажете ми името на човека, който разпространява тази клевета, и аз ще забия ножа си в сърцето му!

В този момент Десиерто се покашля по начин, който едва ли направи впечатление на индианците, но на мен ми даде знак да не говоря повече на тази тема. Аз разбрах стария и с дружелюбен тон продължих:

— В такъв случай трябва да призная, че съвсем несправедливо са говорили за вас толкова лоши неща.

— Да, точно така е! — увери ме той настоятелно. — Ако са изчезнали ваши приятели или спътници, ще ви дам на разположение всичките си воини, които ще ви помогнат да ги търсите, без да ви поискат никакво възнаграждение!

— Поне засега това няма как да стане, понеже вие нито разполагате със самия себе си, нито можете да се разпореждате с хората си.

— О, нали съм техен кацик! Те са длъжни да ми се подчиняват и с радост ще го направят.

— Забравяте, че в момента се намирате в такова положение, в което нито можете да заповядвате, нито подчинените ви да изпълняват вашите нареждания!

— Какво смятате да правите? Не бива да се приближавате до лагера ни, защото ще ви улучат нашите стрели.

— Съвсем не е нужно да се излагаме на стрелите ви. Нали ви показахме на какво разстояние бият пушките ни! Не се ли предадете, всичките ще умрете, без да успеете да одраскате кожата дори на един-единствен човек от нашите.

— Нима имате толкова барут и олово?

— О, имаме много по-голямо количество от необходимото, за да избием и над хиляда мбокови. Давам ви един час време. Ако дотогава все още не сте помолили за милост, от всички страни ще обсипем лагера ви с куршуми и бъдете сигурен, че за броени минути няма да остане жив човек.

— А какво ще стане с нас, ако се предадем?

Понечих да му отговоря, ала старият Десиерто се намеси:

— Ще сключа с вас съюз.

— Наистина ли? — бързо попита зарадваният кацик. — А можем ли да разчитаме на думата ви?

— Съвсем сигурно, стига само да не ни измамите.

— Бъдете спокоен, няма да направим подобно нещо. Но щом ще ставаме приятели, ще ни позволите ли да задържим всичко каквото притежаваме?

— Да, всичко каквото ви принадлежи, също и оръжията. Няма да се отнасям към вас като с пленници, но все пак, щом се предадете, временно ще трябва да се разделите с всички вещи, които носите със себе си. Такъв е военният обичай.

— А после? — попита кацикът и по лицето му се изписа голямо разочарование.

— После ще ви заведа при вашите мбокови, които са вече мои пленници, но мислех да ти освободя. Посъветвайте се с тях какво да предприемете.

— Ами какво ще стане, ако не се споразумеем при какви условия да сключим нашия приятелски съюз?

— Тогава ще ви пусна да се върнете по родните си места с цялата си собственост. По при условие, че водите преговорите откровено и не се опитате да ни измамите.

— Ние сме откровени и винаги ще си останем такива. Сега ще уведомя моите хора за казаното между нас и ще ги попитам за тяхното мнение.

Той се впусна в полувисок разговор с останалите индианци. Не разбирах н и го дума, но по изражението на лицата им си личеше, че тези хора все още се колебаеха. Може би смятаха, че могат да опитат още веднъж да ни се противопоставят, тъй като и без друго в случай на неуспех винаги им оставаше възможност и време да се предадат. Изглежда не им се вярваше, че сме въоръжени толкова добре, както им бях казал, понеже кацикът се обърна към мен с въпроса:

— Истина ли е, че разполагате с толкова барут и куршуми, та можете всички да ни застреляте?

— Да. И навярно сте видели вече и пушките каквито притежават всички тобоси, а?

— Е, ами пушки като пушки!

— Не е така. Няма да ви обяснявам с думи какви са те, а с действия… Внимавайте!

Човекът беше завързал червена кърпа около главата си. Без много церемонии я взех, закрепих я с двата й края за цевта на пушката на един от мбоковите и му наредих да я държи високо във въздуха. Накарах го да застане така, че кърпата да се развее на утринния вятър като знаме. После взех карабината «Хенри» в ръка и казах на кацика:

— Без да зареждам, с куршумите си ще пробия в кърпата толкова дупки, колкото пръсти имате на двете си ръце. Десетте дупки ще бъдат разположени така, че започвайки от долния ляв ъгъл, ще достигат до горния десен като образуват права линия. Внимавате!

Отдалечих се, отброявайки сто и петдесет крачки, после се прицелих в «знамето» и стрелях десет пъти. Преди още да се върна, кърпата се озова в ръцете на Пена и Десиерто, които с учудване оглеждаха правата линия, образувана от дупките. Взех я от ръцете им, подадох я на кацика и казах:

— Разгледайте я! Да направя ли нови десет дупки пак, без да зареждам, или вече разбрахте какви пушки имаме?

Индианецът поглеждаше ту към кърпата, ту към мен, ту към карабината. Лицето му беше придобило извънредно глупаво изражение, тъй че трябваше да положа големи усилия да остана сериозен.

— Но, сеньор — промълви той, заеквайки, как… как без… без да зареждате! Та нали пушката има само една цев и една дупка!

— Това далеч не е всичко. Питам ви дали да стрелям още десет пъти?

— За Бога, не! Дяволът се е скрил в тази пушка! Правена е в ада! Не искам повече да я гледам!

Той протегна напред и двете си ръце като същевременно направи неописуема физиономия.

— Щом изобщо не искате да я гледате, какво ли чувство ще изпита те, ако съвсем не на шега я насоча срещу вас и хората ви? При всеки изстрел ще пада по един воин.

— Сеньор, вие имате две пушки. С коя от тях стреляхте преди? С голямата ли?

— Да.

— Страшно беше, но тази малката е много по-ужасна. Махнете я от очите ми, понеже не искам да я знам! Отново ще поговоря с моите хора.

Той пак се обърна към другите индианци, които също бяха силно впечатлени от демонстративната ми стрелба, макар че откровено казано, номерът ми не изискваше кой знае каква сръчност. Този път разговаряха съвсем тихо, а разтревожените им погледи отново и отново се спираха на моите пушки. Ясно беше, че са обзети от страх. Най-сетне кацикът заяви:

— Приемаме условията ви и се предаваме, но много се надяваме непременно да удържите думата си!

— Ще я удържим! — отвърна Десиерто. — Но при условие, че сте ни казали истината.

— От нас не сте чули нито една лъжлива дума. Сега хората ми могат ли да излязат от храсталаците, без да се излагат на опасност?

— Все още не. Най-напред ще трябва да ни предадете всички оръжия и цялата останала ваша собственост.

— Но без конете, нали?

— И тях.

— Ако са ваши, ще си ги получите обратно. А сега се върнете в лагера си. Нека десет души донесат всичко! После ще ви съобщим какво ще правим.

Мбоковите станаха и се отдалечиха. Бяха убедени, че при дадените обстоятелства са сключили твърде изгодно споразумение. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ни чуват, Десиерто ми каза:

— Трябва да благодарим на вашата дяволска карабина, която ги накара буквално да се разтреперят от страх. Просто да не повярва човек, че е възможно толкова многоброен неприятел да бъде победен, а даже и пленен, без някому да падне и косъм от главата!

— Но не им дадохте обещанията си сериозно, нали?

— Бях напълно сериозен!

— Тогава тези негодници направиха чудесна сделка! Вместо да получат заслуженото си наказание, те ще станат ваши приятели и съюзници. Винаги обичам да постъпвам човешки, но не ми се струва много подходящо престъплението буквално да се възнаграждава!

— Че кога е станало дума за възнаграждение?

— Във всички случаи вашите условия съдържат в себе си награда!

— Е, да, ама каква! Нима не чухте какво неколкократно поставих като предварително условие? Да няма никакви лъжи и никакво коварство. Кацикът ни излъга, кани се да ни измами. Затова не е необходимо да спазвам дадената дума. Този глупак искаше да ни надхитри, но се оплете в собствената си мрежа. Какви опашати лъжи ни разправи за сендадора! А твърдението му, че уж никога не бил пленявал бели, е доказателство, че ни смята за абсолютно неосведомени. Няма да е особено радостна изненадата му, когато разбере как всъщност стоят нещата.

— Но къде смятате да подслоните толкова много хора?

— Бъдете спокоен! Имам предостатъчно място. Ще ги затворим в църквата.

— Там няма как да ги охраняваме добре. Някои от тях лесно могат да избягат.

— Ще се погрижа малко да ги позатрудним. Навярно още не знаете, че там има голяма изба?

— А-а, така значи! Но те едва ли ще пожелаят доброволно да слязат в нея.

— Тогава ще ги принудим. Ще се погрижа на брега да остане само лодката от снощи, която заедно с гребеца побира едва шест човека. Ще взема също мерки в църквата да чакат десетина от най-яките ми индианци, които няма много-много да се церемонят с малобройните пристигащи мбокови. Тъй и тъй трябва да изпратя до селото някой вестоносец, за да съобщи на хората, че планът ни е успял. Същият човек ще им отнесе и моите заповеди, та когато пристигнем, всичко да е подготвено.

Той направи знак на неколцина от воините си и после им даде много подробни инструкции. Това му отне толкова време, че когато приключи с тази работа, десетина мбокови вече се приближиха с военната плячка. Те водеха конете, върху които бяха натоварени повечето вещи. С голяма радост забелязах, че между животните бе и моят дорест жребец. Много ми се искаше веднага да се затичам срещу него, но останах на мястото си, за да разбера дали щеше и сам да ме познае.

Разтовариха оръжията и другите предмети. Стоях настрани и отдалече наблюдавах сцената. Щом дорестият жребец се почувства освободен от товара си, той потърси трева, за да попасе. При това обърна няколко пъти глава насам-натам. И когато се озовах в зрителното му поле, конят внезапно като че замръзна на място. После ушите му започнаха енергично да се движат, а опашката му се изправи. Първо ме огледа с дясното си око, а после и с лявото и бавно се приближи. Най-сетне изглежда се убеди, че това съм аз. По цялото му тяло премина силна тръпка. Пое дълбоко въздух, изпръхтя няколко пъти, силно изцвили и се втурна към мен. Все още стоях съвсем неподвижно. Той ме побутна с муцуна, изтика ме малко встрани и когато въпреки това не издадох никакъв звук, жребецът изцвили продължително и някак много жално. Едва тогава сложих длан на врата му и придърпах главата му до лицето си. Назовах го с галеното му име и го потупах по лъскавата гладка кожа. Това го накара да изпадне в необуздана радост. Той потърка муцуната си къде ли не по мен, побутваше ме от всички страни, започна да се изправя на задните си крака, да хвърля къч, да се втурва ту в една, ту в друга посока, но веднага пак се връщаше, обикаляше около мен, приближаваше се, за да ме близне, лудуваше, накратко казано беше извън себе си от радост.

Претърсих кобурите на седлото. С изключение на някои дреболии не само всичко си бе на мястото, но сендадорът, който естествено беше присвоил моя жребец, се бе оказал тъй добър да постави там какви ли не други предмети, на които можех да гледам като на моя собственост.

Междувременно Десиерто беше наредил да кажат на кацика, че вече може да строи хората си в две редици. Когато дългата върволица от мбокови се приближи, ние разтворихме кръга си. Нашите хора се притекоха, за да поемат предадените оръжия и други вещи, както и да образуват ескорта на пленниците. Тобасите застанаха от двете страни на вражеските редици.

Заедно с Пена и стария се отправихме към горичката, за да видим дали там нямаше да намерим нещо важно за нас. Търсенето ни се оказа напразно. После се върнахме и когато съзряхме дългата двойна редица пленници между въоръжените тобаси, които ни чакаха, Десиерто каза:

— Много ми се иска да разбера какво ли си мислят тези юнаци! Дали наистина си въобразяват, че ще се отърват толкова леко?

— Сред тях имам неколцина познати — обади се Пена. — Особено добре съм запомнил двамата пазачи, които тъй сладко спяха, докато освобождавах ей този наш приятел. Разчитат на това, че не сме ги познали, понеже в очите на белите всички индианци изглеждат еднакво.

— Все още не знам дали и аз имам познати между тях — казах аз. — Занимавах се с моя кон и не ми остана време да огледам мбоковите. Няма ли да си направим удоволствието да предложим на кацика един кон?

— Да му го подарим? — учудено попита Пена.

— Какви ги приказвате! Да му подарим! Не, но заедно с нас и той гордо на кон да влезе в селото.

— Само това липсваше! Нека този тип върви пеша, така както и ние вървяхме дни наред, след като ни отнеха конете.

— Няма да го направим от кой знае какви приятелски чувства, а от предвидливост. Разрешим ли му да язди, така ще му окажем чест, която ще приспи бдителността му и ще го накара слепешката да влезе в клопката. Ще сметне, че е невъзможно да замисляме нещо лошо срещу един пленник, комуто позволяваме да възседне кон!

— Това е вярно, прав сте. Нека му разрешим да язди! Да започнем триумфалното шествие! Но радостта ми щеше да е хилядократно по-голяма, ако бяхме спипали и сендадора.

— Дано го заловим, и то нейде наблизо.

— Не си въобразявайте подобно нещо! Или наистина си мислите, че ще се скита наоколо, докато го надушим и ни падне в ръцете като зряла круша?

— Не, разбира се, но ми се струва, че ще остане наблизо, докато научи как е приключил неговият грабителски поход. А краят му се видя едва сега и затова съм твърдо убеден, че сендадорът все още се крие наоколо и ни наблюдава.

— В такъв слушай не бива да губим време, а да започнем да го търсим, защото твърде вероятно скоро ще си плюе на петите.

— Няма защо чак толкова да бързаме. Сега денят е дълъг и мисля, че сендадорът ще се позабави тук още малко, за да ни шпионира и да разбере какво ще стане с пленниците.

— Тогава сега и ние отиваме в селото, така ли?

— Да. Допринесохме немалко за успеха ни и също ще вземем участие в триумфалното шествие.

Възседнах дорестия жребец. Той не скриваше радостта си, че отново съм на гърба му. Пена яхна коня, на който беше яздил и преди. Всички коне бяха налице, животните на йербатеросите, на брат Иларио, както и на другите ни спътници.

Когато приближих до кацика жребеца на Търнърстик и му направих знак да се качи на седлото, индианецът учудено ме погледна и попита:

— Какво имате предвид? За какво е този кон?

— За да го яздите.

— Сега да… не съм ли ваш пленник?

— Все още не сме решили какъв ще бъдете. Засега за мен сте просто кацикът на мбоковите, на който прилича да язди, стига да има на разположение коне. И така, качвайте се на седлото!

Той се отзова на моята подкана. Както по неговото лице, така и по лицата на хората му си пролича какво силно впечатление им направи това внимание. Едва тогава намерих време да огледам отделните воини и скоро разпознах онези, които видях в бивака, където се появи Пена, за да ме избави. Естествено се престорих, че не познавам никого от тях.

Ние, четиримата ездачи, застанахме начело на колоната.

Следваха ни натоварените коне, водени от неколцина тобаси, а подир тях вървяха редиците на мбоковите заедно с техния ескорт. С бърза стъпка се насочихме към селото. Почти стигнахме до него, без да срещнем жив човек. Ала жителите му се бяха събрали на брега, образувайки дълга върволица, и ние трябваше да минем между нея и водата, за да стигнем до пристана, откъдето тръгваха лодките за острова.

Най-отпред бе застанала Уника заедно със своята женска гвардия. После следваха мъжките и женските обитатели на селото и най-накрая — децата. Воините, оставени да защитават селото, енергично изпълняваха службата на полиция, като поддържаха реда сред тълпата, която ни посрещна с ликуване.

От само себе си се разбира, че музикантите не липсваха. Всичко живо, което можеше да вика, да крещи и да ликува, не щадеше гласа си. Както навсякъде по света, така и тук най-шумни и най-необуздани бяха децата. Изглежда мбоковите не бяха особено възхитени от това триумфално посрещане. Те гледаха в земята и не смееха да вдигнат очи към викащото множество.

Така се добрахме до пристана, където спряхме и слязохме от конете. Неколцина воини поеха поводите на животните, за да се погрижат за тях.

— Защо слязохме тук? — попита кацикът.

— Защото стигнахме целта си — отговори му Десиерто. — Ще се прехвърлим отсреща на острова.

— Че какво ще правим там?

— Ще получите по-сигурен подслон, където моите хора няма да ви досаждат. Нали знаете, че особено по-младите от победителите не могат винаги да бъдат тъй лесно обуздани, а на мен никак не ми се иска някой от моите млади хора да ви обиди в опиянението от победата.

— Тогава това е нещо друго и дори ще ми е по-приятно — каза успокоен кацикът, въобразявайки си, че тази мярка на стария е израз на почитта и уважението му към предводителя на мбоковите.

— Да — обади се Десиерто, — ще останете от мен също тъй доволен, както и аз от вас. Като върховен вожд на вашите воини естествено ще присъствате тук и заедно с мен ще наблюдавате прехвърлянето на хората. А моите двама немски приятели още с първата лодка ще отидат на острова, за да се погрижат да бъдете посрещнати както подобава.

Лицето на кацика засия от удоволствие. Мислеше си, че вече няма защо да се тревожи и дори се обърна с кратка реч към своите индианци, за да успокои и тях. Трима от тях се качиха в малкия плавателен съд заедно с мен и Пена. Гребецът беше шестият човек.

— Защо ли старият изпраща тъкмо нас? — попита ме Пена на немски след като се отблъснахме от брега.

— Защото вчера доказахме, че на острова умеем добре да се справяме с мбоковите. Може би той разчита на нашите юмруци повече, отколкото на своите хора.

— Любопитен съм да видя какво ще заварим във вътрешността на църквата.

— Съвсем същото като вчера, но с тази разлика, че ще е отворена избата, чийто вход не сме забелязали.

Беше точно така, както си го представях. Слязохме на острова и когато влязохме в църквата, видяхме на предпоследната пейка да седят десет яки тобаси. Пейката зад тях беше отстранена и ние забелязахме отвор в земята и каменни стъпала, които се спускаха надолу. Тобасите наставаха, а ние придружихме тримата мбокови до дупката. На техния език Пена ги подкани да се спуснат долу. Те го погледнаха слисано, хвърлиха поглед към мрачния вход и отказаха да последват подканата му.

Отначало Пена се обърна към тях любезно. Но ето че после стана груб. Измъкна ножа си и ги заплаши. Аз взех в ръка револвера си и го насочих към тях. Но този толкова ясен жест се оказа излишен, понеже тобасите сграбчиха мбоковите и ги блъснаха в отвора, водещ към избата, сякаш бяха пакети с някаква стока.

— Ето че са вече долу — каза Пена. — Тобасите ще имат грижата да не ги пускат да излязат навън. При всяко пристигане на лодката аз ще отивам на брега, за да посрещам пътниците и да ги довеждам тук. Вие стойте на пост при вратата, за да задържате евентуални бегълци!

Той се отдалечи и скоро се появи с други петима, които също отказаха да слязат долу. Блъснаха и тях. Така продължихме да прибираме в избата една петорка подир друга. Десетте тобаси бързо придобиха необходимата сръчност и рутина. Само секунди след като мбоковите прекрачеха прага на църквата те биваха поети и от човек на човек бързо стигаха до входа на избата и изчезваха в нея, преди да помислят за словесна или физическа съпротива.

Но затова пък толкова по-шумно беше долу. На няколко пъти пленниците се опитаха със сила да се измъкнат навън, ала пред входа бяха застанали на стража двама тобаси с опънати лъкове и отровни стрели, така че опитите бързо бяха прекратени.

Накрая пристигнаха и ранените, превързани вече от стария Десиерто. По някакво чудо нито един от тях не беше ранен в краката и това щастливо обстоятелство много улесни прехвърлянето им. Мъртвите бяха оставени в горичката. Най-накрая, когато лодката се беше връщала може би над четирийсет пъти, всички мбокови бяха прехвърлени на острова и Пена ме взе със себе си, за да посрещнем последните — това бяха само Десиерто и кацикът.

— Е, хората ми добре ли са подслонени, доволни ли са? — попита индианецът, като ни видя да се приближаваме.

— Досега никой не се е оплакал — отвърна му Пена.

— Получиха ли храна и нещо за пиене?

— Още не са, но мисля, че Десиерто ще се погрижи за това.

— Да, направете го — обърна се кацикът към стария. — В горичката нямаше вода и понеже не биваше да палим огън, нито сме пили, нито сме хапнали нещо топло.

Десиерто вдигна рамене и каза:

— Съжалявам, но долу в избата също няма вода, но затова пък е влажно колкото искате.

— Какво? Натъпкали сте хората ми в някаква изба? Но нали говорихте за хубави жилища!

— Нима една изба не е достатъчно хубава за разбойници и убийци?

Слисаният кацик направи крачка назад и погледна стария в очите. Увереният израз на лицето му бързо изчезна. Аз застанах близо зад гърба му, за да мога в случай на нужда бързо да го сграбча.

— Какво казахте? — попита той. — Разбойници и убийци ли?

— Да не би да не сте такива?

— Но преди не употребявахте подобни думи!

— Говоря такива думи каквито искам!

— Сеньор Десиерто, защо се променихте тъй внезапно?

— Промених ли се? Аз съм си съвсем същият както и преди.

Но се измениха обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— Докато бяхме навън на открито, вие не се намирахте в ръцете ми тъй сигурно както сега. Следователно, за да избегна всяко кръвопролитие, бях принуден да разговарям с вас по-дружелюбно, отколкото ми беше по сърце.

— Значи ме излъгахте! — възкликна индианецът. — Настоявам незабавно да сключим договора за приятелство!

— С удоволствие! Само не забравяйте условията ми! Бяхте ли откровен към нас?

— Да.

— Не! Излъгахте ни, а и сега имахте намерение да ни измамите. Знаете всичко, което е извършил сендадорът в последно време. Взели сте участие в неговите злодеяния. Знаели сте, че…

— Лъжи, лъжи и пак лъжи! — прекъсна го кацикът. Това ми се стори вече прекалено. Сложих ръка върху рамото на индианеца и настоятелно го попитах:

— Човече, я преди всичко ми кажи, откъде сте взели конете, които имате?

— Наши са. Купихме ги.

— Слушай, само допреди броени дни тези коне бяха наша собственост. Сендадорът ни ги отне. Ти наистина ли мислиш, че не те познаваме теб, негодника, както и твоите хора? Навярно не са ти казали, че бях техен пленник, но не след дълго им избягах?

— Не са.

Той напълно бе загубил самоувереността си и краката му се подгъваха така, сякаш ръката, която бях сложил съвсем леко на рамото му, бе тежка като воденичен камък.

— И по-нататък! — продължих аз. — Наистина ли не познаваш бял на име Адолфо Хорно?

— Не! — отново отрече той.

— Но ти много добре знаеш, че го държите затворен при Лагуна де Бамбу, нали?

Наблюдавахме го внимателно и забелязахме как при този въпрос лицето му се обезкръви и стана пепелявосиво. Очевидно той не знаеше какво да ни отговори. Най-сетне процеди през зъби:

— Не знам никаква Лагуна де Бамбу.

— Тъй ли? Но въпреки това там сте оставили вашите жени и деца заедно с четирийсет воини.

— Сеньор, сеньор, вие… вие… — заекна той.

— Ами ако сега отидем там и си отмъстим на тях?

— Те… те… не са там — заекна той.

— Добре, тогава може да ти е безразлично, че ще отидем там, за да посетим малкото Ислета дел Сиркуло.

При тези думи кацикът видимо потрепна. Стана му ясно, че знаем всичко. Но вместо да стане по-разбран и да прояви готовност да си признае каквото го питах, той събра сили, отърси ръката ми от рамото си и гневно извика:

— Сеньор, какво ме засяга всичко това! Как си позволявате да разговаряте с мен! Какво си въобразявате? Аз съм върховният кацик на всички мбокови, а какво представлявате вие?

Той се изпъчи пред мен и направи такава физиономия, сякаш се канеше да ме изяде. За малко да му се изсмея в лицето, но безсрамното поведение на този човек толкова ме ядоса, че никак не ми беше до смях.

— Питаш ме кой съм аз — отговорих му. — Веднага ще разбереш. Аз съм онзи, който сега ще те хване за врата и ще те заведе там, където ти е мястото. Хайде, негоднико! Просто е жалко човек да разговаря с теб, защото всички думи са на вятъра. Ще ти дадем възможност по-добре да ни опознаеш, че да не ни питаш пак кои сме!

Сграбчих го за врата, разтърсих го здравата насам-натам така, че дъхът му секна, повалих го на земята, после малко го повдигнах и полуизправен го завлякох до църквата, където го поеха и го блъснаха в избата. Входът й бе затворен толкова здраво, че стана напълно невъзможно някой да се измъкне навън. Въпреки това оставихме двама пазачи, с които старият Десиерто уговори какъв знак да дадат в случай, че се нуждаят от помощ и подкрепления.

Ние се върнахме обратно на брега, където всички тобаси все още ни чакаха. Вестта, че всичко е приключило успешно, ги освободи от тревожното напрежение. Веднага се образува тържествено шествие, което, придружавано от шума на музикалните инструменти, се отправи към селото.

Така бе обезвреден и вторият, по-многочислен отряд на неприятеля и вече нямаше защо да се страхуваме от вражеско нападение. Затова Десиерто позволи най-сетне да се състои празничното тържество по случай победата, което беше запланувано още за миналия ден.

Много животни трябваше да заплатят за него с живота си и във всички къщи закипяха бързи, но въпреки това всеобхватни приготовления за празненството. Не можех и да мисля да взема участие в тях, понеже бе крайно наложително да отида на разузнаване и да се опитам да разбера къде се намира сендадорът и какви планове крои. След като споделих намерението си с Десиерто и Пена, моят спътник каза следното:

— Много сте прав. Незабавно трябва да потърсим следите на беглеца.

— Какво, нима и вие искате да участвате в издирването му? — попитах аз. — Отказвам се от вашата помощ и…

— Защо? — прекъсна ме той.

— Защото много лесно пак можете да направите някой гаф като вчера, благодарение на който сендадорът ни избяга. Той сигурно се крие в гората. Ако искаме да го заловим, без да се изложим на опасност, ще трябва неусетно да се промъкнем близо до него и най-неочаквано да го нападнем. Впрочем убеден съм, че имам достатъчно основания на първо време да го оставя спокойно да си върви по пътя.

— Значи дори и да открием следите му, пак ще му позволите да се измъкне, така ли?

— Само временно, както вече ви казах. Поставете се в неговото положение, как би постъпил той? Без съмнение ни е наблюдавал, докато е узнал как е завършила нашата обсада на горичката. Следователно знае, че всички мбокови са пленени и че е предоставен единствено сам на себе си. В такъв случай за него има само два пътя и сендадорът ще избере единия от тях. Първият води към Лагуна де Бамбу и при останалите там мбокови, които охраняват нашите спътници. Един умен човек не би го предпочел, понеже сигурно ще си каже, че ще научим как стоят там нещата и ще побързаме да отидем да освободим приятелите си. И тъй като имаме коне, непременно ще пристигнем при лагуната преди него. Следователно той напразно ще бие път дотам и даже ще се изложи на опасност, понеже е напълно възможно да открием дирята му, а в такъв случай непременно би попаднал в ръцете ни. Признавате ли, че е така?

— Хм-м! Не мога да кажа, че не сте прав. Ами кой е вторият път?

— Нагоре към Пампа де Салинас.

— Съвсем сам? Това огромно разстояние? Без да има възможност да се приготви за такова продължително пътуване?

— Тези възражения са несъстоятелни. Той често е бил сам в планините, а освен това пътем сигурно ще срещне достатъчно познати, от които може да получи всичко необходимо. Сендадорът сигурно ще се стреми да ни изпревари и пръв да пристигне горе. Ето защо съм убеден, че следите му, които несъмнено ще открия, ще водят право на запад към планините. Не се нуждая от помощник и ще тръгна сам. Починете си, понеже съвсем сигурно утре още в ранни зори потегляме към Лагуна де Бамбу. Ако конете ни не се нуждаеха толкова много от един ден почивка, бих предприел това пътуване незабавно.

Пена бе принуден да се задоволи с това решение и аз го оставих, за да се заема с изпълнението на моята задача. Още не се бях отдалечил кой знае колко, когато Уника ме догони. Тя бе стояла наблизо, беше чула разговора ни и с умолителен тон ми каза:

— Отивате да откриете някаква диря, нали? Много съм слушала за голямата проницателност, необходима за успеха на подобна работа, но никога не съм присъствала на нещо такова. Мислите ли, че ще ви преча?

— Искате да дойдете с мен?

— Да, ако ми разрешите. Обещавам ви да бъда достатъчно предпазлива, за да не ви причиня никакви неприятности.

— Нямам нищо против. Единствено онзи, който самостоятелно търси, може да провали усилията ми, а който само ме придружава, не представлява пречка за мен. Но се опасявам, че ще останете разочарована. Цялата работа, и особено настоящата, не е чак толкова романтична, колкото изглежда си я представяте. Ще се наложи да пълзите сред храсталаците, а това никак не е удобно за една дама.

— Ще го правя с най-голямо удоволствие и интерес, стига само да видя как успявате да откриете дирята, да я различите от останалите и да я проследите докрай.

— Всичко това е толкова лесно, че след като го свършим, ще има да се чудите как сте могла да го смятате за трудно. Но все пак някой новак сигурно няма да се справи. Елате!

Минахме покрай скалата, после прекосихме гората и се озовахме пред откритата равнина. Там видяхме следите, оставени от самите нас. Уника се спря, посочи отпечатъците и каза:

— Ето ви тук една широка диря от множество хора. Как ще откриете следите на сендадора?

— Нямам никакво намерение да правя подобен опит. Хайде да продължим. Докато вървим, ще ви обясня кое как става. Откриването на нечии дири предполага две неща: първо, предварително прозорливо и задълбочено размисляне и второ, правилно, тъй наречено, разчитане на следите.

— Значи и в този случай се налага предварително да размислите, така ли?

— Естествено. Трябва да помисля къде точно да търся дирята. Ако тръгна напосоки, вероятно нищо няма да открия. Но ако подробно и живо си представя случилото се, настоящото положение на нещата, намерението на сендадора, както и някои други подробности, резултатът от тази мисловна дейност ще ми послужи като сигурен ориентир. Приемам за съвсем сигурно, че той ни е наблюдавал и не е напуснал тази местност, преди да е разбрал какво се е случило. Следователно е чакал, докато заедно с пленниците сме напуснали полесражението и сме се отправили към селото. За да може да следи придвижването ни, е трябвало да залегне нейде близо до нашия път, и то да се прикрие между храсти и дървета, за да не бъде забелязан. Безразлично ми е къде е бил през нощта и какво е правил и съвсем не е необходимо да си давам труд да проследявам дирите на цялото му нощно скитане. Преди тръгването ни за селото сендадорът не е бил нито в гората, нито в храсталаците, а е бил в откритата равнина, за да се опита да узнае как стоят нещата при бивака. Несъмнено легнал на земята, той се е промъкнал толкова наблизо, че да може добре да ни наблюдава. А когато сме потеглили с мбоковите, негодникът е побързал да се оттегли обратно в гората, за да ни изгледа как преминаваме покрай него. Следите, оставени от него там, са единствените, на които ще обърна внимание.

— А ще ги намерите ли?

— Съвсем сигурно. Вървя право към тях.

— Но нали не знаете къде са?!

— Знам много добре.

— Къде?

— Право пред нас. Ей там, по-далеч, надясно се намира лагерът, край който сендадорът тайно ни е подслушал. А наляво от нас се простира лагуната със заобикалящия я горски пояс, накъдето той се е оттеглил. Следователно погледнато от нашата позиция следите минават от дясно на ляво, пресичайки посоката, в която се движим, и ако продължим да вървим направо, непременно ще се натъкнем на тях, и то твърде скоро, понеже е невъзможно сендадорът да се е крил кой знае колко далеч оттук. Иначе е нямало да се намира достатъчно близо, за да успее добре да ни огледа.

— Но това е толкова сложна… ха, я погледнете! Тук не минава ли следа, оставена от някой мъж?

Тя се спря и посочи към земята, където в пясъка ясно се бяха отпечатали човешки стъпки.

— Да, предположението ви е съвсем вярно — отвърнах аз.

— Това е търсената от нас следа. Виждате ли, че тя идва от лагера и води наляво към дърветата, както много правилно предположихте и вие? Не мога да не се възхищавам най-искрено на вашата проницателност.

Тя се наведе и започна да оглежда отпечатъците. Но аз останах прав, понеже и от това разстояние бе достатъчен само един бегъл поглед, за да се разбере, че Уника се лъжеше. Отговорих й:

— Не, не е истинската диря. Не е изключено и тя да е оставена от сендадора, но е още от снощи.

— Как стигнахте до този извод?

— През нощта падна доста обилна роса и навлажни пясъка. В такъв случай кракът по-лесно оставя следи, а ръбчетата на отпечатъка са по-остри и по-релефни, защото влагата слепва песъчинките. А тези ръбове тук са твърде заоблени, на доста места са се слегнали и са станали неясни. Следователно този човек е минал оттук още снощи, преди падането на росата. Нека продължим! Обзалагам се, че съвсем скоро ще се натъкнем на подобни, но много по-ясни следи.

Скоро предположението ми се потвърди. Не бяхме изминали и петдесетина крачки, когато втора диря пресече пътя ни.

— Ето това е истинската следа! — извика Уника и се наведе да разгледа вдлъбнатините. — Вижте колко са остри и ясни ръбчетата! Все още пясъкът е малко влажен и те ни най-малко не са се загладили.

— Да, вече няма съмнение, че това е търсената диря. Отпечатъците са великолепни и аз ще ги прерисувам на хартия.

— Защо?

— За да мога по-късно да кажа дали дадена диря е оставена от сендадора, или не. И двата му крака са се отпечатали изключително ясно. Това ще ми е от голяма полза.

Извадих от портфейла си едно старо писмо, което не ми трябваше повече, и на двете му страни нарисувах контурите от лявото и дясното стъпало на сендадора. После свърнахме наляво, за да проследим дирята. Отначало тя ни отведе право към тесния горист пояс и след като повървяхме малко между дърветата, следата изви обратно към селото. Не след дълго забелязахме мястото, където сендадорът е лежал и е гледал как преминаваме покрай него. И това бе станало на не повече от сто и двайсет крачки. Този човек бе рискувал твърде много, криейки се толкова наблизо. Но затова пък бе видял съвсем ясно, че кроежите му са напълно осуетени и че не бива повече да разчита на мбоковите.

От въпросното място следите отново се връщаха първо на север, а после, заобикаляйки около лагуната, се насочваха на запад. Те непрекъснато се придържаха близо до брега, един признак, че сендадорът се е мъчил да наблюдава какво става в селото на отсрещния бряг на лагуната и на острова. На няколко пъти той беше спирал, ала не задълго, понеже естествено е бързал да избяга от нас. По-нататък забелязахме, че се е спирал до един храст, за да си отреже от него дебела колкото палец тояжка.

— Защо ли го е направил? — попита Уника. — Навярно без някаква особена цел, а?

— О, напротив. За мен е много важно, че си е отрязал пръчка. Ако човек си вземе още тук в Чако такава тояжка, с която да облекчава трудностите по време на странстването си, това означава, че той иска да върви бързо напред и че го очаква дълъг път. Сигурно сендадорът изобщо не подозира, че тук ми е издал намерението си да поеме право към далечната Пампа де Салинас. Някой предпазлив човек нямаше да си отреже тоягата още тук, а на съвсем друго място.

— Ще продължим ли да следваме дирята му?

— Не. Вече знам достатъчно, а и нямам намерение да го гоня.

— Но може би е възможно да го настигнем!

— Не е. Огледайте внимателно следата, а и бялата дървесина на мястото, където е отрязан клонът. Изминали са най-малко четири часа, откакто е бил тук, и това е преднината му. Той може да върви бързо и без да спира, а ние ще трябва да не откъсваме очи от дирята му и следователно ще напредваме по-бавно от него и няма да успеем да го догоним. Мисля, че съвсем сигурно ще го срещна горе в Пампа де Салинас.

— Но той е поел право натам, докато вие искате първо да отидете до Лагуна де Бамбу. Така ще загубите скъпоценно време, което сендадорът ще използва, за да ви изпревари и да се изкачи горе преди вас.

— Той е принуден да върви пеша, а ние имаме коне. Не познавам пътя дотам, но ще разпитам дали все пак е възможно да пристигнем навреме.

Върнахме се обратно. Още преди да стигнем селото от посоката, в която се намираше, до нас достигна апетитна миризма на печено. На откритото място между къщите, където обикновено се състояха «парадите», горяха четири огъня, над чиито пламъци цвъртяха огромни късове месо, набучени на дебели дървени шишове. Същевременно жените се занимаваха с най-различни съдове, в които готвеха или лечаха различни други неща за гарнитура. Естествено многообещаващата младеж също вземаше най-дейно участие. Един битов живописец би могъл да намери тук безкрайно интересни сюжети, понеже имаше такива весели и забавни сцени и ситуации, каквито човек едва ли е в състояние да си представи.

Най-много ме забавляваше четиригодишно хлапе, което се бе настанило край един от огньовете, където моят приятел, виртуозът с великанската сигнална свирка, въртеше на шиш цяла говежда плешка. Момченцето беше хвърлило око на капещата мазнина. Щом видеше, че някоя капка се кани да падне, то подлагаше ръчичка, улавяше я, после изреваваше от болка, понеже естествено мазнината беше много гореща, облизваше ръчичката си и въпреки понесената болка отново я подлагаше за следващата капка. За да дам на дребосъка практичен пример, аз «улових» една капка мазнина с приклада на пушката си, облизах го и кимнах на хлапето в знак да си послужи с някакъв предмет по същия начин. Но то поклати глава, изсмя ми се и отново протегна ръчица, за да повтори старата игра и пак с рев да я оближе. Изглежда парещата болка по кафявите пръстчета му доставяше не по-малко удоволствие от облизването им. Крясъците му бяха просто нещо като «мезе» към капките мазнина.

Старият Десиерто беше седнал заедно с Пена, вожда и неговите най-възрастни воини. Докато гледах хлапето, Уника отиде при тях да им разкаже какво бяхме видели. Когато след малко се присъединих към тях, старият каза:

— Значи вие наистина сте убеден, че сендадорът има намерение да се отправи на запад към планините и нагоре към Салинас?

— Да — отвърнах аз.

— Тогава той може да стане опасен за нас, понеже пътят му води през земите на чиригуаносите, които нападнахме и победихме.

— Че как ли ще ни навреди?

— При определени обстоятелства може да ни навреди, и то много. Вярно че ги разпръснахме, но ако той ги събере и поведе срещу нас?

— Няма да посмее!

— Така ли мислите? Не се боим от тях, ала с такъв предводител все пак биха могли да станат опасни за нас, още повече че в момента имаме да охраняваме толкова много пленници.

— Дори и ако предположението ви се окаже вярно, пак няма защо да се безпокоите. Изпратете хора към другите села на тобасите за да извикат още воини. Освен това изпратете съгледвачи да наблюдават чиригуаносите. Така поне ще бъдете сигурен, че евентуалното им нападение няма да ви завари неподготвен.

— Съветът ви е добър и незабавно ще го последвам.

— Направете каквото смятате за необходимо, макар че смятам тези мерки за излишни. Все пак по-хубаво е човек да е прекалено предпазлив, отколкото да е нехаен. Предполагам че сендадорът изобщо няма да се бави при чиригуаносите. Без прекъсване ще продължи пътуването си към Пампа де Салинас и за да е дотам глупав да изгуби повече време, отколкото му е абсолютно необходимо. И то, ако предположението ви изобщо е вярно.

— Може и да сте прав, но въпреки всичко ще взема моите мерки. Трябва да го направя, още повече, че утре тръгвам заедно с вас.

— Искате да ни придружите до Лагуна де Бамбу?

— Естествено! Нима мислите, че мога да остана тук след като узнах, че държат Хорн при онази лагуна в плен? Не, непременно трябвала съм между хората, които ще го освободят.

— Това ме радва. Наистина, Пена твърди, че е ходил дотам, но все пак ми се струва, че по-добре познавате пътя от него.

— Бъдете сигурен.

— Колко е далеч до лагуната?

— Разбира се, мбоковите са пътували по-дълго, защото първо са поели на изток към Кръста на нашия Спасител. А ние ще яздим по права линия, ако щете да минем през огън и вода, но за по-малко от три дни ще стигнем целта си.

— Хм-м! Доста дълго време! Междувременно сендадорът ще спечели голяма преднина.

— Сигурно ще успеете да я стопите. Той е принуден да върви пеша, а вие ще яздите.

— Колко път има горе-долу до Пампа де Салинас?

— Според моята преценка по въздушна линия разстоянието е към сто и петдесет географски мили.[23]

— Толкова далеч ли е? Е, тогава вече не се тревожа, че няма да го догоним. Щом по въздушна линия пътят е тъй дълъг и ако към това прибавим трудностите на терена, които трябва да се преодолеят, както и другите пречки, то спокойно можем да говорим за разстояние поне от двеста мили. Ако пресметнем, че един добър пешеходец, тръгнал на толкова дълъг път, дневно изминава по пет мили, то на сендадора ще са му необходими четирийсет дни, което сигурно ще се окаже достатъчно да го изпреварим с конете си, още повече, че нямам никакво намерение да се бавя при Лагуна де Бамбу по-дълго, отколкото е нужно, за да освободим приятелите си.

— И после ще се върнете с нас пак тук, така ли?

— Не. Не ми е възможно. Ако пресметнем два дни път престой при Лагуна де Бамбу, три дни за отиване и три за връщане, всичко това прави осем дни загубено време дори и ако после останем тук само броени часове.

— Но аз определено разчитах на присъствието ви, понеже още имам нужда от вас.

— Едва ли ви трябвам повече. Предупредих ви, че ще бъдете нападнати, а и не само това — аз просто напъхах в ръцете ви вашите врагове. Не вярвам, че с още нещо мога да съм ви полезен.

— Можете, и то как, макар и не по досегашния начин. Вие ме освободихте от душевните ми терзания. Излезе ли истина онова, което ми каза сеньор Пена, няма защо да се крия повече в този пущинак, а ще мога заедно с вас да се завърна в Германия.

— А-а! Имате ли такова желание?

— Разбира се! И Уника ще дойде с мен. Тя получи немско възпитание и копнее да види и опознае Германия.

— А после ще се върне ли пак тук?

— Нямахме много време да разговаряме по този въпрос. Мъжът, когото тя обича, е немец. Успеем ли да го освободим, тогава ще видим какво ще избере той — дали да остане тук, или да се върне в родината си. Двамата са осигурени във всички случаи. Тук няма да им липсва нищо и ще могат да продължат цивилизаторската ми дейност. А дойдат ли с мен, е, те са мои деца и наследници, а аз съм богат и мога да им предложа всичко, от което ще имат нужда отвъд океана. Затова много ми се искаше да останете тук, докато възелът се разплете и сме в състояние да се присъединим към вас.

— Много бих се радвал да ви взема и да бъдем заедно, но така, както представяте нещата, явно няма да е възможно. Непременно трябва да заловим сендадора. От осемте дни, които изчислих преди малко, като нищо могат да станат четиринайсет, че и повече, даже седмици, а не бива да се бавим толкова дълго. На всяка цена трябва незабавно да напусна Лагуна де Бамбу и да поема към Пампа де Салинас. Надявам се, че го разбирате, нали?

— За съжаление сте прав. Страшно ми се иска веднага да тръгна с вас, ала просто няма как. Все пак не се отказвам от намерението си да пътуваме заедно. Накъде ще се отправите от Салинас?

— Това ще определят обстоятелствата едва по-късно. По кой път да поема, за да стигна най-бързо целта си? Да мина ли през Тукуман?

— Не, така ще заобикаляте. Трябва да се движите все нагоре по брега ни Рио Саладо, през Салта да се отправите към Сиера де Качи и после да навлезете в Боливия. Ако оттам яздите все право на североизток, след няколко дни ще стигнете Пампа де Салинас.

— Но аз непременно трябва да отида в Тукуман — намеси се Пена, обръщайки се към мен. — Нали там ви бях определил среща. В този град имам жилище, налага се да тегля пари и трябва да уредя още куп неща.

— А после накъде мислите да заминете?

— За Германия. Тукашните несгоди и теглила ми втръснаха, а спестяванията ми ще стигнат да заживея безгрижно отвъд океана.

— Тогава всичко се нарежда по най-добрия начин. Спипаме ли сендадора и вземем ли кипутата, дори само по тази причина ще трябва да отидем до Тукуман. Възлописите ще станат собственост на местния манастир. Следователно можем да се чакаме в Тукуман.

— Това се казва мъжка дума! — извика старият Десиерто. — Но кога? Кога ще пристигнете там?

— Все още ми е невъзможно да ви кажа. След около четирийсет дни сендадорът ще бъде при Салинас.

— Да, но може би ще мине близо край някое селище и ще си купи кон. Тогава пътуването му ще се ускори.

— В такъв случай трябва да бързаме двойно повече. Но нали знаете плановете ни, а също и приблизително колко време ще ни е необходимо. Това може горе-долу да ви ориентира. Който пристигне пръв, ще чака другите. Утре тръгваме още в ранни зори. Колко души ще вземете със себе си?

— Там има само четирийсет мбокови. Шейсет воини ще ни стигнат, нали?

— Напълно, още повече, че всички ваши хора разполагат с коне, а и с пушките си превъзхождат онези индианци. Погрижете се само определените шейсет воини да не прекаляват по време на пиршеството в чест на победата, понеже на следващия ден няма да можем да ги помръднем оттук!

— Не се безпокойте за тях. Кажете ми само часа на тръгване и хората ми ще бъдат готови. Ще се погрижа също и за други коне. Както виждам, вашите не са от най-хубавите. Освен дорестия жребец, който издържа отлично всички несгоди и голямото напрежение, останалите са повече или по-малко изтощени. Ще ми разрешите ли да ги сменя с по-добри и по-бързи животни?

— Мисля, че не бива да се съгласявам.

— Но трябва. Иначе няма да имам друг случай да ви покажа признателността си, да ви се отблагодаря. Ето защо ще ми позволите на всеки от спътниците ви да дам и по един резервен кон. Никога не се знае колко ще издържи такова животно и във всички случаи ще е по-добре да водите със себе си и резервни. Освен това Пампа де Салинас, накъдето сте тръгнали, изисква съвсем по-различно снаряжение от вашето. А за целта ще можете да използвате резервните си коне и като товарни животни, понеже ще си разреша да ви снабдя с всичко необходимо за онези райони.

— И какво ще е то?

— Преди всичко топли одеяла. Нямате представа колко са студени нощите там горе и какви пронизващи ветрове духат. Ще получите и провизии.

— Но нали е невъзможно да мъкнем със себе си толкова време месо, защото ще се развали!

— Нима съм казал, че ще ви дам сурово месо? Ще получите брашно в непромокаеми кожени торби, което трае така дълги месеци. Освен това не бива да ви изненадва, ако ви снабдя с най-хубави колбаси. Научих моите индианци как правилно да колят животните, как да правят салами, как да осоляват и опушват месото. Ще ви дам и добре опакована пушена шунка, а също тъй можете да получите и няколко глинени съда с най-доброто масло. Както виждате ние живеем тук по един горе-долу цивилизован начин. И ако не искате сам да мъкнете всички неща, мога да ви улесня като ви дам за придружители неколцина от моите тобаси.

— Това е прекалено!

— Не е. Дори е необходимост. Не бива да ви тревожи мисълта, че те ще са някакви безполезни хора. Ще ви избера най-ловките, които ползват испански, така че да можете да се разбирате с тях. По-късно ще се убедите, че като преводачи тези воини ще ви бъдат полезни и в други случаи извън конкретната ви цел.

— Да не искате да кажете, че ще си имаме работа с непознати племена или изобщо с племена, говорещи непознати езици?

— Съвсем сигурно. Трябва да знаете, че ще минете през териториите на два червенокожи народа, а именно на тобасите и на техните врагове чиригуаносите.

— Нима са пръснати толкова надалеч?

— Много надалеч. Те живеят не само тук в Гран Чако, а се изкачват високо горе в Кордилерите и навлизат чак в Боливия. Твърде е възможно тъкмо при Пампа де Салинас да се натъкнете на техни отряди, които ловуват вълнести мишки[24], чиято кожа се търси много, а фината им вълна се преработва от индианците и се използва за какво ли не.

— Хм-м! Това не звучи кой знае колко успокоително. Две индиански племена, настроени враждебно едно към друго! То е съвсем същото като да попаднеш между сиуси и чернокраки или между апачи и команчи в Северна Америка.

— Горе-долу е така.

— Сендадорът ще мине приблизително по същия път. Значи също ще се натъкне на тях.

— Той старателно ще избягва всяка среща с тобасите, защото много добре знае, че ще го посрещнат враждебно. Но затова пък толкова по-сигурно ще посети чиригуаносите. Може би дори от тях ще наеме воини като придружители, за да може успешно да се защити, ако го нападнете. Ето защо е уместно да ви дам неколцина от моите индианци, с чиято помощ в случай на нужда ще се съюзите с тамошните тобаси.

— Щом е така и през ум не ми минава да отблъсна предложението ви, напротив, приемам го с големи благодарности.

— Само така! Впрочем не сте вие човекът, който трябва да благодари, а ние. Какво ли щеше да стане с нас, ако не ни бяхте посетили и мбоковите ни бяха нападнали най-неочаквано! Освен това нали имам намерение по-късно да се срещна с вас в Тукуман и да продължим заедно. Следователно каквото правя за вашата безопасност и удобство, го правя и за самия себе си. Искате да обезвредите сендадора. Успеете ли, така ще очистите тукашния район от един тип, който носи най-голямата вина за враждебните действия между нас и съседните племена. Ето защо е в наш собствен интерес да направим всичко възможно, за да ви подкрепим и да допринесем за успеха на начинанието ви. Затова не говорете за благодарност от ваша страна. И така, по този въпрос се разбрахме, а сега да се посветим изключително на настоящия момент. Щастливо се избавихме от голяма опасност, получихме значителна изгода и спечелихме голямо предимство спрямо нашите врагове, което за дълго време ще ни осигури и военно превъзходство над тях. Това не може да не ни радва и ето защо нека поне засега зарежем всички сериозни проблеми и вземем участие в царящото наоколо веселие!

Това беше много разумно предложение и аз не се поколебах да се съглася. Страхотно ядене и пиене падна. Видях седнали на земята деца, които с една ръка държаха корема си, понеже ги болеше от преяждане и все пак с другата продължаваха да тъпчат в устата си такива късове месо, които аз бих разрязал за себе си поне на две или три. Поначало индианецът с лекота понася глад, но падне ли му веднъж ядене на корем, върши чудеса, които едва ли бихме смятали, че са в човешките възможности.

Разбира се, не мина без музика. Моят любимец правеше своето, за да усили възхищението ми от надуването на неговата гигантска свирка. За да му покажа, че усилията му не отиват на вятъра, по време на тази «трапезна музика» аз отрязах от печеното парче колкото дланта ми и се приближих до него тъкмо в мига, когато надуваше инструмента си с все сила. И точно когато го отдели от устните си, за да си поеме дълбоко дъх, аз пъхнах огромното парче в устата му и продължих да го тъпча, докато цялото изчезна в нея. Самият аз сигурно бих се задушил, ала червенокожият виртуоз избута с език невижданата хапка към едната си буза и незабавно пак наду свирката си с такава сила, сякаш от това зависеше животът на цялото племе. Доказателството за моето признание бе прието от него с голяма гордост. Поне ми се стори, че я забелязвам в погледите, които ми хвърляше с изпъкналите си от напрежение очи.

Имаше и танци. Танцуващите изразяваха чувствата си само с мимики, но не се движеха в такт. На Пена му хрумна идеята да ме подкани да изкараме един валс пред червенокожите и аз със смях се съгласих. Завъртяхме се няколко пъти в кръг под звуците на съвсем неподходящата музика и после пак седнахме на местата си. Изобщо нямахме намерение да даваме какъвто и да било пример. Ето защо бяхме много изненадани, когато индианците започнаха да ни подражават и на двойки се завъртяха в кръг. Но как! Цяло чудо беше, че нямаше нито един откъснат крак.

Вечерта също премина в ядене, пиене и танци. Празненството продължи до късно през нощта. Само онези воини, които бяха определени да ни придружават до Лагуна де Бамбу, легнаха да си починат за някой и друг час, ала при непрекъснатия ужасен шум едва ли успяха да заспят.